Последният тамплиер

Оказало се, че високо в планината Арарат, недалече от върха ѝ, имало нещо, което много приличало на кораб. Близките кадри разкривали, че става въпрос за три огромни извити дървени греди, наподобяващи част от корпуса на гигантски плавателен съд.

- Ноевият ковчег - кимна Райли, припомняйки си вестникарските заглавия от онези години.

- Проблемът обаче бил, че дори и в края на Студената война районът си оставал все така чувствителен. Планината се намира само на осемнадесет километра от руската граница, и по-малко от тридесет - до Иран. Все пак шепа хора получили разрешение и се опитали да се изкатерят там, за да проверят за какво всъщност става въпрос. Един от тях е бил Джеймс Ървин, астронавтът. След като стъпил на Луната, той станал фанатичен християнин. Та Ървин направил опит да се покатери там, за да разгледа аномалията отблизо. При втория си опит обаче паднал и умрял.

Лицето на Райли се свъси.

- Е, ти какво мислиш? Наистина ли е Ноевият ковчег?

- Мнението на учените е, че не е. Просто чудато скално образувание.

- Но какво е твоето лично мнение?

- Нито един човек не е успял нито да го достигне, нито да го докосне. Единственото сигурно е, че легендата за някакъв потоп и за мъж с голям кораб, в който приютява множество животни, се съдържа в писания, датиращи още от времето на разцвета на Месопотамия, предхождащи написването на Библията с хиляди години. Което ме кара да мисля, че нещо подобно може би наистина се е случило. Не че целият свят е бил наводнен. Просто някаква голяма област от него, при това точно в този регион. И един човек е успял да оцелее, за да разкаже историята си на света.

В тона ѝ имаше нещо ужасно категорично, направо безпрекословно, на което Райли не бе в състояние да устои. Не че вярваше особено на легендата за Ноевия ковчег, но...

- Странна работа - отбеляза замислено той.

- Кое по-точно?

- Досега си мислех, че археолозите гледат на загадките на древността с далеч по-отворено съзнание, отколкото останалите хора, и може би с някакво непрекъснато удивление какво ли се е случило в онези далечни времена. А твоят подход е толкова рационален, толкова аналитичен. Този подход не отнема ли част от магията?

Тя обаче не виждаше никакъв парадокс в подобно отношение.

- Аз съм учен, Шон. И съм точно като теб. Боравя със сигурни факти. Когато се заема с някакви разкопки, търся доказателства за това как хората са живели и умрели, как са водили войните си и са градили градовете си... Митовете и легендите оставям на други.

- Значи, щом нещо не може да бъде обяснено по научен път...

- Тогава вероятно не се е случило - кимна тя. После остави кутията с локум, изтри устните си със салфетка и се излегна лениво с лице към него. - Искам да те питам нещо.

- Давай!

- За тогава, на летище „Кенеди".

- Да?

- Защо не ме смъкна от самолета? Можеше да ме арестуваш, без да ти мигне окото, права ли съм? Защо не го направи?

От дяволитата ѝ усмивка и от блясъка в очите ѝ той веднага разбра накъде клони. Безспорно беше решила да поеме нещата в свои ръце, което беше много добре предвид, досадното му колебание как да постъпи. Засега обаче реши да се задоволи с едно уклончиво:

- Не знам точно. - Но после допълни: - Сигурно съм знаел, че ще се държиш като истински трън в задника и ще опищиш целия самолет и после терминала, ако те бях свалил.

- Можеш да бъдеш напълно сигурен - прошепна тя и се приближи.

Той почувства как сърцето му забива лудо, но все пак се помести леко, сведе поглед към нея и каза:

- Освен това си казах, какво пък! Нека да видим дали е чак толкова умна, за колкото се мисли!

Тя продължи да се приближава към него. Лицето ѝ вече се намираше само на сантиметри от неговото, а очите ѝ го обхождаха. Усмивката ѝ се разшири, когато каза:

- Брей, колко благородно от твоя страна!

Небето, гората, огънят... Всичко беше перфектно. Райли усети топлината на устните ѝ, които го подканяха нежно, и за миг като че ли всичко друго изчезна. Останалата част от света просто престана да съществува.

- Ами, как да ти кажа... Такъв съм си аз - благороден. Особено когато някой е тръгнал съвсем сам на... поклонение.

Тя отвори леко устни и прошепна:

- Като имам предвид, че си тук, за да ме защитаваш, може да се каже, че си нещо като мой личен... рицар тамплиер.

- Нещо такова.

- А наясно ли си - погледна го дяволите тоя, - че според официалния наръчник на тамплиерите сега би трябвало да останеш на пост цяла нощ, докато поклонниците спят?

- Сигурна ли си?

- Глава шеста, алинея четвърта. Можеш да провериш.

Боже, усещането беше направо нереално!

- Смяташ ли, че ще можеш да се справиш?

- Няма проблеми. Това ни е работата на нас, тамплиерите.

Тя се усмихна.

И той не издържа - наведе се и я целуна.

После се приведе по-близо и целувката стана по-настойчива. Двамата се сляха един в друг, забравили за всичко около себе си, превърнали се в една мисъл, обладани от мистичния прилив на чувства, ухания и вкусове.

И тогава стана нещо.

До болка познатото му прищракване, което отнесе на мига съзнанието му към областите на мрака, към лицето на опустошената му майка и към мъжа във фотьойла, с безжизнено отпуснати ръце, към пистолета, лежащ най-невинно на килима до него, и към стената отзад, опръскана с кръв.

Райли се дръпна.

- Какво? - простена замечтано Тес.

Той се свъси вътрешно и седна, изпънал рязко гръб. Погледът му се беше отнесъл някъде много далече.

- Това... като че ли не е много добра идея.

Тя се надигна, прокара ръка през косата му, придърпа го към себе си и прошепна:

- Смея да не се съглася с вас, господине! Смятам, че идеята е много, много добра!

И пак го целуна, но точно в мига, в който устните им се сляха, той отново се дръпна.

- Сериозно говоря.

Тес се изправи на лакът, изгубила ума и дума. А той просто я изгледа отчаяно.

- Господи, ама ти наистина говориш сериозно! - После наклони глава и дяволитата ѝ усмивка се върна. - Да не би това да е някакво въздържание по случай Великите пости?

- Нищо подобно.

- Добре де, тогава за какво става въпрос? Не си женен. Напълно съм убедена, че не си и гей. А последния път, когато се видях в огледалото, ми се стори, че не изглеждам никак зле. Тогава какъв е проблемът?

- Трудно е за обяснение.

- Нищо, ти опитай.

- Знам, че почти не се познаваме и може би аз самият избързвам, обаче наистина много те харесвам и... има някои неща около мен, които може би трябва да знаеш, дори и ако... - Не довърши, но смисълът беше повече от ясен: „Дори и ако в резултат на откровението си те загубя". - Става въпрос за баща ми.

Това буквално я слиса.

- И какво общо има всичко това с нас? Ти ми каза, че си бил малък, когато той е умрял, и че ти се е отразило много силно. - Видя го да примигва. Още от мига, в който той беше споменал за това преживяване, тя усети, че напипва най-болезненото му място, но сега реши, че е крайно време да знае. - Какво точно се случи?

- Той се самоуби. С пистолет. Без никаква причина.

Дълбоко в себе си Тес усети как въздъхва успокоено.

Въображението ѝ я беше отправило към още по-мрачни кътчета на миналото му.

- Как така без никаква причина? Все трябва да е имало някаква?

- Точно там е въпросът. Причина нямаше. Или поне нищо смислено. Той никога не бе изпадал в мрачни настроения. Впоследствие разбрахме, че е бил болен, че е страдал от депресия, но и за нея нямаше никаква причина. Имаше хубава работа, която много обичаше, живеехме доста добре, имаше любяща съпруга. По всички външни признаци можеше да се смята, че е имал страхотен живот. Но това не му попречи да си пръсне мозъка.

Тес се приведе към него и прошепна:

- Това е истинска болест, Шон. Медицинско състояние, химически дисбаланс, както искаш го наречи. Ти сам го каза — баща ти е бил болен.

- Да, знам. Проблемът обаче е, че заболяването е генетично. Вероятността и аз да го развия е едно към четири.

- Да, но вероятността да не го развиеш е три към четири! - усмихна се тя. Но като видя, че не е успяла да го убеди, попита: - Пиел ли е някакви лекарства?

- Не. Това стана, преди прозакът да се превърне в заместител на аспирина.

Тя се замисли, след което попита:

- Ти ходил ли си на преглед?

- В моята работа сме длъжни да преминаваме психо-прегледи на всеки шест месеца.

- И...?

- Засега не са открили нищо нередно.

- Хубаво - кимна Тес. - Защото аз също не виждам подобни признаци.

- Не виждаш ли?

- Виждам нещо в очите ти - прошепна тихо тя. - Виждам някаква дистанцираност, сякаш изведнъж издигна стена между нас, като че ли криеш нещо. Отначало си мислех, че това е твоят начин на действие - нали се сещаш, на човека със значката, на сериозния, непреклонен тип. Но разбери едно, случилото се не означава, че същото ще стане и с теб!

- Ами ако все пак стане? Вече минах по този път и видях как това се отрази на майка ми. Затова не бих подложил нито теб, нито който и да било друг, когото обичам, на подобно изпитание!

- И затова си решил да се изолираш от целия свят?! Стига, Шон! Все едно да ми заявиш, че не трябва да бъдем заедно, защото баща ти е починал от рак! Кой може да знае какво ще се случи някога с него? Просто продължава да си живее живота и да се надява всичко да се развие добре!

- Обаче не всеки се събужда една сутрин и решава да си пусне куршум в главата. Проблемът е, че виждам в себе си част от него. Когато го направи, той не беше много по-стар, отколкото съм аз сега. Понякога, когато се гледам в огледалото, виждам не себе си, а него - неговото изражение, неговият поглед, и това ме плаши не на шега!

Тя поклати безсилно глава и отбеляза:

- Нали каза, че твоят свещеник ти е помогнал да преодолееш загубата?

Райли кимна отнесено и отвърна:

- Моят баща не беше особено религиозен. За него вярата нямаше място в този свят, а майка ми - тя вървеше по неговите стъпки, защото и без това не беше особено духовна личност. След като той почина, тя се затвори в себе си. Напълно. Аз не можех да проумея защо той го направи, как не се усетихме, че наближава нещо подобно, как не успяхме да го спрем. Майка ми се превърна в пълна развалина. И накрая започна да прекарва все повече време с нашия енорийски свещеник, който постепенно заговори и на мен. Той ми помогна да разбера защо нито един от нас не трябва да се обвинява за случилото се и ми показа другата страна на живота. Така църквата се превърна мое убежище и аз никога не мога да го забравя.

Тес се надигна решително и отбеляза:

- Знаеш ли? Благодаря ти много за загрижеността и предупреждението - изключително благородно от твоя страна, обаче трябва да знаеш, че това въобще не ме плаши! Ти държеше аз да го знам и сега го знам. И това ми стига. Ала не смятам, че можеш да продължаваш в този дух, не смятам, че можеш да позволиш на нещо, което вероятно никога няма да ти се случи, да провали целия ти живот! Защото, ако продължиш, сам ще го превърнеш в сбъднало се пророчество. Ти не си той, разбра ли?! Трябва да го оставиш в миналото, да си живееш твоя живот! А ако не се получи, значи някъде си сгрешил. Много!

- Това е моят живот. Това правя.

- Е, може отвреме навреме да правиш и нещо друго - усмихна се отново тя. - Като например да си затвориш устата и да ме целунеш!

Погледът на Райли се плъзна по лицето ѝ. Тя се опитваше да проумее живота му, да му вдъхне оптимизъм. Усети как в него се надига нещо познато, нещо, което бе започнал да разпознава, само когато беше около нея - чувството, че е жив.

Приведе се към нея и я придърпа плътно към себе си.

Когато двете фигури на екрана се приближиха една до друга, сиво-сините им топлинни отражения се сляха в една безформена буца. Приглушените гласове вече бяха изчезнали, заменени от задъханите звуци на смъкващи се дрехи и на тела, които се движат в синхрон.

Де Анджелис хвана с две ръце топлата чаша кафе и се загледа отегчено в екрана. Бяха паркирали на скалата, надвиснала над полянката, където Тес и Райли бяха разположили нощния си лагер. Задната врата на бежовия лендкрузър беше отворена и отвътре се виждаха два екрана, проблясващи в мрака.

