Последният тамплиер

- А другите?

Гюс разклати глава. Това е единственото, което знам, мамка ти!

Отново онези пръсти.

Натискащи по-силно, по-дълбоко. Изцеждащи и последните му останали жизнени сили. Болката.

Беззвучният писък.

Мамицата му мръсна! Гюс изгуби представа за времето. Успя да напише името на мястото, където работеше Бранко. И после единственото друго, което написа, бе: „не".

И пак болката. И отново, и отново.

Накрая, изпълнен с огромно облекчение, той усети, че изваждат молива от пръстите му. Най-сетне човекът му повярва, че казва истината.

Сега Гюс долови някакви нови звуци, които не успя да разпознае. После отново усети как пръстите на мъжа повдигат бинтовете на същото място. Сви се, но този път почти не усети проникването на иглата.

- Ето ти още малко болкоуспокояващо - прошепна мъжът. - Ще премахне болката, която усещаш, и ще ти помогне да заспиш.

Гюс усети как в главата му се надига някаква тежка умора, която постепенно обхваща и тялото му, а с нея дойде и облекчението, че изпитанието и болката са свършили. Но точно в този момент той си даде сметка, че забравата, в която постепенно потъваше, ще бъде сън, от който той никога повече няма да се събуди.

Изпълнен с отчаяние, той се опита да се раздвижи, ала не успя. А след няколко секунди като че ли окончателно изгуби желание да се движи. Отпусна се. Накъдето и да беше се запътил, със сигурност щеше да бъде място, далеч по-красиво и добро от клоаката, в която беше прекарал целия си окаян живот.

23.

Райли се измъкна от леглото, навлече си една тениска и се загледа през прозореца на своя апартамент на четвъртия етаж. Улиците навън бяха потънали в гробовна тишина. Онази изтъркана сентенция за града, който никога не спял, очевидно важеше само за него.

Той самият рядко спеше добре и причините за това бяха много. Една от тях беше неспособността да изключва съзнанието си. Проблемът го преследваше вече години наред -непрекъснато прехвърляше в ума си улики, данни и следи, свързани със случая, по който в момента работеше. Със самото заспиване нямаше проблем. По този въпрос обикновено грижата имаше изтощението. Но когато циферблатът на часовника достигнеше кошмарния праг на 4 часа сутринта, той се ококорваше и осъзнаваше, че мозъкът му вече работи на пълни обороти, пресява, анализира и претърсва за липсващата брънка информация, която би могла да спаси десетки човешки животи.

Понякога товарът на работата му бе напълно достатъчен, за да монополизира неговите мисли. Но отвреме навреме умът му отскачаше към лични проблеми, обитаващи територии, изпълнени с мрак, много по-коварен от този на подземния свят, който бе обект на неговите разследвания. Постепенно към повърхността на съзнанието му избликваха тревожни мисли, които го задушаваха и не му даваха покой.

В преобладаваща си част те се въртяха около случилото се с баща му - как се бе застрелял, когато Шон беше едва на единадесет години. Как момчето един ден се бе прибрало от училище, как бе отишло в кабинета на баща си и го бе заварило там, седнал в любимия си фотьойл, само дето този път задната част на главата му липсваше.

Независимо от характера на мислите му, следващите два часа след неговото събуждане бяха повече от отчайващи. Прекалено уморен, за да стане от леглото и да използва времето си за нещо полезно, но и изпълнен с прекалено много мисли, за да заспи отново, той обикновено лежеше в тъмното, а мисълта му обхождаше какви ли не безрадостни пътеки. И той чакаше ли, чакаше. Сънят обикновено го спохождаше милостиво някъде около шест часа, което не беше кой знае какво успокоение, като се имаше предвид, че след около час така или иначе трябваше да стане за работа.

През тази нощ събуждането в четири часа настъпи, благодарение на обаждането на дежурния полицай. Той го информира, че човекът, когото Райли беше гонил по улиците на Манхатън, бил починал. Дежурният спомена нещо за вътрешен кръвоизлив и за сърдечна криза.

И така, Райли бе прекарал обичайните си следващи два часа в преосмисляне на случая. Един от най-важните изводи, до които стигна, бе, че е загубил единствената си обещаваща и реална следа - ако не броим Люсиен Бусар, който обаче надали щеше да може да им каже кой знае какво, когато е в състояние отново да говори. Но размислите по този случай не след дълго се преляха в други мисли, които се въртяха в съзнанието му още от момента, в който си бе тръгнал снощи от болницата. Мисли, отнасящи се предимно до Tec Чайкин.

Сега, докато съзерцаваше тъмата през прозореца, той си спомни, че първото, което му направи впечатление, бе фактът, че на ръката ѝ нямаше халка или пръстен. Забелязването на подобни неща бе изключително важно за професионалния му живот. Инстинктивно внимание за детайлите, което идваше с годините, прекарани на това поприще.

Само дето в случая не ставаше въпрос за работа, a Tec не беше заподозряна.

- Казвал се е Гюс Уолдрън.

Райли слушаше съсредоточено, обгърнал с две ръце голямата чаша горещо кафе, докато Ник Джордано преглеждаше доклада с обигран поглед и предлагаше на събралия се екип федерални агенти само най-същественото.

- Безсъмнено стълб на обществото, който ще липсва на много хора - продължи саркастично Джордано. - Професионален боксьор, но в малките лиги, побойник, непрекъснато изпадащ от ринга, получил забрана за участие в мачове в три щата. Четири обвинения в нападение и въоръжен грабеж, както тук, така и в Джърси. Два престоя в затвора „Райкърс” включително и един круиз до „Върнън Бейн". – Затворът „Върнън Бейн", кръстен на най-обичания си началник, загинал при пътна катастрофа, представляваше презокеански лайнер в живота на осемстотин престъпници, предлагащ удобства за средно строг и максимално строг режим. - Заподозрян за две убийства. И двете по причина на побой. По този въпрос няма присъди. Болен на тема хазарт. През половината от живота си обаче е губел. - След тези думи Джордано вдигна очи и добави: - Като че ли това е всичко.

- Звучи ми като тип, който никога няма нищо против една бърза пачка - отбеляза Джансън. - С кого се е мотаел?

Джордано прелисти доклада и отвори на страницата с познатите на починалия.

- С Джош Билинг, споминал се миналата година. С Реза Фардузи - сто и петдесеткилограмова торба лайна. Дълбоко се съмнявам, че се е родил конят, който да е в състояние да го издържи. - Погледът му се плъзна по-надолу по страницата. - Лони Морис, дребен наркодилър, в момента пуснат условно, живеещ и работещ при - ако щете вярвайте, но е факт! - баба си, която притежава магазин за цветя в Куинс! - След това Джордано вдигна глава и този път изражението на лицето му беше такова, че Райли веднага настръхна. - Бранко Петрович - заяви мрачно колегата му. - Бивше ченге. Чуйте и това - бил е в конната полиция на Ню Иорк! - Огледа екипа и добави: - Пенсиониран. И не по свое желание, ако схващате какво имам предвид.

Амелия Гейнс хвърли многозначителен поглед към Райли и после се осмели да попита:

- В какво се е провинил?

- Кражба. Пъхнал ръка в кацата с меда в участъка си, след успешен удар срещу наркопласьори - обясни Джордано. - Като че ли не му е било за първи път. Освободен, без право на пенсия.

Райли се смръщи, очевидно не особено очарован от перспективата да се срещне с подобен човек. После заяви:

- Хайде да му отидем на посещение. Да проверим как свързва двата края.

24.

Колкото и да се стараеше, Бранко Петрович не бе в състояние да се концентрира върху работата си. Не че задълженията му в конюшните изискваха кой знае каква концентрация. През по-голямата част от времето той къпеше и хранеше конете, и ринеше лайната им на автопилот, поддържайки здравото си тяло в добра кондиция. Така мисълта му беше свободна да размишлява за какво ли не, да изчислява рисковете, да съставя планове. Обикновено ставаше така. Не и днес обаче.

Идеята да наемат Гюс Уолдрън беше негова. Помолиха го да намери някой едър здравеняк, който да може да язди кон, така че веднага се сети за Гюс. Вярно е, че отвреме навреме Гюс се държеше дивашки, но никой не бе допускал, че ще се втурне да отсича главата на някого. Господи, та дори и шибаните колумбийци не си позволяваха подобни волности! Е, поне не и на публични места.

Нещо не беше наред. Тази сутрин се бе опитал да се свърже с Гюс, но никой не му отговори. Опипа старата рана на челото си, която го болеше винаги, когато нещо се объркаше. Казаха му, по-скоро му заповядаха, да не допуска нищо, което би привлякло вниманието на полицията. И точно така бе инструктирал и Гюс. Като че ли някой го чу. Точно сега привличането на вниманието бе най-малката му грижа.

Обзе го внезапна паника. Трябваше да се махне оттук веднага, докато все още можеше.

Втурна се напред и отвори вратичката на едно от отделенията, където с приятелско махване на опашка го посрещна една жизнерадостна двугодишна кобилка. В ъгъла се мъдреше бидон, в който се съхраняваше храната за животното. Бранко вдигна капака, бръкна вътре, разрови зърното и извади голяма торба. Претегли я в ръката си, после я развърза и извади оттам блестяща златна статуетка на кон, изправен на задните си крака, инкрустиран с диаманти и рубини. Вторачи се за миг в безвкусно натруфената статуетка, после бръкна отново и този път измъкна смарагдов медальон със сребърен обков.

Съдържанието на тази торба бе в състояние да промени коренно неговия живот. Внимателно продавани, със съблюдаване на времето и интервалите, тези скъпоценни предмети бяха напълно достатъчни, за да му купят апартамента на покрива на някоя скъпарска кооперация, който винаги си бе обещавал, но откакто бе изгонен от полицията, си мислеше, че никога няма да притежава, И не само апартамента.

Затвори вратичката на кобилката и се насочи по пътеката между конете. Почти бе стигнал до вратата на конюшните, когато до ушите му достигна неспокойно пръхтене и разтревожено удряне на копита. Тревогата бе подета от друг кон, а после от трети. Бранко се обърна и тръгна назад. Не виждаше абсолютно нищо обезпокоително, ала вече всички коне се бяха включили към концертната изява.

И тогава го зърна.

Тънка струйка дим, виеща се нагоре от празното отделение в другия край.

Най-близкият пожарогасител беше по средата на пътя дотам. Когато го стигна, Бранко пусна торбата, измъкна цилиндъра от поставката му и се насочи към празното отделение. Отваряйки вратичката, забеляза, че димът се вие от малка купчинка слама, свита в ъгъла. Дръпна предпазителя на пожарогасителя, натисна лоста, бързо обля с пяна огъня и едва тогава се сети, че само преди час бе приключил с работата по това отделение. И го бе оставил без никаква купчина - само тънък слой слама, която лично той бе разпръснал по пода.

Бързо направи крачка назад и се огледа. В другия край на конюшните зърна друг димен стълб.

Господи! Значи има някой!

После се сети за торбата. Трябваше веднага да си я вземе! Всичките му житейски планове зависеха от нейното съдържание!

Хвърли пожарогасителя, втурна се към торбата, грабна я и после се закова на място. Конете. Не можеше да избяга просто ей така. Трябваше да им помогне.

