Потъването на Япония

1

В една от залите на резиденцията на премиера, която все още не беше напълно ремонтирана след последното земетресение, около масата седяха измъчени, отслабнали от безсънните нощи, премиерът, началникът на канцеларията и завеждащият на отдела по общите работи. На масата имаше лист хартия.

— Как да разрешим този проблем? — уморено попита премиерът. — Докладваха ми, че бъдещите изследвания изискват допълнителни разходи от един до десет милиарда йени…

— Навярно ще се наложи да предадем тази работа на Силите за отбрана — отговори началникът на канцеларията. — Главните изследвания по „програма Д“ вече са започнати. Сега е необходимо да разширим ръководещата група, да увеличим състава на изследователите, материалната база и асигнирането…

— Но съвсем очевидно е, че само Силите за отбрана няма да се справят с „програма Д“ — каза завеждащият на отдела по общите работи. — И асигнирането ще стане проблем, ако превиши лимита на секретния фонд. А най-важното в случая е, че трябва да се определи точно кога и в каква форма ще се случи това. Няма да можем да минем и само с кабинетната разработка на проекта за евакуацията. Ще се наложи сътрудничество на голям брой учени. А как ще ги съберем тези учени?

— Хм, ще трябва да се обърнем към научно-техническия съвет — скръсти ръце премиерът. — В този случай ще се наложи да посветим в тайната, разбира се, в определени граници, председателя и някои от членовете на съвета и да ги помолим за сътрудничество. Впрочем мисля, че в Управлението по метеорология, в Държавния Институт по геодезия и картография, в Института по сеизмология и в Института за изучаване на природните бедствия има някои учени, които се досещат…

— Кой знае… Учените са заети предимно с неотдавна станалото земетресение — замислено каза завеждащият на отдела по общите работи. — А това явление е грандиозно и небивало. Да предположим, че се намерят двама-трима, които ще се досетят, но те дори на себе си няма да повярват, а камо ли да започнат да разпространяват слухове, та нали ще ги помислят за луди.

Премиерът мълчаливо гледаше поставения пред него лист хартия.

— Аз също се съмнявам или… по-точно не мога да повярвам — промълви той. — Струва ми се, че всичко е толкова чудовищно. Макар и да сме страна на вулкани, такава територия за толкова кратко време…

Другите двама също гледаха в листа, а в средата му имаше един-единствен ред:

— Съвършено невероятно — промърмори завеждащият на отдела по общите работи, като се поглаждаше с пухкавата си длан по брадата. — Ако това наистина стане, ще бъде ужасно. А ако е огромна грешка или фантазия, или някаква неточност в изчисленията на самия учен… Тадокоро, тогава…

Началникът на канцеларията погледна проницателно премиера. Той също непрекъснато мислеше за това. Ами ако изведнъж се окаже грешка, заблуда, фантазия. Дълъг политически живот извървяха двамата — той и премиерът. На времето, когато заедно завършваха едно и също учебно заведение, той за много неща беше задължен на премиера. И сега не го напускаше мисълта, че неговият началник — най-високопоставеното лице в държавата — в минута на слабост се бе поддал на тази грандиозна афера… Докато всичко ставаше зад кулисите и беше тайно, все още имаше възможност да се отрече. А по-късно, когато размерите на асигнирането и кръгът на въвлечените в изследванията лица се увеличат, когато всичко това получи официален характер, ще бъде далеч по-трудно да се оттегли. Могат да бъдат подведени под отговорност, а това непременно ще свърши с политическа смърт за премиера и за цялото правителство. Тогава кого трябва да принесат в жертва? Началникът на канцеларията започна мислено да търси подходяща кандидатура. Кой би могъл да поеме върху себе си отговорността в най-лошия случай? Кого да изберат за „жертвен агнец“, за да се спаси премиерът… Той беше готов да подложи собствената си глава… Добре би било, ако се окаже достатъчно… Но от друга страна, ако това действително се случи…

— От резултатите на проведените досега изследвания, изглежда, все още не могат да се направят точни изводи — премиерът вдигна глава. — И все пак ще продължим изследванията още малко. Действително, може отчасти да се увеличат асигнирането и броят на сътрудниците.

Като чу тези думи, началникът на канцеларията почувствува, че премиерът, който винаги пипаше внимателно и предпазливо, сега е решил да действува смело, дори в известна степен да се подложи на политическа опасност.

— Много добре — съгласи се завеждащият на отдела по общите работи. — А какво стана с вчерашното заседание на секретариата на партията.

— Аз бих искал малко преди това… — премиерът изведнъж се замисли. — Свържете ме с вицепремиера и секретаря на партията.

— Страхувам се, че вицепремиерът вече спи — отговори началникът на канцеларията, като си погледна часовника. — Да извикам ли секретаря?

— Засега не, малко по-късно — Премиерът стана и донесе бутилка коняк и три чаши. — Нещо се уморих — промърмори той, докато наливаше коняка. — Не е ли по-добре утре да поговорим?

— Хайде, утре — съгласи се завеждащият на отдела по общите работи. — По-добре сега да си отпочинете.

Тримата мълчаливо вдигнаха чашите. Грамадният като професионален борец завеждащ на отдела по общите работи изпи питието на един дъх и тръгна към вратата. Началникът на канцеларията, след като извървя няколко метра с него, се отдели и зашепна нещо на премиера:

— Готвите се за смяна на Кабинета?

Премиерът удивено погледна лицето на своя най-близък помощник, който се отличаваше с безпогрешен усет.

— Да, след като утихне днешната суматоха — лицето му стана напрегнато. — Смятам, че в известен смисъл моментът е подходящ. Утре ще се срещна с вицепремиера и секретаря на партията…

2

Второто голямо земетресение в Канто, което народът наричаше Голямото Токийско земетресение, за известно време се намираше в центъра на вниманието на световната общественост. Стихийното бедствие, което само за миг разруши повече от половината от достатъчно модернизираната столица с най-голяма численост и гъстота на населението в света, вече само по себе си представляваше сензация. В някакъв западен вестник беше поместена статия под трагичното заглавие „Токио превърнат във втора Хирошима“.

На пръв поглед целият свят съчувствуваше на Япония. Във фонда на пострадалите постъпваха пари и предмети. Америка беше заявила за безвъзмездно предоставяне на две хиляди сглобяеми къщи и медикаменти, Съветският съюз — за пътнически параход с водоизместимост двадесет хиляди тона, който да служи като временно жилище на останалите без покрив.

Правителството направи спешни поръчки на японските и задгранични фирми за петдесет хиляди сглобяеми и пет хиляди преносими жилища. Идваше зима и всички, които бяха на улицата, трябваше да бъдат осигурени с квартири. В складовете се намираха вече три хиляди броя от така наречените капсулни къщички, чието производство за един месец все още не надминаваше седем-осемстотин броя. За съжаление повече от половината предприятия, които ги произвеждаха, бяха разрушени от земетресението в Канто. Но по японски патент такива къщички се правеха в Америка, Канада и Европа. За тяхното закупуване веднага беше сключен договор. Въпреки че тези сглобяеми и капсулни къщички вече бяха предмет на международната търговия, в такива огромни размери те се внасяха за първи път. Едновременно с това Япония започна да закупува и добре поддържани пътнически кораби. Няколко десетки такива бяха доставени от Бразилия, Австралия и Скандинавските страни. Корабите се купуваха, независимо от тяхната цена. Търговското оживление беше толкова голямо, че рязко се вдигнаха цените на акциите на корабните компании.

Когато за няколко дни беше възстановено летището Нарита, което беше пострадало по-слабо в сравнение с Ханеда, много важни личности и икономисти от страната и чужбина дойдоха да видят последствията от катастрофата със собствените си очи. Напоследък ролята на Япония в световната икономика, особено в тази на Далечния Изток, не можеше да се игнорира. Сега положението отчасти се измени. Огромните щети, нанесени на икономическия и политически център в страната може би щяха да повлияят на бъдещите икономически връзки с нея.

Сред пребиваващите чужденци имаше двама, които с нищо не правеха впечатление. И двамата бяха високи, със скромни шлифери, нахлупени почти до ушите шапки и слънчеви очила. На пръв поглед те изглеждаха обикновени бизнесмени, но черната лимузина Линколн континентал, в която седнаха, имаше дипломатически номер.

Колата се движеше по претъпканото шосе Токио — Чиба. В средата на пътя, след остър завой в северна посока, тя премина по временния мост в Адачи и навлезе в слабо пострадалата от земетресението област Чиода. След около час и половина пътуване чужденците спряха в двора на някакво посолство. А след още десет минути разговаряха с посланика на тази страна и секретаря на посолството.

— Необходимо ни е основно да изучим какво влияние ще окаже Токийското земетресение върху по-нататъшното развитие на Япония — със заговорнически тон се обърна по-възрастният оплешивяващ мъж към посланика. — Разбира се, в нашия департамент е започнала да действува специална група. Но за по-обстойно изследване искам да оставим тук още един от най-способните ни сътрудници — той посочи към русия, около тридесетгодишен мъж, който стоеше до него.

— Действително, загубите са огромни — потвърди посланикът, като си наливаше вино от шишето върху камината. — Ще пиеш, нали? Токай… Но Япония е икономически силна страна. Мисля, че тези щети бързо ще се оправят. Възможно е това бедствие да послужи като стимул за бъдещото развитие на обществото.

— Да, но от миналогодишното голямо Кансайско земетресение е изтекло съвсем малко време — каза мъжът, като вземаше подадената му от посланика чаша. — Тогава земетресението беше локално. Щетите бяха основно в Киото и районите от Киото до Осака. Икономическите загуби бяха незначителни, но въпреки всичко — две силни земетресения за толкова кратък период от време е прекалено много. При това пострадаха два основни центъра на страната, което не може да не се отрази на икономиката, на самочувствието на хората.

— Може би е така — кимна посланикът. — Вълненията, тревогите на обществото постепенно растат. Опозицията все още се въздържа от нападки, но обединявайки се с работническите профсъюзи, скоро ще тръгне в атака.

— А сегашната правителствена партия ще съумее ли да преодолее кризата?

— Днес в дванадесет часа имаше съобщение за промени в Кабинета на министрите — вместо отговор каза секретарят, като взе от масата няколко изписани на машина страници. — Както наредихте, в детайли проследихме биографиите на новите членове на Кабинета, в рамките на възможното, разбира се.

— Охо! — възкликна възрастният мъж, след като погледна листовете. — Значителна фигура са изтеглили за министър на външните работи. Този си знае работата. Преди войната е работил в Манджурия, а след това е бил посланик в Бразилия и Австралия.

— Не е много млад — подхвърли посланикът. — Сдържан и мълчалив, за него казват, че не е лош теоретик. Чувах, че по време на своето пребиваване в Канбера е провел бурна дискусия с Макмилан по азиатския проблем.

— Така, така… министър на строителството, на самоотбраната… А министерството на промишлеността и търговията, което се ползуваше с лоша слава, са го поверили в ръцете на кадърен човек. Сега транспортът се управлява от крупен финансов магнат…

— Мисля, че обърнахте внимание — забеляза секретарят на посолството, — промените в Кабинета са станали при пълно пренебрегване на вътрешнопартийните фракции. Впечатлението е, че премиерът е обединил хората, на които може да се опре в новия кабинет на „възстановяването“…

— Почакайте — намеси се по-възрастният мъж, като гледаше листа. — Странно… В съобщението за промените в Кабинета още не се споменава нищо за промени в самите министерства…

— Чуват се слухове, кой къде ще бъде назначен — каза секретарят на посолството. — Струва ми се, че ще публикуват промените след около седмица. По време на земетресението загинаха твърде много висши чиновници.

— Японците искат едновременно с укрепването на своето вътрешнополитическо положение да заздравят и външната си политика.

— Не, това не е така просто. На нас ни се струва, че разпределението на силите е насочено към външните работи, търговията, промишлеността, транспорта и отбраната. Всички тези четири министри са известни специалисти в международната политика. Техният авторитет е много по-голям в чужбина, отколкото вътре в страната. По такъв начин укрепването на вътрешнополитическите работи служи като параван за стабилизирането на външната политика.

Посланикът се замисли, като постави чашата на масата.

— Не ти ли се струва — попита възрастният мъж посланика, — че подобно разместване говори за подготовката на Япония към голямо дипломатическо настъпление? Но защо на Япония е необходимо именно такова комбиниране на фигурите, когато вътре в страната е истинско стълпотворение? Да се разбере това, не е достатъчна само логиката.

— Почакайте — забеляза младият мъж, — когато ние заминавахме, беше получена странна информация. Наистина на мен не ми се стори много интересна и не се запознах с нея детайлно, но нашият икономист й обърна внимание. Става дума за това, че темповете на японските инвестиции в задграничната промишленост след земетресението се снижиха само за една седмица, а после се възстановиха до предишните норми. Оказа се, че правителството, без да вдига много шум, е предоставило заем на частни предприятия, които влагат свои капитали в чуждестранната промишленост.

— Този въпрос, струва ми се, изисква подробно проучване — каза възрастният мъж, като потри бузата си с ръка.

— Има още нещо странно, то също се изясни в последно време. Японското правителство, като използува изключително сложна система на посредници, изкупува поземлени участъци в чужбина. Общата площ на земите, изкупени от японското правителство по целия свят, е достигнала огромни размери.

— Недвижимо имущество в чужбина? — посланикът се намръщи. — Странно! Аз знаех, че японците купуват рудници в Африка и Австралия, но за поземлени участъци…

— Да, купуват целинни земи…

— А, готвят се да се преселват. Или заради демографския взрив, за… бежанци?

— Момент — прекъсна го посланикът. — Населението на Япония вече трета година не нараства, а напротив — намалява. Непонятно. Този въпрос ще трябва много внимателно да се изучи.

— Какво ли се готвят да правят тези японци? — промърмори си под носа посланикът. — Какво ли си мислят?… Аз общувам с тях повече от петдесет години, но невинаги разбирам какво име в ума.

— Да, всичко е много сложно… — замислено каза възрастният. — Нещо става в Япония и всичко това, което се прави, не е случайно…

3

В Токио, където все още бяха пресни раните от бедствието, дойде зимата. В края на годината, сякаш в стремежа си да нанесе допълнителен удар, сви страшен студ. От двата милиона хора, лишени от подслон, около милион и половина се разпръсна по префектурите. Там ги очакваше неспокоен живот в чужди семейства или в стаи под наем. А другите временно се настаниха в подвижни или сглобяеми къщички. Някои посрещнаха суровия студ в набързо скалъпени върху пожарищата бараки. В цялата страна почти беше преустановено строителството. От всички краища на Япония по суша и по море се доставяха подемни кранове, екскаватори и всякаква друга подемна техника, необходима за възстановителните работи. Хората се трудеха ден и нощ, но само една четвърт от скоростните магистрали стана проходима и десет процента от метрото влезе в строя. Главно се възстановяваха жилищните сгради и пристанищните съоръжения. Започна да работи втората топлоелектроцентрала, но само с петдесет процента натоварване. В града продължаваше режимът на икономия на електроенергията. Жилищата се отопляваха лошо, а това действуваше зле върху здравето и самочувствието на хората. Поради острия недостиг на течни горива, отоплителните системи преминаха на каменни въглища, както в миналото. До каменовъглените мини Чикухо се намира експериментален завод за втечняване на въглища, но неговата производителност беше ниска. През тази зима никой не се оплакваше от саждите, макар по-голямата част от комините на сградите да отделяха черен дим.

От студеното небе сякаш падаха ледени кристалчета. Като криеше лице в яката на палтото си, Онодера бързаше от канцеларията на премиер-министъра към Управлението за морска безопасност. Той не можа да мине по краткия път, защото районът покрай зданието на парламента, беше зает от демонстранти. Това беше първата голяма демонстрация след земетресението. Тук-там вече бяха започнали стълкновения между студентите и подвижните полицейски части. Той реши да се промъкне покрай Патентното управление и през Тораномон да премине в Касумигасеки. Университетите бяха пострадали сравнително слабо и в по-голяма част от тях се провеждаха занятия. Наистина в корпусите на някои учебни заведения все още се помещаваха пострадали. Загинаха и не малко преподаватели, поради което често се отменяха лекции. Много от учащите се, които бяха лишени от подслон, заминаха по родните си места. Ето защо сред демонстрантите студентите не бяха много и въпреки че бяха екипирани както винаги с шлемове, каски и палки, не проявяваха особена активност. Понякога се отделяха от работниците и служителите и събрани на група нападаха полицейските отряди. До сградата на парламента на няколко места имаше сблъсквания. Но този път студентите нямаха бутилки със запалителна течност и замеряха полицаите с керемиди и парчета бетон.

Но Онодера почти не гледаше студентите. Другите демонстранти му направиха угнетяващо впечатление. Потиснати и мрачни, те прииждаха на вълни, обзети от потискащо мълчание. Носеха плакати: „Искаме жилища!“, „Отворете сградите!“, „На пострадалите — помощи!“. Техните сиви, почти вкаменени от студа лица внушаваха непреодолима тревога.

Може би тези хора подсъзнателно усещат нещо, мислеше си той. Та нали японският народ притежава изключително изострена чувствителност. Япония е икономически силна страна. Загубите от земетресението са огромни, но ако се погледнат данните, според уверението на правителството, само след няколко години всичко ще се възстанови, ще си дойде на мястото. Но в душите на хората е заседнало лошо предчувствие, че в света нещо не е на ред, че ще стане нещо, което не трябва да стане. И такова понижаване на самочувствието се усещаше в цялото общество. За това способствуваха и вестниците, които пишеха в своя предпочитан подстрекаващо пророчески маниер. Обикновените хора вече не обръщаха внимание на това. В тази епоха на пресищане с всякакъв вид информация те вече бяха получили емоционален имунитет срещу „гръмките заглавия“ и считаха, че такава е природата на журналистите.

Не, мислеше си Онодера, този път сигурно са подушили, че тук става нещо. Тревогата, която се излъчваше от демонстрантите, от техните затворени, сиви от студа и тъгата лица, сякаш свидетелствуваше, че хората губят увереност в утрешния ден. И плакатите с такива категорични искания в този труден за цялата страна момент… Не, те усещат приближаването на нещо недобро, на някакви трагични промени… Те се отнасяха, както и преди към дръзките заглавия като „Ще настъпи ли голяма криза?“ или „Пресните продукти поскъпнаха с четиридесет процента на черната борса“, или „Опасност от продоволствена криза през следващата пролет“, но бяха станали по-внимателни, като се опитваха да прочетат зад тези заглавия признаците на нещо по-страшно. Силно чувствителен народ, със свито сърце продължаваше да си мисли Онодера, като минаваше покрай демонстрантите и с кожата си усещаше тяхното настроение. А какво ще стане, ако те… ако народът узнае всичко?… Нали вероятността сега превишава петдесет процента… Няма ли да доведе това до огромна паника?

В една от стаите на Управлението за морска безопасност Онодера срещна пристигналия тук преди минута Катаока. За кратко време този весел, с момчешко кръгло лице и кестеняви коси силно загорял момък се бе променил неузнаваемо. Неговата ослепителна усмивка бе изчезнала. Очите му бяха станали тъжни, кожата — сива, сякаш бе остарял с десет години. Той, както и всички членове от „програма-Д“, работеше и денем, и нощем до изнемогване. Освен това в Тамати бе загинало семейството му.

— Видя ли демонстрацията? — попита той с лишен от интонация глас.

Онодера кимна с глава.

— Какво мислиш, журналистите още нищо ли не са подушили?…

Катаока гледаше как снегът покрива рамката на прозореца.

— Днес пристигна един в управлението на Силите за самоотбрана. Разбира се, не се срещна с важен сътрудник от „програма — Д“. Беше някакъв журналист, който е присъствувал на заседанието на Съвета за възстановяване на столицата, а след това в Института по сеизмология и оттам минал покрай Управлението на Силите за самоотбрана и дълго стоял в отдела по печата…

— Подозрително — промърмори си под носа Онодера. — А защо е хвърлил око на Управлението на Силите за самоотбрана.

— Струва ми се, че видя там Юкинага и професора. Този журналист познава доцент Юкинага от преди и знае, че той е напуснал Университета внезапно…

— Мисля, че преди да се стигне до вестниците, ще се вземат мерки — каза Онодера. — Куниеда-сан ми прошепна, че тази вечер в дома на началника на канцеларията при Кабинета на министрите ще се състои тайно съвещание с главните редактори на вестниците, а е уговорена среща и на ръководителите на опозицията с премиер-министъра.

— Докога ще е възможно да се крие това? — все така хладно попита Катаока. — Струва ми се, че всеки момент ще започнат да се пускат слухове. А все още не е известно дали ще се изплащат паричните премии за миналата година. Може бе ще започне така нареченото „всеобщо положение на несигурност“ поради настъпваща криза и страшното поскъпване на стоките от първа необходимост…

— Навсякъде обаче се разграбват телевизори и радиоприемници — каза Онодера. — Автомобили почти не се купуват, въпреки че никой няма кола в пълна изправност.

— Днес в щаба на „програма Д-2“ стана скандал. Спречкаха се сътрудникът, командирован от Министерството на външните работи, и младо момче, което бе изпратено от Генералния щаб — каза Катаока с все същия монотонен глас, като потриваше бузите си с ръце. — Когато щабът се увеличава, такива сблъсквания са неизбежни. В случая нямат значение нито талантът, нито знанията, дори е много възможно подобни недоразумения да доведат до разгласяване на тайната.

— Изглежда, и в „Д–1“ положението е тревожно. С младите учени и техническите специалисти всичко е добре, при тях всичко е наред, но учените от Научно-техническия съвет отхвърлиха мнението на професор Тадокоро. Държат се високомерно…

— Защо сте взели такива, нали знаете, че професор Тадокоро е избухлив?

— Там е работата, че той е съвършено спокоен. Изглежда, не може да мисли за нищо друго.

— А какво стана с учения Фукухара, когото привлякохме от Киото?

— В Хаконе е, при стария Ватари.

— Какво прави там?

— Не знам — подсмихна се Онодера, — но Куниеда подозира, че по цял ден спи.

Вратата се отвори и влезе заместник-началникът на отдела по хидрология.

— Извинете, че ви накарах да ме чакате — каза той и сложи върху масата папка с листове. — Всичко оформихме. Утре в осемнадесет часа в Йокосука ще пристигне „Серю-мару“.

— Благодаря ви — Онодера приближи към себе си папката. — Ако е така, в други ден ще можем да натоварим апаратурата и да вземем на борда специалистите.

— Успяхме да се свържем и с тях, но… — заместникът кимна към папката. — Имахме и препятствия, искахме да вземем под наем дълбоководния изследователски кораб и подводната лаборатория на фирмата „Джейкъб“, но ни отказаха. Струва ми се, че се намеси Американският военноморски флот… За щастие се освободи подобен кораб и ние го наехме. Наистина не съвсем без натиск. Същото се получи и с подводната лаборатория.

— Наша фирма? — ахна Онодера. — Коя е тя?

— КК по изследване на шелфа. Наехме „Вадацуми–2“.

Онодера си пое дълбоко въздух. „Вадацуми“, КК — фирмата, в която той бе работил и откъдето се бе уволнил, по-скоро избягал.

— Американският военноморски флот ли взе дълбоководния батискаф? — попита с безразличен тон Катаока. — Ако не греша, корабите, произведени в „Джейкъб“, се занимават с търсене на нефт до Марианските острови. А Американският флот се готви да ги използува в Тихия океан?

— Мисля, че да — заместникът сви рамене. — Преди два-три дни пристигна кораб от Седмия тихоокеански американски флот, за да ги получи… По думите на инженер от „Джейкъб“ те се готвят бързо да изследват дъното в района на Японските острови. Може би искат да проверят как са повлияли земетресенията върху подводните брегови знаци на подводниците „Поларис“.

Катаока и Онодера несъзнателно се спогледаха.

— Нещо са усетили — промърмори Онодера, като излизаше от стаята с папка в ръце.

— Те винаги са познавали добре морското дъно до Японските острови. Изучават го със стратегическа цел…

— Е, няма да разберат веднага — каза Катаока. — Ще забележат измененията на морското дъно, но няма да се сетят…

— Нали и те си имат специалисти. И в сравнение с Япония разполагат с добра система за анализиране на информацията, поради което за необходимите им изводи са достатъчни само някои признаци. И всичко ще стане явно от чуждата преса.

— Не се безпокой. Наката-сан вероятно е предвидил такава възможност. Ние какво бихме могли да направим въобще? Нали няма да тръгнем да потопявам американския изследователски кораб през нощта?!

След като излезе от Управлението, Онодера почувствува, че някой го удари в гърдите. Той спря. Пред него беше застанал почернял млад мъж с пламтящи от гняв очи. Онодера веднага получи втори удар по лявата скула. Следващият удар дойде отдясно, по носа.

— Какво правиш! — с ужасен глас попита Катаока и се хвърли върху мъжа, като се опита да го хване за ръката.

— Не, Катаока… махни се — извика Онодера, като се опитваше да се прикрие от ударите. — Вземи папката… Иди си… Аз сам… ще се справя!

Изведнъж започна да се събира народ. Онодера, като получаваше все нови и нови удари, отстъпи зад ъгъла на сградата. С крайчеца на окото си видя как Катаока се огледа за момент и започна да се отдалечава. Мъжът го биеше без да гледа къде — по носа, по очите, по корема… Онодера се спъна в нещо и падна.

— Стани, подлец! — извика дребничкият мъж, който стоеше в цял ръст пред него.

— Откога не сме се виждали, Юуки… — заговори Онодера, като продължаваше да лежи по гръб и да подсмърча с окървавения си нос. — Но как сте вие там, има ли някаква промяна?

— Идиот! — Юуки дишаше тежко и гледаше отгоре Онодера. — Дори и на мен не ми каза, уволни се… Позволи да те подмамят…

Онодера бавно и тромаво се изправи. Юуки извади от джоба на панталона си смачкана носна кърпа и я притисна към носа на Онодера, който се усмихна, взе мръсната кърпа и си избърса носа.

— Идиот! Поне дума да беше споменал. Аз… отначало мислех, че си изчезнал някъде при земетресението… Безпокоях се. Няколко пъти ходих да те търся в Киото. А после чух, че те е подмамила друга фирма. И въпреки това ни знак, ни вест… Дори и квартирата си напуснал… Приятел ли съм ти, или не?!

— Прости ми! — каза Онодера сърдечно, като постави двете си ръце върху раменете на Юуки, който беше с една глава по-нисък. — Виновен съм. Прочетох твоите писма и бележки, но обстоятелствата бяха такива, че нямах възможност да се видя с никого.

