Последният тамплиер

Огледа обезумяла подземието и погледът ѝ падна върху електрошоковия пистолет, който той беше хвърлил. Той си лежеше в близкия до нея ъгъл на масата, зад една купчина книги. Тя го грабна и го насочи към Ванс с треперещи ръце.

Когато той се появи в светлото петно, очите му я наблюдаваха спокойно и уморено.

- Не се приближавай до мен! - изкрещя тя.

- Тес, моля те! - вдигна успокоително ръка той. - Трябва веднага да се махаме оттук!

- Ние ли? Какви ги говориш, за бога?! Просто не се приближавай до мен!

- Тес, моля те, свали пистолета - изрече все така спокойно той, докато се приближаваше към нея.

Тя изпадна в паника и дръпна спусъка. Ала нищо не последва. Той се намираше вече само на десетина крачки от нея. Тес погледна оръжието смръщена, опитвайки се да проумее какво е пропуснала. Ванс скъсяваше все по-бързо разстоянието между тях. Опипвайки отчаяно пистолета, тя най-сетне забеляза предпазителя и го вдигна. В задната част на оръжието светна малка червена лампичка. Тес отново го вдигна и забеляза, че по някакъв начин бе активирала и лазера, който вече бе белязал Ванс с миниатюрна червена гочица. Точката танцуваше наляво-надясно, отразявайки треперенето на ръцете ѝ.

Той вече беше на няколко крачки от нея. С разтуптяно сърце тя затвори очи и дръпна спусъка. Електрошоковият пистолет оживя с мощно припукване и Тес изпищя, когато двете метални стрелички с върхове от неръждаема стомана изригнаха от цевта му.

Първата уцели Ванс в гърдите, втората - в лявото му бедро. Пет хиляди волта електрически ток пронизаха тялото му за пет секунди, изключвайки за миг нервната система и предизвиквайки неконтролируеми свивания на мускулите. Той се разтресе, изгарящи спазми извиха тялото му като дъга и краката му омекнаха. Свлече се на пода с лице, разкривено от болка.

Tec се обърна към обкования отвор и започна да рита и да блъска дъските, докато накрая една от тях поддаде. Изтръгна я, а после я използва, за да изтръгне и другите, а накрая надникна в дупката, която се беше отворила.

Пред нея се простираше тъмен тунел.

Тъй като не разполагаше с никакъв друг изход, Тес започна да се катери през отвора, после се обърна, видя, че Ванс продължава да се гърчи от болка, а близо до нея, само на една ръка разстояние, седяха декодерът и ръкописът.

Те сякаш я подканваха да ги вземе, прекалено изкусителни, за да им се съпротивлява. Изненадващо и за самата себе си, тя се върна и грабна купчината документи, след което ги натъпка в чантата си. След това се покатери обратно в отвора и тръгна напред в мрака на тунела.

Измина, приведена на две, около тридесетина метра и тогава видя, че тунелът става по-широк и по-висок. Гледката ѝ напомни старите мексикански катакомби, където бе ходила като студентка. Тук беше още по-влажно, отколкото в ниския тунел. Когато се озърна, веднага видя причината. В центъра на пода течеше тясна струйка черна вода. Препъвайки се, тя тръгна от едната страна на потока, едва успявайки да се задържи върху хлъзгавите камъни. Пронизващо студената вода обливаше върховете на обувките ѝ. И тогава потокът завърши, спускайки се на разстояние метър и половина-два към друг, още по-голям тунел.

Тес се обърна назад и се ослуша. Само шум от падаща вода ли чуваше или и нещо друго? Точно тогава мракът на тунелите беше пронизан от гневен вик:

- Тееес!

Значи той се е изправил и я е подгонил!

Тя си пое дълбоко дъх и се хвана за перваза, от който водата се спускаше надолу. Палтото ѝ подгизна, а не след дълго и останалите дрехи, и тялото ѝ. Но за нейно щастие пръстите на протегнатите ѝ крака докоснаха твърда земя и тя прецени, че може да се пусне. Обърна се и забеляза, че този път потокът беше по-широк и по-дълбок. По повърхността му се носеше мазна, мръсна тиня, от която се надигаше непоносима воня. Тес разбра, че се намира в отходен канал. След два опита да върви покрай водата, тя се отказа. Склонът отстрани беше прекалено стръмен, прекалено хлъзгав. Налагайки на съзнанието си да не мисли какво носи водата в мазната си прегръдка, тя се насочи право към центъра на потока, който се оказа почти до колене.

С периферното си зрение забеляза, че в тъмнината проблясваха дребни червеникави точици, които се местеха, следвани от нечии изключително леки стъпки. По ръба на канала се носеха плъхове.

- Тееес!

Гласът на Ванс изгърмя в тишината, отскочи от стените и като че ли връхлетя отгоре ѝ от всички страни.

Тя присви очи и забеляза, че още няколко метра по-напред тъмнината като че ли не е толкова гъста. Пристъпвайки неуверено, тя продължи да се движи. По никакъв начин не можеше да си позволи риска да падне в това нещо в краката ѝ. Когато накрая достигна източника на светлината, видя, че идва отгоре. От тротоарна решетка. Отгоре се чуваха стъпките на вървящите хора. Когато се приближи, дори ги видя - на около шест метра над главата ѝ.

Почувства прилив на надежда и започна да крещи:

- Помощ! Помогнете! Помощ!

Ала никой не я чуваше. А дори и да я чуваше, никой не обръщаше внимание на виковете ѝ. Разбира се, че няма да ѝ обърнат внимание! Че какво друго можеше да очаква?! Та това е Ню Йорк! Да обърне внимание на някакви налудничави викове, носещи се от каналите, би било последното, което би хрумнало на който и да е уважаващ себе си нюйоркчанин.

После си даде сметка, че виковете ѝ отекват по канала както пред, така и зад нея. Заслуша се. Към нея се приближаваха някакви звуци. Жвакащи звуци, като от тежки стъпки във вода. Нямаше намерение да си седи така и да го чака да я докопа. Затова тръгна отново напред, без въобще да обръща внимание нито на студената вода, нито на мръсотията в нея, и почти веднага достигна до разклонение на тунела.

Едното разклонение беше по-широко, но доста по-тъмно и изглеждаше дори по-влажно. Като че ли по-удобно като прикритие. Тя реши да избере него. Но след петнадесетина метра се оказа, че е направила грешен избор. Защото там, пред нея, се изправяше тухлена стена.

Тунел без изход.

37.

След като отблъсна нападателя в криптата, Бил Ванс планираше да използва тунелите, за да избяга от подземието, като вземе със себе си декодера и все още неразшифрования докрай ръкопис. Но единственото, с което сега разполагаше, беше сложното устройство, което бе прегърнал и държеше здраво до г ърдите си. Документите ги нямаше. Усети как го обзема гняв. Извика я, а бесният му вик отекна във влажните стени и го обгърна.

Никога не се беше карал с Тес Чайкин. Спомни си, че някога дори я харесваше - някога, преди много години, когато все още беше способен да харесва хората. И до преди малко нямаше никакви причини да я намразва. В интерес на истината, дори беше му минало през ум да я покани да участва в неговия кръстоносен поход.

Ала тя беше откраднала документите, неговите документи, а това го накара да побеснее. Прехвърли декодера под другата си ръка и продължи да върви. Ако не я настигнеше скоро, тя като нищо щеше да попадне на един от няколкото изхода от този адски лабиринт. А той не можеше да позволи да се случи подобно нещо.

Отново усети надигането на яростта, но си наложи да я подтисне. Не можеше да рискува да се движи или да реагира прекалено бързо. Не и сега.

И особено не тук долу.

Tec тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато в една от стените забеляза желязна врата. Сграбчи ръждясалата ѝ брава и дръпна силно. Вратата не беше заключена, но се беше заклещила. Въоръжена със силата на отчаянието, накрая тя успя да я отвори и зърна зад нея спираловидна стълба, виеща се надолу. По-надолу и към по-голяма тъмнина като че ли не беше най-разумният от всички ходове, ала не разполагаше с друг избор.

Много внимателно, изпробвайки първо устойчивостта на всяко от стъпалата, тя заслиза надолу, докато накрая се озова в поредния тунел. Но колко тунела има тук, за бога? Поне този беше още по-голям от предишния, а което беше още по-добре - беше сух. Нямаше никакво значение за какво се използва. Важното бе, че не е отходен канал.

Нямаше представа в коя посока да поеме. Накрая избра да тръгне наляво. И пред себе си зърна проблясък на светлина. Движеща се, жълта светлина. Пак ли свещи?

Тръгна предпазливо напред.

Светлината изгасна.

Тес замръзна на място. После разбра, че светлината не е изгаснала - просто някой я закрива с тялото си.

Зад нея продължаваха да се носят странни шумове. Който и да беше човекът пред нея, със сигурност не можеше да бъде Ванс. Или пък можеше? Може би той познава отлично тунелите. Нали каза, че отдавна живее тук. Въпреки всичко тя се насили да продължи напред и на няколко метра пред себе си зърна не една, а цели две фигури. Доколкото можеше да прецени, нито една от двете фигури не беше Ванс. Но дали са мъже или жени, това не бе в състояние да определи. Макар че тук, долу, надали някоя среща би могла да се определи като приятна.

- Ей, маце! - подвикна нечий дрезгав глас. - Загуби ли се?

На Тес не ѝ трябваше много, за да прецени, че всяка една проява на колебание би била опасна, затова продължи да върви напред, колкото можеше по-уверено в обгръщащия я мрак.

- Май днес имаш голям късмет, мой човек! - провикна се друг глас, този път писклив.

И двата гласа не звучаха особено приятелски.

Тес продължи да върви. Шумът зад нея се засили. Сърцето ѝ претупа от страх.

Вече беше много близо до двете фигури, чиито лица продължаваха да се прикриват зад маската на тъмнината. В бледата светлина на свещите зад тях тя зърна купчина стари кашони, навит на руло килим, купища парцали.

Мозъкът ѝ започна да щрака на бързи обороти.

- Внимавайте, идват ченгета! - изплю тя, когато ги приближи.

- Че какво искат от нас? - избоботи единият. Докато минаваше покрай двамата мъже, единият протегна ръка и я сграбчи за палтото.

- Ей, почакай малко, кукло!

Тес се извърна и инстинктивно цапардоса с юмрук мъжа по главата. Той се запрепъва назад, квичейки. Другият, с пискливия глас, очевидно също мислеше да си пробва късмета, ала вероятно забеляза нещо особено в очите на Тес, проблясващи в мъждивата светлина, и отстъпи доброволно.

