Последният тамплиер

Тес се ухили.

- Да не би да си пропуснал този епизод?

Ала той вече се бе насочил към вратата.

- Трябва да тръгвам.

- Да тръгваш? Къде?

- Просто трябва да тръгвам.

И след секунди вече го нямаше. Външната врата се затръшна след него, а тя остана, втренчена невярващо в тийнейджъра, който можеше да вижда през стени и да прескача цели сгради с един отскок.

Което всъщност не обясняваше абсолютно нищо.

45.

Ник Джордано потърка очи и погледна навън през отвореното прозорче, а хладният пролетен въздух облъхна разгорещеното му лице.

- Би ли ми повторил къде точно отиваме?

Агент Райли се бе вторачил в гъстата гора от знаци, които ги обстрелваха от всички посоки на магистралата. Най-сетне погледът му фиксира онзи, който търсеше. Посочи го и отговори:

- Ето там!

Партньорът му също го видя. Зеленият знак вдясно от тях посочваше пътя към летищна товарителница №7. А под големите букви, сблъскан сред по-дребния шрифт на компаниите за въздушен превоз, беше и надписът на тази, която му трябваше.

Товарни услуги „Алиталия".

Малко след терористичните нападения на 11 септември, Конгресът бе приел Закона за авиационна и транспортна безопасност. В изпълнение на този закон отговорността за проверката на пътниците и тяхното имущество, което се пренася по въздушните линии, се прехвърляше на новосформираната агенция, наречена Администрация по транспортна безопасност. Това означаваше, че от този момент нататък всеки и всичко, влизащо в Съединените щати, се подлага на изключително щателна проверка. Из цялата страна бяха монтирани компютърни томографи.

Една от най-важните области на действие на Администрацията по транспортна безопасност бе глобалното пренасяне на товари. Всеки ден в Съединените щати влизаха десетки хиляди контейнери, платформи и кутии, идващи от всички краища на света. И така, в тази нова епоха на повишени мерки за сигурност, новите директиви за сканиране на стоки не се ограничаваха само до багажа на пътниците. Те обхващаха също така и товарните пратки, проникващи в страната по въздух, суша и вода, в съответствие с което във всяка точка на пристигането им бяха разположени огромни сканиращи рентгенови системи.

И точно в този момент, докато стоеше в оперативната зала на товарния терминал на италианските въздушни линии на летище „Кенеди", Шон Райли изпитваше огромна благодарност към правителството заради тези мерки.

Компютърният оператор извикваше един след друг образи върху своя монитор. По едно време отбеляза:

- По-добре седнете някъде, момчета. Тази пратка е доста голяма.

Райли се настани върху протъркания стол до него.

През монитора се завихриха какви ли не образи - рентгенови снимки от всички страни на кутии с различни размери. Но въпреки бързината на прехвърлянето им никой не можеше да сбърка скелетоподобните изображения на предметите, които кураторите на Ватикана бяха изпратили за изложбата в музея „Метрополитън". Райли, който вътрешно продължаваше да се ядосва на себе си, че не се е сетил за това по-рано, се концентрира върху монитора. Същото направи и Джордано. Сърцето му препускаше, докато пред погледа му пробягваха сините и сиви призраци на орнаментирани рамки, разпятия и статуетки. Резолюцията на изображение беше удивително добра - далеч по-ясна, отколкото агентите бяха очаквали. Райли успяваше да различи дори и дребни детайли, като например инкрустираните скъпоценни камъни или конкретни отливки.

И тогава, от пороя на зашеметяващите съзнанието образи, избликна той.

- Задръж! - извика Райли възбудено.

С кристалната отчетливост на образа, лишен от маскировката на външната си обвивка и горд с феноменалната сложност на своята вътрешност, пред тях стоеше декодерът.

46.

Тес се закова на място още в мига, в който прекрачи конферентната зала.

Радваше се, че Райли ѝ се бе обадил след три дена пълно мълчание, през които на нея ѝ ставаше все по-трудно да отклонява настойчивите призиви на майка си да замине при тях в Аризона. Освен това бе започнала да изпитва добре познатото, макар и позабравено напрежение - даваше си сметка, че това разследване ѝ е влязло под кожата и че не е в състояние да се откаже от него.

А сега, след като видя какво стои на конферентната маса, и последните ѝ съмнения дали постъпва правилно, като позволява на тази работа да обсеби живота ѝ, се изпариха. На средата на масата, изработено от твърда, прозрачна пластмаса, седеше абсолютно точно копие на многостепенния роторен декодер.

Вдигна поглед към Райли, напълно зашеметена. Очевидно точно такава е била и целта му - беше ѝ се обадил, за да я покани във Федерал Плаза, без да споменава нищо друго, освен „рутинно прехвърляне на някои точки". Той ѝ отвърна със сдържана усмивка.

- Помислих си, че няма да имаш нищо против да присъстваш на днешното заседание. - После посочи към един от мъжете, които тя не бе виждала до сега, който раздаваше принтирани копия на всички в залата. - Това е Тери Кендрикс. Той го изработи.

- Е, не сам. С моя екип - вметна бързо Тери, усмихвайки се стеснително на Тес. - Радвам се да се запозная с вас!

А тя просто не бе в състояние до отлепи очи от машината. Прегледа набързо принтираното копие, което държеше в ръка, и то потвърди предположенията ѝ. После се обърна към Кендрикс и отбеляза:

- Значи работи.

- Разбира се! Всичко си пасна. На латински е, естествено. Поне така твърдят лингвистите, които го преведоха.

Тес все още не проумяваше какво става. Обърна се умолително към Райли и попита:

- Ама... как...

- Всичко, което минава през митницата, минава и през скенера - обясни той. - Дори и когато е под наем от Светия престол.

Тес осъзна, че ѝ се налага да седне. Коленете ѝ се подгъваха от вълнение. С леко треперещи ръце се зачете в документите, които ѝ бяха дадени. Концентрира се жадно върху прецизно подредените букви.

Беше писмо, носещо дата „май 1291 година".

- Но това е месецът на падането на Акра! - възкликна тя. - Последната крепост на кръстоносците!

После насочи вниманието си обратно към писмото и започна да чете. Вълнението ѝ нарастваше, сякаш усещаше, че осъществява връзка през вековете с мъжете, чиито подвизи се бяха превърнали в основа на толкова много легенди.

Писмото започваше така:

„С огромна тъга ви информирам, че Акра вече не се намира под наша защита. С падането на нощта напуснахме града. С натежали сърца гледахме как пламъците го обгръщат от всички страни..."

47.

Източната част на Средиземно море

- май, 1291 г.

Цяла нощ бяха плавали на север, а на зазоряване галерата обърна на запад и се насочи към Кипър и сигурното убежище на тамплиерската прецептория там.

След опустошителния удар върху Акра и преживяното през последните няколко часа Мартин бе слязъл долу, за да се опита да поспи, ала непрестанното люшкане на кораба не му позволяваше. Не го оставяха на мира и спомените за умиращия Велик магистър и за тяхното ненавременно бягство. Когато със сипването на зората се изкачи на горната палуба, гледката, която го посрещна, го порази.

Хоризонтът пред тях беше почернял, а индиговият мрак се раздираше от ярки светкавици. Мощни гръмотевици надникваха нарастващия вой на вятъра, който издуваше платната и тътнеше в мачтите. А на изток от тях гневни, пурпурни облаци закриваха издигащото се слънце, което правеше отчаяни опити да освети с лъчите си мрачното небе.

„Как е възможно! - изуми се Мартин. - Две бури, едната пред нас, другата зад нас!". Бързият разговор с Хю потвърди, че морският капитан не бе виждал нищо подобно в целия си живот, прекаран по вълните.

Те бяха в капан.

Скоростта на вятъра се увеличи, а с него връхлетяха и студените пристъпи на дъжда. Платното плющеше отчаяно, екипажът полагаше максимални усилия да го удържи, а мачтата стенеше. Конете цвилеха и удряха уплашено с копита по дъските. Мартин се загледа в капитана, който бързо прегледа картата си, за да отбележи позицията на кораба. След това нареди на надзирателя да пришпори гребците долу, а на щурмана изрева нови координати в отчаян опит да измъкне галерата от приклещилите я морски бури.

Мартин отиде на бака при Емар. По-възрастният рицар също наблюдаваше връхлитащите бури с все по-нарастваща тревога.

- Сякаш сам Господ Бог иска морето да ни погълне - обърна се той към Мартин.

Очите му играеха притеснено насам-натам. Не след дълго бурята ги обгърна с ожесточена мощ. Небето се смрачи още повече и стана непроницаемо черно. Денят се превърна в нощ, а вятърът - в торнадо. Вълните около кораба се надигнаха, белите им шапки се стовариха върху тях и започнаха да бият по палубата. Светкавица избухна заедно с раздираща слуха гръмотевица. Върху галерата рукна порой, който я изолира от света с дебел воден покров.

Хю заповяда на един от хората си да прегледа хоризонта за суша. Мартин се загледа в човека, който неохотно се изкачи до наблюдателницата, опитващ се да се предпази от поройния дъжд. Корабът се издигаше и снишаваше по огромните вълни, някои от които се извисяваха високо над перилата и се разбиваха по палубата. Греблата като че ли се сдобиха със свой собствен живот - някои от тях започнаха да се удрят като полудели срещу корпуса, а други - да млатят здраво безпомощните роби. Хю се видя принуден да заповяда прибирането на греблата.

Корабът се подмяташе безпомощно из грамадните вълни в продължение на часове. Ревът на морето и на бурята беше неописуем, оглушителен. До слуха на Мартин достигна някакъв плашещ звук - забеляза как задният люк се разцепва и в трюма нахлува тъмносиня леденостудена вода. Почти веднага след това корабът започна да се накланя застрашително, а отгоре се чу трясък от разбиването на греди. Мачтата се беше пречупила. Мартин успя да се дръпне точно навреме, за да я види как се стоварва върху трима души от екипажа, а безпомощният наблюдател горе просто беше изстрелян във врящото море.

Без весла и без мачта, галерата вече оставаше на произвола на бурята и на подводните течения, бутана и блъскана, дърпана и подхвърляна безцелно от разгневеното море. В продължение на три дена и три нощи бурята не престана. Но като че ли по някакво чудо „Фалкън Темпъл" продължаваше да се държи върху вълните, без други поражения.

На четвъртия ден, при все така беснеещи ветрове, нечий отчаян глас извика: „Земя! Земя!". Мартин надникна зад укритието си и зърна някакъв мъж да сочи далеч напред. Лично той обаче не виждаше абсолютно нищо, освен бушуващите около тях вълни. А после я забеляза - далечна, тъмна маса на хоризонта, едва различима.

И тогава се случи немислимото.

След толкова дни млатене от дъжда и вълните, гладката обшивка на кораба на издържа. Оглушителните стенания бяха последвани от нещо като експлозия, след което корпусът се пръсна на две. Окованите гребци долу изпаднаха в паника, а конете зацвилиха и запръхтяха от ужас.

- Робите! - изрева Хю. - Свалете оковите им, преди да са потънали!

Хората от екипажа се втурнаха да освобождават робите, ала свободата им беше краткотрайна - скоро след това вълните нахлуха в трюма и отнесоха всичко по пътя си.

Хю разбра, че вече не може да отлага неизбежното.

- Пускайте спасителната лодка! - изкрещя. - Всички да напуснат кораба!

Мартин се втурна да спасява единствените им хранителни запаси, но точно в този момент пред него се появи Емар, понесъл в ръце огромна кожена торба, насочващ се в противоположната посока, към бака. Мартин му извика, но в същия миг ги връхлетя поредната огромна вълна и запокити Емар към мостика. Масата, където стояха картите, се стовари върху него и притисна гърдите му.

