Последните дни на Картаген

XV. В ХРАМА НА БОГИНЯ ТАНИТА

Към полунощ по пустите улици на Картаген тайнствено се движеше група хора: те бяха облечени в дълги жълти тоги, препасани с пурпурни колани, украсени с дебели пискюли. Лицата им почти се скриваха под високите капюшони. Групата се придружаваше от четиринайсет напълно въоръжени войници. Читателят навярно се е досетил, че жреците бяха преоблечените другари на Хирам, скрили ризниците под одеждите на жреци на Танита.

Между преоблечените беше и Фулвия. Тя съзнаваше на каква опасност се излага, но мислеше, че като е с отряда, Фегор не би ги предал, знаейки, че така предава и нея.

Не след дълго шествието излезе на пристанището. Към тях веднага тръгна един човек, облечен с широко черно наметало.

— Най-после! — каза той, щом се приближи до тях. — Бях изгубил вече търпение. Хайде, сядайте по-скоро в лодката. Тя ви чака отдавна. — При тези думи той хвана руля, воиниците веслата и лодката бързо запори вълните. След малко бяха извън търговския порт и заплуваха към уединеното островче, на което се издигаше храмът на Танита.

Към два часа след полунощ лодката се удари в брега на островчето.

— Храмът е зад онази горичка — каза Фегор, сочейки с ръка. — Няма да дойда с вас, понеже всички ме познават. Ще се върна в града или ще ви чакам скрит някъде. Във всеки случай лодката, с която дойдохте, ще бъде тук.

— Но преди това се закълни, че няма да ни предадеш! — каза нечий полуразтреперан глас от средата на групата.

Фегор се стресна, наведе глава и отговори твърдо:

„Нека Ваал-Молох ме обърне на въглен, ако ви предам!

Но клетвата е безполезна, защото фулвия е с вас, а това е достатъчна гаранция, че няма да ви направя никакво зло.

А сега довиждане и успех.“

След тези думи той се загърна в плаща си и изчезна в гъстата мъгла. Останалите бързо тръгнаха към обителта на Танита.

То беше огромно полегато здание, напомнящо египетски храм: липсваха му само зъбци по покрива, за да може да служи и за крепост.

— Тук ще бъде трудно да се промъкнем със сила, ако не ни пуснат доброволно! — промърмори Тала, оглеждайки високите масивни стени. После дръпна тежкото чукче, заместващо звънеца. Едва беше заглъхнал звукът и в стената се отвори малко прозорче, от което груб глас попита кои са и какво искат.

— В името на Съвета на сто и четиримата — отворете! — със заповеден глас отговори Тала.

— Защо толкова късно? — продължи недоверчивият пазач.

— Глупак! — сърдито извика Тала. — Нима в Картаген сега съществува време? Ден или нощ? Републиката е в опасност и всеки миг е миг за действие.

— Защо сте изпратени от Съвета?

— Да сменим стражата и да увеличим броя на жреците. Водим със себе си дванайсет ваши братя.

Зад стената се чу шум от оръжие и вратата най-сетне се отвори със скърцане.

Няколко въоръжени войници със светилници в ръце пристъпиха напред и доближиха до вървящия пред всички Тала.

— Вие ли сте началникът? — попита един от тях.

— Аз — отговори запитаният.

— Имате ли писмено нареждане от Герман?

— Не, понеже той ненадейно замина за Утике и нямаше време да ми подпише такова. — „Какво щастие — мислеше си Тала през това време, — че Фегор ми съобщи тази новина.“

— Чакай! — извика един от войниците, тръгвайки към Тала със светилника си. — Струва ми се, че познавам този глас. Ти не си ли водителят на гръцките наемници?

— Най-сетне ме познахте. Сега ще ни пуснете ли?

— Да, пътят е свободен. Но какво да правят тези, които ще смените?

— Съветът заповяда незабавно да тръгнат за Утике, където ги чака Герман. Струва ми се, че ще им бъде възложена някаква специална мисия. Всичко ли ми оставяте наред? Относно дъщерята на Герман?

— Да. Имате ли други нареждания?

— Не.

Този, който задаваше въпросите и който, по всичко личеше, бе началникът, тури пръсти в устата си и нададе пронизителен писък: веднага от храма излязоха петнайсет-шестнайсет души войници.

— На път — извика той, когато всички се събраха около него. — По заповед на Съвета ще идем в Утике. Тръгвайте към пристанището. И така, Тала, предавам в твои ръце охраната на храма. Сбогом!

След дълго лутане из мрачните и глухи помещения отрядът се озова пред тежка бронзова врата, която изглежда водеше към централната част на храма. Сидон почука и на въпросителния глас отвътре настойчиво помоли да бъдат пуснати доведените жреци и да се даде вечеря на новата стража. Но този път претърпяха неуспех: зад вратата се чу шум от множество гласове, след това настъпи тишина и най-после отговориха, че тук не могат да влязат — ще трябва да отидат в страничната къща, където било специалното място за стражата.

Помещението се оказа подземие, лишено от прозорци. Вероятно беше изсечено в скалата, която служеше за основа и на храма. Посрещнаха ги слуги, които веднага приготвиха обилна вечеря, придружена от чудесно вино. В това време влязоха и няколко жреци. Тяхното поведение, както и това на слугите, направи впечатление на Сидон; те изобщо не говореха, но слушаха всичко. Освен това през цялото време се навъртаха около вратата, която бе единственият изход от това подземие.

Мислите му бяха прекъснати от няколко слуги, който търкаляха доста обемисто буре.

— Праща ви го върховният жрец, храбри войници — каза единият от тях, — за да го изпиете в негова чест. Бурето е пълно с чисто иберийско вино.

— Браво! — извика Сидон, който започна да се поддава на изпитото вече вино. — Надявам се, че имате голям запас от това вино, нали? Ще го опитаме всички. — И всеки си напълни чашата с гъстото и ароматно вино. След това пак и пак, докато всички с изключение на Фулвия и Хирам взеха да скачат, пеят и лудуват.

Хирам започна да се тревожи: още повече че всички слуги бяха изчезнали. Той скочи силно разтревожен и с един удар на меча си разби съда с предателското питие.

— Достатъчно! — извика Хирам с властен глас. — Всички прекалихте! Време е вече за работа!

Придружаващата го тълпа се стресна. Всички тръгнаха към вратата, но тя беше заключена.

— Фегор ни е предал! — понесе се между войниците.

— Не! — решително възрази Фулвия. — Той твърде много ме обича, за да го направи.

— Ще трябва да разбием вратата — каза Хирам. — За тази цел ще ни послужи масата, която като че е направена точно за това.

— При мен, другари! — извика Сидон, който не можеше да си намери място от ярост. — Да излезем на свобода и да си разчистим сметките с тези предатели!

Няколко десетки жилави ръце понесоха масата и тя с тежък удар се стовари върху бронзовата врата. Масата стана на парчета, някои от мнимите жреци се търкулнаха на земята, но вратата дори не помръдна.

Никой не можеше да се примири с мисълта, че са затворени. С помощта на факлите Хирам и Тала разглеждаха стените. Но резултатите бяха печални: цялото помещение беше издялано в скала и всеки опит да я пробият щеше да бъде безумие.

— Остава ни само един път за спасение — каза Тала, гледайки изпитателно мрачно надвисналия над главите им свод, — Стените няма да се поддадат, но таванът е направен от отделни блокове, споени с цимент. Ако успеем да свалим някой от тях — спасени сме!

От останките на масата, столовете и други предмети бе направено нещо като висока естрада и нумидииците с ярост започнаха да рушат циментовия шев около един от блоковете.