Потъването на Япония

1

Онодера представи доклада си на началника на Управлението и когато напускаше стаята, онзи го извика.

— Онодера-сан! — началникът сякаш си беше спомнил нещо.

Онодера се обърна и видя, че листовете с доклада лежаха непокътнати, както ги беше оставил. Началникът му, когото наричаха Йошимура, като чукаше с края на молива по върха на зъбите си, мислеше нещо и погледът му се рееше в небесата.

— Какво има? — попита Онодера.

— Хм… Ти в къщи ли се връщаш?

— Да — Онодера се засмя неопределено. — Искам да използувам до края прекъснатия си отпуск. От други ден…

Началникът се изправи, пристегна връзката около яката на лятната си риза и излизайки, каза на секретарката, която пишеше на пишеща машина с шрифт „хирагана“:

— Излизам и днес няма да се връщам. Материалите от конструкторския отдел съм прегледал и парафирал. Предай ги в подводния отдел.

Онодера отвори вратата пред него.

— Да изпием по чаша бира? — предложи началникът Йошимура. — Или да се разходим из Гиндза? А?

— Бира… Сега в такава горещина по-добре студено кафе — отговори Онодера.

— В такъв случай да си убием някъде времето на кафе — весело каза Йошимура, като натискаше бутона на асансьора. — Знаеш ли бар „Мирт“, който се намира на западната страна на Гиндза?

— Да, чувал съм за него. Веднъж момчетата от Компанията за морска промишленост „Юджима“ ме поканиха, но тогава не отидох.

— Там има едно хубаво момиче — младо, съвсем дребничко на ръст, при това необикновено интересно.

„Защо ли се съгласих? — мислеше си Онодера. — Бих предпочел да отида да се наспя, а не да пия. Може би така трябваше да му кажа“. В асансьора беше задушно и влажно. Няколко служители от чужди фирми, явно търговци, ако се съдеше по костюмите и връзките им, оживено разговаряха по протежение на всичките десет етажа.

„Веднъж да се върна да се наспя… — мислеше си Онодера, излизайки от асансьора. — И тиха музика с удоволствие бих послушал. Франк, Дебюси… Или пък да се натряскам…“

Навън двамата мъже почувствуваха горещината, която се сипеше от небето като истинско стихийно бедствие. Онодера мигновено се покри с пот. Ризата му, която до този момент приятно охлаждаше тялото, стана мокра и гореща. Сякаш нечии влажни и лепкави ръце го бяха сграбчили така, че той дори, потръпна от отвращение.

— У — уф — въздъхна началникът, изглежда и той чувствуваше същото. — Кошмар! Да вземем кола.

Преди да влязат в таксито, земята под краката им леко потрепера.

Онодера кимаше с глава, загледан в оставащата назад улица. Високо в небето се издигаше сградата на обединената Яесу-Токийска централна гара, а наоколо в Мариноучи и на Гиндза като щръкнали огромни книги стърчаха високи сгради от алуминий и стъкло. Тези здания на височината на двадесетия етаж се съединяваха помежду си с коридори или с висящи над улиците скоростни магистрали, а от покрива на гарата точно в тази минута се издигаше стоместен аеробус с две двойки перки и се насочваше към аерогарата.

Този град растеше все по-нагоре. А хората оставаха долу или слизаха още по-надолу да живеят сякаш в низина, където никога не грее слънце, във вечно влажни и затънтени места, където нещо постоянно гние, нещо, което е нагорещено, което не е в състояние да се измъкне. Блед, уродлив живот, който смуче сокове в процеса на превръщане на органичната материя в неорганична и разпространява задушаваща топлина и миризма…

Таксито сви в широка подземна улица. Слязоха. В ляво имаше колонка за такси, а отдясно, зад бледозелените стъкла на витрините се простираха магазини и тротоари. Тук продаваха само скъпи и разкошни вещи. Беше тихо и безлюдно. Синтетичната тъкан, която покриваше пода, поглъщаше шума. Стените също бяха облицовани със звукопоглъщащи материали. Йошимура кривна по тесен коридор между златарски и галантерийни магазини. Някъде се мярна фирмата „Мирт“, но Онодера не й обърна внимание. Той почувствува под краката си, че килимената пътечка потреперва. Осветлението ставаше все по-мъждиво, докато зад завоя стана съвсем тъмно и само в далечината се виждаше кехлибарено осветена врата.

— Добре дошли!

В тъмнината до вратата нещо се размърда и пред тях се появи момче, облечено в черен смокинг.

— Вашите вещи за гардероба?

— Нямаме нищо.

Йошимура бързо продължи навътре, момчето тръгна пред тях. Преминаха по пухкав виненочервен килим, между слабо блещукащите стени. Вътре седнаха в удобни кресла. В саксията до тяхната маса растеше ветрилообразна палма. Разнасяше се тих, приятен музикален фон. На стената имаше абстрактна гравюра, осветена от бледосиня светлина.

— Кого виждам! И то толкова рано?

Неизвестно кога и откъде се беше появило изящно миниатюрно момиче, облечено в бяла минипола от акулова кожа.

— Убийствена горещина — промърмори Йошимура, като с рязко движение се изтри с напарфюмираното с одеколон йошибури7. — Как е в Татешима? Кога се завърна?

— Не съм ходила там. Казват, че сега тези райони не са съвсем безопасни.

— Страхуваш се от земетресение? Та нали Татешима е по на юг от Мацуширо.

— Вече и в района на Комуро земята се клати.

— Джин и тоник — каза Йошимура на келнера, като си палеше цигарата.

— Джин — присъедини се Онодера.

— Запознайте се — Онодера, служител в нашата фирма. А това е Юри-сан.

— Приятно ми е — каза Юри. — Какво работите?

— Управлявам дълбоководен кораб — отговори Онодера.

— О! Подводница?

— Това не е военен кораб, а малък съд, който може да се спуска и да плава на дълбочина повече от десет хиляди метра — обясни Йошимура.

— Потресаващо! Щом командувате такъв кораб, сигурно можете да се спускате и с акваланг.

— Да, гмуркам се — засмя се Онодера.

— Не бихте ли ми обяснили някой път как става това? Разправят, че било опасно.

— Дойде ли Мако? — попита Йошимура, като държеше чашата с коктейл джин — тоник.

— Току-що. Сега навярно се гримира.

— Повикай я тук. Искам да чуя как е завършила срещата й по голф с Навага.

— Мисля, че е загубила, защото си мълчи. Ако беше спечелила играта, не би могъл да я надприказваш.

Юри стана, постави ръка върху рамото на Онодера и като го гледаше в очите, попита:

— Наистина ли ще ме научите? Кога?

— Когато съм свободен — отговори кратко Онодера.

В това време дойдоха нови посетители. От полумрака сякаш изникнаха тънките фигурки на хостесите8. Онодера неспокойно се огледа, здраво хвана чашата със зеленикавата течност, в която плаваха стопяващите се късчета лед, и изпи на две глътки питието.

— Желаете ли да повторите поръчката? — попита сервитьорът.

Онодера кимна.

Дойде друга хостеса, кимна леко на Онодера и като седна до Йошимура започна нещо да му шепне. Изглежда го питаше за някой клиент. Докато мълчеше, Онодера си взе с пръсти от солените фъстъци и на една глътка изпи питието. Той скучаеше. И отишлата си Юри, и седящата до Йошимура хостеса с кестенява перука, се отличаваха с красота и изящество, но върху техните младежки лица — момичетата не бяха на повече от двадесет и три, двадесет и четири години — лежеше сянката на умората. Скъпи шикозни дрехи и повехнала кожа. Държаха се прекрасно, но някак си язвително.

Печелеха вероятно тройно, четворно повече от него и въпреки това изгаряха от неутолима жажда. Конкуренцията, завистта, ревността, парите, неудържимото желание към разкош, всичко това ги терзаеше, изгаряше отвътре. Нещо в тях дразнеше Онодера.

Млади и очарователни, тези блестящи момичета въпреки своята младост вече не умееха да се радват. Техните сърца не познаваха задоволство, както не познава засищане утробата на звяра. Те се уморяваха от собствените си желания, които постоянно и изкуствено възбуждаха в тях. Някъде в дълбочината на очите им се появяваха първите признаци на мрачно безизразна скука. В същото време те говореха умно по различни въпроси, но в нито една от тях не се чувствуваше интелект. Какво да се прави, трябва още малко да се потърпи… Онодера бе обхванат от униние, беше му противно и той отново хвана чашата. Какво ще излезе от това първокласно заведение на Гиндза, ако се поразровиш по-надълбоко? Кои са тези, които превръщат малките създания в ненаситни и жалки скъперници? Може би политиците, хората на изкуството? И едните, и другите. Всички взети заедно. И парите, които прахосват като безумни.

„За да издържа тук, трябва мъничко да съм пийнал“ — помисли си Онодера и пресуши нова чаша. В сърцето си почувствува лека топлинка.

— Как красиво пиете! — възхити се хостесата, която седеше до началника Йошимура. — Впрочем при такова телосложение…

— Нали искахте да разговаряте с мен? — прекъсна я Онодера, обръщайки се към Йошимура.

— Какво? — началникът бе искрено удивен. — Ах, да. Но мисля, че е по-добре по-късно. Ти бързаш ли за някъде?

— Може и малко по-късно — кимна Онодера. — За работа ли ще говорим?

— Съвсем не — Йошимура поклати глава. — Да беше се оженил, а?

— У — уф! — хостесата се изсмя с див глас. — Добре казано! — Още ли не е свършил вашият ергенски живот?

— Слушай, заеми се с нещо друго — каза Йошимура на хостесата, сякаш даваше наставления на дете.

Изведнъж Онодера почувствува замайване, главата му сякаш се изпразни и той си взе от фъстъците.

— Имаш ли си любима или годеница? В къщи не ти ли говорят за това?

— Засега не — поклати глава Онодера. В момента той мислеше само за едно — дали не е изписана скука на лицето му.

— Сигурно знаеш, че нашата фирма увеличава основния капитал и се готви усилено да разшири отдела по разработка на суровините. Но нека си остане само между нас. Аз мисля, че ти в този отдел ще заемеш доста важна длъжност. Така да се каже, ще извършиш скок през главите на другите. Аз вече подсказах за тебе. Има само едно „но“ — твоето семейно положение. Жененият човек изглежда по-солиден, на него повече му се доверяват.

— Значи ще трябва да работя на сушата? — попита Онодера, макар че вече знаеше отговора на началника си.

— Да, няма да се люшкаш вечно в батискафа. Аз смятам, че си напълно узрял за умствена работа.

Онодера енергично загриза един фъстък. Той почувствува как внезапно възникналото замайване започна бавно да преминава. По ръцете и краката му се разля топлина и поради това отново започна да губи настроение. „Може би се дължи на атмосферното налягане“ — помисли си той.

— Съгласен ли си да се срещнеш тази вечер? — попита с безгрижен тон Йошимура, като се облягаше в креслото.

— С кого?

— Общо взето, това ще бъде сгледа.

— Ха! Дори не зная…

— Ако си съгласен, тази вечер…

Ръката на младия човек застина с фъстък до устата.

— Тази вечер? — ококори очи Онодера. — В такъв вид?

— Това не е важно. Впрочем тя е на двадесет и шест години. Невероятна красавица, но и малко своенравна. Но ти би… Мисля, че ако е с теб…

Онодера започна да се безпокои от тона, с който разговаряше началникът му. При него заповедта беше под формата на молба. Йошимура се падаше далечен роднина на една знатна фамилия. След като бе завършил с отличие известен университет, той се устроил в държавно учреждение, където прекарал две-три години. Поради някакви обстоятелства го напуснал и започнал работа във фирмата КК по разработка на морските шелфове.

