Потъването на Япония

1

Чакалнята на Токийската гара Яесугучи както винаги беше препълнена с хора. Тя се охлаждаше от въздушната завеса, която се създаваше от вентилаторите, монтирани около входовете; но въпреки това в нея беше задушно и горещо. Младежи и девойки заминаваха на море, на планина. От изпотената кожа на хората, които бързаха да се приберат по домовете си преди Бон1, лъхаше влажен, топъл въздух. През сезона на дъждовете времето се задържа студено като през март. Според прогнозата се очакваше хладно лято. Обаче в края на дъждовния сезон настъпи необикновена горещина. Живачният стълб показваше тридесет и пет градуса по Целзий. В Токио и Осака поради горещините зачестиха сърдечните заболявания, дори и смъртните случаи. Както винаги през летните месеци не достигаше вода. Този проблем все още не можеше да се разреши…

Онодера Тошио изтри потта под брадичката си, изкриви устата си в досадна гримаса и нетърпеливо се огледа наоколо.

До тръгването на влака оставаха още седем-осем минути. Препълненото кафене приличаше на казан, от който се вдига пара като от гъста зеленчукова супа, и той дори не надникна там. Луташе се безцелно, разбутвайки тълпата. Телата, до които се докосваше при разминаването си, горяха от пот. Колко много хора! Той бе прекарал безсънна нощ, посягайки често към бутилката с джин, затова, като стигна до чешмичката, се наведе над нея да утоли жаждата си със студена вода. Но не отпи. Застинал в наведена поза, с полуотворена уста, втренчи поглед в стената зад крана. По цялата й дължина пробягваше тънка, едва видима пукнатина, толкова тънка, че дори въздух не преминаваше през нея. В горната си част тя се виеше в едва забележим зигзаг. Отляво и отдясно на тази пукнатина още по-ясно изпъкваше стената, издадена напред с повече от сантиметър, дори сантиметър и половина.

— Извинете! — дочу се малко раздразнен глас.

Зад гърба му чакаше плещест мъж с широкопола шапка. Онодера отпи голяма глътка и отстъпи назад.

— Извинете, моля! — каза той, като го пусна пред себе си. Но мъжът му прегради пътя:

— Не ме ли позна?

Онодера учудено вдигна очи:

— Нима това си ти? А пък аз си мислех…

— Гледам, че пиеш вода като шаран, явно, че си препил — каза мъжът Го Рокуро, като се наведе над тънката струя, сякаш искаше на един дъх да пресуши чешмичката. — Къде отиваш? — обърна се той към Онодера, изтривайки с обратната страна на дланта водата около устата си.

— В Яидзу.

— Пак ли там? — Го посочи с ръка гмуркане надолу.

— Да, там. А ти?

— В Хамамацу. Със следващия влак, нали?

— Значи ще бъдем заедно — Онодера показа своя билет.

— За какво се беше замислил? — попита Го.

— Ето, погледни — Онодера посочи стената. — Може би на теб като на специалист ти е ясно какво означава това?

— Това ли? Пукнатина, нищо страшно.

— Така ли мислиш? На мен като неспециалист ми е трудно да кажа. Навярно е от земетресение.

— Не — навъси се Го. — Това е обикновена пукнатина. Да вървим, че ще закъснеем.

— Ти защо отиваш в Хамамацу? По работа ли?

Онодера зададе този въпрос вече в прохладния вагон-ресторант, където те, без да бързат, пиеха бира.

— Да, на познатия ти строеж.

— Суперекспресът на въздушна възглавница?

— Да, но проблемите ни нямат край. Не можем да мръднем от мъртвата точка…

— Какви проблеми имате?

— Всякакви, но по-добре да не говорим за това — каза Го, загледан в чашата с бира. — Не дай боже да усетят нещо журналистите. Ще напишат какво ли не.

Онодера мълчаливо си наля бира.

— Изглежда невероятно да са допуснали толкова грешки в предварителните геодезични измервания — промърмори под носа си Го, като отпи една глътка. — Ще трябва отново да се правят измервания по целия път. Но има и нещо друго — на най-трудните участъци от пътя в самия разгар на строителните работи постоянно възникват отклонения от геодезичните данни.

— А това означава, че…

— Нищо сериозно. Струва ми се, че в последно време цяла Япония трепери.

— Разбирам — кимна с глава Онодера. — Едва не забравих, че пред мен е конструктор — специалист на чувствителна апаратура за геодезични измервания.

— Ще пием ли още по бутилка, или да се върнем на местата си? — попита Го, оглеждайки вагон-ресторанта, където ставаше все по-многолюдно. — А ти по каква работа отиваш в Яидзу? Кораб ли е потънал? В тази горещина твоята работа е за завиждане.

Онодера пресилено се усмихна.

— Ще работя на кораб от Управлението за национална безопасност. Отиваме на юг. От сутрин до вечер ще спускаме дълбоководния батискаф. Знаеш го — „Вадацуми“.

— Та накъде ще се отправите? — стана от масата Го. — На юг, така ли?

— На югоизток от остров Тори. Това е малко по на север от остров Бонин — каза Онодера. — Там е изчезнал един остров.

— Вулканично изригване ли? — Го за миг застана на изхода.

— Не, вулканично изригване няма — Онодера побутна Го по широкия му гръб. — Просто така. Изчезнал под водата, без каквато и да е видима причина.

2

В Шидзуока Онодера се раздели с Го и се премести на старотокайдоската линия. До Яидзу нямаше директен влак. А този, с който трябваше да пътува, беше стар модел. Онодера се настани в почернялото от сажди пътническо купе. Седящият срещу него загорял от слънцето старец веднага го заприказва. В разговора се включи и жената на средна възраст, която седеше до стареца. Тя каза, че е приготвила специално за пътуването запарка от силно ароматен чай и извади отнякъде пакетче, грижливо увито в парче тънък копринен плат.

С горещата вода от термоса, който носеше, тя приготви чай и го поднесе на Онодера. Румено момиче, може би внучка на стареца, се заинтересува защо Онодера отива в Яидзу. Докато той мислеше какво да й отговори, влакът пристигна на гарата. Оставаше му само да се сбогува. Още щом слезе, го лъхна крайбрежен вятър, носещ неприятна миризма. Той се обърна. Момичето му махаше с ръка. Онодера също й помаха. „Какви приятни хора пътуват със старите железници“ — помисли си малко тъжно той. И неволно си спомни за Го, който отдавна трябваше да бъде в Хамамацу, за да участвува в строителството на суперскоростната магистрала.

Пристанището в Яидзу беше пусто. Всички рибарски гемии се бяха отправили на риболов. Дори под брезентовата покривка Онодера разпозна дълбоководния батискаф върху палубата на патрулния кораб „Хокуто“ от Управлението за морска безопасност.

— Здравейте — Онодера беше посрещнат сърдечно от доцент Юкинага, специалист по геология на морското дъно. — Малко неудобно се получи, че прекъснаха отпуската ви.

Онодера долови шум от корабна макара, грохот от намотавала котвена верига, свистене. Той остана поразен от суетенето по палубата.

— Време ли е да тръгваме? — Онодера погледна часовника си.

— Решихме да потеглим по-рано — отговори доцентът, като поглеждаше загрижено към пристанището. — Ако журналистите усетят къде отива „Вадацуми“, ще вдигнат голям шум.

— Те вече са на метео-кораба2 — усмихна се Онодера. — И са ужасно ентусиазирани.

— В такъв случай — промърмори Юкинага, като присвиваше очи — трябва да се очаква голям скандал, ако журналистите подушат нещо за неуспехите в строителството на втора супермагистрала.

— Нима и вие сте в течение? — Онодера погледна лицето на доцента с изумление и почувствува, че пребледнява.

— Имам такава информация — тихо отвърна Юкинага. — Приятелят ми от катедрата по геология получи секретно поръчение да изследва този проблем. Добре е, ако всичко се свежда до геологичните особености на района. Но ако това се окаже…

— Да — съгласи се Онодера. — Ако това се свърже с изригването на Амаги, мълвата няма да има край.

В това време Юкинага махна приветствено с ръка. От бетонното пристанище долетя шум от бързи стъпки и се появи нисък и набит здравеняк. Той държеше багажа си в едната ръка и постоянно го закачаше в коловете за сушене на рибарски мрежи. Както тичаше, настъпи една риба, която беше паднала върху бетона, подхлъзна се и една се удържа на крака. Накрая се добра до кораба.

— Побързайте, моля! — усмихна се доцент Юкинага. — Корабът ще отплава.

— Без мен?! — възмути се новодошлият. — Само опитайте! Щях да ви догоня с плуване.

Като изкачи стълбата, Юкинага взе товара от ръцете на човека и го представи:

— Онодера-сан3, това е професор Тадокоро!

— А! Подводният вулканолог! — учуди се Онодера. — Приятно ми е да се запозная с вас. Аз съм Онодера от фирмата КК по разработка на шелфовете.

— Моята специалност е геофизиката — каза Тадокоро. — Но понеже навсякъде се вра, станах известен като вулканолог.

Тадокоро хвърли вещите си на палубата и веднага отиде до мястото на батискафа. Като отметна брезента, той почука по стоманената му стена.

— Ето как изглеждал батискафът. Неведнъж молих вашия директор да ми разреши да го ползувам…

— Имаме много заявки — обясни Онодера. — Но скоро „Вадацуми–2“ ще влезе в строя и тогава ще стане по-леко.

— Конструкцията му е като на „Архимед“. Значи ще можем да се потопим на десет хиляди метра дълбочина, нали? — Професор Тадокоро повдигна обръснатата си до синьо брада и внимателно погледна към Онодера.

— Възхитително съоръжение, но си има и недостатъци. При него продължителността на пребиваването под вода зависи от дълбочината на потопяването — каза Онодера, като поглади нежно корпуса на батискафа. — На дълбочина петстотин метра може да се клатушка цял ден, а ако се премине две хиляди метра, времето на престоя рязко намалява. Баластната система започва да отказва. Накратко казано, преди всяко потопяване на по-голяма дълбочина трябва да се прави щателна проверка.

— Колко пъти сте се спускали на такава дълбочина?

— Четири пъти до девет хиляди метра, два пъти на повече от десет хиляди метра, без произшествия, но…

— А ако се спуснем до Марианската падина4, ще издържи ли? — попита професорът.

— „Вадацуми–2“ може би…

— Юкинага — спомни си изведнъж нещо професорът и се отдалечи от „Вадацуми“, — трябва да поговорим.