Тес се обърна и се постара да увеличи колкото ѝ е възможно повече разстоянието между себе си и двамата клошари. Бягаше, въпреки умората, но по едно време започна да се задушава - безрадостният подземен свят наоколо като че ли се опитваше да изстиска живота от тялото ѝ.

Достигна до ново разклонение на тунела. Нямаше представа накъде да тръгне.

Този път избра надясно. Докато се препъваше и залиташе, внезапно зърна ниша в стената, а в нея - решетка, която се отваряше. Поредната стълба, спускаща се надолу. Ама нали трябваше да върви нагоре, а не надолу! Обаче в случая най-важното бе да избяга от Уилям Ванс, затова реши да продължи в тази посока с надеждата, че той няма да я открие.

Сега се озова в още по-голям тунел, отново сух, с прави стени. Тук беше още по-тъмно и тя тръгна напред изключително предпазливо, като се държеше за стената. Вече не чуваше нито стъпките на Ванс, нито виковете му Издиша доволно. Дотук добре. А сега какво? И тогава, вероятно след не повече от минута, но време, което на нея й се стори цяла вечност, тя чу зад себе си някакъв друг шум. Не, не бяха плъхове, нито преследвачи. Онова, което чуваше, беше грохот на влак.

Мамка му! Значи съм в метрото!

По стените вече играеха бледите светлини на фаровете на приближаващия се влак. Релсите също светнаха. Тес побягна напред, отчаяно стараейки се да не изпуска от поглед релсите, надявайки се да бъде по-далече от тях. Влакът я настигаше много бързо, а стените на тунела отразяваха ритмичното му потракване. Вече бе почти до нея, когато, благодарение на светлините му, Тес забеляза малка ниша в стената и веднага се хвърли в нея. Сви се в тясното пространство и само след секунди влакът профуча покрай нея, на сантиметри от треперещото ѝ тяло.

С разтуптяно сърце, прикрила лице в ръцете си и със затворени очи, тя зачака влакът да се изниже покрай нея. Горещият, напоен със сажди въздух, покри всеки милиметър от тялото ѝ, прониквайки през устата и ноздрите ѝ. Тя се прилепи още по-здраво за стената зад себе си. Грохотът беше оглушителен, притъпяващ всичките ѝ сетива. Не отвори очи, докато светлините не се изнизаха покрай нея.

Точно тогава въздухът беше раздран от скърцане на спирачки, забиващи се в релсите. С все още разтуптяно сърце, тя усети неимоверно облекчение.

Станция на метрото. Очевидно бе близо до станция!

Тес събра последните остатъци от енергията си и продължи да се клатушка напред. Когато влакът потегли от спирката, тя се озова под ярките светлини на станцията и се изтегли на перона. Последните няколко пътници тъкмо изчезваха нагоре по стълбите. Дори и да я бяха видели, никой не го показа.

В продължение на няколко секунди Тес остана така, на четири крака, близо до ръба на перона, със сърце, разтуптяно от страх и пълно изтощение. А после, мокра и воняща, и все така трепереща, тя събра сили и се изправи на крака.

Клатушкайки се, последва другите хора нагоре, към цивилизацията.

38.

Увита в топло одеяло и с голяма чаша горещо кафе в ръце, Тес седеше в колата на Райли, паркирана точно срещу станцията на метрото на 103-та, и потреперваше. Студът бе проникнал напълно през прогизналите ѝ дрехи. От кръста надолу бе напълно замръзнала. Не че останалата част от тялото ѝ се чувстваше по-добре.

Той ѝ бе предложил да я откара до болницата или право вкъщи, но Тес бе настояла, че не е ранена и не е необходимо да се прибира. Нещо ѝ подсказваше, че първо трябва да сподели с него всичките си разкрития.

Докато наблюдаваше как полицейските екипи влизат в станцията, за да я претърсват, тя му разказа за срещата си с Уилям Ванс. Споменът за онези тунели отново я накара да потрепери. Определено не изгаряше от нетърпение да се върне там и искрено се надяваше да не я накарат да го направи. Никога през живота си не бе изпитвала такъв огромен страх. Или поне не и от обира на музея, което беше преди по-малко от седмица. Спокойно можеше да се каже, че животът й е взел твърде неприятен обрат, който не се знаеше кога точно ще свърши.

Когато завърши разказа си, забеляза, че Райли клати глава.

- Какво? - попита го тя. - Защо ме гледаш така?

- Защото си хахо, знаеш ли?

- И защо мислиш така?

- Стига, Тес! Никой не очаква от теб да ходиш по разни места и да се опитваш да разгадаеш случая! Разгадаването на този случай не е твоя работа! Тази работа си е само моя!

- Значи се притесняваш, че аз ще ви засенча, така ли? - усмихна се измъчено тя.

Обаче на Райли подобни маневри не му минаваха.

- Говоря ти съвсем сериозно! Можеше да пострадаш! Или дори нещо още по-лошо! Ама ти май наистина не разбираш, а? Знаеш ли колко хора загинаха заради тази история? Това въобще не е шега, проумей го!

Тес видимо се скова и изрече бавно:

- Мислех си, че просто ще се срещна с професор по история и двамата ще седнем на по чашка кафе, за да си побъбрим на академични теми. Въобще не съм очаквала, че той ще ме простреля с онзи...

- Електрошоков пистолет.

- Да де. He очаквах да ме простреля с електрошоков пистолет, да ме пъхне в багажника на колата си и да ме преследва през бъкащи от плъхове мръсни канали. Та той е професор по история, за бога! Хората като него обикновено са с добри маниери, а не някакви си...

- Психопати?

Тес се смръщи и отвърна поглед. Този термин някак си не ѝ се струваше подходящ за Ванс, въпреки всичко случило се.

- Не съм особено убедена, че бих го нарекла така, но... със сигурност не е в добра форма. - В този момент тя усети прилив на съчувствие към професора, което я накара да добави: - Мисля, че той се нуждае от помощ.

- Когато се оправиш, ще поговорим сериозно и ще снемем официално показанията ти. Но сега трябва да открием къде точно те е отвел. Имаш ли някаква представа къде те е държал, къде е това подземие?

- Не, нали ти казах! - поклати глава Тес. - Когато ме е въвел вътре, не бях на себе си, а когато избягах оттам, около мен имаше само тъмни тунели. Но от друга страна не би могло да е много далече оттук. Нали все пак изминах разстоянието пеша!

- Според теб колко преки оттук би могло да бъде?

- Нямам представа... Може би пет?

- Хубаво. Нека първо намерим карта и да проверим дали ще намерим тази твоя тъмница.

Райли тръгна да излиза от колата, но тя го спря.

- Има още нещо, което не съм ти казала.

- Защо ли не съм изненадан?! - изгледа я саркастично той. - Е, какво е то?

Тес бръкна в чантата си извади оттам купчината листи, които бе грабнала от масата на Ванс. Разгърна ръкописа пред него и си даде сметка, че сега го вижда ясно за първи път. Документите, изписани на стар велен, бяха много красиви, въпреки че илюстрации по тях липсваха. Но бяха комплектовани много странно, буквално ръб до ръб, и съдържаха непрекъснат поток от безупречно изписани букви. Никакви интервали, никакви разстояния между думи или абзаци.

Райли се вторачи изумено в ръкописа, а накрая се обърна към нея. Тя се ухили и усмивката веднага озари лицето ѝ, иначе изпоцапано от мръсотията и саждите в тунелите.

- На Ванс са - обясни тя. - Тамплиерските ръкописи от Лангедок. Но точно тук започва и загадката. Разбирам латински, но нищо тук не звучи смислено. Пълни глупости. Точно затова му е трябвал и декодера. Тези документи са ключът към всичко случило се.

Райли се намръщи и отбеляза:

- Тези страници са напълно безполезни без декодера, нали?

Тес отново се ухили и в очите ѝ проблесна самодоволство.

- Така е, обаче и той е безполезен без тях! Следващият момент беше от онези, които тя винаги щеше да си припомня с наслада - да наблюдава объркания, напълно онемял Райли. Тя знаеше, че той би трябвало да изпита радост от чутото, но освен това бе наясно, че за нищо на света не би го показал. Последното нещо, което агентът би искал, бе да поощри безразсъдното ѝ поведение. Затова запази каменната си физиономия, погледна я и веднага се измъкна от колата. Извика един от другите агенти и му каза, че има нещо много важно за снимане. Само няколко секунди по-късно същият този агент се върна с голям фотоапарат и Райли му подаде ръкописа.

Tec гледаше как младият агент разстила документите върху багажника на колата и започва да ги заснема. После се обърна и зърна Райли, който тъкмо включваше радиостанцията, за да се осведоми как напредва работата в тунелите. Имаше нещо особено впечатляващо в бързината, с която той действаше. Докато го съзерцаваше как мърмори нещо неясно в радиостанцията, той като че ли я усети - погледна я и на нея ѝ се стори, че забелязва лека усмивка.

- Налага се да сляза долу - каза ѝ той, когато изключи радиостанцията. - Открили са двамата ти приятели.

- Ами Ванс?

- Никаква следа от него - отвърна агентът, очевидно не особено доволен от резултата. - Ще кажа на някого да те откара у вас.

- Не е спешно - увери го Тес. Което не беше самата истина. Истината бе, че нямаше търпение да се отърве от вонящите си, мокри дрехи и да остане часове наред под душа. Но не и преди фотографът да си свърши работата. Много по-голямо беше нетърпението ѝ да прегледа подробно документите.

Райли се отдалечи, като я остави в колата си. Видя го как говори с други двама агенти, след което тримата се насочиха към входа на метростанцията.

Мислите ѝ бяха прекъснати от мобилния ѝ телефон. Екранът ѝ съобщаваше, че обаждането с от домашния ѝ номер.

- Тес, миличка, аз съм! - Беше майка ѝ.

- Мамо! Извинявай, трябваше да се сетя да ти се обадя!

- Да ми се обадиш ли? Защо? Да не би да се е случило нещо?

Тес въздъхна облекчено. Да, наистина нямаше причина да тревожи майка си. Очевидно от ФБР много са внимавали, ако са се обаждали да я търсят там.

- Не, откъде накъде?! Какво има?

- Просто се питах кога смяташ да се прибереш. Приятелят ти е вече тук.