Дръпна резето на най-близкото отделение и се отдръпна рязко, когато затвореният вътре кон се втурна навън. После хукна към следващото резе. Още един кон се изстреля оттам като куршум, а копитата му зачаткаха оглушително в затвореното пространство. Оставаха му три коня, които трябваше да освободи, но точно тогава около гърлото му се сключи нечия желязна ръка.

- Не се дърпай - прошепна спокоен глас в ухото му — Не искам да те осакатявам.

Бранко замръзна на място. Хватката около гърлото му беше здрава. Човекът зад него беше професионалист. И нямаше никакво съмнение, че говори напълно сериозно.

Бързо го повлякоха към вратата на конюшнята, където усети другата ръка на човека върху китката си, после едната му ръка се оказа прикована с белезници към огромната плъзгаща се порта на конюшните. Мъжът смени ръцете си през врата му, повтори процедурата и ето, че Бранко вече бе разпънат на кръст върху вратата.

Трите коня, които все още стояха приклещени в отделенията си, вече цвилеха отчаяно и ритаха вратите си, усещайки приближаването на пламъците.

Мъжът хвана дясната ръка на Бранко и без никакво усилие счупи палеца му.

Бранко изпищя от болка и започна да рита с крака, ала непознатият бързо отстъпи назад.

- Какво искаш? - успя да изреве бившият полицай.

- Имена - изрече спокойно мъжът и гласът му потъна в невъобразимия шум от тропота и отчаяното цвилене на конете. - Давай бързичко! Не разполагаме с много време.

- Какви имена?

Бранко забеляза как по лицето на непознатия преминава сянка. Протегна се и докопа лявата му ръка. Този път не си направи труда да си играе с пръстите му. С разкривено от гняв изражение той хвана китката му и рязко я счупи.

Болката премина като светкавица през тялото на разпънатия. Той почти изгуби съзнание, а воят му се понесе високо над хаоса, обхванал конюшните.

Когато успя да отвори очи, забеляза, че човекът стои срещу него и го наблюдава безстрастно сред все по-сгъстяващия се дим.

- Имена на приятели. С които посетихте музея.

Бранко се закашля и се вторачи отчаяно над рамото на мъжа - чак дотам, докъдето пламъците вече облизваха гредите на конюшните. Нищо не проумяваше.

- Гюс! - изплю отчаяно. - Гюс и Мич. Това е единственото, което знам.

- Мич чий?

Бранко си даде сметка, че не е в състояние да произнесе думите толкова бързо, колкото би му се искало.

- Адисън. Мич Адисън. Това е всичко, което знам, кълна се!

- Мич Адисън значи.

- Точно така. Нали така се прави? Като по командна линия, с празни звена.

Човекът го огледа внимателно и кимна.

- Да, знам.

„Добре, че този откачен психопат ми повярва!" - помисли си Бранко.

- А сега ме измъкни от тези проклети белезници! - примоли му се той.

- И къде да го открия този Мич Адисън? - попита непознатият. Заслуша се напрегнато в едва долавящите се думи на разпънатия пред него човек. Накрая кимна и изтъкна: - Обаче с вас имаше и четвърти човек. Опиши ми го!

- Не му видях лицето. Беше със скиорска маска. И не си взе абсолютно нищо от музея. Носеше маската под шлема си и всичките онези глупости там.

Мъжът отново кимна и промърмори:

- Окей.

После се обърна и се отдалечи.

- Хей! - изрева след него Бранко.

Ала мъжът не се обърна. Продължи да върви към другия край на конюшните, като по пътя вдигна торбата с откраднатите реликви.

- Не можеш да ме оставиш така! - простена Бранко. И едва тогава осъзна какво точно прави непознатият. Той пускаше на свобода останалите коне.

Бранко изпищя, когато обзетата от паника кобилка поведе обезумелите си другари навън.

В следващия момент трите коня се носеха към него в пълен галоп, с подивели очи и разширени от ужас ноздри. На фона на пламъците зад тях те изглеждаха така, сякаш излизаха право от бездната на ада.

А той беше разпънат насред единствения им път за отстъпление.

25.

- Кажи ми нещо повече за това маце!

Райли простена, когато чу този въпрос. От мига, в който бе споменал на партньора си за разговора с Tec, си знаеше, че ще се наложи да изтърпи и подобни въпроси.

- Това маце ли? - парира го той с безизразна физиономия.

Двамата с Джордано пътуваха в източна посока, през претъпканите улици на квартал Куинс. Като изключим цвета на колата, понтиакът, който бяха получили, беше като клонинг на крайслера, който бяха потрошили, когато заковаха Гюс Уолдрън. Джордано се смръщи, докато Шон прекарваше внимателно колата покрай един паркиран камион с пушещ радиатор, чийто шофьор отчаяно риташе предната му гума.

- Извинявай. Госпожица Чайкин.

Райли положи максимални усилия да не показва абсолютно никакви чувства, когато отговори:

- Няма какво да ти кажа.

- Хайде де! - подкани го Ник Джордано, който познаваше партньора си по-добре от когото и да било. Не че имаше кой знае каква конкуренция. Райли не беше от хората, които допускаха някого близо до себе си.

- Какво толкова искаш да ти кажа?

- Как какво? Нали точно тя е направила първата крачка? Ей така, изневиделица! Спомнила си е за теб от музея - само от една бърза размяна на погледи през залата, след всичко, което е преживяла въпросната вечер!

- Ами, какво мога да ти кажа по този въпрос? - отбеляза Райли, вперил поглед в пътя пред себе си. - Просто жената има фотографска памет.

- Да бе, фотографска памет! - изсмя се подигравателно Джордано. - Това маце е тръгнало на лов, мой човек!

Райли подбели очи и рече:

- Не е тръгнала на никакъв лов! Просто проявява... любопитство.

- Ясно. Значи има фотографска памет и любознателен ум. И е страхотна сладурана. Обаче ти, разбираш ли, не си забелязал нито едно от тези нейни качества. Естествено! Как да ги забележиш?! Нали си мислел единствено за случая!

- Добре де - сви рамене партньорът му. - Може и да съм забелязал това-онова.

- Слава на бога! Значи той диша! Той е жив! - подкачи го Джордано с тона на професора, създал Франкенщайн. - Нали знаеш, че не е омъжена, а?

- Като че ли го забелязах - отбеляза Райли. Стараеше се да не превръща този факт в отправна точка на мисълта си. Рано тази сутрин бе прочел показанията, които Tec беше дала пред Амелия Гейнс още в музея, точно преди да помоли един анализатор да му предостави всички сведения за рицарите тамплиери, съдържащи се в огромния куп информация за екстремистките групировки из страната.

Джордано го изгледа. Познаваше го толкова добре, че бе в състояние да прочете мислите му и от петдесет крачки. И много обичаше да го подкача по лични въпроси.

- Абе, не знам. Ако подобна сладурана обаче ми налети, честно да ти кажа, въобще няма да му мисля!

- Ти си женен.

- Добре де, ама това не ми пречи поне да си мечтая!

Вече се намираха на шосе 405 и всеки момент щяха да излязат от Куинс. Адресът, с който разполагаха в папката за Петрович, беше доста стар, но бившият му хазяин им каза, че знае къде работи. Конюшните се намираха тук някъде. Джордано погледна картата на града и даде указания на Райли, който пък, тъй като бе наясно, че партньорът му няма да го остави на мира, отговори:

- Ако искаш да знаеш, въобще не ми е налитала!

- Естествено! Как ще ти налети! Тя е само загрижена гражданка, която прави всичко възможно да ни помогне! -възкликна Джордано и поклати глава. - Тук нещо не ми се връзва. Ти си неженен. При това не си и грозен като смъртта. Не излъчваш абсолютно никакви неприятни миризми, иначе досега да съм те усетил. И въпреки всичко... Виж сега как стоят нещата. Ние, женените мъже, се нуждаем от типове като вас, за да водим чрез вас необуздания живот, за който си мечтаем. А ти просто предаваш отбора!

Райли не беше в състояние да спори с него по този въпрос. Беше минало много време от последния път, когато бе имал връзка с жена, и въпреки че никога не би си признал пред своя партньор и приятел, пред себе си поне не бе в състояние да отрече, че Tec го привлича. Но същевременно бе наясно, че точно като Амелия Гейнс, и Tec Чайкин не е от жените, които биха приели благосклонно небрежното отношение към себе си - което си беше много добре, като се имаше предвид, че и той не бе от мъжете, които се отнасят небрежно към подобни въпроси. И точно там се съдържаше и парадоксът, лежащ в същността на неговата самота.

Ако дадена жена не бе в състояние да го омае напълно, той губеше всякакъв интерес към нея. Ако пък все пак притежаваше онова специално качество, което той търсеше, рано или късно случилото се с баща му избликваше на повърхността - на някакъв етап страховете му се събуждаха и той не даваше на връзката абсолютно никакъв шанс да разцъфти.

Трябва да се отпуснеш. Не е задължително същото да се случи и с теб.

Вторачен право напред, Райли забеляза, че отнякъде към небето се вие дим, а малко след това зърна и сигналните лампи на две пожарникарски коли. Двамата с Джордано се спогледаха. Колегата му веднага протегна ръка за полицейския буркан и го метна на покрива, а Райли включи сирените и скочи върху педала на газта.

Не след дълго двамата отново извършваха обичайните си скоростни маневри между колоните от коли и камиони, насочвайки се право към целта.

Когато влязоха в паркинга пред конюшните, Райли забеляза, че освен пожарните коли имаше още две в черно и бяло, както и една линейка. Паркираха достатъчно далече от изхода, излязоха от колата си и се насочиха към сцената на произшествието. Един от униформените полицаи ги пресрещна с разтворени ръце, но после забеляза значките им и отстъпи.

Въпреки че пожарът вече беше изгасен, из въздуха се носеше тежката миризма на изгоряло дърво. Трима-четирима души, очевидно работници в конюшните, се опитваха да удържат подплашените коне насред плетеницата от пожарникарски маркучи, които се виеха навсякъде. Мъж с черен шлифер и мрачно изражение на лицето наблюдаваше приближаването на двамата агенти, очевидно очаквайки ги.

Райли представи себе си и Джордано. Ченгето - сержант на име Милигън, не изглеждаше особено очаровано от появата им.

- Само не ми казвайте, че просто случайно сте се намирали наблизо! - отбеляза саркастично той.

Райли кимна по посока на обгорените конюшни и изрече единствено:

- Бранко Петрович.

Милигън сви рамене и ги поведе навътре, където двама медици от Бърза помощ бяха приклекнали до трупа. Близо до тях беше облегната сгъваема носилка.

Райли погледна към носилката, а после към Милигън, който веднага получи посланието - случаят трябва да бъде третиран като престъпление и убийство първа степен.

- Какво знаем до момента? - попита агентът. Милигън се приведе над обгорения труп, лежащ насред отломки от разцепилата се врата.

- Вие ми кажете. Мислех си, че това тук ще бъде лесна работа.

Райли погледна над рамото на сержанта. Трудно беше да се определи кое точно е обгоряла плът и кое - кръв, примесена със сажди и вода от пожарникарските маркучи. Към цялата тази зловеща обстановка се добавяше и още един страховит детайл - онова, което някога е била лявата ръка на човека, лежеше встрани от тялото му, напълно отделена от него. Шон Райли се смръщи. Какъвто и да беше случаят, купчината, която някога е съставлявала Бранко Петрович, вече не можеше да се определи като човешко същество.

- Откъде сте толкова сигурен, че това е той?

Милигън протегна ръка и посочи към челото на убития.