Професорът прегърна доцента през рамо и влезе с него в каютата. Онодера остана сам до батискафа. Сирената за отплаване изсвири. Отвързаха въжетата. Зад кърмата закипя бяла пяна и сиво-синият патрулен кораб с водоизместимост деветстотин и петдесет тона леко и бързо се отдалечи от мястото за акостиране.

Онодера извади папката на фирмата и прегледа документите за предаването на „Вадацуми“. Струваше му се, че всичко е наред. С регулировката на батискафа щеше да се заеме в открито море, привечер, когато станеше по-хладно.

В това време на палубата се появи як, набит мъж, който държеше в уста изгаснала лула.

— Я? — учуди се Онодера. — И ти ли си тук?

— Не мога да разчитам само на документите. Малко съм неспокоен — засмя се нервно широкоплещестият мъж. Това беше щурманът Юуки, който управляваше „Вадацуми“ при последното му потопяване. — И какво хубаво има на брега? Само горещини, нали? Ще ти помогна при ремонта.

— До остров Хачиджо някак си ще се оправим — каза Онодера, като поглеждаше към „Вадацуми“. — Оттам ще се върнеш със самолет, нали? Сигурно си много уморен?

— Да вървим — Юуки плю зад борда и изчука лулата си. — Този кораб е превъзходен и скоро ще стигнем до Хачиджо. Трябва да разглобим преобразователя на движение на втория винт. Невинаги превключва на обратен ход.

— По дъното на гондолата има драскотини. Надявам се, че не е опасно — каза Онодера, загледан в дъното на лодката, направена от изключително твърда, устойчива на натиск молибденова стомана.

— Дреболия, не е нещо страшно, незначителни са и драскотините по страничния илюминатор. Плексиглас за него имаме в излишък.

По решение на Съюза на производителите на риба „Вадацуми“ се занимаваше с изследването на шелфа до изхода на залива Суруга. Затова и беше на борда на огромен траулер в пристанището Яидзу. В това време се получи новината за потъването на остров, който се намираше на юг. На мястото на произшествието веднага бе пристигнала комисия от метеорологичната служба. Молбата да изпратят „Вадацуми“, както и решението да го включат в главните сили, бяха заслуга на един океанолог, най-авторитетният в Управлението по наука и техника.

— След тези новини какво ли още ще чуем? — каза Онодера, като разглеждаше Юуки. — Напоследък хората много нервно реагират на всичко, свързано с вулканичния пояс Фуджи. А в същност какво ли толкова е станало? Потънал е един необитаем остров…

— Не е бил съвсем необитаем — отговори Юуки с гримаса на недоволство по умореното лице. — Така поне твърдят канакските рибари. Понякога те са се укривали на острова от вятъра.

— Значи са били там и са успели да се спасят?

— Да. Тази нощ до острова стояла рибарска шхуна — каза Юуки, като развиваше корабното въже. — Хората се спасили.

— Не изглеждаш добре — Онодера сложи ръка на рамото на Юуки. — Може би е по-добре да си починеш малко в каютата. А с регулировката ще се заема привечер.

— Добре е да започнеш по-рано — посъветва го Юуки. — Нали знаеш, че този кораб се движи със скорост двадесет и пет възела. Истински ескадрен миноносец.

— Все едно. Ще се потопяваме утре — Онодера хвана ръката на Юуки и леко го разтърси, така че той стана. — Иди да си починеш.

3

„Хокудо“ продължаваше да се движи надолу, на юг. Онодера послуша съвета на Юуки и не чака до вечерта, а се зае веднага с регулировката на батискафа.

През втората половина на деня, когато „Хокудо“ вече наближаваше остров Хачиджо, беше получена радиограма, в която се съобщаваше, че „Тацуми-мару“ от фирмата КК, който трябваше да се срещне с „Хокудо“ в пристанището, вече е пристигнал на мястото на произшествието. И „Хокудо“ тръгна натам.

Капитанът, млад човек с юношеско, закръглено лице, се отправи към Онодера.

— Голямо форсиране! Няма ли да ви попречи? — попита той. — За щастие ниският тропически циклон зави на изток, но височината на вълните се увеличава, което може би ще повлияе на регулирането.

— Не, всичко е наред — отговори Онодера. — Останаха ми само няколко пробни потопявания.

4

В ушите им свиреше яростен влажен вятър. Появиха се високи вълни. „Хокудо“ забиваше носа си в тях. Далече на югоизток се забелязваше натрупване на облаци — или може би това беше остров? Небето над главите им бе ослепително синьо. В неговата сърцевина слънцето бушуваше, кипеше и разпръскваше зной. И небето сякаш се стичаше като разтопено синьо стъкло. Всичко това, заедно с шума на вълните и непрекъснатия вой на турбините, намиращи се някъде в утробата на кораба, замайваше главата и приспиваше. Онодера сякаш потъна в странен сън.

Отдалечавайки се до тридесет и третия градус на юг, изследователите навлязоха в зоната на субтропика. Зад хоризонта, към който решително се беше устремил корабът, се намираха Марианските и Каролинските острови — островите на вечно лято под палещите лъчи на тропическото слънце. Екваторът… Пояс на зноя, който опасва земното кълбо. А още по-нататък на югоизток до самия нос Хорн на Американския континент, където Антарктида изпраща своите айсберги, се простираше безбрежната морска шир, разнообразена тук-там с някой остров. Вода, само вода… Най-големият в света океан с площ сто шестдесет и пет милиона квадратни километра и средна дълбочина четири хиляди и триста метра. Половината от Световния океан! Ако се разтегли по него цялата суша, ще останат двадесет милиона квадратни километра вода.

— Няма ли да си пийнете? — изведнъж се обади доцент Юкинага, който крепеше върху дланта си кутия с бира.

Като погледна за момент към въртящата се в кръг антена на кораба, Онодера постепенно излезе от унеса си. Вятърът отвя бялата лепкава пяна от хладната, запотена кутия.

— Как е Юуки? — попита Онодера, като отпи.

— В каютата е, лежи. Изглежда, не се чувствува добре — отговори доцентът.

— А водолазите спуснали ли са се?

— Не, изглежда, още не са. Най-напред ще изучат мястото на произшествието, а после ще се върнат на остров Тори.

— На Тори струва ми се има метеоролог. — Онодера пресуши на един дъх бирата и със замах хвърли кутията в стремително бягащите назад бяло-зелени вълни.

— Това не е ли Аогашима? — Юкинага посочи с ръка на изток, там, където над синевата се виждаха облаците — Като че ли е той. Бързо се движим. Ако не намалим темпото, до залез слънце ще бъдем на Тори.

— А това какво е? — Онодера посочи право напред. — Май че е кораб.

Над южния хоризонт към небето се издигаше тънък стълб от дим, а вятърът го отнасяше на североизток.

— Не е кораб — каза доцент Юкинага, присвивайки очи. — Вижда се само вулканичен дим в района на рифа Байонез.

— А на рифа Мьоджин?

— Не, Мьоджин е затихнал. А в района на рифа Смит за пръв път от половин век е имало леки трусове. Неотдавна задими още един риф. Така и остров може да се образува.

Онодера внезапно си спомни димните кълба над рифа Мьоджин, за които още като дете беше научил от вестниците. Това беше през 1952 година. Толкова отдавна! Неочаквано от притихналата океанска безбрежност бяха изригнали пламъци, дим и вулканична лава. Огънят горял, сякаш самото море горяло, а димът се отделял като фонтан от морската повърхност. Какво силно впечатление му бяха направили тогава тези снимки. И огромната експлозия, която вдигнала във въздуха наблюдателния кораб „Дайго Кайомару“. Екипажът от тридесет и един човека загинал.

— Същото се случило и с остров Тори през 1886 година — говореше доцент Юкинага, като излагаше на вятъра почервенялото си лице. — Било ужасно. Огромен взрив. Планината, точно в самия център на острова, изригнала. За миг потънали сто двадесет и пет души. Изменил се обликът на острова.

— Напоследък сякаш се засилва активността на вулканичния пояс Фуджи — промърмори под носа си Онодера.

— Във всеки случай не бива да се счита, че активността на вулканите съвсем не е свързана с измененията в геоформиращите процеси.

Известно време двамата мълчаливо гледаха морската повърхност. Корабът се движеше над вулканичния пояс Фуджи, който започва от централната част на Япония и се проточва право на юг, като преминава през най-дълбоката част на Тихия океан. Този огнен пояс се простира на повече от хиляда и шестстотин километра, като започва от върха на хребета Хида на централния планински масив Хоншю-Хакуба и Норикура, преминава през Акаиши, Фуджияма, Хаконе и Амаги, проточва се по островите Идзушито, по скалите Байонез и през остров Тори на юг, обхващайки островите Нампо, достига почти до Северния тропик. Малките острови — песъчинки в океана са с върхове на подводни вулкани, които се издигат до четири хиляди метра над морското дъно. Бреговете им се мият от юг на север от тъмносиньото топло течение Курошио. То донася от далечните южни морета риби, водорасли, птици, семена. Тук е източният край на северния ръкав на „Великата черна река на океана“, която започва от тропиците, завива на изток и се разклонява ветрилообразно, като мие със своите могъщи потоци Японския архипелаг откъм Тихия океан.

Островите — песъчинки, които на северозапад завършват с огнедишаща гирлянда, са върхове на огромна подводна планинска верига, която мнозина смятат за истинския западен бряг на Тихия океан. Тази планинска верига започва от североизточен Сибир, полуостров Камчатка, преминава през Курилските острови, северозападната и централната част на Хоншю, прави голяма извивка през островите Нампо, Марианските острови и остров Палау и описва огромна дъга, скрита под водата на хиляди метри дълбочина. Краят на подводната дъга достига до дъгата, която обхваща островите Ява и Суматра, и продължава до дъгата, образувана от островите Тонга, Кермадек и Нова Зеландия в южното полукълбо.

От двете страни на тази подводна верига структурата на морското дъно е различна. Любопитно е, че навсякъде по протежение на островната дъга, откъм страната на Тихия океан, се простира непрекъсната верига от различни по дълбочина морски падини — Курило-Камчатската, Японската, Идзу-Бонинската, Марианската, Западно — Меланезийската, Тонго-Кермадегската, а близо до континента са морската падина Рюкю, която се насочва към островната дъга Рюкю и Филипинската падина. По върховете на странната подводна верига се наблюдават най-удивителни неща. Тя се нарича Тихоокеански огнен пръстен или пръстен на вулканичната област в Тихия океан и достига точно до Япония.

— Странно нещо — промърмори разсеяно Онодера, като гледаше бързо бягащата черна вода.