През тялото на Тес премина хладна тръпка.

- Приятелят ми ли?

- Ами да! -- продължаваше да чурулика Айлийн. - Толкова приятен човек! Ето, поговори си с него, скъпа! И гледай да не закъсняваш много! Поканих го да остане за вечеря!

Тес чу как телефонната слушалка преминава в други ръце, а после в ухото ѝ зазвуча един съвсем отскоро познат глас:

- Тес, скъпа! Обажда се Бил! Бил Ванс!

39.

Тес замръзна. В гърлото ѝ се образува буца с размерите на юмрук. Той е там, в собствения ѝ дом! С майка ѝ. И с... Ким!

Обърна се навътре в колата, за да не я чуят и просъска:

- Какво правиш...

- Мислех, че вече си се прибрала - прекъсна я спокойно той. - Да нс би пък да не съм разбрал правилно часа? В съобщението ти се казваше, чс случаят е спешен!

Съобщение ли? Мислите се въртяха хаотично в главата ѝ. В гърдите и изрягна вулкан от гняв.

- Ако им причиниш нешо, кълна се...

- Не, не, не! - прекъсна я повторно той. - Няма проблем! Но наистина не мога да те чакам дълго. Колкото и да ми се иска да приема любезната покана на прекрасната ти майка и да остана за вечеря, ми се налага да се връщам спешно в Кънектикът. Ти казваш в съобщението си, че имаш нещо за мен. Нещо, което много искаш да погледна.

Документите! Той си иска ръкописа! Тес си даде сметка, че Ванс не желае да причинява неприятности нито на майка ѝ, нито на Ким. Представя се за приятел и си играе ролята перфектно. Значи майка ѝ въобще няма да усети, че нещо не е наред. Хубаво. Значи нещата могат да си останат така.

- Тес? - обади се той смущаващо спокойно. - Там ли си още?

- Да. Искаш от мен да донеса документите.

- Би било прекрасно наистина.

Тя погледна през прозореца на колата. Наблизо бе останал само фотографът, който все още снимаше ръкописа. Тес си пое дълбоко дъх и със свито сърце изрече:

- Добре, скоро ще съм у дома. Моля те, не прави нищо, което...

- Разбира се, че няма! - засмя се мило той. - Значи ще те изчакам. Ще доведеш ли и някой друг приятел?

Тес се смръщи, но веднага след това прозря въпроса му.

- Не - побърза да отговори.

- Идеално - отговори той. Настъпи кратка пауза, през която тя се запита какво ли става там. - Ще ми бъде много приятно да прекарам още малко със семейството ти и да го поопозная. Ким наистина е прекрасно момиченце!

Значи детето все пак е там! Копеле мръсно! Загубил си своята дъщеря и сега смяташ, че можеш да заплашваш моята!

- Ще се прибера сама, не се притеснявай! - отсече твърдо тя.

- Гледай да не се бавиш много!

Тес чу как телефона прещрзква и връзката прекъсва. Известно време продължи да стиска мобифона си, да преповтаря проведения разговор и да се опитва да проумее какво точно става.

Налагаше ѝ се да вземе важно решение. Да каже ли на Райли? Знаеше отлично отговора на този въпрос - разбира се, че трябва да му каже. Всеки, който е гледал телевизионни сериали, знае, че независимо от онова, което казват похитителите, човек трябва веднага да съобщи на полицията. Но онова си беше на кино, а това тук е в реалния живот. Тук става въпрос за нейното семейство, което се намираше в ръцете на човек с напълно разбита психика.

Колкото и да ѝ се искаше да съобщи на Райли, нямаше никакво намерение да поражда ситуация, свързана с освобождаване на заложници. Не и на фона на състоянието, в което се намираше Уилям Ванс.

Улавяйки се за първата попаднала ѝ сламка, тя се опита да си самовнуши, че той няма да им стори нищо. Нали и па нея не беше причинил нищо? Дори ѝ се извини за онова, което ѝ беше сторил. Но сега тя вече го беше ядосала, като му беше откраднала документите - онези, които бяха ключови за така наречената му мисия. Документи, заради които, както Райли правилно беше изтъкнал, бяха загинали много хора.

Не можеше да си позволи този риск. В момента на прицел беше семейството ѝ.

Отново хвърли поглед на фотографа. Той беше приключил. Все още хванала здраво мобилния телефон до ухото си, тя се насочи към него, като изрече по посока на изключения апарат:

- Да. Той току-що приключи със заснемането им. - После кимна на фотографа, като се опита да изобрази усмивка на устните си. - Разбира се, веднага ще ги донеса. А ти се заеми с апаратурата.

После затвори капачето на телефона и се обърна към фотографа:

- Сигурен ли сте, че снимките са станали добри?

- Надявам се - изуми се от въпроса ѝ той. - Нали затова ми плащат!

Тя започна да навива документите, докато той я наблюдаваше замислено.

- Трябва веднага да ги отнеса в лабораторията - обясни Тес. Надяваше се, че звучи достатъчно убедително. После сведе поглед към фотоапарата и добави: - Райли държи снимките да бъдат проявени веднага. Ще можете ли да го направите заради него?

- Разбира се, никакъв проблем, като се има предвид, че апаратът е дигитален - отговори фотографът с още по-голямо изумление.

Тес се смръщи на очевидната си грешка, а после се насочи към вратата на колата, колкото ѝ бе възможно по-уверено. Едва устояваше на желанието си да побегне. Когато се озова до вратата на шофьора, сведе поглед и видя, че ключовете са там, където ги беше оставил Райли. Настани се зад волана и завъртя ключа.

Огледа отново обстановката, търсейки Райли. Надяваше се да не го види. Да, нито той, нито партньорът му бяха наблизо. Изкара внимателно колата от мястото ѝ и потегли бавно напред, като лавираше между останалите полицейски коли и тези на Бюрото. Двама полицаи ѝ помахаха приятелски и тя им се усмихна срамежливо, надявайки се ужасът в гърдите ѝ да не ѝ проличи.

Когато най-сетне излезе от заграждението, погледна в огледалото за задно виждане и натисна газта.

40.

Зави в алеята пред къщата, но не успя да прецени височината на бордюра и колата подскочи. Тес удари спирачки. Седеше вътре, парализирана от страх, свела поглед към ръцете си. Те трепереха неудържимо, а гърдите ѝ се надигаха и спускаха учестено. Опита се да се овладее. Налагаше се да запази максимално спокойствие. Хайде, Тес! Стегни се! Ако си изиграеше добре картите... Знае ли човек? Може пък и тя, и Ванс да получат онова, което искат.

Излезе от колата и веднага съжали за решението си да не съобщи на Райли. Пак можеше да пристигне тук, докато той... Какво? Вика Отряда за бързо реагиране ли? Мъже с автомати, които обграждат къщата и крещят в мегафоните си: „Излезте с вдигнати високо ръце!". Часове наред, прекарани в трудни преговори за освобождаване на заложници, преди неизбежното и в крайна сметка изключително рисковано нахлуване? Да, въображението ѝ действително се беше развихрило. Опита се да се фокусира върху реалността. Не, може би решението ѝ е било правилно.

Пък и вече е прекалено късно за нещо друго.

Тя вече беше тук.

Насочи се към вратата на къщата, но пак се поколеба. Лесно можеше да си представи какво се е случило. Ванс е натиснал звънеца, поговорил е с Айлийн. Няколко приятни думи за Оливър Чайкин, после за Тес и майка й е била напълно обезоръжена, а много вероятно й очарована.

Защо не каза веднага на Райли?!

Tec пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и влезе в дневната. Картината, която се изпречи пред очите ѝ, беше сюрреалистична. Уилям Ванс седеше на дивана до майка ѝ. Двамата си говореха приятелски, отпивайки чай. От стаята на Ким се носеше музика. Значи дъщеря ѝ беше горе.

Айлийн зяпна, когато зърна в какво състояние е дъщеря ѝ. Скочи от мястото си и извика:

- Господи, Тес! Какво е станало с теб?!

- Добре ли си? - изправи се и Ванс с искрено загрижена физиономия.

Ама че наглост! Точно той да задава подобен въпрос! Впи поглед в неговия, полагайки максимални усилия да потисне гнева си, който вече бе заглушил окончателно страха, бушуващ доскоро у нея.

- Да, добре съм - успя да се усмихне тя. - Тръбите на улицата пред офиса се бяха пукнали, имаше огромна локва и един камион мина точно през нея, докато си стоях, и... По-добре да не знаете останалото.

Айлийн хвана ръката ѝ и веднага отсече:

- Трябва веднага да се преоблечеш, скъпа! Ще настинеш! - После се обърна към Ванс и добави: - Нали ще ни извиниш за момент, Бил?

Тес се вторачи в него. Той си стоеше преспокойно, излъчващ единствено топлота и загриженост.

- Всъщност, опасявам се, че вече е крайно време да тръгвам - изрече, пронизвайки Tec с поглед. - Ако ми дадеш онези документи, няма да ви задържам повече. Убеден съм, че в момента последното, което ви трябва, е гост в къщата!

Тес отвърна на пронизителния му поглед. Тишината, която се възцари в стаята, беше оглушителна. Айлийн погледна първо към Ванс, а после към дъщеря си, която веднага усети, че майка ѝ усеща неудобството, настанило се между тях. Побърза да превключи и отправи към Ванс блага усмивка.

- Разбира се. Ей сега.

Бръкна в чантата си, извади оттам ръкописите и му ги подаде. Той протегна ръка и за няколко секунди ръцете и на двамата останаха сключени върху тях.

- Благодаря ти! Още при първа възможност ще започна работа по тях! - рече накрая той.

- Би било прекрасно! - насили се да се усмихне пак тя.

После Ванс се обърна към майка ѝ, пое ръката ѝ и изрече мило:

- За мен беше истинско удоволствие да се запознаем!

Айлийн се отпусна и се изчерви. Очите ѝ светнаха от комплимента. Тес усети огромно облекчение заради блаженото неведение на майка ѝ относно истинската самоличност на Ванс. Или поне засега щеше да си остане така. Обърна се към професора. Изражението му беше неразгадаемо. Той също я изучаваше. Накрая каза:

- Крайно време е да тръгвам. Отново благодаря за гостоприемството!

- О, винаги си добре дошъл!

Когато стигна до вратата, той се обърна към Тес:

- А с теб вероятно ще се видим много скоро!

И след тези думи напусна къщата ѝ.

41.

