Последният тамплиер

11.

Клайв Едмъндсън бе доста блед, но не изглеждаше особено страдащ, което изненада не малко Tec, застанала до леглото му в болницата.

Знаеше, че един от конете го бе съборил със задницата си и Клайв бе паднал на пода, а в последвалата паника се бе сдобил с три счупени ребра. Въпросните ребра се намираха в прекалено опасна близост до белите дробове, затова, като изхождаха от възрастта му, от общото му здравословно състояние и от предпочитанието му към активен физически живот, лекарите от Презвитерианската болница бяха решили да го оставят под наблюдение още няколко дена.

- Сложили са ме на някакъв превъзходен коктейл - отбеляза той, като кимна по посока на системата, забодена в ръката му. - Не усещам абсолютно нищичко.

- Надали точно за такъв коктейл се бе запътил към бара — отбеляза тъжно тя.

- Така е. Пил съм и по-добри.

Клайв се засмя, а тя го погледна изпитателно, като се чудеше дали да му разкрие по-належащата причина за посещението си тук.

- Искаш ли да поговорим за една работа?

- Няма проблеми. Стига да не се налага да разказвам за пореден път всичко, което се случи тогава. Всички само за това ме разпитват - въздъхна той. - Разбираемо е наистина, но все пак...

- Ами... има известна връзка - призна си сконфузено Tec.

Клайв я погледна и се усмихна.

- Казвай какъв е проблемът?

Tec се поколеба, но накрая реши да се пробва.

- Когато се срещнахме в музея, случайно да забеляза какво точно разглеждах?

- Не - поклати глава той.

- Беше машина - някаква кутия с бутони и ръчки, които стърчаха от нея. В каталога е обявена като многостепенен роторен декодер.

Клайв сбърчи чело в размисъл, но отново поклати глава.

- Не, не съм я забелязал. - Естествено, че не я е забелязал. Щом наблизо е имало такава жена като нея. - Защо?

- Единият от ездачите я взе. И не взе абсолютно нищо друго.

- Е, и?

- Не го ли намираш за странно? От всичките безценни реликви той избра точно тази измишльотина? И не само това, ами когато я грабна, сякаш извършваше някакъв особено важен личен ритуал. Беше напълно погълнат от нея.

- Ами, вероятно е страстен колекционер на мистериозни декодиращи машини. Предупреди Интерпол. Сигурно „Енигмата" е следващата в списъка му - отбеляза Клайв и я погледна накриво. - Хората колекционират и още по-странни неща.

- Сериозно ти говоря! - възмути се тя. - Даже каза нещо интересно. Когато я вдигна, изрече: „Veritas vos liberabit".

- Veritas vos liberabit? - изненада се Клайв.

- Така мисля. Всъщност, сигурна съм, че каза точно това.

Клайв се замисли за момент, а после се усмихна.

- Ясно. Значи не разполагаш само със заклет колекционер на декодиращи машини, а и с такъв, който е ходил в „Джон Хонкинс". Това би трябвало да стесни обсега на заподозрените.

- „Джон Хопкинс" ли?

- Аха.

- Но какви ми ги приказваш, за бога?! - смая се Tec.

- Точно такова е мотото на този университет. Veritas vos liberabit. Истината ще ви направи свободни. Повярвай ми, сигурен съм, че е така. И аз съм завършил там. Дори е включено в онзи грандиозен химн на университета, дето го наричат „Ода на Джон Хопкинс". - И започна да пее, наблюдавайки със задоволство озадаченото ѝ лице го: - „Нека знанията ни стават все по-големи и велики и за учените ни да няма на света нищо скрито..."

- И смяташ, че... - започна Tec, но точно в този момент забеляза самодоволната му усмивчица. - Аха, подиграваш се с мен, така ли?

Клайв кимна с виновно изражение, след което каза:

- Или е това, или е някой отмъстителен бивш агент на ЦРУ Нали знаеш, че това е първото, което прочиташ, когато влезеш в тяхната сграда в Лангли? - Предугаждайки следващия ѝ въпрос, той добави: - Просто съм голям почитател на Том Кланси, това е.

Tec поклати глава, раздразнена от собствената си лековерност. Но точно тогава Клайв отново я изненада.

- Иначе не си далече. Всичко си пасва.

- Какво имаш предвид? - вдигна рязко глава към него тя и забеляза, че изражението му вече е сериозно.

- С какво бяха облечени рицарите?

- Какво искаш да кажеш с този въпрос?

- Аз попитах първи.

Тя очевидно не схващаше накъде бие колегата ѝ.

- Ами, в стандартни средновековни доспехи; ризници, наметала, шлемове.

- И още? Нещо по-конкретно?

Tec разбираше, че Клайв я изпитва. Опита се да си спомни ужасната гледка на рицарите, опустошаващи музея.

- Нищо...

- Бели мантии с червени кръстове. Кървавочервени кръстове.

- Кръстоносци.

- Топло - продължаваше да я тормози Клайв. - Хайде де, Tec! Нищо особено ли не намираш? Червен кръст върху лявото рамо, друг такъв - на гърдите?

Най-накрая ѝ просветна.

- Тамплиери!

- Това последният ти отговор ли е?

Мисълта ѝ запрепуска бясно. И все пак това не обясняваше нищо.

- Прав си, бяха облечени като тамплиери. Но не е задължително външният им вид да предполага някакво специално послание. Това е традиционният образ на кръстоносците, нали така? Най-вероятно са решили да копират първия образ на кръстоносец, на който са попаднали, и тъй като за тамплиерите има най-много сведения, са попаднали на тях.

- В началото и аз си помислих така. Не придадох на тази подробност абсолютно никакво значение. Тамплиерите са най-славната или по-скоро най-безславната група рицари, свързвани с представата за кръстоносците. Но след твоята кратичка латинска сентенция... това вече променя всичко.

Tec се вторачи в Клайв, нетърпелива да разбере какво има предвид. Той обаче мълчеше и буквално я влудяваше.

- И защо? - подкани го накрая.

- „Veritas vos liberabit", нали така беше? Съвсем случайно това е и мотото на един замък в областта Лангедок, в Южна Франция - изрече бавно Клайв, направи многозначителна пауза и добави: - Тамплиерски замък!

12.

- Кой замък по-точно? - извика Tec с разширени от възбуда очи.

- Шато дьо Бланшфор. Намира се в Лангедок. Надписът се вижда съвсем ясно, още при влизането в замъка - изписан е точно на трегера над централната порта. „Veritas vos liberabit". Истината ще ви направи свободни.

Фразата очевидно събуди цял поток вълнуващи спомени у Едмъндсън.

Tec се смръщи. Нещо определено не ѝ даваше мира.

- Добре де, ама тамплиерите не бяха ли разпуснати, не, по-скоро орденът им не беше ли разрушен през XIV век?

- Да. През 1314 година.

- В такъв случай нещо не пасва. В каталога пише, че декодерът е от XVI век.

Клайв Едмъндсън се замисли. Накрая изрече:

- Нищо чудно и да са сбъркали с датировката. XIV век надали може да се нарече най-гордият момент за Ватикана. Точно обратното. През 1305 година папа Климент V - обикновена марионетка в ръцете на безпощадния френски крал Филип IV Хубави, бил принуден да напусне Ватикана и да премести папския престол в Авиньон, Франция. Именно през този период двамата започват да заговорничат, за да разрушат ордена на тамплиерите. А преместването въобще не е за кратко. За период от седемдесет години, наричан впоследствие „Вавилонския плен", папската институция се е намирала под пълния контрол на френския трон, до възкачването на папа Григорий XI, който бива привлечен обратно към Рим от жената-мистик Катрин от Сиена. Така че, ако наистина е от XIV век, най-вероятно въобще не е създаден в Рим.

- Особено, ако е на тамплиерите.

- Именно.

- Смяташ ли, че съм попаднала на нещо истинско или просто се хващам за първата сламка?

- Да, смятам, че тук наистина има нещо сериозно. Обаче... Тамплиерите не влизат в твоята област на специализация, нали така?

- Разликата е само няколко хиляди години, плюс минус един-два континента - отвърна тя ухилено. Тя беше специалист по асирийска история. Тамплиерите бяха доста далече от нейната сфера.

- Значи трябва да говориш с някой спец по тамплиерите. От тези, които познавам, най-много биха могли да ти помогнат Марти Фокнър, Уилям Ванс и Джеб Симънс. Фокнър вече трябва да е прехвърлил осемдесетте, така че разговорът с него не би бил особено лесен. Ванс не съм го виждал от цяла вечност, но Симънс е на разположение...

- За Бил Ванс ли става въпрос?

- Да. Познаваш ли го?

Уилям Ванс се бе отбил веднъж на една от разкопките на баща ѝ, когато и тя беше там. Беше преди около десет години и тя работеше с баща си в североизточна Турция - толкова близо до планината Арарат, колкото благоволиха да ги допуснат военните. Спомни си, че Оливър Чайкин направи нещо твърде необичайно за него - беше се отнесъл към Ванс като към равен. Представи си го съвсем ясно - висок, красив мъж, някъде с петнадесетина години по-възрастен от нея.

Уилям Ванс се бе държал изключително любезно и към нея. Помагаше ѝ и ѝ даваше кураж. Точно тогава условията на терена бяха особено неприятни. А и тя беше бременна. Сега Tec се изпълни с леко неудобство, когато си спомни, че беше доста разочарована от неговото безспорно платонично отношение към нея, защото самата тя определено го харесваше. А към края на краткия му престой в лагера бе доловила, че може би, само може би, той е започнал да усеща същото към нея, макар че колко привлекателна би могла да бъде една бременна жена в седмия месец, въобще не ѝ беше ясно.

- Да, запознах се с него. Веднъж дойде при баща ми - отвърна тя. - Но си мислех, че специалността му е финикийска история.

- Точно така. Но нали знаеш как е с тамплиерите? Те са нещо като археологическа порнография. Интересът към тях се равнява на академично самоубийство. Нещата са стигнали дотам, че никой не иска колегите му да знаят, че приема темата достатъчно на сериозно. Съществуват прекалено много хаховци, вманиачени по какви ли не теории за конспирации, свързани с тях. Нали знаеш какво е казал Умберто Еко по този въпрос?

- Не, не знам.

- „Сигурен признак за това, че срещу себе си имате лунатик, е, че рано или късно той заговаря за тамплиерите."

- Опитвам се да го приема като комплимент.

- Не се връзвай. Аз съм на твоя страна. Тамплиерите са повече от достойни за академични изследвания - заяви Едмъндсън. - Но както вече казах, не съм виждал Ванс от години. Последното, което чух за него, е, че бил в Колумбия, но ако съм на твое място, бих предпочел Симънс. Мога веднага да те свържа с него, ако искаш.

- Много ти благодаря! - сметнаха очите на Tec. През вратата надникна една сестра и обяви:

- След пет минути изследвания.

- Страхотно! - простена Клайв.

- Ще ми се обадиш ли, когато ми уговориш срещата?

- И още как! А когато изляза оттук, какво ще кажеш да те черпя една вечеря, а ти да ми разкажеш как се развиват нещата по този случай!

Tec си спомни последната си вечеря с Едмъндсън. Беше в Египет, след като двамата се бяха гмуркали, за да изследват потънал финикийски кораб близо до Александрия. Той се беше напил с местната ракия арак, беше се опитал да ѝ налети, тя го беше отблъснала възпитано, след което той заспа в ресторанта.

- Разбира се - отговори на глас, като си каза, че разполага с достатъчно време, за да измисли някакво извинение за отказ. А после се почувства гузна заради неблагодаростта си.

13.

