Потъването на Япония

1

Първата гигантска катастрофа стана на тридесети април в пет часа и единадесет минути сутринта в района Кинки. В този ден за първи път в историята на сеизмичните наблюдения в западната част на Атлантическия океан беше отбелязано нов тип, непознато досега земетресение, което получи названието „земетресение със свръх обширен епицентър“ „Златната неделя“, така се наричат в Япония последните дни на месец април. Хората се стремят към слънцето, към пролетната зеленина, и на големи компании излизат сред природата. Всичко прелива от радост… Това се предава от година на година. Така е било и миналата година. А сега…

Изнурени, измъчени, бледи от страх и глад хора в една безкрайна върволица денем и нощем вървяха по пътищата. Носеха на гърбовете си малки деца, почти бебета, а по-големите водеха за ръка. Влачеха и домашна покъщнина, оскъдна, само това, което са могли да грабнат в бързината. Всички се стремяха към сборните пунктове. Беше забранено да се ползуват собствените автомобили. Бежанците бяха извозвани в строго определен ред с малотонажни кораби, по железопътни линии, с автобуси, товарни автомобили и таксита. Транспортът работеше денонощно, като превозваше народа от сборните пунктове към летищата и пристанищата. А земята се тресеше и тресеше… Ставаха срутвания и пропадания на земните пластове. Булдозери разчистваха пътя. От тридесетмилионното население на шестте префектури на областта Кинки до тридесети април бяха евакуирани по воден и въздушен път в чужбина три и половина милиона души. Почти всички нови летища бяха вече залети с вода и старото „Итами“ героично понесе върху себе си основното натоварване. От земетресението там бяха пострадали много писти и диспечерския радиолокатор, но благодарение на самоотвержената борба всичко беше възстановено до първи април. И летището вече беше в състояние да приема тежките трансконтинентални самолети. „Итами“ успя да събере целия персонал от закритите вече летища на Западна Япония и от трети април да премине на двадесет и четири часов режим на работа. Броят на излитанията и кацанията за ден достигнаха петстотин.

Настъпи объркване и в плана за евакуация по море. Пристанищата едно след друго излизаха от строя. В Осака районите Конохана и Тайсьо се оказаха изцяло под водата. Потъна и пристанището Бентен. Океанските кораби трябваше да хвърлят котва в горните течения на реките Адзи и Шиньодо или в пристанището на град Сакаи. В префектурата Хього оцеля само старото пристанище в Кобе, а край останалите трябваше да се изградят понтони. Особено силно пострадаха пристанищата в префектурите Вакаяма и Мие. Тяхната пропусквателна способност сега бе само една десета от предишната. И въпреки това извозването на бежанците се извършваше денем и нощем, с помощта на десантните кораби на Силите за самоотбрана и на американската армия, на шлеповете и дори на надувните лодки. При това се използуваше цялата брегова линия и устията на множество реки. В крайна сметка само за месец беше евакуирано население, което наброяваше три милиона и двеста хиляди души. Това вече се доближаваше до заплануваната норма. Смяташе се, че за десет месеца районът Кинки ще се справи със своята задача. Но евакуационните работи на спасителния щаб „Кинки“ продължаваха с неотслабващо напрежение, за да може през месец май да се надмине този брой. Освен това същият щаб трябваше да евакуира и част от населението на префектурите Окаяма и Токусима. Като се имаше предвид и намаляването на възможностите за транспортиране по въздуха в периода на дъждовете през юни, както и затрудненията за всякакъв вид транспорт поради тайфуните през август-септември, през останалото време евакуирането трябваше рязко да се засили.

На тринадесети април на разсъмване, както и през останалите дни хората на които беше ред да се евакуират, на тълпи отиваха до летищата и до пристанищата. А тези, чийто ред все още не беше настъпил, спяха тревожен сън, събрали най-необходимото, и бяха готови всеки момент да тръгнат.

Един след друг огромни автобуси и товарни автомобили се приближаваха към Осакското летище. Хората мълчаливо излизаха от тях, също така безмълвно заставаха на дълга опашка за регистриране и изчезваха в зданието на летището. Малките деца спяха на гърбовете на майките си, а по-големите се радваха на предстоящото пътешествие.

Такава атмосфера цареше на пристаните Сума, Микаге и Убодзаки в пристанището Кобе, в устията на реките Йодо, Адзи и в пристанището Сакаи. Бежанците се качваха на японски, американски, английски, гръцки, панамски, шведски кораби… Това бяха не само пътнически и товарни кораби, но сред тях имаше и набързо преустроени шлепове. В контейнеровозите вместо контейнери се товареха капсулни къщи… Използуваха се всички пристанища — и постоянните, и плаващите. Вече готовите да потеглят в открито море кораби надаваха продължителен басов рев и като оставяха дълга пенеста следа след себе си, се насочваха по водния път Кии. Резките сирени на сновящите между тях буксирни катери разкъсваха прохладния утринен въздух.

Минаваше пет часът и десет минути сутринта, когато на летището в Осака от югоизток се появи „Боинг 707“ на авиокомпанията „Сабена“. В същия момент на северозапад излетя и ДУ 8–62 на компанията KLM, а около пистата за излитане чакаше реактивният гигант „Пан Американ“, който трябваше да излети след приземяването на самолета на „Сабена“. Върху пистите за излитане рулираха ДС–8 на „Никко“ и „В–707“ на „Луфтханза“, а по пистите за приемане беше започнало кацането на три самолета едновременно. Беше шумно от многото развълнувани хора.

Самолетът на „Сабена“ безпрепятствено се приземи. През стъклената стена на летището добре се виждаше как той като стрела се понесе по пистата за кацане.

И в този миг хората, които гледаха през стъклото, забелязаха как в тежкото сиво небе избухна нещо ярко. От заливите Сума и Кобе, а също така между Кобе и Осака това избухване се видя много по-ясно. По целия южен хоризонт от изток на запад пробягна огнена дъга. В следващия миг тя се превърна в яркосветеща завеса, която обхвана цялото небе. Последва и второ избухване, трето… На техния фон ясно се очертаха силуетите на планините Конго, Кацураги, Нидзе, както и отдалечените планини на Кюшю, а дори и Шикоку и Авадзи. Тук-там ярката завеса се прорязваше от зелени и виолетови зигзаги.

— Земетресение! — извика някой в чакалнята.

Колебанията от първата, вертикалната вълна вече стихваха, когато отново забумтя и дойде втората, хоризонталната вълна. Струваше им се, че диспечерската кула на летището се люлее върху огромен диск.

