Последният тамплиер

Реймънд Хури

ПОСЛЕДНИЯТ ТАМПЛИЕР

На моите родители.

На моите момичета: Миа, Грейси, Сю-Елън.

На моя приятел Адам Б. Вахтел (1959-2005).

Зa тебе тона щеше да бъде голямо удоволствие.

Ще ми липсваш много.

„Митът за Христос ни свърши много добра работа."

Папа Лъв X, XVI век

ПРОЛОГ

Крепостта Акра,

Латинското кралство Йерусалим,

1291 г.

Светите земи са изгубени.

Бруталната безвъзвратност на тази мисъл, връхлитаща на талази в съзнанието на Мартин от Кармо, бе далеч по-ужасяваща от ордите, които прииждаха на вълни през пробива в стената.

Той тръсна глава, за да се пребори с натрапчивата мисъл. Сега не беше време за жалби и оплаквания. Имаше прекалено много работа. Прекалено много мъже за убиване.

С високо вдигнат меч той се спусна сред облаците задушаващ дим и прах и потъна във врящото вражеско море. Те бяха навсякъде - ятаганите и брадвите им сечаха наляво и надясно, а бойните им викове се извисяваха над ритмичното барабанене на литаврите, разположени извън стените на крепостта.

Мартин стовари с все сили меча и разцепи един вражески череп чак до очите. Острието подскочи и се насочи към следващия. Рицарят хвърли поглед вдясно от себе си и забеляза Емар от Вийер, който тъкмо беше вкарал своя меч в гърдите на друг нападател и се готвеше да се заеме с нов противник.

Замаян от болезнените стенания и яростните писъци, носещи се около него, Мартин усети, че някой се вкопчва в лявата му ръка. Обърна се и веднага избута нахалника с дръжката на меча си, а със следващото си движение го прободе в гърдите. Периферното му зрение му подсказа за заплахата вдясно. Той автоматично обърна меча, заби го в подмишницата на мюсюлманина и само с един замах разцепи бузата и сряза езика му.

Битката продължаваше вече часове наред. Нито той, нито другарите му бяха в състояние да си поемат дъх. Стремителната атака на мюсюлманите нямаше край, а и се оказа и по-организирана, отколкото очакваха. В продължение на първите няколко дена върху града се сипеха стрели с насмолени запалени краища. Всичко потъна в пламъци. Пожарите бяха тъй многобройни, че бе невъзможно да ги потушат. През това време войските на султана бяха пробили дупки под стените на крепостта. И поставиха в тях снопове съчки, които също подпалиха.

И от тези импровизирани пещи на някои места стените поддадоха, пропукаха се и се превърнаха в лесна мишена за баражния огън на катапултите. Само благодарение на волята си тамплиерите бяха успели да отблъснат нападението при портата Сейнт Антъни, преди да я подпалят и да се изтеглят. Но Прокълнатата кула бе оправдала докрай името си - тя падна първа в ръцете на развилнелите се сарацини и така предреши завинаги съдбата на града.

Застанал насред хаоса и агонизиращите писъци на свои и чужди, Мартин вдигна меча си и се огледа. Никаква надежда. Отникъде. Светите земи наистина бяха изгубени. Напиращият в сърцето му ужас му подсказа, че преди нощта да свърши, всички ще бъдат мъртви. Те бяха изправени иред най-голямата армия, която светът някога беше виждал. Бяха обречени на провал.

Очевидно на ръководителите на Ордена също не беше необходимо много време, за да стигнат до същия извод. Сърцето му се сви, когато чу съдбовния повик на роговете, призоваващи оцелелите рицари тамилиери да изоставят отбранителните подстъпи на града. Очите му зашариха трескаво наляво-надясно и не след дълго се заковаха върху Емар от Вийер. В погледа на другаря му се четеше същата агония, същият срам, които прогаряха и неговата душа.

Рамо до рамо, двамата размахаха мечовете си през напиращата тълпа и успяха да си проправят път към относителната безопасност на укреплението на тамплиерите.

Мартин последва по-възрастния рицар, който влетя през тълпите ужасени граждани, потърсили убежище зад масивните стени на вътрешното укрепление. Сцената, която ги чакаше в голямата зала, го шокира дори повече, отколкото касапницата, на която беше станал свидетел навън. Върху голямата дървена маса лежеше Уилям от Божьо - Великият магистър на Ордена на тамплиерите. До него, заедно с двама монаси, стоеше командирът - Питър от Севрей. Скръбните изражения на лицата им не оставяха никакво място за съмнение относно случващото се.

Когато двамата рицари приближиха масата, Божьо отвори очи и надигна глава, но движението му предизвика болезнено стенание. Мартин се закова на място и се ококори невярващо. Животът изтичаше изпод кожата на стареца, очите му бяха кръвясали. Рицарят плъзна поглед надолу по тялото му и накрая зърна огромната стрела с пера, която стърчеше между ребрата му.

Великият магистър прихвана леко края на стрелата с едната си ръка. С другата направи знак на Емар да се приближи. Възрастният рицар пристъпи напред и коленичи пред умиращия.

- Време е - успя да промълви старецът със слаб, но ясен глас. - Тръгвай. И нека Бог да е с теб!

Думите минаха като ветрец покрай ушите на Мартин. Вниманието му беше насочено другаде - към нещо, което бе забелязал в мига, в който Великият магистър бе отворил уста. Езикът му. Беше почернял. Когато осъзна ефекта на отровната стрела, в гърдите на Мартин се надигнаха ярост и омраза. Техният водач - непоклатимата крепост, опората, на която се бе крепил целият живот на младия мъж досега, умираше.

Забеляза как Уилям от Божьо отмести поглед към Севрей и кимна едва забележимо. Командирът пристъпи към долния край на масата и отгърна кадифеното покривало, под което се откри малко орнаментирано ковчеже. На широчина беше не повече от три педи. Мартин не го беше виждал никога до този момент. Изпаднал в благоговеен екстаз, той проследи как Емар се надига и се вторачва тържествено в сандъчето, а след това извръща поглед обратно към Уилям от Божьо. Старецът отвърна на погледа му, а след това притвори уморено очи. Дишането му се превърна в заплашително хъхрене. Емар се приближи до Питър от Севрей и го прегърна. После пое мощехранителницата и без да се обръща назад, пое към изхода на залата. Докато минаваше покрай Мартин, изрече само:

- Тръгвай!

За миг Мартин се поколеба. Погледна първо Великия магистър, а после и командира, който само му кимна утвърдително. Младежът побърза да тръгне след Емар и скоро си даде сметка, че не вървят по посока на врага.

Насочваха се към кея на крепостта.

- Къде отиваме? - подвикна той към Емар.

Без да забавя крачка, възрастният рицар отговори:

- „Фалкън Темпъл"¹¹ ни очаква. Побързай!

Мартин се закова на място. Беше напълно объркан. Да не би да напускат града?

Познаваше Емар от Вийер вече петнадесет години - откакто баща му, също рицар тамплиер, беше починал. Тогава Мартин беше едва петгодишен. Оттогава насам Емар беше негов наставник и покровител. Неговият герой. Двамата бяха участвали рамо до рамо в множество битки. И точно така си представяше и краят им - рамо до рамо, отбранявайки Светите земи. Не по този начин. Беше истинска лудост да изоставят бойното поле. Това беше... дезертьорство.

Емар също спря, но само за да сграбчи Мартин за рамото и да го побутне напред.

- Побързай! - заповяда той.

- Не! - изкрещя Мартин и се дръпна рязко.

- Да! - настоя с красноречив тон по-възрастният рицар.

Мартин усети, че му се завива свят. В гърлото му се образува буца и той едва успя да изрече:

- Аз няма да изоставя своите братя!

От гърдите на Емар се изтръгна тежка въздишка. Обърна се и се загледа в обсадения град. От всички посоки към Акра летяха огнени стрели, пронизваха нощното небе и се сипеха върху крепостта. Все така стиснал здраво ковчежето, той се извъртя и пристъпи заплашително напред. Когато лицата им се озоваха само на сантиметри едно от друго, Мартин видя, че очите на Емар бяха плувнали в сълзи.

- Да не би да мислиш, че искам да ги изоставя?! - просъска той, а гласът му прониза въздуха като острие на меч. - Да изоставя нашия магистър, при това в последния му път?! Смятам, че ме познаваш достатъчно, за да допуснеш подобно нещо!

- Но тогава.... защо?

- Онова, което с теб сме длъжни да свършим, е далеч по-важно, отколкото да убием още някое и друго от онези побеснели кучета - отвърна с мрачна тържественост Емар. - Това е жизненоважно за нашия Орден, ако искаме всичко онова, за което сме се борили, да не загине тук! А сега побързай!

Мартин отвори уста, за да протестира, ала изражението на Емар не търпеше възражение. Макар и не особено охотно, младият рицар сведе глава в знак на подчинение и го последва.

Единственият плавателен съд, останал в пристанището, беше „Фалкън Темпъл". Останалите галери бяха отплували още преди седмица - много преди сарацините да отрежат подстъпите към кея. Корабът беше скрит зад стената на вътрешното укрепление. В момента роби, сержанти и рицари се занимаваха с товаренето. В ума на Мартин се рояха въпрос след въпрос, ала не разполагаше с никакво време, за да ги зададе.

Когато приближиха пристана, той зърна капитана на кораба - мъж на име Хю, който, както всички добре знаеха, се ползваше с пълното доверие на Великия магистър. Той беше застанал на главната палуба и наблюдаваше трескавата дейност, която кипеше наоколо. Мартин обходи с поглед кораба от кърмата, та чак до носа, от който стърчеше великолепната глава на свиреп сокол, издялана от дърво.

Без да спира, Емар изрева по посока на застаналия на палубата капитан:

- Водата и провизиите натоварени ли са?

- Тъй вярно!

- В такъв случай забравете за останалото и вдигайте платната!

Само след минути трапът беше вдигнат, въжета, които придържаха галерата към кея, развързани и хвърлени. Надзирателят извиси глас и робите в трюма натопиха веслата в черните води на морето. Под ритмичния звън на гонга и пъшкането на сто и петдесетте оковани във вериги гребци, галерата набра скорост и напусна безопасното си укритие зад крепостните стени.

Когато излезе в открито море, върху кораба се изсипа дъжд от стрели, а арбалетите и катапултите на султана превърнаха водите около изплъзващата се галера във врящ казан. Не след дълго излязоха от обсега на стрелбата. Тогава Мартин се изправи и обгърна с поглед отдалечаващата се земя. Мохамеданите, накацали по крепостния вал, виеха и дюдюкаха по посока на галерата като животни, затворени в клетка. Зад тях бушуваше истински ад. Небето се огласяше от крясъците и писъците на мъже, жени и деца. А над всичко това властваше неспирният тътен на барабаните на войната.

Корабът бавно набра скорост, подпомогнат от вятъра, духащ откъм брега. Редиците весла отстрани се надигаха и спускаха като крила, порещи тъмните води. Небето на хоризонта пред тях се превърна в заплашителна черна стена.

Всичко свърши.

С треперещи ръце и натежало сърце, Мартин от Кармо бавно и неохотно обърна гръб на земята, в която се бе родил, и отправи взор напред към бурята, която ги очакваше.

1

Отначало никой не забеляза четиримата ездачи, идващи от тъмнината на Сентрал Парк. Погледите на всички бяха приковани четири преки по-нататък, където под баражния огън на фотографските светкавици и телевизионните камери непрекъснат поток от лимузини бълваше елегантно натъкмени знаменитости и по-низши простосмъртни на тротоара пред Музея на изкуствата „Метрополитън".

Предстоеше едно от онези колосални светски събития, които никой друг град освен Ню Йорк не бе в състояние да произведе, особено когато негов домакин се окажеше самият музей „Метрополитън". Бляскаво осветена и обгърната от преплитащите се по черното априлско небе лъчи на прожекторите, огромната сграда приличаше на неустоим фар в сърцето на града. Над строгите колони на неокласическата ѝ фасада се извисяваше плакат, чиито грамадни букви тръбяха: „СЪКРОВИЩАТА НА ВАТИКАНА".

Доскоро се носеха слухове за отлагане на събитието, дори за отмяната му. Последните разузнавателни данни за пореден път бяха принудили правителството да обяви код оранжево за всички национални звена, подготвени да отреагират на терористични нападения. Държавните и местни власти из цялата страна бяха предприели строги мерки за сигурност. По всички станции на метрото и по мостовете на Ню Йорк имаше постове на Националната гвардия, а полицаите работеха на дванадесетчасови смени.

Предвид темата на изложбата, музеят се считаше за особено застрашен обект. Въпреки всички опасения обаче здравият разум беше надделял и управителният съвет на „Метрополитън" единодушно реши да се придържа към първоначалните си планове. Шоуто трябваше да продължи така, както беше предвидено - поредното доказателство за несъ-крушимия дух на нюйоркчани.

