Последните дни на Картаген

VII. ПОХИЩЕНИЕТО

— Моят господар ви поздравява като негови гости. — каза върналият се след малко роб. — Той каза, че и вие като слуги на Картаген можете да вземете участие във веселбите. Последвайте ме.

Хирам и хората му не чакаха втора покана и тръгнаха след слугата. Той ги въведе в една просторна зала, препълнена с гости, роби и музиканти. Влизането на новите хора остана почти незабелязано: пирът беше в разгара си и всеки гледаше да се забавлява по-добре.

В това време оркестърът, съставен от гръцки музиканти, започна да свири. Понесоха се звуците на флейта, китара и други струнни инструменти. Всред общото веселие изключение правеше само тази, в чиято чест се даваше пирът — Офит. Бледа като платно, тя седеше от дясната страна на Герман, гледаше разсеяно наоколо и силно притискаше към гърдите си скрития кинжал — бе решила да изпълни дадената на любимия човек дума.

Редом с нея седеше Фулвия, бледа и прекрасна като господарката си, но не и разсеяна като нея. Погледът й внимателно се спираше на всеки от пируващите, тя постоянно се оглеждаше и търсеше и ето — в миг очите й се срещнаха с тези на Хирам. Девойката широко отвори очи, върху страните и изби руменина, тя бързо се изправи и тръгна към него.

Тя леко се промъкна между пируващите и спря до Хирам.

— Ти тук? — прошепна тя. — И си…

— Иди кажи на господарката си, че я чакам — прекъсна я с бърз шепот Хирам. — В първия удобен момент ще я взема. На брега ни чака лодка, а в близкия залив нашето вярно корабче. Само да не ни задържат тук.

— Никой не може да допусне, че е възможно подобно нападение.

— Робите въоръжени ли са?

— Да, но лошо.

— А войниците?

— Няма нито един.

— Иди тогава и предай думите ми на Офит. По-добре би било, ако тя сама може да излезе незабелязано от залата. Аз ще дойда след нея и ще избягаме, преди някой да е забелязал отсъствието й.

— А… аз?

— Разбира се, че и ти ще дойдеш с нас. Но сега върви по-скоро, защото не трябва да губим нито минута, Фулвия.

С насълзени очи Фулвия се обърна бавно и тръгна към Офит. В момента, когато минаваше покрай вратата на някаква стая, една ръка грубо я прихвана през кръста и преди тя да разбере какво става, вратата се затвори и пред нея застана Фегор.

Всичко около Фулвия се завъртя. Звуците на флейтите и веселите шумни викове на пируващите й се струваха като сън. И зловещата тишина в тази стая й се стори още по-ужасна. Но гласът на Фегор я извади от вцепенението.

— Ти май съвсем не ме очакваше, гълъбче — каза той със злобно-ироничния си смях. — Закъде бързаше толкова?

— Отивах при господарката — отговори посъвзелата се Фулвия.

— При прекрасната Офит? Но тя чудесно може да мине и без теб. Такава щастлива невеста. Струва ми се, че е страстно влюбена в бъдещия си съпруг. Нали?

Вместо отговор Фулвия силно го блъсна встрани и се хвана за дръжката на вратата.

— Почакай още малко, гълъбче — извика Фегор, — или искаш час по-скоро да съобщиш на Офит, че Хирам е тук и я чака?

— Какво? — сепна се Фулвия и онемя.

— Хахаха! Той е чуден човек: и войник, и моряк, и търговец, и актьор. Така умее да се преобразява, че и родният му брат няма да може да го познае. Но аз го обичам повече от брат и затова очите ми го откриват под каквато и да е маска. Иберийски войник! Корабът му потънал пред вилата на Герман! Хахаха!

Цялото тяло на Фулвия трепереше от гняв и ужас. Тя се увиваше около Фегор, но железните му ръце я приковаваха на място. С отчаяно усилие Фулвия успя най-сетне да се освободи, но Фегор стоеше вече на вратата.

— Остави ме, подлецо. Сигурно вече си предал Хирам?

— Още не, миличка. Ако отворя вратата, ще видиш, че си стои спокойно в залата.

— Но в ума си си подготвил смъртта му, нали?

— Може би. Във всеки случай съм се разпоредил от Картаген да дойде отряд войници, и то под командата на Каспа, за когото сигурно си чувала едно-друго.

— И Хирам ще бъде убит?