Райли веднага забеляза някакъв белег, който въпреки кошмара на всички останали поражения си личеше съвсем ясно. И не беше скорошен.

- Преди много години го ритна един кон. Още докато беше в полицията. Много се гордееше с белега си. И най-вече, че е оцелял след ритник в главата.

Райли приклекна, за да огледа трупа по-отблизо. Тъмнокосото момиче от екипа на Бърза помощ, което изглеждаше в началото на двадесетте, очевидно нямаше търпение да даде своя дял от заключения в разследването. Райли я погледна и я подкани с думите:

- Какво имате за нас?

Тя се усмихна и повдигна лявата китка на Петрович.

- Само не казвайте на съдебна патология за тези заключения, моля ви! Така. Бих се обзаложила, че някой никак не е харесвал нашия приятел тук. Другата му китка е цялата обгоряла, обаче виждате ли тази тук? - и тя посочи към откъснатата ръка. - Отпечатъците все още се виждат ясно. Бил е приклещен в белезници. - После посочи към портала на конюшните: - Бих предположила, че е бил прикован към двете врати. Все едно е бил разпънат на кръст.

Джордано се смръщи, представяйки си картината.

- Искате да кажете, че някой нарочно е пуснал конете да го прегазят?

- Или по-скоро да го разкъсат - обади се Райли.

Момичето кимна. Райли благодари на нея и колегата ѝ, след което тримата с Ник Джордано и сержант Милигън се отдалечиха.

- А вие защо се интересувате от Петрович? - попита полицаят.

Вторачен в конете, Райли отвърна на въпроса с въпрос:

- Преди да ви кажем, нека първо попитаме вас - имате ли някакви причини да смятате, че някой е искал да го види мъртъв?

- Нищо конкретно. А вие с какво разполагате?

Сержантът заслуша с интерес разказа на Райли, който го осведоми подробно за връзката между Гюс Уолдрън и Бранко Петрович, както и за общата им връзка с обира в музея „Метрополитън".

Когато агентът от ФБР свърши, Милигън отсече:

- Този случай веднага ше получи приоритет! Ще извикам момчетата от криминологичната лаборатория, ще помоля шефа на пожарната да направи тестовете за предумишлен палеж още днес и ще поставя документите за аутопсията на трупа най-отгоре в купчината!

Райли му благодари и двамата с Джордано се насочиха към колата си. Точно в този момент започна да ръми.

- Някой очевидно се опитва да заличава следите - отбеляза по едно време Ник Джордано.

- Така изглежда. Ще трябва да накараме съдебните патолози да огледат по-подробно трупа на Гюс Уолдрън.

- Ако нещата действително стоят така, налага се да открием максимално бързо останалите двама ездачи, преди онзи, който е тръгнал да разчиства, да се е добрал до тях.

Райли вдигна поглед към бързо скупчващите се над главите им облаци и отбеляза:

- Остават ни още двама рицари. Или може би само един. Ако четвъртият е този, който извършва убийствата.

26.

Очите го смъдяха от множеството часове, прекарани в разчитането на древните ръкописи. Свали очилата си и ги разтри с влажна хавлиена кърпа.

Колко ли време беше изминало? Дали вече е сутрин? Или може би вечер? Откакто се бе върнал тук след нападението в музея „Метрополитън", той беше загубил всякаква представа за време.

Сигурно медиите - тази глутница безполезни, полуграмотни същества, вече раздухват случая като обир или въоръжен грабеж. А случилото се не беше нито едно от двете. Ала вероятно нито един човек, дори и онези на най-високо, не би проумял неговия начин на мислене - за него станалото беше просто извършване на научен експеримент. И си беше точно такова.

Защото не след дълго светът щеше да разбере какво точно е представлявало събитието от съботната вечер - първата крачка към нещо, което ще промени безвъзвратно начина, по който повечето хора възприемат света около себе си. Крачка, която съвсем скоро ще свали покрова от очите им и ще отвори дребнавите им умове за нещо, излизащо далеч отвъд пределите на бледото им въображение.

Почти стигнах. Остава ми съвсем малко до края!

Той се обърна и погледна стената зад себе си, където висеше един календар. Въпреки че часът от денонощието вече нямаше никакво значение, датите винаги бяха важни.

Една от тях беше оградена с червено.

Отправяйки отново поглед към резултатите от работата си с многостепенния роторен декодер, той препрочете един конкретен пасаж, който не му даваше мира още от мига, в който го беше разшифровал.

Да, безспорно загадъчно. После се усмихна на себе си, защото си даде сметка, че подсъзнателно бе подбрал именно думата, която му трябваше. Защото точно за този ръкопис очевидно не е било достатъчно само да бъде закодиран - преди шифроването той е бил съставен като загадка.

Усети, че се изпълва с възхита към човека, съставил документа.

После се смръщи. Налагаше се да го разгадае колкото е възможно по-бързо. Доколкото му беше известно, следите му бяха перфектно прикрити, но не можеше да си позволи да прояви глупостта да подцени своя враг. За нещастие, за да успее да разплете загадката, се налагаше да отиде в някоя библиотека. Това означаваше, че ще се наложи да напусне сигурността на своя дом и да излезе над земята.

Замисли се и стигна до заключението, че най-вероятно сега е вечер. Значи може да се отбие до библиотеката. Обаче ще бъде много внимателен. За всеки случай - ако някой вече е успял да направи връзката и да е предупредил библиотекарите да докладват за всички хора, които търсят материали на конкретна тема.

После се усмихна на себе си. Това си беше чиста проба параноя. Никой не би могъл да бъде чак толкова умен, че да свърже нещата.

След посещението си в библиотеката ще се върне тук, най-вероятно вече с разрешението на загадката, и ще довърши разшифроването на останалите абзаци от ръкописите.

Отново отправи поглед към календара с оградената в червено дата.

Дата, която се бе запечатала в паметта му завинаги.

Дата, която никога не би могъл да забрави.

Имаше да изпълни едно малко, но изключително важно и болезнено задължение.

А след това, ако всичко се развива по план, и с напълно разшифрования ръкопис, той щеше да изпълни мисията, която съдбата така несправедливо му бе поверила.

27.

Монсиньор Де Анджелис седеше на твърдия плетен стол в стаята си на най-горния етаж в аскетичното общежитие на Оливър Стрийт, където диоцезът му беше уредил преспиване по време на престоя му в Ню Йорк. Не беше чак толкова зле.

Общежитието отговаряше напълно на неговата цел - намираше се само на няколко преки източно от Федерал Плаза. А гледката към моста „Бруклин", която се разкриваше от горните етажи, бе достойна да породи романтични видения в сърцата на пуристите, които обикновено обитаваха тази стая. Но за него усилията ѝ в тази насока си оставаха напразни.

Защото точно сега не можеше да се каже, че свещеникът се намира в пуристко състояние на духа.

Провери колко е часът, после вдигна капачето на мобилния си телефон и набра Рим. Отговори му кардинал Риенци, помърмори, както си му беше редът, че не желае да притеснява кардинал Бруньоне, а накрая се примири - нещо, в което Де Анджелис въобще не се съмняваше.

- Кажи ми, че имаш добри новини, Майкъл! - заяви Бруньоне, като прочисти гърлото си.

- Хората от ФБР определено напредват. Някои от откраднатите предмети вече са намерени.

- Звучи окуражително.

- Да, така е. Бюрото и полицията изпълняват обещанието си и посвещават всичките си сили и ресурси за този случай.

- А какво става с извършителите? Арестували ли са вече някого?

- Не, Ваше Високопреосвещенство - отговори Де Анджелис. - Човекът, когото бяха задържали, се спомина, преди да успеят да го разпитат. Загина и вторият от бандата, по време на пожар. Днес вече успях да говоря с агента, който отговаря за нашия случай. Все още чакат резултатите от криминологията, но според него става въпрос за убийство.

- Убийство ли? Колко неприятно! - въздъхна Бруньоне. - И колко трагично! Собствената им алчност ги изяжда. Започнали са да се бият за плячката.

- Да, като че ли така изглежда - сви рамене свещеникът.

Кардинал Бруньоне замълча, след което отбеляза:

- Но съществува и друга възможност, нали така, Майкъл?

- Да, хрумна ми нещо такова.

- Нашият човек вероятно разчиства къщата си.

Де Анджелис кимна леко и отвърна:

- И аз подозирам подобна работа.

- Това никак не е добре. Щом остане сам, намирането му ще стане още по-трудно.

- Всеки допуска грешки, Ваше Високопреосвещенство. И когато той извърши своята, ще направя всичко възможно ние да не я пропуснем.

Де Анджелис почти долови как кардиналът се размърдва сконфузено в стола си.

- Това развитие на нещата никак не ми харесва - отбеляза той. - Не можеш ли да направиш нещо, за да ускориш нещата?

- Не и такова, което ФБР да не възприеме като незаконно вмешателство в работата си.

Бруньоне отново замълча, след което изрече:

- Е, засега не ги тревожи. Но трябва да направиш всичко възможно ние да сме в пълно течение на разследването!

- Да, ще сторя всичко по силите си.

Тонът на кардинала стана заплашителен, когато каза:

- Надявам се, че си даваш сметка колко важно е всичко това за нас, Майкъл! Абсолютно наложително е да си възвърнем всичко изгубено, преди да е настъпило непоправимото!

Де Анджелис отлично знаеше какво има предвид кардиналът, когато наблегна на думата „всичко".

- Разбира се, Ваше Високопреосвещенство! - побърза да отговори той. - Разбирам перфектно ситуацията.

След като изключи телефона, свещеникът остана още известно време на стола си, после приклекна до леглото и започна да се моли. Но не за някакво божествено откровение - молеше се личните му слабости да не му позволят да се провали.

Защото залогът в тази игра беше прекалено голям.

28.

Когато този следобед Tec получи копията на материалите от Колумбийския университет, те се оказаха разочароващо малко. Един бърз поглед потвърди подозренията ѝ.

Не успя да открие нищо, което би имало отношение към случая. От онова, което ѝ бе казал Клайв Едмъндсън, тя си знаеше, че не може да очаква нищо, свързано с рицарите тамплиери. Те не бяха официалният обект на проучванията на Уилям Ванс. Оказваше се, че той се е концентрирал най-вече върху финикийската история до III век преди новата ера. Иначе връзката между темите изглеждаше както естествена, така и обещаваща - великите финикийски пристанища Сидон и Тир хиляда години по-късно се превръщат в недостъпни укрепления на тамплиерите. И за да достигнеш до живота на финикийците, се налага първо да смъкнеш пластовете на кръстоносците и тамплиерите.

И което беше още по-важно, на нито едно място в материалите, които ѝ бяха изпратени, не се споменаваше нито за криптография, нито за криптология.

Обзе я силно разочарование. Въпреки всичките материали, които беше прегледала в библиотеката, а сега и докладите на Ванс, тя не бе направила и крачка напред в разгадаването на тази мистерия.

Реши да направи един последен опит с търсачката в интернет, но се сблъска със същите заглавия, особено когато въведе и името на Уилям Ванс. Но този път си каза, че ще бъде добре да им посвети повечко време и да ги прегледа по-задълбочено.

Прегледа около двадесетина сайта и най-сетне попадна на нещо, където споменаваха Ванс мимоходом, при това в безпардонен, подигравателен стил. Докладът, представляващ стенография от речта на някакъв френски историк, изнесена в университета в Нант преди повече от десет години, унищожително критикуваше нещо, което, според автора, било недостойно за академичните среди и само им мътело водите за по-сериозни проучвания.