— Какво? — наостри слух доцент Юкинага.

— Само като си помисля през колко различни места минава нашият курс.

— Да — кимна с глава Юкинага. — Аз също си мисля в момента за това.

— Също като в романа на Кунио Янагида „Шосе по морето“ — Онодера помогна на Юкинага да запали цигара. — Сякаш върху вулканичния пояс се простира скоростна магистрала. Според древните хроники именно по нея „дяволите“ — може би микронезийци, — подгонени от южния вятър и течението Курошио, са попаднали в Япония.

— Така ли? — каза Юкинага, като изпускаше с удоволствие дима, който беше всмукнал един-два пъти от цигарата. — Тихоокеанската подводна планинска верига може да се нарече Тихоокеанско шосе.

Двамата се засмяха.

— Нищо смешно няма — неочаквано се разнесе нисък глас. Скръстил ръце на гърди, неизвестно кога се бе появил професор Тадокоро. — Струва ми се, че хората, растенията и коралите си приличат. Ако се появи някаква издатина, те веднага се захващат за нея. Вероятно така, съвсем просто, е възникнал животът. Възможно е високомолекулната частица да се е закачила върху грапавина от молекулен порядък, да се е закрепила там и благодарение на това се е образувала сложната белтъчна молекула.

— Да, но преди всичко… — не довърши мисълта си доцент Юкинага, тъй като от дъното на кораба се разнесе тъп удар.

— Какво е това? — професор Тадокоро се загледа във водата. — Сблъскахме ли се с нещо?

— Едва ли е подводна скала — възкликна Юкинага. В този момент силна въздушна вълна ги блъсна безшумно в лицата и последва грохот, подобен на артилерийски залп.

От капитанския мостик се чу команда и по палубата затичаха много хора.

— Изригване! — извика от палубата Юуки.

Разнасяха се викове, всички сочеха водната ивица на североизток. Скалите Байонез, покрай които корабът току-що беше минал, изригваха на голяма височина сиво-кафяв дим. На границата между водата и дима играеха червени пламъци. Скалите наоколо побеляха от пепел.

— Гледайте, около рифа Мьоджин се издига пара — забеляза доцент Юкинага, като взе бинокъла от любезния професор. — Все пак до образуването на нов остров няма да се стигне.

— С цунами ли се сблъскахме? — попита Онодера.

— Може би, но не беше силно — отвърна професор Тадокоро. — Я вижте, стихията постепенно затихва.

Наистина, както каза професорът, пламъците отслабваха. Онодера погледна през бинокъла и забеляза, че между скалите още блестеше огън, но вече на по-редки, малки езичета. Корабът се наклони и Онодера почувствува, че „Хокудо“ увеличава скоростта си. Вълните достигаха палубата. Водните пръски силно го удряха по лицето. Корабът се разклати и завибрира. Палубите опустяха, газовите турбини започнаха да вият като вятър в подземна пещера.

— Пристигна радиограма от наблюдателния кораб — каза капитанът, като слизаше от мостика. — Ще се отправим към областта на потъващия остров, а после ще тръгнем директно към остров Тори, за да евакуираме оттам сътрудниците от метеорологичната станция.

— Към остров Тори ли? — учуди се доцент Юкинага, като вдигна рамене. — Там също ли има изригване?

5

„Хокудо“ пристигна на мястото на срещата, на тридесет километра от остров Тори.

Залязващото слънце щедро пръскаше последните си лъчи върху морската повърхност, която, сякаш полята с масло, леко потреперваше от югоизточния бриз.

Дълбоководният батискаф „Вадацуми“ беше свален от палубата и заедно с палубната поставка беше спуснат на вода. Затегнаха го с въжета към „Дайто-мару“, третият кораб от метеорологичната служба, и го качиха на кърмата му. Танкерът за изследване на морското дъно, производство на фирмата КК, все още не се виждаше. Изглежда, „Хокудо“ го беше изпреварил. Говореше се, че ще пристигне през нощта.

Над тихата морска повърхност настъпи полумрак. Ярки, огромни звезди осеяха небето над южното море. Разтоварването завърши. „Хокудо“ даде прощален сигнал и пое курс на югозапад към остров Тори, за да евакуира служителите от метеорологичната станция.

— И все пак какво става на остров Тори? — разнесе се на палубата гласът на професор Тадокоро, чиито събеседници не се виждаха в полумрака.

— Положението не е съвсем ясно. Температурата на почвата се повишава, дими… С една дума, характерни признаци за вулканично изригване — отговори глас на възрастен човек. — Нали видяхте изригването на Байонез? Общо взето, весели работи…

— А какво земетресение е имало на изток от Бонинската морска падина?

— Слабо. Изглежда, не е оказало голямо влияние върху територията на остров Хоншю5.

Отвори се вратата и на палубата нахлу светлина. Чу се глъчка. Фигурите на Юкинага и професор Тадокоро рязко се откроиха на фона на светлината. Посрещнаха ги приветливо, с радостни възгласи и двамата влязоха в салона.

Като поръча на Юуки да се грижи за „Вадацуми“, Онодера слезе долу. Хиляда и осемстотинтонният „Дайто-мару“ беше кораб, предназначен за метеорологични наблюдения. Вътрешността му не се различаваше от пътническите кораби. Имаше просторни и комфортни помещения, които блестяха от чистота. Докато Онодера вървеше по коридора, някой го повика от вратата на офицерския салон. Беше Юкинага:

— Онодера-сан, току-що започнахме заседанието. Заповядайте!

Като влезе, Онодера забеляза около десетина учени — изследователи, които разглеждаха разстлана върху масата морска карта и оживено разговаряха. Сред тях имаше и видни личности.

— Онодера-сан се занимава с изследването на морското дъно — представи го доцент Юкинага. — Отговаря за управлението на „Вадацуми“.

Всички леко се поклониха и продължиха разговора.

— Къде са канакските рибари, които по време на потъването са били на острова? — попита професор Тадокоро.

— Изпратих да ги повикат — отговори възрастен човек. — А утре с американски кораб ще бъдат изпратени по домовете си.

— Знаете ли — започна представителят на метеорологичната служба, — този остров беше открит преди четири-пет години. Неговата териториална принадлежност беше утвърдена само преди три години. И досега все още не е решено какво име да му се даде.

— Как е възможно в нашия век на информацията островът да бъде забелязан едва преди четири-пет години?

— Защото преди не е съществувал — обясни един от членовете на комисията. — Беше забелязана само една подводна скала, за която знаеха малцина от рибарите. А и се намираше встрани от авиолиниите. Преди пет години, когато беше открит от японския метеорологичен флот, беше вече истински остров, който се простираше на километър и половина от юг на север и на осемстотин метра от изток на запад. Най-високата му точка се издигаше на седемдесет метра над морската повърхност. Отгоре растеше трева и най-важното — имаше извор със сладка вода.

— На такова малко островче? — удиви се професор Тадокоро. — Изумително! При това в средата на океана…

— Сред островите с вулканичен характер има и такива — включи се в разговора доцент Юкинага. — Съществува теория, че под земята се образува природен дестилатор…

— Управлението по морска промишленост направи предложение в правителството — подхвана друг член на комисията — този остров да се използува като база за океански риболовни траулери, а Управлението по метеорология възнамеряваше да пренесе на него своята станция от остров Тори. Смяташе се, че на новия остров вулканичната дейност е прекратена още преди десетина години. Там имаше удобен залив, може би от кратерен произход, много подходящо място за кораби, прясна вода. Не може и дума да става да се сравнява с остров Тори, с неговия действуващ вулкан.

Вратата се отвори. Влезе около петдесетгодишен мъж със силно загоряла, почти до черно, кожа. Ризата беше прилепнала плътно до мощното му тяло. Изпод късите ръкави напираха силни бицепси, под носа му, като неравна четка растяха мустаци. На възпалените му клепачи почти нямаше ресници, които сякаш бяха изгорели от слънцето. След вонящия на риба и масло мъж влязоха трима чернокожи мъже. Двама от тях бяха облечени в плътни ризи, подобни на каубойски, а третият — в полуизносена фланела. По гърдите на най-стария, с посивели коса и брада, синееше татуировка. Едрият мъж, като свали омаслената си фуражка, се поклони и нерешително застана до вратата. Тримата канакски рибари стояха неспокойно, усмихваха се и размахваха дългите си ръце.

— Господин Ямамото от траулера „Суйтен-мару“ е спасителят на канакските рибари. Той разбира малко канакски и ние го помолихме да ни помогне при разговора с канаките. Тези рибари, жители на остров Уракас, се оказаха жертви на катастрофата.

— Разкажете, моля ви, как стана всичко — помоли професор Тадокоро, като с жест предложи на влезлите да седнат. — Навярно не за първи път разказвате, но моля ви…

— Е-е… — навел очи, без да погледне предложения му стол, започна с пресипнал глас човекът, когото наричаха Ямамото. — Аз не мога да говоря канакски. Само най-елементарното… Но канаките говорят малко английски, а този дядо знае дори и малко японски.

— Зравейте! — поздрави по японски канакът с татуировката, като усмихнато кимна с глава и още повече набръчка и без това набръчканото си лице.

— Здравейте, здравейте! — отговори неочаквано приветливо професор Тадокоро и им предложи цигари. Когато всички със задоволство изпуснаха първите кълба дим, професор Тадокоро, сякаш очаквал това, каза на рибаря: — Моля ви, започнете!

— В този ден нашият траулер беше в морето, на североизток от кораловия остров Ятоме. Островът се намира на северозапад от Бонин. Занимавахме се с риболов — заговори рибарят. — По радиото чухме, че следобед ще се появи тропически циклон и налягането ще се понижи. Трябваше да побързаме. Изведнъж моторът се развали. Работеше, а не набирахме скорост. Не се очакваше толкова силен циклон, но, ако попаднехме под него, щяхме да загубим управление. Мислехме, че е по-добре да се укрием на някой остров. Но тъй като бяхме вече отнесени твърде далеч на север от остров Муко, решихме да отидем на остров Тори. Тогава щурманът се намеси: „На остров Тори не можем да се укрием така, както на новия остров, който се намира на североизток от Тори. Там има отвесна скала, която може да послужи за параван. Много подходящо място, за да се скрием от вятъра“. Имаше попътен вятър и течението ни помогна да се доберем до този остров. Вече се свечеряваше. Действително северната му страна се оказа много удобна, за да се укрием от вятъра, а и дъното беше подходящо за закотвяне. Огледахме се и видяхме входа на залива. Беше вече тъмно. Капитанът каза: „Да влезем тук и всичко ще бъде наред.“ Но щурманът се възпротиви: „Не!“. Той, макар и да знаеше за този остров, нито веднъж не беше влизал в залива. Побоя се да поведе кораба натам — в непознат залив. А при това и моторът боксуваше. Докато се препираха, стана тъмно като в рог. На небето — нито звездичка. Спуснаха се облаци. Решихме, че щурманът е прав. Няма да влезем в залива, ще почакаме тук, циклонът не е толкова страшен. Пуснахме котва на четири мили от острова. Всички заспахме. Само механикът остана да дежури.