Епицентърът на това чудовищно седем бално земетресение, което обхвана Кинки, Шикоку и централната част на Кюшю, се оказа на много места — в залива Исе, в горното течение на река Китаяма, на полуострова в пролива Кии, в залива Тоса, в пролива Бунго, в района Кобаяси на префектурата Миядзаки. В историята на земетресенията такова нещо още не се беше случвало. Отначало специалистите, които обработваха данните от сеизмичните станции, останаха в недоумение: мястото на епицентъра се разпространяваше. По-късно се изясни, че епицентровете на това земетресение се намират на една линия по протежение на шестстотин километра, почти на целия десен отрязък между залива Исе и южната част на Кюшю. Изглежда, че избухването на един от тези епицентрове е послужило като тласък за верижна реакция. Веднага след земетресението в тези райони мина цунами, височината на която достигна няколко десетки метра. Силно пострадаха почти всички крайбрежни градове. Големи бяха и щетите, причинени на изхвърлените на брега кораби. Броят на загиналите и безследно изчезнали хора достигна два милиона. Особено много бяха жертвите сред евакуираните в района на залива Осака, Тоса, и по крайбрежието Миядзаки, тъй като земетресението съвсем неочаквано беше застигнало хората по време на качването им на корабите. Най-страшни разрушения бяха станали по прекия път на цунами. Вълна с четиринадесетметрова височина се сгромоляса върху южния бряг Авадзи, върху град Када, върху Кюшю и град Наруто на Шикоку. След цунами почти нищо не бе оцеляло от Томогашима, Када, Фукура и Наруто. Градовете Вакаяма и Токушима бяха не само наполовина отнесени от цунами, но и наводнени. Морската вода не отстъпваше, стоеше на един метър височина. Трудно беше да се изчислят щетите на пострадалите градове. От транспортната мрежа имаше само останки. В резултат на това земетресение или по-точно на катаклизма на земната кора, почти всички морски пристанища или летища излязоха от строя.

Това необичайно земетресение в Централния тектоничен район беше наблюдавано от начало до край от американската орбитална лаборатория MOS–3. Нейният екипаж се състоеше от четирима души. Тя беше пусната под ъгъл шестдесет градуса спрямо екватора спрямо няколко дни преди земетресението и премина над Японските острови от североизток към югозапад. В плана на работата на лабораторията бе залегнала задачата да се наблюдават измененията на земната кора около Япония. Като премина над Тихия океан, който вече просветляваше, MOS–3 прелетя над Япония на височина сто и двадесет километра и се завъртя по посока на все още скритата в сутрешния сумрак Югоизточна Азия. Двама от членовете на екипажа спяха, а третият, плътно прилепнал до илюминатора, разглеждаше с бинокъл Фуджи, която беше променила очертанията си и все още димеше след последното земетресение и изригването на вулканите от Централната планинска верига, очертана с огнени езици. Когато лабораторията премина над откритото море Еншю, видимостта се влоши. Сутрешните лъчи на слънцето падаха косо към земята в посока на полета. Астронавтът свали бинокъла и включи цветния ноктовизор с телеобектив.

Щом на екрана се появи контрастното цветно изображение, той учудено го гледа около минута, а след това потупа дежурния по рамото.

— Слушай, нещо става в западната част на Япония.

На екрана се появи релефът на местността от залива Исе до южния край на полуостров Кии. Без да става от мястото си, дежурният разшири кръгозора на ноктовизора и едновременно с това натисна превключвателя на камерата на видеомагнетофона.

— Какво става? — със сънен глас попита третият.

— Не разбирам, но има интересни промени — отговори дежурният. — Събуди Пат. Помагайте! Как само се променя цветът на морето!

Пат стана и се зае да регулира контрастността на ноктовизора. На черно-зелената морска повърхност се появиха някакви синьо-зелени петна. Те бързо се преместиха в две посоки — на изток и на запад. Носеха се над открито море покрай Кюшю и достигнаха до нос Мурото, който сега се появи в ъгъла на екрана. Постепенно петната се разпространиха към Тихия океан. След това станаха неясни и там, където избледняваха съвсем, се появиха нови, ярък син цвят.

— Задръжте на шестнадесет милиметра! — дежурният включи автоматичния фотоапарат за непрекъснато снимане. — Снимайте на цветна и черно-бяла лента. Джими, ти работи през илюминатора!

И четиримата се хвърлиха към апаратурата. Автоматичните прибори работеха непрекъснато, но и с тях ставаше нещо странно.

— По дяволите! Какво им е? — изруга Пат, като търпеливо се стараеше нещо да регулира. Стрелките на уредите трескаво трептяха около червеното деление. — Всички са се разбеснели — и гравитометърът, и магнитометърът. Бил, да извикам ли надводната станция?

— Да, „Лафайет“ трябва да бъде някъде под нас. Предупреди я да внимава, ако се доближава до брега.

— А! — възкликна този, който наблюдаваше с бинокъла. — Започва! Япония се разчупва!

Бил се закова до екрана на ноктовизора, а дежурният не снемаше очи от поставените на пода на лабораторията уреди. Пат, който се готвеше да влезе в теле връзка с „Лафайет“, с бинокъл в ръце се отдели от пода и заплува към илюминатора.

Всеки от своето място видя едно и също нещо. Контурите на южната част на остров Шикоку и полуостров Кии ясно изпъкнаха между разкъсаните облаци. Те изведнъж притрепериха и започнаха да се разтварят. Върху яркосинята морска повърхност се появиха бледи петна. Броят им се увеличаваше и те се подреждаха в една линия, която се простираше от изток на запад. По морската повърхност, сякаш от внезапен удар премина малка гънка и в същия момент около няколко от петната бавно започнаха да се издигат тъмни вълни.

— Цунами! — едновременно извикаха двамата астронавти, които провеждаха наблюдението от илюминатора.

— Погледнете! Релефът на южната част на Япония се измени… Или греша? — каза този, който гледаше в телескопичния визьор на автоматичната тридесет и пет милиметрова камера за непрекъснато фотографиране.

— Пат, свържи ме със станцията! — с пресипнал глас каза дежурният, който внимателно следеше главозамайващо бързата промяна на цветосъчетанията на ноктовизора. — Докладвай, че Япония е започнала да потъва.

Действително, цялото южно крило на срива, който започна в района на река Кино-гава, в северната част на полуостров Шима и се простираше през река Йошино към префектурата Ехиме, бавно се преместваше. Устията на двадесетте залети от цунами реки постепенно се разширяваха. Южните краища на остров Шикоку и полуостров Кии, като разклащаха от основите до върха своите планински вериги, започнаха бързо, със скорост метър и половина, дори два метра в час да се преместват в посока към Тихия океан. Остров Хоншю, който не се виждаше от орбиталната лаборатория, „припълзя“ на югоизток. Преместването на неговата южна част по продължение на срива в централния тектоничен район беше толкова стремително, че самото разпукване се виждаше с просто око. При това разкъсване проникваше морска вода и ширината на реките Йошино и Кино-гава все повече и повече се увеличаваше. А по пътя на приплъзващото се на югоизток крило на разчупването с невиждана скорост се извършваше потъване на шелфа. Стотици километри суша потъваха със скорост няколко метра в час. Няколко часа след започване на земетресението изцяло изчезнаха под водата нос Оваса, Кумано и Шинмия. Морето се издигна до подножието на водопада Начи. Нос Мурато и Ашидзури се срутиха и повече от половината изчезнаха под водата. Техните върхове, като се превърнаха в отделни островчета, продължаваха да потъват. Южната част на централния тектоничен район с леко издигнат северозападен край потъваше в морето, като се приплъзваше по континенталния склон.

