Последният тамплиер

И все пак... смятам, че тамплиерите са били прави. Още по тяхно време нещата вече са излезли от контрол - толкова много хора са били избивани по най-жесток начин, ако се осмелели да вярват в нещо друго, освен в християнството! И като гледам състоянието на нещата днес, бих казал, че оттогава насам нищо не се е променило!

68.

- Точно това ли, според теб, са пренасяли на галерата „Фалкън Темпъл"? - попита сдържано Райли. - Доказателство, че евангелията са литературна измислица? Доказателство, че Исус не е бил божествено същество? Дори и да беше така, то прекрасно разбирам как подобно разкритие би подкопало устоите на християнството. Но кажи ми, по какъв начин щеше да помогне на тамплиерите на обединят трите религии, ако приемем, че това е тяхната крайна цел?

- Започнали са от онази религия, която познават - контрира го уверено Ванс. - С религията, която е била в техния обсег на действие, онази, чиито ексцесии са познавали от първа ръка. Затова са смятали да развенчаят първо нея. Вероятно междувременно са влезли в съюз с представители на мюсюлманските и еврейските общности, които успоредно с тях да поставят подобни въпроси и сред своите религии, за да подготвят почвата за новото, обединено гледище за света.

- Като вдигнат на крак поруганите маси? - обади се Райли, но въпросът му беше по-скоро риторичен.

- В крайна сметка светът щеше да се превърне в едно по-добро място за живот. Вие не мислите ли така? - отвърна убедено Ванс.

- Дълбоко се съмнявам - не се предаваше Райли. – Но от друга страна, не мога да очаквам от човек, за когото човешкият живот няма почти никакво значение, да ме разбере!

- О, я си задръжте за себе си справедливия гняв и пораснете най-сетне! Това е абсурдно! - изрече спокойно професорът. - Дори и днес, в XXI век, продължаваме да живеем в сферата на фантазията! Като гледам, не сме по-напреднали от онези нещастни копелета от Троя! Цялата планета е приклещена в капана на масовата заблуда. Християнство, юдаизъм, ислям... Хората са готови да се бият до смърт, за да защитят всяка дума от онези книги, които смятат за свещени, но на какво се основават същите тези книги? На легенди и митове, датиращи от преди хиляди години! На Авраам - мъж, който, ако се вярва на Стария завет, станал баща на сто седемдесет и пет години? Вие намирате ли за правилно живота на хората и днес да се ръководи от някаква смехотворна колекция от измислици?! - Професорът замълча, след което продължи: - Социологическите проучвания сочат, че повечето съвременни християни, евреи и мюсюлмани нямат никаква представа за общия корен на религиите им - че всички те произлизат от Авраам, патриархът на трите религии и основателят на монотеизма. А най-ироничното е, че според Битие, Бог бил изпратил Авраам на земята с мисията да излекува различията между хората. Посланието му било, че цялото човечество трябва да бъде част от общото човешко семейство, което да се прекланя пред един-единствен Бог, творец на цялото мироздание. Но незнайно как това мъдро послание било изопачено - изтъкна насмешливо Ванс. - Подобно на някой гаден епизод от „Далас". Съпругата на Авраам, Сара, не можела да има деца, затова той си взел втора жена - неговата арабска наложница Хагар, която го дарила със син. Нарекли този син Исмаил. След тринадесет години обаче Сара също успява да роди син - Исак. Авраам умира, Сара прокужда Хагар и Исмаил, и ето ти как семитската раса се разцепила между араби и евреи.

Най-абсурдното от всичко е, че и трите религии твърдят, че вярват в един и същи Бог - в Бога на Авраам. И нещата се объркват там, където хората започнат да се карат чии думи са най-истинното отражение на Божията традиция. Юдаизмът базира вярванията се върху своя пророк Мойсей, който, според евреите, е пряк потомък на Исак и Авраам. Обаче след няколко столетия един също еврейски пророк на име Исус предлага нов набор от религиозни вярвания - неговата собствена версия на религията на Авраам. И след още няколко столетия още един мъж - Мохамед, изниква на сцената на история, като твърди, че само той е истинският Божи пратеник, а онези двамата са шарлатани, и обещава да спомогне за завръщането към основополагащите откровения на Авраам - обаче този път през погледа на Исмаил. И ето ти го и исляма.

Затова няма нищо чудно във факта, че на времето християнските водачи са считали исляма за християнска ерес, а не за нова, различна от тяхната религия. А след смъртта на Мохамед същият този ислям се разцепва на още две големи секти - шиити и сунити, поради борбата за власт кой точно да го наследи. И ето как нещата си вървят и до сега. Човешката глупост в най-чист вид!

И така, днес си имаме християни, които презират евреите, защото ги считат за последователи на по-ранни, непълни откровения на Божиите желания. Имаме си и мюсюлмани, подиграващи се на християните по приблизително същите причини - въпреки че и те се прекланят пред Исус, но го считат само за неактуален посланик на Бога, а не за негов син.

Спорове, достойни единствено за съжаление!

Знаете ли, че ревностните мюсюлмани се покланят пред Авраам по седемнадесет пъти на ден? А знаете ли какво представлява техният хадж - поклонението в Мека, което е свято задължение на всеки мюсюлманин и при което милиони нещастници рискуват да се задушат от горещина или пък да бъдат стъпкани, само и само да стигнат дотам?

Отиват там, за да отдадат почит на факта, че Бог се е смилил над Исмаил - сина на Авраам! Не ви трябва да ходите много надалече, за да видите с очите си измеренията ма абсурда - Хеврон е напълно достатъчен!

Араби и евреи продължават да се избиват заради най-оспорваното парче недвижима собственост на планетата! И всичко това - само защото там уж се намирал гробът на Авраам - малка пещера с изолирани една от друга камери за разглеждане, по една за всяка група. Авраам - ако изобщо е съществувал - сигурно сега се обръща в гроба, като гледа своите вечно каращи се, тесногръди, дребнави потомци! Чудно семейство, няма що!

Няма нищо по-лесно от това да стоварим вината за всички конфликти в нашата история върху политиката и алчността. Разбира се, и те играят известна роля. Но в основата винаги е религията.

Именно тя е искрата, която непрекъснато подпалва огньовете на нетърпимостта и омразата. Тя ни пречи да се заемем с много по-добри неща на този свят, да не ги видим дори. Но най-вече не ни позволява да приемем истината за онова, в което сме се превърнали, нито пък да възприемем с отворено съзнание нещата, на която науката ни е учила и продължава да ни учи.

Онези примитивни мъже и жени, обитавали планетата ни преди хилядолетия, са били много уплашени, и с право. Те наистина са се нуждаели от религията, за да се опитат да проумеят мистериите на живота и смъртта, да приемат приумиците на болестите, времето, непредсказуемостта на реколтата и природните бедствия. Но ние, хората на нашето време, вече нямаме нужда от подобни тълкувания. Можем да си грабнем мобилния телефон и да разговаряме с някого в другия край на планетата, сякаш е до нас. Можем да изпратим сонда на Марс, като я контролираме от Земята. Можем да създадем живот в епруветка. Можем още хиляди други неща.

Затова е крайно време да загърбим вековните си предразсъдъци и суеверия. Да се видим такива, каквито сме и да приемем, че онова, което сме станали, е личност, която хората преди няколко столетия биха считали за Бог. Трябва да заговорим на „ти" с онова, на което сме способни, а не да разчитаме на някаква тайнствена сила отгоре, която уж ще се спусне от небето и ще оправи нещата!

- Но тази концепция е твърде късогледа! – възропта Райли. - А какво ще кажеш за доброто, което религията носи? За етичната мярка, за моралните граници, които тя определя? За успокоението, което дава, да не говорим за благотворителността, за изхранването на бедните и за грижата за нещастните? Вярата в Христос често е единственото, с което повечето от хората разполагат! Милиони души разчитат на религията, за да им дава сила, да им помага да се справят с трудностите в своето ежедневие. Но ти не виждаш тези неща, нали?! Ти си се вкопчил за едно-единствено трагично събитие, което е разрушило твоя живот и е опорочило тотално гледната ти точка към света и всичко добро, което има в него!

Ванс отправи поглед сякаш към небитието и отвърна тихо:

- Единственото, което виждам, е ненужната болка и страданията, които религията е причинила - не само на мен, а на милиони хора във всички страни. - След кратка пауза погледът му отново се прикова върху Райли, но излъчването на очите му вече беше леденостудено. - В началото християнството е служило на благородна и голяма цел. То е давало на хората надежда, осигурявало им е система на социално подпомагане, спомогнало е за свалянето на тиранията. С една дума, служело е на нуждите на обществото. А на чии нужди служи днес? Какво точно прави, освен дето възпрепятства медицинските изследвания и оправдава войните и убийствата?! Смеем се на нелепите богове, пред които инките и египтяните някога са се прекланяли. Ние да не би да сме по-добри от тях, а?! Какво ще кажат, според вас, за нас хората след хиляда години? Няма ли и ние да се превърнем в обекти на същия този присмех? След всичко, което сме постигнали, и до днес продължаваме да играем по свирката на хора, които са смятали, че гръмотевицата е знак за Божия гняв! Крайно време е всичко това да се промени!

Райли се обърна към Тес. Тя не бе произнесла и звук по време на дългата тирада на професора.

- А ти? Какво мислиш по този въпрос? Съгласна ли си?

Tec не пожела да го погледне. Очевидно правеше опити да намери най-подходящите за случая думи.

- Тук става въпрос за исторически факти, Шон - каза накрая. - Имай предвид, че говорим за неща, които са добре документирани и общоприети. Лично аз съм убедена, че първоначално евангелията са били написани с цел да предадат някакво духовно послание. Ала след това са се превърнали в нещо друго. Сдобили са се с по-голяма цел - политическа. Исус е живял в размирна страна, в ужасно за нея време. Римската империя от онези години е била образец на социалните неравенства. Било е време на множество болести и смърт, на бедност за масите и невъобразими богатства за малцината избрани. Истински плодородна почва за посланието на християнството, затова никак не е трудно да си представим колко лесно е покълнало.

По своята същност то е било революционно движение - революционна е дори основната му концепция, че милостивият Бог изисква от хората да бъдат милостиви един към друг, при това и извън рамките на техните семейства. То е предлагало на своите последователи смислена култура, чувство за равенство и за принадлежност, без да иска от тях да изоставят етническите си обвързаности. Давало им е усещане за достойнство и за равенство с другите, независимо от социалния им статус. Гладните са знаели къде ще бъдат нахранени, болните и старците са знаели къде ще се погрижат за тях.

То е предлагало на всички люде безсмъртие - без бедност, без болести, без изолация. Християнството е предложило на човечеството нова концепция - послание за любов, милост и съобщество, при това в свят, изобилстващ от жестокости и задушаващ се в културата на смъртта.

Аз не съм специалист в тази област като него. - Кимна по посока на Ванс. - Но смятам, че професорът е напълно прав. Открай време имам проблем с всичките тези свръхестествени глупости, с божествената същност на Исус, с идеята, че той е Божи син, заченат непорочно и роден от Дева Мария. Колкото и да е неудобна за мнозина, истината е, че всичко това е измислено едва десетки, дори стотици години след Неговото разпятие и става официална политика на Църквата едва след Първия Вселенски събор в Никея през 325 г. от н. е., свикан от император Константин I Велики, който приема Символа на вярата.

Очевидно е, че те са се нуждаели от... от някаква неустоима стръв. А във времена, когато свръхестественото е било нормална част от вярванията на хората, какво по-лесно от това да заявиш, че религията, която продаваш, е кръстена не на някакъв си обикновен дърводелец, а на божествено същество, което може да те дари с обещанието за безсмъртие?!

- Стига де, Тес! - контрира я възмутено Райли. - В твоите уста всичко това звучи ни повече, ни по-малко като евтина, цинична пропагандна кампания! Наистина ли смяташ, че тази религия щеше да има толкова голяма мощ или да бъде актуална толкова дълго, ако се основаваше на измама?! От всички други проповедници и мъдреци, които са обикаляли земите по онова време, само Той е успял да разбуни хората и да ги накара да следват Неговите напътствия! Само Той е успял да вдъхнови толкова много свои последователи! Той е влияел на хората така, както никой друг преди Него, затова те просто са започнали да записват онова, което са виждали!

- Точно това се опитвам да ви кажа и аз! - намеси се Ванс. - Не съществува нито един разказ от първо лице, единствено число! Нищо, което да е написано от пряк свидетел, нищо, което да доказва безспорно написаното!

- Както и нищо, което да го опровергае! - не се предаваше Райли. - Но като гледам, вие въобще не си правите труда да обмислите и двете гледни точки, нали?!

- Щом Ватикана е изпитвал такъв ужас да не би откритието на тамплиерите да стане всеобщо достояние - изсмя се презрително професорът, - мисля, че се досещам накъде точно клонят нещата. И ако ние успеем да довършим онова, което тамплиерите са се заели да направят - изрече той и се обърна към Тес, дарявайки я със заразителната си усмивка, - това ще бъде последната крачка от едно дело, чиито основи са положени още през Просвещението. Не ни дели чак толкова много време от столетията, когато хората са мислели, че земята е център на вселената, а слънцето се върти около нас. Когато Галилео Галилей е доказал, че нещата са точно обратните, Църквата почти е успяла да го качи на кладата. Същото се е случило и с Дарвин. Помислете си само! Чия е „евангелската" истина днес?

Агент Райли замълча. Всичко, което бе чул в днешния знаменателен ден, независимо от упоритите му опити да го обори, звучеше не само възможно, но и дразнещо правдоподобно.

В крайна сметка на планетата наистина съществуваха няколко основни религии, надпреварващи се да печелят последователи, всички до една твърдящи, че са единствените и най-истинните. Значи не е възможно всичките до една да са прави.