— „Вадацуми“ ли ще управляваш? — попита Юуки, като отклони погледа си. — Напоследък са те видели на улицата на бюрократите… А сега говорят, че Силите за самоотбрана ще наемат подводния батискаф. Но аз мисля, че той веднага ще се появи в Управлението за морска безопасност.

— Как е Йошимура-сан? Здрав ли е?

— Началникът напусна. Изглежда, че имаше някакви неприятности. Замина да работи в чужбина. Може би и ти си замесен в тази работа…

„Как се обърнаха нещата — Онодера си помисли за красивия и ловък Йошимура. — Нищо, където и да е той, винаги ще се нареди“.

— Ти — Юуки спря за момент и погледна към Онодера. — Какво се е случило? Непременно трябва да се е случило нещо? Познавам те добре, ти не би се уволнил току-така. Сигурно ще е нещо сериозно, в противен случай не би постъпил по този начин. През цялото време така си мислех и сега, когато те зърнах, почувствувах, че има нещо. Но какво е станало с тебе? Много си се изменил!

— Нима? — Онодера насила се усмихна. Цялото лице го болеше, очите му бяха подпухнали. — Аз не мога ли да остарея?

— Ела с мен у дома — каза Юуки. — Моля те, искам спокойно да си поговорим. Сега съм в Сугамо, къщата ми в Готанда изгоря, стаята е тясна, но все пак заповядай. Ако си по-добре, разкажи ми накратко какво се случи с тебе.

Онодера се поколеба. Юуки го погледна като обидено момиче и промърмори:

— Аз ще бъда на „Вадацуми–2“. Също напускам фирмата.

— Какво? — спря поразен Онодера. — Ти вече си подал заявление за напускане?

— Утре ще го подам. Вече реших. Кой би могъл да се справи с „Вадацуми“ освен нас двамата? Единият ще остане на спомагателния кораб да поддържа връзката, а другият ще се потопява…

— Благодаря! — отговори Онодера. Без повече да се колебае, веднага реши, че групата на „Програма Д–1“ може да се увеличи с още един човек. Нали трябва и „Кермадек“ да влезе в действие. А на Юуки може да се разчита.

— Значи си съгласен! — Юуки срамежливо си отдръпна ръката, която Онодера неволно стисна, и изведнъж приветливо се усмихна.

— Отново ще работим заедно!

— Ела утре в Управлението на Силите за самоотбрана — каза Онодера, като отново стисна Юуки за ръката. — Без да споменаваш моето име, потърси майор Яги, той ще бъде в течение на нещата.

— Силите за самоотбрана? — Юуки стана малко подозрителен. — Какво отношение имаш ти към това учреждение?

— Да отидем у вас — предложи Онодера, като тръгна пръв. — Искам да се видя и с твоята оку-сан19, отдавна не съм я виждал.

— Да, между другото — започна Юуки, като се стремеше да го догони. — Познаваш ли някоя си Рейко-сан? Вече няколко пъти идва да те търси във фирмата, питаше за тебе.

„Рейко“? — Онодера не можа да си спомни веднага коя е тя. Но постепенно в паметта му изплуваха тъмния асансьор, тесния пясъчен плаж, белотата на зъбите й, когато се усмихваше, горещото тяло… И накрая цялото момиче в мокър бански костюм… Нощта в Хаяма. Забавлението. Елитната младеж и как той се чувствуваше съвършено чужд там… Колко далече остана тази нощ! Струваше му се, че всичко това е било в някакъв друг живот. И нощта, и момичето… Дали е оцеляла къщата на Рейко в Хаяма? Районът Конан почти не беше пострадал от цунами, но…

— Какви отношения имаш с нея? — попита Юуки. — Тя и завчера идва във временното помещение на нашата фирма. Интересуваше се дали има някаква вест от тебе.

— Завчера? — кой знае защо изплашено попита Онодера и в този миг пред очите му се изправи лицето на Рейко, с нежни, но контрастни черти. Той почувствува, че земята започна да се люлее под него. Усети как краката му сякаш отслабнаха и не можеха да го държат. Оцелелите отляво и отдясно постройки заскърцаха. В дълбочината се разнесе бучене и изведнъж изгаснаха уличните лампи. Прозорците помръкнаха. Отвсякъде се чуваха викове, но най-силно проехтя писъкът на една жена: „О-о, силно е!“.

Онодера дочу как Юуки от яд цъкна с език.

— Втори трус, нима това не е безобразие?!

— Управлението по метеорология издаде заповед за неразгласяване на информацията — промърмори Куниеда, като остави телефонната слушалка. — Тогава журналистите решиха, че има нещо, и започнаха да напират.

— Естествено те не оставят на мира отдела на сеизмичните станции — мърмореше си Наката, като поправяше и най-дребните грешки в програмата, преди да я сложи в компютъра. — Вероятно не оставят на спокойствие и членовете на дружеството по прогнозиране на земетресенията.

— Може би някой от геолозите вече усеща нещо — Куниеда спря да прелиства за момент. — Някой от техническите специалисти на Управлението по метеорология или сътрудниците на местните наблюдателни станции рано или късно ще обърне внимание.

Зазвъня телефонът. Техническият специалист на „програма Д“ вдигна слушалката.

— Държавното управление по геодезия и картография е — обясни той, слушайки. — От завода е постъпил гравитометър тип Т.

— Колко броя?

— Един, а малко по-късно може би ще ни доставят още два. Сега преминават изпитания.

В стаята влезе Катаока. Неговите тъмни, изпръхнали бузи горяха, очите му бяха потъмнели от умора.

— Катаока-сан, извинявай, но следобед те изпращаме с вертолета от Мекуро до Йокосука. Пристигнал е гравитометър тип Т. Искаше ми се да направиш изпитания по време на полета.

— Колкото и да бързаме, уреда ще проверим утре — безразлично каза Катаока. — Двигателят на хидроплана, който е в Йокосука, е неизправен. Помолихме да изпратят хидроплан от Мейдзуру.

— А завършихте ли инсталацията на геомагнитометрите?

Телефонът, който беше пред Куниеда иззвъня.

— Управлението по наука и техника — ядосано зацъка с език Куниеда. — Дружеството за научни изследвания на океана е публикувало съобщение за необикновено потъване на континенталния шелф Бофус. Щабът по проект за разработване на океана организира изследователска група…

Като се приближи до вратата, Наката се замисли.

— Може би трябва да преминем към демонстративна тактика.

— Демонстративна тактика? — повиши глас Куниеда. — Какво е пък това?

— Вече докладвах своя проект — промърмори Наката и отвори вратата. — Броят на участниците в „програма Д“ превишава сто души, а скоро ще бъдат повече от хиляда. Тогава ще бъде невъзможно всичко да се държи в пълна тайна.

Наката излезе. Техническият специалист през цялото време мълчеше и слушаше другия телефон, след което предаде някаква бележка на Куниеда, който се понамръщи, като гледаше изписаното листче: „… Взрив на рифовете Мьоджин, Байонез и Атола Смит, изригване на остров Аогашима, появили са се признаци за изригване на вулкана Нишияма на остров Хачиджо. Започнала е евакуация на населението от тези места“.

4

Съобщението за изригване на Хачиджо Онодера чу под водата, на дълбочина две хиляди метра, на петдесет километра от остров Тори. Свързването със спомагателния кораб „Йошино“ беше изключително трудно поради радиосмущенията, но все пак Онодера разбра, че много от двадесетте хиляди жители на острова са пострадали.

И точно в този момент, когато от „Йошино“ постъпи ново съобщение, Онодера почувствува някакъв необичаен тласък. „Кермадек“, над който действуваше налягане от двеста атмосфери, някак странно се дръпна.

— Момент — каза Онодера на своя технически помощник, който имаше бледо, младежко лице на студент. — Не ви ли се струва, че на това място на морското дъно става нещо необикновено?

— Какво? — младият мъж, който беше погълнат от показанията на спуснатите на дъното прибори, удивено се обърна. Онодера му кимна и той бързо превключи телеметъра.

Апаратурата, която беше на дъното на дълбочина от пет до десет километра, регистрира изменения на температурата, колебания в геомагнитното и гравитационното полета и ги предаде горе по двата канала за свръзка: сигнализираше се на свръхдълги вълни и чрез фонон-мазерното устройство техникът започна да чете показанията на най-близкия прибор.

— Опасно е — промърмори той. — Големината на топлинния поток рязко нарасна. Увеличава се и наклонът на възвишението, и геомагнитният поток…

— Има изгледи за земетресение ли?

— По-скоро не земетресение, а изригване.

Корпусът на „Кермадек“ направен от високо еластична стомана, зазвъня като камбана и като се разклащаше, измени положението си.

— Свършваме ли вече? — попита Онодера, като включваше прожекторите и погледна в илюминатора. — Изглежда, и тук става опасно.

— Почакайте малко, вече свърших, но искам да проверя къде и какви промени станаха на морското дъно.

— Струва ми се, че сега не бива да се занимаваме с това — Онодера включи двигателя. — Гася светлината и пускам подводните ракети, а вие гледайте през илюминатора дали няма да се види нещо.

Като влачеше веригата по дъното, „Кермадек“ бавно започна да се отдалечава от спуснатия измервателен прибор. Онодера определи четирите посоки и натисна бутона за изстрелване на ракетите. Почувствуваха се четири леки тласъка в корпуса на „Кермадек“. В тъмната гондола засия бледосинята светлина на двата илюминатора.

— А-а…! — възкликна младият мъж.

— Показа ли се нещо? — Попита Онодера. — В каква посока?

— Четиридесет градуса вдясно от нашия курс.

Онодера мислено изчисли скоростта на излизане на повърхността на водата и пусна в това направление останалите четири ракети. От това „Кермадек“ стана по-лек и малко изплава, веригата едва докосваше дъното.

Постепенно започна да се увеличава и хоризонталната скорост на кораба.

— Погледнете! — в гласа на младия мъж се чувствуваше потиснатост и уплаха. Ако беше светло, може би щеше да се забележи, че лицето му ставаше все по-бледо.

Онодера напусна мястото си зад кормилото и отиде до илюминатора. В светлината на четирите ракети той видя дъното и едва забележимия в мрака полегат склон на невисок подводен хълм. На едно място над този склон се издигаше мътилка, а от нейните тъмни кълба започнаха да се отделят множество мехурчета. От време на време те се пукаха с взрив и „Кермадек“ леко се поклащаше.

— Ще има ли изригване? — попита Онодера, като се върна на предишното си място.

— Мисля, че засега няма нищо страшно — отговори техническият специалист, който следеше температурата на морската вода и на придънните наноси. — Може би ще последва малък взрив, но дали батискафът ще издържи?

Онодера изхвърли веригата и бързо поиска връзка с „Йошино“, като започна да отваря един след друг магнитните клапани. „Кермадек“ започна бавно да се издига. Като почувствува лек хлад в сърцето, Онодера се опита да изчисли безопасната скорост на изплаване и доколко тази скорост можеше да се ограничи с двигателя за хоризонтален ход. Прекалено голямата скорост на изплаване може да доведе до деформация на поплавъка. Тогава гондолата, която тежеше няколко тона, щеше да се спусне на дъното и никога нямаше да може да изплава. Онодера се опита да намали скоростта. След това реши да комбинира вертикалното и хоризонталното движение. Тази мисъл се оказа вярна. Само след няколко завъртания на кормилото, „Кермадек“, леко наклонен, започна да се издига странично, но тъй като гондолата можеше да се преобърне, налагаше се от време на време да преминава на хоризонтален ход.

— Моля ви, дръжте се по-здраво — каза Онодера на техническия помощник, — защото се страхувам, че може да се преобърнем.

На дълбочина три хиляди и триста метра Онодера отново изхвърли известно количество баласт. „Кермадек“ като стрела се устреми нагоре.

Това, което най-много тревожеше Онодера, беше, че рязкото понижаване на налягането можеше да доведе до взрив — намиращият се под налягане двеста атмосфери охладен на морското дъно въздух беше започнал да се разширява адиабатично в поплавъка. Когато до повърхността оставаха осемстотин метра, той намали до известна степен скоростта на изплаване и искаше да източи бензина, който при откритото дъно на поплавъка влизаше в съприкосновение с морската вода. Заедно с въздуха от поплавъка, започна да изтича и бензин, но клапанът по никакъв начин не искаше да се затвори.

— Онодера-кун! — извика зад гърба му с тих глас техническият помощник. — Вода! Навлиза вода.

При издигането към повърхността, когато рязко се бе намалило налягането върху корпуса, здравината на шевовете беше отслабнала и в батискафа беше започнала да прониква вода. А „Кермадек“ бе подложен на непосилно за него претоварване.

— От илюминатора ли тече?

— Не, не зная откъде е, но е доста много.

— Не се безпокойте, скоро ще спре. Изтичането на бензина продължаваше, при което скоростта на изплаване падна до осемдесет метра в минута.

Онодера погледна останалото количество баласт и мислено си представи схемата на масления клапан. На дълбочина петстотин метра той премина на хоризонтален ход и включи на пълна скорост. При такъв режим акумулаторът можеше да издържи само три минути. На Онодера му се искаше да запази тази скорост на хоризонтално придвижване до изплаването на повърхността. „Кермадек“ започна да се клатушка. Към това се прибави и страничното течение. Той изгуби цели две минути, за да уравновеси батискафа. Акумулаторът почти издъхваше. В корпуса със звън се разнасяха ултразвуковите сигнали от ехолота на „Йошино“. Като превключи телефона на ултра дълги вълни, Онодера извика командния пункт.

— Постарайте се да ни хванете. Възможно е да изскочим на морската повърхност.

— Разбирам, непрекъснато ви следим. Не променяйте направлението! На заден ход отиваме към мястото на предполагаемото ви изплаване.

— Как е времето горе?

— Люлее, духа северозападен вятър, височината на вълните превишава метър и половина. Ще ви хванем под водата на десет метра дълбочина.

Когато оставаха сто и петдесет метра, от резервоара с повредения клапан изтече почти всичкият бензин. За да запази равновесие, Онодера изпусна бензина и от другите два резервоара. Скоростта на изплаване падна до четиридесет метра в минута. Оставаше само една възможност: да се урегулира изплаването, като се използува инерционната скорост от три и половина възела и се изпусне остатъкът от въздуха. Започна да се проявява вълнението на повърхността, при което „Кермадек“ се залюшка и заподскача.

— Дръжте се по-здраво! — извика Онодера на техническия.

Операторите от „Йошино“, ловко, като вълшебници поеха батискафа. На дванадесет метра дълбочина го чакаха двама водолази на подводен скутер. С помощта на магнитна котва те прикрепиха към корпуса буксирното въже и съединиха телефонния кабел. Онодера подпомагаше скоростта на изплаване, като изхвърляше остатъка от въздуха и маневрираше с кормилото. На дълбочина пет метра завърши закрепването с дебелите подемни въжета, поплавъкът беше свързан с маркуч и започна източването на бензина.

— Вълните са доста високи. Бъдете внимателни! Издигането е опасно — съобщиха от палубата на „Йошино“, — излизайте от люка! Закрепването на съда ще проведем под водата.

Механичните ръце на подемния кран здраво обхванаха „Кермадек“. Двамата членове на екипажа излязоха през люка на палубата и почти веднага се намокриха — морето беше неспокойно. Когато отидоха на „Йошино“, механичните ръце отпуснаха „Кермадек“. Повдигнаха го към кърмата и започнаха да го закрепват. Онодера огледа морската повърхност и забеляза, че върху доста голямо пространство отгоре плуваше пемза.

— Казват, че е изригване на рифа Кошю — обади се някой от стоящите на палубата. — Изглежда, щетите са нищожни, но защо на такова място…

— Добре ще е по-скоро да напуснем и този район — Онодера изтри лицето си с носна кърпа. — Нали чухте нашите сигнали?

— Да. Веднага щом закрепят батискафа на палубата, тръгваме.

Когато Онодера пиеше горещото кафе, което му беше сервирано в радиокабината, „Йошино“ вече се отдалечаваше от опасната зона.

— Къде се намира „Сейрю — мару“? — попита той радиста. — Можем ли да се свържем?

— На около петдесет мили на север. Да се опитам ли да го повикам?

— А как е там, на Хатиджо? — със замислено лице се обади техническият помощник, който също се беше качил в радиокабината.

— Казват, че при изригването на Нишияма са загинали около двеста души, но опасността все още не е минала. Затова пътнически и военни кораби евакуират всички жители от острова.

— Всички жители?…

— Да, най-напред учениците от началния и средния курс. Общо жителите са около дванадесет хиляди. Тръгват с дрехите, които са на гърба им. И на другите острови Идзу е също тревожно. Разправят, че хората ще бъдат евакуирани в Шидзуока…

— Дванадесет хиляди души… За тях са необходими поне три-четири първокласни лайнера.

Онодера добре си спомняше този субтропичен остров, покрит с гъста зеленина. Градините, в които цъфтяха ярки декоративни цветя, бяха оградени със стари каменни зидове от едър чакъл. Само като си представи за миг тази красота, сърцето му се сви. Дори не беше възможно да се предположи колко силно ще бъде изригването и кога ще се прекрати. Островът потъва… Непоносимо е да се мисли за това. Не е важно дали е малък, или не. Това е остров, а не просто връх на издигнала се над морето скала. Плод е на вдъхновения труд на много поколения. Жива история на мирно съществуващи дървета и хора, зверове и птици. Островът — това е приют на всяко живо същество, което е искало и е могло да се засели тук. И сега загива, умира от насилствена смърт, а неговите жители са принудени да бягат или да загиват заедно с него…

Засега един остров, но ако… Радистът прекъсна мислите му.

— Свързахме се със „Сейрю-мару“.

— Моля ви, повикайте щурмана на „Вадацуми“, Юуки, ако не е във водата.

Юуки веднага се отзова.

— Какво става на „Вадацуми“? — попита Онодера.

— Всичко е наред — отвърна Юуки. — Вече три пъти се потопявахме. Жалко, че не работим заедно.

— Възможно е скоро да бъдем заедно. „Кермадек“ се повреди и трябва да се закара на док. За това ще отиде не по-малко от седмица.

— В такъв случай ще можеш да се прехвърлиш тук — В гласа на Юуки прозвуча надежда. — Кога?…

Онодера не успя да отговори, защото постъпи друго повикване. Вероятно от самолет.

— Наблизо се намира хидроплан на Силите за морска самоотбрана — доложи радистът на офицера, който отговаряше за свръзката. — Моли да му се посочи място за кацане, за да вземе данните от изследването на дъното.

Офицерът предаде съобщението на капитана и „Йошино“ започна да намалява скоростта си.

— Онодера-сан — радистът все още поддържаше връзка с хидроплана. — При тях е Катаока, който ви моли да се присъедините към тях.

— Катаока ли? — обърна се Онодера, когато вече излизаше от кабината.

Дочу се тропот. Отгоре се разнесе глъчка. Онодера се качи на палубата. Вятърът се беше усилил и височината на вълните беше доста голяма. Четиримоторният хидроплан бързо се снижаваше към морската повърхност.

— Не е ли опасно да се каца при такова вълнение? — заинтересува се Онодера.

— Не — усмихна му се един от офицерите. — На носа на хидроплана има апаратура за погасяване на вълните. Такава машина излита и каца при височина на вълните три и половина метра. В техническо отношение нашите хидроплани са най-добрите в света.

Издигна се стълб от бял воден прах. Хидропланът легна върху морската повърхност и веднага се насочи с предната си носова част към кораба.

— Онодера-сан, спускаме лодка — извика пресипнал глас.

От вълните се вдигна облак от капчици. Онодера трябваше да облече дъждобран. Едва седна в надуваемата лодка и тя веднага се заклатушка. Той здраво се хвана за борда. С труд се добраха до вратичката на хидроплана, натовариха непромокаемите чували с материалите от изследванията и моторите зареваха. След малко вече се рееха над „Йошино“.

Онодера премина през тесен, почти задръстен от апаратура коридор и влезе в радиокабината, където беше Катаока.

— Юкинага-сан помоли, ако можеш да се освободиш и да присъствуваш довечера на извънредното съвещание на щаба — каза Катаока — Ще изпратите ли „Кермадек“ на ремонт? Чух те, че говореше със „Серю-мару“.

— Напред, отляво по курса, изригване! — изкрещя високоговорителят. — Взрив…

Всички се хвърлиха към илюминаторите. Над тъмнозеленото море като петна се виждаха разпокъсаните от силния западен вятър късове бели облаци. Точно под тях от океана изригваше като джина от лампата на Аладин жълто-кафяв стълб дим, който се разширяваше и се издигаше все по-нагоре, разкъсвайки кълбестите облаци. Дори тук, на височина пет хиляди метра, въздухът се разтресе от взрива, а по повърхността на водата в пушека играеха огнени езици. Съвсем ясно се виждаше, че от издигащия се стълб дим във водата се сипеше нещо белезникаво — навярно пепел и пемза. Във въртящия се смърч от дим, гъст и лепкав проблясваха пламъчета. Вулканични бомби и пемза покриха повърхността на морето. На кръгове започна да се разпространява слаба цунами.

— Скалата Смит ли е? — попита Онодера.

— Не, Аогашима — отговори Катаока. — Второто голямо изригване от вчера. Вероятно островът ще изчезне.

— Остров Аогашима? — ококори очи Онодера. — А хората?

— На този остров живееха около двеста и седемдесет човека, вероятно всички са се удавили. Може би има някой, който е успял да се спаси с рибарска лодка, но не сме проверили.

— Оставихте ги на произвола на съдбата?

— В околността на този остров почти нямаше кораби. Точно десет минути след радиограмата от острова за появилите се признаци за изригване, самолет от гражданската авиация съобщи, че то вече е започнало — поясни Катаока с почти безизразен глас. — За разлика от Хатиджо, Аогашима е встрани от морските линии.

И така ще бъде до безконечност, мислеше си Онодера, като усещаше остър хлад в стомаха. Аогашима все още е цвете. Мащабите на следващите земетресения и взривове ще бъдат стотици хиляди, дори милиони пъти по-големи…

— От целия вулканичен пояс Фуджи изригнаха пламъци — Катаока кимна към илюминатора. — Наистина, той и преди е показвал признаци за активизиране, но не в такава степен.

Хидропланът достигна осем хиляди метра и продължаваше да се издига. Далече на север островите оредяха и скоро се откри съвършено чиста повърхност, която се разстилаше под ясното небе. Хидропланът продължи да лети на север, като от време на време правеше кръгове наляво или надясно. Пред илюминаторите се откри цялата верига острови Идзу, която се простираше от север на юг. От пет от тях, високо в небето се издигаха тъмни стълбове дим. Тези стълбове се пречупваха от западния вятър и сякаш представляваха гигантска военна флотилия, която се движеше на север. А в действителност цялата верига от острови се гърчеше в конвулсии, преди да изчезне в тъмната пустиня на океана. Онодера неволно прикри очите си с ръце. Когато ги отвори, видя в далечината като бял призрак силуета на Фуджи, с пълзящи по склоновете леки облаци. Тази прекрасна с белотата на пресния си сняг планина, сякаш плаваше в прозрачния зимен въздух. Нима имаше на света такава сила, която бе способна да наруши, да оскверни този неземен покой? Като издигаше стълбове черен дим, строената долу флотилия се движеше на север, към благородната планина. Огромният огнен змей, притаил се на много голяма дълбочина под океана, сега изригваше огън, дим, пара и пепел и с всяка секунда се приближаваше към Фуджи, символа на Япония…

— Височина девет хиляди и деветстотин метра — съобщи високоговорителят. — Преминаваме към хоризонтален полет.

— Как е? — обърна се Катаока към електронния инженер.

— Държи се чудесно — отговори възрастният мъж, който се занимаваше с някакъв голям прибор. — Ако върви все така, за в бъдеще ще е възможно да работи много добре и на височина петнадесет-двадесет хиляди метра.

— Гравитомер тип Т — обясни Катаока на заинтересувалия се Онодера. — Съвместна разработка на геолабораторията на Токийския държавен университет и Лабораторията за въздушни снимки към Института по национална картография. Нашата страна създава най-съвършените прибори от този тип. Неслучайно в Япония за първи път в света бяха забелязани гравитационни изменения от клатещ се кораб. И мисля, че такъв прибор, който да работи на височина десет хиляди метра, също никой не притежава. Абсолютно електронизиран е. Ето тази приставка отстранява всички смущения. Днес го изпробваме за първи път, но много скоро такива прибори ще бъдат монтирани и на други два самолета.

— Получените данни едновременно се регистрират и постъпват в наземна станция, откъдето се предават на компютъра в щаба — обясни техническият специалист.

— И какво? — попита Онодера. — Какви са измененията в гравитацията?

— Колебанията са просто чудовищни! — Катаока кой знае защо се усмихна. — След това ще ги видиш на дисплея в щаба. Отрицателният пояс на аномалията в района на Японската морска падина със страшна скорост сега се измества на изток. А от изток, от вулканичния пояс се извършва преместване в обратната посока, на запад — струва ми се, че именно тези премествания са станали причина за пожарите на островите Идзу и Бонин. В открито море в района Канто отрицателната аномалия се увеличава с всяка измината минута. Забелязва се, че дъното на Японската морска падина на изток вече е потънало с двеста-триста метра… Ела тук.

Катаока поведе Онодера към десния илюминатор.

— Виждаш ли морето на изток? — посочи той с пръст.

— Каква мъгла! — каза Онодера. — Нима течението се забавя? Впрочем не е възможно Курилското течение да отива толкова далече на юг…

— Не, не е това… Ето, погледни метеорологичната карта. Поясът на откритата голяма гравитационна аномалия и участъкът на образувалата се мъгла почти напълно съвпадат…

— Гравитационната аномалия и… мъглата?! — учуди се Онодера. — Каква е връзката тук?

— В този участък поради рязкото намаляване на гравитацията морската повърхност е вдлъбната — започна да обяснява Катаока. — И температурата на водата се разпределя много неравномерно по вертикалната ос. Поради малката гравитация студената вода от дълбочинните участъци се издига към горния слой. Възможно е в някаква степен да се извършва и адиабатично разширение. Накратко казано, по продължение на пояса на отрицателната гравитационна аномалия се появява огромна маса студена вода, с която се сблъскват топлите води на Курошиво и в резултат се образува мъгла.

Хидропланът зигзагообразно пресече пояса на гравитационната аномалия, разположен по продължение на вулканичния пояс Фуджи.