Името на Уилям Ванс излизаше към последната третина от доклада на французина. Там историкът споменаваше, уж между другото, как до ушите му достигнала абсурдната хипотеза, че Уго дьо Павен може би е бил катар - просто защото родословното дърво на този човек подсказвало, че той произлиза от Лангедок.

Tec препрочете пасажа още веднъж. Основателят на Ордена на тамплиерите - катар?! Наистина абсурдно предположение. Между идеите на тамплиерите и тези на катарите зееше непреодолима пропаст. В продължение на двеста години тамплиерите са били най-ревностните защитници на Църквата. А катарското движение от своя страна е било с гностичен характер.

При все това... имаше нещо твърде интригуващо в предположението.

Катарското движение се заражда в средата на X век. Името му идва от гръцката дума „катарос", което означава „чистите (хора)". То изхожда от концепцията, че светът е въплъщение на злото и че душите могат непрекъснато да се прераждат - като преминават дори в животни, поради което катарите са били вегетарианци - докато накрая успеят да се отделят от материалния свят и да достигнат чистото духовно ниво.

Вярванията на катарите са били истинска анатема за Църквата. Те били дуалисти, убедени, че освен милостивият и добър Бог, съществува равен на него по сила, ала особено зъл Бог - с което обяснявали нещастията и трагедиите по света. Според тях добрият Бог е създал рая и човешката душа, а злият Бог я е затворил в капана на човешкото тяло. В очите на Ватикана катарите са били еретици и богохулници, възвисили Сатаната до нивото на равен на Бога. Изхождайки от своите вярвания, катарите са смятали всички материални неща в света за въплъщение на злото. Тази гледна точка им помогнала да избегнат уловките на богатството и властта, които в крайна сметка са успели безвъзвратно да корумпират католическата църква още през Средновековието.

Най-ужасяващ за Църквата обаче бил фактът, че те били и гностици. Гностицизмът, който, както и наименованието на катарите, произлиза от гръцки - „гносис" означава „висше познание, проникновение" - се крепи върху убеждението, че човекът може да влиза в пряк и близък контакт с Бога без помощта на свещеник или на някоя църква. Вярата в прекия, личен контакт с Бога освобождавала катарите от всички морални забрани или религиозни задължения, налагани от Църквата. Те нямали нужда както от богати църкви и потискащи церемонии, така и от свещеници като посредници. Религиозните им церемонии можели да се изпълняват и в домовете им, и на полето.

И като че ли всичко това не било достатъчно, та били и привърженици на богохулствената доктрина да третират жените като равни, позволявайки им дори да станат „перфекти" - най-близкото подобие до религиозен служител, което те имали. Те били дълбоко убедени, че тъй като физическата форма няма никакво значение, душата, обитаваща човешкото тяло, би могла да живее както като мъж, така и като жена.

С течение на времето тези убеждения набрали сила и се разпространили в цяла Южна Франция и в северните части на Италия. Ватикана се разтревожил не на шега. Накрая стигнал до заключението, че подобна ерес повече не може да бъде толерирана. Тя заплашвала устоите не само на римокатолическата църква, а и на самата феодална система, тъй като катарите вярвали, че клетвите са греховни, защото привързвали човека към материалния, изпълнен със зло свят.

Тази концепция напълно игнорирала необходимостта от клетвата за вярност, която всички васали били длъжни да положат пред своя господар. Поради тази причина папата не срещнал абсолютно никакви затруднения да си осигури подкрепата на френските аристократи, за да сложи край на катарската заплаха.

През 1209 година в провинция Лангедок нахлула огромна армия кръстоносци и през следващите тридесет и пет години тя изколила 30 000 мъже, жени и деца. Говори се, че в някои от църквите, където селяните намерили убежище, кръвта по пода, която кръстоносците газели, стигала до глезените. А когато един от папските воини се оплакал, че не може да разбере дали убива еретици или поклонници на Христа, получил следния отговор: „Избивай всичко, което ти се изпречи на пътя! Господ ще прецени кои са вярващи и кои - не!".

Да, затова подобна връзка наистина звучи абсурдно. Тамплиерите са заминали за Светите земи, за да придружават и охраняват поклонниците. Те били своеобразен преден отряд на Ватикана, най-верните последователи на Църквата. А катарите - най-големите ѝ врагове.

Tec беше не малко изненадана, че човек със знанията и ерудицията на Уилям Ванс се осмелява да предположи наличието на подобна безсмислена връзка, основаваща се на неубедителната хипотеза за корените на нечие родословно дърво. Питаше се дали просто не чука на грешната врата, но накрая реши, че се налага да разговаря с него. Лично. Въпреки подобна груба академична грешка, той със сигурност веднага би направил връзката между тамплиерите и обира в музея.

Tec реши отново да се обади до Колумбийския университет. Поиска да я свържат с Историческия факултет. След като припомни на секретарката предишния им разговор, тя я попита дали е успяла да открие някой, който да разполага с координатите на професор Ванс. Жената ѝ обясни, че е разговаряла с двама професори, които преподавали по същото време като Ванс, но и двамата потвърдили, че са изгубили напълно контакт с него след напускането му.

- Да, разбирам - въздъхна Tec. Вече наистина нямаше представа какво да прави.

Жената усети разочарованието в тона ѝ и побърза да каже:

- Знам, че ви се налага спешно да говорите с него, но може би той просто не желае да бъде открит. Понякога хората не искат да им бъде напомняно за... нали се сещате... болезнените мигове в живота.

- Болезнените мигове ли? - наостри слух Tec.

- След всичко, което горкият преживя... Толкова тъжна история! Той я обичаше изключително много!

Tec се замисли, като се опитваше да се сети да не би да е пропуснала нещо.

- Много съжалявам, но не мога да схвана за какво точно ми говорите. Да не би професор Ванс да е изгубил свой близък?

- О, мислех, че знаете! Загуби съпругата си. Тя се разболя и почина.

Всичко това беше наистина ново за Tec. В нито един от сайтовете, които прегледа, не се споменаваше за подобно събитие, но от друга страна въпросните сайтове бяха чисто академични и не се занимаваха с личния живот на хората.

- И кога се случи това?

- Ами, минаха доста години. Като че ли пет или шест. Нека помисля... Да, спомням си, че беше през пролетта. А през лятото професорът си взе творчески отпуск и така и не се върна на работа.

Tec ѝ благодари и затвори телефона. Запита се дали просто да не забрави за Уилям Ванс и да се концентрира върху осъществяването на връзка със Симънс. Ала любопитството не ѝ даваше покой. Отново влезе в интернет и отиде в уебсайта на вестник „Ню Йорк таймс". Избра функцията за подробно търсене и с облекчение установи, че архивът се връща чак до 1996 година. Въведе името „Уилям Ванс", избра страниците с некролозите и скоро намери онова, което търсеше.

В краткия пасаж се съобщаваше за смъртта на неговата съпруга - Марта. Споменаваше се единствено за усложнения след кратко боледуване, но без никакви подробности. Tec забеляза и името на мястото, където е извършено погребението - гробището „Грийн Ууд", в Бруклин. Зачуди се дали Ванс плаща за поддръжката на гроба. Ако е така, хората в гробището със сигурност ще разполагат с настоящия му адрес.

Отначало си помисли да се обади по телефона, но после си каза, че надали ще ѝ предоставят подобна информация толкова лесно. Изключително неохотно тя се присегна към визитката, която Райли ѝ беше дал, и се обади в службата му. Казаха ѝ, че агент Райли е на съвещание. Tec се поколеба дали да каже каквото и да било на агента, който беше дежурен на линията, но после реши, че е най-добре лично да разговаря с Шон Райли.

Вдигна неволно поглед към екрана на компютъра, още отворен на страницата с некролозите.

И я изпълни внезапно вълнение.

Секретарката на Историческия факултет се оказа права, че Марта Ванс е починала през пролетта.

Случило се е точно преди пет години, на утрешната дата.

29.

- Аутопсията потвърждава, че Уолдрън също е бил убит - обяви Шон Райли пред насъбралите се негови колеги около масата в голямата видеозала на Бюрото. Единственият присъстващ външен наблюдател бе монсиньор Де Анджелис. - В кръвта му са открити следи от лидокаин. Това е вид анестетик, който не е бил включен в лечението му и не му е даван от болничния персонал. Инфарктът е предизвикан от огромната доза лидокаин, която му е била поставена. Интересното обаче е, че и по врата му се забелязват следи от игла. Очевидно е, че лидокаинът е използван за парализиране на гласните му струни, така че да не може да извика за помощ.

Лицето на свещеника се изпъна при чутото от доклада - изглеждаше точно толкова ужасен от него, колкото и останалите. А те съставляваха основните играчи в разследването на обира в музея „Метрополитън": Том Джансън, Стив Бучински, Амелия Гейнс, Ник Джордано, Роджър Блекбърн с трима от неговите заместници, както и един млад техник, който отговаряше за аудио и видео апаратурата. Докладът определено не беше от най-обнадеждаващите.

- В конюшните открихме оборудване за студено дамгосване - продължи Райли, - което очевидно е било използвано от Петрович, за да прикрие предишните обозначения на конете, с които са участвали в обира. И всичко това води към едно от следните две заключения: че или онзи, който е поръчал деянието, избива своите марионетки, или че един от бандата е решил да заграби всичко плячкосано само за себе си. И в двата случая разполагаме с един, а може би двама бивши „рицари" в ролята на евентуални мишени. А онзи, който извършва тези систематични убийства, определено не си поплюва.

Де Анджелис се обърна към Райли:

- Успяхте ли да откриете някои от нашите реликви в конюшните?

- Не, отче. Очевидно тези хора са избивани точно заради тях.

Свещеникът свали очилата си и ги почисти с края на ръкава си.

- А какво стана с онези екстремистки групи, за които споменахте? - продължи той. - Някакъв късмет в тази насока?

- Засега никакъв. В момента обаче проучваме конкретно две от тях - групи, които наскоро са огласили своя гняв срещу Църквата заради критиките ѝ към тях. И двете са от Средния запад, така че полевите ни агенти там вървят по тази следа. Но на този етап не разполагат с убедителни заключения - само с множество заплахи.

Де Анджелис върна очилата на мястото им и се смръщи. Тревогата му беше повече от очевидна, макар че положи максимални усилия да я прикрие.

- Предполагам, че ще трябва да чакаме - въздъхна накрая той.

Райли огледа хората, наредили се около масата. Даваше си сметка, че въобще не напредват с разнищването на случая. Засега по-скоро реагираха на конкретни събития, вместо да ги пораждат.

- Защо не споменеш и онази тамплиерска връзка? - обади се внезапно Джордано.

Де Анджелис се извърна стреснато към Ник Джордано. Райли не беше очаквал, че партньорът му ще заговори открито за това. Направи всичко възможно да омаловажи темата.

- О, нищо особено. Просто една от множеството следи, по които сме тръгнали.

Ала настойчивият поглед на свещеника не го остави на мира, затова се принуди да продължи:

- Една от свидетелките на случилото се в музея - археолог по професия, смята, че може би съществува връзка между тамплиерите и обира.

- Заради червените кръстове и рицарските мантии? - попита свещеникът.

„Е, поне това не е чак толкова далече от истината!" -помисли си Райли.

