Потъването на Япония

Гибелта на Дракона

В източната част на Евразия, която заема почти половината от северното полукълбо, Драконът умираше.

Той се гърчеше в жестоки конвулсии. Огромното му тяло, извито, сякаш е подгонил кълбо, със закачливо вдигната опашка, сега беше обхванато от пламъци и дим. Здравият му хребет, между прешлените на който растяха гъсти зелени гори, се беше напукал и от тези рани бликаше гореща кръв. От дълбочините на Курошио, което го галеше от древни времена, сега надничаше смъртта и с хищността на гладна акула гризеше хълбока му със страшните си зъби. Тя откъсваше къс след къс и живото кървящо месо изчезваше в ненаситната й утроба, в океанската бездна.

В южната част на Централния тектоничен район южните половини на Кюшю, Шикоку и полуостров Кии бяха вече откъснати от тялото на Дракона и голяма част от тях бяха погълнати от морето. В областите Канто и Тохоку голяма ивица вода беше отделила полуостров Бофус от Хоншю. Неговата издадена в океана част беше потънала на повече от десет метра. А крайбрежието Ракучю също се беше гмурнало в Тихия океан, като се беше изместило с около двадесет метра. На остров Хокайдо морската вода беше навлязла в Томакомай и Отару, а полуостровите Немуро и Ширетоко се бяха отделили от сушата и потънали в морето. Подобни изменения бяха станали и на островите в Югозападна Япония, и на Окинава, а няколко острова вече ги нямаше.

Зад Дракона стоеше невидим гигант. Преди четири милиона години, когато на края на стария континент от посетите семена се родило детето Дракон, някъде дълбоко в недрата между него и континента се появил сляп гигант, който започнал да избутва новороденото в океана. Като се откъснал от майката — земя и плувал по бурните вълни, младенецът растял, все повече и повече се издигал над водата и накрая се превърнал в могъщ Дракон.

И сега този сляп гигант, който не бе преставал през всичките тези години да бута Дракона, изведнъж побесня, счупи му гръбнака, събори го и го повлече към дъното. Само за две-три години от началото на катаклизма Японският архипелаг се измести с няколко десетки километра на юг и на югоизток. Силата, която тикаше Япония откъм Японско море, се проявяваше най-активно в центъра на Хоншю. Западната част на разчупения архипелаг се измести с тридесет километра, а източната с двадесет на юг и югоизток. При това разстоянието между устията на реките Тойокава и Ои в залива Ацуми само за няколко месеца се увеличи с повече от два и половина километра. Между разкъсаната на две части земя изцяло потънаха на дъното градовете Тойохаши, Хамамацу и Каке-гава. Морската вода вече миеше подножието на Южните и Централните Японски Алпи. А котловината Ина постепенно се беше превърнала в тясно и дълго езеро.

Дъждовният период в Япония започна не през юни, както обикновено, а малко по-рано, вероятно поради огромното количество отделена от земните недра топлина. В резултат бяха почти напълно залети равнините по Тихоокеанското крайбрежие. Низината Канто се беше превърнала в плитко море. Сега там можеше с кораби да се доплава до Такасеки, Татебаяши и Фурукава. По низината Ноби също можеше да се доплава до градовете Гифу, Огаки и Тойота, по Осакската равнина можеше да се достигне до южната част на Киото, а на изток по равнината Такуши — до Йошия от префектура Фукуока. Градовете Фукуока, Куруме и Омута сега се свързваха само по вода. В низината Сендая водата беше проникнала до Хирайдзуми. В Хокайдо водите на Тихия океан, като заляха равнината Куширо, достигнаха до градовете Обихиро и Шибечя и платото Консен сега се беше превърнало в морско крайбрежие.

Въпреки че страдаше много тежко, Драконът се съпротивляваше на бясната сила, която го тласкаше в гърба и го дърпаше към дъното на океана. В началото на юни четири пети от неговото тяло все още бяха над водата и той сякаш правеше всичко възможно, за да се измъкне от ледените лапи на смъртта, които се протягаха към него от хиляди метри дълбочина. Всеки път, когато Драконът с рев се гърчеше, като изпускаше огън, дим и гореща кръв, умираха безброй живи същества, които дълги години бяха живели по люспите на неговия гръб. Само малка част от тях имаше възможност да напусне тялото на стопанина, на което благополучно бяха съществували стотици хиляди години и да избяга далече отвъд морето. Особено напористи бяха двуногите същества, които се бяха размножили много през четвъртичния период от кайнозойската ера и напоследък бяха започнали да проявяват невиждана активност. Те стържеха гърба на Дракона, смучеха кръвта му, прокъсваха тялото му и нанасяха безброй рани върху меката кожа на корема и гърлото му. От тези техни колонии върху тялото му като облаци излитаха подобия на крилати насекоми, а от неговите очертания се отделяха и плаваха по морето натъпкани черупки.

Драконът все още беше жив. Силата, която го дърпаше към дъното, с всеки изминат ден нарастваше. Студената вода, небесна и морска, проникваше при всяко негово гърчене все по-дълбоко в раните. Накрая се срещна с горещата му кръв, буйно изкипя и се превърна в пара, като започна да разкъсва тялото му отвътре. Когато ледената ръка на смъртта напипа нажеженото сърце на Дракона, плътта му окончателно ще се разкъса и парчета месо и кожа ще се разлетят по всички страни. И Драконът няма да го има вече. Неговият труп, още топъл, но както при всяко умиращо същество, вече неспособен да напрегне мускули и да окаже съпротива, ще бъде равнодушно погълнат от мрачната и студена морска яма, и погребан на самото й дъно, където не достига слънчев лъч. А това, че този ден е близък, бе ясно на всеки.

Ревът, конвулсиите и пресекливото дишане на Дракона, който изхвърляше пламък и дим до небето наподобяваше агония.

Остаряващата майка — земя, родила някога Дракона, който бе плът от нейната плът, сега с болка гледаше как в конвулсии, бълвайки отрова, умира нейното дете. А океанът по-древен и по-огромен от твърдата земя, равнодушен и студен, приготвяше на дъното си гроб за умиращия. От древни времена в продължение на милиарди години сушата и морето на тази планета винаги са се борили един с друг. Понякога водата е отстъпвала и тогава се е появявал огромен къс суша, но след това морето отново е тръгвало в атака, при която заливало още по-голямо парче земя. Сушата трябвало да странствува по повърхността на планетата. Тя ту променяла своите очертания, ту се раздробявана. В сравнение с множеството континенти и острови, които са възникнали от морето и отново са се потопявали в него, за главозамайващо дългия период на съществуването на Земята легендарните Атлантида и Муу са истински дреболии. Затова заслужава ли си да се страда за такова дребно парче земя, което сушата всеки момент ще върне на морето. Дори на това място да е имало и да има живот, който се гордее със своето процъфтяване… Живот, също породен някога от водната стихия… Така, изглежда, си мърмореше морето… И равнодушната, тежка и студена морска вода, като преодоляваше останките от бариерите, проникваше дълбоко в сушата и без да се съобразява с нищо, отнасяше всичко със себе си.

Сега погледите на целия свят бяха обърнати към този Дракон, умиращ в далекоизточния край на океана. Над архипелага, който в своята агония изригваше огън и дим, летяха десетки наблюдателни самолети с цветни видеокамери на борда. Трите най-големи телевизионни компании на Америка CBS, NBC и ABC, както и тези от Източна и Западна Европа, Азия и дори „Лам“ от Южна Америка, като използуваха спътници над Тихия океан, веднъж в седмицата в редовни програми предаваха репортажи за последните минути от живота на гигантския архипелаг. Почти половината от четиримилиардното население на Земята гледаше тези предавания от екраните на около седемстотин милиона телевизори.

