Потъването на Япония

1

Това се случи, когато Ямадзаки се готвеше да напусне щаба на план „Д-1“, който се намираше на шестия етаж в сградата в Хараджюку. Беше началото на юли. В шест часа на пристанището Харуми трябваше да дойде вертолет на морските сили по самоотбрана, с който той възнамеряваше да отлети към „Йошино“.

Ямадзаки освободи секретарката си точно в пет часа. Останаха само двамата с Ясукава.

— Ще успеете ли? — попита Ясукава, като си гледаше часовника.

— Имам достатъчно време.

Ямадзаки погледна през прозореца дали вече има много коли по улицата. Денят видимо бе намалял. Над Токио се спускаше полумрак. Небето на запад гореше в кървавочервен залез. От изток надвисваха гъсти оловносиви облаци. Беше неестествено задушно, но в светлината на запалените неонови реклами и улични фенери ясно се забелязваха признаците на настъпващата есен. За втори път през този ден дванадесетмилионно Токио навлизаше в часа на пиковото движение.

Стотици, хиляди, милиони хора, едновременно напуснали работа от кантори, заводи и фабрики се насочваха към спирките, гарите, колонките за такси, в ресторантите. Едновременно се движеха хиляди автобуси, таксите, товарни и частни автомобили.

Изведнъж над гарата Йойоги над дърветата се издигнаха облаци от черни точки. Гълъби, врабци, врани… Всички птици литнаха изведнъж, сякаш бяха обхванато от внезапно безумие.

Ямадзаки в безмълвно, пълно изумление беше отворил уста.

Десетки хиляди птици се издигнаха в тъмнеещото небе, а насреща им в тежките оловни облаци, покриващи източния хоризонт, проблясваха дългите зигзаги на мълниите. Небето на изток светеше като екран.

— Ясу-сан! — взирайки се през прозореца, извика Ямадзаки с пресипнал глас. — Ела да видиш какво е това! — Надвесен над прозореца, Ямадзаки гледаше и нещо не разбираше.

На изток от градските здания към небето се издигаха бели стълбове светлина. Сякаш земята се беше разпукнала. Един, два, три, стълбовете израстваха един след друг в различни краища на града. От първия сякаш се отдели червено кълбо светлина, което, летейки, описа дъга и започна да пада.

— Какво е това? — Ясукава се надигна от стола си. „Дан!“ — и след миг последва страшен удар, а след него серия от такива разрушителни удари. При всеки трус във въздуха подскачаха чаши, мастилници и всичко, което се намираше на масата. Кутийката с кабарчета описа дъга във въздуха и те, разсипвайки се, танцуваха като метален дъжд.

— Земетресение! — извика Ямадзаки и си погледна часовника. — Толкова силно досега не е било.

Вертикален трус! — помисли си той. Но ако първичната вълна, която обикновено е едва доловима, е с такава сила, значи епицентърът е някъде съвсем наблизо.

А сега ще последва още по-силен втори удар. Основният хоризонтален трус е след вертикалния, но не идва веднага. Нали скоростта на разпространение на напречните S-образни вълни е по-малка от скоростта на разпространение на Р-вълните, които предизвикват първите вертикални трусове. Разрушителната сила на хоризонталните трусове е далеч по-голяма, отколкото на вертикалните, обаче колкото е по-близо епицентърът, толкова е по-малък промеждутъкът между тях. Може би ще трябва да се възползуват от паузата, за да слязат долу.

Но нямаше време да се бяга. Някъде далече земята избоботи, сякаш едновременно бяха дали залп няколкостотин оръдия. Зданието затрепера и застена от ужасния трус. Ямадзаки се удари в стената, а след това падна на пода. В дланите му се забиха разпилелите се кабари. Той се опита да се изправи на колене, но не можа дори да се повдигне. Подът се люлееше с невъобразима скорост и го тласкаше от единия до другия край на стаята.

— Ямадзаки-сан! — разнесе се пълният с ужас глас на Ясукава.

— Под масата — извика Ямадзаки — скрий се под масата!

С грохот се строполи солидната библиотека. От пукнатините на тавана и от стената се посипаха парчета мазилка.

Ямадзаки, като се прикриваше както можеше, с труд изпълзя до една от масите. С безсъдържателен поглед гледаше как се пръскат стъклата в металните си рамки. Електричеството угасна, оловното небе ту пламваше с червени пламъци, ту загасваше, ту припламваше отново.

Хоризонталните трусове утихваха за момент, а след това се възобновяваха с нова бясна сила. Компютърът, който беше с еластичен шнур, прелетя през стаята и се удари в стената до Ямадзаки. Трусовете този път бяха чувствително по-силни. Сега пращеше и ехтеше цялото здание. От тавана се сипеха късове бетон. Ямадзаки почувствува, че подът се изправя. „Пропадаме — почти равнодушно си помисли той. — Ако рухне това седеметажно здание, в което сме на шестия етаж, никой не може да ни помогне. Заедно с късовете бетон и ние ще се изсипем на земята.“

„Дан…“ — блъскаха се и скърцаха рамките на прозорците. Ямадзаки гледаше как рамките се отделят от отверстията и политат навън.

„Това е смъртта… — хладно помисли той. Колко глупаво, колко нищожно ми мина животът.“

Грохотът постепенно започна да утихва.

— Ясукава… — с пресипнал глас повика Ямадзаки. — Жив ли си?

— Да… — разнесе се едва доловим глас. — Нещо ме удари по главата, но съм жив.

Отново, макар и бавно, стаята се заклати. Етажерката, която до този момент се държеше само на един гвоздей, изведнъж с грохот се строполи на пода.

— Какво ще правим? — попита Ясукава с изплашен и безпомощен като на дете глас. — Какво трябва да направим?

— Трябва да се махаме оттук — каза Ямадзаки. — Страхувам се, че може да има повторни трусове. Да се остава тук е опасно.

— Асансьорът навярно не работи, а стълбището в ред ли е?

— Не зная. По-добре ще е да слезем по пожарната стълба, ако вратата й е отворена.

— Стълбището е повредено — Ясукава повиши глас. — Паднал е таванът и една част от стъпалата.

— Пожарната стълба е натам — извика Ямадзаки.