— На каква дълбочина пуснахте котва? — попита доцент Юкинага.

— Струва ми се на петдесет метра. Посред нощ задуха вятър, но ние устояхме. Циклонът мина край нас и по радиото чухме, че се е насочил на изток. Решихме, че всичко е спокойно, и отидохме пак да спим. Но към три часа, вече на разсъмване, ми се стори, че нещо дръпна носа на кораба към дъното. Аз току-що се бях върнал в трюма от тоалетната. Затова веднага почувствувах това. Другите спяха и нищо не бяха забелязали. Капитанът извика отгоре: „Какво е това сътресение?“. Отговори му дежурният: „Няма нищо, всичко е наред“. И аз заспах. В четири часа отново се събудих, този път от вик. Дочух гласа на дежурния. Потривам очи и излизам на палубата, а там всички викат: „Беда, островът потъна!“. Сред облаците се появи чисто небе и над морето просветна. Огледах се наоколо. Какво чудо! Островът го нямаше. А нали беше близо до нас. Нашият траулер сам-самичък в пустото море. Някой каза: „Сигурно котвата се е скъсала“. А котвата си беше на мястото, но се люшкаше във водата. Отново се чу глас: „На мястото си е, само че през нощта, когато корабът леко потрепера, тя може би се е отделила от дъното и течението ни е отнесло.“ Но помощник-капитанът отбеляза, че за около един час течението не може да ни отнесе толкова далече. И той настояваше на своето. Докато ние спорехме, дежурният извика: „Човек зад борда!“, ние се огледахме — почти до самия кораб плуваха няколко души и викаха нещо. Взехме ги бързо на борда и ето ги тримата…

— Така — въздъхна с облекчение професор Тадокоро. — Значи през онази нощ те са били на острова?

— Съвършено вярно. Но когато ги извадихме от водата, бяха много изплашени. От тях нищо не можахме да разберем. После се изясни как е станало. В навечерието, когато обмисляли дали да се върнат на остров Муко, избухнал силен ураганен вятър и разкъсал платното на лодката. Тя се понесла на север. Те налегнали греблата и влезли в залива на същия този остров. Свалили платното, закърпили го и решили да пренощуват.

Настанили се на най-високата част на острова. А докато спели, островът започнал да потъва. Образувала се водна яма и скоро целият остров изчезнал, отнасяйки със себе си и лодката им. И тези нещастници се озовали във водата. Изтръпнали от страх — няма ги нито острова, нито лодката, а и наоколо надвиснала тъмнина. Всички започнали да призовават на помощ своя бог и им потръгнало, издържали до сутринта и ето че ни срещнаха.

— Извинете, че ви прекъсвам отново. Тогава измерихте ли дълбочината?

— Измерихме я. Точно под кораба беше седемстотин метра, но се оказа, че течението ни е отнесло на около два километра. Наистина, после си изяснихме това — каза Ямамото и изведнъж силно смутен попита: — Мога ли да седна?

— Да, разбира се — млад специалист от комисията му предложи стол. — Нека и другите да седнат, поканете ги.

Ямамото каза нещо по канакски и тримата канаки седнаха на пейката. Младежите втренчиха немигащ поглед в пепелника, пълен с недопушени цигари.

Онодера извади пакет цигари и им предложи. А те му се усмихнаха и си взеха. Черните им, сякаш полирани тела издаваха миризма на сол, слънце и риба, но се чувствуваше лек аромат на бетел пипер.

— След това — Ямамото сложи цигара в устата си и посегна към кутията с кибрит, но младият човек от Управлението за наука и техника му поднесе газовата си запалка. — Много благодаря! Да, всички се учудихме — как така потъна цял остров! Докато капитанът обясняваше, че за първи път чува за такова нещо, щурманът пое курс право на юг. Двигателят беше вече поправен и корабът заплува бързо напред. През цялото време ехолотите измерваха дълбочината. Не изминаха и петнадесет минути и щурманът извика: „Капитане! Островът се намери! Морето става все по-плитко! Сега дълбочината е петдесет метра“. „Такива плитки места се срещат тук“ — не отстъпваше капитанът. — „А вие, капитане, елате и погледнете показанията на ехолота“. В този момент щурманът измени курса с десет градуса на запад, а след това с повишена бдителност поведе кораба. Капитанът стоеше в предната част на палубата (той някога е бил летец), гледаше просветляващото море (в това време съвсем се беше съмнало) и мърмореше: „Какъв ти остров, тук няма нищо“. Но изведнъж, дори и аз забелязах това, морето започна да изменя цвета си. Тогава капитанът изкомандува: „Следете дълбочината!“ Щурманът се подаде от рубката и извика: „Капитане, движим се над острова“. „Наистина, стана плитко, но ти гледай внимателно!“ — отговори капитанът. „Всичко е наред. Почти преминахме. Дълбочината е сто метра… Това, изглежда, е бившият залив. Сега се движим над южния край. Отново е плитко, дълбочината е десет метра“ — съобщи щурманът.

Ямамото замълча за минута. В салона настъпи мъртва тишина, дори дишане не се чуваше. Разказът на рибаря беше заинтригувал всички. Този човек с пресипнал глас много живо и образно описваше събитията.

— Запазихте ли записките с измерените дълбочини? Къде са? — попита доцент Юкинага.

— Предадоха ги на вашия кораб… В това време изведнъж изгря слънцето и ние определихме местонахождението си. То съвсем точно съвпадаше с координатите на острова, който беше известен на щурмана. Някои от нашите започнаха да се гмуркат и веднага намериха най-високата точка на острова — познатия връх. Изпратихме радиограма до Тори.

— А сега да чуем рибарите — професор Тадокоро се обърна към канаките. — Ямамото-сан, ще ни превеждате ли?

Ямамото, като се почеса по тила, премина към задължението си на преводач. Но нито неговият канакски, нито японският на най-стария от рибарите, нито английският на младите канаки можеше да се сравни с красноречието на жестовете и изразителността на звуковете на тези три деца на природата.

Рибарите отишли на острова след обяд. До вечерта поправяли лодката и платното. Висока канара закривала залива. Наблизо намерили извор с прясна вода. Там имало също и не много дълбока пещера. Дори намерили пътека и колиба — следи от идващите тук от време на време рибари. Те решили да нощуват в пещерата, откъдето се виждал заливът и лодката. През нощта задухал вятър, но в пещерата било спокойно. Всички заспали.

Старецът се събудил от шума на вълните и разбудил и младите. Водата била вече до самия вход на пещерата. В тъмнината не се виждала и оставената в залива лодка. Морето се вълнувало едва забележимо, виждали се малки водовъртежи, но всичко било спокойно. Островът потъвал безшумно.

— А имало ли е колебания на почвата? Земетръси или грохот?

— Струва ми се, не. А дори и да е имало, те не са го забелязали — толкова били изплашени.

— А колко бързо е потъвал островът?

— Ето колко! — Младият канак клекна, опря длан в пода, а после бавно започна да се изправя, като постепенно повдигаше и ръката си.

— Със скоростта на потъване на старите подводници — промърмори някой. — Бързо, но…

Те хукнали да бягат към върха на острова. Водата ги гонела по петите. Докато тичали към върха, той се превърнал в купчина скали, обкръжени от кипяща водна пяна. Те се вкопчили един в друг. Вълните плискали петите им, а после и глезените. Прегърнати, те се молели на боговете — на пазителя на остров Уракас, на морския бог, на боговете на прадедите. Било тъмно като в рог, никакви звезди. Водата достигнала до пояс. Сякаш и последната скала изчезвала под петите им. После водата се повдигнала до гърдите, до шията и… земята окончателно изчезнала в дълбините. Пяна вече нямало, само големи и малки водовъртежи. Хората някак си се удържали на повърхността. Островът го нямало. Как ли не се опитвали с крак да намерят дъното, но нищо не излязло — наоколо само вода. Бездънно черно море под бездънно черно небе. Те заплували, за да търсят лодката си. Но не я намерили. Обзел ги ужас от случилото се, страх пред появяването на акули, умора. Започнали да потъват. За щастие попаднали на дънер, върху който по ред си почивали. Хоризонтът леко просветнал и те забелязали в далечината кораб. Спасени! Завикали от радост и заплували. От страх, че корабът ще отмине, бързали и едва не се удавили. В техните предания е описано как потъва остров, но те самите за първи път видели това. Искат да се върнат по-бързо на своя остров, на Уракас, за да благодарят на всички богове. Сродниците им ще бъдат удивени, а вождът им сигурно ще им устрои тържество. Жените ще слушат техните разкази…

— Моля ви се, дайте ми цигара — каза старецът на японски.

Като взе подадената от Онодера цигара, той с достойнство, както подобава на завършилия разказа си старейшина, я запали, всмукна и изпусна дима през сплесканите си ноздри.

— Разказват се удивително много истории за потънали острови — скръсти ръце на гърдите си професор Тадокоро. — Има достатъчно достоверни съобщения за острови, потънали без видима връзка с вулканично действие. Имало е и такива, които нееднократно са се появявали и са изчезвали под водата. Но в дадения случай е потънал бързо твърде голям остров и при това пред очевидци, което е според мен изключителен случай. — Да, но не само това е учудващо — каза с обикновения си спокоен маниер океанологът. — Работата е в това, че „Суйтен-мару“ е отбелязал местонахождението на най-високата точка на острова с шамандура. Но докато пристигнем, шамандурата е била отнесена. До срещата си с вас ние успяхме да направим няколко измервания на дълбочината.

— Открихте ли острова?

— Открихме го — кимна с глава океанологът. — Пишещото устройство на ехолота очерта точно такъв контур на морското дъно, както и „Суйтен-мару“. Така установихме местонахождението на потъналия остров. Най-високата точка на острова се оказа обаче на деветдесет метра дълбочина. И така приблизително за две и половина денонощия морското дъно в дадения район се е спуснало на сто и шестдесет метра. Какво ще кажете за това, професор Тадокоро?