Човечеството съзнаваше жестокостта и трагизма на това зрелище. „Грандиозният спектакъл“ възбуждаше и гъделичкаше нервите. Гибелта на призрачната Атлантида, легендите за която се предаваха от поколение на поколение, изведнъж се превърна в реалност. Според древните предания Атлантида била процъфтяваща високо развита цивилизация, но тя не би могла да се сравни с богатството и процъфтяването на народа на островната земя от Далечния Изток. Сто и десет милионният народ, притежаващ обществено състояние за милиарди долари, заемаше второ място в капиталистическия свят по обема на произвежданата промишлена продукция, която в парични единици се равняваше на триста и петдесет милиарда долара… Народ с претенции за водещ в двадесет и първия век… Единствената държава в Азия, която бе преуспяла в модернизацията и се бе превърнала в промишлена държава, като бе запазила своята своеобразна култура, наричана „японска“. И тази островна страна със своите огромни богатства, с прекрасна и многообразна природа, скоро ще бъде измъчена, разкъсана, тласната в морската бездна от невидимата гигантска сила, която се спотайваше някъде в дълбочините на планетата.

Средствата за масова информация в цял свят раздухваха страстите около Япония. Близо до Японските острови плаваха самолетоносачите „Форестол“ от Седми американски флот, „Блуварк“ от Далекоизточния военноморски флот на Англия и „Мелбърс“ на Австралийските военноморски сили. Разбира се, те изпълняваха и спасителни функции, но в същото време на тях се намираше и световноизвестният информационен център, който се наричаше Тихоокеански прес — телевизионен център. Излязлата в Америка в седеммилионен тираж брошура „Атлантида и Япония“, която не беше нищо друго, освен сензационна измислица, беше разпродадена само за няколко часа. Истински бум предизвика сборникът от изказвания на астролози и пророци, които, както се оказа, отдавна бяха предрекли страшните катаклизми на Земята.

В случая от този проблем най-много се вълнуваха геолозите и геофизиците. Организацията ЮНЕСКО беше образувала специална комисия, на която беше разрешено да използува седем геодезични и метеорологични спътника на земята, изстреляни от СССР, САЩ Англия и Франция. Също така тя можеше да разполага с всички наблюдателни и изследователски системи на специалната комисия на ООН. В САЩ, СССР, Китай, Индонезия, Австралия, Франция, Англия, Федерална република Германия и Норвегия бяха създадени специални изследователски институти. Мигновено бяха изчерпани всички „запаси“ от специалисти, занимаващи се с науките за Земята, дори бяха събрани и студентите от цял свят от съответните специалности. За учените това беше случай, който се пада „веднъж на хиляда години“. Работата се състоеше в това, че явлението, от гледна точка на новата, току-що основана наука — геоенергетика, беше уникално и поставяше множество нови проблеми.

Внезапното разрушаване и потъване на легендарната Атлантида, което се считаше само за фантазия или мит, изведнъж стана обект на сериозно изучаване. Гибелта на Япония се превърна в своеобразен модел за гибелта на Атлантида. Сега вече никой не говореше за невероятността на подобно явление, както с развитието на палеомагнетизма вече не се отричаше и теорията на Венерер за преместването на континентите, някога съвсем отхвърлена, защото нейният създател бил синоптик, дилетант в геологията. Сред учените на Индия и Австралия изцяло се промени и отношението към „мита за континента Муу“ на Черчвалд, който до този момент се считаше за съвършено несъстоятелен.

Светът следеше приближаващата с всяка минута катастрофа с двойствено чувство. За него гибелта на Япония означаваше загуба само на една трета от процента от общата площ на сушата на планетата. Но когато за това късче земя започнаха да мислят като за „земя на хора“, не можеше да останат равнодушни. Та тук живееха две цяло и шест десети процента от цялото население на планетата. Тук всяка година се произвеждаха около седем процента от световната промишлена продукция и се осъществяваха четиринадесет процента от международната търговия. За развиващите се страни Япония беше „фабриката на Азия“, прекрасен пазар за продажба на нефт, каменни въглища, желязна и медна руда, боксит, уран, кварц, памук, коприна, хранителни продукти и плодове. Едновременно с това тя бе и доставчик на световния пазар на стомана, техника, кораби, автомобили, електронна апаратура, битови електроуреди, текстил, галантерия и фабрично заводско оборудване. Или накратко казано, тя беше сериозен доставчик на промишлени стоки. А през последните години Япония беше започнала да получава влияние и като член на световния инвестиционен пазар, особено в развиващите се страни, като им предоставяше дългосрочни кредити. Ролята на Япония в световната икономика беше огромна. Сега нейните гигантски натрупвания загиват. Нейната организационна структура се разрушава, а животът на нейното население ляга като огромно бреме върху плещите на населението на другите страни… Освен това катаклизмът заплашваше и обширен район от Японско море.

С впити в екраните на телевизорите погледи, в кадрите на кинохрониките, във вестникарските снимки, хората наблюдаваха как Драконът потъва, изригвайки пламък и дим.

Под лозунга „Спасете Япония!“ се разгърна кампания в целия свят. Тя се провеждаше от световните и обществените организации, а също така и от правителствата на всички страни. Ставаха митинги. Събираха се помощи за японските бежанци. Но повечето хора проявяваха само любопитство като странични наблюдатели на трагичен спектакъл, който се представя в някакъв отдалечен ъгъл на Далечния Изток. Дълбоко в душите си те изпитваха сложни и противоречиви чувства: удовлетворение, че „това“ не се извършва на тяхна земя, известно злорадство, че загива преуспяваща и процъфтяваща страна; тревога и неприятно предчувствие, че ще трябва да приемат на постоянно местожителство голям брой своеобразен, енергичен и малко непонятен народ.

В Япония се разгърна движение за максимално намаляване на загубите. Спасителната служба без сън и почивка продължаваше работата си, сякаш искаше дори и в условията на катаклизма, да сътвори ново „японско чудо“. С приближаването на края все повече и повече ставаха жертвите и сред сътрудниците на самата спасителна служба. В интервю по телевизията командуващият Американската морска пехота, която сътрудничеше с Япония, заяви с дълбоко удивление:

— Всички спасителни служби на Япония — държавни, военни, граждански — проявяват поразителна храброст. Техните отряди се хвърлят там, където дори нашите морски пехотинци, които са преминали не през един бой, не се решават да стъпят. Разбира се, това е естествено, когато става дума за спасяване живота на своите съотечественици. Подвигът на японците граничи с безразсъдство. Понякога си говорим помежду си, че това може би е от мъка…

Като вървеше срещу приближаващия с всяка минута край, Япония сякаш предизвикваше самата природа, като се опитваше да сътвори „чудо“. В такъв смисъл чудото беше вече сътворено. До началото на юли в условията на непрекъсващи земетресения, изригвания, цунами бяха изведени зад пределите на страната шестдесет и пет милиона души. По шестнадесет милиона на месец. За това допринесоха и признатите в целия свят организационни способности на японците, и оперативността в обединяването на японските фирми, които бяха успели да си направят практически изводи веднага след като беше получена секретната информация за катаклизма. Но заедно с ръста на разрушенията и пропадането на почвата, ефективността на спасителните работи започна забележимо да спада. Съобщителните връзки, пристанищата и летищата излизаха от строя едно след друго. Съсредоточаването на голямо количество евакуиращи се в определени пунктове и извозването им в огромни мащаби ставаше практически невъзможно.