Едва когато застана пред голямото огледало в банята, Тес се видя на какво прилича. Никога през живота си не бе изглеждала толкова мръсна, мизерна и пребледняла. Въпреки че краката ѝ все още продължаваха да се тресат от напрежение, тя устоя на изкушението да приседне. Ако си позволеше да седне, вероятно нямаше да може да стане, а денят все още не беше приключил. Шон Райли беше на път към тях.

Беше се обадил малко, след като Ванс си тръгна. И макар по телефона да прозвуча доста спокойно, тя си знаеше, че е бесен. Щеше да ѝ се наложи да му обяснява. Отново.

Само че този път щеше да бъде значително по-трудно. Щеше да ѝ се наложи да обяснява на Райли защо не му е вярвала достатъчно, за да му позволи да ѝ помогне.

Вторачи се в непознатото лице в огледалото отсреща.

Самоуверената, жизнерадостна блондинка вече я нямаше. На нейно място стоеше развалина - както във физически, така и в психически смисъл. Съмненията постепенно превземаха мислите ѝ. Върна се към събитията от деня, анализирайки всеки свой ход и укорявайки се за пореден път, че е изложила на опасност живота на майка си и на дъщеря си.

Това не е игра, Тес! Трябва да престанеш! И то още сега!

Докато се събличаше, усети, че очите ѝ се насълзяват. Преди, когато отиде да прегърне Ким веднагд след тръгването на Ванс, успя да ги потисне. Тогава дъщеря ѝ я отблъсна, сбръчквайки нос: „Уф, мамо! Вониш! Веднага заминавай под душа!". Успя да ги потисне и докато разговаряше с Райли по телефона, като правеше всичко възможно нито майка ѝ, нито Ким да чуят разговора. Сега, като си помислеше, не се сещаше кога за последно е плакала, но знаеше, че точно сега вече не може да се овладее. Чувстваше се ужасно. Трепереше както от страх, така и заради онова, което можеше да се случи, но слава богу, не се бе случило.

Докато стоеше под душа и чакаше водата да отмие мръсотията и вонята от тялото й, тя се постара да вземе някои важни решения. Сред тях бе и заключението, че дължи на майка си и дъщеря си нещо друго.

Дължи им безопасност.

Хрумна ѝ една идея.

Облечена само по халат и с все още капеща коса, тя откри Айлийн в кухнята. Мина директно на въпроса:

- Мислех за плановете ни това лято да отидем на гости при леля Хейзъл.

Хейзъл беше сестра на майка ѝ. Живееше в малко ранчо до Прескът, щата Аризона. Беше сама, с изключение на няколко десетки специално подбрани животни.

- И какво по-точно?

- Смятам, че трябва да отидем там още сега, за Великден.

- Но защо, за бога... - започна майка ѝ, но не довърши и я погледна строго. - Тес, има ли нещо, което не ми казваш?

- Нищо няма - отговори Тес, но точно в този момент се сети за непознатия, който бе дошъл да търси Ванс. За престрелката и за болезнения му вик.

- Ама...

- Всички имаме нужда от почивка - прекъсна тя майка си. - Виж какво, аз също ще дойда при вас. Трябват ми няколко дена да си изчистя календара от ангажименти и да уредя нещата в службата. Искам обаче вие с Ким да заминете още утре!

- Утре?!

- И защо не?! Ти отдавна искаш да отидеш там, а Ким нищо не я бърка да започне ваканцията си няколко дена по-рано! Веднага ще ви резервирам билети. А и така ще избегнем тъпканицата по Великден!

- Тес! - извика майка ѝ, вече с напълно сериозен тон. - За какво е цялата тази работа?

Тес се усмихна притеснено на гнева на майка си. Да, по-късно определено щеше да ѝ се извини. Но сега единственото, което изрече, при това тихо, бе:

- Много е важно, мамо!

Айлийн се вторачи в нея. Познаваше дъщеря си много добре и винаги разбираше състоянието ѝ. Днес не беше изключение.

- Какво става? - попита накрая. - Да не би да си в опасност? Държа да ми отговориш честно! В опасност ли си?

- Не съм напълно сигурна. Единственото, което знам, е, че в Аризона няма да има за какво да се тревожите!

- В такъв случай защо тогава не тръгнеш с нас още утре?

- Не мога. - Тонът и изражението на Тес подсказваха, че по-нататъшният спор е безсмислен.

Айлийн си пое дълбоко дъх и я изгледа.

- Тес...

- Не мога, мамо!

Майка ѝ кимна примирено и попита:

- Но нали по някое време ще дойдеш? Обещай ми!

- Добре, обещавам. След два-три дена ще бъда при вас.

И при тези думи усети как душата ѝ се изпълва с облекчение.

Точно в този момент звънецът на вратата иззвъня.

- Трябваше да ми кажеш, Тес! Трябваше да ми кажеш! - ръкомахаше като побеснял Райли. - Можехме да го хванем, след като излезе от къщата ви. Можехме да му сложим опашка. Въобще, има стотици начини, по които можехме да подходим! - Поклати отчаяно глава и допълни: - Вече щяхме да сме сложили точка на цялата тази история!

Намираха се в задния двор на къщата, далече от майка ѝ и Ким. Тя го бе помолила за дискретност, както и да не пристига с извадено оръжие, защото всичко вече било спокойно. Джордано държеше къщата под око навън и очакваше патрулната кола на местното полицейско управление, а самият Райли бързо се бе убедил, че тя говори истината.

Тя беше облечена все така с белия си хавлиен халат. Дългата ѝ коса изглеждаше по-тъмна, защото все още бе мокра. Учудващо, но бе изпълнена с удивително спокойствие. Даваше си сметка, че в преобладаващата си част то се дължи именно на присъствието на агента от ФБР. Два пъти в един и същи ден тя бе заплашена така, както никога досега, и двата пъти той се бе оказал до нея.

Тя извърна поглед, за да събере мислите си и да го изчака да се поуспокои. После вдигна очи към него и каза:

- Много съжалявам! Аз... просто не знаех какво друго да сторя! Може би се паникьосах. Непрекъснато си представях картини как се появяват полицаите, как започват преговори за спасяване на заложниците, как...

- Да, и се паникьоса. Напълно нормална реакция. Та онзи тип е заплашвал майка ти и дъщеря ти! И все пак... - не довърши той, въздъхна дълбоко и пак поклати глава.

- Да, знам. Прав си. Много съжалявам.

Той я погледна.

Не можеше да понесе мисълта, че е била в опасност, че дъщеря ѝ също се е намирала в опасност. И същевременно си даваше сметка, че нямаше право да я вини. Тя не беше агент от ФБР. Не можеше да очаква от нея да разсъждава по същия начин, по който разсъждаваше той, да реагира на подобна екстремална ситуация хладнокръвно и рационално. Не и когато и детето ѝ беше замесено в нея. Не и след всичко, което бе преживяла този ден.

Измина доста време, преди Райли отново да заговори.

- Виж сега, сторила си онова, което си мислела, че е най-добро за семейството ти. Никой не може да те вини за това. Ако бях на твое място, сигурно и аз бих постъпил така. Най-важното сега е, че всички сте в безопасност. Това е единственото, което има значение.

Лицето ѝ светна. Кимна, макар и с известна вина, спомняйки си как Ванс бе стоял спокойно в тяхната дневна.

- И все пак... аз му върнах документите.

- Няма значение. Нали разполагаме с копия.

- Да се надяваме, че вашият фотограф не е забравил да зареди апарата си.

При тези думи Райли не можа да не се усмихне.

- Мисля, че в това отношение няма нужда да се тревожим. - После погледна часовника си и добави: - Сега ще ти се махам от главата. Сигурен съм, че искаш да си починеш. Ще оставя пред къщата ви една полицейска кола, за да ви държи под око. И не забравяй да заключиш, след като ме изпратиш!

- Не се тревожи - кимна тя, макар че точно в този момент си даде сметка колко е уязвима. Всъщност, колко всички те са уязвими. - Не разполагам с нищо друго, което да му трябва.

- Добре, щом казваш. Но много държа утре сутрин да дойдеш при нас. Мисля, че ще бъде полезно да прегледаме всеки детайл от разказа ти с целия екип, така да се каже, да подредим приоритетите.

- Няма проблеми. Нека само да кача мама и Ким на самолета.

- Значи до утре.

- Точно така - отвърна тя и погледите им се срещнаха. После се изправи, за да го изпрати.

Той направи няколко крачки напред, но внезапно спря и се обърна.

- Знаеш ли, има нещо, което така и не успях да те попитам преди.

- Да?

- Защо ги взе? Имам предвид документите. Вероятно си нямала търпение да се махнеш оттам, но въпреки това си успяла да заглушиш тази мисъл достатъчно дълго, за да грабнеш и документите.

Тя не беше особено убедена какво я е подтикнало да го направи. Всичко ѝ беше като в мъгла.

- Ами... не знам - отговори не особено убедено. - Те просто си лежаха там и...

- Да, ясно, но все пак... Просто съм изненадан, това е всичко. Човек би си помислил, че единственото, което ти се е въртяло тогава в главата, е било да се махнеш по-скоро.

Тес извърна глава. Досещаше се накъде бие той.

- Ще бъдеш ли в състояние да се отървеш от тази мисли или ще трябва да те заключа заради собствената ти безопасност? - попита той, внезапно придобил сериозно и изпитателно изражение. - Колко важно е всичко това за теб, Тес?

- Ами, тази следа... - усмихна се неуверено тя, - в нея наистина има нещо. Имам предвид ръкописа, неговата история... Усещам, че трябва да се заема с него, да разбера за какво всъщност се отнася. Не знам дали знаеш, но... - направи пауза и го погледна, - археологията не е сред най-благодатните професии на този свят. Не всеки археолог получава шанса да намери своя Тутанкамон или своята Троя. Четиринадесет години от живота си прекарах в кътчета, забравени от Бога, в царство на комари и какви ли не други насекоми, и през всичкото време се надявах на нещо много повече, отколкото някакви си счупени грънци или парче частично запазена мозайка. Мечтаех си за нещо по-голямо! Това е мечтата на всеки археолог. Исках нещо истинско, нещо, което да влезе в учебниците по история, нещо, което ще мога да заведа Ким да види в „Метрополитън", ще ѝ го покажа и гордо ще изрека: „Ето, това го открих аз!". - Отново направи пауза, наблюдавайки реакцията му. - Но като гледам, и за теб този случай не е от най-обикновените.

