Последните дни на Картаген

XI. НА КРЕПОСТНАТА КУЛА

Кулата, в която се бяха скрили така невнимателно оставилите се да ги хванат бегълци, заемаше централно място в крепостта и благодарение на огромната си височина се извисяваше над останалите четири кули, разположени по ъглите на форта. На широката петоъгълна площадка надулата стоеше голям здрав катапулт. В ръцете на изкусен стрелец това могъщо метателно оръдие можеше да свърши почти същата работа като топа. Благодарение на него отрядът, скрит зад масивните каменни стени, спокойно можеше да издържи натиска на петорно по-силен противник.

Каменните ядра, систематично хвърляни върху неприятеля, вършеха работата си така добре, че около тях се образуваха купчини безформено месо. Като видя оръдието, Тала весело извика:

— Охо! С това ще създадем много неприятности на милия комендант, който е бил толкова любезен, че е оставил най-добрия си катапулт именно на тази кула. Но знае ли някой да стреля с него?

— Да. Струва ми се, че знам — сериозно отвърна Сидон, — и още сега ще им докажа, че не съм само морски търговец.

— Прекрасно! — отговори Тала. — Но по-напред Хирам трябва да се занесе на закрито място, защото тук скоро ще завали каменен дъжд.

Сидон заповяда на двама нумидийци да занесат Хирам в една от стаите на горния етаж и единият от тях веднага да се върне. Едва се скриха двамата, един грамаден квадратен камък, хвърлен от катапулта на някоя от съседните кули, със страшна сила се удари в един от зъбците на кулата, та го разруши до основа.

— Е, Тала — започна Сидон, но в същия миг го прекъсна силен глас: „Предай се!“ — викаше снажен войник от една от кулите.

— Невъзможно е да се защитавате. Предайте се или сте загинали.

— Този много бързо погребва хората — иронично каза Сидон. — А сега трябва и ние да им отговорим.

С тези думи той взе най-близкото от сложените до катапулта ядра, нагласи го в гърлото на оръдието и внимателно се премери.

— Ето ти нашия отговор! — Ядрото със свистене проряза въздуха, очертавайки красива парабола, и вместо зъбеца на кулата, от която се говореше, се показа голямо зеещо отверстие, вдигнаха се облаци прахоляк и се чуха яростни човешки гласове.

Рой стрели, повечето от които горящи, се посипаха върху терасата. Но последната беше изградена само от камък и това оръжие бе за нея съвършено безвредно.

Насочил още от първия удар вярно оръдието, Сидон продължаваше да обстрелва кулата, заета от неприятеля, и разрушаваше един след друг пазещите площадката зъбци.

След половинчасова размяна на каменни блокове войниците на коменданта се принудиха да напуснат разбитата си крепост.

В това време Тала, който бе изчезнал за няколко минути, се обърна към нищо незабелязващия кормчия и каза със загрижен глас:

— Разбиват Долу вратата и не вярвам, че ще издържи дълго. Във всеки случай нумидийците са готови и чакат. Те ще са достатъчни, защото стълбата е тясна и по нея не могат да се качват повече от двама души.

Убеден, че на терасата всичко е наред, Тала отново слезе долу и отиде в залата, която служеше за оръжеен арсенал. Там се спря право пред стената, на която бяха окачени тетивите за катапултите и други оръжия. След като пробва няколко пъти здравината им и ги преброи, той каза полугласно: „Да!… Ако успеем да се задържим до довечера невредими, тези неща могат да ни свършат добра работа. А сега едва се зазорява!“

Внезапно под краката му се разнесе тежък грохот, заглушаващ дори рева на морето. Веднага след това влезе запъхтян войник.

— Господарю! — извика той. — Вратата е разбита.

— Е, и какво? — спокойно попита Тала. — Мисля, че моите нумидийци са там, нали? — При тези думи той откачи от стената едно тежко дълго копие и след няколко минути се намери до стълбата, върху която се водеше ожесточен бой.

— По-смело, другари — извика той към войниците си. — Щастието ни закриля. Една от кулите вече е разбита на парчета от нашия катапулт. Нейната участ скоро ще последват и другите. Дръжте се здраво. Помнете, че от вашата храброст и мъжество зависи спасението на всинца ни.

Но послушните и верни нумидийци не се нуждаеха от поощрение. Наредени по двама на всяко стъпало, с широки щитове и дълги мечове, те сипеха удари с мълниеносна бързина навред, оставайки незасегнати под щитовете си.