До началото на юли годно за експлоатация оставаше само летището Читосе на Хокайдо, но и неговото закриване беше само въпрос на време. Възможно беше да се използуват и някои летища за вътрешни линии, които бяха разположени сравнително високо над морското равнище, като това в Аомори, а също така и гладките, все още не залети степи.

Сега главната роля в спасителните работи се падаше на вертолетите и военните самолети, които бяха в състояние да кацат и излитат с къс пробег по неравна местност, и на десантните кораби. В тази ситуация възможностите на съветските транспортни авиогиганти бяха поразителни. Тяхната система за кацане и излитане беше толкова мощна, че при пълна натовареност с гориво и за обратния полет, те с лекота кацаха в дълбоки и неравни котловини.

Комитетът за спасяване на Япония с помощта на международни спасителни отряди водеше отчаяна борба за евакуиране на седемдесетте милиона души до края на месец юли. Броят на загиналите и безследно изчезналите от началото на катаклизма вече превишаваше дванадесет милиона души. Тук влизаха и тези, които бяха загинали след качването им на самолет или кораб. Броят на жертвите сред спасителните отряди достигна до пет хиляди. А на островите, които непрекъснато се разтърсваха, разрушаваха и потъваха, оставаха повече от тридесет милиона души. Тези хора, хванати в капана на дълбоките котловини и в обкръжените с вода крайбрежни хълмове, трепереха от ужас и чакаха своя ред за спасяване. Националните спасителни сили, в които влизаха около три милиона души, опитвайки се да спасят всеки японец, влязоха в последния неравен бой с природата.

Но и през юли, и през август броят на спасените с всеки изминат ден намаляваше, а броят на жертвите и сред спасителите, и сред останалото население катастрофално се увеличаваше. През цялото време от небето се сипеше вулканична пепел, която покриваше градове, поля, планини, проникваше в къщите, попадаше в храната, върху постелите, набиваше се в носоглътката. А под мрачното, постоянно покрито от изригванията небе, сред миризмата на сяра, по треперещата и клокочеща земя се мятаха спасителите. Те въртяха радиостанции, ругаеха се помежду си, изслушваха молбите и проклятията на хората, узнаваха за увеличаващия се брой на жертвите, получаваха противоречиви указания, предприемаха по нещо на собствен риск, нито се миеха, нито се бръснеха. Спяха по два-три часа в денонощие, свити в ъгъла на някой клатушкащ се камион, на неудобен стол или на осеяната с камъни земя. Преумората беше достигнала до краен предел и нервите вече не издържаха. Струваше им се, че се хвърлят в нещо безсмислено, че техните усилия отиват напразно сред беснеещата стихия и най-накрая и те, както и откъснатите от света хора, ще се окажат погребани под пепелта или ще загинат в морската бездна…

Обземаше ги тъжно отчаяние, което свиваше душите им…

И Катаока се измъчваше от същите мисли, когато заедно с двадесет-тридесет души очакваше спасителния кораб на мястото със странното название Ахоке, намиращо се до източното подножие на планината Асафуса, на четвърт километър северно от град Мито, префектура Ибараги. Град Мито беше вече напълно изчезнал под водата. Морето плътно беше приближило до Ахокме, което някога се бе издигало на сто метра надморска височина. Върховете на хълмовете сега се бяха превърнали в островчета, а под тях оловните вълни лижеха върховете на дърветата. Жителите на град Мито, които не бяха загинали по време на земетресението, нито от нахлулата след него цунами, избягаха в околните планини. Някои от тях се бяха заблудили и нямаше време да бъдат търсени. С такава група сега се срещна и Катаока. В района Ичикай морето беше съединило горните течения на реките Нака и Кину, като бе превърнало планинската местност Цукуба в истински остров.

Групата на Катаока, състояща се от трима души, не беше тук за спасителни работи. Проблемът се състоеше в това, че над атомната електроцентрала и изследователския Институт по ядрена енергетика от областта Токай, която отдавна се намираше на няколко десетки метра под морето, се наблюдаваше повишена радиоактивност. Поради възникналата опасност от замърсяване на океана с остатъци от ядрено гориво, групата на Катаока беше пристигнала в този район с хидроплана на Силите за самоотбрана, за да уточни положението. Катаока, който умееше да се гмурка с акваланг, взе участие в изследванията. Тревогата се оказа напразна — само едно малко изтичане на радиоактивни вещества при пропадането. Когато проверката вече свърши и всички се върнаха в надувната лодка, връхлетя цунами.

Хидропланът се опита да излети при приближаването на цунами, но левият двигател блокира и нахлулата вълна обърна машината. Надувната лодка, в която се намираха Катаока и другарите му, беше понесена от цунами към вътрешните райони на бившата суша. Най-накрая тя се закачи в стърчащите над водата върхове на потънала гора. При това един член от експедицията беше отнесен от настъпващата вълна. Останалите живи и измъчени хора се добраха до твърда земя и видяха, че се намират в подножието на планината Асафуса.

Бежанците, които бяха намерили временен приют в Ахоке, като видяха групата, се хвърлиха към нея с радостни викове. Те бяха взели пострадалите за спасителен отряд. Но когато се изясни истинското положение на нещата, още повече паднаха духом.

— Имате ли радиостанция? — обърна се към Катаока човек на възраст около шестдесет години, с просто и открито лице и молещи очи. — През цялото време палим огън, за да подаваме сигнали, но небето е в пепел и нищо не се вижда, самолетите може да не ни забележат…

— Радиостанция имаме, но е много изтощена, а и неведнъж пада във водата — Катаока безсилно се отпусна на скалата. — Ще се опитаме да се свържем, разбира се…

Още нямаше седем часа, а се смрачаваше по-рано от обичайното за сезона време. Небето на запад беше покрито с плътна пелена от пепел и дим. Над източния хоризонт се виждаше тясна оранжево-червена ивица, която приличаше на истинско небе. След като съвсем се стъмни, на запад се появи яркото зарево на изригване. Между скалите свистеше студен вятър. Тази година хората не видяха лятно слънце, а в оранжево-сивото небе се носеше мътен кървавочервен диск. Имаше случаи, когато се показваше необикновено кафява луна, а звезди въобще нямаше. Изхвърлените високо в стратосферата десетки хиляди тона пепел, блуждаеха над северното полукълбо и обещаваха на целия свят, че през следващите две-три години лятото ще бъде хладно и ще има слаба реколта.

— Кораб! — изведнъж извика някой.

Умората сякаш изчезна. Хората скочиха, изправиха се на пръсти и протегнаха шии. Накрая видяха — на фона на залеза съвсем близко плаваше черен корпус с мачта. Но защо беше без какъвто и да е сигнал, дори без бордови светлини.

— Ехей… — хората завикаха и замахаха с ръце. — Тук, тук, помогнете!…

— Бързо огън! — извика Катаока. — И пригответе всички джобни фенери освен двата най-мощни.

Катаока внимателно се вгледа в тъмната повърхност. Между неясния силует на кораба и брега се виждаха едва забележими бели следи от пенещи се вълни. Тези следи постепенно приближаваха към брега, като оставяха опашка след себе си в открито море. Някъде отдалече се разнесе шум на двигател, при това не един, а няколко. Разбира се, това беше ехото, което обиколи склоновете на планините. Зад завоя на пътя се замяркаха проблясъци — отражение от автомобилни фарове.

— Приятели! — извика Катаока. — Побързайте! Към брега се приближава десантен кораб!

