Последните дни на Картаген

X. НОЩНАТА ЕКСПЕДИЦИЯ

— Стой! Пред нас има огън!

Този глух възглас бе изречен от Сидон в момента, когато пълната с въоръжени хора лодка бе стигнала до входа на малкото заливче, на чийто бряг се намираше търсеният затвор.

Гребците изсушиха веслата и лодката веднага забави ход.

— Не може да бъде да ни чакат! — продължаваше да си говори Сидон. — Този огън сигурно е от някой кораб, и то, както ми се струва, доста голям.

— Този същият, който доведе Хирам тук — разреши спора новият съюзник на Сидон.

— Нищо! Напред! Ако утрото настъпи преди да сме изпълнили замисления план, няма защо да се боим от този кораб. Заливчето е достатъчно широко и спокойно можем да минем покрай него, без да бъдем забелязани.

Веслата се спуснаха и лодката отново запори сънливите вълни на залива.

Няколко уморителни дълги минути и тя леко се удари в мекия крайбрежен пясък.

В този момент рязък глас разсече нощната тишина.

— Какво беше това? — разтревожено попита Сидон стария воин.

— Сигурно някаква морска птица — отвърна воинът. — Виж чайките, които хвръкнаха, когато се приближихме. Ако тук някъде имаше човек, те нямаше да стоят така спокойно.

Целият отряд, с който за общо учудване беше тръгнала и Фулвия, предпазливо слезе на брега, премина близката дюна и се приближи до група палми, разхвърляни безредно в подножието на доста висок хълм и скриващи в сенките си крепостната постройка.

— Знаеш ли къде е затворът? — попита Сидон, като догони вървящия напред Хирамов другар.

— На онзи хълм — посочи запитаният пред себе си. — Този пункт беше по-рано така добре укрепен, че се смяташе за един от най-непревземаемите в цялата картагенска република. Когато аз бях комендант тук, гарнизонът се състоеше от двеста човека. Сега сигурно е значително подсилен Предвид обявената ни от Рим война.

— Хм … — загрижено промълви Сидон, — това прави нашата работа още по-лоша. Как ще оправим цялата тая каша?

— Казах ти вече, че няма нищо трудно — каза вървящият до него воин. — Слушай: оттук почва един таен вход, който води право в стаите на коменданта, и ние още с първата крачка ще завладеем главата на крепостта. Без него гарнизонът ще бъде напълно дезорганизиран и следователно безопасен. Особено много разчитам на това.

В най-гъстата част на гората, заобикаляща старото здание, отрядът намери висока купчина камъни, изкусно маскираща входа на тъмна и ниска пещера.

— Точно тук трябваше да дойдем — каза водачът. — Сега най-важното е вниманието: една погрешна стъпка, най-малкият шум и цялата ни работа пропада. Вървете след мен и се старайте да пазите пълна тишина.

И всички потънаха в зеещия, черен и неравен проход, който по големина и вид напомняше средна, естествено напукана скала. След дълго и уморително скитане по безкрайните извивки на подземието водачът спря най-сетне пред ниска бронзова врата, издялана в груба странична дупка. Той направи знак на другарите си да спрат, придърпа Сидон до себе си, заслуша се дали зад вратата няма някакъв шум и бързо натисна едно едва забележимо копче. Вратата леко се отвори и двамата потънаха вътре.

Старият ветеран не се лъжеше. Стаята, в която се озоваха, беше действително на коменданта на крепостта. Оставаше само да се намери начин как да го заловят — и половината работа можеше да се смята за свършена.

— Тсс! … — прошепна изведнъж Сидон. — Чувам, че някой слиза по стълбите. Ако е комендантът — внимавай: всяка грешка би струвала живота на всички ни.

В този момент вратата на стаята се отвори и на прага застана мъж — среден на ръст, около петдесетте, облечен в тежка ризница. В дясната си ръка държеше бронзов светилник, който разпръскваше наоколо бледа и трепкаща светлина. Още не беше се затворила вратата зад гърба му, когато Сидон скочи с мълниеносна бързина и го повали на пода с удар.

В това време другарят му с ловко движение хвана падащия светилник и го поднесе към лицето на лишения от възможност да се защитава комендант.

— Не го стискай толкова за гърлото, Сидон — каза воинът шепнешком. — Страхът и без това е сковал гърлото му. А сега трябва да отговаря на въпроси.

— Кои сте вие? Римляни? — прохриптя дошлият на себе си комендант.

— О! За това можеш да бъдеш спокоен — отвърна Сидон, — но които и да сме, съвсем нямаме намерение да посягаме на твоята крепост и на живота ти. Искаме само да знаем къде се намира раненият воин, заловен вчера и доведен тук.