Люсиен Бусар крачеше напрегнато из галерията си.

Когато стигна отново до витрината, надникна предпазливо зад един фалшификат на часовник „Ормулу". Закова се там няколко минути, дълбоко замислен. С някаква част от съзнанието си отбеляза, че часовникът се нуждае от почистване, затова го взе и го отнесе на масата, върху вестника.

Вестникът със снимките от обира в музея „Метрополитън", които го гледаха и му се присмиваха.

За нищо на света не възнамеряваше да се забърква в тази работа. Ала не можеше просто така да стои и да не направи нищо. Знаеше, че Гюс ще го убие, задето не е направил нищо, така както би го убил и задето е сгафил нещо.

Имаше само един начин да се измъкне от ситуацията. И той го беше измислил, още докато Гюс стоеше пред него и го заплашваше с патлака си. Да откажеш на този човек, особено като се има предвид онова, което бе сторил в музея, си е повече от опасно. Но Люсиен бе убеден, че има достатъчно причини да се чувства в безопасност. Нямаше начин огромният мъж да излезе някога от затвора. Ако не решат да променят закона и да го почерпят със смъртоносната инжекция, Гюс го очакваше доживотен без право на помилване. И така трябва да бъде.

Не по-маловажен бе и фактът, че Люсиен си имаше свои проблеми. Едно ченге му се беше лепнало като кърлеж на врата. Безмилостен кръвопиец, който го тормозеше от години и не даваше никакви признаци, че ще го остави на мира или поне че ще поотпусне захвата си. И всичко това заради една проклета статуетка от Мали, която се оказа доста по-скорошна, отколкото Люсиен бе казал, че е, и която, следователно, струваше само малка част от онова, за което я беше продал. За щастие на французина седемдесетгодишният ѝ купувач бе получил сърдечен удар точно навреме, преди адвокатите му да се усетят. Така Люсиен се бе отървал на косъм, обаче не и по отношение на детектив Стив Бучински. За полицая това се бе превърнало в нещо като личен кръстоносен поход. Люсиен се бе опитал да се откупи с няколко сведения, но на детектива все не му стигаше. Никога нищо не му стигаше.

Но днес ситуацията беше доста различна. Щеше да му подхвърли Гюс Уолдрън и може би тогава пиявицата ще се махне от гърба му.

Погледна часовника си. Беше един и половина.

Отвори едно чекмедже, потършува вътре и накрая измъкна визитката, която търсеше. Протегна ръка към телефона и набра номера.

14.

Застанал пред тежката дървена врата на един апартамент на петия етаж в Сентрал Парк Уест, ръководителят на оперативно-тактическата група на ФБР вдигна ръка с разтворени пръсти и огледа екипа си. Неговият заместник също вдигна ръка и зачака. В другия край на коридора един от мъжете постави на рамото си пушката помпа и се приготви. Четвъртият в екипа държеше шоковата граната. Останалите двама, които завършваха групата, безшумно смъкнаха предпазителите на автоматичните си пистолети „Хеклер и Кох МР-5"

- Напред!

Агентът, който беше най-близо до вратата, задъни с юмрук и изрева:

- ФБР! Отворете!

Реакцията беше буквално мигновена. Автоматичен откос проби вратата и из целия коридор се разхвърчаха трески.

Агентът с пушката помпа върна комплимента. Не прекрати стрелбата, докато не направи няколко дупки с големината на човешки глави в дебелата дървена врата. След това помпата свали и останалата част от централната част на вратата и секунди по-късно двамата мъже с пистолетите вече бяха вътре.

Моментно затишие. Напрегната тишина. Единичен откос.

Пак затишие. Нечий глас извика:

- Чисто!

После последваха още няколко:

- Чисто!

И накрая един спокоен глас заключи:

- Окей. Партито свърши.

Амелия последва колегите си в апартамента. Обстановката беше такава, че правеше думата „лукс" да изглежда като „евтино". Навсякъде буквално вонеше на пари. Докато с ръководителя на групата разглеждаха по-подробно, стана ясно, че конкретната воня е от наркотици.

Наемателите на апартамента, четирима на брой, бързо бяха идентифицирани като колумбийски наркотрафиканти. Единият от тях се бе сдобил със сериозна огнестрелна рана в горната част на тялото си. Из всички стаи откриха купища наркотици, огромна бала пари и достатъчно следи, които да поддържат колегите им от Отдела за борба с наркотиците в еуфория в продължение на няколко месеца.

Анонимният сигнал по телефона бе подсказал за много мръсни пари, голямо количество оръжие и няколко мъже, говорещи на чужд език. Всичко бе напълно вярно. Но нито едно от нещата нямаше нищо общо с нападението над музея.

Поредното разочарование.

И нямаше да бъде последното.

Амелия огледа унило апартамента, докато колегите ѝ слагаха белезниците на живите колумбийци. Сравни мястото със собствения си апартамент. По нейните стандарти той си беше доста добър - обзаведен с вкус, изискан. Но този тук беше буквално зашеметяващ, със страхотен изглед към парка. Докато разглеждаше, стигна до заключението, че парадирането с богатство не е в нейния стил и че не изпитва завист. Освен може би за гледката.

Застана до прозореца и се загледа към парка. Забеляза два коня с ездачи, които се движеха по една от алеите. Ездачите очевидно бяха жени. Една от тях обаче като че ли си имаше неприятности с животното - или беше прекалено буйно за нея, или просто беше подплашено от двамата младежи с ролери, които профучаха покрай него.

Амелия хвърли последен поглед из апартамента, остави на ръководителя на тактическата група да оправя нещата и се насочи към офиса, за да представи мрачния си доклад на Райли.

Райли беше зает с уреждането на неофициални разговори в джамии и други места, посещавани често от мюсюлманите. След краткото първоначално обсъждане на проблема с Джансън във връзка с политическия аспект на проблема, той бе стигнал до извода, че тези срещи ще бъдат точно такива. Простички, неофициални, от не повече от двама агенти, единият от които - задължително мюсюлманин. Без абсолютно никакъв намек, че ги подозират за обира. Единственото, което агентите търсеха, беше сътрудничество - и много често го получаваха.

Компютрите в офисите на ФБР на Федерал Плаза бълваха денонощно данни, без да се брои буквално приливната вълна от информация, с която ги заливаха полицейското управление на Ню Йорк, имиграционните служби и службите за вътрешна сигурност. Базата данни, която след станалото в Оклахома Сити бе придобила гигантски размери, изобилстваше с имена на радикали и екстремисти местно производство, а онази, започната след 11 септември, преливаше от имена на мюсюлмани от всякакви националности. Райли бе напълно наясно, че повечето от хората бяха в тези списъци не защото властите ги подозираха, че са терористи или имат престъпни наклонности, а единствено поради религиозната си принадлежност. Този факт го караше да се чувства крайно неудобно. Да не говорим пък за огромното количество излишна работа, която се изискваше.

Той все още бе убеден, че неговата линия на разследване е правилната. И все пак нещо липсваше. Липсваше конкретната причина за недоволството - връзката между групата тежко въоръжени фанатици и римокатолическата църква. Точно с тази цел цял екип агенти в момента преглеждаха база данните с манифести и прокламации на подобни формации.

Шон Райли спря в началото на залата, обгърна с поглед подредения хаос от агенти, работещи кой на телефона, кой на компютъра си, и едва тогава се насочи към своето бюро. Когато стигна до него, забеляза, че Амелия Гейнс се приближава към него от другия край на залата.

- Имаш ли една минута?

Всички винаги имаха минута за Амелия Гейнс.

- Какво става?

- Нали знаеш за онзи апартамент, който ударихме сутринта?

- Да, чух. Е, поне ни спечели няколко точки за Отдела за борба с наркотиците, което не е чак толкова зле.

Амелия махна с ръка и продължи:

- Докато бях там, постоях до прозореца и гледах парка. Видях две жени, които яздеха. Едната от тях си имаше неприятности с коня. И това ме наведе на мисълта...

Райли ѝ придърпа стол и тя седна. Амелия беше глътка свеж въздух в доминираното от мъже Бюро, където процентът на жените-агенти едва наскоро бе достигнал забележителната цифра десет. Хората, които набираха кадри за Бюрото, не скриваха желанието си да го напълнят с повече жени, но кандидатките все не достигаха. Всъщност, само една жена бе успяла да достигне до ранга командващ специален агент, с което си беше спечелила присмехулния прякор „Царицата на пчелите".

През последните няколко месеца Райли бе работил доста често с Амелия. Тя беше особено полезна придобивка, когато се налагаше да се справят със заподозрени от Близкия изток. Те обожаваха червените ѝ къдрици и луничавото ѝ лице, а добре премерената във времето усмивка или стратегическото показване на нещо по-голичко, често даваха много повече резултати, отколкото седмици наблюдения и разпити. И въпреки че никой в Бюрото не правеше усилия да крие, че я харесва, Амелия не бе повдигнала никакви обвинения в сексуален тормоз - не че на някого би му хрумнало да я тормози. Тя беше израснала в семейство на военни, имаше четирима братя, на шестнадесет годишна възраст бе спечелила черен колан по карате, а мерникът ѝ беше непогрешим. Така че, съвсем спокойно би могла сама да се грижи за себе си във всяка една ситуация.

Веднъж, преди по-малко от година, двамата бяха сами в едно кафене и Райли почти я беше поканил на вечеря. Бе решил да не го прави, защото, поне според него, съществуваше огромна вероятност нещата да не завършат само с вечерята. Връзките между колеги никога не са лесни, а що се отнася до връзките между колеги в Бюрото - те са си направо обречени.

- Продължавай - кимна ѝ той.

- Мислех си за онези ездачи в музея. От записите на охранителните камери става ясно, че тези типове не просто са яздели конете си - те са ги контролирали, при това много умело, особено докато са изкачвали стълбите. За каскадьорите в Холивуд вероятно е фасулска работа, но в реалния живот задачата е доста трудна.

Звучеше така, сякаш го знаеше от опит.

Амелия забеляза погледа му и се усмихна сдържано.

- Да, мога да яздя - потвърди тя.

Той веднага си даде сметка, че тя е напипала нещо. Връзката с конете просто му се блещеше в очите. Спомни си, че още през първите няколко часа му беше минала подобна мисъл, когато се сети как конната полиция от участъка „Сентрал Парк" управляват конете си, но така и не я бе доразвил. Ако го беше сторил, сигурно щяха да са поели по следата доста отдавна.

- Искаш да прегледаме списъците на каскадьорите, така ли?

- Като начало може да тръгнем и от тях. Но в случая не става въпрос само за ездачите, а и за самите коне. От записите става ясно, че хората са пищели, викали, имало е стрелба. И въпреки всичко конете въобще не са се паникьосали!

Амелия направи пауза и отправи замислен поглед към Джордано, който тъкмо приемаше някакво обаждане - като че ли нямаше желание да сподели следващата си мисъл.

Райли веднага я разбра накъде клони.

- Полицейски коне.

- Точно така.

По дяволите! На него тази мисъл му харесваше точно толкова, колкото и на нея. Полицейските коне предполагат ченгета. А на никого не му се искаше да допуска възможността в подобен насилствен акт да са замесени други служители на закона.

- Случаят е твой - кимна той. - Само че по-кротко.

Не ѝ остана време да отговори. Джордано се втурна към тях и се разкрещя:

- Беше Стив. Напипахме нещо! Като че ли този път сме попаднали на нашия случай!

15.