Всичко това не интересуваше особено Онодера, но се бе пуснал слух, че в съдбата на Йошимура важна роля е изиграла една значима политическа фигура. Той бе поставен добре във фирмата и бе напълно подходящ за ръководна длъжност. Висок, широкоплещест, красив мъж, той правеше впечатление. Но сега фирмата за изследване на морското дъно КК бе взела решение да удвои милиардния си капитал и Йошимура съответно искаше да разшири рамките на своята собствена дейност. На Онодера му стана ясно, че между проектите на фирмата и предложението за женитба на Йошимура съществува някаква връзка. Дълбоко в душата си началникът кроеше нещо… Но той не само го съветваше да се жени, а сондираше ще стане ли негов помощник, давайки му да разбере, че решаващо ще бъде само послушанието му. Разбира се, за своята заинтересованост той говореше не пряко, а с намеци, защото, ако Онодера не реагира по желания начин, всеки момент играта може да се прекрати. Онодера се усмихна в себе си. Чиновниците — бивши или сегашни — са странни хора. Конкуренцията ги води до умопобъркване. Те си имат само една грижа — да пробият нагоре, а там или да се качат някому на главата, или, ако не стане така, да насадят някого върху себе си. Всичко това беше чуждо на Онодера. Но може би под влияние на лекото опиянение у него се появи желание да проникне в мислите на Йошимура. Много самодоволен изглеждаше този човек.

— От какво семейство произхожда? — попита Онодера.

— Тя е най-голямата дъщеря на провинциален род — отговори Йошимура нарочно небрежно, но с явното намерение да разучи своя подчинен. — Семейството й има доста голямо състояние. Макар да са провинциалисти, нравите им са твърде свободни. Баща й е завършил университет в Европа, а самото момиче също учеше зад граница и се върна в Япония преди две-три години. След всичко, което чу да не се стреснеш?

Като каза това, началникът Йошимура силно се разсмя. После махна с ръка на приближаващата се хостеса.

— О! — възкликна в отговор миниатюрно миловидно момиче. — Каква изненада! Не сме се виждали откакто бяхте в Кавана. Колко време мина оттогава.

— Казват, че си загубила мача — подхвърли Йошимура.

— Просто не ми провървя.

— Какво пък, за да може топката да излезе от гъстата трева и да влезе точно в определената трапчинка, е необходима истинска сполука, както веднъж ти се случи.

— Казвам се Мако. Приятно ми е.

Девойката, която беше облечена в дрехи със златист светлокафяв цвят, рязко се поклони и седна до Онодера.

— Това е Онодера-кун… — каза Йошимура.

— А! — неочаквано възкликна момичето и веднага хвана ръката на Онодера, подаваща се изпод ризата с къс ръкав, и я помириса. — Мирише на море. Увличате се от яхти, нали?

— Той плува под водата — каза началникът.

— О, това сте вие! — Мако ококори от изненада очи. — От Йошимура-сан съм чувала за вас и много исках да ми видя. Радвам се да се запозная с вас.

— Благодаря — Онодера леко се усмихна.

— Ще пиеш ли нещо? — Йошимура вдигна ръка. — Може би коняк?

— За коняк е още рано. Коктейл.

Леката музика притихна. В полумрака лампите по масите изглеждаха ярки като фенери. Осветиха сцената и засвири малък джазов оркестър. Инструментите звучаха приглушено, почти интимно.

— Правете си компания, аз ще се отделя за малко — каза Йошимура и стана.

Като останаха само двамата, Мако, която изпълняваше ролята на хостеса, наведе очи като ученичка. Тя беше на около двадесет години, а може би и на по-малко. Съвсем като наивно дете. На лицето й имаше загар с пшеничен цвят. Брадичката й все още беше по детски закръглена. Когато погледът й се срещна с този на Онодера, тя се усмихна и попита:

— Ще танцуваме ли?

— Не… — също се усмихна Онодера. — Не умея. На дансинга танцуваха само две-три двойки. Онодера ги погледна без всякакъв интерес.

— Това заведение е модерно — каза той, като имаше намерение да направи комплимент.

— Да, първокласно заведение на Гиндза — засмя се Мако, сякаш в това имаше нещо много смешно. — Тук идват висши чиновници, директори, хора, които никога не пият със собствени пари.

— Вие откога сте тук?

— От преди три месеца. Бях записала висшите краткосрочни курсове, но ученето се оказа трудно за мен и напуснах.

— Тук по-интересно ли е в сравнение с краткосрочните курсове?

— Разбира се. Пък и пари получавам.

Някъде дълбоко в сърцето си Онодера изпитваше желание да се напие бързо. Това бе своеобразен протест срещу началника, който тази вечер искаше да го представи на кандидатката за женитба.

— Вашият подводен кораб голям ли е? — попита момичето.

— Да, за кораби от този тип е голям, но не огромен, както може би си представяш. Може да качи най-много четири човека. Но в замяна на това е способен да се потопи на повече от десет хиляди метра дълбочина.

— Десет хиляди метра? — очите на момичето изразяваха лека уплаха. — Аз дори не мога да си представя такава голяма дълбочина. Но какво има на дъното на тази морска бездна?

Онодера преглътна слюнката си, след което за миг се вгледа в бледожълтата светлина на настолната лампа, усмихна се слабо, сякаш на себе си, и отговори:

— Нищо няма там.

— А риба има ли?

— Да, въпреки голямата дълбочина, студа, чудовищното налягане. На това място не прониква дори един лъч светлина, но има живот — риби и безгръбначни.

— А! Но какво удоволствие намират, та живеят на такова дълбоко и студено място, без искрица светлинка?

Онодера се изуми от нейния глас. Той се вгледа в лицето на тази хостеса, която се казваше Мако. Кръглите очи на момичето бяха пълни със сълзи.

— Не знам — отговори бавно Онодера, сякаш успокояваше дете. — И все пак те живеят.

„Да, за тази малко необичайна девойка е мислил началникът. Действително, в нея има нещо съвсем детско. Може би си е спомнила приказката за «Русалката и червената свещ»“.

— Къде е Йошимура-сан? — попита Юри, като се приближи към масата.

— Стана, може би е до тоалетната, но доста дълго го няма.

— Не е в тоалетната. Видях го как говореше по телефона на регистрацията — каза Юри и изведнъж зарея поглед в пустотата пред себе си. — Ах! — промърмори тя.

— Как си, какво се е случило? — Онодера за миг си помисли, че момичето ще припадне, така безжизнено стана лицето й. Нежната й кожа смъртно пребледня. Но това продължи само миг.

— Ох! Добре, че свърши — все още вцепенена промълви Юри.

— Кое свърши?

— Земетресението! Ето, погледнете!

Водата в чашите едва доловимо се клатеше, тихо позвънваха полуразтопените късчета лед.

— Дори не забелязах. Сигурно много съм пил.

— Аз не изпитвам особен страх при земетресение, но съм чувствителна към него — усмихна се Юри. — Дори ме питат дали не съм се родила в годината Намадзу9. Да, напоследък често тресе.

— Особено в Токио — обади се Онодера. — По два-три пъти на ден се усещат леки трусове.

— Леки ли? — Юри сви вежди. — Толкова зле се чувствувам, че си мисля за преселване другаде. Я! Ти плачеш! Да не би да те е обидил Онодера-сан?

— Да не би да съм сгрешил нещо? — Онодера се почувствува виновен. — Разказвах й за морето и изведнъж…

— Ясно, номера на Мако-чян10 — весело се засмя Юри-сан. — Като дете е. Ту се смее, ту плаче.

В залата на заведението се показа представителната фигура на Йошимура.

— Време е полека-лека да се измъкваме, Онодера-сан — каза той, като седна.

— Нима вече си тръгвате? — учуди се Юри.

— Налага се да се отбием на още едно място. Онодера-кун, колата чака отвън.

— Къде отиваме? — Онодера неуверено се надигна иззад масата.

— В Дзуши. Позвъних по телефона да ни чакат.

— Как, сега ли? — Онодера потри шията си с ръка. — Не зная какво да ви кажа…

— Какво ти става? Навън е още светло — подхвърли Йошимура, докато вървяха. За час и половина ще стигнем трето Кейхинско шосе, оттам ще излезем на новото Камакурско и после направо. Нали имам нов Мерцедес.

— Ще ви чакаме да дойдете отново — каза Мако, като стискаше ръката на Онодера. — Ще ни разкажете по-подробно за морското дъно, нали?

— Охо! — засмя се Йошимура. — Бързо се сближихте.

2

В колата Онодера съвсем се разкисна и заспа. Наистина беше много уморен. Но преди да заспи, проведе следния разговор с началника си:

— Ще се срещнем ли с родителите на момичето?

— Не, тях ги няма. Тя живее във вилата в Дзуши, а родителите й се намират в Идзу.

— Сама ли е? — промърмори под носа си Онодера.

— Не, има и прислуга. А тази вечер са се събрали приятели на нещо като парти. Ще бъде интересно, тя често ги устройва. Някога и аз бях постоянен гост там, но напоследък съм много зает, главата си не мога да вдигна от работа.

— Парти… — прозявайки се, произнесе Онодера.

— Не се безпокой. Там всичко е благоприлично. Понякога се случва да избухне скандал, но без това не може.

Онодера заспа, а когато се събуди, колата хвърчеше в полумрака по морското крайбрежие. Преминаха селището Дзуши, което беше по средата на пътя за Хаяма, завиха по частно шосе и запълзяха по залесен хълм. На върха стърчеше къща с необичаен вид — нещо средно между „Къщата над водопада“ на Райт и „Жилищния дом във формата на яйце“. Градински фенер в авангардистки стил разпръскваше синьо-зелено и бледо изумрудено сияние. От сградата, наподобяваща пластмасово яйце, се лееше ярка светлина и музика.

Щом слязоха от колата, Йошимура тръгна уверено, като у дома си. Те проникнаха в сградата през гледащия към градината френски прозорец. В малкия коридор ги посрещна слабо момиче, двадесет и седем — двадесет и осем годишно, с чаша вино и цигара в ръка, със силно гримирани очи, в тесни, почти впити панталони и тънка блузка.

— Здравейте — каза момичето с леко пиянски глас. — Омръзна ни да ви чакаме.

— А Рей-сан? — с фамилиарен тон попита Йошимура.

— Тук е. Тази вечер малко се отдадохме на сантименталности.

Отвори се бяла пластмасова врата и те се озоваха в средата на голяма кръгла стая, облицована с тапети в бежов цвят. Подът беше покрит със зелен като мъх килим. В другия край имаше роял с цвят на слонова кост. В центъра на стаята бе разположена стъклена маса с форма на палитра. Мъже и жени седяха в удобни кресла. В единия край на стаята имаше бар, откъдето към тях се обърна момиче с миксер в ръка. Половината от лицето му беше скрита от дългите коси.

— Добре дошли — каза момичето с монотонен глас.

— Здравейте — поздрави приятелски Йошимура. — Запознайте се, това е Онодера-кун от подводния отдел на нашата фирма.

— Моля, седнете — посочи креслото блед, приятен на вид млад мъж, облечен в пъстра риза с къси ръкави. — Какво ще пиете?

Онодера беше малко смутен. Изяществото, елегантността, възпитанието на тези хора приятно се съчетаваха с простота и приветливост. Цялата атмосфера тук се отличаваше поразително от тази, която си представяше той от думите на Йошимура. Онодера изведнъж се почувствува непохватен провинциалист, който съвсем не подхожда на това изискано общество.

Имената на запознаващите се с него хора му бяха познати — вероятно ги бе срещал по страниците на вестниците и списанията. Постепенно Онодера започна да разбира, че е попаднал в среда, с каквато до този момент не беше се срещал — всички гости в този дом се отнасяха към така наречения интелектуален елит. Той си спомни, че бледият млад мъж с красиво лице, облакътен на рояла, беше композитор — авангардист, чиято музика бе недостъпна за възприятията на обикновения японец, какъвто беше Онодера. По-популярен в чужбина, отколкото в своята родина, композиторът беше отличен с няколко международни награди. Тук бе и млад учен — икономист, чието име Онодера неведнъж беше виждал под статиите в големите списания. Другите двама бяха кинопродуцент и архитект, макар и не знаменитости, но все пак достатъчно известни.

Накрая представиха момичето до бара. Казваше се Рейко Абе. В същност тя беше стопанката на този дом и с нея искаше да го запознае Йошимура. Онодера не знаеше къде да погледне.