Възрастният рицар извика от болка, ала стисна зъби и се изправи на крака, притиснал едната ръка към гърдите си. Емар отказа предложението за помощ на младия си събрат и не пожела да пусне торбата, макар да бе пределно ясно, че тежестта и обемът ѝ допринасяха значително за болката в ребрата му.

Едва успяха да се качат в спасителната лодка, която вече се намираше на едно ниво с палубата на галерата. С огромна скръб Мартин от Кармо видя как „Фалкън Темпъл", Храмът на сокола, се надига за последен път над вълните, а после потъва завинаги в ненаситната им паст. Последна над вълните остана дългата греда, която завършваше с красивата глава на сокола. Звукът от разчупването ѝ беше напълно заглушен от демоничния вой на вятъра и късащото сърцата цвилене на конете.

Оглеждайки лицата на останалите осем мъже в спасителната лодка, Мартин видя в очите им същия чудовищен потрес, който бе изпълнил и неговата душа. Нова гигантска вълна - и корабът окончателно се превърна в история.

Вълните и вятърът се наговориха и започнаха да подмятат спасителната лодка като перце. Ала капитанът успя да организира шестима от оцелелите деветима да гребат и да изхвърлят водата. Мартин гребеше, вперил невиждащо поглед напред, изцеден от умора и отчаяние. Изгониха ги от Светите земи, а сега изгубиха и „Фалкън Темпъл". Питаше се колко ли дълго ще оцелеят, дори и да достигнат сушата. Където и да се намираха, ясно бе, че са далеч от къщи, че се намират дълбоко във вражеската територия и почти неспособни да се отбраняват и срещу най-невинния от тях.

Спасителната лодка пореше морето в продължение на часове. Най-сетне вълните като че ли понамаляха и всички зърнаха сушата, която техният събрат беше видял по-рано. Не след дълго вече изтегляха лодката на пясъка, към безопасното прикритие на брега. Бурята продължаваше да вилнее, студеният дъжд не се отказваше да ги шиба с иглите си, но сега поне вече имаха здрава почва под краката си.

Решиха да пробият лодката с мечовете си, след което я бутнаха обратно в морето, което продължаваше да бъде бурно, въпреки преминаващото вече око на щорма. Никой, озовал се случайно на брега, не трябваше да разбира за присъствието им тук. Хю им съобщи, че вече били поели на север, когато бурята ги настигнала, и според него галерата е била завъртяна около остров Кипър, след което избутана напред в северна посока. Като изходи от познанията на морския вълк, както и от собствения си опит, Емар от Вийер реши да избягват брега и да се насочат навътре, преди да тръгнат на запад в търсене на друго пристанище.

Хълмистите земи наоколо скоро се превърнаха в тяхно убежище от напора на вятъра и от недоброжелателните погледи на непознати. Не че имаше особена опасност - досега не бяха зърнали никого, не бяха чули нищо, освен писъците на бурята. Не се виждаха дори и диви животни, които най-вероятно се бяха скрили, за да се спасят от кошмарното време.

По време на продължителния им и изтощителен преход Мартин забеляза, че състоянието на Емар се влошава все повече и повече. Ударът в гърдите, който беше получил, бе наистина силен и сега тялото му очевидно започваше да се предава. На пръв поглед недосегаем за болката, която го пронизваше, по-възрастният рицар продължаваше да крачи упорито напред, стиснал здраво с една ръка огромната кожена торба, а с другата - притискащ гърдите си.

Когато зърнаха града пред себе си, внезапно бяха обзети от страх, че ще им се наложи да се бият в настоящото им състояние. Защото те не само бяха ранени и крайно изтощени, но и не разполагаха с много оръжие. Този страх скоро беше заменен от надеждата, че там могат да намерят някаква храна. Но не след дълго и страхът им, и надеждата се оказаха неоснователни.

Градът беше изоставен, къщите му - празни. В центъра му се извисяваха останките на църква. Стените на църквата бяха непокътнати, ала от покрива ѝ беше останал единствено скелет от изгорели греди, поддържани единствено от високите каменни колони. Трудно можеше да се определи кога точно се е случило това обругаване. Със сигурност преди повече от няколко седмици, дори месеци; а най-вероятно - преди години.

В двора на църквата огромна плачеща върба спускаше голите си клони над изоставен кладенец.

Оцелелите пътници на „Фалкън Темпъл" се отпуснаха предпазливо на земята, за да си починат. В най-лошо състояние беше Емар от Вийер. Мартин тъкмо беше отишъл да му донесе вода от кладенеца, когато до ушите му достигна някакъв странен звук - мелодичният напев на звънчета. Разнебитените мъже се разпръснаха и се скриха.

От долния край на улицата към тях се зададе стадо кози. Не след дълго козите окупираха пространството около кладенеца в безплодно търсене на храна. Някои от тях се примириха и започнаха да пощипват от безлистните клони на върбата. Накрая се появи и козарят - прегърбен и куц старец, следван от малко момче.

Мартин погледна към Емар, който му кимна в знак на съгласие. Тогава младият тамплиер взе нещата в свои ръце. Разпръсна малката групичка в полукръг, за да играят ролята на охрана, а двамата с Хю се приближиха към стареца.

Той веднага падна на колене и започна да ги умолява да не го убиват и да пощадят живота и на внука му. Подобно на някои свои братя, Мартин и Емар говореха малко арабски. Но въпреки познанията си, им трябваше доста време, докато успокоят стареца, че няма повод да се страхува за живота си.

Още повече им отне, докато му обяснят, че искат да си купят от него една коза, а не просто да я вземат насила. Не че разполагаха с пари, нито пък с каквито и да било скъпоценности, но все пак успяха да съберат помежду си малко дрехи, които все пак придаваха на размяната почтен вид. И докато козарят и неговият внук вадеха вода от кладенеца, за да напоят животните, рицарите заколиха козата, запалиха огън с кремък и я изпекоха. После поканиха стареца и момчето да споделят храната им.

Вероятно именно тази проява на любезност спаси живота им.

Старецът, от когото научиха, че името на града е Фонсалис, им беше изключително благодарен, че са го оставили жив, В късния следобед той подкара стадото си и двамата с внука му се отдалечиха. Добре похапнали и с възстановени сили, рицарите и моряците се отпуснаха, за да си починат още малко, убедени, че на сутринта ще могат да продължат пътешествието си.

Но почивката им не трая дълго.

Първи долови шума рицарят, който стоеше на пост, и предупреди веднага Мартин. Някой тичаше към тях. Оказа се, че е внукът на козаря. Останало без дъх и видимо уплашено, момчето ги уведоми, че банда мамелюки е тръгнала към тях. Старецът ги бил виждал и преди и е бил обиран от тях, и знаеше, че сега са се насочили към кладенеца за вода.

Рицарите нямаха никакъв друг избор, освен да се бият с тях.

С помощта на Емар, Мартин бързо състави план за организиране на засада. Разположени на по-голямо разстояние един от друг, мъжете щяха да се подредят във формата на буквата V, като отворените части щяха да бъдат по посока на приближаващия ги враг, а точката - при кладенеца.

Грабнаха парчета желязо от съборената църква, за да увеличат и без това нищожните си запаси от оръжие, после развиха въжето от кладенеца, което Хю с няколко от своите хора отнесе към отворения край на формацията. Опънаха въжето, покриха го с пръст, след което заеха местата си.

Не им се наложи да чакат дълго. Чуха мамелюките, много преди да успеят да ги видят - неподвижният въздух се раздираше от гръмовния им смях. Повече от ясно бе, че подвизите им из този регион ги бяха дарили с чувство за недосегаемост. Всеки от ездачите беше облечен в доспехи от кожа и желязо, с бричове, въоръжен с дълъг меч в ножница и кама в колана. Встрани на седлата им висяха големи кръгли метални щитове, а копията им бяха украсени с шарени пискюли, които се развяваха високо над тях.

Мартин веднага ги преброи. Момчето се оказа право. Бяха двадесет и един. Даваше си сметка, че всички до един трябва да умрат, иначе съдбата им бе предрешена. Ако някой успееше да избяга, не след дълго щяха да се върнат десетки повече.

Когато и последният мамелюк премина позицията, заета от Хю и неговите побратими, Мартин чу, че водачът им е стигнал кладенеца и слиза от коня си. Точно в този момент младият тамплиер се изстреля от кладенеца, където се беше скрил, и бързо преряза гърлата на двама от враговете с умело завъртане на меча си. В този момент и другите разбойници бяха започнали да слизат от конете си, а останалите оцелели от галерата се втурнаха към тях, крещейки бойни възгласи и млатещи изненаданите мамелюки всеки с каквото имаше. Изненадващият ефект си каза думата - последиците от него бяха унищожителни.

Мъжете, които бяха останали на конете си, ги пришпориха в галоп, насочвайки ги обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Но когато се изравниха с Хю, капитанът дръпна въжето, като го опъна до краен предел. Ездачите така и не го видяха. Първите коне паднаха, другите се блъснаха в тях, запращайки ездачите си високо във въздуха. В този момент рицарите вече идваха на помощ и скоро на малкото бойно поле не остана нито един жив мамелюк.

Но победата им не беше пълна. В разгара на схватката бяха загинали двама моряци и двама рицари. Бяха останали петима, в това число раненият вече Емар.

От друга страна, вече разполагаха и с коне, и с оръжия.

След като погребаха мъртвите, оцелелите прекараха нощта край стените на разрушената църква, като се редуваха да стоят на пост. Само Мартин не успя да затвори очи. В главата му се блъскаха какви ли не мисли, а сетивата му се бяха изострили до краен предел.

От вътрешността на църквата, там, където бяха оставили Емар, се чу шумолене. Мартин знаеше, че възрастният му събрат е в агония - на няколко пъти го бе чул да плюе кръв. Изправи се и пристъпи обгорения портал на църквата. Емар не беше там, където го беше оставил. Мартин плъзна поглед в мрака и забеляза стария рицар, приседнал до малък огън, чиито пламъци се издигаха на тънки струйки през порутения покрив. Когато се приближи, забеляза, че Емар пише нещо. Беше писмо. До него се намираше и някакво странно приспособление с много ръчки и лостове, което Мартин никога до този момент не беше зървал.

Емар вдигна глава и очите му проблеснаха.

- Добре, че дойде. Имам нужда от твоята помощ - изрече той с дрезгав глас.

Мартин се приближи колебливо.

- Какво мога да направя за теб?

- Изглежда, че силите ми ме напускат - рече Емар и се прокашля. - Ела тук!

Изправи се и като вдигна кожената торба, поведе Мартин по-навътре в църквата, където подът беше съставен от плочи, върху някои от които имаше имена и дати. Младият рицар осъзна, че това са гробове.

- Тази ще бъде! - отсече Емар, като спря пред плоча, върху която се четеше думата „Ромити".

Мартин се втренчи неразбиращо в Емар, не особено наясно какво точно се очаква от него. Старият рицар се усмихна болезнено и каза:

- Моля те да я вдигнеш.

Без повече обяснения, Мартин извади меча си и повдигна надгробната плоча.

- Задръж я така - каза Емар, коленичи и пъхна кожената торба в тъмния отвор. После кимна и добави: - Мисля, че така е добре.

Много внимателно Мартин върна плочата на мястото ѝ. Емар я прегледа, за да се увери, че намесата им ще остане незабелязана. После се изправи на крака и се затътри обратно към импровизирания им лагер, където се отпусна немощно на земята.