Единият от екраните беше на лаптоп, от който излизаше кабел, свързващ го с инфрачервена термална камера за наблюдение, поставена на триножник и обхващаща цялата долина под себе си. На втори триножник се мъдреше параболичен насочен микрофон. Другият екран принадлежеше на системата за глобално позициониране. Той проблясваше, сочейки местонахождението на проследяващото устройство, прикрепено тайно под пътническата чанта на Тес.

Свещеникът се обърна и огледа тъмната долина под себе си. Изпита приятно задоволство. Всичко беше под контрол, а точно така му харесваше най-много. Вече бяха много близо и ако имаха късмет, като нищо щяха да изпреварят Ванс. Де Анджелис все още нямаше представа накъде са се запътили - би предпочел да разполага и с аудио връзка в колата им, но засега не им се беше предоставила възможност за поставяне на подслушвателно устройство. Не че имаше някакво значение.

Накъдето и да се бяха запътили, той беше по петите им и ще ги причака, за да им го измъкне от ръцете.

Това беше лесната част. По-трудната беше какво да прави с тях, когато всичко приключи.

Де Анджелис огледа още веднъж екрана пред себе си, след което изхвърли остатъците от кафето си в храстите.

Засега не възнамеряваше да се тормози по този въпрос.

55.

Когато Tec се събуди, светлината на деня вече проникваше през стените на палатката. Тя протегна сънливо ръка, но напипа само празно място. Беше сама в спалните чували, които бяха свързани заедно. Седна, спомни си, че е гола и се присегна към дрехите си.

Когато се показа навън, слънцето беше по-високо, отколкото очакваше. Погледна си часовника и разбра защо. Беше девет часа и слънцето се намираше почти по средата по пътя си в ясното, чисто небе.

Примижа, огледа се и откри Райли, изправен до паджерото, разсъблечен до кръста. Бръснеше се, използвайки топлата вода от походната кана.

Когато се приближи, той се обърна и я посрещна с думите:

- Кафето е готово.

- Този ваш Ертугрюл ми харесва все повече и повече - удиви се тя, разглеждайки вдигащия пара термос. Наситеното ухание на черното кафе изостри сетивата ѝ. - Вие очевидно умеете да пътувате със стил.

- А ти си мислеше, че парите от данъците ти отиват напразно!

Той изтри пяната за бръснене от лицето си и се приведе, за да я целуне. Тес отново зърна малкото, дискретно сребърно кръстче, което висеше на тънка верижка на врата му. Хората в наши дни вече не носеха често подобни неща. Тес усети, че кръстчето излъчва някакво древно очарование, което я развълнува. Досега никога не бе смятала, че ще хареса този символ, но сега, на неговите гърди, той изглеждаше някак си различно. Пасваше му, беше неразривна част от самото му същество.

Не след дълго джипът отново беше на път. Изяждаше дупките и издутините на пътя, водещ ги все по-навътре в сушата. Минаха покрай няколко изоставени къщи и малка ферма, а после завиха и замениха тесния път с още по-тясна горска пътечка, виеща се нагоре по стръмния сипей.

Подминаха малка горичка с балсамови дървета, в която млад селянин събираше уханна смола. Веднага след това пред очите на Тес изникна планината и тя усети надигащото се в гърдите ѝ вълнение.

- Ето там, виждаш ли? - извика тя и посочи към билото в далечината с ясно очертан, симетричен профил. - Там е! Двойната гърбица на хребета Кенджик. - Очите ѝ се плъзнаха жадно по бележките и картата в скута ѝ, докато ги сравняваше с изгледа пред тях. - Стигнахме! Селото трябва да се намира в долината от другата страна на тези планини.

Пътеката навлизаше с гъста борова гора и когато накрая излязоха от нея, завиха покрай ниско хълмче, откъдето джипът без всякакво усилие се понесе нагоре към хребета.

Не беше очаквала точно това. Гледката се стовари отгоре ѝ като ковашки чук. Там, точно пред тях, закътано в долината между два зелена склона с гъсти борови гори, се простираше огромно езеро.

56.

Тес замръзна на място, втренчена пред себе си. После хвана дръжката на вратата и изскочи от джипа, още преди да беше напълно спрял. Втурна се към ръба на хребета и зяпна неразбиращо. От единия до другия край на долината се простираше тъмно, спокойно проблясващо под слънчевите лъчи планинско езеро.

- Не разбирам - отрони тя. - Би трябвало да е тук.

- Сигурно някъде сме завили погрешно - обади се Райли.

- Изключено! - извика Тес, докато мисълта ѝ продължаваше да преповтаря всяка подробност от пътуването, всеки знак, който бяха забелязали по пътя. - Всичко си пасваше! Просто тръгнахме по неговия маршрут, описан в писмото. Би трябвало да е някъде тук!

Отказвайки да приеме безспорната си грешка, тя навлезе в горския гъсталак и излезе в друг край на хребета, за да огледа обстановката по-добре. Райли я последва.

Езерото се простираше до края на долината вдясно от тях. Противоположният му край беше скрит сред гъстата гора отсреща. Тес продължаваше да се взира в спокойните води, неспособна да повярва на очите си.

- Просто не разбирам!

- Трябва да е някъде тук. Вероятно сме объркали нещо по пътя.

- Добре де, ама къде? - обърна се раздразнено към него тя. - Вървяхме точно по неговото описание, чак до двойния хребет! - После сведе отново поглед към картата и заяви: - А това езеро даже не фигурира тук!

После вдигна поглед към него и въздъхна отчаяно. Той я прегърна и каза:

- Виж сега, близо сме. Сигурен съм! Пътуваме вече часове наред. Какво ще кажеш да намерим някое градче или село, за да похапнем свястно? И когато се настаним удобно, пак ще прегледаме бележките ти.

Попаднаха на малко селце, типично за региона. Старец със сбръчкано лице и тъмни, хитри очички прие поръчката им, която се състоеше просто в съгласието им да хапнат онова, което бе в състояние да им предложи заведението. Не след дълго на масата пред тях се озоваха две бутилки бира „Ефес" и голяма чиния с лозови сърмички.

Тес бе потънала в проучване на бележките си. Вече се беше поуспокоила, но разочарованието изобщо не я беше напуснало.

- Яж! - подкани я Шон. - После ще можеш да се цупиш по-добре!

- Не се цупя! - изгледа го гневно тя.

- Нека погледна и аз.

- Къде?

- В бележките ти. Да ги прегледаме заедно, стъпка по стъпка.

Тес бутна настрани бележките и стисна силно юмруци.

- Близо сме! Усещам го с всяка фибра на тялото си!

Старецът се приближи към тях с две чинии печено агнешко със зеле. Райли го проследи с поглед как поставя чиниите на масата, после му кимна в знак на благодарност и отново извърна очи към Тес.

- Защо не попитаме стареца?

- Беер ел Сифсааф не фигурира на картите вече стотици години - промърмори тя. - Стига, Шон! Човекът е стар, но не чак толкова!

Райли обаче изобщо не я слушаше. Погледът му беше фиксиран върху стареца, чието лице се озари от беззъба усмивка, когато му кимна. Прилив на надежда заля агента.

- Беер ел Сифсааф? - обърна се бавно той към стареца, а после изрече много бавно: - Знаете ли къде е?

Старецът се усмихна и закима енергично.

- Беер ел Сифсааф - изрече. - Evet⁴¹.

Очите на Тес светнаха и тя се изправи на крака.

- Какво?! - Старецът отново кимна. - Къде? - извика тя. - Човекът очевидно продължаваше да изразява съгласие, но при тази дума нещо се обърка. Тя се смръщи, а после повтори на турски: - Nerede?⁵²

Старецът посочи към хълма, от който току-що бяха слезли. Тес вдигна поглед и проследи протегнатия му пръст. Старецът махаше с ръка на север.

След няколко минути паджерото отново гълташе ската нагоре. Старецът, който беше седнал отпред до Райли, бе сграбчил здраво дръжката в горната част на вратата и се потеше от ужас, докато гледаше как планината профучава покрай него, а вятърът шиба лицето му през отворения прозорец. Молбите му да карат по-бавно само подклаждаха настървението на Райли, който натискаше здраво педала на газта. Тес се бе облегнала зад тях и очите й следяха пейзажа за някакви знаци.

Точно на хребета, от който бяха зърнали езерото, старецът посочи напред и извика:

- Göl, göl!⁶³

Райли извъртя рязко волана и пое по още по-тясна пътечка, която не бяха забелязали преди. Джипът се вклини напред, без да се впечатлява от клоните, които го биеха от всички страни. След още около километър дърветата отстъпиха и те се озоваха на друг хребет.

Старецът се хилеше и сочеше възбудено долината. Стана ясно, че е там. Но когато пред тях се откри самата долина, Тес не можа да повярва на очите си. Беше същото езеро.

Погледна отчаяно към Райли, който тъкмо натискаше спирачките. Всички слязоха. После се насочиха към ръба на хребета, а старецът продължаваше да кима самодоволно. Тес го наблюдава известно време, после поклати глава и се обърна към Шон:

- Страхотен водач си намерихме, няма що! - После се обърна пак към стареца и повтори: - Беер ел Сифсааф? Къде?

Челото на стареца се сбърчи озадачено.

- Ей там! - отговори той на турски и посочи към езерото.

Райли пристъпи още няколко крачки и огледа още веднъж околността. Оттук се виждаше цялото крайбрежие на езерото, включително и западния му край, който преди това беше скрит от гората.

После се обърна към Тес и се ухили саркастично.

- О, вие, неверници!

- Какво би трябвало да означава това?

Той я подкани с жест да се приближи към него. Тес погледна към стареца, който също закима ентусиазирано, а после, още по-озадачена, се приближи до Райли.

От тази нова гледна точка Тес зърна пред себе си края на езерото - бетонен път, който се простираше от единия край на хребета чак до другия. Стена на язовир.

- О, Господи! - отрони се от устните ѝ.

Райли извади бележник от джоба си и надраска на него груб чертеж на хълмовете, които се простираха пред тях и обграждаха езерото. После добави и няколко къщи на дъното на езерото и показа чертежа на стареца, който веднага грабна химикала му, драсна знака „X" точно на дъното и заяви на турски:

- Селото беше тук! Беер ел Сифсааф!

Тес и Райли се спогледаха, а после той ѝ показа грубия си чертеж, потвърждавайки подозренията ѝ.

- Точно тук е. Под водата. Този язовир е залял цялата долина заедно с останките от селото. И сега всичко се намира на дъното му.

57.

Старецът вече се чувстваше много по-удобно, седнал до Райли, който провираше джипа внимателно по неравната пътека надолу, докато накрая достигнаха брега на езерото.

Наистина беше огромно. Водната повърхност беше гладка и прозрачна като стъкло. В другия край съзряха цяла поредица от стълбове, някои електрически, други телефонни, и Райли предположи, че сигурно някъде там има и път.

Високо нагоре се виеше друга дълга редица стълбове, излизащи от самия язовир, прекосяващи северния хребет и отправящи енергията му към цивилизацията. Но като се изключеше изкуственото езеро, цивилизацията не беше успяла да достигне тази местност. Горите и планините, високите планински върхове наоколо, както и като цяло не особено приветливият терен, изглеждаха точно така, както са ги видели и рицарите тамплиери, минали по този път преди седемстотин години.

Пред тях се извиси язовирната стена. Вече не по-малко нетърпелив от Тес да достигне крайната им цел, Шон Райли натисна педала на газта и се спусна по хубавия път, опнал се по горната част на масивната бетонна конструкция. Вляво от тях язовирната стена се спускаше поне шестдесет метра надолу. В другия край на пътя се виждаше станцията и поддръжка на съоръженията, към която ги водеше старецът.

Докато напредваха по пътя, Райли не пропусна възмож ността да огледа обстановката. Не се забелязваха никакви признаци на живот, въпреки че не можеше да бъде сигурен, тъй като горската растителност бе много гъста, а сенките ѝ представляваха идеално убежище за всеки, който не искаше да бъде видян. Откакто бяха навлезли в последната фаза на пътешествието, той бе започнал да си отваря очите на четири, но досега не бе зърнал нищо, подсказващо за външни посетители. Вероятно положението щеше да бъде по-различно в разгара на туристическия сезон, но точно сега като че ли бяха сами.