Комендантът погледна с полуучмден, полулукав поглед питащият, като че ли имаше намерение да да започне някакъв съвсем друг разговор, но едно съвсем леко стискане на пръстите на Сидон около врата му, го накара веднага да се върне на въпроса.

— Твърде е трудно да се каже — започна той. — Входовете на това здание са много объркани, и без план не мога да ви кажа къде е затворен пленникът.

Сидон се замисли за миг и след туй каза с глас, който не търпеше никакво възражение:

— Ще ни заведеш още сега при пленника. И помни, че ножът ми е в гърба ти. Най-малкото съмнително движение и ще бъдеш убит.

Комендантът разбра, че Сидон не се шегува и след като се огледа безпомощно наоколо, бавно тръгна към вратата.

— Предупреждавам ви — каза той, — че в стаята, в която е пленникът, има специално поставена стража. Не обвинявайте мен, ако тя вдигне тревога.

— С това няма да можеш да ни излъжеш, драги — отговори Сидон. — Ти си тук началник и твоята заповед трябва да бъде закон и за тях. Значи ще отговаряш и за поведението на пазачите. Хайде!

След като преминаха през едни криви и забутани коридорчета и навлязоха в открита каменна галерия, комендантът се спря пред масивна бронзова врата, затворена с два железни катинара.

— Ето, тук е пленникът — каза той, като отключваше с трепереща ръка катинарите.

С отварянето на вратата другарят на Сидон се хвърли върху застаналия до вратата пазач и бързо и ловко му върза устата. В това време Сидон, забравил за миг коменданта, тръгна към ниското миндерче в ъгъла, осветено от бледи лъчи на малка маслена лампичка. На мйндерчето лежеше човек: това беше Хирам.

Хирам се събуди.

— Какво има? Кой сте? — попита той още сънен, — Защо сте дошли?

— Това са другари — тихо отвърна Сидон, — нима ти не чакаше своето спасение?

Хирам с един скок се изправи и учудено започна да търка очи.

— Сидон, ти? Ти? — извика той най-сетне. — И ти, Тала, мой стари съратнико? Как сте попаднали тук? А къде е Офит? Фулвия?

— Фулвия е тук, заедно с нас, господарю — смутено отвърна Сидон.

— А Офит? Какво е станало с нея?

— Всичко, което мога да ви кажа за нея е, че е жива. Но за това после. Сега трябва да бързаме да се махнем оттук.

Тала се обърна към вратата и нададе силен вик.

— Те са избягали! Подлеци!

Наистина: нямаше ги нито комендантът, нито стражата. Възползувайки се от това, че вниманието е насочено изцяло към пленника, комендантът незабелязано беше развързал другаря си по участ и тихо се бяха измъкнали.

С лошо предчувствие Сидон се спусна към вратата и бързо отскочи назад — тя беше здраво заключена отвън.

Освободителите на Хирам от собствено нехайство бяха станали затворници.

— Значи заключиха тази врата — промърмори Тала замислено. — Но … — продължи той гласно, обръщайки се към Сидон — вземи Хирам на ръце и върви след мен. — И той хлътна в някаква като по чудо появила се дупка.

След това преминаха през широк пуст коридор. Като пазеха гробна тишина, те тръгнаха към стаята на коменданта, откъдето единствено можеше да се излезе на свобода.

По пътя им не се изпречи никой, но когато Тала, който вървеше пръв, се опита да отвори вратата на стаята, през която бяха влезли, тя не помръдна: беше здраво заключена и въпреки всички усилия на здравите нумидийци, си оставаше залостена.

— Значи все пак сме пленници! — процеди през зъби Сидон.

В това време Тала замислено гледаше пред себе си. Изведнъж той каза с решителен глас:

— След мен! Ако не можем да се спасим, то поне можем да умрем както искаме. — И тръгна с бързи крачки към една тясна винтообразна каменна стълба, водеща някъде нагоре.

— Тази стълба води към една от кулите на крепостта — отвърна той на въпроса на Сидон, — най-високата от целия форт. Там ще можем да се задържим по-дълго време.

В този миг се разнесе силен шум от стъпки, викове и тракане на оръжие.

— Бързо след мен! — извика Тала. — Не губете време, ако не искате да ви избият тук. На втория етаж има склад с оръжие: вземете си каквото ни трябва и на кулата.

Малката бронзова вратичка, зад която бяха стълбите, за миг беше избита и отрядът бързешком се заизкачва нагоре. След малко всички влязоха в зала, цялата окичена с оръжие — от най-простия нож до тетивата на крепостния катапулт.

— Всеки да си вземе оръжие! — каза Тала. — И живо на площадката. Сега всяка минута е скъпа!