Една млада жена с безупречна прическа и подредени като мъниста яркобели зъби стоеше с гръб към музея и правеше трети опит за подходящо начало на своя пряк репортаж. Започна така:

- Не си спомням музеят „Метрополитън" да е бил домакин на подобно звездно събитие от изложбата на изкуството на маите насам, а това си беше преди доста години - заяви репортерката. Точно в този момент зад нея от поредната лимузина излезе нисък и набит мъж на средна възраст, придружаван от висока, кокалеста жена в синя вечерна рокля - А ето ги и кметът и прекрасната му съпруга! - ахна тя. - Нашето нюйоркско кралско семейство, както винаги изискано закъсняващи!

Операторът ѝ даде знак, че вече са в ефир, при което тя придоби още по-сериозно изражение и добави:

- Повечето от артефактите, изложени тази вечер в музея, до този момент не са били виждани от публика. Всички са били заключени в подземията на Ватикана, където са престояли стотици години и....

Внезапно откъм улицата се понесоха подсвирквания и радостни възгласи и репортерката се разсея. Гласът ѝ постепенно замря, тя извърна поглед от камерата и го плъзна напред, за да открие причината за нарастващата суматоха.

И точно тогава зърна ездачите.

Конете бяха превъзходни представители на своя вид - огромни, с горди осанки, в сиво и кестеняво, с гъсти, развяващи се черни гриви и опашки. Но не те, а ездачите им приковаваха вниманието на тълпата като магнит.

Четиримата мъже, яздещи рамо до рамо, бяха облечени в средновековни доспехи. Имаха шлемове с визьори, ризници с метални халки, поръбени бронирани гамаши над прилепналите си ватирани панталони и черни, къси кожени палта. Изглеждаха така, сякаш току-що бяха проникнали в нашия век през някакъв портал на времето. И за още по-голям драматизъм, на коланите им висяха дълги мечове в красиви ножници. А най-удивителното от всичко бяха дългите им бели мантии, наметнати върху доспехите, върху гърба на всяка от които се открояваше огромен, кървавочервен кръст.

Конете се движеха в лек тръс.

Тълпата полудя от възбуда, когато рицарите се приближиха бавно и тържествено, вторачени право напред, нехаещи за суетнята около тях.

- Виж ти какво си имаме тук! Както изглежда, „Метрополитън" и Ватикана са решили да надминат всичките ни очаквания, при това са го направили великолепно! - продължи ентусиазирано репортерката, преценявайки, че вече може да превключи на обичайната вълна на шоубизнеса.

Конете стигнаха до тротоара пред музея, а после направиха нещо крайно необичайно.

Не спряха дотам. Обърнаха се бавно и се подредиха с лице към колоните на входа. Като по команда, ездачите се приведоха леко и подканиха конете да се качат на тротоара. Все така бавно и спокойно, четиримата рицари ги поведоха по павирания площад пред входа.

Рамо до рамо, те се заизкачваха церемониално по широкото стълбище, насочвайки се уверено право към входните врати.

2

- Мамо, наистина не мога повече да трая! - примоли се Ким.

Tec Чайкин погледна дъщеря си раздразнено. Трите - Tec, майка ѝ Айлийн и Ким - току-шо бяха прекрачили прага на музея и Tec се надяваше, че ще успее да хвърли един бърз поглед на изложените експонати преди началото на речите, усмивките, уливките и останалите неизбежни за такива събития формалности. Уви, сега трябваше да почака. Ким постъпваше точно така, както всяко деветгодишно дете при подобни обстоятелства - стискаше до последния възможен момент, преди да обяви отчаяната си нужда да посети тоалетната.

- Ким, точно сега ли?!

Огромната зала гъмжеше от народ. И точно в този момент Tec въобще не се блазнеше от перспективата да навигира през цялото това море от хора, за да води дъщеря си до тоалетната.

Майка ѝ, която не криеше насладата, която тази сцена ѝ доставяше, накрая благоволи да се намеси:

- Аз ще я заведа. Ти си гледай работата. - А после с многозначителна усмивка добави: Въпреки че ми е особено приятно да наблюдавам как всичко ти се връща.

- Ще се срещнем в главната зала - обяви Tec и вдигна предупредително пръст към Ким. - Не се отделяй от баба си! Не искам да се загубиш в този цирк тук!

Ким простена и подбели отегчено очи. Tec се загледа след тях - как изчезват в мелето, и едва тогава се обърна и продължи напред.

Огромното централно фоайе на музея вече бъкаше от сивокоси мъже и ослепително бляскави жени. Етикетът за вечерта изискваше строго официално облекло - смокинги и бални рокли. Tec се огледа и се почувства крайно неловко заради не толкова пищния си, макар и елегантен външен вид.

Тя така и не осъзна, че онова, което хората забелязваха по нея, нямаше нищо общо както с иначе безупречната ѝ черна рокля, която се полюшкваше леко на няколко сантиметра над коленете ѝ, така и с очевидното ѝ неудобство да присъства на подобно събиране на празноглавци. Хората просто я забелязваха и точка. Винаги я забелязваха. И никой не би могъл да ги обвини, че я забелязват. Жалко, че винаги си падаше по неподходящи мъже. Накрая дори се омъжи за последния от тази презряна пасмина - грешка, която съвсем наскоро се бе постарала да поправи.

Tec пристъпи напред в голямата зала. Жуженето от разговорите отекваше в стените около нея и правеше отделните думи напълно неразбираеми. Очевидно акустиката никога не е била сред приоритетите на хората, построили музея. До слуха ѝ достигна слаб отзвук от камерна музика. Женски струнен квартет, сбутан в единия от ъглите, енергично размахваше лъковете. Като кимаше леко по посока на познатите лица наоколо, Tec си проправи път и се озова в нишата, където превъзходната статуя на Андреа дела Робия от бяло-синя глазирана теракота на Мадоната с младенеца стоеше безмълвно и наблюдаваше стълпотворението под себе си.

Почти всички експонати бяха поставени в стъклени витрини. Не беше необходимо кой знае какво задълбочено разглеждане, за да се види, че са изключително ценни. Имаше орнаментирани алабастрови олтарни фрески от Бургундия с живописни сцени от живота на Свети Мартин. Разпятията бяха на всяка крачка - повечето от тях от чисто злато, обилно инкрустирани със скъпоценни камъни, а един кръст от XII век съдържаше поне стотина фигурки, издялани от бивните зъби на морж. Имаше изящни мраморни статуетки и резбовани дървени мощехранителници - дори лишени от съдържанието си, тези сандъчета представляваха превъзходни образци на прецизността и майсторството на средновековните занаятчии. Блестящ месингов аналой във формата на орел се извисяваше гордо до огромен, красиво изографисан испански великденски свещник, украсявал доскоро апартамента на папата.

Предметите, които виждаше пред очите си, бяха с качество, на каквото тя никога не би могла да се надява и за столетие, прекарано по разкопките. Вярно е, че в професионално отношение досега бе се радвала на добри, съдържателни години, които до известна степен ѝ се отплатиха за труда и усърдието. Бе имала възможността да пътува къде ли не по света и да се потопи в разнообразни и пленителни култури. Някои от находките ѝ бяха изложени в музеи по целия свят, ала нито една от тях не бе достатъчно достойна, за да украси, например, Крилото за египетско изкуство „Саклър" или Крилото за примитивно изкуство „Рокфелер".

Може би... ако опитам още мъничко... Отметна глава и бързо изхвърли неприятната мисъл от главата си. Tec знаеше, че този живот за нея беше приключил, поне що се отнася до обозримото бъдеще. Налагаше ѝ се да се примири, че ще се наслаждава на миналото само от страничната, пасивна гледна точка на благодарен наблюдател.

Защото експонатите действително бяха превъзходни. Домакинството на това шоу бе един от най-успешните удари за „Метрополитън", тъй като нито един от предметите, изпратени от Рим, досега не бяха излагани в музей.

Не че всичко се състоеше само от блестящо злато и ослепителни скъпоценни камъни. Във витрината срещу нея се мъдреше доста скучноват предмет - някакъв механичен уред, приличащ по-скоро на стара пишеща машина, изработена от мед. В горната си част имаше множество бутони, а от двете му страни - всевъзможни лостове и ръчки. Сред целия разкош наоколо той изглеждаше някак си не на място.

Tec отметна коса и се приведе, за да го разгледа по-отблизо. Тъкмо се присягаше да отвори каталога, когато до собственото ѝ размазано отражение във витрината се очерта нечие друго.

- Ако продължаваш да се надяваш, че ще откриеш Светия граал, принуден съм да те разочаровам. Не е тук - изрече до нея плътен мъжки глас. И въпреки че бяха изминали години, откакто го беше чувала за последен път, още преди да се обърне, тя вече знаеше кой е.

- Клайв! - възкликна Tec, когато вдигна очи към някогашния си колега. - Какво е станало с теб, по дяволите? Изглеждаш страхотно!

- Благодаря! А ти как си?

- Бива - кимна тя. - Е, как върви напоследък бизнесът с ограбването на гробове?

Едмъндсън протегна към нея ръце и отвърна:

- Сметките за маникюр буквално ме убиват. Иначе всичко си е по старому. В най-буквалния смисъл. А при теб? Чух, че работиш в „Манукиан".

- Нещо такова.

- И как е?

- О, страхотно! - отвърна Tec. Постъпването в престижния институт „Манукиан" действително бе голям удар за нея, но що се отнася до същинската работа там, нещата не бяха чак толкова добре, колкото изглеждаха на пръв поглед. Ала подобни истини човек предпочиташе да запази за себе си, особено, когато се движи в невероятно клюкарския и отмъстителен свят на археолозите. Тя се усмихна и добави: - Но честно да ти кажа, работата навън, заедно с вас, много ми липсва!

Кривата му усмивка ѝ подсказа, че той не се е вързал на думите ѝ.

- Не пропускаш кой знае какво. Както знаеш, засега не сме влезли в новините.

- Не става въпрос за това, просто... Ние никога не успяваме да открием нещо толкова стойностно като това тук.

- Но аз още не съм изгубил надежда! Ти си тази, която замени лопатата с бюро - сряза я той. - Без да споменаваме мухите, пясъка, горещината, храната - ако въобще онова, с което се храним, заслужава подобно определение...

- Господи, вярно! Храната! - засмя се Tec. - Сега, като се замисля, май вече не съм толкова убедена, че всички тези неща ми липсват!

- Знаеш, че винаги можеш да се върнеш при нас, ако искаш!

Tec настръхна. Истината бе, че често мислеше по този въпрос.

- Надали. Или поне не и в близкото бъдеще.

Клайв Едмъндсън я дари с усмивка, която можеше да се определи единствено като измъчена.

- Бъди сигурна, че винаги ще пазим една лопата с твоето име - заяви той, но в гласа му не се усети никаква надежда. Между тях се настани неловка тишина. По едно време Едмъндсън допълни: - Виж какво, в Египетската зала са поставили бар и доколкото схващам, там има човек, който определено разбира как се приготвя свестен коктейл. Позволи ми да те черпя едно питие!

- Ти върви, аз ще дойда след малко - отговори Tec. - Чакам Ким и майка ми.

- И те ли са тук?

- Аха.

- Уха! Три поколения от фамилията Чайкин! Звучи доста интересно!

- Считай се за предупреден!

- Ще го имам предвид! - кимна Едмъндсън и се запъти по посока на тълпата. - Ще се видим по-късно. Да не вземеш да ми изчезнеш!

На площада пред музея атмосферата бе наелектризирана. Операторът разбута хората около себе си, за да се добере до удобен ракурс за снимане, тъй като всички опити на неговата репортерка да направи някакъв коментар бяха удавени във виковете и възторжените възгласи на тълпата. Децибелите станаха още по-непоносими, когато нисък и набит мъж в кафявата униформа на музейната охрана напусна поста си и тръгна със забързана крачка към напредващите към входа ездачи.

С периферното си зрение операторът усети, че нещо очевидно не се развиваше по план. Когато стигна до конете, пазачът вдигна ръка и блокира пътя им. Рицарите дръпнаха юздите на конете си. Доколкото се подразбираше от жестикулациите, последва спор. При това, както си отбеляза наум операторът, изцяло едностранчив, тъй като рицарите не реагираха по никакъв видим начин на думите на човека в кафявата униформа.

И тогава единият от тях направи нещо.

Бавно, сякаш се стараеше да извлече цялата театралност от натежалия с драматизъм миг, рицарят, който стоеше най-близо до пазача, разкопча ножницата на огромния си меч и го вдигна високо над главата си, с което провокира нов обстрел от страна на фотографските светкавици и още повече ръкопляскания.