— Ще пийнете ли от това? — Рейко му посочи съд с някаква течност и го погледна равнодушно, почти уморено. — Искате ли? Обичате ли мартини?…

С тези думи тя буквално тикна в ръцете на Онодера съда с бъркалката. Той промърмори едва чуто „благодаря“ и взе миксера. Изведнъж тя нервно се изсмя:

— Извинете ме, вие идвате тук за първи път, а аз… — езикът на момичето леко се заплете. — Разбирате ли, не остана нито една чаша за коктейл, всичките ги изпочупих.

— Не се тревожете — учтиво се усмихна Онодера. — За ваше здраве!

Той поднесе към устните си съда с бъркалката и на един дъх изпи течността до дъното. После, като се изтри с обратната страна на дланта си, постави миксера на бара.

— Благодаря ви, беше много вкусно.

С тези думи Онодера обърна гръб на момичето и тръгна към масата. Но него го интересуваше и дори го тревожеше разговорът, който водеше началникът му с Рейко. Затова Онодера погледна към тях.

Йошимура не изпускаше от ръце съда — миксер и като пиеше уиски със сода, без прекъсване разправяше нещо на Рейко. Тя с несигурна ръка държеше чашата с коктейла и с пиянски жест отмяташе назад падащата върху лицето й коса. Той не можеше да разбере дали слуша Йошимура. Изражението на лицето й не се променяше, но понякога свиваше глава между раменете, както честичко правят нетрезвите хора, или я отмяташе назад, като се заливаше от смях. Държеше се като малко момиче. В тънките й ръце и крака наистина имаше нещо момичешко, но бюстът и бедрата й, обвити в свободно падащата пъстра рокля, бяха добре развити. Висока и тънка, тя съвсем не изглеждаше крехка, а беше една напълно зряла жена.

Онодера си наля скоч — уиски със сода и небрежно се облегна на пианото. Не проронилият дума до този момент композитор — авангардист кимна към Йошимура:

— Този тип твой началник ли е?

— Да.

— Не е красиво да се говори така, но ми е противен — каза композиторът, като си изкриви устните на една страна. — Нагъл и нагаждач. Привързва се само по сметка, за своя лична облага. Хората от този тип, дори и да са талантливи, са лишени от всякакви човешки емоции. При тях жаждата за власт се е превърнала в инстинкт, нещо като половия инстинкт.

— А той идва ли често тук? — попита Онодера.

— Не съвсем. Но напоследък зачести. В миналото още като студент е бил на пълен пансион у роднини на семейство Абе в Токио. Оттук е и връзката им.

— А родителите на момичето?

— Те са в Идзу — авангардистът кимна с глава. — Имат земя в Идзу и Шидзуока. Няколко острова. А Йошимура дали не е хвърлил око на някой от островите?

Онодера започна нещо смътно да разбира.

— Да отидем да поплуваме — скочи в средата на стаята Рейко. Докато ставаше от стола, роклята й се смъкна. Показа се бронзово загоряло тяло, твърде яко под бикините.

— Пак ли? — сви рамене младият мъж с пъстрата риза. — По колко пъти си в състояние да се къпеш?

— Този път ще ме извините — каза архитектът. — Аз скоро взех душ и съм страшно изморен.

— По-добре е да отложите — загрижено предложи Йошимура. — Твърде много си пила.

— Никой ли не иска да дойде с мен? — като залиташе нарочно, Рейко тръгна към терасата. — Не ме чакайте. Лягайте си.

— Вие не плувате ли? — композиторът шепнешком попита Онодера. — Нощ е. По-добре е да отиде някой с нея…

Рейко тъкмо преминаваше точно пред тях, поспря малко и им хвърли бърз поглед.

— Вие няма ли да дойдете, Онода-сан…

— Да вървим — Онодера бързо свали ризата си. — Впрочем аз се казвам Онодера.

Рейко не каза нищо за свое извинение, а само махна леко с ръка и тръгна напред. Онодера я последва, като гледаше красивия й гръб, който лъщеше, сякаш беше намазан с масло. По пътя си свали панталона и го хвърли върху някаква маса. Оказа се, че в ъгъла на терасата има скрит в клоните на бора асансьор. Само миг след като тръгнаха надолу, в кабината стана тъмно и тя се изпълни с шум от дращенето на клони. Тук телата им се допираха. Онодера се чувствуваше неловко от близкото дишане на Рейко-сан. Асансьорът равномерно се спускаше, като почукваше и драскаше по релсовите линии. Нямаше звезди. Духаше душен и топъл вятър.

— Как мислите, колко ли мъже са ме целували тук? — съвсем неочаквано проговори Рейко с глас, лишен от интонация, когато наближиха земята и вече се виждаше хладната светлина на живачните фенери. — Само един — продължи тя с нисък тон, сякаш презираше себе си в този момент.

Онодера нищо не успя да проговори. Асансьорът спря на бетонна площадка. Към водата водеше дъсчен мост.

Без да се обръща, Рейко тръгна право напред. Тя навлезе в морето, сякаш се готвеше да върви по водата. Онодера внимателно я следваше. Морето беше топло, почти спокойно. Когато тялото му привикна към водата и мускулите му се отпуснаха, Онодера със силно отблъскване на краката заплува. Той се стремеше да види къде е Рейко. Изведнъж почувствува удар в стомаха и пред него се показа нейната глава. Тя заплува бруст навътре в откритото черно море. Момъкът избърза малко преди нея, сякаш за да я охранява. В един миг върху бледото лице на Рейко пробягна усмивка.

— Да се качим ли на моторницата? — попита тя.

— Не — поклати глава Онодера. — От дълго време сме във водата, по-добре ще е да се връщаме.

— Хайде да се състезаваме.

— По-добре ще е да се откажем.

— Аз имам здраво сърце.

— Нека да е така, но ти си препила, аз също…

Двамата заплуваха мълчаливо. Рейко не се върна към моста, а се насочи към малка пясъчна ивица на около петдесет метра. Като наближи брега, тя не излезе съвсем от водата, а легна по корем. Онодера се почувствува малко неловко, той също не излезе от водата, а седна на известно разстояние от Рейко.

— Искате ли да се ожените за мен? — изведнъж рязко попита тя. — Или не ви е по душа — продължи момичето, за да наруши настъпилото за миг мълчание. — И дойдохте само да ме видите?

— Трудно ми е да отговоря, та ние току-що се запознахме — промърмори той.

— А Йошимура-сан иска да ни застави да го направим — промълви Рейко, като ровеше с пръсти в пясъка. — Моят прадядо го е молил едва ли не със сълзи на очите, умолявал го е да ме ожени… И той е довел вас.

— Само че аз едва тази вечер узнах за това…

— Хитрец, той знае какъв мъж ще ми хареса. И освен това трябва да смятаме, че това ще е брак по сметка.

— Каква сметка? — рязко попита Онодера.

— Не зная, но когато той ме уговаряше да се женя за вас, на мен така ми се стори.

Онодера помълча за миг, след което не без колебание попита:

— Колко острова владее твоят баща?

— Та какви владения са това? На него просто му харесва да има тези острови. Всичките са малки и необитаеми.

— А остров Су до полуостров Идзу принадлежи ли му?

— Да, и какво от това?

Обяснението наполовина е намерено, помисли си той, но нищо не каза на Рейко. До известна степен това се отнасяше до тайните на неговата фирма. Миналата година именно в този район отделът по разработка проведе изучаване на морското дъно. Тогава той участвуваше само в предварителните изследвания, а сондирането провеждаха вече без него. Но Онодера знаеше, че там бяха открили някаква жила. Може би дори и златоносна. Носеха се такива слухове. Навярно Йошимура имаше най-точна информация.

— Ако този брак е по делови съображения ще се откажете ли?

— Не — промърмори Онодера.

— Харесах ли ви?

— Не зная, за да се разбере това, ще ни е необходимо да пообщуваме известно време…

— Нима за да решите дали ви харесвам е необходимо да общувам с вас? А вие веднага ми харесахте — ясно произнесе Рейко, като се приповдигаше на лакти. — Не в този смисъл, че да искам да се оженя за вас. Аз бясно обичам секса, а за женитба още не мисля. Просто не разбирам защо е необходимо хората да се женят. А вие въобще мислите ли да се жените?

— Аха.

— Защо, каква е причината?

— За да се родят деца.

Онодера почувствува, че Рейко го гледа втренчено. Вълните спокойно обливаха телата им. Като се отдръпваха, повличаха пясък, който гъделичкаше кожата им. Момичето все още гледаше към него. Сякаш я смая простотата на отговора му. А на него започна да му омръзва тази игра на въпроси и отговори.

Изведнъж Рейко дълбоко въздъхна. Като ровеше с длани в пясъка тя легна настрани. Отнякъде съвсем слабо се дочу музика.

— Какво е това? — попита той учудено.

— Радио с интегрална схема, зашито в сутиена, водонепроницаемо е.

Онодера слушаше учестеното й дишане.

— Но какво ти става? Прегърни ме!

— Сега?!

— Да, или е твърде бързо за тебе?

Онодера мълчаливо гледаше в далечината тъмното море. Колко е ловък Йошимура. Всичко е обмислил. Непременно иска да ги сватоса. Бащата на Рейко очевидно има влияние в Организацията на рибопроизводителите и в местните делови кръгове. Има множество връзки. И Йошимура иска да задоми единствената дъщеря на този човек, който я боготвори, за своя подчинен. Както и да се развият събитията, това ще бъде в интересите на Йошимура, свързани със златоносната жила на морското дъно. Йошимура няма да изпусне своето. Този честолюбец сигурно си мисли и за собствено предприятие.

И тогава ще му е нужна финансовата подкрепа на бащата на Рейко…

А ако всичко това е така и Онодера го е разбрал, следва ли да помага на Йошимура в осъществяването на неговите планове. Ако Онодера възнамерява да прави кариера, естествено трябва да подхване играта на своя началник. Но той се отвращаваше от цялата тази нагласена работа, още повече, че не изпитваше интерес към такъв вид преуспяване, въобще него малко го привличаше човешкото общество. В сърцето му огромно място заемаше морето. И ето, сега то е пред тях — спокойно, тъмно, вълнува се и диша като живо. В далечината по островите като черни грамади се извисяваха планини. И над всичко тези трепетни, мъждукащи звезди…

Море и люлееща се земя… Огромна, кръгла планета, плаваща в черните простори на космоса. Преминават хилядолетия, десетки и стотици хиляди години, а тя все плава и плава, правейки кръг след кръг. И цялата е покрита с горчиво-солена като сълзи вода, над която само тук-там се извисява суша… А сушата е обърканият свят на човешките желания, където безумствуват власт, разкош, нищета, интриги, любов, тщеславие, апатия…

— Но прегърни ме де… — гласът на Рейко звучеше приглушено и призивно. Онодера чувствуваше как се вълнува нейната гръд. Ръцете на момичето се обвиха около шията му…

Той едва не извика. Далече зад морето, където гледаше, избухна и пробягна по среднощната чернота на небето ярка светлина. На нейния фон за миг изплува силуетът на планинската верига на далечния Идзу. Това не беше обикновена заря. Светлината бе ярка, ослепително бяла. Такава светлина може би означава нещо… Но какво? Съвсем близо до себе си чу музика, обвиващите шията му ръце го придърпваха към земята. Треперещите, съвсем слабо ухаещи на вино устни на Рейко бяха солени. Нейните ръце неочаквано силно го прегръщаха. Все още продължаваше да се чува музика, но изведнъж те и всичко наоколо изчезна…

— … труп… — разнесе се гласът на говорителя от радиото. — … Установено е, че е на безследно изчезналия преди седмица Рокуро Го-сан, тридесет и една годишен, служител от изследователския отдел на строителната компания Н. Го-сан е ръководел геодезичната група на участъка, където тази фирма строи новата суперскоростна железопътна магистрала Токайдо. Колегите му свидетелствуват, че в последно време Го-сан се е намирал в състояние на повишена нервна възбуда. В началото на месеца той напуснал главния строителен щаб в Хамамацу… и не се върнал. Съдейки по състоянието на намереното тяло, властите са склонни да вярват, че причината е самоубийство…

— Пусни ме! — Онодера се опита да се отскубне от ръцете на Рейко.

