Последните дни на Картаген

VI. МОРСКИЯТ БОЙ

Хвъркатият пратеник бързо стигна целта си. С верния си инстинкт той намери в мъглата на припадащата нощ гемията и кацна върху кувертата. Пристигането му веднага бе забелязано.

Хирам бързо свали и прочете бележката, която носеше птицата.

— Сидон! — извика той. — Лоши известия. Съветът на сто и четиримата знаел всичко и, вярвам, скоро ще трябва да се защитаваме.

— Но преди това можем да избягаме, нали? — каза веселият, негубещ присъствие на духа Сидон. — Всичко е продадено, гемията е готова и гребците само чакат заповедта ти.

— Тогава на път! — заповяда Хирам. — Какво има? Защо си се загледал?

Проклятие излезе от устата на кормчията: беше забелязал на стоящата на около триста метра военна ескадра някакво особено суетене: веригите скърцаха под тежестта на вдигащите се котви, по въжетата се катереха моряци, вдигаха се платната и дългите полуизвити весла се движеха като стоноги.

— Готвят се да ни нападнат, господарю — каза Сидон. — Да видим как ще се бият наемниците на Картаген. Готови сме.

И кормчията започна да приготвя едно оригинално средство, въведено в практиката на морския бой едва преди няколко години. Това бяха мостчетата, които се изправяха нагоре и стрелците стреляха от тях отвисоко, почти закрити, а понякога пак оттам хвърляха върху неприятеля различни тежести.

— Готово! — прозвуча гласът на един нумидиец от екипажа и гемията леко запори вълните.

Почти едновременно с нея тръгнаха дванайсетина галери.

— Стойте! Спрете веслата! В името на Съвета! — чу се внезапно от най-близката галера. Хирам и Сидон изтръпнаха: беше гласът на Фегор. Един от големите и бързи кораби едва не разби гемията, но тя бе по-подвижна и се управляваше от човек, навикнал на морски боеве, та моментално измени курса си и като стрела се плъзна покрай тежкия и тромав боен кораб.

— Привет на Съвета на сто и четиримата, шпионино! — извика силно Хирам, — къде си? Бих искал да те видя. — Но Фегор бе изчезнал вдън земя. Хирам почака една минута и като взе тежката си, предназначена специално за хвърляне секирка, със страшна сила я запокити към кораба, от който бе извикал Фегор. В отговор се изсипа дъжд от стрели, между които и огнени, но те биваха изгасяни или хвърляни в морето.

— „Акацията!“ — уплашено извика Сидон, като сочеше едно почти легнало средно корабче, което идеше срещу тях, за да им препречи пътя.

— Чудна работа — продължи след малко Сидон, — това е много глупаво. Сега ще трябва да се обърне с носа към нас, ако има време… така! — И гемията, леко наклонена, се вряза с острия си нос в хълбока на кораба, изложил непредпазливо продълговатото си тяло. Чу се силен трясък, отчаяни човешки гласове и към водата полетяха тела.

Разрязаната на две като от нож „Акация“ потъна, като отстъпи морския простор на волята на „имиолата“.

— Хайде! Гребете! По-силно! — викаше кормчията към гребците. — Тъй. Още, още! — и корабът като огромна птица влезе в канала, водещ към морето.

Но до спасението беше далеч: зорките очи на Хирам съзряха, че един от големите тримачтови кораби изпревари другите и бързо започна да настига измъкващата се гемия. Последната наистина бе лека и бърза, но тримачтовият кораб разполагаше с много повече гребци и затова скоро се дриближи до нея.

Картагенците напрегнато следяха хода на гонитбата, като подвикваха често: „Гемията изостава! Предава се! Предава се! Всички ще бъдат заловени!“

— Огън! Огън! Двете гемии горят.

— На помощ! — прозвуча внезапно пълен с недоумение глас.

— Ние горим! Гемията бяга! Отива си! Отива си!

Щастливата звезда не изневери и този път на Хирам. Като видя, че врагът е по-силен и бърз, той остави галерата да се вреже в гемията и посрещна врага със стрели и мечове. А после, всред настъпилата суматоха, хвърли няколко гърнета със запалена смола върху дървената палуба на вражеския кораб. Последният пламна като факла. Същата участ щеше да постигне и „имиолата“, но нумидийците бяха нащрек и успяха навреме да се откъснат от горящата грамада.

В това време цялата останала флотилия премина канала и се втурна да помага на горящия кораб, но той не ги дочака и с целия си екипаж отиде на дъното. Нощта се спускаше. На небето блестяха милиарди звезди. Въздухът бе като нажежен и морето сърдито подхвърляше буйните вълни. От време на време от морските дълбини сякаш ре дочуваше силно бумтене — знак за приближаващия ураган. Цяла нощ гемията бе играчка за яростното море, а на туй отгоре след нея летеше картагенската флота. През всичкото време огньовете и блещукаха зад бягащия кораб. Най-сетне настъпи денят. Изглежда, бурята щеше да се разрази в ужасен ураган. Небето бе куршумено, въздухът — наситен с пясък, пренесен в морския простор със злия самум от недрата на Сахара. Вълните се носеха с плясък и шум и с жални викове се стрелкаха буревестници и среброкрили чайки.

През това време силуетите на преследвачите бяха изчезнали: дори силните, като на орел очи на Сидон не можеха да ги видят. Изглежда, гемията бе спасена. Към обед времето се пооправи. Вятърът стихна, небето се проясни и само морето все още лудуваше. А чайките продължаваха да се мятат над бесните вълни.

Макар че опасността бе отминала, Хирам не се решаваше да се доближи до брега. Той предполагаше, че там има постови кораби, които сигурно вече са предизвестени за случилото се. Едва през нощта на следващия ден гемията запори водите около Утике — родната сестра на Картаген.

Тези брегове бяха познати на Хирам от детските години, тъй че без никакво колебание той насочи гемията към вилата на Герман, гордата глава на Съвета на сто и четиримата, където от следващата нощ щяха да започнат брачните тържества.

За открито нападение над Германовото владение не Можеше дори и да се помисли: там сигурно имаше стотици въоръжени мъже. Затова Хирам прибягна до една хитрост: остави гемията в едно скрито заливче, преоблече се заедно с целия си екипаж като картагенски наемник и с една лодка тръгна към украсения с разноцветни огньове дворец. Така никой нямаше да познае стария другар на Анибал.

Лодката, която приличаше на хвърлена в бурно море треска, стигна близо до брега и всички се развикаха с пълно гърло: „Помощ! Загиваме! Потъваме! Помощ за картагенските войници.“ Гласовете им скоро бяха чути и група роби при светлината на факлите започнаха да помагат на давещите се.

— Прережете въжетата и теглете към брега — командуваше Хирам. — Внимавайте, защото течението тука е силно.

След половин час целият екипаж на лодката беше на суша, сред хората на Герман. Лодката също бе издърпана и вързана, по заповед на Хирам, съвсем близо до водата.

— Кои сте вие? За кого да доложа? — попита спасените един снажен беловлас старец.

— Ние сме иберийци на служба във великата република — отвърна Хирам. — Отивахме в града по заповед, но бурята ни захвърли на брега. Молим гостоприемство само за тази нощ. Утре сме длъжни да бъдем в Картаген.

— Тогава ще стане, защото днес за моя господар е велик ден — отговори слугата. — Ястия има много, легла също. Почакайте малко, докато ида да съобщя.