— Докато ние се мотаем тук — заговори електронният инженер, — американците са пуснали един след друг три геодезични спътника. И те под различни ъгли прелитат над Япония.

— Изкуствени спътници! И… на нас ни трябва такъв макроизмервателен прибор… — каза Катаока. — Може би те вече са забелязали тези огромни гравитационни аномалии. Но не е така просто да се разбере докъде биха могли да доведат те, нали?

— Това е въпрос на време. Събраната информация при тях ще изпреварва комплексния й анализ.

— В провинциите Ниигата и Томияма е станало земетресение — дочу се по високоговорителя. — Силата му е седма степен, епицентърът е разположен на шестдесет километра северно от град Ниигата и достига на дълбочина петдесет километра. Изследователски кораб е съобщил за издигането на скалата Ямато.

— Този път откъм страната на Японско море — възкликна Катаока, като гледаше високоговорителя. — Попаднахме в клещи…

Във вилата на един от членовете на австралийското правителство, която се намираше в Редхил, предградие на Канбера, се срещнаха министър-председателят на Австралия, стопанинът на вилата и доста дребен, мургав гост. В продължение на пет минути цареше мълчание, което се нарушаваше от приглушения шум на климатичната инсталация — февруари се оказа необикновено горещ месец.

Министър-председателят рязко стана от ниското кресло, сякаш за да се избави от внезапно нахлулите в главата му мисли. С огромния си двуметров ръст той приличаше на изтръгнато с корените от земята дърво. Постави ръцете си на гърба и закрачи из стаята.

— Япония — промърмори той, като се приближи към климатичната инсталация. — И тази машинка е японско производство. — След това се обърна към миниатюрния си гост и добави: — Трудно е човек да си го представи, мистър Нодзаки. Пък и съвсем не е лесно… да се разреши този проблем.

Японецът, когото нарекоха Нодзаки, беше слаб, дребен на ръст, с прошарени коси и малки бръчици около очите, чийто ясен поглед следеше всичко. Този дребен човек чрез стопанина на вилата бе помолил премиера за поверителна среща. Хората, на които премиерът не би отказал среща, се брояха на пръсти не само в Австралия. Трудно можеше да се разбере как този старец, на име Нодзаки, бе узнал за това и защо бе получил подкрепата на стопанина на вилата. Несъмнено, той бе изгубил не малко сили и средства… и когато срещата се състоя, старецът предаде секретно послание от японския премиер и министъра на външните работи. Министър-председателят на Австралия прочете внимателно посланието и се учуди, че му се доверяваха такива невероятни неща, а накрая се обръщаха към него с една поразителна молба.

— Предполагам, че ви е известно, че през последните десет години населението на Австралия се увеличи с един милион. Напоследък то надвишава дванадесет милиона — каза премиерът, като се разхождаше по килима.

— Всичко това ми е известно — изведнъж заговори старецът, като гледаше с ясен, пронизващ поглед. — И в Япония през последните десет години населението се увеличи с около осем милиона. Сега общият брой достига сто и десет милиона.

— Около десет пъти повече в сравнение с нашата страна — министър-председателят се намръщи.

— Но ако се съпостави гъстотата на населението, тя е повече от двеста пъти по-голяма. Площта на вашата страна е седем милиона и седемстотин хиляди квадратни километра, т.е. превишава двадесет пъти площта на Япония…

— Но, както ви е известно, повече от седемдесет процента от тази площ е безплодна пустиня.

Какъв ли смисъл има да се говори за това, мислеше си премиерът, като гледаше през прозореца. В още светлото синкаво — лилаво небе се издигаше червената луна.

— Япония — отново промърмори той — е страна на чудесата. Най-голямата индустриална страна в западната част на Тихия океан. Ние се намираме на една и съща географска дължина с вас. Навярно си спомняте темата на австралийския павилион на ЕКСПО–70. Нашата страна се готвеше за сътрудничество с вашата — смятахме да се възползуваме от финансовата и индустриалната ви сила. Вие участвувахте в разработването на железните руди в северната част на Австралия, на нефта във вътрешността… И голям брой ваши автомобили „Тойота“, „Нисан“, „Мацуда“ кръстосват страната ни. Засега у нас живеят шестдесет хиляди японци…

— Зная — кимна Нодзаки, — през последните двадесет години Австралия беше наш много добър партньор. И ние високо ценим вашия личен принос в тези отношения.

— В такъв случай — премиерът драсна клечка кибрит — на каква цифра разчитате?

— На първо време един милион — сякаш между другото отвърна старецът. — А после, ако е възможно, може да увеличим до два, а може и до пет милиона…

Премиерът мълчаливо запали цигара и запуши. Пет милиона?! Та това е четиридесет и пет процента от сегашното население на Австралия. Една трета от страната ще се превърне в територия на жълтата раса.

— Е, да речем, един милион — това е осем процента от общия брой на населението — каза премиерът, като изпусна кълбо гъст тютюнев дим. — Това… за две години?…

— Ако е възможно по-бързо — върху лицето на стареца за първи път се появиха следи на дълбоко страдание. — Желателно е още тази година да започне частично преселване. Поне първите сто хиляди души. Под предлог да се развиват девствените райони във вътрешността на страната…

— Страхувам се, че ще бъде много сложно — за първи път по време на тази среща се намеси стопанинът на вилата. — Парламентът може да не се съгласи да приеме такъв брой емигранти, ако не му разкрием картите си. Във всеки случай ще е необходимо време.

— Защо? — премиерът замахна с цигарата, сякаш някаква мисъл внезапно го озари. — Например за трансконтиненталната железопътна линия.

— Наистина — съгласи си домакинът. — Още повече, че проектът не е напълно разработен. Ще направим държавна заявка за договор с Япония при изгодни за Австралия условия…

— Преди това вероятно ще трябва да се сключи договор с Япония за съвместно развитие на вътрешните райони или нещо подобно, за да се разшири действуващото в момента съглашение за икономическо сътрудничество между нашите две страни.

— Може и да не успеем — каза старецът. — А какво ли ще стане, ако по най-бързия начин утвърдите проекта за строителството, като получите кредит от Япония на най-изгодни условия. Разбира се, Япония ще ви предостави техника и специалисти. Само да съумеете за половин година да прокарате това решение през парламента…

Заслужава си да се заемем с предложението, помисли си премиерът. Несъмнено, това е изключително изгодна за нас сделка. Ще получим висококвалифицирани и прилежни работници, с модерна техника и строителни материали… А когато тези хора няма да могат да се завърнат в родината си след катастрофата, Австралия ще изгуби кредитора, с когото би трябвало да се разплаща.

И все пак ще възникнат много тревожни въпроси… Какво ще правят тези хора след завършването на строителните работи? Какво влияние ще окажат върху бъдещето на страната?

— И въпреки това не съм съвсем сигурен дали ще е възможно веднага преселването на сто хиляди души — премиерът поклати глава. — Когато емигрантите станат един милион, ще е необходимо специално законодателство. Мисля, че вие сте установили съответните контакти с ООН?

— С Генералния секретар на ООН вече имахме три частни срещи. С ЮНЕСКО контакт още не е установен. Вече имаме връзка с постоянните представители на Съвета за сигурност. Надяваме се, че ООН ще съумее да призове народите към изпълнение на техния международен „морален“ дълг, но е съмнително дали ще може да вземе бързи и ефективни мерки. В момента се водят преговори с президента на САЩ, а също така и с държавните глави на някои южноамерикански и африкански държави. Желателно е да изселим поне няколкостотин хиляди души, да ги предпазим от това, което ще ги сполети. Разбира се, това е наше едностранно желание. И сега… не аз, цяла Япония моли на колене за помощ вас и вашата страна, целия свят. Спасете живота на нашия народ!… Ние сме на границата на гибелта…

Старецът говореше със силно вълнение, сякаш след секунда щеше да се разридае и да падне на колене пред премиера. Но той седеше съвършено изправен, с прибрани колене, върху които ръцете му лежаха спокойно. А на лицето му бе застинала лека усмивка. Само в очите му гореше трагична молба. „Поразително за нашия век самообладание!“ — помисли си министър-председателят на Австралия. То е характерно за този загадъчен народ… така наречената „източна усмивка“, която скрива всяка проява на чувства. Никога не можеш да разбереш до каква степен е развълнуван един японец.

— Всичко това звучи невероятно — премиерът дълбоко въздъхна, сякаш искаше да скрие, че му е трудно да диша, и загаси цигарата в пепелника. — Нима Япония, подобно на някогашната легендарна Атлантида изчезва под водата? Учените във вашата страна потвърждават ли го с пълна отговорност?

— Нищо определено не мога да кажа — лицето на стария за първи път изрази страдание. — Проблемът се изучава при строга секретност. Народът не знае още нищо. Вие сами можете да си представите до какво вълнение и безпорядък ще доведе всяко невнимание. Хората са много разтревожени след последното земетресение. Народът е толкова неспокоен, че няма време да мисли за най-страшното. Единственото нещо, което мога да ви съобщя, е, че има седемдесет процента вероятност катастрофата да стане до две години. Това е всичко, което ми е известно. За уточняване на прогнозата се изисква време. Но положението непрекъснато се влошава и срокът се скъсява. Ясно е, че сме закъснели много с нашите планове. С всеки изминат ден се убеждаваме в това.

— Разбирам ви добре, господин Нодзаки — премиерът сложи огромната си космата ръка върху слабото рамо на стареца. — Ще направим всичко, което е по силите ни. Обещавам ви. Ще се опитам да разговарям и с някои държавни глави на страните, които влизат в Британската общност на нациите. Във всеки случай, ще препоръчам да ви се окаже помощ. А ние, като най-голяма и най-близка до вас страна, ще се постараем да направим всичко, което е във възможностите ни.

— Благодаря ви — старият човек се поклони с глава. В очите му блеснаха сълзи. — Ще остана за известно време в Японското посолство. Много се надявам на великодушието на Ваше превъзходителство и на високия хуманизъм, който вие постоянно проявявате пред целия свят.

— А започнахте ли преговори със Съветския съюз? — попита стопанинът на вилата. — Тази страна заема обширна територия в Азия.

— Мисля, че вече за започнали — кимна Нодзаки. — Честно казано, не разбираме добре тази велика страна, но се надяваме на нейните исторически заслуги при решаването на проблема за националните малцинства. Позволете да предам нещо на Ваше превъзходителство от името на нашия премиер-министър — каза старият Нодзаки, като стана от мястото си — или по-точно от нашата страна, за да си спомняте за нас.

Той взе от масата, която беше в ъгъла на стаята, висока, почти петдесетсантиметрова кутия и вдигна капака й.

— Това е… — премиерът, който имаше познания върху древното източно изкуство, за миг замря, а после си сложи очилата. — Великолепно. Около тринадесети век?…

— Точно така. От началото на периода Камакура е. Тази статуетка на Буда, макар и да не е регистрирана като национално съкровище, може да бъде причислена към него — тихо каза старецът. — Ние я купихме от един провинционален будистки храм. Такива предмети понякога се срещат в отдалечените префектури на Япония. Искам да ви я подаря за спомен.

Когато Нодзаки си отиде след като се уговориха да се срещнат след два дни в същата вила, премиерът с видимо удоволствие се зае да разглежда тази тридесет и пет — тридесет и шест сантиметрова статуетка на Буда.

— Изглежда, тайно започват да изнасят културните си ценности — каза домакинът. — Тази година в Америка и Европа ще се състоят три изложби на древно японско изкуство. Ще бъдат изнесени изключително редки предмети. Това не се прави случайно. И ред други ценности вече са продадени или подарени извън страната. В последната минута няма да им бъде до тяхното спасяване.

— Няма ли да е добре да се купят два-три японски храма сега — промърмори премиерът. — Нали в Япония има толкова много древни постройки, които не бива да загинат.

— С това трябва да се побърза, защото в подобни случаи американските музеи и фондации действуват изключително оперативно.

— Колко хубаво би било, ако можехме да приемем само статуетки — въздъхна премиерът, като си свали очилата. — Но един, два милиона японци… Какво да ги правим… А ако дойдат пет милиона, в нашата страна ще се образува още една самостоятелна държава. Необходими са им жилища, храна… При това и броят им непрекъснато ще се увеличава. И жизненият им стандарт е висок…

— Не мога да си представя каква форма би могло да получи това… Дали ще бъдат лагери за бежанци, или някакви своеобразни лагери, трудно е да се каже… Едно е ясно, че поемаме изключително тежко бреме… — стопанинът поднесе на премиера чаша. — Най-добре е да ги изолираме. Дълбоко във вътрешността на страната има девствени райони. Да разпръснем там пет милиона и да ги използуваме за разработване на пустинята…

— Въпреки това как е възможно да бъдат преселени сто и десет милиона души? Кой в света ще приеме такъв огромен брой хора? — Премиерът недоумяващо втренчи поглед в пространството. — Само за миг се постави на мястото на ръководителите на тази страна, на мястото на човека, който е отговорен за съдбата на своята родина. Ти какво би могъл да направиш? Представи си само колко кораби са необходими!…

— Сигурно на повече от половината няма да може да им се помогне. Ще трябва да се вземе жестоко решение — каза стопанинът, с вид, сякаш искаше да внуши сам на себе си. — А тези, които ще имат възможност да се преселят, ще станат бреме за целия свят… И преследвания… гонения, ненавист… И между самите тях не всичко ще бъде гладко, ще се борят за живот, като се унищожават един друг… И родината им няма да я има… Тя няма да съществува повече на земята… Ще им се наложи да изпият горчивата чаша на страданията до дъно. Да, на този народ, който бавно градеше своята история върху малките изолирани острови, ще се наложи да изпита страшни мъки…

5

Когато влизаше в стаята на общия отдел на щаба, Онодера изведнъж почувствува, че нещо не е наред. Сътрудниците се бяха събрали около масата и разговаряха много оживено.

— Какво се е случило? — попита той един от тях, като си сваляше сакото.

— Не знаете ли? — Сътрудникът вдигна учуденото си лице към Онодера и му подаде списанието. — Снощи излезе от печат…

Това беше седмичник, който се издаваше от твърде уважавано издателство. Списанието беше доста изпомачкано и оръфано, което показваше, че е минало през много ръце. Веднага се хвърляше на очи едно сензационно заглавие, написано с огромни букви:

„Японският архипелаг потъва?! — Предсказва професор Тадокоро, най-известният специалист в областта на вулканологията“.

Онодера почувствува, че пръстите му, които държаха списанието, неволно се свиха в юмрук и въпреки че усети как започна да пребледнява, зачете. Вълнението му пречеше да улови смисъла на прочетеното. В статията почти напълно, с някои малки изопачавания се излагаше теорията на професор Тадокоро.

— Оповестяване на държавна тайна! — избухна момчето до него. — Може и да е голям учен, но в момента е формен дивак. Според мълвата е проговорил в пияно състояние.

Професор Тадокоро — пиян… Половин година, откакто го познаваше, Онодера не го беше видял нито веднъж да пие…

Като прочете внимателно статията, той забеляза, че професорът нито открито, нито косвено споменаваше „Програма Д“ и нейния щаб. В статията имаше и коментар на Управлението по метеорология, според който действително в ядрото на Японския архипелаг са се концентрирали земетресения и забележимо са се активизирали планинообразувателните процеси, а също така се извършва и преместване на земната кора в съответствуващите участъци. В момента се полагат всички усилия за изучаването на възможните бъдещи стихийни бедствия. Съвременната наука обаче не смята потъването на Японския архипелаг на дъното на океана за реално явление. Статията завършваше с интервю на известния учен Оидзуми, който казваше:

„Изследванията на професор Тадокоро никога не са се ползували с доверие сред научните кръгове в Япония. Дори му се наложи да работи в групата по стратегически изследвания към Американския военноморски флот. Настоящото изказване поставя под съмнение дали е с ума си. Само така можеше да се обясни, че в такъв труден за нашия народ час той се стреми към евтина популярност. Такива хора трябва да се държат под наблюдение, защото, изказвайки пълни нелепости от гледна точка на науката засилват тревожното състояние на масите…“

По-нататък следваха беседи с директора на фирмата за недвижими имоти, с домакиня, с популярна артистка, с писател — фантаст… С други думи, статията беше написана така, че да подчертае фантастичността и пълната несъстоятелност на теорията на професора.

— Преди за оповестяване на държавна тайна без коментари биха го арестували и хвърлили в затвора — каза младият възпълен майор от щаба на армията.

— А какво е станало с професора? — като потискаше раздразнението си, попита Онодера.

— Вчера в пияно състояние се явил в Управлението по метеорология и чрез участниците в „Програма Д“ изпратил молба за уволнение. Очевидно, не му е удобно да се яви тук.

„Бил е в Управлението по метеорология?“ — Онодера сви рамене в недоумение.

— Ако той си отиде от нас, ще стане съвсем невъздържан в изказванията си — забеляза сътрудникът от НИИ към Силите за самоотбрана.

— Ето защо не трябва да се работи с цивилни! — високомерно обяви майорът, като гледаше Онодера право в очите. — Те са напълно лишени от чувство за отговорност, дори и когато родината е в опасност. Би трябвало да бъде съвсем изолиран.

— Казват, че някой от ръководството е отишъл да го уговаря…

— Нима може да се вразуми такъв цивилен дивак? Когато се любезничи с такива типове, те точно тогава започват да се надуват.

— Почакайте — намеси се Онодера. — В тази статия професор Тадокоро изказва своето лично мнение, той не споменава нито за програмата, нито за щаба.

— Какво от това, след време репортерите ще достигнат и до нас.

— Те и без това се вълнуват — каза младото момче. — В момента сътрудниците на органите за безопасност са по петите на професора. А той? След обяд ще се появи и по телевизията.

— Как така по телевизията? — смръщи вежди майорът. — По коя програма?

— В следобедната програма за масовия зрител.

— Говедо! — изруга майорът, като удари с юмрук по масата. — Трябва да го спрем! Да се заповяда на контраразузнаването!

— Контраразузнаването ли? — засмя се един от сътрудниците, служител в Министерството на външните работи. — Всяко недоверие към професора може да доведе до обратни резултати. Нека да оставим всичко така, както е, сякаш не сме видели и чули…

— Нищо не разбирам — промърмори Онодера. — Защо професорът е решил да публикува своята теория?… И то така внезапно…

В този момент четиримата се обърнаха към него, като че ли едва сега си спомниха, че той е работил с професора още когато нямаше „Програма Д“.

— Може би от уязвено самолюбие? — предположи сътрудникът от Министерството на външните работи. — Трябва да признаем, че в случая професор Тадокоро излезе пророк. Той пръв отвори очите на правителството. Но когато беше признато, че неговото откритие е от „държавна важност“ и беше подготвен оперативен план, професор Тадокоро бе лишен от водещата роля. Нали след като се създаде „Група Д“ професорът нямаше с какво да се занимава. На мен ми се струва, че най-силното му желание беше да докаже правилността на своята прогноза. Той разглеждаше това явление от чисто научна позиция, без ни най-малко да се грижи за съдбата на Япония. Въобще професорът е типичен учен — чудак, при това от изостанал тип, който не е в състояние да се справи с компютър, не познава системния анализ. Разбира се, той вече не е стожер на плана, а му се е искало да остане централна фигура. Той може би си е представял работата по този план като наблюдение върху „великата трагедия на природата“. Но в случая не става въпрос за слънчево затъмнение. Когато това дело започна да получава конкретни очертания и задачи, той се озова вън от „играта“… Като последица — „крушение“ на неговите честолюбиви надежди и този последен взрив.

— Може би го е вбесил фактът, че Наката е поел водещата роля? — каза младият мъж. — Момчетата често са чували как професорът се кара с него.

— Всички те са такива, тези необуздани учени — включи се майорът. — Никакви задръжки. Направят някакво откритие и се шашардисат от радост, а към интересите на правителството нямат никакво отношение.

„Не, всичко това не е истина! — Онодера не можеше да се съгласи с тях. — Тадокоро-сан не е такъв човек. Да, той е учен, но не е «безумен учен», а още по-малко «учен — чудак». Той носи в себе си широка, открита към света душа. Това не е представител на официалната наука, отгледан в кула от слонова кост. Но защо, защо се е държал така странно?“…

— Елате бързо тука! — извика някой от съседната стая. — Тадокоро се е сбил със своя събеседник! По телевизията ги показват!

— Какво? — оживиха се всички. — С кого?

— С професор Ямаширо, а сега бият говорителя, който се спусна да ги разтървава.

— Друго не би следвало и да се очаква! — отбеляза някой.

Онодера ядосано се обърна, но не видя кой се бе обадил последен. Той не отиде да гледа предаването, а продължи да стои до масата. „Какво става?…“ — беззвучно прошепна той. Пред очите си виждаше лицето на професор Тадокоро. Широко, некрасиво, но безкрайно печално — лице на човек, привикнал да съзерцава природата и да разкрива не малко нейни тайни. Онодера със свито сърце си спомни какво каза професорът на Юкинага за него: „Можеш да му се довериш“. И самият той бе проникнат от дълбоко доверие към професора. Те бяха заедно на десет хиляди метра дълбочина и заедно видяха това, което никой не бе виждал. Изобщо професорът е видял много и много знае… Той е проникнал дълбоко не само в душата на природата, но и в душата на човека. Прекрасно разбира какво е това общество и как се строи то. На него му е чужда борбата за власт, както и всякаква голяма разправия, която не води до нищо. Честолюбие, слава, не го вълнуват. Той притежава своите „велика природа“ и „душевна широта“, винаги е готов да отстъпи доброволно място на другия. Всичко това Онодера усещаше подсъзнателно. И какво се бе случило с него изведнъж? Или той наистина е „безумец“, „чудак — самотник“, който не може да свикне с това заядливо като свекърва общество?

— Изглежда, са арестували професор Тадокоро — извика някой.

— Какво каза? — Онодера неволно се хвърли към него, като го хвана за раменете отзад. — Защо са го арестували? Защо?

— В приемната на телевизионния център отново се е сбил с някого. Детективът, който случайно бил там, го заловил на местопрестъплението — отговори младият мъж. — Казват, че професорът пак бил пиян.

Всички заговориха с възбудени гласове. Онодера почувствува, че не може повече да остане тук, и излезе в коридора. Там той се сблъска с Юкинага.

— Да вървим! — Юкинага го хвана за ръката. Лицето му беше бледо, леко потреперващо и нервно, а очите горящи. — Да вървим, ти казвам! Тази измет Наката трябва да бъде пребита, разбираш ли?…

— Но какво ви е, Юкинага-сан? — Онодера го гледаше с широко отворени очи. Той никога не беше виждал този спокоен, издръжлив, доброжелателен и сякаш не съвсем решителен учен така възбуден. — Успокойте се, моля ви — пелтечеше той, като се стремеше да си освободи ръката. — Вие искате да набием Наката-сан, а професор Тадокоро е арестуван…

— Именно затова. Няма да простя на този тип. Той доведе професора до такова състояние.

Юкинага рязко отвори вратата на кабинета и тръгна право към Наката. Сътрудникът, който се намираше там, изплашено се огледа. Онодера сложи ръка на рамото му и решително го изтласка навън. Юкинага вече беше хванал Наката за реверите на сакото. Ръцете му трепереха. „В такова състояние човек не може да се бие“ — мислеше си Онодера, като гледаше гърчещото се лице на Юкинага.

— За какво Тадокоро-сан… — каза Юкинага, като се задъхваше. — Ти… измет…

— Аз не съм го молил за това — отговори Наката със своя обикновено спокоен тон. — Той сам, по собствена инициатива се захвана с тази работа. Това е истината. Те поговориха със стария Ватари и изведнъж…

— Ти си бил длъжен да го спреш! — извика Юкинага. — Помисли само какво е направил той за всички нас. И е мой учител! Как си посмял да не ми кажеш…

— Знаеш ли, ако ти бях казал, ти щеше да го отклониш — Наката погледна за миг Онодера. Юкинага все още го държеше за реверите. — Откровено казано, никой не беше така подходящ за тази роля, както професор Тадокоро. Ефектът надмина очакванията ни. Не крия, че се зарадвах, когато професорът ми съобщи намеренията си. Но, повтарям, аз не съм го молил за това. Той сам знаеше какви ще бъдат последствията и въпреки това прие тази роля…

— Ти мислиш, че не разбирам как специално си го подучил…

— Нима смяташ, че е човек, който може да се поддаде на уловки? Или мислиш, че съм способен на такова вероломство спрямо професор Тадокоро?! — този път викаше Наката. — Или може би мислиш, че има друг освен него, който е в състояние да изиграе тази роля? Може би ти?

Пръстите на Юкинага, които до този момент държаха здраво сакото, започнаха леко да се отпускат. Той пребледня още повече, цялото му тяло се разлюля и покри лицето си с ръце. Едва сега Онодера имаше възможност да застане между тях.

— Тадокоро-сан… — запъна се за секунда Наката — по собствена инициатива започна да прилага тактиката „с открити карти“.

— Ролята на „клюкар“, който разгласява тайната и я поднася на журналистите от ежедневниците?

— И предаването по телевизията… — Наката смутено отвърна поглед от Онодера. — Не очаквах, че до такава степен ще се вживее в ролята… Много скоро ще стане немислимо да крием повече с какво се занимаваме. Затова решихме да прибегнем до такъв банален метод — с малки намеци да разгласим тайната и да изследваме реакцията. Моята идея беше да подадем информацията във възможно най-скандален вид, като за целта трябваше да изберем някакъв авторитетен седмичник… Но още не бях успял да съставя конкретен план на действие, когато…

— Искате да кажете, че Тадокоро-сенсей е избрал по своя воля скандалната роля?!

— Да, той сам… — Наката се запъна. — Ефектът надмина нашите очаквания. Това, разбира се, беше само негова заслуга. Истина е, че и аз не очаквах да отиде толкова далече…

Онодера почувствува, че огромна буца е застанала в гърлото му. Ето какво било! Когато вече наближава моментът да се разкрие тайната, тогава ученият, който имаше вид на „чудак“, почти смахнат и ползващ се в научните кръгове със съмнителна репутация, публикува по собствена инициатива сензационна статия в масов седмичник. По такъв начин, от една страна, информацията се възприема с ограничено доверие, като обикновена сензация… А показването на професора по телевизията беше един чудесен край на тази статия. От друга страна, все пак хората се докосват до един неизвестен и тревожен факт… И започват да се адаптират към него…

— Казваш, че Тадокоро-сенсей сам, по собствена инициатива е предприел… — каза Онодера. — Струва ми се, че започвам да разбирам.