Не без огромно чувство на вина той бе принуден да признае пред себе си, че доскоро бе готов веднага да отхвърли останалите религии като неверни и еретични схващания. Откъде накъде точно тази, в която той по една случайност вярва, да е по-различна от другите?

- През последните десетилетия - обади се Ванс, приковал поглед в очите на Тес - всички фалшификации, всички измислици и митове на основателите на институцията, наречена Църква, една по една се срутваха. На нас се пада просто последната крачка в развенчаването на великия мит, нищо повече.

69.

Райли седеше сам, приседнал на невисока могилка с лице към мястото, където беше паркиран пикапа. Наблюдаваше как небето постепенно потъмнява, разкривайки безброй звезди и луна, много по-голяма и ярка от всички луни, които бе виждал досега. Гледката бе напълно достатъчна да развълнува душата дори и на най-циничния човек, ала точно сега агентът не беше в едно от своите най-добри настроения.

Думите на професора продължаваха да кънтят в ушите му Той си даваше сметка, че свръхестествените елементи, които стояха в сърцевината на любимата му религия, открай време бяха тревожили неговия рационален, любознателен ум, но досега не бе чувствал необходимостта да ги поставя под въпрос. Аргументите на Ванс бяха отворили кутия гадни червеи в душата му, която щеше да му бъде твърде трудно да затвори скоро.

Пикапът вече почти не се виждаше. Сенчестите очертания на Ванс си бяха точно там, където го беше оставил. Райли не бе в състояние да заглуши тирадата, която бе чул от него и която сега си преповтаряше - търсеше някаква пукнатина, която би причинила срутването на мрачната постройка, изградена от думите на професора.

Ала такава нямаше. Всеки от елементите пасваше перфектно. И което беше още по-важно - всичко беше напълно логично.

Звукът от срутващи се зад него камъчета го накара да се обърне. Беше Тес, която идваше при него.

- Здрасти! - каза тя. Жизнерадостта, която го бе омагьосала, бе изчезнала от лицето ѝ, заменена от тревога и смут.

- Здрасти - кимна ѝ леко той.

Тя се закова на върха на могилата, обгръщайки с поглед тишината около тях, а после приседна на камъка до него.

- Виж какво... Наясно съм, че подобни дискусии са в състояние да породят доста неприятни усещания.

Райли сви рамене и отвърна:

- Не знам, но най-малкото е доста разочароващо. Надявам се, че не искаш от мен да не обръщам внимание на доказателствата?

- Не, но като ги погледнеш в тази светлина, как се изливат и опустошават всяка подробност, като че ли пропускаш основното. И онова, което ти не разбираш, е, че в случая не става въпрос за научни доказателства. Те нямат място тук. Тук няма място нито за факти, нито за научни анализи. Става въпрос за чувства. Това е вдъхновение, начин на живот, осъществяване на връзка... - разтвори ръце, за да обхване природата около себе си - с всичко това! - После се втренчи в нея и попита: - Ти наистина ли не вярваш в нищо?

- Онова, в което вярвам, няма никакво значение.

- За мен обаче има - отсече през стиснати устни той. - Говоря ти сериозно. Наистина ли не вярваш в нищо?

Тя извърна поглед и се загледа във Ванс, който ги съзерцаваше с интерес.

- Ами, смятам, че най-точният ми отговор в този случай е, че по отношение на подобни неща съм в лагера на Джеферсън.

- Джеферсън ли?

- Точно така - кимна Тес. - Томас Джеферсън също е имал проблеми с Библията. Макар да е считал етичната система на Исус за най-прекрасната на този свят, той е бил напълно убеден, че в стремежа си учението му да бъде направено по-привлекателно за миряните, Църквата е манипулирала както Неговите слова, така и разказа за Неговия живот. Затова Джеферсън решил да поогледа Библията по-отблизо. Оголил я от всичко, което сметнал за невярно - стремежът му бил да изрови истинските думи на Исус от онова, което той наричал „боклука, който бил нахвърлян върху тях". В резултат написал книга, наречена „Животът и поуките на Исус от Назарет", а мъжът, който описал там, далеч не бил божественото същество от Новия завет. В Библията на Джеферсън няма такива неща като непорочно зачатие, чудеса и възкресение.

Не ме разбирай погрешно, Шон! Убедена съм, че Исус е бил велик човек, един от най-важните хора, раждали се някога на тази земя, вдъхновяваща личност, която е казала множество велики слова. Смятам, че визията му за едно алтруистично общество, в което всички си вярват и си помагат, е прекрасна. Той е станал вдъхновител на много добри неща и го прави и до ден днешен.

Дори и Ганди, който не е бил християнин, винаги е твърдял, че е вдъхновен от делата на Исус Христос. Искам да кажа, че Исус безспорно е бил изключителен мъж, но такива са били също и Сократ, и Конфуций. И съм напълно съгласна с теб, че неговите слова за любовта и взаимопомощта трябва да се превърнат в основа на човешките взаимоотношения.

Дали наистина е бил божество? Вероятно ще кажеш, че Той е имал някакви божествени видения и пророчески дарби, обаче аз не мога да приема за чиста монета твърденията за неговите чудеса, а още по-малко пък - да се вържа на онези маниаци, които претендират да са изключителни Божи представители на земята! Напълно съм убедена, че Исус въобще не е искал неговата революция да добие измеренията, които има днес, и не мога да си представя, че Той е държал напътствията му да се превърнат в една догматична и потискаща свободния дух вяра, белязана на всичко отгоре с Неговото име! Защото той е бил просто борец за свобода, презиращ всякакви авторитети и тиранична власт. Не виждаш ли и ти иронията във всичко това?!

- Светът е голямо място - отвърна Райли. - А днешната Църква е онова, което са направили с нея хората през вековете. Тя е организация, защото трябва да бъде такава, защото някой трябва да ръководи нещата. А всяка една организация се нуждае от властова структура - как иначе ще успее да съхранява посланията си и да ги разпространява?!

- Но погледни само колко абсурди са се нароили в последно време! Случвало ли ти се е да попаднеш на някой от онези идиотски евангелисти по телевизията? Всичко се е превърнало в шоу, в средство за промиване на мозъците! Всички ти гарантират място в рая в замяна на тлъст чек! Нещата са повече от плачевни! Хората, посещаващи църквите, стават все по-малко с всеки изминал ден. Насочват се към всякакви други алтернативи за духовно просветление - от йога до Кабала, и до какви ли не книги и „Ню Ейдж" секти, само защото Църквата не е в състояние да им даде онова, от което се нуждаят. Тя е вече напълно откъсната както от съвременния живот, така и от духовните потребности на хората.

- Естествено, че е откъсната! - извика Райли и се изправи. - Но това е, защото се движим прекалено бързо. Не забравяй, че в продължение на почти две хиляди години си е била напълно актуална! Промяната настъпи едва през последните няколко десетилетия, защото всичко се задвижи с умопомрачителна скорост. Да, Църквата действително не е в състояние да следва тази промяна, ала това въобще не означава, че трябва да захвърлим всичко и да продължим напред просто ей така! И... накъде точно да се движим, ако смея да попитам?

- Нямам представа - свъси се Тес. - Но вероятно нямаме нужда да бъдем подкупвани, за да влезем в рая, нито пък се нуждаем от страха от ада и проклятието, за да се държим прилично. Може пък за хората ще се окаже далеч по-полезно за разнообразие най-сетне да започнат да вярват в самите себе си!

- Наистина ли го вярваш?

Тя го погледна в очите. Излъчваха плам, но и някакво странно спокойствие.

- И без това няма никакво значение - сви рамене Тес. - Не и докато не открием онзи потънал кораб и не видим какво има в кутията.

- Но това вече не е наша задача, нали така?

- Какво искаш да кажеш?! - възкликна изумено тя.

- Лично аз дойдох дотук, за да открия Ванс и да го върна в Щатите. А онова, което се намира на дъното на морето, въобще не е моя грижа! - заяви той, но още докато произнасяше последните думи, си даде сметка, че не е особено искрен.

- Значи просто ще си заминеш, така ли?! - извика тя, като се изправи на крака.

- Стига, Тес! Ти какво очакваш от мен? Да оставя колегите в Ню Йорк да ме чакат, докато аз се гмуркам с теб, за да търся съкровища?!

Зелените ѝ очи го стрелнаха презрително.

- По дяволите, Шон! Нали знаеш какво ще направят, когато разберат къде е?

- Кой какво ще направи?

- Как кой? Ватикана! - изкрещя тя. - Ако успеят да пипнат астролаба и открият потъналия кораб, това ще бъде краят! Никой повече няма да чуе за онова, което има там!

- Това им е работата - заяви тихо Райли. - Понякога е добре някои неща да бъдат оставени така, както са си.

- Не можеш да постъпиш така! - не се отказваше тя.

- А ти какво искаш от мен? - сряза я той. - Да ти помогна да измъкнеш нещо от дъното на морето и да го вдигна гордо така, че всички да се задавят при вида му?! Онзи там въобще не се и опитва да скрие целта си! - извика, като посочи с пръст Ванс. - Той иска да разруши Църквата! Ти наистина ли очакваш от мен да ти помогна в подобно начинание?!

- Разбира се, че не. Но не забравяй, че милиарди хора живеят живота си в лъжа! Това не те ли притеснява? Не им ли дължиш истината?

- Може би първо трябва да попитаме тях! - тросна се Райли.

Имаше чувството, че тя няма да се предаде лесно, но го очакваше изненада. Тес само поклати глава, а върху лицето ѝ се изписа огромно разочарование. Накрая попита:

- А ти не искаш ли да знаеш за какво става въпрос?

Очите на Райли останаха приковани в нейните за няколко секунди, след което той отмести поглед. Не каза нищо. Нуждаеше се от време, за да обмисли отговора на този въпрос.

Тес само кимна, а после погледна към Ванс. След няколко мига напрегната тишина тя тръсна глава и заяви:

- Аз... трябва да пийна нещо. - И се отправи към проблясващия под лунната светлина поток.

Райли знаеше, че тя е права. Беше успяла да напипа много точно болката, която го гризеше преди малко. Разбира се, че държеше да разбере за какво става въпрос. Даже нещо повече - изпитваше необходимост да разбере! Ала независимо от противоречивите си чувства, беше длъжен да следва закона. Това беше неговият обичаен начин на действие.

Не че разполагаше с кой знае какъв избор.

Макар да бе споменал съвсем между другото, че не могат да се заемат сами с търсенето на потъналия кораб, сега си даваше сметка, че е точно така. Как изобщо да го направят? Та той е агент от ФБР, а не водолаз. Негов приоритет беше връщането на Уилям Ванс, а сега и на астролаба - обратно в Ню Йорк.

Същевременно отлично си даваше сметка какъв ще бъде крайният резултат от всичко това.

В съзнанието му отново изплува лицето ѝ и разочарованието, изписано върху него. Не че той беше по-малко разочарован. Действително нямаше представа каква насока щеше да вземе връзката между тях с течение на времето, но доколкото можеше да схване, точно в този момент всичко изглеждаше безвъзвратно потънало в бездната на неговата религиозност.

И точно в този момент до слуха му достигна звук от двигател на кола. Но не в далечината. Съвсем наблизо.

Той се обърна стреснато и видя как пикапът тръгва напред.

Ръката му се насочи инстинктивно към джоба, но се сети, че все още беше облечен с водолазния си костюм. Спомни си, че е оставил ключовете от пикапа под седалката, а Тес очевидно го е видяла.

Истината се стовари върху него като гръмотевица.

- Тес! - изкрещя Райли, като се втурна надолу по склона, но се спъна и започна да се търкаля надолу в тъмнината. И докато стигне до полянката, от пикапа вече беше останал само бавно слягащ се облак прах в далечината.

Тес и Ванс бяха изчезнали.

Бесен на самия себе си, че бе позволил подобно нещо да се случи, той се заоглежда, опитвайки се да се залови за някаква сламка надежда. Точно тогава погледът му падна върху малко парченце хартия, стърчащо изпод струпаната на поляната храна и оборудването за лагеруване, които те му бяха оставили.

Вдигна хартийката. И веднага позна почерка на Тес:

Шон,

Хората заслужават да знаят истината. Надявам се, че ще ме разбереш и... ще ми простиш. Ще се обадя, за да ти изпратят помощ. Т.

70.

Събуди се замаян. В главата му беше същински хаос от противоречиви мисли и чувства. Все още не можеше да повярва, че Тес е заминала заедно с професора.

Колкото и да се опитваше да проумее случилото се, то продължаваше да го гризе - и не просто да го гризе, то буквално го изяждаше отвътре.

Беше бесен, че е позволил да го измами. Беше изумен от решението и да си тръгне оттук заедно с Ванс. Беше объркан от нейната безкомпромисност, но най-вече беше загрижен за нея, за опасностите, с които щеше да се сблъска - за кой ли път! И макар да не му се искаше особено да си признае, даваше си сметка, че гордостта му е получила тежка плесница.

Райли се изправи на крака. Трелите на горските птици и яркото сутрешно слънце буквално се стовариха отгоре му. Снощи бе заспал много късно - дълго се бе въртял в спалния чувал, който му бяха оставили. Накрая умората надделя над гнева му и сънят се спусна милостиво над сетивата му. Примижа, погледна си часовника и отчете, че е спал не повече от четири часа.

Няма значение. И без това трябваше да тръгва.

Пийна от потока и веднага почувства ободрителния ефект на студената планинска вода. Болката в стомаха му напомни, че не е хапвал нищо вече близо двадесет и четири часа, затова набързо изяде филийка хляб и един портокал. Поне се бяха сетили да му оставят храна. Почувства как тялото му бавно се връща към живот, но с прочистването на главата му в съзнанието му отново се събудиха познатите ядовити мисли и образи.

Огледа обстановката наоколо. Не се забелязваше никакъв вятър и с изключение на птичите песни, които сега бяха замлъкнали, в гората цареше мъртвешка тишина. Реши, че най-добре ще бъде да тръгне по познатата вече пътека нагоре, да стигне до канцеларията на Окан и оттам да се обади до Федерал Плаза - не че особено изгаряше от нетърпение да го направи.