Преместването на северната и на южната част на централния тектоничен район се разпростираше до централната част на Япония, където бе станало земетресение от средна степен. В десет часа и четиридесет и седем минути сутринта на същия ден бе започнало голямо земетресение в района Токай, което обхвана района от Еншю до река Фуджи. В резултат се образува гигантско пропукване и преместване на пластовете, които започнаха от основата на полуостров Ацуми през северната част на езерото Хаманако до река Фуджи на север. Вертикалното преместване на почвата достигна два метри и четиридесет сантиметра, а хоризонталното — пет метра.

Възникналата в откритото море Еншю цунами, със седемметрова височина на вълните, навлезе в залива Суруга и почти изцяло заличи градовете Нумарадзу и Фуджи. По-нататък се устреми към пропаданията на почвата, които се бяха получили при пресичането на линията на огромното разчупване и линията на преместването на централния тектоничен район, и достигна със своите белопенни зъби до южните покрайнини на град Фуджимия.

И когато морската вода проникна в действуващите кратери, които се бяха образували в подножието на планината Ашитака след изригването на древния Фуджи, станаха няколко малки изригвания. След това, в два часа след обяд, Ашитака избухна и от нейните предишни очертания не остана и следа. Огненият дракон и водната змия се сплетоха в смъртна схватка в средата на остров Хоншю.

2

Началото на земетресението в централния тектоничен район на Западна Япония се усети в Токио като земетресение от средна степен. В щаба на „програма Д“ дотича бледен като платно член от евакуационната комисия:

— Потъва! Потъва Западна Япония! Край! Не успяхме!

— Потъването е започнало не от днес — сухо и спокойно каза Наката. — А отдавна… И има време. Най-малко четири, а може би и пет месеца ще минат, докато Япония напълно изчезне.

— Така ли мислиш? Не зная дали може да ви се вярва. Вие дори не можахте да предскажете такова грандиозно земетресение, като това, което разцепи Япония.

— Ако вие имате предвид това в централния тектоничен район, мога да ви уверя, че ние предупреждавахме за него — Наката стана от стола, без да се обръща към дошлия. — За съжаление малко сгрешихме в изчисленията. Предупреждавахме, че то ще стане след три дни или след седмица, но не успяхме да получим данни непосредствено преди земетресението, защото вече две денонощия се занимаваме с някои участъци от нашата наблюдателна мрежа, които излязоха от строя. И освен това, длъжен съм да ви кажа, че работата на комисията недостатъчно е съгласувана с нашите наблюдения върху земната кора. Вие действувате на принципа: „По-бързо — повече“. Извозвате отвсякъде, откъдето могат да се настанят хора на кораби или самолети…

— И какво от това? Нямаме друг изход…

— Евакуационната комисия би могла да сътрудничи по-тясно с наблюдателния щаб! Създава се впечатлението, че комисията не използува по необходимия начин информацията, която й предоставяме. Настоятелно ви молим да запознаете отговорните членове от евакуационната комисия с нашата характеристика на бедствието.

— С вашата характеристика?! — възкликна с негодувание членът от комисията. — Защо ни е „характеристика“?

— … Да, Наката слуша… Да се пуска това, което сме успели да подготвим… А самолетите за наблюдение излетяха ли? Какво, какво?… Не достигат шамандури за наблюдение?… Нищо, нека всички самолети да излетят! — Наката постави слушалката, разтри с длани очите си и се обърна към члена на комисията. — Да, с нашата характеристика. Аз не мога да намеря друга дума, по-подходяща в случая. Не е необходимо да ви запознаваме с конкретни цифри. От нашата характеристика бихте могли да разберете същността на ставащите явления. Тогава при осъществяване на евакуационния план с успех ще можете да включите всички наши данни, всички предупреждения или накратко казано, цялата наша информация.

— Ясно ми е какво искат учените. Те смятат, че ние трябва да оценим труда им. Но сега не е време да се мисли за това — кипна членът от комисията. — От вас сега се изисква само едно точно прогнозиране.

— Така е, но едва когато имате ясна представа за катаклизма, ще сте в състояние да извлечете практическа полза от нашите прогнози — търпеливо и настойчиво обясни Наката. — Да се предскажат със стопроцентова точност измененията в отделните географски точки е невъзможно! Абсолютно невъзможно! Вие искате такава информация от невежество! Дори не сте се посъветвали с другите членове от комисията!…

— Какво искаш да кажеш? — удиви се членът от комисията. — Ние два пъти се събирахме, за да чуем вашите разяснения.

— Съвсем нормално е. Интересували са ви само изводите, а като е ставало дума за хода на това явление, сте слушали с половин ухо.

— Съвсем не! В комисията има и учени…

— Да, има, и тяхното основно достойнство е в това че те са се научили да мислят „политически“.

— Ти… — лицето на члена на комисията се напрегна и на челото му изпъкна и затрептя вена. — Кой си ти? Защо говориш така?

— Разберете, все едно от това няма да се отървете! Съберете след два дена всички членове на комисията и ще проведем разяснения — Наката продължи да разглежда листата, които бяха постъпили от телекса. — Или по-точно, като се съберем, няма да разясняваме, а ще прочетем специално наставление за господа членовете от комисията по евакуирането. Трябва да бъдат всички… И министрите, и висшите чиновници…

— След два дена?! Ти мислиш, че ние имаме време? — избухна гостът, който беше известен в парламента със своята несговорчивост. — В такъв момент…

— Именно в такъв момент!

Наката посочи на члена на комисията един лист от телекс и каза:

— Прочетете! Средният предполагаем брой на загиналите и безследно изчезналите след страшното земетресение е надминал милион. Ако членовете на комисията разбираха поне малко от характера на станалото явление, би им било ясно каква е същността на нашите прогнози, и на основата на това биха взели правилно решение на място, при което днешният брой на жертвите би се намалил поне със сто-двеста хиляди души.

— Какво искаш да кажеш? — членът на комисията погледна Наката с нескрито раздразнение.

— Вие някога в детството си скачали ли сте на въженце, когато двама въртят, а другите скачат по ред…

— Ти се подиграваш?!

— И не мисля. Ако схванете периодичността на въртенето на въжето, като скачате, няма да го закачите. Тук най-главното е… Но нека да погледнем заедно!

Светна телевизионният екран. Появи се изображението, което се предаваше от компютъра.

— Ще проектираме на големия екран. Моля ви, погледнете! Виждате ли? Този път ще се извърши хоризонтално преместване на североизток на пластовете, които пропаднаха и се изместиха на север. Това ще се отрази и на степта Ишикари в Хокайдо. Източната половина на района между крайбрежието Санрику и северния планински край ще започне да се приплъзва по Тихоокеанския континентален склон, докато крайбрежието на Японско море е относително спокойно и безопасно. Само в определен момент ще се наложи да се прекрати евакуацията в пристанищата Сендай и Сапоро, които в момента работят с пълен ход и ще трябва веднага да се изведат хората от този район. Имате на разположение не повече от пет дни.