Когато зави на 22-ра улица, Гюс Уолдрън усети, че по тялото му плъзват тръпки. Добре де, вярно, така беше още от събота вечер, но това тук беше различно. Разпознаваше отлично знаците. Той вършеше много неща по интуиция. Залагането на конете беше едно от тях. Резултатите? Гадни. Но пък други неща, които вършеше, воден от интуицията си, обикновено успяваха. Затова винаги ѝ обръщаше внимание.

А сега видя с очите си, че има и причина за тези особени тръпки. Една кола - обикновено и невзрачна. Прекалено обикновена и прекалено невзрачна. Двама мъже, вторачени целенасочено безцелно. Ченгета. Какви други биха могли да бъдат?

Гюс си преброи крачките и се закова пред някаква витрина. В нея зърна отражението на друга кола, душеща на ъгъла. Точно толкова незабележима. Хвърляйки бърз поглед през рамо, той видя, че и в нея има двама зяпащи нищото мъже.

Устроили са му капан.

Мисълта му автоматично хвръкна към Люсиен. В ума му се зареди цял списък от грозни неща, с които щеше да сложи край на мръсния живот на този френски педал.

Продължи да върви бавно и спокойно, но когато стигна до галерията, се втурна вътре и се спусна към Люсиен, който тъкмо се изправяше стреснато от стола си. Гюс ритна масичката. Грозният часовник и кутията с почистващата течност, които стояха на нея, паднаха на пода. Цапна французина през ухото и изрева:

- Изпял си ме на ченгетата, а?!

- Не, Гииуус...

Докато вдигаше ръка, за да го удари отново, Гюс видя, че Люсиен извръща глава и очите му едва не изскачат от орбитите си, насочени към задната врата на галерията. Значи ченгетата бяха заели позиции и там. В този момент до носа му достигна някаква воня, като че ли от бензин. Кутията, която беше бутнал, капеше по пода.

Гюс грабна кутията, вдигна Люсиен като перце и го захвърли към прага на вратата. После го срита зад коленете и накара мръсната невестулка отново да коленичи. Притисна краката му към пода и започна да излива съдържанието на кутията върху главата му.

- Да разбереш, че с мен не можеш да си играеш, лайно такова! - ревеше той и продължаваше да излива кутията.

- Моля те, недей! - загъргори французинът, чийто очи вече горяха от изливащата се върху него течност.

И тогава, твърде бързо, за да може ужасеният човек да се съпротивлява, Гюс отвори рязко вратата, вдигна Люсиен за яката, извади запалката си, подпали го и го прати с мощен ритник към средата на улицата.

Главата и раменете на Люсиен избухнаха в синьо-жълти пламъци. Той се запрепъва и започна да пищи. Писъците му се смесиха с виковете на шокираните минувачи и внезапния рев на клаксоните.

Гюс се измъкна зад него, озъртайки се наляво и надясно. Погледът му като на ястреб бе фиксиран върху четиримата мъже - по двама от двете страни на улицата, които бяха наизлезли от колите си с насочени пистолети към него, но определено бяха загрижени повече за горящия човек, отколкото за него.

А на него точно това му трябваше.

Райли разбра, че са разкрити, веднага щом зърна как огромният мъж потъва внезапно във входа на галерията. Като крещеше: „Разкри ни! Тръгваме! Повтарям, тръгваме!" в микрофона, прикрепен към ръкава му, той пъхна пълнителя в своя пистолет „Браунинг" и се измъкна от колата, следван от Джордано, който излезе от другата страна.

Беше все още зад вратата на колата, когато забеляза някакъв мъж, който изхвърча от галерията и започна да се клатушка насред улицата. Не беше убеден, че вижда добре. Но главата на мъжа като че ли гореше.

Когато Люсиен се заклатушка насред улицата, Гюс излезе, като се прикриваше максимално близо зад него, надявайки се, че ченгетата няма да стрелят.

За да ги накара да поразмислят, преди да решат да се приближат, той изпрати по няколко откоса и в двете посоки. Беретата беше напълно безполезна за подобен вид бойни действия, но все пак накара четирите ченгета да се прикрият зад колите си.

По улицата се посипаха парчета от натрошено стъкло от коли, разнесоха се панически писъци и тротоарите се изпразниха.

Райли го видя съвсем навреме как вдига пистолета си, за да се прикрие веднага зад вратата на колата. Изстрелите отекнаха по цялата улица. Два куршума се забиха в стената точно зад него, а третият се закова в левия фар на неговия крайслер. Като погледна вдясно, той забеляза четирима случайни минувачи, свили се зад паркиран пред тях мерцедес, подплашени до безумие. Райли веднага усети, че те търсят удобен момент, за да побягнат, което въобще не беше добра идея. Зад колата бяха в по-голяма безопасност. Единият от тях погледна към него. Райли им направи знак с отворена длан да клекнат и изкрещя: „Долу! Не мърдайте!". Изнервеният човек кимна в знак, че е разбрал, и веднага се скри от погледа му.

Агент Райли се обърна, приведе се напред и се опита да вземе на прицел човека, който му беше известен само като „Гюс", обаче той се намираше точно зад собственика на галерията. Прекалено близо до него. Прицелът му не беше чист. А което беше още по-важно, не беше в състояние да стори нищо за собственика на галерията, който вече се бе свлякъл на колене и агонизиращите му писъци отекваха из пустата улица.

Точно в този момент Гюс се отдръпна от горещия човек и изстреля няколко куршума по посока на другите двама агенти. Времето като че ли забави ход, когато Райли видя отворилата му се възможност. Задържа дъха си и се изправи. Положи стабилно пистолета в двете си ръце, разкрачи леко крака и само за части от секундата се прицели и дръпна спусъка. Куршумът изхвърча от дулото на браунинга. Червен гейзер избликна от бедрото на Гюс.

Райли хукна, за да се опита да спаси горящия човек. Ала точно в този момент някакъв микробус за доставка на стоки сви по тяхната улица.

Люсиен се въртеше и размахваше ръце, отчаяно опитвайки се да изгаси пламъците по главата си. Гюс разбра, че е настъпил моментът да се чупи оттук, но нещо го опари по лявото бедро. Докосна раната си и когато вдигна ръка, тя цялата беше в кръв.

Мамицата им! Ченгетата бяха извадили късмет.

В същия миг зърна микробуса и като стреляше и към двете групи ченгета, го използва като прикритие, за да се оттегли. Докуцука до ъгъла и там се оказа, че сега е дошъл неговият ред да извади късмет.

Едно такси тъкмо беше спряло и оставяше клиент - японски бизнесмен със светъл костюм. Гюс сграбчи японеца за раменете, изхвърли го встрани, отвори вратата и издърпа шофьора на улицата. После се вмъкна някак си зад волана, включи на скорост, но нечия ръка го удари по главата. Оказа се, че е шофьорът, който си искаше обратно таксито и крещеше на някакъв неразбираем език. Тъпо копеле.

Гюс извади беретата през прозореца на колата, дръпна спусъка и пусна един куршум в зачервеното от бяс лице на таксиджията. И отпраши по улицата.

16.

Райли скочи в черния служебен крайслер, натисна педала на газта и качи колата на тротоара, вмъквайки се зад микробуса за доставки. Когато зави, веднага зърна хората, скупчили се около тялото на убития шофьор.

Стив Бучински разговаряше по радиостанцията и организираше блокадите на пътищата. Жалко, че бяха избързали толкова. Трябваше тотално да отрежат улиците, обаче, както бе изтъкнал и Бучински, ако улиците бяха неестествено тихи, огромният мъж щеше да се уплаши и въобще да не припари до галерията.

Хвърли поглед към огледалото за задно виждане, питайки се дали Бучински ги следва. Не. Бяха съвсем сами.

- Гледай си пътя!

Намесата на Джордано извади Райли от замислеността му и той бързо провря крайслера между скупчените коли и камиони, повечето от тях надули гневно клаксони в знак на протест срещу профучалото покрай тях такси.

Таксито се вмъкна в малка уличка. Райли го последва, прегазвайки камари от боклуци. Напълно изгубил представа накъде пътуват, той изрева:

- Къде сме, за бога?

- Отиваме към реката.

Голяма помощ, няма що.

Таксито излетя от уличката, гумите му изсвистяха, когато взе завой надясно, а Райли го последва. Покрай него летяха коли, отправили се като че ли във всички посоки. От таксито - никаква следа.

Беше изчезнало.

Райли се озърна наляво, после надясно, като се стараеше да избегне сблъсъка с някоя кола.

- Ето го там! - извика Джордано и му посочи.

Райли хвърли поглед в указаната посока, удари ръчната спирачка и взе един умопомрачителен за гумите ляв завой, вмъквайки се в друга уличка. Ето го и таксито. Натисна газта и колата заподскача по тясната уличка, повличайки след себе си кофи за боклук. От страничната броня на крайслера се разхвърчаха искри.

Когато излязоха на следващата улица, попаднаха на паркирани коли. До ушите на двамата агенти достигна стърженето на метал в метал, докато таксито изтръгваше брони и фарове по пътя си. Сблъсъците бяха краткотрайни, но достатъчни, за да забавят скоростта на беглеца.

Нов завой наляво и този път Райли забеляза пътни знаци, указващи приближаването на тунела „Линкълн". И което беше още по-важно, все повече скъсяваха разстоянието до таксито. С периферното си зрение забеляза, че Джордано вече държи в скута си своя пистолет.

- Не рискувай - обади се Райли. - Току виж си извадил късмет и си го уцелил.

Ако при такава скорост таксито претърпи катастрофа, на улицата щеше да настане истинско меле. Точно тогава то направи нов завой, пръсвайки пресичащите на близката пешеходна пътека хора.

Райли забеляза, че от прозорчето на шофьора се показва нещо. Възможно ли е да е пистолет? Само глупак би рискувал едновременно да кара и да стреля. Глупак или годен за освидетелстване.

И наистина, миг по-късно от прозорчето нещо проблесна и изригна дим.

- Дръж се! - извика Райли.

Стисна волана, пъхна крайслера в километрична опашка коли, зърна едно свободно място, където събаряха някаква сграда и мина през него, като раздра временната ограда и вдигна след себе си облак прах.

Секунди по-късно крайслерът вече излизаше от свободното място и беше отново по петите на таксито. Доколкото Райли успя да види, ръката и пистолета на шофьора вече не стърчаха през прозореца.

- Внимавай! - изрева Джордано.

Жена, разхождаща черния си териер, се спъна и се стовари върху разносвач, който буташе количка с каси бира. Касите се разхвърчаха и паднаха на пътя пред колата. Райли изви рязко волана, успя да избегне хората на милиметри, но не успя да предотврати сблъсъка с касите, една от които отскочи, падна върху капака на колата и се разби в предното стъкло. Стъклото удържа, но се превърна в плетеница от пукнатини.

- Не виждам нищо! - извика Райли.

Джордано започна да удря по стъклото с дръжката на пистолета. На третия път то избухна навън, политна над крайслера, завъртя се и се спря върху капака на паркираната наблизо кола.

Напорът на вятъра срещу него беше толкова силен, че Райли се принуди да присвие очи, за да вижда. Малко по-нататък зърна знак „Влизането забранено", а самата уличка рязко се стесняваше. Дали онзи тип ще рискува да мине оттам? Ако срещу него идва нещо, това ще бъде краят му. В този момент Райли зърна открито пространство вдясно, на около петдесетина метра преди знака, забраняващ влизането. Предположи, че таксито ще се насочи точно натам. Натисна газта докрай с надеждата, че така ще попречи на шофьора отпред да забележи отбивката. Крайслерът се приближи още повече до таксито.

Почти успя. Таксито заби спирачки при завоя, задницата му отскочи наляво и се удари в тухлената сграда на ъгъла.