Огнеупорната стоманена врата на пожарната стълба се беше изкривила и не можеше лесно да се отвори. Ямадзаки я удари с рамо. След втория удар вратата се отвори и той едва не излетя навън. Ясукава изпищя и го хвана за ръкава на сакото. В лицето го лъхна дим и жар. Гореше кафе — ресторантът на третия етаж в съседната сграда. От прозорците му излизаха огнени езици. Полумракът долу беше изпълнен с безпорядъчен тропот, стенания и викове. На гарата в Хараджюку, където релсите бяха изкривени и влакът бе излязъл от тях, наляво и надясно се мятаха хора. Виеха сирените на пожарната охрана. Отвсякъде започна да се издига черен дим.

— Бързо! — извика Ямадзаки и заслиза надолу по стоманената пожарна стълба. Под краката му гърмяха стъпалата, а над главата си чуваше стъпките на Ясукава.

Цялата сграда се бе наклонила, а заедно с нея и стълбата. Всяка неточна стъпка би довела до падане. Когато изнервени и нетърпеливи изминаха петия, четвъртия и третия етажи, небето и земята сякаш отново започнаха да ехтят.

— Внимавай! — със страшен глас извика Ясукава. — Пази се, Ямадзаки-сан!

Ямадзаки падна по гръб, силно удари бедрото си и се затъркаля надолу. За секунда спря на площадката, опита да се изправи, но не можа — стъпалата се клатеха и скърцаха като гигантска камбана. Той едва успя да се хване за перилото. Повторният трус беше толкова силен, че сякаш небето и земята с див вой се смесваха в един водовъртеж. Дървената къща, намираща се на няколко метра от тях, се срути като картонена.

— Ясукава — с всички сили изрева Ямадзаки. — Дръж се, Ясукава.

Той сам не знаеше на кого крещи — на Ясукава или на себе си. Държеше се с всички сили за тресящите се като пневматичен чук тръбни перила, главата му беше удивително ясна. Той гледаше стената и си мислеше, че стълбата може и да не се откъсне. После погледна надолу и се изуми: земята на улицата се беше разцепила и едната част стърчеше по-висока от другата с няколко десетки сантиметра. Ровът, който се беше образувал, отиваше към железопътната линия. Усети неприятна миризма на газ. Оглушително избухна взрив и от земята се изтръгнаха бледосини пламъци. Ямадзаки разтвори широко уста от учудване, като видя как високо в небето като лист хартия се вдигна чугуненият капак на люка. Наподобяващото кула здание, строено през петдесетте години на века, се наклоняваше все повече и повече.

Земетресението, което стана този ден в южните части на префектурите Чиба и Ибараги, Токио и Йокохама, се случи в момента на най-голямото оживление, когато тук-там се запалваха лампи и транспортът работеше най-усилено. Поради това човешките жертви бяха огромни. Много хора загинаха на Токийските гари. Хората, които бяха застигнати от внезапните трусове на улицата, не можаха да устоят на краката си. Те се люлееха и падаха. Започна страхотна паника, а върху обезумялата тълпа се сипеха парчета стъкла, тухли, реклами. По гарите ставаше нещо невъобразимо. Хората биваха изхвърляни от пероните. Влаковете, които идваха на определен интервал от време, се врязваха един в друг. Вагоните се изправяха и падаха. По улиците се образуваха огромни купчини от сблъскали се коли, а някои от тях бяха излезли направо на тротоара.

В подземието на метрото веднага се прекрати подаването на електричество, хората, останали в непрогледната тъмнина, се мятаха ту на една, ту на друга страна, отчаяно викаха и стенеха. Отгоре на всичко се проби и дъното на някаква река и в метрото нахлу замърсена вода. В подземните улици, които като мрежа опасваха районите около гарите, станаха пожари — започна да гори облицовъчната пластмаса и към пурпурночерния дим се примеси задушлив отровен газ, настана паника. Автомобилите, които се движеха по високоскоростните магистрали, налетяха един върху друг или се врязаха в стълбовете, а многочислените подземни автостради приличаха на затворени димоотводи. Ако една кола спреше внезапно, върху нея моментално връхлиташе потокът на движещите се зад нея.

Същото ставаше и по пътищата. Автомобилите губейки управление, пресичаха разделителната линия и се врязваха право в насрещния поток, събаряха парапетите.

В крайбрежните райони на Токио, изцяло застроени с жилищни къщи, пожарите започваха буквално само за миг. Причината беше в това, че навсякъде по домовете се ползуваше газ и хората тъкмо си готвеха вечеря. По същата причина и през 1923 г. беше предизвикан огромния пожар вследствие земетресението, станало по обед в Канто. В района на Едо се срутиха няколко моста. Поради рязкото колебание на почвата бентът се беше пропукал и районът беше залят с вода. Пожари избухнаха на десетки места, при това се запали и разлетият по повърхността на водата нефт. По-късно се изясни, че само в този район са загинали четиристотин хиляди души. Бедствието не пропусна и крайните райони. На аерогарата Ханеда при кацане се разби реактивен лайнер от международните линии. Корабите, които стояха на котва, се разрушаваха от ударите в кея. Запалиха се и складовете на Шибаура.

Заключителен акорд бе появяването на страшната и черна цунами. Всичко това стана за минути.

Някога на японците, страдащи векове наред от пожари, земетресения, тайфуни, наводнения, им беше присъща известна „култура на борбата със стихийните бедствия“, но следвоенното поколение я беше загубило. В случая гражданите и особено токийците не знаеха какво да правят, въпреки че в моменти на затишие много говореха за действията си по време на природна катастрофа. Огромният град живееше в напрежение. В безкрайната борба за насъщния хляб и за наслади, хората се стараеха да не мислят за черни дни. Многомилионният човешки улей бълбукаше, кипеше, радваше се, тъгуваше и забравяше, по-скоро не искаше да помни, че някога може да настъпи бедата…

2

Когато дойде на себе си, Ямадзаки, куцайки, вървеше в гората до храма Мейджи. Навярно си беше навехнал крака, защото при всяка стъпка болката преминаваше към глезена. Дори това той почувствува едва сега. Огледа се, но не забеляза фигурата на Ясукава. Отпред, отзад, отляво и отдясно припряно се движеха изтерзани, задъхващи се, покрити с мръсотия и прах хора. Стонове, плач.