— Това точно ли е? Сутрешното земетресение стана три дни по-рано, отколкото прогнозирахте…

— Този път степента на точност е много по-висока. До започването на явлението има още една седмица плюс-минус двадесет и четири часа. След земетресението в централния тектоничен район точността на прогнозирането силно се увеличи. Това е присъщо за подобен род явления. Но да продължим по-нататък. Увеличава се опасността от вулканично изригване в системата на вулканите Норикура в централна Япония. В продължение на двадесет часа ще стане голямо изригване, което ще бъде предизвикано от сутрешното земетресение…

— А не трябва ли да се състави план „къде, кога и какво ще се случи“? — попита членът на комисията, свивайки устни. — Тогава бихме могли да съставим план за евакуация с минимални загуби. Обзавели сме ви с компютри, а не можете да направите такава дреболия?

— Вашите думи за сетен път показват, че нищо не разбирате — студено каза Наката. — Чували ли ли сте за играта „куп шахматни фигури“? Трябва да се изважда по една фигура от купа, но така, че той да не се разрушава. Вие как мислите, ще може ли компютърът да предскаже от коя фигура ще започне срутването и колко фигури ще могат да се извадят до следващото срутване? Вие смятате, че компютърът ще бъде в състояние да изчисли този процес в детайли. Нашата наблюдателна мрежа представлява бълха върху тялото на кит. Но едно може да се каже със сигурност. Ако срутването не стане в този момент, когато се изважда поредната фигура от купа, при преместването на следващата фигура вероятността за срутване се увеличава. Или ако се извърши срутване, то до следващото ще има известен период на относителна стабилност… И това е всичко. При разработването на плана за евакуацията всичко трябва да се разбере и отчете.

— Ти предлагаш да се измени нашият план за транспортиране и евакуиране? Няма време.

— Има време. Такъв начин изглежда много заобиколен, но в процеса на работата той ще се окаже най-кратък. Моля ви само за два дни, повече не е необходимо. Ще съумеете ли да склоните и другите членове от комисията?

— Изпратете на комисията вашето „особено мнение“ — каза гостът, като обърна гръб на Наката. — С прилагане на необходимата документация.

— За това действително няма време! — отряза Наката. — Ние тук работим по осемнадесет часа в денонощие. Погледнете материалите, които са в секретариата на вашата комисия.

Членът на комисията злобно погледна Наката, който, без да му обръща внимание, се зае с работата си и излезе, като тръшна вратата след себе си.

— Разсърдихте го — каза телепистът, чукайки по клавишите на телекса и кимна с глава към вратата. — Важна фигура от опозиционната партия. Може да се получи обратен ефект.

— Нека злобее. Нищожество — спокойно отговори Наката и натисна копчето на магнетофона, откъдето изскочи касета. — Приложи я към секретния доклад до председателя на комисията. Нека изслуша нашия разговор. Няма ли съобщение от Р–6 и Р–7?

— Има само от Р–7 — отзова се сътрудникът от ъгъла на стаята.

— Когато се свържете с Р–6, повикайте Катаока. А какво става е Р–7? Ще могат ли да предадат изображение?

— Изглежда, че имат спънки с ретранслационния вертолет. По CBS чрез спътник ще започне предаване с двучасово закъснение. Сега на мястото на събитията на вертолет се намира Ню-йоркският телевизионен коментатор Хоркинз. И нашата програма „Ен-Ейч-Кей“ ще предава. Да гледаме ли?

— Казваш, с два часа закъснение? А в Америка сега е златно време за гледане на телевизия — Наката смръщи вежди, отпи от изстиналото кафе и си погледна часовника. — А в Западна Европа е нощ. Хвърлили са толкова пари напразно…

— Стотици милиони ще гледат — каза телепистът, като запали цигара. — Спектакълът на века… За тях… А за нас е въпрос на живот и смърт.

— Ами… — закърши пръсти Наката. — Когато при нас беше тихо и спокойно, ние също с любопитство гледахме настрани… Дай да си дръпна! — Наката протегна ръка и като взе цигарата от телеписта, стана.

— Веднага включете всички данни от наблюдателните пунктове в компютъра. Ако се свържете с Катаока, не прекъсвайте връзката, докато не се върна. Аз ще си взема един душ, за да се поразсъня.

Телепистът, на когото Наката грабна цигарата, го изпрати с поглед.

— За него говорят, че е много способен, но на външен вид съвсем не ми прилича на учен.

— Да, казват, че в студентските си години бил шампион по ръгби — обади се някой от ъгъла на стаята. — От него би излязъл добър детектив, разнищва всяко нещо…

Започнаха да постъпват данни от наблюдателните пунктове. В стаята шумът се усилваше. Стана земетресение от трета степен, но на такава дреболия никой не обръщаше внимание. Пукнатината, която се беше образувала в стената по време на голямото земетресение сега все повече се разширяваше.

Сред досадния писък на радиосигналите се чу зумерът за спешно повикване. Този гръмък звук сега се оказа необикновено тих. Върху цветната светеща карта на Япония се очертаваха три яркочервени точки на север от централния район…

— И Мацумото… Взрив на върха Норикура. Започна изригването по върховете Яке-гатаке, Футо-гатаке… — каза радистът, като приемаше спешното съобщение. — Седем часът и четиридесет и пет минути… От Нагано… Взрив в района на планината Такацума… От западния склон започна да избива пара… Осем часът и три минути…

— Планината Такацума ли? — в пълно недоумение попита Юкинага.

— Неочаквано бързо… — дочу възклицанието му влезлият отново в стаята Наката и погледна към картата. — Естествено ние знаехме, че там все някога ще започне нещо, но… двете страни на голямото разпукване по реката Итон… Преместването в хоризонтална посока достигна почти двадесет метра… Населението там вече е евакуирано…

— Но — с пресипнал глас поде Юкинага, като гледаше разсеяно червените огънчета върху картата — това може да повлече след себе си…

Отново избръмча зумерът. На картата в североизточната част на Япония светнаха две червени точки.

— От Мориока съобщават… Започнало е изригване на планината Ивате… И на прохода Кома-гатаке… — тихо съобщи радистът.

Юкинага сякаш не чуваше. Той стоеше като застинал пред екрана.

Картата на Японските острови, цветна, светеща, с неясните си очертания му приличаше на дракон. Върху хребета на централната планинска верига сякаш пулсираха огнища на злокачествен тумор. Това бяха яркочервени петна, които предупреждаваха за опасност от изригване и изменения в земната кора. Бреговата линия съвсем беше променила очертанията си. Над синевата по всички пукнатини пробягваха светлочервени линии, които се простираха по Централния тектоничен район — от полуостров Кии през остров Шикоку. Набъбваше червената линия на великия разлом. На островите, разположени на югозапад, на Кюшю, в централната част, на Хокайдо, в Централната планинска област. В планинската област на Канто като капки кръв трептяха алени точки. И в южния край на Канто над почти напълно изчезналите под водата острови Идзу не изгасваха кървавите точки на изригващите вулкани.

Драконът боледуваше.