Едва бе поел нагоре по пътеката, когато долови някакъв звук. Като от двигател. Сърцето му претупа от надеждата, че може би е пикапът, но веднага след това осъзна, че не е от двигател на кола. Гората се огласяше от гърленото боботене на хеликоптер.

И тогава го видя. Зърна познатия силует, прорязващ долината. Беше „Бел UH - 1Y" - олицетворението на бойните хеликоптери, предпочитано от всички режисьори на филми в последно време. Движеше се покрай отсрещния склон, но внезапно зави и се насочи право към него. Райли знаеше, че ще го забележат. Усети как мускулите му се стягат, докато прехвърляше наум кой би могъл да бъде на борда на хеликоптера - или Тес бе направила онова, което му беше обещала, и бе съобщила на властите за присъствието му в гората, или нападателите от язовира го бяха открили.

Огледа обстановката около себе си, обмисляйки хладнокръвно най-стратегическите точки, но после реши, че няма смисъл да се прикрива.

Загледа се в кръжащия вече над главата му хеликоптер. Машината се приземи на полянката сред облаци прах и пясък. Райли прикри очи с ръка и се приближи колебливо. Вратата се отвори и сред прашния облак се появи дребна фигура, движеща се енергично към него по неравния терен. Когато непознатият се приближи, Райли видя, че е облечен в панталони цвят каки и черно кожено яке, а на очите си имаше слънчеви очила.

И едва когато разстоянието между двамата се скъси до няколко крачки, Райли осъзна, че пред него стои монсиньор Де Анджелис.

- Вие? - извика Райли, като се оглеждаше и се опитваше да направи връзка между появили се хеликоптер и привидението пред себе си. Последното завъртане от замиращата перка отвори якето на свещеника и агентът веднага зърна кобура на „Глока", скрит под мишницата му. Напълно шашнат, той хвърли поглед към вътрешността на хеликоптера, където видя снайперистка пушка, стисната в краката на човек, който точно в този момент палеше цигара с нехайството на отегчен екскурзовод. Срещу него седяха още двама души с турска военна униформа.

В съзнанието на Райли запрепускаха противоречиви мисли. Огледа свещеника от глава до пети, след което посочи към машината и попита:

- Какво е това? И какво, по дяволите, става тук?!

Де Анджелис свали слънчевите си очила и Райли забеляза, че погледът му е доста променен. Липсваше им онази всеопрощаваща благост, която той излъчваше в Ню Йорк. Вечно зацапаните очила, които тогава носеше, очевидно бяха прикривали изключително успешно заплахата, която сега се излъчваше от него.

- Успокойте се!

- Не ми казвайте да се успокоя? - избухна Райли. - Та вие едва не ни убихте горе! Кои, по дяволите, сте вие и откъде накъде ще ни превръщате в дивеч?! Знаете ли колко хора загинаха там горе?!

- Не ми пука - изрече спокойно Де Анджелис. - Ванс трябва да бъде спрян! На всяка цена! И тъй като неговите хора бяха въоръжени.

Райли вече кипеше от гняв.

- И какво сте му подготвили? Да го изгорите и него на кладата? Абе, вие да не би да сте се загубили в някоя времева дупка?! Дните на Инквизицията отдавна свършиха, отче! Ако предположим, че сте такъв, де! - После посочи към снайперистката пушка в краката на Плънкет и добави: - Да не би онова там да е сред стандартните средства за благослов на Ватикана в наши дни?

Де Анджелис го фиксира със смразяващ поглед и изрече през зъби:

- Заповедите ми не идват единствено от Ватикана.

Райли обгърна с поглед хеликоптера, войниците в него, цивилния мъж със снайперистката пушка, приседнал до тях. Беше зървал и преди подобни хладни, безучастни, безчувствени погледи.

Спомените му се втурнаха бързо през събитията от въоръженото нападение на музея насам и внезапно всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото.

- Лангли! - извика той и поклати зашеметено глава. - Значи ти си проклет шпионин, така ли? Цялата тази история... - Не довърши. В този момент и другото се подреди в главата му. - Значи Гюс Уолдрън, Бранко Петрович... Всички рицари в Ню Йорк... Не е бил Уилям Ванс! През цялото време си бил ти, нали така?! - Хвърли се напред, сграбчи яката на свещеника и го разтърси. - Ти си...

Но нямаше време да довърши изречението си. Реакцията на свещеника беше светкавична. Той парира ръцете на Райли, сграбчи едната, изви я рязко и го накара да коленичи.

- Нямам време за подобни глупости! - просъска, като задържа за момент агента от ФБР, преди да го запокити на земята.

Райли изплю пръстта от устата си и усети как пулсиращата му ръка се раздира от болка. Свещеникът пристъпи две крачки напред и закръжи като лешояд около поваления агент.

- Къде са? Какво е станало тук?

Много бавно Райли се вдигна отново на крака. Забеляза, че цивилният в хеликоптера го наблюдава с презрителна усмивка. Усети отново надигащия се в гърдите му гняв. Дори и да бе хранил известни съмнения относно степента на лично участие на свещеника в грозните убийства в Ню Йорк, то тази демонстрация на физическата му мощ ги стопи окончателно. Подобен захват му беше добре познат - този човек притежаваше ръце на убиец.

Помъчи се да поизчисти праха от себе си, след което вдигна очи към Де Анджелис и попита:

- Какъв си ти точно? Божи човек с пистолет или човек с пистолет, който е открил Бога?

- Искам да се успокоиш. С теб сме на една и съща страна.

- Тогава какво беше онова при язовира? Може би приятелски огън?

Де Анджелис плъзна студения си, нагъл поглед по лицето на агента и накрая изрече с равен тон:

- В тази битка никой не е толкова важен, че да си струва да бъде пощаден! - Направи пауза, очевидно изчаквайки значението на тези думи на проникне по-дълбоко в съзнанието на Райли. - Трябва да проумееш нещо много важно. Ние водим война. Война, която продължава вече повече от хиляда години. Онова понятие за „сблъсъка на цивилизациите" въобще не е просто колоритна теория, измислена от някакъв кабинетен плъх. Сблъсъкът е напълно реален. И продължава дори в момента, в който говорим. Даже нараства, става все по-опасен, все по-коварен, все по-заплашителен с всеки изминал ден. И няма да изчезне никога. А в основата му наистина е религията, защото независимо дали ти харесва или не религията е феноменално оръжие! Тя е в състояние да достигне до сърцата на хората и да ги накара да вършат всякакви невъобразими неща!

- Като например да убиват заподозрени в болницата ли?

Де Анджелис въобще не му обърна внимание.

- Преди двадесетина години комунизмът беше започнал да се разпространява като раково образувание. Как, според теб, спечелихме Студената война? Какво, според теб, успя да свали комунизма? Да не би да мислиш, че е стратегическата отбранителна инициатива „Междузвездни войни" на Рейгън? Или удивителната некомпетентност на Съветското правителство? Нищо подобно! Папата го направи! Полски папа, който поддържа връзка със своите сънародници и ги поощрява да съборят онази стена с голи ръце! Хомейни направи същото - излъчваше речите си от Париж, докато беше в изгнаничество, за да подклажда религиозния плам на духовно зажаднелите си сънародници на хиляди километри от него, да ги вдъхновява и да изрита по този начин шаха. Да, това наистина беше голяма грешка от наша страна... И ето къде сме днес! Защото сега Бин Ладен постъпва по същия начин! - Направи пауза, смръщен вътрешно, а после прониза Райли с поглед. - Подходящите думи са в състояние да преместят и планини! Или да ги унищожат. И въпреки иначе богатия ни арсенал от оръжия, най-могъщото сред тях е религията! Затова не можем да си позволим да го изгубим! Всичко зависи от нея - нашият начин на живот, всичко, за което се борим още много преди ти да влезеш в Бюрото... Всичко! Така че, въпросът ми към теб е простичък. Както се изрази красноречиво веднъж нашият президент, ти с нас ли си или си против нас?

Челюстта на Райли се скова. Усети онази позната тежест в гърдите си. Стената на съмнението, която бе побързал да издигне, бе автоматично срината от самото присъствие на свещеника пред него. Думите му му подействаха дори още по-зле, отколкото тирадата на Ванс.

- Значи всичко това е вярно? - попита той, като че ли излизащ от гъста мъгла.

Отговорът на свещеника беше много бърз:

- Има ли някакво значение?

Райли кимна разсеяно. Вече не беше сигурен в нищо. Де Анджелис огледа гората наоколо и накрая отбеляза:

- Доколкото схващам, астролабът вече не е при теб.

- Кое?

Крайно неохотно и все още изпълнен с дълбоко недоверие към него, Райли му разказа случилото се предната вечер.

Свещеникът обмисли ситуацията и отбеляза:

- Преднината им не е много голяма, а освен това имаме най-обща представа за мястото, накъдето са тръгнали. Ще ги открием. - После се обърна към хеликоптера, направи кръгово движение с ръка, с което даде сигнал на пилота да включва двете турбини, извърна се отново към агента и го подкани: - Хайде да тръгваме!

- Не! И знаеш ли какво? Ако всичко това наистина е една голяма лъжа... Надявам се всички да потънете заедно с нея!

Де Анджелис се извърна към него, този път наистина изумен.

Райли издържа известно време на унищожителния му поглед, след което добави:

- Всички вървете по дяволите! И ти, и твоите приятелчета от Ватикана и ЦРУ! Мен вече не ме бройте!

После се обърна и се отдалечи.

- Нуждаем се от теб! - подвикна след него свещеникът. - Можеш да ни помогнеш да ги открием!

- Сами си ги намерете! Аз бях дотук! - извика в отговор той, без да си прави труда да се обръща.

- А какво ще стане с Тес? Ще я оставиш с него ли? Тя все още може да ни помогне! И ако някой може да говори с нея, то това си само ти!

Райли се обърна и този път направи две крачки назад. По многозначителния поглед на Де Анджелис разбра, че гой е наясно колко близки бяха станали двамата с Тес. Но после само сви рамене и отговори:

- Вече не мога.

- И какво възнамеряваш да правиш сега? Да изминеш пеша целия път до Ню Йорк?

Обаче Райли отново не спря. Нито пък си направи труда да отговаря.

Свещеникът отново го извика. Този път в гласа му се усети гняв, подправен с известно отчаяние.

- Райли!

Агентът се закова на място, наклони леко глава и накрая реши да се обърне.

Де Анджелис веднага хукна към него. Устните му бяха оформени в усмивка, макар че погледът му си оставаше все така безстрастен и далечен.

- Щом аз не мога да те убедя да работиш с нас, може пък да те запозная с някого, който да те убеди!

71.

Който и да бе организирал пътуването им - Ватикана или ЦРУ, си бе свършил работата безупречно. Хеликоптерът ги откара до една военновъздушна база близо до Караджасу, недалече от мястото, откъдето Райли и Тес бяха поели само преди няколко дена. След като стигнаха там, двамата с Де Анджелис се прекачиха на очакващия ги „Гълфстрийм IV", пристигнал от летището в Даламан, за да ги вземе, откъдето ги откара право в Италия. Преминаването през митницата в Рим се оказа фасулска работа. По-малко от три часа, след като свещеникът се материализира сред облак прах в планините на Турция, двамата с Райли вече се носеха през Вечния град.

Агент Райли се нуждаеше спешно от душ и чисти дрехи, но тъй като Де Анджелис очевидно много бързаше, му се наложи да се задоволи с панталони и сива тениска, взети набързо от снабдителния център на турската военна база. Не че се оплакваше. След влажния костюм тази униформа му бе добре дошла, а което беше още по-съществено, той също бързаше. Притесненията му по повод безопасността на Тес нарастваха с всеки изминал час. Искаше да я намери, макар че засега предпочиташе да не се задълбава прекалено относно мотивите, които го движеха.

Наред с това вече не беше убеден, че е постъпил правилно, като прие поканата на свещеника. Нямаше никаква представа кой и какво го очаква, а освен това бе на мнение, че колкото по-скоро се върне в Турция, толкова по-добре. Но вече беше прекалено късно да се отказва. Настоятелността на Де Анджелис му беше подсказала, че поканата за среща с неизвестния човек не е някаква си случайна приумица.

Още от самолета бе зърнал базиликата „Свети Петър", а сега, докато колата ги носеше през натовареното движение, я видя отново. Църквата просто изникна пред очите му - колосалното ѝ кубе се издигаше величествено сред маранята и хаоса на претъпкания град. И въпреки че гледката на подобна грандиозна сграда обикновено събуждаше чувство на преклонение в сърцата и на най-закоравелите атеисти, единствените чувства, които Райли усети у себе си, бяха на предателство и гняв.

Колата се отправи по Виа де Порта Анджелика и се насочи към портата „Света Анна". Точно в мига, в който стигнаха пред огромните врати от ковано желязо, колоритен швейцарски гвардеец ги отвори широко.

Колата спря пред каменна сграда с колони и Де Анджелис веднага излезе. Райли го последва по няколкото стъпала, след което се озоваха в двойно изолирания вестибюл. Тръгнаха бързо по коридора, покрит с каменни плочи, минаха през мрачни стаи с високи тавани, изкачиха мраморната стълба и най-сетне се озоваха пред изящно резбована дървена врата. Свещеникът свали слънчевите си очила и ги замени със старите си.

Райли го наблюдаваше изумено как с лекотата на велик актьор, който всеки миг трябва да излезе на сцената, Де Анджелис накара изражението си да претърпи невиждана метаморфоза - безмилостното лице на тайния оперативен агент бе заменено от благата усмивка и спокойния поглед на добрия свещеник, който се бе появил при тях в Ню Йорк. И за още по-голяма изненада на Райли, той си пое дълбоко дъх и едва тогава се осмели да почука на вратата.