Като премина горичката, Ямадзаки внезапно почувствува страшна слабост. Той не можа да стои изправен и падна на колене. Пот покри цялото му тяло, дишаше трудно. Навсякъде усещаше остри болки. Почувствува, че започва да му се вие свят. Когато силният звън в ушите му стихна, той дочу развълнуваните гласове на хората.

Въздъхна дълбоко два-три пъти и усети, че главата му започна да се прояснява. В гората около храма вече се бяха събрали няколко хиляди, а може би и десетки хиляди хора.

— Долната част на града цялата е изчезнала — извика някой.

— Казват, че Токийският залив се е превърнал в море от огън — това като шепот се понесе от уста на уста.

Като стъпи внимателно на болния си крак, Ямадзаки се изправи. Внезапно го обхвана безпокойство. Какво ли е станало със семейството му… С къщата му?

— Извинявайте за момент — Ямадзаки се обърна към минаващия покрай него човек, чието лице не можа да разпознае дали е на мъж, или на жена. — Трамваите движат ли се още?

— Как ще се движат? — грубо отговори мъжки глас. — Релсите са изкривени така, че изглеждат като оризов мармалад. Навсякъде има разместване и пропадане на земните пластове. Нима е възможно да се възстанови всичко? Излизайки от Шибуя на естакадата, електрическият влак, препълнен с хора, излетял от релсите. Трупове, разбираш ли, трупове… лежат… Аз сега минах оттам и с очите си ги видях…

— И на скоростните магистрали е ужас — извика някой с висок, плачещ глас. — Ужас! В подземния тунел…

— Дай да чуем радиото! — Двама-трима души се хвърлиха към една изоставена кола.

— Пусни го по-силно! — завикаха наоколо. — Ние също искаме да слушаме.

Намериха станцията на японското радио. Загърмя развълнуваният глас на говорителя: „Връзките с новата железопътна линия Токайдо, централната линия, Шинец и Североизточната са прекъснати… На запад от Атами е възстановена връзката на Старотокийската линия… Пострадал е целият край Канто — префектурите Чиба, Ибараги, Токио, Точиги, Сайтама, източната част на Гума… На целия район, разположен около Токийския залив, са нанесени огромни щети от цунами. В крайбрежния промишлен район Кейо едновременно с пожарите е станало и пропадане на земните пластове и огромни площи пресушени земи пак са се оказали под водата. Загубите от цунами са се разпрострели от крайбрежието Сагами на провинцията Канагава до източното крайбрежие на полуостров Идзу…“

— А какви са загубите в града? — извика някой нетърпеливо.

„Състоя се извънредно заседание на Кабинета на министрите, в което взе участие председателят на Държавния комитет по обществена безопасност. Като изслуша доклада за загубите, нанесени от земетресението в различните префектури, правителството реши да не дочака молбата на столичното кметство, а да основе извънреден щаб за защита от природните бедствия. Щабът ще пристъпи към изпълнение на своите задължения в шест часа и дванадесет минути — продължаваше говорителят. — Преминаваме към следващото съобщение. Управлението за самоотбрана е мобилизирало за спасителни работи първа дивизия на Силите за самоотбрана на столицата, първи десантен полк Касумигаура, а също така и първи флот на морската самоотбрана и четвърти корпус на въздушните сили. Постъпи ново съобщение: По данни на информирани кръгове, правителството, като отчита сериозността на положението в столицата, а също така и размерите на огромните щети, причинени от земетресението, в момента на заседание на Кабинета разглежда въпроса за въвеждане на първото следвоенно извънредно положение. По молба на премиер-министъра вече са призовани двете палати на парламента, но събралите се депутати не наброяват и половината от необходимия кворум. Преминаваме към съобщение за щетите, причинени в различни райони на столицата…“

Ямадзаки искаше да слуша, но се разнесоха силни викове. Дочу се шум на мотор. Фарове осветиха тълпата. От три товарни автомобила слязоха войници, носещи на главите си каски и униформа с цвят каки.

— Спасителен отряд от армейските сили за самоотбрана — загърмя високоговорителят. — Незабавно ще бъде оказана бърза медицинска помощ на всеки нуждаещ се. Който може да върви, молим да се насочи към спортната зала Йойоги, към закрития плувен басейн или към сградата на радиопредавателната корпорация в Шибуя. Там са открити временни пунктове за бърза медицинска помощ. Молим да запазите спокойствие и да съблюдавате обществения ред. Земетресението свърши. Вземат се мерки срещу пожарите. Строителните отряди на силите за самоотбрана вече са взели мерки за възстановяване на железопътните линии на специалните участъци, водещи към столицата. Скоро ще имаме съобщение и за основните шосейни пътища.

„Лошо — мислеше си Ямадзаки, като куцаше с болния си крак редом с тълпата, която беше започнала да се движи. — Ако след всичко случило се досега, се извърши и смяна на Кабинета…“

В светлината на прожекторите нещо се мяркаше — ту бяло, ту черно. Той погледна към небето. Там летяха множество черни точки, сякаш небето беше покрито от несметни пълчища прилепи, донесени от вятъра и разпръснати в небето.

— Посипва се пепел — промърмори възрастен мъж, който крачеше редом с Ямадзаки.

„Това е лошо — продължаваше да си мисли Ямадзаки със свито сърце, без да обръща внимание на първите капки дъжд. — Много лошо, ако сегашното правителство бъде свалено, какво ще стане с програмата «Д».“

„Йошино“, който от остров Идзу се завъртя на сто и осемдесет градуса и пое курс към Токийския залив, в единадесет часа вечерта наближаваше Урага. Когато корабът заобиколи полуостров Миура, в далечината се видяха пожарите по крайбрежието на Урага и Сагами. Скоро крайбрежният вятър донесе съвършено непознат и необичаен мирис. След нос Кано редките капки се превърнаха в проливен дъжд и видимостта се влоши, но от мостика все пак се виждаше как потъналото в мъгла небе на север се оцветява с кървавочервен пламък.

