Последният тамплиер

Райли вече не можеше да издържа. Спусна се върху Де Анджелис, сграбчи го и го изви рязко с лице към себе си.

- Не можеш да постъпиш по този начин! Нямаш никакво...

Не довърши. Свещеникът беше измъкнал сякаш от нищото автомат и бе опрял дулото в лицето му.

- Махни ми се от очите! - изкрещя и отхвърли агента към дъното на кабината.

Райли се вторачи над дългата стоманена цев на автомата към лицето на свещеника и очите му срещнаха унищожителния гняв на инквизитора.

- Тук вече няма никаква полза от теб, ясен ли съм?! - изсъска свещеникът. - Ясен ли съм?

В изражението му се четеше такава непреклонност, че Райли бе убеден, че Де Анджелис ще дръпне спусъка, без да му мигне окото. Освен това си даде сметка, че ако се опита да извади пистолета си, който се намираше встрани в кобура му, ще бъде мъртъв, много преди да е успял да го докосне.

Кимна и се отдръпна назад, като се опита да се задържи в силно клатещата се яхта.

- Само по-спокойно! - изрече тихо. - Спокойно!

Без да отлепя очи от агента, свещеникът нареди на капитана:

- Използвайте оръдието! Веднага! Преди да са излезли от нашия обсег!

Райли веднага прецени, че Каракаш се чувства крайно притеснен заради всичко, което се случваше на неговия кораб.

- Намираме се в международни води! - изтъкна той. - И ако и това не ви е достатъчно, не забравяйте, че тук става въпрос за гръцки кораб, а не за наш! Вече съм имал достатъчно неприятности със...

- Не ми пука! - изрева свещеникът, обърна се към капитана и размаха автомата пред лицето му. - Този кораб оперира под командването на НАТО и като по-висш офицер, аз ви давам пряка заповед, капитан...

Този път обаче Каракаш беше този, който прекъсна свещеника.

- Не! - отговори с равен тон капитанът. - Ще рискувам да се явя пред военен трибунал!

Двамата мъже застинаха един срещу друг. Дясната ръка на свещеника беше опряла дулото на автомата в лицето на капитана. За чест на Каракаш трябваше да му се признае, че той дори и не мигна. Просто стоеше, без да помръдва, непреклонен в решението си. Накрая свещеникът беше принуден да го избута настрани, обърна се към Джо Плънкет, нареди му да ги държи под прицел и се втурна сам навън, като крещеше ожесточено:

- Вървете по дяволите всичките! Ще го направя сам!

Плънкет зае позиция и извади пистолета си точно в момента, в който свещеникът отвори вратата. Вятърът влетя в кабината. Де Анджелис се задържа на място и се опита да върви срещу шибащата го от всички страни буря.

Райли и Каракаш си размениха слисани погледи. Точно в този момент върху мостика се стовари огромна вълна и всички потърсиха нещо, в което да се задържат. Агентът усет чс му се предоставя нова възможност за действие. Спусна се върху Плънкет и го сграбчи в момента, в който оперативният агент на ЦРУ търсеше къде да се залови.

Блокира ръката, която държеше пистолета, нанесе му силен удар, който го накара да отслаби хватката върху оръжието си и накрая успя да му го измъкне. Плънкет не се предаде - нападна го бясно, но Райли блокира атаката му, насочи пистолета към убиеца и му нанесе с него силен удар в главата. Плънкет се свлече на пода, изпаднал в безсъзнание.

Райли пъхна пистолета в колана си, мина покрай капитана, грабна една спасителна жилетка, облече я бързо и веднага тръгна след свещеника.

Вятърът веднага го блъсна и го запрати към кабината на щурвала като парцалена кукла. Райли успя да се задържи някак си, издърпа се нагоре, сграбчил здраво парапета, и веднага забеляза сред пороя, който се сипеше върху тях, силуета на свещеника, крачещ неотклонно към предната палуба, където се намираше автоматичното оръдие.

Райли заслони очи с ръка, надзърна и видя пред тях „Саварона”. Носеше се като играчка по водата. Вече се намираше само на няколко десетки метра, но от патрулната яхта го деляха огромните колкото планини вълни.

В този миг Райли замръзна на място. На палубата на гръцкия кораб, точно под кабината на щурвала, се движеше някаква дребна фигурка, отчаяно опитваща се да се задържи за такелажа.

Дъхът му спря.

Беше напълно сигурен, че това е Тес.

Тес затрополи неуверено по стъпалата към каютите. В главата ѝ беше същински хаос, а сърцето ѝ биеше оглушително в ушите. Огледа стените, опитвайки се отчаяно да си спомни къде точно бе зърнала онази брадва.

Накрая я намери. Само след миг намери и една спасителна жилетка, която веднага навлече. Поемайки си дълбоко дъх, като че да си даде кураж за онова, което се канеше да направи, тя отвори рязко вратата, излезе на палубата и се опита да се задържи срещу ожесточения напор на вятъра, дъжда и вълните.

Знаеше, че Ванс няма да посмее да излезе от кабината. Сграбчила брадвата в едната си ръка, а с другата, държаща се за каквото намери, тя започна да се придвижва бавно по главната палуба. По пътя си спусна надуваемата спасителна лодка с надеждата, че може да се окаже от полза за изоставените водолази.

Видя как една огромна вълна се надига точно до борда на кораба. Сграбчи здраво парапета и се приготви да я посрещне. Вълната се стовари точно върху главата ѝ и обля цялата палуба. После усети как палубата като че ли ѝ се изплъзва изпод краката - „Саварона" отскочи от върха на вълната и се спусна по стръмния ѝ гръб, преди да се приземи тежко в основата. Тогава Тес събра сили и се изправи.

През падналите пред очите ѝ мокри кичури коса, тя зърна главата на сокола, клатеща се бясно на около метър над палубата. Тес се затътри към основата на крана и към въжето, което висеше от макарата му.

Когато най-сетне го хвана, вдигна глава към прозореца на кабината. Въпреки поройния дъжд различи през него паникьосаното изражение на Ванс. Тес закрепи здраво крака, вдигна брадвата и замахна към въжето, колкото сили имаше. Едва не падна, когато острието на брадвата отскочи от силно опънатото въже.

С периферното си зрение видя как Ванс излиза от кабината и се опитва да се пребори с вятъра, който го посрещна навън. Мяташе ръце като откачил и викаше нещо, което като че ли й прозвуча като едно ехтящо „Нееее!". Ала воят на вятъра веднага заглуши думите му. Без да му обръща повече внимание, тя се обърна и замахна с неотслабваща решителност. После пак. Една от жилките на въжето поддаде, после следващата. Тес продължи да го млати, колкото сили имаше.

Нямаше да позволи на Ванс да го вземе. Не и по този начин. Не и на тази цена. Държа се като глупачка, че му повярва, но този път бе решила твърдо да поправи грешката си.

И последната жилка на въжето най-сетне поддаде. Точно в този момент „Саварона" се наклони настрани. Соколът се заклати рязко и се стовари тежко насред бушуващите вълни.

Тес се заклати по наклонената палуба, като се насочи в посока, противоположна на кабината, опитвайки се да се скрие от погледа на Ванс. Погледна през рамо и зърна въздушните възглавници, които се появиха отново над пенещите се вълни. Сърцето ѝ почти спря, докато чакаше да види дали главата на сокола е все още между тях. Издиша тежко, когато забеляза тъмнокафявите му, закръглени очертания да стърчат между издутите възглавници.

Въодушевлението ѝ, че е успяла, се оказа краткотрайно.

Сякаш от нищото точно в този момент върху „Саварона" се стовари оръдеен залп. Тес веднага приклекна, за да се прикрие. После погледна назад към патрулната яхта, която ги преследваше, и за нейно огромно изумление видя, че оръдието на носа ѝ бълва унищожителен огън.

Блъскан от дъждовния порой и подмятан от разбеснелия се вятър, Райли се спусна към Де Анджелис.

Яхтата „Карадениз" се опита да остане права, докато един от спасителите ѝ се опитваше да изкара гръцкия водолаз на борда на надуваемата лодка. Другия водолаз се държеше здраво за спасителния пояс, очаквайки и той да бъде измъкнат от водата.

Свещеникът успя да стигне до предната палуба. Само след секунди се бе настанил зад оръдието. Освободи страховитото оръжие от леглото му и го завъртя с лекотата на експерт, насочвайки го бързо към измъкващия се кораб. После запрати към него ожесточен залп 23-милиметрови снаряди.

- Неее! - изрева Райли, докато се катереше към лафета на оръдието. Дори и на фона на вятъра звукът от оръдието беше оглушителен.

Хвърли се върху свещеника, но той сграбчи ръката на Райли, изви пръстите му назад под неестествен ъгъл, а после му нанесе такъв силен удар, че го запрати чак на плъзгащата се палуба.

Райли не успя да се изправи веднага и вятърът го отнесе надалече от свещеника. Размаха ръце, опитвайки се отчаяно да се задържи в нещо. Накрая сграбчи някакво въже и са хвана за него. Успя да се изправи, но засега трябваше да остане на едно място, защото точно в този момент патрулната яхта бе подета високо от поредната надигаща се вълна.

Докато мине от другата ѝ страна, свещеникът вече бе съумял отново да заеме позиция и да вземе на прицел гръцкия кораб, който пак се показа. Свещеникът го засипа с нов залп. Във въздуха избухнаха пламъци и дим, когато повечето от снарядите попаднаха право върху незащитената с нищо палуба на „Саварона".

Свита зад една голяма метална кутия, Тес се разтрепери, когато върху „Саварона" се стовари поредният оръдеен залп. При тази скорост на автоматичното оръдие дори и само част от снарядите му бяха напълно достатъчни, за да причинят жестоки поражения.

От вътрешността на кораба изригна експлозия, която го разтърси още повече. Почти веднага след това от задната палуба се надигна облак черен пушек. Корабът се наклони настрани, сякаш някой му беше ударил спирачките. Тес разбра, че са останали без двигатели. Предположи - по-скоро се надяваше - че резервоарите с гориво са били пощадени, тъй като засега корабът все още не беше избухнал. Започна да брои секундите в очакване и това да се случи, но то не стана.

Не че стана по-добре.

Без мощността си осакатеният кораб беше безсилен срещу напора на вълните. От всички посоки върху него се стовариха огромни вълни, които започнаха да го подмятат и въртят.

Като в някакъв кошмар Тес видя как зад „Саварона" се вдига гигантска вълна, настига кораба и се стоварва върху кабината на щурвала. Едва успя да си хвърли през главата един спасителен пояс и да се залови здраво за парапета, преди водната лавина да се спусне върху кораба, да помете цялата палуба и да пръсне иначе изключително здравите му прозорци от лексан.

Тес отметна мократа коса от лицето си и вдигна очи към потрошената кабина. Нямаше помен нито от Ванс, нито от останалите хора на борда. Усети как в очите ѝ напират сълзи. Сви се на топка и се вкопчи за парапета, молейки се да оживее. Обърна се натам, където бе зърнала патрулната яхта за последно, но сега от нея нямаше и следа.

И после я видя. Колосална вълна, с височина поне осемнадесет метра. Склонът ѝ беше почти вертикален. Основата ѝ сякаш всмукваше бавно „Саварона" в гърмящата си паст.

Напредваше към поломения кораб откъм бакборда. Тес стисна здраво очи. Без двигателите си корабът не разполагаше с никакъв начин както да се обърне напред към вълната, така и да избяга от нея. Не че горе на щурвала имаше някой. Която и маневра да се предприемеше, тя би причинила непоправим удар на кораба, който със сигурност щеше да бъде погълнат, но пък така поне съществуваше някакъв начин да излезе здрав и читав от вълната.

А това водно чудовище се канеше да се стовари върху тях отстрани.

И когато го направи, вълната повдигна безпроблемно 130-тонния стоманен кораб и го завъртя като детска играчка.

Райли гледаше как снарядите избухват върху кърмата на гръцкия кораб и от него избликва черен пушек. Провикна се към Де Анджелис, колкото му глас държеше, ала знаеше, че свещеникът в никакъв случай не би го чул сред воя на вятъра и тътена на оръдието.

Внезапно усети как го обзема тотално отчаяние и пълна немощ. И точно в този момент разбра какво трябва да направи.

Подпря се на парапета, извади автоматичния си пистолет, прицели се, колкото можеше по-добре, и дръпна спусъка. Няколко пъти. От гърба на свещеника избликнаха червени гейзери. Гърбът му се изви назад, а после тежкото му тяло се стовари върху оръдието.

Райли хвърли „Глока" и надникна през борда на патрулната яхта. Напрегна поглед в търсене на „Саварона", но единственото, което успя да види през пелената на дъжда, бяха огромните като планини вълни и пенещите им се гърбове.

Спасителите бяха успели някак си да се върнат на борда, заедно с извадените гръцки водолази, и Райли усети как патрулната яхта завива. Двигателите ѝ се напрегнаха, за да ускорят завоя и да ограничат времето, през което тя ще бъде изложена странично на напора на вълните. Обзе го паника, когато си даде сметка, че те се опитват да избягат от бурята, да напуснат това място.