Той размисли върху думите ѝ, след което отвърна:

- О, не! Всеки ден си имаме разни хаховци, които връхлитат на коне и трошат музеите! Ето това го мразя най-много в моята работа! Рутината. Направо ме убива! - После изражението му отново стана сериозно. - Тес, мисля, че забравяш нещо важно. Това не е просто някакво си академично предизвикателство. Не става въпрос само за ръкописа и неговото послание. Имаме си работа с разследване на убийства!

- Да, знам.

- Какво ще кажеш първо да ги пъхнем зад решетките? А после си разгадавай твоята загадка, колкото си искаш! Заповядай утре при нас, въведи ни във всичко, което ти е известно, а после ни остави да си гледаме работата. Ако се нуждаем от специализирана помощ, ти ще бъдеш първата, към която ще се обърнем. И... не знам... може би, ако искаш някакви ексклузивни права, то ние...

- О, не! Нещата не стоят точно така... - Не довърши. Осъзна, че нищо от онова, което бе казала, не е в състояние да го накара да промени мнението си.

- Трябва да се отдръпнеш от тази работа, Тес! Моля те! Държа да го направиш!

Начинът, по който той го каза, я развълнува.

- Добре, ще се постарая - кимна тя.

Той се вторачи в нея, после се засмя и поклати глава. И двамата бяха наясно, че тя няма абсолютно никакъв избор.

Беше налапала въдицата, при това здраво.

42.

Като се намести на стола си в безупречно чистата, обзаведена в стъкло и метал кон-ферентна зала в сградата на Федерал Плаза, Де Анджелис присви очи и започна да изучава внимателно Тес Чайкин.

Да, нямаше спор, дамата бе много интелигентна. Поне това никой не бе в състояние да отрече. По-тревожен за него обаче бе фактът, че тя като че ли бе също така и особено дръзко същество. Интригуваща и същевременно потенциално опасна комбинация от качества. Но ако се насочат правилно, могат да се окажат и твърде полезни. Очевидно тя бе наясно точно кои въпроси да зададе и точно по кои пътища да тръгне.

Де Анджелис оглеждаше останалите присъстващи и същевременно слушаше разказа ѝ за похищението и за последвалото ѝ бягство оттам. Съвсем дискретно масажираше мястото, където куршумът на Ванс го бе одраскал. Раната го болеше и караше крака му да гори, особено при ходене, ала обезболяващите, които вземаше, успяваха да потиснат болката дотам, че дори да не дава признаци за накуцване.

Разказът ѝ го накара да се върне към сблъсъка си с Уилям Ванс в мрачната крипта. Усети познатия прилив на гняв. Не можеше да си намери място заради това, че бе оставил Ванс да избяга. Някакъв си хилав, психически нестабилен професор по история! Голям срам! Непростим пропуск! Никога повече нямаше да го позволи! Макар че, ако беше надвил Ванс, вероятно щеше да му се наложи да се справи и с нея, което никак не му допадаше. Нямаше нищо против нея, поне засега. Не и докато мотивите ѝ не се окажат в противовес с неговата мисия.

Ще трябва да се опита да я разбере по-добре. Защо го прави? Какво точно търси? Налагаше се да проучи подробно миналото ѝ и позицията ѝ по някои въпроси от решаващо естество.

Докато тя завършваше разказа си, свещеникът забеляза и още едно нещо. Начинът, по който я гледаше Шон Райли. Любопитно. Да, определено любопитно. Но дали чувствата са взаимни?

Да, той определено трябваше да я държи под око.

Когато Тес приключи, Райли стана и прехвърли картината с руините от своя лаптоп върху големия екран, към който беше обърната конферентната маса.

- Ето къде те е държал - каза той. - Църквата „Възнесение Господне".

- Но тя е изгоряла! - изуми се тя.

- Да, все още събират средства за възстановяването ѝ.

- Миризмата, влагата... да, всичко си пасва, но... - Озадачението ѝ беше явно. - Значи той е живял в подземието на изгоряла църква? - Замълча, като се опитваше да свърже картината пред себе си със спомена си за времето с Ванс и онова, което ѝ беше казал. Накрая се обърна към Райли и добави: - Но той мрази Църквата!

- Това не е коя да е църква. Изгоряла е преди пет години. Разследването за предумишлен палеж не е доказало нищо, макар че енорийският свещеник е загинал по време на пожара.

Тя се замисли, опитвайки се да си спомни името на свещеника, за когото бе говорил Бил Ванс.

- Да не би да е бил отец Маккей?

- Точно така.

Изричайки тези думи, Райли я погледна. Беше повече от очевидно, че двамата бяха достигнали до един и същ извод.

- Свещеникът, когото Ванс вини за смъртта на съпругата си - изрече на глас Тес, докато въображението ѝ рисуваше картини, нито една от които особено приятни.

- Датите съвпадат - продължи агент Райли. - Пожарът е станал три седмици, след като Ванс е погребал жена си. - После се обърна към шефа си Джансън и добави: - Ще се наложи да възобновим това разследване.

Джансън само кимна. После Райли се обърна отново към Тес, която се бе отнесла нанякъде.

- Какво се сети?

- Не знам точно - изрече бавно тя, сякаш излизаше от гъста мъгла. - Много ми е трудно да мисля за него по толкова противоречив начин. От една страна е чаровен, ерудиран професор, а от друга - пълната си противоположност, човек, който е способен на подобна жестокост...

Тук се намеси Ник Джордано.

- За нещастие подобна двойственост не е никак необичайна. Типичният образ е тихият, любезен съсед, който държи части от разчленено тяло във фризера си. Подобни типове обикновено са много по-опасни от мачовците, които разбиват баровете всяка нощ.

- Налага се да разберем какво точно търси - намеси се пак Райли, - или поне какво си мисли, че търси. Тес, ти първа прозря връзката между Ванс и тамплиерите, така че, ако бъдеш така любезна да ни припомниш онова, което вече знаеш, може да успеем да разгадаем какъв би бил следващият му ход.

- Откъде да започна?

- От самото начало - кимна Райли.

- Но историята е доста дълга.

- Давай от птичи поглед. Ако нещо ни се стори по-интересно, ще те прекъсваме и ще го разглеждаме в по-големи подробности.

Тя сведе глава, подреди мислите си и започна.

Разказа на агентите от ФБР за произхода на тамплиерите; за деветимата рицари, появили се внезапно в Йерусалим; за деветте им години в уединение, прекарани в храма; за предположенията как са изкопали нещо важно; за последвалия им изключително бърз успешен възход; за победите им в битките и за окончателното им поражение при Акра. После ги въведе в историята за завръщането на тамплиерите в Европа, за тяхната власт и арогантност, и как всичко това се е отразило на краля на Франция и на неговата пионка - папата, както и за окончателното разбиване на Ордена.

- С подкрепата на своя лакей папа Климент V кралят сформира отряди за преследване на тамплиерите, напада ги, арестува ги и ги обвинява в ерес. Само за няколко години те са избити. Повечето срещат смъртта си по изключително болезнен начин.

- Чакай малко, как така в ерес?! - изуми се Джордано. - Аз си мислех, че тези приятели са били просто защитници на Кръста, избраници на папата!

- Не забравяйте, че времената, за които говорим, са били изключително религиозни! - напомни им Тес. - Хората в онези векове са възприемали дявола като напълно реално същество! - Направи пауза и огледа присъстващите на масата. Мълчанието им я подтикнала продължи: - Измислили са фалшиви обвинения: например, че при приемането си в Ордена, т.е. инициацията си, рицарите били длъжни да плюят и дори да уринират върху кръста, както и да отрекат Исус Христос. И това не било единственото, в което ги винели. Някои лъжесвидетели твърдели, че се прекланяли пред демон, наречен Бафомет, и че дори се отдавали на содомия! С една дума, обичайните обвинения в окултна практика, с които Църквата е излизала всеки път, когато е искала да се отърве от конкуренцията си за религиозната каца с мед.

При тези думи тя хвърли поглед към присъстващия монсиньор Де Анджелис. Той я наблюдаваше с любезен интерес, без да казва нищо.

- През тези последни години от своето съществувание - продължи Тес, - арестуваните тамплиери се признали за виновни, но признанията им имат тежест точно толкова, колкото и признанията на всички хора, измъчвани от Инквизицията. Заплахата за пъхването на нажежен железен прът в тялото ти е напълно достатъчна, за да те накара да си признаеш каквото и да било! Особено, ако навсякъде около теб тази заплаха е превърната в реалност за всичките ти приятели!

Свещеникът свали очилата си, изтри ги в ръкава си, постави ги обратно и кимна тържествено към Тес. Вече бе напълно наясно каква е нейната позиция по този въпрос.

Тес постави листите обратно в папката си и продължи:

- Стотици рицари тамплиери из цяла Франция са били заловени и подложени на неописуеми мъчения от Църквата. Почти всички епископи и абати в страната се включили в преследването им и доста скоро по чудо останалите живи тамплиери си плюли на петите и побягнали.

Джордано вдигна ръка и рече:

- Добре де, чакай малко! Нали каза, че те почти са успели да постигнат целта си? Имам предвид онова, което кралят и папата си били наумили. Кое по-точно не са успели да постигнат?

- Така и не открили съкровището на тамплиерите - отговори Tec. После им разказа легендите за златото и скъпоценните камъни, скрити в пещерите и езерата из цяла Европа, както и за тамплиерските кораби, отплавали от пристанището на Ла Рошел в онази съдбовна нощ в навечерието на петък, тринадесети.

- И за това ли е всичко? - обади се Джансън, като вдигна копието на закодирания ръкопис. - За изгубеното съкровище?

Де Анджелис се приведе напред, прочисти гърлото си и погледна началника.

- Съкровището им така и не е открито. Поне дотолкова се знае със сигурност.

Том Джансън забарабани с пръст по листите:

- Следователно този ръкопис би могъл да бъде нещо като карта на съкровищата, която Ванс вече е в състояние да разчете, така ли?

- Подобно тълкувание въобще не се връзва! - почти извика Тес и внезапно се почувства не на място, когато всички лица на масата се обърнаха към нея. Вдигна очи към Райли и, окуражена от поощрителното му кимване, продължи: - Ако Бил Ванс е търсел пари или богатства, е можел да си ги вземе преспокойно и от обира в музея!