6

Младият моряк, който придружаваше Онодера до палубата, се извини, че тъй като високите гости са много, не му е осигурена самостоятелна каюта. На леглото в каютата лежеше Юуки.

— Все още ли се чувствуваш зле? — попита Онодера.

— Не — каза Юуки. — Само малко съм уморен. Завърших напълно регулировката. Утре рано сутринта ще се потопим.

— Извини ме, че ти създадох толкова грижи — каза Онодера, като хвърли вещите си на леглото, на което щеше да спи.

— Да излезем на палубата на въздух — предложи Юуки. — Тук е задушно.

„Дайто-мару“ дрейфуваше в тихата нощ със загасени двигатели. Намираше се на около десет километра източно от потъналия остров и бавно го отнасяше на североизток. Бялата луна ярко осветяваше морската повърхност. Нямаше вятър. Излязоха на палубата. Там също не беше много прохладно, но по-приятно, отколкото в каютата. Двамата заобиколиха кърмата. Някой свиреше на хавайска китара.

Нощта беше тиха, навяваща сън. Нямаше силно вълнение. Шумът на плискащите кораба вълни беше глух. Прислонилият се към борда Юуки извади лулата си. В тъмнината тук не проникваше лунна светлина, само от време на време малкото жълто пламъче ту проблясваше, ту изчезваше, сякаш дишаше.

Тихият океан… Въплъщение на спокойствието. Но под тези тъмни, заспали води се крият поразителни сили, щом само за една нощ са способни да потопят без шум остров, дълъг километър и половина. Невероятно, но именно тук, по тъмното дъно на това море, се простира от север на юг по протежение на три хиляди километра „огненият пояс“. А още по-дълбоко този огнен змей от векове се бори със скалите. Някакъв скок, някакъв удар на двата борещи се противника и ето че се пропуква земната кора, развихря се морската повърхност, поразявайки човешкия взор и разум. Но това е само капка от потта на гиганта, едно издихание от неговото свирепо дишане.

„Какво ли става на дъното на това тъмно море? До какво ли ще доведе сблъскването на огнения змей и скалите?“ — мислеше си Онодера, като гледаше морската повърхност.

— А? Ето къде сте били! — бляскащите стъкла на очилата и бялата нощна риза не оставяха съмнение, че това е Юкинага. — Утре в седем часа ще пристъпим към работа. Вероятно командирът ще ви съобщи за това. Кога ще можете да се потопите?

— Мисля, че е най-добре час и половина след като започнем подготовката — отговори Юуки. — Ако без щателна проверка се хвърлим веднага във водата, не след дълго можем и да берем душа.

— Ще вземем ли някакви специални прибори? — попита Онодера.

— На сегашното място — не — поклати глава доцент Юкинага. — Може би вече са пристигнали две-три нови устройства за сеизмографски измервания на морското дъно, но те сигурно нямат отношение към „Вадацуми“.

— А какво е положението на остров Тори? — попита Юуки. — Ще има ли изригване?

— Засега изглежда спокойно. Изригването на Байонезкия архипелаг е затихнало. Образувал се е един малък остров.

— Тук потъна остров, а там се образува… — промърмори Юуки, като изчука лулата си о борда, за да я изчисти.

Младият моряк, който свиреше на китарата, се приближи към тях. Тримата замълчаха за миг, слушайки го.

— Какво ли може да става там? — Онодера многозначително посочи с пръст надолу към морето.

— Не знам — поклати глава доцент Юкинага. — Но във всеки случай нещо става. Какво именно и защо — не бихме могли да кажем въз основа на данните, с които разполагаме. Дори причините за земетресенията все още не са ни известни. Струва ми се, че в дълбочините се извършва нещо непознато до сега за нас.

— Но — продължи настойчиво Онодера — ясно е, че в земната кора започва някаква огромна по мащабите си дейност по протежение на Японската морска падина, във вулканичния пояс Фуджи и по целия Японски архипелаг? Не ви ли се струва, че се е активизирала някаква сила в дълбините на земята под Японските острови?

— Не знам — повтори Юкинага. — Доказателствата са недостатъчни.

„Неизвестно“, „Не знам“, „Нещо става“, „Доказателствата са недостатъчни“ — мислеше си Онодера раздразнено; дръпна се от перилата и се приближи към все още свирещия моряк.

— Ха сега да видим — извика той и взе китарата от матроса. Импровизацията му във вихрено темпо покори момчето.

— Браво! Колко хубаво свирите! — възхити се то. Поласкан от похвалата, Онодера съчиняваше думи в ритъма на мелодията.

— Каква е тази песен? — възторжено попита морякът. — За пръв път я чувам.

— Току-що я съчиних. Тя се нарича „Нищо не знаем и нищо не можем“.

— Колко интересно! — удиви се морякът и като взе от Онодера китарата, почти без грешка изсвири току-що чутата песен. — А не е ли по-добре да се изсвири ето така — и момчето показа как…

— Разбира се, че е по-добре — кимна Онодера, смутен от своя детински порив, породен от раздразнението. — Да, по-добре е.

— Да отидем в трюма, а? Може би ще съчините до края тази песничка?

— Не, ще отида да спя. Продължението съчини сам.

След като се хвърли в леглото, Онодера си спомни за изсвирената песничка и се замисли: „Е, какво пък…“. Той легна по корем и си записа мелодията на първото попаднало му късче хартия.

На следващия ден в седем часа сутринта „Дайто-мару“, като се движеше бавно, измери дълбочината и спря над потъналия остров.

„Тацуми-мару“, в случая изпълняващ функцията на спомагателен и носещ горивото кораб, бе пристигнал още миналата нощ и сега стоеше на триста метра от „Дайто-мару“. На него също се извършваха приготовления за потопяването. Стрелата на подемния кран повдигна „Вадацуми“ бавно и го спусна върху тихата морска повърхност. Онодера и Юуки скочиха на палубата му. Онодера се скри в гондолата и получавайки указания от Юуки, който беше застанал до открития люк, насочи „Вадацуми“ към „Дайто-мару“. От ниската работна кърма хвърлиха въже, край борда се изду червен маркуч от пластмаса. Манипулаторите леко прегърнаха „Вадацуми“ и като го закрепиха неподвижно, повдигнаха маркуча и започнаха преливането на бензин в поплавъка.

Дълбоководният плавателен съд „Вадацуми“ беше конструиран по прототип на първия батискаф, създаден от Пикар през 1948 година, и се считаше за остарял. Съществуваха вече по-съвършени дълбоководни съдове с голяма плаваемост, направени от литиева стомана, с относително тегло, по-малко от това на водата. Два такива съда имаха САЩ и един Франция. Имаше и в други страни.

И все пак името на Огюст Пикар се обезсмърти не от създадения от него стратостат FNRS № 1, който позволи на човека за пръв път да се издигне над земята на височина тридесет хиляди метра, а от дълбоководния батискаф FNRS № 2.

Пикар е владеел до съвършенство тайните на подемната сила и плаваемостта. Той мечтаел да изобрети кълбо, което така свободно да плава в дълбоководните простори, както стратостатът плава във въздуха, благодарение на подемната сила на водорода.

През 1934 година Уйлям Биби постигна световен рекорд, като се потопи с батискаф на дълбочина деветстотин осемдесет и четири метра. Но принципът на потопяване с батискаф по същество не бе претърпял изменения още от времето на Александър Македонски — пътят в морските дълбочини се ограничаваше от стоманено въже.

Пикар мечтаел за „подводен стратостат“, който, освободен от тежките въжета, ще може свободно да се потопи в морската дълбочина, като маневрира и се издига на повърхността благодарение на тежест, наречена баласт, осигуряваща неговото равновесие и устойчивост. А какво представлява подводницата? Тя няма достатъчно твърд корпус за тази цел. На голяма дълбочина, където налягането е един тон на квадратен сантиметър, кухата лодка ще се сплеска. Дори коркова тапа в тези дълбочини се пресова до твърдостта на гранит и като камък пада на дъното. Но ако се повиши твърдостта на корпуса? Тогава неизбежно ще се повиши и теглото и плавателната способност на лодката ще се окаже недостатъчна. А какво ще стане, ако се увеличи плавателността на подводницата с помощта на спомагателен поплавък. Дори и огромен поплавък няма да може да противодействува на изключително високото налягане. Ами ако поплавъкът не е херметически затворен и водата има свободен достъп в него? Тогава налягането върху вътрешните и външните стени ще се изравни, но същевременно обемът на въздуха, неизолиран от водата, под въздействието на налягането ще се намали няколкостотин пъти, а с толкова ще се намали и плавателната способност на тялото. Дори и въздушен балон на определена дълбочина под водата потъва като камък.

И ето, на Пикар му хрумнала идеята да използува вещество, което почти не се поддава на свиване, дори при налягане от много атмосфери. Такова вещество се оказал бензинът. На 3 ноември 1948 година първият автоматично управляван батискаф FNRS № 2 с бензинов поплавък се потопи на деветстотин метра дълбочина в открито море, недалеч от столицата на Сенегал — Дакар. Следващите подводни съдове от този тип FNRS № 3, „Триест № 1“, „Триест № 2“ и „Архимед“ неведнъж покоряваха морските дълбочини на повече от хиляда метра.

„Вадацуми“ принадлежеше към същия тип съдове и макар да се считаше за остарял в сравнение с американския „Алюминаут“ или френско-белгийския „Литий-марин“, но все пак по технически данни притежаваше максимална маневреност и продължителност на пребиваване под водата като всички съдове от този тип. Снабден с високоефективни свръхлеки водородни акумулатори, „Вадацуми“ беше постигнал рекорд за двадесет и четири часово пребиваване под водата с екипаж от двама души. Неговата гондола, дълга три и половина метра и с диаметър два метра и двадесет сантиметра, беше снабдена с каюти и дори с минитоалетна. Максималната скорост на „Вадацуми“ под вода достигаше седем възела, а средната — четири. Той можеше да извършва скоростно потопяване до четиристотин метра в минута. Снабден бе с подводни осветителни ракети и подводна телекамера с панорамен обектив и разполагаше със сигурна радиовръзка на ултра дълги вълни. Над палубата на „Тацуми-мару“ се вееше червен флаг, което означаваше „Огнеопасно!“ Въздухът миришеше на бензин. Бяло-червено-оранжевите бордови линии на „Вадацуми“ постепенно се потопяваха във водата.