Точно в този момент вълните като че си се поуспокоиха за миг и погледът му се прикова върху обърнатия гръцки кораб. Нямаше никакъв помен от оцелели.

Вдигна поглед към мостика и видя как капитанът ръкомаха бясно, подканвайки го да влиза вътре. Райли заслони очи и посочи към мястото, където беше зърнал „Саварона", ала Каракаш поклати отрицателно глава, а после посочи встрани, подсказвайки му, че трябва да се махат оттук, докато все още могат.

Райли стисна рейлинга, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Мисълта му бързо преся всички възможности, но колкото и да се стараеше, виждаше само една.

Отправи се към надуваемата лодка на яхтата, която водолазите бяха оставили до корпуса. Като се опита да си спомни всичко, което бе научил от една рутинна тренировка на ФБР с Американската брегова охрана, той скочи в моторната спасителна лодка, сграбчи лоста на двигателя, пое си дъх и я отблъсна от „Карадениз".

78.

Райли запали двигателя на моторната лодка. Вторачвайки се през плътната завеса на дъжда, той я насочи натам, накъдето бе зърнал за последно преобърнатата „Саварона".

Стараеше се да я насочва колкото може по-добре сред непрекъснато променящия се пейзаж наоколо, но по-скоро по интуиция и на сляпо, тъй като бе изгубил всякакъв усет за посоките, нито можеше да се определи къде свършва морето и започва небето.

Вълните се надигаха шеметно и пропадаха с грохот. Тъкмо първата се стоварваше върху него, втората след нея го подмяташе и изплискваше водата от лодката. Райли се държеше здраво за лоста, докато се издигаше и спускаше по водните склонове. При всяко ново подхвърляне шумът от мотора се превръщаше в адски писък.

След незнайно колко минути по-късно той я зърна - тъмнокафява ъгловата форма, стърчаща насред улей между вълните, приличащ по-скоро на дупка в морето. Райли стегна мускули и насочи малката спасителна лодка към нея, обаче вълните наоколо нямаха никакво желание да му помагат и непрекъснато го отклоняваха от курса. Наложи му се непрекъснато да оправя посоката, без да отлепя поглед от обърнатия траулер насред водната стихия. От Тес нямаше и следа.

Колкото повече се приближаваше, толкова по-кошмарна ставаше гледката пред него. Около корпуса на гръцкия кораб се носеха останки от греди, изпълнявайки някакъв странен, синхронизиран танц на смъртта. Задната част на кораба вече беше напълно под вода, а предната, обърната перпендикулярно към небето като чудноват, ъгловат айсберг, потъваше бавно, подмятана от вълните.

Райли плъзна поглед по вълните, търсейки оцелели. Точно когато вече бе изгубил надежда, той я зърна, носеща се в оранжева спасителна жилетка над вълните, ръкомахаща отчаяно.

Шон насочи надуваемата лодка към нея, заобикаляйки масивния корпус на кораба. Не сваляше очи нито от Тес, нито от безпощадните вълни, които продължаваха да ги връхлитат. Когато се приближи достатъчно, протегна ръка и грабна нейната, обаче я изпусна. После отново протегна ръка, този път пръстите им се преплетоха и той успя да я задържи.

Когато най-после я измъкна на борда на спасителната лодка, по лицето му се разля уморена усмивка. Видя я как тя също се усмихва облекчено, но веднага след това върху лицето ѝ се изписа ужас. Гледаше точно зад него. Шон се извърна рязко - точно навреме, за да види как към тях се носи огромно парче от корпуса на „Саварона", повдигнато от поредната гигантска вълна, която го запращаше право към него.

И върху Райли се спусна мрак.

Напълно дезориентирана и объркана, Тес беше сигурна, че ще умре. Затова почти не повярва на очите си, когато зърна Райли да се носи към нея в надуваема спасителна лодка.

С последни сили тя успя да се хване за протегнатата му ръка и да се изтегли в миниатюрната лодка. Но точно тогава зърна парчето дърво, подето от огромната вълна зад тях, как се върти и пада точно върху него. Удари го право в главата и го запрати извън борда на малката моторница.

Тес се смъкна обратно във водата, протегна ръка и го хвана здраво, като с другата продължаваше да се държи за лоста на моторницата. Забеляза, че очите му са затворени, че главата му се отпусна безжизнено върху яката на спасителната жилетка. От огромната рана на челото му струеше кръв, която изчезваше и отново се появяваше, след като поредната вълна се изтичаше от лицето му.

Опита се да го вдигне в спасителната лодка, но скоро си даде сметка, че тази задача не ѝ е по силите. И което беше още по-лошо, усилието изцеждаше и последните сили, които ѝ бяха останали. Спасителната лодка постепенно се превръщаше по-скоро в пречка, отколкото в помощ - пълнеше се с вода и заплашваше да се стовари върху тях с всеки следващ прилив на големите вълни. С натежало сърце Тес пусна лоста, който държеше, и вместо него се хвана за Райли.

Докато наблюдаваше как лодката се отдалечава от тях, тя се опита да му държи главата над водата. Струваше ѝ истинско усилие на волята да си наложи да остане в съзнание. Бурята не показваше никакви признаци на укротяване, затова Тес си даде сметка, че трябва да остане будна. Но като че ли се опитваше да води предварително изгубена битка. Силите ѝ постепенно я напускаха.

Точно тогава зърна някаква широка греда. Насочи се отчаяно към нея, сграбчила Райли с едната си ръка, докато накрая сграбчи с другата гредата. Установи, че след нея се влачи въже. С огромно усилие успя да се изтегли върху нея, а после да изтегли и Райли, след което с помощта на въжето завърза и себе си, и него за плоската платформа.

Като допълнителна мярка заключи колана на своята спасителна жилетка в неговия. Каквото и да станеше отсега нататък, те нямаше да се разделят. Неизвестно защо, но точно тази мисъл като че ли събуди лека искрица надежда в душата ѝ.

Докато бурята продължаваше да вилнее около тях, Тес затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее страховете си. Каквото и да ставаше оттук нататък, не трябваше да позволява на паниката да я обзема отново. Налагаше се да намери достатъчно сили у себе си, за да задържи и себе си, и Райли върху това крехко парче дърво. Защото не бе в състояние да стори абсолютно нищо друго. Единственото, което можеше да направи, бе да лежи спокойно и да позволи на природните стихии да ги отнесат натам, накъдето сметнат за добре.

Импровизираният сал като че ли се поуспокои за момент. Тес отвори очи, питайки се дали това не е знак за нещо по-добро. Оказа се, че никога не е била по-далече от истината. Над тях се възправяше вълна колкото небостъргач, пред която онази колосална вълна, която бе преобърнала „Саварона", изглеждаше като джудже. Тя като че ли си стоеше там, напълно неподвижна, и и се подиграваше.

Тес се вкопчи отчаяно в Райли, затвори очи и зачака удара. Вълната се сгромоляса върху тях като пропадащ планински хребет и ги погълна така, сякаш бяха мъртви есенни листа.

79.

Тоскана - януари, 1293 г.

Обърнал гръб на щипещия северен вятър, Мартин от Кармо приклекна край малкия огън. Воят на вятъра се подсилваше от рева на водопад, който се спускаше в сенчестите дълбини на тесен пролом. Близо до Мартин, увит в парцаливите останки от наметало, взето преди много месеци от един от посечените в Беер ел Сифсааф мамелюки, Хю стенеше в съня си.

През дните и месеците на дългото им пътешествие, откакто бяха изхвърлени на брега след потъването на „Фалкън Темпъл", Мартин се бе привързал много към стария моряк. Като изключим Емар от Вийер, той не познаваше друг толкова предан и изпълнен с такава решимост човек, да не говорим пък за стоицизма, с който Хю приемаше всички беди, които им се стовариха на главите. По време на мъчителното им пътуване морякът се бе сдобил с няколко рани по време на битки и няколко - от падане, но въпреки всичко продължаваше да крачи километър след километър, без да отрони и думица.

През първите няколко седмици след напускането на Беер ел Сифсааф, Мартин бе държал четиримата оцелели да вървят заедно, защото смяташе, че докато са близо до неверниците мюсюлмани, трябва да се държат един за друг. Но след като напуснаха територията им, той реши, че е настъпил моментът да изпълнят заръката на Емар и да се разделят на две двойки.

Планът му беше прост. След като се разделят на две, да следват предварително начертан маршрут, с разстояние помежду им от около половин ден. По този начин първите щяха да предупредят тези след тях за предстоящи опасности, а онези отзад - да помогнат на първите, ако се сблъскат с нещо. После беше заключил: „Най-важна е безопасността на писмата! Каквото и да става, тя не трябва да бъде застрашена! Дори и това да означава да оставим един от нас на произвола на съдбата!".

Никой не се беше противопоставил на този довод.

Но не беше отчел суровите условия в този район от Европа. По пътя им се възправяха високи планини и дълбоки пропасти, бързотечни реки и гъсти гори. Бяха принудени да се отклоняват често от предварително начертания маршрут. След като се бяха разделили - първата двойка бяха те с Хю, Мартин бе зърнал другарите им само веднъж. А това беше преди много месеци.

По пътя бяха изгубили конете - някои бяха умрели, а други те самите замениха за храна. Затова вече седмици наред вървяха пешком. Нощем, докато лежеше край огъня, толкова изтощен, че сънят отказваше да го споходи, Мартин се бе питал дали другарите им не са извадили повече късмет - дали пък не са намерили по-безопасен маршрут и вече да са стигнали до Париж.

Не че това щеше да промени плановете му. Той нямаше право да се предаде. Трябваше да продължи напред.

Докато сега наблюдаваше спящия Хю, го връхлетя обезсърчителна мисъл. Стори му се крайно невероятно старият моряк да успее да стигне заедно с него до Париж. Зимата щеше да става още по-свирепа, теренът - още по-труден, а кашлицата на другаря му с всеки изминал ден се влошаваше все повече и повече. Преди няколко часа Хю бе обхванат от жестока треска и за първи път бе изхрачил кръв. Колкото и да му беше неприятно, Мартин си даваше сметка, че наближава моментът, когато ще трябва да се прости с Хю и да продължи напред. Но не възнамеряваше да го изоставя съвсем сам и безпомощен тук, в подножието на тези непристъпни планини. Старият моряк със сигурност щеше да замръзне и да умре от бялата смърт. Налагаше се да го подслони някъде, преда да продължи към Париж.

Предишният ден бяха съзрели градец, точно от другата страна на хребета. Градът беше разположен близо до каменоломна, която те бяха подминали. В далечината бяха зърнали миниатюрни фигурки, движещи се насред прахоляк и огромни мраморни плочи. Може би в този град щеше намери някой, на когото да остави болния Хю.

Когато Хю излезе от прегръдките на неспокойния си сън, Мартин сподели с него какво възнамерява да направи. Морският капитан поклати категорично глава и отсече:

- В никакъв случай! Трябва веднага да продължиш към Франция! Ако мога, ще те последвам. Не можем да си позволим да се доверим на тези непознати там!

Хората по тукашните земи бяха известни като крайно непочтени, опитващи се да изтъргуват всичко, а разбойническите шайки и търговците на роби, които вилнееха на север, допълваха и без това мрачната слава на този регион.

Без да обръща внимание на протестите на своя другар, Мартин се смъкна по скалите, които обграждаха водопада. През нощта беше паднал лек снежец, обгръщайки планината в призрачно одеяло. Докато пристъпваше през тесните процепи, Мартин се поспря, за да си поеме дъх, и забеляза, че на една от скалите има пукнатина, наподобяваща кръст - доста подобен на онзи, който рицарите тамплиери бяха приели за техен символ. Загледа се за момент в странните пукнатини, съзирайки в тях надежда. Може би в тази тиха долина Хю все пак ще успее да завърши мирно дните си.

Когато стигна до града, Мартин потропа на вратата на местния лечител. Докато стоеше на прага си и го слушаше, очите на стареца се насълзиха от щипещия студ навън. Рицарят му разказа историята, която беше измислил, докато слизаше към града - че той и неговият другар пътували към Светите земи.

- Другарят ми е болен и се нуждае от вашата помощ! - бе завършил той.

- Ще платите ли? - тросна се накрая лечителят.

- Да, имаме малко пари - кимна рицарят. - Сигурен съм, че ще са достатъчни за храна и подслон, поне за няколко дена.

- Много добре - кимна мъжът, вече поомекнал. - Като ви гледам, и вие самият всеки момент ще се строполите на прага ми. Елате да хапнете нещо и ми обяснете точно къде се намира вашият приятел. Ще поръчам да отидат и да го свалят от планината.

Успокоен от внезапната промяна в поведението на лечителя, Мартин влезе в стаята с нисък таван и прие с благодарност предложените му хляб и сирене. Вярно е, че всеки момент щеше да припадне, а храната и напитката съживиха разнебитеното му тяло. Между няколко лакоми хапки той посочи към хребета, където беше оставил Хю. Лечителят кимна и излезе.