- Вярно е - съгласи се Ник Джордано. - Обаче експонатите от изложбата са практически непродаваеми. А от онова, което научихме от теб, съкровището на тамплиерите би трябвало да е много по-голямо от онова, което беше на изложбата, плюс големия бонус, че би могло да бъде продадено съвсем спокойно, без страх от преследване, тъй като би било просто намерено, а не откраднато!

Всички агенти закимаха в знак на съгласие, но от зоркия поглед на свещеника не убягна факта, че Тес като че ли изпитва съмнения относно подобно заключение, въпреки че може би не ѝ се искаше да дава израз на мислите си.

- Като че ли не сте особено убедена в това, госпожице Чайкин - провокира я той.

Тя сбърчи неловко чело и отбеляза:

- Няма спор във факта, че Ванс е искал декодера, за да може да разчете ръкописа, който е открил по-рано.

- Ключът към местонахождението на съкровището - потвърди Джансън.

- Да, вероятно - кимна тя и го погледна. - Но всичко зависи от това как дефинирате понятието „съкровище".

- Че какво друго би могло да бъде? - продължи Де Анджелис. Много му се искаше да разбере дали Уилям Ванс не е изпуснал случайно нещо пред нея.

Ала Тес само поклати глава и отговори:

- Не знам.

„Хубаво. Стига да казва истината" - помисли си със задоволство свещеникът. Надяваше се да е така. За нейно лично добро.

Но само с един замах тя разби тази негова надежда, като продължи:

- Уилям Ванс със сигурност търси нещо много повече от пари. Той е като обсебен, като човек, натоварен с важна мисия, тръгнал да спасява света!

След тези думи археоложката ги запозна с някои от по-нестандартните теории за съкровището на тамплиерите, включително и с хипотезата, че те са част от кабалистично движение за съхранение на потомството на Исус. Докато споменаваше последното, хвърли отново поглед към монсиньор Де Анджелис. Той я наблюдаваше безизразно. Лицето му беше студено като на сфинкс.

Но когато тя привърши, той не закъсня да се намеси:

- Като оставим настрани всички забавни догадки - при тези думи я погледна снизходително, - вие твърдите, че той е човек, който търси отмъщение. Човек, отправил се на личен кръстоносен поход.

- Да.

- Ясно - кимна Де Анджелис със спокойния, благ маниер на светски професор. - Но трябва да знаете, че парите, особено многото пари, могат да бъдат феноменален стимул! Кръстоносните походи, независимо дали тези от XII век или днешните, струват много пари, не мислите ли? - И с тези думи огледа масата.

Тес предпочете да не отговаря.

Въпросът увисна във въздуха. Тогава се намеси Райли.

- Онова, което не разбирам, е следното. Знаем, че Ванс обвинява свещеника, а чрез него и Църквата, за смъртта на съпругата си.

- На съпругата и на дъщеря си - поправи го Тес.

- Точно така. А сега той се е добрал до този ръкопис, за който вече стана въпрос. Ръкопис, за който се твърди, че е достатъчно плашещ, че да накара косата на друг свещеник да побелее само за няколко минути. И същият този ръкопис, който е закодиран, е тамплиерски документ. Всички сме съгласни по този въпрос, нали така?

- Накъде биеш? - намеси се Джансън.

- Аз си мислех, че тамплиерите и Църквата са на една и съща страна. Така де, доколкото схващам, тези приятели са били защитници на Църквата. Водили са кръвопролитни войни в името на Ватикана в продължение на двеста години! Съвсем разбираемо е техните потомци да са бесни на Църквата заради онова, което после им е сторила, но всички тези теории, за които говориш... - Тук Райли погледна към Тес. - Тези теории визират нещо, което те уж са открили двеста години преди началото на преследването срещу тях. Как така още от първия ден на съществуването си ще разполагат с нещо, което така да притесни Църквата?

- Именно то би могло да обясни защо са били изгорени на клада - обади се Амелия Гейнс.

- Но чак след двеста години?! Има и още едно нещо - не се предаваше Райли. - От защита на кръста тези типове са преминали към оскверняването му. Защо да го правят? Тези техни церемонии по инициацията просто не се връзват!

- Не забравяйте, че това са били просто скалъпени обвинения срещу тях! - изтъкна Тес. - И въобще не означава, че наистина са го правели! Какго вече казах, те са част от стандартните обвинения, с които Църквата е разчиствала сметките си със своите врагове! Обърнете внимание - базирайки се върху абсолютно същите обвинения, само няколко години преди това крал Филип си е разчистил сметките с един от предишните папи - Бонифаций VIII.

- Добре де, но пак не се връзва - не се предаваше Райли. - Защо ще посвещават толкова много време в защита на Църквата, ако действително притежават тайна, която Ватикана иска да си остане скрита?!

Тук Де Анджелис най-сетне реши да се намеси в тази дискусия с обичайния си успокоителен тон.

- Ако ми позволите... По мое мнение, ако ще си позволявате такива полети на фантазията, вероятно бихте желали да обмислите и друга възможност, която на този етап не е споменавана.

Присъстващите се обърнаха едновременно към него. Той направи пауза, изчака нарастването на напрежението и едва тогава продължи:

- Всички тези приказки за наследниците на нашия Господ Бог стават актуални на всеки няколко години и никога не пропускат да породят голям интерес, както в света на литературата, така и сред академичните среди. Всичко се върти около Светия Граал, San Graal, което би могло да се прочете и като Царската Кръв, Sang Real. Но както вече госпожица Чайкин обясни изключително изчерпателно - тук я погледна и ѝ кимна благосклонно, - голяма част от случилото се с тамплиерите би могло да се обясни чрез една от най-характерните и исконни човешки черти, а именно - погледна Джордано, - алчността! Те действително са се сдобили с огромна власт. Но на един етап вече нямало какво да защитават - оттеглят се от Светите земи и се връщат в Европа, предимно във Франция. Обаче си остават все така въоръжени, все така мощни и най-вече - много, много богати.

Кралят на Франция се усеща заплашен от тях, при това с пълно право. Тъй като на практика бил банкрутирал и натрупал огромни дългове към тях, той започнал отчаяно да копнее за богатството им. Филип IV безспорно е бил отвратителен човек, тук съм напълно съгласен с госпожица Чайкин, също и във връзка с начина, по който е извършил ареста им, и по-нататъшното му отношение към тях. Лично аз не бих обърнал особено внимание на скалъпените обвинения.

Тамплиерите безспорно са били напълно невинни, истински вярващи и последователи на Христа, включително и до смъртта си. Но същественото е, че тези обвинения дават на алчния крал извинение да се отърве от тях. И така убива с един куршум два заека. Разчиства си сметките със своите съперници и заграбва богатството им. Или поне се е опитал да го направи, като имаме предвид, че то така и не е намерено.

- Сега говорим за истинско, материално богатство, нали? - обади се Джансън. - А не за някакво езотерично познание?

- Ще ми се да е така. Но трябва да ви кажа, че никога не съм бил благословен с голямо въображение, макар да разбирам напълно каква притегателна сила притежават за някои хора всички онези теории за конспирация. Все пак не забравяйте, че физичното и езотеричното биха могли да бъдат свързани. Голяма част от интереса към тамплиерите се дължи на факта, че никой не би могъл да обясни как така са станали толкова богати и толкова могъщи за толкова кратко време. Според мен причината се корени преди всичко в изобилието от дарения, които са започнали да валят към тях, щом мисията им получила по-широка гласност.

Но от друга страна, кой знае? Може пък наистина да са открили някаква заровена тайна, която да ги е направила невероятно богати за рекорден срок! Но каква е била тя? Дали има връзка с митичните потомци на Христос, които са недвусмислено доказателство, че Нашият Господ е станал баща на едно или две деца преди две хиляди години... - тук той се засмя презрително, - или е нещо не чак толкова спорно, макар и доста по-доходоносно?

Тук направи по-продължителна пауза, за да се увери, че всички го слушат. Накрая обяви тържествено:

- Имам предвид тайните на алхимията. Формулата, чрез която обикновените метали се превръщат в... злато!

43.

Всички го гледаха в пълен захлас. Де Анджелис се възползва от възможността, за да ги запознае накратко с историята на тази тайнствена наука.

Оказваше се, че историческите доказателства напълно подкрепят предположението му. Алхимията действително била навлязла в Европа по време на кръстоносните походи. Първите алхимични разработки са открити в Близкия изток. Те били написани на арабски и едва много по-късно са преведени на латински.

- Експериментите на алхимиците се базирали на теорията на Аристотел за четирите елемента: земя, въздух, огън и вода. Те вярвали, че всичко е съставено от комбинация между тези елементи. Смятали, че с подходящата дозировка и метод елементите могат да се превръщат един в друг. Водата се превръща лесно във въздух, като се остави да заври, и така нататък. И тъй като всичко на планетата се считало за съставено от някаква комбинация между земята, водата, огъня и въздуха, алхимиците вярвали, че съществува и възможност за трансмутация на един материал в друг, по желание на клиента. А списъкът с подобни желания се оглавявал, разбира се, от златото.

По-нататък свещеникът обясни за принципите на алхимията на психологическо ниво. Четирите елемента на Аристотел се представяли в човешкото тяло от четирите течности: слуз, кръв, жлъчка и черна жлъч. В здравото човешко тяло между тези течности съществувал баланс. В този смисъл болестта се визирала като породена от недостиг или излишество на някоя от течностите. Постепенно алхимията се развила далеч отвъд търсенето на рецепта за превръщане на оловото в злато. Тя се превърнала в многообещаващо средство за разбулване на тайните на физиологическите трансформации - от болест към здраве, както и от старост към младост.

Освен това редица алхимици виждали в търсенето на основната формула средство за достигане на духовно съвършенство - изхождали от принципа, че онова, което може да бъде постигнато в природата, може да бъде реализирано и на нивото на сърцето и ума. Духовните измерения на прословутия философски камък предпоставял възможност не само за физическа трансформация, но и за духовна такава. С една дума, алхимията обещавала всичко на онзи, който успеел да разгадае тайните ѝ: богатство, дълголетие и безсмъртие.

Но през XII век хората, които не разбирали нищо от алхимия, я възприемали само като тайнствена и страховита, Алхимиците боравели със страни инструменти и мистични инвокации, използвали неясна символика, играели си с цветовете. С течение на времето трудовете на Аристотел били забранени. По онова време всяка една наука, за каквато тогава била смятана и алхимията, се считала за предизвикателство срещу устоите на Църквата, да не говорим пък за наука, която предлагала духовно усъвършенстване и пречистване, които християнската Църква считала за свои основни приоритети.