— Токио гори — промърмори си под нос Катаока, който стоеше редом с Онодера. — И Кавасаки, и Чиба…

— Изглежда, че преди повече от три часа е минала цунами — каза Онодера, като затягаше качулката на дъждобрана си. — Колко ли хора са пострадали? Сигурно и щетите са огромни.

„Йошино“ се придвижваше със скорост седем-осем възела. Изведнъж като че ли иззад дъжда зави сирена.

„Дан!“ — нещо прогърмя. Изви се огнен стълб. Това може би бяха газохранилищата в Кавашима или Йокохама.

— Ужасна миризма — намръщи се Наката, вдъхвайки дълбоко — Струва ми се, че сме в Йокосука. Изглежда, че и тук са останали само развалини. Дори е опасно да отиваме по-нататък. Следи от цунами, нефтени пожари, отровни газове…

Тъмната морска повърхност стана още по-тъмна от появилите се изведнъж около кораба плаващи предмети: кутии, татами, железни туби за бензин, дъски и всякакви други отломки… и трупове…

— Тадокоро-сенсей — извика Онодера към професора, който стоеше гологлав, без дъждобран редом с другите. — Вероятно силно са пострадали и районите Кейхин и Кейо. А крайбрежният район на Токио може би вече не съществува.

— Дреболии — промърмори професорът, по чието лице се стичаха струйки дъжд. — Това е все още нищо…

— А какво ли е станало с нашите от кантората? — попита Катаока.

— Да, какво ли е станало с Ямадзаки и Ясукава? — тихо проговори Юкинага. — Дали са успели да се спасят?…

Мрачната и дъждовна нощ на разрушения, пожари и цунами си отиваше. Дъждът беше измил праха и пепелта и бе оголил ужасяващите развалини. Пожарите в крайбрежния район продължаваха, гъстият черен дим като огромен дракон се разстилаше над морската повърхност.

Онодера, заедно с професор Тадокоро и доцент Юкинага, излетяха с вертолет от Йокосука. Спешно ги бяха извикали в Кабинета на премиер-министъра. Сега пред очите им се разкриваше страшната картина на разрушенията. Все още тук и там в Йокохама, Кавасаки и някои други райони на столицата се издигаше димът от догарящите пожари. Тази огромна зона, в която беше събрано двадесет процента от населението на Япония, сега се бе разпростряла неестествено тихо под ясното небе с редки кълбести облаци.

Безкрай, докъдето стигаше погледът, само непрекъснати редици развалини — полуразрушени и разрушени здания. Наоколо се виждаха огромните черни петна на пожарищата. По шосетата, високоскоростните магистрали, навред имаше купища от изгорели и експлодирали автомобили. Земята беше почерняла от сажди. Съвършено почернели от сажди бяха и стените на тунелите, по пътищата се виждаха блестящи буци от разтопен асфалт, виеха се тънки струи дим. От снощните новини Онодера разбра, че поради пропадане на земните пластове съобщенията между Токио и Нагоя са прекъснати.

Върху самолетната писта А на летището Ханеда се виждаха останките от изгорелия самолет ДС–8. Пистите до морето сега бяха под водата. Пожарите в складовете за гориво вече бяха загасени, но как печално изглеждаше цялото летище! Дълго време нямаше да го възстановят… В съседство с летището Ханеда още по-трагично зрелище представляваше сушата, която с труд беше отвоювана от морето. На Онодера му се сви сърцето от болка. Сега всичко това се беше превърнало в едно огромно блато. Сред монорелсовия път и високоскоростните магистрали, до пристанището бяха заседнали средно товарни кораби и шлепове. На някои места във водата стърчаха подпорите на мостове с врязали се в парапетите им товарни автомобили и фургони.

Във въздуха висеше влакът на монорелсовия път. „А какво ли е станало с пътниците в него?“ — помисли си Онодера.

Под ясното есенно небе Токио беше започнал да проявява признаци на живот. Булдозери разчистваха разрушенията. Беше се образувала дълга върволица от товарни автомобили, които вероятно разнасяха медикаменти за оказване на първа помощ на пострадалите. Насреща им се движеха автобуси, товарни автомобили от силите за самоотбрана, пълни с хора, които най-после бяха намерили начин да се доберат до домовете си.

„Да, японците са свикнали с бедствията“ — помисли си Онодера и почувствува как очите му се пълнят със сълзи. Нещо го душеше в гърдите. Един немец, посетил някога Япония и станал свидетел на големия пожар в Едо, бе писал: „Хората, чиито къщи изгоряха до основи, дори за миг не се поддадоха на тъгата. Те бяха с ведри лица. Въпреки че още не беше догорял пожарът, те вече чукаха с чукове на строежа на новите си жилища…“

— Правителствено съобщение — извика Юкинага, който слушаше радиото. — Броят на загиналите превишава два милиона. Общата сума на щетите е може би повече от десет трилиона йени…

Хеликоптерът, с който пътуваха Онодера и другите, започна да се спуска. Точно под него, куцайки, вървеше Ясукава. Лицето му наполовина беше покрито със засъхнала кръв. Сакото и панталонът му бяха превърнати в дрипи.

Миналата нощ, след като се беше измъкнал по някакъв начин от разрушената сграда, Ясукава, изглежда, беше тръгнал да търси Ямадзаки наслуки по ужасно тъмната улица. Той се бе опитал да се противопостави на движещата се насреща му огромна, крещяща тълпа, блъснал се бе в търкалящия се на улицата стълб и бе паднал. През него бяха минали множество хора. Когато дойде на себе си, видя, че се намира в гробището Аояма. Сред множеството надгробни плочи, някои от които бяха обърнати, се бе стекла огромна тълпа. При всеки нов трус всички уплашено викаха. Тук на него отново му прилоша и почувствува, че губи съзнание. Дъждът го съживи и когато отвори очи, видя, че наоколо вече няма почти никого. Изглежда, никой не се беше сетил за него.

Залитайки, той тръгна под дъжда.

— Студено — промърмори на себе си Ясукава. — Много е студено…

Като се прислони към стената на някаква постройка, тихичко заплака.