Докато изпразваше чинията си, Мартин усети дълбоко в душата си неясно безпокойство. Сякаш изтръгнат от хипноза, той пристъпи тихо към прозореца и погледна навън. Малко по-надолу на калната улица докторът разговаряше с двама мъже и сочеше към къщата си. Мартин се отдръпна от прозореца. Когато отново погледна, докторът го нямаше, но двамата мъже вече идваха към него.

Усети как мускулите му се стягат. И когато се осмели отново да погледне навън, видя, че един от мъжете вади от колана си голям нож.

Мартин се озърна отчаяно, надявайки се да открие някакво оръжие. Точно в този момент дочу шепот откъм задната врата. Плъзна се леко, притисна ухо до нея и се заслуша. Видя как желязното резе на вратата се вдига и веднага притисна гръб о стената. Вратата се отвори с леко проскърцване.

Когато първият от мъжете пристъпи предпазливо вътре, Мартин го сграбчи, изби ножа от ръката му и го запрати към каменната стена. После срита вратата точно в носа на втория мъж и притисна ръцете му. Грабна светкавично падналия нож, скочи върху замаяния мъж, повдигна главата му и го заколи с един замах.

Измъкна острието от жертвата си и остави тялото му да се свлече бездиханно на земята. После се обърна точно навреме, за да види как първият от нападателите се изправя на крака. Мартин скочи напред, ритна го обратно на пода, вдигна ножа и го заби в гърба на човека.

Със светкавична бързина събра каквато храна успя да намери и я пъхна в някаква торба. После се измъкна през задната врата, мина тихо през града и накрая откри пътеката, по която беше слязъл от планината.

Не им трябваше много време, за да го настигнат. Бяха четирима, може би петима, ако се съдеше по гневните им гласове, които ечаха в призрачната гора.

Когато Мартин достигна билото, където бяха пренощували, от мрачното небе вече се сипеха ситни снежинки. Погледът му отново падна върху скалните пукнатини, който бе зърнал преди, и в главата му зазвучаха напътствията, които той самият бе дал някога на своите другари. Най-важното от всичко бе писмото на Емар. С разтуптяно сърце той огледа очертания от самата природа широк кръст.

Даде си сметка, че никога няма да забрави това място.

С помощта на ножа, който още пазеше, той изрови основата на скалата, извади оттам няколко камъка с големината на човешки юмрук, след което пъхна увитото в кожа писмо в дупката. После върна камъните на мястото им и ги наби плътно с ботуша си. Накрая продължи да се катери нагоре, като не правеше никакви опити да прикрие следите си.

Не след дълго виковете на мъжете, които го преследваха, започнаха да се губят сред тътена на близкия водопад. Но когато Мартин стигна до мястото, където бяха нощували, от Хю нямаше и следа. Обърна се и зърна преследвачите си, които вече се виждаха съвсем ясно. Наистина бяха петима. Колоната завършваше лечителя, който го беше предал така безочливо.

Мартин грабна меча си и продължи да се катери към билото на хълма, от който се спускаше водопада. Беше решил именно там да ги изчака.

Мъжът, който водеше групата преследвачи, беше по-млад от тях и ги бе изпреварил значително. Без да си прави труд да чака другарите си, той се спусна върху рицаря с една вила. Мартин се изви леко, после замахна с меча си и преряза ръката, която държеше вилата така, сякаш беше сирене. Тялото на мъжа продължи да се тресе по инерция. Мартин се приведе, метна мъжа на рамо и го запрати надолу в пастта на водопада.

Писъците на младия мъж все още отекваха в ушите на рицаря, когато го връхлетяха още двама мъже. Въпреки че бяха по-стари и по-уморени, бяха по-добре въоръжени. Първият носеше къс меч, който започна да върти във въздуха пред очите на Мартин. Но за опитен рицар като него това си беше детска игра. Последва краткотрайна размяна на удари, през която рицарят парира бързо удара на неопитния мъж и изхвърли меча от ръката му. С обратния замах на своя огромен рицарски меч Мартин разцепи рамото на мъжа и ръката му увисна.

Младият рицар се дръпна назад, за да избегне напора на третия нападател. Подложи му крак и го спъна. Мъжът падна на колене и Мартин стовари дръжката на меча си върху главата му. После обърна меча си и със замаха на опитен екзекутор лиши тялото от главата му.

Погледна надолу и зърна лечителя, който се препъваше надолу по пътя, откъдето беше дошъл. Точно в този момент рицарят почувства остра болка в гърба си. Обърна се и видя, че вторият мъж, когото беше обезоръжил, е докопал със здравата си ръка вилата на младежа и сега от зъбците ѝ капеше кръв. Мартин направи няколко неуверени крачки напред, превит от болка. Но все пак събра сили, извъртя се рязко, замахна с меча и отсече главата му.

После застина на място. Усети, че върху него бавно се спуска покрова на немощта. А после над тътена на водопада се извиси някакъв звук. Въпреки огромната си болка, Мартин се извъртя. Към него тичаше последният от преследвачите му, стиснал в ръка стар, ръждясал меч. Мартин вече беше изгубил прекалено много сили, за да реагира достатъчно бързо. Но преди нападателят да стигне до него, от близкия шубрак изскочи Хю. Мъжът го забеляза, обърна се, сграбчи меча си с две ръце и го заби право в гърдите на стария моряк.

От устата на Хю бликна алена кръв. Но той не само че успя да остане на крака, но и тръгна напред и набута меча още по-дълбоко в гърдите си, когато обгърна с мощните си ръце слисания нападател. Изгарящ от болка, Хю продължаваше напред, като избутваше мъжа все по-близо и по-близо към пропастта, без да отпуска здравата си хватка върху него, въпреки отчаяните опити на оня да се освободи. Накрая и двамата достигнаха ръба на водопада. Мъжът разбра какво му предстои и се разпищя, продължавайки да се опитва да се откопчи от захвата на Хю.

Забравил за миг за собствената си болка, Мартин се вторачи ужасено в Хю. Приятелят му стоеше на ръба на водопада, притиснал до гърдите си напълно безпомощния нападател. Погледите им се срещнаха и на рицаря му се стори, че забелязва нещо като усмивка върху устните на стария моряк. С едно финално, братско кимване капитанът на загубения завинаги „Фалкън Темпъл" прекрачи в бездната и повлече със себе си съпротивляващия се мъж към вечността.

Изневиделица върху тила на Мартин се стовари мощен удар. Зави му се свят. Обърна се, изгарящ от болка, и през замъгления си поглед зърна лечителя, застанал зад него с голям камък в ръка.

- Човек с твоята сила ще ми донесе добра печалба в каменоломната - изкиска се злобно той. - Може би е хубаво да знаеш, че някои от мъжете, които днес уби, са роднини на пазачите там!

И докторът вдигна високо камъка, който държеше. В последните проблясъци на съзнанието си Мартин разбра, че не може да стори нищо, за да избегне удара, да предотврати залавянето си и последващото робство, да си вземе писмото и да продължи пътуването си към Париж.

Докато лежеше там, върху прясно навалелия сняг, пред очите му преминаха образите на Емар от Вийер и на Уилям от Божьо, но точно тогава камъкът се стовари върху него и лицата им се сляха с мрака.

80.

Мощна гръмотевица раздра небесата, стовари се върху Тес и я извади от съня. Тя се размърда. Още не беше дошла в пълно съзнание. Не знаеше къде се намира. Усещаше дъжда, който барабанеше по гърба ѝ. Всеки сантиметър от тялото ѝ я болеше. Имаше усещането, че е прегазена от слон.

Когато сетивата ѝ започнаха постепенно да се събуждат, тя чу воя на вятъра около себе си и вълните, разбиващи се наблизо. Последното, което си спомняше, бе една огромна водна стена, която се канеше да я погребе завинаги. Обзе я нов ужас при мисълта, че може би продължава да се носи в морето, загубена някъде в бурята, подмятана от вълните. Ала... нещо не беше наред. Имаше нещо различно. И тогава разбра какво.

Тя не се движеше. Намираше се на сушата. Тес се опита да отвори очи, ала я прониза болка, затова реши да не бърза. Образите около нея бяха размазани и бледи. За миг изпадна в паника, но веднага след това си даде сметка, че нещо блокира погледа ѝ. Повдигна треперещите си пръсти, отметна мократа коса, паднала върху лицето ѝ и повдигна внимателно клепки. Опита се да преглътне, но не успя. В гърлото ѝ като че ли имаше огромна топка тръни. Имаше нужда от вода, но от нормална, а не солена.

Един по един размазаните образи пред очите ѝ се фокусираха. Небето си беше все така сиво и мрачно, но зад гърба си усети слънцето, което се опитваше да прониже скупчените облаци. То беше точно там, откъдето се чуваше и прибоят на вълните. Опита се да седне, но другата ѝ ръка се оказа привързана с нещо и отказваше да се помръдне. Дръпването ѝ причини неописуема болка. Протегна свободната си ръка към другата и разбра, че е завързана здраво с въже, което се беше впило дълбоко в плътта ѝ. Приле-на отново и тогава си спомни как беше завързала себе си и Райли за импровизирания сал.

Райли! Къде е той?

Тес огледа дървената платформа и разбра, че го няма. Ужасът се завърна. Седна, опита се да освободи завързаната си ръка и накрая успя да я измъкне изпод въжето. Изправи се на колене, оглеждайки обстановката. Пред нея се простираше дълга пясъчна ивица, която свършваше далеч от мястото, където се намираше Тес, обградена и от двете страни с не много високи скали.

Тя направи няколко неуверени крачки напред, разглеждайки пустия бряг с полуотворени очи, но не видя нищо. Поиска да извика името му, но изгарящото ѝ гърло не ѝ позволи. И тогава усети гадене, а краката ѝ отмаляха. Тес се залюля леко, свлече се обратно на колене, усещайки как жизнената ѝ енергия постепенно изтича от тялото. Искаше ѝ се да заплаче, но сълзите отказваха да се покажат от очите ѝ.

Неспособна да се задържи повече, тя се стовари по лице на брега и изпадна в безсъзнание.

Когато отново се събуди, нещата около нея бяха съвсем различни. Първото нещо, което веднага ѝ направи впечатление, бе тишината. Никакви виещи ветрове. Никакви разбиващи се вълни. Около нея цареше божествена тишина. А после усети и мястото, върху което лежеше. Не беше нито парче дърво, нито мек пясък. Беше истинско, хубаво легло.

Преглътна и автоматично усети подобрението в гърлото си. Огледа се и разбра защо. В ръката ѝ беше вкарана система, чиято стойка беше изправена близо до нея. Погледът ѝ зашари наоколо. Стаята беше малка, простичко обзаведена. Близо до леглото ѝ се виждаше обикновен дървен стол, а до него - масичка. Върху масичката стояха гарафа с вода и чаша. Стените бяха варосани, без никакви украшения, с изключение на малкия дървен кръст точно над главата ѝ.

Тес се опита да седне, но ѝ се зави свят. Леглото изскърца под тялото ѝ, а шумът отекна в цялата стая. Долови нечии стъпки и неразбираеми думи, а после при нея се появи някаква жена, която ѝ се усмихваше и я оглеждаше загрижено. Жената беше едра, в края на четиридесетте, с маслинена кожа и къдрава кестенява коса, вдигната под бяла касинка. От очите ѝ се излъчваше топлота.

- Doxa to Theo!⁷¹ - възкликна тя.

Преди Тес да успее да отговори каквото и да било, в стаята влетя мъж, очевидно много доволен да я види будна. Беше с очила с тънки рамки, имаше меднокафеникава кожа, а косата му проблясваше като черен емайл. Изстреля бързо нещо на непознат език към жената, а после се обърна към Тес, усмихна ѝ се и очевидно ѝ зададе въпрос, който тя не разбра.

- Съжалявам - изфъфли тя. Прочисти гърлото си и добави: - Не разбирам...

Човекът бе доста озадачен. Двамата с жената си размениха слисани погледи. После той се обърна отново към Тес и каза:

- Извинете, но помислих, че сте... Да не би да сте американка? - попита той на английски с тежък акцент, а после ѝ подаде чаша вода.

Тес отпи глътка, кимна и отговори:

- Да.

- Какво ви се е случило?

Отне ѝ няколко минути, докато намери точните думи.

- Бях на един кораб, бяхме ударени от буря и... - Не довърши. В мъглата на съзнанието ѝ се зародиха въпроси.

- Къде съм? Как съм се озовала тук?

Мъжът се приведе над нея и опита челото ѝ. После отвърна:

- Аз се казвам Коста Мавромарас, местният доктор. А това е съпругата ми Елени. Няколко рибари са ви открили на плажа край Маратунда и ви докараха тук при нас.

Имената и акцентът на доктора слисаха Тес.

- И къде е това... тук?

Мавромарас се усмихна на своята несъобразителност.

- В нашата къща. В Ялос.

Изражението ѝ вероятно е било все така объркано, защото челото на доктора се сбърчи, отразявайки като огледало лицето ѝ.