Неговата глава, шия, гръд, лапи се разяждаха от смъртоносна болест. А вътрешността му гореше от нетърпима горещина. Той се задъхваше, кръвта му изтичаше. Гърчеше се от болки. Неговото гигантско тяло, дълго две хиляди километра и с площ триста и седемдесет хиляди квадратни километра, се гърчеше, агонизираше и краят не беше далече. А от морето, носена от сини вълни, се надигаше студената смърт…

Но очите на Юкината вече не виждаха дракона. Неговият поглед се спря на една червена точка, която трептеше на север от Централния район, а мислите му бяха съвсем далече…

3

Онодера бе очевидец на първия взрив на върха Такацума, който се намира малко на север от планината Тогакуши, на границата между провинциите Нагано и Ниигата.

От вертолета на Силите за самоотбрана, с който пътуваше, забелязаха върху платото Тенгу, на север от върха Норикума в Северните Японски Алпи, няколко човека, които стояха до една хижа и енергично махаха с ръце.

Вертолетът кацна. Какво бе удивлението на екипажа, когато установи, че това бе отряд алпинисти, млади хора студенти, служещи, имаше и няколко момичета. Евакуацията на населението от района беше прекратена. Преди да се евакуират младите хора поискали да се простят с Японските Алпи… Те бяха на възраст около двадесет и три — двадесет и четири години…

Едно от момичетата бе заболяло от бронхопневмония, а две от момчетата имаха счупване на крайниците при падане.

— Защо да не можем да кажем последно „сбогом“ на тези прекрасни Японски Алпи, щом като всеки миг могат да изчезнат завинаги? И изобщо, ние сме готови да умрем тук, в планините… Затова в същност дойдохме… — каза един от младежите.

Лекомислието на техния преход в клокочещата планина, където вече бяха загубили двама души, обезоръжаваше Онодера. Той имаше усещането, че всичко в него бе опустошено. Станал бе съвсем друг. Душата и тялото му сякаш бяха покрити с дебела като на слон кожа. „Превръщам се в противно, безчувствено животно“, помисли за себе си той с известна доза съжаление. Или беше твърде преуморен… Като че ли изведнъж беше ужасно остарял… И отгоре на това…

С чувство на жестокост, сякаш се давеше човек, обърнат с главата надолу във водата, той не позволяваше думата „Рейко“ да изплува в съзнанието му. Струваше му се, че ако не потиска чувствата си като пресметлив, хладнокръвен убиец, тази дума ще се нахвърли върху него, изплувала от дъното на съзнанието му със стремителността на подводница. Тогава загрубялата твърда кора на опустошеното му сърце ще се разчупи и цялата му болка ще изригне като огнена лава и той отново ще изпадне в треска, ще започне да се мята по земята и да раздира гърдите си.

В деня, в който чу гласа на Рейко по телефона, когато то тя позвъни от магистралата Манадзуру, Онодера като безумен изскочи на улицата. Искаше му се да бяга… да бяга… по-бързо!… Но къде, нима бе възможно да се дотича от Токио до Идзу?… А за какъвто и да е транспорт не можеше да става и дума.

Той отиде в Итигая, където крещейки, искаше веднага да го качат на вертолет. Сби се с двама офицери, които се опитаха да го усмирят… Вързаха го, но той се развърза и отново избяга на улицата… Какво беше станало след това, вече не си спомняше. Дойде на себе си едва когато беше вече в бронираната амфибия на Силите за самоотбрана, която преминаваше през река Сакава. Но след Одавара преминаването беше забранено дори и за транспорта на Силите за самоотбрана.

По-късно изведнъж се видя да рови пепелта, смесена с пемза и вулканични бомби край пътя пред град Одавара, който се беше превърнал в сива пустиня. Лежеше върху този слой пепел и ридаеше без сълзи. И кой знае защо, беше облечен в изпокъсана военна униформа на майор от армията на Силите за самоотбрана. Каската му лежеше на една страна, бузата му беше разсечена, пръстите на дясната ръка — изподрани и в кръв, на лявата му китка имаше също драскотина. Само панталоните и обувките бяха негови.

Бе се озовал там на следващия ден след голямото изригване, за което разбра много по-късно. Над Фуджи все още светлееше зарево. Планината продължаваше да изригва черен дим, а наоколо се сипеше пепел. От Одавара се виждаше как по склона Хаконе се виеше поток от пурпурночерна лава. Духаше силен парещ вятър. След като бе дошъл на себе си, неведнъж го обземаше безумното желание да се хвърли в тази нажежена, смесена с пепел вихрушка. Искаше му се да вика, да рови и да разхвърля на всички страни тази пепел… Нали там някъде под дебелата сива пелена може би лежеше Рейко…

После се върна в щаба и без да слуша увещанията на Наката и Юкинага, отиде при началниците и поиска да го включат в спасителния отряд.

Отначало Д–2 се беше настанил в щаба на дванадесета дивизия в Сомахара, провинция Гума, но когато стана опасно да се стои там, се премести в тридесети пехотен полк в Шибата, провинция Ниигата. Онодера пристигна в Шибата и веднага се насочи към втори полк в Ечиго-Такада. Тук той помагаше да се евакуира населението от пострадалите райони в Мацумото и Нагано, като се стремеше да бъде в най-опасните участъци. Работеше заедно със спасителите от сто и седми инженерен полк, като извозваше хората, останали в подножието на Асама и Ебош, които бяха откъснати от света от непрекъснатите изригвания и срутвания. Не почиваше и почти не спеше. Когато му говореха, че трябва да си отдъхне, просто не разбираше за какво става дума. Понякога, без сам да съзнава заспиваше в някоя палатка или зад кормилото на камиона, или в полуразрушена колиба. Така измина месец и той не би могъл да си го възстанови последователно в паметта. Смътно си спомняше как е карал камиони или фургони над пропастите между разрушаващите се скали, как е поставял в пукнатините им динамит или с плачещи деца на ръце е прегазвал бурен поток… И през цялото време усещаше режещия пронизващ вятър в изпепелената пустиня на душата си. А когато върху вълните на този вятър изплуваше познатото име, той инстинктивно, с ръката на професионален убиец го потопяваше в студената бездна. И така без край…

„Какво става с мен?“ — мислеше си понякога. Да, той беше полумъртъв, дори не наполовина, а съвсем — нали душата му беше умряла. Просто налагаше на тялото си да дочака този момент, когато ще настъпи естественият край на това монотонно и тъжно еднообразие, което се наричаше живот. И тогава той целият ще се потопи в тъмната студена вода така, както и името, което стотици пъти убиваше и потопяваше в нея, и ще престане да разбира каквото и да било… И всичко ще изчезне…

— Томита-сан! — Онодера бавно отиде до вертолета сякаш работата му бе съвсем обикновена, делнична. — Колко човека ще можем да вземем на борда?

— Двама — извика пилотът. — Разполагаме с шест места, но сам знаеш, че вътре има апаратура. А да я сваляме, нямаме време.

Онодера поклати глава.

— Постарай се да вземеш четирима — ранените и болните.

— Ти как си го представяш? — махна с ръка пилотът. — Къде ще ги настаня?

— Аз ще остана — каза Онодера. — Един ще седне до теб, а другите трима ги настани някак си отзад. Слушай, не е ли добре за другите глупаци да извикаме транспортен вертолет от Мазумото, от тринадесети полк?