Когато резервоарите се напълниха и червеният флаг беше сменен с жълт, от „Дайто-мару“ се отдели моторна лодка с шест души на борда. Двама от тях трябваше да останат на „Тацуми-мару“ за свръзка, а останалите — по двойки да извършат три поредни потопявания, всяко от които щеше да продължи по два часа и половина. Веднага след завръщането на празната лодка, „Дайто-мару“ даде сигнал и започна да се изтегля. На него остана ръководителят на комисията.

В същото време завършиха подготвителните работи за потопяването на „Вадацуми“. От палубата на батискафа Юуки бързо се прехвърли на „Тацуми-мару“ и махна с ръка на Онодера.

— Ще държа връзка с теб чрез радара — каза той. — Средната дълбочина тук е малко повече от четиристотин метра. Все едно отиваш на разходка.

— Не съвсем — Онодера посочи с пръст през рамо професор Тадокоро, който в този момент делово преминаваше по палубата. — Всички са твърде възбудени и казват, че ако им се удаде възможност, биха искали да надникнат в морската падина.

Екипажът на първата смяна се състоеше от професор Тадокоро и млад специалист от Управлението за морска промишленост. Онодера ги настани в гондолата и даде сигнал за тръгване. Механичните ръце се разтвориха и отблъснаха „Вадацуми“ от борда. По съществуващия обичай Онодера сложи пръсти в уста и свирна. От палубата на „Тацуми-мару“ изсвири в отговор Юуки. През четириметровия цилиндричен проход от вътрешната страна на поплавъка Онодера се спусна в гондолата и затвори люка.

— Да тръгваме! — каза той и като провери още веднъж работата на предавателя на ултра дълги вълни, се обърна към седящите в напрегнато очакване пътници и попита: — Е, удобно ли се настанихте? Илюминатори има пред вас и на кърмата. А ето и екранът на телевизора. Телекамерата с панорамен обектив, чийто ъгъл на обхвата е сто и четиридесет градуса, е поставена в носовата част.

Онодера намали осветлението и протегна ръка към лоста, за да отвори електромагнитните клапани. Предният и задният въздушни резервоари се отвориха. От „Тацуми-мару“ се виждаше как оранжево-бялата командна кула на „Вадацуми“ бързо изчезна в кипящата пяна на вълните.

Онодера включи двигателя.

Страничният винт над кърмата на поплавъка бавно започна да се върти.

— Дълбочина шестдесет метра. Започваме потопяването. Моля, хванете се за дръжките!

Онодера завъртя кормилото, което беше точно като на самолетите, и „Вадацуми“ като свредел се спусна надолу под ъгъл петнадесет градуса. В зрителното поле на носовите илюминатори на бавно въртящия се батискаф се появиха тъмни сенки. Двама водолази от „Тацуми-мару“, които бяха поставили шамандура над набелязаната цел, сега стояха на специална платформа. Макар че изолационните помещения на платформата бяха напълнени с азот, а не с хелий, на водолазите очевидно не им беше съвсем лесно да се крепят на малката площадка, намираща се на деветдесет метра дълбочина. Те се държаха за корабната верига на котвата, но неведнъж размахваха ръце, също като регулировчици на кръстовище.

Онодера включи подводната телекамера. Изображението беше чисто и ясно.

— Ако желаете, можете да направите видеозапис — каза той на професор Тадокоро. — Достатъчно е да натиснете това копче. Лентата е предвидена за запис в продължение на тридесет минути. Разполагаме с три ленти.

Професор Тадокоро и специалистът от Управлението за морска промишленост мълчаливо гледаха ту в екрана на телевизора, ту в илюминатора.

— Ето го, това е той! — възкликна изведнъж професорът. — Точно той.

Беше едва десет часът. Слънчевите лъчи падаха косо върху морската повърхност и слабо осветяваха дълбочината, но водата беше съвсем прозрачна и на екрана на телевизора се виждаше ясно бавно отместващия се тъмен силует на потъналия остров. Върхът му се открояваше като светло петно, а склоновете потъваха в мрака на бездната.

— Насочете се право към острова — заповяда професор Тадокоро, като включи видеозаписа. — И ако е възможно, продължавайте потопяването, без да изменяте положението на съда…

Като направляваше внимателно кормилото, Онодера с кратки и резки тласъци изведе батискафа от въртеливото спускане и като изви носа му към острова, на заден ход спря. След това, под същия ъгъл, без да се изменя положението на батискафа, започна потопяването. На екрана като на театрална сцена бавно се издигаше върхът на „безименния остров“. До него оставаха около триста метра. Професорът отново натисна копчето за видеозапис. Лентата започна да се върти с едва доловимо шумолене.

Онодера включи ехолота.

— Не се увличайте много със записа — каза той, като внимателно следеше треперещата стрелка на ехолота, която все повече приближаваше към червеното нулево деление, и показанията за скоростта на потъването. — По-нататък ще бъде още по-интересно.

На десет метра от върха Онодера даде внимателно заден ход. „Вадацуми“, запазвайки наклон от петнадесет градуса, отскочи назад.

— Да се потопим ли по протежение на склона? — попита Онодера.

— Хей, скъпи, не си играй с нервите ни! — прозвуча по ултра дългите вълни гласът на Юуки. — Мислех си, че ей сега ще се врежеш…

— Заобиколете върха — каза професор Тадокоро, — а след това се спуснете надолу по склона.

— Съобщение от „Дайто-мару“ — разнесе се глас от високоговорителя. — На изток от острова морското дъно образува наклон от три градуса. Дължината му още не е установена. Според морските карти дъното в този район е равно, а дълбочината му е със сто и осемдесет метра по-малка.

— Свличане ли има? — попита специалистът от Управлението за морска промишленост.

— Професоре — даде пълен ход Онодера, — как да си обясним, че при спадането на морското дъно с около двеста метра, не се е появила цунами?

— Не знам — промърмори Тадокоро. — Това явление е компенсирано с нещо друго, какво именно — не мога да си представя.

„От вчера казват само: «Не знам! Не знам!»“ — мислеше си Онодера.

На петдесет метра от върха „Вадацуми“ започна потопяване със скорост три възела в час. Преминаха деветдесетте метра. Дори и на тази дълбочина беше много светло. Ясно се очертаваха гънките на кратера на древен вулкан. Не беше дори необходимо да се включат прожекторите с далечен обхват на действие.

Без да се задълбочава в подробности, Онодера разбираше, че на морското дъно се е образувал остров, който дълго време се е намирал под водата, а след това за кратко време „се е издигнал“, за което свидетелствуваха следите от ерозията. Сега този пустинен остров отново се бе спуснал на дъното. Кратерът на върха му имаше диаметър около двеста-триста метра, а вътрешните му стени се спускаха почти отвесно надолу. По тях се забелязваше дълбока V-образна пукнатина. Тя беше явно от не вулканичен произход и бе възникнала след образуването на кратера. Ехолотът показваше, че вътрешната дълбочина на кратера е сто метра. Онодера си мислеше обезпокоен дали професорът няма да предложи да се спуснат в кратера. Направиха полукръг над острова, но не откриха признаци за скорошна вулканична дейност. Като студен блок островът стабилно лежеше на дъното, сякаш вечно е бил тук…

Онодера даде сигнал за потопяване. Като включи хидролокатора, той наведе носа на батискафа под ъгъл приблизително тридесет градуса спрямо склона на острова, превключи хидролокатора на ехо и каза по микрофона на високоговорителя:

— Юуки, потегляме… Дръж ни под наблюдение!

— Виждам ви добре — отговори Юуки. — Сега сте точно под мен.

Онодера завъртя ръкохватката. Зад дебелата стена на гондолата се чуваше шумът на водата. Чувствуваше се вибрацията на винта, който изтласкваше водата. Професор Тадокоро и младият специалист, след като притегнаха коланите към седалките, преместиха поглед от илюминаторите върху екрана на телевизора. В гондолата гърмеше ехото на хидролокатора: „Ко-н, ко-н“. „Вадацуми“ се спускаше по склона.

Стада от риби пресичаха екрана. От време на време се мяркаха силуетите на акули. В десния илюминатор се виждаше склонът на потъналия остров или по-точно върхът на подводния морски вулкан.

„Вадацуми“ се спускаше все по-ниско. Двеста метра, двеста и петдесет. Слънцето навярно се бе издигнало доста високо, защото наоколо ставаше все по-светло и водата зад стъклата изглеждаше яркосиня. Онодера почти не гледаше пиезометъра. В същност тази дълбочина беше разходка за „Вадацуми“. Триста метра. Онодера постепенно изравни батискафа. Склонът ставаше все по-полегат и плавно отиваше към синьо-виолетовото дъно. Температурата на водата беше петнадесет градуса. На екрана почти нищо не се виждаше и Онодера изключи телевизора. А когато изключи и електрическото осветление на гондолата, в илюминаторите нахлу прозрачна светлина. Дълбочина триста и петдесет метра. „Вадацуми“ почти хоризонтално вървеше към подножието на силно полегатия склон, който се губеше в мрака на дъното. Онодера увеличи скоростта до половин възел и изхвърли малко баластни топчета.

— Ето го дъното!

На пръв поглед по дъното нямаше никакви изменения. Едва забележим наклон, и то само ако се вгледаш.

— Съвсем очевидно е, че снижаването е станало скоро и преместването е било много рязко — каза специалистът. — Ето, погледнете тук!

— Хм, ясно е, че снижаването в този район пълзи надолу по склона — добави професорът.

— А не е ли по-точно да се каже, че тук се е извършило пропадане на земните пластове?

— Онодера-кун6, моля ви, вървете към източната страна на стръмния склон — каза професорът.

Когато изплаваха на повърхността, на „Тацуми-мару“ кипеше спор. Той се беше разгорял още преди момента, когато „Вадацуми“ изхвърли баласт и започна да изплава на повърхността, като съобщи за това по ултра дългите вълни на „Тацуми-мару“ и „Дайто-мару“. Механичните ръце захванаха „Вадацуми“ и „Дайто-мару“ с много малка скорост се отправи на изток. Започна подготовката за второто потопяване. Докато запълняха изолираното помещение с нов баласт и сменяха видеолентата и авто регистраторите, спорът на кораба достигна своята връхна точка. Още малко и учените щяха да се нахвърлят един срещу друг с юмруци. Професор Тадокоро упорито настояваше на това, че границата между наклонения участък на шелфа и възвишението е почти изчезнала. Специалистът по морска промишленост го подкрепяше, но считаше, че до неотдавна тя е съществувала. Достатъчно доказателство за това е разголеното обширно пространство.