- Ялос, на остров Сими - обясни, а после я огледа. - Защо, вие къде мислехте, че сте?

На Тес това нищо не ѝ говореше. В главата ѝ цареше хаос. Сими?

После постепенно ѝ просветна.

Все пак, какво прави на някакъв гръцки остров? В съзнанието ѝ нахлу порой от въпроси. Досети се, че Сими е един от Дванадесетте острова, островите Додеканезе, някъде близо до крайбрежието на Турция. Но държеше да знае точно къде е и как тя се е озовала тук. Искаше да знае и какъв ден е, колко време е изминало, откакто бурята беше връхлетяла кораба „Саварона", колко време се е носела по морето... ала всички тези въпроси можеха да почакат. Имаше нещо друго, което трябваше веднага да узнае.

- С мен имаше един мъж - рече тя, а гласът ѝ потрепери. - Дали онези рибари са открили и някой друг...

Не довърши, защото забеляза, че челото на доктора отново се сбърчва и с все по-нарастваща тревога видя как двамата със съпругата му се споглеждат. После Мавромарас се обърна отново към нея и кимна, макар че в очите му се четеше тъга, от която сърцето ѝ се сви.

- Да, намерили са и още някой, но неговото положение е доста по-сериозно от вашето.

Тес вече отмяташе завивките на леглото си.

- Трябва да го видя веднага! - извика тя. - Моля ви!

Краката на Тес, които и без това едва успяха да я занесат до съседната стая, буквално се огънаха, когато зърна Райли. Горната част на главата му имаше перфектна превръзка с чисти бинтове. Кръв не се забелязваше. Около лявото му око и бузата се виждаше грозна, жълтеникава синина, а клепачите ме бяха подпухнали и затворени. Устните му бяха напукани и разранени. И в неговата ръка беше включена система, но освен това върху лицето му имаше кислородна маска, поддържана от поставения наблизо апарат. Ала най-страшен от всичко бе цветът на кожата му. Беше смъртноблед, почти синкав, като труп.

Тес усети, че нещо в гърдите и се скъсва. Доктор Мавромарас ѝ помогна да седне на близкия стол. Навън бурята продължаваше да вилнее. Докторът ѝ разказа, че рибарите са ги открили, когато отишли да проверяват състоянието на лодките си по източното крайбрежие на острова. Довели ги тук, рискувайки живота си по подгизналите пътища, за да стигнат до града и клиниката.

И това е станало преди два дена.

Мавромарас продължи, че нейното състояние не го притеснило особено, но Райли бил изгубил много кръв, белите му дробове били много слаби, но всичко това били неща, с които нямало проблеми да се справят. Докторът се притесняваше най-вече за удара по главата му. Според него черепът не бил пукнат, въпреки че не можел да бъде стопроцентово сигурен, тъй като тук, на острова, не разполагали с рентгенов апарат. Както и да се погледнат нещата обаче, Райли бил получил сериозна травма на главата и въобще не бил идвал в съзнание, откакто бил открит.

Тес усети как кръвта ѝ се смръзва.

- Какво искате да ми кажете?

- Жизнените му показатели са стабилни, кръвното му налягане се подобрява, дишането му е налице - може да диша и сам, но респираторът поддържа хипервентилацията му, за да сме сигурни, че мозъкът му получава достатъчно кръв, докато е в безсъзнание. Извън това обаче...

- Искате да ми кажете, че той е в кома, така ли? - пророни мрачно тя.

- Точно така - кимна печално докторът.

- Тук разполагате ли с всичко, което е необходимо за лечението му? Искам да кажа, не трябва ли да го откараме в по-голяма болница?

- Нашият остров е малък. Опасявам се, че не разполагаме с такава. Най-близката голяма болница е на остров Родос. Свързах се и с тях, разбира се, но за нещастие преди три дена хеликоптерът им се развалил, докато се опитвал да се приземи по време на бурята, та сега чакат да им докарат някакви части от Атина, за да го поправят. Но дори и да беше наред, пак нямаше да може да долети дотук заради бурята. Надяват се утре времето да се пооправи, но, ако трябва да бъда откровен с вас, не съм особено убеден, че преместването на вашия приятел ще му се отрази добре. Трябва да знаете, че и там не могат да направят нищо по-особено, отколкото това, което правим тук.

Тес усети, че мъглата, която беше паднала над стаята, се сгъстява.

- Но не може да няма нещо, което бихте могли да сторите, нали?!

- Опасявам се, че не можем, когато става въпрос за кома. Мога да наглеждам кръвното му налягане, достъпа на кислород до кръвта, но няма начин да... - Направи пауза, очевидно търсейки по-подходящите думи. - Да събудиш някого от кома. Просто трябва да чакаме.

- Колко? - прошепна тя.

- Часове, дни, седмици... При такива случаи никой никога не може да каже.

Гласът му заглъхна. Останалото изрекоха очите му. Безспорно въпросът не беше само „кога".

81.

През останалата част от деня Тес сновеше между своята стая и тази на Райли, изпълнена с безпокойство. Всеки път заварваше там Елени. Всеки път медицинската сестра я връщаше обратно в леглото, обяснявайки ѝ нежно на развален английски, че Райли ще се оправи.

Тес бе представила на лекаря и съпругата му доста различна версия на събитията, които ги бяха довели с Райли на острова, без да споменава защо изобщо са били в открито море, нито пък за турския патрулен кораб, който бе открил огън по тях. Все пак не пропусна да спомене, че на кораба за подводни проучвания е имало и други хора - в случай, че открият някой от тях, жив или мъртъв. Но Мавромарас я бе уведомил печално, че въпреки намерените останки, вероятно точно от техния кораб, морето не е изхвърлило други оцелели, нито път трупове.

Помоли да използва телефона. Обади се до Аризона и се свърза с леля си. Завари Ким и Айлийн притеснени, че не са я чували вече дни наред. Изненадата им, когато им съобщи, че се намира на един малък гръцки остров, беше осезаема дори и по припукващата телефонна линия. Все пак тя не спомена името на острова, отначало без да знае защо. Впоследствие си даде сметка, че все още не е готова да се изправи пред реалния свят и да отговаря на въпросите му. След като затвори, си каза, че е направила добре, дето ги е успокоила - беше им казала, че просто проучва неочаквана възможност за работа в този регион и че ще им се обади отново съвсем скоро.

На свечеряване в къщата на лекаря се появиха две местни жени, които бяха поканени в стаята й. Въпреки че те почти не говореха английски, тя разбра, че са съпругите на двама от рибарите, които я бяха намерили на плажа. Носеха ѝ дрехи - чисто памучно бельо, нощница, две бели блузи и дебела плетена жилетка, която тя облече. Освен това ѝ бяха донесли голямо глинено гърне с вдигащ пара гювеч. Елени ѝ обясни, че яденето е агнешко със зеленчуци и ориз.

Изпълнена с огромна благодарност, Тес се нахвърли върху него и за нейна огромна изненада започна да гълта с почти вълчи апетит.

Горещата вана, която си взе после, стори чудеса за скованото ѝ все още тяло. Мавромарас смени превръзката на ръката ѝ. Дълбоките рани изглеждаха така, сякаш щяха да я придружават цял живот. После, въпреки любезните настоявания на домакините ѝ да си легне, прекара остатъка от вечерта до леглото на Райли.

Някъде към полунощ изтощението най-сетне я повали и тя се върна в стаята си. Легна и веднага потъна в непробуден сън, отпуснала глава между двете стари възглавници.

На следващата сутрин Тес се чувстваше вече достатъчно силна, за да се опита да излезе от къщата и да пораздвижи скованото си тяло. Вятърът продължаваше да духа, макар че дъждът беше понамалял. Реши, че една кратка разходка ще ѝ се отрази добре.

Навлече новите си дрехи и надникна при Райли. Както винаги, Елени беше там и масажираше нежно крака му. Скоро се появи и Мавромарас, за да го прегледа. Каза ѝ, че състоянието му продължава да е стабилно, но няма някакво особено подобрение. Обясни ѝ, че при подобни състояние подобрението обикновено не е постепенно. Случва се почти изведнъж. В един миг той може да е в безсъзнание, а после, ако му е писано да излезе от комата, просто ще се събуди.

Лекарят сподели, че трябва да отиде на посещение при друг пациент в другия край на острова, но я успокои, че след два-три часа ще се върне. Тес го попита дали може да го изпрати до колата. Той кимна.

- Тази сутрин ми се обадиха от болницата в Родос - каза ѝ той, когато излязоха на стъпалата. - Казаха, че утре ще могат да долетят при нас.

Въпреки че преди Тес нямаше търпение да откарат Райли в по-добра болница, вече не беше толкова сигурна, че това е най-правилното решение.

- Знаете ли, докторе, мислих много по онова, което казахте. Убеден ли сте, че трябва да го откараме там?

Лицето на доктора се озари от блага усмивка.

- Честно да ви кажа, това зависи само от вас. Болницата в Родос е много добра. Познавам и завеждащият отделението там. Уверявам ви, че ще се грижат за него. - Неувереността по лицето ѝ явно е била пределно видима, защото той побърза да добави: - Но не се налага точно сега да вземаме решение. Нека първо видим как ще се чувства утре и тогава ще решим.

Тръгнаха надолу по улицата, заобикаляйки две огромни локви вода. Дори и под това мрачно небе гледката беше зашеметяваща. Ред след ред къщички в неокласически стил, боядисани в топли, пастелни тонове, обяздваха стръмния хълм по цялото му протежение, чак до пристанището долу. Повечето от тях бяха с триъгълни фронтони и покриви от червени керемиди. От двете страни на уличката водата в препълнените канавки се спускаше към стръмните стълби, които отвеждаха надолу по хълма. Свъсеното небе отгоре все още изглеждаше готово за ново нападение над света.

- Кошмарна буря беше - отбеляза замислено Тес.

Мавромарас вдигна очи към облаците и каза:

- Да, беше много по-лошо от всичко, което хората в този град помнят, дори и най-старите сред тях. Особено за това време от годината...

В съзнанието на Тес изникна спомена за бурята, която бе връхлетяла галерата „Фалкън Темпъл" преди толкова много векове, и почти на себе си промърмори:

- Божие дело!

Лекарят я изгледа с леко наклонена глава, очевидно изненадан от реакцията ѝ.

- Може би - кимна той. - Но ако държите да разглеждате нещата в подобен стил, бих казал, че е по-скоро чудо.

- Чудо ли?

- Разбира се! Цяло чудо е, че вие и вашият приятел бяхте изхвърлени на нашия остров. Малко по-нагоре на север и щяхте да се озовете на турския бряг, който точно в този регион е скалист и напълно пуст. Градовете са чак в другия край на полуострова. А малко по-нататък на юг щяхте напълно да пропуснете острова, да бъдете отнесени в Егейско море... Вече трябва да тръгвам. Следобед ще се върна.

Но на Тес не ѝ се искаше да го пусне веднага. В присъствието на този човек имаше нещо топло, успокояващо.

- Има ли нещо, с което мога да му помогна? - попита тя.

- Приятелят ви е в добри ръце. Моята съпруга е превъзходна медицинска сестра и макар че нашата болница въобще не прилича на онова, с което сте свикнали в Америка, доверете ми се, че ние имаме богат опит с всякакви рани и травми. Дори и за малък остров като нашия се случва доста често хората да пострадат. - Замълча, замисли се, а после я погледна и попита: - Говорихте ли вече с него?

- Да говоря с него ли?! - изуми се Тес.

- Естествено! Трябва да го направите! Говорете му. Вдъхновете го, дайте му сила! - изрече докторът с почти бащински тон. После поклати усмихнато глава и допълни: - Сигурно сега си мислите, че сте попаднали на някакъв дребен провинциален вещер. Гарантирам ви обаче, че случаят не е такъв. Медицинските изследвания са напълно категорични по този въпрос. Само защото даден човек е в кома не означава, че не чува нищо. Просто не може да отговори... засега. - Замълча, а в очите му проблеснаха надежда и съчувствие. - Говорете му! И се молете да стане чудо!

Тес се засмя и извърна тъжно глава.

- Не ме бива много в молитвите.

- Не съм много сигурен - отговори лекарят. - По свой собствен начин вие го правите, макар да не си давате сметка. Правите го, като непрекъснато си мечтаете той да се оправи! И не сте сама - много хора се молят за него. - Докторът посочи към малката църква отсреща. Тес забеляза как няколко местни жители се поздравяват на вратата, едни излизат, а други влизат. - Повечето от мъжете на този остров изкарват прехраната си в морето. В нощта, когато се разрази бурята, в открито море имаше четири от нашите лодки. Семействата им се молиха на Бога и на Архангел Михаил - светеца защитник на моряците, за благополучното им завръщане, и на молитвите им беше отговорено. Всички до един успяха да се завърнат здрави и читави. А сега се казват още молитви, този път благодарствени. Както и за възстановяването на вашия приятел.

- Те се молят за неговото възстановяване?!

Докторът кимна:

- Всички се молим.

- Но вие дори не го познавате!