„Това къде ли е?… Защо съм тук?… Къде ли да отида?… Ами аз кой съм?… — мислеше несвързано Ясукава. — Каквото и да стане, нищо не искам…“

3

Още на следващия ден след земетресението започнаха възстановителните работи. Всеки, който имаше непосредствено отношение, изпитваше вледеняващ ужас в душата си след изясняването на нанесените щети.

Само в Токио броят на загиналите и безследно изчезналите наброяваше около милион и половина. Това бяха хора, умрели от отровни газове в подземния град, от пожарите, загинали при паниката, настъпила по време на най-оживеното движение, и под развалините.

В префектурите Чиба и Канагава и източната част на Шидзуока бяха нанесени огромни щети от цунами. А в префектурите Ирабаги и Сайтама се смяташе, че броят на загиналите и безследно изчезналите е достигнал два милиона и половина. Така само за един миг 2,3 процента от общия брой на населението на Япония бе изчезнало.

Загубите бяха толкова застрашителни, че един от членовете на Комитета по разследване на нанесените щети, със землист цвят на лицето, възкликна: „Но тук е истински Освиенцим!“. Общата сума от щетите превишаваше тринадесет трилиона йени, а това бе десет процента от общото национално производство и почти половината от държавния бюджет за тази година. При максимални темпове около година и половина щеше да продължи само разчистването на територията на страната от пожарите и развалините.

Навсякъде из страната се преместваха огромни маси хора, загубили подслон и имущество. Движението по всички железопътни магистрали беше възстановено за ден-два, освен по Токайдоската и Новотокайдоската. Но всички влакове бяха ужасно препълнени. Потърпевшите бягаха от столицата, а насреща им идваха хора, разтревожени за съдбата на своите близки и роднини. Много от тях пътуваха от провинцията за Токио просто от любопитство. На Управлението на държавните железници се наложи да ограничи продажбата на билети за Токио. По шосетата полицейски постове ограничаваха влизането на коли в Токио.

Най-после, четиридесет и осем часа след свикването на извънредната комисия на парламента, се достигна до кворум. Депутатите, които се бяха завърнали по родните си места през лятната почивка, трудно се придвижиха към столицата, тъй като летището Ханеда не работеше, а някои от главните шосейни артерии бяха разрушени. Сред депутатите, които бяха в столицата, някои бяха загинали, а други изчезнали безследно. Кметът на столицата беше тежко ранен, поради което неговите задължения временно бе поел заместникът му.

Заедно с обявяването на извънредно положение и въвеждането на закона „За оказване помощ на пострадалите“, парламентът прие закон за създаване на Извънреден комитет за вземане на мерки против последствията от второто земетресение в Канто, в който влизаха както представители на правителствената, така и на опозиционните партии. Беше образуван Съвет за бързо възстановяване на столицата от представители на Токио, пострадалите префектури и членове на Комитета по подобряване на живота в столицата.

Пустотата и затишието постепенно бяха изместени от делничното оживление. И изведнъж се видя колко силно бе пострадал механизмът на големия град. Над оцелелите в столицата близо осем милиона жители, една четвърт от които беше останала без подслон, надвисна опасност от недостиг на продоволствие.

В двадесет и три стари района на столицата изобщо не можеше да се възстанови водопроводната мрежа, водата се доставяше с цистерни. Започнаха да не достигат медикаменти, за милион ранени нямаше болнични легла. Поради цунами и пожари токийската електромрежа загуби седемдесет процента от свръхмощните си електроцентрали в крайбрежния район.

Когато настанеше нощ, гигантска черна пелена се спускаше над централната част на Токио. Електричеството светеше само в обществените сгради и тук-там, където се ремонтираха пътищата.

Хладилниците на Шибаура и Шинагава, както и централният пазар бяха разрушени напълно, поради което се затрудни снабдяването на столицата с пресни хранителни продукти. Пристанищата не функционираха, върху морската повърхност се появи нефт, много плаващи предмети и корабоплаването стана опасно. Голяма част от превозите се извършваха по суша, но главните железопътни и шосейни магистрали бяха разрушени, затова в употреба влязоха някои от старите пътища и железопътни линии.

Правителството издаде извънреден указ за контрол над цените. Но въпреки това в цялата страна почти мигновено поскъпнаха консервите, оризът, хлябът, подправките, медикаментите и строителните материали. От пазара започнаха да изчезват стоки.

4

Онодера, Юкинага и Наката, като преминаха предния двор на парламента, осеян с палатки, в които се помещаваха редакциите на вестниците, и фургони на телевизионните компании, показаха на полицая на главния вход пропуска си и поеха към министерството на финансите. Правителствените учреждения, съсредоточени в центъра на улиците Нагата-чо и Касами-гасеки, почти не бяха пострадали. Само по стените на някои къщи се бяха появили пукнатини и тук-там имаше разбити тротоари.

— Е, какво да правим? — попита Онодера. — Да се отбием ли в канцеларията на премиер-министъра? Може би Ямадзаки е там?

— Дали ще отидем, или не, не е важно, но ми се струва, че нашият план „Д“ увисна във въздуха — каза Юкинага с пресипнал глас. — Сега на никого не му е до нас. Във всички учреждения е стълпотворение. Естествено необходими са спешни мерки…

— Все едно, нека да надникнем — предложи Наката. — Може би от „Йошино“ има някакво съобщение.

Когато завиваха зад ъгъла, те едва не се сблъскаха с бавно вървящия насреща им Ямадзаки. Дребничкият Ямадзаки сякаш бе станал още по-малък. За тези дни той като че ли беше изсъхнал и остарял. Небръснатите му бузи бяха хлътнали, около очите му имаше кръгове, а върху оловносивото му лице бе легнала умора.

— А-а — Ямадзаки ги погледна с мътен, безжизнен поглед, — къде е Тадокоро-сенсей?…

— Все още упорито чака в парламента — отвърна Онодера. — А какъв смисъл има?! Колкото и да чака, дори до секретаря няма да се добере. Обяснихме му, че при това положение не ще можем да се срещнем с премиера, но той не иска и да чуе.

— Идваме тук, близо десет дни чакаме — сви рамене Наката.

— Между впрочем, намери ли се Ясукава-кун?

Ямадзаки огледа и тримата по ред и едва забележимо кимна с глава.