— Той е странен, но е велика личност — каза Наката, като се облегна на масата. — Той няма семейство, а това е съществено… У него няма стремеж нито към собствено положение, нито към слава…

— Работата не е в това! — категорично заяви Онодера. — Действително той никога не е мислил за престиж, за него това няма стойност. На мен ми се струва, че в случая главна роля е изиграло чувството му за горчивина.

— Горчивина? — обърна се стоящият до прозореца Юкинага. — От какво?

— От това, че именно той направи откритието — Юкинага и Наката потресени гледаха Онодера. В настъпилата тишина се долови леко дрънчене на стъкла. В този момент никой не обръщаше внимание на малките земетресения.

„Сега — помисли си Онодера — Тадокоро-сенсей е в полицейския участък… Този велик човек… Разбира се, веднага ще го освободят, но какво ли ще прави след това?“

— Да предположим, че професорът временно е отвлякъл вниманието на обществеността от нашия план, от съществуването на нашия щаб… Но дали ще се върне при нас?… Или може би смята, че всичко вече е дал и е приключил своята работа?

— Той сам си затвори вратата. Никога не съм и помислял, че е способен на скандал в телевизионния център — тъжно каза Наката. — Иска ми се все още да остане някаква връзка между нас. Може би старият Ватари всичко ще изглади…

— А, старецът в Хаконе… — намръщи се Онодера. — Тук съобщиха ли? Вулканичният пояс Фуджи, на юг…

— Ах, да! Извинявай, едва не забравих — Наката изплашено погледна към Онодера. — Преди час ми го донесоха. Още ли не си го видял?

Наката извади сгънат на четири вестник. На страницата за обявления имаше едно, което беше очертано с червен молив:

На вниманието на Онодера Тошио „Мама почина. Веднага си ела в къщи. Твоят по-голям брат“

Това беше така внезапно, че Онодера се учуди, че не почувствува никаква болка.

— Възрастна ли беше майка ти? — попита Наката. — Сигурно отдавна не си я виждал.

— Шестдесет и осем — шестдесет и девет годишна — тихо проговори Онодера. — След смъртта на баща ми съвсем грохна. Вероятно сърцето…

— Замини, нали си родом от Кансай — каза Юкинага, като посегна към телефонната слушалка. — От Ацуги до Итами всеки ден има транспортен самолет на Силите за самоотбрана. Замини с него.

— Около вулкана Фуджи е обявено извънредно положение — каза пребледнелият Куниеда. — В отделни участъци е започнала да се отделя пара. Всички от метеорологичната станция са евакуирани, останали са само няколко души за извънреден случай.

— От тук сигурно няма да се виждат изригванията? — старият се засмя. — А ако беше изригване на Комага-така или на друг връх в Хаконе, би се видяло.

— Три автомобила са в готовност. Моля ви, върнете се в Токио. Премиерът най-строго нареди да ви закарам. Трудно е да си представя какво ще стане, ако се случи нещо с вас…

— Не се страхувайте, не се готвя да умирам — засмя се старият. — В продължение на два-три дни нищо няма да стане. Чувствувам го пък и материалите ще бъдат готови довечера.

— Нима някой работи?! — раздразнено възкликна Куниеда. — Та те по цял ден само се разхождат…

— Да, ходят, лутат се, обмислят… — старият огледа своя събеседник. — Това ме безпокои. Последните три денонощия съвсем не са спали… Организмът им няма да издържи.

„Те“ — така в този дом се наричаше групата учени от Киото. Освен Фукухара в нея влизаха бледен, с плоско лице мъж на неопределена възраст, облечен в обикновено кимоно, в което приличаше на будистки монах, и един друг — напълно побелял възрастен мъж. От щаба им бяха отпуснали трима души за събиране на материали и техническа работа. Понякога тук идваше премиерът, който, въпреки безкрайната си заетост, престояваше с учените до сутринта. В такива случаи трябваше да ги обслужва Куниеда. Когато той влизаше с чай или лека закуска, създаваше се впечатление, че при стария Ватари са се събрали гости, които пият чай, седят и си говорят за градинските дървета или за керамичните чашки, за чайната церемония. Веднъж премиерът и старецът весело се смееха. Някой им разправяше случки от свое задгранично пътуване.

„С какво се занимават тези хора? — неведнъж се беше питал Куниеда. — Съвсем не личи да са заети с размишления за съдбата на Япония, за бъдещето на страната и народа.“

В края на остъклената галерия се появи изящно младо момиче, облечено в кимоно. То се приближи до креслото — количка, приседна на колене и нещо прошепна на ухото на стария. Той кимна с глава в знак на съгласие. Тогава момичето заобиколи креслото и го затика към края на галерията.

— Ела с мен — каза старият на Куниеда.

След завоя се показа павилион — пристройка. Като преминаха през закрита галерия, те влязоха в него и се озоваха в хол, от който водеха врати за две големи стаи.

Въпреки суровия студ в края на месец февруари, шьоджите и стъклените капаци на прозорците бяха отворени. В далечината се виждаше езерото Ашиноко. Върху голяма лакирана маса, която стоеше в средата на стаята, лежеше свитък изписани листа. Там имаше и тъмнозелена кутия с четки за писане и туш. Накрая на тази лакирана кутия проблясваше влажна, сякаш току-що потопена в туш четчица. В стаята имаше много книги, географски карти, списания. Тук можеха да се видят и европейски издания, и древни ръкописи в свитъци.

В стаята бяха трима души: в ъгъла седеше изпъчен и уморен мъж на средна възраст, изглежда, беше помощник, до масата — миниатюрен човек, облечен в кимоно със стоманен цвят, със скръстени на гърдите ръце рееше поглед зад отместените шьоджи, а третият мъж в подплатено с памук кимоно наподобяваше монах. На масата пред тях имаше три плика с написани по няколко йероглифа върху лицевата страна.

— В общи линии почти свършихме… — каза този, чийто поглед беше насочен към пейзажа зад отворените шьоджи. Той отпусна ръцете си и кимна за поздрав.

— Готово ли е? — старият кимна в отговор и с помощта на момичето се премести от креслото на пода. — Значи августейшото семейство заминава за Швейцария?

— Да — отговори миниатюрният мъж. — А членовете от императорското семейство се преселват в други страни: единият — в Америка, другият — в Китай, а третият, ако има възможност — в Африка…

Миниатюрният човек се обърна към Куниеда, който бе потресен от неговото лице — само за една седмица професор Фукухара се бе изменил до неузнаваемост. По детски пухкавите му и закръглени бузи се бяха отпуснали, очите му бяха хлътнали, а оловносивият цвят на лицето се подчертаваше още повече от порасналата брада. Той приличаше на болен от рак, който изживява последните си дни. Само очите му ярко блестяха — две последни въгленчета върху пепелището на духовната енергия.

— Ще загинат повече от половината… — с тих глас заговори професорът. — А и тези, които останат живи… ще им бъде много тежко…

— Вие сте ги разделили на три групи… — старецът гледаше пликовете. — Виж ти…

— Не, това не са три групи, а три възможни варианта — заговори професор Фукухара. — Първият е, ако японците успеят да си създадат собствена страна, вторият — ако се разпръснат по света и там се асимилират, а третият — ако нито една страна не ги приеме.

— В третия плик има още един. Там е четвъртият вариант, където ние даваме крайно мнение за нещата — тихо каза монахът. — Откровено казано, всички искахме да се спрем на него. Но тогава нашата работа съвсем нямаше да отговаря на поставената ни задача. Затова го написахме като отделен вариант с особено мнение.

— Същността му е следната: нищо да не се предприема — поясни професорът. — Всичко да си остане така, както е, и никакви мерки, нищо да не се…

„Но вие какво!… — едва не извика Куниеда. — Всички японци, до последния, сто и десет милиона да загинат? Ето с какво са се занимавали тези учени?! На кой ли дявол са притрябвали…“

— Ето каква била работата — произнесе старият Ватари, без да откъсва поглед от третия плик. — Значи появи се и такова мнение… Да…

— Може би именно в това е изключителността на японския народ, че у него може да се появи и такова мнение… — монахът повдигна клепачи, като че ли убеждаваше самия себе си…

— Всички вие, тримата, преди да направите такова заключение, помислихте ли за своята възраст? — острият поглед на Ватари премина по лицата им.

— Как да ви кажа… — промърмори Фукухара, който отново извъртя глава към разтворените шьоджи.

— Ханаеда, ела тук! — каза старият на момичето, което седеше на прага. — Моля ви се, погледнете я! Тя още не е познала любовта. А за такива момичета помислихте ли?… Или за децата?…

— Как да ви кажа — повтори Фукухара. Куниеда дори не забеляза, че беше свил пръстите си в юмрук и те се бяха навлажнили. Той беше озлобен. Нима тези учени са зверове…

— Това е най-крайната гледна точка… — промълви монахът. — За нас тя е своеобразна изходна позиция, от която бихме могли да обмислим различните варианти.

— Да, изходна позиция… А тя гласи: нищо да не искаме и да не търсим от другите страни по света… Япония може да се надява само на Япония — гласът на професора стана съвсем безжизнен. — Все още светът е така устроен, че Япония не може да има към него някакви изисквания… Човешкото общество на нашата планета все още не е в състояние да осигури правото на всеки гражданин да живее, в която страна пожелае. И трябва да се предполага, че едно такова положение на нещата ще се задържи още доста дълго време. Ето това може да се приеме като изходен момент. На японския народ, който губи своята територия, ще се наложи да моли от другите народи да се смилят над него и да го пуснат в някое ъгълче. Но ако молбите му бъдат отхвърлени, той не бива да настоява. И ако въпреки всичко японците се настанят някъде, те ще живеят, като разчитат само на себе си…

— Декларацията за правата на човека… — Куниеда не издържа и се намеси — гарантира правото на живот на всеки човек, ако той… всяко правителство…

— Декларацията си е декларация — почти беззвучно промърмори професор Фукухара. — А такова право, според което един човек би могъл да настоява пред цялото човечество, за съжаление все още няма, то дори не е формулирано. Във всяка страна съществуват свои закони за права и задължения на гражданите и правителството…

— Ако ние по някакъв начин оцелеем, на потомците ни ще се наложи да страдат… — тихо каза старият Ватари. — Дали те ще искат да останат японци, или не… Поведението им ще се регламентира не от Япония, а от външния свят… Би било по-лесно, ако изчезнеше самото понятие „Япония“… Японците биха се превърнали просто в хора. Но това няма да стане… Културата и езикът са историческа „карма“… Ако Япония като държава, народ, култура, език и история изчезне изведнъж, това би било посвоему добре… Но японците, са все още млад народ, волеви народ, неговата „карма“ да живее все още не е свършила…

— Извинете — каза мълчалият до този момент технически помощник, — може би учените ще трябва да си починат, разбира се, с ваше разрешение. Те изобщо не са спали през цялото това време.

— Куниеда, пликовете… — старият кимна на момичето.

— Благодаря ви. А сега можете да си почивате.

Куниеда и момичето помогнаха на Ватари да се премести в креслото — количка, а другите трима мъже не се помръднаха.

— Веднага ли заминавате за Токио? — попита Куниеда, като буташе количката. — Добре би било да вземете със себе си и учените. Коли има. Мисля, че е опасно да се остава тук.

— Ханаеда — властно каза старият, като се обърна към момичето, — незабавно извикайте лекар, трябва да прегледа учените.

Ватари беше решил да не губи нито минута и да се отправи с книжата за Токио, като остави двата автомобила за гостите. Когато Куниеда добута креслото — количка със стария до специално изработения за него Мерцедес–600, от небето се посипа сняг. В същия момент се разнесе оглушителен грохот. Куниеда се обърна. Недалеч от върха, от един от склоновете на Фуджи се издигаха кълба дим.

— Това е кратерът Хоей — спокойно каза Ватари. — Ако се съди по дима, няма нищо страшно, но…

Отзад се дочуха бързи стъпки. До колата се приближи бледата като платно Ханаеда.

— Фукухара-сенсей… — момичето покри лицето си с ръце.

— Какво?!

Куниеда изплашено се обърна към къщата. Оттам бавно излезе монахът.

— Креслото — каза старият на Куниеда, който все още не беше го настанил в колата. — Ханаеда, незабавно съобщи на семейството на Фукухара-сенсей. Тацуно-сан, моля ви, погрижете се за всичко.

Монахът, когото нарекоха Тацуно, както беше събрал дланите си за молитва, се поклони.

Откъм Фуджи отново се дочу грохот. С леко шумолене започна да пада пепел.

6

В Кансай, където Онодера пристигна след дълго отсъствие, беше относително по-спокойно в сравнение с Токио. Преди да кацне в Итами, самолетът на Силите за самоотбрана направи кръг над Осака. Онодера почувствува някаква промяна в панорамата на града, който се разстилаше под тях. Но какви бяха тези изменения, той разбра след това, от разговора с брат си по пътя от крематориума в Нада, където оставиха тялото на майка им.

— Знаеш ли, мисля да си сменя работата — продума по-големият му брат. — В Кансай почти всички проектантски организации са прекъснали работа. Може и аз да остана без работа.

— Защо? — учуди се Онодера. — Нима поради земетресението в Канто са прекратени и строителните работи в Кансай?

— Ти не знаеш ли? Напоследък тук започна силно пропадане на почвата — Братът скръсти ръце на гърдите си. — Наистина, това не е отсега, но напоследък темпото се ускори. На някои места земната кора пропада с по два сантиметра, а на брега достига скорост десет сантиметра на ден.

— И какво смяташ да правиш? — попита Онодера.

— Загубихме мама и аз мисля да отида в Канада, където да работя по благоустройството на нефтодобивните райони в Манитоба. Възнамерявам да отида с цялото си семейство, но жена ми се колебае…

— Това е чудесна идея — почти извика Онодера, като сложи ръка върху ръката на брат си. — Кога приблизително смяташ да тръгнеш?

— От Канада искат колкото е възможно по-бързо. Но докато приключа със сегашните си работи, ще мине месец, а може и два. Мисля още следващата седмица да се заема малко по малко с подготовката.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — каза Онодера, като стисна ръката на брат си. — Гледай да отидеш по-бързо, без да му мислиш много. Нека жена ти се опъва, но ти вземи семейството си и тръгвай…

— Лесно е да се говори, но вече съм на четиридесет години и да сменям работата си… — усмихна се братът, като с недоумение гледаше Онодера. — А ти защо толкова горещо настояваш?

— Защото Япония… — започна Онодера и млъкна.

За малко щеше да проговори, толкова много се зарадва, че близките му се готвят да заминат, и без да знаят, ще избегнат опасността. Но да разкаже за това на брат си, нямаше право…

Онодера отново погледна надолу. „Бягай, братко, бягай!“ — нещо се надигаше в гърдите му. Искаше му се да извика това с пълен глас. „Бягай както си! Япония потъва!… Но не просто потъва… До момента, в който ще изчезне под водата, ще станат страшни катаклизми… Ще се спасят само онези, на които страшно им провърви…“ Онодера се учуди, като усети в себе си такъв прилив на роднински чувства… С постъпването си в Института той се отдели и отдалечи от близките си, а когато започна да работи, това разстояние в пряк и преносен смисъл се увеличаваше все повече и повече. В Токио нямаше роднини. Приятелите се променяха. Едни се отиваха, други идваха. В младостта си човек се зашеметява от откриващите се пред него хоризонти, а и на тридесет години той все още търсеше промени. Онодера беше подхванат и завъртян от гигантски водовъртеж. Съдбата му беше такава, че в нея нямаше място за личен живот. С роднините си за цялото това време се бе видял само веднъж — когато умря баща му. Точно след седемдесет и пет дни по-големият му брат му изпрати неговата част от наследството — сто хиляди йени. Тези пари Онодера веднага върна обратно на майка си, като писа, че работи и вече нищо не му е нужно. И той наистина работеше. Един ден се потопяваше в студената морска бездна, друг ден летеше във въздуха, бореше се с двигателите и запълваше графиците с безкрайни диаграми според програмата на изследванията. Той си имаше работа с гигантския скален къс с дължина триста и седемдесет хиляди квадратни километра, с безкрайния океан и с огромния огнен змей, който се намираше под дъното му. По време на работа забравяше не само роднините си, но и себе си…

Сега, след като поговори с брат си, Онодера усети, че в него продължават да живеят силни роднински чувства. Той никога не си спомняше за сбиванията или пререканията в детските години, но това как брат му му бе помагал и защищавал… Брат му беше с десет години по-стар от него. Сестра им, средното дете в семейството, умря твърде рано… Много спомени имаше… Първият — как брат му го извади от една канавка, в която беше паднал… А после, късно вечерта, след празника в храма, брат му го занесе на гръб в къщи и той веднага заспа. По-късно брат му хващаше за него бръмбари, учеше го да лови риба с въдица, да прави модели на самолети… Когато брат му беше вече студент, Онодера помнеше с какво благоговение се взираше в книгите му, написани на японски и чужди езици… Сега всички тези спомени изведнъж нахлуха в главата на Онодера. Мъчително е да мълчиш, че не можеш да кажеш нито дума на родния си брат. А може би трябва да произнесе само съдбоносните думи: „Бягай, брат! С Япония е свършено!!“ Брат му ще бъде потресен и ще започне бързо да се подготвя за път. Жена му ще поиска обяснение и в мъката си той непременно ще проговори. А преди заминаването ще сподели това с някой свой много близък приятел или с най-надеждния от тези, които ще присъствуват на прощалната вечеря… А след това вероятно ще вземе със себе си някой свой подчинен, с когото е работил не една година. Тайната ще започне да се предава от уста на уста. А може би това няма да е толкова лошо?! Тогава хората сами ще заминават, ще се стремят да се спасяват… Защо да не трябва да го прави?

Но нали това не е негова тайна? Разгласяването й можеше да разстрои осъществяването на големия план… Това му послужи като някакво оправдание…

На Онодера и на ум не му идваше, че в момента спазваше древен закон: „Да се запази верността към дълга, дори и ако се пожертвуват роднините.“

Те обядваха в ресторант, който се намираше в района Хокушинчи, особено известен със своето саке. Онодера пи доста. Но защо ли никак не се почувствува пиян? После излязоха на улицата и се окъпаха в морето от светлина, която и тук беше по-малко от обикновено, тъй като икономията на електроенергия също си беше казала думата. Нали трябваше да подпомагат пострадалите от земетресението райони в Токио, а и в Осака добивът на електроенергия беше намалял поради пропадането на почвата. Но въпреки това в баровете кънтяха веселите гласове на хостесите, които посрещаха и изпровождаха клиентите.

Братът предложи да отидат на бар, а след това да преспят у тях, но Онодера отказа, тъй като трябваше рано сутринта да отлети за Токио. Бяха му резервирали място в хотела близо до летището.

— Съжалявам, че утре няма да мога да присъствувам на церемонията за получаване на праха — каза той на брат си. — Наистина, тежко ми е, но… Може би роднините отново ще започват да мърморят…

— Не се тревожи, разчитай на мен — успокои го брат му. — Но нали ще се върнеш отново…

— А… — издаде неопределен звук Онодера, който вече си мислеше за безкрайната и странна работа, която отново ще започне от утрешния ден. — Не зная още… Ще ти се обадя…

Братът извади от вътрешния джоб на сакото си дълъг и тесен плик и го подаде на Онодера:

— Тогава… Вземи това… Спомен от мама… Онодера взе плика. Нещо му беше заседнало в гърлото и го задушаваше, но не каза това, което го мъчеше:

— Братко, по-добре е да отидеш в Канада — повтори той развълнувано. — Непременно трябва да отидеш!…

— Чудак си ти! — засмя се брат му и като се обърна с гръб, тръгна напред, поспря се и през рамо попита:

— А ти как мислиш? Не е ли време да имаш семейство? Вече си на тридесет години…

Разделиха се пред входа на ресторанта. Единият тръгна в една посока, другият — в друга… Върху някакво здание бързо преминаха светещите букви на последните новини: „Изригване на кратера Хоей от вулкана Фуджи“.

Градът тънеше в ледения февруарски студ, от небето се сипеха снежинки, а на централната улица цареше обикновено вечерно оживление. Поток от коли. Банкети в ресторантите, където служители на фирми, търговци и спекуланти си почиваха. Някъде пийнала компания си пееше военна песничка. Млади хостеси, с разголени рамене, треперейки от студ, с писклив смях отговаряха на шегите на клиентите. С отмерена крачка мина мъж, облечен в хубаво палто.

По улицата претича сервитьорка, облечена в кимоно, като старателно придържаше краищата му. Цветарка, увита в шал, предлагаше цветя на минувачите. Премина и уличен певец, който носеше на гърба си китара.

Като крачеше в това стълпотворение под ледения, духащ отстрани вятър, Онодера изведнъж си спомни, че скоро е празникът на Вземане на вода от Февруарската кула на храма в Нара. Тази мисъл го накара да потръпне.

Животът си течеше както обикновено. Всяко живо същество с очакваше идването на пролетта. В този световъртеж всеки човек мислеше за утрешния ден. След суровата зима идва пролетта, разцъфтява сакурата20, растат децата, настъпва новата учебна година. Чиновникът става началник, хостесата си намира покровител или се омъжва. В необратимия ход на времето хората обмислят своите скромни надежди, чакат смяната на годишните времена, размишляват за живота, оцветен от малки радости и размътен от тъга. Онодера сега се почувствува отделен със стъклена врата от целия този живот. Това не бе просто стена, а екран на смъртта. Ако се погледнеше животът откъм неговата страна, и в най-веселата сцена прозираше смъртта. По залятата със светлина улица крачат безброй чифтове обувки, а всеки чифт носеше живот… И отново една буца на тъга заседна в гърлото му: „Бягайте! Спасявайте се!“ — искаше му се да извика.

Измъчван от страх и с пиянското желание да закрещи, Онодера се хвана за главата. Като си пробиваше с неуверени крачки път през тълпата, той се блъсна в някого, който изпусна чантата си. Отвътре се посипаха всякакви дреболии.

— Извинете — Онодера се наведе да събира съдържанието на чантата. Като посегна да вземе червилото, той изгуби равновесие и едва не заби нос в асфалта. По чудо се удържа и приклекна.

— Онодера-сан — дочу над главата си глас.

— Какво?!

Видя върху асфалта пред себе си дамски обувки от черен лак, а над тях черни кадифени панталони. Издигаше поглед все по-нагоре и по-нагоре, докато почувствува, че нечия ръка се опря на рамото му.

— Колко ви търсих, Онодера-сан — каза развълнуван глас, — искам да говоря с вас…

Онодера с мъка повдигна замаяната си глава и видя прибрани на кок коси, мургаво сериозно лице и една усмивка.

Това беше Рейко Абе.

7

Щабът на „Програма Д“ заемаше единадесет стаи, разположени на трите етажа в зданието на Силите за самоотбрана. В най-голямата от тях неотдавна поставиха дисплей Д–3. Той беше много по-голям от този на „Йошино“. На екранното устройство нагледно се отразяваха всички енергетични изменения, които се извършваха в основата на Японския архипелаг. Дисплеят беше конструиран преди пет години от една фирма, която произвеждаше електронно — оптични прибори. Изключително високата цена и сложността на включването му към компютъра ограничаваха неговото приложение. Когато преминаха към изпълнението на „Програма Д“, Наката счете за необходимо да поръча дисплей Д–3. Първият опитен образец беше поставен на „Йошино“, а вторият, който беше по-съвършен, го инсталираха в щаба.

От многобройните прибори, разположени на дъното на морето около Японския архипелаг, по двата канала за ултра дълги и ултракъси вълни постъпваха данни за подземни трусове, изменения в топлинния поток, релефа на дъното на континенталния склон, разпределението на гравитационното поле и неговите елементи. Тези данни се приемаха от двадесет високоскоростни кораба и десет самолета, а чрез наземна станция се въвеждаха в компютъра на щаба. Тук постъпваха данни дори за широкомащабните изменения при разпределението на гравитационното поле в пространството. Тези данни се регистрираха от тринадесет самолета и два вертолета. Два специализирани самолета предаваха информация за изменения в гравитационната константа. Освен това щабът получаваше данни от наземните регистриращи прибори, поставени по територията на цяла Япония, в съответствие с проекта за прогнозиране на земетресенията.

Да се анализира цялата тази информация и да се създаде пространствен модел, а след това да се трансформира в сигнали за дисплея Д–3, не беше по силите на единствения компютър на Силите за самоотбрана. Наложи се да привлекат Научноизследователския институт на Корпорацията за телефонна и телеграфна техника.

Специално разработеният от тях компютър с холографска памет беше съединен чрез коаксиален кабел, позволяващ да се използува особена система за уплътняване на честотите с диапазон до шестдесет мегахерца, с компютъра на Силите за самоотбрана.

След нововъведението към щаба беше присъединена и петата лаборатория на Научноизследователския институт в Йокосука. Към него сега, освен „Такацуки“ се числяха и двата наблюдателни кораба „Ямагуто“ и „Харукадзе“, а също така и най-големият и най-нов кораб на Силите за морска самоотбрана „Харуна“ с водоизместимост четири хиляди и седемстотин тона. В продължение на два месеца в разпореждане на щаба трябваше да постъпят ледоразбивачът „Фуджи“ и подводницата „Кайрю“, спусната преди половин година във водите на Кобе и сега в изпитателен срок. По този начин щабът разполагаше с една трета от всички кораби на Силите за морска самоотбрана.

Дисплеят Д–3 започна да работи, въпреки че бяха включени в действие по-малко от половината вериги.

Заедно с увеличаването на броя на контролните прибори, растеше и количеството на данните. Обемът на постъпващата информация нарастваше в геометрична прогресия, като все по-добре изясняваше явленията, които се извършваха в недрата на Японския архипелаг.

Напоследък Наката спеше в щаба. Той чувствуваше, че с него става нещо нередно, по тялото му непрекъснато преминаваха тръпки, появи се и усещане за обреченост.

— Налягането откъм страната на Японско море се увеличава ужасно — проговори той, като разглеждаше светещото пространствено изображение на Японските острови върху екранния блок. Архипелагът беше обкръжен от трепкащи разноцветни точки и линии.

— Мен повече ме вълнува натрупването на енергия по структурната линия Итойгава — Шидзуока — включи се в разговора сътрудник от Държавния институт по геодезия и картография. — Изчисленията показват, че стойността на натрупалата се енергия отдавна е превишила границата на еластичност на земната кора. Освен това енергията не се освобождава, а се натрупва, като превишава теоретичното ниво. Засега протичат само незначителни явления като слаби земетресения в Мацумото и известно пропадане на почвата между Омачи и Такада.