- Няма значение. Морето го е довело при нас, затова наш дълг е да му помогнем.

Известно време Тес остана там, загледана след него. После се обърна, за да се върне в къщата, но се поколеба. Не си спомняше кога за последен път бе влизала в параклис, църква или каквато и да било друга религиозна сграда, освен във връзка с работата си и по време на краткия епизод в изгорялата църква в Манхатън. И сега, прескачайки локвите, тя пресече улицата и влезе в малкия калдъръмен църковен двор. После бутна вратата и прекрачи прага на църквата.

Тя беше наполовина пълна. Хората се бяха наблъскали отпред върху старите пейки и се молеха. Тес остана отзад и се огледа. Църквицата беше простичка. Варосаните ѝ стени бяха покрити с фрески от XVIII век, осветени от пламъците на свещите. Тя закрачи бавно и забеляза ниша, в която имаше сребърни икони на Свети Гавраил и Свети Михаил, украсени със скъпоценни камъни. Обгърната от мъжделивата светлина на свещите и от приглушените гласове на молещите се, тя усети как я завладява някакво странно чувство. Внезапно ѝ се прииска и тя да се помоли. Но веднага след това отхвърли тази мисъл, убедена, че от нейните уста всичко би прозвучало твърде лицемерно.

Тъкмо се обърна, за да излезе, когато забеляза двете жени, които ѝ бяха донесли дрехите и храната предишния ден. С тях имаше двама мъже. Жените също я видяха и се втурнаха напред. Засуетиха се около нея, без да крият радостта си, че я виждат. Непрекъснато повтаряха една и съща фраза: „Doxa to Theo". И макар да не разбираше абсолютно нищо, Тес им се усмихваше и кимаше, затрогната от вниманието им. После разбра, че мъжете с тях са съпрузите им - рибарите, които също успели да избегнат гнева на бурята. Те също я поздравиха сърдечно. Една от жените посочи към няколко свещи в задната част на църквата и каза нещо. Отначало Тес не схвана, но постепенно ѝ стана ясно. Жената ѝ казваше, че и двете са запалили свещички за здравето на Райли.

Тес им благодари, а после хвърли поглед към предната част на църквата, към скупчените там местни жители, обединени в молитвите си под бледата светлина на капещите свещи. Остана неподвижна няколко секунди, а после се обърна и излезе.

Прекара останалата част от сутринта до леглото на Райли. След едно не особено уверено начало, постепенно установи, че в крайна сметка може да му говори. Не желаеше да споменава нищо за последните събития и тъй като не знаеше почти нищо за неговия живот, реши да се придържа към своето собствено минало - разказа му интересни приключения по време на разкопки, за успехите и неуспехите си, разказа му смешни случки от детството на Ким, въобще всичко, което се сети.

Някъде към обяд се появи Елени и я покани долу на обяд. Мавромарас се бе върнал от посещението си при болния и Тес веднага заяви, че предпочита двамата с приятеля ѝ да останат тук, поне докато докторът и неговата съпруга нямат нищо против да ги търпят. Думите ѝ очевидно доставиха огромно удоволствие и на двамата. Отговориха ѝ, че тя и Райли могат да останат тук дотогава, докато не се наложи да вземат ключово решение относно неговото състояние.

Следобеда и следващата сутрин Тес отново прекара край леглото на Райли. След като обядваха, реши, че трябва да излезе малко на чист въздух. Забеляза, че бурята вече окончателно е утихнала и се осмели да предприеме по-дълга разходка.

Вятърът се беше превърнал вече само в лек бриз и дъждът най-сетне беше престанал. Въпреки тъмните облаци, носещи се по небето, тя стигна до заключението, че градът определено ѝ харесва. Тесните улички и живописните къщи я успокояваха, а усмивките на непознатите, с които се разминаваше, й вдъхваха увереност. Тя се изкатери по каменните стъпала на Кали Страта, подмина стария музей и достигна до останките на замъка, построен през XV век от Ордена на рицарите на Свети Йоан, върху основите на още по-старо укрепление. За съжаление обаче замъкът бил разрушен, когато нацистите решили да го ползват като склад за муниции и те избухнали.

Тес се разходи между старите стени и стигна до табелка, поставена в чест на Филибер дьо Нялак - френският Велик магистър на рицарите.

„Още рицари, дори и в този затънтен край на света" - каза си тя, спомняйки си за тамплиерите. После отправи поглед към забележителната гледка, която представляваше пристанището и белите шапки на вълните отвъд него. В дърветата край старата вятърна мелница наблизо се стрелкаха лястовици, а от сънливото пристанище точно в този момент излизаше самотен кораб - траулер. Гледката на синята морска шир, която обгръщаше острова, събуди в душата й странно безпокойство. Опита се да го потуши, но после й се прииска да види отново плажа, където двамата с Райли са били открити.

Тръгна към централния площад. Там намери един шофьор, който се бе отправил към манастира в Панормитис, малко по-нататък от градчето Маратунда. След няколко километра по неравния път той я остави в началото на града. Докато си проправяше път покрай крайните къщурки, тя отново срещна двамата рибари, които били открили нея и Райли. Лицата им светнаха, когато я видяха. Настояха да я черпят кафе в малката таверна наблизо - покана, която тя с радост прие.

Въпреки че разговорът им бе значително ограничен от езиковата бариера, Тес все пак успя да схване, че на плажа били изхвърлени още останки от техния кораб. Двамата рибари я заведоха до един малък двор точно зад таверната, където ѝ показаха парчета дърво и фибростъкло, събрани от плажовете от двете страни на залива. Споменът за бурята и за потъването се стовари с огромна сила върху съзнанието ѝ и тя усети, че се изпълва с тъга по всички невинни мъже от „Саварона", които бяха изгубили живота си и чиито тела така и не бяха открити.

Благодари на двамата рибари. Не след дълго вече вървеше по пустия плаж. Бризът я галеше с уханието на морето и за своя огромна радост Тес забеляза, че слънцето отново си проправя път между облаците. Крачеше бавно по мокрия пясък, а в главата ѝ нахлуваха мъгляви спомени за онази съдбовна утрин.

В другия край на плажа, далеч от погледите на малкото градче, тя стигна до камара черни камъни. Изкатери се по нея и седна. Присви колене и се загледа в морето. Доста далече оттук се виждаше голяма скала, вдадена навътре в морето, около която се пенеха високи вълни. Скалата изглеждаше твърде страховита - поредната опасност, която им се беше разминала като по чудо.

В този момент осъзна, че по бузите ѝ се стичат сълзи. Но не хлипаше, нито пък плачеше. Просто сълзи, извиращи сякаш от никъде. И точно както бяха започнали, така и внезапно спряха, а тя разбра, че трепери. Ала не от студ.

Беше нещо по-атавистично, което извираше от самите дълбини на душата ѝ. Трябваше веднага да го отхвърли, затова се изправи и продължи разходката си. Този път се изкачи по-нагоре и откри малка пътека, която лъкатушеше покрай брега.

Тес пое по пътеката, мина покрай още три скални струпвания и стигна друг, още по-закътан плаж в южната част на острова. До него като че ли не водеха никакви пътища. Девственият пясък пред нея се простираше във формата на полумесец и достигаше до поредната висока, страховита скала.

Тес сведе поглед и в неясната светлина зърна някакъв странен предмет.

Той лежеше в другия край на плажа, точно до подножието на скалата. Тя присви очи и почувства как дишането ѝ се учестява и как устата ѝ внезапно пресъхва. Сърцето ѝ заби като обезумяло.

Не може да бъде! Просто не е възможно!

А малко след това вече бягаше по пясъчния полумесец, а когато се озова на няколко крачки от предмета, се закова на място.

Пред нея стоеше главата на сокола, все още опакована във въжетата, загърната от спуканите оранжеви въздушни възглавници.

Изглеждаше непокътната.

82.

Протегна колебливо ръка и я докосна. Прокара пръсти по повърхността ѝ, неспособна да повярва на случващото се. Съзнанието и веднага я отправи назад във времето, към рицарите тамплиери, към Емар и неговите братя и тяхното последно, съдбовно пътешествие с галерата „Фалкън Темпъл".

В главата ѝ нахлу калейдоскоп от образи, докато се опитваше да си спомни точните думи от писмото на Емар. Какво точно беше казал той? Ковчежето е поставено в кухина, издълбана в задната част на главата на сокола. Празнините около него са запълнени със смола, после върху него е поставено парче дърво, изрязано точно по очертанията и заковано с дървени гвоздеи. После и то е запечатано със смола.

Тес разгледа внимателно задната част на главата на сокола. Постепенно различи местата, където е била излята смолата, а после, опипвайки с пръсти на професионалист, откри и ръбовете на капака, и гвоздеите, които го държаха.

Всичко изглеждаше непокътнато - доколкото успяваше да прецени, в покритите със смола кухини не бе проникнала нито капка вода. Както изглеждаше, беше много вероятно онова, което бе затворено вътре, да е все още здраво и непокътнато.

Огледа се, зърна два големи камъка и ги използва като чук и длето, за да проникне в кухината на главата. Първите няколко пласта дърво се откъснаха лесно, но останалото се оказа много твърдо. Тес отново се огледа и този път зърна стар, ръждясал метален прът, с чиято помощ започна да дълбае в смолата. Успя да пробие капака и да стигне до кухината. Вече виждаше ръбовете на сандъчето - малко и орнаментирано. Избърса плувналото си в пот чело, разби достатъчно количество от смолата около него и с помощта на стоманения прът го повдигна. После пъхна ръка вътре и извади малката мощехранителница.

Цялото ѝ тяло бе обзето от познатото въодушевление на археолога - колкото и да се опитваше да го потисне, просто не беше в състояние. Държеше го, то беше в ръцете ѝ! Въпреки сложния си и изящен сребърен обков, ковчежето беше удивително леко. Тес го отнесе в подножието на скалата, за да го разгледа на спокойствие. Беше заключено не с ключалка, а с железен катинар. Използва камъка, за да откъсне катинара. И когато той излезе от дървото, тя най-сетне имаше възможността да вдигне капака на ковчежето и да надникне вътре.

Много внимателно тя бръкна и извади съдържанието му Беше пакетче, обвито в намаслена животинска кожа, подобно на онази, с която Емар бе съхранил астролаба. Имаше кожени връзки. Тес ги развърза и с треперещи ръце разгърна кожата. Вътре намери книга - дневник, подвързан с кожа.

В мига, в който го зърна, тя веднага разбра какво е.

Беше ѝ необяснимо познато. Смирената му простота скриваше значимостта на съдържанието му. Вече цялата трепереща, тя повдигна леко корицата и надзърна в съдържанието на първия пергаментов лист. Буквите бяха поизбелели, но все още се четяха. Доколкото можеше да прецени, съдържанието на дневника беше непокътнато. Нещо у нея ѝ подсказа, при това с абсолютна категоричност, че тя е първият човек, който зърва това митично съкровище на тамплиерите от онзи миг преди близо хиляда години, в който то е било поставено в мощехранителницата от Великия магистър Уилям от Божьо и поверено на Емар от Вийер.

Само дето вече въобще не беше митично. Беше си съвсем истинско.

Много предпазливо, неспособна да устои на изкушението да погледне по-подробно, Тес разтвори дневника и взе в ръка един от листите пергамент. Веднага разпозна познатия, кафеникав нюанс на мастилото, което са използвали по онова време - смесица от сажди, смола, винена утайка и мастило от сепия. Почеркът беше труден за разчитане, но въпреки това тя разпозна няколко думи - напълно достатъчни, за да разбере, че е написано на арамейски. Беше срещала този език няколко пъти преди, макар че по принцип не го знаеше.

Застина, приковала поглед върху ръкописа в ръцете си.

Арамейски.

Езикът, който е говорил Исус.

Сърцето ѝ вече биеше в ушите. Вторачи се отново в пергамента и разпозна още няколко думи.

Много бавно, почти без желание, тя започна да осъзнава точно какво държи в ръце. И най-вече - кой първи е докоснал тези листи от пергамент, чия ръка е изписала тези думи.

Това беше дневникът на Исая от Назарет. Изповедта на един човек, когото целият свят познаваше като Исус Христос.

83.

Сграбчила здраво подвързания в кожа дневник, Тес тръгна бавно назад по плажа. Слънцето вече залязваше, последните му лъчи надничаха иззад сивата облачна стена, която продължаваше да виси над хоризонта.

Беше решила да не взема със себе си ковчежето, за да не привлича излишно вниманието на хората. Скри го зад един голям камък, за да се върне за него на следващия ден. В съзнанието ѝ продължаваха да бушуват импликациите на онова, което държеше в ръцете си. Защото то не беше ня каква глинена делва. Не беше дори Троя, нито Тутанкамон.

Беше нещо, което би променило целия свят. И затова към него трябваше да се подхожда с изключително внимание. Меко казано.

Когато наближи първите къщи на Маратунда, Тес си съблече жилетката и уви с нея малкото пакетче. Двамата рибари вече си бяха тръгнали, но тя завари друг човек, който веднага я позна и се съгласи да я откара до къщата на доктора.