— Къде? — нетърпеливо попита Онодера. — Цял и невредим?

— Случайно надникнах в отряда за самоотбрана в Ичигая и там в санитарната част видях Ясукава… Раната му е лека, но може би известно време няма да може да работи — Ямадзаки посочи с пръст главата си. — Тук не е в ред. Амнезия. Може би не е от шока, а от силен удар в главата.

— Да го вземем оттам! — предложи Онодера.

— Невъзможно е, загубил е паметта си. Изглежда, доста се е ударил. Оставих на персонала адреса на роднините му. Сигурно ще се свържат с него. Да, бих го взел оттам, но по-нататък какво? Той не може да работи… Само помислете, сега всички болници са препълнени с ранени и болни на смъртно легло. Щастие е, че е попаднал санитарна част на отряда за самоотбрана.

В сградата на премиер-министъра цареше суматоха. По коридорите сновяха тълпи хора. Като си пробиваше път през хорския поток към специално отделената за план „Д“ стая, Наката попита:

— Свързахте ли се със стария?

— Много е трудно — промърмори Ямадзаки. — Той е в Хаконе. Казват, че по време на земетресението бил там. Вчера един от подчинените му ме посети у дома в Кьодо. Сега Куниеда е при него.

— Чудесно. Тогава няма смисъл професор Тадокоро да се среща с премиера, по-добре е старият да му каже…

— Каквото и да стане, с програма „Д“ все едно известно време няма да се занимаваме — каза Ямадзаки, като отваряше вратата. — Това стълпотворение скоро няма да свърши, а като свърши, тогава ще му мислим за нашата работа. След четири-пет години, не по-рано.

— Не е така — спокойно му възрази Наката. — При най-грубия анализ на данните, получени в резултат от изследванията на „Такацуки“, излиза, че минималният срок е две години.

— Две години?! — Ямадзаки разтвори от учудване уста. — Истина ли е това?

— Вече казах, това не са най-точните данни, а минималната стойност. В най-лошия случай…

— Но нали — Ямадзаки уплашено заоглежда тримата мъже. — Не мога да повярвам! Нали аз също се занимавах с проблема, с изследванията. При сегашното земетресение се освободи достатъчно енергия. Не означава ли това отлагане за известно време, или греша? Юкинага-сенсей…

— Хайде да поговорим за това в стаята — каза Онодера.

Стаята, отделена по нареждане на премиер-министъра за осъществяване на връзка с групата, занимаваща се с план „Д“, не беше голяма. Там имаше обикновени бюра и столове, библиотека, желязна каса, диван, две кресла и малка масичка. Една стая, която ставаше тясна, когато вътре влезеха четири-пет човека. Отвън на вратата не висеше никаква табела. Бяха обещали още двама сътрудници за водене на деловодството, но тях все още ги нямаше. Самите сътрудници, освен Ямадзаки и Юкинага, почти не идваха тук. Обаче сега, когато в кантората на Хараджюку беше невъзможно да се работи, им оставаше само тази стая, в която се съхраняваха най-ценните материали и документи.

— В суматохата отнесоха и директния телефон — Ямадзаки посочи към масата. — Дори чай не мога да ви предложа.

— Това да е — усмихна се Наката. — По-добре помисли как да се свържем със стария в Хаконе или, ако е възможно, да идем направо при него.

— А откъде да вземем кола? Отново икономия на бензин. А и само около шестдесет процента от телефонната мрежа е възстановена — Ямадзаки уморено се отпусна на стола пред масичката. — Снощи ограбиха съседите.

— И не си се наспал, нали? — прозявайки се, попита Онодера. — Напоследък и аз се чувствувам много уморен.

— Къде да се наспиш. У нас сега живеят две семейства — роднини и познати. Малките по цяла нощ плачат от страх. Наплашени са.

Ямадзаки уморено разтърка лицето си с длани. Онодера го гледаше с учудване. Та този човек почти се беше свършил. Съвсем доскоро той беше способен, преуспяващ чиновник. А сега — застаряващ, уморен до крайност баща на семейство…

— Изглежда, цялото семейство на Катаока е загинало — каза Наката. — Живееше на улица „Тамачи“.

Ямадзаки престана да разтрива лицето си и се обърна към Юкинага:

— Ще станат такива изменения в земната кора, каквито ние дори не можем да си представим, така ли? Не мога да повярвам! Наистина ли?

Юкинага едва кимна с непроницаемо лице.

— Но тогава какво ще стане със стоте милиона японци, с предприятията, с къщите?

— Според моите представи, в най-лошия случай, мнозинството ще загине — каза Наката. — Ще стане, защото преобладаващата част от хората няма да повярват, ще се съмняват. Добре ще е, ако нищо страшно не се случи. Но тогава на нас няма да ни бъде леко. Всичко ще се стовари върху главите ни и ще ни обявяват за маниаци и мошеници. Ще бъдем дадени под съд по обвинение за разпространяване на предизвикващи паника слухове и за разхищение на държавни средства. И някои политически дейци също ще отговарят заедно с нас. Аз мисля, че те съзнават това и отрано се готвят за един такъв изход. Но сигурно ще се окажат по-хитри от нас и все някак ще се измъкнат. Дори ако застанат пред съда, предварително ще са се договорили, кой ще им помогне после за това, че са се оказали в ролята на „жертви“. Ние обаче няма да имаме никаква поддръжка и от нас най-лесно ще направят изкупителна жертва. Може и да ни линчуват, може и да ни убият, но докато стане, докато те се съмняват и спорят, положението все повече ще се влошава и ще настъпи такъв момент, когато вече нищо не ще може да помогне. Тогава ще настъпи истинската катастрофа. Ще загинат милиони и милиони.

— Наката, вие сте нихилист — тихо каза Ямадзаки.

— Защо? Оптимист съм. Ако такова нещо не се случи или се случи в малки мащаби, тогава нека обществото ме разкъса, нека ме прогони от Япония. Аз ще приема всичко! При това поздравявайки това общество и тази страна, която се нарича Япония! Но дотогава считам, че трябва да поработим, изхождайки от предположението, че това ще се случи и тогава нашата работа ще донесе, макар и нищожна полза, ще намали предполагаемите загуби с един-два процента. Но и един процент значи много. Та това означава да помогнем на един милион скъпи на нашето сърце японци. И те ще бъдат спасени. А ако се окажем прави, няма да станем герои. Нали тогава ще бъде същински ад. А какъв смисъл има да се хвалим в ада със своето пророчество?