Мартин се огледа в мрака, обзет от противоречиви мисли. Когато Емар от Вийер за първи път го бе поканил да стане член на Ордена, той се бе почувствал поласкан и щастлив. За първите три години тази чест се бе оказала напълно оправдана - рицарите тамплиери действително бяха благородна група изключително храбри мъже, посветили се на Бога, на човечеството и на Църквата. Но сега, когато Светите земи бяха изгубени, какво щеше да стане с тях? Вече нямаше абсолютно никаква представа за тяхната цел.

На повърхността на съзнанието му изплуваха и други мисли, които от доста време не му даваха мира. С течение на времето си беше дал сметка за някакво неизказано напрежение сред членовете на Ордена. От откъслечните фрази, които бе дочул оттук-оттам, знаеше, че между Ордена и Църквата съществуват търкания. Там, където според него трябваше да има близки връзки и доверие, той усещаше недоволство и подозрения. Дотолкова, че Църквата бе отхвърлила скорошните им молби за подкрепления. И с този свой отказ за помощ бе предрешила окончателно съдбата на гарнизона в Акра. Възможно ли е Църквата нарочно да е пратила тамплиерите на сигурно заколение?

Той поклати глава, за да прогони тези светотатствени мисли. Разбира се, че не.

Но после се сети за тайните срещи, които Уилям от Божьо провеждаше с някои от старшите членове на Ордена. Срещи, от които всички те се връщаха свъсени и сумтящи. Старши членове, като например Емар от Вийер, чиято честност и откритост бяха сред качествата, които го правеха толкова близък приятел на Мартин. После дойдоха орнаментираното сандьче и тайнствените слова, разменени между Емар и Великия магистър, преди да се качат на „Фалкън Темпъл". А сега и това.

Може ли да му има доверие?

- Мартин!

Стреснат, той се обърна към Емар, чието лице беше разкривено от болка. Обичайният му мощен глас се бе превърнал в тихо гъргорене.

- Знам какво си мислиш. Но повярвай ми, че когато ти кажа... Има някои неща, които ти трябва да знаеш, ако искаш нашият Орден да оцелее! Уилям ми повери познанието и мисията, но... - Не успя да довърши. Закашля се силно, после изтри уста и се насили да продължи: - И двамата сме наясно, че моето пътуване свършва дотук. - Вдигна ръка, за да възпре протеста на младия човек. - Затова сега трябва да поверя това познание на теб! Налага се ти да довършиш мисията, която аз едва започнах.

Мартин усети силен пристъп на вина заради несправедливите мисли, които си беше позволил да таи за този човек.

- Седни до мен - подкани го Емар. И след няколко секунди, през които старецът се опитваше да си поеме въздух, започна: - В продължение на много години нашият Орден пази една тайна, известна само на малцина сред нас. В началото тя е била известна само на деветима. И оттогава насам само деветима тамплиери са имали честта да я съхраняват. Тази тайна лежи в основите на нашия Орден, именно тя е източникът на страховете и завистта, които Църквата таи към нас!

Емар говори цяла нощ. Отначало Мартин просто не можеше да повярва, после неверието му бе заменено от нарастващ ужас, дори възмущение, но като имаше предвид, че тази история излиза от устата на Емар, дълбоко в себе си той си даваше сметка, че разказът не би могъл да бъде фантазия.

Колкото повече говореше умиращият рицар със слабия си, треперлив глас, толкова повече Мартин се изпълваше с осъзнаването на мисията си. Гневът му се замени с благоговение, а след това с пронизващо цялото му същество чувство за благородството на тяхната цел. Емар му беше като баща, а искрената отдаденост на стария рицар имаше огромна тежест в неговите очи. Истината проникваше бавно, но сигурно в душата му, изкристализираща все по-ярко с всяка следваща дума на Емар.

Когато слънцето изгря, двамата продължаваха да говорят. Накрая, когато Емар завърши разказа си, Мартин остана смълчан за известно време. Накрая попита:

- Какво точно искаш от мен?

- Написах едно писмо - каза му Емар. - Писмо, което трябва да бъде занесено на Великия магистър в Парижкия храм. Никой друг не трябва да го вижда. - После подаде увитото в намаслена кожа писмо на Мартин, който установи, че не може да го разчете. - Шифровано е - кимна той. - За всеки случай, да не би да попадне във вражески ръце.

Емар замълча, погледна навън и продължи:

- Още сме на вражеска територия, а вие сте само четирима. Останете заедно дотогава, докато трябва, но после се разделете на две двойки. Тръгнете към Париж по различни пътища. Направил съм още едно копие от писмото. По едно за всяка двойка. Постарай се да обясниш на останалите важността на мисията, но в никакъв случай, повтарям, за нищо на света не им разказвай истината, докато не си убеден, че те грози неминуема смърт!

Мартин се загледа в лицето на стареца и попита:

- А какво ще стане, ако всички умрем по пътя? Какво ще стане тогава с нашия Орден?

- Има и други - успокои го Емар. - Някои са в Париж, други - по други места. Истината никога няма да бъде изгубена. - Поспря, за да си поеме дъх, след което продължи: - Някои от нещата, за които пише в писмото, са известни само на мен, макар да си мисля, че Хю може би също се е досетил за известна част. Но той никога няма да започне да те разпитва. Може и да не е наш брат, обаче е мъж, на когото може да се вярва безпрекословно. На Хю можеш да се довериш така, както аз се доверявам на теб!

После Емар бръкна във вътрешността на коженото си палто и извади оттам друго пакетче, увито в намаслена кожа.

- Сега вземи второто писмо и го дай на другата двойка.

- На Хю ли?

- Не - поклати глава старият рицар. - Той не е член на нашия Орден, а е възможно да настъпи момент, когато Великият магистър на Храма в Париж да е склонен да се вслуша единствено в думите на истински брат. Всъщност, смятам, че именно Хю трябва да бъде твоят спътник.

Мартин кимна замислено, след което пророни:

- А с теб какво ще стане?

Емар се закашля, изтри устата си и младият рицар забеляза кръвта.

- Досега имахме късмет, но трябва да знаеш, че ви очакват множество опасности. Ако ви съпътстват болни или ранени, няма да можете да напредвате бързо. Нито после, нито сега. А както вече казах, моето пътешествие е към своя край.

- Не можем да те оставим тук - запротестира Мартин.

Скърцайки със зъби от болка, Емар докосна ребрата си и промълви:

- След злополуката на кораба имах късмет, че изобщо успях да стигна и до тук. Голям късмет при това. А сега вземай писмата и тръгвай! По един или друг начин, ти трябва на всяка цена да стигнеш до Париж! Не забравяй, че на плещите ти вече лежи огромен товар!

Мартин от Кармо кимна, а после протегна ръце и притисна до себе си своя най-добър приятел и наставник. После се изправи и излезе навън, където го очакваха другите.

Каза им няколко думи, след което те се обърнаха и погледнаха към Емар от Вийер, който кимна на всички подред, после се изправи бавно на крака и се насочи нестабилно към кладенеца. В ръцете си държеше уреда с ръчките. Мартин гледаше като зашеметен как старият му приятел разбива устройството в каменната стена, а после парче по парче го пуска в кладенеца.

- Нека Бог да е с теб! - прошепна Мартин. - А също и с нас!

После хвана юздите на един от конете и се метна на чуждоземното седло. Не след дълго четиримата ездачи се изнизваха в колона през руините на селото, повели след себе си резервните коне. После се насочиха на северозапад, към неясната си съдба, в пълно неведение за опасностите, които ги очакваха по време на дългото им пътешествие към Франция.

48.

В мислите си Тес продължаваше да обикаля територията на мамелюките, когато гласът на Том Джансън прекъсна безапелационно средновековната ѝ разходка и я върна с трясък право на земята.

- Налага се да приемем, че до този момент Ванс също е превел този текст - избоботи кисело той.

Райли автоматично кимна:

- Със сигурност.

Тес постепенно си спомни къде се намира и, все така сграбчила здраво принтираните страници, огледа лицата около себе си. Те не изглеждаха така прехласнати по значимостта на момента. За нея нещата стояха доста по-различно. Фактът, че имаше възможността да надзърне в живота, действията, мислите и смъртта на тези легендарни мъже, я разтърси дълбоко. От друга страна писмото представляваше и потвърждение на всичко, което интуицията ѝ подсказваше още от нощта на обира в музея. През тялото ѝ преминаха тръпките на очакването.

Това би могло да бъде нейната Троя, нейният Тутанкамон!

Запита се дали някой от хората, седящи на масата до нея, е успял да проумее истинската значимост на нещата, за които тамплиерското послание намекваше, или интересът им към писмото се дължи единствено на възможността му да им помогне да разрешат един особено дразнещ случай.

Изражението на Джансън не оставяше никакви съмнения в каква посока текат мислите на агентите от ФБР.

- Окей. Засега още не знаем за какво точно става въпрос тук - продължи той. - Освен факта, че е достатъчно малко, за да бъде разнасяно в кожена торба. Но сега поне ни е известно местонахождението. А къде е този Фонсалис? - обърна се той към Кендрикс.

- Съжалявам, но тук не мога да ви помогна - отговори мрачно Тери Кендрикс. - По въпроса се труди цял екип, но засега не са стигнали до нищо конкретно. Никъде не успяхме да открием данни за този град.

- Нищичко? - смръщи се началникът.

- Поне засега. Не забравяйте, че става въпрос за Европа от XIII век. Надали по онова време са имали директория „Търсене по карта" в компютрите си. Картите от тогава са доста груби и примитивни, а от онзи период до нас са достигнали изключително малък брой от тях. Същото се отнася и до писмените текстове. Засега сме започнали от всичко, с което разполагаме - от онзи момент насам: писма, дневници, такива работи. Та ще ни трябва повечко време.

Тес забеляза как Джаксън се отпуска немощно в стола си и прокарва ръка през косата си. Лицето му беше като градоносен облак. Този човек очевидно не приемаше лесно поражението, когато ставаше въпрос за проучване на сигурни данни.

- Значи има вероятност и самият Ванс да не го е открил още, нали така? - обади се Джордано.

Тес се поколеба, но реши все пак да се намеси:

- Лично аз не бих разчитала на това. Той е един от най-добрите специалисти в целия свят в тази област. Отправките към подобни места обикновено не се откриват лесно в популярните четива, които вие преглеждате. По-вероятното им място са редките ръкописи от онази епоха, които са достъпни единствено на тесен кръг историци, в това число и на Уилям Ванс.

Джансън се загледа в нея, обмисляйки думите ѝ. Точно до него седеше монсиньор Де Анджелис. Погледът му беше прикован в нея.

Ала тя не бе в състояние да разчете мислите му. Поне той би трябвало да оцени стойността на момента, който всички току-що имаха привилегията да споделят. Но свещеникът не показваше някакви признаци на изненада, нито пък бе отронил и дума.

- Ясно. Значи трябва да разгадаем тази работа, ако искаме да хванем нашия човек - избоботи Джансън. После се обърна към Де Анджелис и заяви: - Отче, вашите хора биха могли да ни помогнат по този въпрос!

- Естествено. Веднага ще уредя най-добрите ни учени да се заемат с проблема. Ние разполагаме с огромна библиотека. Убеден съм, че разкриването на мястото е въпрос на време.

- Точно времето е нещо, което не можем да си позволим - заяви Джансън и се обърна към Райли: - Нашият човек със сигурност вече се готви да тръгне, а може и да е напуснал страната.