Когато влезе, Мавромарас се втурна задъхано и с широка усмивка извика:

- Къде бяхте? Къде ли не ви търсихме! - И преди тя да изрече лъжата, която беше измислила, той вече я буташе напред към стаите горе. - Елате, бързо! Някой очаква да ви види!

От леглото я гледаше Райли. Маската му беше свалена, а върху изсъхналите му устни се виждаше храбър опит за усмивка. Беше подпрян на три големи възглавници. Тес усети, че нещо в нея се преобръща.

- Здрасти - изрече тихо той.

- Здрасти - кимна тя и по лицето ѝ се изписа облекчение.

Почувства радост, каквото не бе изпитвала никога преди. Обърна се и като се опитваше да не привлича вниманието на лекаря и Елени, постави небрежно увитата си жилетка на малкото шкафче до леглото. После се приближи към Райли и погали нежно челото му. Погледът ѝ се плъзна по разраненото му лице и усети, че трябва да прехапе устни, за да не се разплаче.

- Радвам се, че отново си при нас - изрече тихо. Той сви рамене и очите му като че ли светнаха.

- От този момент нататък аз ще избирам къде ще прекарваме ваканциите си, става ли?

Лицето ѝ светна и този път не успя да прикрие сълзите си.

- Става. - После се обърна и отправи плувнал в сълзи поглед към доктора и съпругата му. - Благодаря ви! Аз... и двамата ви дължим живота си. Не знам изобщо как ще можем да ви се отблагодарим!

- Глупости! - махна с ръка доктор Мавромарас. - Тук си имаме една пословица, в която сс казва: „Няма нужда да благодарим за нещо, което е дълг". - После се обърна към Елени и двамата си размениха многозначителни погледи. - Сега ще ви оставим - изрече меко той. - Сигурен съм, че имате много, за което да си говорите!

Тес го видя как се обръща, за да излезе. Спусна се към него, прегърна го и го дари с по една целувка и на двете бузи. Въпреки тъмния си тен Мавромарас видимо се изчерви. После се усмихна скромно и излезе от стаята. Елени го последва.

Тес се обърна, за да се върне при леглото на Райли, и забеляза сгънатата жилетка, която стоеше като бомба с часовников механизъм на шкафчето до него. Почувства се ужасно, задето ѝ се налагаше да мами - както и тези благородни хора, които им бяха спасили живота, така и Райли. Нямаше търпение да му каже за находката си, но знаеше, че точно сега не е моментът.

И на това ще му дойде времето. Скоро.

С натежало сърце тя си наложи да се усмихне и пристъпи до леглото му.

Райли имаше чувството, че е бил в безсъзнание седмици наред. Мускулите му все едно не бяха неговите - бяха напълно схванати. А замаяността в главата му просто отказваше да изчезне. Един от клепачите му беше все още отчасти затворен.

Не си спомняше почти нищо, освен че застреля Де Анджелис и се хвърли със спасителната лодка в бушуващото море. Беше попитал Мавромарас как се е озовал тук, но лекарят бе в състояние да му даде само откъслечната информация, която самият той бе научил от Тес. На този етап обаче му беше напълно достатъчно, че я вижда здрава и права.

Опита се да се изправи още малко, но тялото му беше пронизано от непоносима болка и той се отпусна обратно на възглавниците.

- Как се озовахме тук?

Заслуша се внимателно във всичко, което му разказа Тес. Тя също имаше бяло петно в паметта си - от мига, в който беше зърнала чудовищната вълна до събуждането на плажа. Разказа му за удара по главата, който бе претърпял, как е закопчала заедно спасителните им жилетки, и после за вълната. Сети се да му каже и за дъската, която бе използвала като сал, и му показа раната от впилите се в ръката ѝ въжета. После поиска да знае защо турската патрулна яхта е стреляла по тях и Райли ѝ разказа за своето пътешествие - още от мига, в който Де Анджелис се беше материализирал от хеликоптера в Турция.

- Много съжалявам - изрече смутено тя, когато най-сетне дойдоха на въпроса. - Не знам какво ме прихвана тогава. Просто... сигурно не съм била с всичкия си, да те оставя така... Цялата тази бъркотия... тя... - Не намираше думи, с които да изкаже угризенията на съвестта си.

- Няма проблеми - успокои я той и по напуканите му устни пробяга усмивка. - Нека не говорим за това точно сега. И двамата оцеляхме, това е най-важното, не мислиш ли?

Тя кимна неохотно. После той продължи да ѝ разказва как през цялото време и за всичко е бил виновен свещеникът - как е убил собственоръчно онези мъже в Ню Йорк и как дори съвсем сам е започнал да стреля с оръдието на борда на „Карадениз". После ѝ разказа как бе застрелял Де Анджелис.

А след това заразказва за разкритията, които бе споделил с него кардинал Бруньоне.

Докато Райли ѝ разказваше за срещата си във Ватикана, Тес усети как я пробожда вина. Монументалната истина за онова, което бе открила днес на плажа, бе наелектризирала всяка пора в тялото ѝ. Но нямаше право да го покаже. Положи максимални усилия да си придаде слисана физиономия, да задава въпроси, но с всяка следваща фалшива реакция се намразваше все повече и повече. Искаше ѝ се да измъкне дневника от жилетката и да сподели истината с него веднага, на минутата. Ала не можеше да го направи.

В челото му се бе врязала дълбока бръчка и Тес разбра, че онова, което му бе казал кардиналът - лъжата, която стоеше в основата на неговата Църква, се е превърнало в рана, която няма скоро да заздравее. Нямаше никакво право да му причинява допълнителна болка И си даде сметка, че въобще не е сигурна дали и кога ще го направи. Той се нуждаеше от време. Тя също - за да обмисли по-добре всичко.

- Ще се оправиш ли? - попита колебливо тя.

- Странно наистина, но цялата тази работа... Турция, Ватикана, бурята... всичко ми е като някакъв лош сън. Може би в момента съм твърде упоен, но... Няма начин в някой момент да не го осъзная, разбира се. Но точно сега съм прекалено уморен. Чувствам се като изцеден и не мога да преценя каква част от усещането е физическо, и каква - нещо друго.

Тес се вторачи в съсипаното му лице. Не, сега наистина не беше подходящ момент да му съобщава за находката си. Вместо това изрече:

- Ванс и Де Анджелис си получиха заслуженото. А ти си жив. Не мислиш ли, че и това е причина да вярваме в нещо?

- Може би - усмихна се не особено уверено той.

Очите на Райли се плъзнаха по лицето ѝ. И макар че ги затвори, за да заспи, се улови, че мисли за бъдещето. Никога досега не се беше замислял по този въпрос, затова се изненада, че тази мисъл му минава през ума точно сега, на този далечен бряг, едва върнал се в света на живите.

Запита се дали все още държи да продължи работата си във ФБР. Винаги му беше харесвало да работи за Бюрото, ала точно този случай се бе отпечатал по непоправим начин в съзнанието му. За първи път, откакто се помнеше, той се чувстваше уморен от живота, който сам си беше избрал - уморен да прекарва дните си в ровене в главите на психопати и отрепки, уморен да преживява най-лошото, което планетата можеше да му предложи. Запита се неволно дали една промяна няма да му помогне да си възвърне радостта от живота, а може би - дори и вярата в човечеството.

Отвори леко клепачи, после отново ги затвори.

- Извинявай - промърмори едва чуто. - Май ще трябва да оставим този разговор за по-късно.

Тес се загледа в Райли как потъва в дълбок сън и усети, че и на нея самата ѝ се доспива.

Спомни си за шегата, с която я беше посрещнал - че той щял да избира ваканциите им оттук нататък. Тази мисъл докара усмивка на лицето ѝ, но тя веднага поклати глава. Каза си, че сега има нужда точно от това - от почивка. И веднага разбра къде иска да я прекара. Съвсем изненадващо, Аризона ѝ се стори като рай. Реши, че щом се върнат в Съединените щати, веднага ще отиде там. Въобще не си представяше точно сега да влезе в кабинета си и да заработи. Просто в Ню Йорк ще се прикачи на друг самолет и ще отлети при дъщеря си. А ако на Гирагосян или на някого другиго в института това не им харесва, тогава да вървят по дяволите.

В този момент ѝ хрумна, че и югозападните щати могат да предложат интересна работа на един археолог - например във Финикс имат прекрасен музей от световна класа. Сведе поглед към Райли. Той бе роден в Чикаго и израснал в Ню Йорк - сигурно вече е пристрастен към бесния начин на живот в големия град. Запита се дали той би изявил желание да го смени за по-спокойния живот в един пустинен щат. И незнайно защо, съвсем изневиделица, това придоби огромно значение за нея. Вероятно много по-голямо, отколкото всичко останало.

Тес излезе на тераската пред стаята и вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Спомни си нощта, която двамата с Райли бяха прекарали сами сред планините. Дори и през деня островът беше тих, а сега излъчваше буквално неземен покой. Тишината като че ли проникна в самото й същество. В Аризона подобни нощи има предостатъчно, но не и в Ню Йорк. Помисли си за Шон и се запита как ли би реагирал той, ако тя напусне института „Манукиан" и се премести в Аризона. Може пък да вземе да го попита някой път.

Втренчила поглед в проблясващото под звездите море, тя се запита какво да прави с дневника. Той безсъмнено е една от най-важните археологически и религиозни находки на всички времена, със зашеметяващи последици за половината човечество. Ако обяви находката си, ще се превърне в най-прочутия член на археологическата общност.

Ала какво ще причини това на останалата част от света?

Трябваше да говори с някого по този въпрос.

Имаше нужда да го сподели с Райли.

Трябва да го направи на всяка цена, при това много скоро. Но точно сега той се нуждаеше от почивка. Тя също. Помисли си, че трябва да се върне в своята стая, на своето легло.

Но когато влезе вътре, усети, че няма сили. Легна на леглото и се сви до Шон. После затвори очи и не след дълго се понесе по вълните на съня.

84.

Следващите няколко дни изминаха като в сън. Сутрините Тес прекарваше с Райли, после излизаше на дълга разходка и за обяд се връщаше. Късно следобед отново излизаше, като обикновено ходеше до руините на замъка, откъдето наблюдаваше как слънцето се топи в проблясващите вълни на Егейско море.

Тази част от деня ѝ беше най-приятната. Седеше си там, размишлявайки за какво ли не, обгърната от уханието на градинския чай и лайката, което се носеше от хълма. Идиличната атмосфера я успокояваше, вдъхваше ѝ сили, даваше ѝ възможност да избяга от малката книжка в нейната стая, която непрекъснато напираше за внимание.

По време на разходките си срещаше много хора, които никога не се скъпяха за усмивки и винаги имаха време да се поспрат и да побъбрят с нея. До третия ден Тес бе разгледала повечето от малките улички и пътеки на града и вече се осмеляваше да отиде по-нататък.

Първо стигна до пасторалните пътеки на магаретата и козите, а оттам реши да изследва и скритите кътчета на острова. Веднъж бе направила дълга разходка до островчето Сан Емилианос, където бе обикаляла сред иконите на църквицата с варосани стени, а после бе крачила по плажа, наблюдавайки меланхолично морските таралежи, подредени по линията на прибоя. Освен това бе посетила и манастира Панормитис, където, за нейна огромна изненада, се бе запознала с трима атински бизнесмени около четиридесетте, отседнали в голите стаи, които ѝ бяха казали, че са дошли да си починат и да преживеят нещо, което ѝ се стори много странно - нещо, което те назоваха „подновяване".

Що се отнася до присъствието на Църквата, тук беше на практика невъзможно да се отървеш от него. Църквите бяха сърцето на всяко от местните селца. Като всички гръцки острови и Сими разполагаше с десетки параклисчета, разпръснати буквално на всеки склон. Накъдето и да се обърнеше човек, навсякъде срещаше доказателство за влиянието на религията.

Колкото и да беше странно обаче, Тес не се чувстваше потисната от този факт. Даже точно обратното. Църквата изглеждаше като органична, неотменна част от живота на острова - магнит, който сплотяваше жителите му и ги даряваше с успокоение и сили.

Състоянието на Райли се подобряваше с всеки изминал ден. Вече дишаше много по-леко, отоците по устните и около очите му бяха спаднали, а восъчната бледност по бузите му беше изчезнала. Вече бе започнал да става и да обикаля къщата, а тази сутрин дори каза, че могат да останат тук завинаги, скрити от целия свят. Не че можеше да го направи. Даваше си сметка, че трябва да започне да урежда завръщането им. Днес Тес излезе от къшата с усещането, че на крехките си рамене носи товара на целия свят. Виждаше се, че е крайно време да се изправи очи в очи с проблема и да разкаже на Райли за онова, което беше намерила.

Останалата част от сутринта беше прекарала в Маратунда, откъдето си бе взела мощехранителницата, пазила дневника векове наред. Сега вървеше обратно към къщата на доктора, когато внезапно се сблъска с двете жени, които ѝ бяха донесли дрехите и храната.