Райли едва беше поел по новата уличка, когато Джордано изсумтя:

- Мамка му!

В този момент и двамата зърнаха дете на скейтборд, което се носеше по пътя точно пред таксито. Момчето бе със слушалки на главата и бе в пълно неведение за приближаващата се към него буря.

Райли инстинктивно намали, но таксито отпред се носеше право към детето. Точно тогава съвсем случайно момчето погледна наляво, зърна таксито на сантиметри от себе си и успя да завие - точно навреме, преди таксито да продължи безмилостния си ход, потрошвайки под гумите си скейтборда.

Докато минаваха покрай ошашавеното момче, Райли забеляза, чс улицата пред тях е относително празна. Никакви движещи се превозни средства. Никакви пешеходци. Ако смяташе да опита нещо, точно сега беше моментът да го направи. Преди играта да загрубее още повече.

Отново натисна газта и настигна таксито. От задната лява гума забеляза пушек и реши, че ударът при вземането на онзи рязък завой е смазал джантата.

Джордано забеляза колко са се приближили и попита:

- Какво правиш?

Райли се блъсна с крайслера в задницата на таксито. Ударът премина като че ли през цялото му тяло, чак до раменете и врата.

Бум! Веднъж.

Втори път.

Отстъпи леко, натисна газта и се вклини в него за трети път.

Този път таксито се завъртя безпомощно. Преобърна се върху тротоара, приземи се настрани и със стържещ звук се вряза в една витрина. Райли скочи върху спирачките и със свистене на гумите крайслерът спря. Надигна се и зърна задницата на таксито, стърчаща от магазин, който, както вече се виждаше, бе за музикални инструменти.

Райли и Джордано излязоха от колата. Джордано вече беше извадил пистолета си и го държеше в готовност. Райли тъкмо се канеше да извади и своя, когато забеляза, че няма да има нужда от него.

Шофьорът бе излетял през предното стъкло и лежеше, захлупен с лице надолу сред парчета стъкло, изкривени и счупени музикални инструменти и нотни листове.

Агент Райли предпазливо пъхна крак под неподвижното тяло на шофьора и го претърколи по гръб. Беше в безсъзнание, това бе повече от очевидно, но все още дишаше, а лицето му беше нарязано и превърнато в кървави панделки. От обръщането ръцете му се отпуснаха настрани. От едната изпадна пистолет. Докато Райли го изритваше надалече от престъпника, забеляза и нещо друго.

От вътрешния джоб на палтото на огромния мъж стърчеше златен кръст, обсипан със скъпоценни камъни.

17.

Десетина съобщения очакваха Tec, когато влезе в кабинета си в Археологическия институт „Манукиан" на Лексингтън авеню и 79-та улица. Както и можеше да се очаква, половината бяха от бившия ѝ съпруг Дъг. Другата половина, почти толкова предсказуеми, колкото и тези в първата, бяха от Лео Гирагосян - завеждащия института.

Гирагосян никога не се опитваше да скрие факта, че толерира Tec само защото присъствието на дъщерята на Оливър Чайкин в института бе много полезно, когато се стигнеше до събиране на средства. Тя ненавиждаше оплешивяващото влечуго, но се нуждаеше от тази работа, а на фона на последните ограничения в бюджета, за които се говореше и които неминуемо щяха да доведат до уволнения, сега не беше моментът да се държи с него така, както всъщност би искала.

Изхвърли съобщенията в кошчето, без да обръща внимание на неодобрителния поглед на Лизи Хардинг - строгата и грижовна секретарка, която споделяше с още трима учени в института. И Лео, и Дъг ще искат от нея едно и също - пикантните детайли от събитията в събота вечер. Причините, поради които шефът ѝ държеше да разбере всичко, като изключим нездравото любопитство, бяха малко по-оправдани от егоистичните цели на Дъг.

Tec бе поставила компютъра и телефона си така, че само с леко извиване на главата да вижда павираната градина до сградата на института. Къщата, в която се помещаваха, бе реставрирана с много любов от основателя на института - арменски корабен магнат. В другия край на градината се възправяше огромна плачеща върба, спускаща величествено клоните си над намиращата се под нея красива пейка.

Tec насочи вниманието си обратно към своето бюро и извади номера на Джеб Симънс, който ѝ беше дал Клайв Едмъндсън. Набра го и се свърза с телефонен секретар. Затвори и пробва с другия номер, който имаше за него. Секретарката му в Историческия факултет на университета „Браун" я информира, че професор Симънс е на разкопки в пустинята Негев за три месеца, но ако се налага, можела да се свърже с него. Tec каза, че ще се обади по-късно, и затвори.

Припомняйки си разговора с Едмъндсън, тя реши да пробва друг вариант. Влезе в Жълтите страници на интернет, щракна иконката за набиране и се свърза с телефонната централа на Колумбийския университет.

- Професор Уилям Ванс - изрече тя на пискливия глас, който ѝ отговори.

- Един момент, моля. Много съжалявам, но в списъка на преподавателите тук не виждам такова име.

Не че Tec бе очаквала нещо друго.

- Бихте ли ме свързали с Историческия факултет?

След две прищраквания и малко звън вече разговаряше с друга жена. Секретарката на факултета очевидно знаеше за кого става въпрос.

- Разбира се, че си спомням Бил Ванс. Той ни напусна... ами... сигурно е било преди пет-шест години.

Tec се обнадежди.

- А знаете ли как мога да го открия?

- Нямам никаква представа. Доколкото знам, той се пенсионира. Много съжалявам.

Но Tec не губеше лесно надежда.

- Бихте ли ми направили една услуга? Наистина се налага спешно да говоря с Ванс. Работя в института „Манукиан", а с него се запознахме преди време, на едни разкопки. Може би бихте могла да поразпитате, да проверите дали някой от другите ви колеги не знае нещо?

Жената нямаше нищо против да ѝ помогне. Tec си каза името, продиктува телефона за връзка, благодари ѝ и затвори. Замисли се, а после отново влезе в интернет и започна да търси Уилям Ванс в белите страници. Тръгна от района на Ню Йорк, но безрезултатно. Един от недостатъците на мобилните телефони - рядко ги включваха в указателите. После пробва щата Кънектикът. Пак нищо. Разшири проучването си на национално равнище, но този път съвпаденията бяха прекалено много. После въведе името му в търсачката и получи стотици попадения, но бързото им преглеждане не доведе до никакви идеи относно настоящото му местонахождение.

Tec се облегна и отново се замисли. Долу в градината гълъбите бяха отлетели, а врабците спореха по някакъв свой си въпрос. Завъртя стола си и плъзна поглед по лавиците с книги. Озари я нова идея.

Отново набра Колумбийския университет, като този път помоли да я свържат с библиотеката. След като се представи, тя каза, че търси доклади или други публикации, написани от Уилям Ванс. Продиктува му името буква по буква, след което изтъкна, че се интересува най-вече от разработки относно кръстоносците - предполагаше, че Ванс надали е писал конкретно и само за тамплиерите.

- Няма проблеми. Изчакайте за момент - каза библиотекарят и за известно време изчезна от линията. Когато се върна, обясни: - Извадих всичко от Уилям Ванс, с което разполагаме. - И ѝ изчете заглавията на студиите и монографиите, които отговаряха на търсеното от Tec.

- Има ли възможност да ми изпратите копия от тях?

- Няма проблеми. Но ще трябва да ви вземем такса.

Tec му продиктува служебния си адрес и повтори няколко пъти, че държи сметката да ѝ бъде изпратена лично. Точно сега не беше най-подходящият момент да притеснява блюстителите на разходването на бюджета в института. После затвори и почувства странно въодушевление. Връхлетяха я спомени за работата на терен и за вълнението, особено в началото на разкопките, когато всичко беше възможно.

Но тук не ставаше въпрос за разкопки.

Но какво правиш? Ти си само археолог! Това не ти е час на детектива аматьор! Обади се на ФБР, сподели с тях мнението си и ги остави да тръгнат по новата следа. Tec се запита възможно ли е, като не ги уведомява за насоката на работата си, всъщност да възпрепятства тяхната. Но веднага изхвърли тази мисъл от главата си. Сигурно ще ѝ се присмеят и веднага ще я изхвърлят. И все пак...

Работата на детективите и археолозите е доста сходна, нали така? И едните, и другите се стремят да разкрият онова, което се е случило в миналото. Добре де, миналото от преди два дена не може точно да се нарече подходящата времева рамка, в която се движеха археолозите.

Няма значение.

Просто не можеше да се въздържи. Беше прекалено заинтригувана, за да остави следата. В крайна сметка точно тя бе направила тази връзка. И което е най-важното, наистина имаше нужда от малко тръпка в живота си.

Върна се отново към интернет и се зае да проучва страниците за рицарите тамплиери. Вдигна очи и забеляза, че Лизи, секретарката, я наблюдава с любопитство. Tec ѝ се усмихна. Харесваше Лизи, а понякога дори си споделяше с нея някои лични проблеми. Ала след като вече бе говорила с Клайв Едмъндсън, не възнамеряваше да споделя откритието си с никого другиго.

Не и сега.

18.

Райли и Джордано нямаха сериозни наранявания - само няколко натъртвания от предпазните колани и незначителни драскотини от натрошеното предното стъкло. Бяха придружили фучащата линейка с Гюс Уолдрън, движеща се по скоростната лента към Презвитерианската болница на Ню Йорк.

Когато вкараха Уолдрън в операционната, чернокожа медицинска сестра със сприхав характер ги застави да останат, за да бъдат прегледани. Двамата агенти се примириха и седнаха. Сестрата почисти и превърза раните им - малко по-бързичко, отколкото би им се искало - и накрая вече можеха да си тръгнат.

Ако се вярваше на лекарите от спешното отделение, техният човек надали щеше да бъде в състояние да разговаря поне още два дена, ако не и повече. Раните му били доста сериозни. Единственото, което Райли и Джордано сега можеха да направят, бе да го чакат да дойде в съзнание, за да бъде разпитан, като се надяваха, че междувременно колегите им ще успеят да изровят нещо за живота на един от нападателите на музея.

Ник Джордано уведоми Райли, че за днес му стига и тръгна да се връща при съпругата си, която бе успяла да забременее с третото им дете. Самият Райли обаче реши да поостане и да изчака Уолдрън да бъде изкаран от операционната. Въпреки че беше изтощен, той не изгаряше от нетърпение да се прибере в самотата на своя апартамент.

Реши да потърси някъде чаша топло кафе и се качи в асансьора. Оттам го съзерцаваше едно познато лице. Не беше в състояние да сбърка удивителните ѝ зелени очи. Тя му кимна приятелски, след което отново се вторачи напред. Райли веднага усети, че мисълта ѝ е заета с нещо важно, затова отвърна възпитано поглед, загледан в затварящите се врати на асансьора.

Не без изненада установи, че в тясното пространство на асансьора присъствието ѝ го изнервя. Докато асансьорът ги носеше с леко жужене надолу, той извърна глава и забеляза, че тя също го гледа. Райли рискува да изобрази на лицето си нещо, подобно на усмивка, и се изненада за втори път, когато забеляза, че тя като че ли го позна.

- Вие бяхте там, нали? В музея, в нощта на... - не довърши тя.

- Да, но пристигнах малко по-късно - отговори той, след което прецени, че си придава прекалено голяма тайнственост, затова добави: - Аз съм от ФБР.

И веднага се намрази за самодоволството, което прозвуча в думите му, но си знаеше, че няма друг начин, по който може да ги изрече.

- Така ли?

Настъпи сконфузена тишина, след което и двамата заговориха едновременно:

- Как върви... - тя.

- Как сте... - той.