Не че подобни заключения успокояваха агента. Ванс бе доказал, че винаги е една крачка пред тях, а освен това бе демонстрирал упорита решителност и неотклонност в преследването на целта си.

Той със сигурност беше някъде тук. Наблизо.

Използва времето, докато пътуваха към язовирната станция, за да попита стареца дали и някой друг не го е питал за селото на дъното. След период на чудата езикова акробатика той схвана, че старият човек не е виждал никого, който да пита за това място. Може пък този път по изключение те да са с една крачка напред. Но за всеки случай, преди да паркира джипа пред малката станция, той отново огледа околността.

Отпред бе паркиран ръждясал бял фиат. От другата страна като че ли също идваше път. Изглеждаше равен и относително нов.

- Ако това е път - обърна се той към Тес, - щяхме да пристигнем за двойно по-кратко време.

- Когато приключим задачата си тук, нищо не ни пречи да си тръгнем по него - ухили му се тя.

Настроението ѝ се беше променило коренно, когато се обърна към него и после скочи след стареца, който вече поздравяваше някакъв по-млад мъж, появил се точно в този момент от станцията.

Райли реши да изчака за малко в колата, докато я наблюдаваше как крачи с дългите си крака към двамата местни жители. Непоправима е! В какво, за бога, се забърквам, като се хванах с тази жена?! Беше ѝ предложил да съобщят за местонахождението си и да изчакат пристигането на екипа специалисти, които щяха да се справят по-лесно със задачата, като я увери, че ще направи всичко възможно откритието да бъде на нейно име.

Без да ѝ трепва окото обаче, тя махна с ръка, отказвайки предложението му, като го помоли да изчака още мъничко. И въпреки онова, което му подсказваше опитът и здравият му разум, той отстъпи, прекланяйки се пред напора па нейния ентусиазъм.

Тя бе решила да извърви лично целия път. Дори бе настояла засега Райли да не припарва до сателитния телефон, докато тя самата не се увери точно за какво става въпрос.

Тес вече разговаряше оживено с младия човек - инженер на име Окан. Той беше дребен и хилав мъж с гъста черна коса и забележителни мустаци, а ухиленото му изражение подсказа на Райли, че чарът на Тес вече е започнал да действа и че неохотата на човека да им сътрудничи постепенно се стопява. Окан знаеше малко английски, което си беше направо благословия.

Агентът от ФБР наблюдаваше как Тес обяснява, че те са археолози с интерес към старите църкви, особено онези, които се намират на дъното на новите язовири. Инженерът на свой ред разказа, че долината е била залята през 1973 година - две години, след като картата на Тес е била отпечатана. И сега този язовир осигурявал по-голямата част от електричеството за благоденстващото южно крайбрежие на Турция.

Но следващият въпрос, който Тес зададе на инженера, накара Райли да се смръзне.

- Сигурно разполагате с водолазна екипировка, нали? За проверка на съоръженията.

Окан се оказа точно толкова изумен, колкото и самият Райли.

- Да, така е. Но защо?

Тя автоматично стопи съмненията им, като изрече:

- Бихме искали да наемем два екипа.

- Искате да се гмурнете, за да търсите онази църква? - изгледа я ошашавено инженерът.

- Точно така - кимна безгрижно Tec, а после разтвори ръце и отбеляза усмихнато: - Перфектен ден за тази цел, не мислите ли?

Инженерът погледна първо към Райли, а после към стареца, не знаеше какво да ѝ отговори.

- Да, разполагаме с оборудване, обаче то се използва само един-два пъти годишно. И сигурно има нужда от проверка. Не знам дали...

Без каквото и да е колебание тя отсече:

- Двамата с колегата ми можем да го проверим. Непрекъснато го правим. Е, къде е?

Райли я погледна не особено убедено. Тя му отвърна на погледа, но нейният излъчваше абсолютна увереност. Той продължи да разсъждава върху безумното ѝ изявление, че и двамата са опитни гмуркачи. За нея не знаеше, но той самият беше взел само няколко най-основни урока по подводно плуване. И все пак не възнамеряваше да я излага пред тези двама непознати. Просто реши да тръгне с нея, за да види докъде ще я доведе безразсъдната ѝ решителност.

Но Окан очевидно още се колебаеше.

- Ами... не съм сигурен... Нямам право да правя нещо подобно...

- О, не се притеснявайте! Всичко ще бъде наред! - отправи му поредната си лъчезарна усмивка тя, - Разбира се, че ще ви подпишем документ, че ние поемаме цялата отговорност. Освен това за нас ще бъде удоволствие да платим известна такса на... компанията, за използването на оборудванего.

Паузата, която направи, преди да изрече думата „компания”, беше перфектно изчислена. Ако беше по-кратка, Окан нямаше да разбере посланието. Ако беше пък по-дълга, сигурно щеше да се почувства обиден от едно толкова тромаво предложение за подкуп.

Дребният човек я изгледа, после мустаците му потрепнаха и той отвърна:

- Окей. Елате с мен. Ще ви покажа с какво разполагаме.

От офиса се спускаше тясна стълба, водеща да прашен склад, претъпкан с безразборно нахвърляни купчини оборудване и осветен от флуоресцентна лампа, която непрекъснато примигваше и жужеше. Под синкавата светлина Райли различи инструменти за заваряване, бутилки с пропан бутан, ацетиленова горелка, а в ъгъла - водолазна екипировка.

Остави Тес да се разправя с тази задача. Докато я наблюдаваше как оглежда експертно нещата, си даде сметка, че археоложката си разбира от работата.

- Не са от най-новите, но ще станат - отсече накрая.

Не успя да намери единствено компютър за гмуркане, но реши, че ще им се наложи да се справят и без него. Зърна на стената карта на язовира и попита Окан каква е дълбочината. Според него била не повече от деветдесет-сто метра. Тес огледа картата и се смръщи.

- Когато стигнем на дъното, няма да разполагаме с много време. Затова ще се наложи да започнем гмуркането точно над самото село.

После се обърна към инженера и го попита дали има някакъв начин, по който да разберат точното местоположение на някогашното село. Дребният мъж се почеса, очевидно обмисляйки въпроса. Накрая отсече:

- Трябва да говорите с Рюстем. Той е живял в това село, преди да бъде залято, и никога не е напускал района. Ако някой знае къде е онази църква, то това е само той.

Райли изчака Окан да излезе, след което се приближи до Тес и прошепна:

- Това е истинска лудост! Трябва да извикаме специалисти!

- Ти май забравяш, че аз също съм специалист! Правила съм го стотици пъти!

- Да де, но не по този начин. Освен това изобщо няма да бъда спокоен и двамата да слезем долу, а тук да не остане никой, за да държи нещата под око.

- Налага се да опитаме! Стига де, нали сам каза, че наоколо не се вижда жива душа! Очевидно сме успели да изпреварим Ванс. - Приближи се до него и със светнали очи допълни: - Вече не можем да се откажем! Не и когато сме толкова близо!

- Добре де, но само едно гмуркане! - предаде се отново той. - А после ще се обадим.

Отправила се вече към вратата, тя се обърна и заяви:

- Нека бъдат две.

Изнесоха водолазните костюми и оборудването горе и натрупаха всичко в багажника на джипа. Окан покани Тес в ръждясалия си фиат, като помоли Райли да го следва със стареца. Райли погледна към Тес, която му намигна съзаклятнически, след което сви дългите си крака в тясната кола - за огромна радост и наслада на дребничкия инженер.

Паджерото тръгна след колата на Окан по асфалтовия обслужващ път. След около километър инженерът намали и спря до ограден с вериги двор, в който бяха струпани бетонни блокове, дренажни тръби и десетки празни варели - обичайният боклук, оставащ след края на всеки строеж.

Из двора щъкаше мъж с традиционна турска роба и фес. Райли се досети, че тук като че ли е в ход доходоносен частен бизнес и затова въобще не беше изненадан, когато Окан представи мъжа като свой чичо.

Рюстем им се ухили с беззъба усмивка, след което се заслуша напрегнато, докато племенникът му го засипваше с въпроси, след което отговори с изобилие от ръкомахания и ентусиазирани кимания.

Окан се обърна към Тес и Райли и обясни:

- Чичо ми си спомня останките от селото много добре. В продължение на много години е водил козите си на онова място. Каза, че днес е останала само част от старата църква. - Тук сви рамене и реши да вметне свой коментар: - Или поне е било така, преди язовирът да я залее. Близо до църквата имало кладенец и той си спомня... мммм... - Тук направи пауза, очевидно търсейки подходящата дума. - Мъртвия корен на много голямо дърво.

- Дънера - подсказа Тес.

- Дънера, точно така. На плачеща върба.

Тес се обърна към Райли с очи, блеснали от нетърпение.

- Е, какво ще кажеш? - изрече уж нехайно той. - Струва ли си да погледнем?

- Щом настояваш! - ухили му се тя.

Благодариха на Окан, а стареца взеха с тях. Инженерът хвърли последен мечтателен поглед след Тес. Не след дълго двамата с Райли вече си обличаха водолазните костюми близо до брега, където Рюстем държеше две малки гребни лодки. Качиха се на едната, Рюстем я бутна, а после се качи и той. Взе веслата и започна да гребе с лекотата на човек, който е правил това цял живот.

Тес се възползва от възможността да напомни на Райли рутинните процедури, които той си спомняше само бегло от единственото си подобно приключение на Каймановите острови преди четири години. Рюстем спря да гребе някъде по средата меяоду източния и западния бряг, на около километър от язовирната стена. Докато си мърмореше нещо под носа, той се обърна последователно към всяко възвишение наоколо, използвайки едно от веслата като жалон, за да определи местонахождението им. През това време Райли хвърли двата водолазни скафандъра във водата и се обърна към Тес:

- Какво, според теб, ни чака там, долу?

- Засега не знам - промълви тя, вторачена тържествено във водната пустош. - Да се надяваме, че все още ни чака.

Спогледаха се мълчаливо, но после осъзнаха, че старецът е прекратил проучванията си и им се хили победоносно. Посочи надолу и изрече на турски:

- Църквата е точно тук долу.

Думите му прозвучаха доста сходно с тези, използвани от стареца в ресторанта.

- Ясно - кимна Тес.

- Какво точно каза той?

- Откъде да знам?! - махна небрежно тя, докато прекрачваше лодката. - Но почти съм сигурна, че изрече думата за църква, така че сигурно е това. Хайде, идваш ли?

И преди той да успее да каже каквото и да било, тя вече си беше сложила водолазния скафандър и се бе гмурнала по гръб в язовира, почти без да разплиска водата около себе си. След един поглед към Рюстем, макар и не чак толкова грациозно, Райли последва Тес в тъмните води.

58.

Докато се спускаха надолу в студения мрак на езерото, Тес усети, че я изпълва познатият прилив на адреналин - усещане, което не бе изпитвала доста отдавна. Имаше нещо почти мистично в очакването да видиш неща, които не са били зървани от човешки очи в продължение на стотици и хиляди години. На сушата, където изкопаваха останки от отдавна загинали цивилизации, стояли цяла вечност скрити под пясъци и пластове пръст, усещането беше достатъчно замайващо. Но когато вероятният обект се намираше под тонове вода, беше още по-велико.

А точно това спускане беше нещо много повече, поне според нея. Докато преобладаващата част разкопки или гмуркания започваха с обещанието за някакво голямо откритие и накрая се оказваха пълно разочарование, то този случай бе напълно различен. Поредицата от следи и насоки, довели ги до това езеро, характерът на кодираното послание, както и крайностите, до които хората бяха готови да стигнат, за да го намерят, подсказваха, че днес тя се намираше на прага на археологическо откритие с далеч по-голяма значимост, отколкото всичко, на което някога смееше да се надява.

Вече се намираха на шест метра дълбочина и продължаваха да се спускат бавно. Някъде между студа и очакването като че ли всяка пора от тялото ѝ бе внезапно оживяла. Вдигна очи към огрятата от слънцето водна повърхност.

Лодката на стареца висеше спокойно над тях. Водата беше бистра, като се имаше предвид, че се намираха в една насилствено обуздана река, но с всеки следващ метър мракът ги обгръщаше все повече и повече.

Все още нямаше никакви признаци, че са достигнали дъното. Тес включи водолазната лампа, която държеше - наоколо се носеха малки частици, движещи се бавно напред от течението, по посока към стената. Погледна към Райли, който потъваше до нея. Подмина ги стадо пъстърви, които се спряха, погледнаха ги любопитно, след което отново се впуснаха напред.