- Да, заради тях, както и заради някои други детайли. Рицарят, който е взел декодера, е изрекъл нещо на латински, което, както разбирам, представлява и надпис на някакъв тамплиерски замък във Франция.

Де Анджелис огледа агент Райли с усмихнато изражение:

- Значи тази археоложка смята, че нападението в музея е дело на религиозен орден, който се е разпаднал преди близо шестстотин години, така ли?

Райли усети как погледите в залата се впиват в него.

- Не точно - смотолеви той, но после се прокашля и продължи по-уверено: - Просто, предвид тяхната история и техният култов статус, тамплиерите като нищо могат да се превърнат във вдъхновение за банда религиозни фанатици, които ги боготворят и които вероятно желаят да отмъстят за тях, водени от някаква своя фантазия за възстановяване на статуквото.

Де Анджелис потъна в дълбок размисъл. Но когато се изправи и си събра книжата, изглеждаше твърде разочарован.

- Е, всичко това звучи доста обещаващо. Желая ви много късмет с вашето разследване, агент Райли. Господа, агент Гейнс! - кимна и на останалите той, като последният му поглед падна върху Джансън. След това напусна тихо залата, оставяйки Райли с твърде неприятното усещане, че определението за лунатиците на тема „тамплиери" очевидно не важи единствено и само за учените.

30.

Мич Адисън си даваше сметка, че ако остане още малко в тази проклета дупка, ще полудее. Но завръщането в собствения му дом би било още по-голяма лудост, защото там и улиците бяха по-несигурни. Поне тук, в апартамента на баща си в Куинс, беше в по-голяма безопасност.

Първо Гюс, а после и Бранко. Обаче Мич беше далеч по-умен от тях, макар че, дори и да беше толкова тъп, колкото Гюс Уолдрън, пак щеше да се досети, че някой разполага със списък с техните имена. Мич си знаеше, че неговото име не само фигурира в този списък, но и че е следващата мишена. Затова беше крайно време да се премести на по-безопасно местенце.

Погледна към другия край на стаята към своя оглушал и напълно неадекватен баща, който и днес правеше онова, което правеше всеки ден - зяпаше стария телевизор и безкрайната поредица от токшоу програми, срещу които непрекъснато бълваше ругатни и обиди.

На Мич му хрумна да провери какво става с онзи тип, който го беше наел. Вече няколко пъти се беше питал дали точно той е отговорният за цялата тази мръсна работа с останалите, но после стигна до извода, че подобно нещо е невъзможно. Вярно, че се беше показал като човек, който умее да язди кон, но със сигурност не би посегнал на Бранко, а във факта, че не би посмял да посегне на планина като Гюс Уолдрън, нямаше никакво съмнение. Вероятно беше някой друг, стоящ по-високо във веригата. А за да получи достъп до въпросния убиец и да го изиграе на негов терен, Мич трябваше първо да се свърже с човека, който го беше наел. Единственият проблем беше, че не разполагаше с начин да се свърже с него. Даже не му знаеше името.

Чу как баща му изпуска поредните си газове. „Господи! - помисли си Мич. - Не мога да стоя вечно тук! Крайно време е да направя нещо!"

Независимо че навън беше все още светло, той трябваше да предприеме нещо. Каза на баща си, че ще се върне след няколко часа. Старецът не му обърна никакво внимание, но когато Мич се обличаше, насочвайки се към вратата, изграчи:

- Бира и цигари!

Тази фраза преспокойно можеше да се определи като най-дългото изречение, което баща му беше изрекъл от ранния час в неделя, когато той се беше появил при него право от Сентрал Парк - веднага, след като се бяха освободили от доспехите си и всеки беше поел по своя път. Неговата задача бе да натовари реквизита и плячката си в камион, който по-късно беше оставил в един гараж под наем на две преки от собственото си жилище. Наемът бе предплатен авансово за цяла година, а дотогава той не трябваше да се приближава и на метър от заключените му врати.

Излезе от апартамента и слезе по стълбите. Когато се озова на улицата, той се огледа, а когато не забеляза нищо подозрително, тръгна напред и скоро заслиза към станцията на метрото.

Мич се прокрадваше предпазливо по тясната уличка зад мрачната седеметажна сграда в Астория, в която се намираше неговият апартамент. Бе започнало да вали. Носеше хартиена торба със стек бири „Корс" и стекче цигари „Уинстън" за баща си. Не мислеше да минава през дома си толкова рано след обира, но в последния момент реши да поеме този риск, за да си вземе някакви дрехи, щом възнамеряваше да напуска града.

Закова се неподвижно в уличката, огледа се внимателно и едва тогава вдигна ръка, за да смъкне стълбата на пожарния изход на сградата. Мич я смазваше редовно, просто за всеки случай, и сега със задоволство установи, че стълбата въобще не проскърца. Втурна се нагоре, като продължаваше да хвърля тревожни погледи към уличката под себе си. Когато се озова пред прозореца на своята спалня, той остави хартиената торба с покупките на стълбата и мушна пръст в пукнатината между нея и стената, бутвайки надолу райбера, който сам си беше монтирал. Секунди по-късно вече отваряше прозореца и се промъкваше в стаята си.

Реши да не пали лампите - познаваше достатъчно добре всичко, за да го намери. От горната полица в гардероба смъкна стара раница, а после бръкна по-навътре, измъкна четири кутийки с патрони и ги пусна в раницата. После се насочи към банята, където от казанчето на тоалетната измъкна найлонова торбичка. В торбичката имаше нещо голямо, увито в промазана кожа. Отвори го и отвътре измъкна своя 45-калибров „Кимбър" и малката, 9-милиметрова „Берса". Провери ги, зареди „Берсата" и я пъхна в колана си, а „Кимбъра" сложи при патроните. После грабна някакви дрехи и любимите си работни ботуши. Това като че ли беше достатъчно.

Излезе обратно през прозореца на спалнята, затвори го след себе си, преметна раницата през рамо и се присегна, за да вземе хартиената торба.

Нямаше я.

Мич застина на място. После много внимателно измъкна пистолета си. Вторачи се надолу в уличката. Не забеляза абсолютно никакво движение. В подобно гадно време дори и котките предпочитаха да си стоят по ъглите, а от подобна височина плъховете просто не се виждаха.

Кой му е взел торбата? Деца? Сигурно. Ако някой вървеше по петите му, той не би се задоволил само със стек бири и цигари. Реши да се качи на покрива, откъдето можеше да премине на съседната сграда и да слезе на улицата, която се намираше стотина метра по-надолу.

Започна да се катери безшумно нагоре. Тъкмо се опитваше да прекрачи вентилационната шахта, когато кракът му се плъзна върху една от многото тръби, оставени тук от небрежните работници по поддръжката. Падна по лице в огромна локва дъждовна вода. Изправи се бързо на крака и побягна към високия до кръста му парапет на покрива. Когато го стигна, прехвърли единия си крак, но точно в този момент го прониза неописуема болка - някой го ритна по другия крак, точно в прегъвката зад коляното, който веднага поддаде.

Мич се присегна светкавично към пистолета си, но непознатият бе по-бърз от него - грабна ръката му и я изви. Пистолетът се изплъзна от нея и затрополи по спускащия се надолу покрив. Опита се да се измъкне от захвата на мъжа до себе си, по едно време усети, че успява и изпита момент на радостна възбуда, преди да загуби равновесие и да се прекатури от другата страна на парапета.

Размахвайки отчаяно ръце, той съумя да докопа грубите камъни на последния ред на сградата. Но точно тогава нападателят приклещи ръцете му, точно над китките, като го задържа и не му позволи да се понесе надолу към сигурна смърт. Мич вдигна очи, вторачи се в лицето на човека срещу себе си, но не го разпозна.

Реши, че каквото и да иска този човек, ще му го даде без каквито и да било уговорки.

- Изтегли ме! - примоли се Мич. - Моля те!

Човекът направи бавно онова, за което беше помолен, докато накрая Мич се озова проснат наполовина върху покрива, наполовина върху каменния ръб на сградата. Усети как мъжът отпуска едната му ръка, а малко след това забеляза как нещо проблясва. За момент Мич си помисли, че е нож, но после си даде сметка какво вижда - хиподермична игла.

Не че знаеше точно какво означава това и за какво се използва, но се постара да се отскубне от захвата на непознатия. Ала преди да успее да стори каквото и да било, усети остра болка в опънатите си мускули, простиращи се от рамото по посока на черепа.

Мъжът току-що бе пъхнал иглата във врата му.

31.

Де Анджелис седеше в уединението на своята стая в общежитието и се взираше в принтирания кадър от охранителните камери пред себе си. Едната му ръка несъзнателно си играеше със златна статуетка на кон, изправен на задните си крака, инкрустиран с диаманти и рубини.

По негово лично мнение въпросната антика бе твърде вулгарна. Знаеше, че е подарък на Светия отец от Руската православна църква по време на една папска аудиенция в края на XIX век, а освен това бе наясно, че статуетката е безценна. Вулгарна и грозна, но безценна.

Вторачи се в снимката пред себе си, която показваше четвъртия рицар с декодера в ръце, сякаш се опитваше да разгадае мислите му. Кадърът беше направен от камерата в задния ляв ъгьл на залата. Около рицаря се въргаляха парчета от потрошените изложбени витрини. А в горния ляв ъгъл зад един здрав шкаф се забелязваше женско лице.

Значи жена археолог, която е чула как четвъртият рицар изрича нещо на латински. За да го чуе, трябва да е била достатъчно близо. Сега, докато разглеждаше снимката, бе повече от сигурен, че точно това е въпросната жена.

Постави снимката и скъпоценния кон на леглото си, точно до медальона, който сега вдигна. Беше направен от смарагди и имаше сребърен обков - дар от Низам от Хайдерабад. Струваше колкото цял царски откуп, какъвто и някога е бил. Докато въртеше верижката му в ръцете си, свещеникът се изпълваше с все по-голям гняв заради задънената улица, до която беше достигнал.

Набелязаната му жертва бе прикрила отлично следите си. Не че очакваше нещо друго от човек, изпълнен с подобна дързост. Подчинените на водача на бандата - отчаяните марионетки, които Де Анджелис беше открил, разпитал и изпратил в небитието толкова лесно, се оказаха напълно безполезни.

Най-важната плячка продължаваше да му убягва.

Нуждаеше се от нова следа. Нещо като божествено откровение.

А сега и това с археоложката. Досадна муха.

Отново погледна лицето ѝ. Вдигна мобилния си телефон и натисна един бутон за бързо набиране. След две кратки иззвънявания до ухото му достигна нечий дрезгав глас.

- Кой е?

- Още на колко човека си дал този номер, ако смея да попитам? - сряза го безпардонно католическият свещеник.

Мъжът въздъхна с видимо облекчение и рече:

- Радвам се да ви чуя, сър.

Де Анджелис знаеше, че точно в този момент човекът от другата страна на линията изгася поредната угарка и пали нова цигара. Открай време се отвращаваше от този негов навик, ала останалите таланти на мъжа отсреща бяха повече от достатъчни, за да компенсират дребния му недостатък.

- Налага се да поискам помощта ти за една работа - каза свещеникът и се смръщи. Когато получи задачата, се надяваше да не въвлича и други в изпълнението ѝ. Вторачи се за пореден път в лицето на Tec и продължи: - Трябва да проникнеш в базата данни на ФБР, свързани с обира в „Метрополитъи". Дискретно.

Отговорът на човека отсреща не закъсня.