После и двамата млъкнаха, не довършвайки изреченията си.

- Извинете - започна Райли. - Какво искахте да попитате?

- Тъкмо се канех да попитам как върви разследването, но от друга страна, сигурно нямате право да разговаряте по този въпрос.

- Точно така - отговори той и отново усети, че звучи самодоволно. Побърза да поправи грешката си: - Не че засега има нещо особено, което би могло да се сподели. А вие защо сте тук?

- Бях при един приятел. Пострада онази вечер.

- Добре ли е?

- О, да. Ще се оправи.

Асансьорът иззвъня, достигайки приземния етаж. Райли я проследи с поглед как излиза, но точно в този момент тя се обърна към него, очевидно взела някакво решение.

- Знаете ли, имах намерение да се свържа с вашата служба. Онази вечер агент Гейнс ми даде визитката си.

- Да, Амелия. Ние работим заедно. Аз съм Райли. Шон Райли - представи се той и протегна ръка.

Tec я пое и също се представи.

- Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? - попита той.

- Ами... просто защото тя ми каза да се обадя, ако се сетя за нещо... а от известно време действително си мисля за нещо... Всъщност, точно приятелят ми, който е тук, ми помага. Но съм сигурна, че само ще ви изгубя времето, защото вие вече и сами сте се сетили.

- Не е задължително. А и трябва да знаете, че винаги сме отворени за нови идеи. За какво става въпрос всъщност?

- За тамплиерската насоченост на нещата.

- Каква тамплиерска насоченост? - шашна се Райли.

- Ами, нали се сещате - доспехите, с които бяха облечени, декодера, който взеха... Както и латинската сентенция, която изрече рицарят, когато грабна машината.

Райли я изгледа още по-объркано и бавно изрече:

- Имате ли време да изпием по кафе?

19.

Кафенето в приземния етаж на болницата беше почти празно. След като занесоха кафетата си на масата, Tec се изненада, че първото, което той я попита, бе дали момиченцето онази вечер в музея е било дъшеря ѝ.

- Да, точно тя - усмихна се Tec. - Казва се Ким.

- Прилича на вас.

Тя автоматично усети разочарование. Въпреки че го бе зърнала мимоходом в „Метрополитън" и едва сега всъщност се бе запознала официално с него, Tec си даде сметка, че от присъствието му изпитва леко неудобство. Господи, крайно време е да пренастроя сензорите си за мъжете около мен! Сви се, очаквайки неизбежния комплимент на традиционните свалячи. Не изглеждате достатъчно зряла, за да бъдете нейна майка. Помислих, че сте сестри, и други подобни. Но той я изненада за втори път, като попита:

- Къде беше детето, докато се вихреха онези неща там?

- Ким ли? Майка ми я беше завела до тоалетната. И след като чула, че нещо става, решила, че е най-добре да не мърдат оттам.

- Значи са пропуснали най-лошото.

Tec кимна, питайки се откъде този интерес.

- Да, нито една от двете не е видяла нищо.

- Ами после?

- Тръгнах да ги търся, намерих ги и не им разреших да слизат долу, докато не чухме, че линейките тръгват - отговори тя, все още не особено убедена накъде водят всички тези въпроси.

- Значи тя не е видяла нито ранените, нито...

- Не, не. Само опустошенията в Голямата зала.

- Хубаво - кимна агентът. - Но безсъмнено знае какво е станало.

- Тя е на девет години, агент Райли. В момента е най-известната личност в цялото училище, всички я питат какво се е случило и как се е чувствал човек, който е бил там.

- Да, представям си. И все пак не е зле да я наглеждате. Макар че не е била пряк свидетел на ужасите, понякога подобно преживяване има дълготрайни последици. Възможно е да са кошмари, възможно е нещо повече. Просто не я изпускайте от поглед, това е всичко. Човек никога не знае.

Tec бе напълно замаяна от интереса на агента към Ким. Единственото, което успя да направи, бе да кимне и да изрече:

- Разбира се.

След тези думи Райли се облегна назад в стола си и попита:

- А вие как сте? Била сте в самия епицентър на събитията.

- Откъде знаете?

- От охранителните камери. Видях ви на записа. - Не беше убеден дали действията му не са се възприели като леко перверзни. Надяваше се да не е така, но изражението ѝ го объркваше. - Много се извинявам, ако ви досаждам с любопитството си. Просто непрекъснато съм обграден от подобни случки и съм наясно, че никак не е лесно да се справиш впоследствие с тях.

Тя вдигна към него очи и лицето ѝ светна.

- Разбирам. И ви благодаря за загрижеността. - Същевременно не пропусна да си отбележи наум, че макар да не позволяваше на никого да ѝ говори каквото и да било за Ким, в този случай прави изключение. Загрижеността му изглеждаше напълно искрена.

- И така - кимна той, - каква е тази работа с тамплиерите?

Тя се приведе към него, очевидно изненадана.

- Значи вие още не сте тръгнали по тази следа с тамплиерите, така ли?

- Доколкото ми е известно, не сме.

- Ясно - отпусна се омърлушено тя. - Знаех си, че няма да го вземете на сериозно.

- Просто ми разкажете какво мислите.

- Какво знаете за тамплиерите?

- Ако трябва да бъда честен, не много.

- Е, добрата новина тогава е, че не сте лунатик - отбеляза тя, но когато забеляза обърканото му изражение, побърза да продължи: - Така. Значи... 1118 година. Първият кръстоносен поход е приключил и Светите земи са отново в ръцете на християните. Балдуин II е крал на Йерусалим, населението на цяла Европа ликува и от всички краища на континента към Светите земи започват да се стичат поклонници, за да проверят за какво е целият този шум. Ала никой от тях все още не знае, че навлиза в една твърде опасна територия. Щом „освобождават" Светите земи, рицарите кръстоносци решават, че са изпълнили дълга си и се завръщат по домовете си в Европа, като вземат със себе си плячкосаните съкровища и оставят региона обграден от враждебните ислямски държави. Мюсюлманите, които са загубили голяма част от земите си по време на войните с християните, нямат намерение нито да простят, нито да забравят, така че голяма част от поклонниците, отправили се към Йерусалим, така и не успяват да достигнат заветната цел. Те са непрекъснато нападани, ограбвани и дори убивани.

После Tec продължи да разказва на Райли как само при един-единствен инцидент през същата година, мародерстващите сарацини причакват и убиват повече от триста поклонници, пътуващи по опасните пътища между палестинското пристанище Яфа и светия град Йерусалим. Извън стените на града никога не било спокойно - там било царството на мюсюлманските банди. И точно в този период се появяват тамплиерите. Девет благочестиви рицари, водени от Уго дьо Павен, пристигат в двореца на Балдуин в Йерусалим и смирено предлагат услугите си на краля. Те обявяват, че са положили трите монашески клетви за непорочност, бедност и подчинение, но са добавили към тях и четвърта — да защитават поклонниците от пристанищата до самия град. Предвид обстановката, появата им се оказала напълно навременна. Християнската държава страдала отчаяно от липса на добри бойци.

Балдуин бил изключително впечатлен от отдадеността на рицарите-монаси и ги настанил в източната част на своя дворец, който бил издигнат на мястото, където някога се намирал Храмът на Соломон. Така те стават известни като Ордена на Нищите рицари на Христос от Храма на Соломон - Ордена на тамплиерите, наричани още „храмовници".

Мястото, което Балдуин предоставил за живот на членовете на току-що родилия се орден, имало огромно религиозно значение.

Соломон построил своя храм през 950 г. пр.н.е. Работата по него била започната от баща му Давид, който следвал Божиите напътствия. Според тях се налагало построяването на храм, който да приюти Кивота на Завета - преносим олтар, който съдържал каменните плочи, върху които били гравирани Божиите заповеди, получени от Мойсей. Славното управление на Соломон приключило със смъртта му - малко след това еврейските земи били завоювани от варварите от Изтока.

Самият Храм бил съборен през 586 година пр.н.е. от завоевателите халдейци, които започнали да отвеждат евреите във Вавилон, превръщайки ги в роби. След повече от петстотин години Храмът е издигнат повторно от Херод, който много държал да се хареса на своите еврейски поданици и да им докаже, че въпреки арабския си произход техният цар е смирен последовател на новоприетата си религия. Храмът се превърнал в неговото най-велико достижение - възправящ се гордо над цялата долина Хеврон, той представлявал забележителна, внушителна сграда, много по-великолепна от първия храм. До вътрешния олтар, неговата Светая светих, се достигало през две импозантни златни врати, през които можел да влиза само Върховният еврейски свещенослужител.

След смъртта на Херод сред еврейското население отново избухват размирици и към 66 г. от н. е. бунтовниците отново си връщат контрола над Палестина. Римският император Веспасиан изпраща сина си Тит да потуши бунтовете. След ожесточени битки, продължили близо шест месеца, през 70 г. Йерусалим накрая пада. Тит дава заповед градът, чието население вече било напълно унищожено, да бъде сринат със земята. И така, „най-красивата сграда, за която човек бил чувал или виждал", както я описва историкът Йосиф, отново е загубена.

Геройството на деветимата храбри монаси, самоотвержено охраняващи беззащитните поклонници в Светите земи, бързо завладява въображението на хората из цяла Европа. Много мъже започнали да гледат на тамплиерите с романтично преклонение и да се записват в редиците им. Европейските благородници започнали да изпращат щедри суми, за да ги подпомагат и да ги обсипват с дарове под формата на пари и земи. Цялото това отношение се дължало в голяма степен на получената папска благословия - рядко благоволение, което означавало страхотно много в онези времена, когато всички крале и нации гледали на папския престол като на най-върховния суверен в християнския свят.

И така, орденът започнал да се разраства. Членовете му били изключително добре обучени бойци и колкото повече се множали успехите им на бойното поле, толкова повече се разширявала и общата им дейност.

За по-малко от стотина години тамплиерите се превърнали в един от най-богатите и влиятелни ордени на Европа, отстъпващи само на папската институция. Притежавали обширни земи из Англия, Шотландия, Франция, Испания, Португалия и Германия. И на фона на тази обширна мрежа от територии и замъци, скоро те се превърнали в първите международни банкери - давали кредити на банкрутирали кралски величия, съхранявали богатството на пътуващите поклонници и създали първите пътнически чекове, нещо като съвременните акредитивни писма. В онези времена парите представлявали просто злато и сребро, чиято стойност се равнявала на теглото на благородния метал. Вместо да го разнасят със себе си и да рискуват да бъдат ограбени, поклонниците депозирали парите си в някой център или замък на тамплиерите където и да е из Европа, откъдето получавали за него кодирана бележка. Веднъж достигнали крайната си цел, те отивали в местния център на тамплиерите, представяли бележката, която се разшифровала посредством пазени в строга тайна методи, и си теглели оттам своята сума пари.

Tec погледна към Райли, за да се убеди, че той все още я слуша. После продължи:

- И така, онова, което започнало като малък екип от девет благородници с добри намерения, посветили се на задачата да защитават Светите земи от сарацините, се превърнало в най-мощната и най-тайнствената организация на своето време, достойно съперничеща на Ватикана както по богатства, така и по влияние.

- И накрая нещо се объркало, нали така? - обади се агент Райли.

- Объркало се, при това фатално. В края на XIII век мюсюлманските армии най-сетне успели да си възвърнат контрола над Светите земи и накарали кръстоносците да си съберат багажа и да се махнат оттам. Този път завинаги. На кръстоносните походи бил сложен край. Последни си тръгнали тамплиерите, след поражението при Акра през 1291 година. Когато се върнали в Европа, си дали сметка, че причината за съществуването им била потънала в небитието. Вече нямало поклонници за защитаване. Нямали нито дом, нито враг, нито кауза. А и приятелите им не били в изобилие. Бедните христови воини вече не били бедни. Цялото това богатство и власт, което им се стоварило на главите, ги направило арогантни и алчни. На всичко отгоре множество кралски особи, включително кралят на Франция, им дължали огромни суми пари.