Забеляза, че Райли ръкомаха ожесточено надолу. Дъното постепенно се приближаваше. Отначало я побиха тръпки - въпреки дългогодишните наноси, утаявали се в язовира, това дъно не приличаше на морските дъна, с които беше свикнала. Беше си точно това, което е било някога - потопена долина, изпъстрена със скали и камъни, с голи дънери на отдавна загинали дървета. Всичко беше покрито с дебел слой водорасли.

Заплуваха един до друг, движейки се спираловидно, за да оглеждат бавно дъното. Първа ги забеляза тя. Старецът се оказа абсолютно точен в преценката си - защото там, едва различими сред този неземен пейзаж, се възправяха призрачните останки от селцето.

Отначало единственото, което Тес бе в състояние да различи, бяха разхвърляните неравномерно ерозирали каменни стени. Постепенно обаче очите ѝ се адаптираха към картината и тя забеляза как камъните образуват точни, линейни форми. Поведе Райли още по-надолу. Сега пред тях се откриваше улица с къщи от двете ѝ страни. Понесоха се напред, оглеждайки останките на старото селце, увиснали над тях като изследователи, носещи се над извънземни територии. Гледката беше сюрреалистична - голите клони на мъртвите дървета се полюшваха от лекото течение като приветстващите ги крайници на затворени завинаги тук нещастни духове.

Внезапно движение я накара да извърне поглед наляво. Стадо дребни рибки, очевидно хранещи се с водорасли, се разпръснаха в мрака. Тес се обърна и забеляза, че точно тук къщите свършваха и се откриваше голо пространство. Когато се гмурна надолу, видя черния дънер на огромно дърво, чиито голи клони почти не помръдваха.

Ето я и нея - бяха открили старата плачеща върба.

Тес несъзнателно издиша от вълнение - от кислородната тръба в устата ѝ изригна облаче мехурчета, които се понесоха към повърхността. Очите ѝ започнаха да обхождат трескаво обстановката. Знаеше, че вече е близо.

И точно когато Райли се присъедини към нея, го забеляза - порутените останки на нещо, което безспорно е било кладенец, на няколко метра от дънера на върбата. Плъзна се напред, а лъчът на лампата ѝ прониза тъмнината наоколо. И там, точно до кладенеца, извисяващи се с меланхолично величие, се издигаха стените на църквата.

Хвърли поглед към Райли. Той се носеше до нея, обгръщайки с поглед всичко, очевидно изпитващ същото вълнение, което изпитваше и тя. Тес се спусна напред към скелета на старата църква. От двете ѝ страни се бяха натрупали наноси, укрепващи стените. Покривът беше като изтърбушен. Докато разхождаше лъча на лампата си по стените, тя си даде сметка, че църквата се намира в далеч по-окаяно положение, отколкото преди седемстотин години, когато тамплиерите я бяха открили.

Следвана плътно от Райли, Тес се спусна надолу и подобно на птичка, пикираща в плевня, тя премина през портала на църквата, покрай килнатата на една страна огромна порта. Когато се озова вътре, тя се понесе на около три метра над пода на църквата. Двамата заплуваха между подводната галерия от каменни колони, някои от които вече съборени. Стените бяха възпрели наслагването на прекалено много тиня и наноси във вътрешността, което беше добро предзнаменование във връзка с откриването на надгробната плоча. Тес и Райли плуваха плътно един до друг, а светлината на лъча създаваше калейдоскоп от сенки в дълбоките ниши около тях.

Тес се оглеждаше непрекъснато, за да запамети всяка зловеща сянка или форма около себе си, като се стараеше да овладее ударите на сърцето си. Порталът на църквата беше останал далеч в мрака зад тях.

Тя направи знак на Райли и падна на дъното. Той я последва. Пред тях лежеше огромна разбита каменна плоча, която, по преценка на Тес, е била част от олтара. Парчетата бяха покрити с водорасли, от които поръфваха дребни рибки.

Провери колко време им остава и вдигна към Райли десетте си пръста. Това означаваше, че трябва да започнат да се издигат след не повече от десет минути. Не разполагаха с достатъчно кислородни бутилки, за да си позволят по-продължителна декомпресия.

Тес знаеше, че са близо. Носейки се на сантиметри от дъното на църквата, тя бръскаше леко тинята от пода, като се стараеше да не вдига прекалено гъст облак прах около себе си. Никакъв помен от надгробни плочи - само още боклуци и още повече тиня, през която се промушваха змиорки.

После Райли я сръга. Каза нещо, ала гласът му се превърна в някакъв неясен, металически звук, който изгъргори през тръбата на скафандъра.

Тя се вторачи в него как се привежда и разчиства тинята и камъчетата около малка ниша. На пода се откроиха леко поизтъркани букви. Очевидно това беше надгробна плоча.

Тес задиша учестено. Като проследи надписа с пръст, прочете името: Джайо. Вдигна поглед към Райли и очите ѝ светнаха от възбуда. Той също ѝ се усмихна с очи. Сърцето ѝ вече биеше лудо, когато пред тях започнаха да се открояват все повече и повече букви.

И тогава, насред тинята, се появи то: Ромити.

Значи писмото на Емар е истинско.

И декодерът, създаден от ФБР, е бил точен. А най-важното от всичко бе, че нейните предположения се бяха оказали верни.

Намериха го!

59.

Вече много по-бързо двамата започнаха да разчистват боклуците и пясъка около надгробната плоча. Райли се опита да пъхне пръсти под плочата и да я повдигне, но лекотата на тялото му не му позволи да приложи достатъчно сила. Тес погледна часовника си - оставаха им пет минути. Оглеждайки се отчаяно наоколо за нещо, което би могло да им послужи като лост, тя забеляза някакви метални прътове, които стърчаха от една от колоните. Доплува до нея, дръпна един и той излезе, оставяйки след себе си миниатюрни парченца камък. Тес заплува обратно и занесе пръта на Райли. Той веднага го пъхна под плочата. После двамата натиснаха заедно.

Внезапно се чу изпукване. Не отдолу, а отгоре. Тес вдигна глава и забеляза, че оттам, откъдето беше изтръгнала металния прът, надолу летят каменни парченца. Дали е само от движението на водата или горната част на колоната наистина се изплъзва от капитела си? Погледна към Райли.

Той отново натисна пръта, опитвайки се да повдигне плочата. Тя кимна и също натисна. Отпуснаха се изцяло върху металния лост. Този път плочата се помръдна. Макар и мъничко, но все пак помръдна, ала недостатъчно, за да се пъхне вътре ръка.

Двамата отново натиснаха лоста. Плочата се помръдна още малко, после се наклони нагоре и отвътре избликна огромен въздушен мехур. Спусна се покрай тях и избяга нагоре, изчезвайки през една от многото дупки на продънения таван.

Отгоре се чу ново изпукване.

Тес вдигна глава и забеляза, че горната част на колоната се е наклонила. Железният прът, който бе измъкнала така несъобразително, бе нарушил баланса на колоната и я бе лишил от стабилност. Над нея във водата избликваха, подобно на слаби експлозии, облачета прах. Чу вика на Райли, който достигна до нея като разкривено металическо ехо. Продължаваше да се бори с надгробната плоча и сочеше надолу. Tec забеляза, че вече се е отворило достатъчно място, за да си пъхне ръката.

Тя се приведе, но за миг по тялото ѝ преминаха тръпки, когато се сети за един филм, в който ръката на водолаза беше приклещена в зъбите на огромна змиорка. Насилвайки се да изгони страховитата картина от ума си, тя пъхна ръка в древния гроб. Заопипва отчаяно, като изолира и слуха, и съзнанието си за звуците над главата ѝ. Накрая пръстите ѝ напипаха нещо. Беше обемисто. Отправи умоляващ поглед към Райли, подсказвайки му да повдигне още мъничко. Той хвана здраво лоста и натисна с все сили. Тес измъкна предмета, като се постара да го промуши през дупката, без да го разваля.

Райли натисна за последен път и каменната плоча се повдигна достатъчно, за да позволи на предмета да премине. Приличаше на кожена торба с дълга връв, с размерите на средноголяма раница, издута от нещо, очевидно твърдо и тежичко.

Когато Тес измъкна торбата през процепа, лостът изневиделица се счупи и плочата се плъзна обратно отгоре, като едва не я цапардоса, докато разпръсваше около себе си огромен облак прах. Отгоре се чу поредният звук от пропукване, сякаш камък стържеше о камък, и горната част на колоната започна да се накланя леко настрани, а покривът над нея - да пропада.

Тес и Райли се спогледаха настойчиво и се насочиха бързо към портала, ала нещо дръпна Тес назад. Торбата се беше заклещила, по-точно - връвта ѝ.

Докато Тес дърпаше отчаяно връвта, Райли оглеждаше дъното, търсейки нещо, което да използва като лост. Ала не откри нищо. Върху тях вече валяха парчета камъни и отломки от покрива, носейки се наоколо сред все по-сгъстяващия се облак тиня. Тес дръпна още веднъж връвта. Ужасеният поглед на Райли срещна нейния и тя поклати глава.

Нямаше смисъл. Църквата щеше да се стовари върху тях всеки момент и те трябваше да се измъкнат веднага оттам, ала това означаваше, че ще се наложи да оставят и торбата. Но пръстите на Тес отказваха да пуснат старата прогнила кожа. Тя не възнамеряваше да се предаде лесно.

Райли се спусна бързо към плочата, пъхна пръсти под нея, после стъпи здраво на пода и дръпна, за да я повдигне поне сантиметър. Огромна греда се приземи на две крачки от него. С невероятно усилие камъкът се помести незабележимо - но напълно достатъчно, за да освободи връвта на торбата.

Той го пусна, посочи към портала и двамата с Тес се насочиха натам, а около тях хвърчаха все по-големи парчета. Успяха да ги избегнат, лавирайки между колоните, и накрая стигнаха до портала, откъдето изскочиха навън.

Няколко секунди двамата кръжаха наоколо, наблюдавайки как църквата се сгромолясва навътре - как врящата вода поглъща в себе си огромни парчета камъни и зидария, пропадащи сред облаци тиня. Сърцето на Тес продължаваше да бие лудо. Концентрира се и се постара да овладее дишането си, защото знаеше, че кислородните им запаси са на свършване, а ги очаква бавно и трудно изкачване нагоре.

Погледна торбата, като се зачуди какво ли има вътре и дали онова, което е там, е все още запазено след толкова много години. Надяваше се досегът му с водата да не му се е отразил фатално. После отправи прощален поглед към кладенеца и мисълта ѝ се върна към Емар и към онази съдбовна нощ. Сигурно тогава, преди седемстотин години, дори и в най-големите си кошмари той не си е представял, че долината някога ще бъде залята от езеро, създадено от човешки ръце, че неговото скривалище ще бъде потопено под тонове вода.

Райли я наблюдаваше. Погледите им се срещнаха. Дори и през стъклото на скафандъра въодушевлението ѝ беше недвусмислено. Тес погледна часовника си. Кислородните им запаси щяха да свършат много скоро. Посочи с пръст нагоре. Райли кимна в знак на съгласие и двамата започнаха бавното си издигане, като се стараеха да се движат със същата скорост, с която се издигаха и мехурчетата от екипировката им.

Водата около тях постепенно се избистри и облаците тиня останаха в краката им. Издигането продължи сякаш цяла вечност. Накрая зърнаха над главите си светлината на слънцето. Тес вдигна глава и усети, че кръвта ѝ се смръзва.

Нещо се беше променило. Протегна ръка, сграбчи ръката на Райли и от стегнатите му мускули разбра, че той също го е забелязал.

Над тях вместо сянката на лодката ги очакваха две сенки.

Очевидно там имаше още някой, ала точно сега не можеха да сторят абсолютно нищо, тъй като кислородните им запаси действително бяха на привършване. Налагаше се да излязат на повърхността. Тес присви очи. Досети се кой ги чака отгоре. И когато най-сетне двамата разцепиха водната пелена, се увери, че е права.

Рюстем си беше все още там, както го бяха оставили, само че изражението на лицето му вече беше уплашено и жалостиво. А във втората лодка, с усмивка на едва сдържан триумф - почти като професор, наслаждаващ се на успехите на свой способен студент - седеше Уилям Ванс.

В ръцете си държеше пистолет.

60.

Докато помагаше на Тес да се качи в лодката, Райли хвърли крадешком поглед към брега.