- Ще уведомя колегите от митниците и границите да го включат на първо място в списъците си - кимна Райли. Бюрото за охрана на митниците и границите имаше за задача да следи кой и какво напуска или влиза в Съединените щати. - Където и да е точно, все трябва да е някъде из източните части на Средиземноморието, нали така? - обърна се към Тес. - Възможно ли е да стесним максимално възможните дестинации на Ванс?

Тес прочисти гърло, обмисляйки въпроса. Накрая отговори:

- Би могло да бъде навсякъде. Корабът е бил отклонен драстично от курса си... Разполагаме ли с карта на областта?

- Разбира се.

Тери Кендрикс протегна ръка, придърпа към себе си клавиатурата и защрака по нея. Не след дълго върху големия екран на конферентната зала се материализира карта на Източното Средиземноморие.

Тес се изправи и се приближи към екрана.

- Както става ясно от писмото, те са напуснали Акра, която е точно тук, където сега е Израел, северно от Хайфа, и са отплавали за остров Кипър. Вероятно първо са плавали на север, преди да завият на запад, ала бурята ги е връхлетяла, преди да успеят дори да се приближат до острова. - Продължи да оглежда картата, а през това време съзнанието ѝ отново се върна към онзи страховит ден и започна да рисува мрачни картини от пълното им с опасности пътешествие, все едно тя беше с тях. Тес се овладя и се концентрира върху поставената ѝ задача. - Всичко зависи от това в коя посока ги е запратила бурята. Дали ги е изтласкала на изток от острова, в който случай те би трябвало да са били изхвърлени на сирийския бряг, или към югоизточния бряг на Гърция някъде тук... - Посочи маршрута с пръст. - Или пък са минали на запад от Кипър, към югозападния бряг на Турция, от пролива на Анталия до остров Родос.

- Районът е големичък - изсумтя Джансън.

- Цялата брегова ивица тук има почти еднакъв терен - отбеляза Тес. - А в писмото не се съдържа нищо, което да ни подскаже някакъв конкретен детайл. Но ако разсъждаваме логично, налага се да заключим, че надали са били на голямо разстояние от брега, щом са успели да го зърнат насред такава унищожителна буря.

Райли също разглеждаше картата.

- Можем да започнем, като уведомим нашите хора в Турция и Сирия.

Джансън сбърчи объркано чело.

- И какво, според вас, си мисли този Ванс? Че каквото и да е онова, което тамплиерите са заровили, все още си седи там и го чака? Както се разбира, писмото е успяло да се добере някак си до Франция. Той откъде знае, че тамплиерите не са изпратили там свои хора, за да го вземат?

Тес си спомни за легендата, които ѝ беше разказал Бил Ванс. Там се говореше за човек, който никога повече не се бил усмихнал.

- Ключът към разрешаването на загадката е времето. Ванс каза, че старецът, който е показан ръкописа на свещеника - нали си спомняте, онзи, който побелял за няколко минути, когато чул новината? - бил един от последните оцелели тамплиери. Жак дьо Моле и останалите са изгорени на клада още през 1314 година. Случката с умиращия тамплиер е доста след това. А това са повече от двадесет години след потъването на кораба. Според мен Ванс се надява, че щом дотогава не са успели да си вземат онова нещо, то надали после е имало някой, който да го направи.

В залата се възцари мълчание. Информацията им беше дошла малко в повече, особено като се имаше предвид, че присъстващите в залата нямаха опита на Тес да разгадават бързо загадките на далечното минало. Пръв заговори Кендрикс, който като че ли единствен бе в състояние да оцени донякъде стойността на откритието, за което ставаше въпрос днес.

- Ще направим няколко симулации на маршрута на кораба. Ще отчетем като допълнителни фактори сезонните ветрове, теченията, изобщо неща от този род. И ще проверим дали някой от детайлите в текста пасва с географските особености на региона, след което ще се опитаме да ви предоставим по-конкретни предположения за неговото местонахождение.

- Може би няма да е зле да въведете и данни за всички останки от кораби, открити в региона - обади се Том Джансън. - Кой знае, може пък някой от тях да се окаже именно „Фалкън Темпъл"! - И се обърна към Де Анджелис: - Нали ще ни информирате за всичко ново, което откриете?

- Непременно. Стига да има такова - отговори свещеникът с непроницаемо спокойствие.

Райли изпрати Тес до асансьорите. В момента там нямаше никой друг. Тя тъкмо се канеше да натисне бутона за слизане, когато внезапно се обърна и го погледна.

- Бях доста изненадана, когато ми се обади да дойда днес. Имам предвид, след онова твое неочаквано изчезване от къщата.

Агентът се свъси и потри чело. Да, денят се бе оказал доста дълъг.

- Да, и сигурно никога няма да си простя, че го направих. - Тук изражението му стана изключително сериозно: - Ако трябва да бъда пределно честен с теб, много се двоумях дали да ти се обадя!

- Е, в такъв случай се радвам, че не чак толкова досадното твое „аз" е спечелило.

В този момент той си даде сметка, че тази дяволита нейна усмивка определено му харесва. Всичко в нея го привличаше. Спомни си въодушевлението, което се изписа на лицето ѝ, когато зърна копието на декодера в залата днес. Усещането беше заразително. Тази жена все още бе в състояние да изпита силно, истинско, неподправено удоволствие от живота - нещо, което като че ли убягваше на повечето хора в наши дни, а лично на него му бе убягвало откакто се помнеше.

- Виж какво, Тес, знам колко важно е всичко това за теб, но...

Тя веднага се възползва от кратката пауза:

- Ами ти? Какво означава всичко това за теб?

Той примигна, напълно неподготвен за въпроса. Не беше свикнал да го разпитват за вътрешните му мотиви. Не и когато работеше по някакъв случай. Мотивите бяха даденост. Или поне обикновено беше така.

- Какво имаш предвид?

- Питам те дали пъхването на Ванс зад решетките е единственото, което те вълнува във връзка с този случай?

За него отговорът беше пределно прост:

- На този етап не мога да си позволя да гледам на нещата по друг начин.

- Въобще не ти вярвам! - разпали се тя. - Стига де, Шон! Не се опитвай да ме заблуждаваш, че и ти не си заинтригуван! Та те са написали закодирано послание, за бога! Писали са за нещо, от което е зависело цялото им бъдеще! И точно заради това нещо са ги изгорили на клада, изтребили са ги, разбили са напълно техния Орден! Не те ли гложди поне малко любопитство какво точно е заровено в онзи стар гроб там?!

На Райли му беше доста трудно да устои на ентусиазма, който се излъчваше от цялото ѝ същество.

- Нека първо го заловим. Вече твърде много хора загинаха заради това.

- Много повече, отколкото си мислиш! Ако включиш и всички тамплиери, които са загинали в онези години!

Думите ѝ го накараха да погледне на ситуацията по начин, по какъвто той не я бе виждал до този момент. За първи път започна да си дава сметка за значимостта на онова, с което си имаха работа. Но същевременно знаеше, че по-голямата картина ще трябва да почака. На този етап негов приоритет беше единствено обирът на музея „Метрополитън".

- Виждаш ли, ето за това не исках да те въвличам повече в тази работа! Както виждам, ти си вече доста навътре в нея, а това определено ме тревожи!

- И въпреки всичко ми се обади.

Ето я отново - тази игрива усмивка.

- Добре де, вярно. Струваше ми се, че бихме могли да се възползваме още малко от помощта ти. С малко повече късмет можем и да успеем да го хванем, докато пресича някоя граница, но междувременно няма да е зле някои от нашите хора да го очакват във Фонсалис, където и да се намира той.

Тес натисна бутона на асансьора и отбеляза:

- Веднага си слагам шапчицата за гениално мислене.

Загледа се в нея - ъгълчетата на устните ѝ извити лекичко, зелените ѝ очи - проблясващи дяволито. Поклати глава и не успя да се въздържи да не се засмее.

- Откакто те познавам, имам чувството, че никога не си я сваляла.

- О, историята познава и други случаи! - изчурулика тя и го погледна игриво. - Макар и твърде рядко.

Чуха се две тихи иззвънявания и вратите на асансьора се разтвориха. Вътре нямаше никой. Райли я проследи как влиза и ѝ напомни:

- И ще бъдеш внимателна, нали?

- Нищо подобно! Възнамерявам да бъда напълно, безогледно, непростимо безразсъдна! - изрече тя, като задържаше вратите.

Не му се предостави възможност да отговори, защото точно в този момент вратите се затвориха и тя изчезна от погледа му. Райли остана така за момент, все още с образа на усмихнатото й лице в съзнанието си, но познатото иззвъняване на друг пристигащ асансьор бързо го върна към мрачната действителност.

Когато излизаше от сградата, Тес продължаваше да се усмихва. Вече бе сигурна, че между нея и Райли действително става нещо, и усещането ѝ харесваше. Не беше танцувала този танц доста отдавна - и както в чувствата, така и в работата ранната фаза ѝ допадаше най-много - направо обожаваше изправянето пред неизвестното. „Само стой и гледай как се прави аналогия между археологията и мъжете!" - помисли си тя. Но после се намръщи, когато си даде сметка, че както и в археологията, така и в началото на дадена връзка, мистерията и оптимизмът никога не успяваха да оправдаят надеждите ѝ.

Но може би този път всичко щеше да бъде различно. И на двата фронта.

Да бе, как не!

Едно нещо не ѝ даваше мира в хладната пролетна привечер - и това беше настояването на Де Анджелис, че тайната има нещо общо с алхимията. Тази мисъл я беше обсебила, но колкото повече я разнищваше, толкова по-невероятна ѝ се струваше. При все това пратеникът на Ватикана изглеждаше напълно убеден в истинността ѝ. Формула за превръщането на оловото в злато. Кой не би положил максимални усилия, за да я скрие от очите на жадните за богатства?! Не, не. Нещо определено не се връзваше.

Най-интригуващито от всичко бе забележката на Емар, че бурята е била знак за Божията воля. Че той е искал морето да погълне онова, което са носели, и да го погребе завинаги. Откъде накъде? А после идваше и въпросът с размерите на въпросното нещо. Мощехранителница. Дребно ковчеже. Какво толкова важно би могло да съдържа то, че стотици мъже да убиват и да умрат за него?

Фонсалис.

Ако искаше да остане в играта, трябваше веднага да разбере къде е това място.

Очевидно ѝ предстоеше нова поредица от безсънни нощи.

Знаеше също така, че ще ѝ се наложи да проведе няколко трудни разговора с майка си, в които да ѝ каже, че вероятно ще минат малко повече дни, докато пристигне при тях в Аризона.

Де Анджелис се отби за кратко в стаята си в общежитието. Потънал в мрачни мисли във връзка с надвисналия проблем, той се отпусна на ръба на твърдото си легло и набра Рим. Свърза се директно с колега, доста отдалечен от кръга на кардинал Мауро Бруньоне. Точно сега не желаеше да му бъдат задавани провокиращи въпроси.

Напълно наясно, че предимствата, с които доскоро бе разполагал в проследяването на четиримата рицари, бяха отдавна изгубени, и също така давайки си сметка, че близостта до разследването, която му бяха осигурили, вече не служеше изобщо на тяхната цел, той знаеше, че не след дълго ще му се наложи да тръгне по свой собствен път.

Даде съответните заповеди, за да се подсигури, че всичко ще си бъде на мястото, когато реши да тръгне, защото, ако се стигнеше дотам, щеше да се наложи да действа много бързо.

След като свърши тази работа, той извади от куфарчето си няколко снимки. Разгърна ги на леглото си и ги разгледа една по една. Как Тес влиза и излиза от Федерал Плаза. Как излиза и се връща в къщата си. В кабинета ѝ в института „Манукиан". Снимки в далечен план, в среден, в близък.