— В учебния отряд на Мацумото има само два вертолета, по-малки от нашия… Впрочем, почакай тук, на летището в Мацумото има още един, по-голям. Той вчера принудително кацна там. Ако са поправили двигателя му…

— Би могъл да вземе петнадесет души — Онодера погледна часовника си. — Опитай да се свържеш. Сега е седем часът и шестнадесет минути. Помоли да дойдат тук, преди пилотът да е започнал работния си ден.

— Не знам… Всичко зависи от горивото, а в Мацумото няма много. Освен ако снабдителите са направили нещо…

— А ти измисли нещо. Кажи, че тук има жени и деца, а сред тях и деца на офицери…

— Ще опитам. Ами ако не стане?

— Тогава ще поведа тези глупаци надолу. Ще се опитам да стигнем до Отари. Мисля, че на север от Отари разпукванията не са толкова страшни. Ако вървим по левия бряг, смятам, че бихме могли да стигнем до шосето за Мацумото.

— Трябва да побързате — Сержант Томита протегна на Онодера портативната си радиостанция и погледна през ветробрана към небето. — Времето отново ще се промени. Предупреждават, че са възможни силни ветрове.

Като се наежи от вихъра под винта, Онодера се отдалечи от вертолета. Младежите по посрещнаха.

— Надявам се, че се пошегувахте? — загрижено каза дългокосото момче с очилата. — Нали няма да излетите без нас?

— Невъзможно е да се натоварят всички, сами трябва да го разберете… — отговори Онодера, като проверяваше захранването на радиостанцията. — Ще вземат само ранените и болните. Те са четирима, нали?

— А още една жена не може ли?… — с умоляващ глас помоли грамадното момче със съвсем детско лице. — Тя е много отслабнала, моля ви, вземете я!

— Няма къде. Дори и аз да остана, може да вземат трима…

— А какво ще стане с нас?

— Ще чакаме. Ако ни провърви, след тридесет минути ще дойдат да ни приберат и нас — Онодера извика пилота, като натискаше копчето на радиостанцията. — Сержант Помита, свърза ли се с Мацумото?

— Връзката е слаба — гласът на пилота се чуваше на пресекулки — Ще опитам още веднъж, като се издигна нагоре…

— Тази радиостанция също не е в ред… — Онодера смръщи вежди. — Чува ли се? Приемам…

— Не-не… Пре…

Онодера вдигна рамене и тръгна към планинската хижа. Но преди да я достигне, планината страшно забуча и земята се затресе. Над билото на планината Коренге бавно и плавно като в забавена снимка снегът се повдигна и пак се спусна. В ясното леко ветровито небе се появи някакво бяло облаче, което се понесе на юг.

— По-бързо! — извика Онодера.

В полутъмната хижа видя няколко души. Миришеше на пот, немити тела и кръв. Момичето, което имаше бронхопневмония, беше в безсъзнание, с висока температура. Онодера извади от висящата на рамото му походна аптечка спринцовка и бързо й сложи антибиотик и витамини, след което прегледа измръзналото момче. То също беше в много тежко състояние и Онодера му сложи инжекция. Как да им помогне, когато самият той бе дилетант… Едно от момчетата като че ли имаше счупване в ключицата, ребрата и подбедрието, а другото — на краката. Заедно с младежите приготвиха от палатката нещо подобно на носилка. Когато бяха готови за пренасянето на болните към вертолета, Онодера забеляза в ъгъла на хижата момиче, което спеше опряло лице в стената. Той кимна към нея и попита с очи момчето, което стоеше зад него.

— По-добре да не я будим — каза онзи, като сви вежди. — Не е на себе си, нещо като шок…

Без да придава значение на думите му, Онодера се приближи до момичето и постави ръка на слабичкото му рамо. Косите и дрехите й бяха мръсни, но модният костюм още биеше на очи. „С такъв костюм не се лази по планините, а се върви по подиум — помисли си той. — И такова момиче е тръгнало на алпийски поход!“ Полулегнало, облегнато до стената, то плачеше. Понякога шумно изхлипваше, въздъхваше и потреперваше с цялото си тяло.

— Не, не искам! — извика тя и се сви на топка, след като почувствува, че Онодера я докосна по рамото. — … Не мога повече да вървя… Оставете ме!… Майчице!… Помогни ми…

Тя изхлипа и Онодера лекичко я щипна по бузите.

— По-весело, скоро ще пристигне вертолет и ще ни спаси. А сега помогни да пренесем болните и ранените.

Момичето учудено го погледна. Имаше вид на малко, наплашено зверче. Онодера почувствува, че нещо проблесна в дъното на паметта му. Но не се замисли за това, а се обърна и с бързи крачки напусна хижата, за да ръководи извозването на болните.

Вятърът се усилваше, облаците се носеха бързо високо в небето, но денят беше невероятно ясен. През воя на вятъра и шума на винта Онодера дочу вик. С крайчеца на очите си видя как от хижата изтича дребничка фигурка и като се препъваше, се насочи към тях. Момчетата носеха носилките.

— Замръзналия пренесете зад задните седалки! — заповяда Онодера. — Покрийте с одеяла апаратурата, а него сложете отгоре и го вържете с ремъци. Болното момиче поставете в спален чувал на задната седалка. Момчето със счупените ръце до нея, а момчето със счупения крак — до пилота. Бързо! — после Онодера потупа пилота по рамото и извика:

— Свърза ли се?

— Обясних всичко, но отговор нямам — каза пилотът. — Поправили са двигателя. Пилотът на този вертолет е мой състудент и съселянин, сержант от авиационната служба, Ямачети. Мисля, че ще успее да убеди началството.

— Ти каза ли му за какво става дума?

— Само това липсваше. Казах, че са местни жители, откъснати от другите поради срутване, и не могат да се измъкнат.

Като кимна на пилота, Онодера затръшна вратата. Зад гърба си чу вик, почти писък. В него имаше нещо познато и той неволно се обърна.

Ярката жълто-червена — синьо-зелена фигурка, като се клатушкаше, го приближи.

— Онода… сан…

Онодера се вгледа в момичето. Люлеещият се като леко облаче спомен все не приемаше ясни очертания. Това малко и смешно личице, цялото изпоцапано с грим, се разливаше, сякаш не беше във фокус.

— Онода-сан… Вие сте Онода-сан… — говореше момичето, като ги приближи.

— Не, Онодера — каза той, като гледаше момичето с все по-нарастващо изумление. — Как се озовахте тук?

Мако… Може би нейното пълно име беше Масуко. Това бе момичето, хостеса в бара на Гиндза. Тя изобщо не беше се променила от момента, в който я беше видял в бара на ресторанта. Миниатюрна, Мако и тогава му се видя много млада, а сега й даваше седемнадесет-осемнадесет и по-малко, съвсем момиченце. Мако се хвърли на гърдите му и зарева истерично.

— Страх ме е, Онода-сан!… Мако се умори, не може да върви… Тя се бои… Благодаря ви, че дойдохте да ме спасите… Аз си мислех, че вече е настъпил краят… Толкова е студено, страшно…

„Кога ли най-после това момиче ще запомни името ми?“ — разсеяно си мислеше Онодера и я успокояваше като малко дете.