- И точно тук може би - отбеляза компетентно Де Анджелис, - се съдържа поредното обяснение на факта защо Ватикана е позволил преследването на тамплиерите. Изборът на време, на място, самата същност на нещата - всичко съвпада - изтъкна той. После огледа присъстващите и добави: - Но не ме разбирайте погрешно. Въобще не твърдя, че подобна формула съществува. За мен тя е просто поредният полет на въображението - от същия характер, от какъвто са и повечето фантастични хипотези за съкровището на тамплиерите, за които се говореше преди малко на тази маса. Искам просто да изтъкна, че човек, който напълно се е откъснал от реалността, като нищо би могъл да повярва, че формулата за златото съществува.

Тес огледа агентите. Поколеба се, но накрая се реши да се обърне към свещеника със следния въпрос:

- И защо, според вас, Ванс би искал да получи злато?

- Като че ли забравяте, че този човек не е с всичкия си! Вие самата го казахте, госпожице Чайкин. За да го проумее, на човек не му трябва особено много - стига му само да си спомни какво се случи в музея „Метрополитън". Нормален човек не би могъл нито да измисли, нито да състави подобен план. Затова, докато не забравяме, че нещастникът не се държи нормално, бихме могли да предположим за него абсолютно всичко. Нищо чудно да иска да си осигури средствата за постигането на някаква цел. Да получи финансовите възможности да достигне до онова, което болният му мозък си представя. - Тук Де Анджелис сви рамене и добави: - Този човек очевидно има халюцинации. И се е вкопчил в идеята за някакво безсмислено търсене на съкровища. Струва ми се, че сте попаднали на лунатик. И каквото и да е онова, което той търси, рано или късно ще осъзнае, че преследва призрак. Въобще не искам да си представям как ще реагира, когато осъзнае този факт.

В залата се възцари тревожна тишина, в която насъбралите се обмисляха тази твърде отрезвяваща мисъл.

Джансън се приведе напред и заяви:

- Независимо какво е онова, което той си мисли, че преследва, очевидно изобщо не му пука колко трупа ще остави след себе си по този път, поради което ние сме длъжни да го спрем. Но засега, за съжаление, като че ли единственото, с което разполагаме, са тези проклети документи тук. Ако успеем да ги разчетем, те биха могли да ни подскажат какъв ще бъде следващият му ход. - Обърна се към Райли и попита: - Какво казват от Агенцията за национална сигурност?

- Нещата не изглеждат много добре. Преди да дойда тук, говорих с Тери Кендрикс. Не звучеше никак оптимистично.

- И защо така?

- Наясно са, че става въпрос за основен многоазбучен заместителен шифър. Нищо особено. Военните го използват десетилетия наред, обаче разбиването на даден код има връзка с честотата на появата на знаците, с моделите в тях - забелязваш някаква повтаряща се дума, разгадаваш я какво означава, и тя ти дава основа да продължиш да работиш, докато накрая не успееш да напипаш мнемоничния ключ и да продължиш чрез него. В този случай обаче те казват, че не разполагат с достатъчно материал, върху който да направят първичните си заключения. Ако документът е по-дълъг или ако разполагат с други материали, изписани със същия код, биха успели да налучкат ключа без особени затруднения. Обаче шест страници се оказват твърде недостатъчни за тази цел.

Началникът им се смръщи.

- Направо не мога да повярвам! Няколко милиарда долара субсидии и въпреки това не могат да разбият код, който шепа монаси са измислили преди няколко стотици години! - Сви рамене и отсече: - Добре. Тогава забравяме за проклетия ръкопис и се концентрираме върху нещо друго! Трябва да прегледаме отново всичко, с което разполагаме, и да потърсим друга следа.

Де Анджелис не откъсваше очи от Тес. Тя не каза нищо. По едно време го погледна с присвити очи и нещо му подсказа, че изобщо не е успял да я убеди. Тази жена усещаше, че тук има нещо много повече, отколкото обикновена лична вендета.

Да, жената действително е опасна. Но засега потенциалната полза от нея превишаваше многократно опасността, която представляваше.

Но за колко време - това вече зависеше от самата нея.

44.

- Коя радиостанция е това?

Тес бе приела предложението на Райли да я откара до тях. И сега, докато седеше в колата до него и слушаше вдъхновяващата музика, докато съзерцаваше слънцето, надничащо зад скупчените на хоризонта облаци, оцветени в тъмно розово, тя се радваше, че се е съгласила.

Чувстваше се спокойна и защитена. И което беше още по-важно, постепенно осъзнаваше, че ѝ е много приятно да бъде близо до него. Харесваше твърдостта му, заразителната му решителност, неговата... искреност. Чувстваше, че може да му се довери, което бе много повече от онова, което можеше да се каже за повечето мъже, с които се беше сблъсквала в живота. Сега, когато къщата беше празна, защото майка ѝ и Ким бяха заминали за Аризона, тя очакваше с нетърпение мига да се потопи в топлата вана с чаша червено вино в ръка, плюс едно приспивателно като гаранция за здрав сън.

- Не е станция. Компактдиск е. Последното парче беше от „Калиенте" на Уили и Лобо. А това сега е Пат Метени. Компилацията е лично моя - отговори Райли, после наклони леко глава и добави: - Макар че един мъж никога не би трябвало да признава подобно нещо.

- И защо?

- Занасяш ли ме? - ухили се той. - Да си правиш собствена компилация от музикални парчета е сигурен знак за прекалено голям излишък от свободно време!

- Не съм особено убедена. Би могло да бъде също така и знак за човек, който е доста претенциозен и е наясно точно какво иска.

- Подобно тълкувание определено ми допада - кимна той.

- И аз така си мислех - рече тя и извърна глава, наслаждавайки се на прецизната комбинация между електрическа китара и сложна оркестрация, които бяха запазена марка на групата. - Много е хубаво!

- Сериозно?

- Да. Много успокояващо и... вдъхновяващо. Освен това, въпреки че го слушаме вече десет минути, все още не съм оглушала, което е приятно разнообразие на фона на адските звуци, на които Ким обикновено ме подлага.

- Толкова ли е зле?

- Не ме питай! А за текстовете да не говорим! Мислех си, че съм съвременна майка, обаче някои от така наречените „песни", ако въобще могат да се определят като такива...

- Да, накъде е тръгнал светът! - ухили се Райли.

- Хей, като те гледам, ти също не си голям фен на хип-хопа!

- Стийли Дан брои ли се?

- Не мисля.

- Пак не улучих! - престори се на съкрушен той.

Тес извърна глава и отбеляза:

- Казвам ти, човече, това там е Нова Граница!

После започна да го наблюдава с периферното си зрение, очаквайки реакцията му. Когато го зърна да се хили, разбра, че се е досетил и че го е хванала неподготвен със заглавието на новия компактдиск на Доналд Фейгън. Той ѝ кимна, определено впечатлен, и очите им се срещнаха. Тес усети, че започва да се изчервява, но точно в този момент мобилният ѝ телефон реши да оживее.

Вбесена от нежеланото му вмешателство, тя го измъкна рязко от чантата си и погледна дисплея. Обаче той отказваше да покаже номера на онзи, който я търсеше. Реши да отговори, но веднага съжали.

- Хей, здрасти! Аз съм, Дъг!

Никога не бе изгаряла от желание да говори с бившия си съпруг, а точно сега моментът бе особено неподходящ. Като избягваше погледа на Райли, тя сниши глас и просъска:

- Какво искаш?

- Разбрах, че онази вечер и ти си била в музея „Метрополитън", така че искам да знам има ли нещо, което...

Така си и знаеше. При Дъг винаги имаше и още нещо. Той никога не говореше просто така.

- Не мога да говоря по този въпрос - излъга Тес. - ФБР ни помоли изрично да не разговаряме с пресата.

- Така ли? Ама това е страхотно! - Страхотно ли било? Че откъде накъде? - Никой друг не е получил подобни указания! - продължаваше да мазничи той. - И защо така? Да не би да знаеш нещо, което останалите не знаят?

Ужас! Лъжата ѝ се върна като бумеранг при нея.

- Забрави, Дъг!

- Не бъди такава! Това съм аз, забрави ли?

Като че ли можеше да забрави.

- Не! - повтори тя.

- Тес, престани с това отношение!

- Вече затварям.

- Стига, скъпа!

Тя изключи телефона, хвърли го в чантата си, после издиша тежко и се вторачи напред. След няколко минути, без да поглежда към Райли, каза:

- Извинявай. Беше бившият ми съпруг.

- И аз така си помислих. Очевидно съм понаучил нещичко в Куонтико.

- На теб май нищо не ти убягва?

- Освен ако не се отнася до тамплиерите, но в случая си имам една особено досадна археоложка, която винаги е като че ли две крачки пред нас, останалите простосмъртни.

- О, не ми обръщай внимание! - усмихна се тя.

Той отново я погледна. Този път очите им се срещнаха за по-дълго.

Да, Райли определено се радваше, че тя прие предложението му да я откара вкъщи.

Когато стигнаха нейната улица, уличните лампи вече светеха, а видът на къщата ѝ бе достатъчен, за да върне страховете и тревогите ѝ от последните два дена, при това с още по-голяма сила.

Ванс бе идвал тук. В нейната къща.

Минаха покрай полицейската кола, паркирана на отсрещната пряка. Райли помаха приятелски на ченгето вътре, той също им отговори, веднага разпознало Тес от снимките, които им бяха показали.

После Райли зави в алеята пред къщата и изключи двигателя на колата. Тес вдигна поглед към къщата и отново усети страх. Запита се дали няма да бъде нахално, ако го покани за малко, но точно в този момент думите избликнаха от устата ѝ, преди да успее да ги спре:

- Искаш ли да влезеш?

Той се поколеба за миг, но после отговори:

- Разбира се. - В тона му не се усещаше никакъв намек за флирт. - Няма да е зле първо да поогледам наоколо.

Когато застанаха на прага, той протегна ръка за ключа и влезе първи.

Вътре беше неестествено тихо. Тес тръгна след него, автоматично щракна ключовете на лампите, после включи телевизора и намали звука. Телевизорът беше поставен на канал „WB" - любимия на Ким. Тес не си направи труда да го сменя.

Райли се обърна към нея изненадано.

- Правя така, когато съм сама - побърза да обясни тя. - Създава ми илюзия за компания.