До техния джип бе паркиран кафяв пикап тойота. Близо до водата ги очакваха двама мъже - и нито един от двамата не беше инженерът Окан. Единият беше много по-едър и масивен от инженера, а вторият, макар и хилав и не по-висок от Окан, нямаше неговата гъста черна коса.

И двамата държаха като че ли автомати. Макар че от това разстояние оръжията им приличаха по-скоро на ловни пушки.

Райли огледа и Ванс. Виждаше го на живо за първи път. Значи това е човекът, който стоеше в основата на цялата тази бъркотия. Опита се да го свърже с всички събития, които ги бяха довели до това забутано място, както и да усети психическата му нагласа. Заплашителното предупреждение, че Райли е агент на ФБР, въобще не направи впечатление на професора. Докато съзерцаваше спокойното му, овладяно изражение, Райли се запита как с възможно този изискан и уважаван учен да се превърне в беглеца, седящ пред него с пистолет в ръка; как човек с неговото образование е успял да организира онзи голям обир и, което беше още по-важно, как е тръгнал да избива своите наемници един по един, при това толкова безмилостно и ефективно.

Тук нещо не беше наред.

Забеляза, че Уилям Ванс не откъсва поглед от торбата в ръцете на Тес.

- Внимателно! - предупреди я той, докато се настаняваше в лодката. - Да не ѝ направим нещо! Не и след всичко, през което се наложи да преминем! - А после, с необичайно отнесен тон, той протегна ръка и изрече: - Моля те!

Тес погледна към Райли, неуверена как да постъпи. Райли се обърна към Ванс, който размаха пистолета в другата си ръка и го насочи към тях. Изражението върху лицето на професора беше едва ли не тъжно, но очите му излъчваха същата безкомпромисност, която бяха зърнали, още когато изплуваха. Тес се изправи, протегна ръка и му подаде торбата. Ванс я пое, пъхна я между краката си, а после посочи с пистолета към брега и рече:

- Какво ще кажете вече да се връщаме на брега, а?

Когато излязоха от лодките на брега, Ванс подаде пистолета си на един от мъжете, които ги очакваха. Райли видя, че те наистина държат ловни пушки. По-високият от двамата - грубоват мъжага с врат като на дънер и стоманен поглед, насочи пушката си към тях и ги подкани да се отдалечат от лодките. Пушката не приличаше на нова, но въпреки това си беше заплашителна. Странно оръжие за въоръжена охрана. На агента му мина през ум, че Ванс очевидно е бил принуден да се задоволи с онова, което е успял да открие набързо. Този факт би могъл да се окаже в тяхна полза, особено ако браунингът му е все още в джипа. Засега обаче не можеха да сторят нищо.

Влязоха в двора на Рюстем, където Ванс откри разнебитена дървена масичка и се насочи към нея. После вдигна поглед към Тес и лицето му като че ли просветна.

- Очевидно не само аз съм фен на Ал-Идриси. Много ми се искаше лично да я извадя, но... - Не довърши и постави обемистата кожена торба на масичката. Вторачи се благоговейно в находката и като че ли за миг се отнесе в друг свят. Накрая все пак изрече: - И все пак се радвам, че и ти дойде. Не съм особено сигурен дали наличните местни таланти щяха да я извадят така ефективно, както го направи ти.

Ръката му обгърна торбата и я опипа, сякаш се опитваше да отгатне какви ли тайни се крият вътре. Започна да развързва връвта, но после внезапно спря, наклони глава и възкликна:

- Тес, ти също трябва да ми помогнеш! В редица отношения откритието е точно толкова твое, колкото и мое!

Тес се обърна към Райли, очевидно раздирана от противоречия. Той ѝ кимна в знак на съгласие. Тя пристъпи колебливо напред, но дребният плешив придружител на Ванс вдигна пушката си. Професорът избоботи нещо на турски и мъжът се отпусна, като се отдръпна и направи път на Тес. Тя застана до масата заедно с Ванс.

- Да се надяваме, че усилията ни не са били напразни! - отбеляза той и повдигна капачето на кожената торба.

Бавно, използвайки и двете си ръце, той измъкна нещо от вътрешността на торбата. То беше увито в намаслена кожа. Постави го на масичката. Челото му се сбърчи, докато изучаваше внимателно неясната му форма. После, с треперещи пръсти, разви кожата.

Отвътре се показа орнаментиран месингов пръстен, с диаметър около двадесет и пет сантиметра.

Ръбът на пръстена беше набразден с миниатюрни резки на равни разстояния една от друга, в центъра му имаше две въртящи се стрелки, а под тях се виждаха две по-малки, помощни.

Райли стрелна поглед от предмета към едрия турчин, чиито очи непрекъснато шареха от масата към американеца и Рюстем, очевидно опитвайки се да овладее изгарящото го любопитство. Мускулите на Райли се стегнаха, съзрял потенциална възможност за действие, ала огромният мъж очевидно усети мисълта му, отстъпи и насочи пушката си към него.

Райли се отдръпна, като забеляза, че Рюстем е доловил намеренията му - по лицето на възрастния човек се стичаха едри капки пот.

А застаналата до масичката Тес бе приковала поглед върху устройството.

- Какво е това? - попита тя.

- Това е моряшки астролаб - отговори Ванс, докато го обръщаше и разглеждаше. После вдигна поглед, забеляза обърканото ѝ изражение и поясни: - Навигационен инструмент, нещо като примитивен секстант. По онова време все още не са имали понятие от географска дължина, разбира се, но все пак...

Известен като „плъзгащата се стълба към небесата", астролабът е най-старият научен инструмент, познат на човечеството. Създаден е около 150 г. пр. н. е. от гръцките учени в Александрия, но впоследствие, след като мюсюлманите завладяват Испания, се разпространява много бързо и в Европа. Първоначално е бил използван от арабските астрономи, които чрез него определяли точното време от денонощието в съответствие с височината на слънцето.

Някъде към XV век астролабите започнали да се използват като навигационни съоръжения - с тяхна помощ португалските моряци определяли географската ширина. Именно този моряшки астролаб е дал и прозвището на принц Енрике Мореплавателя - сина на португалския крал Жоао I. В продължение на много години неговата флота го е държала в строга тайна и е била единствената, която е можела да навлиза в открито море.

Астролабът изиграва решаваща роля по време на португалската епоха на Великите открития, чиято кулминация е стъпването на Христофор Колумб в Новия свят през 1492 година.

Надали е случаен фактът, че принц Хенри е бил същевременно и управител на Ордена на Христос от 1420 до смъртта си през 1460 година. Това е португалски военен орден, водещ началото си не от кои да е, а от самите тамплиери.

Ванс продължи да разглежда уреда, изучавайки резките по външния пръстен.

- Забележително! Ако това нещо наистина е на тамплиерите, значи предхожда най-ранния астролаб, който ни е известен, най-малко със сто години!

Внезапно млъкна. Пръстите му бяха напипали още нещо в кожената торба.

И то беше увито в кожа. Разви го и откри вътре малко парче пергамент.

Райли веднага разпозна почерка - беше абсолютно същият като този на шифрования ръкопис, който ги бе довел дотук. Само че този път между думите като че ли имаше разстояния.

Значи писмото не беше шифровано.

Тес също забеляза сходството.

- Но това е от Емар! - възкликна тя.

Ала Ванс изобщо не я слушаше. Отново се бе отнесъл, потопен в насладата да държи поредния древен ръкопис.

Изминаха няколко напрегнати секунди, докато той го четеше, застанал с гръб към тях. А когато накрая се обърна, всички забелязаха, че върху изражението му бе паднал облак.

- Както изглежда - изрече тържествено, - още не сме достигнали края.

Тес направи опит да се пребори със замайването, което я връхлетя. Знаеше, че отговорът надали ще ѝ хареса, но все пак прошепна:

- Какво пише там?

61.

Източната част на Средиземно море

-май, 1291 г.

- Пускайте спасителната лодка!

Въпреки оглушителната боря, развихрила се около тях, викът на капитана отекна като камбана в ушите на Емар. Докато поредната висока вълна се стоварваше върху галерата, единствената му мисъл беше за мощехранителницата. Втурна се към носа на кораба.

Трябва да я спася!

В съзнанието му изникна споменът за първата нощ от пътуването им. Тогава, след като се увериха, че и екипажът, и останалите тамплиери са заспали, той и Хю се бяха отправили тихо към носа на галерата. Емар бе стиснал до гърдите си ковчежето, поверено му от Уилям от Божьо. Тамплиерите имаха врагове навсякъде, а сега, след поражението при Акра, бяха станали много уязвими. Затова малкото сандъче трябваше да бъде скрито добре, далеч от ръцете на враговете, които със сигурност щяха да започнат да го търсят.

Емар бе споделил тревогите си с Хю, малко след като бяха отплавали от Акра - и той, и Великият магистър имаха безрезервно доверие на капитана. Но въпреки това не беше очаквал да чуе такова перфектно предложение.

Спомни си, че щом стигнаха носа на кораба, Хю бе вдигнал факлата, за да му покаже дълбоката кухина, малко по-широка от самото ковчеже, издълбана в задната част на главата на птицата, която ги водеше. Хю се изкачи отгоре и я обкрачи. Емар хвърли последен поглед на орнаментираното сандъче, а после го вдигна и го подаде на капитана на галерата, който го постави много внимателно в кухината.

Близо до тях гореше огън, върху който бе окачен казан с разтопена смола. След като се увериха, че ковчежето е стабилно, Емар взе една метална пота с дълга дръжка, загреба с нея смола от казана и я подаде на Хю, който започна да я излива бавно в отворите между самото сандъче и стените на кухината. Не след дълго върху горещата смола беше плисната кофа студена вода, която запрати в небето съскащ облак пара. Хю кимна на Емар, който тогава му подаде последния елемент от скриването на мощехранителницата. Върху отвора на кухината поставиха дебело парче дърво, изрязано точно по размерите ѝ.

Капитанът го закова на място с помощта на дървени гвоздеи, всеки от които по-дебел от човешки палец. После заляха разтопена смола и върху капака, която втвърдиха със студена вода.

Когато приключиха, Емар отправи носталгичен поглед към кухината, а през това време Хю се смъкна обратно на палубата.

Рицарят се огледа и установи, че никой не е станал свидетел на техните действия. Помисли си за Мартин от Кармо, който в момента спеше долу. Нямаше нужда да споделя с протежето си онова, което беше сторил. По-късно, когато стигнеха до пристанището, може би щеше да се наложи, но засега смяташе да задържи тайната за местонахождението на мощехранителницата само за себе си и за Хю.

Що се отнася до съдържанието на ковчежето - то беше от такъв характер, че младият Мартин все още не беше готов да го разбере.

Мощна светкавица върна Емар към настоящето. Старият рицар си проправи път през гъстата пелена на дъжда. Почти бе достигнал до носа на галерата, когато върху „Фалкън Темпъл" се изля огромна вълна и го запокити към масата, на която бяха разгънати картите. Тя се стовари отгоре му. Само след миг Мартин вече бе коленичил до него и въпреки молбите на Емар, младежът му помогна да се изправи и го завлече към очакващата ги спасителна лодка.

Емар се стовари в баржата, а след него и Хю се присъедини към тях. Капитанът стискаше в ръка странно кръгло приспособление - навигационен инструмент, който Емар го бе виждал да ползва. Щом се настани, той автоматично отчете позицията на галерата с този уред.

А старият рицар започна да удря безпомощно по стените на спасителната лодката, докато наблюдаваше как главата на сокола, доскоро възправяща се гордо срещу побеснелите вълни, се отчупва като вейка и изчезва в дълбините на пенещото се море.

62.

Душата на Тес се изпълни с огромно разочарование.

- И това ли е всичко?! - възкликна, неспособна да повярва на чутото. - След всичко, което преживяхме, то се оказва на дъното на морето?!

Усети, че я обзема гняв. В главата ѝ настана истински хаос.

- И защо е била цялата тази тайнственост?! - извика свъсено. - Защо им е трябвало да зашифроват писмото?! Защо не са уведомили тамплиерите в Париж, че са го изгубили безвъзвратно?!

- За да могат да блъфират - предположи замислено Ванс. - Защото, докато другите си мислят, че ковчежето е у тамплиерите, няма да ги закачат. И целта на съществуването им ще остане жива.

- Или поне, докато не ги усетят, че блъфират, така ли? -попита тя.