— Аз имам жена, деца — обади се Ямадзаки с пресипнал глас, като загасяваше цигарата си в пепелника. — Не зная вие какво мислите, но аз се опасявам за моето семейство. Знам, че някой ще направи нещо за тях. Но не е ли по-добре отсега да се изпратят в чужбина, макар че в тази ситуация това навярно е невъзможно.

Ямадзаки вдигна телефонната слушалка, дълго чака, докато му отговорят, и след това каза номера.

— Чак след тридесет минути ще ни свържат с Хаконе — обясни той и постави обратно телефонната слушалка. — Наистина не мога да повярвам… Наистина ли това ще стане?

Ямадзаки стана от стола.

— Добре ще е да повикате професор Тадокоро от парламента. Ще намеря кола. Ще излъжа някого и ще взема. Без купон за бензин… — заяви Ямадзаки, като отвори вратата на стаята, за да излезе. — Ако се проваля, ще ме уволнят дисциплинарно от заеманата длъжност.

— Наката-сан, вие ерген ли сте? — тихо попита Юкинага.

— Не, женен съм. Деца наистина нямам, но…

— Не се ли тревожите за жена си?

— Тя сега е в Европа, сама. Развлича се — Наката неестествено се засмя. — Не ме карайте да си мисля за глупости…

— Значи вие живеете разделени?…

— Не, защо? Откъде ви идват такива мисли? Аз дори съм влюбен в нея и тя също — Наката леко се смути. — Понякога си мисля, имах ли право като женен човек да се заемам с такава работа, която не обещава нищо друго, освен неприятности. Моята жена е от богато, дори много богато семейство, нейният баща е бил виден учен. Аз не съм израснал в такъв разкош, но все пак живея без лишения. Или накратко казано, няма да гладуваме. И въпреки всичко, аз се чувствувам задължен да се занимавам с тази работа.

— Действително, струва ми се, че вие сте нихилист — каза Онодера.

— Може би — просто се съгласи Наката. — Понякога от време на време се замислям дали наистина обичам Япония, японците… Но да обичаш и да спасяваш са две различни неща. Дори да не обичам японците и да не мога да ги спася, длъжен съм да им отдам всичките си сили. Даже ако за това трябва да платя и със собствения си живот.

Всички пътища, които водеха към Хаконе, все някъде бяха повредени. Често се срещаха пукнатини. Налагаше се да ги заобикалят. Колите можеха да се движат със скорост не по-голяма от десет километра. В Хаконе пристигнаха след полунощ. Когато колата се изкачи до върха на хълма Цудзура оре, се показа едноетажна къща, оградена с жив плет. Спирайки колата до вратата, шофьорът каза няколко думи по интерфона. Отвори се дистанционно управляема врата.

Старият седеше в стаята и се грееше на вграден в пода мангал. Беше облечен в кимоно и тъмнокафяво елече. А шията му бе увита с бял бархетен шал. Той толкова се беше превил, че изглеждаше много малък. Като че ли дремеше и дори не се разбра дали бе усетил влизането на гостите.

Момиче в късо, скромно за нейната възраст кимоно, ги въведе в стаята и ги настани край мангала. Нейните гъсти коси бяха събрани на тила в кок. На напудреното й, съвършено естествено лице се открояваха големи очи. Твърдо стиснатите й устни създаваха впечатление за упоритост. Но когато се усмихна, лицето й стана невероятно наивно.

— И вас ви е полюляло малко — каза професор Тадокоро и се загледа в пукнатината на стената зад гърба на стария.

Момичето поднесе чай, като стъпваше, изящно с малките си крака, обути в бели таби18. „Походката й е отработена на занятията по танци в театър «Но»“ — помисли си Юкинага. В чашите имаше някакво питие, в което плаваха кафеникави листенца.

„Цвят на орхидея“ — помисли си Онодера, като отпи една глътка.

— И… — старецът леко се прокашля, — какво ще стане, Тадокоро-сан? За Токио не е нужно да говорим. Вече много и от различни места слушах…

— Разбира се! — Професорът на един дъх изпи чая си. — Моето заключение остава същото, както преди. За да получим по-точни данни, трябва да проведем изследвания от по-голям мащаб, за което е необходимо да привлечем повече учени. Въпросът е как да съобщим на правителството за този план…

Старецът леко галеше с ръка ръчно изработената порцеланова чашка. Невъзможно беше да се разбере къде гледат дълбоко хлътналите му очи. Дали безмълвно като дете гледаше как се плиска чаят, или бе потънал в себе си, забравил за всичко, което съществува на този свят?

— На този етап — изведнъж сякаш под носа си промърмори Наката, — не можем да продължим работата със същия брой сътрудници. Разбира се, няма да спрем да работим и в този състав.

Старият все още клатеше чашата за чай. Изведнъж набръчканата му ръка изчезна под масата и натисна нещо. Някъде в дълбочината на дома, безшумно, едва доловимо въздухът се залюля.

— Тадокоро-сан — старият повдигна лице и леко наклони главата си настрани. — Тази есен един храст разцъфна целият като обезумял. Сякаш природата започна да се побърква. Може от гледна точка на учения това да не е толкова странно… Но на мен, живелия повече от сто години сред тази природа, ми се струва, че тревите, дърветата, птиците, насекомите, рибите, всички са се изплашили от нещо.

Тихи стъпки преминаха през коридора и се спряха.

— Благоволихте да ме повикате — разнесе се глас.

— Ханае — каза старият, — моля ви да отместите шьоджи, също и стъклените врати, напълно…

— Но… — момичето широко отвори очи, — навън стана много студено.

— Нищо, отвори…

Момичето с шум отвори шьоджи и стъклената врата. В стаята, затопляна само от огнището, нахлу есенният студ на нощта в Хаконе. Дочу се жуженето на насекоми и шумът от близката горичка.

