Последните дни на Картаген

XIV. „KARTHAGO DFLENDA EST“

След уморителната и нещастна втора пуническа война Картаген, доверявайки се на сключения с Рим договор, започна пак своя стар живот. Отново неговите кораби браздяха водите на океаните; отново градът пое колосалната си търговия по четирите краища на света и съкровищата почнаха по стар навик да се трупат в него. Но тези богатства бяха достояние на малцина: на ония, които държаха цялата власт и презираха правата на масите.

„Отците на отечеството“ не се грижеха страната да стане пак могъща и страшна, не се стараеха да организират флота и армия от свои хора. Цялата охрана на града бе предадена изцяло в ръцете на наемна войска. Картаген се крепеше вече само на наемници и минала слава!

А Рим кроеше планове.

Там сякаш във въздуха витаеха думите: „Картаген трябва да умре! Рим ще царува над света!“ И последните години той методично се готвеше за нова борба на живот и смърт.

Там се строяха огромни военни кораби; събираше се войска и в тази войска основният елемент бяха не наемните, както в Картаген, войници, не алчните и продажни авантюристи, продаващи кръвта си за злато, а хора, влезли съзнателно във войнишките редици, знаещи къде отиват и за какво ще се сражават. И Рим напрягаше всичките си сили, защото не беше сигурен дали Картаген няма да роди някой нов Амилкар или Анибал. Високата култура на тази силна република криеше неизтощим запас от сили и средства за борба. Наистина сега тя бе унижена, но всички виждаха как с поразителна скорост се оправя. Наистина в нея царуваха разпри и я нямаше вече онази любов към родината, но кой можеше да знае какво ще стане утре?

Може би някой щеше да съумее да заговори с картагенците на понятен за тях език; някоя могъща ръка щеше да създаде от разбърканата и пъстра маса едно цяло и да поведе в бой неизброими пълчища. И отново, както в дните на Анибал, да внесе в самото сърце на Италия огън и меч!

А в Сената в Рим още звучаха думите на Катон: „Картаген трябва да бъде разрушен!“ И Катон не напразно отправяше тези думи към римските граждани. Като пратеник на Рим в Африка той със собствените си очи бе виждал колко неизтощими са картагенските военни сили. И в Рим никой не се съмняваше, че когато и да е, Картаген ще се обедини с народите от Изтока, бранещи от Рим собствената си независимост, а срещу подобна коалиция борбата би била невъзможна дори и за „железния“ Рим.

Обстоятелствата се бяха стекли благоприятно за последния. В Африка той имаше мощен съюзник, коварния Месинис, заклет враг на Картаген. И неукротимият нумидий-ски лъв, възползувайки се от покровителството на Рим, нанасяше удар след удар на своя враг. Той му взе богата територия, служеща на Картаген като керванска спирка към Сахара.

След Емпориз последва нападението на Фиска, после Месинис посегна на остров Ороскоп. Картаген не изтърпя: срещу него бе изпратена петдесетхилядна армия. Но изглежда щастието бе обърнало вече гръб на Републиката: цялата й войска беше унищожена. А Рим, възползувал се от този случай, завладя Утике, въоръжи осемдесет хиляди души и се готвеше да ги изпрати срещу смъртния си враг.

Черни облаци се тълпяха на хоризонта на нещастния Картаген и хвърляха върху него зловещите си сенки. Бяха избрани и военачалниците, които щяха да му нанесат смъртоносния римски удар. Това бяха изкусните стратези Кай Марий Цензорин и Марций Манлий Непот. Под техните знамена заставаха само стари, калени в битки ветерани.

Посланиците от името на Съвета на сто и четиримата отдадоха града на милостта на Сената. Но тогава милост значеше слабост. А слабият всякога е длъжен да отстъпва мястото си на по-силния.

Рим с чиста съвест обеща, че правата на Републиката ще бъдат запазени: свобода на жителите й, автономно управление и териториална неприкосновеност. В замяна на това Картаген трябваше да даде триста души заложници от най-знатните семейства и всичкото си оръжие. В договора имаше и една особена точка. В нея се разглеждаше неприкосновеността на всички територии, но не се споменаваше за Картаген, ядката на раздорите!

След като бяха изпратени заложниците и оръжието, всички разбраха грешката: но направеното не можеше да се поправи. Тревогата растеше с всеки час. Населението открито се вълнуваше. Всякаква работа бе прекъсната: градът гъмжеше като разбунен кошер. Понякога се чуваше, че римляните са вече наблизо: тогава наставаше истинска паника.

Именно в тези неспокойни дни Хирам и спътниците му очакваха известия от Фегор.

Мъчително се нижеха дните на бездействие — два, три, седмица, — Фегор не се явяваше, но и никой не търсеше Хирам. Значи шпионинът бе удържал на думата си и не го бе предал.

В това време Хирам бързо се поправяше: изгубените сили отново се събираха в челиченото тяло.

Едва на осмия ден Фегор дойде. Беше в най-лошо настроение: лицето му бе намръщено, а челото изпъстрено с множество бръчки. Беше толкова замислен, че дори не отговаряше, когато го питаха нещо.

— Значи носиш много лоши новини — каза Хирам, като го видя.

— Да! — мрачно отвърна шпионинът. — Днес от Рим пристигна делегация. Тя предаде ужасни вести.

— Какви? — в един глас попитаха всички.

— Рим иска родината ни да престане да съществува!

— Какво? Картаген? — не вярвайки на ушите си, извика Хирам. — А жителите?

— На тях е позволено да се преселят навътре в страната. На осемдесет стадии далеч от морето могат да си построят нов град.

— Позор! Позор! — викаше Хирам.