- Точно така - кимна професорът. - Нека не забравяме едно: че каквото и да е това нещо, то е от жизненоважно значение за тамплиерите. Затова Емар в никакъв случай не би оставил местоположението му необозначено, независимо дали са разполагали с начини да си го върнат или не в рамките на техния живот.

Тес въздъхна мъчително и се отпусна върху един от дървените столове до масата. Разтри очи и в този момент в съзнанието ѝ изникнаха картините от едно толкова древно пътуване, а после и за мъже, влачени към огромните клади. После ги отвори и погледът ѝ падна върху астролаба. Целият този път, целият този риск... И за какво?

- Били са съвсем близо! - прошепна Ванс, отново попаднал в своя собствен свят, докато въртеше в ръка астролаба и го разглеждаше. - Ако галерата „Фалкън Темпъл" е издържала още мъничко, те са щели да се доберат до брега, а после и до гръцките острови, които по онова време са били в приятелски ръце. Там щяха да поправят мачтата и платната и да се отправят обратно към Кипър или към Франция. - Направи пауза и накрая добави, по-скоро на себе си: - И тогава вероятно щяхме да обитаваме свят, доста по-различен от днешния.

Райли, който седеше върху купчина малки бетонни блокчета, усети, че вече не издържа. Смяташе, че има шанс да обезоръжи турците и Ванс, ако е достатъчно бърз, но не искаше да застрашава живота на Тес и Рюстем. Подтикваше го не само нараненото му его. Някъде дълбоко в съзнанието му се бе зародило и нещо друго. Без да разбере в кой точно момент, това пътуване бе излязло далеч отвъд пределите на обикновеното преследване на престъпник. Самият Райли се усещаше лично застрашен, при това не физически, а по начин, който засега не бе в състояние да определи. Мистериозни, странно болезнени въпроси гнетяха душата му още от мига, в който бяха разшифровали ръкописа. А последните думи на професора внезапно го накараха да настръхне и да се почувства необичайно уязвим.

- Различен свят ли?! - изсмя се той презрително. - И всичко това, благодарение на някаква магическа формула за правене на злато?!

Ванс махна пренебрежително с ръка и отвърна:

- Моля ви, агент Райли! Не си позволявайте да петните наследството на тамплиерите с дребнави алхимически попълзновения! Съществуват достатъчно документи, които доказват, че те са спечелили богатството си от даренията на благородници от цяла Европа, при това изцяло с благословията на Ватикана! Всички са ги обсипвали със земи и пари, защото тамплиерите са били храбри защитници на поклонниците. Но не е само това. Мисията им се е смятала за свещена. Последователите им са били убедени, че тамплиерите пазят нещо, което ще донесе огромни блага за човечеството. - При тези думи свъсеното му лице се озари от лека усмивка. - Ала онова, което никой не е знаел, е, че, ако тамплиерите бяха успели, то благата щяха да бъдат действително за цялото човечество, а не само за „избраните", както християните в Европа най-арогантно са обичали да се определят!

- За какво изобщо говорите, за бога?! - избухна Райли.

- Сред множеството обвинения, способствали за разтурянето на Ордена на тамплиерите, бил и фактът, че те са се сближили с местното население в Светите земи - тоест, с мюсюлманите и евреите. Започнали да се носят слухове, че нашите храбри рицари са били съблазнени от контактите си с тях, защото били получили доста голям обем мистични познания от тези хора. Точно в това отношение обвиненията са напълно основателни, макар че впоследствие били бързо забравени за сметка на по-колоритни такива, част от които, убеден съм, вече знаете.

Папата и кралят, който, както ви е известно, бил богопомазан от самия Бог и като такъв изгарял от нетърпение да докаже, че е най-християнин сред християните, съвсем разбираемо се е стремил да потушат тази идея още в самия й зародиш - как така ще допуснат хората да разберат, че техните защитници всъщност са се побратимили с езичниците и диваците! Затова се отказали от първоначалната си стратегия да я използват като пореден повод за разтурянето на ордена им.

Но в случая проблемът не бил единствено в мистичните познания, конто тамплиерите били получили в Светите земи. Целта на рицарите е била далеч по-прагматична. Те планирали нещо невъобразимо смело, храбро, нещо с далеч по-дългосрочни последици - да, може би някои биха го нарекли налудничаво, но все пак изпълнено с умопомрачителен кураж и визия за бъдещето! - Тук професорът направи пауза, видимо дълбоко развълнуван от самата представа за онова, което имаше предвид. Накрая погледът му се прикова върху Райли и той заключи; - Тамплиерите са планирали да обединят трите големи религии!

Вдигна поглед към планините, които ги обграждаха, обгърна ги с жест и продължи:

- Обединението на трите религии! Представете си само! Християни, мюсюлмани и евреи - всички обединени от една вяра! И защо не?! Нали всички ние се прекланяме пред един и същи Бог?! Нали всички ние сме деца на Авраам?! - Отново направи пауза, чертите му се стегнаха и той добави: - Представете си само! Представете си какъв по-различен свят щяхме да обитаваме, ако беше така! Един безкрайно по-добър и хубав свят! Помислете си колко болка и кръвопролития щяхме да избегнем! И какъв по-подходящ пример за това от последните няколко години! Милиони хора щяха да бъдат спасени! Нито един човек нямаше да загине ей така, безсмислено! Нямаше да има Инквизиция, нямаше да има Холокост, нямаше да има войни на Балканите, нито пък в Близкия изток, нямаше да има самолети, врязващи се в небостъргачи! - Погледна Райли и се усмихна дяволито: - Вероятно и вие щяхте да сте без работа, агент Райли!

Мисълта на Райли препускаше, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от това откровение. Възможно ли е... Спомни си за разговора с Тес, когато тя му разказа за деветте години, които тамплиерите били прекарали в уединение в храма, за бързия им възход, както и за латинския надпис...

Veritas vos liberabit.

Истината ще ви направи свободни.

После се обърна към Ванс и попита:

- Значи вие сте на мнение, че те са изнудвали Църквата, така ли? Смятате, че Ватикана е позволил на тамплиерите да се сдобият с власт за тяхна сметка?

- Не можете да си представите колко са били подплашени хората във Ватикана! Просто не са имали друг избор.

- Но... с какво точно...

Уилям Ванс пристъпи напред, протегна ръка и сграбчи разпятието, което висеше на врата на Райли. После го дръпна рязко и го скъса. Верижката увисна в ръката му. Задържа го, вторачен в него. Постепенно презрението в очите му се замени с осезаем хлад, когато изрече:

- С истината за тази измислица тук!

63.

Думите на професора се стовариха върху тях като острието на гилотина. Докато се взираше бясно в малкия, блестящ предмет в ръката си, очите му сякаш се сдобиха със свой собствен живот. После върху лицето му падна мрак.

- Удивително е, не мислите ли? Ето ни сега тук, две хиляди години след тези събития, с всичките ни постижения, с които се гордеем, с всичко, което сме научили, и при все това този малък талисман все още ръководи начина на живот на милиони нещастници! Указва им как да живеят и... да умрат!

Приседнал върху бетона в мокрия си водолазен костюм, Райли усети как го побиват тръпки. Хвърли поглед към Тес, която съзерцаваше професора с възторг, който агентът от ФБР не бе в състояние да проумее.

- Откъде знаеш всичко това? - изрече по едно време тя.

Ванс откъсна поглед от Райли и се обърна към нея.

- От Уго дьо Павен. Основателят на Ордена на тамплиерите. Когато бях в Южна Франция, открих нещо за него, което ме изненада доста.

В главата на Тес се втурна спомена за коментара на онзи френски историк.

- Имаш предвид, че той е бил от Лангедок и е бил катар?

Изумен, Ванс повдигна вежди и я погледна, безспорно впечатлен.

- Браво! Написала си си добре домашното!

- Но не се връзва! - изтъкна Тес. - Нали те са заминали там, за да придружават християнските поклонници!

Все така усмихнат, макар и с леко засегнат тон, Ванс отговори:

- Те са се отправили натам с мисията да открият нещо, което е било загубено в продължение на хиляда години - нещо, което тогавашните върховни жреци са успели да скрият от легионите на Тит. Какво по-добро прикритие за мисията им, какъв по-добър начин да получат достъп до мястото, от което се интересували, от това да се престорят на фанатични привърженици на папата и всичките му мъртво родени кръстоносни походи?! Защото те не са били толкова глупави, че да се втурнат сляпо в битка срещу Църквата, преди да са успели да натрупат достатъчно власт и могъщество, за да отговорят по достойнство на подобно огромно предизвикателство!

Знайно е, че цялата история на Ватикана е изпълнена с безмилостно потискане и подчинение на всички, опитали се да поставят под съмнение тяхната единствена и истинска вяра - знае се, че цели села, включително жените и децата, са били безогледно избивани от армиите на папата, защото са се осмелявали да изповядват вяра, различна от християнството.

Тамплиерите са съставили план. За да успеят, те са се нуждаели от съответните оръжия и влияние. И почти са успели! Открили са онова, което са търсели! Ала онова, което не успели да предвидят, било, че не само те, но и всички християнски армии ще бъдат изритани от Светите земи, преди да имат възможността да стоварят решаващия си удар върху Църквата. И когато това станало - с падането на Акра през 1291 година - те не само изгубили своята властова база, но се простили и с най-ценното, което притежавали - оръжието, което им позволявало да изнудват Ватикана в продължение на двеста години. Изгубили го с потъването на галерата „Фалкън Темпъл". И от този момент нататък било само въпрос на време те да бъдат изтрити завинаги от лицето на земята. - Тук професорът кимна, после обгърна всички с блесналия си поглед и завърши: - Само че сега, ако имаме още мъничко късмет, може и да се окажем в състояние да завършим тяхната мисия!

Изневиделица тишината бе раздрана от оглушителен, ужасяващ гръм. Главата на един от турците, които придружаваха Ванс, избухна, а силата на удара запрати тялото му в другия край на двора, превръщайки го в безформена, кървава купчина.

64.

Райли инстинктивно се хвърли към Тес, но Ванс вече я бе прегърнал през кръста и я издърпваше на безопасно място, зад пикала. Докато се насочваше към укритието на паджерото, около Райли се посипаха още куршуми. Опита се да изолира ехото от рикошета им, за да се ориентира за мястото, от което идваха. Три куршума паднаха върху техния джип, пробивайки предния капак и разтрошавайки двигателя. Единият уцели и предната дясна гума. Агентът успя да определи приблизително позицията на снайпериста - на юг от тях, сред дърветата и безнадеждно далече за обсега на пистолета му.

Настана напрегната тишина.

След няколко секунди Райли надникна, за да оцени разрушенията. Очевидно джипът им вече не можеше да отиде никъде. Погледна към масичката, където доскоро седяха.

Слабият, оплешивяващ турчин се бе скрил зад нея и трепереше. Райли забеляза някакво движение встрани, близо до навеса. Оттам се показа Рюстем, сграбчил ловна пушка - поредното малокалибрено оръжие, което вероятно използваше да лови зайци.

Старецът застина на място, разглеждайки гората наоколо, опитвайки се да открие нападателите. Райли му помаха и се развика, ала преди старецът да успее да реагира, снайперистът изстреля още два куршума - единият рикошира от бетонните тръби, натрупани на земята, а другият попадна право в гърдите на стареца, като го заби в стената на навеса като парцалена кукла.

От позицията си зад джипа Райли видя как Ванс отваря вратата на пикапа, набутва вътре Tec, а после се качва и той. Професорът запали двигателя и включи на скорост. Хилавият турчин успя да се хвърли в каросерията на тойотата точно в момента, в който пикапът зави и се насочи към вратата на двора.

Райли нямаше друг избор. Не разполагаше и с време да си вземе пистолета от паджерото. Погледна нервно към гористия хълм пред тях и реши да рискува. Излезе зад джипа и се втурна след набиращия все по-голяма скорост пикап.

Два куршума изсвистяха покрай тойотата точно в мига, в който Райли се изравни с каросерията. Пикапът събори оградата и се понесе по неравния път. Райли увисна, краката му заораха в земята, а после се удариха в една издадена скала. През гръбнака му премина такава кошмарна болка, сякаш му бяха пъхнали нагорещен прът. Всяко мускулче в тялото му трепереше и той имаше чувството, че няма да издържи и всеки момент ще се пусне.

Но не можеше да го направи.