— Не! — като дишаше възбудено, Рейко все по-силно го стискаше в обятията си. — Не още…

— Пусни ме, на теб говоря! — извика Онодера. — Умрял е мой приятел.

— Сега преминаваме към следващото съобщение… — каза говорителят.

Силен удар в дълбочина разтърси земята. По лицата им като плесница удари внезапен порив на вятър. Пясъчният плаж, на който лежаха, малко се затресе и от стръмните склонове през гъстите храсталаци и тревата се посипаха камъни.

Онодера инстинктивно се обърна към морето. Над далечните планини Идзу непрекъснато пробягваха на ивици мълнии.

— Стани! — С едно движение той повдигна Рейко за ръката. Нейното рамо силно изпращя. — Облечи си банския!

Над върха на планината, намираща се далече в морето, проблясна оранжево изригване и в същия момент в небето се издигна яркочервен огнен стълб. След него, разтърсвайки душния нощен въздух, се разнесе страшен грохот. И започна — гръм, екот, свистене — сякаш едновременно стреляха хиляди оръдия.

— Какво е това? — с пресипнал глас попита Рейко. — Какво се е случило?

— Изригване! — отговори Онодера и помисли, че това е навярно вулканът Амаги, но не разбра само защо така внезапно избухна. — Бързо! — почти викна той, като дърпаше Рейко.

Земята непрекъснато, тежко, със стон се люлееше. От стръмните склонове се посипа пясък, малки камъчета и отломки от скали. „Лоша работа“ — помисли си Онодера и като хвана Рейко за ръка, искаше да побегне към морето, но изведнъж му дойде на ум вледеняваща душата мисъл.

— А къде е пътят към вилата? — рязко попита той.

— Зад тази скала, на обратната страна, в обратна посока. Но какво става с тебе? — с треперещ глас промълви тя. — Там е опасно, могат да паднат камъни. Хайде да отидем в морето.

Онодера мълчаливо гледаше под краката си. Вълните, които току-що миеха плажа, ги нямаше. Пясъчното дъно се оголи, морето се оттегли на няколко метра и неговите черни вълни продължаваха да отстъпват по-нататък. Някъде се оголиха и подводни скали.

Той почувствува, че Рейко бе обхваната от ужас. Цялото й същество беззвучно крещеше. Далечният огнен стълб обагряше облаците и кълбата дим, а от върха надолу се стичаха блестящи потоци лава…

3

И така на 26 юли 198… година в двадесет и три часа и двадесет и шест минути стана изригването на вулкана Амаги, съпроводено със земетресение в околните райони. Но както се изясни по-късно, изригването не беше причина, а следствие от земетресение, епицентърът на което се намираше на десетметрова дълбочина под морското дъно на югозапад от залива Сагами. Това изригване беше изключително нетипично. Само по себе си земетресение от шест и половина бала не беше рядкост за Япония, но то се отличаваше от обикновеното структурно земетресение и беше предизвикало съвсем неочакваното внезапно изригване на недействуващия вулкан, който отдавна не беше проявявал никакви признаци на живот.

Осем минути след началото на изригването на Амаги огнен стълб изплю и вулканът Михара на остров Ошима, задими и заръмжа планината Омуро, разположена на североизток от Амаги. На полуострова водите на реките Атагава и Гореща река, сякаш за да оправдаят своето название, започнаха бързо да се нагряват. От изворите и гейзерите с чудовищна сила избиха струи пара. На полуостров Идзу между градовете Ита и Хагашиидзу бяха залети от лавата участъци от околовръстното шосе и железопътната линия. Потокът от лава се спусна към Атагава.

Цунами, предизвикана от земетресението, връхлетя на източния бряг на полуостров Идзу, на остров Ошима и по цялото крайбрежие на залива Сагами.

Онодера и другите гости на Рейко решиха да се върнат в Токио. Вилата на Рейко, разположена на петдесет метра над морското равнище, почти не пострада. Само когато цунами удари по издадената част на сушата, разруши асансьора и светлината угасна. Срутването прекъсна пътя. А това доведе до невероятна паника у всички. Особено нервничеше Йошимура, дори не се стараеше да го прикрие. От момента, в който видя изригването на пламъка, той трепереше. Само Рейко имаше невъзмутим вид. Изражението на лицето й не се промени дори и когато баща й позвъни по телефона от Шидзуока. Той вече не се надявал да я намери между живите. Гостите се вълнуваха. Повечето от тях имаха неотложни работи в Токио. За щастие бе оцелял катерът на въздушна възглавница — по време на цунами се намираше в гараж, който беше закрит с железни щори.

Оказа се, че единственият от присъствуващите, който можеше да управлява кораба, беше Онодера. Катерът се движеше със скорост седемдесет километра в час. Светлината на прожектора пореше нощната тъмнина. Ръмеше смесен с пепел дъжд. От време на време Онодера отклоняваше поглед към Амаги, небето над което беше в зарево. Някъде отвътре у него се надигна неосъзната тревога… Той още не беше обмислил причините за това безпокойство, но чувствуваше, че то е свързано с извиващото се чудовищно, огромно и страшно, не вместващо се в никакво логично обяснение нещо, чието движение видя и усети през черупката на батискафа в най-южната част на Японската морска падина.

— Онодера — извика го някой, — търсят те от Токио. Частен разговор…

Но той сякаш не чуваше и продължаваше да стои и да гледа разсеяно само в една точка. Все още дълбоко в себе си изпитваше някакъв вледеняващ ужас.

— Частен разговор ли казвате?… — той си спомни, че през последните години все по-широко започнаха да практикуват частните радиотелефонни разговори. — Свържете ме — и си нахлузи слушалките.

— Ало, ало — чу познат плътен бас.

— Моля ви говорете, Онодера слуша…

— Аз съм Тадокоро. Най-сетне те открих. Как е там Амаги?

— Продължава да изригва — Онодера хвърли поглед към покрития с капки сив дъжд илюминатор. — И Михара пуши.

— В теб ли е дневникът, който си водеше при изследването на дъното в залива Сагами преди две седмици?

— Да, взех копие, за да си напиша отчета в къщи. Но до срока на предаването му има доста време…

— Кажи ми в дневника ти регистрирани ли са някакви данни за необичайни изменения, наблюдавани през последно време в дълбочинните участъци на този район?

— Направихме скици в общи линии… И ако не греша, се получи, че релефът на дъното се е изменил в доста обширен участък.

— Кога ще бъдеш в Токио? — попита професор Тадокоро със своя обичаен, нетърпящ възражения тон. — Разбирам, че си уморен, но на мен ми е много необходим този корабен дневник. Аз съм в Хонго, в лабораторията. Ти къде живееш?

— В Аояма — Онодера си погледна часовника. Беше един часът и четиридесет и пет минути след полунощ. — Ако се понапъна, мисля, че на разсъмване ще съм в състояние да ви го доставя. На какъв адрес?

— Втори квартал, но когато наближиш, позвъни ми по телефона.

— А данните в този дневник имат ли някакво отношение към станалото земетресение?

— Към станалото земетресение ли? — гласът на професора прозвуча гневно. — По дяволите! По цели нощи не спя, като се мъча да изясня дали е възможно да се обрисуват контурите на едно явление, далеч по-значително от това земетресение. Затова са ми необходими всички тези параметри. За сега по съществуващите данни нищо особено не може да се каже. Но…

Изведнъж гласът на професор Тадокоро изчезна.

— Ало, ало… — викаше Онодера, като смяташе, че телефонната връзка е прекъсната.

— А може би просто се побърквам — отново прозвуча гласът на професора, който този път беше отчаян. — Може би съм жертва на някаква дива фантазия… Но тя ме тревожи… Не мога да спя… Изобщо, моля те!…

— Добре, разбирам ви — каза Онодера.

Заобикаляйки Джогашима, катерът вървеше с пълен ход.

Архитектът, който седеше до Онодера, включи приемника.

„Ах, да, Го… — щом чу радиото, си спомни Онодера. — Ето, той е умрял, свършил е със себе си. Но защо? Какво се е случило? Го да завърши със самоубийство! Не, това е невероятно. Каквото и да е станало с него в службата, той не би могъл да постъпи така! Не би могъл!“

— А не е ли опасно да се движим така? — обезпокоено попита съседът му.

Като се опомни, Онодера хвана микрофона за вътрешна връзка:

— Всички да сложат поясите! — заповяда той и погледна показанията на прибора за гориво. — Нищо, до Харуми ще се домъкнем…

На поредното дневно заседание на Кабинета на министрите началникът на канцеларията на премиер-министъра направи кратко извънредно съобщение за щетите, нанесени от земетресението в Идзу. Разбира се, точни цифри още не можеше да даде. По предварителни данни вследствие цунами, земетресението и изригването са били разрушени няколко хиляди постройки и са пострадали повече от десет хиляди жилищни домове. Лавата от Амаги е допълзяла почти до град Атакава и се предполага, че общата сума на щетите, нанесени на железопътната линия, шосейните магистрали, промишлеността и съоръженията за отдих и туризъм е няколкостотин милиарда йени…

— Какво, нима не са постъпили никакви прогнози и предупреждения за земетресение или изригване? — с глух глас попита умореният, току-що завърнал се от чужбина премиер. — Нали проблемът за прогнозиране на стихийните бедствия отдавна се изучава и за това се отпускат достатъчно големи средства от държавния бюджет…

— Според мнението на учените прогнозирането на земетресенията ще бъде все още невъзможно през близките петдесет години. Наистина това не се отнася за изригванията — отговори най-младият член на Кабинета на министрите, началникът на Управлението за наука и техника. — Засега дори и причините за земетресенията не се установени. И аз мисля, че не е лесно да се предвидят признаците на очакваното земетресение в определен район, особено напоследък, когато наистина всичко се разтърсва.

— Значи строителството на свръхскоростната железопътна отсечка отново ще се забави? — попита министърът на външната търговия и промишлеността.

— Наводненията в дъждовния период също ще ни поднесат изненади.

— Тази година вече за трети път ще се приложи законът „Помощи при стихийни бедствия“ — с кисела физиономия произнесе министърът на финансите. — Ако и по-нататък продължава така, ще се наложи да се теглят допълнителни средства от бюджета. Финансовото положение през идущата година ще се окаже не от най-леките.

— Очевидно в бъдеще е необходимо да се предвиждат по-големи суми — каза министърът на строителството, като изтриваше стъклата на очилата си. — Нали година след година стихийните бедствия стават все повече и повече. Разбира се, печатът, радиото и телевизията отново ще се разшумят и ще нарекат това „запланувани бедствия“.

В тази страна на тайфуни и земетресения, където се случваха и силни дъждове, и големи снеговалежи, в тази малка и неспокойна страна борбата със стихийните бедствия беше традиционна. Дори когато те връхлитаха едно след друго, възстановителните работи се провеждаха бързо и енергично. В народа исторически се беше изработил оптимизъм, малко странен от гледна точка на чужденците, който му даваше сили не само да преодолява бедствията, но и да прави крачка напред след всяка нова катастрофа. Може дори да са каже, че Япония, преживявайки поредното глобално нещастие от рода на земетресение или война, в определен смисъл се обновяваше и се придвижваше напред по пътя на прогреса. В тази страна, която не беше склонна да допусне радикално стълкновение между новото и старото, стихийните бедствия се възприемаха като воля на небето, проявяваща се, за да помете от лицето на земята всичко онова, което бе станало препятствие и пречеше на хората да живеят нормално, но от което те сами не можеха да се избавят.

— Главният проблем сега е паниката сред населението — заговори бавно премиерът и изведнъж млъкна. Погледът му бе прикован върху чашката на масата. Жълтеникавата повърхност на изстиналия чай трептеше на ситни бразди под ярките слънчеви лъчи.

— Докога в края на краищата ще продължават тези земетресения? — изрече той с усилие и разтреперан глас. — По-точно, искам да кажа, че много зачестиха по цялата страна.

— Статистиката показва, че през лятото те стават по-често, отколкото през зимата — добави министърът на префектурите.

— Но нали има и много изригвания — добави премиерът. — Какво значи всичко това? Може би започва период на някакви големи промени в природата? Какво мислите вие?