— Наката-сан, как мислите? — попита сеизмологът Машита. — Не се ли извършва някакво съвсем ново явление под Японския архипелаг? Такова, което до този момент не е било известно. Създава се впечатление, че долният поток от веществото на мантията е преминал под Японския архипелаг и е нахлул в Японско море.

— Не може да се каже, че такъв тип процеси е съвършено непознат — Наката взе тебешира и начерта схема на дъската. — Ние постоянно наблюдаваме подобни процеси.

— Фронт на затворен циклон! — учуди се служителят от Управлението по метеорология. — Но нима под земята, на дълбочина седемстотин километра…

— Възможно е на много по-малка дълбочина да се е образувала хоризонтална дупка — каза Наката. — Хайде тази вечер сериозно да се заемем с моделирането.

Сред сътрудниците, които бяха в стаята, заети с дисплея Д–3, беше Юкинага. Всички сложни изчисления се провеждаха през нощта, когато компютърът на Силите за самоотбрана беше свободен, а поради това много често те не си лягаха до сутринта. Беше определена и стая за почивка. Юкинага, както и Наката, се пренесоха да живеят в щаба. С моделирането те се заеха в два часа през нощта. Всеки пое контрола на две устройства, които служеха за подаване на данни. Юкинага контролираше и видеокамера, която правеше снимки на всяка координата върху дисплея. Наката наблюдаваше пространствения образ на екрана. Не изминаха и две минути и той изумено възкликна:

— Стоп! Елате всички тук!

Сътрудниците го заобиколиха. Юкинага дотича до дисплея и почувствува, че дъхът му спира. Японският архипелаг, който беше очертан на екрана с фосфоресцираща линия, се беше разцепил на две и наклонил. Светещата оранжево-червена завеса, обкръжаваща островите, ту избледняваше, ту ставаше яркочервена, като покачваше как се разпределя енергията.

— Какво, потъна ли Япония? — с пресипнал глас попита Юкинага.

— Потъна, и то безвъзвратно — промърмори Наката. — Но преди да потъне се и разцепи на две.

— Не е ли твърде бързо? — лицето на Машита посиня и той погледна към стенния часовник. — Няма ли грешка в мащаба на времето?

— Не — отговори сътрудникът от Управлението по метеорология.

— Мащабът е обикновен, както винаги: три и шест десети по десет на четвърта степен… Тридесет и шест хиляди кратен… Секундата съответствува на сто часа.

— Изчислете времето, за което се достига до това състояние.

— Сто и дванадесет цяло и тридесет и две стотни секунди — отговори сътрудникът. — Изчислено в реално време — единадесет хиляди двеста тридесет и два часа.

— Близо дванадесет хиляди часа… — тихо промърмори Юкинага. — Това означава…

— Една година три месеца и още малко — заключи Наката, като постави ръка върху апарата. — Хайде още веднъж да проверим всичко много по-внимателно. С по-малки мащаби за време — нула цяло и осем десети по десет на четвърта степен. Секундата ще съответствува на двадесет и пет часа.

Хората заеха местата си. Светещото изображение на тримерния екран изгасна. Стрелките на приборите се върнаха към нулевото деление. Всичко започна отначало. Задвижи се стрелката на часовника със светещ циферблат. Защракаха клавиши. С шум се включи електронното пишещо устройство. Този път значително по-бавно се задвижи светещото стереоскопично изображение. Плавно се завъртяха, като пулсираха, червените, жълтите и оранжевите светещи точки, а между тях се появи трепкаща светлинна завеса, която приличаше на северно сияние. Като струеше и се преливаше, тя нетърпеливо се приближаваше към извитото като лък изображение на Японския архипелаг. Сякаш красив, светещ, но отровен скат се готвеше да нападне очертаната със сини линии страна…

В началото измененията в светещото изображение бяха почти незабележими. Жълтите и оранжевите точки, които очертаваха пунктирните линии, постепенно изгасваха, а червените, както и светещата завеса, постепенно се увеличаваха, като ставаха все по-ярки…

— Стоп! — извика Наката. — Времето?

— Триста и две секунди…

— Юкинага-сан, снимайте не само на видеолента, но и фотографирайте. Ще изменим мащаба на времето двойно, четири десети по десет на четвърта…

— А дали това ще бъде достатъчно? — попита някой. Може би да забавим четири пъти?

— Мисля, че това нищо няма да даде. А сега да започваме!

Чу се прищракване и секундната стрелка отново затича по циферблата, но този път хората поглеждаха към екрана със страх.

Забави се пулсацията на светещите точки, както и колебанието на светещата завеса. През всеки две секунди прещракваха фотокамерите. Сиянието на червените точки се усили и те се подредиха като стъклени топчета откъм брега на Японско море и около островите Идзу и Бонин. Откъм страната на Тихия океан надолу по Японската морска падина се появи светещ облак, оцветен отгоре в зелено, а отдолу в червен цвят. С всеки изминат миг ставаше по-ярък.

— Това какво е? — попита сътрудникът от Института по геодезия и картография. — Миналия път не го забелязах.

— Погледнете! — почти извика Наката. — Погледнете под архипелага!

В горната част на мантията под Японския архипелаг на около двеста километра дълбочина, като образуваше червен пояс, премина долната червена част от облака. Под Японско море тази ивица се превърна в мъгляво петно, което ставаше все по-червено.

— Какво означава тази ивица? — промърмори Машита. — Защо на дълбочина двеста километра именно под Японско море енергията се разпространява с такава скорост?

— Защо ли? — поклати глава Наката. — Кой може да каже какво точно става дълбоко под земята? По данните на мониторите компютърът е изчислил неизвестен за нас процес и е създал съответен модел.

— Но защо енергията се натрупва така дълбоко под земята? — раздразнено попита Машита. — Това е теоретически невъзможно. Енергията превишава границата на еластичността на земната кора.

— Започва се — каза служителят от Управлението по метеорология. — Японският архипелаг се разчупва…

Около центъра на Японския архипелаг, в източната част на залива Томияма се беше образувала зловеща зигзагообразна червена линия, която се разпростираше на север и на юг. Едновременно възникнаха безброй по-малки линии по всички части на островите, които принадлежат на Японския архипелаг. Изображението му се изкриви. Зелено светещият облак над обърнатата към Тихия океан страна отиваше все по-дълбоко, като се преместваше на изток. Червеното петно под Японско море се увеличаваше и пулсираше като живо. Синьото изображение на архипелага се наклони: източната половина на изток, а западната — на запад. Часовникът ясно отмерваше секундите, а на екрана потъваше Японският архипелаг — леко наклонен, той бавно отиваше все по-надолу и по-надолу… И ето, замря… Зелената светлина под Тихия океан избледня, както и червената под Японско море. Червените точки постепенно станаха оранжеви, а после — жълти. Не след дълго почти изгаснаха.

— Времето?

— Шестдесет и две секунди след второто пускане — отговори някой. — Изчислено в дни, тридесет и два дни и малко повече…

— И такъв катаклизъм ще настъпи след някакъв си месец — разнесе се гласът на Машита. — А на какво разстояние ще се изместят островите?

— Максимално тридесет и пет километра в хоризонтална и минус два километра във вертикална посока. Източната част на Япония ще се измести на югоизток, а западната — на юг. Кюшю ще направи пълен кръг наляво — с южната си част ще се обърне на изток.

— Преместването по вертикалата е два километра. В този случай върховете на планините ще останат над водата.

— Ще останат, но нима мислите, че на тях ще може да се оцелее? — засмя се Наката. — Та там ще има срутвания, изригвания. С това промените няма да престанат. Архипелагът ще се спуска все по-ниско и по-ниско.

— Да — потвърди сътрудникът от Управлението по метеорология. — Преместването ще продължи със скорост няколко сантиметра на ден, както в хоризонтална, така и във вертикална посока.

— А може би моделът не е верен? — рязко попита Машита. — Аз просто не мога да повярвам. Какво е това преместване на енергията, която идва откъм Тихия океан и се насочва към Японско море под самата Япония? Трудно е да се допусне, че тази огромна маса енергия с такава скорост ще се придвижи през скалите на дълбочина стотици километри… И повтарям, натрупването на такава маса енергия превъзхожда границата на еластичност на земната кора…

— Почакайте — промълви Наката, — възможно е моделът да не е съвършен. Ние нищо не знаем за ужасните неща, които стават на няколкостотин километра дълбочина под земната кора… Но такова преместване на енергия може да се допусне… Нали сте чували за тунелния ефект.

— Наката-кун, признавам вашата гениалност, но защо трябва всичко да мерим с един аршин? — възбудено заговори доцентът. — Тунелният ефект се използува при моделирането на атомното ядро. А вие смятате с този модел да обясните такива грандиозни явления като процесите в земната кора…

— Почакайте, съвсем не мисля така — Наката поклати глава и посочи с ръка към блока. — Никой не приема, че пренасянето на енергия в твърдото тяло, както и в скалите, става само за сметка на трептенията в кристалните решетки. Но съществува интересно явление с подобен тунелен ефект при твърдите тела с висока плътност.

— Кое е то?

— Преместването на енергията в граничните участъци на една двуфазова материя — течна и твърда.

— Лед, така ли?

— Глетчер — каза Наката. — Казват, че вътре в огромните блокове на глетчерите възникват водни дупки и тръбопроводни образования, по които се стича вода. Разбира се, в тях се съдържат голямо количество ледени кристалчета и е достатъчно малко колебание в температурата и налягането, за да се превърне отново водата в твърдо тяло и тръбичката да изчезне. Изглежда, че в глетчера съществуват достатъчно дълги тръби, по които се стича вода.

— Вие искате да кажете, че такова нещо се извършва и под Японския архипелаг? — малко иронично попита Машита. — Доказателства?

— Няма — Наката скръсти ръце на гърдите си. — Но вие замисляли ли сте се защо магмата излиза през кратерите? Счита се, че кладенците във Фуджи са образувани от остатъчна лава. Но как тази вулканична лава образува тунели?

Юкинага слушаше спора със затаен дъх.

— Да — каза след известно време Машита, да допуснем, че в скалата, която е с висока температура, под високо налягане се образува тунел и по него топлината се премества с висока скорост заедно с потока от течност. Добре, така да е… Но кажете, моля ви, нещо за енергията, която се премества в Японско море и се натрупва там…

— Това също не влиза в противоречие със знаменития „сеизмичен модел“ на професор Тадао Цубой — парира Наката. — Концентрирането на енергия в земната кора се извършва в определени граници. Земната кора не може да натрупа неограничено количество енергия. Като изчислява модула на еластичност на земната кора и максималната енергия на до сега станалите земетресения, Цубой достига до извода, че кълбо с радиус сто и петдесет километра представлява единица „сеизмичен обем“. Но това не е толкова обезпокояващо. Ако в единица „сеизмичен обем“ съществува известна граница на натрупване на енергия, това не пречи на енергията да се събере в блок, равен на няколко „сеизмични обема“, а това много пъти превъзхожда стойността, която може да се натрупа в единица обем. Освен това, ако се предположи, че в натрупването на енергия взема участие мантията…

— Отново мантийно земетресение — все още иронизираше Машита.

— Това не съм казал — Наката се обърна към екрана. — Енергията, която се премества с висока скорост в Японско море във вид на топлинен поток, по-скоро се натрупва в земната кора на обширно пространство и като се разсейва, изтласква Японския архипелаг на югоизток.

— А земетресенията?

— Естествено ще има. По ред ще се освобождава енергията, която се е натрупала във всяка сеизмична единица… А като цяло ще се освободи голяма маса енергия.

— Накратко казано, всичко е в този енергетичен тунел — Юкинага облекчено въздъхна и като взе тебешира, се приближи към дъската. — Ако се изхожда от строежа на централната зона, в която са концентрирани хипоцентровете на всички земетресения, можем да си представим потъването на океанската литосфера надолу по Тихоокеанското крайбрежие на Японския архипелаг като гигантски склон, който преминава в мантията. В началото той има наклон двадесет и три градуса, а на дълбочина повече от сто километра достига до шестдесет градуса. Трасето на това потъване преминава под Японския архипелаг, Японско море и завършва някъде в покрайнините на континента…

Юкинага начерта голяма стрела в центъра на схемата.

— В началото на потъването, поради рязкото спадане на температурата и налягането, ще се извърши свиване на веществата в мантията. Вследствие това наклонът на потопяваната равнина става по-полегат. Колкото е наклонена тази равнина, толкова ще потъне и Японският архипелаг. Аз все не можех да разбера защо не се извършва издигане на източната страна на Японската морска падина, но сега и това се изяснява…

— Япония ще потъва с известно завъртане около собствената си ос — намеси се Наката, като изписа още една крива в схемата на Юкинага…

— Най-вероятно е архипелагът да се разцепи по дължината на този енергетичен тунел откъм Японско море и Японският архипелаг да се хлъзне в Японската падина, тласнат от натрупаната енергия.

— Според вас всичко изглежда прекалено просто — със съмнение поклати глава Машита. — Излиза, че Японският архипелаг ще бъде потопен, без да предизвика взривоподобно освобождаване на потенциалната енергия, което би могло да доведе до непознати до този момент щети. Не се ли получава твърде чисто и гладко?

— А нима в природата никога не може да протече нещо гладко? — каза Наката. — И все пак, когато се извърши разрушаването на Японския архипелаг, ще се освободи такава огромна маса енергия, че нито едно земно съоръжение няма да оцелее…

— Япония ще потъне — изхриптя Юкинага. — Но кога? Кога ще започне великият катаклизъм?

— По данни на нашия модел — на триста и втората секунда — с пресипнал глас произнесе сътрудникът от Управлението по метеорология — или с други думи, до началото остават триста и дванадесет цяло и петдесет и четири стотни денонощия…

— По-малко от година… — с мъка проговори сътрудникът от Института по геодезия и картография. — Малко повече от десет месеца…

Всички застинаха пред дисплея.

След някакви си десет месеца…

Юкинага почувствува, че му се завива свят, сякаш подът под него пропада. След десет месеца… Ако, разбира се, моделът е правилен…

И това може да стане само за някакви си десет месеца?!

Наката все още стоеше със скръстени на гърдите ръце. Изведнъж той решително грабна телефонната слушалка.

— Искаш да вдигнеш от леглото началника на канцеларията при Кабинета на министрите ли? — попита Юкинага.

— Премиера… — почти извика Наката, като натискаше клавишите.

— Какво ви става? — изплашено попита Машита. — Моделът трябва щателно да се провери…

— Сега не ни е до това! Трябва да бъдем готови за най-лошия вариант! — Наката замълча, като се вслушваше в телефонната слушалка.

— По това време ще можеш ли да се свържеш? — промърмори Юкинага.

— Аз звъня на специален номер, този телефон стои до леглото на премиера — отговори Наката.

Юкинага, който не можеше да си намери място, се приближи до единствения в стаята прозорец и вдигна плътните щори. Леденото нощно небе беше започнало да посивява.

Разсъмваше се.

В седем часа сутринта в хотел „Хилтън“ се събраха директорите и главните редактори на най-големите вестници, телеграфни агенции и телевизионни компании. Всички пристигнаха скромно, като на малка закуска, и се стараеха с нищо да не привличат вниманието.

В специалната зала, почти възстановена след земетресението, новодошлите бяха посрещани от секретарите на управляващата партия и от заместник-началника на канцеларията при Кабинета на министрите.

— Премиерът и началникът на канцеларията скоро ще бъдат тук — каза един от секретарите. — Заседанието на Кабинета малко се удължи, но мисля, че скоро ще свърши.

— Заседание на Кабинета ли? — попита един от директорите. — Толкова рано?

— Да — отговори секретарят и погледна заместник-началника на канцеларията. — Те се събраха на заседание тази сутрин в пет часа…

Всички, които седяха около масата, се спогледаха.

— Танака-сан — извика един от главните редактори, — очевидно положението е много напрегнато?

— Да — Обикновено весел, известен със своето остроумие, заместник-началникът на канцеларията сега беше като тъмен облак.

— И за нас това бе съвсем неочаквано.

— Още веднъж искам да ви попитам — премиерът огледа събралите се в неговата резиденция членове на Кабинета: — Съгласни ли сте официалното съобщение да се направи след две седмици, а в случай на необходимост и по-рано?…

Министрите бяха застинали в трагично мълчание.

— Кошмар — отрони министърът на финансите. — Изведнъж срокът се съкрати наполовина…

— Не е ли по-добре след три седмици? — попита министърът на промишлеността и търговията. — Имах неофициална среща с някои от представителите на промишлените и финансовите кръгове, поради което смятам, че две седмици време за изготвяне на конкретни мерки и приемане на окончателно решение, ще им бъдат недостатъчни… Нали ще настане паника след официалното съобщение…

— Най-страшното в момента е, че могат да ни изпреварят в чужбина — каза началникът на канцеларията.

— Съществува ли такава вероятност? — попита министърът на транспорта. — Вие мислите, че някое чуждестранно научно дружество може да направи по този повод съобщение?

— В щаба казват, че това е напълно възможно — отговори началникът на канцеларията. — Наистина, на нас още не ни е известно кой до каква степен е осведомен. Напоследък се наблюдава особен интерес към изследователските работи около Японския архипелаг. Увеличи се броят на чуждите кораби, самолети, изкуствени спътници. Освен това ние изпратихме в някои страни секретни мисии, с цел да проучат възможностите за преселване, така че главите на тези правителства са в течение на проблема, макар и да го пазят в тайна.

— Аз считам, че официалното съобщение трябва да се отложи до последния момент. До тогава, докато вече няма да можем да крием този факт — каза началникът на Силите за самоотбрана. — Към тази позиция се придържа и началникът на щаба. Да се крие до последния момент, но да се готвим усилено.

— Аз мисля, че оптималният срок е две седмици — С тези думи министърът на финансите сякаш излезе от вцепенението си. — На международната борса спекулантите започнаха да продават йени в голямо количество. Има признаци, че на борсата ще бъдат изнесени и наши заеми, отпуснати в чужбина. Отначало ние мислехме, че това е следствие от голямото земетресение, обаче в края на годината курсът на нашите ценни книжа се стабилизира и ето сега, след изпращането на секретните мисии, той отново започна да пада. Някои европейски банки едновременно спряха финансовите операции, свързани с Япония… Трябва да се предполага, че изтича някаква информация. И ако това е така, много по-добре е сами да направим първия ход. Две седмици — това действително е оптимален срок…

— Очевидно на Тайван, Китай и Корея ще трябва да бъде съобщено предварително — каза министърът на външните работи. — Особено на Корея. Нали и тя ще понесе известни щети. А това е необходимо и от гледна точка на международното доверие.

— Как мислите, кога ще се състои заседанието на Съвета за сигурност при ООН? — обърна се премиерът към министъра на външните работи.

— Предполагам след три седмици. Благодарение на съдействието на секретариата на ООН, членовете на Съвета са до известна степен подготвени. Най-трудни за нас ще бъдат представителите на Австралия и Китай, а може и други, например Индонезия. Тя е също много заинтересована страна… Такава необичайна ситуация… Ако даже в Съвета за сигурност всичко мине благополучно, в Генералната асамблея могат да възникнат възражения…

Влезе секретарят и прошепна нещо на ухото на премиера:

— И така, да считаме, че официалното съобщение ще бъде направено след две седмици и възражения против това няма… — каза премиерът, като ставаше от мястото си. — Сега внимавайте с господа журналистите. Аз отивам да се срещна с техните шефове.

— Разбира се, трябва да се проведе съответна кампания във вътрешността на страната, но проблемът е в международното обществено мнение — каза главният редактор на вестник „А“.

— Наистина — кимна с глава началникът на канцеларията. — Именно за това се тревожи министърът на външните работи.

— Може би е по-добре да се посъветваме с някои видни чуждестранни журналисти? — предложи директорът на корпорацията на вестник „М“.

— Две седмици е най-крайният срок — каза главният редактор на вестник „У“. — След голямото Токийско земетресение специалните кореспонденти на чужди вестници и агенции просто се залепиха за Япония. Положението е такова, че дори ако ние се споразумеем с чуждестранните кореспонденти, не е изключено да се появи и преждевременно съобщение. Спомняте ли си какво се случи, когато масовият ежеседмичник помести на своите страници изказването на пияния учен. Чуждестранните журналисти и до този момент най-усилено го гонят за това.

— Може би този учен Тадокоро, наистина има отношение към проблема — каза директорът на телевизионната компания „Н“. — Казват, че е изчезнал безследно след онзи инцидент. И е опасно, ако се появи отново той или друг, подобен на него…

— А не е ли по-добре това съобщение да се представи като сензация на някаква друга чуждестранна информационна агенция или вестник? — попита тихо премиерът.

— Спомняте ли си случая, когато един американски вестник под формата на сензация поднесе съобщението за проблемите около брака в японските автомобили? Може би и тук би могло така да се подходи? Съществува мнение, че ще бъде по-ефективно…

Настъпи кратка пауза. С известно раздразнение започна редакторът на вестник „С“:

— Какъв е смисълът, господин премиер?… Най-доброто е, ако това съобщение едновременно се появи у нас и в чужбина. Малките хитрости невинаги водят до добър край.

— Ние бихме искали да чуем от вас подробности по плана за евакуацията — произнесе директорът на телевизионната компания „Н“.

— Да, сега за известно време погледите на целия свят са обърнати към Япония — бавно проговори главният редактор на същата телевизионна компания, който старателно разбъркваше вече изстиналото си кафе, до което не беше се докоснал.

— Но възможно ли е… — като се изкашля, заговори най-възрастният сред събралите се, директор на една телеграфна агенция — общо за някакви си десет месеца… да се спаси животът на нашите съотечественици, животът на сто и десет милиона японци… Да превозим всички…

— Ямашита-сан — тихо каза премиерът, — такъв въпрос не трябва да съществува. Ние не можем и нямаме право да казваме, че такава възможност не съществува. Аз се надявам, че разбирате, — в случая отговорът може да бъде само един, а за това трябва да се приложат всички сили…

Отново се появи секретарят и прошепна нещо на премиера.

— Е, какво пък — каза началникът на канцеларията, като ставаше от масата. — Трябва да отида на съвещание с лидерите от четирите опозиционни партии, което ще се състои в официалната приемна на председателя на долната камара…

— Кога ще съобщите в общи линии плана за евакуацията? — попита лидерът на партия „К“. Ако заедно с официалното съобщение не дадете и някакъв проект, паниката ще е неизбежна…

— Ще създадем надпартийна парламентарна комисия, свързана с извънредните обстоятелства — намръщи се лидерът на първата опозиционна партия. — Лошото е, че правителствената партия дълго пазеше в тайна проблема. Бяха известени само финансовите и промишлените кръгове. Част от индустриалците започнаха незабелязано да изнасят своите капитали зад граница. Справедливо ли е да се осведомят само промишлените и финансовите кръгове? Нали правителството е задължено да носи еднаква отговорност пред всички? В тази връзка у нас се появи съмнение дали планът за евакуация предвижда спасяването на всички граждани. Преди да започне надпартийната парламентарна проверка по осъществяването на плана, на нас, господин премиер, ни се иска да чуем каква е основната идея на този план?

— Нашата главна и основна цел е спасяването на всеки гражданин — отговори премиерът. — За това се полагат всички усилия. Но правителството носи отговорност за живота на сто и десетте милиона японци и след катаклизма…

— Само че — поде лидерът на партия „М“ — правителствената партия до този момент се грижеше главно за съществуването на финансовите и промишлените кръгове, за охраната на техните права, макар че през цялото време говореше за зачитане правата на всеки гражданин.

— Мороката-кун — с плътен глас заговори лидерът на третата опозиционна партия, това беше гласът на стария политически деятел и оратор, който неведнъж беше сравняван с лъвски рев. — В политиката е необходимо някой много стриктно да следи за навременността на всички външни ефекти, които са тъй необходими за обществото. Особено в случай, като този, когато „Отечеството е в опасност“. Тук се иска „герой“, „спасител на отечеството“, силна личност, с воля, с решителен характер, способна да даде на народа необходимия му пламък на надеждата, да му посочи пътя, да го повдигне и избави от бедата. А има ли такава личност в редовете на управляващата партия, включително и ти? Притежаваш ли тази воля и популярност, които ще ти позволят да направиш това, дори и като се превърнеш в Ашура, демона на войнствеността? Ние с теб някога учихме заедно, така че ще си позволя да бъда откровен. Ти си чиновник, разбира се, способен, който няма да изпадне в неудобно положение. Но решителност, необходима за преодоляване на гигантското бедствие, не притежаваш…

— А следва ли тогава да се разбира, че ти си подходящ за ролята на „героя“? — попита с пресилена усмивка премиерът. — Ацуми-сан, на мен ми е безразлично дали ти, или някой друг ще бъде назначен за лидер на бъдещото парламентарно всенародно правителство. Аз не се считам за човек, който е най-подходящ за това. Но докато не се е появил „спасител на отечеството“, съм задължен да работя с всички сили. А ако е необходим „герой“, народът и сам ще си го намери.

— Каквото било, било… — каза лидерът на основната опозиционна партия. — Ние молим бързо да бъдат запознати нашите представители с „програма Д“ и съществуващия в момента проект за евакуация на населението. Не трябва да се чака сесията на парламента, която ще започне след две седмици!

— Разбира се, ние сме готови за това — каза началникът на канцеларията. — Само изберете представителите и ще ви запознаем с всички данни.

— За два дни ще успеете ли? — попита премиерът. — Въпреки че предлагаме да се почака две седмици, ситуацията е такава, че информация може да се разгласи всеки момент. Особена опасност в този смисъл представляват чуждите страни. Ако отнякъде започнат да постъпват сведения, ние ще бъдем принудени незабавно да направим официално съобщение. Надявам се на вашето сътрудничество.

Премиерът се поклони. Когато събралите се напуснаха стаята, някой мимоходом прошепна на началника на канцеларията: „Все още ли не е докладвано на Негово величество?“. Той бързо се обърна, но така и не разбра кой му беше задал този въпрос.

— Очевидно европейските борсови агенти усещат нещо — каза началникът на международното валутно управление към Министерство на финансите. — На европейските борси започнаха да се разпродават маса японски акции и облигации. Ние чрез подставени фирми се стараем да поддържаме техния курс, като изкупуваме ценните книжа, но ако количеството, което постъпва в продажба, се увеличи това може да се отрази на средствата, отпуснати за закупуване на злато.

— А не прониква ли някаква информация за закупуването на златото? — попита директорът на Японската държавна банка.