— Не. В началото ще го държат затворен. Но дали ще му дават храна — това зависи изцяло от тях. После, може би малко ще го помъчат: ще раздробят костите на силните му ръце, ще го качат на едно зъбчато колело, докато най-сетне направят с него онова, което направиха с пленените от Картаген римляни. А на тях, струва ми се, им одраха кожата, нали?

— О, богове! — извика Фулвия бледа и трепереща.

— Защо се грижиш така за този човек, девойко? Помисли малко и за мен. Помисли си как ние двамата…

— О, презрени. Знай, че никога, никога няма да ти принадлежа. По-добре смърт, отколкото да гледам омразното ти лице.

Получила нови сили от отвращение, Фулвия се освободи от железните обятия на Фегор и отскочи в ъгъла. В ръката й блесна остър кинжал. Тя бързо го притисна до надигащите се под белоснежната туника гърди и каза с треперещ глас:

— Ако направиш само една крачка към мен, ти ще си виновен за смъртта ми.

Фегор изтръпна. Той прочете в погледа й твърдо решение да направи това, което казва.

Около минута двамата стояха мълчаливо, гледайки се един друг.

Пръв сведе поглед Фегор.

— Скрий ножа! — каза той.

— Не!

— Скрий ножа! Ще направя всичко, което пожелаеш. Съгласи се само да станеш моя жена. Тогава и този разбойник ще бъде свободен. Всъщност нужна си ми само ти — а другите дали умират, или се наслаждават — почти не ме интересува. Дори съм готов да ти се закълна, че ще бъде точно така.

— И после пак ще ме излъжеш.

— И вместо сега, можеш да се убиеш тогава.

Фулвия полека отпусна ножа. Фегор се отстрани и тя влезе в залата. В същия момент настъпи някаква суматоха. Чуха се изплашени викове, хората започнаха да се блъскат и да бягат към вратите. Изведнъж Фулвия чу звънкия глас на Хирам и видя Офит и самия Герман до него. Изплашен от това неочаквано нападение, Герман викаше към робите: „Убийте го! Хванете го! Жив ще го изгорим!“ Единият от слугите се хвърли върху Хирам, но след миг тежко рухна на каменния под с пукнат череп.

— Марш от пътя, роби. Това е моята жена. Махнете се, ако ви е мил животът — гърмеше Хирам, като си разчистваше път към изхода с удари на страшния си меч.

Неговите хора го пазеха отзад.

Цялата група заедно с Офит, беше вече на изхода на атриума, когато се чу шум от оръжие и отряд добре въоръжени войници прегради пътя на Хирам.

— Предай се! — обърна се към последния началникът на дошлите войници. — Виждаш, че силите са неравни й всяка съпротива ще бъде безсмислена.

Хирам, който внимателно слушаше офицера и се вглеждаше в бронзовото му лице, с бързо движение захвърли меча си и се спусна към войниците.

— Войници на великия Анибал — извика той, — които аз, Хирам, водех в бой срещу римляните! С които излязох победител при Триземенското езеро! И ти, Каспа! Какво? Защо не ме убиете? Или стрелите ви са се притъпили, а мечовете ръждясали?

Предводителят на отряда широко отвори очи.

— Наистина ли това си ти, Хирам? Ти, стари приятелю? Нашият любим вожд, съратник и другар на Анибал?

— Да, Каспа, това съм аз!

— Другари — обърна се неочаквано центурионът към войниците си. — Другари. Чий меч ще се вдигне срещу Хирам? Кой ще тръгне против победителя на римляните и спасителя на Анибал?

— Слава и здраве на Хирам! Слава! — дружно отвърнаха войниците, като върнаха мечовете си в ножниците.

— Стари другарю — каза Каспа, обръщайки се към Хирам. — Пътят ти е свободен и бъди вечно и заслужено щастлив.

— В името на Съвета на сто и четиримата! — дочу се в този момент яростният глас на Герман. — Ще заповядам всички да бъдете разпънати, безумци! Месото ви ще бъде хвърлено на кучетата!

— Стига, стига! — пресече го Каспа. — Ти можеш да искаш да ни разпънеш, но дали Съветът на сто и четиримата ще се съгласи — не се знае. Ние сме цял отряд от най-добрите войници. А сега моментът е такъв, че всеки войник е скъп за Картаген. Рим ви е обявил война и техният флот вече плува към нашите брегове. Картаген ще загине, защото вие, подли търговци, защитавате родината си с наемна войска и чужди ръце.

— Рим ни е обявил война — понесе се глухо по кънтящата допреди малко от веселие зала.