Надолу през стволовете на дърветата пред очите им проблясваше езерото Ашиноко. Сега в седемнадесетата нощ луната светеше достатъчно високо. Нейното почти ослепяващо ледено сияние играеше по набраздената повърхност на водата. Като черни паравани се извисяваха планините Хаконе, окъпани в лунна светлина.

— Тадокоро-сан — с неочаквана сила прозвуча гласът на стареца зад гърба на тези, които бяха забравили за всичко на света и се любуваха на прекрасната картина. — Красиво ли е? Моля ви, вижте добре тези планини и езера на Япония. Тя е огромна. На изток и запад, на север и юг — големи и малки острови. В нея живеят над сто милиона души… Вие и сега ли смятате, че тази Япония, тези огромни острови ще изчезнат под водата? Действително и сега ли продължавате да вярвате, че всичко това в най-близко бъдеще внезапно ще изчезне?

— Да… — сякаш изстена професор Тадокоро. — Аз вярвам за съжаление… Последните изследвания все повече и повече задълбочиха моята увереност.

Онодера потръпна, това не беше от проникващия през тялото му нощен студ. Той гледаше измитите от лунното сияние върхове, пълноводното черно езеро, разчупващо лунната светлина на милиарди частици, и го обхвана странно чувство.

Наистина ли тези острови, покрити с огромни планини, гори, езера, с градове и живеещи в тях хора, ще изчезнат под водата?

— Добре — разнесе се гласът на стария. — Това исках да чуя… Ханае, вече можете да затворите.

Онодера, който гледаше до болка в очите луната и небето без нито едно облаче, смръщи вежди. Стори му се, че съвършено ясният контур на луната изведнъж се разклати и сякаш се раздвои. Жуженето на насекомите замлъкна. Вятърът утихна, дърветата спряха да шумят. Настана мъртва тишина.

Но в този момент иззад дърветата се разнесе резкият вик на козодоя и на нощните птици. И веднага след тях закрякаха други, разтревожени от нещо, слепи и безпомощни в нощта. Далече надолу, на другия бряг на езерото завиха и залаяха кучета, закукуригаха петли.

— Започва — промърмори професор Тадокоро. Той не успя да довърши фразата си, тъй като всичко заехтя — и близката гора, и далечните планини. Като барабанен звън закукаха керемидите, заскърцаха гредите и стълбовете, а после стените и целият дом. Изгасна електричеството. Разнесе се звук от падащи мебели, шум от пясък, който се ронеше от стените, нещо рухна върху татами. Извика изплашеното момиче.

— Нищо страшно. Трус, който леко ще повдигне планинския масив Надзава — разнесе се спокойният глас на професора.

Земетресението бързо свърши. Седейки безмълвно в потопената в тъмнина стая, всички отново устремиха поглед към спокойното, осветено от яркото лунно слънце езеро Ашиноко. Луната се издигаше все по-високо, светлината й осветяваше пода.

— Наката-кун… Нали така се нарича младият човек, който каза нещо преди малко — дочу се в тъмнината гласът на стареца.

— Слушам ви — отвърна Наката.

— Вие представяте ли си в общи черти какво трябва да се направи в следващия етап?

— Да, представям си — спокойно отговори Наката. — Но ако трябва да се изразя по-точно, имам някои съображения. Съображения за това кое, как и в каква степен и последователност е необходимо веднага да се предприеме.

— Добре, съставете бързо проект. Ще се опитам да се свържа с премиер-министъра по телефона. Освен това искам утре някой да тръгне за Киото… Може и двама. Там живее ученият Фукухара. Той е млад, но когато се четат негови работи, става ясно, че е истински учен. Искам да изпратя писмо на този мъж, да му опиша ситуацията и да го помоля за сътрудничество. А под какъв предлог ще се срещнете с него, ще ви кажа утре. Учените в Токио се отличават с неумението си да обмислят и решават проблеми, обхващащи дългосрочни периоди. Те живеят ден за ден. За решаване на такива проблеми са по-подходящи учените от Киото.

— Фукухара — промърмори Юкинага. — Той се занимава със сравнителна история на цивилизацията. Вие отдавна ли го познавате?

— Никога не съм се срещал с него — старият отново глухо закашля. — Но ние един-два пъти си разменяхме писма. Смятам, че ще се разберем…

Сутринта Онодера, заедно с появилия се отнякъде на разсъмване Куниеда, тръгнаха за Киото, за да отнесат писмото на стария.

Притиснат от всички страни, Онодера стоеше в задушния и препълнен коридор на вагона. Когато преминаваха над реката Тенрю-гава, го обхвана тягостно чувство. Спомни си за Го, за срещата си с него преди една година пред чешмичката на гарата Яесугучи. Тогава започна всичко.

След това Го загина по най-горното течение на същата река.

Сега Онодера пътуваше за Киото, където неотдавна бе разговарял с приятелите си за смъртта на Го. Сърцето му болезнено се сви. Да, тогава те седяха на откритата тераса над Кама-гава… И изведнъж земята забуча и затанцува… А след това той нарочно изчезна „безследно“… Колко ли време бе изминало от този момент?… Тогава не можеше и да си помисли, че съществуването на Япония е под заплаха и че той ще се заеме с работата, която върши в момента. Сега е един от малкото хора, на които са известни съвършено секретни данни относно бъдещето на Япония… И той е смазан от тежестта на тайната, както и от постоянното очакване на бедата… Какво ли ще бъде „това“? — почти извика в себе си Онодера, изтривайки потта от лицето си. Какво ще е „това“ в края на краищата?

Киото беше почти възстановен след миналогодишното земетресение. Но в града цареше униние и пустота.

Намериха жилището на Фукухара, което се намираше в северната част на града. Стопанинът си беше в къщи. Той вече два дни не беше излизал, тъй като не се чувствуваше добре.

Ученият, който посрещна гостите, нямаше нито един бял косъм в гъстата си черна коса, а лицето му беше съвсем детско, въпреки че говореха, че е над петдесет години. Но има лица, на които много трудно може да се определи възрастта. Той няколко пъти прочете писмото на стария, поклати глава, след което изслуша Онодера и Куниеда, които описаха подробно положението на нещата, и произнесе само една дума:

— Кошмар.

И веднага излезе от гостната.