Тес беше в пикапа. Вдигна очи и забеляза някаква дръжка от вътрешната част на каросерията. Насъбра последните частици сила, която му беше останала, отблъсна се от земята и сграбчи дръжката с лявата си ръка. После се надигна бавно и се изтегли вътре.

Турчинът се беше снишил на дъното, сграбчил здраво пушката си, оглеждайки се трескаво на всички страни. Обърна се и видя как Райли се качва при него. Много уплашен, той насочи пушката срещу него, но агентът хвана здраво цевта, изви оръжието нагоре и след секунда усети изстрела и отката, когато човекът натисна спусъка. Райли извъртя крак и цапардоса турчина в слабините, а после се хвърли отгоре му. По време на схватката агентът забеляза нещо необичайно и надникна над кабината на пикапа.

На по-малко от стотина метра пред тях през пътеката беше паркиран бежов лендкрузър, който им блокираше пътя. Турчинът също го видя. Обаче пикапът не намали скоростта си. Ванс изобщо не възнамеряваше да се предаде така лесно. Райли надникна през задното прозорче на пикапа и очите му срещнаха очите на Тес. Тя грабчи дръжката пред себе си и се подготви за неминуемия удар.

Райли и турчинът също се хванаха здраво за капака на кабината. В този момент пикапът зави леко към ръба на пътеката, понесе се бясно по неравната, суха почва и се промуши между ръба на пропастта и паркирания ленд крузър, като се заби в задницата му. Разхвърчаха се стъкла и пластмаса, но пикапът продължи напред.

Райли се извърна назад, за да погледне към лендкрузъра. Стори му се достатъчно потрошен, за да не позволи на снайпериста да продължи след тях. Точно в този момент усети, че турчинът си дърпа пушката от ръцете му. Докато двамата продължаваха да се борят, пикапът стигна до язовирната стена и тойотата се понесе по бетонния път, насочващ се към другия край.

Вече изправен, Райли най-сетне успя да измъкне пушката от ръцете на турчина, но последният го сграбчи през кръста и го стисна силно. Прекалено близо, за да използва ефективно коленете си, агентът го срита в глезените. Захватът на турчина отслабна и Райли успя да го отблъсне. В този момент зърна вътре Тес, която се опитваше да хване ръцете на Ванс и да го накара да спре. Накрая хвана волана и пикапът се извъртя и се удари в оградата на стената.

Райли изпусна пушката, който се плъзна надолу към бетонния път, а оттам пое по спускащата се надолу язовирна стена. Турчинът я изгледа ужасено. Изпаднал в паника, той отново се хвърли върху него. Действащ по инстинкт, Райли се претърколи и вдигна крака, за да го изхвърли през каросерията на пикапа, който пак се удари в стената. Наемникът излетя навън, падна през оградата на стената и се понесе с ужасен вик надолу, към язовирната паст.

Вече бяха стигнали края на стената. Ванс извъртя волана към черния път, по който Райли и Тес бяха пристигнали днес. Докато подскачаха по неравните му коловози, Райли си даде сметка, че дърветата вече ги скриват от хълма, където се бе разположил снайперистът.

После потропа по капака на кабината. Професорът кимна в знак на съгласие и само след няколко секунди пикапът зави и спря.

65.

Райли протегна ръка, измъкна ключовете, а после слезе от пикапа и огледа щетите. Бяха се отървали леко. Като се изключеше пулсиращата болка в неговия крак, тримата се бяха разминали само с няколко охлузвания и натъртвания, а самата тойота, макар и със смачкана отпред броня, се държеше удивително достойно.

Вратата на шофьора се отвори с проскърцване и двамата с Тес излязоха от пикапа. Райли веднага забеляза, че и тя, и професорът са дълбоко разтърсени от преживяното. За Тес го беше очаквал, но не и за Ванс.

„Дали не сгреших за него?" - каза си той. Погледна го в очите и в тях съзря същата несигурност, която гризеше и него. „Той е точно толкова изненадан, колкото и аз!". Съвсем друго беше предполагал.

И състоянието му потвърждаваше нещо, което Райли бе почувствал още в мига, в който зърна Ванс в лодката насред язовира - че някъде нещо не се връзва. А първият изстрел, съборил едрия турчин в двора на Рюстем, бе изиграл ролята на червена лампичка, светваща в съзнанието на агента.

Не Уилям Ванс е убил онези хора, участвали в обира!

Осъзнаването на този факт разтърси Райли. Само такова усложнение му липсваше! Вярно, че още при първото убийство на участвалите в обира в Бюрото бяха допуснали вероятността за „наблюдател", но почти веднага я игнорираха. Като че ли всички улики сочеха Уилям Ванс като човека, елиминиращ своите съучастници - като че ли той бе решил да се отърве от неудобните свидетели. Изстрелите край язовира обаче разкъсаха тази теория на пух и прах. Някой друг беше замесен в убийствата, но кой?

Кой друг знаеше какво точно преследва Ванс и, което беше още по-важно, кой бе готов да убие няколко души, без да му мигне окото, за да го получи?

Ванс се обърна към Тес:

- Астролаба...

Tec кимна, сякаш излизайки от хипноза.

- Невредим е - успокои го тя.

После се наведе към жабката в кабината на пикапа и извади оттам инструмента. Ванс се вторачи в него, после вдигна очи към билото, от което току-що бяха слезли. Райли го наблюдаваше как разглежда внимателно пустите на пръв поглед планини наоколо. Стори му се, че зърва примирение в очите на професора, но не след дълго това усещане беше заменено с познатата решимост и безкомпромисност.

- Какво точно стана там? - обърна се Тес към Райли.

Той премести поглед от професора към нея и попита, забелязвайки малка драскотина по челото ѝ:

- Ти добре ли си?

- Нищо ми няма - отговори тя, примигвайки по посока на редицата дървета, която ги обграждаше като висока стена. В планината цареше призрачна тишина, особено на фона на стрелбата, която ги бе огласила преди малко. - Какво, по дяволите, става тук? Кой, според теб, се крие там?

- Нямам представа - отговори той.

- Ако държите да знаете, лично аз се сещам за доста хора, които не биха желали подобно нещо да види бял свят - обади се Бил Ванс. После се обърна към тях и двамата забелязаха ироничната усмивка върху устните му. - Очевидно са започнали да се изнервят, което означава, че сме много близо до целта!

- Ще се почувствам по-добре, ако увеличим разстоянието между нас и тях още мъничко - кимна Райли по посока на пикапа. - Хайде да тръгваме! - И натика Тес и професора обратно в тойотата.

Райли включи на скорост и пое надолу по склона. Обитателите ѝ потънаха в мълчалив размисъл за онова, което ги очакваше.

В мига, в който видя как пикапът се спуска по черния път, Де Анджелис веднага съжали, че е оставил лендкрузъpa напряко, за да блокира бягството им. Звукът от удар на стомана в стомана, който последва врязването на тойотата в тяхната кола, не предвещаваше нищо добро, а сега гледката на смачкания десен калник и предната решетка на голямата машина потвърди и най-грозните му страхове.

Нямаше нужда от огледа на Джо Плънкет, за да разбере, че тази кола вече не е в движение. Отвори рязко вратата отзад и вбесено започна да рови из екипировката, докато не откри системата за глобално позициониране. Включи монитора. Ала курсорът само примига, без да посочва никакво движение. Проследяващото устройство не се движеше. Де Анджелис се смръщи към данните от екрана, когато разпозна на тях двора на Рюстем и си даде сметка, че проследяващото устройство очевидно все още е в чантата на Тес в изоставеното паджеро. Налагаше се да измисли друг начин, за да ги открие в този неравен планински терен.

Свещеникът изключи монитора и се извърна към изкуственото езеро. Беше побеснял от неочаквания обрат на събитията. Знаеше, че няма смисъл да обвинява Плънкет за задънената улица, до която бяха стигнали. Че причината се корени някъде другаде.

Във високомерието му.

В последно време бе проявил прекалено голяма самоувереност. Грехът на гордостта. Ето още нещо за следващата изповед.

- Джипът им е в онзи двор. Може би ще можем да го използваме - обади се Плънкет, все още стиснал снайперистката си пушка, обхождащ лендкрузъра.

Нито едно мускулче не помръдна по лицето на свещеника. Стоеше спокойно, загледан в стъклената повърхност на язовира.

- Всичко по реда си. Подай ми радиото!

66.

Райли се загледа в пътя зад тях. Не се чуваше друг звук освен птичите песни. Бяха изминали петнадесетина километра, преди спускащият се мрак да ги принуди да си намерят място за лагеруване през нощта. Райли реши да отбие от черния път и да поеме по странична пътека, която ги отведе до малка полянка край един поток.

Беше сигурен, че големият лендкрузър е осакатен безвъзвратно от храбрата атака на Ванс. Който и да бе нападателят им, надали щеше да ги настигне скоро. А ако си беше намерил превозно средство, със сигурно щяха да чуят приближаването му. Докато наблюдаваше как последните слънчеви отблясъци се стопяват зад планината, Райли се изпълни с надежда, че спускащият се мрак ще им предостави поне относително прикритие. Тази вечер лагерни огньове със сигурност нямаше да има.

Беше оставил Ванс облегнат до пикапа, със завързани отзад ръце. Самото въже пък беше завързано за тойотата. Бързото претърсване на пикапа не разкри наличието на други оръжия, точно обратното - беше им предоставило някакви елементарни удобства под формата на малък газов котлон и няколко консерви. Не откриха и дрехи за преобличане. Очевидно засега двамата с Тес трябваше да останат с водолазните си костюми.

Райли се приближи до Тес, която бе застанала на брега на поточето, и коленичи, за да утоли така дълго мъчещата го жажда. После се настани на големия камък до нея. В съзнанието му се гонеха стотици страхове и тревоги, всеки един от тях опитващ се да излезе на първо място. Беше изпълнил задачата, заради която бе дошъл - сега единственото, което му оставаше, бе да отведе Ванс обратно в Съединените щати. Но като гледаше как стоят нещата, измъкването на затворника от тази държава нямаше да бъде никак лесно. Загинаха местни жители. Райли си представи неизбежните усложнения с турските власти, свързани с екстрадирането на Ванс. Но много по-важно от всичко бе първо да успее да измъкне и тримата от опасните планини и да ги закара обратно до безопасното крайбрежие. Който и да бе онзи, който беше стрелял по тях, очевидно бе от хората, които първо стрелят, а после задават въпроси, докато те бяха невъоръжени, нямаха радиостанция и се намираха извън обхвата на мобилните оператори.

Колкото и актуални да бяха притесненията му обаче, те бързо отстъпиха пред нещо по-голямо, което не му даваше мира. А от неуверения поглед в очите на Тес схвана, че тя също споделя неговите тревоги.

- Винаги съм се питала как ли се е чувствал Хауърд Картър, когато е открил гробницата на Тутанкамон - изрече по едно време тя.

- Все ми се струва, че се е чувствал по-добре от нас сега.

- Не съм убедена. Нали си спомняш, че му се е наложило да се справя с древно проклятие?

Лицето ѝ се озари за момент от неуверена усмивка, която повдигна за малко и неговото настроение. Но онова, другото, си стоеше упорито там. Онази камара тухли, тежаща в стомаха му. И нямаше никакво намерение да си заминава, така че той вече не можеше да си позволи да я игнорира. Трябваше на всяка цена да разбере в какво точно са се забъркали!

Стегна се, стана и се приближи към Уилям Ванс. Тес го последва. Райли приклекна до завързания учен, като провери въжето около китките му. Ванс го наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше необичайно примирен със ситуацията. Агентът се смръщи, като се питаше дали да го попита или не, но накрая реши, че не може да бяга повече от обяснението.

- Налага се да разбера нещо - изрече с леден глас той. - Когато каза „истината за тази измислица"... Какво точно имаше предвид? Какво, според теб, са скрили в главата на „Фалкън Темпъл"?

Професорът вдигна глава:

- Не съм напълно сигурен, но подозирам, че е нещо, което вие няма да бъдете в състояние да приемете много лесно.

- Нека аз реша дали ще го приема или не - сряза го Райли.

Ванс като че ли обмисли думите му и отвърна:

- Проблемът е, че като повечето вярващи и вие вероятно никога не сте се замисляли за разликата между вяра и факт, между Исус Христос от религията и истинския Исус от историята, между истина и... измислица.

Райли не се впечатли от присмеха, който долови в тона на професора.

- Не мисля, че някога ми се е налагало да се замислям.