Те тъкмо излизаха от малката църква и радостта, с която я посрещнаха, беше неподправена. Казаха й, че вече са чули новините за възстановяването на Райли, след което я прегъ-наха топло. С тях бяха и съпрузите им. Мъжете ѝ стиснаха ръка, а лицата им изразяваха съчувствие и радост. После четиримата си тръгнаха, като ѝ помахаха и ѝ се усмихнаха ведро, оставяйки я насред пътя, потънала в мислите си.

И точно тогава всичко ѝ се проясни. Мисълта, която не ѝ даваше мира от няколко дена, объркващото усещане, което бе победило инстинктите на досегашния ѝ живот, подчинен на професионализма. До този момент.

Не мога да им причиня подобно нещо.

Нито на тях, нито на милиони като тях.

Тази мисъл я глождеше още от мига, в който беше открила дневника. Всички хора, с които се бе запознала през последните дни, всички онези, които се бяха държали изключително приятелски и благородно и към двамата. Всичко това беше за тях. За тях и за безброй други като тях по целия свят.

Това би могло да опустоши целия им живот.

От тази мисъл внезапно ѝ се погади. Щом Църквата все още е в състояние да вдъхновява хората да живеят по този начин, да се раздават по този начин, особено в нашите безмилостни времена, значи все пак върши нещо добро. И си струва да бъде съхранена. Какво значение има, че се базира на история, която е опорочила истината? А и възможно ли е изобщо да създадеш нещо, обладаващо такава огромна вдъхновяваща мощ, без да излезеш извън рамките на реалния свят?!

Разбра, че не може да го направи.

Но освен това разбра, че вече не може да отлага и разговора си с Райли.

След като го бе избягвала през по-голямата част от следобеда, привечер Тес изведе Райли на разходка до руините на замъка. Стискаше ръката му в потната си длан, а с другата придържаше здраво малкия предмет, увит в жилетката. Слънцето беше почти залязло, а в небето проблясваше лека, розовееща мъгла, родена от последните му отражения.

Постави вързопчето на срутената стена до себе си и се обърна към Райли. Не беше в състояние да го погледне в очите. Усети, че и устните ѝ са пресъхнали.

- Аз...

Вече не беше убедена, че трябва да му каже. Дали за него няма да бъде по-добре, ако не знае, особено като се има предвид случилото се с баща му? Дали няма да му направи услуга, като никога не споменава факта, че го е открила и дори отворила?

Не, нищо подобно. Колкото и да ѝ се искаше да го направи, знаеше, че ще бъде грешка. Не искаше никога повече да го лъже. Вече го бе излъгала предостатъчно за един човешки живот. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че въпреки всичко случило се двамата с Шон имат бъдеще.

Тес се стегна и опита отново:

- От няколко дена искам да ти кажа нещо. Всъщност, исках да ти кажа още откакто се събуди, но те изчаквах да се пооправиш и да дойдеш на себе си.

Райли я погледна сконфузено.

- За какво става въпрос? - попита колебливо той.

- Трябва да ти покажа нещо.

Обърна се, разтвори жилетката и извади скрития в гънките ѝ дневник.

По лицето на Райли пробяга мимолетна изненада, но после вдигна очи и я изгледа. След време, което ѝ се стори цяла вечност, попита:

- Къде го намери?

Изпълнена с огромно облекчение, тя усети, че не е в състояние да говори толкова бързо, колкото ѝ се искаше.

- Направо няма да повярваш! Соколът беше изхвърлен на брега, два плажа по-надолу от мястото, където са открили нас! Въздушните възглавници все още си стояха около него!

Загледа се в Шон, който пое нежно дневника в ръце, разгледа внимателно кожените корици, а после отвори предпазливо на една от страниците.

- Удивително! Изглежда толкова... фундаментално. - После се обърна към Тес. - Езикът. Разчиташ ли го?

- Не, не мога. Само мога да кажа, че е арамейски.

- Което, доколкото разбирам, е правилният език - онзи, на който би трябвало да бъде.

- Точно така - кимна неловко тя.

Той продължаваше да се взира в древните кожени корици, като че ли проучвайки всеки сантиметър от тях.

- Е, какво ще кажеш? Истински ли е?

- Не знам. Със сигурност прилича на такъв, но човек не може да бъде сигурен, докато не го изпрати за лабораторни изследвания. Има много тестове, които трябва да му се направят: въглеродно датиране, анализ на състава на хартията и мастилото, проверка на типографската състоятелност... - Направи пауза и си пое нервно дъх. - Но точно в това е и проблемът, Шон. Не мисля, че трябва да го изпращаме в лаборатория. Убедена съм, че никой не трябва да му прави никакви тестове.

- Какво искаш да кажеш? - изуми се той.

- Искам да кажа, че просто трябва да забравим, че сме го намирали - заяви категорично Тес. - Да го изгорим и да...

- И какво? - прекъсна я Шон. - Да се правим, че никога не е съществувал? Не можем да направим подобно нещо! Ако не е истински, ако е някой тамплиерски фалшификат или някаква друга измама, то тогава няма за какво да се притесняваме. Но ако е истински, тогава...

- Тогава никой не трябва да узнава за него - не се предаваше тя. - Боже, ще ми се въобще да не ти бях казвала за него!

Райли я изгледа още по-озадачен.

- Да не би да съм пропуснал нещо? Какво стана с онова „хората имат право да знаят"?

- Не бях права. Вече смятам, че това няма никакво значение - въздъхна тежко Тес. - Знаеш ли, откакто се помня, виждах само най-лошото от Църквата. Кървавата ѝ история, алчността, архаичните ѝ, глупави догми, нетърпимостта, скандалите и извратеността... И затова за мен тя се бе превърнала в един огромен абсурд. Не че и сега не смятам, че някои от тези неща не се нуждаят от поправки. Но пък нищо не е идеално, нали така? Защото, когато си помислиш за всичкото състрадание и благородство, които Църквата вдъхновява, то тогава... Точно там се крие и истинското чудо!

Бавно, ритмично ръкопляскане отекна внезапно сред притихналите руини на замъка. Тес подскочи стреснато.

Обърна се натам, откъдето бе дошъл този звук, и зърна как зад една от порутените стени излиза професор Уилям Ванс.

85.

- Значи си видяла светлината! Впечатлен съм, Тес! Нашата непогрешима Църква е успяла да покръсти още един неверник! - Тонът на Ванс съдържаше колкото присмех, толкова и заплаха. - Алилуя! Слава на Бога!

Райли го видя как пристъпи напред и усети, че мускулите му се стягат. Ванс изглеждаше съсухрен и много по-слаб от преди. Беше облечен в простички дрехи, безсъмнено дар от поредния щедър жител на този остров. И което беше по-важно, не носеше оръжие, което си беше истинско облекчение. Точно в този момент Райли изобщо не изгаряше от желание да обезоръжава професора.

Ванс продължи да се приближава към Тес, само че очите му вече се бяха фокусирали върху дневника в ръцете на Райли.

- Сякаш е искал да бъде намерен, не мислите ли? Ако бях религиозен - изсумтя той, - щях да си помисля, че предназначението ни на този свят е било да го намерим!

- Но как изобщо... - едва сега възкликна слисано Тес, без да успее да довърши.

- О, сигурно точно като вас - сви рамене професорът. - Събудих се с лице в пясъка и с два рака, които ме разглеждаха любопитно. Имах сили само колкото да се завлека до манастира Панормитис. Отец Спирос ме отведе в тяхната къщичка за подаяния, без да ми задава никакви въпроси. Не че аз имах желание да им отговарям. И точно там те видях. Много се зарадвах, че ти също си успяла да се спасиш, това беше много повече, отколкото можех да се надявам, но това... - Плъзна отново поглед към дневника. Беше като хипнотизиран. - Това си е истински дар от съдбата! Може ли?

Райли вдигна ръка, за да го възпре.

- Не! И без това се приближи достатъчно!

Ванс се закова на място. По лицето му се изписа усмивка.

- Стига де! Я ни виж сега! Откъдето и да го погледнеш, вече трябваше да сме мъртви. Това не ти ли говори исщо?

- Говори ми, че така ще бъдеш в състояние да се изправиш пред съда и да прекараш няколко години на разноски на нашите затворнически служби.

По лицето на Ванс се изписа дълбоко разочарование, даже болка. И тогава, изневиделица, той се втурна към Тес, обгърна с една ръка врата ѝ, а с другата автоматично постави огромен водолазен нож на милиметри от него.

- Много съжалявам, Тес! - изрече той. - Но във връзка с това нещо тук съм склонен да се съглася повече с агент Райли. Ти беше права, но само първия път. Светът действително заслужава да знае истината! - Очите му засвяткаха диво, стрелкайки се във всички посоки, без да изпускат Райли. - Дай ми го! - заповяда му той. - Веднага!

- Само не прави нищо прибързано, става ли? Можеш да имаш тази проклета книга! - Подаде му я и добави: - Ето! Вземи я!

- He! - извика Tec. - He му давай дневника! Не можем да му позволим да го обяви пред обществеността! Той вече е наша отговорност! По-скоро - моя!

- Но не си струва твоя живот!

- Шон!

- Не, не си струва! - настоя той и я изгледа твърдо.

Ванс се ухили доволен:

- Сложи го на стената и се отдръпни! Бавно!

Райли постави дневника върху грубите камъни на порутения зид и се отдръпна. Ванс пристъпи напред, като притикваше неумело Тес пред себе си.

Остана неподвижен за няколко секунди, втренчен като хипнотизиран в дневника, като че ли се страхуваше да го докосне. После повдигна предпазливо корицата. Загледа се в нея, изпаднал като че ли в транс. После започна да разгръща листите един по един и да си мърмори: „Veritas vos liberabit". Хлътналите му бузи се озариха от неземно щастие.

- Наистина много ми се искаше и ти да станеш част от всичко това, Тес - обърна се нежно към нея той. - Виждаш ли?! Ще бъде прекрасно!

И в този момент Тес реши, че е настъпил моментът да вземе нещата в ръцете си. Отметна рязко ръката му от рамото си и побягна от него. За момент Ванс като че ли загуби равновесие и докато протягаше ръка, за да се залови за стената, изпусна ножа, който изпадна, затрополи по камъните и се изгуби в шубраците зад стената.

Накрая се изправи, стегна се, затвори дневника и го грабна с две ръце. Тогава видя, че Райли е застанал точно между него и пътеката, която извеждаше от руините на замъка. Беше блокирал пътя му. До него стоеше Тес.

- Всичко свърши - заяви с равен тон агентът.

Очите на Ванс се изцъклиха така, сякаш го бяха ударили в корема. Заоглежда се диво, като че ли се подвоуми за нещо, а след това прескочи ниската стена и се втурна напред през лабиринта от руини.

Райли реагира светкавично - и той прескочи стената и се втурна след него. Само след секунди и двамата бяха изчезнали зад древните стени.

- Върни се, Шон! - изкрещя Тес. - Остави го да върви по дяволите! Не си добре! Не прави глупости!

Макар че чу виковете ѝ, Райли не спря. Вече се катереше по меката почва на хълма, едва поемащ си дъх, плътно по петите на Ванс

86.

Ванс напредваше бързо по една стръмна пътека, врязана в склона на хълма. Разпръснатите наоколо дървета и маслинови горички скоро отстъпиха пред по-грубия терен на скалите и изсъхналите храсти.

Обърна се, зърна приближаващия го Райли и го изпсува тихо. После огледа обстановката. Градът вече не се виждаше. Дори и руините от замъка и старите мелници се бяха скрили от погледа му. Вдясно от него се извисяваше стръмен скат, а вляво скалите като че ли правеха остър завой и пропадаха право в морето.

Нямаше друг избор. Или трябваше да се изправи очи п очи с Райли, или да продължи напред. Предпочете второто.

Малко по-надолу Райли се стараеше да не изпуска Banc от поглед. Краката му се подкосяваха, мускулите в бедрата му вече горяха. Препъна се леко на една издатина, но успя да се задържи прав и едва не си изкълчи глезена. После се стегна, но сега пък му се зави свят. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, затвори очи и се концентрира. Опита се да събере всичките си запаси от енергия, които му бяха останали.

Вдигна поглед към Ванс и забеляза отдалечаващия му се силует. С огромно усилие на волята накара краката си да продължат и пое нагоре по хълма.

Baнс се катереше все по-високо по хлъзгавите скали. Накрая достигна до върха на зъбера, но само за да разбере, че е попаднал н капан. Пред него се спускаше почти вертикална канара с множество издатини. Далече отдолу се разбиваха ритмично морските вълни.

Извърна се и зърна Райли, който се катереше по склона.

Агентът достигна до върха на зъбера и се озова само на десетина крачки от Ванс. Двамата мъже се вторачиха един в друг.

Ванс дишаше тежко, опитвайки се да си поеме дъх. Огледа ядосано околността, първо на ляво, а после надясно. Забеляза, че вдясно земята е по-стабилна и реши да тръгне нататък.

Райли се спусна след него.

