Последните дни на Картаген

XIX. ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА КАРТАГЕН

Картаген бе обсаден от римляните. Страшната осемдесетхилядна войска с огромен обоз и цял парк обсадни оръдия с най-различни названия се беше разположила в предградието Нефер и упорито продължаваше разрушителната си работа.

Навътре в морето, около пристанището на обсадения град, караулеше страшната римска флота, с която много по-малобройните и зле въоръжени картагенски кораби не можеха да се състезават. Последните се бяха прибрали по заповед на Хирам в пристанището, затваряйки пътя след себе си с масивни железни вериги.

Всички граждани, способни да носят оръжие, от децата до старците, а често и жени, бяха наредени по градската стена и пазеха да не се приближи неприятелят. Понеже през това време флотата бездействуваше, Хирам поиска и му бе дадено командуването на войската, имаща за задача да опази предградието Нефер. Римляните съвсем не очакваха такава енергична съпротива. Те смятаха столицата на финикийската колония за съвършено беззащитна, населението за дезорганизирано, изплашено, а укрепленията за безпомощни да издържат дори първия натиск.

Сигурен в това и надявайки се на лека победа, Манлий Цензорин, главнокомандуващият римската армия, незабавно след пристигането даде заповед за атака. Но го очакваше голямо разочарование. Вместо леката победа, за която мечтаеше, го посрещнаха град от камъни, хвърлени от безпощадните катапулти, стрели, разтопена смола и вряла вода. Нито една от грамадните стълби, изправени до стената, не достигна целта си. И настъпващите колони се сепнаха, спряха и бавно, в пълен ред, почнаха да отстъпват. В този момент върху тях неочаквано като вихър се нахвърли картагенската конница. Хирам бе измолил от Съвета разрешение за нападение и въпреки протестите на началника на конницата, Фамий, нападението стана и се увенча с пълен успех. Два от най-силните конни отряда със стремителен и буен бяг се врязаха в римските кохорти, всявайки сред тях смърт и ужас.

Първите неудачи на обезкуражената римска войска накараха Сената да повика обратно двамата консули и на тяхно място да прати новоизгряващата звезда, младия, енергичен и гениален вожд Корнелий Сципион заедно с консула Ливий Друз. Първият, доста изкусен дипломат и стратег, бе успял да подкупи вожда на картагенската кавалерия Фамий и последният премина в римския лагер с около петстотин конници.

Дълбоко униние бе настъпило сред стените на обсадения град. Вътре имаше повече от половин милион хора, лишени от обичайното си спокойствие, без достатъчно храна и с непрекъснато витаещия призрак на настъпващия глад. А Съветът на сто и четиримата си губеше времето в безполезни решения и спорове.

Хирам не можеше да се примири с мисълта, че отечеството, му ще загине. Едва в последния момент той си спомни за спасението на Офит и за собственото си спасение.

— За нас има още един, последен изход — каза той на Герман. — Когато настъпи последният час и по улиците настане обикновена касапница, ние всички, заедно с моите верни нумидийци, ще нападнем в някой ъгъл римската флота, когато хората и са на брега и грабят — и или ще си пробием път, или ще загинем всички заедно.

По време на този разговор Фулвия през цялото време плачеше.

— Защото няма да дойда с вас — отговори тя на въпроса на Хирам. — Дала съм клетва и не искам да я пристъпвам.

— Но какво ще правиш тук? Никой няма да те пощади!

— Няма да се нуждая от пощада! Моля те, Хирам, не ме питай повече. Тъй съм решила: и няма да си ида оттук. Спасете се вие и забравете за мен.

И Фулвия се обърна към стената, за да скрие развълнуваното си лице от недоумяващите погледи на околните.

Минаха недели, докато агонизиращият град приближи към своя фатален край. През това време голяма част от населението бе загинало в кървавите схватки с неприятеля, друга — от разразилите се с неописуема бързина епидемии, трета — от глад. Всичко годно за храна бе унищожено. Кавалерията отдавна бе престанала да съществува. Същата участ постигна и големите бойни слонове.

В този момент бе взето решението да избягат, като си пробият път с останалите непотопени картагенски кораби: търговски и военни.

Главната роля се падаше на военните. Те трябваше да нападнат караулещите по рейда римляни, да ги разбъркат, смутят и отворят път за останалите техни братя.

В това време останалите на сушата хора трябваше да правят същото: да преминат през войските по същия начин и да бягат към пустинята, където врагът нямаше да ги преследва.

И ето, съдбоносният час за изпълнението на този дързък план настъпи.

В двореца на Герман започна трескава работа: робите му прибираха всичко по-ценно в тежки обковани сандъци.

Офит и Фулвия седяха в стаята на Герман. Скоро при тях дойде и Хирам.

— Време е за път — кратко каза той. — Корабът ни чака. Не трябва да губим нито минута. След няколко часа римляните сигурно ще са тук и тогава всяко бягство ще бъде немислимо.

— Ние сме готови с глух глас каза Герман.

— Хайде, Офит — каза Хирам, обръщайки се към нея.