Отговорът дойде бързо.

- Влезте!

Де Анджелис отвори вратата и пристъпи първи вътре.

Попаднаха в стая колкото пещера. Стените ѝ бяха покрити отдолу до горе с лавици, които преливаха от книги. Върху дъбовия паркет на пода не се виждаха килими. В единия ъгъл имаше камина, пред която бяха поставени голям диван с плюшена дамаска и два идентични фотьойла от двете му страни. До високите френски прозорци на едната стена бе поставено голямо писалище с меко тапициран стол от едната страна и три по-твърди стола - от другата.

Единственият човек в стаята - едър, импозантен мъж с посребрена коса, излезе иззад бюрото и поздрави с добре дошли Де Анджелис и неговия гост. Върху лицето на домакина бе изписана строга безкомпромисност.

Монсиньор Де Анджелис представи на Райли кардинал Мауро Бруньоне и двамата мъже си стиснаха ръце. Ръкостискането на кардинала се оказа неочаквано силно. Райли усети как очите на стария човек го разглеждат с обезпокоителна прямота. Без да сваля очи от госта си, Бруньоне размени няколко думи на италиански със свещеника, които агентът на ФБР изобщо не схвана.

- Заповядайте, седнете, агент Райли! - покани го най-сетне домакинът им, като кимна по посока на дивана. - Надявам се, че ще приемете благодарността ми за всичко, което сторихте до момента и ще сторите в бъдеще във връзка с тази пренеприятна история. Както и за това, че сте съгласили да бъдете днес мой гост!

Веднага щом Райли се настани на посоченото му място, кардинал Бруньоне даде да се разбере, че не е в настроение за празни приказки. Без никакви заобикалки започна:

- До мен достигна известна информация за вас. - При тези думи Райли извърна поглед към свещеника, който обаче предпочете да съзерцава тавана. - Казаха ми, че вие сте човек, на когото може да се има доверие и който не допуска компромиси със своята почтеност.

При тези думи кардиналът направи пауза, а очите му пронизаха Райли.

- Просто искам да знам истината! - заяви спокойно, но убедено той.

Мауро Бруньоне се приведе напред, притиснал силно големите си квадратни длани една срещу друга.

- Опасявам се, че истината е точно такава, каквато я вещаят страховете ви!

Настъпи мъртвешко мълчание. После кардиналът се изправи от фотьойла си и пристъпи тежко към френските прозорци. Извърна поглед навън и примижа от ярката светлина на слънцето.

- Деветима мъже... Деветима дяволи... Появили се в Йерусалим и Балдуин им дал всичко, което поискали. Мислел си, че са на наша страна, че са там, за да разпространяват Божието слово. - При тези думи от устата на кардинала излезе хъхрещ звук, който при нормални обстоятелства би прозвучал като смях, но Райли усети, че е просто външен израз на изключително болезнена мисъл. Гласът на Бруньоне се превърна с гърлен тътнеж, когато изрече: - Голям глупак! Да им повярва така лековерно!

- Какво са намерили там?

Бруньоне си пое дълбоко дъх - нещо като вътрешна въздишка, след което се обърна към агента от ФБР.

- Намерили са дневник. Изключително подробен и интимен дневник, нещо като евангелие. Дневникът на дърводелец на име Исая от Назарет. Изповедта на един... обикновен човек.

Райли усети как въздухът от дробовете му като че ли изтича.

- Просто обикновен човек?!

Кардиналът кимна мрачно, а раменете му внезапно се отпуснаха, сякаш върху тях бе легнал непосилен товар.

- И както неговото собствено евангелие недвусмислено сочи, Исая от Назарет, или просто Исус, не е Син Божи.

Тези думи отскочиха от мозъка на Райли. И измина сякаш цяла вечност, преди да се стоварят на дъното на стомаха му като цял тон камъни. После вдигна ръце и обгърна с тях въздуха.

- Значи всичко това...

- Всичко това - възкликна Бруньоне, - е най-доброто, което човекът, което обикновеният, смъртен, много уплашен човек, е успял да измисли! Всичко това е създадено с благородна цел! Поне в това не може да не вярвате! Какво бихте направили вие на наше място? Какво бихте сторили на наше място сега? В продължение на две хиляди години ние носим отговорността за вярванията, които са били изключително важни за мъжете, основали нашата Църква, и в които ние продължаваме да вярваме! Всяко нещо, което би подкопало устоите на тези вярвания, трябва да бъде спряно! Нямаме друг избор, защото не можем да изоставим своето паство - не сме имали това право нито тогава, нито го имаме сега! А днес би било дори още по-катастрофално, ако им кажем, че цялата ни вяра се основава на...

Не успя да довърши, очевидно борейки се с думите, които беше принуден да изрече.

- На масова заблуда? - помогна му Шон Райли.

- Но точно това ли е наистина? Какво, в крайна сметка, е религията, ако не вяра в нещо, което не се нуждае от доказателства? Вяра в определен идеал? А точно този идеал безспорно е бил повече от достоен за живота на хората. Всички имаме нужда да вярваме в нещо! Всички се нуждаем от вяра!

Да. Вяра.

Райли се опита да следва мисълта на кардинал Бруньоне. В неговия конкретен случай, по време на детството му, именно вярата му бе помогнала да се справи с ненавременната загуба на баща си. И именно вярата го бе направлявала през целия му съзнателен живот оттогава насам. И сега, когато най-сетне се намираше на мястото, което бе мечта за всеки вярващ - в самото лоно на римокатолическата Църква, му казваха, че всичко е една голяма измама.

- Но наред с това се нуждаем и от честност - контрира гневно той. - Нуждаем се от истината!

- Да, но преди всичко човек се нуждае от своята вяра. При това сега много повече, от когато и да било! - не се предаваше кардиналът. - И онова, с което в момента разполагаме, със сигурност е по-добро от нищо!

- Вяра в какво?! Вяра във Възкресението, което така и не се е случило? - стрелна го Райли. - Вяра в рая, който не съществува?

- Повярвайте ми, агент Райли, редица свестни мъже са се борили с тази дилема години наред. И всички до един са стигнали до същия извод - че тя трябва да бъде съхранена! Защото дори и само мисълта за противното е прекалено кошмарна, за да си я позволим!

- Но в църква ние въобще не говорим за Неговите слова и Неговите напътствия! Говорим единствено за Неговите чудеса и Неговото възкресение!

- Християнството не се гради върху проповедите на някакъв си мъдрец! - извика властно Бруньоне. - Християнството се гради върху нещо с далеч по-силен отзвук - върху думите на Божия син! А Възкресението не е само някакво си чудо - то лежи в самите основи на нашата църква! Лишете го от основите му и всичко се срива! Църквата се срива! Спомнете си словата на Свети Павел във второто послание към коринтяните: „И ако Христос не беше възкръснал, то тогава всичките ни проповеди са били напразни, и вярата ни също е била напразна!".

- Но тези думи са казани не от него, а от създателите на институцията, която днес наричаме Църква! - избухна Райли. - А нали целта на религията е да ни помогне да проумеем защо сме тук, да разберем мястото си в този свят?! И как да се сдобием дори с нищожна представа за това, щом даже основите на тази религия са фалшиви?! Та въпросната лъжа оформя всеки един аспект от живота ни днес!

Мауро Бруньоне издиша тежко и кимна в знак на съгласие. После изрече твърдо:

- Вероятно е точно така. И щеше да бъде така, ако всичко това бе започнало сега, а не преди две хиляди години. В подобен случай щяхме да подходим към ситуацията по съвсем различен начин. Но нещата са такива, каквито са. И не започват от сега. Вече съществуват. Предавани са ни поколения наред, затова сме длъжни да ги съхраним. Ако постъпим по друг начин, ще разрушим всичко. В резултат на което, опасявам се, ще нанесем непоправим удар на целия ни така крехък свят. - Очите на кардинала вече не бяха фокусирани върху госта му, а върху нещо, много далеч оттук, нещо, което като че ли му причиняваше огромна болка. - Ние сме все в отбрана още от самото си начало. Вероятно процесът е напълно естествен, като се има предвид позицията ни, ала отбраната ни става все по-трудна и по-трудна... Не може да се каже, че съвременната наука и философия окуражават особено вярата. А за това състояние на нещата сме виновни отчасти и ние самите. Историята ни е пълна с прекалено голямо изобилие от разриви и диспути. От прекалено много доктринизъм, прекалено много шарлатани и отрепки, говорещи от наше име, прекалено много алчност и поквара. Оригиналното послание на Исус бе опорочено от егоисти и тесногръди особи, беше подкопано от дребни междуличностни съперничества и безкомпромисни фундаменталисти. Бяхме принудени да изтърпим обиди, а после да скалъпваме заговори, за да ги прикрием. Ужасни обиди! За голямо съжаление ние не успяваме да вървим в крачка с бързо променящия ни се свят, а точно сега, в момент, когато сме особено уязвими, миналото отново се връща, за да ни заплаши - точно както е било и преди деветстотин години. Само че днес тази постройка, която изградихме, е много по-голяма и могъща, отколкото някога са си представяли! И затова и срутването ѝ ще има далеч по-катастрофални последици за целия свят!

Може би, ако основавахме Църквата днес, с истинската история на Исая от Назарет - добави Бруньоне, - може би тогава бихме го направили по различен начин. Може би щяхме да избегнем объркващите догми и да постъпим простичко. Вземете за пример исляма. Те са избегнали нашите грешки. При това само седемстотин години след разпъването на кръста. Някакъв мъж излиза пред хората и казва: „Няма никой друг бог, освен Бог (Аллах), и аз съм неговият пророк!". Никакъв Месия, Никакъв Божи син, никакъв Отец или Свети дух, никаква объркваща Света троица - просто Божий пратеник. Затова простотата на неговото послание се разпространява с бързината на огън. Неговите последователи едва не превземат целия свят за по-малко от едно столетие и за мен е изключително болезнено, като виждам, че в наше време това е най-бързо разпространяващата се религия в света. И това, въпреки че те изостават даже и от нас по отношение на реалностите и нуждите на съвремието, което неминуемо ще им създаде редица проблеми някъде по пътя. Ала ние специално изоставаме много. Ние изоставаме и сме изключително арогантни... Затова сега си плащаме за това отношение, при това - точно когато хората се нуждаят от нас най-много!

Защото те наистина се нуждаят от нас. Нуждаят се от нещо, за което да се уловят. Погледнете само колко тревожност цари около вас, колко гняв, колко алчност и кори-столюбие, колко корупция, която обхваща света от върховете до низините! Вижте само моралния вакуум, духовния глад, липсата на всякакви етични ценности! С всеки изминал ден светът става все по-фаталистичен, все по-циничен и егоистичен. Напълно лишен от илюзии. А човекът се превръща в едно апатично и напълно безразлично същество. Крадем и убиваме в безпрецедентни мащаби. Корпоративните скандали касаят милиарди долари. Войни се обявяват напосоки, без никаква причина. Милиони хора загиват по време на геноцид, и то в XXI век. Науката може и да ни е помогнала да се отървем от болести като чумата и едрата шарка, но предимствата ѝ се компенсират повече от достатъчно от опустошението, което причинява на нашата планета и от факта, че ни превръща в нетърпеливи, изолирани, ожесточени същества! По-щастливите сред нас може и да живеят по-дълго, ала дали животът ни е по-пълноценен и спокоен? Дали светът наистина е по-цивилизован, отколкото е бил преди две хиляди години?

Преди стотици години ние просто не сме познавали нищо по-добро от онова, което сме имали. Хората почти не са познавали писмото и четмото. Днес, в нашата така наречена просветена епоха, какво извинение имаме за своето опустошително поведение? Човешкият ум и интелект може и да се радват на прогрес, но що се отнася до душата му... опасявам се, че тя изостава, и дори бих казал, че е в упадък. Отново и отново човекът държи да доказва, че дълбоко в себе си е просто един див звяр. Макар Църквата да му повтаря непрекъснато, че той е дарен с много по-велики сили, той пак съумява да се държи по най-безобразен и жесток начин! Уви, повече от очевидно е, че ние постепенно губим способността си да вдъхновяваме хората за добри дела. Ние не можем да помагаме на хората. Църквата вече не е в състояние да се докосне до тях. И което е още по-лошо, използват ни като уцобно извинение за войните и кръвопролитията си! Истината е, че сме се втурнали главоломно към криза с непредвидими мащаби. Днес ние се държим единствено на ноктите си, за да не полетим в пропастта. И надали има по-лош момент за подобно откритие, към което вашите приятели се стремят така настървено!

Бруньоне замълча и отправи поглед към другия край на стаята, към Райли.

- Може пък да е просто неизбежно - обади се гостът му примирено. - Може би това е история, на която трябва да се сложи точка.

- Да, вероятно Църквата наистина умира с бавна смърт - съгласи се кардиналът. - В крайна сметка всички религии на някакъв етап губят мощта си, а нашата продължи много по-дълго от всички останали. Ала едно внезапно разкритие от подобен характер ще причини на света далеч повече размирици, отколкото можете да си представите! Да отнемеш всичко толкова неочаквано, да причиниш подобен шок...

Въпреки всичките си недостатъци Църквата все още играе важна роля в живота на мнозина. Милиони хора разчитат именно на вярата си, за да ги преведе през трудностите на живота. Тя все още успява да даде успокоение, дори и на не толкова ревностните си членове. И което е по-важно, тя ни дарява с нещо, което е жизненоважно за съществуванието ни - помага ни да преодолеем вековечния си страх от смъртта и ужаса от онова, което може би предстои след нея.

Без вярата си във Възкресението на Христос милиони души просто ще бъдат запратени да се носят безцелно по течението. Не си правете никакви илюзии, агент Райли! Ако позволим подобно нещо да излезе на бял свят, ще потопим света в отчаяние и безнадеждност в далеч по-големи мащаби, колкото можете да си представите!