Ванс се втурна светкавично по назъбената канара, но след не повече от двадесет метра се препъна и кракът му се заклещи в скална цепнатина. Измъкна го и продължи напред.

Като си даваше сметка, че и малкото му сили са вече на привършване, Райли съзря предоставилата му се възможност и се хвърли напред, опитвайки се да докопа глезена на Ванс. Контактът им беше незначителен, но напълно достатъчен. Ванс загуби и без това трудно поддържаното си равновесие и падна. Пълзейки на четири крака, Райли се опита да се вкопчи в краката на професора, но се оказа, че ръцете му са точно толкова отслабнали, колкото и краката.

Ванс се претърколи и се замята назад, все така стискащ в ръце дневника. Срита Райли в лицето и го запрати малко по-нататък по сипея.

На Райли му се зави свят. Чувстваше главата си така, сякаш тежеше цял тон. Точно в този момент зад него долетя гласът на Тас.

- Шон! - викаше тя. - Остави го! Ще се убиеш!

Райли я видя как се изкатерва на върха и погледна към Ванс, който не беше напреднал особено и все още можеше да бъде стигнат. Обърна съм към Тес и започна да ръкомаха.

- Връщай се! Върви доведи някаква помощ!

Ала Тес вече беше до него. Сграбчи го и прошепна:

- Моля те, тук е много опасно! Нали ти сам каза, че не си струва нашия живот!

Райли я погледна и се усмихна. И в този момент разбра с абсолютна увереност, че иска да прекара целия остатък от живота си с тази жена. Точно в този момент откъм Ванс се дочу панически писък. Обърна се, за да види как професорът се плъзга по гладката, стръмна издатина, която се бе опитвал да катери, разперил пръсти в опит да се задържи някъде, но очевидно не успя да открие никакъв процеп по полираната повърхност на черните скали.

Най-после краката му напипаха малка скална тераса. Точно тогава Райли се втурна напред, за да му помогне. Стигна до ръба и надникна. Ванс бе прегърнал с трепереща ръка каменната стена, а с другата все още стискаше дневника.

- Хвани ми ръката! - извика агентът и я протегна надолу, колкото сили имаше.

Ванс вдигна глава. В очите му се четеше истински ужас. Вдигна ръката с дневника, но между тях оставаха още няколко сантиметра.

- Не мога - пророни той.

И тогава скалният перваз под краката му започна да се рони и напълно лиши левия му крак от опора. Той протегна ръка, за да се задържи и пръстите му инстинктивно пуснаха безценното си завоевание. Дневникът излетя от протегнатата му ръка, подскочи на поредната издатина на скалата и се разтвори. Страниците се разлетяха във въздуха.

- Недей... - дори не успя да довърши Райли.

От гърлото на Ванс се понесе едно измъчено „Неее!" и той замахна безпомощно към летящите страници. И после вече падаше бързо надолу, с протегнати към папирусите ръце, които сякаш му се присмиваха и го влачеха към бездната. Претърколи се във въздуха и се разби върху скалите.

Тес най-сетне стигна до Райли и надникна заедно с него. Двамата едновременно се отдръпнаха назад, замаяни от огромната височина. Долу лежеше тялото на Ванс. Около него се плискаха вълните и се носеха древните документи, отправили се към морето, което измиваше мастилото от пергамента със същата лекота, с която отмиваше и кръвта, която все още струеше от трупа на професора.

Райли се вкопчи в Тес. Загледа се тъжно в страниците, докато морето не погълна в пастта си и последната. „Очевидно никога няма да разберем каква е истината" - помисли си мрачно, като проскърца със зъби. И тогава зърна нещо.

Пусна Тес, бързо прескочи ръба на скалата и тръгна надолу.

- Шон?! - извика тя и коленичи, за да го види какво прави.

След няколко секунди той се появи отново. Тес протегна ръка и му помогна да се изкачи обратно на върха. Видя, че в зъбите си той стискаше нещо.

Беше парче пергамент.

Една самотна страница от дневника.

Тес се ококори невярващо, когато Райли ѝ я подаде.

- Сега поне разполагаме с доказателство, че не сме си въобразили всичко - смотолеви той, останал без дъх.

Тес обходи с поглед страницата, смачка я и я запрати към вълните. После се обърна към Шон, прегърна го и прошепна:

- Притежаваме всичко, което ни е необходимо.

Хвана го за ръка и го поведе далече от бездната.

87.

Париж - март, 1314 г.

Богато натруфената дървена платформа се извисяваше в края на една от поляните на остров Сите. Знамена в ярки цветове плющяха под лекия бриз, а бледото слънце отразяваше крещящите одежди на кралските придворни и лакеи, които вече се бяха събрали тук.

В дъното на възбудено бъбрещото простолюдие стоеше Мартин от Кармо, приведен и немощен. Беше облечен в износена кафява роба - подарък от един монах, когото бе срещнал преди няколко седмици.

Въпреки че беше малко над четиридесетте, Мартин бе много остарял. В продължение на почти две десетилетия бе превивал гръб в тосканската каменоломна, под безмилостното слънце и още по-безмилостните удари на камшиците на надзирателите. Почти се беше простил с надеждата за бягство, когато поредното скално срутване, този път много по-унищожително от другите, бе убило десетина от робите, както и някои от надзирателите. Мартин и мъжът, към когото беше прикован, бяха използвали създалата се суматоха и гъстите облаци прах, за да избягат.

Дори и след дългите години, прекарани буквално в робство, през които бе напълно откъснат от всякакви новини извън тази прокълната долина, Мартин имаше само една-единствена грижа. Насочи се право към водопада и намери скалата с пукнатините, приличащи на широкия тамплиерски кръст. Измъкна скритото там писмо на Емар и започна дългото си пътешествие през планините към Франция.

Пътуването му бе отнело няколко месеца, а така дълго забавилото се завръщане в родните земи му допринесе единствено съкрушително разочарование. Научи за ужасите, които бяха сполетели рицарите тамплиери и колкото повече напредваше към Париж, толкова по-ясно осъзнаваше, че вече е прекалено късно да стори каквото и да било, за да се опита да промени съдбата на Ордена.

Беше търсил и разпитвал къде ли не, макар и с максимална дискретност, ала не бе открил нищо. Нито един от братята му не беше останал - всички бяха или мъртви, или се бяха покрили от очите на хората. Над Парижкия храм се вееше знамето на краля.

Той беше сам.

И сега, докато стоеше тук и чакаше насред клюкарстващата тълпа, Мартин зърна облечената в сиво фигура на папа Климент, който тъкмо се изкачваше по стъпалата на трибуната, за да заеме мястото си сред безвкусно натруфените царедворци.

Мартин видя, че папата насочва вниманието си към центъра на полето, където бяха издигнати две клади, заобиколени от сухи съчки. Някакво странично движение привлече погледа му - изнасяха измършавелите и съсипани тела на двама мъже, които Мартин знаеше, че са Жак дьо Моле - Великият магистър на Ордена, и Жофроа дьо Сент-Омер - прецепторът на Нормандия.

Тъй като нито един от двамата осъдени не притежаваше абсолютно никакви възможности за физическо съпротивление, завързването им на кладите беше фасулска работа. Отстрани застана дребен, набит мъж, със запалена факла в ръка, която вдигна и отправи поглед към краля. Чакаше заповедите му.

Над полето се възцари гробовна тишина. Тогава Мартин видя как кралят вдигна безгрижно ръка.

Съчките бяха подпалени.

Пушекът се издигна нагоре, а пламъците зализаха сухите клонки, които припукваха и пращяха с нарастването на огъня. Премалял, но напълно безпомощен да стори каквото и да било, на Мартин му се прииска да се обърне и да се отдалечи, ала чувстваше някаква непреодолима нужда да наблюдава, да стане лично свидетел на този безчовечен акт.

Пряко волята си той разбута тълпата, за да застане отпред. И точно тогава, за негово огромно изумление, той видя как Великият магистър вдига глава и впива поглед право в папата и в краля.

Дори и от това голямо разстояние гледката разтърси Мартин. В очите на Жак дьо Моле блестеше огън, много по-ожесточен от онзи, който съвсем скоро щеше да го погълне.

Въпреки крехкото му и напълно съсипано тяло, гласът на Великия магистър отекна мощно из цялото поле:

- В името на Ордена на Рицарите Тамплиери, аз те проклинам, Филип Хубави, проклинам и твоя лакей, папата, и призовавам Всемогъщия Бог да ви прати и двамата при мен след не повече от година, за да бъдете съдени от Него и да горите вечно в пещите на ада!

Дори и Моле да бе изрекъл нещо друго, Мартин не го чу, защото огънят се издигна с рев нагоре и заглуши писъците на умиращия мъж. После вятърът се обърна и към трибуната и тълпата се понесе пушек, който довя и задушаващата смрад на горяща плът.

Като кашляше и плюеше, кралят затрополи надолу по стълбите, следван плътно от папата, чиито очи пък сълзяха от лютия дим. Докато двамата минаваха покрай мястото, където беше застанал Мартин, старият тамплиер огледа папата. В гърдите му се надигна океан от гняв и в този момент той си даде сметка, че мисията му все още не е приключила.

Вероятно не в рамките на неговия живот. Но някой ден може би нещата щяха да бъдат съвсем различни.

Тази нощ той напусна големия град и се отправи към своето родно място - към Кармо. Беше решил да се устрои там или където и да било другаде в Лангедок, за да дочака края на дните си в земята на своите предци. Ала преди да издъхне, щеше да направи всичко възможно писмото да не изчезне завинаги. Засега не знаеше как, но все щеше да намери начин то да оцелее.

То трябваше да оцелее.

И да изпълни предначертаната си съдба.

Дължеше го на онези, които умряха за него - на Хю и на Уилям от Божьо, но преди всичко на своя приятел Емар от Вийер. Дължеше им го, защото саможертвата им не трябваше да отива напразно.

Вече всичко зависеше единствено от него. Спомените му го върнаха към разкритията на Емар през онази нощ край старата плачеща върба. Към ревностните усилия на техните предшественици и старателно планираното им дело, на което му трябваха цели двеста години, за да даде плодове.

Бяхме близо, толкова близо!

Целта ни беше благородна!

Струваше си всички усилия, всички саможертви, всички болки!

Беше наясно какво трябва да направи.

Трябваше да направи всичко възможно илюзията да бъде поддържана, да живее. Илюзията, че онова нещо е още там, че чака.

А когато настъпи подходящият момент, със сигурност не сега и не през малкото години, които му оставаха, може би, да, може би, някой накрая ще успее да използва техния загубен шедьовър, за да постигне целите, на които всички те бяха посветили живота си.

През съзнанието му премина повеят на надеждата и по лицето му се разля сладко-горчива усмивка. Може би някой ден дневникът ще бъде отживелица. Може би някой ден техният план вече няма да бъде необходим. Може би някой ден хората ще се научат да превъзмогват дребнавите си различия и ще се издигнат далече над убийствените си пререкания чия религия е по-истинна.

Но после тръсна глава, за да прогони тази мисъл, присмивайки се сам на себе си. Мечтания на наивник.

Пътят го зовеше. Последният тамплиер продължи напред.

БЛАГОДАРНОСТИ

Мнозина допринесоха щедро със своите знания, опит и подкрепа за написването на тази книга. Бих искал да започна с моя приятел Карлос Енейн, който ме въведе в света на тамплиерите и както винаги се забавляваше да си подхвърляме неспирно идеи, на Брус Краудър, който помогна да навляза в тази нова за мен област, и Франк Родъм, който ме насърчаваше.

Благодаря поименно и на Оливие Грание, Саймън Оукс, Доти Ървинг и Рут Кеърнс от „Колмън Гети", Саманта Хил от „Зиджи", Ерик Фелнър, Ед Виктор, Боб Букмън, Лион Фридмън, Франсоа Сер, Кевин и Линда Адисън, Крис и Роберта Хенли, д-р Филип Саба, Мат Филоза, Керълин Уитакър, д-р Амин Милки, Башар Чалаби, Пати Фанураки и Барбара Родъм. Безкрайно съм благодарен и на всички в „Дъкуърт" и „Търнъраунд".

Специални благодарности на Сефъс Хауърд за изключителната му работа по корицата, както и на будапещенския екип на „Мидатлантик филмс", които ни осигуриха почти мигновено снимката за корицата.

Безмерно съм благодарен и на литературния си агент Юджин Фърнис, без чиято всеотдайност, неумолима настойчивост и подкрепа тази книга никога нямаше да бъде написана. Благодаря също на Стефани Кабът, Роуън Лотън и останалите от екипа в агенция „Уилям Морис".

Накрая, но далеч не на последно място благодаря на моята съпруга Сю-Елън, която живя толкова дълго с напредъка на този замисъл. Никой не би могъл и да мечтае за по-прекрасна съратница, сродна душа и приятелка.

Реймънд Хури

ПОСЛЕДНИЯТ ТАМПЛИЕР

Превод Антоанета Дончева-Стаматова

Художник Борис Драголов

Предпечатна подготовка Митко Ганев

София, 2006

Печат „Балкан Прес" АД