Стиснал дръжката на меча с две ръце, той го задържа високо над главата си - втренчен право напред, застинал сякаш във времето.

Въпреки че едното око на оператора бе приковано към обектива па камерата, с другото неизменно улавяше и периферните образи. Внезапно осъзна, че се случва нещо особено. Побърза да насочи обектива към лицето на пазача. Какво изразяваше този поглед? Притеснение? Смайване?

В следващия миг операторът вече знаеше какво изразява погледът на пазача. Страх. Неистов страх.

Тълпата беше полудяла от възбуда. Ръкопляскаше, викаше, дюдюкаше. Воден от професионалния си инстинкт, операторът настрои обектива така, че да обхване и ездача.

И точно тогава рицарят свали меча, който описа широка, мощна дъга. Острието му проблесна страховито под изкуствената светлина на прожекторите и достигна главата на пазача точно под ухото. Силата и скоростта на удара бяха толкова големи, че нито мускулите, нито сухожилията, нито костите успяха да им устоят.

Тълпата ахна. А после нощта се изпълни с пронизителни писъци на ужас. Най-много пищеше репортерката, вкопчила се като умопобъркана в ръкава на оператора. Фокусът му се размаза. Той я избута с лакът и продължи задъхано да снима.

Главата на пазача падна напред и заподскача по стълбите пред входа на музея, оставяйки след себе си гъста червена диря. И след време, което се стори на всички като цяла вечност, обезглавеното му тяло се свлече настрани, а от мястото, където доскоро бе стояла главата, избликна гейзер топла кръв.

Пищящите тийнейджъри от предните редици се запрепъваха и изпопадаха в стремежа си да избягат от мястото на касапницата, а другите, които се намираха по-назад, все още несъзнаващи какво става, но даващи си сметка, че се случва нещо голямо, се забутаха напред, за да го видят. Само след секунда до скоро възторжената тълпа се превърна в плетеница от подплашени тела.

Конете вече чаткаха неспокойно с копита и се оттегляха странично по стълбите. После един от ездачите изкрещя:

- Напред!

Екзекуторът удари с шпори коня под себе си и се спусна напред, към широко отворените порти на музея. Другите също пришпориха конете си и се спуснаха плътно след него.

3

Въпреки шума в Голямата зала, Tec долови безпогрешно писъците отвън и се обърна точно навреме, за да види как първият кон връхлита през вратата и около него се разхвърчават парчета стъкло и трески от дърво, превръщайки залата в център на кошмарен погром. Изтънчените, изискани и бляскави представители на нюйоркския елит претърпяха мигновена метаморфоза - вече бяха стадо подивели животни, които с блъскане и писъци се опитваха да се отдръпнат от пътя на спусналите се срещу тях коне.

Трима от ездачите се вклиниха в тълпата, размахаха мечовете си и започнаха да рушат витрините с експонатите.

Tec бе изхвърлена настрани от неудържимия порой на гостите, опитващи се отчаяно да се доберат до вратите и да избягат на улицата. Погледът ѝ се стрелкаше уплашено из цялата зала. Ким... Майка ѝ... Къде са?! Огледа се, ала не успя да ги зърне никъде.

Далече вдясно от нея конете се обърнаха рязко, разрушавайки по пътя си всички изложбени витрини. Хората бяха изхвърляни срещу стъклата и стените, а писъците и стенанията им изпълваха огромното пространство и го превръщаха в истински ад. Tec видя как Клайв Едмъндсън полита настрани, съборен от коня до него.

Конете пръхтяха, разширените им ноздри пулсираха, а от устните им излизаше пяна. Ездачите им се навеждаха, грабеха блестящите предмети от счупените витрини и ги пъхаха в чувалите, прикрепени към седлата им. Скупчените на вратата хора блокираха полицията, която бе напълно безпомощна срещу напора на подивялата тълпа.

Един от конете се извъртя рязко и задницата му запрати статуя на Дева Мария право на пода, разбивайки я на парчета. Смъкнат от постамента си, един красив гоблен ставаше на парчета под краката на хората и копитата на животните. Хилядите търпеливи бодове отиваха в небитието само за секунди. Една изложбена витрина се събори и сред натрошеното стъкло от нея изпадна митра в бяло и златно, за да бъде на свой ред стъпкана във всеобщия хаос. Прилежащата към нея роба се понесе за кратко във въздуха, подобно на вълшебно килимче, но не след дълго падна и автоматично беше разкъсана.

Tec побърза да се дръпне от мелето около конете. Огледа се и надолу по коридора забеляза четвъртия ездач. В този миг до ушите ѝ достигна висока команда. Извъртя се рязко и забеляза, че полицаите най-сетне бяха успели да си проправят път. С извадени пистолети и опитващи се да надвикат писъците и крясъците, те се приближаваха бавно към един от тримата ездачи. Но изпод робата си той измъкна пистолет и изпрати безмилостен откос от куршуми около себе си. Десетина души се строполиха на пода, включително и всички полицаи, а разтрошените стъкла и изпочупените шкафове бяха опръскани с кръв.

Все така свита на пода, с разтуптяно от ужас сърце и опитваща се да стои колкото е възможно по-неподвижна, макар че нещо вътре в нея крещеше и я караше да бяга, Tec забеляза, че и останалите двама ездачи изваждат изпод наметалата си същите автоматични оръжия, каквито носеше и техният събрат. От стените на музея започнаха да отскачат куршум след куршум, увеличавайки и без това неистовата вече паника. Един от конете внезапно направи крачка назад и ръцете на ездача му потрепериха. Автоматичният пистолет в едната му ръка отскочи нагоре, куршумите забарабаниха по изящните орнаменти на тавана и върху главите на множеството се посипаха огромни парчета мазилка и гипс.

Tec надникна плахо иззад шкафа, където се беше прикрила, опитвайки се да намери път за бягство. Три редици шкафове по-надолу тя зърна врата, водеща към друга галерия. И колкото и да беше уплашена, си наложи да се изправи леко и да хукне натам.

Тъкмо бе достигнала до втората редица изложбени витрини, когато забеляза, че четвъртият ездач галопира точно към нея. Tec моментално приклекна, наблюдавайки го как лавира с коня си покрай експонатите, очевидно напълно незаинтересован и безучастен към бъркотията и хаоса.

Tec почти усети топлината на дъха, излизащ от ноздрите на коня, когато рицарят внезапно дръпна яздите и го накара да спре на не повече от шест крачки от нея. Тя се сви още повече. Сърцето ѝ биеше толкова бясно, че се уплаши да не би ездачът да го чуе, затова се опита да го укроти. Вдигна поглед и зърна отражението на рицаря във витрините около себе си - недосегаем в своята ризница и бялата си мантия, вторачен в един конкретен шкаф.

Беше точно шкафът, който Tec разглеждаше, когато бе прекъсната от Клайв Едмъндсън.

С ококорени от ужас очи тя видя как рицарят изважда меча от ножницата си, как го вдига нагоре и го стоварва безмилостно върху витрината на експоната, обсипвайки целия под около нея с парчета стъкло. След това той преспокойно върна меча в ножницата му, приведе се на седлото, протегна ръка и вдигна странната кутия от мястото ѝ. За няколко секунди погледът му остана прикован върху измишльотината с необичайни копчета, ръчки и лостчета, която държеше в ръцете си.

Tec едва си поемаше дъх, но противно на всичко, което ѝ подсказваше инстинкта ѝ за оцеляване, тя усещаше, че на всяка цена трябва да види точно какво става. Неспособна да се съпротивлява на любопитството си, тя надникна иззад шкафа.

Рицарят продължаваше да се взира в необичайния уред с благоговение. Накрая отвори уста и изрече:

- Veritas vos liberabit.

Tec наблюдаваше като омагьосана този безспорно личен ритуал. Но точно в този момент нов автоматичен откос изтръгна рязко и нея, и рицаря от унеса, в който се намираха.

Той завъртя коня си и за секунда очите иззад визьора на шлема срещнаха погледа на Tec. Сърцето ѝ буквално спря да бие. После конят се насочи към нея, право към нея... и след това просто мина покрай нея, но в този момент тя чу как ездачът изкрещява по посока на останалите трима:

- Да тръгваме!

Tec се изправи и забеляза, че огромният ездач, който беше започнал стрелбата, беше подкарал малка групичка хора към ъгъла до главното стълбище и кръжеше заплашително около тях. Сред бутащите се хора в групичката тя разпозна архиепископа на Ню Йорк, кмета и неговата съпруга. Водачът на рицарите им направи знак с глава и мъжът-канара пришпори коня си сред тълпата обезумели гости, като по пътя вдигна жената на кмета и я метна до себе си. После натисна дулото на автоматичния си пистолет в тила и и тя замръзна с широко отворена уста, неспособна дори да изпищи.

Tec проследи четиримата ездачи как се придвижват към изхода на музея. Водачът им - единственият, който не носеше огнестрелно оръжие, беше също и единственият, който си тръгваше без издута торба с плячка от музея. И когато рицарите се спуснаха в галоп напред. Tec се изправи на крака и се втурна сред отломките и развалините наоколо, за да търси майка си и дъщеря си.

Рицарите излязоха в галоп през централния вход на музея и се спуснаха в ярко осветения от телевизионните прожектори кръг. Въпреки стенанията на ранените, внезапно се възцари почти пълна тишина, в която се чуваха единствено откъслечните указания на полицаите:

- Не стреляйте!.... Заложник!... Никой да не стреля!

Малко след това четиримата ездачи вече слизаха по стълбите, насочвайки се към улицата. Последен в колоната беше ездачът със заложничката. Макар и движещи се енергично, те очевидно не бързаха особено, демонстрирайки пълно пренебрежение към приближаващите се полицейски сирени, пронизващи нощта.

Секунди по-късно те се стопиха обратно в тъмния като рог Сентрал Парк, откъдето се бяха появили.

4

Шон Райли стоеше на няколко крачки от черно-бялата лента, опъната в долния край на стъпалата пред музея. Прокара замислено пръсти през късо подстриганата си кестенява коса и огледа внимателно тебеширеното очертание, където бе лежало тялото. След това погледът му се плъзна по следата от кръв, водеща надолу, и достигна до обозначението с размери на баскетболна топка, посочващо позицията на главата.

Ник Джордано се приближи зад него и надникна през рамото на партньора си. Кръглолик, оплешивяващ и с десет години по-стар от тридесет и осемгодишния Райли, той беше не особено висок, не особено як и впечатляващ. Човек бе в състояние да го забрави как изглежда, още докато говори с него - качество, изключително полезно за един агент, от което той не пропускаше да се възползва при всяка възможност през годините, откакто се познаваха с Райли. Подобно на своя партньор, и Джордано бе облякъл върху костюма си тъмносиньо подплатено яке, на чийто гръб с големи бели букви бе изписано: „ФБР". А точно в този момент устните му бяха разкривени от отвращение.

- Доколкото схващам, патологът няма да се затрудни особено за причината на смъртта - отбеляза кисело той.

Райли кимна. Не можеше да откъсне поглед от очертанията, обозначаващи мястото, където бе лежала главата. Локвата кръв в средата бе почти почерняла. Интересно защо смъртта от куршум или от наръгване с нож не изглеждаше чак толкова грозна, колкото обезглавяването? Спомни си, че в някои страни и до ден днешен се практикуваше официалната екзекуция чрез обезглавяване. Части от света, превърнали се в развъдник на повечето от терористите, които държаха цялата му държава в постоянна бойна готовност - терористи, чиито следи обсебваха целите му дни, както и по-голямата част от нощите му.

Шон Райли се обърна към Джордано:

- Има ли нови сведения за съпругата на кмета?

Вече знаеха, че е била изхвърлена насред мрака на парка, където намериха и конете.

- Нищо особено. Просто е разтърсена от преживяното - отговори Ник Джордано. - Раните върху егото ѝ са много повече, отколкото тези по задника ѝ.

- Хубаво е, че наближават избори. Подобни дълбоки рани в никакъв случай не трябва да отиват напразно! - отбеляза насмешливо Райли. После се озърна, като се опитваше да обхване в пълнота ужаса, който се бе разиграл на мястото, където стоеше в момента. - Някакви сведения от блокадните постове?

В радиус от десет пресечки наоколо, както и по всички мостове и тунели, извеждащи от Манхатън, бяха поставени полицейски блокади.

- Засега нищо. Тези момчета определено си разбират от работата. Със сигурност не са си тръгнали с такси, паркирано наблизо.

Райли кимна. Значи професионалисти. Добре организирани.

Чудничко!

Като че ли и аматьорите не са в състояние да причинят достатъчно щети в наши дни. Единственото необходимо са няколко урока по управление на самолет или камион, натоварен с изкуствени торове, плюс склонност към самоубийство или просто характер на психопат - все неща, които точно в този момент определено не бяха в недостиг.