— Не трябва да се плаче — говореше той и чувствуваше, че съвсем не му подхожда ролята на утешител. Особено сега! И той се опитваше да отстрани момичето от себе си: — Стига, стига… разбрах… Всичко вече е наред. Ела да се отдръпнем. Вертолетът трябва да излети…

— И няма ли да ме вземе? — Масуко изплашено повдигна лицето си към Онодера. — Не искам да оставам на тази страшна планина. Не мога да направя нито крачка Ще ме качите ли във вертолета?

— Не — каза той и като отстрани момичето, се обърна към вертолета. — С него ще отлетят само болните и ранените.

— Но нали може да вземе още един човек. Моля ви! Много ви моля! Навярно вие тук сте най-главният!

— Не може… — поклати глава Онодера и махна с ръка. — Скоро ще пристигне спасителният…

Масуко сякаш не чу последните му думи. Тя се изплъзна от ръцете му и с истеричен вик се втурна към вертолета, чиято перка се въртеше все по-бързо и по-бързо.

— Стойте!… Моля ви!… Вземете ме!…

Онодера инстинктивно дръпна Масуко за яката на горната й дреха. Лека като перце, тя отлетя настрани и падна върху засипаната със сняг скала.

Без да й обръща внимание, Онодера даде сигнал за излитане. Ските на вертолета се отделиха от земята. Машината набра височина, зави и започна да се отдалечава. Когато шумът стихна, Онодера опита да се свърже с отдалечаващия се вертолет. Връзката беше лоша както преди, но той разбра, че още няма отговор от Мацумото. Изключи радиостанцията и погледна към момичето, което продължаваше да лежи на земята, истерично да ридае и да се гърчи с цялото си тяло.

— Кой от вас й е приятел или познат? — попита останалите.

Те се спогледаха.

— Няма такива — каза късо подстриган момък с мустаци. Онодера го погледна с недоумение.

— Единия сега го отнесе вертолетът, а другият умря…

Онодера закачи радиостанцията на рамото си, приближи се до Масуко и я повдигна.

— Да отидем в хижата — каза той.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — Онодера погледна часовника си. Беше седем часът и тридесет и пет минути.

— Колко?

— Не зная. Може би сте разбрали, че днес сутринта в Кенсай имаше много силно земетресение и страшна цунами. Загинаха стотици хиляди хора. От самолетите са останали само отломки. Хиляди тона гориво отидоха в морето, а то и без това не достигаше, дори съветските и американските кораби изпитват затруднения с горивото… Дали ще дойде вертолет да ни вземе, или не — шансът е петдесет процента.

— А какво ще стане, ако не дойде?

— Не зная — Онодера отвори вратата, огледа планинската верига. — Добре ще бъде, ако дойде преди да се е усилил вятърът… Четиримата ги спасихме. Като видя как гледа цигарата му, Онодера извади неразпечатан пакет и го подаде на момчето с очилата.

— Дайте ми картата — помоли той. — В краен случай ще се опитаме да слезем надолу…

— По склоновете има срутвания.

Забръмча радиостанцията, едва доловимо се разнесе гласът на сержант Томида.

— Хакуба слуша, говори Онодера… — Той постави слушалките. — Хенри Оушен, слушам ви… Томида-сан, чувате ли ме?

Връзката се нарушаваше. Онодера пита много пъти, докато най-накрая намръщените му вежди се отпуснаха.

— Можете да се радвате. След тридесет минути ще излети вертолет от Мацумото — съобщи той, като прекъсна връзката.

Младежите радостно зашумяха, но той ги спря с вдигане на ръка.

— Вертолетът първо ще отиде в Нагано, а после ще дойде тук. Тринадесетместен е и ще вземе всички.

— А колко ще чакаме?

— Той лети със скорост двеста километра… За двадесет минути ще отиде в Нагано, но не зная колко ще го задържат там. Мисля, че след час, час и половина ще бъде при нас.

Изведнъж земята отново забуча. Хижата така се залюля, сякаш всеки момент щеше да се разруши. Отнякъде се разнесе приглушен грохот. Всички скочиха. Отново запищя радиостанцията. Онодера я вдигна от пода, но трусът го отхвърли настрани, при което той полетя към момчето, стоящо до него и изпусна радиостанцията. Докато все още я държеше, въпреки прашенето се долови отчетлив глас:

— Тревога… Тревога… Опасност от изригване на Норикура. Веднага да се пристъпи към евакуация…

Всички със затаен дъх слушаха радиостанцията. Онодера бавно я повдигна, то тя вече мълчеше. Разнесе се трясък, който заглуши силния грохот. Хижата отново се затресе.

— Изригване! — извика някой с пресипнал глас.

— Край!

— Не! — каза Онодера, като повдигна глава. — Норикура е някъде на юг, далече от тук…

— Какво говорите! Не далече, а тук над нас също има връх Норикура!

Наистина — помисли си Онодера. — Широкоизвестният връх Норикура, красотата на Северните Алпи, където е разположена лабораторията за космическо излъчване, станцията за наблюдение на слънчевата корона и обсерваторията на Киотския университет се намира далече на юг, на запад от Кисодани. Там, до самия връх се движи автобус. Но има и друг връх Норикура — точно зад тях, на североизток от веригата Татеяма и върха Хакуба. Той се издига точно над хижата Цуга на височина две хиляди четиристотин тридесет и шест метра. Някога това е било вулкан и неговата лава е образувала сред планинската верига затвореното езеро Хакуба-Оике. На кой от двата Норикура е обявена тревога? Изведнъж Онодера започна да нервничи, нещо, което напоследък не му се бе случвало и като си поглеждаше часовника, започна търпеливо да върти радиостанцията.

Беше седем часът и четиридесет минути.

Разнесе се продължителен, сякаш идващ от самата утроба на земята, грохот. Хижата се затресе. Едно от момчетата изскочи навън.

— Какво има? Какъв е този шум? — гневно извика някой.

— Вода! — разнесе се вопъл. — Отгоре пада вода!

— Отприщило се е езерото Хакуба-Оике — тихо промълви високо момче, което, изглежда, беше водачът на отряда, или по-вероятно беше станал такъв по силата на обстоятелствата. — Изригване…

— Ако ни залее водата, какво ще правим? — извика някой. — Да бягаме! Към хижата Сейджьо!

— Почакайте! — Онодера тръгна към изхода. — Какво става там с водата?

— Нищо страшно — каза момчето, което се върна, дишайки тежко. — Пада по посока на езерото Цуга.

Онодера погледна навън. Той видя, че бягащата по склона вода бе неочаквано близко. Разпенен, потокът тласкаше камъни и скали и с грохот се спускаше в дефилето. Из околните планини се разнесе мощно ехо. Шумът от потока постепенно стихна, но взривовете и бученето, които се носеха от покритата с облаци верига, не преставаха.

— Тук е опасно да се остава… Вие как мислите? — с леко пресипнал глас попита водачът, като гледаше как намалява потокът.

— Няма ли начин да помолим вертолетът да дойде първо при нас, а не в Нагано?

— Не — поклати глава Онодера и запали нова цигара. — Радиостанцията не работи…

— Не можем ли да я поправим?

— Има ли някой, който да разбира от радиоапаратура? — попита Онодера, като огледа всички.