Дори и поставена в неясната двуизмерност на фотографията, тя излъчваше същата самоувереност и решителност, които демонстрираше и в истинския живот. Освен това беше доказала, че е пълна с въображение и ентусиазъм. За разлика от агентите на ФБР, тя се бе отърсила бързо от ограниченото възприятие на нападението като обикновено кражба.

Нейните професионални познания, отдавнашното ѝ познанство с Уилям Ванс, още преди той да я отвлече - всичко това я превръщаше и в много полезен съюзник, и в изключително опасен противник.

Де Анджелис докосна една от снимките, като почука с пръст по челото ѝ. Умно момиче. Умно, страшно умно при това! Ако някой въобще успееше да разбули тази загадка, той преспокойно би заложил точно на нея. Но паралелно с това свещеникът знаеше, че тя надали ще пожелае да сподели откритието си с тях. Със сигурност щеше да се наложи да ѝ бъде отнето със сила.

Каза си, че ако тя остане тук, в Ню Йорк, само ще го улесни. Нямаше да му се налага да се занимава с нея. Тя щеше да бъде просто извън общата картина. Той щеше да се погрижи за останалите, а доколкото зависеше от него, тя щеше да продължи да се радва на живота.

Ако обаче реши да се включи в преследването, щеше да му се наложи да я очисти. А точно в този случай за него щеше да бъде по-лесно и по-чисто, ако я елиминира далеч от Ню Йорк.

Съвсем скоро времето щеше да покаже по кой от двата пътя ще му се наложи да тръгне.

49.

Тес бе загубила всякаква представа за времето, но от разхвърляните около нея чаши кафе, както и от количеството кофеин, протичащо през вените ѝ, се досещаше, че вероятно са минали доста часове, откакто се бе заковала пред своя компютър в института „Манукиан".

Офисът беше пуст. Гълъбите и врабчетата навън също си бяха легнали отдавна, а градината тънеше в пълен мрак. Чакаше я още една дълга, разочароваща нощ.

Последните два дена ѝ бяха като в мъгла. Беше отишла в библиотеката на Колумбийския университет, беше останала там, докато накрая буквално не я изритаха, защото трябваше да затварят. Това стана в единадесет вечерта.

Беше се прибрала вкъщи малко след полунощ с цяла камара книги под мишница. Зае се да ги преглежда една по една, докато накрая не я обори сънят - точно когато слънцето облизваше с първите си лъчи прозореца на спалнята ѝ. Но само след час и половина бе стресната безмилостно от алармата на радиочасовника до леглото ѝ.

И сега, с помътнели очи и тъмни сенки под тях, тя продължи да преглежда малката планина от книги на бюрото ѝ, част от които бе донесла със себе си, а друга част - от института. Отвреме навреме нещо проблясваше в съзнанието ѝ и тя веднага го въвеждаше за търсене в интернет, благославяйки търсачката „Гугъл" за часовете, които ѝ беше спестила, и проклинайки невинната машинка всеки път, когато не успяваше да ѝ подаде нищо смислено.

Засега последното като че ли натежаваше везните.

Обърна се към прозореца и разтърка очи. Сенките в градината се преливаха. Установи, че не е в състояние да се концентрира. Очите ѝ буквално се бунтуваха срещу това издевателство над тях. Не че имаше нещо против. Кратката почивка нямаше да ѝ се отрази зле. Не си спомняше кога за последен път е изчела толкова много книги за толкова кратък период. В съзнанието ѝ се бе запечатала една-единствена дума, а досега никъде не бе успяла да отрие отправка към нея.

Фонсалис.

Втренчена невиждащо в нощта, погледът ѝ неволно падна върху голямата върба в градината. Тя си стоеше спокойно там, нежните ѝ клонки се полюшваха от лекия нощен бриз, а силуетът ѝ се очертаваше неясно на фона на уличните лампи, чиято светлина отскачаше над високата тухлена ограда зад дървото.

Сведе поглед към празната пейка под върбата. Двете изглеждаха толкова не на място тук, в сърцето на големия град. Толкова тихи и идилични. На Тес ѝ се прииска да излезе навън, да се свие на пейката и да спи дни наред.

И точно в този миг през съзнанието ѝ премина някакъв образ. Спомни си за месинговата табела, поставена встрани, близо до основата на плачещата върба. Табела, която беше чела стотици пъти.

Дървото беше внесено в Щатите преди повече от петдесет години с големи почести от арменския основател и благодетел на института. Той беше уредил пренасянето му по море от неговото родно село - в памет на баща му, убит, заедно с двеста други арменски интелектуалци и видни общественици в първите дни на геноцида от 1915 година.

Дървото било избрано заради символиката му, свързваща го със сълзите. Плачещите върби се срещат изключително често по гробищата почти в целия свят - от Европа до Китай. Асоциацията датира още от Стария завет, където се разказва, че след като Давид се оженил за Витсавее, пред него се появили два ангела, които го убедили колко е греховен, при което той се хвърлил на земята и започнал да рони горчиви сълзи на разкаяние. Плакал четиридесет дена и четиридесет нощи.

През тези четиридесет денонощия той уж бил изплакал толкова много сълзи, колкото би трябвало да изплаче цялата човешка раса заради греховете си от този момент, та чак до деня на Страшния съд. Двата потока сълзи изтекли към градината, където израснали две дървета: ливанското дърво, от което непрекъснато капят сълзите на тъгата, и плачещата върба, свела унило клоните си.

Мисълта на Тес се втурна към надписа върху месинговата табела до върбата в градината. Той буквално изникна в съзнанието ѝ. Спомни си, че там дървото се описваше като принадлежащо към по-широкия вид Vitisalix.

Освен това си спомни, че надписът уточняваше конкретното име на плачещата върба в ботаническата класация.

Salix Babylonica.

Боже, но разрешението на загадката беше буквално пред очите ѝ!

50.

Следващата сутрин завари Райли и Джордано на бюрата им във Федерал Плаза, стиснали телефонни слушалки до ушите си. Райли тъкмо получаваше най-новата информация от Тери Кендрикс. Новините не бяха добри. Големите мозъци в Агенцията за национална сигурност бяха все още в пета глуха по отношение на името Фонсалис. Кендрикс го предупреди, че от този момент нататък напредъкът ще бъде още по-бавен. Телефонните разговори с приятели експерти из целия свят не бяха дали резултати, електронната база данни също беше изчерпана. Аналитиците вече се били примирили и започнали да работят по традиционния начин -- чрез книги, като ги четели в най-буквалния смисъл на думата, търсейки отправки към местонахождението на въпросния гроб.

От другата страна на бюрото Джордано му кимна мрачно, привършвайки своя телефонен разговор. Райли веднага усети, че каквито и да бяха новините на партньора му, в тях определено имаше някаква нотка на спешност.

Колегата му скоро потвърди подозренията му. Обаждането беше от Стив Бучински. Тази сутрин бил открит труп на мъж в уличката зад жилищна сграда в района Астория на квартал Куинс. Значимостта на находката се състоеше в това, че в тялото на мъжа са открити следи от лидокаин. Освен това по врата си имал издайнически белези от игла. Името на жертвата било Мич Адисън.

Агент Райли бе споходен от крайно неприятното чувство, че този случай вече му се измъква изпод ръцете.

- Как е загинал? - попита той.

- Паднал от покрива. Паднал, скочил или бутнат - ти сам отгатни.

Райли се облегна на стола си и разтри уморено очи.

- Трима от общо четирима. Единият все още е на свобода. Въпросът е дали ще изникне и той отнякъде с белег от игла във врата или е вече някъде в средата на Европа?

Плъзна поглед из залата и точно в този момент забеляза, че свещеникът влиза през двойните врати, които ги отделяха от асансьорите. Фактът, че беше дошъл тук лично, бе повече от показателен, че не разполага с никакви конкретни следи.

Мрачното изражение на лицето му, когато приседна до Райли, потвърди подозренията на агента.

- Опасявам се, че колегите ми в Рим засега не са достигнали до нищо конкретно. Продължават да търсят, обаче...

- И ние сме в задънена улица, отче.

- Ясно - кимна Де Анджелис, след което си нагласи на лицето блага усмивка. - Щом нито нашите учени, нито вашите експерти не са успели да го открият... вероятно и вашият човек среща редица трудности в тази насока.

Дълбоко в себе си Шон Райли знаеше, че колкото и да им се искаше да е така, не беше. На всички големи библиотеки из страната бяха разпратени снимки на Уилям Ванс, но досега никаква вест отникъде. Ванс или вече бе наясно накъде трябва да тръгне, или разполагаше със собствени източници, до които ФБР нямаше достъп. И в двата случая обаче нещата не предвещаваха нищо добро.

Свещеникът замълча за момент, след което отбеляза:

- Госпожица Чайкин... Тя ми се струва изключително... изобретателна.

- Ха! - подсмихна се Райли. - Убеден съм, че точно сега, докато ние с вас разговаряме, тя продължава да си скубе косите в търсене на някаква следа.

Това като че ли потвърди предположенията на Де Анджелис.

- Обаждала ли ви се е?

- Все още не.

Свещеникът само кимна. Райли усещаше, че нещо го тревожи, че се чуди дали да попита нещо.

- Какво има, отче?

Свещеникът по погледна сконфузено, след което отбеляза бавно:

- Не съм много сигурен. Просто съм леко разтревожен, това е всичко.

- За какво сте разтревожен?

Свещеникът стисна устни и рече:

- Сигурен ли сте, че тя ще се обади? Имам предвид, ако открие нещо?

Излизащи от устата на Де Анджелис, тези думи определено озадачиха агента. Да не би да не ѝ вярва? Приведе се към него и попита:

- Какво ви кара да мислите така?

- Ами, тя ми изглежда доста въодушевена по този въпрос, нали в крайна сметка това е нейната област! А откритие като това... Знаете, че хората са се прочували и за по-малко. Ако се опитам да се поставя за момент на нейното място, питам се какви ли биха били приоритетите ми. Да заловя този Ванс или... да открия сам нещо, за което всеки археолог би дал доброволно дясната си ръка? Да информирам ли властите и по този начин да рискувам да се лиша от заслужените овации, или... да тръгна сам да търся находката? - Свещеникът говореше тихо, но изключително настойчиво. - Тя прави впечатление на изключително амбициозна млада жена, а амбицията често кара хората да избират... как да се изразя... не чак толкова благородния път.

Думите на Де Анджелис продължаваха да кънтят в съзнанието на Райли, много след като свещеникът си беше отишъл.

Дали ще се обади? Ами ако пратеникът на Ватикана се окажеше прав? Каква причина имаше тя, за да му се обади? Ако успее да открие мястото и го даде на ФБР, натам веднага ще се отправят агенти, за да хванат Ванс, за случая ще бъдат привлечени и местните власти и ситуацията бързо ще излезе от контрол. И за самото търсене на находката нямаше да остане никакво място или време. Приоритетът в този случай - поне що се отнасяше до властите - бе да се залови един беглец. Археологическото откритие нямаше никакво значение за тях.

И все пак, би ли била тя толкова безразсъдна, че да... Наистина ли би тръгнала за там съвсем сама?

През тялото му преминаха тръпки. Не, това е истинска лудост!

Протегна ръка към телефона и веднага набра домашния ѝ номер. Никакъв отговор. Остави го да звъни, докато накрая не се включи телефонния ѝ секретар, след което затвори, без да остави съобщение. После опита мобилния ѝ телефон. Той иззвъня пет пъти, след което се включи гласовата поща.

С все по-нарастващо притеснение Райли затвори и набра вътрешната телефонна централа. Само след секунди го свързаха с полицая, паркиран пред къщата на Тес.