- И се стоварили с грохот на земята - отбеляза Райли.

- Да, били разбити и изгорени - кимна Tec. - В буквалния смисъл на думата.

Tec отпи от кафето си и разказа на агента от ФБР как е било положено началото на кампания от клеветнически слухове за тамплиерите, безсъмнено улеснена от тайнствеността на ритуалите за инициация, които Орденът извършвал години наред. Не след дълго върху тях се стоварили и грозни обвинения в еретизъм.

- И какво станало накрая?

- Настъпил петък, тринадесети - усмихна се мрачно Tec. - Оригиналната версия.

20.

Париж, Франция - март 1314 г.

Бавно и много болезнено Жак дьо Моле дойде в съзнание. Колко дълго бе продължило този път? Час? Два? Великият магистър бе убеден, че не е възможно да е било повече. Повече часове в безсъзнание биха били лукс, който те никога нямаше да му позволят.

Когато мъглата, обзела съзнанието му, започна полека-лека да се вдига, той усети обичайното събуждане на болката и както обикновено, я потисна. Съзнанието беше странно и могъщо нещо, а след всичките тези години затвор и изтезания, той се бе научил да го използва като оръжие. Вярно, оръжие за защита, но все пак оръжие, чрез което бе в състояние да парира поне част от целите, които враговете му се опитваха да постигнат.

Те можеха да съкрушат тялото му, което и бяха направили, ала духът и съзнанието му, макар и леко притъпени, си бяха все още негови. Както и вярата му.

Отвори очи и установи, че нищо не се е променило. Макар че... да, имаше някаква любопитна разлика, която той не бе забелязал веднага. Стените на килията все още бяха покрити със зелена слуз, която се процеждаше надолу към покрития с грубо дялани камъни под - под, който бе почти равен от наслоилите се върху него прах, засъхнала кръв и екскременти. Колко ли от тази мръсотия е излязла от неговото тяло? Опасяваше се, че значителна част. В крайна сметка той бе затворен тук в продължение на... колко? Концентрира се. Шест години? Седем? Време, предостатъчно, за да превърнат тялото му в развалина.

Чупеха му костите, после ги оставяха да заздравеят, както могат, след което отново ги чупеха. Изкълчваха му ставите, разтегляха му сухожилията... Той бе наясно, че вече не може да свърши каквото и да било с ръцете си, нито пък да върви. Ала нищо не бе в състояние да спре движението на съзнанието му. То бе напълно свободно да се рее, където си иска, да напусне тази мрачна, воняща тъмница под улиците на Париж и да пътува... навсякъде.

И така, накъде да поеме днес? Към хълмистите равнини на Централна Франция? Или към подножието на Алпите? Или може би към морския бряг и далеч отвъд него?

За пореден път се запита дали вече не е полудял. Много вероятно. След всичките тези страдания и мъчения, изобретявани от зверовете, които управляваха това адско подземие, никой не би успял да съхрани здравия си разум.

Концентрира се още повече, за да си спомни времето, прекарано тук. Да, точно така. Бяха изминали шест години и половина от нощта, когато хората на краля бяха разрушили Парижкия храм.

Неговият Парижки храм.

Помнеше съвсем ясно, че беше петък, 13 октомври 1307 година. Той беше заспал, както и повечето от неговите събратя рицари, когато на зазоряване десетки сенешали бяха нахлули в прецепторията. Рицарите тамплиери трябваше да бъдат по-добре подготвени за това нахлуване. Вече месеци наред той бе наясно, че отмъстителният крал и неговите лакеи се опитват да изнамерят начин, по който да им отнемат властта. А точно тази сутрин най-сетне бяха набрали смелост и си бяха скалъпили извинение. Освен това бяха събрали и кураж за битка. И въпреки че рицарите не се предадоха толкова лесно, хората на краля разполагаха с предимството на числеността и изненадата, така че не след дълго рицарите бяха победени.

Стояха безпомощно и гледаха как опустошават храма им. Единственото, на което Великият магистър можеше да се надява, бе, че кралят и неговите лакеи няма да успеят да схванат значимостта на плячката, която отнасяха, или че ще бъдат дотолкова обсебени от алчността си за златото и скъпоценните камъни, които не можеха да открият, че няма да забележат онези на пръв поглед безполезни предмети, които всъщност бяха с неизмерима стойност. А след това над храма се бе възцарила тягостна тишина, в която Моле и неговите събратя бяха подкарани във волските коли към черната им орис.

Сега, когато си спомни за онази тишина, Жак дьо Моле си даде сметка, че именно в това е различното на днешния ден.

Беше много тихо.

Обикновено тъмницата бе доста шумно място - дрънчаха вериги, скърцаха колела за мъчения, съскаха нагорещени ръжени, а над всичко се извисяваше нескончаемият писък на измъчваните жертви.

Не и днес.

Точно тогава Великият магистър долови някакъв звук. Стъпки, които приближаваха. Отначало си помисли, че е Гаспар Шез, началникът на мъчителите, обаче стъпките на онова чудовище бяха по-други - тежки и заплашителни. Не беше и никой от неговия екип подивели животни. Не, изглежда бяха много мъже, които вървяха насам. Приближаваха се бързо по тунела на тъмницата и не след дълго влязоха в килията, където Моле висеше на своите вечни вериги. През подпухналите си, кръвясали очи той забеляза десетина ярко облечени мъже, застанали пред него. А в средата стоеше не кой да е, а самият крал.

Елегантен и внушителен, Филип IV се извисяваше най-малко с една глава над групата подлизурковци, които пърхаха около него. Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Великият магистър не можа да не се възхити от импозантния външен вид на краля на Франция. Как е възможно човек с подобна физическа красота да е такова въплъщение на злото?! Млад, все още не навършил тридесет, Филип Хубави имаше светла кожа и дълга руса коса. Същинско олицетворение на представата за благородника.

И въпреки това вече почти десетилетие, воден от неутолимата си алчност за богатство и власт, на които можеше да съперничи единствено страстта му към похот и разврат, той бе причинил много смърт и разрушения, почерняйки живота на всички, които заставаха на пътя му или просто не му харесваха.

А рицарите тамплиери бяха сторили доста повече от това просто да не му се харесат.

Жак дьо Моле чу нови стъпки, които отекваха в тунела на тъмницата. Колебливи, нервни стъпки, които възвестиха появата на дребна фигура, облечена в сива роба с качулка. Човекът се подхлъзна и се заклати непохватно по неравния под. Качулката падна и Моле видя пред себе си папата. Беше изминало доста време, откакто бе виждал Климент за последен път, и сега забеляза, че лицето му доста се е променило. Устните му бяха обрамчени от дълбоки бръчки, като че ли папата изпитваше постоянна болка, а очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си кухини.

Кралят и папата. Заедно.

Това надали е на добро.

Погледът на краля беше фиксиран върху Моле, но в момента Великият магистър изобщо не проявяваше интерес към него. Очите му бяха приковани върху дребничкия мъж с качулката, който стоеше пред него, пристъпваше нервно от крак на крак и избягваше погледа му. Моле не можеше да разбере защо папата се държи така. Дали заради лъжите, измамите и предателството си? Или заради хитрите си манипулации, чрез които бе успял да повлияе на краля да доведе до край разгрома на Ордена на тамплиерите? Или просто не издържаше гледката, която разкриваше обезобразените му крайници, отворените рани или незарасналата плът на обруганото му тяло?

Кралят пристъпи напред.

- Нищо ли? - изграчи по посока на един мъж, който кръжеше в края на групичката. Мъжът пристъпи напред и Моле видя, че това наистина е Гаспар Шез, мъчителят. Без да смее да вдигне глава, той прошепна:

- Нищо.

- Да върви в ада дано! - избухна кралят.

„Вече ме пратихте там" - помисли си Моле. Забеляза, че Гаспар поглежда към него - очите изпод рунтавите вежди бяха мъртви като камъните по пода. Кралят се приближи още повече и се втренчи във Великия магистър, поставил на носа си кърпичка, за да се предпази от вонята, която, Моле знаеше, се носеше наоколо, ала бе престанал да забелязва.

Тихият глас на краля разцепи застоялия въздух:

- Говори, проклет да си! Къде е съкровището?

- Съкровище няма - отговори Жак дьо Моле с глас, който дори и той едва успяваше да долови.

-- Защо си толкова упорит?! - изхърка кралят. - Какъв смисъл има? Твоите братя ни разкриха всичко; вашите мръсни церемонии за инициация, как вие, смирените Христови рицари, отричате божествеността на Христос, как плюете върху кръста, как дори уринирате върху него! Те си признаха... всичко!

Много бавно Великият магистър облиза напуканите си устни с подутия си език и успя да изрече:

- При такива мъчения биха се признали виновни дори и в убийството на самия Господ Бог.

Филип се приближи още повече и просъска:

- Светата инквизиция ще просъществува во веки веков! Поне това трябва да е ясно на човек с твоя интелект! Само ми дай каквото искам и ще пощадя живота ти!

- Няма никакво съкровище - повтори Дьо Моле с тона на човек, примирил се, че никога няма да успее да накара хората, които го слушат, да му повярват.

От доста време насам усещаше, че Гаспар Шез му вярва, въпреки че нито за миг не отслаби силата на ударите си върху крехкото му тяло. Знаеше също така, че и папата му вярва, ала главата на Църквата не възнамеряваше да запознава краля с малката си тайна. Кралят от своя страна се нуждаеше от богатствата, които бе убеден, че тамплиерите са натрупали през тези двеста години, откакто съществуваше орденът им. А нуждите на краля очевидно помитаха като порой изводите, които всеки разумен човек би си направил при вида на този пречупен физически мъж, който висеше на веригите пред него.

- Няма смисъл - въздъхна кралят и се обърна, все така бесен, но очевидно примирен като жертвата си. - Съкровището сигурно е било изнесено от страната още през онази първа нощ.

Жак дьо Моле наблюдаваше папата, който продължаваше да се прави, че не го вижда. Да, ходовете на този човек бяха наистина брилянтно изпипани. Великият магистър изпита някакво перверзно удоволствие, давайки си сметка за този факт. А осъзнаването му затвърди още повече неговата решимост, защото действията на подлата невестулка потвърждаваха за сетен път благородната цел на тамплиерите.

Кралят изгледа студено дребния, но як мъчител и попита:

- Колко от тях все още живеят сред тези стени?

Тялото на Моле се стегна. За първи път имаше възможността да научи за съдбата на своите братя от Парижкия храм. Гаспар Шез съобщи, че освен самия Велик магистър, е останал жив само неговият заместник.

Жак дьо Моле затвори очи. В съзнанието му нахлу порой от ужасяващи картини. Всички са мъртви. А бяхме толкова близо... Само ако... Само ако бяха получили вест от „Фалкън Темпъл", от Емар и неговите хора...

Но нищо.

Храмът на сокола - „Фалкън Темпъл", заедно с безценния си товар, бе изчезнал завинаги.

Кралят се обърна, погледна за последен път развалината, наречена човек, и отсече:

- Довършете го!

Мъчителят протътри крака към краля и попита тихо:

- Кога, Ваше величество?

- Утре сутрин

Когато чу тези думи, Моле усети нещо, което протече през цялото му тяло - нещо, което в първия момент не успя да проумее. Беше чувство, каквото не бе изпитвал много години.