Райли огледа мълчаливо сцената на опустошението. В гърдите му се надигна отчаяние и необуздан гняв. Привидната случайност на тези актове на тоталната лудост, както и вбесяващата им настоятелност да изловят всички неподготвени, никога не спираха да го удивляват. При все това нещо като че ли не се връзваше - дори по-скоро разсейваше. Осъзна, че като че ли пристъпва извън всичко, което го обгръщаше. Беше прекалено чуждоземно, за да се възприеме лесно - особено след мрачните и потенциално унищожителни сценарии, които той и неговите колеги напразно се опитваха да предвидят през последните няколко години.

Имаше чувството, че внезапно е измъкнат от голямата палатка на основното шоу, привлечен неочаквано от някакво второстепенно събитие на улицата. Същевременно по някакъв твърде смущаващ начин и най-вече - за огромно негово раздразнение, той почувства и известна благодарност за това усещане.

Като специален агент, оглавяващ местния Оперативен отдел за борба с вътрешния тероризъм, още от мига на назначението си Райли бе подозирал, че всичко ще се струпа точно в неговия район. Не че имаше нещо против главозамайващата отговорност по координирането на работата на десетки агенти и полицаи, да не говорим за аналитиците, лаборантите, психолозите, фотографите и неизброимите останали винтчета в голямата машина. Цял живот бе искал да прави точно това.

Защото бе убеден, че със сигурност ще допринесе за подобряването на тази работа.

И не само това. Ще доведе задачата докрай.

Точно това възнамеряваше и да стори.

Това усещане бе кристализирало през годините, прекарани в юридическия колеж „Нотр Дам". Райли бе убеден, че много неща на този свят не са наред. Едно от най-ярките доказателства бе смъртта на баща му, когато той беше едва на седем годинки. Затова бе твърдо решен да направи света по-добро място за живеене - ако не за себе си, то поне за другите. Усещането му се затвърди окончателно в деня, когато, докато разработваше курсовата си работа на тема „расови престъпления", той присъства на митинг на бели борци за расово превъзходство в Тер От. Събитието го разтърси из основи. Почувства, че е изправен срещу едно от най-ярките олицетворения на злото, затова реши, че ако трябва да се пребори с него, се налага да проумее самите корени на това зло.

Първият му план не сработи добре, както се бе надявал. В младежки изблик на идеализъм бе решил да стане пилот във Военноморските сили. Мисълта да спомогне за изкореняването на световното зло от пилотската кабина на сребристия „Томкет" му се струваше великолепна. За щастие, той се оказа точно от вида новобранци, от които Военноморските сили се нуждаеха. За негово нещастие обаче, те имаха предвид нещо съвсем различно. Разполагаха с предостатъчно кандидати за титлата „ас на годината", но онова, от което в момента имаха нужда, бяха добри адвокати. Хората от наборната комисия сториха всичко по силите си, ча да го накарат да влезе във Военната прокуратура.

Житейският му път направи втори завой благодарение на една случайна среща в антикварна книжарница. Но този път - за добро. Именно там Райли се запозна с един пенсиониран агент от ФБР, който с истинско удоволствие му разказваше истории за Бюрото и накрая го поощри да си подаде документите за работа именно там - нещо, което IIIон стори веднага, щом си издържа адвокатските изпити. Майка му не беше особено въодушевена от мисълта седемте му години в колежа да отидат на вятъра, за да стане нещо, което тя наричаше „префърцунено ченге", но той бе напълно убеден, че точно там му е мястото.

Още не бе измината и първата му година като новобранец в офиса на Бюрото в Чикаго. Той извършваше улично наблюдение във връзка с кражба и трафик на наркотици, когато на 26 февруари 1993 година животът му се преобърна на сто и осемдесет градуса. Беше денят, когато на паркинга пред Световния търговски център избухна бомба, която уби шестима и рани повече от хиляда души. Атентаторите всъщност възнамерявали да сринат кулите една върху друга, като същевременно пуснат във въздуха цианиден газ. Само финансовите ограничения им попречили да постигнат заветната си цел - на някакъв етап парите им просто свършили. Не разполагали с достатъчно метални капсули за отровния газ, а един от по-низшите членове на организацията взел, че сбъркал колоната, до която трябвало да сложи бомбата.

Въпреки общия провал на нападението, то събуди всички сили на вътрешния ред от летаргичния им сън. Терористичната атака беше ярка демонстрация на факта, че дори и малка група не особено образовани хора, с изключително ограничени финансови ресурси, са в състояние да причинят огромни щети.

И така, след по-малко от година в Бюрото, Райли се оказа на служба в нюйоркския оперативен отдел. Този офис отдавна си бе спечелил репутацията на едно от най-лошите назначения, поради високия стандарт на живот в Ню Йорк, изключително натоварения трафик и наложителността да живееш доста далече от центъра, ако държиш на нещо по-просторно от килер за метли. Но като се имаше предвид, че в този град открай време се разиграваше най-големият екшън в цялата страна, той беше назначението-мечта за повечето нови и преди всичко наивни специални агенти. Когато пристигна тук, Шон Райли беше именно такъв агент.

Вече не беше нито нов, а още по-малко - наивен.

Райли се огледа и осъзна, че в обозримото бъдеще животът му ще бъде напълно монополизиран от хаоса, който цареше около него.

- Какво ше кажеш да надникнем и вътре, а? - предложи Джордано.

- Имаме ли избор? - сви рамене Райли.

5

Докато двамата с Ник Джордано пристъпваха внимателно върху отломките под краката си, Шон се опита да направи първична оценка на опустошението в музея.

Навсякъде бяха разпръснати безценни реликви, повечето от които вече не подлежаха на реставрация. Тук нямаше нужда от черно-бялата лента. Цялата сграда беше сцена на местопрестъплението. Подът на Голямата зала представляваше грозен натюрморт на разгрома: отломки от мрамор, парчета сребро, петна от кръв - все обекти, достойни за вниманието на криминолозите. Всяко едно от тях - в състояние да осигури някаква следа, и същевременно нито едно от тях накрая да не подскаже абсолютно нищичко.

Докато оглеждаше десетината представители на Криминологичния отдел, които с белите си куфарчета обхождаха отломките и конкретно в този случай подпомагани от Екипа за събиране на доказателства на ФБР, Райли започна да отбелязва мислено всичко, което знаеха до този момент.

Петима мъртви. Трима полицаи, един пазач и един гражданин. Други четирима полицаи и повече от десет граждани - с огнестрелни рани, двама от тях - в критично състояние. Около двадесетина бяха получили прорезни рани от стъкла, а двойно повече бяха с натъртвания от изхвърлянето и тъпкането.

В другия край на фоайето заместник-директорът Том Джансън разговаряше със сухия като вейка капитан на детективите от Деветнадесети полицейски участък. Очевидно спореха за юрисдикцията на своите подчинени звена, но това си беше просто чесане на езиците. Връзката с Ватикана, както и огромната вероятност всичко, случило се тук, да е терористично нападение, означаваше, че цялото разследване автоматично се прехвърля от Нюйоркската полиция в ръцете на ФБР.

Хубавото бе, че още преди години двете организации бяха постигнали споразумение по този въпрос. Когато трябваше да се направи арест, за пред обществеността лаврите винаги се обираха от полицията, независимо кой точно е свършил работата. ФБР си вземаше своя дял потупвания по рамото, едва когато случаят се прехвърлеше в съда - под претекст, че помага за осъждането на престъпника. Въпреки това споразумение егото на отделните личности често заставаше на пътя на разумното сътрудничество. Очевидно точно такъв беше случаят и тази вечер.

Джордано подвикна към някакъв мъж, когото Райли не познаваше. Който и да бе той, прекалено тясното му спортно яке и неизгладените панталони автоматично го поставяха в лагера на Ник Джордано. Под задължителното си яке с монограма на ФБР, Джордано носеше неугледен и абсолютно неприлягащ на фигурата му кафяв костюм, който контрастираше ярко с безупречния костюм в консервативно сиво на агент Райли. Джордано представи на Райли детектив Стив Бучински и двамата мъже си стиснаха ръцете.

- Стив няма нищо против да ни помогне, въпреки че конкурсът по мерене на онази работа продължава - отбеляза партньорът му, като кимна по посока на все още спорещите им началници.

- Само кажете какво ви трябва! - заяви веднага Бучински. - И аз нямам търпение да закова тези мръсни кучи синове.

„Добро начало" - помисли си с благодарност Райли.

- На първо време имаме нужда от очи и уши на улицата - отговори той. - Точно вие разполагате и с необходимите хора, и с необходимата мрежа.

- Вече сме задвижили всичко. Ако трябва, ще взема и няколко души от конните патрули - обеща Бучински.

Точно до Деветнадесети участък се намираше Сентрал Парк, така че конните патрули бяха задължителна част от ежедневната им работа. Райли се запита дали не съществува връзка между тях и случая в музея и си отбеляза мислено да провери.

- Няма да са ни излишни и помощници за разговорите с очевидците - обяви Райли.

- Да, наистина. Затънали сме до уши в свидетели - добави Джордано, като кимна по посока на голямото стълбище. Повечето от офисите на горния етаж в момента функционираха като стаи за снемане на свидетелски показания.

Райли вдигна поглед и забеляза агент Амелия Гейнс, която тъкмо слизаше по стълбището от галерията. Джансън бе назначил красивата, амбициозна червенокоса жена за отговорник по снемането на свидетелските показания. Което си беше съвсем логично, тъй като никой нямаше нищо против да разговаря с Амелия Гейнс. След нея вървеше някаква блондинка, която носеше на ръце свое малко копие. Райли предположи, че сигурно момиченцето е нейна дъщеря. Детето изглеждаше заспало.

Райли погледна отново лицето на блондинката. Обикнонено магическото присъствие на Амелия правеше всички останали жени около нея напълно незабележими. Не и тази обаче.

Дори и в настоящето ѝ състояние, в нея имаше нещо абсолютно хипнотизиращо. Погледите им се срещнаха за миг, след което тя сведе очи към боклуците и отломките в краката си. Която и да бе тя, повече от ясно бе, че е сериозно разтърсена от преживяното.

Райли се загледа след нея как се насочва към вратата и как се чуди къде да стъпи. Следваше я друга жена, по-възрастна, която също приличаше на нея. Не след дълго трите напуснаха музея.

Шон Райли се обърна към колегите си и пренасочи отново вниманието си към въпроса, който обсъждаха.

- Първите рутинни разпити обикновено са чиста загуба на време, но все пак сме длъжни да действаме според правилата и да говорим с всички.

- В случая загубата ще бъде особено голяма. Цялата проклетия е записана на видео - отбеляза Бучински и посочи към охранителната система на музея. - Да не говорим пък за прекрасното отразяване на външните събития, което дължим на телевизионните екипи.

Опитът на Райли го бе довел до извода, че високотехнологичната охрана е отличен помощник при високотехнологичните престъпления. Ала никой не беше предвидил такова нискотехнологично появяване на рицари на коне.

- Страхотно! - кимна той. - Значи пуканките са от мен.

6

От мястото си край огромната махагонова маса кардинал Мауро Бруньоне огледа високия таван на залата, разположена близо до сърцето на Ватикана, изучавайки лицата на своите събратя кардинали. Въпреки че беше с най-висок ранг от присъстващите, Бруньоне целенасочено избягваше да седи начело на масата. Харесваше му да създава усещане за демокрация в съвета, макар да бе наясно, че всички ще се съобразяват с него. Той знаеше този факт и го приемаше - но не от гордост, а поради чист прагматизъм. Комитетите без водачи никога не постигаха нищо.

Ала точно тази безславна ситуация не налагаше нито комитет, нито водач. Беше нещо, с което кардинал Бруньоне беше принуден да се справи съвсем сам. Стана му ясно още в мига, в който зърна водещите новини по телевизионните канали.

Накрая погледът му спря върху кардинал Паскуале Риенци. Въпреки че беше най-младият в конклава, Риенци беше най-близкият му довереник. Подобно на останалите кардинали около масата, и той четеше доклада пред себе си. Но внезапно вдигна очи и срещна погледа на Бруньоне. Блед и лоялен както винаги, младият мъж автоматично се прокашля.

- Как е възможно да се случи подобно нещо?! - възкликна като по команда един от събралите се. - В сърцето на Ню Йорк! В „Метрополитън"!... - И поклати невярващо глава.

„Колко глупаво невежи са моите събратя за света навън! - помисли си Бруньоне. - В Ню Йорк всичко може да се случи. Нали унищожението на Световния търговски център го доказа?!"

- Добре, че поне архиепископът не е ранен! - изрече тържествено друг.

- Доколкото става ясно, крадците са успели да избягат. И полицията все още не знае кой стои зад това... светотатство? - обади се трети.