В стаята се възцари тягостно мълчание, което се стовари най-вече върху Райли. За него като че ли нямаше изход от противоречивите мисли, които се надпреварваха в ума му. Спомни си за мига, когато лично той бе започнал това пътешествие - как бе стоял на стълбите през музея „Метрополитън"... а ето, че сега седеше в самия епицентър на вярата си и водеше един крайно смущаващ разговор, който би предпочел никога да не преживява.

- Откога знаете? - обърна се той към кардинала.

- Лично аз ли?

- Да.

- Откакто поех настоящия си пост. Което ще рече, от тридесет години.

- Но все пак сте успели да се помирите с тази мисъл?

- Да се помиря ли? - не го разбра Бруньоне.

- Искам да кажа, да я приемете - уточни агентът.

Кардиналът се замисли, а очите му заискриха с мрачна тревожност. Накрая отговори:

- Лично аз никога няма да се помиря с тази истина, поне в смисъла, който, както смея да предполагам, вие влагате в тези думи. Но иначе съм се нагодил някак си. Това като че ли е най-доброто, което успях да сторя в случая.

- А кой друг я знае? - попита Райли и усети неволния укор в гласа си.

Кардиналът като че ли също го усети.

- Само шепа от нас.

Шон Райли се запита какво ли означава това. Ами папата? Дали и той знае истината? Реши, че на всяка цена трябва да разбере - не можеше да си представи папата да не я знае, но все пак си наложи да се въздържи и да не задава този въпрос. Прекалено много удари наведнъж. Стигаха му за днес.

Затова се залови за друга една мисъл, която също напираше и не му даваше покой. Полицейските му инстинкти се бяха събудили и разравяха със зъби и нокти боклуците, които се бяха насъбрали в последно време в съзнанието му.

- А откъде сте сигурни, че доказателството е истинско? Реално? Достоверно?

Очите на Мауро Бруньоне светнаха и на устните му заигра лека усмивка. Очевидно беше окуражен от опита на Райли да защити до последно вярата си, макар че думите му изгориха и последните мостове на надеждата, която агентът си беше позволил да таи.

- Когато тамплиерите са открили този дневник, папата е изпратил най-именитите си експерти, за да оценят достоверността на находката. И те са потвърдили истинността ѝ.

- Ама това е било преди близо хиляда години! - възнегодува Райли. - Нищо чудно да са ги заблудили! Ами ако всичко е било фалшификат? От онова, което вече знам за тях, тамплиерите са били напълно в състояние да постигнат подобно нещо. И въпреки всичко вие сте готов да го приемете за неоспорим факт, макар да не сте го зървал с очите си! - Точно в момента, в който произнесе тези думи, изводите от тях се стовариха като чук върху главата му. - Което означава, че... че вие открай време сте се съмнявал в словата на Евангелията?!

Бруньоне отвърна на възмущението на госта си с лъчезарно, успокояващо изражение.

- Сред нас има мнозина, които са на мнение, че тези истории трябва да се приемат единствено в метафоричен смисъл. Да проумееш християнството, означава да схванеш сърцевината на посланието му. Въпреки това повечето от вярващите приемат всяка от думите в Библията за чиста монета, просто защото дълбоко в себе си им се ще да чуят нещо по-добро, нещо по-истинско. Лично аз вероятно се падам някъде по средата между тези две групи. Вероятно всички ние вървим по тънката разделителна линия между въображението си, свободно да се наслаждава на вдъхновението на чудесата, и разума си, който непрекъснато се съмнява в тяхната истинност. Ако онова, което са открили тамплиерите, в крайна сметка се окаже фалшификат, то със сигурност ще ни помогне да прекарваме повече време откъм страната на въображението и вдъхновението на тази линия, ала докато не разберем какво точно са носели на онзи кораб... - Не довърши. Прикова погледа на Райли и запита простичко: - Ще ни помогнете ли?

Райли не отговори веднага.

Плъзна поглед по дълбоките бръчки върху лицето на човека, който стоеше пред него. Въпреки че бе убеден в искреността на кардинала, той не хранеше никакви илюзии по отношение мотивите на монсиньор Де Анджелис. Беше наясно, че ако реши да им помогне, ще бъде принуден да си сътрудничи със свещеника - перспектива, която въобще не му допадаше.

Извърна се към Де Анджелис. Нито една от думите, които бе чул днес, не бе допринесла за смекчаване на дълбокото недоверие, което хранеше към двуличния свещеник и неговите методи на действие. Даваше си сметка, че на някакъв етап ще бъде принуден да се справи с него.

Ала сега го очакваха по-належащи въпроси. Тес беше някъде с професор Ванс. И двамата се бяха отправили към едно откритие, заредено с потенциално унищожителна мощ за милиони човешки души.

Обърна се отново към кардинал Бруньоне и отговори също така простичко:

- Да.

72.

Нежен югоизточен ветрец галеше водите около корабчето „Саварона" и завихряше лека солена мъгла, която Тес почти вкусваше, застанала на задната палуба на някогашния траулер. Обожаваше свежото утро в морето, както и успокояващата тишина, която настъпваше с всеки залез. Трудно се преживяваха единствено дългите часове между тях.

Имаха голям късмет, че откриха „Саварона" за такъв рекордно кратък срок. През последните години търсенето на кораби за подводни проучвания беше нараснало рязко. В допълнение към морските биолози, океанографите, нефтените компании и създателите на документални филми - обичайните клиенти на тази услуга, на пазара се бяха появили и две нови групи: гмуркачите авантюристи - разрастващ се легион от хора, които с удоволствие плащаха хиляди долари, само и само да се сдобият с възможността да се запознаят отблизо с „Титаник" или да се затворят в хидрометалните капсули на 8000 фута под повърхността на океана до Азорските острови; и търсачите на съкровища или, както те самите предпочитаха да бъдат наричани напоследък, „археолозите с търговска цел".

Най-съществена роля за намирането на този конкретен кораб бе изиграл интернет. След няколко телефонни разговора и кратък полет със самолет след това, Ванс и Тес бяха успели да стигнат до Пиреус - пристанището на Атина, където бе закотвена „Саварона".

Капитанът - удивително красив гръцки авантюрист на име Георгиус Расулис, отначало бе отхвърлил предложението на професора под претекст, че това щяло да наруши графика му. Заяви, че вече се подготвял да приеме на борда група историци и филмов екип, които трябвало да закара в Егейско море в търсене на някаква изгубена флота персийски триреми. Расулис поясни, че може да предложи услугите си на Ванс само за три седмици, защото после трябвало да отплава на север, а както той самият обясни, три седмици въобще не били достатъчни за подобно начинание.

Оказа се, че корабът му бил резервиран за два месеца напред, което си беше относително кратък период, като се имаше предвид, че намирането на кораби, претърпели корабокрушение през древността, си беше равнозначно на намирането на игла в купа сено. Ала Ванс пък разполагаше с нещо, с което не можеше да се похвали почти нито една експедиция - астролаба, който, според него, щял да стесни обсега им на търсене в рамките на десетина квадратни морски мили.

Уилям Ванс бе казал на Расулис, че търсят плавателен съд на кръстоносците, намеквайки за възможността там да има и голямо количество злато и други ценни предмети, които са били изнесени от Светите земи веднага след падането на Акра. Крайно заинтригуван, капитанът неохотно се бе съгласил да приеме поръчката им, повлечен от ентусиазма на Ванс, от заразителната вяра на професора в способността на древния навигационен уред, както и от не малка доза алчност.

За Расулис не беше проблем да удовлетвори молбата на Ванс за пълна дискретност. Беше свикнал с търсачите на съкровища, тоест, с археолозите с търговска цел, и тяхната настойчивост да избягват публичността. И като се имаше предвид, че беше договорил и солиден дял и за себе си от въпросното съкровище, то и той самият имаше интерес да не позволява на външни натрапници да се появяват неканени на техния купон. После бе обяснил на Ванс, че първоначално корабът щял да обходи търсената област по периферията, а след това за няколко часа щял да се отправи в друга посока, за да отвлече вниманието на евентуалните любопитни зяпачи от основната цел - тактика, която пасваше перфектно на целите на професора.

Последният път, когато Тес се бе занимавала с нещо подобно, бе покрай брега на Александрия, в Египет, когато Клайв Едмъндсън ѝ бе налетял така непохватно. Оттогава беше изминало доста време и сега тя откриваше за пореден път едно от най-характерните черти на подобно търсене -то изискваше огромно търпение.

Часовете и дните се нижеха, а тя се отнасяше в мисли, несъзнателно приковала поглед върху двата кабела, които се влачеха след стария кораб и потъваха в разпенените вълни. Единият от тях придържаше нискочестотен сканиращ сонар, който улавяше всяка забележима издатина по морското дъно, а другият бе свързан с магнитометър за магнитен резонанс, който разпознаваше всички железни предмети сред останките долу. Установи, че непрекъснато си припомня миговете, която я бяха довели дотук, на шестдесетина километра от крайбрежието на Турция, на един кораб за подводни проучвания, при това с мъж, който бе организирал въоръжено нападение на музея „Метрополитън" - обир, при който бяха загинали и доста хора.

През първите няколко дена решението да напусне Райли и да тръгне с Ванс не ѝ даваше мира. Пронизваха я вина и угризения на съвестта, понякога я обземаше и паника и често ѝ бяха необходими доста усилия на волята, за да потуши импулса си да се махне веднага от кораба и да забрави за всичко. Но с напредването на времето и угризенията, и тревогите ѝ като че ли се стопиха.

Понякога, когато се питаше дали изобщо е трябвало да предприема подобна стъпка или не, тя правеше всичко възможно да подложи мислите си на рационален анализ и да ги отблъсне надалече, като се убеждаваше, че постъпва правилно. И не само заради самата себе си - както бе изтъкнала и пред Райли, откритие от подобен характер ще допринесе значително за нейната лична кариера, а оттам - за финансовата стабилност на семейството ѝ и добруването на Ким. Същевременно обаче то имаше значение и за цялото човечество. Затова в крайна сметка стигна до извода, че няма никакъв смисъл да се опитва да оправдава постъпките си. Просто знаеше, че това откритие я привлича неудържимо и се чувстваше длъжна да го направи.

Единственото притеснение, което знаеше, че не е в състояние да потуши, бе за Шон Райли. Питаше се къде ли е той сега и какво ли прави. Спомни си как го бе изоставила и бе побягнала като крадец в нощта. Тази постъпка също не се поддаваше на обяснение. Да, бе постъпила грозно и тя си го знаеше. Беше изложила на опасност живота му.

Как можа да постъпи толкова безотговорно?! Искаше ѝ се да разбере, че той е добре. Искаше ѝ се да може да му се извини и да му обясни защо го е направила, ала си даваше сметка, че точно за този удар нямаше извинение. И никога нямаше да може да му се реваншира, поне що се отнася до него самия.

Същевременно обаче знаеше, че Ванс е напълно прав, когато каза, че Райли ще предаде откритието им на хора, които ще го заровят. А точно с тази мисъл тя никога нямаше да може да живее. Колкото ѝ да я болеше, осъзна, че и в двата случая връзката им с Райли беше обречена - и ироничното в случая бе, че виновникът за това е същото онова нещо, което ги бе събрало.

Точно в този момент „Саварона" направи нов завой. Тес отправи поглед към кабелите, а оттам към хоризонта, където няколко тъмни облака загрозяваха иначе ясносиньото небе. Почувства познатата тежест в гърдите си. Нещо я тревожеше още от нощта, когато беше избягала с Ванс. Някакво чувство, което не ѝ даваше мира, което я изяждаше отвътре и не ѝ позволяваше да си поеме дъх. И със завършването на всяка следваща обиколка на кораба и затварянето на кръга това чувство ставаше все по-силно и неустоимо. Дали постъпва правилно? Достатъчно добре ли е обмислила нещата? Не е ли по-добре някои тайни да си останат завинаги скрити? Дали точно в този случай преследването на истината може да се определи като мъдро и благородно начинание? Дали то няма да спомогне за от-прищването на невиждана катастрофа върху целия свят?

Съмненията ѝ бяха потушени от появата на Уилям Ванс. Той излезе от кабината на щурвала и застана до нея на рей-линга. Изглеждаше ядосан.

- Още нищо ли? - попита го тя.

Той поклати глава и отвърна:

- Тази обиколка сега е последната, а после ще трябва да се махнем от квадранта за днес. Но иначе не се притеснявам. Още само три дена и ще сме покрили цялата област, която ни интересува. - Обърна се към нея, усмихна се и прошепна: - Ще го намерим!

Периферното му зрение долови някакво неясно движение далеч пред тях, придружено от жужене. Ванс присви очи, разглеждайки хоризонта, и накрая забеляза източника на шума. Тес проследи погледа му и също го забеляза - миниатюрна червена точица в далечината, хеликоптер, бръснещ морската повърхност на няколко мили от тях, насочващ се очевидно точно в тяхната посока. Очите им се приковаха върху хеликоптера, проследявайки го как лети право към тях, а после рязко завива. Само след секунди вече не се виждаше.

- Това май беше за нас, нали? - обади се Тес. - Като че ли ни търсят.

- Тук не могат да ни сторят кой знае какво - сви рамене Ванс. - Намираме се в международни води. От друга страна обаче, за тези хора не може да се каже, че играят по правилата, не мислиш ли? - Обърна се, хвърли поглед към мостика, където един от инженерите тъкмо влизаше в контролната зала, и допълни: - Знаеш ли кое е смешното?

- Убягва ми - отговори кисело Тес.

- Екипажът, ето това. Те са седем, а ние сме двама. Общо правим деветима. - Засмя се тихо. - Деветима. Точно както Уго дьо Павен и неговите хора. Поетично съвпадение, не мислиш ли?

Тес извърна поглед. Не намираше абсолютно нищо поетично в онова, което правеха тук.

- Питам се дали и те не са хранели същите съмнения - изрече по едно време.