— Едно време съществуваше версия за второ земетресение в района на Канто — каза началникът на силите за самоотбрана. — Но след това тя като че ли не се потвърди…

— Конкретно, накъде ще тръгне по-нататък кривата на земетресенията — нагоре или надолу? — с леко раздразнение го прекъсна премиерът. Неговото обикновено невъзмутимо лице нервно потръпваше. — Разбира се, аз мисля, че няма нищо страшно. Но яснотата по този въпрос ще ни позволи да заплануваме съответните защитни мерки.

— Може би ще трябва да изслушаме мнението на учените — предложи министърът на здравеопазването. — Ще бъде интересно да се узнае какво мислят те във връзка със земетресенията.

— Нищо ново няма да научите — усмихна се началникът на Управлението за наука и техника. — Изследванията в областта на природните науки, за разлика от изследванията в техниката, по правило, макар да ни струват огромни суми, са слабо резултатни. Много рядко могат да се направят точни изводи, а ако се намери учен, който се реши на това, него непременно ще го сметнат или за шарлатанин, или за шизофреник. В Управлението по метеорология работи един от моите приятели. Често се срещам с него и не един път съм провеждал разговори на тази тема, но отговорите му винаги са мъгляви.

— Няма значение — заключи премиерът, като погледна към съветника си. — Трябва да чуем какво ще кажат сеизмолозите… Впрочем, погрижете се това да стане без много гласност, в противен случай вестникарите ще се разбъбрят. Ще изслушаме няколко учени. Веднага пристъпете към техния избор.

Изведнъж стаята се залюля. От тавана се посипа мазилка, заскърцаха стените, от чашките се изплиска чай.

В кабинета влезе един от секретарите и прошепна нещо на съветника. Той кимна и се обърна към всички:

— Току-що е изригнал Асама…

Онодера дремеше върху стария разклатен и продупчен диван на втория етаж в частната лаборатория на професор Тадокоро, която се намираше във втория квартал Хонго. Като отвори очи, той видя, че таванът и покритата с прах лампа се люлеят. Едва когато се счупи стъклото на прозореца и нещо изпука в дивана, той дойде на себе си и си спомни къде се намира. Стана от дивана и шумно се прозя. В същата минута земетресението спря. Дочу се тропот по стълбата.

— Пожар ли има? — попита той младежа, който тичаше по коридора.

— Не, може би е изригнал Асама…

Преди разсъмване Онодера беше изтичал до къщи и бе донесъл искания материал, а после беше легнал на дивана в коридора, за да поспи поне час до започване на работа. Хвърли поглед към часовника си. Беше единадесет и половина. „Трябва да позвъня във фирмата“ — помисли си той. Макар че беше подал молба за отпуска, тя започваше от утре. На стълбата Онодера се сблъска с професор Тадокоро. В смачкан халат, небръснат, с възпалени очи и хлътнали бузи, той изглеждаше съвършено измъчен, съвсем не същият човек, какъвто беше преди една седмица на „Вадацуми“.

— Асама — промълви професорът. — Нищо страшно.

— Вчера Амаги, днес… — махна с ръка Онодера. — Сега ще тръгнат разговори…

— Нищо страшно, ще поговорят и ще престанат — професорът сподави прозявката си, — но работата не е в това.

— Впрочем — Онодера още веднъж си погледна часовника — аз ще тръгвам. Успах се и закъснях за работа.

— Почакай за момент — каза професорът, като този път не успя да потисне поредната си прозявка. — Можеш ли да слезеш с мен долу? Бих искал да поговорим малко…

— Мисля, че… — Онодера за миг се забави, спирайки се на стълбата. — Да, мога. От утре съм в отпуск, а днес трябва само да си предам работата. След обяд ще се мерна за минута и това е всичко. А за какво в същност става дума?

— Сега ще ти кажа.

Частната лаборатория на професор Тадокоро заемаше сутерена и първия етаж на триетажно здание. В тази двуетажна железобетонна кутия имаше още една такава, но по-малка кутийка с двойни стени, в която се намираше миникомпютър, разработен с интегрални схеми. Наоколо безразборно бяха разхвърляни маси и лавици, затрупани с отворени и затворени папки, прибори и уреди. Шумолеше самопишещо устройство.

В сутерена на височината на тавана покрай трите стени минаваше галерия, заградена с метална мрежа. В нея зад преградите от стъкло и пластмаса имаше няколко стаички, догоре запълнени с телефони и апарати за свръзка. А свободната стена беше заета от огромна карта на Япония и обкръжаващите я морета. Под нея имаше табло с много разноцветни бутони. Изглеждаше, че цялото триетажно здание, построено от железобетонни панели, тук-таме напукани и даже изкривени, се държи само затова, защото яко се беше вкопчило в кутийката на компютъра. Тази жалка, извехтяла съборетина би подхождала идеално за кантора на някоя мошеническа фирма за търговия с недвижими имоти. Пред вратите стояха разхлопан автофургон и един допотопен автомобил.

След като позвъни по телефона, Онодера се спусна в сутерена. Тялото му почувствува приятна прохлада. Климатичната инсталация работеше отлично. В сутерена нямаше никой. Вероятно беше започнала обедната почивка. Професор Тадокоро седеше сам до масата подпрял глава с ръка, и нещо си мърмореше. Той вдигна към него възпалените си очи и го погледна като непознат.

— А, ти ли си — каза той, сякаш идваше на себе си. — Да, току-що позвъня Юкинага. Скоро ще бъде тук. Когато му казах, че си при мен, поиска да се срещне с тебе.

— Самият Юкинага? — учуди се Онодера.

— Да, той живее недалеч от тук. Искаш ли да обядваме заедно? Ще поръчаме да ни сервират тук — Професорът се протегна към телефона.

— Вие искахте да говорите нещо с мен?

— Да — Професорът бавно затвори телефона и отново се замисли. — Става дума за твоя батискаф — отново заговори той след дълга пауза. — Какво ще бъде заплащането, ако го вземем под наем за дълъг срок?

— Ще ви кажа, всичко зависи от наемните условия… — Онодера не очакваше такъв въпрос. — Попитайте отдела за даване под наем, който е в нашата фирма. На мен ми е трудно да пресметна, тъй като заплащането зависи от наемния срок, работните дълбочини, поставените задачи…

— Исках да разбера още нещо — професор Тадокоро повдигна дебелия си показалец. — Ако сега се подаде заявка за наемане, може ли веднага да се пристъпи към използуването на батискафа?

— Това е невъзможно — бързо отговори Онодера. — Щом завърши сегашното изследване, „Вадацуми“ ще бъде изпратен към остров Кюшю. Там ще се провеждат проучвания, свързани със строителството на тунел под Корейския пролив между Шимоносеки и Пусан. Работа за цял месец, а след това трябва да се изпълни заявка за Индонезия. Да, има още много заявки, така че вашият ред ще дойде след няколко месеца.

— Но става дума за много важна работа — професорът удари с длан по масата. — Не е ли възможно батискафът да се получи веднага с привилегия?

— Не знам, нищо не мога да кажа — Онодера за миг си представи физиономията на началника си Йошимура, с когото се раздели на разсъмване. — Това вероятно ще зависи и от срока за наемане. А на вас батискафът за дълъг период ли ви е нужен?

— За половин година, а може би и повече — върху лицето на професора се появи упорит израз. Той самият разбираше нелепостта на своето желание. — Впрочем ти сам видя, ние заедно го видяхме. Аз искам основно, надлъж и нашир да изследвам дъното на Японската морска падина.

— За половин година? — Онодера поклати глава. — Това е съвършено немислимо, а вас няма да ви задоволи, ако ви дават батискафа, така да се каже, в паузите между изпълнението на другите заявки.

— Но защо, защо в Япония има един-единствен батискаф, годен да се спуска на десет хиляди метра? — професорът вече беше загубил търпение и викаше. — Ние сме също морска държава! Смешно е!

— Има батискафи за потопяване на две хиляди метра. Такъв има и нашата фирма. А в цялата страна те са пет или шест. Нали нуждата от свръх дълбоководни батискафи се появи съвсем отскоро. А и нашият „Вадацуми“ като правило се използува за изследването на шелфовете на дълбочина хиляда, максимум две хиляди метра. Когато пуснат на вода „Вадацуми–2“, ще бъде по-леко. Но докато го изпитват, ще мине не по-малко от година — меко каза Онодера, като се опитваше да успокои професора. — А може и да се наеме от чужбина.

— Всичко това го знам — професорът хвърли на масата къс хартия. Беше списъкът на всички дълбоководни съдове в света. — Но не искам, разбираш ли? Не искам да наемам чуждестранни съдове! На всяка цена искам да получа японски. Защо? Понеже това изследване… в общи линии… е много деликатно и най-пряко е свързано с интересите на Япония.

Професор Тадокоро изведнъж замълча.

— Господин професоре — реши се да каже Онодера, — не бихте ли ми обяснили какво възнамерявате да изследвате? Какво става на дъното на Японската морска падина?

Тадокоро скочи от стола, косите му се разпиляха и пламтящите му очи се впиха в Онодера.

— Какво става ли? — изрева той. — Не знам! Абсолютно нищо не знам! Затова и трябва да се изследва. Събрах всички съществуващи данни, но най-главното липсва! Така че засега нищо определено не може да се каже. Гледай!

Професорът щракна превключвателя. Зад изобразената на прозрачното табло карта на Япония светна още една, друга карта, многоцветна и многослойна като мозайка.

— Изобщо ние събрахме всички възможни данни и ги наложихме едни върху други. Тук е всичко: и метеорологичните наблюдения, и почвените изменения, и активността на вулканите, и измененията на бреговата линия, и гравитационните колебания, и топлинните потоци, и подземното разпределение на температурите, и геомагнитните изменения, и годишните колебания в геотока, и измененията и колебанията на морското дъно, движението на магмата (доколкото това е възможно), и земетресенията и движението на планинските вериги, дори измененията в биосферата — всичко, всичко, което можахме да получим… Тук влизат и измененията от екологичен характер, в частност данни за миграцията на рибите и прелетите на птиците. Но в крайна сметка нищо не можахме да разберем. Успяхме, струва ми се, да налучкаме някакви признаци, но все пак на тази основа не бива да се прави сериозен извод. А на мен са ми необходими все повече и повече данни… Необходимо ми е да събера всички данни, отнасящи се до Японската морска падина…

— Но защо така бързо?

— Това… — професорът поклати глава. — Това не мога да кажа. Но ме мъчи едно опасение, което ме кара да бързам.

Професор Тадокоро обърна превключвателя. Ръцете му безсилно се отпуснаха. Сега той имаше вид на измъчен старец.

— Извини ме, раздразнен съм — с тих глас се оправда професорът. — Но разбираш ли, на мен не ми достигат данни! И пари ми трябват, и то страшно много. И бързо. Може би опасенията ми ще се окажат погрешни. Вероятно много греша. Дори допускам, че това е моя необуздана фантазия. А за да се разбере дали е фантазия или не, са ми необходими много пари.

— На мен много ми се иска да ви бъда полезен с нещо — каза Онодера.

— Да, да! Помогни ми, Онодера! Готов съм да приема и най-малката помощ. Ако съумея да взема „Вадацуми“, ти нали няма да възразяваш против заявката за теб като щурман?

— Разбира се. Но аз искам да кажа дали не мога да ви бъда полезен и в нещо друго…

Откъм стълбата се дочуха стъпки. Приват — доцент11 Юкинага и в тази горещина беше с вратовръзка и сако. На неговото строго правилно лице нямаше и следа от изпотяване.

— Здравейте! — усмихна се Онодера на Юкинага.

— Хайде да обядваме заедно — предложи професорът. — Да отидем някъде? Или да поръчаме тук?

— Да си кажа откровено, все едно ми е…

— Почакайте — професорът натисна копчето на интерфона. — Никой не отговаря. Горе пак няма никой. Почакайте тук, аз сега ще донеса нещо разхладително…

Професорът така бързо изтича по стълбите, че те дори не успяха да направят опит да го спрат.

— Добър човек е — усмихвайки се, каза Онодера.