- Това е страна на престъпници. Лунатици, вдъхновявани от аморалните си телевизионни програми и садистични видео игри - отбеляза компетентно четвърти. - Свободните места в затворите им свършиха още преди години.

- Но защо са се облекли по този начин?! Червени кръстове върху бели мантии... Да не би да са се правели на тамплиери? - обади се кардиналът, който бе заговорил първи.

„Почва се" - помисли си Бруньоне.

Именно този дребен на пръв поглед факт го бе поставил нащрек. Защо наистина извършителите са били облечени като рицари тамплиери? Да не би да става въпрос просто за маскировка и крадците да са се уловили за първите костюми, които са им попаднали под ръка? Или в облеклото им се крие някакъв по-дълбок и смущаващ смисъл?

- Какво е това „многостепенен роторен декодер"? Бруньоне вдигна стреснато глава. Въпросът беше зададен от най-стария кардинал.

- Много... какво? - попита невинно той.

Старецът се взря с късогледите си очи в размножения за всички документ и зачете:

- „Експонат № 129. XVI век. Многостепенен роторен декодер. Архивен номер VNS 1098." Никога не съм чувал подобно нещо. Какво представлява?

Кардинал Бруньоне се престори, че разучава документа в ръката си - копие от имейла, който съдържаше списък на предметите, откраднати по време на нападението. И отново почувства познатите тръпки, които плъзнаха по тялото му още в първия миг, в който зърна наименованието на този предмет в списъка. Лицето му запази безизразното си изражение.

Без да вдига глава, той обходи крадешком с поглед събралите се около масата. Никой друг не реагираше подозрително. И защо да реагират? Никой не знаеше нищичко.

Вдигна глава, бутна листа по масата и се облегна назад.

- Каквото и да е - отговори с равен тон кардиналът, - крадците са го взели. - После се обърна към Риенци, наклони леко глава и добави: - Вероятно вие ще приемете да ни държите в течение на нещата. Свържете се с полицията и ги помолете да ни осведомяват за всеки ход на своето разследване.

- Не е полицията - поправи го Риенци, - а ФБР.

Бруньоне повдигна изумено вежди.

- Точно така - потвърди Риенци. - Американското правителство взема тази работа изключително сериозно.

- Така и трябва - отсече рязко най-възрастният кардинал от другия край на масата. Бруньоне отбеляза със задоволство, че старецът очевидно е забравил за онази машина.

- Именно - кимна Риенци. - Получих техните уверения, че всичко, което е необходимо, ще бъде направено.

Бруньоне кимна, след което направи знак на кардинал Риенци да продължи заседанието, а конкретно този знак означаваше: „Забаламосай ги и ги отпрати".

Хората открай време се отнасяха с огромно страхопочитание към кардинал Мауро Бруньоне. Той си знаеше, че това се дължи до голяма степен на външния му вид, който подсказваше за човек с огромна физическа сила. Ако не бяха църковните му одежди, той би приличал по-скоро на як калабрийски селянин, какъвто и щеше да си остане, ако Църквата не го беше призовала преди повече от половин век. Грубият му външен вид, а донякъде и маниерите му, които беше отработил с голямо старание през годините, първоначално отпускаха хората и ги караха да си мислят, че той е обикновен Божи човек.

Той си беше и точно такъв, но поради ранга му в църковната йерархия мнозина от същите тези хора проектираха фантазиите си по посока на нещо съвсем друго - че е манипулатор и затворник. Точно такъв Бруньоне не беше, ала никога не си правеше труда да оборва подобно мнение за себе си. Понякога наистина имаше полза да оставиш хората да си мислят какво ли не за теб, макар че, от друга страна, подобен подход би могъл да се определи и като форма на манипулация.

Десет минути по-късно Риенци стори точно онова, за което беше помолен чрез тайния знак.

Докато останалите кардинали се изнизваха от залата, Мауро Бруньоне я напусна през друга врата. Тръгна по дълъг коридор до една стълба, която го изведе извън сградата. Попадна в малък, закътан двор. Премина по заслонената тухлена пътечка, пресече двора „Белведере", мина покрай прочутата статуя на Аполон и влезе в сградата, която приютяваше част от огромната библиотека на Ватикана - „Archivio Segreto Vaticano", тайният архив.

В интерес на истината архивът не беше особено таен.

Голяма част от него беше официално отворена още през 1998 година и предоставена на гостуващи учени и изследователи, които, поне на теория, имаха пълен достъп до засекретеното му съдържание. Сред най-прочутите документи, съхранявани в дългите повече от шестдесет километра лавици на архива, бяха и ръчно изписаните протоколи от съдебните заседания срещу Галилео Галилей, както и петицията от английския крал Хенри VIII, с която той молеше за анулирането на брака си.

Но там, закъдето се беше запътил кардинал Бруньоне, външни хора не се допускаха.

Без да си прави труда да обръща внимание нито на служителите, които работеха там, нито на учените, които бяха привели глави над прашните документи, той премина покрай тях и навлезе навътре, в най-тъмната част на архива. Тръгна по тесен коридор, изкачи се по тясна вита стълба и достигна до малка стая, пред чиято превъзходно резбована дъбова врата стоеше на пост швейцарски гвардеец. Краткото кимване на кардинала бе напълно достатъчно за гвар-дееца, за да въведе тайната комбинация на електронната ключалка и да отвори вратата зад себе си. Резето прищрака кухо в каменното стълбище. Без повече церемонии, Бруньоне се вмъкна в строго охраняваната крипта и вратата проскърца, затваряйки се зад гърба му.

След като се увери, че е напълно сам, и след като очите му се приспособиха към слабото осветление, той се насочи към архивите. Тишината в криптата като че ли стенеше. Любопитен страничен ефект, който първоначално се стори на Бруньоне доста обезпокоителен - преди да научи, че точно на границата на човешкия слух подобен шум действително съществува, произвеждан от изключително сложната система за температурен контрол, която поддържаше постоянна топлина и необходимата влажност в криптата. Докато преглеждаше файловете, усети как вените му като че ли се стягат от сухия въздух.

Никога не бе изгарял от нетърпение да влиза тук, но точно това посещение нямаше как да бъде избегнато. Ръцете му потрепериха, докато преобръщаха картончетата с индекса на материалите. Онова, което Бруньоне търсеше, не фигурираше в нито един от познатите индекси и инвентарни списъци в колекцията на архива, нито дори в „Шедарио Гарампи" — монументатния каталог, обхващащ близо милион картончета, които съдържаха на практика всичко, което е влязло в архива до XVIII век включително. Ала Мауро Бруньоне много добре знаеше къде да търси. Малко преди смъртта си, неговият наставник се бе погрижил за това.

Погледът му попадна върху необходимото картонче и той веднага го измъкна от чекмеджето.

С все по-нарастващо предчувствие за надвиснала опасност, Бруньоне тръгна покрай лавиците. Когато накрая зърна онова, което търсеше, пръстите му застинаха. Със свито сърце той издърпа една огромна и много стара книга с кожена подвързия, след което я постави на простата дървена масичка пред себе си.

Кардиналът седна и започна да прелиства дебелите, богато илюстрирани страници, които разкъсваха тишината с пукота си. Дори и в тази изключително добре контролирана температурно среда, страниците бяха изпитали върху себе си следите на времето. Веленовата хартия се беше напукала, а желязото в мастилото бе корозирало, замествайки елегантния замах на някогашните художници с малки цепнатини.

Бруньоне почувства, че пулсът му се учестява. Усещаше, че вече е съвсем близо. Когато обърна следващата страница, в гърлото му се образува буца - пред него изникна информацията, която всъщност търсеше.

Разгледа илюстрацията. Тя изобразяваше сложна машина с преплитащи се лостове и ръчки. Хвърли поглед към копието на списъка с откраднатите вещи от музея и усети, че слепоочията му запулсираха. Бруньоне ги потри, а после се вторачи отново в рисунката.

В гърдите му се надигна гняв.

Чие престъпно нехайство е станало причина да се стигне дотук?!

Той знаеше, че уредът не е трябвало да напуска Ватикана, но тази мисъл го вбеси още повече. Рядко губеше времето си в изтъкване на очевидното, а фактът, че сега го правеше, беше доказателство за притеснението му. Въпреки че „притеснение" надали беше подходящата дума в случая.

Откритието му повлия по-скоро шокиращо. Всеки друг на негово място би бил шокиран - или поне всеки, който знаеше значимостта на това древно приспособление. За щастие хората, които бяха наясно с действителната стойност на тази легендарна машина, се брояха на пръсти. Включително и във Ватикана.

Сами си го навлякохме. Всичко това се случи, защото прекалено много се стараехме да не привличаме вниманието върху него.

Кардинал Бруньоне нервно бутна стола назад и се изправи. Преди да върне книгата на мястото ѝ, той постави напосоки в нея картончето, което беше взел от чекмеджето. Никой не трябваше да попада на това разкритие.

Кардиналът въздъхна, изведнъж усещайки върху себе си цялата тежест на своите седемдесет години. Даваше си сметка, че заплахата не идва от някой любопитен професор или от решен на всичко колекционер. Човекът, който стоеше зад всичко това, бе напълно наясно какво точно търси. И този човек трябваше на всяка цена да бъде спрян - преди неговата толкова безмилостно спечелена плячка да разкрие тайните си.

7

На шест хиляди километра оттам друг мъж беше на точно противоположното мнение. След като затвори и заключи вратата зад себе си, той вдигна сложната машина, която бе оставил на най-горното стъпало. После заслиза бавно надолу към подземието, движейки се изключително предпазливо. Не че уредът беше особено тежък - просто внимаваше да не го счупи.

Не и сега.

Не и след като съдбата се бе намесила в негова полза и бе довела машината толкова близо до него. А със сигурност не и след всичко, до което бе принуден да прибегне, за да стигне до нея.

Макар и осветено от пламъчетата на десетки свещи, подземието бе прекалено обширно, за да допусне жълтеникавите пламъци във всички свои кътчета. Оставаше си все тъй мрачно, студено и влажно. Не че той забелязваше неприветливата обстановка. Беше прекарал тук достатъчно време, за да свикне с нея, без да усеща неудобство. Подземието се беше превърнало в негов втори дом.

Дом...

Далечен спомен.

В някой друг живот.

Той постави машината върху стара, скърцаща дървена маса и се запъти към един от ъглите на подземието. Започна да рови из кашоните и старите кутии.

Когато намери кутията, която търсеше, я отнесе на масата. Отвори я и внимателно извади отвътре някаква папка. От папката измъкна няколко листа плътна хартия, които подреди прецизно до машината. После се настани на стола и погледна документите, а после и сложния уред пред себе си, наслаждавайки се на всеки миг.

- Най-после! - промърмори той на себе си. Гласът му беше нежен, но и одрезгавял от прекалено рядка употреба.

Взе един молив и насочи цялото си внимание върху първия от документите. Огледа внимателно първия ред избелели знаци, после натисна бутоните на най-горния ред на машината и положи началото на следващия си, съдбоносен етап от своята лична одисея.

Одисея, чийто финален резултат щеше да разтърси целия свят.

8

След пет часа сън, Tec отново бе будна. Изгаряше от нетърпение да се заеме с нещо, което я тормозеше още от онези няколко минути в музея „Мегрополитън", преди Клайв Едмъндсън да и заговори и около тях да се превърне в същински ад. И щеше да го направи - само да изкара майка си и Ким извън къщата.

Майката на Tec, Айлийн, се бе преместила да живее в двуетажната им къща на тихата, потънала в зеленина улица в квартал „Мамаронек" малко след смъртта на съпруга си Оливър Чайкин, археолог също като Tec. И въпреки че самата тя го бе предложила, Tec не бе особено убедена, че постъпва правилно. Тайничко си признаваше, че везните като че ли бяха наклонени повече в нейна полза. Защото майка ѝ оставаше да гледа детето, когато на нея ѝ се приискваше да позакъснее вечер, макар че от друга страна...

- Излизаме! - подвикна Айлийн.

Tec излезе в антрето, за да ги изпрати. Точно в този момент звънна телефонът. Айлийн погледна към нея и попита:

- Ще го вдигнеш ли?

- Ще оставя на секретар - отговори дъщеря ѝ.

- Знаеш, че рано или късно все ще бъдеш принудена да говориш с него.

Tec се нацупи и отвърна:

- Да, знам. Но все пак, когато нещата опират до Дъг, по-късно е по-добре от по-рано.

Изобщо не ѝ беше трудно да отгатне причините за множеството съобщения, които бившият ѝ съпруг ѝ беше оставил на гласовата поща. Дъг Мерит беше новинар в един телевизионен канал в Лос Анджелис. Еднопосочното му съзнание безсъмнено автоматично бе направило връзката между нападението в музея „Метрополитън" и факта, че Tec прекарва там доста време. И го е накарало веднага да ѝ се обади, за да получи вътрешна информация за най-голямата новина на годината.