Отговор не последва.

— Значи нямаме връзка — каза водачът. — Нима ще трябва да чакаме тук, на това опасно място час и половина?

Онодера изхаби няколко клечки кибрит, тъй като не му гореше цигарата. Вятърът беше силен, но и ръцете му трепереха. Машинално погледна към часовника — седем часът и четиридесет и пет минути. Колебаеше са какво да предприеме. Земята продължаваше да бучи, но дали това беше признак за предстоящо изригване? Струваше му се, че неотдавнашното земетресение беше следствие от срутване. Трясък и грохот, сякаш под земята стреляха с оръдия, се чуваха и тогава, когато се образуваха пукнатини и срутвания. Скрит под рамката на вратата, Онодера все още стоеше с цигара в ръка и гледаше към билото на планината. Ако имаше възможност да се изкачи до върха й, по температурата на почвата и изхвърлянето на парата можеше да установи степента на активност на върховете Норикура или Шьоренге. Но за това нямаше време. А и върхът се закриваше от плуващите на север оловносиви облаци, които доста бързо се спускаха над платото Тенгу. Синева на небето не се забелязваше. Тя се беше отдалечила на юг към Мацумо-тодайра. Вятърът се усилваше и духаше главно от север. Заедно със свистенето се носеха и кълба от смесен с пясък сняг. Хлопаха врати и прозорци. Стените на хижата скърцаха така, сякаш се стараеха да запълнят затишието между трусовете.

Изведнъж Онодера хвърли на пода недопушената си цигара, стъпка я и погледна към небето. Няколко пъти шумно вдъхна, след което се обърна, извика момчето, което не пушеше, и го изтика навън срещу вятъра.

— Не си настинал, нали? — попита той. — Усещаш ли някаква миризма?

— Не… — започна момчето, но изведнъж ноздрите на кръглото му лице се размърдаха. — Мирише на сяра…

Онодера се върна в хижата, грабна радиостанцията и бодро извика:

— Да излизаме! Ще заобиколим Акацуру от север и ще се спуснем в Отари. Ако не са се образували нови пукнатини при сегашното земетресение, ще се справим.

— Има ли пътека? — попита някой, с глас, който издаваше видимо безпокойство.

— Не зная точно. Картата ще покаже. Смятам, че така е по-добре, отколкото да се движим през планинската верига срещу вятъра или през снега към горещите извори Ренге.

С тези думи Онодера излезе от хижата и като повървя малко, нарисува с крак голяма стрелка, а до нея написа „в Отари“. Дано вятърът не засипе всичко до пристигането на вертолета. Разбира се, ако въобще долети вертолет в такова време.

Онодера се приближи до Масуко и я хвана под ръка. Момичето едва се държеше на крака.

— Не… Не мога да вървя повече — изхлипа тя. — Студено ми е… Умирам… Няма ли да пристигне вертолет?

— Съвземи се, трябва да тръгваме — каза й той. — Ако не можеш да вървиш, ще те нося.

През снега и гъстите облаци те пресякоха платото Тенгу и започнаха да се спускат по източния склон. Все по-силно се усещаше миризмата на сяра.

— Старши… — с известно безпокойство се обърна към Онодера едно от момчетата. — Нещо много мирише! Да се надяваме, че планината Акакура не се готви да изригне?

Онодера, който беше съсредоточил изцяло вниманието си върху пътя, почувствува как отново го обзема съмнение. „Може би недалече от тук — мислеше си той — е започнало отделянето на пара. А може би е някъде на върха и миризмата се носи от вятъра? Но сега вятърът духа от юг и с такава сила, че би разсеял всякаква миризма.“

Когато Онодера реши да се спусне по североизточния склон, той разчиташе, че дори и да изригне Норикура, вятърът ще отнесе пепелта и вулканичните бомби на юг и югозапад. Тук лавата има андезитов състав, висока киселинност и вискозитет, така че няма да потече право в долината, както базалтовата. Разбира се, най-опасно е изригването на склона, където няма кратер, но това е почти изключено. Освен това веригата Фабуки в известна степен прегражда пътя на вятъра. И все пак защо така силно мирише на сяра в дефилето?

Направи му впечатление, че миризмата се усилва в тези моменти, когато вятърът променя посоката си и започва да духа отдолу, от дефилето в източна посока. Краката му спряха сами и той се загледа в далечината.

В дефилето река Итои беше покрита от тъмен облак и върха Тагакуши на срещуположния бряг съвсем не се виждаше. „Не може да бъде — помисли си той и почувствува нещо студено под лъжичката. — Тази миризма…“

Когато спря, Масуко, която държеше под ръка, докато вървеше, се свлече като чувал в краката му. По лицето й нямаше никаква червенина, дори устните й бяха побелели. Тя все още прохлипваше, но сълзи в очите й нямаше.

— Не мога повече… — пресипнало каза тя. — Оставете ме, вървете.

Когато Онодера вдигна момичето, ръката му докосна бузата й и той усети силна горещина. Тогава свали от гърба си радиостанцията, взе от момчетата брезентовото въже и завърза Масуко като бебе на гърба си.

— Да побързаме! — извика той, като се обърна към другите. — Бъдете много внимателни!

— Старши, да оставим ли радиостанцията? — извика някой след него.

Онодера дори не се обърна. Той махна с ръка на водача на групата, който вървеше напред. Въпреки че Масуко беше много мъничка, тежеше около тридесет и седем-осем килограма, той чувствуваше тежестта й, защото вървеше с отпуснати мускули, а и през якето си усещаше парещото й тяло.

Те повървяха така няколко минути и изведнъж почувствуваха, че лека въздушна вълна ги удари отпред. Спряха. Отдолу се разнесе тревожно бучене, а миришещата на сяра мъгла се разлюля. За секунда всичко утихна и изведнъж екна такъв грохот, сякаш стотици оръдия дадоха едновременно залп. Почвата под краката им се издигна. Растенията се залюляха, скалите притрепериха, посипаха се пясък, сняг и камъни.

— Старши! — дочу се изплашен вик зад гърба на Онодера. — Ето там!… Напред… Зад облака… огън! Погледнете!…

В дълбочината на станалата вече тъмносива мъгла като алено петно прозираше пламък. Разнесе се грохот. Появи се още едно алено петно, малко по-ниско от първото. Небето, което до този момент беше светло, започна да потъмнява, сякаш някой го заливаше с туш. Камъните, които се сипеха наоколо, не бяха обикновени, от срутване, а нажежени ръждивочервени продукти от вулканично изригване…

„Ето какво било…“ — помисли си Онодера, като скърцаше със зъби. И въпреки всичко миризмата на сяра идваше не от планинската верига Уширо-Татеяма, а от планината Тогакуши…

— Старши, какво ще правим?! — разнесе се по детски пронизителен глас през горещата пепел, която беше започнала да пада.

На тридесети април в осем часа и три минути от вулканичен взрив излетя във въздуха върхът на планината Такацума от планинската верига Тогакуши, а след това по протежение на притока на река Итои, на отрязъка между западния склон на върха Дзиздо и железопътната линия, се образуваха дванадесет взривни кратера, с което започна изригването на западния склон на планината Тогакуши.