Облекчение.

През подпухналите си очи хвърли поглед към папата и веднага усети едва сдържаното му задоволство.

- А какво ще стане със собствеността им? - попита папата треперливо. Моле бе наясно, че малкото неща, оставащи след тях, не биха могли да помогнат на краля да изплати дълговете си. - Книгите, документите, предметите на изкуството... Те принадлежат на Църквата.

- Вземай ги! - махна небрежно кралят.

После хвърли последен, изпепеляващ поглед на Моле и излезе с гръм и трясък от килията, следван плътно от верния си антураж.

За части от секундата погледите на папата и на Великия магистър се срещнаха. Климент не издържа и също побърза да напусне килията. Но в този кратък промеждутък от време Моле разчете докрай мислете му, които потвърдиха онова, което досега само бе предполагал за дребосъка - че той е просто един подъл интригант, успял да изманипулира алчния крал, за да постигне собствените си цели. Или по-точно - целите на Църквата.

Подъл интригант, който го бе победил.

Ала Жак дьо Моле не възнамеряваше да го остави да живее със задоволството на тази мисъл. Вдигна глава, събра цялата си сила, която му беше останала, и я концентрира в изпепеляващия си, изпълнен с горда увереност поглед, отразяващ неминуемостта на възмездието. Разкривените черти на папата се изпънаха от ужас. Но малко след това той се овладя, присви очи и вдигна качулката си.

Напуканите устни на Великия магистър се разкривиха в нещо, което можеше да се нарече усмивка. Знаеше, че е успял да посее ядката на съмнението в душата на дребното мекотело.

Все пак си беше някаква победа.

Тази нощ папата нямаше да се радва на спокоен сън.

„Победата в тази битка може и да е твоя помисли си Жак дьо Моле, - ала войната ни изобщо не е приключила!"

И с тази мисъл Великият магистър притвори очи и зачака приближаването на смъртта.

21.

Колкото и да му беше приятно да си седи тук и да разговаря с Tec, Райли не виждаше никакъв смисъл в нито едно от нещата, които тя му беше разказала. Група самоотвержени рицари се превръщат в средновековна супер сила, а после Църквата им подрязва крилата и така те изчезват безславно в аналите на историята. Хубаво де, но какво общо има всичко това с банда въоръжени обирджии, разбиващи музей седемстотин години по-късно?

- Значи смяташ, че онези типове са били облечени като тамплиери, така ли? - попита колебливо той.

- Точно така. Тамплиерите са носели простички доспехи, напълно различни от крещящите одежди на останалите рицари по онова време. Да не забравяме, че са били религиозни монаси, дали обет за бедност. Белите мантии символизират чистотата на живота, който се очаквало от тях да водят, а червените кръстове - кръвта, както и тяхната по-специфична връзка с Църквата.

- Ясно. Но все пак, ако ме накарат да нарисувам рицар, той сигурно ще прилича доста на тамплиер, без въобще да влагам подобен смисъл. Образът е характерен за епохата, не мислиш ли?

Tec кимна и отбеляза:

- Виж какво, по принцип съм напълно съгласна с теб. Връзката не е убедителна. Но да не забравяме и за декодера.

- Имаш предвид предмета, който е грабнал четвъртият рицар. Онзи, до когото си се намирала ти.

Tec се приведе към Райли и заговори с ентусиазъм, който той не бе зървал у нея до този момент:

- Точно така! Проучих историята му. Оказва се, че той е далеч по-напредничава разработка от всичко, появило се в продължение на стотици години оттогава насам. Искам да кажа, че този предмет си е направо революционен! А тамплиерите са добре известни като майстори на кодираните съобщения. Шифроването е гръбнакът на тяхната система на банкиране. Когато поклонниците, отправили се към Светите земи, депозирали при тях парите си, получавали в замяна разписки, изписани с шифър, който е можело да бъде разчетен единствено от други тамплиери. По този начин предотвратявали фалшифицирането на депозитните разписки и измамите.

- Но откъде накъде някакъв си тамплиерски декодер ще бъде част от съкровищата на Ватикана?!

- Защото именно Ватикана и кралят на Франция са организирали заговора по разбиването на Ордена им. И двете институции се стремили да заграбят богатствата им. Така че, съвсем естествено е да предположим, че всичко, което се е намирало в прецепториите на тамплиерите, в крайна сметка се е озовало или в Лувъра, или във Ватикана.

Райли като че ли не беше особено убеден в заключенията ѝ.

- Като че ли спомена за нещо на латински, нали? - подсети я той.

- Да! Всичко тръгна именно от тази фраза. Изрече я четвъртият ездач - онзи, който взе декодера. Моментът, в който машината се озова в ръцете му, бе като че ли много особен, личен ритуап за самия него. Имах чувството, че човекът се намираше в транс. И точно тогава изрече нещо на латински. Според мен той каза: „Veritas vos liberabit". - Tec направи пауза, за да провери дали агентът от ФБР знае какво означава тази фраза. Озадаченият му поглед ѝ подсказа, че не знае. Затова поясни: - Това означава: „Истината ще ви направи свободни". Проучих историята на фразата. Оказа се, че е и надпис на един тамплиерски замък в Южна Франция.

Виждаше се, че Райли обмисля внимателно току-що чутото, но Tec не можеше да бъде сигурна точно в каква насока текат мислите му. Започна да върти в ръка чашата си, изпи последната глътка кафе, а след като той не каза нищо, тя реши да продължи:

- Знам, че не звучи като кой знае колко важно, но нещата се променят значително, когато си дадеш сметка колко хора проявяват интерес към историята на тамплиерите. Основаването на ордена им, тяхната дейност и техните убеждения, както и жестоката им кончина - всичко е обгърнато в мистерия. А освен това имат множество последователи. Не можеш да си представиш какво количество книги и други материали са изписани за тях - в интернет буквално бъка от информация, а имай предвид, че прегледах само най-важното. Интересът към тамплиерите е действително феноменален. А нещото, което обикновено го подклажда, е фактът, че и до ден днешен никой не е успял да открие местонахождението на приказното им богатство!

- Нали точно заради това богатство кралят на Франция е решил да ги унищожи! - отбеляза замислено Райли.

- Да, но така и не го е намерил. Нито той, нито който и да било след него. Никакво злато, никакви скъпоценни камъни. Нищичко. А за тамплиерите се знае, че са разполагали с невиждано съкровище. Един историк твърди, че още когато се установили в Йерусалим, са открили 148 тона злато и сребро - и това е много преди Европа да ги обсипе с пари и дарове!

- И никой няма представа какво е станало с него, така ли?

- Официалната версия твърди, че в нощта преди покушението двадесет и четирима рицари от Парижката прецептория са напуснали града с няколко натоварени догоре каруци и така са успели да изнесат цялото богатство на Ордена. На атлантическото пристанище Ла Рошел ги очаквали осемнадесет галери. Те отплавали и оттогава насам за тях не се знае абсолютно нищичко.

Райли обмисли информацията, след което отбеляза:

- Значи твърдиш, че нападателите на музея всъщност са търсели декодера, за да могат чрез него да се доберат до богатството на тамплиерите, така ли?

- Възможно е. Въпросът обаче е: какво всъщност е било истинското богатство? Дали се е състояло от златни монети и скъпоценни камъни, или е било нещо друго, далеч по-езотерично? Нещо, което... - тук Tec направи лека пауза, за да провери реакцията му, - навлиза малко по-дълбоко във вярата!

Райли я изгледа, ухили се и отбеляза:

- Слушам те много внимателно!

Tec несъзнателно сниши глас:

- Много от теориите, свързани с тамплиерите, твърдят, че те са били част от многовековна конспирация, целяща да открие и съхрани някакво тайнствено познание. А то би могло да бъде какво ли не. Знае се, че те са били пазители на множество свети реликви. Един френски историк дори стига дотам, че им приписва притежанието на балсамираната глава на Исус! Но най-често срещаната теория, която като че ли звучи най-смислено от всички останали, ги свързва със Светия граал - който, както вероятно отлично знаеш, не предпоставя на всяка цена действителна чаша или какъвто и да било физически „потир", от който Исус уж бил пил по време на последната си вечеря, и като нищо би могъл да представлява просто метафора за някаква тайна, свързана с истинските събития около неговата смърт и оцеляването на неговото потомство през Средновековието!

- Потомството на Исус ли?!

- Колкото и да ти звучи еретично, тази теория, която, между другото, се радва на изключителна популярност, твърди, че Исус и Мария Магдалена са имали дете, а може би повече от едно деца, които са отгледани тайно, далеч от римляните. Истината за потомството на Исус е една от най-ревностно пазените тайни през последните две хилядолетия. За тази велика цел са били създадени множество тайнствени общества, охраняващи неговите потомци - общества, които са предавали тайната от поколение на поколение „посветени". Леонардо да Винчи, Исак Нютон, Виктор Юго и почти всяко друго известно име в историята се смятат за част от тази тайнствена кабалистична общност, превърнала в своя главна житейска цел опазването на неговата родствена линия. - Tec направи кратка пауза и отново зачака реакцията на агента. После продължи: - Давам си сметка, че всичко това вероятно ти звучи абсурдно, но трябва да си наясно, че историята се радва на изключително голяма популярност и върху нея са работили и работят изключително много хора. И тук не става въпрос за писатели фантасти и други любители на жанра фентъзи, а за истински, сериозни учени, прочути членове на академичните среди!

Отново замълча, изучавайки физиономията на Райли. Дори и с историята за истинското съкровище да бе успяла да го накара да се замисли, сега май пак го беше изгубила за каузата. Облегна се назад и си даде сметка, че след като бе изрекла мислите си на глас, и на нея като че ли ѝ звучаха прекалено абсурдно.

Райли се замисли. След известно време по устните му пробяга лека усмивка:

- Потомците на Исус значи! Ако той действително е имал едно-две деца, и ако предположим, че те също са имали свои деца, и така нататък, то тогава след две хиляди години - което ще рече колко, седемдесет-осемдесет поколения, нали така? - те ще са хиляди. Следователно цялата планета би трябвало да бъка от негови наследници, прав ли съм? - Тук той се засмя на глас и добави: - И казваш, че има хора, които приемат всичко това на сериозно?!

- Напълно. Изчезналото съкровище на тамплиерите е една от най-великите неразгадани мистерии на всички времена! И никак не е трудно да разберем откъде е целият този интерес към тях. Най-голямата стръв се съдържа още в началото на историята. Представи си само - в Йерусалим се появяват деветима рицари, които твърдят, че искат да защитават хилядите поклонници. Само девет човека! Доста амбициозно по каквито и да било стандарти, с изключение на „Великолепната седморка", не мислиш ли?! Като чул това, крал Балдуин въобще не се замислил и веднага им дарил сочно парче недвижима собственост в града - Храмовия хълм, мястото, където някога се е намирал Вторият храм на Соломон, сринат от легионите на Тит през 70 г. н. е., които го оплячкосали и отнесли съкровищата му в Рим. И точно тук идва великото „ако" - ами ако жреците на храма, узнавайки за предстоящото нападение на римляните, са скрили нещо така, че римляните да не го намерят?

- Обаче тамплиерите са го открили!

- Точно така - кимна тя. - Идеална храна за какви ли не митове. Въпросното нещо си остава заровено там в продължение на хиляда години, след което те го изкопават. Да не забравяме за така наречените „Медни надписи", които откриха в Кумран!

- Искаш да кажеш, че Ръкописите от Мъртво море са също част от всичко това, така ли?!

„Забави малко темпото, Tec! Плашиш го!" - каза си тя. Обаче вече не можеше да се владее.