Последното нещо, от което сега имаше нужда, бе той да разбере, че не само е била очевидец на случилото се, но че и Ким е била там. Беше сигурна, че при първа възможност ще използва този факт срещу нея.

Ким.

Tec си даваше сметка, че снощи дъщеря ѝ беше изживяла нещо ужасно, макар и от относително безопасното укритие, в каквото се бе превърнала тоалетната. Налагаше се да говорят по този въпрос. Но разговорът вероятно щеше да се позабави, което ще ѝ предостави време да обмисли как да реагира и какво точно да ѝ каже. Ненавиждаше се, че я бе замъкнала там.

Погледна към Ким, за пореден път благодарна на съдбата, че дъщеря ѝ стоеше пред нея здрава и читава, без никакви наранявания.

- Мамо, няма ли най-сетне да престанеш с този съжалителен поглед. Аз съм си много добре, ясно? Нищо особено не се е случило. Така де, ти си тази, която закрива очи на страшните филми!

- Ясно - кимна Tec. - Е, доскоро тогава.

Помаха след колата на майка си, с която заминаха, а после се върна в кухнята, където телефонният секретар на барплота я уведомяваше, че има четири съобщения. Tec се намръщи. Плужекът си оставаше все така нагъл. Преди шест месеца бившият ѝ съпруг Дъг се бе оженил повторно. Новата му съпруга беше двадесет и няколко годишно маце с хирургично подсилени прелести, младши началник в телевизионния канал. Tec си знаеше, че тази промяна в семейния му статус неизбежно ще доведе до съдебно дело за увеличаване на правото за срещи с детето.

Не че той обичаше Ким, нито пък му пукаше особено за нея - всичко беше въпрос на огромно его и на още по-голяма злоба. Бившият ѝ съпруг беше особено отмъстително копеле, та Tec бе наясно, че ще ѝ се наложи да отблъсква всички пристъпи на бащинска загриженост, които отвреме навреме го сполетяваха, поне докато онази гъвкава млада играчка не го измами и не забременее. И тогава, с малко повече късмет, той ще забрави дребните си дрязги с нея и най-сетне ще ги остави на мира.

Tec си наля чаша черно кафе и се запъти към кабинета си.

Включи лаптопа си, грабна телефона и успя да открие Клайв Едмъндсън в Нюйоркската презвитерианска болница на Източна 68-ма улица. Позвъни в болницата и оттам я уведомиха, че състоянието му не е критично, но ще го оставят под наблюдение още няколко дена.

Горкият Клайв!

Записа си часовете за свиждане и затвори.

После отвори каталога на злощастната изложба и започна да прелиства страниците, докато не откри описанието на уреда, който бе грабнат от четвъртия ездач.

Наричаше се е многостепенен роторен декодер. Описанието я уведомяваше, че това е криптографски уред и датира от XVI век. Да, достатъчно стар и интересен може би, ала надали беше сред нещата, които заслужаваха да бъдат включени в „съкровищата" на Ватикана.

Компютърът ѝ вече бе преминал през обичайните си процедури по включване. Тя влезе в интернет и набра за търсене думите „криптография" и „криптология". Връзките, които се появиха, бяха предимно към технически уебсайтове и разглеждаха модерната криптография по отношение на компютърните кодове и закодираните електронни трансмисии. Tec ги прегледа и накрая попадна на историята на криптографията.

Докато сърфираше из сайта, откри страница, която предлагаше изображения на някои ранни декодиращи средства. Първото сред тях бе криптографският уред „Уийтстоун", датиращ от XIX век. Състоеше се от два концентрични кръга - външният съдържаше двадесет и шестте букви на латинската азбука, плюс един празен клавиш, а вътрешният - само азбуката. Буквите от външния кръг се заменяха с кодирани букви от вътрешния с помощта на две стрелки, подобни на часовниковите. Няколко години след масовото навлизане в употреба на уреда „Уийтстоун", французите измислили цилиндричен криптограф, който съдържал двадесет диска с букви по външния си ръб, всички те подредени върху централна ос, с което още повече затруднявали опитите за дешифриране на кодираните послания.

Премествайки курсора по-надолу, погледът ѝ падна върху изображение на уред, който ѝ се стори леко наподобяващ на онзи, който бе зърнала в музея.

Tec прочете надписа под илюстрацията и замръзна.

Уредът беше описан като „Конверторът" - един от най-ранните роторни декодери, използван от армията на Съединените щати през 40-те години на миналия век. В продължение на няколко секунди сърцето ѝ като че ли спря да бие. Просто седеше и не можеше да откъсне очи от думите.

Значи 40-те години се считаха за „ранни"?

Дълбоко заинтригувана, тя се зачете в статията. Оказваше се, че роторните декодери са изобретение изцяло на XX век. Tec се облегна назад в стола си, потърка чело, после се върна към първата илюстрация на екрана и препрочете описанието под нея. Двата уреда в никакъв случай не бяха едни и същи, но със сигурност доста си приличаха. И този на американската армия бе далеч по-усъвършенстван, отколкото декодерите с един диск.

Щом правителството на САЩ е сметнало, че техният уред е достатъчно стар, то тогава няма нищо чудно във факта, че Ватикана изгаря от нетърпение да покаже един от своите - машина, която очевидно предхождаше тази на американската армия с около шестстотин години.

И все пак нещо не се връзваше.

От всички бляскави предмети, които можеше да вземе, четвъртият ездач бе предпочел именно това мистериозно приспособление. Защо? Вярно, че хората колекционират какви ли не чудати неща, но това вече беше малко прекалено. Tec се запита дали пък рицарят не е допуснал грешка. Не, не е възможно. Повече от ясно бе, че изборът му е напълно съзнателен.

И не само това. Той не взе абсолютно нищо друго. Този предмет бе единственото, което четвъртият ездач искаше.

В този момент Tec си спомни за Амелия Гейнс - жената, която приличаше по-скоро на актриса от телевизионна реклама за шампоани, отколкото на агент от ФБР. Въпреки убедеността, че детективите по принцип държат на фактите, а не на предположенията, на Tec не ѝ трябваше много време, за да се реши да потърси чантичката си от предишната вечер и да измъкне оттам визитната картичка, която ѝ бе връчила агент Гейнс.

Постави визитката на бюрото си и се върна мислено към мига, в който четвъртият ездач бе грабнал декодера. Спомни си начина, по който той го взе, задържа в ръцете си и прошепна нещо.

Изглеждаше изпълнен с... благоговение.

Какви бяха думите, които бе казал? Тогава, в самия музей, Tec бе прекалено уплашена, за да ги възприеме като нещо особено важно, ала сега тези думи бяха единственото, за което бе в състояние да мисли. Тя се концентрира върху този миг, като се постара да изхвърли всичко друго от съзнанието си и да съживи до последния детайл сцената как рицарят поема декодера. И казва... Какво казва, по дяволите? Сети се!

Първата дума беше ,,Veritas". Да де, но после какво? „Veritas"?

„Veritas vos..."? И в този момент думите ѝ се сториха бегло познати. Претърси спомените си, за да ги открие, но напразно. Веднага след думите на ездача прозвуча и онзи страшен откос на автоматичния пистолет.

Tec реши, че ще трябва да се примири с онова, с което разполага. Обърна се към компютъра и избра най-мощната търсачка от опциите на връзките. Въведе израза „Veritas vos" и получи над 22 000 отговора. Не че имаха някакво значение. Първият беше напълно достатъчен.

Ето го! Просто стои там и ѝ се присмива.

„Veritas vos liberabit".

Истината ще ви направи свободни.

Tec се вторачи невярващо в думите. Истината ще ви направи свободни.

Страхотно!

Перфектният ѝ детективски подход бе изровил една от най-баналните и изтъркани фрази на нашето време.

9

Гюс Уолдрън се появи от метростанцията на Западна 23-та улица и пое на юг.

Мразеше тази част на града. Не беше голям фен на превзетите парвенюта. Даже точно обратното. На неговата си територия фактът, че има размерите на малка сграда, му помагаше да остане в безопасност. А тук размерите му само го караха да се откроява сред напудрените сноби, които се перчеха самодоволно по тротоарите в дизайнерските си дрешки и прическите за по двеста долара.

Гюс присви рамене и отне няколко сантиметра от височината си. Не че този ход му помогна особено, както и дългото безформено черно палто, което се ветрееше след него. Но за палтото не можеше да стори нишо - нуждаеше се от него, за да скрие онова, което носеше.

Зави по 22-ра улица и тръгна на запад. Крайната му цел се намираше на една пресечка от ресторант „Импайър Дайнър", в центъра на малка поредица от художествени галерии.

Докато минаваше покрай галериите, той забеляза, че повечето от тях бяха изложили само една-две картини на витрините си. Някои от картините дори бяха без рамки, да не говорим пък, че нямаха и етикети с цена!

И как, мамка му, човек да разбере коя картина е добра, щом не ѝ вижда цената?!

Мястото, към което се беше запътил, вече се намираше само две галерии по-нататък. За непросветения наблюдател галерията на Люсиен Бусар приличаше на която и да е друга богаташка изложбена дупка. Всъщност, тя си беше точно това, но и нещо много повече. Шепата оригинали по стените ѝ се губеха сред фалшификати и предмети със съмнителна стойност. Не че някой от съседите му подозираше нещо, тъй като Люсиен притежаваше и стила, и акцента, и маниерите, за да пасне перфектно на образа на артдилър с безупречна репутация.

Изключително предпазливо, нащрек за всичко и всеки, които не пасват на общата картина, Гюс мина небрежно покрай галерията, преброи още двадесет и пет крачки, после спря и се обърна. Направи се, че се кани да пресече, огледа се отново, не видя нищо, което да го уплаши, след което бързо се върна и влезе в галерията с движения, необичайно чевръсти и леки за човек с неговите размери. И в това нямаше нищо необичайно. В тридесетте си излизания на рунда гой никога не беше удрян достатъчно силно, за да падне. Освен когато му беше поръчано да падне.

Когато влезе в галерията, той пъхна ръка в джоба на палтото си и хвана в готовност беретата 92-FS, която криеше там. Не че бе любимият му пистолет, но с автоматичния 45-калибров АСР имаше няколко недопустими пропуска, пък и след съботната вечер никак не бе препоръчително да го носи със себе си. Набързо огледа обстановката. Никакви туристи, никакви нежелани клиенти. Само собственикът на галерията.

Гюс не харесваше много хора, но дори и да харесваше, Люсиен Бусар никога не би могъл да се подреди сред тях. За Гюс той беше хлъзгав, превзет мръсник. С тясно лице и точно толкова тесни рамене, и с дълга коса, вдигната отзад на конска опашка.

Смотан френски педал.

Когато Гюс прекрачи прага на галерията, Люсиен вдигна очи иззад малката масичка с вретеновидни крака, където работеше, и изобрази на лицето си въодушевена усмивка, която обаче трудно прикриваше факта, че французинът автоматично бе започнал да се поти и да трепери. Това вероятно бе единственото нещо, което Гюс харесваше у Люсиен. С него винаги беше напрегнат, като че ли се страхуваше, че човекът-канара всеки момент ще го удари. Иначе мазното копеленце бе напълно право да предполага всички възможни отвратителности.

- Гюс! - изчурулика той, обаче името прозвуча по-скоро като „Гииуус", което накара госта му да го намрази още повече.

Гюс се обърна с гръб към собственика, заключи вратата, а после се приближи към масичката.

- Отзад има ли някой? - изръмжа той.

Люсиен побърза да заклати глава наляво-надясно и изрече:

- Mais non, mais non, voyons²¹, само аз съм!

Не стига всичко останало, ами и копелето имаше гадния навик да повтаря по няколко пъти превзетите си френски думи. Сигурно им е национална черта.

- Не те очаквах... Ти не ми каза, че...

- Затвори си мръсния плювалник! - сряза го Гюс. - Имам нещо за теб! - Ухили се и добави: - Нещо много специално!

И от вътрешния си джоб Гюс измъкна хартиена торба, която постави тържествено на масичката. После хвърли отново поглед към витрината, за да се увери, че никой случаен минувач не ги гледа, и извади нещо от торбата. Нещото беше увито на свой ред във вестник. Започна бавно да го развива и докато го развиваше, не откъсваше очи от Люсиен.

В следващия миг Люсиен зяпна и очите му блеснаха. Пред него стоеше тежък, инкрустиран със скъпоценни камъни златен кръст, с дължина петдесетина сантиметра, умопомрачителен в изработката си.

Гюс го постави върху парчето вестник на масичката. И след това чу просъскването, когато Люсиен си поемаше дълбоко въздух.

- Mon dieu, mon dieu!³² - провлече французинът, вдигна очи към Гюс и по тясното му чело автоматично изби пот.