- Виждали ли сте я днес?

Отговорът на полицая беше абсолютно убедителен:

- Не и откогато се прибра вкъщи късно онази нощ.

Вътрешните предупредителни светлинки на Райли замигаха в червено. Нещо не беше наред. Ама никак не беше наред!

- Моля ви да отидете до вратата ѝ и да се уверите, че жената е добре! Оставам на линия.

Полицаят очевидно вече ставаше, когато изрече:

- Никакъв проблем.

Райли зачака притеснено. Секундите си течаха. Представи си как полицаят пресича улицата, как тръгва по пътеката на предния двор, как изкачва трите каменни стъпала и как натиска звънеца. Ако е горе, ще ѝ трябват още няколко секунди, докато отвори. Точно в този момент би трябвало вече да отваря.

Нищо.

Колкото повече напредваше времето, толкова повече нарастваше и тревогата му. А след това до ушите му достигна гласът на полицая:

- Не отваря. Погледнах отзад. Всичко е наред. Никакви признаци за насилствено проникване в къщата. Но доколкото схващам, тя не е вътре.

Райли вече превключваше на трета предавка.

- Добре, слушайте сега! - извика, като направи знак на Джордано. - Искам да влезете в къщата още сега и да ми потвърдите, че наистина е празна! Ако трябва, влезте със сила!

Джордано се изправи и прошепна:

- Какво става?

Райли вече си присягаше към друг телефон.

- Свържи се с Охрана на митниците и границите! - Когато зърна озадачението в очите на партньора си, постави ръка на телефонната слушалка и бързо добави: - Мисля, че Тес се опитва да ни се изплъзне!

51.

Застанала на опашката за регистрация пред гишето на Турските авиолинии на летище „Кенеди", Тес се вторачи в дисплея на мобилния си телефон. Екранът отказваше да покаже кой я търси и тя реши да не отговаря. Знаеше, че обаждането е от някоя проследяваща централа, а никой от евентуалните обаждащи се от подобно място не беше добре дошъл точно сега.

Не можеше да бъде Лео от института - Лизи сигурно вече му е предала неясното, тайнствено обяснение за отсъствието на Тес. Що се отнася до Дъг - никакви угризения по този въпрос. Обаче Райли... Нещо заседна в гърлото ѝ.

Не ѝ беше приятно, че му причинява подобни главоболия. Това беше едно от най-трудните решения, които ѝ се наложи да вземе. Но сега, когато вече бе тръгнала, не можеше да си позволи да говори с него.

Пъхна телефона обратно в чантата си, скоро стигна до гишето за регистрация и се впусна в мъчителната процедура. Накрая премина в залата за заминаващи и веднага се огледа за барче, за да се подкрепи с така необходимото ѝ кафе.

Не можеше да повярва, че наистина го прави! Докато си седеше тук, осъзна, че най-сетне има възможност да осмисли и последните събития. Последните двадесет и четири часа - от мига, в който усети, че е напипала нещо, до окончателното откритие, ѝ бяха като в мъгла, предизвикана от мощния прилив на адреналин. Страховете и опасенията ѝ изпълзяха отново от съзнанието ѝ.

Какво си въобразяваш? Да тръгваш сама към забутаните кътчета на Турция? Ами ако попаднеш на Ванс? Да не говорим за останалите хаховци, които също биха могли да се окажат наоколо. Тази страна надали би могла да се определи като най-безопасната на този свят! Американка, сама в турската пустош?! Да не би да си откачила?

Паниката, свързана с физическото ѝ оцеляване, скоро отстъпи пред нещо, което я притесняваше още повече.

Шон Райли.

Тя го беше излъгала. Отново. А между тях назряваше нещо, което ѝ харесваше и много ѝ се искаше да се задълбочи, макар да усещаше, че друго нещо го възпира. Запита се дали вече не е сложила край на всички шансове двамата да се съберат. Първият път ѝ се стори, че ѝ се беше разминало - тогава имаше смекчаващи вината обстоятелства, а и той беше проявил огромно разбиране. В интерес на истината, беше се държал чудесно. Ала сега, когато отново беше сгафила?

Толкова ли много значи всичко това за теб, Тес?

Неспокойното ѝ мечтание бе прекъснато рязко от сянката, паднала пред очите ѝ. Усети нечие присъствие. Отвори очи.

Райли. Стоеше там, извисяващ се мрачно над нея. Не изглеждаше никак приятно изненадан, че я вижда.

- Какво си въобразяваш, че правиш? - наруши той напрегнатата тишина.

Тя не беше особено сигурна как да отговори. Точно в този момент високоговорителите обявиха началото на качването в самолета. От всички страни около тях наставаха пътници, които се стълпиха пред входа на ръкава.

Райли ги изгледа и видимо направи усилие да се овладее, преди да се отпусне шумно на стола до нея.

- Кога възнамеряваше да ми кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх и гузно изрече:

- Когато стигна там.

- Щеше да ми пратиш картичка ли?! По дяволите, Тес! Очевидно нищо от онова, което ти казах, не е проникнало в главата ти!

- Виж какво, аз...

Той поклати глава и вдигна ръце, за да я прекъсне.

- Да, знам, много съжаляваш, това за теб е много важно, шанс, който се открива веднъж в живота, решаващ за цялата ти кариера... Тази песен вече съм я слушал. Но като гледам, ти очевидно си твърдо решена да бъдеш убита!

- Не мога просто да си стоя и да гледам как всичко се измъква изпод ръцете ми.

- Другите трима ездачи от онази нощ... Мъртви са, разбра ли? При това смъртта им не е била никак приятна! Не може да се каже, че са починали кротко в съня си.

- Мислиш, че ги е убил Ванс? - дръпна се ужасено Тес.

- Или той, или някой, който е свързан с него. И в двата случая онзи, който го прави, е все още на свобода и както изглежда убийствата въобще не го притесняват! Разбираш ли какво искам да ти кажа?

- Ами ако той все още не е разгадал посланието?

- Смятам, че ако беше така, ти щеше да бъдеш удостоена с още едно посещение. Предположението ми е, че той вече знае мястото.

- И какво ще правим сега? - въздъхна тя.

Райли я огледа, очевидно питайки се същото.

- Сигурна ли си, че попадението ти е правилно?

- Да - кимна простичко тя.

- Но не искаш да ми кажеш къде точно се намира, така ли?

- Предпочитам да не ти казвам - поклати глава тя. - Макар да съм убедена, че можеш да ме накараш и със сила, нали? - Високоговорителите над тях отново подканиха последните пасажери на турските авиолинии да се качат на борда на самолета. Тес се обърна към него и изрече: - Това е моят полет.

Той се загледа след последните пътници, които се насочваха към ръкава.

- Още ли си сигурна, че искаш да го направиш?

- Да, абсолютно - кимна тя.

- Остави на нас да се оправим, моля те! Ти ще получиш пълни права над каквото и да било откритие там! Ще направя всичко възможно да е така! Но нека първо да го махнем от пътя ти!

Тя го погледна в очите и изрече тихо:

- Не е само за правата и славата. Това е... моят живот. Ти не знаеш, но..., международните открития... понякога се превръщат в доста мръсна игра. Борба за територии. - Усмихна се колебливо и попита: - Е, вече може ли да тръгвам или смяташ да ме арестуваш?

Челюстта му се стегна.

- Не съм далече от подобна мисъл.

Изражението му не даваше никакви признаци, че се шегува.

- И по какво обвинение?

- Засега не знам. Все ще измисля нещо. Нищо чудно да ти пъхна две пакетчета дрога в джоба. - Направи се, че претърсва джобовете си. - Знам, че имах някъде тук нещо...

Лицето ѝ най-сетне се отпусна.

Обаче неговото стана още по-сериозно, когато изрече:

- В състояние ли съм да сторя нещо, което да те накара да промениш решението си?

Хареса ѝ начинът, по който това прозвуча. Може пък да не е развалила все още всичко. Изправи се и отговори:

- Ще се оправя.

Той също се изправи и за миг двамата стояха и се гледаха. Тя го очакваше да каже нещо друго, но той не проговори. Някаква малка част от нея като че ли се надяваше той да я сграбчи и да ѝ забрани да тръгва.

Но Райли не помръдна.

Тя се обърна към входа на ръкава, после обратно към него и прошепна:

- В такъв случай, до скоро!

Той не отговори.

Тес тръгна напред и стигна до неестествено веселата жена, която приемаше бордните пропуски. Извади си паспорта и когато го подаде, се обърна назад към Райли. Той продължаваше да стои и да я гледа. Тя си залепи на устните слаба усмивка, а после се обърна и пое напред по ръкава.

Четирите двигателя на самолета вече боботеха. Тес получи място до прозореца за десетчасовия полет и с облекчение видя, че седалката до нея е свободна. Докато наблюдаваше как наземният екип разчиства последните обслужващи машини около самолета, тя усети странна смесица от възбуда и лоши предчувствия. Не можеше да не се вълнува заради пътешествието, което ѝ предстоеше, и все пак съобщението на Райли за загиналите я притесняваше не на шега.

Наложи си да блокира неприятната картина, която въображението ѝ рисуваше, и се опита да се самоуспокои. В крайна сметка, ако вземеше някои основни предохранителни мерки, всичко щеше да бъде наред.

Поне така се надяваше.

Тъкмо протягаше ръка, за да извади едно от списанията, които всяка авиокомпания предоставяше на разположение на пътниците си, когато в далечния край на самолета забеляза някакво раздвижване. Цялото ѝ тяло се стегна, когато видя, че причинителят му е самият Райли, който вече си проправяше път по пътеката към нея.

По дяволите! Значи е променил решението си. Идва, за да я свали от самолета.

Вторачена изумено в него, тя усети прилив на гняв. Когато той се приближи, тя се сгуши до прозорчето и простена:

- Моля те, не го прави! Не ме сваляй от самолета! Нямаш никакво право! Аз ще се оправя. Така де, нали и там имате хора? Те могат да ме наглеждат, ако трябва! Ще се справя!

- Знам - изрече той с напълно безизразна физиономия. А после се отпусна преспокойно на мястото до нея.

Тес се ококори.

Той пое небрежно списанието от ръцете ѝ, закопча колана си и делово попита:

- Смяташ ли, че ще ни предложат някой свестен филм?

52.

Мъжът, който седеше шест реда зад Тес, не се чувстваше удобно. Мразеше да пътува със самолет. И омразата му нямаше нищо общо със страха от летене. Просто не можеше да издържа да седи затворен часове наред в консервна кутия, в която не му разрешават да пуши. Цели десет часа! При това, без да броим времето, прекарано в терминала на летището, където пушенето също беше забранено. Смотана държава на заместители! Иначе досега имаше голям късмет. Тъй като му беше поставена задача да не изпуска Тес от очи, той бе принуден да се задоволи с твърде неудобно за наблюдение място поради полицейската охрана пред къщата ѝ. Но от друга страна, ако се бе разположил по-наблизо, щеше да я изпусне, когато се измъкна отзад. Жената пресече два съседски двора, а после излезе на улицата, откъдето се качи в такси, очаквашо я само на няколко метра от неговия наблюдателен пост.

Той бе предупредил веднага Майкъл де Анджелис, след което бе отпрашил право към аерогарата. От ъгълчето си в залата за заминаващи наблюдаваше Тес и Райли, без никаква опасност да бъде забелязан. Нито един от двамата нямаше представа за неговото съществувание. Беше звъннал на два пъти на Де Анджелис от мобилния си телефон. Първия път, за да го уведоми, че Тес е получила позволение да се качи на борда на самолета. Втория път - малко след това, вече от борда на самолета, когато едва свари да уведоми свещеника за появата на Райли, преди разговора му да бъде прекъснат любезно от стюардесата.