— Благородни Германе! — прозвуча в същия момент един глас. Всички се обърнаха. Към тях бързо тичаше Фегор. До последния миг той заедно с Хирам вземаше дейно участие в защитата на града и всички признаха, че е станал отличен войник.

— Какво има, Фегор? — попита Герман.

— Господарю, нима ще оставите най-предания си слуга, когато римляните почти са прехвърлили стената? Или на кораба ти, между робите, няма да се намери едно място и за мен?

— Ти ще дойдеш с нас? — учудено попита Хирам.

— Защо не? Нали може, Фулвия?

— Не, понеже аз оставам тук, а ти си мой мъж. Ти ще ме защитаваш и ние ще бъдем заедно. Ако ме обичаш.

— Но, Фулвия, какво говориш? Това е безумие! — извика Фегор, хванал се за главата.

Въпреки увещанията и отчаянието Фулвия остана непреклонна. Фегор се мяташе, обзет от бяс. Робите на Герман пренасяха вече сандъците на един кораб и той се страхуваше, че няма да успеят да пренесат и неговото малко имущество.

От друга страна, Фегор още не губеше надежда, че ще накара Фулвия да избягат, Той не можеше да си обясни какво става с нея. „Сигурно люби Хирам — мислеше си Фегор. — Но защо тогава не иска да тръгне с него? Какво я кара да остане в един град, който само след няколко часа ще се превърне в пожарище и касапница. Или не знае, че никой не дава пощада, понеже никой не я иска, тъй като е невъзможна?“

— Помисли, Фулвия, какво правиш — завика той отчаяно, хващайки я за ръцете. — Да бягаме, в името на всички богове, да бягаме. Погледни, последните роби си отиват. Вземете и моите сандъци. Да тръгваме, Фулвия!

Но Фулвия презрително се усмихваше.

— Аз оставам тук, мой любими! — със слаб глас отвърна тя. — Ще отпразнуваме нашата сватба тук, в Картаген, където боговете ми пратиха щастието да те срещна за пръв път. Ти ще ме защитаваш от всички опасности, а аз ще ти се отплащам с нежна и страстна любов.

Фегор, пребледнял като платно, махна с ръка. След това се обърна към нея и каза с променен глас:

— Добре! Оставам. Но проклинам часа, в който те срещнах и се влюбих в теб. Защото ми беше за пръв път и аз ти отдадох душата си, мислите си — вече не бях същият Фегор, който се присмиваше на всичко и над всеки. Ти ме прероди — и сега аз ще загина. Ако с мен беше онзи Фегор, който не те познава, в този момент щях да съм на кораба, при другите. Но ти…

— Прощавай, Офит! Бъди щастлива! — извика Фулвия, без да обръща внимание на думите на Фегор, гледайки как Офит се отдалечава от двореца към пристанището. След това уморено въздъхна и се отпусна върху една скамейка на високата тераса. До нея седна и Фегор.

Планът на Хирам излезе отчасти сполучлив. Корабът, на който се качиха той, Офит, баща й, Сидон, Тала и всички нумидийци, се промъкна през неприятелската флота, унищожавайки с бронирания си нос всичко пред себе си. Един или два изпречили се на пътя му кораба бяха почти пречупени и веднага потънаха. След него се промъкнаха още няколко картагенски съда, но римляните скоро се съвзеха и преградиха изхода. Завърза се бой и картагенските моряци бяха принудени да се върнат обратно в пристанището. След тях напираха и римляните.

В тясно за толкова много кораби място започна безпощадно унищожаване на последните морски сили на Картаген. На сутринта от тях нямаше нито един.

Виждайки неуспеха на останалите кораби, Хирам бе поискал да се върне, за да им помогне, но никой не се съгласи.

— С Картаген е свършено и никаква помощ не може да го спаси — казваше Герман. — Ние изобщо не можем да се върнем там. Ще отидем на родния бряг на древна Финикия, отдето сме дошли тук, ще я възродим и ще й оставим завет да отмъсти на жестокия железен Рим.

И корабът на бегълците от доскоро могъщия Картаген се понесе с дива скорост, напущайки завинаги брега, където се разигра безподобна историческа трагедия — загиването на цял един народ. Този народ можеше да спаси живота си и да избегне робството — но за това той трябваше да напусне морето и да се откаже от него завинаги. И народът предпочете да умре!

До кормилото на бягащия кораб бяха застанали Хирам и Офит. Очите на младата жена бяха пълни със сълзи, а взорът на воина бе мрачен и страшен.

— Бъди проклет, ти, горд и безпощаден Рим! — извика той. — Сега тържествуваш! Изтребвай враговете си, завладявай нови земи. Светът е голям, ще ти стигне. Но ще дойде ден и твоят край ще настъпи. Толкова поробени народи не могат да се държат под един крак. И тогава ще разбереш какво значи при постоянни победи да си победен. Ще се сетиш и за Картаген. Стените ти ще бъдат разрушени, в свещените води на твоя Тибър ще се къпят конете на враговете ти, а твоите храмове ще бъдат осквернени. И това време ще дойде. О, то няма да бъде далеч. Бъди проклет, Рим, трижди проклет!