Хората дълго се вслушваха и взираха в тъмнината, докато разбраха къде е пуснал котва десантният кораб. За ориентир им служеха автомобилните фарове, които светеха на няколко километра от края на водата. Хората се катереха по скалите, като падаха и ставаха, докато най-накрая се добраха до мястото, където бе пуснал котва корабът. Това беше една малка градина, обградена с камъни върху склона на планината. Морската вода почти беше достигнала върха на каменната ограда. От борда на акостиралия към брега плавателен съд прехвърлиха трап. Американски военни камиони приближиха на заден ход към кораба. От тях започнаха да свалят огромни, обвити в брезент сандъци и да ги товарят на кораба.

— Стой! — разнесе се вик в тъмнината и два автомата бяха насочени към едва добралите се дотук измъчени хорица.

— Вземете ни на борда! Тук има жени и деца! — извика на английски Катаока, като вдигна ръка.

Към него се приближи висок млад офицер с почти детско лице, върху което беше изписана голяма обърканост.

— Вие цивилни лица ли сте?

— Освен нас тримата, които сме от спасителния отряд, всички останали са цивилни…

— Но в този район спасителните операции отдавна са завършени и участъкът е закрит… Поне такава информация имам…

— Те са се заблудили и не са успели да избягат.

— Колко са всичките?

— Може би двадесет-тридесет…

— По-живо! — извика офицерът, като се обърна към войниците, които се вслушваха в разговора и бяха забравили товаренето. След това измести каската си малко назад и каза с известно неудобство, но твърдо:

— Много съжалявам, но ние сме тук, за да изпълним специална задача по указание на висшето командуване. Спасяването не влиза в нашите задължения.

— Нима искате да оставите тези майки, деца и старци да умрат? Те се скитат из планините вече десет дни.

— Съжалявам, но нищо не мога да направя, дори и да искам да ви взема на борда, ще е трудно, защото корабът е малък. Ние самите трудно ще се вместим след като свършим с товаренето.

— Не зная какъв е вашият товар, но животът на хората е по-скъп.

— Съжалявам, но аз съм военен и когато получих тази заповед, ми беше наредено да я изпълня максимално точно. И да си призная, дори като си позволявам да разговарям с вас, нарушавам заповедта…

— В такъв случай, моля ви, свържете се с главното командуване и помолете незабавно да извикат спасителен кораб! — с умоляващ глас каза Катаока. — Тук почвата пропада под водата със скорост три метра на ден. И с времето се ускорява. До най-високото място остават само сто метра. А ако започне цунами…

— И това не мога да ви обещая, докато не разговарям с командира. Връзката ни е блокирана до излизане в безопасна морска зона…

— Мерзавци! — изруга на японски един от колегите на Катаока, който следеше разговора. — Нима сте хора!

— Почакайте, лейтенант Скот — каза на английски със силен акцент невисок човек, който се появи иззад камиона. — Колко човека могат да се вземат на борда вместо един сандък?

— Това, това не мога да направя — почервенявайки, отговори лейтенантът. — Ще бъде нарушение на заповедта.

— А вие как мислите, откъде идва заповедта? В крайна сметка аз нося отговорност за тази операция. Отговорете колко човека ще можете да вземете на борда?

— Пет-шест…

— А ако са само жени и деца?…

— Осем-девет, не повече…

— Значи, ще вземете десет човека, а аз ще остана тук.

— Не, това не мога да допусна!

— Но аз ще направя така, че да можете да го допуснете! Дайте ми лист и писалка.

Човекът написа набързо нещо и се разписа.

— Колко са жените и децата? — обърна се той към Катаока все още на английски.

— Шест жени и три деца.

— Нека да ги съпроводи и някой от мъжете, който говори, макар и лошо английски…

— А какво ще правите с товара, който остава?

— Не се безпокойте, аз поемам върху себе си цялата отговорност за него. Ето този последен сандък ще остане на брега. Аз най-добре от всички зная какво има в него…

— По-бързо! — извика лейтенантът на войниците. — И вас моля да побързате. Вече излизаме от графика…

Вдигнаха трапа. Въпреки рева на двигателя от борда се чуваха плач и викове. Мъжете, които бяха останали на брега, също викаха имената на жените и децата си. Корабът бързо изчезна зад ивицата светлина, която идваше от фаровете на камионите. Когато шумът стихна, чу се силното свистене на вятъра. Наистина всичко свърши за миг. Мъжете, които останаха на брега, се вцепениха.

Невисокият мъж, който стоеше до сваления сандък, бавно махна каската си и се обърна.

— Как, това вие ли сте? — изумено възкликна Катаока, като се вгледа в лицето му.

— Да, срещнахме се при странни обстоятелства — смутено се усмихна Куниеда. — На държавния служител му се налага да бъде и безсърдечен… Но в случая отстъпих… Човекът, който се занимаваше с тази работа, загина при земетресение и аз го замествам вече цял месец… И както виждаш…

— Вие през цялото време ли придружавахте този товар?

— Да, от Цукуба го закарахме в Мито, а след като и той потъна, го докарахме в тези планини… — Куниеда уморено се прозя. — Мислех да замина за Америка да се видя с жена си…

— А какво има в тези сандъци?

— Не мога да кажа — отговори Куниеда, като въртеше каската в ръцете си. — Да, и никога не ще мога да кажа…

След това той огледа мъжете, които бяха наобиколили сандъка.

— Знаете ли, искаше ми се да ви взема всички, вместо тези сандъци… Но това не се отнася само до мене… Моля ви, разберете ме правилно. Това съвсем не означава, че не съм мислил за вас. Аз се оказах в особено затруднение. Върху плещите ми легна отговорността за бъдещето на десетки милиони наши съотечественици, които са вече евакуирани в чужбина. Тези сандъци имат пряко отношение към тяхното бъдеще. И при това… — Куниеда бавно зае мястото на шофьора в камиона. — И при това и ние имаме известна надежда. Аз скришом помолих шофьора да ми остави мощна радиостанция… Земята отново забумтя и се затресе. Измъчените и опустошени хора легнаха в каросерията. Куниеда включи мотора.

В началото на месец август щабът на „програма Д-1“ беше преместен върху най-големия кораб на Силите за морска безопасност „Харуна“. Тук Наката и Юкинага денем и нощем обработваха потока от информация, който постъпваше почти непрекъснато.

През месец май императорското семейство тайно замина за Швейцария. Правителствените органи на Япония получиха временно седалище в Париж. Комисията по осъществяването на евакуацията се премести в Хонолулу и вече се наричаше „Щаб за спасителни мерки“. Изпълнителните органи на държавната машина, наречена Япония, вече се намираха извън потъващите острови. И никаква нишка не свързваше разпръснатите органи на държавния апарат с разхвърляните по цялата земя негови граждани. Пред шестдесет и петте милиона евакуирани, разпръснати в различни части на света, се изпречваха проблемите за „преживяване“. В лагерите за бежанци, били те палатки, опънати под открито небе, бараки, военни казарми, мизерни селища като за заточеници, се усещаше тревога.

Как ще бъде с храната, със свободата на придвижване?…

Зад гърба на тези хора, заминали само с ризата на гърба си, които въпреки всичко бяха стъпили на „твърда земя“, останаха почти тридесет милиона върху потъващите острови и все още очакваха момента на спасението. През юни и юли бяха евакуирани четири и половина милиона, а загинаха три милиона. Не бяха редки и случаите на самоубийства.

Сред останалите не малко бяха и такива, които доброволно бяха отстъпили своето място на кораба или в самолета. Възрастта на повечето от тях превишаваше седемдесетте. Зачестиха и случаите, когато възрастни японци, особено мъже, изоставяха семействата си или изчезваха от сборните пунктове. Те оставяха бележки, че предоставят бъдещето на младите и зрелите, а самите те достатъчно дълго са живели и не искат да бъдат в тежест, а главното — не желаят да се разделят с Япония, защото животът извън нея губи всякакъв смисъл за тях.