Приведе се и погледна напред към двете си мишени. Между пръстите си въртеше малък диск, не по-голям от петаче. Веднага му направи впечатление, че агентът от ФБР не носи никакъв багаж. Не че това имаше някакво значение. Личният багаж на Тес се състоеше от малка чанта с колелца, напъхана в багажника над главата ѝ. Именно тя беше неговата главна цел.

Докато ги съзерцаваше, реши, че не е необходимо да пришпорва нещата. Полетът щеше да бъде дълъг и повечето от пътниците, включително и неговите обекти, на някакъв етап щяха да заспят. С малко повече търпение все ще намери подходящата възможност да ѝ пъхне проследяващото устройство. Така поне щеше да си осигури някакво разнообразие по време на това свръхдосадно пътуване.

Помести се на седалката и се смръщи, когато стюардесата се наведе, за да провери дали си е закопчал колана добре. Мразеше строгата дисциплина по самолетите. Чувстваше се така, сякаш се е върнал в шести клас. Никакво пушене, никакви разговори по телефона. И вече не може да нарича стюардесите „стюардеси, а „помощници в полета".

Идиотщина! Какво следва? Да иска позволение, за да отиде до тоалетната ли?!

Извърна се вбесен към прозорчето и натъпка в устата си поредните две дъвки, с които заместваше тютюна.

Когато Джо Плънкет се обади, Де Анджелис тъкмо пристигаше на летището „Тетерборо" в Ню Джърси. Малкото летище бе далеч по-тиха и ефективна алтернатива за набързо организираното му пътуване - намиращо се на десетина километра от Манхатън, то бе предпочитано място за излитане на знаменитости, важни клечки от света на бизнеса и техните частни реактивни самолети.

Седнал на задната седалка на линкълна, свещеникът беше почти неузнаваем. Беше заменил скромното си свещеническо облекло с елегантния черен костюм на „Зегна", към който беше привикнал повече, и въпреки налегналите го угризения по отношение на свещеническата якичка, в крайна сметка се бе спрял на далеч по-удобната синя риза.

Беше захвърлил и смотаните, непрекъснато зацапващи се очила, които бе носил по време на престоя си в Манхатън - на тяхно място вече се мъдреха неговите обичайни очила без рамки. Очуканото му кожено куфарче също бе изчезнало, заменено от елегантно алуминиево бижу, което лежеше до него на задната седалка на лимузината.

Докато се качваше по стълбичката на „Гълфстрийма", той отново погледна часовника си и направи бързи изчисления. Знаеше, че е в добра форма. Вероятно щеше да се приземи в Рим, малко преди Тес и Райли да кацнат в Истанбул. „Гълфстрийм IV" беше не само един от малцината частни реактивни самолети, които бяха в състояние да достигнат до Рим без презареждане, но и много по-бързо, отколкото масивния „Еърбъс" с четири двигателя, с който летяха неговите мишени. Така че, щеше да разполага с достатъчно време, за да събере екипировката, необходима за завършването на мисията му, и въпреки всичко да ги настигне там, накъдето бяха тръгнали.

Настани се в удобната седалка и отново се замисли за дилемата, която представляваше Тес Чайкин. Що се отнася до ФБР, единственото, от което те се интересуваха, бе да пъхнат Уилям Ванс зад решетките заради онова, което бе извършил в музея.

Тя обаче преследваше нещо друго - свещеникът си даваше сметка, че дори и Ванс да влезе в затвора, тя щеше да продължи да търси, да обръща камъни, да проучва. Това просто ѝ беше в природата.

Да, нямаше никакъв смисъл да се заблуждава по този въпрос - на някакъв етап, след като тя изчерпи полезността си за тях, вероятно ще да му се наложи да разреши проблема веднъж завинаги. Проблем, който току-що беше усложнен до немай-къде от Райли, който ни в клин, ни в ръкав, бе решил да тръгне с нея.

Притвори очи и се отпусна на меката облегалка в луксозното си кресло.

Проблем всъщност нямаше. Просто едно неочаквано усложнение, с което щеше да се справи с един замах.

53.

Едва когато самолетът се издигна на необходимата височина, Тес започна да обяснява откритията си на Райли.

- Търсехме място, което не съществува. Това е - започна тя. - Емар от Вийер е бил умен човек. И е бил наясно, че човекът, на когото изпраща писмото - магистъра на Парижката прецептория, е също толкова умен - продължи Тес с видимо вълнение. - „Фонсалис" не съществува. И никога не е съществувал. Но на латински „салис" означава „върба", а „фонс" „кладенец".

- Значи „Кладенецът край върбата".

- Именно - кимна Тес. - После си спомних, че когато Емар е писал писмото, те са се намирали във вражеска територия. Селото е било порутено и опустошено от мюсюлманите. Това ме накара да се запитам: „Защо Емар ще използва латинското му наименование?". Откъде го е знаел? Много по-вероятно е да е знаел арабското му наименование, онова, което са използвали неговите завоеватели. А него може би са чули от стария козар. Въпреки това Емар е държал да скрие името, в случай че писмото попадне в неподходящи ръце и някой някак си успее да го разшифрова.

- А селото се е наричало „Кладенецът край върбата", така ли?

- Точно така. Тогава е било обичайна практика населените места да се кръщават на географските им особености.

Райли я погледна озадачено. Нещо в логиката ѝ очевидно му убягваше.

- Но нали, за да го направи, той е трябвало да знае и езика им?

- Нищо чудно да го е знаел, а ако не лично той, то поне някой от останалите рицари. Към края на кръстоносните походи повечето от рицарите са били родени там, в Светите земи. Наричали са ги „пулен" - „жребчета". А самите тамплиери са били в изключително топли отношения с някои от мюсюлманите. Чела съм, че са си разменяли с тях както научни, така и мистични познания. Освен това се твърди, че отвреме навреме са наемали дори техните хашашини - невероятно умелите, пушещи хашиш наемни убийци.

- Наемали са наемните убийци на своите врагове? - сбърчи чело Райли. - А аз си мислех, че задачата им е била да се бият с тях!

Тес сви рамене и отговори спокойно:

- Когато прекараш двеста години в задния двор на някого, няма начин накрая да не се сприятелиш с него.

- Хубаво де, но какво е било тогава името на арабски?

- Беер ел Сифсааф.

- Което ти откри чрез...

Тук Тес вече не бе в състояние да сдържи самодоволната си усмивка.

- Чрез дневниците на Ал-Идриси! - изрече тържествуващо. - Той е бил прочут арабски пътешественик, един от най-великите картографи на онези времена, и си е водил изключително подробни дневници на пътуванията през Африка и мюсюлманския свят, много от които са оцелели и до наши дни.

- На английски?

- Всъщност, на френски, но за мен не беше проблем. - На този етап Тес се изправи, за да смъкне чантата си, откъдето извади карта и няколко фотокопия от старата книга, която бе открила. - В един от своите дневници той говори точно за този град и за неговата порутена църква. - Отвори картата, върху която бе нанесла бележки, и продължи: - Минал е оттам на връщане от Анталия, през Мира и нагоре по брега към Измир. Бреговата част тук изобилства от исторически забележителности - византийски, ликийски, какви ли не. Както и да е. Важното е, че дневниците му предоставят достатъчно детайли. Единственото, което ние трябва да направим, е да следваме неговия път и така ще намерим града. И църквата, разбира се.

Райли сс вторачи в картата и накрая изрече:

- Сега, след като ти си го открила, какви, според теб, са шансовете Ванс също да се е досетил?

Тес свъси лице, а после го погледна и отговори:

- Бих се изненадала, ако вече не е там.

Агентът кимна. Очевидно и той беше на същото мис ние.

- Налага се да използвам радиостанцията.

При тези думи се изправи и се насочи към пилотската кабина.

Когато Райли се върна, Тес се бе настанила удобно и отпиваше от чаша пикантен доматен сок. Беше поръчала и за него. Докато го наблюдаваше с периферното си зрение как пие, тя почувства как през тялото ѝ преминават тръпки. Да седи до него в продължение на този дълъг полет до далечни, екзотични земи, отправили се към страхотно приключение. Ако само преди две седмици някой ѝ беше казал, че ще прави подобно нещо, щеше да му се изсмее. А сега се засмя вътрешно.

- Какво има? - Райли не пропускаше нищо.

- Още не мога да повярвам, че и ти си тук.

- Представи си пък шефът ми как се почувства!

- Да не би да си тръгнал без разрешение? - смая се тя.

- Да го кажем така - той въобще не се зарадва, когато разбра къде съм. Ала тъй като ти не си наясно къде точно е мястото и тъй като единственият начин да го откриеш е да бъдеш там във физическия смисъл на думата...

- Но ти изобщо нямаше представа как стоят нещата, преди да се качиш на самолета!

Той ѝ се ухили съзаклятнически и отбеляза:

- Винаги ли изпадаш в такива подробности?

Тя поклати глава, зарадвана от откровението му Значи и двамата бяха тръгнали на посоки. Значи и той иска да бъде лично там точно толкова, колкото и тя. Което я изненада не малко.

Докато го наблюдаваше, Тес си даде сметка, че все още не познава много добре човека, скрит зад значката. Онази вечер, когато той я бе откарал вкъщи, успя да зърне нещичко. Музикалният му вкус, духовната му ориентация, чувството му за хумор, макар и малко странно... а сега искаше да знае повече. Десет часа са напълно достатъчни като начало - стига, разбира се, да не заспи. Клепачите ѝ вече тегнеха неудържимо. Изтощението от последните няколко дена най-сетне си казваше думата. Тя се помести в седалката, облегна се в ъгъла до прозореца и каза:

- И как става така, че само да решиш, можеш да скочиш на който си искаш самолет? - Дяволитата ѝ усмивка отново се беше върнала. - Няма ли някой у вас, заради когото да ти размажа топките, както ти ми даваш наставления за Ким?

Райли отлично знаеше какво има предвид тя.

- Съжалявам, обаче не съм женен.

- Разведен, може би?

- И това не съм. - От погледа ѝ му стана ясно, че ще се наложи да дообясни. - С работа като моята постоянни партньори се намират доста трудно.

- Съгласна съм. Щом с работа като твоята можеш да скачаш на случайни самолети с момичета, които едва познаваш... и на мен не би ми било приятно съпругът ми да го прави непрекъснато.

Той се зарадва, че тя му предостави нишка за смяна на темата.

- Като си говорим за съпрузи, как стоят нещата при теб? Какво стана с Дъг?

Меките черти на лицето ѝ се изопнаха. В очите ѝ проблесна съжаление и може би намек за неутихнал гняв.

- Това беше грешка. Бях млада... работех с баща ми. Археологията не е сред професиите, осигуряващи богати социални контакти. Работата ни е доста затворена. А когато се запознах с Дъг, той беше бляскав, самоуверен тип от шоубизнеса. Харизматично копеле си е той, не може да му се отрече, и аз, не знам... вероятно просто му се поддадох... Моят баща беше известна личност, прочут в своята област, но паралелно с това бе и прекалено сериозен - имам предвид, по-скоро мрачен. И маниак на тема контрол. Имах нужда да се откъсна от неговото влияние. А Дъг просто се оказа под ръка. И ми показа бляскавата страна на живота.

- А ти си падаш по блясъка, така ли?