Поне тук бе напълно прав.

После отново сведе поглед. Гюс последва примера му и едва в този момент забеляза, че вестникът бе отворен точно на снимката от обира в музея.

- Ама това е от...

- Аха! - ухили се самодоволно Гюс. - Бива си го, нали? Уникат, при това истински!

- Ама това е прекалено компрометирано - започна да криви уста французинът. - Хайде де, Гюс, не можеш да ме накараш да го пипна!

Не че Гюс държеше особено много Люсиен да пипа плячката - просто искаше той да го продаде. И не разполагаше с никакво време да чака някакво си наддаване. Последните шест месеца се бяха оказали изключително неприятни за него на конните надбягвания. Вярно, че и преди беше попадал в подобни финансови дупки, но никога досега не беше попадал в дупката на точно тези хора, които го бяха хванали за гушата.

През по-голямата част от съзнателния му живот, или поне от онзи момент нататък, откакто бе израснал по-едър и по-силен от своя старец, и бе смазал от бой дъртия пияница, хората по принцип се страхуваха от него. Но точно сега, при това за първи път Гюс разбра какво означава да се страхуваш от други хора. Хората, които държаха пазара на дълговете от хазарт, бяха в съвсем различна лига от всички останали, които той познаваше. И щяха да го убият толкова лесно и безпроблемно, колкото той би стъпкал хлебарка.

Иронията в случая бе, че същите тези конни надбягвания му бяха предоставили и начин за изход от ситуацията. Именно чрез тях се бе запознал с онзи тип, който го вкара в групата за обира на музея. И ето го сега тук, въпреки че бе получил ясни инструкции да не продава каквото и да било от плячката си поне шест месеца.

Да вървят по дяволите с техните инструкции! Той се нуждаеше от пари, при това се нуждаеше от тях сега!

- Виж какво, да не ти пука откъде е! - заповяда Гюс на Люсиен. - Твоята работа е да се погрижиш къде точно да отиде и за колко.

Люсиен изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт.

- Ама не... Чуй ме, Гюс, това е напълно невъзможно! Абсолютно невъзможно! Прекалено горещо е, за да го пипаме още сега! Би било истинска лудост...

Гюс стисна французина за гърлото и го дръпна към себе си през масичката, която проскърца заплашително. Приближи лицето си на милиметри от това на Люсиен и просъска:

- Не ми пука какво е, ако ще да е термоядрено горещо, мамицата му! Има си хора, които колекционират подобни лайна, и ти знаеш много добре къде да ги намериш!

- Прекалено скоро е!

Гюс го пусна и французинът падна назад на мястото си.

- Не ми ги приказвай, сякаш съм някакъв умствено изостанал! - изрева огромният мъж. - За подобни неща винаги ще бъде прекалено скоро! Подходящият момент никога няма да дойде! Така че, нищо не го бърка да бъде и сега! Освен това ти самият отлично знаеш, че си има хора за всичко, и че има такива, които ще го купят заради това, което е и откъдето е дошло! Болни копелета, които ще платят цяло състояние, само за да могат после да си правят чекии, като си го гледат заключено в сейфовете! Единственото, което се иска от теб, е да ми намериш едно такова копеле и да го сториш бързичко! И въобще не си и помисляй, че можеш да ме преебеш с цената! Ти си вземаш твоите десет процента, а десет процента от нещо безценно надали си струва да отидат на бунището, нали така?!

Люсиен преглътна тежко, потърка врата си, после измъкна от джоба си тъмносива копринена кърпичка и попи потта по лицето си. Очите му зашариха нервно из стаята. Повече от ясно бе, че мисълта му е взела вече друга посока. Вдигна поглед към Гюс и изрече:

- Двадесет!

Гюс го изгледа развеселено.

- Люсиен! - Всъщност, произнасяше го по-скоро като „ Лайшен", само за да го ядосва. - Нали не се опитваш да си го мериш с мен, а?!

- Съвсем сериозно ти говоря! За нещо като това тук трябва да ми се приспаднат двадесет процента! Рискът е огромен и ти го знаеш много добре!

Мъжът-канара отново протегна ръка към него, ала този път Люсиен беше подготвен - дръпна рязко назад стола си, така че озова извън обсега на ръката му. Не че това стресна Гюс - просто измъкна беретата от джоба си, приближи се до французина и опря дуло о слабините му.

- Нямам представа какви ти минават през главата, но да знаеш, че въобще не съм в настроение за преговори, принцесо! Правя ти повече от щедра оферта, а ти веднага гледаш да се възползваш максимално от ситуацията! Много съм разочарован, човече, ама много!

- Не, виж какво, Гюс...

Гюс се изправи и сви рамене.

- Нямам представа дали си успял да хванеш най-хубавата част от онази вечер. От репортажа по телевизията. Дето стана пред музея. С пазача. Струваше си да се види! А онзи меч все още е у мен, пък и честно да си призная, тези изцепки в стил Конан Варварина нещо взеха да ми харесват!

И като остави Люсиен да се поизпоти още няколко секунди, Гюс се размисли. Беше убеден, че ако разполага с достатъчно време, страхът на французина със сигурност ще заработи в негова полза. Но за съжаление не разполагаше. Този кръст струваше цяло състояние, вероятно дори седемцифрено число, но точно сега беше принуден да приеме онова, което ще му дадат, и да се задоволи с него. Авансовото плащане, което бе направил, след като се съгласи да участва в работата в музея, му беше откупило още малко време. А сега трябваше да направи всичко възможно да изхвърли онези пиявици завинаги от гърба си.

- Виж сега какво ще ти кажа - изрече накрая той, - постарай се да остана доволен и ще се съглася на петнадесет.

Веднага забеляза пламъчето в очите на гадната невестулка. Значи се хвана!

Люсиен отвори едно чекмедже и извади малък дигитален фотоапарат. Вдигна поглед към Гюс и смотолеви:

- Трябва да... нали знаеш...

- Давай - кимна гостът му.

Люсиен направи две снимки на кръста, а изражението му подсказваше, че вече сканира наум списъка на евентуалните си клиенти.

- Ще се обадя на няколко места - каза накрая. - Само ми дай няколко дена.

Тая нямаше да стане. Гюс се нуждаеше от парите и от свободата, които те щяха да му дадат. Освен това бе наясно, че за него ще е много добре да изчезне от града за известно време - поне докато прахът около обира в музея се поуталожи. И всички тези неща му трябваха още сега.

- Ъхъ. Само че побързай. Максимум два дена! Нито час повече!

- Можеш да дойдеш утре в шест - отсече французинът. - Не обещавам нищо, но ще направя всичко, което е по силите ми.

- Убеден съм - кимна Гюс, вдигна кръста от масичката, уви го отново във вестника и го постави внимателно в един от вътрешните джобове на дългото си палто. В другия пъхна беретата, вдигна поглед към Люсиен, озъби му се и заяви: - До утре тогава.

Люсиен спря да трепери, чак когато огромният мъж измина цялото разстояние до ъгъла и зави.

10

- Като че ли останалите грижи са ни малко, та и това сега! - изръмжа Джансън, докато Райли заемаше стола до шефа си. На масата в кабинета на заместник-директора в сградата на Бюрото на Федерал Плаза вече бяха седнали Ник Джордано и Амелия Гейнс. Тук беше и Роджър Блекбърн, който ръководеше оперативната група за особено жестоки престъпления, както и двамата му помощници.

Комплексът от четири правителствени сгради в долната част на Манхатън се намираше само на няколко преки от централния офис на ФБР. Той помещаваше двадесет и пет хиляди правителствени служители, както и оперативния отдел на ФБР за Ню Йорк. За Райли присъствието тук бе истинско облекчение в сравнение с непрестанната суматоха и шума в централната сграда.

Като заместник-директор за Ню Йорк, Том Джансън бе принуден да носи огромен товар на плещите си през последните няколко години. Той отговаряше за петте най-важни области от дейността на Бюрото: трафик на наркотици и организирана престъпност, особено жестоки престъпления, финансови престъпления, външно контраразузнаване и последната черна овца в това омразно стадо - вътрешен тероризъм. На пръв поглед Джансън изглеждаше буквално създаден за тази работа - все още поддържаше внушителния външен вид на бивш футболист, въпреки че очите му имаха отвлечено и замечтано изражение. Но то не бе в състояние да заблуди задълго хората, които работеха под негово ръководство. Скоро научаваха, че освен смъртта и данъците, има само още едно нещо сигурно на този свят: ако Джансън е на твоя страна, можеш да разчиташ напълно на него, че ще премахва като булдозер всичко, което застане на пътя ти; ако обаче допуснеш грешката да го ядосаш, не би било зле да обмислиш възможността за напускане на страната.

Райли прекрасно разбираше, че шефът му не изгаря от нетърпение да усложнява последните месеци преди пенсионирането си с толкова особен и шумен случай. Медиите буквално се бяха нахвърлили върху историята - и с пълно право. Защото вече не ставаше въпрос за рутинен обир, а за добре организирано и изпипано нападение. Нюйоркският елит беше обстрелван с автоматични пистолети. Съпругата на кмета беше взета за заложничка. Пред очите на всички беше убит човек - при това не просто застрелян, а обезглавен, и не в задния двор на някой близкоизточен диктатор, а в центъра на Манхатън, на Пето авеню. В пряко предаване по телевизията.

Райли премести поглед от Том Джансън към държавното знаме и емблемата на ФБР на стената зад него, а после отново към заместник-директора, който се облакъти на бюрото си и изду огромните си гърди, поемайки си въздух.

- Когато хванем тези копелета, няма да пропусна да им се скарам колко са били несъобразителни да го направят точно сега - предложи усмихнато той.

- Гледай да не забравиш! - кимна Джансън и прониза с поглед своя екип, който се беше събрал при него. - Мисля, че няма смисъл да ви казвам колко телефонни обаждания съм получил досега и от колко високо са били те! Кажете ми докъде сме стигнали!

Райли погледна колегите си и те му кимнаха да поеме щафетата.

- Първоначалните заключения на криминолозите засега не ни насочват към нищо. Тези типове не са ни оставили кой знае колко за себе си, освен няколко гилзи и конете. Момчетата от екипа за събиране на доказателства вече си скубят косите, че нямат върху какво да стъпят.

- Като никога - вметна Джордано.

- Както и да е. Гилзите подсказват, че са стреляли с автоматични пистолети „Кобрей" и с малки узита. Родж, нали твоите момчета вече са се заели с този въпрос?

Роджър Блекбърн се прокашля. Той беше истинска природна стихия, която наскоро бе завършила с разгрома на най-голямата мрежа за трафик на наркотици в Харлем, в резултат на което бяха извършени над двеста ареста почти едновременно.

- Да. Става въпрос за най-обикновени играчки за фукане. Вече сме се заели с издирването на източника им, но лично аз не бих разчитал на това. Не и точно в този случай. Дълбоко се съмнявам, че онези типове са ги поръчали по интернет.

Джансън кимна и попита:

- Ами конете?

- Засега нищо - отново пое топката Райли. - Сиви и кестеняви скопени жребци, напълно обикновени. В момента ги съпоставяме със списъците на откраднатите коне, а освен това проверяваме произхода на седлата, но засега...

- А следи от жигосване или чипове?

На фона на петдесетте хиляди коне, които ежегодно изчезваха из цялата страна, необходимостта от идентификационни знаци по тях ставаше все по-голяма. Най-популярният метод беше студеното жигосване - поставяне на знак със замръзнало желязо, което променя оцветяващия пигмент на съответните клетки, в резултат на което на определеното място израстват бели косми вместо цветните. Другият, не толкова обичаен засега метод, включваше използването на хиподермична игла, с която под кожата на животното се вкарва миниатюрен чип с програмиран в него уникален номер.

- Никакви чипове - отговори Райли. - Но решихме, че няма да е зле да ги сканираме повторно. Тези чипове са толкова миниатюрни, че, ако не знаеш точно къде да търсиш, надали ще ги откриеш лесно. Добрата вест е, че са били подложени на студено жигосване, но после върху старата дамга е поставена нова, така че нищо не може да се разбере. Момчетата от лабораторията са на мнение, че може и да открият оригиналната маркировка, ако успеят да разделят отделните степени на жигосване.

- А как стои въпросът с доспехите и средновековното им снаряжение? - обърна се Джансън към Амелия Гейнс, която отговаряше за тази част от разследването.

- Ще ни трябва повечко време - отговори тя. - Типичните източници за подобно снаряжение са шепа специалисти, разпръснати из цялата страна, да не говорим за мечовете, които са си истински, а не просто театрална бутафория. Мисля, че точно оттам ще настъпи и първият пробив.

- Значи тези типове просто са се изпарили ей така, в нищото, а? - огледа всички Джансън, очевидно губещ търпение.