— Как да ви кажа? — сви рамене началникът на валутното управление. — Ние мислехме, че действуваме внимателно, за да не възбудим подозрение, но в процеса на купуване, макар и постепенно, но вече значително се увеличи цената на златото.

— Аз мисля — каза директорът на Държавната банка, че при дадените обстоятелства трябва сериозно да се отнесем към въпроса за международното доверие, като мислим за бъдещето на японците, които губят собствената си територия. Дори от това да се възползуват подлеците и мошениците. Ние не трябва да причиняваме загуби на международните посреднически фирми, да не говорим за дребните притежатели на наши акции в чужбина. Просто не бива да ги превърнем в наши врагове. Колкото и да ни е тъжно, трябва да поемем голяма част от щетите върху себе си, като се стараем другите страни да не понесат материални загуби заради гибелта на Япония. Разбира се, това не значи да се откажем от всичко и да се превърнем в просяци. Не, трябва да се стараем да запазим това, което притежаваме. Така временно ще увеличим трудностите си, но в бъдеще всички ще ни се отплатят стократно…

— Не зная дали тази наша честност в отношенията ще направи впечатление на международните финансови кръгове — поклати глава началникът на валутното управление.

— Разбира се, че ще направи — каза директорът на Държавната банка, човек с великолепна побеляла и буйна коса. — Убеден съм…

— За съжаление — въздъхна председателят на Обединението на икономическите корпорации — за такъв кратък срок може да се изнесе в чужбина само пет процента от недвижимото народно имущество. Когато Япония няма да я има, нейният капитал зад граница ще представлява седем процента от сегашния национален капитал, като се смята и частта, която до този момент се изнасяше тайно.

— Но, извинете, нали се предвижда строг контрол върху разпределението на корабите — с треперещ глас проговори един от членовете на Обединението. — Цифрите, които току-що чухме от председателя, ще се окажат реални само ако ни бъде разрешено самостоятелно да се разпореждаме с част от корабите. В противен случай и три процента от имуществото няма да можем да изнесем.

— При сегашното положение на нещата — сухо каза премиерът — на първо място народът ще има право да използува транспортните средства. При това хората не трябва да се товарят на корабите само с дрехите на гърба си както робите от шестнадесети век, а трябва да вземат със себе си най-необходимите им вещи, които ще осигурят техния живот, макар и на първо време. А това са сто и десет милиона души…

— Но хората могат да бъдат извозени и със самолети.

— Има много ограничения. Водим преговори за използуване на гигантски транспортни самолети на военновъздушните сили на САЩ и СССР. Но това е капка в морето. Не бива да се забравя, че съдбата на света не се крепи на Япония. Ние нямаме право да мобилизираме самолетите в света за дълъг период от време, като по този начин временно парализираме световната икономика. Същото може да се каже и за корабите. При това само четиридесет процента от пристанищата в Токио и Йокохама са възстановени след земетресението…

— В други ден заминавам за Лондон — каза министърът на транспорта. — Днес тръгва моят заместник. Вече започнаха преговорите в международното обединение на корабовладелците. По предварителни прогнози съвсем малки са надеждите ни да наемем кораби за транспортиране на имуществото. Пазарната конюнктура в Америка и Европа е в подем. Оживиха се и африканските страни. В света се усеща недостиг на кораби. Предварително се наемат не само още строящи се кораби, но и такива, които работят при нередовни рейсове, или на които още не е изтекъл предишният договор.

— Трябва да се предположи — добави премиерът, — че евакуацията ще се извърши в доста опасна обстановка и разбира се, няма да мине без паника… Ние разчитахме на десет месеца, но учените казват, че все още е неизвестно и може да стане по-рано…

— Кога се очаква законът за контрола върху разпределението на корабите? — попита един от присъствуващите, като гледаше изпитателно представителите на правителството.

— След две седмици, заедно с официалното съобщение на правителството — отговори министърът на транспорта.

Представителите на деловите среди явно се развълнуваха.

— Моля ви да не се заблуждавате — сурово каза премиерът. — Двуседмичният срок не означава, че ви се предоставя свобода за действие. Нищо добро няма да се получи, ако в това време едрите предприемачи започнат да наемат кораби и изиграят ролята на детонатор за повишаване на международните цени за наемане на корабите и морските транспортни съдове. Надявам се, че ще спазите „регламентирания ред“, за който се споразумяхме преди една година. Става дума за това, че срокът „след две години плюс-минус алфа“ се съкрати на десет месеца. Дават ви се две седмици, за да съгласувате своите действия. Вътре в страната можете да пристъпите към подготовката за извозването, но без това да се разбере в чужбина. През последната година чувствително намаляха новите капиталовложения вътре в страната. За да се маскира икономическия спад, вие, с мълчаливото съгласие на правителството, манипулирахте на борсата и получавахте от правителствения бюджет средства за поддържане на производството и заплащане на работната заплата. През това време се повиши и коефициентът на нашите капиталовложения в чужбина, което до известна степен компенсира загубите, причинени от последното земетресение. Сега говоря малко рязко, но разрешете да ви напомня, че благодарение на тези мерки правителството намали вашите загуби от земетресението. Аз с пълно основание заявявам, че японските делови среди, в които влизат хора с изключителни способности, представляват сами по себе си един отлично организиран организъм, който функционира така, както никой друг подобен на него в света. Правителството постоянно е оказвало съдействие за развитието на финансите и промишлеността, но в момента то носи отговорност не само пред финансовите и промишлените среди в страната, но и пред целия народ. И аз призовавам деловите среди, като основна съставна част на японското общество, за пълно сътрудничество с правителството.

— Да, национално бедствие — каза председателят на Обединението на икономическите корпорации, като стана от масата. — Отново настъпва време на строг контрол над икономиката…

— И това е възможно само при вашето доброволно съдействие, моля не забравяйте за това — усмихна се премиерът. — Сега правителството не притежава власт, както по време на войната. А правителствен контрол при липса на държавна територия е безсмислица. Представителите на деловите среди все още имат възможност да плуват свободно в международното делово море. Но какъв смисъл има правителството за народа, който губи територия и национални богатства…

Премиерът се приближи до председателя на Обединението, който седеше до прозореца и гледаше навън.

— Мороката-сан, струва ми се, че трябва да се доверим на народа — каза председателят, без да се обръща.

— Взривът на Фуджи ще стане по-рано, отколкото очаквахме — каза Юкинага, като не сваляше възпалените си от недоспиване очи от приборите.

— Предполагаемо време? — попита Наката.

— В продължение на двеста и четиридесет часа, плюс-минус десет часа… В момента тенденцията е към плюс.

В стаята влезе посивелият от умора Онодера.

— Охо! — приветствува го Юкинага. — Бързо се връщаш. Аз мислех, че ще останеш там два-три дни.

Без да отрони дума, Онодера тежко се отпусна на стола.

— Десет месеца?! — въздъхна той, като разтри с длани очите си. — След две седмици ще има официално съобщение, вярно ли е? — Юкинага-сан, с какво ще се занимавам сега? — без да сваля ръце от лицето си с пресипнал глас продължи Онодера. — По план е предвидено още редица прибори да бъдат спуснати на морското дъно. Но какъв е смисълът сега? Аз съм инженер, специалист по дълбоководните батискафи… Всичко това остава в миналото. А сега с какво мога да бъда полезен тук, в щаба?

Юкинага изключи приборите и извади цигара. Ръцете му трепереха. Онодера му поднесе запалката си.

— Ще обявят извънредно положение и ще бъде създадена държавна комисия, която ще действува по плана за евакуацията — Юкинага се закашля от дима. — Комисията ще бъде оглавена от премиера и в нея ще участвуват председатели, секретари и членове на изпълнителните комитети на всички партии и всичките министри. Фактически това ще бъде едно надпартийно коалиционно правителство на националното единство.

— А какво ще стане с щаба?

— Мисля, че ще влезе в комисията като нисшестоящо звено. Началникът на канцеларията при Кабинета на министрите даде указания Наката-сан и аз да бъдем приобщени към научната бригада на щаба по осъществяването на плана за евакуацията. Добре би било да бъдеш с нас.

— Аз не съм държавен служител — усмихна се Онодера, — дори не съм и извънщатен сътрудник, нали нямам никаква заповед за назначение. Сътрудничех с вас само на приятелски начала… Или с други думи, кой съм аз? Някой си, напуснал без предупреждение една частна фирма… Тук, в щаба нямах никакви права. Бях временно нает водач на батискафа…

Ръката на Юкинага, която държеше цигарата, застина във въздуха. Той беше потресен. В замъгленото му от умората съзнание проблесна парещата мисъл, че Онодера е прав. Този млад човек от самото начало бе включен и тяхната група по странен начин. Тогава все още не беше ясно какво ще излезе и как ще завършат изследванията им. А и след това никой не се сети да уреди формалностите около работата на Онодера. Отчасти това се обясняваше с факта, че по начало всички членове на щаба, освен професор Тадокоро, той и временно наетият на работа Ясукава, бяха държавни служители. Дипломираният морски инженер Онодера би бил зачислен на щат още при първо поискване, но нито на него, нито на който и да е друг, това бе дошло на ум. Юкинага дори за миг не се бе замислял дали се полага заплата на временно работещите в щаба. Получава се така, че Онодера през цялото време е работил при тях като доброволец. Юкинага беше потресен. Във фирмата, където преди служеше Онодера, го считаха за талантлив млад инженер, дори имаше заслуги, перспективи, осигурено бъдеще. От съображения за секретност го заставиха „да изчезне“ — да напусне фирмата, без да спази необходимите формалности. Той беше въвлечен в мъчителна работа, в неизвестност и никой не се замисли за неговото официално положение. Но и самият Онодера не бе развълнуван от това. Дали подобна постъпка можеше да се приеме като лекомислие на ерген? Или това бе качество на човек от неговото поколение, различно от довоенното, „поколението на нищетата“, към което принадлежеше Юкинага. Младите не бяха вкусили от истинските трудности, не познаваха нищетата и в истинския смисъл на тази дума им бе чужда постоянната тревога и страх за бъдещето, които опустошават душата и превръщат човек в нищожество. В този момък отсъствуваше стремежът да се осигури материално, да се сдобие със стабилно обществено положение. Кой знае, може би това е нов тип духовно богати млади хора, родени в епохата на благоденствието, каквито Юкинага не бе имал възможност да срещне преди това в своето обкръжение?

— Имате ли все още работа, за която да съм ви необходим? — гласът на Онодера изведнъж прекъсна мислите на Юкинага. — Сега, в общи линии, всичко се изясни. Правителството се зае сериозно с проблема. Завърши етапът, когато доброволците тайно, скрити от очите на света, изпълняваха своята сложна и отговорна работа. А що се отнася до мен, мисля, че се отблагодарих на Япония, че ме е възпитала.

Като чу думата „отблагодарих“, Юкинага се усмихна — това бе така характерно за младото следвоенно поколение. Те не чувствуват гнета на съдбовните вериги, които ги свързват със страната, нацията, държавата, но отлично съзнават своя дълг пред родината и не бива да се казва, че посвоему не изпитват към нея благодарност, признателност… Впрочем, това не се проявява у тях под формата на отговорност пред нацията и страната за цял живот. Въобще такова понятие като „колективна съдба“ им е чуждо. При тях всичко е много по-просто: „Издължих се“, „отблагодарих се“. При това те не изпитват и чувството на унизителна благодарност на длъжник към своя благодетел. Ето Онодера, счита, че е върнал своя дълг доброволно, от цялата си душа и при това с известна лихва — „достатъчно се е отблагодарил“.

Юкинага дори се смути, като видя пред себе си японец от нов тип. Колко далече беше той от японците от довоенния период, които бяха обвързани с „дълг“, „признателност“, „задължение“, „вярност преди всичко“, „жертвоготовност“. Юкинага беше удивен, а заедно с това зарадван. „Критикувайте, критикувайте следвоенна Япония, но тя се оказа достатъчно демократична — мислеше си той, — за да роди в доволство и благополучие такива млади хора от «нов тип»“.

Тези млади хора, обикновени, спокойни, с неопетнена и не осакатена още от детските си години душа, не изпитват особено влечение нито към материални блага, нито към власт. Просто гледат на живота като на нещо, от което знаят какво да искат — това е най-доброто, което е създала следвоенна Япония.

Преди да се почувствуват японци, те се чувствуват хора, и във факта, че са се родили японци, виждат нещо напълно естествено, присъщо за всеки човек или група от хора. Те дори не считат, че са в състояние „да изживеят живота“ си само в Япония. Понятията „пълноценен живот“, „успехи“, „кариера“ у тях не се свързват с някакво определено общество. Където и да са, както и да живеят, не изпадат в депресия, че не им е „провървяло в живота“, защото са се откъснали от това общество. Такива мисли просто не им минават през главата. Това са нов тип образовани и възпитани хора. И кой от по-старото поколение би се осмелил да ги упрекне за широтата им, търпимостта и постоянната бодрост, която крепи духа?

— Ти какво, искаш да ни напуснеш ли? — попита Юкинага.

— Ще се женя — каза Онодера, като леко се изчерви. — Струва ми се, че служих даже свръх нормата на държавата и заслужавам малка награда. По-точно смятам да избягаме двамата в чужбина преди официалното съобщение. Вие как мислите?

Юкинага неочаквано се разсмя.

— Смешно ви е, че ще се женя ли? — попита Онодера.

— Не, защо… Поздравявам те… — със сериозен глас каза Юкинага. — Знаеш ли… преди повече от седмица официално оформих развода с жена си…

— А децата? — изплашено го прекъсна Онодера.

— Вчера заедно с жена ми заминаха за Лос Анджелос… При роднини… Там живее чичо на жена ми, той няма деца и…

— Тогава всичко е наред — облекчено въздъхна Онодера.

— Да, ти също трябва да заминеш — Юкинага загаси цигарата си в пепелника. — Мъчно ще ни бъде без теб. Може би ще е добре всички да се съберем, за да те изпратим, да се повеселим…

— А знаете ли какво е станало с професор Тадокоро?

— Не, може би старият Ватари е осведомен.

Онодера вече се готвеше да стане от стола, когато съвсем неочаквано Юкинага го попита:

— На колко години е твоята годеница?

— Мм… Не зная… — Онодера смутено го погледна. — Мисля, че на двадесет и шест, двадесет и седем… А може и повече, трудно е да се каже…

Когато Онодера излезе от стаята, на Юкинага му се прииска да му каже, че ако не успее бързо да замине, ще се радват да го видят отново в своите редици, но не успя високата плещеста фигура на Онодера изчезна зад вратата…

… „Ела!“… — прошепна Рейко… И в паметта му изплува нощта в Хаяма, макар да беше страшно далечно минало. Само че вместо досадно бръмчащия до самото ухо транзистор, в тясната стая на хотела звучеше много тиха и приятна музика. Стори му се, че от Рейко сега, както и тогава, лъхаше миризма на нагрят от слънцето пясък. Заедно с опиянението у него се събуди желанието. Той се протегна към нея, поривисто я прегърна и намери устните й.

— Моля те, ожени се за мен… — помоли Рейко, която се задъхваше в обятията му. — През цялото време съм мислила за това, търсих те…

— Но защо? — прошепна той. — Защо? Ти имаш толкова много познати, всички те са прекрасни хора… мен си ме виждала само веднъж…

— Но аз не само те видях… — усмихна се Рейко. — След това ми идваше да потъна в земята от срам. Чувствувах, че няма да си помислиш нищо лошо за мен, ти не си такъв… Тогава, на брега…

И Рейко зашептя, че много обича да се гмурка с акваланг. Дори е поставила рекорд. Обожава чувството на самота, което те обхваща в обятията на морето, когато, обкръжен от всички страни от хладната и мека вода, се потопяваш в сумрачното мълчание…

— Изпитвам такова чувство на самота, че ми се иска да плача и в същото време съм страшно щастлива. Като че ли съм стремително падаща отломка от звезда, която изгаря напълно в просторите на Вселената, и сякаш се сливам с мрачно — зелената вода, с клатушкащите се водорасли, с преминаващите като сребрист облак стада риби… И в такива минути се чувствувам непоносимо самотна обхваща ме страшна тъга, но въпреки това се чувствувам до сълзи щастлива… Когато ме прегърна за първи път, почувствувах същото, разбрах, че… Тогава дори нямах представа, че можеш да управляваш подводен батискаф. Но в теб усетих морето… Това гигантско море, което винаги, когато съм влизала в него, ме е прегръщало… Дълбокото, безпределно море, то видя моите сълзи през маската и ми се яви в образа на юноша…

Рейко стисна с ръце главата на Онодера, отстрани я от себе си и като го гледаше в очите с детска молба, каза:

— Ожени се за мен! Моля те! Добре, нали?

Вместо отговор той я прегърна. Като я целуваше, Онодера имаше усещането, че се потопява в топлото тропическо море, което наподобяваше яркозелено стъкло… Потопяваше се все по-дълбоко и по-дълбоко, оттласквайки водата с ръце и крака от себе си, докато му стигаше дъхът… Струваше му се, че белите му дробове всеки миг ще се разкъсат… Ето, ей сега ще достигне до черното дъно, където сияят златни, зелени и сини звезди… Рейко мълчаливо лежеше със затворени очи. Като беше до нея, той чувствуваше дълбоко успокоение.

Подобно чувство изпитваше след потопяване, когато лежеше на пясъка до самия прибой. И сега лежеше по очи, обезсилен, мислеше за привличащата го и умиротворяваща Рейко. И изведнъж си спомни, че повече от година не беше докосвал жена. Когато Рейко го хвана под ръка и седна с нея в таксито, и през ум не му минаваше да остане с нея. И ако Рейко не беше го целунала така нежно в колата… И ако тази целувка не беше се повторила… Година? Не, година и половина измина, откакто за първи път видя Рейко… През цялото това време той всеки ден се вмъкваше в тясната кабина на малкото стоманено кълбо, потъваше в мрачната морска бездна, занимаваше се с двигателя, с приборите, викаше през ураганния вятър… Но не само той, всички работеха, работеха, без да знаят нито сън, нито почивка… Тревогата ги изтощаваше… Пиеха на един дъх, за да могат, макар и мъничко да се разсеят… Спяха на тесни корабни койки, а на сушата — на походни легла, притиснати между различни машини и прибори… И така — година и половина… Както виното отпуска мускулите и изважда на показ умората, така и жената те кара да осъзнаеш тази умора, която освен нея никой и нищо не може да премахне. На Онодера до тази минута и през ум не му минаваше, че е смъртно преуморен. Той изведнъж почувствува, че мускулите му едва ли не скърцат от пренапрежение. Не е хубаво, помисли си Онодера и си мушна главата във възглавницата. Та нали ако те е налегнала умора, не само мускулите, но и душата ти се лишава от гъвкавост и като се вкочанява, старее… Такава душа става съвсем безчувствена. Но ласкавият и галещ поглед на Рейко, леко дрезгавият й глас, протегнатите към него ръце нежно и меко снемаха нечовешката умора, която стискаше тялото му като груба усмирителна риза. Изведнъж му се прииска да се разплаче като дете, което се е заблудило и накрая е намерило своя дом, където ще може да си поплаче скрито в коленете на майка си…

— Колко си уморен — изведнъж каза Рейко.

Нейните изящно очертани устни се приближиха до очите му и попиха от бузата му сълзата, която той не бе забелязал. Онодера нежно като дете прегърна Рейко и си помисли как ще си почива до тази жена… В този момент разбра, че умората му — това е болка и печал, страх и страдание за Япония, която е осъдена да загине, а пренапрежението — първият симптом на приближаващото се невиждано бедствие… Не, няма да се рови в причините за своята умора. Трябва само да си почине, за да може мъжествено да преживее гибелта на Япония… А сега… вече е време да обърне гръб и да побегне. Да си отдъхне заедно с тази жена… Това не е предателство и не е страхливост. Това е достойна за човека постъпка. Упорството, което излиза извън границите на самия разум, и страданието заради самото страдание правят човека нетърпимо и твърдоглаво чудовище. Онодера в този момент неспирно се убеждаваше, че има пълно право да избяга с тази жена. Да бяга и да почива, да почива, да почива дотогава, докато съвсем се отпусне, докато и тялото, и душата отново придобият свежест и се изпълнят с жажда за дейност…

Много скоро след смъртта на баща си Рейко бе загубила и майка си. Получените в наследство недвижими имоти тя беше успяла да превърне в налични пари. Въпреки че цената на земите след земетресението чувствително се беше понижила, тя бе получила значителна сума. С тези пари Рейко предлагаше да заминат за Европа след сватбата.

— Бързо изтегли парите от банката — каза той — и незабавно ги превърни в чужда валута и скъпоценности. Веднага купи билет за самолет, още утре…

— Но на мен ми остана още една гора — промълви Рейко в полусън. — И нея ли да продам?

— Да, дори на безценица…

Той искаше да добави: „Ако не успееш, плюй на тази гора, все едно тя ще изгори, ще изчезне ще потъне в океана…“

— Откровено да си кажа, не зная дали те обичам… Но не мога да се разделя с теб… — каза Онодера, като силно стискаше ръцете й, когато се сбогуваха на летището Нарита. — Работата е там, че не зная какво е това брак, за първи път се женя… А по-рано никога не съм мислил за това… Но ми се струва, че ще се разбираме…

— Не ни трябва нищо повече… — тя силно стисна ръката му. — Това е достатъчно…

Не минаха и четири дни след като правителството взе решение да направи официалното съобщение и по страната плъзнаха тревожни слухове: очаква се невиждано досега земетресение, което ще заличи от лицето на земята Токио, префектурата Чиба, цялото крайбрежие Шьонан съвсем ще потънат в морето, на дъното, и затова нищо друго не остава, освен да се бяга своевременно в чужбина… Вестниците мълчаха, но слухът се разпространяваше с мълниеносна бързина. Хората тревожно си шепнеха по работните места, домовете, улиците. Посипа се градушка от поръчки за самолети за международните рейсове. Всички чуждестранни самолети, приземяващи се в Япония, сега излитаха препълнени. Бяха обявили извънредни полети, но беше невъзможно да се удовлетворят желаещите. Билетите за всички полети на самолетите от международните линии бяха разпродадени за три месеца напред. Възникнаха трудности и с билетите за пътническите кораби. Всички акции на борсата катастрофално спадаха. Пари от неизвестен произход поддържаха нивото на цените на акциите. То се задържа за около два дни, а след това, макар и бавно, започна да пада. Появиха се признаци, че акциите съвсем ще се обезценят. Шушукаше се, че борсите ще бъдат закрити за неопределен срок… Надигаше се паника… Въобще, усещаше се краят… Всички бяха застинали в очакване, без да знаят дали да изчакват, или да рискуват и да продават акциите си на безценица.

В правителствените среди се вълнуваха откъде би могла да изтича информация. Но в подготовката за официалното съобщение не им беше до разследване. Много скоро се утвърди мнението, че правителствените среди нарочно разпространяват тревожни слухове. Измина седмица, обаче мълвата не стихна, дори се разпространяваше все по-усилено. В правителството и в координационния съвет възникна необходимостта да се ускори официалното съобщение.

— Аз мисля, че официалното съобщение би могло да се отсрочи с още една седмица — заяви на координационния съвет секретарят на управляващата партия. — Ако, разбира се, не ни изпреварят чуждестранните източници. Защото през това време много хора със собствени сили и средства ще напуснат Япония.

— За седмица или две биха могли да заминат броени семейства — удари с юмрук по масата секретарят на опозиционната партия. — Ще съумеят да избягат само тези, които имат пари. А какво ще стане с народа? Правителственото съобщение трябва да бъде направено незабавно и евакуацията да се вземе под контрол.

— Този, който е в състояние да замине сам, той и след съобщението ще се евакуира самостоятелно — забеляза един от членовете на съвета. — Желателно е едновременно със съобщението да бъдат взети и извънредни мерки за бързо предотвратяване на паниката…

В правителството заваляха запитвания относно слуховете, които се разпространяваха. Журналистите също се вълнуваха. До откриването на извънредната сесия на парламента оставаха още няколко дни, но почти всички депутати бяха вече събрани. Началниците на различните управления се измъчиха да отбиват пороя от въпроси. Никой не работеше и не живееше спокойно. Хората чувствуваха, че нещо трябва да стане, и не се съмняваха, че то непременно ще стане.

Представителите на деловите среди започнаха да действуват веднага след тайната среща с ръководителите на правителството, а седмица след тяхното раздвижване вече имаше резултат. Закупуването на плавателни съдове за Япония, което повече от година беше наблюдавано от корабовладелците с изострен и тревожен интерес сега вървеше с бясна скорост. Предлагаха се всякакви цени дори за остарели кораби. Обшият тонаж на принадлежащите на Япония кораби рязко се увеличи. Разбира се, в този случай се използуваха подставени лица, които зачисляваха корабите към чужди пристанища, но въпреки това през последната седмица рязко се повишиха цените на плавателните съдове и на комисионните за посредниците. Със светкавична скорост нараснаха и преводите на наличните пари от японските отделения и фирми със смесени капитали в задграничните отделения на японските фирми и в главните кантори, които се намираха в чужбина. Двуседмичният срок се разглеждаше в деловите среди като време за пълна свобода на действие…

Действията на японските финансисти и индустриалци започнаха да привличат вниманието на международната общественост. Едно след друго започнаха да постъпват указания в японските отдели на чуждестранните фирми да се проучат истинските намерения на японските делови среди. На световните фондови борси изведнъж, макар и не за дълго, скочиха цените на японските ценни книжа.

Япония отново възнамерява да изиграе нещо… В Далечния Изток нещо назрява. Япония отново развълнува борсите в Лондон, Париж и Ню Йорк… Цените на японските ценни книжа стремително падат… Акциите на някои японски фирми рязко се повишиха. Япония се насочва към международния морски транспорт. За какво се готви Япония?…

— Съобщението ще се обяви два дни по-рано от набелязания срок — се шепнеше по специалния телефон от един район на столицата в друг.

— Това окончателно решение ли е? — попита гласът от другия край на жицата.