- Няма проблеми. Това е един от бонусите, свързани с войната срещу тероризма. Всички обичаме да споделяме своята информация. Само ми кажете какво точно ви трябва.

32.

Tec напусна една от множеството виещи се централни алеи в гробището и пое по чакъ-лена пътека.

Минаваше осем сутринта. Цветята около плочите на гробовете започваха да цъфтят, а прецизно подкастрената трева под краката й още беше влажна от дъжда, изсипал се предишната нощ. Лекото повишение на температурите беше довело прозрачната мъгла, която се виеше на валма около каменните плочи и дърветата наоколо.

Огледа се, опита се да си събере мислите и се запита дали пристигането ѝ тук в крайна сметка е било добра идея. Ситуацията беше такава, че и в двата случая щеше да загуби. Ако Уилям Ванс е тук, тя ще се натрапи в един изключително личен за него момент. А ако не е, пътешествието ѝ дотук щеше да се окаже чиста загуба на време.

Потисна съмненията си и продължи да върви напред. Като че ли вече се намираше в по-стара част на гробищата. Докато минаваше покрай скъпа надгробна плоча с полегнал върху нея гранитен ангел, Tec дочу някакъв звук встрани от себе си. Подскочи стреснато и се взря в мъглата. Не виждаше нищо друго, освен тъмните, местещи се сенки на дърветата. Изпълнена със страх и безпокойство, тя ускори ход, давайки си сметка, че вече навлиза в най-дълбоките кътчета на гробището.

Отново погледна картата и стигна до извода, че трябва да е близо до целта си. Напълно убедена в местоположението си, тя реши да скъси пътя и да мине напряко през ниска могила. Втурна се през мократа трева, но се препъна в някакъв плесенясал камък и едва успя да се задържи, за да не падне.

И тогава го видя.

Той се намираше на около петдесетина метра от нея, изправен със скръбна тържественост пред малък надгробен камък. Пред плочата лежеше букет карамфили - тъмночервени и кремави. Главата му беше сведена. На близката алея беше паркирано сиво волво.

Tec реши да изчака още малко, преди да се приближи към него. После тръгна бавно, загледана в надгробната плоча. Върху нея бяха изписани имената „Марта" и „Ванс". Той все още не я беше усетил, макар че тя вече се намираше само на десет крачки от него и наоколо нямаше нито една друга жива душа.

- Професор Ванс - изрече Tec.

Тялото му застина, но той се обърна и я погледна в очите. Пред нея стоеше напълно променен човек. Гъсто прошарената му коса стърчеше във всички посоки, а изражението на лицето му бе измъчено. Въпреки че беше все така елегантен и висок, атлетичната му стойка беше изчезнала. Беше пъхнал ръце в джобовете на тъмния си шлифер с вдигната яка. Tec не можа да не забележи, че ръкавите на шлифера са оръфани по краищата и че на две места се виждат петна. В интерес на истината и за нейно огромно неудобство целият му външен вид беше твърде неугледен. Каквото и да работеше сега, то със сигурност беше няколко нива по-ниско от позицията, на която се беше радвал някога. Ако днес, десет години след последната им среща, тя се беше разминала с него на улицата, надали щеше да го познае.

- Много се извинявам, че се натрапвам в такъв момент! - запелтечи тя. - Надявам се, че все пак ще ми простите...

Не довърши, защото забеляза, че изражението му леко се прояснява - като че ли най-сетне я позна.

- Tec. Tec Чайкин. Дъщерята на Оливър!

Тя си пое дълбоко дъх и издиша облекчено. Когато лицето му се отпусна, пронизващите му сиво-сини очи светнаха и Tec отново зърна в тях леките отблясъци от харизматичната личност, която той представляваше някога. Очевидно паметта му си беше съвсем наред, защото той каза:

- Сега се сещам защо изглеждаш различна. Когато се запознахме, ти беше бременна. Спомням си как си мислех, че турската пустош надали е най-подходящото място за жена в твоето положение.

- Да - усмихна се тя. - Имам дъщеря. Казва се Ким.

- Значи трябва да е на... - И той започна да изчислява колко време е минало.

- На девет годинки е - притече му се на помощ Tec, но после сведе притеснено очи. - Много съжалявам... Не би трябвало да съм тук...

Канеше се да се обърне и да си тръгне, но в този момент лицето му отново помръкна. Като че ли над цялото му същество се спусна тъмен облак, когато извърна поглед към надгробния камък. И с мек глас изрече:

- А моята дъщеря Ани днес щеше да навърши пет годинки.

Дъщеря ли?! Tec го стрелна изумено, а после насочи поглед към надгробната плоча. Беше елегантна в своята простота, бяла, а буквите, издълбани в нея, бяха високи най-малко пет сантиметра:

Марта и Ани Ванс

Дано усмивките им огряват свят,

по-добър от нашия!

Отначало тя не разбра. Но после прозрението я озари. Съпругата му вероятно е починала по време на раждане.

Tec усети как цялото ѝ лице пламва. Идеше ѝ да потъне в земята от срам, задето се бе натрапила.

- Много съжалявам - изломоти. - Не знаех.

- Вече бяхме избрали имената. Ако беше момче, щеше да е Матю. Ако е момиче - Ани. Избрахме ги още в първата нощ след сватбата си.

- Какво... Как стана така, че... - не довърши тя.

- Случи се точно в средата на нейната бременност. Още от самото начало се намираше под строго лекарско наблюдение. Тя беше, всъщност и двамата бяхме прекалено възрастни за раждане на първо дете, пък и тя страдаше от фамилна обремененост - високо кръвно налягане. Както и да е. Разви нещо, наречено предекламзия. Никой не можа да каже защо се случва. Иначе разбрахме, че е доста често явление, но може да бъде опустошително. Както и стана в случая с Марта.

Замлъкна, пое си дълбоко въздух и извърна очи. Повече от ясно бе, че всичко това е прекалено болезнено за него. На Tec ѝ се искаше да го накара да спре. Искаше ѝ се земята да се разтвори, да я погълне и да го освободи от нейното присъствие. Но вече беше прекалено късно. Той продължи:

- Лекарите казаха, че не могат да сторят нищо. Посъветваха Марта да направи аборт. Ани беше прекалено малка, за да оцелее в инкубатор, а с всеки изминал ден и шансовете на Марта да оцелее след тази бременност намаляваха все повече. Затова ние сторихме онова, което сме правили винаги - обърнахме се към енорийския си свещеник, отец Маккей, с въпрос как да постъпим.

Tec се сви уплашено, досещайки се какво точно е станало.

Изражението на Уилям Ванс стана още по-мрачно.

- Неговата позиция, всъщност, позицията на Църквата, беше повече от ясна. Той заяви, че това би било убийство. При това не какво да е убийство, а най-долното от всички възможни убийства. Немислимо престъпление. Каза, че сме щели да нарушим Божиите закони, най-вече заповедта „Не убивай". Каза, че ще отнемем човешки живот. Каза, че ще убием едно човешко същество, което се намира в самото начало на своя живот - възможно най-невинната от всички жертви. Жертва, която не разбира. Жертва, която не може да спори с нас. Жертва, която не може да ни умолява да се смилим над живота ѝ. После ни попита какво бихме сторили, ако можехме да чуем виковете ѝ, ако можехме да видим сълзите ѝ. И като че ли всичко това не беше достатъчно, та прибягна до последния си аргумент, с който окончателно ни лиши от избор: „Ако имахте детенце на една годинка, щяхте ли да го убиете? Щяхте ли да го пожертвате, за да спасите собствения си живот?! Не, разбира се, че не бихте го направили! Ами ако беше на един месец? На един ден? Кога точно започва да цъка часовникът на човешкия живот?" - Тук Ванс направи пауза, поклащайки глава при тежестта на спомена. - Та ние се нуждаехме от съвета му. И решихме - никакъв аборт. Ще се уповаваме на Бога.

- Много съжалявам! Много! - пророни Tec.

Но думите ѝ като че ли нямаха никакво значение. Уилям Ванс бе попаднал в някакъв свой свят. Когато го погледна в очите, забеляза, че тъгата му е заменена от необуздан гняв, който като че ли извираше от дълбините на душата му.

- Проявихме нечувана глупост да поставим живота си в ръцете на тези невежи, арогантни лицемери! Но никога повече! Никога! Ще направя всичко възможно да не го допусна! - Втренчи се в пустошта около себе си и продължи, сякаш насън: - За последните хиляда години светът се е променил значително. Животът вече няма нищо общо с волята на Бога или с изкушенията на дявола. Животът е просто научен факт. И е крайно време всички хора да го проумеят.

И в този миг Tec разбра.

Смръзна се, когато си даде сметка за абсолютната сигурност на осъзнатото.

Той е бил човекът в музея. Четвъртият рицар е бил самият Уилям Ванс!

В главата ѝ веднага нахлуха спомени за случилото се само преди няколко дни - за паниката, за разбеснелите се рицари, за стрелбата, за писъците и за всеобщия хаос.

- Veritas vos liberabit - откъсна се несъзнателно от устните ѝ.

Той я изгледа, а кафявите му очи я пронизаха с ярост, че тя е разбрала истината.

- Именно!

Трябваше да се махне оттук. Веднага. Ала краката ѝ бяха като заковани върху мократа трева. Чувстваше се като парализирана. И в този момент се сети за Райли.

- Много съжалявам, не трябваше да идвам тук - бе единственото, което успя да изломоти.

- Напротив, радвам се, че се отби. Компанията ти наистина ми е приятна, а и смятам, че точно ти най-добре би могла да оцениш онова, което правя.

- Моля те... Аз само... Опитвах се да... - проточи тя и точно в този момент краката ѝ като че ли отново се върнаха към живот. Отстъпи колебливо едва-две крачки, хвърляйки уплашени погледи наоколо, отчаяно опитвайки се да открие път за бягство. И точно в този момент звънна мобилният ѝ телефон.

Очите й се разшириха, когато се вгледа във Ванс. Продължи да отстъпва, обаче той пристъпваше заплашително към нея. Tec вдигна едната си ръка, а с другата бръкна в чантата си за телефона, който продължаваше да звъни.

- Моля те! - извика умолително.

- Недей! - изръмжа той.

И точно в този момент тя осъзна, че той държи нещо като пистолет в ръката си. Изглеждаше като играчка, с жълти линии по късата му, изрязана цев. И преди Tec да успее да помръдне или да извика за помощ - единствено пръстите ѝ успяха да напипат мобилния телефон в чантата, тя го видя как дръпна спусъка и въздуха между тях бе разцепен от искрата на две странни стрелички. Едната от тях я уцели в гърдите.

Краката ѝ автоматично омекнаха и тя се свлече на тревата - парализирана, безпомощна.

И в съзнанието ѝ настана мрак.

Застаналият зад близкото дърво мъж в тъмен шлифер, който вонеше на цигари, усети прилив на адреналин, когато видя как Tec пада на земята. Той изплю дъвката, с която заместваше цигарите си в момента, извади мобилния си телефон и натисна един бутон за бързо набиране. С другата си ръка побърза да извади от кобура на кръста си своя мощен „Хеклер и Кох".

Де Анджелис не закъсня с отговора си:

- Какво става?

- Все още съм в гробището. Момичето.... - Тук Джо Плънкет направи пауза и я погледна как лежеше на мократа трева. - Тя се срещна с някакъв тип, който току-що я упои с електрошоков пистолет.

- Какво?!