По това време подготвиха „Вадацуми“ за второто потопяване в самия участък на шелфа. На борда бяха Юкинага и вулканологът. Много бързаха, дори взеха обеда със себе си в батискафа. Онодера, както и предишния път, направи скоростно потопяване до шестстотин метра дълбочина, а след това се спуснаха по склона на дълбочина хиляда осемстотин и петдесет метра. Двамата учени, като видяха картината, която се разкри пред тях, се развълнуваха. Дори винаги спокойният Юкинага загуби своята невъзмутимост и издаде някакво възклицание.

Когато батискафът изплава на повърхността, започна слабо вълнение. Повдигнаха „Вадацуми“ на кърмата и „Тацуми-мару“ даде пълен ход.

— Третото потопяване е отложено за утре — каза професор Тадокоро. — „Дайто-мару“ ще изследва измененията в Бонинската падина, която е на сто и двадесет километра оттук. Ще се опитаме да се потопим на дъното на падината. Надявам се, че батискафът ще издържи, нали?

— Теоретично той може да се потопи на десет пъти по-голяма дълбочина — отговори Онодера. — Преминал е невероятни изпитания при удар в хидродинамичния басейн на корабостроителната фирма „Ай“.

7

На другия ден…

Този път и двата кораба следяха „Вадацуми“, който под спокойната морска повърхност се насочи към морската бездна и започна да потъва. Пасажери бяха професор Тадокоро и доцент Юкинага. Долу, на дълбочина няколко хиляди метра, беше царството на непрогледния мрак. Там, на дъното, температурата на водата се понижаваше почти до нула, а налягането върху човешката длан достигаше сто тона.

Чувствуваше се всеобщо напрежение. Онодера ръководеше потопяването в падината особено внимателно. Потъваха със скорост четири километра в час. Отначало Онодера използуваше низходящо течение, но на сто метра под морската повърхност вече започна един почти неподвижен свят. Изчезнаха стадата от риби — обитатели на горните слоеве на водата.

„Вадацуми“ премина през облаци светещи микроорганизми, наподобяващи падащ сняг. Мяркаха се дълбоководни медузи и светещи риби. На дълбочина около седемстотин метра изчезна дори и смътната светлина зад илюминаторите, а вече на хиляда метра батискафът навлезе в царството на мрака. Ставаше студено. Върху вътрешната страна на гондолата влагата се отлагаше на едри капки.

— По-добре ще е да се облечете — каза Онодера. Приборите в батискафа светнаха със зеленикава светлина. На дълбочина хиляда и петстотин метра Онодера включи прожекторите. В лъчите им водата едва доловимо се полюшваше и обгръщаше „Вадацуми“ със сиво-зелена мантия. От време на време наоколо преминаваха чудновати дълбоководни обитатели, но не проявяваха никакъв интерес към странния пришълец. Като фойерверк пламна и се разпръсна ято светещи скариди и медузи. Нещо непознато, черно и огромно, шаваше на границата между светлината и мрака.

— Три хиляди метра — съобщи Онодера, като гледаше показанията на пиезометъра. — Отляво започва склонът към морската падина. Разстоянието е единадесет километра, наклонът е двадесет и пет градуса.

Фотонно-мазерният хидролокатор неприятно прищракваше с отразения звук и ясно рисуваше върху Брауновата тръба релефа на далечното морско дъно.

Съдейки по картата, континенталният склон на морската падина трябваше да бъде много стръмен, а в действителност бе доста полегат, като точно на това място най-големият наклон бе тридесет градуса. А склонът откъм страната на Тихия океан бе още по-полегат — приблизително десет-петнадесет градуса. Само на отделни места в дълбоките долове наклонът достигаше петдесет-шестдесет градуса.

Когато уредът за измерване на дълбочината показа, че до дъното остават четири хиляди и петстотин метра, Онодера изключи ехолота. В гондолата се възцари мъртва тишина. На такава дълбочина „Вадацуми“ запазваше стабилно равновесие, сякаш беше неподвижен. Само ако се погледнеше през илюминатора, щяха да се забележат летящите нагоре фигури на подводните обитатели, които показваха, че стоманеното елипсовидно тяло непрекъснато потъва със скорост метър и половина в секунда. Температурата в каютата бе шестнадесет градуса по Целзий, а на водата три градуса. Доцент Юкинага старателно се загърна. Заработи сушителят и всички капчици от вътрешната страна на стените изчезнаха. Пиезометърът показваше четиристотин и двадесет атмосфери налягане, което продължаваше да се увеличава. В гондолата беше тихо и мрачно.

Пет хиляди метра… Юкинага помисли, че се задушава. Струваше му се, че с цялата си кожа усеща прекомерната тежест на водата. Налягането на водната маса върху гондолата беше няколко стотици хиляди тона. Доцент Юкинага изплашено се огледа, беше доловил неясен шум.

— Нищо страшно няма — успокои го Онодера, досетил се за състоянието му. — Поради ниските температури се обаждат детайлите от инсталацията за закрепване на гондолата. Да включа ли радиатора?

— Не — каза професор Тадокоро. — Вече сме близо до морското дъно.

— Дълбочина пет хиляди и седемстотин метра — погледна пиезометъра Онодера. — До морското дъно…

Фиуу… и звуковата вълна се изстреля надолу. Ехото веднага се върна.

— Остават хиляда деветстотин и петдесет метра… Дъното е равно.

Живите същества, които се отразяваха в илюминатора, бяха почти изчезнали. Понякога в блясъка в прожектора отплуваха надалече дълги, подобни на змиорки призраци. Това бяха дълбоководните медузи с поразителна приспособяемост. Но само да се изключеше прожекторът, ставаше тъмно като в рог и тук-там проблясваха като звездички светещите микроскопични организми. Температурата на водата се беше понижила до едно цяло и осем десети градуса, а в гондолата — до тринадесет. Хронометърът отчиташе час и четиридесет и две минути от потопяването на гондолата във водата.

— Седем хиляди метра…

— А това пък какво е? — едва чуто попита Юкинага. Морска котка ли е?

Същество подобно на огромна завеса бавно отплува, като закриваше левия илюминатор.

— Не може да бъде… — промърмори професор Тадокоро, — много е грамадно за живо същество. За да премине ивицата светлина, му бяха необходими пет-шест секунди, което показва, че дължината му е около тридесет метра.

— Ще се опитаме ли с хидролокатора да проверим какво е? — попита доцент Юкинага.

— То вече отплува нагоре — отговори Онодера. — А скоро ще бъдем на дъното.

Той натисна превключвателя, с който се отделяше баласт. Последва глух шум и скоростта на потъването се намали. Но изведнъж нещо силно блъсна „Вадацуми“. Носът му се измести с двадесет градуса на ляво, а после с тридесет на дясно.

— Какво става? — почти извика Юкинага. — Авария ли има?

— Не — Онодера се усмихваше хладнокръвно. — Изглежда е дълбоководно течение.

— На такава дълбочина? — учуди се професор Тадокоро. — И толкова силно?

— Не знам — каза Онодера. — И преди сме наблюдавали нещо подобно, но толкова силно за първи път ми се случва. Ако това е морско течение, би трябвало скоростта му да е повече от три възела и половина.

— Толкова много ли? — недоверчиво попита доцент Юкинага. — На дълбочина седем хиляди метра такова бързо течение?

— Каква е причината не знам — повтори Онодера. — Ширината на потока бе сто и петдесет метра.

След като „Вадацуми“ благополучно премина този пласт, Онодера включи хидро ракетата и отново обърна батискафа право на юг. Друг страничен удар не се появи.

— До дъното остават четиристотин метра — обяви той, като не снемаше поглед от приборите и малко по малко започна да изхвърля баласт. Скоростта на потъване намаля — от метър и половина на метър и двадесет сантиметра, на един метър, още по-малко… С едно завъртане на ръчката двата винта заеха вертикално положение. Батискафът с тихо бръмчене все повече и повече забавяше спускането. Моторът спря, когато скоростта достигна половин метър в секунда. Продължаваха бавно да потъват. До дъното оставаха петдесет метра. Гондолата леко потръпна и се олюля от спускането на предпазната котва. Поради отделянето на баласт, скоростта на потъването падна до двадесет сантиметра в секунда.

— Показа се — въздъхна доцент Юкинага.

При кръстосването на лъчите от носовия и кърмовия прожектори се появи неясен жълто-кафяв кръг. Постепенно светлината се засилваше и контурите му се очертаваха по-добре. Тук-там над него кръжаха малки мътни кръгове, които наподобяваха гевреци, образувани от неотдавна изхвърлените баластни топчета. Предпазната котва се заби в дъното. Батискафът постепенно преустановяваше потъването и накрая спря на метър и половина от дъното.

Когато едва забележимото течение започна да отнася жълто-кафявата мътилка, съвсем ясно се очерта студената пустиня на морското дъно. Лъчите на всички прожектори падаха отвесно, без да се разсейват. До самото дъно водата изглеждаше тъмновиолетова, почти отговаряше на човешката представа за морска бездна. Непрогледен мрак плътно настъпваше от всички страни към осветеното пространство. Водата в морската падина беше съвършено прозрачна.

„Вадацуми“ висеше във водата като неподвижен балон, завързан с къса котвена верига. Той беше замрял като живо същество, удобно застанало на последното звено на веригата, или наподобяваше йога, седящ в поза на съзерцание на края на хвърлено във въздуха въже… Шестте му очи изпускаха шест снопчета светлина. Великата мъртва тишина на гигантските морски дълбини притискаше от всички страни тази крехка черупка, която понасяше върху себе си налягане от осемстотин атмосфери. Дори и плътността на водата беше с четири процента по-висока от обикновената. Огромна маса вода тегнеше над обширното пространство на дънната пустиня, покрита с лепкава кал. Температурата в гондолата се понижи до дванадесет градуса, а на водата — градус и половина. Тримата пасажери, потиснати от непосилното бреме върху плексигласовите илюминатори с диаметър петнадесет сантиметра, едва дишаха.

— И така — проговори Онодера с пресипнал глас, — намираме се на дъното на морската падина. Дълбочината й е седем хиляди шестстотин и четиридесет метра.

Сякаш събудени от неговия глас, двамата учени възбудено зашепнаха.

— Ето там — професорът посочи с пръст.

Доцент Юкинага кимна. По дъното от запад на изток се простираха вълнообразни следи.

— Неотдавна — започна доцент Юкинага — тук от запад на изток е преминал внезапен и достатъчно силен дълбоководен придънен поток. А там има стари вълнообразни следи, преминаващи от юг на север.