— Да, до този извод стигнаха в резултат на анализа на създадената обстановка. След няколко часа отново се проведе разговор по телефона:

— Напълно вероятно е, съобщението да бъде направено двадесет и четири часа по-рано от последния набелязан срок… Съответно ще се измести и свикването на парламента. Почти всички депутати са сега в столицата…

— Да, значи някои наши планове няма да се осъществят…

— Преди правителственото съобщение — мърмореше равнодушно гласът — ще се появи съобщение в Европа… Правителственото съобщение ще бъде направено като следствие на това…

8

На единадесети март в четиринадесет часа източно време удари гръм, който разтърси целия свят: Геодезичното научно дружество на САЩ съобщи за гигантското изменение на земната кора, което е започнало в района на Японския архипелаг. Това стана три дни преди първоначално набелязаната дата от Японското правителство за официалното съобщение. Изявлението беше направено под формата на извънредна беседа между председателя на Геодезичното научно дружество доктор Юджин Кокс и сътрудник от Комитета по наблюдение на изкуствените спътници на земята.

Беседата премина в спокоен тон, събеседниците внимателно подбираха думите си. Същността й се свеждаше до това, че резултатите от наблюденията на изследователските кораби и геодезичните изкуствени спътници на земята през последните месеци свидетелствуват за рязко увеличаване на вероятността за грандиозни изменения в земната кора в зоната на далекоизточния шелф. Подобни явления все още не са наблюдавани в световната история на човечеството. Когато Кокс спомена в какъв участък трябва да се извършат тези изменения, журналистите наостриха уши: дали този процес не обхваща територията на Япония. Доктор Кокс отговори на този въпрос утвърдително. Той отбеляза, че именно потокът на мантийното вещество под Японския архипелаг е причина за възникване на очакваните изменения. Доктор Кокс се отклони от прекия отговор на въпроса за характера на измененията. Но фразата „Сега ние не можем да не си спомним за легендарната Атлантида…“ подействува като електрически ток на журналистите.

Под заглавието „Очакват се грандиозни изменения в земната кора в района на Японските острови. Япония — азиатската Атлантида“ това съобщение за миг обиколи целия свят. Но в Япония, поради разликата в часовите пояси, то беше публикувано в сутрешните вестници на следващия ден. Три часа след изявлението на доктор Кокс, агенция Франс прес, като се позоваваше на достоверни източници, предаде от Париж още една новина, която потресе света:

— „Денят на изчезването на Япония е близко!“

В сутрешните вестници на всички континенти материали за това съобщение бяха напечатани с едри букви. В статията на агенция Франс прес изявлението на Геодезичното научно дружество на САЩ се коментираше така: в резултат на процесите, които се извършват в мантията на посочения район, в близко време Японският архипелаг ще се окаже на дъното на океана. Потъването ще бъде съпроводено от вулканични взривове с унищожителна сила. Дори се поместваше схема на очакваните разрушения. Такива гигантски изменения не могат да не окажат огромно влияние върху Далечния Изток и върху целия западен сектор на Тихия океан. В ООН тази ситуация се отчита като изключително сериозна и вече няколко дни негласно се изучава какви щети ще бъдат причинени в резултат на катаклизма в Източна Азия. По сведение, получено в секретариата на ООН, в близките две седмици ще се състои извънредно заседание на Съвета за сигурност.

Тази сензационна статия беше предадена в Япония по всички радио– и телевизионни станции в осем часа сутринта, когато хората се готвеха за работа. Тридесет минути след това съобщиха, че в един часа на обяд ще се състои специално заседание на парламента, на което ще говори премиерът.

Управленията на фондовите борси в Токио и Осака започнаха своите заседания веднага след съобщението от САЩ, а след съобщението на японското радио взеха решение за незабавно прекратяване на всякакви операции. В единадесет часа сутринта се състоя извънредно заседание на парламента при пълен състав на депутатите. Десет минути след започването беше обявена почивка до един часа на обяд. Вестниците се приготвиха за извънредно издание, а в залата на заседанието радио и телевизионните компании инсталираха телевизионни камери и микрофони. Присъствуваха чуждестранни журналисти и фотокореспонденти. Цяла Япония замря до радиоприемниците и телевизорите. Хората мълчаливо очакваха потвърждение на своите тревожни предчувствия, които след Голямото Токийско земетресение растяха от ден на ден, раздухвани от страшни слухове. И днес още от сутринта в Токио се усещаха значителни трусове. Казваха, че епицентърът на земетресението е разположен някъде на запад, но сега хората се вълнуваха от друго. В един часа без четвърт всички депутати бяха вече на местата си. Точно в един часа Председателят на двете палати обяви заседанието за открито и на трибуната се изправи премиерът. Той постави пред себе си текста на речта, изкашля се и с леко треперещ глас започна:

— Господа депутати! От името на правителството съм длъжен да съобщя, че Япония е изправена пред невиждана опасност, пред стихийна катастрофа, която застрашава самото съществуване на нашата страна…

Точно в този момент Онодера влезе в центъра на щаба. В стаята до транзистора седяха само Наката и Юкинага. Другите бяха отишли в залата за заседания, където имаше цветен телевизор.

Юкинага, като видя Онодера, приветливо му стисна ръката:

— Днес ли заминаваш?

— Да, от летището Нарита в петнадесет и тридесет, през Москва — Онодера се усмихна, но видът му беше унил.

— Поздравявам те. След тази реч нито билет, нито валута ще можеш да си намериш. Чуждестранните авиокомпании вече продават билети само за долари. Днес съобщиха, че в чужбина е спрян обменът на йената…

— Да, едва успяхме.

— Юнак! — удари го Наката по рамото. — А къде решихте да се установите?

— Временно в Швейцария. Годеницата ми е превела цялото си състояние в швейцарски банки.

— Швейцария — въздъхна Наката. — Ти ще си намериш работа там. Планинска страна, която изключително много се интересува от морското дъно. Там строят дълбоководни батискафи… И аквалангисти има…

— Започват — каза Онодера, като кимна към транзисторния приемник.

— … Както вече знаете от емисията на чуждестранното радио… — дочуваше се гласът на премиера от приемника — … в най-близко време в земната кора в района на Японските острови ще се извършат едромащабни промени, в резултат на които, както са установили японските учени и правителственият изследователски център, територията на Япония ще бъде подложена на унищожително разрушение…

— Навярно това е първият случай в историята, когато речта на японския премиер в синхронен превод се предава чрез спътник от всички телевизионни и радиостанции в света — усмихна се Наката. — И така, нашата работа свърши… Впрочем най-трудното е пред нас. Ще започне такова объркване… И целият свят ще бъде въвлечен в него…

— … Съвсем неотдавна бяха установени пълната картина на предстоящите изменения и срокът, за който ще се извършат. До катастрофата остава около една година. В резултат на земетресения, изригвания и други явления страната не само ще се разруши, но и почти изцяло ще потъне на дъното на океана…

— Ето още един безпрецедентен случай — темата на речта на премиера е физическата география — каза Юкинага. — В този смисъл Япония е твърде специфична страна…

— … Сблъсквайки се с факта, който ни изправя пред бедствие без прецедент в историята на човечеството, аз, като глава на изпълнителната власт, се обърнах към всички партии с молба за сътрудничество в името на спасението на нацията. Лидерите на всички партии се отнесоха с пълно разбиране и ние имахме възможност да създадем надпартийна комисия. От друга страна, Япония се обърна към ООН и правителствата на всички страни в света с молба за помощ при спасяването на живота на всеки гражданин и част от имуществото ни или с други думи, за помощ при евакуацията, която трябва да завърши до момента, когато страната ни ще бъде напълно разрушена и погребана на дъното на океана. До японското правителство от всички краища на света постъпват заявления, в които се изразява готовност да се окаже максимална помощ на японския народ в името на единството на човечеството…

— След тази реч премиерът ще напусне парламента и ще се обърне непосредствено към народа по радиото и телевизията — каза Наката.

— … В момента правителството взема всякакви мерки и прилага максимум усилия за спасяване живота и жизнеспособността на всеки гражданин и за тяхната евакуация в чужбина. Господа депутати, обръщам се към вас с молба, която идва от дълбочината на моето сърце! Като лице, облечено във висша изпълнителна власт, и като човек ви призовавам към единство, към правилно осъзнаване на положението, към пълна готовност да отдадем всички сили за спасяване на стомилионното население на нашето любимо отечество от това невиждано в историята бедствие…

— Ти да не закъснееш? — попита Юкинага.

— Не, уговорихме се да се срещнем около един часа на магистралата, която води към летището Нарита.

— Защо си такъв унил? Ще прекараш медения си месец в Швейцария! Гледай по-весело!

— Да, така е — усмихна се Онодера. — А вие, Наката-сан, Юкинага сан, какво мислите да правите?

— Какво ли?… — Юкинага се обърна към Наката. — Ще преминем в щаба по осъществяване на спасителните операции… Ще продължим наблюденията до края на евакуацията. Разправят, че Наката-сан ще бъде изпратен в щаба по евакуацията…

— Странно… — Онодера измъчено се усмихна. — Доскоро имах само едно желание: по-бързо да кажа „довиждане“ и да изчезна, а от вчера нещо не ми се иска да заминавам…

— Да не си посмял да се колебаеш! — силно натърти Юкинага. — Това не ти е в характера. Ти каза, че сам ще си вземеш полагащата ти се награда. За Япония е по-добре, ако още един от нас съумее да се евакуира със собствени сили. По този начин в света ще остане един японец повече. А ти, ако искаш да направиш нещо за Япония, можеш да го направиш и в Европа…

— Но вие оставате?

— Ще се постараем да се оправим! — усмихна се Юкинага. — Не сме деца. Отдавна вече свикнахме да се измъкваме от всякакво положение. Разбира се, ние сме по-стари от тебе и по-тежко понасяме промените, но не се готвим да загинем трагично заедно с Япония… А когато се наложи да бягаме, ще бягаме!

Телефонът иззвъня. Наката взе слушалката.

— Като че ли започва изригване на Фуджи… — каза той, като свърши разговора.

— Фуджи… — промърмори Онодера, като усети лошо предчувствие.

— Още вчера е започнала евакуацията на населението от районите…

— Е, какво… — Онодера стана от стола. — Бъдете здрави! Ще се срещнем някъде — земното кълбо не е чак толкова голямо. Пишете ми в Швейцария. Погрижете се за Юуки. Неговото семейство вече се евакуира в Тайван. Изведнъж на масата с дрънчене подскочиха чашките и мастилницата. На пода се търкулна молив.

— Започва… — сърдито промърмори Наката, като гледаше през прозореца. — Да, започва…

Юкинага стана от стола и също погледна през прозореца.

Силуетът на Фуджи, обикновено очертаващ се добре в обърнатия на запад прозорец, сега беше изчезнал, на неговото място се поклащаше облак с форма на гъба, от която бълваха кълба дим към бледосиньото мартенско небе.

Чак сега издрънчаха прозорците от първата въздушна вълна.

— Изригването, изглежда, е силно… Да се качим на покрива?… — предложи Наката.

Телефонът отново иззвъня. Но този път Юкинага вдигна слушалката. За миг лицето му пребледня и стана изплашено. Той подаде слушалката на Онодера.

— За тебе е… Жена…

Онодера се хвърли към телефона.

— Ало, ало… — извика в слушалката той. Но отговор не се чуваше, само шум, бучене, някакви викове.

— Ало, ало… — изведнъж през тях се долови гласът на Рейко.

— Къде си? — извика той, като прикри с длан ухото си.

— Сега… до изхода от шосето Манадзуру…

— Шосето Манадзуру? — гласът на Онодера пресипна. — Как си попаднала там? — Нали трябваше в три часа и тридесет минути да излетим от Нарита…

— Вчера… в… Идзу… — гласът на Рейко почти не се чуваше от силната гълчава и грохота. — Влакът… на… рано сутринта… с кола тръгна… задръстване…

— Ало, ало — без да мисли, викаше Онодера. — Ало, лошо се чува…

— Пристигнах… а тук изригване… камъни… пътят…

Гласът на Рейко едва звучеше на фона на грохота и бумтежа, чуваха се женски вопли, детски плач, звън на чупещи се стъкла…

— Непрекъснато се сипе пепел… страшно гореща… наоколо всичко вече побеля… И нажежени камъни… — изведнъж започна да се чува добре. — Онодера-сан, билетите за самолет са у вас, нали? Аз в никакъв случай няма да успея за днес. Но вие непременно заминете… Каквото и да стане, ще дойда при вас…

— Глупости! — не се сдържа Онодера. — Не говори глупости!

Продължителният грохот и вопли заглушиха гласа на Рейко и той успя да чуе само една дума…

— В Женева…

В слушалката се чу трясък и връзката се прекъсна.

Като постави слушалката, Онодера застина пребледнял. От широко разтворените му, безсмислено гледащи очи потекоха сълзи.

— Какво се е случило? — попита Наката.

— Ти накъде? — извика Юкинага.

Онодера хукна към вратата. Той сам не знаеше накъде да бяга. Желанието му да бъде по-близо до Рейко, която сега се намираше на осемдесет километра от столицата, на крайбрежието Манадзуру под град от нажежени камъни и пепел, го лишаваше от разум.

— Онодера-кун! — Юкинага изскочи след него в коридор. — Куфара! Какво да правим с него?

Но фигурата на Онодера беше вече изчезнала зад завоя на стълбата.

— Моля, всички граждани за запазят хладнокръвие… — звучеше гласът на премиера в обръщението към народа, след речта му в парламента.

— … Моля, да спазвате дисциплина и ред, моля да оказвате всякакво съдействие на властите, за да се избягнат жертвите в резултат на паниката. Правителството и парламентът ще положат всякакви усилия за спасяването живота на всички граждани.

Няколко минути след изригването, взривната вълна, преминала разстоянието от осемдесет километра, достигна до столицата. Стаята се разлюля. Юкинага, който все още не се отделяше от вратата, неволно погледна през прозореца. На запад небето беше вече покрито със сив дим.

Взривът на планината Фуджи, който стана на двадесети март в тринадесет часа и единадесет минути, в момента, когато речта на премиера беше достигнала кулминационната си точка, помете кратера Хоей на югоизточния склон на височина две хиляди и седемстотин метра над морското равнище и измени почти до неузнаваемост склона, обърнат към Готенба, където се бяха образували повече от двадесет големи и малки кратери, едновременно изхвърлящи пепел, вулканични бомби и газ. Вулканът Фуджи, който дремеше повече от двеста и петдесет години след изригването си в 1707 година, се беше събудил.

Почти по същото време започнаха изригванията от върха Ечидзен, върху югоизточния склон на Фуджи, в планината Ашитака и Ками-яма в Хаконе. Дебел слой пепел покри съседните райони. В района Готенба се прекъсна връзката по магистралата Тона, бяха прекъснати и железопътните линии Токайдо и Ново Токайдо, между градовете Нумадзу и Фуджи.

В района Машима бяха извадени релсите. Шосето, което водеше от Фуджи в Одавара, беше засипано с вулканични бомби.

Изригването продължи два часа, след което настъпи кратка пауза и в петнадесет и четиридесет върхът на Фуджи отново бе разтърсен от силен взрив, при който той рухна. В резултат на това в североизточната част на провинция Яманаши се образува нов кратер. Гигантският поток лава, който изригна от него, се устреми надолу по склона и както преди деветстотин години, при изригването си през 1083 година, превърна в море от огън долината Аокихара. Лавата завърши своя път в езерата Ниноно-ко и Мотосу-ко, като погълна всички околни села и хотел-ресторанти.

Но тези две изригвания представляваха своеобразен пролог към нов взрив с гигантска сила, който превъзхождаше многократно този през 864 година. Второто изригване продължи шест часа, след което Фуджи почиваше четири часа. Както често се случваше при вулканичните взривове, през тези десет часа над Хаконе, Одавара и западната част на префектурата Канагава се изсипа порой, примесен с вулканична пепел. През нощта на четиринадесети март в един часа и двадесет и шест минути се усетиха силни земетресения в Нидзава, Кофу, Нумадзу и Шидзуока, а само след три минути гигантски взрив вдигна на триста метра във въздуха това, което беше останало от върха на Фуджи. Пропукването, станало по склона от северозапад към югоизток, раздели Фуджи на две части и напълно видоизмени нейния облик.

Това изригване бе резултат на дремещия в продължение на двадесет хиляди години дълбоко в недрата на днешната планина Фуджи древен вулкан. Енергията на взрива бе 7х10 на 24-та ерга, а общият обем на изхвърления материал, заедно с двете предишни изригвания — шест-седем кубически километра. От вулканична пепел, бомби, лава и от ударната вълна загинаха повече от двадесет хиляди души в префектурите Яманаши, Шидзуока и Канагава. След взрива стана слягане на почвата. Вулканът Фуджи се понижи със седемстотин метра, а заобикалящият го район пропадна с повече от един метър. Планината стана неузнаваема. Прекрасният корпус, възпят от епохата Маньо, считан като символ на Япония от много години, се превърна в две безобразни планини. Уродливото разцепване се простираше от северозапад към югоизток, а откъм префектурите Канагава и Яманаши се виждаше гигантски кратер с неравни краища, чието напречно сечение достигаше няколко километра. Беше се изсипала пепел в огромно количество. В района Одавара слоят достигна два метра, а в Кофу — един. По улиците на Токио също лежеше десет, а някъде и двадесет сантиметров слой пепел. Тя покриваше и пистите за излитане на летището „Нарита“, което се намираше на сто и четиридесет километра от мястото на изригването.

След това стана още едно чудовищно явление — преместиха се бреговете при устието на река Фуджи.

Но този гигантски взрив на Фуджи беше само началото на предстоящите катаклизми. След три дни силен взрив разтресе Асама. Неговата енергия представляваше 4х10 на 24-та ерга, потокът лава се придвижи на изток и мигновено заля шосето Ониошидаши. След него се отвориха кратерите, които бяха разположени на юг от планините Ишитака-яма и Ханаре-яма. Лавата и пепелта запълниха целия район между градовете Коморо и Каруйдзава. Шосето и тунелът на прохода Ушихи бяха засипани с пепел и залети от лава. Изригването, което беше започнало под самия хотел, разположен до горещия минерален извор Асама, откри канонада по склона на върха Ебоши. Връзката през прохода Тори се прекъсна. Бяха откъснати един от друг градовете Цумака и Уеда на Шиншю. Асама бушува в продължение на седмица. Активизира се и вулканът Хотака-яма в северната част на префектура Гума. Лавата се устреми в езерото Домото-ко и прекъсна горното течение на реката Тоне-гава. Поради земетресението и разпукването на земната кора се разруши бентът Фудживара и бе открит пътя на потоците гореща вода, която бликна в района на изворите Минаками. Врящата вода достигна до град Нумата и прекъсна връзката по железопътната линия Джогоши. Едновременно с това се активизира и групата вулкани в района Канто.

Пламтеше целият вулканичен пояс Фуджи, който се намираше под Кантоската верига, която разделяше остров Хоншю на източна и западна част. Всички островни магистрали, които свързваха Канто с Централна и Западна Япония, бяха разрушени. Започнаха да пропадат и крайните части на полуостровите Бофус, Миура и Идзу. На ден потъваха с по десет сантиметра, като едновременно с това бавно се преместваха на югоизток.

На двадесет и втори март в Комитета за спасяване от природното бедствие постъпи информация за забележимо преместване на Източна и Западна Япония по очакваната линия на голямото пропукване и преместване на земните пластове.

9

В продължение на една година Японският архипелаг ще се скрие под водата…

Съобщението на японското правителство потресе целия свят, но обикновените японци реагираха на него неочаквано спокойно. Впрочем по-правилно бе тяхното състояние да се нарече духовна опустошеност. Нямаше случай, при който човек с вопли и стенания да изскочи на улицата. Хората слушаха обръщението на премиера към народа и лицата им постепенно изстиваха, като се превръщаха в нищо не изразяващи маски. Вероятно те просто не знаеха какво би трябвало да направят сега. Всичко беше толкова неочаквано и така невероятно.

Само минута след речта на премиера в Япония зазвъняха буквално всички телефони.

Гледа ли телевизията?… Слуша ли предаването?…

Япония потъва… Как така?… Ти какво мислиш за това?… В този случай какво трябва да се направи?… Кажи ми какво трябва да предприема… Ти как си сега?… Ало, ало… Аз съм… Слуша ли новините?… Да, веднага се връщам в къщи. Аз също веднага се връщам, а ти вземи децата от училище…

Колкото и да е странно, никъде не възникна бурно обсъждане или спор. Хората се стараеха да не се поглеждат, грабваха телефонната слушалка или мълчаливо барабаняха с пръсти по масата, с поглед, устремен в пространството.

Като шляпаха в шумолящата пепел, хората със застинали сиви лица бързаха по улиците, които водеха към автобусните и трамвайните спирки. Ще ги докара ли до къщи трамваят, влакът, автобусът, таксито?…

Или докъде е възможно въобще да се стигне?

След изригването на Фуджи земният транспорт беше парализиран от слоя пепел. Снегорини разчистваха улиците. Леките автомобили все още някак вървяха след тях, но техният брой намаляваше — започна да се говори за недостиг на бензин, чийто разход беше взет под държавен контрол и беше строго нормиран.

Извънредното положение, което беше въведено в столицата след Голямото Токийско земетресение и продължи три месеца, беше отменено само преди два месеца, а сега го въведоха отново. При това не само в Токио, а в цялата страна.

— Може би ще се наложи да се внесат известни корекции в разпределението на корабите — докладва началникът на управлението по морски транспорт пред Комисията по евакуация. — След изригването на Фуджи някои от чуждестранните корабовладелци заговориха за отмяна на рейсовете на вече ангажирани от нас кораби под предлог, че във връзка с увеличаващата се опасност профсъюзите ще искат увеличаване на работната заплата. Но всичко това е с цел да се увеличат цените…

— Правителството води преговори с американския президент да ни отдели освен Седмия и Първия морски флот — каза председателят на Комисията. — Събитията се развиха неочаквано бързо и запасите ни от злато, платина и валута са едва три четвърти от набелязаната сума. А и тези корабовладелци… Ще се окажем може би пред огромен дефицит…

— Нищо не може да се направи… — каза друг член на Комисията. — Корабите трябва да се получат на всяка цена. Общият тонаж на търговските кораби на Япония представляват двадесет и шест милиона тона. Това е нищожно малко, за да се превозят сто и десет милиона души. При това голяма част от търговския флот са танкери.

— А как е със самолетите? — прояви интерес председателят на комисията. — Не се ли готвят авиокомпаниите да увеличат цените?

— За сега не, но предполагам, че в най-трудните моменти няма да можем да разчитаме на самолетите — започна отговорникът за превозването със самолети. — Летищата, както знаете, са слабото място на Япония. Само Нарита, Итами, Итадзуке и Читоши са в състояние да приемат огромни трансконтинентални авиолайнери. Но ако започнат земетресения или наводнения, дали ще може да се използуват и тези летища…

— А на какъв брой самолети разчитаме?

— Не знаем още точната цифра, тъй като не са завършени всички преговори с авиокомпаниите… Но аз мисля, че може да се говори за тридесет процента от всички съществуващи в света самолети. Разбира се, светът няма да остане без самолетен транспорт заради нас. Става дума за самолети от гражданската авиация, предназначени за далечни и средни полети, които ще ни бъдат дадени за една седмица, когато настъпи най-критичният момент. Не бива да се забравя и за пропусквателната способност на летищата. За Нарита максимум хиляда излитания и кацания в денонощие, а за Итами — шестстотин. Американците обещават да ни отпуснат стратегически транспортни самолети от ВВС, по-точно някои от гигантите С 5-А. Но за такива машини нашите летища не са пригодени… Така че помолихме да ни отделят повече от средните машини…

— Военноморските сили на Индонезия и правителството на Китай също предложиха своята помощ… Но не можем да възлагаме на тях големи надежди — каза началникът на управлението по морски транспорт. — Съветският съюз още не ни е дал отговор, но според получената информация големият транспортен флот на СССР сега се насочва през Северния Ледовит океан към Тихия… Така че се надяваме скоро да получим отговор.

— Съветският съюз, Северна Корея, Китай… — каза един от членовете на комисията. — Нашите най-близки съседи, а не можем да се евакуираме там, както би ни се искало…

— Много отдавна трябваше да се погрижим за дружбата и културния обмен с тези страни! — силно възмутен удари с юмрук по масата един от членовете на Комисията, представител от опозиционната партия. — Япония още от епохата Мейджи правеше всичко възможно, за да ги превърне в свои врагове. Ту икономическа, ту военна агресия, ту бяхме на страната на привържениците на студената война, като предоставяхме своята територия за военни бази… В общи линии провеждахме типично империалистическа политика. Сами сме си виновни, сами подготвихме съдбата на Япония на азиатско сираче. Дори и в следвоенните години не се замисляхме да възпитаваме младежта в дух на дружба и търпимост към народите на Азия. Така и не преодоляхме своето чувство на превъзходство и високомерие спрямо тях. В интернационалното възприятие на японеца, страните на Азия напълно отсъствуват. Какво представляват съвременните японци? Предварително програмирани за интензивна икономическа дейност животни с огромна кесия, които с презрение гледат на бедните и „непрограмирани“ азиатци. Какво би могло да се очаква от тях, ако им бъде позволено да се преселят в техните страни?

— Моля ви, сега е късно да говорим за това, но наистина Япония винаги се е стремяла да попадне в редицата на „европейските държави“ — съгласи се председателят. — Трябва да си признаем, че в известна степен сме преуспели. А и нашата самоизолация от Азия с нищо не ни е навредила. И освен това, винаги е имало възможност, ако нещо стане, да се скрием на нашите четири острова, да търгуваме и да поддържаме делови отношения с другите страни на земното кълбо, които са отдалечени от нас на няколко десетки хиляди километри. Но в случая тези острови, на които ние бихме могли да се скрием, изчезват…

— Да, в комисиите по евакуиране ще им се пръснат главите — заговори представителят на печата. — Проведе се допитване до населението кой къде би предпочел да се евакуира. Мнозинството посочи Америка, Европа и Австралия. А от Югоизточна Азия предпочитат Хонгконг, Бангкок и Сингапур. Изглежда, тези хора са били там като туристи…

— Не трябва ли да се предприемат контрамерки срещу крайнодесните елементи, които разпространяват клевети срещу Китай и СССР? Преди те говореха, че тези страни се готвят да ни нападнат, а сега внушават на хората, че ако се заселят там, ще бъдат поставени в положението на роби — каза представителят на опозиционната партия. — На такива елементи не трябва да им се предоставя свобода да се развихрят в този отговорен момент! Разбира се, цялата вина пада върху управляващата партия. Въпреки че през последните години няколко пъти се сменя съставът на Кабинета, правителството винаги с прекомерно усърдие поддържаше антикомунистическата политика на САЩ и мълчаливо одобряваше психологията и действието на подобни типове.