- Един от тези ръкописи споменава за огромни количества злато и други ценности, заровени под основите на храма - както се твърди, двадесет и четири купчини. Но наред с това се говори и за някакво по-особено съкровище. Какво е било то? Никой не знае. Би могло да бъде всичко.

- Добре де, а къде се вписва във всичко това историята за Покрова от Торино? - попита Райли.

В продължение на няколко секунди тя обмисляше съвсем сериозно въпроса му. После, усетила неприкрития сарказъм, тя се ядоса, но успя да се овладее и да се усмихне снизходително.

- Като че ли не вярваш на нито дума от онова, което ти разказах, а?

Райли вдигна отбранително ръце и изрече:

- Много се извинявам! Моля те, продължавай!

Tec продължи:

- Та на тези деветима обикновени рицари била дадена част от двореца с конюшни, които можели да поберат най-малко две хиляди коня. Откъде накъде подобна щедрост от страна на Балдуин?!

- Де да знам. Може да е бил човек с напредничаво мислене. Или е бил запленен от тяхната отдаденост на каузата.

- Точно там е проблемът — отбеляза компетентно тя. - На този етап те все още не са сторили нищо. Кралят просто им предоставя тази огромна площ - ей така, без нищо! И какво прави тогава нашата великолепна деветка? Да не би да смяташ, че веднага се заемат да извършват героични дела и да помагат на поклонниците да достигат по-лесно до крайната си цел? Нищо подобно! Те прекарват първите девет години от престоя си там, затворени в храма! Въобще не си показват носовете навън. Нито излизат, нито приемат нови членове. Просто си стоят вътре, здраво заключили вратите. В продължение на девет години... Най-широко разпространената хипотеза по случая, която лично аз също поддържам, е, че всъщност целта им е била да копаят в основите на храма. Да търсят нещо, което е било скрито там.

- Нещото, което жреците са скрили от легионите на Тит преди цели хиляда години?

Tec усети, че най-сетне е успяла да го накара да се замисли сериозно.

- Именно! - потвърди със светнал поглед тя. - Истината е, че в продължение на цели девет години те се снишават. И после, съвсем внезапно, с гръм и трясък излизат на сцената на историята, радвайки се на благосклонното отношение на Ватикана! Вероятно там, под основите на храма, тамплиерите са открили нещо, което е принудило Ватикана да преклони глава пред тях и да ги дари с безусловната си подкрепа. А един от най-подходящите кандидати за подобна принуда е доказателството, че Исус е станал баща на едно-две деца!

- Чакай малко! - смръщи се Райли. - Искаш да кажеш, че те са изнудвали Ватикана? Аз си мислех, че са били Христови воини! Не смяташ ли, че по-логичният извод е те да са намерили нещо, което е зарадвало Ватикана до такава степен, че Църквата е решила да ги награди за откритието им?

- Ако нещата са стояли така, както казваш ти, не мислиш ли, че по-логичният ход би бил да обявят откритието си официално? - След този въпрос тя се облегна назад, очевидно леко объркана. - Да, знам, няколко парченца от пъзела все още липсват. Тамплиерите наистина са продължили да се бият за християнството в продължение на двеста години. Но все пак не можеш да не признаеш, че всичко изглежда твърде интригуващо! - Тук Tec отново замълча, погледна го и попита: - Е, какво смяташ? Намираш ли някакъв смисъл в моите заключения?

Райли обмисли отново цялата информация, която Tec така ентусиазирано му бе предоставила. Въпреки привидно нелепото звучене на някои части от нея, той не можеше просто ей така да я отхвърли. Въоръженият обир в „Метрополитън" безспорно подсказваше за нещо далеч по-заплетено - зад този привидно обикновен грабеж се криеше нещо по-дълбоко. Поне по този въпрос всички в екипа му бяха напълно съгласни.

Той отлично знаеше, че някои радикални екстремисти основават действията си на разнообразни митове и верски убеждения, как с течение на времето ги изкривяват и опорочават така, че да паснат на техните намерения, и как в крайна сметка му изгубват края и започват да вършат невъобразими поразии.

Възможно ли е точно в тази история да се съдържа връзката, която толкова им трябваше? Легендата за тамплиерите със сигурност беше превъзходна основа за подобни изкривявания на понятията.

Възможно ли е някой да е до такава степен бесен заради съдбата, сполетяла тамплиерите, да се идентифицира с тях дотолкова, че да започне да се облича като тях, а накрая да се опита да отмъсти на Ватикана и да намери загубеното им съкровище?

- Дали смятам, че тамплиерите са били пазители на тайна, била тя добра или лоша, свързана с ранните години на Църквата? - обърна се към нея той. - Честно казано, нямам никаква представа.

Tec отвърна поглед, опитвайки се да прикрие разочароването си. Но точно тогава той се приведе към нея:

- Дали обаче мисля, че е възможно да съществува връзка между тамплиерите и случилото се в музея? - Пауза, едва забележимо кимване и накрая лека усмивка. - Да! Убеден съм, че по този въпрос си струва да се помисли!

22.

За Гюс Уолдрън този ден определено не беше от най-добрите.

Спомняше си, че се бе събудил преди известно време. Но преди колко точно - не можеше да каже. А после отново се бе унесъл. И сега бе повторно буден. И като че ли най-сетне идваше в съзнание.

Даваше си сметка, че формата му никак не е добра. Примигна, спомняйки си катастрофата. Тялото му се чувстваше така, сякаш го бяха бъхтили много повече, отколкото средностатистическата телешка пържола в „Чиприани". А дразнещите, нескончаеми писукания на мониторите около него в никакъв случай не му помагаха да дойде на себе си.

Знаеше, че се намира в болница - писуканията и характерните за подобно място шумове бяха повече от показателни. Налагаше се да се осланя на слуха си, тъй като в момента не виждаше абсолютно нищо. Болката и смъденето в очите му бяха неописуеми. А когато се опита да се раздвижи, разбра, че не може. „Завързали са ме за леглото! Но като че ли не особено здраво. Значи причините са болнични, а не полицейски." Това беше добре. Ръцете му се вдигнаха към лицето, опипвайки бинтовете. Но усети и друго нещо - навсякъде му бяха напъхали разни тръбички.

Нямаше никакъв смисъл да се бунтува. Не и точно в този момент. Първо трябваше да разбере точно колко е ранен, а и за да се измъкне оттук, му беше необходимо и зрението. Затова, докато не е наясно със залога, ще се наложи да направи сделка с ченгетата. Но какво можеше да им предложи той? Трябваше му нещо голямо, защото на тях хич нямаше да им допадне факта, че точно той бе отнесъл главата на онзи шибан пазач. Май наистина не трябваше да го прави. Просто стана така, че докато яздеше натруфен и важен като някакъв принц от приказките, му хрумна да провери какво ли е да се пробва срещу истински човек. И усещането си го биваше - по този въпрос нямаше никакъв спор.

Да, сети се какво може да направи. Да изпее Бранко Петрович. И без това отдавна се бе наточил на онзи шибаняк, задето не му каза името на човека, който ги беше наел - непрекъснато тънтонеше за това колко готина била идеята с празните звена. Сега вече Гюс разбираше защо е така - той беше нает от Петрович, който пък е бил нает от някой друг, който на свой ред е бил нает от някакъв трети задник. Кой може да каже колко точно за празните звена, преди да се стигне до човека, който ченгетата трябваше да заковат?

За миг болничните шумове се усилиха, а после отново се отдалечиха. Сигурно вратата се е отворила и затворила. Гюс чу нечии стъпки, проскърцващи по пода, сякаш някой приближаваше леглото му. После този, който беше влязъл, вдигна ръката на болния и постави върховете на пръстите си върху вътрешната страна на китката на Гюс. Сигурно някой доктор или сестра, които му проверяват пулса. Не, по-скоро беше лекар. Тези пръсти бяха по-твърди, по-силни от пръстите на медицинска сестра.

Гюс реши, че на всяка цена трябва да разбере какво е състоянието му.

- Кой е? Докторе, ти ли си?

Който и да беше, не отговори. Сега пръстите повдигаха бинтовете, които опасваха главата и ушите му.

Гюс отвори уста, за да зададе въпрос, но точно в този моменг устата му беше запушена от нечия силна ръка. Тилът му бе пронизан от такава неописуема болка, че цялото му тяло се разтресе.

Ръката натисна още по-силно, превръщайки виковете на Гюс в приглушен вой. Във врата и около гърлото му се разля горещина. А после, много бавно, ръката се поотпусна.

В ухото му зашепна нечий мек мъжки глас. Гюс усети топлия дъх на човека до него.

- Лекарите няма да позволят на никого да те разпитва още доста време. Обаче аз не мога да чакам. Налага се да знам кой те е наел.

Какво, по дяволите...

Гюс се опита да се надигне в леглото, ала каишите не му позволиха, а ръката, която още лежеше върху устата му, го върна бързо на място.

- Отговори ми на въпроса! - настоя гласът.

Кой е този? Не може да е ченге. Да не би да е някой мръсник, който се опитва да се набута в играта и да щипне част от плячката му от музея? Но ако е такъв, защо ще го пита кой го е наел?

- Отговори ми! - повтори гласът, все така мек, но вече звучащ далеч по-рязко.

- Мамка ти! - прошепна Гюс. Само дето всъщност не го изрече на глас. Устните му оформиха думите, после ги чу в главата си, но от тях не излезе никакъв звук.

Къде му е шибаният глас, за бога?!

- Аха - прошепна гласът до него. - Това е от лидокаина. - Малка доза, но достатъчна, за да обездвижи гласните ти струни. Доста дразнещо е, че не можеш да говориш. Обаче хубавото в ситуацията е, че и не можеш да пищиш.

Да пищи ли?

Пръстите, които бяха потърсили толкова внимателно пулса му, се приземиха върху лявото му бедро - точно там, където го бе уцелил куршумът. За момент просто замряха там, но после внезапно оживяха и натиснаха раната му. Силно. Много силно.

През цялото му тяло премина остра болка, сякаш го бяха пронизали с нажежен ръжен. Той изпищя.

Беззвучно.

Точно миг, преди да изпадне в безсъзнание, пръстите отпуснаха леко захвата и в гърлото му се образува проклета слюнка. Гюс си помисли, че сигурно ще повърне. После ръцете на мъжа до него отново го докоснаха и той конвулсивно се отдръпна. Но този път докосването беше нежно.

- Левичар ли си или десничар? - попита нежният глас.

Гюс вече се потеше като магаре. Левичар ли е или десничар? Какво значение има това, мътните го взели?! Повдигна едва-едва пръстите на дясната си ръка и не след дълго усети, че между тях поставят нещо. Молив.

- Просто ми напиши всички имена, които знаеш - каза му гласът, повеждайки ръката му към нещо, което, според болния, като че ли беше бележник.

С привързани очи и лишен от глас, Гюс се почувства напълно изолиран от света. И много сам - далеч по-самотен, отколкото би могъл да си представи. Къде са всички тук? Къде са докторите, сестрите, шибаните ченгета, за бога?!

Пръстите отново стиснаха плътта около раната му и стиснаха здраво. Този път по-силно и по-продължително. Тялото му отново беше пронизано от болка, раздираща, мъчителна, адска. Като че ли всеки нерв по тялото му се подпали. Гюс изпъна каишите, пищейки беззвучно.

- Не е необходимо да продължаваме така цяла нощ - изрече спокойно мъжът до него. - Просто ми дай имената, които знаеш.

Той знаеше само едно име. И го написа.

- Бранко... Петрович? - попита нежно мъжът.

Гюс побърза да кимне.