Един от тези старци, може би най-старият от оставащите, лежеше сега в най-отдалечената стая на просторна богатска къща в град Фучю.

— Хм, така… — промърмори старецът. — Този глупак Куниеда… Оставил е сандъка и е натоварил жени и деца…

Той издаде гърлен звук, по който трудно можеше да се определи дали се смее, или кашля?

— И къде е той сега? Заминал ли е заедно със сандъците?

— Не — отговори късо подстриганият плещест мъж, който седеше до стария в тържествено — строга поза. Погледът му пробяга върху дългата телеграма, написана на английски език, и добави: — Пише, че е останал на мястото…

Старият прехапа набръчканите си устни, но а потъмнелите му очи нищо не се отрази.

— Глупак — беззлобно промърмори той. — И кой от сандъците е изхвърлил, не се ли споменава?

— Да… Куниеда-сан е посочил сандък В, който са и оставили.

Разнесе се странен звук, който наподобяваше кискане. Гостът се обърна към стареца, който беше отворил беззъбата си уста и се смееше от цялата си душа и сърце.

— Знаех си — произнесе старият, като едва си пое въздух. — Трябваше да си отваряме очите. Как ли е разбрал? Той самият е неспособен да определи… Значи, отнякъде нещо е подочул… Такъв като него ще оцелее. Разбираш ли, Йошимура-сан?…

— Не.

— В сандък В почти всичко беше подправено… Аз го измислих… Сам… отдавна… Никой не знаеше… Последната шега на стария не успя заради едно момче със страшно остър нюх, но вече тръгвайте. Какво прави Ханае?

— Мисля, че вече е готова.

Когато снажният мъж, когато нарекоха Йошимура, бързо излезе от стаята, като стъпваше шумно върху татамите, иззад фусума се появи момичето. То сякаш се беше скрило там.

— Аз… аз няма да замина… — каза момичето с треперещ глас. — С ваше позволение, ще остана тук, край вас…

— Не бива — кратко отговори той. — Ти си още… млада. Няма да ти позволя да умреш заедно с такъв грохнал старец като мен…

— Не, не… По-добре е… Ако ви изоставят…

— Какви ги говориш… — леко повиши глас старецът. — Нали са те възпитавали в такъв решителен момент да не вършиш глупости… Ти ще отидеш там… и ще живееш, сякаш нищо не е станало… Аз не ти нареждам и не изисквам от теб, за да не те затруднявам. Просто живей… Най-важното е да живееш дълго… Влюби се и се омъжи… През цялото време едно и също ти повтарям, че за теб всичко е направено, за да живееш безгрижно, без лишения… Но съм длъжен да ти кажа, че животът е трудно изкуство… и горчиво…

Девойката не издържа повече, махна с широките и дълги ръкави на кимоното и заби лице в татами. Нейните тънки рамене притрепериха, чуха се ридания. Старецът хвърли поглед към появилия се Йошимура и твърдо каза:

— Побързайте… Пътищата ще станат непроходими…

Йошимура излезе, а Ватари сякаш изведнъж си спомни нещо и каза:

— Ханае…

Момичето изправи обляното си в сълзи лице.

— Покажи се!

Като източи врата си, тя няколко пъти дълбоко въздъхна и стана.

Оби21 зашумоля и коприненото кимоно се свлече от раменете й и в полумрака на стаята като лек аромат се появи снежнобялото, добре развито тяло с леко наклонени рамене.

Старият я погледна един-единствен път и затвори очи:

— „Жена на Япония“… — промърмори той. — Ханае, роди деца…

— А?!

— Казвам, роди деца. Ще имаш хубави, здрави деца… Намери си добър човек, макар и да не е японец, това не е толкова важно… И роди много деца…

Когато старецът забеляза Йошимура, който беше с лице към стената, му каза:

— Заминавайте…

Йошимура метна една пелерина върху момичето и го побутна.

— Сега отговаряш за Ханае. Пази я.

— Слушам! — Снажният Йошимура падна на колене, опря длани в татами и се поклони. — Председателю, сбогом…

— Време е… — старият отново затвори очи. — Побързайте…

Шумът от стъпки и ридания се отдалечи. След известно време се дочу шум на мотор. А после и той затихна. Остана само боботенето в планините Канто, където ставаше изригване, и скърцането на къщата. Тези звуци бяха прекъснати от свистене. В къщата нахлу вятър.

В светлината откъм градината се очерта сянка.

— Тадокоро-сан, вие ли сте? — едва чуто промърмори старецът.

— Сякаш приближава тайфун — каза професорът. — Дали ще успеят Ханае и останалите…

— И вие не заминахте… — старият отново затвори очи и се прокашля кратко и мъчително. — Впрочем така си и мислех…

Очите на професора бяха хлътнали дълбоко, а около тях имаше големи тъмни кръгове. Сякаш беше остарял с още десет години. Лицето му се беше изострило. Дори широките му и силни рамене бяха станали мършави. Венецът от коси, останал върху плешивата му глава, сега беше съвсем бял. Професор Тадокоро така се беше променил, че и учениците му не биха могли да го познаят.

— Ако имаше още един джип — промърмори професор Тадокоро, докато оглеждаше стаята, — щях да се кача в планината, но…

— В такъв момент няма да можеш да се качиш в планината — старецът ту отваряше, ту притваряше очите си… — Доживяхме… Колко още остава…

— Може би около един-два месеца — професорът крадешком си избърса очите. Не, в тях нямаше пепел, а бяха сълзи, които и след като ги избърса продължиха да се стичат по бузите му. — Хората ще могат да живеят още… Половин месец… Или три седмици…

— Тадокоро-сан — старецът попита по-силно, сякаш внезапно си спомни нещо. — На колко сте години?

— Шестдесет… и пет… — професорът леко се усмихна, по лицето му се стичаха сълзи. — Ако бях останал в Университета, тази години щях да се пенсионирам. Щях да си прочета юбилейната лекция, а след това…

— Шестдесет и пет?… Вие сте още млад… — промърмори старецът. — Защо искате да умрете?…

— Не зная, много ми е тежко — едва чуто каза професорът. — Може би от мъка… Знаете ли, въпреки че доживях до тези години, — в мен все още си остана нещо детско…

— Казвате от мъка, хм…

— В началото бях решил да премълча — неочаквано силно каза професорът, сякаш не беше в състояние да се пребори с чувствата си. — Когато забелязах това… Учените много отдавна се стремяха да се държат на разстояние от мен… В началото го почувствувах съвсем интуитивно. Спомняте ли си, когато се срещнахме с вас за първи път в хотела и вие попитахте коя черта е най-важна за учения природоизпитател и аз ви отговорих — интуицията. И когато моята интуиция ми подсказа това, аз се смразих. В същото време си помислих, че на когото и да го кажа, никой няма да ми повярва, а освен това нямах и доказателства. Реших за запазя всичко в себе си, да го скрия от хората…

— Все едно, биха узнали…

— Но много биха закъснели — гласът на професора трепереше и пресекваше, сякаш беше на изповед. — Нямаше да се вземат и необходимите мерки навреме… Дълго щяха да изучават този катаклизъм на природата. Биха закъснели с година, дори с две и нямаше да успеем да се подготвим за срещата с него… При сегашната академична система споровете и обсъжданията щяха да продължават до последната секунда. Науката не вярва на интуицията. Необходими са доказателства. Трябва да се изпишат много листа, таблици, формули, диаграми. Никой не те слуша ако заявиш, че с цялото си същество предчувствуваш необикновени промени. А още повече мене никой не би ме слушал… Нали не могат да ме търпят в академичните среди…

— Казвате, че бихме закъснели? — с подчертан интерес попита старецът. — Да, жертвите биха били два-три пъти повече… А вие изнесохте всичко… Отстоявахте своето… Дори приехте оскърбителното прозвище „пияница“, „учен — глупак“, „безумец“… Работили сте без да се щадите… Така си и мислех…

— Да, в същност… — гласът на професора пресипваше. — В същност исках да скрия това, което видях благодарение на своята интуиция. Да скрия целия материал, който бях събрал като потвърждение на своята интуиция… Аз не бях на себе си… Исках колкото се може повече хора да загинат заедно с Япония, с тези острови…

Старецът мълчеше.