- Всичко ще бъде наред - изрече с успокоителен тон той. - Ще проверя стаите - и тръгна напред, но после спря и попита: - Нали нямаш нищо против?

Тес реши, че колебанието му вероятно се дължи на факта, че ще влиза в спалнята ѝ. Беше му благодарна за загрижеността и впечатлена от неговата съобразителност.

- Защо да имам? Заповядай!

Той кимна и когато излезе от дневната, Тес се свлече на дивана, грабна телефона и веднага набра номера на леля си в Прескът, Аризона. Хейзъл вдигна след третото позвъняване. Току-що влизали, ходила да посреща Ким и Айлийн на аерогарата във Финикс, а после ги водила на вечеря. Леля ѝ я успокои, че всички са добре. После Тес си поговори малко с майка си, докато леля ѝ излезе да доведе Ким, която била влязла право в конюшните, за да поздрави конете.

Айлийн звучеше доста по-спокойно. Тес предположи, че вероятно се дължи както на успокояващия и жизнерадостен характер на леля ѝ, така и на факта, че пътуването я бе отдалечило на хиляди километри от Ню Йорк. А когато се появи и Ким, оказа се, че е превъзбудена от мисълта, че утре ще поязди кон и въобще не ѝ беше мъчно за майка ѝ.

Точно когато им пожела лека нощ и затвори, Райли се върна в стаята.

- Всичко е чисто, както и можеше да се очаква - докладва агентът. - Мисля, че няма за какво да се притесняваш.

- Убедена съм, но все пак ти благодаря, че огледа.

- Няма защо - кимна той и като че ли се поколеба за момент.

Тя веднага рече:

- Мисля, че и двамата имаме нужда от едно питие. - Изправи се и го поведе към кухнята. - Какво ще кажеш за една бира? Или може би чаша вино?

- Не, благодаря - усмихна се той.

- О, забравих! На работа си. Тогава кафе?

- Не, не е това. Просто... - Като че ли не му се искаше да навлиза в подробности.

- Какво? - настоя тя.

Той си пое дълбоко дъх и неохотно отговори:

- В момента текат Велики пости.

- Ама ти сериозно ли?!

- Напълно.

- Предполагам, че не го правиш само за да отслабнеш, нали?

Той се задоволи само да поклати глава.

- Четиридесет дена без алкохол! Ужас! - възкликна тя, но веднага се изчерви. - Извинявай, май не се изразих правилно. Не искам да си помислиш, че съм достойна кандидатка за Анонимните алкохолици!

- Вече е прекалено късно. Точно това си помислих.

- Браво - кимна тя, приближи се до хладилника и извади оттам бутилка бяло вино, след което си наля. - Странна работа. Нe мислех, че още има хора, които постят. Или поне не и в този град.

- В интерес на истината, този град е абсолютно подходящ за духовен живот.

- Тук, в Ню Йорк?!

- Мястото е идеално за целта. Само си помисли! Тук човек може да се сблъска с предостатъчно морални и етични предизвикателства. Контрастът между правилно и грешно, между добро и зло е изключително ярък. И трябва да направиш своя избор.

Тес се замисли, очевидно опитвайки се да асимилира признанието му

- И колко точно религиозен си тогава? Стига да нямаш нищо против този въпрос, разбира се.

- Не, нямам.

Тя се усмихна и отбеляза:

- Само не ми казвай, че обикаляш някакви пусти полета в средата на нищото, само защото някой твърди, че там е зърнал как Дева Мария се появява сред облаците!

- Ами... нека просто кажем, че се нуждая от нещо далеч по-сигурно, за да се отправя през глухата провинция в подобен поход.

- Искаш да кажеш, че се нуждаеш от някакъв знак? От необоримо, доказано чудо?

- Нещо такова.

После настъпи кратко мълчание, през което той само се усмихна.

- Какво? - попита тя.

- Знаеш ли, проблемът с чудесата е, че... ако имаш достатъчно вяра, нямаш нужда от тях, а ако се съмняваш, то тогава никое чудо няма да ти бъде достатъчно.

- Така ли? Лично аз се сещам поне за няколко неща, които напълно са в състояние да ме убедят.

- А може би те са около теб. Просто не ги виждаш.

Това вече окончателно я хвърли в оркестъра.

- Стига вече! Ти си отговорен агент от ФБР, а искаш да ме убедиш, че вярваш в чудеса, така ли?

Той само сви рамене, след което отвърна:

- Нека си представим следното. Вървиш си по улицата и се каниш да пресечеш, и точно тогава, без никаква особена причина, точно когато единият ти крак е вече на платното, се заковаваш на място. И в този отрязък от секундата покрай теб профучава камион или автобус. Минава на сантиметри от лицето ти, точно там, където си щял да бъдеш, ако не беше спрял. Не разбираш защо, но си наясно, че нещо те е накарало да спреш. Нещо е спасило живота ти. А най-интересното е, че после вероятно ще споделиш с някого: „Цяло чудо е, че съм още жив!". За мен това си е точно такова - чудо.

- Значи ти го наричаш чудо. А аз го наричам случайност.

- Лесно е да вярваш, когато стоиш пред лицето на някакво чудо. Но истинското изпитание на вярата е тогава, когато около себе си не виждаш никакви знаци.

Тя продължаваше да се озадачава още повече. Не беше очаквала подобно нещо от него. Не беше убедена как да реагира. Знаеше само, че не е склонна да гледа на нещата в живота по този начин.

- Май говориш сериозно - отбеляза замислено.

- Да, напълно - кимна той.

- Добре тогава. Отговори ми на този въпрос: точно какво количество вяра, имам предвид истинска вяра, като твоята, е необходима, за да бъдеш агент?

- Какво имаш предвид?

Тес подозираше, че той отлично знае какво има предвид; че се е сблъсквал с подобен въпрос и други път. Но все пак реши да продължи:

- Един агент не приема никого и нищо на доверие. За него нищо не е даденост. Вие работите с конкретни факти, с доказателства. Факти, които са извън всякакво съмнение.

- Точно така - кимна съвсем спокойно той.

- Как тогава се съчетава всичко това с твоята вяра?

- Моята вяра е в Бога, а не в човека.

- Стига де! Не може да е чак толкова просто!

- Напротив, точно толкова просто е - отговори той с твърде смущаващо самообладание.

Тес поклати глава, като че ли отпъждаше някаква своя мисъл.

- Честно да ти кажа, досега се смятах за човек, който преценява добре хората. Но ето, че в твоя случай съм сгрешила. Въобще не те възприемах като... как да се изразя... като вярващ. Семейството ти ли е било такова?

- Не, родителите ми не бяха особено религиозни хора. Случи се по-късно.

Тя го зачака да продължи, но той не го направи. Тес се почувства неловко.

- Виж какво, съжалявам! Това вероятно е личен проблем за теб, а аз най-нетактично те заливам с разни въпроси.

- Всъщност, въобще не е проблем. Баща ми почина още докато бях твърде малък и след това никак не ми беше лесно. Единственият човек, който тогава ми предложи помощта си, беше енорийският свещеник. Той ми помогна да намеря пътя, а после, не знам... някак си всичко това остана. Ето така стоят нещата.

- Ясно.

- Ами ти? Доколкото разбирам, възпитанието ти в семейството не е било особено религиозно.

- Да, така е. Атмосферата беше академична, археологическа, научна. Така че, за мен беше доста трудно да примиря онова, което виждах около себе си, с идеята за божественото начало. После пък установих, че Айнщайн също не е бил вярващ, та си казах, че щом най-умният човек на планетата е преценил тази концепция като не особено добра, то тогава...

- Да, разбирам - кимна безизразно той. - Доста от най-добрите ми приятели са атеисти.

Тя го погледна крадешком, забеляза го, че се усмихва, и рече:

- Радвам се, че е така. - Макар че не бе напълно съгласна с него. Ако трябваше да се определи по отношение на вярата, би се нарекла по-скоро агностичка, а не атеистка.

После го поведе към дневната. Когато влязоха там, погледът му падна върху екрана на телевизора. Даваха епизод от „Смолвил" - серии за приключенията на Супермен като тийнейджър. Вторачен невиждащо в екрана, той най-неочаквано смени рязко темата.

- Искам да те попитам нещо. За Уилям Ванс.

- Няма проблеми. Какво искаш да знаеш за него?

- Ами... докато говореше за него, за онова, което му се е случило, за срещата ви на гробищата, за подземието... Не мога да разбера какво ти е отношението към него.

Лицето ѝ се смрачи и тя отговори:

- Когато преди много години се запознах с него, той беше много приятен човек. Нормален. А после случилото се със съпругата му и нероденото му дете... Мисля, че е било ужасно!

- Значи му съчувстваш - отбеляза неловко Райли.

- В известен смисъл... да.

- Дори и след нападението, след обезглавяването, след стрелбата... след като заплаши майка ти и дъщеря ти?

Tec усети, че той разголва душата ѝ. Чувство, което не ѝ харесваше особено. Той я караше да си даде сметка за противоречивите емоции, които и самата тя не бе в състояние да разбере.

- Да, знам, че може би звучи странно, но на някакво ниво наистина му съчувствам. Начинът, по който говори, начинът, по който настроенията му се менят и го карат да действа необмислено... Според мен той се нуждае по-скоро от лечение, отколкото от преследване. Нуждае се от помощ.

- Добре, но първо трябва да го хванем. Виж какво, Тес, искам да не забравяш едно нещо: че независимо от всичко, което е преживял и преживява, този тип е много опасен!

Тес си спомни за спокойното изражение върху лицето на Ванс, докато седеше у тях на дивана и разговаряше с майка й. Даде си сметка, че започва да се променя - да променя начина, по който го възприема.

- Знаеш ли, може и да звучи невероятно, но... мисля, че заплахите му са само въздух под налягане.

- Моля те, повярвай ми! Има доста неща, които не знаеш!

- Какви неща?

- Други загинали. Този човек е опасен и точка. Ясен ли съм?

Безкомпромисният му тон не й остави много място за съмнение, което я обърка още повече.

- Какво искаш да кажеш с това „други загинали"? Кой?

Той замълча. Не защото не искаше да ѝ отговори. По-скоро, защото нещо го разсея. Съзнанието му се отнесе. Втренчи се невиждащо през нея. Тес внезапно проумя, че той не ѝ обръща никакво внимание. Обърна се, проследявайки погледа му. Зяпаше като хипнотизиран екрана на телевизора. А там младият Кларк Кент очевидно пак се канеше да спасява света.