— Този въпрос вече е обсъждан на високо равнище — каза председателят. — Безусловно необходимо е да се вземат мерки по отношение на крайнодесните елементи, но не бива да се нарушава и конституцията…

— В същност нито една страна не допуска такова раздухване на клевети спрямо другите държави, както Япония. Тя е съвършено лишена от усещането, че е член на международна общност — забеляза представител на дипломатическите среди, който беше член на Комисията от управляващата партия. — Няма ли избирането на мястото за евакуация да доведе до безредици? Невъзможно е при създадената ситуация да се избегне принудителното разпределение.

— Нищо друго не ни остава, освен да втълпим на нашите сънародници, че това не е екскурзия, а евакуация за спасяване на живота — намръщи се председателят. — Но по същество! Моля да продължим с доклада.

— Въздушният транспорт при най-идеални условия за десет месеца ще може да извози десет милиона души на разстояние пет хиляди километра или двадесет милиона на две хиляди и петстотин километра — продължи да докладва отговорникът за въздушния превоз. — Но повтарям, само при идеален вариант. До този момент не е известно дали нашите летища ще са в състояние да работят.

— Положението на летището в Осака ви е известно, но и Нарита си има своето слабо място — отбеляза началникът на управлението за гражданска авиация. — Това е горивото. Нефтопроводът от пристанището Кашима е пострадал силно от земетресението и само три четвърти от него е възстановен. А ако силните земетресения продължават, ще се наложи да се извозва гориво по въздуха. Трябва да се има предвид, че и вътрешните водни пътища излизат от строя. Най-слабото място на отдалечените от морските пристанища летища е, че горивото не може да бъде доставено непосредствено от танкерите.

— Не е по-добро положението и с морските пристанища — каза началникът на управлението за морски транспорт, — вече тридесет процента от оборудването на пристанищата по Тихоокеанското крайбрежие са излезли от строя, а по крайбрежието на Японско море е парализирана една десета от пристанищата. Ако процесът на пропадане на Тихоокеанското крайбрежие и издигането му откъм Японско море продължава със същите темпове, в продължение на четири месеца оборудването по всички пристанища в страната ще стане негодно за използуване. Тогава трябва да се разчита само на товарене в открито море. А колко народ ще може да се извози с лодки до корабите?…

— Необходими са десанти кораби — каза председателят. — Нищо друго не ни остава, освен да се обърнем към Морските сили за самоотбрана и към командуването на военноморските сили за самоотбрана и към командуването на военноморските сили на САЩ. Сред десантните има и огромни съдове, с водоизместимост две хиляди и петстотин тона…

„Това е безумие за десет месеца — сто и десет милиона“ — помисли си председателят.

Японският архипелаг трепереше като в треска. От Кюшю на юг до Хокайдо на север, ставаха непрекъснато земетресения със сила от два до четири бала. В двата края на Япония едновременно се активизираха вулканите Асо и Токачи. Вече повече от месец не действуваше железопътният тунел през пролива Цугару.

Седембалното земетресение, което стана на север от Кюшю и на запад от Хоншю предизвика промени в седемкилометров участък, който се премести в хоризонтална посока с два метра, а вертикално — със седемдесет сантиметра. В резултат се разрушиха автомобилните и железопътните тунели между Шимоносеки и Моджи, като по чудо оцеля само мостът, който се измести с метър и половина.

Подхванаха изригвания на Киришима и Сакураджима на остров Кюшю. Тихоокеанското крайбрежие на острова, което беше вече пропаднало с три метра надолу, започна да пропада с още по-голяма скорост.

В централна Япония изригнаха Якедаке и Татеяма.

Хората бяха като вкаменени. Те с нищо не показваха своето вълнение, само очакваха разпореждането на правителството. В областта Кансай, която беше почти напълно откъсната от Токио, не се получаваха дори столичните вестници. Връзката между тези райони се осъществяваше само радиото и телевизията. Беше публикуван общ план за евакуация, но все още нямаше никакви конкретни указания.

Евакуирането трябваше да започне на втори април.

Съгласно съобщението във всеки район на управленията на префектурите, градските и селските кметства трябваше да се обявят времето и сборния пункт за заминаване. Но дните се нижеха, а обявление все още нямаше. Веднага след съобщението на правителството беше спряна продажбата на билети за международните полети. Постепенно започна евакуация на болните и необходимия медицински персонал. Но те бяха извозвани само в случай на готови евакуационни пунктове. Хората, които живееха близо до летищата, с все по-напрегнати погледи се взираха в забързаните кацащи и отлитащи самолети.

„… Ако временно е спряно извозването на гражданите, тогава защо всеки ден излитат препълнени самолети?… Кои са те? Може би роднини на важни правителствени лица, богаташи с връзки?… Излиза, че на тях им е разрешено да заминават. А какво ще стане с нас?… Нима ще ни държат до последния момент?… Или още по-лошо — ще ни оставят на произвола на съдбата?…“

Никой не говореше за това… Но в очите на хората, които гледаха излитащите самолети, проблясваха тревога и недоверие. Те все още не бяха загубили вяра в обществото и правителството. То някак си ще се справи… Тази надежда се крепеше върху дълбоко залегналото в съзнанието чувство за национално единство — нали всички те, и политическите деятели, и чиновниците, са японци…

Тревожната атмосфера се сгъстяваше не с дни, а с часове. Хората се движеха почти автоматично, с устремен в пространството взор. Ако погледите им се срещаха, ужасът, който четяха в очите на другите, само умножаваше страхът им и всеки се чувствуваше като подгонен звяр.

А земята продължаваше да трепери. От небето непрекъснато се сипеше белезникава пепел…

Комуникациите постепенно излизаха от строя. В градовете, които бяха откъснати от селскостопанските райони, вече се усещаше недостиг на храна. В Токио след земетресението все още беше в сила законът за контрол на цените и разпределение на хранителните продукти. Сега, в условията на извънредното положение, всички средства за свръзка, транспорт, разпределение на храните, на предметите от първа необходимост, както и техните цени преминаха под пълния контрол на правителството. Но веднага след като беше издаден законът, изчезнаха някои стоки. Наистина само след около десет дни благодарение на намесата на правителството положението се измени. Излизането на транспортната мрежа от строя из цялата страна наруши стокооборота и превърна недостига на храна в столицата в много сериозен проблем.

10

— Получен е отговор от Китай — съобщи Куниеда. — Съгласни са да приемат два милиона души, засега до август… А после ще могат да вземат до седем милиона. Нашите молят този брой да се увеличи… Водят се преговори…

— Къде повече! — поклати глава Наката. — Колкото и да е огромна територията, при толкова слаба промишленост на единица население… А трябва да се мисли и за храната.

— Да, Китай иска да приеме селяни и висококвалифицирани технически специалисти…

— Къде? В провинция Гуандун?

— Не, в провинция Цзянсу. На остров Чунминдао до устието на река Янцзъ се водят подготвителни работи за евакуационни пунктове.

— Остров Чунминдао? — Наката замислено се загледа в пространството.

— Да, какво има?

— Според мен е срещу Усуна.

— Да, и какво от това?

— Не, не нищо — каза Наката. — А как е със Съветския съюз?

— Както предполагахме. Приемат в Приморския край. Изясни се, че южната част на Сахалин и Курилските острови също ще пострадат. И там се извършва евакуация с пълна пара… Така че не можем да се надяваме да получим голям брой кораби оттам.

При ООН беше създаден Комитет за спасяване на Япония, който най-после започна своята работа.

Наистина, под егидата на секретариата на Генералния секретар на ООН за оказване помощ на бежанците вече нещо беше направено. Беше организиран Комитет при Генералната Асамблея, в който заедно с великите сили влизаха седемнадесет страни, които представляваха различните райони на земното кълбо. За Председател беше избран представителят на Танзания, господин Нбайон, член на икономическата комисия към ООН за Африка и бивш член на икономическия и социалния съвет на ООН. Негови заместници бяха представителите на СССР и САЩ. За секретар беше избран представителят на Малта. Като членове на Комитета наред с представителите на европейските страни имаше и такива от азиатските страни — Индонезия, Йордания и Бангладеш. За това се беше погрижил Генералният секретар на ООН доктор Бин. Той считаше, че развиващите се стани, в паметта на които все още бяха свежи спомените за собствените страдания, ще съумеят да окажат на Япония морална поддръжка, което ще бъде не по-малко ценно, отколкото материалната помощ на големите държави.

Основна задача на Комитета беше провеждането на преговори с правителствата на различните страни за приемане на японските бежанци, с други думи — на тези преговори, които до този момент Япония водеше самостоятелно. Като консултант беше привлечен и вицеадмиралът от военноморските сили на САЩ, Браунбергер, специалист по морския и въздушния транспорт. В състава на Комитета наистина без право на глас, влизаше и Япония, която се представяше от специалния съветник по международните и икономическите работи господин Хачирота Нодзаки и докторът на математическите науки господин Сакихира Коконоги, бивш аташе на ООН по въпросите на науката. На този пост той се занимаваше с проблемите на атомната енергия и суровинните ресурси.

Почти веднага Комитетът се сблъска с изключително сложния и деликатен въпрос за разпределянето на бежанците по страни. На първото открито заседание представителят на Канада господин Понсон предложи като работна хипотеза да се използува принципът за „пропорционално разселване“. Или с други думи, той предлагаше да разпределят японските бежанци пропорционално на числеността на населението на всяка страна. Сто и десет милионното население на Япония представляваше две цяло и осем десети процента от населението на целия свят, което е четири милиарда. Следователно всяка страна трябва да приеме такъв брой бежанци, който да представлява две цяло и осем десети процента от населението й. При това в зависимост от конкретното положение може да се допусне един процент отклонение.

Това предложение беше характерно за господин Понсон, който в Канада, а след това и в ООН се занимаваше със статистическо изчисляване на продоволствията. То срещна решителен отпор от страна на малките и развиващите се страни.

— Сред представителите на малките по площ страни преобладаваше мнението, че разпределението трябва да се извърши не механично, а с изследване на конкретните условия: климат, начин на живот, вътрешно положение и икономическа мощ на страната.

Една от причините, повод за възражението на развиващите се страни, беше, че предложението се внася именно от Канада, която всяка година приема по сто и няколко хиляди емигранти. При доста малка гъстота на населението, тя разполага с огромна територия на Американския континент. Нейната площ е почти десет милиона квадратни километра. Наистина около три четвърти от територията й се смята за необитаема поради суровия климат. При пропорционалното разпределение Канада трябваше да приеме само седемстотин хиляди бежанци и съществуваше мнение, че това е твърде малко, като се има предвид площта на обитаемата територия и величината на националния доход на глава от населението. При непосредствените преговори с японското правителство Канада беше вече изявила готовност да приеме един милион и половина бежанци. По този начин на основата на своето предложение Канада два пъти превишаваше полагащата й се норма, с което подчертаваше своето „морално превъзходство“ пред другите страни.

— Това би бил идеален вариант — каза председателят Нбайон, — но в такъв случай ние просто няма да сме в състояние да се вместим в рамките на срока. По-късно вицеадмирал Браунбергер ще сподели с нас своето мнение по този въпрос. Аз бих искал да ви запозная с някои цифри. В резултат на двустранните преговори Япония е получила съгласие от осемнадесет страни да приютят двадесет милиона японски бежанци. Днес в света живеят повече от милион японци. В този брой влизат както лицата, които са заминали по-рано, така и тези, които са успели да се евакуират преди определената дата. На териториите, които Япония управлява по мандат на ООН, се предвижда да се преселят пет-шест милиона души. Ако се прибавят и тези милион и половина японци, преселването, на които е предвидено върху земи, получени от Япония като нейна собственост или наети по легален път в чужбина, се оказва, че е намерено място само за тридесет милиона души. Как и къде ще бъдат разпределени останалите, все още не е решено. Разбира се, след бързата им евакуация те ще могат да се преселят за постоянно местожителство в други части на света. Проблемът в случая е именно получаването на разрешение за тяхното постоянно местожителство. За тези тридесет милиона е намерено само място за евакуация. И нищо повече. Нито една държава все още не е дала отговор на въпроса за постоянно жителство. Нашият комитет по най-бърз начин или по-точно за пет-шест месеца трябва да проведе преговори с всички страни по света, за да се осигури евакуацията на останалите осемдесет милиона души. А след това ще се заемем с въпроса за постоянното местожителство на всичките сто и десет милиона.

— Вие представяте ли си пред какъв проблем ще бъде изправена страната, която временно ще приеме бежанците, ако евакуацията се затрудни — като смръщи вежди, заговори представителят на Йордания, господин Тсукан. — Неприязън от местното население, нищета в лагерите за бежанци, възможност за епидемии, вълнения, престъпления, стълкновения с административните власти…

Представителят на Бангладеш може би искаше да вземе думата, но го изпревари вицеадмирал Браунбергер.

— Аз искам предварително да кажа нещо за това — започна той. — След края на Втората световна война като лейтенант бях изпратен да репатрирам японци от Китай. Трябва да отбележа, че японците в подобни ситуации се държат много смирено и са напълно управляеми.

— Да, ако не са въоръжени, не създават грижи — съгласи се представителят на СССР Деникин. — Те се справят сами с всички възникнали помежду им недоразумения…

— Но като се съди от опита на последната световна война, на целия свят е известно, че японците невинаги са мирно настроени — намеси се господин Ардзьо, представител на Индонезия. — Това е много сплотен и енергичен народ… Решено ли е какво ще стане след евакуацията с Японските сили за самоотбрана? Надявам се, че въоръжени отряди от самоотбраната няма да съпровождат преселниците до мястото на евакуацията.

— След определен етап от евакуацията те ще преминат под командуването на щаба за спасителни операции към ООН. Има мнение, че сега Съветът за сигурност може да използува японските отряди за самоотбрана за поддържане на реда, но при задължително условие: на поста командуващ трябва да бъде назначен военен, посочен от ООН — съобщи Генералният комисар на ООН, господин Спопулос.

— Каквото било, било, сега не е време да се страхуваме от Япония, а да я спасяваме! — страстно и убедено каза председателят Нбайон. — Смятам, че трябва да спрем вниманието си върху предложението на господин Понсон. То може да се приеме като начална точка в нашата работа. Сега не засягам чисто аритметичната страна на това предложение. Господа, в случая се говори не за бедствие, предизвикано от стълкновение на противоречиви интереси. Това не е явление, за което с чиста съвест можеш да кажеш: „Каквото си посял, това ще пожънеш“. Това е огромно природно бедствие, което трябва по един или друг начин да трогне цялото човечество. Става дума за грамадна територия от триста и седемдесет хиляди квадратни километра, на която японците, един от най-способните и трудолюбиви народи в света, в продължение на многовековната си история със собствен труд са създали и трупали несметни богатства, възлизащи на трилиони долари. И тази територия с нейните несметни богатства ще бъде напълно разрушена и ще изчезне. Организацията на обединените нации неведнъж се е озовавала пред лицето на страшни стихийни бедствия, когато се е изисквала международна помощ за пострадалите. Земетресението в Гърция, тайфунът в Бенгалия, нашествието на прелетни скакалци в Сирия, а напоследък и силните земетресения в Перу и Никарагуа… Но сега става дума за невиждано, небивало в историческия опит на човечеството бедствие с невероятни мащаби, ако не се смята, разбира се, легендарната Атлантида. И за щастие на човечеството това бедствие се извършва, както са определили специалистите, в ограничен участък от Далечния Изток. В същото време такова природно явление става и своеобразно изпитание за цялото човечество. Действена помощ на пострадалите може да се окаже само ако всички народи по света обединят своите усилия. Естествено ние ще вземем предвид различията в условията, в националния доход, сложността на вътрешните проблеми на всяка страна. Но, повтарям, народите на света са длъжни да се обединят, както се обединиха за решаването на въпросите по ядреното въоръжаване, завоюването на космоса и мирното използуване на океана. Ние преди всичко трябва да изработим единна позиция. А тогава вече всеки народ, в зависимост от своята територия и географско положение, ще окаже помощ. Аз мисля, че именно от тази позиция ще трябва да се занимаваме с въпросите за разпределяне на бежанците…

Такава беше горещата реч, която съответствуваше на характера и жизнения път на този човек, който като млад бе работил в органа на Африканското единство в Адис Абеба като представител на Мозамбик. Всичко го слушаха с дълбоко внимание. Той продължи:

— Най-главното е веднага да пристъпим към работа. На мен ми се иска да достигнем до единство в нашите възгледи върху този проблем, който е световноисторическо, общочовешко и нравствено изпитание за всички, а не беда само за народа от Далечния Изток…

Речта на председателя беше прекъсната от слаб зумер. От пневмотръбата изскочи лист хартия и падна върху масата до Генералния секретар. Господин Спопулос бегло го погледна и го предаде на председателя, който се усмихна и каза:

— Извинете, принуден съм да се отклоня. Пристигна първото предложение след създаването на Комитета. Правителството на Монголската народна република е готово да приеме петстотин хиляди японски бежанци, а в зависимост от обстоятелствата — много повече…

В залата се разнесоха аплодисменти, разбира се, не толкова бурни.

— Да, Монголия има площ повече от един и половина милиона квадратни километра, а населението й е около милион и триста хиляди. В момента те усилено развиват промишлеността си и ще са им необходими японски инженери…

— Също така се получи съобщение и от представителя на Южна Корея. То е адресирано до Генералната Асамблея и нашия комитет. Моля да се разгледа въпроса дали е възможно бедствието да окаже някакво влияние върху Южния край на Корейския полуостров — каза председателя, като разглеждаше втория лист. — В близките дни ще обсъждаме и този въпрос.

Той погледна следващото листче и се намръщи:

— Извинете, но това е бележка от председателя на Замбия, която е адресирана лично до мен…

11

Ако на световната авансцена енергично и вдъхновено се трудеше специалният комитет, създаден от Организацията на обединените нации, зад кулисите действуваха други сили, за които средствата за масова информация не съобщаваха нищо…

Звъняха директните телефони на правителствените глави в Москва, Вашингтон, Пекин, Париж, Лондон… С нищо не привличащи вниманието дипломати и военни се носеха на самолети от континент на континент. „Димни завеси“, намеци, сондажи, а заедно с това и преки изявления на пресконференции — всеизвестната дипломатическа техника бързо беше хвърлена за изясняване намеренията на едната и другата страна.

Какво влияние ще окаже изчезването на Япония върху Далечния Изток и в целия свят? Няма ли да се наруши равновесието на силите? В случая ставаше дума за изчезването на страна, която е оказвала не малко влияние върху хода на съвременната история.

Съединените американски щати, Съветският съюз и Китай се заеха поотделно с изучаването на възможните щети от земетресения и цунами в източната част на Азия, особено на Корейския полуостров, в Приморието, по крайбрежието на Жълто и Източнокитайско море и около остров Тайван. Естествено засили се оживлението около лицата, които бяха най-добре осведомени за настъпващите промени. В главния щаб на „програма Д“ започнаха да изчезват различни документи или някой от сътрудниците беше повикван от време на време в залата на хотел „Н“ на поверителна беседа, за да се получи необходимата информация. По коридорите на сградата на Силите за самоотбрана непрекъснато сновяха чуждестранни кореспонденти, дори и дипломати. Разбира се, надписът „За външни лица входът е строго забранен“ не ги спираше. Стигна се дотам, че заедно с документите изчезна и един сътрудник от Главния щаб. А след това „се изпари“ и младият географ.

Когато се получи съобщението, че двамата „похитени“ се намират извън границите на Япония, Юкинага не издържа:

— За нас се решава въпросът „Да бъде или да не бъде?“, тези… за какви ни мислят?! — истерично изкрещя този обикновено тих и сдържан учен. — Те и двамата са ни необходими. Един след друг хората напускат работа поради преумора!

— Не се горещи — спря го Наката. — Представяш ли си какви кисели физиономии ще направят само като разберат, че не разполагаме с друга по-особена информация освен тази, която е представена в доклада на международното географско дружество. Ние просто нямаме време да изучаваме влиянието на катаклизма върху околните територии.

— Но нали имахме — каза Куниеда. — Според мен още на първия етап от работите…

— Да, но не ни достигнаха хора — Наката потърка необръснатите си бузи. — Нека сами да се заемат с изследванията и да подготвят прогноза.

Куниеда знаеше, че в процеса на създаване на модела за потъването на Япония се изясни, че влиянието на катаклизма върху близките райони ще бъде неочаквано малко. Но за по-детайлно изучаване на това въздействие нямаше време. След като изпрати семейството си при роднини в чужбина, Куниеда работеше както преди без сън и почивка, но сега вече в секретариата на Комитета по осъществяване на евакуацията. Щабът на „програма Д“ премина под ръководството на Комитета, но практически те си останаха на старото място. Началникът на щаба стана заместник-председател на комитета, а Куниеда беше свръзката му. Събитията се развиваха бързо, изригванията и земетресенията не спираха. Пропадането и хоризонталното преместване на Тихоокеанското крайбрежие ставаше все по-забележимо. Постепенно всички отрасли на стопанския живот в страната бяха парализирани. Хората получаваха всекидневната си дажба и чакаха… Чакаха да дойде техният ред и да получат сведение за мястото, датата и часа на сборния пункт.

В международен план работите вървяха по своя ред. На конференция в Белия дом президентът на Съединените американски щати заяви, че за участие в евакуацията на населението на Япония, освен ангажираните предварително от нейното правителство кораби, в японски води плува и Седмият американски флот, а ще го последва и част от Първия флот. В спасителните работи на Далекоизточните въздушни сили се включиха и транспортните самолети на Седми и Тринадесети флот. Досега все още не бе определен броят на бежанците, които ще бъдат приети от САЩ. Правителството бе решило да приеме два милиона души, които ще се заселят по Тихоокеанското крайбрежие, но за вътрешните райони на страната въпросът щеше да се разглежда в Конгреса.

По същото време в изпълнение на великия си морален дълг кораби от военноморските сили на Съветския съюз започнаха да извозват японски бежанци и тяхното имущество през пристанищата Тумои, Акита, Ниигата, Наоецу, Тояма, Цуура, Майдзуру и Сайминато в Находка.

Нбайон, председателят на специалния комитет към Организацията на обединените нации, излезе за няколко минути от заседанието, което продължаваше вече осем часа, за да се срещне със съветника господин Китова. Те се бяха запознали при обсъждане на проекта за строителството на железопътна линия в Танзания.

— Неприятно усложнение — съобщи съветникът Китова, като водеше Нбайон към отдалечения ъгъл на стаята. — Получи се съобщение, че Южноафриканската република тайно изпраща отряди в Намибия…

— Вече е проникнала? — Председателят сви устни.

— Това не бива да става. Дори в Съвета по въпросите за Намибия никой не е запознат с този план… Може да се предположи само едно: когато по решение на Генералната Асамблея е започнал работа специалният комитет, правителството на Южна Африка е предусетило такава възможност.

Намибия, която някога се наричаше Югозападна Африка и в миналото беше германска колония, граничеше на север с Ангола, на изток със Замбия и Ботсвана, а на юг с Южноафриканската република. След Първата световна война по решение на Лигата на нациите стана под мандатна територия на Южноафриканската република. След Втората световна война, в условията на засилващото се движение за освобождаване на африканските колониални страни, Генералната Асамблея излезе с решение да й се предостави независимост не по-късно от 1968 г. Но въпреки това Южноафриканската република не признаваше това решение и дори ограничи автономията на местното население. Международният съд в Хага през юни 1971 г. произнесе решение за незаконното пребиваване на Южноафриканската република в Намибия, но ЮАР, като предявяваше имуществени права, все още продължаваше да стои в нейните предели. Организацията на обединените нации изпрати там свой генерален комисар, като се опираше на решението за предаване мандата на управление. И така Намибия се оказа под двойно управление.

По решение на Генералната Асамблея Замбия, опорният пункт на националното движение в Южна Африка, заедно със съседна Танзания пристъпи към разработване на план за преместване на голям брой японски бежанци в Намибия. Този план преследваше две цели — хуманен дълг и да предостави на развиващата се страна добре обучени специалисти…

— Аз мисля, че този въпрос трябва да се обсъди във вашия съвет — каза председателят Нбайон, като се изправи. — Ще се постараем да го включим в дневния ред и на комитета. Трябва да разгледаме този въпрос и с Генералния секретар.

Изведнъж в хола се разнесе шум. Хората бързаха към изхода.

— Какво се е случило? — попита Нбайон служителя, който минаваше край него.

— В шест часа започва предаването чрез спътник. Директно предаване от Япония. Самият Ед Хоркинз се е насочил към мястото на събитието. Казват, че ще бъде нещо потресаващо…

— Да отидем ли и ние? — Китова направи няколко крачки в същата посока, в която вървяха и другите.

— Почакайте — Нбайон хвана съветника за ръкава, — погледнете…

В ъгъла на хола, накъдето посочи председателят, видяха дребен джентълмен от източна раса, с прошарена коса, който се отдели от потока и се загледа в кървавочервения нюйоркски залез.

— Господин Нодзаки, специален член на нашия комитет — прошепна Нбайон със своя плътен, нисък характерен за африканец глас. — Поставете се на негово място! Сега потъва неговата родина. Територията, на която са живели неговите деди и прадеди. Планините, джунглите, степите на Япония, където спят духовете на неговите прадеди, всичко изчезва… И домашни животни, и птици, и зверове… Къщи, села, Токио, гробове… маймуни и хипопотами…

— Нима в Япония има маймуни и хипопотами? — промърмори съветникът Китова. Гласът му прозвуча печално и съчувствено…

— На този стар човек му е тъжно — каза Нбайон, като постави ръка върху рамото на съветника. — Сега неговите съотечественици се мятат, измъчени от страх… И чакат… Чакат… Майки… Деца… А той е длъжен да се взира в това на екрана в тихия, спокоен град, в комфортната заседателна зала… Да гледа как всичко загива. Наред с търговските реклами…

— Вие сте съвършено прав — съгласи се Китова. Телевизорът е една кутия, годна само за развлечения. Само за филми, комедии, но за репортажи от мястото на трагическите събития! В нашата страна възникна въпросът дали си струва да се предават речите на президента по телевизията. Обсъжда се дали гражданите са способни напълно да възприемат речта на президента, когато той говори от телевизионния екран…

— Хайде да отидем при него — предложи председателя, като видя как старият Нодзаки изтри очите си и скри носната кърпа в джоба. — Само че без да го утешаваме. Той е мъж. Ще го питаме за мнението му за нашия проект.

Когато приближиха към стоящия до прозореца старец, се дочуха гласове:

— Кое място, казвате, потъва?

— Не помня точно, но може би Шикоку.