Ванс се обърна към нея и я загледа изпитателно.

- Да не би да имаш някакви колебания?

- А ти? - изрече тя с разтреперан глас и си даде сметка, че Ванс също го усеща. - Нямаш ли колебания относно онова, което правим тук, онова, което бихме могли да намерим? Не се ли тревожиш?

- Да се тревожа ли?!

- Много добре ме разбираш какво имам предвид. Не си ли се замислял някога за хаоса, което това откритие ще причини на света?

Ванс се изсмя пренебрежително и отвърна:

- Човекът е същество, достойно само за съжаление, Тес. Непрекъснато се стреми да намери нещо или някого, пред когото да се прекланя. И когато го намери, не се задоволява само той да му е обожателят - винаги трябва да има и други, по възможност всички хора, на всяка цена. Това е като клеймо върху живота на човека още от самото му зараждане! Да се тревожа? Точно обратното - нямам търпение това да стане! Нямам търпение да освободя милиони хора от една потискаща лъжа! Онова, което сега с теб вършим, е естествена стъпка напред в духовната еволюция на човека. Това е началото на една коренно различна нова епоха!

- Говориш за това, сякаш очакваш да бъде посрещнато с паради и фойерверки. Но много добре знаеш, че ще стане точно обратното. Случвало се е и преди. От сасанидите до инките историята изобилства от цивилизации, които са се срутили след дискредитирането на боговете им!

- Това са цивилизации, изградени на основата на лъжи - отбеляза непоколебимо Ванс. - Цивилизации, построени върху плаващи пясъци. Точно като нашата. Но твоите тревоги са напълно напразни, повярвай ми! Времената вече са други. Съвременният свят е далеч по-комплексен от някогашния.

- За тогавашното време и те са били най-напредналите цивилизации.

- Имай по-голямо доверие на онези бедни души, които ходят по църкви, Тес! Никога не съм твърдял, че процесът ще бъде безболезнен, но съм убеден, че те ще имат сили да издържат!

- Ами ако нямат?

Той вдигна ръце в жест на безпомощност, макар че в тона му подобна безпомощност липсваше, когато отвърна:

- Това си е за тяхна сметка.

Погледите им останаха приковани за момент, а после Тес се обърна. Втренчи се в хоризонта пред себе си. Като че ли от нищото пред тях бяха започнали да се материализират сиви облаци, а в далечината върху вълните се появиха бели шапчици пяна.

Ванс се облегна на перилата до нея и отбеляза:

- Тес, мислил съм много по този въпрос, повярвай ми! И трябва да ти кажа, че постъпваме правилно. Дълбоко в себе си и ти знаеш, че съм прав.

Тя въобще не се съмняваше, че той е мислил по въпроса. Беше наясно, че е обладан от тази мисъл и в професионален, и в личен план. Но знаеше, че го е разглеждал от своята изопачена гледна точка, през неясните лещи, пропукани от трагичната смърт на любимите за него хора. А дали е размишлявал достатъчно сериозно върху факта как подобна истина ще разтърси живота буквално на всяко същество на планетата? Как ще постави под въпрос не само християнската религия, но и самото понятие за религия? Как враговете на Църквата ще се вкопчат за нея, как хората ще се разделят, как милиони истински вярващи със сигурност ще загубят духовната ядка, която е крепяла техния живот?!

- Нали знаеш, че хората ще започнат да се съпротивляват? - обади се тя, изненадана от надеждата, която сама долови в гласа си. - Ще докарат експерти и от най-затънтените кътчета на света, само и само да дискредитират находката ни! Ще използват всички ресурси, които притежават, за да докажат, че това е фалшификация, а като се има предвид твоето минало... - Тук вече не посмя да продължи.

- Да, знам - кимна той, удивително примирен. - Точно поради тази причина бих предпочел ти да запознаеш света с нашата находка!

Тес усети как се вледенява. Вторачи се в него, ужасена от предложението му.

- Аз ли?!

- Разбира се! В крайна сметка, откритието е точно толкова мое, колкото е и твое. А както и ти самата намекна, поведението ми в последно време едва ли може да се нарече... - направи пауза, очевидно търсейки най-подходящата дума - достойно за почести.

Преди да отговори, Тес долови как двигателите на ко-рабчето замлъкват и то се обръща бавно по посока на лекия бриз. Зърна Расулис, който излезе на мостика, и насред вихъра от противоречиви мисли, който измъчваше съзнанието ѝ, го чу как ги вика.

Ванс задържа погледа си върху нея за няколко секунди, а после се обърна към капитана, който жестикулираше възбудено.

73.

Застанал мълчаливо в края на мостика, Райли наблюдаваше как монсиньор Де Анджелис и капитанът на „Карадениз" - върлинест мъж на име Каракаш, с гъста черна коса и извити мустаци, се приведоха над радара на патрулната яхта и избраха следващата си цел.

А такива имаше в изобилие. Тъмният екран беше изпълнен с десетки зелени примигващи сигнали. Някои от тях бяха придружени с миниатюрни, дигитални кодови номера, които подсказваха за кораб с модерен транспондер. Те бяха много по-лесни за идентификация и изключване, което ставаше с помощта на базата данни на Бреговата охрана и на мореплавателните списъци. Ала за съжаление бяха малко. Преобладаващата част от зелените примигващи то-чици на екрана бяха анонимни рибарски лодки и други мореплавателни съдове, които буквално бъкаха по бреговата ивица на Турция. И Райли знаеше, че ще им бъде доста трудно да открият онзи, на чийто борд се намираха Тес и Ванс.

Течеше шестият му ден по вода, което, що се отнасяше лично до него, бе повече от достатъчно. Много скоро му стана ясно, че не става за морски вълк. За негов късмет засега морето се държеше прилично и за още по-голям негов късмет нощите си прекарваха на сушата. Всяка сутрин отплаваха от Мармарис още на зазоряване, като сканираха цялото крайбрежие чак до Дванадесетте острова. Яхтата „Карадениз" - патрулна лодка от клас SAR-33, се движеше бързо и предлагаше относителен комфорт, а освен това бе в състояние да покрие удивително обширна област от крайбрежието само за един ден. Други лодки, базирани във Фетийе и Анталия, обхождаха водите на изток. В операцията бяха включени и хеликоптери „Агуста А-109", които извършваха полети на ниска височина и предупреждаваха патрулните яхти за евентуални цели.

Координацията между различните въздушни, морски и сухопътни единици от операцията по търсенето беше безупречна. Турската Брегова охрана имаше богат опит в патрулирането из тези гъсто преплитащи се морски пътища. Въпреки това им оставаше да покрият още доста обширно пространство, което никак не беше лесна работа при наличието на толкова много плавателни съдове за развлечение, които обикновено не даваха дежурства на радиостанциите.

Докато радарният оператор преглеждаше някакви карти на екрана пред себе си, а отговорникът за радиостанцията сравняваше бележките си с екипажа на един от хеликоптерите, Райли отмести поглед от монитора и се вторачи през люка на „Карадениз". С изненада установи, че на юг от тях времето като че ли се влошаваше. Хоризонтът постепенно се изпълваше от тъмни облаци, разделени от тънка ивица ярка жълтеникава светлина. Картината беше направо сюрреалистична.

Почти усещаше присъствието на Tec, а мисълта, че тя е някъде там, съвсем наблизо, и въпреки това недосегаема, не му даваше покой. Запита се къде ли е тя сега. Дали двамата с Ванс вече са успели да открият потъналия „Фалкън Темпъл"? Дали вече не са на път за... За къде? Какво ще направят с находката си, когато я открият? Как ще съобщят откритието си пред света? Беше мислил много за онова, което щеше да ѝ каже, когато ги настигнат, а най-изне-надващото за него бе, че гневът, който чувстваше към нея, като че ли отдавна отшумя. Истината бе, че Тес си имаше свои причини. За нея те си бяха съвсем основателни. Той може и да не споделяше нейното мнение, но знаеше, че амбицията е неразривна част от нейното същество и точно тя я кара да прави онова, което бе предприела.

Обърна се и отправи поглед към противоположната страна на хоризонта. И онова, което зърна там, го накара да застане на нокти. Небето там също се бе свъсило заплашително. Както изглеждаше, бяха притиснати между два противоположни фронта от лошо време. Бурите като че ли се движеха едновременно, връхлитайки върху тях. Райли пак се обърна към кормчията, който изглеждаше доста притеснен. Веднага след това помощник-капитанът се приближи до Каракаш и стана повече от ясно, че двамата започват да обсъждат проблема.

Капитанът се консултира с радара за времето и с барометъра, а после размени още няколко думи с двамата си помощници. Райли погледна към Де Анджелис, който се заслуша в думите им и му ги преведе.

- Доколкото схващам, днес може би ще се наложи да се върнем на брега по-рано от обичайното. Очевидно имаме не един, а цели два буреносни фронта, които напредват към нас с ужасяваща бързина. - При тези думи свещеникът погледна Райли в очите, усмихна се леко и допълни: - Да ви звучи познато?

Агент Райли вече бе успял да направи връзката, много преди Де Анджелис да насочи вниманието му върху нея. Всичко се развиваше притеснително сходно с онова, което Емар описваше с своето писмо. Забеляза, че Джо Плънкет, който беше навън и пушеше, също наблюдава потъмнелия хоризонт. После се обърна и видя, че двамата офицери вече се занимават с някакви компаси и монитори.

Точно в този момент операторът на радара извика нещо на капитана на турски. Каракаш пристъпи до монитора, последван от Де Анджелис. Райли откъсна поглед от буреносните облаци и също се приближи.

Според откъслечния превод на капитана, операторът на радара им показвал карта, върху която бил нанесъл маршрута на някакъв плавателен съд, чиито движения наблюдавал от известно време. От особен интерес за него бил един от корабите, който имал любопитен навигационен модел. Бил прекарал доста време, плавайки нагоре-надолу в конкретен морски коридор. Не че това само по себе си било необичайно. Спокойно можело да бъде рибарска лодка, обикаляща води, богати на улов. Няколко други точки се държали почти по същия начин. Но операторът забелязал, че докато до преди два дни този конкретен кораб прекарвал по два часа в обикаляне нагоре-надолу, а после се отправял нанякъде другаде, то точно сега съдът продължавал да стои на едно място в продължение вече на два часа. И което било още по-важно, от общо четирите кораба в тази област, трите вече се изтегляли, вероятно забелязали приближаващите бури. А четвъртият изобщо не помръдвал.

Райли се приведе, за да разгледа картата по-добре. И сам виждаше, че другите три кораба наистина са променили курса си. Двата от тях се бяха насочили към турското крайбрежие, а третият - към гръцкия остров Родос.

Де Анджелис сбърчи чело, обмисляйки информацията. А после със стряскаща категоричност изрече:

- Те са! И не се движат, защото са открили онова, което търсят! - Обърна се към Каракаш и с леденостуден глас попита: - Колко далече са от нас?

Каракаш огледа екрана с окото на професионалист и отговори:

- Около четиридесет морски мили. В тези води, бих казал... два часа, два часа и половина. Обаче времето ще се влошава. Може да се наложи да обърнем, преди да сме стигнали до тях. Барометърът пада много бързо. Никога през живота си не съм виждал подобно нещо!

- Въобще не ми пука! - заяви безапелационно свещеникът. - Изпратете дотам хеликоптер, за да огледа по-отблизо, и ни закарайте там, колкото може по-бързо!

74.

Камерата се спусна в страховития мрак на морето, мина покрай носещите се галактики от планктон, които осветиха екрана, след което бързо излезе от обсега на прожектора си.

Пред останалата без дъх публика, скупчила се пред мониторите в контролната зала на „Саварона", се завихриха картините, изпращани от камерата с дистанционно управление, която моряците галено наричаха Дори. Ванс и Тес се бяха привели над рамото на Расулис и още двама техници, седнали пред апаратурата. Вляво от монитора, който показваше картините от камерата на Дори, по-малък монитор за глобално позициониране показваше настоящото местонахождение на кораба. По-малкият монитор вдясно пък предлагаше компютъризирана картина от сканиращия сонар - огромен кръг с концентрични кръгове в синьо, зелено и жълто. Друг - електронен компас, показваше, че курсът им е леко на юг. Ала никой не обръщаше внимание на тези допълнителни монитори.

Всички погледи бяха приковани върху централния монитор, който предаваше изображенията на камерата с дистанционно управление. В напрегната тишина видяха как дъното се приближава и как в ъгъла на екрана цифрите подсказват, че дълбочината под кораба-майка е 173 метра.

На 168-я метър картината стана по-неясна. На 171 -я пред камерата премина стадо омари. А после, на 173-я метър, на екрана внезапно избухна облак жълта светлина. Камерата се беше опряла на дъното.

Отговорникът за Дори - инженер от Корсика на име Пиер Атал, се бе концентрирал върху работата си с малката клавиатура, с която ръководеше своето електронно протеже. Присегна се към малък плъзгащ се бутон в края на клавиатурата и камерата веднага реагира на движението на пръстите му - направи пълно завъртане около себе си, оглеждайки цялата повърхност наоколо. Подобно на образите, достигащи до Земята от сондите на Марс, картините показаха един призрачен, недокоснат от човешка ръка свят.

Тес усети, че по тялото ѝ лазят тръпки на нетърпение. Не беше в състояние да сдържи вълнението си, макар да знаеше, че може и все още да не са попаднали там, където трябва. Нискочестотният сканиращ сонар предаваше само в груби линии позицията на евентуалната цел. След него трябваше да тръгне подводната камера - едва нейният високочестотен сонар би позволил определянето на точните координати за евентуални разкопки и проучвания.

Тес бе наясно, че точно под „Саварона" на места дъното пропада до 250 метра и е покрито с разпръснати коралови рифове, много от тях - точно с размерите, каквито би трябвало да има и „Фалкън Темпъл".