- Не точно... Е, може би мъничко. Както и да е. Когато ходехме на срещи, той много се радваше, че аз също имам своя кариера. Проявяваше голям интерес към нея. Но когато се оженихме, той като че ли само за една нощ се промени. Започна да ме контролира дори още повече, отколкото баща ми. Все едно бях негова собственост, все едно бях някаква колекционерска рядкост, която той държеше да има на лавицата вкъщи. Бях вече бременна с Ким, когато си дадох сметка, че съм допуснала огромна грешка. И точно затова приех предложението на баща ми да го придружа на едни разкопки в Турция.

- Където си се запознала с Уилям Ванс, нали?

- Точно така - кимна Тес. - Заминах там, за да имам време да размисля върху ситуацията, а когато се върнах, установих, че той си е намерил любовница, при това най-баналната от всички.

- С момичето от прогнозата за времето ли?

- Почти - засмя се приглушено тя. - Неговата продуцентка. Та така станаха нещата. Аз просто го напуснах.

- И си върна моминското име.

- В нашата работа това никак не е зле. А и изобщо не исках името на онова мекотело да бъде свързвано с моето.

Клепачите ѝ отново натежаха. Очевидно тялото ѝ вече плачеше за сън. Неговото също.

Отправи към него поглед, пълен с нежност и топлота. След няколко мига той само каза:

- Благодаря.

- За какво?

- За всичко.

Тя се приведе, целуна го нежно по бузата, а после се отдръпна. Звездите в смрачаващото се небе навън бяха толкова близо, че само да протегнеше ръка човек и можеше да ги докосне.

Тес свали капачето на прозореца, обърна се и затвори очи. Не след дълго потъна в ласките на съня.

54.

Когато Tec и Шон Райли затрополиха по металната стълба на самолета на летище „Даламан", беше ранен следобед. И двамата се чувстваха скапани. Няколкото часа сън по време на дългия трансатлантически полет, им беше помогнал донякъде, но и двамата се нуждаеха от здрав сън, в истинско легло, преди да се отправят към неизвестността. За съжаление обаче не разполагаха с време за подобен лукс.

Вместо да си отспят, те бяха увеличили умората си с още три часа чакане на аерогарата в Истанбул, за да хванат самолет за южното крайбрежие на Турция, откъдето беше най-подходящо да започнат пътешествието си навътре в сушата.

Райли беше прекарал част от трите часа престой в Истанбул на мобилния си телефон. Първо сведе новата информация на партньора си Ник Джордано, а после проведе разгорещен разговор с шефа си Джансън, който продължаваше да има съмнения относно правилността на прибързаното му решение да придружи Тес до Турция, питайки се дали е нямало да бъде по-добре просто да ѝ подкара задника към Федерал Плаза.

Останалата част от времето си той посвети на местния офицер за свръзка на ФБР Ведат Ертугрюл, който бе пристигнал да ги посрещне още в Истанбул, за да улесни влизането на Райли в страната без обичайния паспорт. Той потвърди, че засега нито една от митниците на Турция не е докладвала за влизането на Ванс, след което продължи с доклада за организираната снабдителна и логистична поддръжка.

ФБР не разполагаше с постоянен агент в Турция. Най-близкият филиал на Бюрото се намираше в Атина, за да помага на полицията в разследването на наскорошните терористични актове. На този етап отношенията на САЩ с правителството на Турция можеха да се определят в най-добрия случай като обтегнати, благодарение на продължаващия хаос в Ирак.

Ертугрюл увери Райли, че ако се налага, може да му уреди полицейски ескорт, който да ги очаква в Даламан. Райли отказа предложението, защото изобщо не му се искаше се разправя нито с езикови бариери, нито с местната бюрокрация. Само помоли Ертугрюл да направи всичко възможно да уведоми властите там за тяхното присъствие. Той щеше да поддържа връзка с тях и да извика подкрепления, ако се наложеше, макар дълбоко в себе си да подозираше, че вероятно щеше да му се наложи да се справя сам.

Райли бе използвал престоя в Истанбул и за да си осигури малко по-подходящо облекло. В ръката си вече държеше торба, в която се намираха работните му дрехи и временните документи, с които Ертугрюл го беше снабдил вместо паспорт. Торбата съхраняваше също така и сателитен телефон, който му бе даден от техния офицер за свръзка. Чрез него и чрез станцията на Министерството на отбраната в Хавай, той щеше да поддържа връзка с останалата част от света, независимо в кое затънтено кътче на планетата го запратеше това приключение.

Освен всичко изброено вътре се мъдреше и неговият браунинг, за който Ертугрюл бе така добър да го снабди с допълнителни пълнители.

Тес пък се възползва от престоя им в Истанбул, за да се обади в дома на леля си и да говори с майка си и дъщеря си. Разговорът ѝ определено беше труден. Ким ѝ липсваше, а болката ѝ се увеличи още повече, когато чу гласа на дъщеря си по телефона. Успокоението ѝ бе, че детето си прекарва много добре в Аризона. Далеч по-мъчително обаче бе да обясни на майка си какво е намислила. Положи максимални усилия да я успокои, а накрая дори прибягна до името на Райли, но за съжаление този факт притесни Айлийн още повече.

Защо ще я придружава агент на ФБР, щом изобщо не е опасно? Тес си измисли някакво извинение, че е тук само като страничен експерт, а после използва включването на високоговорителите на летището, за да се извини, че не чува и затвори телефона. След като го направи, се почувства отчайващо зле. Но после си даде сметка, че каквото и да кажеше на майка си, само фактът, че е в чужбина, беше достатъчен, за да изправи Айлийн на нокти.

Онова, което обаче почти не забеляза, бе мъжът с жълтеникавите очи, който случайно се блъсна в нея, докато Тес си проправяше път към дамската тоалетна след злополучния разговор с майка си. Беше съборил чантата с колелцата от ръката ѝ, но после любезно се наведе, за да я вдигне, и се отдалечи, едва след като се увери, че дамата е добре.

Определено забеляза, че мъжът вони на цигари, но тя знаеше, че повечето мъже в Турция пушеха. И въобще не обърна внимание на миниатюрното черно кръгче, с размерите на дребна монета, което той прикрепи към едно от колелцата на дъното на чантата ѝ.

И сега, дърпайки след себе си чантата, Тес вървеше заедно с Райли през задушния, претъпкан терминал към гишето за коли под наем. Ведат Ертугрюл ги бе снабдил със стек минерална вода, два спални чувала и найлонова палатка. Не след дълго двамата вече седяха в леко очукания паджеро, с който се отправиха по хилядолетните стъпки на шепа корабокруширали рицари тамплиери.

На волана седеше Райли, а Тес изпълняваше ролята на навигатор. В скута си бе разстлала пъстра поредица от карти и бележки, чрез които се опитваше да уточни маршрута, следван от Ал-Идриси.

Когато брегът остана далеч зад тях, гъсто построените къщи и ниските кооперации отстъпиха място на по-спокоен и живописен пейзаж. По-голямата част от някогашната ликийска брегова линия бе съхранена като историческа забележителност, още преди построяването на летище „Даламан", което бе спасило региона от превръщането му в поредица от големи скъпарски курорти.

Тес и Райли скоро се оказаха насред приятната, пасторална обстановка на по-стари имоти, заградени с груби каменни зидове и ръждясали огради от ковано желязо, под благите сенки на огромни борове. Земята и от двете страни на пътя изглеждаше богата и плодородна, изобилстваща от зеленина и малки горички. Вдясно от тях горите като че ли ставаха по-гъсти.

След около час стигнаха Кьойджейъз - градче, сгушено на брега на голямо, тайнствено езеро, някога част от естествено пристанище. Над тях се възправяха величествени скали с изкусно издълбани високо в тях гробници - останки от една от множеството цивилизации, някога населявали този регион.

След като подминаха града, Тес каза на Райли да отбие от главния път. Асфалтът по отбивката бе неравен и издълбан от стихиите. Стана ясно, че оттук нататък пътуването нямаше да бъде особено лесно, но засега паджерото се представяше доста добре.

Около тях се редуваха маслинови и лимонови горички, житни поля и доматени плантации, а самите пътища представляваха сякаш коридори между стари ливанови дървета. Ярките цветове и ухания на девствената природа съживиха притъпените от дългия полет сетива на Тес и Шон. А след това колата пое нагоре, навлизайки в гъсти гори, прошарени тук-там с по някое заспало селце.

Навсякъде около тях се съзираха бедните, примитивни и живописни белези на живот, непроменен от хилядолетия - жива история, недокосната от развитието на проспериралия Запад. Непрекъснато изникваха странни, зашеметяващи гледки: овчарка, предяща на вретено, докато наглежда стадото си; събирач на дърва, прегърбен под товара си; двойка волове, дърпащи дървено рало под лъчите на залязващото слънце.

Отвреме навреме Тес изпадаше във възторг, когато откриваше пълно съвпадение между разказаното от Ал-Идриси и гледките около тях. Ала в преобладаващата си част мислите ѝ бяха посветени не толкова на дневниците на този велик пътешественик, а на одисеята на онези бедни, едва оцелели рицари, влачещи уморените си крака по същите тези пътища преди толкова столетия.

Вече се здрачаваше и джипът мина на фарове. Пътят се бе превърнал в тясна, камениста пътечка.

- Смятам, че за днес ни стига - отбеляза Райли.

Tec погледна картата си и отсече:

- Не е далече. Бих казала, че ни остават около тридесет-четиридесет километра.

- Може и да си права, но вече се смрачава, а не ми се иска да се ударим в някой по-голям камък и да счупим ос или, не дай си боже, нещо по-лошо.

Въпреки че Тес нямаше търпение да достигне крайната цел, беше принудена да се съгласи с него, когато го видя да завива към една относително равна полянка. При тази обстановка дори и спуканата гума би представлявала проблем.

Двамата излязоха от джипа и се огледаха. Зад розовеещите облаци над тях надничаха последните лъчи на слънцето. Иначе небето беше ясно. Полумесецът над тях им се стори неестествено близо. Райли си даде сметка, че е обграден от смущаваща тишина, на каквато изобщо не беше свикнал.

- Дали наблизо няма град, където бихме могли да отседнем?

Тес отново прегледа картата и заключи:

- Не, наблизо няма нищо. Последният е останал на десет километра назад.

Райли направи бърз, професионален оглед на мястото, където бяха спрели, и реши, че става за временна база. После се насочи към багажника и подметна:

- А сега да видим какво ни е подсигурил нашият човек в Истанбул!

Докато агентът издигаше палатката, Тес успя да запали малък огън. Не след дълго двамата се заеха с опустошението на хранителните продукти, с които ги беше снабдил Ертугрюл - нагъваха пастърма и вкусен бюрек със сирене.

Райли наблюдаваше със задоволство как Тес отваря кутия с локум, как гълта лакомо едно голямо парче, а от пръстите ѝ капе захарен сироп.

- Този ваш човек тук е направо божествен! - отбеляза тя, преди да сложи в устата си второ парче локум. - Опитай, страхотно е! Така и не можах да му се наситя, когато бях тук предишния път.

- А Ванс по какъв случай беше дошъл? - попита Райли, докато си вземаше парче от кутията.

- Баща ми работеше на едни разкопки, недалече от Араратската аномалия. Уилям Ванс изгаряше от любопитство да погледне за какво става въпрос, та баща ми го покани - отговори Тес.

После разказа как през 1959 година един разузнавателен самолет „U-2", на връщане от мисия над Съветския съюз, решил да направи няколко снимки и над района на Турция, които силно заинтригували аналитиците на ЦРУ. И продължили да поддържат интереса им години наред. Накрая информацията изтекла някак си и през 90-те години снимките най-сетне станали публично достояние. Предизвикали истинска сензация.