— Смърт на Картаген, и то не в честен бой, а…

— Да оставим политиката настрана — прекъсна го Фегор. — Стар закон е, че заповядва по-силният. Рим е по-силен или по-подъл, следователно правото е негово. А сега имам новини, интересуващи лично теб. Както виждаш, постарал съм се да ти услужа. Офит е затворена в стария храм на Танита, гдето е и статуята на Мелкарт.

— А храмът охранява ли се? Има ли много жреци?

— Около петдесет. Освен тях има и специални пазачи на твоята любима.

След тези думи Фегор се обърна и тръгна към застаналата настрани Фулвия.

— Е, Фулвия? — каза той. — Нали няма да забравиш обещанието си, ако аз изпълня моето?

— Да — отговори с наведени очи девойката. — Ако ти спасиш Офит, аз ще бъда твоя. Може би такава е съдбата ми.

— О, Фулвия! — страстно извика Фегор. — Аз зная, че ти ме ненавиждаш и презираш, но моята любов е тъй силна, че ще победи омразата на твоето сърце.

Фулвия мълчаливо повдигна рамене.

В това време Хирам замислено бе отпуснал глава: по лицето му бързо минаваха тъмни сенки.

— Намери ли някакъв изход, вожде? — обърна се към него Фегор. — Според мен всяка минута е скъпа. Римляните няма да ни оставят още дълго време на мира. Може би след няколко дни ще бъде късно да почнеш, защото Съветът очаква да бъдем нападнати и по море, и по суша.

След къса пауза той продължи.

— Можете да мислите за мен каквото искате. И какво от това? Вие ми казахте, че съм бил подъл. Но аз ви отговарям, че съм такъв само за хората, но не и за отечеството си. И моето сърце, въпреки че е шпионско, тупти за него. Да, ние ще се бием. Все още има благородни хора сред стените на Картаген. Но дали всичко това няма да бъде напразно? Ще имаме време пак да поговорим. Кажи ми, ще бъдат ли достатъчни твоите хора, ако решим да нападнем храма?

— Сигурен съм в туй! — кратко отговори Хирам.

— Добре. Довечера след залез слънце ще дойдеш с другарите си на пристанището. Ще ви чакам там с лодка и ще отплуваме за храма на Танита. Там ще ви покажа къде е скрита Офит и къде да се спасим в случай на опасност. Изобщо ще ви помогна във всичко, което мога.

— И не забравяй, че всеки миг ще съм с теб — каза Хирам, като стана и се приближи до Фегор. — При най-малкото съмнително движение ще бъдеш убит.

— Глупости! — отвърна хладнокръвно шпионинът. — Ти си най-недоверчивият човек, когото съм срещал. Нима досега нямах възможност да те предам сто пъти? Но ползата от това би била загубата на Фулвия и обещания от теб талант. Хайде стига. И така — до довечера. Ще се видим на пристанището.

Той тръгна към вратата и погледна етруската с някакъв особен поглед. Във взора на този човек, погубил толкова хора, сега светеше дълбока нежност и тъжно силно чувство.

Любовта към Фулвия наистина бе изпълнила цялата му душа и той бе загубил душевното си спокойствие.

Фулвия забеляза, че този молещ поглед е насочен към нея, но остана съвсем равнодушна и с нищо не отвърна на прощалния му взор.

Фегор обезкуражено махна с ръка и излезе.

— Сега шпионинът ни каза истината — каза Тала на Хирам. — Ако се забавим, рискуваме да се погубим.

— Да, имаш право. Ще се опитаме да вземем Офит, а после ще решим какво да правим по-нататък.

Фулвия живо се обърна към Хирам и попита с разтреперан глас: „Когато освободим Офит, незабавно ще напуснеш Картаген, нали?“

— И аз самият не знам — отговори Хирам. — Във всеки случай ти ще бъдеш навсякъде с нас: ако не поискаш да останеш тук, разбира се.

— О, не, не! — отговори нервно Фулвия, но се сепна. — Аз трябва да остана — добави тихо тя. — Аз няма да видя пак гълъбовото небе на прекрасната си родина. Така е пожелала всемогъщата Съдба!

— Но защо? — учудено попита Хирам. — Защо ще останеш, когато след няколко дни Картаген ще бъде обсаден и ще изтърпи всичките ужаси на победения?

— Не ме питай за това — отвърна тъжно девойката, — не мога да ти кажа причината.

— Хм — замислено продължи Хирам, — почвам да си мисля, че презрението към шпионина е само външно, а в сърцето си ти го обичаш.

— Може и тъй да е — промълви Фулвия, нов гласа й ясно прозвучаха омраза и презрение.

— Ти си странно същество. Тебе не може да те разбере никой.

— Има на света един човек, който може да ме разбере, но той не пожела това. Но защо губим времето си в безполезни разговори? Или мислиш, че работата, която ти предстои, е лесна?

Никой не отговори.

— Дойде ми една чудесна идея! — извика Сидон, който до това време седеше замислен. — Само дали ще има Фулвия достатъчно време, за да ни ушие на всичките по едно наметало от жълта платнена материя, с каквито ходят жреците на Танита?

— Вярно! — зарадва се Тала, разбрал в какво се състои планът. — Ще им устроим една прекрасна игра.

— А освен това, Тала — продължи Сидон, — тебе те познават като доверено лице, нали?

— Да, всички.

— И не знаят още, че си изгонен?

— Не вярвам.

— Много добре! Тогава ти ще се явиш там с войниците си, облечени като жреци, и ще кажеш, че Съветът е заповядал да смениш персонала. Никой няма да се усъмни и ти ще станеш господарят на храма. Хайде сега всички на работа!

Двама нумидийци бяха изпратени в града за плат и скоро Фулвия и Сидон, който разбираше от всички занаяти, се заловиха да шият жречески одежди.