— Нима това не е странно! Откровено казано, исках да се обърна към всички японци с призива… Да им кажа: „Приятели, Япония, нашите острови, нашата земя… ще бъде разрушена, ще отиде под водата и ще загине. Хайде и ние, японците, да умрем всички заедно с нашите любими острови…“ Понякога ми идваше на ум, че така ще бъде по-добре. Защото… Само като си помисля за мъките и горчивината, които ще трябва да изтърпят японците, които ще успеят да избягат…

Отново се чу свистенето. Леденият вятър носеше влага и миризмата от близкото вече море.

— Тадокоро-сан… Вие ерген ли сте? — отново попита старият, като се прокашля.

— Да.

— Едва сега разбирам… Вие сте влюбен в тези острови, в Япония…

— Да, така е — професорът сякаш се зарадва, че най-после може да каже гласно това, което чувствуваше. — Да… По-точно е не влюбен, а изпитващ велика любов…

— И в организма на тази любима се откриха признаци на неизлечим рак…

— Да… — професорът закри лицето си с длани и заплака. — Точно така е. От момента, в който усетих това, реших да умра заедно с тези острови…

— По-точно е самоубийство по предварителна уговорка на влюбените… — старецът почувствува, че нещо отново го дави в гърлото, но не беше кашлица, а му стана смешно от собствените му думи. — Японците… Те са странен, смешен народ…

— Знаете ли, че дори имаше момент, в който си мислех, че ще бъда разбран. Само трябваше да направя своето обръщение — промърмори професорът, като шумно смръкна с нос. — Но след това реших, че не бива да се заставят хората да умрат заедно с жената, в която самият аз съм влюбен…

— И навярно не защото сте искали лично да я притежавате, а защото, като се обърнете към всички с вашия призив, неочаквано много хора ще изпаднат в такова състояние…

— Да, да… надявах се, че ще ме разберат… — професорът вдигна към небето обляното си в сълзи лице. — Японците… Та нали те не са се преместили просто отнякъде, за да живеят на тези острови… Пък и дори и тези, които са дошли отнякъде… Японците… Това не са само хората, нали разбирате?… Това са четирите острова и всичките малки островчета, тази природа, планини, гори, треви, зверове и птици, градове и села, останки от живелите преди хора… Ето това са японците като цяло… Дали е човекът, или планината Фуджи, дали са Японските Алпи, или планината Тоне, нос Ашидзури — всички те са от една кръв. И ако тази префинена природа, тези острови… всичко се разруши, изчезне и загине… тогава ще престанат да съществуват и тези, които се наричат японци…

Отнякъде глухо се донесе грохот на взрив. И само след секунда под небето се чу такъв трясък, сякаш удариха стотици мълнии.

— Мисля за себе си… Като че ли не бях ограничен човек… — продължи професор Тадокоро. — Къде ли не съм бил… Само в Антарктида не съм ходил. На младини пътешествувах, наблюдавах планините, континентите, природата. Когато на сушата вече нямаше непознато за мен място, започнах да наблюдавам дъното на океана. Разбира се, видях много страни и хора, но възприемах всичко като проява на живот, който се развива на определен участък, в обкръжението на специфична природа… Работата е в това, как да ви кажа, просто обичам тази планета, която се нарича Земя. А след като видях и разбрах много, накрая се влюбих в тези острови, в Япония. Сигурно съм пристрастен към нея, та нали тук съм се родил. Но трябва да кажа, че никъде в света няма такива острови, където хората да са имали такава богата история, сред толкова изтънчена природа, удивително разнообразна по климат и по релеф. Влюбването ми в тези острови, които се наричат Япония, беше равносилно на любовта ми към чистокръвна и типична японка… Така че, ако загине жената, на която съм посветил целия си живот, той по-нататък губи всякакъв смисъл за мен… На тези години нямам намерение да се влюбвам втори път или да се женя… Най-важното е, че в последните минути, в тези последни мигове съм с нея… С нея, когато умира… Кой ще бди над последния й дъх? Кой ще бъде с нея, когато тези острови загиват, ако не аз? Кой?

Риданията заглушаваха думите му.

Кашлицата на стареца ту се усилваше, ту отслабваше. С пресипнал глас той каза:

— Какъв удивително млад народ са японците — старият тежко въздъхна. — Вие ми казвате, че у вас има нещо детско… Но нали всички японци досега са били щастливи деца… Те са живели едва ли не две хиляди години в топлите и ласкави обятия на тези острови. И ако са заминавали, са можели да се върнат обратно… И точно като малки деца са можели да затичат към къщи и да се сгушат в гърдите на майка си и да плачат, да плачат, ако не им е провървяло в играта… Това са хора, като вас, които обожават своите острови, своята майка… Но… нали знаете, че има случаи, когато майката може да загине…

Веждите на стария трепнаха. Погледът му стана чужд и разсеян, сякаш си спомняше за нещо много далечно…

— Още съвсем малък останах кръгъл сирак. Загубих баща си и майка си по време на изригването на вулкана Бандай през 1888 година… Този факт не се споменава в моята биография по няколко причини… Тогава бях на седем години… Взе ме при себе си една млада и ласкава жена… Наистина прекрасна японка… Тя ме възпитаваше като родна сестра, като родна майка… Удивително, нали… Но… И тя загина по време на голямото земетресение Шьонан през 1894 година… Съдбата ми много странно се преплита със земетресенията и изригванията… Аз отидох там, където извозваха тежко ранените, струва ми се беше будистки храм… Приближих се до нея и плаках, плаках… Твърдо бях решил да умра заедно с нея… Дали усети това в предсмъртния си час, не зная… Но преди да затвори очите си завинаги, тя изведнъж каза: „Живей, дори и да ти е тежко, живей… И порасни голям, остарей…“ А след това аз три дни плаках до нейното тяло…

Професор Тадокоро слушаше стария с почтително отпусната глава.

— Сега на японците им се налага да страдат. Докато бяха островите, те имаха дом, където можеха да се завърнат, имаха родина — майка, която обгръщаше своите деца с любов и ласки… Не са много народите по света, които толкова години са обитавали топъл и пълен с щастие дом. Колко повече са тези, на които им се налага да скитат без родина, без собствена земя, да живеят в лишения и мъки… На вас ви е добре, вие сте влюбен в своята майка — земя… А тези, които успяха да се спасят и избягаха оттук, ще се чувствуват все по-зле… Техният дом е потънал, изчезнал… Нишките, които водят назад, са прекъснати… На тях им е съдено да крачат през бурите по света, без да имат роден дом, свои острови, където биха могли да успокоят изтерзаното си сърце… Но това е единствената възможност за японците да излязат от детската си възраст, независимо дали го искат, или не… Тези, които са загубили своя роден дом, сега трябва да имат работа с народи, които са преминали през огън и вода, които са познали хилядолетни страдания… или са народи — изостанали и невежи… Може би японският народ ще изчезне, погълнат от другите… Но на мен ми се струва, че това не ще е толкова лошо. А може би японците, всичко се случва на света, ще се превърнат в нов народ, „пораснал“, устремен в бъдещето… Но може да се случи и друго… понеже кръвта на японците, техният език, привички и нрави няма да изчезнат изведнъж… Те ще образуват някъде своя държавица… Ще слязат до равнището на жалък народец, способен да остави в наследство на потомството само проклятия и недоволство към целия свят… И ще живеят, потънали в тъга по загубената родина, в недоволство от своята съдба… Разбирате ли, професор Тадокоро, за какъв залог става дума?… Сигурно е хубаво това — да приемете последното издихание на своята любима до краката й. Но Тадокоро-сан, вие можете да благословите бъдещето на своите братя и сестри, които избягаха от потъващия си дом… Да, никой няма да чуе вашата благословия… и навярно никой никога няма да узнае за нея. Но все едно, Тадокоро-сенсей, вие сте спасили десетки милиони свои съотечественици. Разбирате ли? И аз знам това, признавам го… Тадокоро-сенсей… Нима е малко това, което сте направили?…