— Да, естествен и непосредствен, рядкост в наше време — въздъхна Юкинага. — Гений, хвърлящ се безразсъдно в работа. Ето защо в научните среди у нас го ценят много по-малко, отколкото в чужбина.

Онодера прекрасно разбра смисъла на тези думи. Неговото внимание беше привлечено от някакъв прибор в ъгъла до компютъра и той започна да го разглежда.

— Добра лаборатория — подхвана той. — Действително, вътре е малко неугледна…

— За нейното обзавеждане бяха необходими петстотин милиона йени — поясни Юкинага.

— А откъде професорът разполага с такива средства? — попита Онодера. През последните часове той мислеше само за това.

— От Общината на световния океан, има такава религиозна организация — засмя се Юкинага. — Новосъздадена религия, която е получила световно признание. Добре са я измислили, а? Култът към слънцето, култът към животните съществуват отдавна, но да се прояви и култ към океана — това вече е съвършено нов ход! В тази организация влизат хора от всички националности, от рибарите до корабопритежателите, накратко казано, всички, чиято работа така или иначе е свързана с морето. В много страни има и дъщерни организации. Световни връзки. Казват, че в центъра на Общината на световния океан се намира Гърция и вероятно се субсидира от корабопритежател — милиардер. Изобщо страшно богата религиозна организация.

„Новопоявила се религия в ролята на покровителка на науката — всичко друго, но само това Онодера не очакваше. — Култ към световния океан? В такъв случай може би и неговата фирма има някакво отношение към това?“

— Нашият професор е неуправляем — продължи Юкинага. — Като учен той е не само вън от всякакви школи, но и вън от правилата и традициите. Ако нещо трябва за науката, от самия сатана ще измъкне пари и ще се постарае да направи така, че да не се хване на неговата въдица. Тук той стои твърдо. Разбира се, ортодоксалните учени просто не са в състояние да го разберат…

На най-горното стъпало на стълбата се появи професор Тадокоро. В дясната си ръка държеше запотен чайник, а в лявата — поднос с обърнати нагоре чаши.

— А вие, господин Юкинага, в какви отношения сте с професора? — шепнешком попита Онодера.

— Аз посещавах, наистина не за дълго, неговите лекции, той е почетен доктор на нашия университет. Това в същност е всичко. Но често се срещах с него в бистрото до общежитието. Професорът живееше някъде наблизо. Знаете ли, аз го обичам. Той има диапазон на гений! Казват, че по-рано такива учени не са били рядкост — широта, размах на мисълта. Сегашните все повече приличат на служещи или чиновници.

— Къде е роден?

— Във Вакаяма, интересна провинция. От тези места са израснали учени от голяма величина.

— Вие какво си говорите? — професорът беше вече слязъл от стълбата. — Ругаете ли ме?

— Обратно, хвалим ви!

— Ако това са твои думи, Онодера, вярвам ти. Искрен човек си. Юкинага, ти какво искаш да ядеш?

— На мен ми е все едно, нали съм на гости… — отговори Юкинага. — Но, професоре, аз исках да поговоря с вас поверително.

Тадокоро, без да обръща внимание на думите му, въртеше телефонната шайба. Поръча две порции пържени яйца с пилешко и ориз и печени скариди.

Онодера, като изслуша телефонния разговор, се отдръпна в най-отдалечения ъгъл на лабораторията и се престори, че разглежда апаратурата.

— Онодера! — изведнъж се раздаде плътният бас на професора. — Ела тук! Не излизай! Юкинага, това е сигурен човек, аз току-що го помолих за сътрудничество и той обеща да помогне, доколкото му е възможно.

— Да, но…

— Никакво „но“… Сигурен! Нима сам не разбра това, след нашето съвместно плаване? Той чувствува природата и познава морето. Неговото сърце е открито за великата вселена. А такива мъже, макар и да знаят за съществуването на всякакви машинации и интриги, не участвуват в тях.

Думите на професора трогнаха Онодера. Той дори почервеня. Интуицията не подведе професора. Но защо такъв човек не е приет добре в научните кръгове? — мислеше си Онодера. Може би затова, че той остро и дълбоко прониква в душата на човека?

— Тогава разрешете ми да ви разкажа накратко — каза Юкинага. — Неотдавна ми се обади по телефона мой състудент и близък, който работи като секретар в канцеларията на премиер-министъра.

— В канцеларията на премиер-министъра? — Тадокоро се намръщи. — Чиновник?

— Да. Членовете на кабинета искат в тесен кръг да изслушат мнението на учените за относително зачестилите земетресения. Поради това ме помоли да му помогна в избора на участниците за срещата.

— Той само на теб ли възложи това?

— Мисля, че не. Сигурно последната дума ще бъде на началника на канцеларията на премиер-министъра. Вероятно по този въпрос са се обърнали не само към мен.

— Как да разбереш чиновниците? — рязко каза професорът. — Те никога на нищо не вярват. Нито на учените, нито на народа!

— Но, професоре, аз също съм държавен служител! — засмя се Юкинага. — На мен ми се струва, че вие недооценявате чиновниците. С други думи, те са племе, най-подходящо за организирана система.

— Разбира се, понякога между тях се срещат и посвоему забележителни хора. Но и те не са способни да общуват с хората, както всички останали.

— Всичко разбрах, професоре — Юкинага уморено поклати глава. — Но съм длъжен днес или най-късно утре да дам отговор. Може ли да се надявам, че вие ще се съгласите да присъствувате?

— Аз? — професорът ококори очи. — Защо пък аз! Не, немислимо е! Според мен ще присъствуват само Такамине от Центъра за защита от природни бедствия, Нодзуе от Управлението по метеорология, Кимишима от Комисията за прогнозиране на земетресенията към министерството на просветата, Ямаширо от Университета в Токио и разбира се, още Ойдзуми от Университета в Киото…

— Невероятно!… Как точно познахте всичко! — Юкинага конвулсивно преглътна слюнката си. — Вие улучихте почти в центъра.

— А ти си мислеше, че нищо не мога да съобразя, така ли? Ако правителството е намислило да събере учени, тоест хора от непонятен нему свят, то ще покани именно такива представители. Може би ще поканят още Накагавара от Държавния университет, само ако Нодзуе подскаже неговата кандидатура. Всички са знаменитости, авторитети. Всеки посвоему е талантлив. Всеки има в своята област забележителни научни заслуги. Но те са хора с тесен кръгозор — нито крачка извън прага на своята област. Ще бъдат много внимателни в изказванията. Безпокоят се преди всичко от отзивите за техните доклади. Затова ще бъдат крайно сдържани, когато им се наложи да говорят пред членовете на кабинета. Всичко това е следствие от дългогодишния им престой в научния свят. А какво в същност представлява нашият научен свят? Същата бюрократична система, точно копие на държавната. Учените винаги са с капаци, волю-неволю на тях им се налага да вкарват своята дейност в определени рамки. Те се научават да се изказват строго и сдържано, защото само този, който не излиза от рамките, се придвижва нагоре. Те дори не са виновни за това, но въпреки всичко са такива. Ако някой като истински учен се опита да излезе зад определената граница, ще го смачкат пред целия свят. Те постепенно губят способността за широко, творческо мислене, което обхваща всички области на знанието. Срастват се с тези рамки, губят жизнените си сили…

— Именно затова, професоре, ви моля да вземете участие! — Юкинага не пропусна да се възползува от думите на професор Тадокоро. — Вие ще разкажете това, с което се занимавате сега.

— А с какво се занимавам сега?! — извика Тадокоро, като скочи от стола. — С какво се занимавам сега? Да говоря за това? А как ще се изтълкува? Отново ще ме нарекат безумец и ще стана за смях. Аз нямам още точни данни. Отчаяно се боря, за да ги получа. Но на този етап, когато на мен самият всичко ми е в мъгла, какво обяснение ще мога да дам? Ако споделя с тях своите предположения, повтарям: само своите предположения, това може да повлече след себе си ненужни вълнения в обществото. Ще ме нарекат безумец, фанатик, обхванат от налудничави идеи. И на теб препоръката за моята кандидатура може да ти навреди. Помисли за бъдещето си. И твоят приятел може да пострада, губейки авторитета си. Не, аз няма да участвувам! В никакъв случай!

— Моето бъдеще! Голяма работа — търпеливо възрази Юкинага. — Нали делото, за което говорим е от изключителна важност за Япония…

— Япония… Да, Япония — лицето на професора изведнъж помръкна, сякаш щеше да заплаче. — Япония… Юкинага, скъпи, та аз имам Земята! Тя за милиарди години е родила толкова живи същества, извела ги е от океана на сушата и най-накрая е сътворила човека… И въпреки че човекът, нейната скъпоценна рожба, е замърсил цялата повърхност на майката — земя, тя продължава да тъче своята съдба, своята история…

— Но, професоре, вие сте японец — със спокоен глас каза Юкинага. — Вие обичате Земята. Тази нежна и удивителна планета, а също така тайно обичате и Япония. Ако не е така, защо тогава не изпратите всички събрани от вас данни в Общината на световния океан? И защо не публикувате нищо, мълчите за своите хипотези, избягвате журналистите и всякакви там типове от ежедневниците, любители на сензации и скандали?

— Спри! — рязко извика професорът. — Откъде знаеш, че крия всички данни от тези, които ме субсидират?

— Казах го наслуки — Юкинага сведе очи, а после пак го погледна. — Четох един от докладите ви до Общината на световния океан. Там вие посочвате подробни данни за биосферата на морското дъно и за коралите — данни, които съвсем не ви интересуват в момента. А намекът за нещо страшно, който почувствувах от вашите приказки, в този доклад въобще го няма. И така, професоре, някъде дълбоко в душата си вие се безпокоите за Япония, истина ли е? — продължи да настоява на своето Юкинага. — Това, което се отнася за Япония, вие искате да го скриете от другите страни и от центъра на Общината на световния океан. Нима не е така?

— Какво знаеш ти за Общината на световния океан? — заядливо попита професорът.

— Почти нищо — призна си Юкинага. — Много богата организация, но съвсем любителска…

— Юкинага — изведнъж със съвсем друг тон каза професорът. — Съгласен съм да дойда на тази среща, или как я наричате там. Разбира се, в случай, че твоята препоръка окаже влияние. Кога ще се състои срещата?

— Още не е решено точно, но мисля, след три-четири дена — въздъхна облекчено Юкинага. — Хайде да ядем! Яденето съвсем ще изстине…

4

Срещата между учените и членовете на Кабинета на министрите по проблема за земетресенията се състоя след една седмица. Проведе се тайно от представителите на печата в клуба, намиращ се в новото здание на улица Хирагава. Присъствуващите чуха малко нови неща. Началникът на Центъра за защита от природните бедствия заяви, че ако сеизмичната реконструкция на зданията в Токио продължава все така успешно както сега, щетите ще се окажат почти несъществени, дори и в близките две-три години да стане земетресение с мащабите на това в Канто от 1923 година.

Професор Ямаширо от Токийския университет и професор Ойдзуми от Киотския университет накратко обясниха за зачестилите земетресения във външния сеизмичен пояс. Земетресенията от средна степен са се увеличили и тъй като те способствуват за освобождаване на енергията, натрупана в земните недра, признаци за земетресения от голяма степен не се наблюдават. Ако се вземе предвид и активизирането на вулканичната дейност, може да се предположи, че сега под Японския архипелаг се извършват големи структурни промени, но това все още не е съвсем установено. Прогнозите остават неясни. За да може да се каже ще се развиват ли тези изменения или не, се изискват по-дългосрочни наблюдения…

— Какво имате предвид, като говорите за структурни изменения? — попита министърът на строителството. — В близко бъдеще ще има ли голямо земетресение?

— Не, не земетресение, става дума за по-големи структурни изменения, при които… — каза професор Ойдзуми. — Това не е толкова обезпокояващо. За такива изменения са необходими десетки хиляди години. В действителност сегашният период се разглежда като период на интензивно алпийско планинообразуване от гледна точка не геологичната възраст. Съвременните тектонични изменения — земетресения и изригвания на вулкани, които стават по целия свят са типични за него. С други думи, ерата на човека на земята тъкмо съвпада с най-активния, може да се каже необичайно активния период на тектонични промени на сушата.