- Вероятно са ги чакали коли. Недалече от мястото, където са оставили конете, има два изхода от парка. Продължаваме да търсим очевидци, но засега нищо - обади се Джордано. - Били са четирима, разделили са се и са излезли от парка в пълен мрак.

Заместник-директорът се отпусна на стола си и кимна мълчаливо. Очевидно се опитваше да си събере мислите и да подреди разнородните парчета информация, с която разполагаха до този момент.

- Е, кого ще си харесаме сега? Някакви предпочитания?

Райли огледа колегите си и реши да говори от тяхно име:

- Този случай е доста по-сложен от обичайните. Първото, което ни хрумва, е списък за пазаруване.

Кражбите на произведения на изкуството, особено когато става въпрос за известни предмети, обикновено се извършваха по предварителна поръчка на колекционери, които изгаряха от желание да ги притежават, въпреки че никога не биха ги показали пред никого. Но още от мига, в който беше прекрачил музея, агент Райли бе изхвърлил тази версия като неправдоподобна. „Списъците за пазаруване” обикновено се възлагаха на изключително умни крадци. А язденето на коне насред Пето авеню със сигурност не беше работа на умни хора. Нито причинения хаос, а още по-малко пък - публичната екзекуция на пазача.

- Мисля, че по този въпрос все още сме на първа позиция - продължи той. - Предварителната оценка на про-файлърите също потвърждава подозренията ни, че зад тази история има нещо повече от обикновено ограбване на музея. Ако човек просто иска да се сдобие с предметите, избира тихо, дъждовно утро в средата на седмицата, злиза преди тълпите, изважда си узито и си взема онова, което си е решил. Колкото по-малко хора го видят, толкова по-малък е и рискът. Обаче нашите типове избират най-многолюдния, най-строго охранявания момент, за да извършат нападението. Сякаш са искали да ни се присмеят, да ни покажат колко сме некадърни. Вярно е, че са си тръгнали и със значителна плячка, но освен това смятам, че са искали да ни кажат нещо по-важно.

- Какво например? - попита Джансън.

- Знам ли - сви рамене Райли. - Работим по въпроса.

Заместник-директорът се обърна към Блекбърн:

- Вие съгласни ли сте с агентите?

Роджър Блекбърн кимна:

- Нека да го кажем така - които и да са тези типове, те не са обикновени аматьори. Направили са всичко онова, за което онези магарета, дето по цял ден висят пред компютърните си игри, си фантазират. Просто са пренесли играта в реалния живот. Надявам се да не положат началото на нова мода сред крадците. Но освен това и аз смятам, че в тази работа има нещо много повече, отколкото размахването на хладните оръжия.

Джансън погледна обратно към Райли и отбеляза:

- Е, очевидно и това бебче ще бъде ваше.

Шон Райли го погледна и мълчаливо кимна. „Бебче" надали беше подходящата дума, с която би определил този случай. По-скоро си имаха работа с хиляда килограмова горила, която, откъдето и да я погледнеше, си беше изцяло негова грижа.

Срещата беше прекъсната от появата на слаб, незабележителен с нищо мъж, облечен с кафяв костюм от туид. Том Джансън се изправи от стола си и протегна мечешката си лапа, за да се ръкува с новодошлия.

- Монсиньор, много се радвам, че успяхте да дойдете навреме. Моля, седнете! Колеги, позволете ми да ви представя монсиньор Де Анджелис. Обещах на архиепископа, че ще му позволя да присъства на нашите съвещания и да ни помага, с каквото може.

След това Джансън продължи да представя Де Анджелис на насъбралите се агенти. По принцип беше крайно необичайно външни лица да бъдат допускани на съвещания от подобен характер, ала апостолическият нунций, посланик на Ватикана в САЩ, бе подбрал на кого точно да се обади, за да го уреди.

Доколкото Райли успя да прецени, свещеникът беше в средата на четиридесетте. Имаше безупречно подстригана тъмна коса, която оплешивяваше на равномерни дъги при слепоочията, а над ушите бе изпъстрена със сребърни нишки. Стъклата на очилата му със стоманени рамки бяха леко зацапани. Скромно и с блага усмивка той се ръкува с всеки от агентите, докато изслушваше името и заемания от него пост в Бюрото.

- Моля ви, не ми позволявайте да ви прекъсвам! - отбеляза свещеникът и седна.

Джансън поклати глава, с което му даде да разбере, че въобще не ги прекъсва.

- Засега доказателствата не ни подсказват нищо, отче. На този етап просто си разменяме мисли относно възможните кандидати за извършители на обира, като се стараем да не проявяваме абсолютно никакви пристрастия. Чисти хипотези с една дума.

- Разбирам - кимна Де Анджелис.

Заместник-директорът се обърна отново към Райли, който въведе набързо свещеника в ситуацията до момента.

- Тъкмо си говорехме, че тук има нещо много повече от обикновен обир на музейни експонати. Начинът, по който е проведен, времето, избрано за него, подсказват, че става въпрос за нещо по-важно от традиционния въоръжен обир.

Де Анджелис присви устни, очевидно обмисляйки чутото, след което отново каза:

- Разбирам.

- Първото, което би си помислил човек - продължи агент Райли, - е, че си имаме работа с ислямски фундаменталисти, но в този случай съм почти напълно убеден, че не те са основната ни грижа.

- И защо смятате така? - попита свещеникът. - Колкото и неприятно да е за всички ни, те наистина като че ли ни мразят. Сигурен съм, че си спомняте какво стана, когато беше ограбен музеят в Багдад. Обвиненията в двойна игра, вината, гнева... Случаят не направи особено добро впечатление в областта.

- Повярвайте ми, този случай въобще не отговаря на техния начин на действие. Всъщност, даже не се доближава до него. Нападенията на ислямските фундаменталисти са открити, повечето от тях предпочитат да поемат отговорност за действията си и определено си падат по изпълненията в стил камикадзе. Да не говорим пък, че за всеки от тях обличането с дрехи с кръстове би било равносилно на анатема - добави Райли и погледна към Де Анджелис, който очевидно бе напълно съгласен с него по този въпрос. - Ние, разбира се, ще продължим да проверяваме различни версии. Налага се. Но лично аз бих заложил на друг тип хора.

- Сапунени мехури - обади се Джансън, използвайки политически некоректния израз за атентатори с обикновен произход.

- Да, много по-вероятно - кимна Райли.

Де Анджелис очевидно не разбра за какво става въпрос.

- Сапунени мехури ли?

- Означава местни терористи, отче. Групи с абсурдни имена, като например „Орден на тихото братство", опериращи предимно под знака на идеологията на омразата, наричана още „Християнска идентичност", което всъщност е доста подло опошляване на термина, но...

Католическият свещеник се помести неловко и отбеляза:

- А аз си мислех, че всички тези хора са фанатични християни.

- Повечето са. Но не забравяйте, че тук става въпрос за Ватикана - за католическата църква. А всички тези типове надали могат да се нарекат големи фенове на Рим. Техните псевдоцъркви, нито една от които не е католическа, между другото, не са признати от Ватикана. Вашите хора са повече от ясни по въпроса, че не желаят да имат нищо общо с тях - и са напълно прави. Общото между всички тези групировки, като изключим факта, че стоварват вината за всичките си проблеми върху черните, евреите и хомосексуалистите, е омраза към организираното правителство - конкретно нашето, но по аналогия и вашето. Те са на мнение, че ние сме Големия сатана - което, по ирония на съдбата, е абсолютно същия термин, с който някога ни нарече Хомейни и който продължава да отеква и до днес в мюсюлманския свят. Спомнете си, че същите тези типове поставиха бомби в сградата на федералното правителство в Оклахома Сити. Християни. Американци. А такива като тях - колкото щеш. Наскоро във Филаделфия хванахме един тип, по чиито следи бяхме доста дълго време. Той е част от едно разклонение на „Арийската нация", наричащо се „Църква на синовете на Яхве". Та същият този тип преди е бил министър по ислямските връзки на „Арийската нация". Призна си, че в тази си функция се е опитвал да сформира съюз с антиамерикански настроени ислямски екстремисти даже след атаките на 11 септември.

- Врагът на моя враг - отбеляза замислено Де Анджелис.

- Именно - съгласи се агент Райли. - Тези типове имат доста превратна гледна точка за света, отче. Просто се налага да разберем какво точно изявление за каква поредна налудничава мисия се опитват да ни изпратят този път.

В стаята настъпи кратко мълчание. Накрая заговори Том Джансън:

- Окей, значи продължаваш по тази линия, така ли?

- Точно така - кимна спокойно Райли.

Заместник-директорът се обърна към Блекбърн:

- Родж, имаш ли нещо против да продължиш още мъничко по версията за обичайния обир?

- Ще разгледаме и двете версии. Когато нещо отнякъде изскочи, то само ще ни подскаже по кой път да поемем.

- Добре - кимна Джансън, след което се обърна към Де Анджелис: - Отче, ще ни окажете неоценима помощ, ако ни предоставите точен списък на откраднатите вещи, максимално детайлизиран, ако може. Имам предвид цветни снимки, тежест, размери - всичко, с което разполагате. Трябва да имаме готовност за всичко.

- Разбира се - кимна свещеникът.

- В тази връзка, отче - намеси се Райли, - един от ездачите очевидно се е интересувал само от едно нещо - това! - заяви той и извади принтиран кадър от видеолентата от охранителните камери на музея, на която се виждаше четвъртият рицар, хванал декодера. Подаде я на монсиньора и добави: - В каталога на музея експонатът е описан като „многостепенен роторен декодер". Някаква идея защо ще открадне точно него, като се имат предвид всичкото злато и скъпоценни камъни, с които е бил заобиколен?

Де Анджелис нагласи очилата си и разгледа подробно снимката.

- Съжалявам, но нямам никаква представа каква е тази... машина. Вероятно има стойност единствено като инженерно достижение. Всеки обича да се перчи с гениалността си - дори, както виждам, и братята ми, които са избирали експонатите за изложбата.

- В такъв случай може би бихте могъл да ги попитате. Нищо чудно да ни насочат към нещо... Знам ли, може би някой колекционер, който е разпитвал за това...

- Непременно ще проверя.

Джансън се огледа.

- Добре, народе - кимна той, подреждайки листите си. - Хайде да изхвърлим тези откачалници от бизнеса!

Докато останалите се изнизваха от кабинета, Де Анджелис се отправи към Шон Райли и му стисна ръката.

- Благодаря ви, агент Райли. С вас мисля, че сме в добри ръце.

- Ще ни паднат в ръцете, отче. Все някъде нещо ще се пропука.

Очите не католическия свещеник го изучаваха внимателно. Накрая той изрече:

- Можете да ме наричате Майкъл.

- Предпочитам да се придържам към „отче", ако нямате нищо против. Нещо като стар навик, от който трудно се отказвам.

- Вие сте католик? - изуми се Де Анджелис.

Райли кимна.

- Практикуващ? - попита свещеникът, но веднага сведе очи. - Извинете, подобни въпроси не се задават. Предполагам, че също можете да го наречете стар навик, от който трудно се отказвам.

- Няма проблеми. А отговорът ми на вашия въпрос е „да".

Де Анджелис не направи никакъв опит да прикрие задоволството си.

- Знаете ли, в много отношения работата ни си прилича. И двамата помагаме на хората по линия на греховете им.

- Възможно е - усмихна се агентът. - Но не съм убеден, че на вас ви се налага да се изправяте пред същия калибър грешници, каквито ние срещаме тук.

- Прав сте. И нещата действително са доста притеснителни. - Направи пауза, после вдигна очи към Райли и добави: - Което прави нашата работа още по-необходима и важна.

Монсиньорът забеляза, че Джансън гледа към него - очевидно го викаше.

- Имам ви пълно доверие, агент Райли. Сигурен съм, че ще ги откриете - отбеляза мъжът със свещеническата якичка и се отдалечи.

Райли се загледа след него, а когато свещеникът излезе от стаята, агентът взе принтираната снимка, която лежеше на масата. Докато я връщаше обратно в папката си, погледът му се плъзна неволно по нея. В ъгъла на снимката, който беше прекалено неясен поради тесния обхват на охранителните камери на музея, той забеляза фигурка, сгушена зад един шкаф, надничаща ужасено по посока на ездача. От самата видеолента Райли вече знаеше, че това е русата жена, която бе забелязал да си тръгва от музея онази вечер. Представи си какво е преживяла, колко ужасена се е чувствала и внезапно усети, че мисли за нея.

Постави снимката обратно в папката. На излизане от кабинета си спомни определението, което шефът им беше използвал за извършителите.

Откачалници.

От това въобще не му стана по-леко.

Достатъчно трудно си беше да отгатнеш мотивите, скрити зад престъпленията на нормалните хора. А да влезеш в умовете на ненормалните си беше направо невъзможно.