— Да — в знак на съгласие кимна професорът. — Разбирам…

— Най-после. Щом е така, нищо повече не ми трябва… — старият тежко въздъхна. — Вие бяхте за мен последният и най-тежък проблем… Да си призная, не ми се искаше да ви оставям насаме с вашите мисли… Да, това бе единственото, което ме мъчеше… Като камък ми беше на сърцето… Но след като ви изслушах, ми се струва, че най-накрая разбрах японците… В тях има нещо, което аз не можех да разбера…

— Как така? — тонът на стареца накара професорът почти машинално да зададе този въпрос, без да влага в него особен смисъл.

Старият кратко въздъхна. Помълча, след което прошепна:

— Аз… не съм чистокръвен японец… — той отново замълча и след кратка въздишка каза: — Баща ми е бил китаец… Монах…

Професорът почака, като мислеше, че старият ще добави още нещо, но той мълчеше.

— Ватари-сан…

Тадокоро разбра, изправи се и седна до възглавницата на постелята. Дълго гледа стареца, после покри лицето му със захвърленото върху татамите синьо-виолетово кимоно. Вятърът в стаята духаше все по-силно, кимоното трептеше. Професорът отиде в градината и донесе няколко камъчета, които постави върху ръкавите на кимоното.

След това отново седна до възглавницата на стареца и печално скръсти ръце.

Свистенето на вятъра се заглушаваше от страшния грохот. Земята се залюля. Някъде в изоставеното железобетонно здание с трясък се отчупи и падна стоманена греда.

Върховният момент настана през месец септември.

Спасителните работи, които граничеха с безумие и продължаваха между тайфуните, бяха напълно прекратени в края на месеца, в деня, когато изведнъж загинаха четири отряда спасители, а десантният кораб, който с мъка успя да вземе на борда сто човека и излезе в открито море, попадна под прекия удар на тайфуна и потъна.

Шикоку, след като се беше преместил с около сто километра на юг, беше вече под водата. Южната част на Кюшю, която се беше откъснала от острова и изместила с десетки километра на югозапад, също потъна. Веригите Асо и Ундзен в северната част на Кюшю, които едва се показваха над водата, продължаваха да изригват. Западна Япония, след като се беше отделила от Хоншю до езерото Бивако, се завъртя, сякаш бяха отсекли главата на Дракона, с източната си страна на юг и продължаваше да потъва в морето, като се разпадаше на малки късове. В областта Чихоку планинският район Китаками се беше гмурнал под водата на стотици метри дълбочина, докато планинската верига Оу, разпукана, продължаваше да изхвърля огън и дим. Смяташе се, че от Хокайдо само върхът Асахи може да остане над водата.

Заключителният акт на трагедията се разигра в Централния планински масив Канто, към който никой не можеше да се приближи. Тук продължаваха силни изригвания. Енергията, предизвикала преместването, продължаваше да подхранва все нови и нови топлинни потоци, а морската вода проникваше в скалните масиви в момента на разпукването им. Планините се рушаха, взривяваха, парчета скална маса летяха във въздуха, а целият масив продължаваше да се премества надолу по шелфа към морските дълбочини. По едно време бреговата линия сякаш се надигна. Но това не беше нищо друго, освен последно издигане, което се наблюдава при потъването на кораб. Преди да потъне, той се накланя на една страна, тогава единият борд се издига по-високо от другия. А тук силата на слепия гигант теглеше останките от архипелага в океанската бездна.

В каюткомпанията на „Харуна“, където се намираше щабът Д–1, Наката продължаваше както преди трескавата си работа по обработването на постъпващите данни. И изведнъж установи, че няма какво повече да се прави. Абсолютно нищо. Разбира се, предстоеше му да прерови цялата камара най-различни материали, за да си напише отчета и да го завърши с кратката фраза „Операцията приключи“, но вече никакви нови данни не пристигаха.

Изведнъж забеляза върху светлинното табло съобщение, което беше изпратено от спътника за свръзка: „КРАЙ — X, Х-О9.3О.ОООО J“.

Той се хвана за лицето, подръпна израсналата до гърдите му брада. След това взе от пепелника някакъв фас, искаше му се да запуши, но никъде не можа да намери клечка кибрит.

Влезе Юкинага. Лицето му имаше землисто сив цвят, бузите му горяха, а в очите нямаше никакъв блясък.

— Още ли работиш?! — почти с възмущение възкликна той. — Операцията е прекратена още в полунощ. Колко пъти искаш да ти се повтори?…

— Моля те, дай ми кибрит — помоли Наката. — Нима Япония вече е потънала?

— По телевизията са предавали снимки от самолет. Преди тридесет минути е станал последният огромен взрив в Централния масив — каза Юкинага, като протягаше към Наката пламъка на запалката си.

— Все още има нещо над водата, но пропадането и спускането продължава. Няма да е за дълго…

— „Още не е потънал «Тейен»“ — издекламира Наката и сви юмрук. — Казваш, че операцията вече е завършила…

— Минава осем часът — Юкинага се облегна на стената и опря ръце в гърдите си. — Ти съвсем нещо си…

— В крайна сметка колко човека се спасиха?

— Не е известно. От края на август нямаме данни — Юкинага уморено се прозя. — Сега по телевизията предават обръщението на Генералния секретар на Организацията на обединените нации към всички народи в света и речта на японския премиер. Да я видим ли?

Като гасеше цигарата си в пепелника, Наката бързо стана.

— Край… Операцията е завършена… Хайде да излезем на палубата.

Наката с широки крачки крачеше по коридора и си подсвиркваше мелодията „Ни дим, ни облаци“. Юкинага се подразни, но го последва.

Палубата беше осветена от ярки слънчеви лъчи. Във водата не се виждаха нито пемза, нито пепел, които напоследък плуваха в изобилие около кораба. Морето беше черно, вятърът свистеше, а „Харуна“ се движеше със скорост двадесет и осем възела в час.

Небето беше сиво-синьо, но сякаш в дълбочините на тази синева се настояваше една белезникава мътилка.

— Жега — заговори Наката, като примижа с очи. — Слънцето е толкова високо. Нали сега е сутрин?

— По японско време, а ние от четиринадесет часа сме на път към Хаваите…

— Значи вече не се вижда и димът на Япония?

Наката беше сложил ръка на челото си, за да се предпази от яркото слънце и гледаше хоризонта в северозападна посока. Над него висяха сиви облаци. Наката не знаеше къде се намира „Харуна“ и не можеше да определи дали това са облаци, или дим от изригване.

— „Още не е потънал «Тейен»“ — отново каза той с шеговит тон.

— Да беше си починал малко предложи Юкинага. Май нещо не си много в ред…

— И така, край… — Наката се беше облегнал на перилата и гледаше безцелно в небесната синева. — Потъна Японският архипелаг… Да му кажем „БАЙ — БАЙ“… Дай ми цигара!