— И тогава какво ще стане? — попита министърът на финансите. — От сега нататък земетресенията ще се увеличават ли, или ще намаляват? Съществува ли опасност от необикновено големи стихийни бедствия? Или всичко ще се ограничи в земетресения от средна степен?

— Труден въпрос. Не може да се каже, че няма да има.

— Но не можем да твърдим и обратното — отвърна професор Ямаширо от Токийския университет, наклонявайки на една страна своята благородна глава. — С други думи, изследванията относно земетресенията още не са напреднали до такава степен, че да твърдим нещо определено за тях. Аз мисля, че дори и да се увеличи броят им, голяма е вероятността до катастрофални земетресения да не се стигне, тъй като натрупването на енергия в земните недра има известна граница. Фактът, че сега стават множество земетресения от средна степен, говори, че енергията малко по малко се освобождава, поради което значителни земетресения няма да има, но…

— Но… — за пръв път се обади професор Тадокоро, който до този момент не беше проронил нито дума — така нареченият „коефициент на вулканична активност“, както го наричаше Роте, през последните пет-шест години рязко се увеличи. Стойността на коефициента за Япония, макар и да е била най-високата в света, до този момент не е надвишавала триста и осемдесет, триста и деветдесет. Напоследък той е повече от четиристотин. Невероятно повишение.

— Наистина — заговори професор Ямаширо, без да се обръща към говорещия. — При такъв брой земетресения коефициентът естествено ще се увеличава…

— Средният брой на земетресенията, регистрирани от сеизмографите, обикновено е седем хиляди и петстотин, а сега почти се е удвоил — тринадесет хиляди. Изключително е пораснало количеството на слабите и средните трусове.

— Размерът на щетите при земетресенията невинаги зависи от силата на земетръса. Дори при земетресения от средна степен щетите може да са много по-големи, ако сме неподготвени — намеси се началникът на Центъра за защита от стихийните бедствия. Така че по-нататък, изглежда, ще се наложи да се разработят нови комплексни средства за антисеизмична защита на железопътните линии, автостради, зданията…

— Ойдзуми-сан, знаете ли, че поясът на отрицателната гравитационна аномалия, разположен на западния склон на Японската падина рязко се премести на изток? Вече една част от пояса се е преместила от върха на склона към дъното на океана — професор Тадокоро продължи да говори, без да обръща внимание на, опитите да го прекъснат. — При това се наблюдава значително снижение на нивото на тази аномалия, поради което може да се очаква преместване на целия пояс на изток. Всичко това го казвам, като се опирам на данните, получени преди седмица от изследователския кораб „Суйтен-мару“, който и сега продължава своите наблюдения. Вие какво мислите за това?

— Аз се завърнах само преди десет дни от чужбина — разсеяно промърмори професор Ойдзуми.

— На мен съвсем скоро ми се удаде възможност да наблюдавам едно странно явление. Малък остров на юг от Бонин за една нощ потъна на двеста метра — сякаш на себе си промърмори професор Тадокоро. — А това означава, че за една нощ морското дъно е потънало с двеста метра. От дълбоководния батискаф на дъното на морската падина видях мътен поток с висока плътност. Дълбочинните сеизмични епицентрове в района на Японския архипелаг през последните години общо са се преместили по дъното на морето на изток. Има още един тревожен факт — това е увеличаването на дълбочината на сеизмичните епицентрове на сушата…

— Действително, под недрата на Япония се извършват не съвсем обикновени явления — каза професор Ямаширо. — Но какво означават те, никой не може да каже. Впрочем ние тук не сме се събрали на научна дискусия. Нашата цел е в общи линии да доложим на премиер-министъра за съществуващото положение на нещата.

— Да, и аз затова дойдох тук, за да доложа всичко именно на него — професор Тадокоро с шум затвори бележника си. — Господин премиер-министър, вие като държавен глава трябва да бъдете най-добре подготвен за всичко. Държавният деятел не бива да изпада в паника при каквито и да е обстоятелства. Аз мисля, че вие ще се съгласите с мен. Ето защо искам да ви предам моето лично мнение: предчувствувам, че ще стане нещо небивало по своите размери.

Изведнъж всички притихнаха. Премиерът тревожно погледна към професор Ямаширо.

— А вие не бихте ли могли да кажете какво точно може да се случи и на какво се основават вашите прогнози? — спокойно попита професор Ямаширо. — Професор Тадокоро, вашето изявление е много сериозно! За подобно изказване пред държавни лица, които не са специалисти в тази област, трябва да изтъкнете основателни доводи.

— Какво може да стане, аз самият още не знам. И основания за някакви конкретни изводи все още нямам също така спокойно отговори професор Тадокоро. — Разбираш ли, драги Ямаширо… На всички нас ни е необходимо да гледаме на нещата много по-широко, в мащабите на геофизиката като цяло или по-точно в мащабите на всички науки за Земята. Особено когато се отнася за морското дъно. Наистина, малка е възможността да го наблюдаваме и изучаваме, но трябва да се постараем да узнаем много повече за него. А там сега започва нещо сериозно, макар и аз самият да не мога да кажа какво точно. За да се разбере по-нататъшното движение на Японския архипелаг, е необходимо да се съсредоточи вниманието върху океанското дъно. Да, аз искам да добавя, че не е изключено явление, което ние още не сме наблюдавали, т.е. явление, което по-рано не е ставало на Земята.

— Това може да се каже за всяко ново явление — подхвърли професор Ямаширо, без да погледне професор Тадокоро. — Обаче е малко вероятно то да се извърши без предварителни признаци.

— Възможно е тези признаци да се появяват в различни, добре известни ни явления, които стават всеки ден. Ние просто не им обръщаме внимание, като смятаме, че са добре изучени. Нещо изпускаме — професор Тадокоро сложи бележника си в джоба. — Позволете ми да се оттегля. Днес отново ми се налага да стоя цяла нощ — като каза това, професор Тадокоро бързо излезе от стаята.

— Както винаги — забеляза някой от учените. — Обърква всички и ги оставя така…

— Не трябва да бъдем строги към него — усмихна се професор Ямаширо. — В неговите думи има известна истина. Но всичко е много широко обхванато, така широко и далновидно, че представлява проблем не на днешния и не на утрешния ден.

— Извинявайте, кой беше този? Познат ли е на някой от присъствуващите? — не без известно раздразнение попита началникът на Центъра за защита от стихийните бедствия. — Та нали са се събрали само известни личности. А той?

— Известен е в чужбина и особено в Америка — отговори съветникът.

— А знаете ли какво е правил в Америка? — попита професор Ойдзуми. — Занимавал се е с гайотите, един от видовете морски вулкани, на дъното на Тихия океан. Тези мащабни изследвания са се провеждали от американския военноморски флот. Готвели са се да използуват вулканите като ориентири и база за атомните подводници с ядрени ракети…

В този момент вратата се отвори и влезе професор Тадокоро. Професор Ойдзуми почувствува, че гърлото му пресъхва.

— Забравих си писалката — промърмори Тадокоро и вземайки от масата дебелия „Монблан“, отново се запъти към вратата.

— Тадокоро-сенсей12… — изведнъж извика след него премиерът. — Вие заявихте, че аз като правителствено лице трябва да бъда готов за нещо. Позволете да попитам за какво именно. И за явление от какъв мащаб да се готвя?

— Вече казах, че още нищо не мога да уточня — професор Тадокоро сви рамене. — Но ми се струва, че не бива да се изключва и едно такова предположение — за пълното разрушаване на Япония. А може и да се случи така, че Японският архипелаг просто да изчезне…

В залата се дочу смях. Професор Тадокоро, явно недоволен от себе си, побърза да излезе.

След като срещата свърши и всички се разотидоха, един от секретарите на канцеларията на премиер-министъра, които беше спрял колата си до зелената площ, повика някого по междуградския радиотелефон.

В телефонната слушалка прозвуча старчески мъжки глас.

— Свършихме — каза секретарят. — Както и очаквахме, нищо определено не беше казано. Позволете да ви обясня основните моменти.

След това секретарят преразказа цялото заседание.

— Имаше един учен, който удиви всички. Казва се Тадокоро. Просто каза, че Япония ще потъне в морето… Да, Юске Тадокоро… Нима го познавате? — секретарят леко смръщи вежди. — Разбрах, ако е възможно в такова време, незабавно ще тръгна…

Изминаха още няколко дни.

Токио както и преди се пържеше в превишаващия тридесет и пет градуса зной. Хората, чиито лица бяха силно загорели, измъчени от силната жега, едва дишаха. Тази година, след като беше пострадало морското крайбрежие Шонан, в района Идзу стана изригване, хората започнаха да се страхуват да излизат в околностите. Спасявайки се от горещината, жадувайки за морска прохлада, те масово отиваха в префектурата Чуба и по-нататък в Кансайския край, на североизток в Кюшю и Хокайдо. Влаковете бяха препълнени, а колите образуваха по шосетата непрекъснат поток. Амаги, след като изхвърли голямо количество магма, се успокои, макар и да не преставаше да дими, а Асама все още от време на време изпускаше огнедишаща течност. Продължаваха и земетресенията. Техният брой не намаля. За един ден се усещаха по пет-шест труса. В дълбочините на съзнанието се зараждаше смътно и непонятно безпокойство. Хората започнаха да се суетят, да бързат. Значително се увеличи и броят на пътните катастрофи в сравнение с миналата година. Поголовно всички станаха ужасно раздразнителни. Зачестиха уличните сбивания и убийства.

Десет дни след срещата с членовете на Кабинета в лабораторията на професор Тадокоро позвъни доцент Юкинага. Той настойчиво помоли професора въпреки неговата заетост да дойде в хотел „Палас“, където ще се срещне с един човек, който просто жадува да се запознае с него. Колата за професора била изпратена…

Професорът завъртя глава, поглади с длан небръснатите си бузи, след което недоволно изсумтя и посегна за сакото.

Тадокоро, със смачкана риза и износено сако, не успя да прекрачи прага на хотел „Палас“, когато към него пристъпи ослепително свежа девойка, облечена в кимоно.

— Господин професор Тадокоро — поклони се тя, — моля ви, последвайте ме.

Те преминаха през фоайето, където имаше тълпа от чужденци, бизнесмени и елегантно облечени жени — може би се подготвяше прием — и изкачиха няколко стъпала. Тук ги посрещна снажен млад човек в тъмен костюм.

— Моля, господин професоре! Очакват ви — вежливо се поклони той.

Професор Тадокоро погледна в посоката, където сочеше младият човек. Там в кресло на колела седеше прегърбен старец, поразяващ със своята слабост. Неговите крака, дори в такава топлина, бяха покрити с одеяло.

— Тадокоро-сан?

Гласът на стареца се оказа неочаквано силен. От дъното на дълбоките очни орбити под гъстите побелели вежди остро и силно гледаха, макар и безцветни, но ясни очи. Набръчканото, цялото в гънки и пигментни петна лице му се струваше усмихнато.

— Да, прилича. На него прилича! Аз познавах твоя баща. Хиденошин Тадокоро, така ли се казваше? Упорит юнак беше.

— С кого имам честта да разговарям? — попита Тадокоро, като гледаше стареца без всякакво раздразнение.

— Седнете — каза старецът, кашляйки. — Работата не е в името. Аз съм Ватари, но това име на вас нищо не ви говори. Вече съм превалил един век. През октомври ще бъда на сто и една година. Медицината напредна много и не позволява на старците да заспят. Аз и по-рано бях капризен, а с възрастта станах още повече. С годините идваха и знанията и колкото повече научавах, толкова по-малко страх изпитвах. Ето, сега от нищо не се боя на този свят и от това станах още по-капризен. Например прищя ми се да се запозная с вас — също някакъв старчески каприз. Впрочем аз искам и да ви поразпитам за нещо.

— Простете, но за какво? — Тадокоро дори не забеляза как седна на стола и изтри потното си лице.

— Има един момент, който малко ме тревожи — старецът хвърли към професора остър поглед. — На вас може би ви се струва, че задавам детски въпрос, но какво да се прави. Само едно ме вълнува — лястовичките!