Разярени от упоритата съпротива на малкия отряд, крепостните защитници, повече от сто и петдесет души, събрани в коридора, на няколко пъти обграждаха непристъпната стълба и всякога се оттегляха с големи жертви. Усилията им се разбиваха в железните гърди на Таловите нумидийци като вълни в скала.

След още няколко безполезни атаки измежду обсаждащите излезе млад воин с цел да преговаря.

— Предайте се! — извика той. — Комендантът обещава на всички ви живота, ако сложите оръжието и се предадете.

— Значи се смятате за победители? — иронично попита Тала.

— Ако не се подчините веднага — продължи парламентгьорът, давайки си вид, че не е чул забележката на Тала, — тогава по заповед на нашия господар, коменданта на тази крепост, стълбата, върху която се намирате сега, ще бъде разрушена с таран и всяка възможност да се спасите ще бъде погребана!

— Е, това още не се знае! — обади се някой отгоре.

— И така, вие не сте съгласни? — попита ядосано войникът.

— Поне засега не сме разположени Да направим това — каза Тала насмешливо, — можете да го предадете на вашия комендант.

В този момент в коридора се показа блестящата медна глава на тарана, блъскан от няколко десетки космати ръце, и няколко минути по-късно тежък удар разруши част от стълбата и вдигна цял стълб от прах и каменни парчета.

— Горе! — заповяда Тала. — Нека разрушат стълбата! Тогава сами ще направят терасата непристъпна.

Все още под защитата на щитовете си, нумидийците бавно се заизкачваха нагоре.

Ударите от тарана се сипеха един след друг, докато масивната стълба не издържа и рухна с грохот, отрязвайки изцяло пътя на Сидон и другарите му.

През това време Тала заедно с войниците си беше на терасата, където Сидон продължаваше да се занимава с катапулта, насочен вече към третата ъглова кула.

— Какъв е този шум долу? — попита той Тала, щом го видя. Той му разправи всичко и при всяка дума лицето на Сидон се мръщеше все повече и повече.

— Те са разбили стълбата? — извика той. — Значи сме затворени окончателно!

— Съвсем не — отговори Тала, — помислих за това преди още на тях да им дойде мисълта да разбият стълбата. В залата на втория етаж има много въжета, които отлично могат да ни заместят стълбата. Трябва само да се задържим до вечерта.

— Но как ще излезем? — неуверено попита Сидон. — Крепостта сигурно се охранява.

— Познавам цялата околност много добре и съм сигурен, че всичко ще завърши добре. Само да дойде нощта…

Внезапно вниманието им бе привлечено от необичайно движение и шум на борда на закотвената трирема.

— Охо! — промълви Тала, загледан внимателно в кораба. — Те май искат да свалят на брега целия си екипаж. Ако е така, много добре!

— Какво му е доброто? — учудено попита Сидон. — Аз не бих казал същото. Сигурно се събират да ни премахнат по-бързо.

— Хм — неуверено възрази Тала. — Не знам! А що се касае до триремата, тя би могла да ни бъде много по-полезна. Ако не намерим друг изход, ще трябва да се опитаме да я превземем и така да напуснем този негостоприемен бряг.

Остатъкът от деня мина сравнително спокойно. Макар и подкрепен от екипажа на триремата, гарнизонът на крепостта не предприе нищо решително срещу обсадените, разчитайки явно да ги умори чрез глад.

Едва когато слънцето се скри зад играещата морска повърхност, Сидон качи заедно с другарите си всичките въжета горе на терасата и с трескава бързина започна да ги връзва — едно за друго.

Нощта бе метнала вече черното си покривало върху хоризонта, когато работата бе почти на привършване. Навсякъде цареше мъртва тишина. Сякаш из/целия остров нямаше живо същество. Дори природата изглеждаше като заспала.

— Аз и моите войници ще се спуснем първи — каза Тала, давайки знак да започнат спускането. — Трябва да се уверя, че на пътеката, на която ще излезем и която трябва да ни отведе до крепостната стена, няма стражи. Ти, Сидон, заедно с Фулвия и Хирам ще се спуснеш след нас. Не забравяй да вземеш със себе си няколко въжета. Сигурно ще ни бъдат нужни. Хайде сега на работа.

Импровизираната стълба беше закрепена за тежкия катапулт и обсадените започнаха да се спускат. Все още слабият Хирам бе подкрепян от двама нумидийци.

Като стигнаха до малкото бастионче, опиращо в крепостната стена, бегълците въздъхнаха облекчено.

— Пътят е свободен! — каза Тала, като привързваше донесеното от Сидон въже за един от зъбците на бастиона. След няколко минути страшната крепост беше далеч: затворниците бяха избавени.