- Тя лежи на земята! Какво искате да направя? Да го подгоня ли?

Умът му вече съставяше план за действие. Електрошоковият пистолет не би бил заплаха за него. Не беше много сигурен дали белокосият мъж, приведен над момичето, разполага с друго оръжие, но и в двата случая нямаше никакво значение. Той щеше да го събори, преди онзи да успее да преброи до едно, особено като се имаше предвид, че възрастният като че ли беше тук съвсем сам.

Плънкет зачака заповедите на свещеника. Ръцете вече го сърбяха за битка и почти чуваше как мозъкът на Де Анджелис щрака, обмисляйки ситуацията. Накрая свещеникът заговори със спокоен, овладян глас:

- Не. Не прави нищо! Тя вече няма значение. От този момент нататък твой основен приоритет става той. Стой близо до него и гледай да не го изгубиш от поглед! Тръгвам!

33.

В душата на Райли се завихри ужас, докато държеше телефонната слушалка и чакаше.

- Tec? Tec!

Никой не отговори, а накрая връзката рязко прекъсна. Той веднага натисна бутона за повторно набиране, но след четири позвънявания се включи записаният ѝ глас, който го помоли да остави съобщение. Следващото набиране даде същия резултат.

Нещо не е наред. Даже никак не е наред!

Беше видял, че Tec го е търсела, но без да остави съобщение, а когато той се обади, за да се свърже с нея, тя вече бе излязла от офиса си. Самият той все още не беше убеден има ли смисъл да продължава по тази тамплиерска следа. Беше се почувствал неловко, когато спомена за нея на съвещанието пред колегите си, че и пред свещеника. Въпреки това той върна обаждането ѝ, но попадна само на Лизи Хардинг, секретарката ѝ, която го уведоми, че тази сутрин Tec все още не се е появила на работа. „Все пак се обади, за да предупреди, че сигурно ще закъснее" - добави жената.

- Колко точно ще закъснее?

- Не уточни.

Когато помоли Лизи Хардинг да му даде номера на мобилния телефон на Tec, му беше отговорено, че политиката на института е да не дава лична информация за своите служители. На този етап Райли реши, че е жизненоважно да знае номера ѝ, затова се легитимира като агент от ФБР и институтът веднага отстъпи от позицията си.

След три иззвънявания мобилният ѝ телефон бе включен, обаче тя не изрече абсолютно нищо. Райли долови някакъв странен шум от движение, както става, когато човек без да иска натиска бутон за бързо набиране, докосвайки телефона си било в чантата, било в джоба си. Но малко след това я чу да казва: „Моля те!", при това с обезпокоително уплашен тон.

Да, определено звучеше уплашена, като човек, който проси милост. А след това дойде онази последователност от звуци, които Райли се опита безуспешно да разгадае: силно прещракване, после два глухи пукота, нещо, което приличаше на болезнен вик и накрая като че ли тупване. Той отново извика в слушалката: „Тес!", но пак не получи отговор, и връзката прекъсна.

Сега той стоеше, втренчен в телефона. Да, тонът на онова „Моля те!" никак не му харесваше.

Нещо се беше объркало. При това сериозно.

Райли реши отново да се обади в института, откъдето го свързаха с Лизи.

- Отново е агент Райли - каза той. - Налага се да разбера къде е Тес... - не довърши и побърза да се поправи: - Къде е госпожица Чайкин! Спешно е!

- Нямам представа. Не ме е уведомявала къде ще ходи. Единственото, което ми каза, е, че ще закъснее.

- Налага се да ви помоля да погледнете в бележника ѝ за срещи и да проверите електронната ѝ поща.

- Изчакайте минутка - отговори секретарката, но не особено любезно.

Райли забеляза, че партньорът му го гледа разтревожено.

- Какво става? -- попита Джордано.

Райли постави ръка върху телефонната слушалка, записа номера на мобилния телефон на Тес на едно листче, подаде го на колегата си и прошепна:

- Свързано е с Тес. Нещо се е случило! Нека да открият местоположението на телефона ѝ!

Едно сиво волво пъплеше бавно по магистралата Бруклин-Куинс покрай Ист Ривър, насочвайки се към моста „Бруклин".

Три коли зад волвото, на безопасна дистанция от него, се намираше тъмносив форд, управляван от човек, който имаше гадния навик да хвърля през прозореца угарки от цигари, без да си прави труда да ги изгаси.

34.

Още преди да отвори очи, Тес усети мириса на тамян. А когато ги отвори, видя около себе си стотици запалени свещи, чиито жълтеникави пламъци хвърляха меки отблясъци в стаята, в която се намираше.

Лежеше като че ли на някакъв килим - стар турски килим наистина. Пръстите ѝ усетиха грубата му, износена повърхност. Когато започна да идва на себе си, си спомни за срещата си с Бил Ванс и през тялото ѝ преминаха студени тръпки. Ала него го нямаше тук. Тя беше сама.

Изправи се бавно, но ѝ се зави свят. Въпреки това се насили да се изправи някак си на крака. Почувства остра болка в лявата страна на гърдите си и още една - в бедрото. Сведе поглед надолу, опитвайки се да се сети какво точно се беше случило.

Той ме простреля! Направо не мога да повярвам, че наистина го направи! Обаче не съм мъртва. Защо?

Разгледа дрехите си в търсене на издайническите дупки от куршуми, продължавайки да се пита защо все още диша. После забеляза две петна, където беше уцелена - двете места, където дрехите ѝ бяха обгорели. И после спомените ѝ започнаха да се връщат - за Ванс и за пистолета, който той държеше. Тес осъзна, че той не е искал да я убие, а само да я извади от строя за известно време, а пистолетът, с който стреля, вероятно е бил електрошоков.

Не че от тази мисъл ѝ стана кой знае колко по-добре. Оглеждайки се с все още замъгления си поглед, тя постепенно си даде сметка, че се намира в някакво подземие. Голи стени, каменни плочи по пода, нисък таван, поддържан от дебели колони. Никакви прозорци. Никакви врати. В единия от ъглите зърна дървена стълба, извеждаща нагоре към мрак, до който светлината на свещите не можеше да достигне. Навсякъде се виждаха безформени купчинки размекнат восък.

Постепенно съзнанието ѝ подсказа, че това място бе нещо повече от подземие. Тук живееше някой. До една от стените се виждаше походно легло, а ролята на нощно шкафче се изпълняваше от стара дървена щайга, поставена до него. Върху нея се мъдреха купчини книги и вестници. В противоположния край на леглото се виждаше дълга маса. До нея - въртящ се стол. Двата края на масата бяха отрупани с още повече книги, вестници и хартия, а точно в средата, обграден тържествено от други свещи, почиваше декодерът от музея.

Зърна дамската си чанта, хвърлена на пода до масата, и веднага си спомни за мобилния си телефон. Той беше позвънил, преди тя да изпадне в безсъзнание. Спомни и как се опита да го напипа в чантата си, докато все още звънеше - почти беше сигурна, че успя да установи връзка с този, който я търсеше. Направи крачка напред, за да вземе чантата си, но в този момент внезапен шум я накара да се извърти уплашено. Разбра, че шумът идва от горния край на стълбата - отваряне и затваряне на врата, последвано от метално прещракване. После стъпки, слизащи по стълбата и мъжки крака, появяващи се в сянката. Мъжът бе облечен с дълъг шлифер.

Когато той се показа, тя бързо отстъпи. Уилям Ванс я гледаше и се усмихваше. За миг тя се зачуди дали просто не е сънувала, че той е стрелял по нея с електрошоков пистолет.

Ванс пресече подземието, насочвайки се към нея. Държеше голяма пластмасова бутилка с вода.

- Много съжалявам, Тес - извини се любезно. - Но наистина нямах друг избор.

После взе някаква чаша, наля в нея вода и ѝ я подаде. После бръкна в джобовете си, извади блистер с таблетки.

- Заповядай! Изключително добро болкоуспокояващо. Вземи си едно хапче и изпий с него колкото се може повече вода. Ще ти помогне за главоболието.

Тес погледна към блистера и позна марката.

- Това е обикновен волтарол. Хайде, вземи! Ще се почувстваш по-добре!

Тя се поколеба, но взе една таблетка и бързо я глътна с водата, която беше в чашата. Той я напълни повторно и тя жадно погълна и нея. Все така зашеметена от случилото се, тя се вторачи в Бил Ванс, опитвайки се да фокусира погледа си в мътната светлина на свещите.

- Къде сме? Какво е това място?

Лицето му веднага придоби смутено изражение.

- Вероятно бих могъл да го нарека и мой дом.

- Дом ли?! Искаш да кажеш, че живееш тук?

Той не отговори.

Тес все още не беше в състояние да проумее какво точно става.

- А какво искаш от мен?

Ванс я погледна изпитателно и заяви:

- Ти беше тази, която дойде да ме търси.

- Да, търсих те, за да ми помогнеш да разбера едно нещо - сряза го гневно Тес. - И въобще не очаквах от теб, че можеш да ме простреляш и да ме отвлечеш!

- Успокой се, Тес! Въобще не съм те отвличал.

- Така ли? Значи вече мога да си вървя?

Ванс се извърна, очевидно опитващ се да намери отговора на въпроса ѝ. После пак я погледна и каза:

- Може и да не искаш да си тръгнеш. Имам предвид, щом чуеш моята част от историята.

- Ако щеш вярвай, но предпочитам веднага да се измета оттук!

- Ами... може и да си права - отбеляза той объркано. - Може би нещата действително са малко по-сложни.

Тес усети, че гневът в душата ѝ отстъпва пред повика на предпазливостта. Но какво правиш? Не го предизвиквай! Не виждаш ли, че той почти е откачил? Психиката му е крайно нестабилна. Влязъл е в бизнеса по обезглавяване на хора. Просто запази спокойствие!

Нямаше представа накъде да погледне и какво да каже.

Когато насочи отново поглед към декодера, в стената, до която беше поставена масата, забеляза отвор. Беше малък, с квадратна форма и капак. Тес усети прилив на надежда, която обаче бързо угасна, когато осъзна, че Ванс надали би ѝ оставил готов път за бягство. Може и да беше леко побъркан, но не беше глупак.

Погледът ѝ се върна върху декодера. Значи ето за какво е била цялата тази работа. Усети, че в душата ѝ се събужда познатото професионално любопитство. Наложи си да се успокои и попита:

- Това е на тамплиерите, нали?

- Точно така. И като си помисли човек, че съм бил в библиотеката на Ватикана няколко пъти и през цялото време той си е седял, в някоя ниша и е събирал прах! Сигурно въобще не са си давали сметка какво притежават.

- И след всичките тези години все още работи?

- Имаше нужда от малко почистване и смазване, но работи. При това перфектно. Тамплиерите са били изключително точни и добросъвестни майстори.

Тес започна да разглежда уреда. На масата до него забеляза множество листи. Стари документи, като че ли части от ръкопис. После вдигна поглед към Ванс, който я наблюдаваше. Стори ѝ се, че той се наслаждава на нейното объркване.

- И защо ти е толкова необходим?

- Всичко започна във Франция - отвърна той и погледът му падна замечтано върху купчината стари документи, която лежеше до декодера. - Преди доста години. Бях предприел туристическа обиколка на Лангедок. Там е великолепно. Човек много лесно може да си представи как е изглеждало всичко дори и в далечното минало. Там имат изключително интересна история, по-голямата част от която доста кървава... Както и да е. Та там попаднах на един разказ, който се запечата в съзнанието ми. Разказ за нещо, което се е случило преди няколко столетия. За млад свещеник, който бил извикан до постелята на умиращ старец, за да му даде последна благословия и да изслуша изповедта му.