— Лястовичките?

— Да, всяка пролет лястовичките долитат в моята къща и правят гнездо под корниза, вече почти двадесет години. А ето, миналата година долетяха през май, построиха гнездо и неизвестно защо през юли изчезнаха. Изчезнаха, като оставиха току-що снесените си яйца! А през тази година изобщо не долетяха. И не само при мен, но и в съседните къщи. Защо ли е така?

— Проблемът с лястовичките — кимна професор Тадокоро. — Същото е не само при вас, но и из цялата страна. През последните две-три години броят на прелетните птици, гнездящи в Япония, рязко намаля. Орнитолозите казват, че това е свързано или с измененията на геомагнитния пояс, или на климата. Но аз мисля, че работата не е само в това. През миналата година броят на прелитащите лястовици намаля сто и двадесет пъти и това се отнася не само за птиците. Огромни изменения стават и при миграцията на рибите.

— Хм — изсумтя старецът. — Каква ли е тази работа? Може би някакво предупреждение?

— Нищо не може да се каже — поклати глава професор Тадокоро. — Абсолютно нищо не може да се каже! Аз самият не спя по цели нощи, за да разбера каква е причината, имам смътни опасения, но още не мога да твърдя каквото и да е.

— Разбрах — закашля се старецът. — Само още един въпрос. Какво считате, че е абсолютно необходимо за учения?

— Усет! — незабавно отговори професорът.

— Какво? — Старият човек постави длан на ухото си. — Какво казахте?

— Казах „усет“ — убедено повтори професор Тадокоро. — Може би ще ви се стори странно, но за учения, особено за онзи, зает с природни науки, това е най-важното — острият и верен усет. Човек, който е лишен от интуиция, никога няма да стане известен учен и няма да направи голямо откритие.

— Добре, разбрах ви — кимна с глава старецът.

— Моля! — внезапно се появи млад мъж, който започна да бута креслото — количка.

Обърканият професор изпроводи с поглед отдалечаващите се.

Когато дойде на себе си, той се огледа, но никъде не видя Юкинага, който го бе изпратил в хотела.

Измина седмица и една вечер съвсем неочаквано в лабораторията на професор Тадокоро се появи загорял мъж на средна възраст.

— Чух, че се нуждаете от дълбоководен батискаф… — веднага поде непознатият. — Ще ви върши ли работа френският „Кермадек“? Той може да се потопява на дълбочина повече от десет хиляди метра.

— Какво значи това „нуждаете се“ — намръщи се професорът. — На мен ми е необходим японски батискаф…

— Не става дума за наемане. Корабът ще бъде закупен и ще ви бъде даден за временно ползуване — каза странният гост. — Що се отнася до работата на Центъра на Общината на световния океан, те ще минат и без вас. Когато в общи линии завършите изследванията си по договора с тях, ще ви помолим не веднага, а постепенно да скъсате всякакви отношения с този център. Мисля, че може да им върнете лабораторията в този вид, в който е сега. Разбирате ли, в случая зад центъра стои Отделът за морски изследвания на военноморския флот на САЩ. В същност той субсидира и вашите научни изследвания… Знаем за това със сигурност и сме готови да ви отделим средства. И то толкова, колкото са ви необходими. Съгласни сме вие сами да си подберете сътрудниците. Единственото, за което ви молим, е да се заемем със секретността на вашите изследвания. До този момент заради интересите на Япония вие не сте допуснали излизането на никаква информация извън пределите на страната, ние се надяваме, че и за в бъдеще ще запазите в тайна научните си изследвания, също заради Япония.

— Всичко това е дело на Юкинага! — възкликна професор Тадокоро. — Кой сте вие, какви отношения имате с него?

— Разбира се, ние помолихме за сътрудничество и доцент Юкинага. Ето, моля — непознатият си подаде визитната картичка.

— Сектор Разузнаване при Кабинета на министрите — прочете професорът с едва сдържано възклицание.

В този момент по стълбата се разнесе страхотен шум от стъпки и в стаята нахлу млад човек.

— Какво има? — някак си изплашено възкликна професорът. — Не можеш ли по-тихо?!

— Професоре — младият мъж с почти детско изражение на лицето изведнъж се отпусна и му подаде лист хартия. — В Кансай… Сега отново…

В същото време Онодера с няколко свои стари университетски приятели беше в Киото. Те гледаха „Даймонджи-яки“ от покритата тераса на хотела, надвесила се доста навътре над реката Камогава. Всички заведения на Бонто-чо по реката Камогава, мостовете Санджо и Шинджо бяха претъпкани с хора. По улицата Шиджодори от западния бряг на реката до Минами-дза и до гарата Кейхан-Шиджо се движеше непрекъснат поток от хора. Цялото движение беше спряно.

Гигантският „Даймонджи“13 избухна преди двадесет минути. Алени огньове, разположени под формата на йероглифа „Ą“14 горяха върху Фигаши-яма. Вляво от тях на далечния северен склон също горяха йероглифи. В Деня за помен на мъртвите огънят беше запален, за да се почете паметта на всички, напуснали този свят.

— Такава е Япония — каза Уеда, преподавател по философия в частния университет в Киото, като изтриваше бузите си с длан. — В тази страна нищо не умира и нищо не изчезва. В Деня за помен на мъртвите или на някакъв друг празник забравените за известно време традиции и хората, които ги поддържат, отново излизат на сцената. И тогава всички ги приемат като скъпи гости. Почиващите в забвение богове и прадеди стават герои на деня. Така е прието. Удивителна страна. Да вземем за пример религията. В Япония няма главна, водеща религия, но всички вярвания се възприемат и уважават. И този обичай е изключително явление, част от нашата духовна култура, нямаща прецедент в другите страни.

— И ако не съществува този обичай, благодарение на който нищо не загива, от такава миличка майко15 в сегашно време и помен нямаше да има — обади се Нодзуки, служител от строителна фирма в Осака, като придърпваше към себе си силно напудрена и стройна майко.

Онодера, който се беше облакътил на перилата и гледаше играещите огньове „Даймонджи“, слушаше разсеяно приятелите си. Той удължи своята двуседмична отпуска на триседмична и тръгна за погребението на Го, след това присъствува и на погребалната церемония по пренасянето на праха в родното място на Го, остров Шидзуока. Намериха нещо подобно на завещание. Установиха, че става дума за самоубийство. Несвързаните, бързо написани записки, въпреки че бяха много нечетливи, дадоха да се разбере, че Го е открил „нещо“…

Защо ли бе умрял?

Огънят „Даймонджи“ сякаш беше огън и за изпращането на Го. Като премигваше, той постепенно започна да угасва. В тази страна нищо не умира и нищо не изчезва…

Наистина ли е така? Да вземем за пример Киото… Просъществувал е хиляда години, като и днес не позволява на миналото да умре. А в бъдеще? През следващите хиляда години?…

— Искате ли чашка? — попита приближилата се до него не много млада гейша. — Но какво става с вас? Съвсем ви доскуча… Не искате ли да пиете?

— Пия — отговори Онодера, който повдигна чашата с бира.

— Но какво ти е, нещо не те хваща? — отбеляза Ито, репортер от хрониката, който бе дошъл от Токио. — За Го ли мислиш?

— Да.

— Аз също мисля за него — репортерът отпи съвсем малко от пълната чаша и с цялото си тяло се обърна към Онодера. — Неговото завещание… Впрочем не зная, може и да не е негово. В мен има копие. Не ти ли се струва, че тук има нещо, което не е наред? Все си мисля, че това е убийство.

— Не, според мен това е случайна смърт…

Когато Онодера произнесе тези думи, почувствува, че изведнъж всичко му се проясни. Пред очите му изплува цялата картина на смъртта на Го, за която бе чул на местопроизшествието. През нощта на двадесет и втори юли, а ако трябва да бъдем точни, в два часа сутринта на двадесет и трети юли, Го, без да каже никому нито дума, изведнъж излязъл от хотела в Хамамацу. Портиерът го видял как взел такси, а шофьорът, който бил повикан след това да даде показания, казал, че докарал Го точно до планинския път, пред самата Сакума. Го не се върнал в хотела, а след три дни трупът му бил намерен при бента на Сакума по горното течение на реката Тенрю-гава. Черепът му бил силно разбит. В хотела били намерени странни записки… Погълнат от някаква мисъл, Го е можел по всяко време на денонощието да изтича до лабораторията или да вдигне от леглото другарите си. Значи това е било нещо, което го е накарало силно да се развълнува посред нощ. И без да дочака утрото, той се е устремил към горното течение на Тенрю-гава. Може би е открил нещо на бреговете на тази река или е искал нещо да провери. В района Сакума стигнал още по тъмно. Следвайки своята безразсъдна привичка, Го освободил таксито и се насочил към бента. Спуснал се в дефилето, вероятно за да разгледа нещо. В полумрака на разсъмване той се подхлъзнал по мократа от сутрешна роса трева или на нещо друго и паднал… Може би всичко е станало така, но какво го е заставило посред нощ да хукне към Сакума?

На съседната веранда засвири музика. Вятърът изведнъж стихна и стана задушно.

— Тук ли е Онодера-сан? — надникна на верандата прислужница. — Търсят ви от Токио.

Онодера скочи и тръгна към кабината.

— Онодера-кун, обажда се Юкинага — чу се в слушалката. — Необходимо е незабавно да се срещнем и да поговорим. Ще успеете ли утре да се върнете в Токио?

— Въобще не съм мислил — каза Онодера. — Но ако е толкова спешно, ще се върна със сутрешния експрес. Все пак за какво става дума?

— Ще ви разкажа по-подробно като ви видя… С две думи, искам да помоля за вашето съдействие в една работа… — Юкинага замълча за момент. — Работа, в която взема участие и професор Тадокоро…

Изведнъж разговорът прекъсна.

— Ало, ало! — викаше в слушалката Онодера. — Ало! Но в този момент той се заклати като пиян. Някъде пискливо извика майко или друга жена. Със страшен шум се затресе фусума16. Докато се осъзнае, цялата постройка се задвижи и сякаш се завъртя около оста си. Изпод земята се дочу страшно бучене. Разнесе се трясък. От подпиращия се на стълбове покрив падна греда. Таванът и стената потънаха в кълба прах. През бученето и трясъка от разрушаващите се къщи се носеха сърцераздирателни писъци. Онодера не можа да се задържи на краката си, опита да се хване за подпорния стълб, но видя как вратата срещу него рухна и оттам, сякаш танцувайки, излетя огромна маса. Той я хвана, подпря я до стената и се скри под нея. В този момент светлината изгасна и нещо отгоре рухна върху масата. Онодера си погледна часовника и запомни времето.

Съдейки по отсъствието на предварителни трусове, можеше да се предположи, че епицентърът е съвсем близо. Колко ли щеше да продължава?… Изведнъж го жегна кошмарна мисъл и той почувствува, че го побиват тръпки. С мъка си обърна главата под масата и погледна към най-далечната стая. През купчината фусума, разрушени стени, стълбове и напречни греди, се забелязваше тънка ивица мъждукаща светлина.

Там, където до преди малко се намираше верандата, сега нямаше нищо и никого…

Това земетресение, голямото земетресение в Киото, станало в резултат на активизирането на привидно отдавна успокоения сеизмичен пояс, беше действително страшно. Не само по своите мащаби, но и по огромния брой на жертвите. На празника „Даймонджи“ в Киото се бе стекъл много народ. И всички тези хора попаднаха като в капан. От множеството мостове и високи веранди в районите Бонточо и Киямачи хората се сипеха по брега буквално като градушка. Стотици живота бяха погребани под развалините на къщите, стотици тела бяха изпомачкани от обзетата от паника тълпа. В целия град за един миг загинаха четири хиляди и двеста души, тринадесет хиляди бяха ранени. Районите Бонто-чо, Киямачи, Гион, Кобу, Миягавачо и Шимидзу изчезнаха от земята. Минами-дза се преобърна и щръкна нагоре, представлявайки наистина ужасно, трагично зрелище.

След тази страшна катастрофа земетресенията от средна степен не престанаха, напротив — зачестиха и започнаха да се разпространяват на запад.