— А онова какво ли е? — попита професор Тадокоро. — Толкова дълго, приличащо на канавка.

— Не разбирам — поклати глава доцент Юкинага. — Не е ли следа от някакво животно?

— Нима считате, че морското дъно се обитава от такива огромни голи охлюви! — възкликна професор Тадокоро. — Дебели по няколко метра.

В гондолата на няколко пъти прищракна фотоапарат и на дъното пробляснаха къси пламъчета. Професор Тадокоро стискаше в ръцете си силно чувствителен гравитомер.

— Ще можем ли да се придвижим на такава дълбочина? — попита Юкинага. — Напред и надясно под ъгъл седем градуса.

Онодера включи телевизора и изхвърли малко баласт. Зад илюминатора отново се вдигна мътилка. „Вадацуми“ едва-едва се дигна, така че корабната верига само леко потрепера. С помощта на хидро ракета Онодера внимателно завъртя кораба, заобиколи котвената верига и насочи батискафа с минимална скорост напред.

Мътилката постепенно се утаи, при което на морското дъно се откри дълъг ров с ширина седем-осем метра. Той приличаше на следа от пропълзяването на огромно животно или от търколил се огромен камък.

— По-нататък има още… — измърмори под носа си доцент Юкинага. — И много…

— Какво е това според вас? — попита професор Тадокоро.

— Нищо не разбирам — поклати глава Юкинага. — Два-три пъти съм слизал в морски падини, но такова нещо виждам за първи път.

Широки ровове пресичаха морското дъно от изток на запад. Беше трудно да се определи дължината им, а ширината беше от четири-пет до осем-девет метра. Сякаш нещо се бе придвижило по морското дъно. Гигантско нещо, непознато досега…

— Намираме се на дълбочина седем хиляди и деветстотин метра — съобщи Онодера. — Наклонът на дъното става по-стръмен.

— Водата помътнява — забеляза професор Тадокоро.

Наистина, видимостта значително се влошаваше. Под светлината на прожекторите можеха да се видят само облаци мътилка. Изведнъж с внезапен удар носът на кораба се повдигна нагоре. По инерция батискафът отскочи на двадесет метра. След което започна да се люлее надлъжно.

— Всичко наред ли е? — попита Юкинага, като се вкопчи в седалките. Под мъждукащата светлина на лампата върху челото му се виждаха едри капки пот.

Вместо отговор Онодера притегли към себе си ръчката и повдигна батискафа с още тридесет метра. Веднага надлъжното клатене намаля.

„Да съществува такова силно течение по дъното на морската падина на дълбочина осем хиляди метра, за каквото дори и в учебниците не може да се прочете! Та това е откритие!“ — помисли си Онодера.

На разстояние шестдесет метра от дъното той върна кораба в хоризонтално положение. Люшкането почти престана.

„Вадацуми“ измина вече три километра, а краят на падината все още не се виждаше. Нейната ширина в най-тесните участъци достигаше няколко десетки километра. Разстоянието до дъното беше около шестдесет метра, а видимостта не превишаваше десет метра. Бяха изминали повече от три часа след потопяването.

— Спрете! — почти извика професор Тадокоро.

Онодера даде заден ход, след което изключи двигателя. По инерция „Вадацуми“ малко се потопи. И макар колебанието на водата, предизвикано от въртенето на винта, да беше престанало, височината на пиковете върху лентата на осцилографа не се понижи.

— Ще се спуснем ли още веднъж до дъното? — попита Онодера.

Батискафът продължаваше бавно да се потопява.

— М-да — неуверено промърмори под нос професор Тадокоро.

— Може да пуснем осветителната ракета.

— Добре, пуснете я.

Онодера отвори капака на кутията, в дясно от пулта за управление. Той си представи как сребристият цилиндър ще изскочи веднага от поплавъка и косо, с ръмжене ще тръгне нагоре, оставяйки след себе си дълга опашка от пяна, и дръпна лоста. След едва доловимото сътресение в горната част на екрана се появи ослепително ярко кълбо. Като пускаше огромни мехури, то бавно заплава по диагонала.

Двете прилепени към илюминаторите фигури изразяваха безмълвно учудване. Онодера, който гледаше екрана на телевизора, където картината се менеше с изключителна бързина, също беше изумен.

От дъното се вдигаха причудливи мътни облаци, които се осветяваха от мощните лъчи на бяло — синкавото слънце. Наоколо нямаше нищо друго, освен тази кълбеста облачност в морското небе. Оказа се, че и тук, на такава страшна дълбочина, мътните облаци се вълнуват, дишат…

— Онодера, вие…

Но без да чува професора, Онодера натискаше лоста за изстрелване на следващата ослепителна ракета. Като забеляза, че дъното, изобразено на екрана на ехолота, помътня, той бързо включи фононно-мазерния хидролокатор.

И изведнъж стана нещо съвършено неочаквано.

Остро насочената вълна с висока енергия проби шестдесетметровата дълбочина и премина по-нататък през слоя, който всички до този момент бяха приемали за морско дъно, и след сто метра описа релефа на истинското, твърдо морско дъно. А на дълбочина шестдесет-седемдесет метра хидролокаторът показа смътно, замъглено изображение.

Онодера едва не извика, че това е рохкав слой. Но откъде би могъл да се вземе той на дълбочина осем хиляди метра. Та нали ехолотът дава изображение на така нареченото „псевдо дъно“ само на дълбочина от петдесет до триста-четиристотин метра. Това става в резултат от изплуванията и потопяванията на планктона? А тук? Нима натрупаните облаци от мътилка играят ролята на планктон?

— Можете ли да се потопите още по-ниско? — попита професор Тадокоро, като се вслушваше във всяка дума на Онодера.

— А не е ли опасно? — намеси се Юкинага.

— Да се спуснем още петдесет метра — предложи Онодера. — Измерителната апаратура за определяне на температурата, плътността на водата и съдържанието на морските соли ще може да спуснем с още петнадесет метра по-ниско.

— Внимателно само… — промърмори професорът. — Бъдете готови всеки момент за изплаване.

Онодера източи от регулатора малко бензин и „Вадацуми“ започна бързо да се снижава.

— Плътен активен слой — каза професор Тадокоро. Температурата е един градус и седем десети. Съвсем малко по-висока от обикновената.

— А този слой се простира от юг на север — забеляза доцент Юкинага.

— Плътността е едно цяло и петдесет и три хилядни! — изуми се професорът. — Та това е много повече от максималната плътност на морската вода!

— А плътността на солите — доцент Юкинага изведнъж се запъна. — Но естествено тя би трябвало да бъде по-висока. Нали в нея се съдържат голямо количество йони на метали, особено на тежките метали.

— Да се вземе проба от морската вода! — разпореди професорът.

Като пускаше третата осветителна ракета, Онодера изведнъж инстинктивно почувствува някаква опасност и изхвърли голямо количество баласт. Кълбата от мътни облаци рязко се отдалечиха към дъното.

— Какво правите? Та нали още…

В този миг дълбоководна придънна вълна със страшна сила удари „Вадацуми“ отстрани. От този удар той се завъртя на деветдесет градуса и в наклонено положение се измести с няколко метра встрани.

„Земетресение — помисли си Онодера. — За първи път изпадам на дълбочина в такова затруднено положение. Да не би…“

Гондолата се клатеше със скърцане. Онодера изхвърли баласт. След това съобрази, че част от колебанията на кораба са от провисналата корабна верига и от дебелото въже с бордовите прибори. Като вдигна едновременно приборите и веригата, той включи двигателя. Внезапно люшкането се прекрати. Онодера обърна батискафа на сто и осемдесет градуса. Скоростта на изплаване се оказа неочаквано малка. И именно тук Онодера забеляза, че вторият слой баласт поради неизправност на клапаните е останал не изхвърлен. Значи батискафът е започнал да изплава само защото са отрязали предпазната котвена верига.

— Да изплаваме — Онодера вече се беше овладял и гласът му звучеше спокойно. — От кораба съобщиха, че на повърхността на морето е започнало вълнение.

„Вадацуми“ се издигна на осемдесет метра над развихрените мътилки. Долу под тях по дъното бушуваше течение с висока плътност и неизвестен произход. То изпълваше най-дълбоката част на падината. „Вадацуми“, самотен, захвърлен в съвършено прозрачната чернота на бездната, поемаше обратен курс.

С освободена котва той наподобяваше балон, който увеличава с всеки метър скоростта си, устремен към едва мъждукащата някъде горе, на височина осем хиляди метра, светлина.

За да облекчи теглото, Онодера пусна останалите три осветителни ракети.

В този миг той съвсем осезателно усети стихията, в която се намираше. Светлината с мощност няколко десетки хиляди вата освети прозрачната, безкрайна и необятна морска шир. Отпред, отзад, отляво и отдясно — стена от съвършено неподвижна вода, притисната от своята собствена тежест от осемстотин атмосфери. На няколко километра наоколо нищо не закриваше зрителното поле. Някъде в далечината, от лявата страна на борда, на границата на светлинния кръг, чернееше, сякаш се разтваряше в тъмнината, склонът на морската падина. И това бе всичко, останалото прозрачна, студена стена от вода.

Онодера си представи гигантския, почти стокилометров разлом на земната кора. Той се простираше на много хиляди километра от тридесет и осмия градус южна до петдесет и третия градус северна ширина. Във вдлъбнатината на тази необятна и невероятна канавка, намираща се на дъното на океана, през тропиците, далече на север към бреговете на Камчатка проникват студените води на антарктическите полета.

Японската падина!

Една от най-дълбоките падини в света, простираща се на седем хиляди метра дълбочина под изпълнените със светлина и ветрове простори на Тихия океан. А там, на дъното на тази бездна, сега явно нещо става, нещо се заражда.

Гигантският студен змей на мрака, простиращ се от крайния юг до крайния север, като преодоляваше тежестта на чудовищното си налягане, едва забележимо потръпваше кожата си, сякаш още малко и щеше да се загърчи в конвулсии…

Но какво става там, какво?

Като гледаше изчезващите в безбрежната бездна на мрака звездички, Онодера почувствува цялото величие на океана и на скритото в него чудовище. Човек в сравнение с тях е песъчинка, а знанията му са нищожни.

Леден студ притисна гърдите му. Той усети прекомерното бреме на студената морска вода, усилвано от съзнанието за собствената безпомощност. Но какво може той? Другите двама, намиращи се в гондолата, трябва да са го почувствали също. Дори дишането им стана едва доловимо. Погледите им бяха приковани към мрачнозелените кръгове на малките илюминатори.

Какво ли се зараждаше там?