Сонарните скенери не бяха достатъчни, за да различат претърпялата корабокрушение галера от тези естествени издатини, затова пък точно там идваше ред на магнитометрите. Именно те биха отчели появата на остатъчно желязо. И макар да бяха настроени изключително прецизно - капитан Расулис и неговият екипаж бяха изчислили, че след седемстотин години корозия в солените води от „Фалкън Темпъл" ще са останали не повече от петстотин килограма желязо - все още съществуваше риска от фалшива тревога, породена от геомагнитното поле на Земята или, което беше още по-често срещано, от останки от по-близки времена.

Тес наблюдаваше процедурата. Чрез изключително леко и прецизно движение на ръката Атал насочи камерата по морското дъно. На всяка минута, най-много две камерата се завърташе на 360 градуса, за да обхване околността. Целият екипаж проучваше внимателно картината, след което Атал отново се връщаше на контролния си пункт, задвижваше хидравличните системи на малкия робот и го насочваше отново напред в безмълвното му търсене на галерата.

Атал бе извършил тази процедура поне десетина пъти, когато в ъгъла на екрана се появи някаква издутина. Той насочи камерата към мястото и започна ново претърсване чрез сонара. На екрана му трябваха няколко секунди, докато подаде данните от проучването, и тогава Тес стана свидетел как издутината приема издължена розовееща форма, която като че ли ѝ кимаше от далечното дъно.

Тес и Ванс се спогледаха. Погледът на професора беше удивително спокоен.

Без да вдига поглед към тях, Расулис заповяда на инженера:

- Дай да го видим по-отблизо!

Камерата отново се задвижи, пресявайки дъното на морето подобно на подводна охрана. Атал я насочи умело към крайната ѝ цел. На следващата стъпка розовеещата форма придоби доста по-ясни очертания.

- Какво мислите? - обърна се професорът към Расулис.

Капитанът вдигна поглед към него и Тес и отговори:

- Магнитометърът отчита малко по-високо съдържание на желязо, но... - Посочи част от екрана и добави: - Виждате ли как от този край е равно, а в другия - издължено? Честно да ви кажа, на мен лично ми прилича на скала.

В залата настъпи напрегната тишина. Камерата продължи пътя си. Погледът на Тес беше прикован върху екрана, където се виждаше как подводният робот се носи над облак от морски водорасли, поклащащи се тъжно в мрака.

Когато камерата отново се приземи, сърцето на Тес претупа. В лъча на прожектора се очертаваше нещо. Ръбовете му бяха прекалено ъгловати, извивките - прекалено равни. Приличаше на човешко дело.

Само след няколко секунди през очите на всички се очертаха останките на кораб. Роботът се наклони леко и показа скелета на кораба.

Тес посочи възбудено ъгъла на екрана и извика:

- Какво е това там? Бихте ли могли да го покажете по-ясно?

Атал насочи робота натам, където му беше посочено. Тес се приведе напред, за да види картината по-добре. В ярката светлина на прожектора тя различи нещо закръглено, подобно на цев. Доколкото успяваше да различи, беше изработено от метал, вече ръждясал. Истинските размери на обектите на екрана бяха доста трудни за определяне, затова за момент тя се запита дали пред очите й не стои просто морско оръдие. Ала от тази мисъл не ѝ стана по-леко - бе наясно, че галера от времето на кръстоносците не би разполагала с подобно оръдие. Но когато камерата се завъртя, закръглената метална форма придоби различен смисъл. Изглеждаше доста по-плоска и широка. С периферното си зрение Тес забеляза разочарованата гримаса върху лицето на капитана.

- Това е просто стоманен обков - сви рамене Расулис. И Тес разбра, още преди да беше казал: - Това не е „Фалкън Темпъл".

После камерата отново се завъртя и показа останките под друг ъгъл. Атал кимна мрачно.

- Вижте, това е боя!

Вдигна поглед към Тес и поклати разочаровано глава. Докато роботът проучваше пространството около обшивката на кораба, вече на всички стана ясно, че съзерцават останките на кораб от доста по-скорошни времена.

- Средата на XIX век - кимна Расулис. - Жалко. - После хвърли поглед през прозореца. Морето бе станало тревожно неспокойно. От двете страни на хоризонта към тях се носеха буреносни облаци. - Най-добре е веднага да изчезваме оттук! И без това не намерихме нищо. - После се обърна към инженера и добави: - Вдигай Дори! Тук вече приключихме.

Тес кимна бавно и от гърдите ѝ се изтръгна въздишка на отчаяние. Тъкмо се канеше да излезе от залата, когато нещо в ъгъла на екрана привлече погледа ѝ. Разтрепери се неудържимо. Извърна се, широко отворила очи, и посочи лявата страна на монитора.

- А това там какво е? Ей там! Виждате ли го?

Расулис източи врат и проследи напрегнато как инженерът насочва Дори към указаното място. Тес надникна между двамата мъже и заоглежда напрегнато екрана. Точно в края на слабия лъч от прожектора на подводната камера пред тях постепенно изникваше малка издатина, стърчаща от могилка. Приличаше по-скоро на полегнал дънер. Когато роботът се приближи, Тес видя, че могилката се състои от нещо, за което тя много се надяваше да са останки от мачти. Някои от парчетата греди бяха извити, като ребрата на скелет от древно животно. Призрачните останки бяха покрити от вековна морска растителност.

Сърцето ѝ се разбесня. Това трябва да е кораб! Още един, но вече много по-стар! Отчасти скрит зад скелета на по-скорошния.

Подводната камера се приближи още повече. Лъчите ѝ обливаха в светлина белотата на старото дърво.

И Тес внезапно усети как всички в залата затаиха дъх.

Там, окъпана от неземната светлина на прожектора на камерата, стърчаща предизвикателно от морското дъно, им кимаше главата на Сокола.

75.

В кабината на щурвала капитан Расулис, професор Ванс и Тес наблюдаваха с все по-нарастваща тревога приближаващите се бури. Скоростта на вятъра се бе покачила на тридесет възела, а плискащите се леко вълни около „Саварона" се бяха превърнали в свистящи гиганти. Кипящата вода като че ли се бе наговорила с черните облаци да се стоварят едновременно върху тях.

Долу под мостика малък кран изкарваше подводната камера на палубата. Атал и още двама от екипажа я чакаха, за да я закрепят здраво.

Тес отметна косата от очите си и се обърна към капитана:

- Не трябва ли вече да се връщаме на брега?

- Глупости! - извика безпрекословно Ванс. - Положението не е чак толкова лошо. Сигурен съм, че разполагаме с още малко време да поразгледаме дъното. - После се обърна към Расулис, усмихна се и добави: - Не сте ли съгласен с мен?

Тес се загледа в капитана, който обгърна с поглед притъмнялото, гневно небе. Южно от тях облачната пелена бе раздрана от мощна светкавица и дори и от това разстояние се виждаше, че върху морето се сипе яростен дъжд.

- Положението не ми харесва - отговори накрая капитанът. - С една буря все ще се справим, но с две наведнъж... Ако тръгнем още сега, ще се измъкнем. - После се обърна към професора и рече: - Не се тревожете. Тукашните бури не продължават дълго. А и нашият локатор за глобално позициониране е точен до метъра. Щом преминат, веднага ще се върнем. Може би още утре сутринта.

Ванс се смръщи и отбеляза:

- Честно да ви призная, бих предпочел да не си тръгвам оттук с празни ръце. Например с главата на сокола. Не смятате ли, че имаме достатъчно време да я изкараме на повърхността? — От притесненото изражение на Расулис стана ясно, че той не е особено въодушевен от идеята. Но Ванс не се отказваше лесно. - Тревожа се, че този път бурята ще продължи много по-дълго, отколкото очаквате. А като се има предвид, че наскоро пристигат и първите ви клиенти, които са ви наели отдавна, могат да минат месеци, преди да успеем да се върнем. И кой знае какво би могло да се случи междувременно?!

Расулис се смръщи, оглеждайки стоварващите се от двете им страни буреносни фронта, очевидно обмисляйки дали „Саварона" би могла да си позволи да остане още известно време над мястото на корабокрушението.

- Ще ви обезщетя предоволно - продължаваше Ванс. - Извадете главата на сокола и аз съм дотук. После можете да вземете за себе си всичко останало, което е там долу!

Расулис наклони хитро глава и го изгледа изпод вежди.

- Само това ли искате? Сокола? - После направи пауза, наблюдавайки професора с присвити очи. Докато ги гледаше, Тес остана с усещането, че става свидетел на решаваща игра на покер. - Защо?

Ванс сви рамене и погледът му отново се отнесе.

- Въпросът е личен. Наречете го, ако искате, въпрос на... оправяне на сметките. - После погледът му стана леденостуден и той заяви: - Губим време, капитане. Сигурен съм, че ще се справим, стига да действаме максимално бързо! А след това всичко останало е ваше!

Капитанът очевидно имаше нужда от още няколко секунди, за да претегли изгодата си. После кимна, отстъпи назад и извика заповедите си към инженера и другите хора от своя екипаж.

Ванс се извърна към Тес и прошепна, разтърсен от невероятна вътрешна енергия:

- Почти стигнахме! Почти сме там!

- Още колко остава? - изрева Де Анджелис по посока на капитана.

Райли усещаше как мостикът на „Карадениз" се тресе - при това много повече, отколкото преди. Вече повече от час те пореха на диагонал вълните, които обливаха корпуса на яхтата и шибаха патрулната лодка с неподозирана ярост. На фона на воя на вятъра и на напрегнатите докрай двигатели те трябваше да викат, за да се чуят.

- Не повече от двадесет морски мили - извика Каракаш.

- Ами хеликоптера?

Капитанът се консултира с оператора на радара, след което отговори:

- Контакт след не повече от пет минути.

Свещеникът издиша тежко, очевидно изгарящ от нетърпение.

- Тази проклета лодка не може ли да се движи по-бързо?

- Не и в такова море - тросна се капитанът.

Райли се приближи до него и попита:

- Какво ще бъде положението, когато стигнем до тях?

Каракаш само поклати глава с мрачно изражение. Не извика отговора си, но въпреки това агентът го чу:

- Само един Господ знае!

Тес наблюдаваше като в транс как Атал насочваше ръката на Дори, за да прикрепи последното въже към главата на сокола. Въпреки атмосферните условия екипажът работеше с бързината и точността на военно подразделение - оборудва камерата с дистанционно управление с всичко необходимо за изваждането на обекта от дъното и я изпрати веднага в кипящите вълни. Инженерът се справяше като магьосник - насочи робота и позиционира мрежата за изваждане с удивителна ефективност. Единственото, което оставаше, бе главата да се вдигне. Дистанционното устройство трябваше да изпрати едновременно сигнали към трите въздушни възглавници, които да се издуят и да изкарат сокола бавно към повърхността.

Атал кимна, че всичко е в готовност.

- Можем да я вдигнем, но... - После сви рамене, типично по галски, и извърна поглед към стъклото на кабината и към воя на вятъра навън.

Расулис се смръщи и се загледа в морската буря, която вилнееше около тях.

- Да, знам - каза той. - Най-трудното ще бъде да се извади, щом стигне повърхността. - После се обърна към Ванс с непреклонно изражение и заяви: - Не можем да я извадим. Не мога да пратя долу и водолази. Вече е достатъчно трудно да си върнем и робота, но поне е свързан с нас и е подвижен. - Направи пауза, оценявайки бързо влошаващите се атмосферни условия. Накрая взе решение: - Няма да я извадим днес. Ще оставим всичко долу и ще се върнем за нея, когато бурята премине.

Ванс го изгледа невярващо.

- Трябва да го направим още сега! - извика той. - Може да нямаме друга възможност!

- Какви ги говорите! - сряза го капитанът. - При такова време никой няма да дойде чак дотук и да ви я открадне! Ще се върнем за нея веднага, щом времето се оправи.

- Нищо подобно! - избухна професорът. - Трябва да го направим сега!

Расулис наклони глава, безспорно изумен от реакцията на своя клиент.

- Вижте сега, не възнамерявам да рискувам живота на нито един от моите хора. Връщаме се и точка! - И се обърна към Атал. - Вади Дори веднага, щом е възможно!

Но преди да успее да даде други заповеди, нещо привлече вниманието му. Беше познатото, гърлено боботене на перки на хеликоптер. Тес също го чу, а от смръщения поглед на Ванс стана ясно, че и на него не му е убягнало.

Грабнаха мушамите и излязоха на тясната палуба на мостика. Вятърът се беше превърнал в мощна виелица. Върху кораба се сипеше пелена от дъжд.

Хеликоптерът бръснеше водата. Само след няколко секунди вече беше точно над тях - снежнобял, с ярка червена ивица, гърмящ над главите им, преди да се издигне и да се подготви за ново спускане. Когато наближи, забави ход, а перките му вдигнаха още повече пяна от и без това разпе-нените вълни. Тес веднага различи знака на Турската брегова охрана и забеляза, че пилотът взема микрофона и говори нещо в него, докато очите му шарят по повърхността на „Саварона".

После посочи микрофона си и започна да ги подканва с жест да включат радиото си.

Застанал на мостика на „Карадениз", агент Райли забеляза как лицето на Де Анджелис просветва. Данните от хеликоптера потвърждаваха, че става въпрос за контакт с кораб за подводни проучвания. Въпреки все по-влошаващите се метеорологични условия, той продължаваше да си стои там. Пилотът виждал някакво раздвижване на борда, особено около крана, което подсказвало, че всеки момент предстои изваждането на нещо от дъното. Освен това забелязал и двете основни мишени на борда на кораба и описанието, което даваше, очевидно задоволяваше свещеника.

- Помолих го да установи контакт с тях - тъкмо казваше Каракаш на свещеника. - Какво искате да им кажа?

Без каквото и да било колебание, Де Анджелис отговори:

- Кажете им, че над тях е надвиснала буря с библейски измерения! Кажете им, че ако държат да останат живи, трябва веднага да се махнат оттам!