- Но нямате нищо против и вярвате на всичко, което е в Библията, нали така? Искам да кажа, че вие наистина вярвате във всичките онези неща там, нали? В чудесата, че Той е ходил по водата, че Той е излекувал един слепец... И най-вече - че Той се е върнал от мъртвите?

- Разбира се, че вярвам!

По устните на професора заигра усмивка.

- Нека ви попитам тогава какво знаете за произхода на онова, което четете? Имате ли представа кой точно е написал Библията - онази, която ви е позната? Имам предвид - Новия завет?

Тук Райли като че ли позагуби увереността си.

- Евангелията на Матей, Марко, Лука и Йоан, нали?

- Точно така. Знаете ли как са създадени? Или по-скоро, нека ви попитам нещо по-важно - знаете ли, например, кога са написани?

- Нямам представа - отговори Райли и усети, че върху гърдите му се стоварва невидима тежест. - Нали са били Негови ученици, предполагам, че са ги написали малко след смъртта Му. Така ли е?

Ванс и Тес си размениха многозначителни погледи, а професорът се изсмя презрително.

- Не че съм особено изненадан от отговора ви - каза той, - но все пак си е удивително. Като се има предвид, че милиарди хора боготворят тези писания, че приемат всяка дума в тях като Негова мъдрост, че се изколват и затриват заради тях - и всичко това, без да имат и най-бегла представа откъде точно идват всички тези евангелия!

- Но нали всичко е в Библията?! А тя се разпространява вече достатъчно дълго време...

- И според вас това е достатъчно, за да направи думите истински? - Облегна се, погледът му се плъзна в далечината: - И аз някога бях като вас. Не поставях нищо под въпрос. Приемах нещата просто като... част от вярата. Но ви гарантирам, че след като започнете да търсите истината... - Тук погледът му се прикова върху Райли: - Картинката, която се разкрива, не е никак приятна.

67.

Истината е, че ранните дни на християнството са едно огромно тъмно петно в историята. За него липсват както категорични доказателства, така и достоверни факти. Учените си блъскат главите върху това петно вече столетия наред. От малкото, което се знае със сигурност за събитията, случили се в действителност в Светите земи преди повече от две хиляди години, и което е вече общоприет научен факт, е, че нито едно от четирите евангелия, които съставляват Новия завет, не е написано от съвременници на Исус.

- Най-ранното от четирите евангелия - продължи професор Ванс, - Евангелието на Марко - или по-точно онова, което считаме за Евангелието на Марко, тъй като всъщност не знаем истинското име на автора, защото по онова време за литературната традиция е било нещо нормално всички творби да бъдат приписвани на известни хора - се смята за написано най-малко четиридесет години след смъртта на Исус.

Имайте предвид, че става въпрос за четиридесет години без Си Ен Ен, без интервюта, записани на видео, без търсачката „Гугъл", която да пресява десетки разкази на очевидци сред онези, които действително са Го зърнали. Така че, в най-добрия случай тук си имаме работа с истории, предавани от уста на уста, в продължение на четиридесет години, без никакви исторически хроники.

В такъв случай кажете ми, агент Райли, ако се налага да проведете разследване, бихте ли приели за достатъчно изчерпателни и точни доказателства, плод на историите на един примитивен, необразован и суеверен народ, разказвани в тъмна доба около запаления огън в пустинята?

Райли нямаше време да отговори, защото Ванс веднага продължи.

- През двете столетия, изминали след написването на Евангелието на Марко, били създадени множество други евангелия, съдържащи какви ли не приказки за живота на Исус. С разрастването на новото религиозно движение и с разпространението му сред различни разпръснати общности, разказите за живота на Исус се сдобивали с местния колорит, характерен за всяка една от тях. Десетки различни евангелия циркулирали сред хората, повечето от тях в пълно противоречие едно с друго. Днес науката разполага с тези доказателства благодарение на няколко арабски селяни, които през декември 1945 година решили да си изкопаят тор в планината Джабал ал-Тариф в Горен Египет, близо до град Наг Хамади, но открили глинена делва с височина близо два метра.

Отначало не се решили да я счупят, да не би оттам да изскочи някой джин или друг зъл дух. Но после надеждата им, че са открили злато, надделяла и те я счупили - за да направят едно от най-великите археологически открития на нашето време!

Защото в делвата лежали тринадесет книги, написани на папирус, и подвързани с кожа от газела. За съжаление простите селяни не осъзнали стойността на находката си и част книгите отишли за подгряване на домашните им огнища. Други страници пък били изгубени на път към Коптския музей в Кайро. Оцелялото обаче се състои от петдесет и два текста, които и до ден днешен представляват обект на безкрайни полемики сред богословите. Защото тези писания, обикновено наричани Гностичните евангелия, разказват за послания и вярвания на Исус, които са в противоречие с официалните четири евангелия от Новия завет.

- Гностични ли?! - възкликна Райли. - Искаш да кажеш, като катарите?

- Именно - усмихна се професорът. - Сред текстовете, открити при Наг Хамади, е Евангелието на Тома, което се определя като тайно евангелие и започва с изречението: „Това са тайните слова, изречени от живия Исус, и които близнакът Юда Тома, записа". Заедно с него е подвързано и Евангелието на Филип, което откровено описва връзката на Исус с Мария Магдалена като отношения между любовници. Самата Мария също си има свой текст - Евангелието на Мария Магдалена, в което тя се откроява като ученичка на Исус и водачка на християнска група. Там са също така и Евангелието на Петър, Евангелието на Египтяните, Тайната книга на Йоан, Евангелието на Истината, което съдържа ярки будистки обертонове... Списъкът е дългичък.

Всички тези евангелия разглеждат обичайните днес християнски вярвания, например непорочното зачатие и възкресението, като наивни измислици. И което е още по-страшно, те са напълно гностични, защото, макар да разказват за Исус и Неговите ученици, посланието, което предават, е - познавайки себе си на най-дълбоко ниво, човек опознава и Бога, което ще рече, че като търси в себе си източника на радостта, тъгата, любовта и омразата, човек открива Бога.

И което е най-важното, никъде в тях не се разказва за Мъките Христови!

В зараждането си християнското движение било нелегално. Но за да оцелее, то се нуждаело от структура. Подобно изобилие от евангелия заплашвало да го доведе до фатална фрагментарност. Нуждаело се от общ водач, което било почти невъзможно при толкова много общности, всяка със свои собствени вярвания и свое евангелие. Към края на II век започнало постепенното формиране на въпросната властова структура. Създадена била тристепенна йерархия от епископи, свещеници и дякони, които се вклинили в различните общности под претекст, че говорят от името на мнозинството, самоизживяващи се като избраните пазители на единствената и истинна вяра.

В никакъв случай не твърдя, че тези хора са били чудовища, жадни за власт - продължи Ванс. - Всъщност, били са изключително храбри, като се има предвид какво са се опитвали да направят. Много е вероятно да са били и искрено уплашени, че без определен набор от широко приети, строги правила и ритуали, цялото им движение постепенно ще замре и ще изчезне в небитието.

После обясни как по времето, когато да бъдеш християнин, означавало да рискуваш живота си, установяването на някакъв вид ред се превърнало в задължително условие за оцеляването на църквата. Около 180 година, под водачеството на епископа на Лион, Ириней, се наложила една-единствена, обединяваща гледна точка. Можело да има само една църква, само с един, точно определен набор от убеждения и ритуали. Всички останали гледни точки били отхвърлени като ерес. Доктрината им била напълно праволинейна. Тя постулирала, че извън рамките на истинската църква не може да има спасение; членовете ѝ трябвало да бъдат ортодоксални, което ще рече - „правилно мислещи"; и църквата трябвало да бъде католическа, което означавало - „универсална".

Всичко това изисквало автоматично и насилствено прекратяване на „домашното" производство на евангелия. Ириней решил, че истинските евангелия трябва да бъдат четири - изхождал от твърде странния за християнството аргумент, че тъй като имало четири посоки на света и четири основни ветрове, то и евангелията трябва да бъдат четири. Написал пет тома творения, озаглавени „Унищожението и събарянето на така нареченото познание, което е фалшиво", в което заклеймил повечето от съществуващите творби, определяйки ги като светотатство, и се спрял на четирите евангелия, които познаваме днес, като единствена и дефинитивна хроника на Божието слово - безпогрешно, непогрешимо и напълно достатъчно за нуждите на християнската религия.

Четирите евангелия, избрани от Ириней, се оказали случайно точно онези, които съдържали и разказа за мъките Христови - които говорели за смъртта на Исус на кръста и за Неговото възкресение. С една дума евангелия, които повече от недвусмислено свързвали измислицата, която се разпространявала, с основния ритуал на причастието, коренящ се пък в Тайната вечеря. И това е било само началото!

- В първоначалната си версия - поясни професорът, - първото от включените евангелия, Евангелието на Марко, въобще не говори за непорочното зачатие, нито пък за възкресението. Завършва просто с празния гроб на Исус, където някакъв тайнствен млад мъж, по-скоро някакво трансцедентално същество, подобно на ангел, разказва на група жени, пристигнали до гроба, че Исус ги чака в Галилея. И тази среща така ужасява жените, че те побягват и не споделят видяното с никого - което не може да не ни накара да си зададем логичния въпрос как е възможно Марко, или който там е написал въпросното евангелие, изобщо да е разбрал за него. Но именно така завършва оригиналният вариант на Евангелието на Марко. Едва в евангелията на Матей, написано петдесет години по-късно, и в това на Лука, създадено още десет години след него, започва да се говори за появявания след възкресението. Междувременно първоначалното Евангелие на Марко е пренаписано, за да пасне на новите идеи.

Трябва да изминат още двеста години, да дойде 367 година, за да може по двадесет и седемте текста, обхващащи онова, което днес ни е познато като Новия завет, да бъде постигнато съгласие. Към края на този век християнството вече се е превърнало в официална, институционализирана религия и притежанието на каквито и да било други текстове се считало за грозна ерес, равняваща се на криминално престъпление. Всички останали известни копия от други евангелия били изгорени и завинаги унищожени. Тоест всички, с изключение на онези, скрити в заровената делва при Наг Хамади, които въобще не показват Исус като свръхестествено същество - продължи професорът, приковал поглед в очите на Райли. - Те били забранени, защото онзи Исус, който описвали тези текстове, бил просто мъдрец, обикалящ земите и проповядващ аскетичен живот, изпълнен с любов към ближния. Той въобще не бил дошъл на земята, за да ни спаси от греховете или от вечното проклятие. Дошъл е, за да ни напътства така, че да постигнем духовно извисяване.

И щом даден ученик е успеел да достигне необходимото просветление, учителят вече не му бил необходим. Представи си само колко безсънни нощи е причинила тази мисъл на Ириней и неговите верни лакеи! Ученикът и неговият учител стават равни!

Четирите канонизирани евангелия, онези от Новия завет, разглеждат Исус като наш Спасител, Месия, Божи син. Ортодоксалното християнство, както и ортодоксалните евреи, настояват, че между човека и неговия Създател съществува непреодолима пропаст. Ала евангелията, открити при Наг Хамади, оборвали тази концепция.

И дори нещо повече - описвайки Исус като учител и просветлен мъдрец, те го определяли като човек, равен на всеки от нас, а тази идея въобще не допаднала на Ириней и неговата клика. Исус не можел да бъде просто човек - Той трябвало да бъде нещо много повече.

Трябвало да бъде Божи син. Трябвало да бъде уникален, защото чрез Неговата уникалност и Църквата става уникална - единственият верен път към спасението. Църквата си присвоила правото да твърди, че ако не си с нея и ако не следваш нейните правила, ако не живееш живота, който тя изисквала от теб, си обречен на вечни мъки.

Професорът направи пауза, огледа внимателно изражението на Райли, накрая се приведе по-близо до него и завърши:

- Онова, което просто искам да ви кажа, агент Райли, е, че всичко, в което християните вярват днес и са вярвали от IV век насам, всички ритуали и тайнства, които стриктно съблюдават, например причастието и разните там църковни празници, въобще не са били част от вярванията на непосредствените последователи на Исус. Всичко е пълна измислица, наложена много по-късно.

Не по-малко любопитен е и фактът, че в преобладаващата си част те са заимствани от други религии - като се започне с Възкресението и се свърши с Рождество. Но пък иначе основателите на Църквата са свършили страхотна работа. Бестселърът им държи първо място в класациите вече близо две хиляди години.