— Да, край… — Юкинага му протегна кутията с цигари. — Край и на нашата работа…

Наката стискаше между устните си цигарата и гледаше стремително бягащите вълни. Но защо ли не искаше огънче?

— Да, и на работата… — бавно промърмори Юкинага. — Вчера сънувах Онодера. През цялото време имам чувството, че е жив… Ти как мислиш?

Наката не отговори. После неясно промърмори със задавен глас:

— Колко… ужасно съм уморен…

Юкинага внезапно се обърна. Огромното тяло на приятеля му безсилно висеше на перилата. Незапалената цигара беше паднала от устата му и се бе омотала в космите на брадата.

— Слушай, Наката…

Когато изплашеният Юкинага докосна рамото на своя другар тялото се свлече от перилата и шумно рухна върху палубата. Наката хъркаше с разперени ръце. Широко отворената му уста се осветяваше чак до гърлото от силното слънце.

На Онодера му се стори, че извика: „Горещо е! Тук е толкова горещо! Защо не включите климатичната инсталация?… Или по-добре да пием по една студена бира!…“

Той притвори очи и видя малко, кръгло лице на момиче. Нейните големи очи загрижено го гледаха:

— Боли ли те? — попита момичето.

— Не, но ми е много горещо — той едва мърдаше устните си. Пречеха му бинтовете, които покриваха цялото му лице. — Нали скоро ще влезем в субтропика?

— Да — каза момичето и очите й станаха тъжни.

— Свърза ли се с Наката и Юкинага?

— Още не…

— Нищо, може би скоро ще се свържем — каза Онодера. — Все пак ще се срещнем, на Таити. Знаеш ли колко е хубаво там?… Да, там е по-горещо…

Онодера вече не виждаше лицето на момичето. Отново дремеше, но изведнъж почувствува нещо студено на челото си.

— Ох, как ми стана добре… — промърмори той. — Стана по-хладно…

Онодера отново видя лицето й. Огромните й очи бяха пълни със сълзи…

Неочаквано той си спомни: Вулкани… Изригвания… Вертолети… Рейко… Рейко?… Сняг… Земетресения… Разрушаващи се планини… Нажежена пепел… Вулканични бомби… А отгоре тече лава, пурпурночервена тежка лава…

Онодера се сепна и попита:

— Япония потъна ли вече?

— Не зная, но…

— Все едно, ще потъне… — промърмори Онодера. — Или вече е потънала…

Той затвори очи, нещо заседна в гърлото му, бузите му се навлажниха от сълзи…

— Спи… — говореше момичето, докато бършеше сълзите му със студената си ръка. — Ти трябва много да спиш…

— Да, ще спя… — кротко като дете отговори Онодера. — Но ми е много топло. Цялото ми тяло гори… А ти коя си?

— Забрави ли? — тъжно се усмихна тя. — Аз съм твоята жена…

„Жена?“ — мислеше си Онодера. — Странно… Моя жена… Та тя загина… Под вулканичната пепел… Жена…

— Не можеш ли да заспиш?

— Разкажи ми нещичко… — помоли Онодера. — Може и приказка… Някога, отдавна заспивах само с приказки…

— Да ти разкажа… — загрижено поклати глава момичето. — Какво да ти разкажа?

— Каквото и да е, може и нещо тъжно…

— Не зная… — каза момичето, като приседна до него и се стараеше да не го докосва, понеже цялото му тяло беше бинтовано. — Моята баба се е родила на остров Хачиджи, островите Идзу… Тя се омъжила и дошла да живее в Токио… Та така родното ми място по майчина линия е остров Хачиджо. Баба ми беше голям майстор в тъкането. Чувал ли си за Хачиджонските платна? Тя избягала от бащиния си дом с един момък, но през цялото време тъгуваше по Хачиджо. Дори когато умря, погребаха праха й в Хачиджо. Когато бях малка, няколко пъти ходих на гроба й, но това не е интересно…

— Не, не, продължавай… — каза Онодера.

— На остров Хачиджо има една легенда. Приказката за „Танабу“ — страшна и тъжна история… В минали времена на Хачиджо станало земетресение, а след него — цунами. Загинали всички жители… Спасила се само една жена, Танаба. Тя се била вкопчила в едно весло, вълната я понесла към брега, право в една пещера. Това било много отдавна. По времето, когато кораби не са достигали до Хачиджо. Танаба трябвало да живее сама в пещерата на безлюдния остров… Но тази жена тогава била бременна. Тя все пълнеела и пълнеела… Скоро в силни мъки родила дете. А детето било момче… Танаба сама се оправила с раждането, накърмила детето и започнала да го гледа… Аз мисля, че животът й станал по-труден с това дете… Въпреки всичко тя го отгледала… Момчето израснало красив юноша. Една вечер Танаба повикала сина си и му разказала как са загинали всички хора от острова и че се спасила само тя с дете в утробата си. След това казала: „Ние с теб трябва да направим така, че на острова да заживеят хора. Ти ще ми подариш дете, а аз ще ти родя сестра. После вие ще се ожените и ще си народите деца!…“ И наистина тя родила момиче… Синът й се оженил за сестра си и техните потомци се размножили. За тях казват, че са сегашните жители на острова…

Докато я слушаше, Онодера си представяше Танаба.

Остров Хачиджо… Островите Бонин… Студеното и мрачно морско дъно…

— Каква зловеща и страшна история, нали? Когато я чух за първи път, бях много малка и ми стана неприятно… И тъжно… Гробът на Танаба… Да, той беше на остров Хачиджо, край пътя… Беше една купчина камъни, покрити с мъх… Струва ми се, че нямаше никакъв надпис… Слънчевите лъчи галеха камъните… Няма нищо страшно да поседнеш до такъв гроб, дори е приятно… Но в душата… Дълбоко в нея е тъжно… Тъжно… И страшно…

Момичето въздъхна.

— Знаеш ли, още в детството си съм чула тази легенда и дълго време не се сещах за нея. А сега, след това… Изведнъж си я спомних. И до този момент мисля само за Танаба… Поразителна жена… А историята е тъжна, страшна, дори противна… Но сега Танаба отново ми дава сили. Та нали в моите жили тече от тази кръв. Дори всички да загинат и да остана сама, аз ще живея. Ще родя дете, безразлично от кого, и ще го отгледам. И ако това дете бъде момче, а моят мъж изчезне някъде, ще родя от момчето дете…

Онодера я слушаше в просъница. Момичето внимателно се спусна на пода, за да не го събуди. Но изведнъж Онодера отвори очи:

— Колко люлее!

— Да, боли ли те? — изплашено се огледа момичето. — Боли ли?

— Аха, ние сега пресичаме Курошио, на юг от нос Ношима. И затова люлее — промърмори Онодера. — Да, не след дълго са Хавайте, а след това Таити…

— Да — през сълзи каза момичето. — Потърпи, постарай се да заспиш…

За известно време Онодера притихна, но изведнъж много силно и ясно попита:

— Япония потъна ли вече?

— Не зная…

— Погледни в илюминатора. Би трябвало да се вижда.

Момичето отиде до прозореца.

— Вижда ли се Япония?

— Не…

— Нима вече е потънала съвсем? Дори и дим ли не се вижда?

— Нищо не се вижда…

Скоро Онодера се унесе, като дишаше мъчително.

Момичето — Масуко — с бинтованата си дясна китка си бършеше сълзите.

Влакът стремително се носеше на запад, по скованите от ранния студ простори на Сибир. Навън се стелеше глуха, беззвездна нощ.