Старецът бил известен като един от последните оцелели тамплиери. Та свещеникът отишъл при него, въпреки че човекът нито бил част от паството му, нито го бил повикал - даже отначало отказал да го види. Накрая отстъпил. Та легендата разказва, че когато излязъл от къщата на стареца, бил бял като платно. И не само в лице - косата му също била побеляла. Казват, че от този ден нататък никой никога не го видял да се усмихне.

И години по-късно, когато дошъл и неговият ред да премине в отвъдното, истината излязла наяве. Оказало се, че тамплиерът му разказал своята история и му показал някакви документи, които го накарали да изгуби и ума, и дума. И с това легендата свършва. Обаче аз не успях да я забравя, не можах да избягам от спомена за внезапно побелялата коса на свещеника.

През годините, когато се окажех на подходящо място или в подходяща библиотека, никога не забравях за тази легенда и правех всичко възможно да открия някакви насоки относно какъв би могъл да бъде въпросният ръкопис или къде би могъл да се намери. - Тук той се усмихна, паметта му очевидно чертаеше образи от онези далечни, уединени библиотеки. - Нямам представа в колко прашни архиви съм се ровил, принадлежащи на музеи, църкви и манастири из цяла Франция, та даже и в Пиринеите и северните части на Испания. Честно да си призная, не хранех особено големи надежди, че ще открия документите, за които се споменава в легендата. А после, най-неочаквано, открих нещо. В един тамплиерски замък.

Тес усети ново замайване.

Сети се за латинската фраза, която го бе чула да изрича в музея - за онази фраза, която, както я осведоми Клайв, била издълбана в трегера над портата на Шато дьо Бланшфор. После насочи поглед към листите до декодера. Виждаше се ясно, че са стари, ръчно изписани документи.

- Открил си истинския ръкопис, така ли? - попита тя и с изненада установи, че изпитва част от вълнението, което и самият Ванс вероятно е изпитал. И тогава я осени проникновение. - Обаче те са били шифровани, нали? Затова си имал нужда от декодера!

- Да - кимна той. - Години наред притежавах нещо много важно. Знаех, че разполагам с документите, обаче не бях в състояние да ги разчета. Традиционните кодове със заместване или пропускане на букви не ставаха, но от друга страна бях наясно, че тамплиерите са били далеч по-умни и изобретателни, за да се ограничат с подобен прост код. Открих отправки в някои мистични текстове към тамплиерските кодиращи уреди, ала не можех да открия нито една подобна машина. Положението наистина изглеждаше отчайващо. Цялата им собственост е била унищожена още при разгромяването на Ордена през 1307 година. И тогава се намеси съдбата и ми поднесе това малко бижу от пазвите на Ватикана, където е било укрито през всичките тези години - скрито, но не и забравено.

- И сега можеш да ги прочетеш.

Той потупа щастливо ръкописите и отвърна:

- Да, четат се като сутрешен вестник.

Тес отново се вгледа в документите. Укори се заради вълнението, което протичаше през цялото ѝ тяло. Наложи си да си напомни за загиналите в музея и че този човек вероятно не е с всичкия си, а в светлината на последните събития - безсъмнено опасен. Откритието, върху което работеше, съдържаше потенциала за нещо голямо, много по-голямо от всичко, което тя някога бе имала шанса да открие, ала едновременно с това бе потопено в невинна кръв. А и сякаш имаше и някаква тъмна страна във въпросната история - нещо твърде смущаващо, което професионалната ѝ чест не можеше да ѝ позволи да подмине.

Загледа се във Ванс, който като че ли пак беше потънал в мислите си.

- Какво точно се надяваш да откриеш?

- Нещо, което е било изгубено много, много отдавна - отговори той и присви очи. - Нещо, което най-сетне ще въведе ред в нещата.

Нещо, за което си струва да убиеш. Така си помисли Тес, ала реши да не го казва на глас. Спомни си какво беше прочела в интернет - за хипотезата на Уилям Ванс, че основателят на Ордена на тамплиерите е бил катар.

Самият Ванс току-що ѝ беше казал, че е открил ръкописа в Лангедок - точно областта, от която, според него (и за огромен ужас на френския историк, чийто доклад беше чела), произлиза семейството на Уго дьо Павен. Искаше ѝ се да разбере малко повече по този въпрос.

Тъкмо се канеше да го попита, когато над главите им се разнесе някакъв звук, като че ли тухла падна върху камък.

Ванс скочи рязко и изрече:

- Ти стой тук!

- Какво става?

- Стой тук и не мърдай! - настоя той.

Втурна се към другия край на масата и измъкна електрошоковия пистолет, който беше използвал срещу нея. После като че ли се отказа от него и го хвърли. Започна да рови в някаква торба и извади оттам друг пистолет - този път традиционен. Доста непохватно му пъхна пълнителя и се отправи към стълбата.

Достигна горния край доста бързо. И се изгуби от погледа ѝ - до нея достигна единствено металното прещракване от затварянето и заключването на вратата след него.

35.

Де Анджелис се прокле още в мига, в който кракът му се спъна в обгореното парче от греда и наруши реда в хаоса, който цареше около него. Не беше лесно да се движиш безшумно в тази изгоряла църква - навсякъде по пода се въргаляха черни парчета дърво и камъни от срутилия се покрив.

Отначало се изненада не малко, когато Плънкет му докладва, че е проследил Тес и нейния белокос похитител до тази развалина. Но когато зърна тихите, призрачни останки на църквата „Възнесение Господне", той си даде сметка, че е превъзходно място за човек, който държи да работи необезпокояван. Поредното доказателство, че мъжът, когото сега преследваше, знаеше много добре точно какво е взел от музея „Метрополитън" онази вечер.

Де Анджелис бе влязъл в църквата от един страничен вход. Преди по-малко от четиридесет минути Джо Плънкет бе забелязал как възрастният мъж измъква Тес Чайкин от багажника на сивото волво и как ѝ помага да премине през същия вход. Тя изглеждала почти в безсъзнание - похитителят бил преметнал едната ѝ ръка през врата си и тя едва пристъпвала.

Малката църква се намираше на Западна 114-та улица, сгушена между две редици къщи с кафеникав камък, а до източната ѝ фасада се простираше уличката, на която сега бяха паркирани волвото и форда. Неотдавна църквата бе претърпяла опустошителен пожар, а реконструкцията ѝ очевидно все още не бе влязла в плановете на изпълнителите - до предния ѝ вход беше поставено табло с изобразен на него термометър, на който вместо градуси бяха отбелязани стотиците хиляди долари, които трябваше да се съберат, за да я върнат към предишната ѝ слава.

Де Анджелис мина покрай разтопилите се месингови врати на олтара, изкачи стълбите и влезе в светилището. Вдясно от себе си забеляза обгорените останки на голям амвон. Църквата бе потънала в мълчание. Единствените шумове, които се долавяха, бяха от улицата. Свещеникът предполагаше, че онзи, който бе отвлякъл момичето, сигурно използва задните стаи. Беше спокоен, защото остави Плънкет отвън на пост. Сега се промъкна безшумно край останките на олтара и навлезе в коридора зад светилището, като междувременно изключително експертно зави заглушител на цевта на своя пистолет „Зиг Зауер".

И точно тогава се спъна в боклуците.

Звукът отекна из цялата църква. Той се закова на място и се заслуша, за да долови всичко необичайно, което може би бе породил. Присви очи и едва тогава различи някаква врата в края на тесния коридор. И внезапно долови приглушен звук, а след него и тихи стъпки. Де Анджелис бързо пристъпи напред, скри се в тъмнината до вратата и приготви пистолета си. Стъпките се приближиха, чу се скърцане, но вместо вратата да се отвори навън, към него, тя се отвори навътре и единственото, което свещеникът успя да види, бе пълен мрак.

И той, а не другият, се оказа в светлото петно.

Тъй като беше прекалено късно и прекалено опасно за отстъпление, което и не беше в природата му, Де Анджелис се втурна напред.

Стиснал здраво пистолета си, Ванс се втренчи през прага към човека, който беше навлязъл на неговата територия. Не го познаваше. Стори му се, че зърна свещеническа якичка и това го накара да се поколебае за момент.

Там му беше грешката. Мъжът скочи срещу него. Ванс се опита да използва пистолета си, ала преди да успее да дръпне спусъка, непознатият го беше съборил на пода и оръжието се изплъзна от ръката му. Коридорчето беше тясно и ниско и Ванс използва стената, за да се изправи, ала мъжът беше много по-силен от него и той отново се строполи. Единственият начин, по който можеше да се отбранява, бе с колената си - и Ванс не закъсня да го направи. И за негова радост долови изпъшкване.

И още един пистолет - този на неговия нападател, издрънча на пода. Обаче онзи се възстанови много бързо и стовари юмрука си върху главата му.

Ударът му причини болка, но не го повали в безсъзнание. По-скоро събуди яростта му. Два пъти този ден - първо Тес Чайкин, а сега и този непознат - се опитваха да застрашат начинанието му. Използва отново коляното си, а после и юмрука, след което изсипа цял порой удари върху нападателя си. Те не бяха професионални, но бяха подклаждани от силата на неговия гняв. Никой и нищо нямаха право да застават между него и неговата цел.

Нападателят успя да блокира ударите му като професионалист и да се отдръпне, но точно тогава се спъна в някакви дъски. Прозрял предоставилата му се възможност, Ванс грабна пистолета си и дръпна спусъка. Обаче онзи беше по-бърз от него и успя да се хвърли настрани, така че куршумите преминаха покрай него.

От писъка, който последва, Ванс заключи, че вероятно все пак е успял да уцели, но не можеше да бъде сигурен. Човекът все още се движеше, като се опитваше да се върне обратно в светилището.

Ванс се поколеба само за миг.

Дали да тръгне след него, да разбере кой е и да го довърши? Но после долови някакъв шум от другия край на църквата. Очевидно непознатият не беше сам.

Тогава реши, че най-добре е да избяга. Обърна си и хукна към вратата, която защитаваше неговото подземие.

36.

Тес чу мощен изстрел, последван от гневен вик. Някой беше ранен. После нечии стъпки изтрополиха обратно към вратата на подземието. Не беше сигурна дали е Ванс или някой друг, обаче не възнамеряваше да си стои спокойно, за да разбере.

Спусна се към чантата си и извади оттам мобилния телефон. Екранът веднага освети сумрака на подземието, но само за да я информира, че тук няма сигнал. И без това нямаше значение - тя не знаеше наизуст номера на ФБР.

Оставаше ѝ възможността да набере полицията, но докато им обясни какво точно става. А и нямаше представа къде се намира.

Помощ! Аз съм в някакво подземие някъде в града!

Така мисля.

Чудничко!

Преметна чантата си през рамо и се огледа с разтуптяно сърце. После си спомни за отвора до масата, върху която стоеше декодерът. Без да се замисля, Тес се втурна към масата и се покатери върху нея. Започна да дърпа дъските, с които беше обкован отвора. Те не поддаваха. Забарабани безпомощно по тях, обаче те въобще не помръднаха. После чу звука от отварянето на вратата горе. Обърна се и зърна нечии крака, които слизаха по стълбата. Веднага позна обувките. Беше Ванс.