Райли разгледа внимателно изражението на свещеника. То потвърди в съзнанието му заплахата, която бе почувствал и в неговия тон. Този човек бе твърдо решен да не им позволи да избягат с онова, за което бяха дошли - на каквато и да е цена. Вече бе доказал своето бездушно пренебрежение към човешкия живот, когато ставаше въпрос за опазването на най-голямата тайна на майката Църква. Никой не е толкова важен, че да си струва да бъде пощаден. Беше го казал още там, в планините на Турция.

Райли прецени, че е крайно време да се намеси.

- Най-важната ни цел е тяхната безопасност! - контрира той. - Не забравяйте, че там има цял екипаж!

- Точно това имам предвид и аз - кимна невъзмутимо свещеникът.

- Не разполагат с кой знае какъв избор - изтъкна Каракаш. Плъзна поглед към екрана на радара, където множеството зелени светлинки постепенно се изтегляха към бреговете. - Бурите са ги приклещили от север и от юг. Могат да се насочат или на изток, където ги чакат две наши патрулни лодки, или на запад, където сме ние. И в двата случая са в ръцете ни. Съмнявам се да извадят чак такъв късмет, че да ни се измъкнат.

Усмивката му не беше особено весела. На Райли му мина през ум, че Каракаш като нищо си пада по преследванията - нещо, което в комбинация с безогледно напористия характер на свещеника не предвещаваше нищо добро.

Хвърли поглед към предната палуба и към 23-милиметровото оръдие, което бе поставено там. Обзе го безпокойство.

- Позволете ми аз да говоря с тях - изтърси внезапно той. - Де Анджелис се извърна към него, поставен натясно от молбата му. - Нали ме поканихте да помагам?! Те нямат представа, че ние сме тук. Освен това може и да не са наясно с мащабите на бурята, която се е насочила към тях. Ще се опитам да ги убедя да ни следват до брега!

На Каракаш очевидно не му пукаше чии заповеди ще изпълнява. Погледна към Де Анджелис, очаквайки инструкции.

Свещеникът изгледа Райли с хладен, преценяващ поглед, после кимна.

- Дайте му микрофон! - заповяда той.

Сърцето на Тес подскочи в гърлото ѝ, когато чу гласа на Райли по радиостанцията на кораба. Грабна микрофона от ръцете на Расулис.

- Шон, аз съм, Тес! - извика тя. - Къде сте?

Хеликоптерът се беше оттеглил отдавна, изчезвайки в тъмното небе.

- Не сме много далече от вас - достигна до нея през пукота гласът му. - Аз съм на една патрулна яхта, на около петнадесет морски мили западно от вас. Имаме още две яхти на изток. Чуй ме сега, Тес! Прекратете онова, което правите, и веднага се измъквайте оттам! Двете бури всеки момент ще се стоварят точно върху вас! Трябва да се насочите на запад, по координати... - прекъсна, очевидно изчаквайки информацията - две седем нула. Повтарям, координати две седем нула. Ние ще ви чакаме и ще ви ескортираме обратно до Мармарис!

Тес забеляза как капитанът поглежда неуверено към Ванс, който ставаше все по-червен от гняв. Преди Тес да успее да отговори, Расулис взе микрофона от ръцете ѝ и каза:

- Говори Георгиус Расулис, капитанът на „Саварона". С кого разговарям?

Последва някакъв пукот, след което отново се чу гласът на Райли:

- Казвам се Шон Райли. Работя за ФБР.

Тес забеляза как капитанът се смръщва и хвърля многозначителен поглед към професора. Ванс се обърна и направи няколко крачки по посока на мостика.

Без да отлепва поглед от него, капитанът продължи:

- Каква робота има ФБР с гръцки кораб за подводни проучвания насред Средиземно море?

Отговорът долетя от Ванс, все още с гръб към тях.

- Тук са заради мен - изрече той с удивително безразличие. Когато се обърна, Тес видя, че той държи пистолет, насочен право към Расулис. - Мисля, че чухме достатъчно от нашия приятел от ФБР.

И при тези думи произведе два изстрела по посока на радиостанцията. Тес се разпищя при вида на искрите и разхвърчалите се останки наоколо. Статичният пукот замря завинаги.

- А сега - просъска професорът, кипящ от едва сдържана ярост, - можем ли да се върнем към онова, за което сме дошли?

76.

Tec замръзна на място. Имаше чувството, че краката ѝ са приковани към пода на кабината. Единственото, което бе в състояние да стори, бе да стои безмълвно в ъгъла и да гледа как Ванс пристъпва застрашително към капитана и му нарежда веднага да издаде заповеди за вдигане на главата на сокола.

- Безсмислено е! - изтъкна Расулис, опитвайки се да влее малко разум в главата на професора. - Честно ви казвам, не сме в състояние да я издигнем на борда при тези условия!

- Натиснете веднага проклетия бутон! - извика Ванс. - Или аз ще го направя вместо вас!

И изпепели с поглед инженера, който си седеше все така неподвижно, с пръсти, замръзнали върху клавиатурата.

Атал се обърна към капитана. Расулис очевадно се предаде. Задоволи се само да кимне. Изображението на монитора, което изпращаше Дори, се смали, докато камерата продължаваше да се спуска, и една след друга оранжевите въздушни възглавници започнаха да се издуват. Нарастваха с всяка секунда.

Отначало главата на сокола като че ли отказваше да помръдне, съпротивлявайки се упорито на човешките опити да я извадят на повърхността, но после се надигна като изкоренен дънер, повличайки след себе си наносите, които се бяха образували около нея с течение на вековете.

Тес чу как вратата изтропва. Влезе един от членовете на екипажа. Забеляза, че Ванс излиза от транса, с който наблюдаваше екрана, и се извръща настрани, за да провери за какво е тази суматоха. Като че ли точно това чакал, Расулис се спусна върху него и се опита да му измъкне пистолета. Тес се отдръпна и се разкрещя:

- Неее!

Атал и другият инженер скочиха на крака, за да помогнат на своя капитан, ала точно в този момент в тясното пространство се разнесе оглушителен гръм.

В продължение на няколко мига Ванс и Расулис стояха, вкопчени здраво един за друг, а малко след това професорът се отдръпна и капитанът се свлече на пода. От устата му бликна кръв, очите му се обърнаха и животът в тях угасна.

Ужасена, Тес се втренчи в тялото на капитана, което потръпна в последна конвулсия и окончателно замря. Вдигна очи към Ванс и изпищя:

- Какво направи?! Той е мъртъв! - изпищя Тес. - Ти го уби!

Атал и останалите членове на екипажа се вкамениха от изумление. После кормчията се задвижи инстинктивно - хвърли се към Ванс, опитвайки се да изтръгне пистолета от ръцете му.

С удивителна бързина Ванс стовари дръжката на оръжието си върху лицето му. Известно време остана като в някаква мъгла - с поглед, фокусиран в нищото.

- Извадете ми сокола и после всички можем да се прибираме вкъщи! - заповяда той. - Веднага!

Крайно неохотно Атал и първият помощник се заеха да доведат докрай процедурата по изваждането. Започнаха да раздават неразбираеми заповеди на екипажа. Тес ги слушаше, но не беше в състояние да отлепи поглед от Ванс, чиито очи като че ли бяха заживели свой собствен живот.

Тези очи вече не принадлежаха на ерудирания професор, с когото тя се бе запознала преди толкова много години, нито пък на съсипания, тъжен мъж, с когото бе поела на това съмнително пътешествие. В тях позна безизразния хлад, който вече бе виждала някъде - в музея „Метрополитън", в нощта на обира.

Райли се отдръпна стреснато, когато гласът на капитан Расулис изчезна и радиостанцията като че ли избухна със свистене. По гърба му пролазиха тръпки на ужас. Стори му се, че чува изстрел от пистолет, но не можеше да бъде сигурен при целия този шум.

- Капитане? Тес? Има ли някой там?

Никакъв отговор.

Обърна се към свързочника, който вече се бе заел да проверява каква е повредата, докладвайки нещо на турски.

- Сигналът изчезна - потвърди на английски Каракаш. - Както изглежда, чули са всичко, което им е трябвало да чуят.

Райли се вторачи гневно към клатещите се бясно чистачки на предното стъкло на кабината, които обаче не допринасяха с нищо за подобряването на видимостта. Яхтата „Карадениз" се бореше упорито с разбеснелите се около нея вълни. Всички разговори около агента се водеха на турски, но той все пак подразбра, че в момента екипажът се е концентрирал по-скоро върху своя собствен плавателен съд, отколкото върху другия, който като че ли продължаваше да не мърда от мястото си.

Въпреки че гръцкият кораб „Саварона" вече се намираше в обсега на видимостта им, гъстата пелена на дъжда и непрекъснато надигащите се вълни им предоставяха възможност да го наблюдават само отвреме навреме. Височината на вълните нарастваше едновременно и под двата кораба. Когато най-сетне Райли успя да види „Саварона", единственото, което различи, бе някаква неясна форма.

Каракаш и първият му помощник си размениха няколко кратки фрази на турски, след което капитанът се обърна към Де Анджелис.

- Ситуацията започва да излиза от контрол. Вятърът е почти ураганен и при тези условия не можем да сторим нищо, за да ги принудим да ни последват.

Свещеникът като че ли излезе от някаква странна мъгла, когато отговори:

- Докато те са там и ние ще бъдем тук!

Капитанът си пое дълбоко дъх. Хвърли поглед към Райли, сякаш търсеше потвърждение за психическото състояние на свещеника, но не получи такова.

- Не смятам, че трябва да оставаме тук дори и минута повече - изрече Каракаш с равен тон. - Вече не е безопасно!

Свещеникът се извърна рязко към него.

- Какво?! Да не би да не можете да се справите с няколко вълнички?! - Обърна се към „Саварона" и я посочи гневно с пръст. - Като ги гледам, те още не са подвили опашка и не са побягнали! Очевидно тях не ги е страх да бъдат тук! А вас?!

Райли се загледа в капитана. Забеляза как пулсът му видимо се учестява при тази обида. Каракаш изгледа кръвнишки свещеника, след което се обърна и даде няколко нервни заповеди на първия си помощник.

Де Анджелис кимна, хвърли поглед към Плънкет и се обърна отново напред. Само от профила му Райли веднага схвана, че изпитва мрачно задоволство от ставащото.

Тес стоеше до Ванс и наблюдаваше как поройният дъжд облива предното стъкло на кабината и как вятърът ги подмята от всички посоки. От двете им страни се надигаха огромни, разпенени вълни. Палубата на „Саварона" плуваше във вода.

И тогава се появиха.

Три оранжеви въздушни възглавници изригнаха от водата като шарени китове.

Тес напрегна поглед, опитвайки се да се фокусира през пелената от дъжд. И тогава я забеляза - огромна, тъмна маса заоблено дърво, стърчаща между въздушните възглавници. Въпреки товара на времето тя все още не бе загубила формата и напомняше за предишната си слава.

Погледна косо към Ванс и забеляза, че лицето му просветва. За един кратък миг като че ли и тя почувства вълнение - внезапен прилив на възбуда, който потуши всички страхове, които бе чувствала до този момент.

Но после всичко се върна.

- Пускайте водолазите! - изрева Ванс към първия помощник, който в момента се опитваше да превърже разкървавената буза на кормчията. Забелязвайки колебанието в очите му, той протегна ръка и опря дулото на пистолета в ужасеното му лице. - Веднага! Няма да тръгнем без онова там!

Точно в този момент върху палубата на кораба връхлетя огромна вълна. „Саварона" се наклони на една страна. Кормчията събра сили, надигна се и пое щурвала от ръцете на своя колега. С огромно усилие успя да изведе кораба извън опасното място и да го постави близо до носещите се по повърхността въздушни възглавници. Избягвайки умело високите вълни, той задържа позицията на морския съд, докато други двама членове на екипажа навлякоха водолазните костюми и се хвърлиха от палубата, стиснали здраво тежките въжета за извличане на обекта на борда.

Тес се загледа притеснено как водолазите се опитват да се преборят с вълните. Изтекоха няколко минути в агония, докато най-сетне не видяха вдигнатите им палци, сигнализиращи успешното прикачване. Тогава първият помощник натисна някакъв бутон и кранът на палубата се събуди за живот, опитвайки се да се задържи, въпреки люлеенето на кораба и напора на вълните. Все още обгърната от въздушните възглавници, главата на сокола се издигна над пенещите се вълни и се изви, насочвайки се към очакващия я борд.

Ванс се смръщи. Вниманието му бе привлечено от нещо, което се намираше от другата страна на висящата глава. Лицето на Атал светна. Сграбчи ръката на Тес и ѝ кимна в същата посока, на запад. Тя също надникна натам и зърна в далечината някакви призрачни очертания. Срещу тях идваше „Карадениз", пореща връхлитащите я вълни, но въпреки всичко упорито напредваща към гръцкия кораб.

Ванс се обърна рязко към кормчията и извика, размахвайки заплашително пистолета:

- Веднага ни изкарай оттук!

По лицето на нещастния човек се застичаха вадички пот, примесени с кръв, докато се бореше с кормилото, за да задържи кораба и да не му позволи да се обърне на една страна.

- Нали първо трябва да качим водолазите!

- Оставяй ги! - изрева професорът. - Патрулната яхта ще ги вземе. Тъкмо ще ги позабави малко.

Очите на кормчията се стрелкаха по апаратурата пред него, опитвайки се да прецени скоростта на вятъра. После посочи напред към „Карадениз" и извика:

- Единственият ни изход е към тях!

- В никакъв случай! Не можем да тръгнем нататък! -изкрещя Ванс.

Тес забеляза, че „Карадениз" се приближава още повече и се обърна към Ванс:

- Моля те, Бил! Всичко свърши! Те ни обкръжиха и ако не се измъкнем веднага оттук, бурята ще избие всички ни!