Потъването на Япония

1

През март на следващата година, в навечерието на деня на равноденствието, в Японското отделение на Интерпол (ICPO), което се намира в зданието на Департамента на полицията, по телекса от центъра в Париж постъпи важно съобщение:

„Д. Мартен, белгийски търговец на произведения на изкуството, е излетял за Япония на двадесети със самолетна авиокомпания «Сабена», рейс 301. Има сведения, че посоченото лице е важна фигура от международния синдикат за кражба на ценни произведения на изкуството, тяхното фалшифициране, а също така и изкупуване на крадени произведения. Молим посоченото лице да бъде под наблюдение“.

След което бяха посочени особените белези, биографични данни и снимка на Д. Мартен.

— Какво ще правим? — попита чиновникът, като показа телекса на завеждащия отдела. — Да съобщим ли в чуждестранния отдел на Департамента на полицията?

— М-да… — поклати глава завеждащият, — съдейки по съобщението, това е важна птица. Интересно защо ли идва в Япония?

Началникът реши да поиска по-подробни данни за Д. Мартен, а междувременно нареди на двама агенти да се заемат със следенето на белгиеца още от летището.

Самолетът на авиокомпания „Сабена“, който беше излетял по рейс 301 и прелетял над южните части на Япония, трябваше да кацне тази сутрин на второто международно летище в Токио — Нарида.

Но когато гигантският 230-местен „Боинг“ 2707 SST се приземи на летището, с почти всички пътници на борда, лицето Д. Мартен не фигурираше сред тях. Срочно попитаха в пътническия отдел на SBN и се оказа, че господин Д. Мартен е слязъл в Калкута и вероятно е останал там.

Незабавно беше осигурено наблюдение и над другото международно летище Кансай, където минаваха голям брой линии за Югоизточна Азия. Но не беше така лесно да се открие определено лице сред многобройния поток от пътници, излизащи от изходите на летището, където почти непрекъснато кацаха самолети.

Японското отделение на Интерпол (ICPO) разполагаше с малък брой сътрудници, поради което помоли полицията на летището на емиграционното бюро да съобщят, ако при проверката на визите бъде намерено лицето Д. Мартен и взе решение временно да прекрати търсенето. Обърнаха се за помощ и към американския отдел на Интерпол в Япония.

— Мартен, търговец на произведения на изкуството. Д. Мартен… от Антверпен — опули очи американецът, бивш журналист, който вече десет години работеше в Интерпол и бе известен със своята осведоменост. — Важна птица. Знаменитост в своята област. Но защо ви интересува? — на свой ред попита американецът.

— От центъра в Париж съобщиха, че е пристигнал в Япония — отговори завеждащият отдел от Японската полиция.

Американецът подсвирна с уста.

— Ето какво било. А аз мислех, че Далечният изток е извън неговата сфера на действие. Но трябва да се отбележи и това, че този тип никога не излиза сам на сцената, освен ако не става въпрос за някаква огромна сделка. А ако се появи някъде, това означава, че от тази страна се замисля да бъдат изнесени истински национални ценности. Той за първи път сигурно е в Япония.

Завеждащият отдела разбра сериозността на положението и отново телефонира на всички международни летища да засилят контрола над влизащите в страната чужденци.

Но малко преди това…

Човекът, когото чакаха, излезе от първокласния салон на тристатонния реактивен самолет „Еър — Индия“, приземил се на международното летище в Кансай. Като се любуваше на великолепния залез, той приветливо се усмихна на стюардесата и с малко куфарче в ръка премина паспортния контрол, като подаде паспорт с друга фамилия. От японското отделение на Интерпол неговите особени белези бяха предадени в емиграционното бюро на летището тридесет минути след като специално чакащата го кола вече се носеше на север. А час след пристигането си господин Мартен вече беше в стаята на един тих клуб, който се намираше на склона на хълма Роко. От прозореца се виждаше прекрасен изглед към залива, където вече запалваха светлините. Срещу господин Мартен седеше късо подстриган широкоплещест, висок, все още млад японец. Но той приличаше на дете в сравнение с този сто и десет килограмов чужденец с прошарени коси висок метър и деветдесет сантиметра, с големи очи, голям нос и голяма глава.

— Потвърждавам, че получих Хаугай и Хирошиге — каза господин Мартен на английски със силен акцент. — Уникални предмети. Показах ги на нашите специалисти. Оригинални са.

— Щастлив съм, че сте останали доволни — отговори му японецът на великолепен английски.

— Вие наистина ли ми ги подарявате? — на господин Мартен съвсем явно му се искаше събеседникът му още веднъж да потвърди този факт.

— Да. По случай запознаването ни.

— Хм — промънка господин Мартен, който не разбираше ясно намеренията на събеседника си. — Тогава в какво се състои вашето търговско предложение. Доколкото ви разбирам, на мен ми се предоставя възможността да получа произведения на японското изкуство в доста голямо количество, но…

— Да — потвърди събеседникът. — На нас ни е известно, че вие купувате само най-ценни произведения на изкуството, и то в голямо количество, без посредници. Ние можем да ви предоставим именно това, което ви е необходимо.

— Предметите картини ли са?

— Не само. Има и резба, статуи на Буда, гоблени.

Господин Мартен мислеше, прехапал устни. Тези приказки нещо го съмняваха — предложението беше твърде съблазнително.

— Вие кога предполагате…

— Това още не може да се каже точно. Мисля, че ще стане по-рано от две, а може би и от една година. Но предметите всеки момент могат да бъдат у нас, така че, както вие сами разбирате, веднага можем да направим сделката и да установим контакт с вас. Поради това си позволихме да ви обезпокоим с молбата лично да дойдете при нас. Искаме пълна секретност и да няма посредници. Предметите, за които става дума, са национална ценност, поради това…

„Що за тип е този — мислеше си господин Мартен. — За него гарантира сигурен човек от Хонконг. Но не прилича да е от хората, занимаващи се с тъмни сделки. Може би е шеф или зад него стои още някой?“

— Въпреки това ние бихме искали да знаем вашите условия — продължаваше събеседникът. — Колко бихте могли да ни заплатите?

— Това зависи от предметите — каза господин Мартен. — Но ако вземем за основа международните цени…

— Ние бихме искали цена два пъти по-висока от международната. Изнасянето зад граница е наша работа. Вие ще ги получите на посоченото от вас място. Целият риск пада върху нас, а вие по някой от известните ви начини ще можете да ги продадете на милиардерите за колекциите им много по-скъпо. Тъй като в сделката няма посредници, на вас ви е обезпечена огромна печалба. Нашите предмети, за разлика от фалшификатите, по които сте се специализирали, са оригинали. Абсолютно всички.

Господин Мартен взе чашата с коняк и я завъртя в дебелите си пръсти.

— Обикновено аз сключвам сделка с добре познати партньори. Преки сделки с такива като вас не предприемам. Това е мое правило.

— Но понякога е добре да се рискува. Ние с вас няма да имаме абсолютно никакви контакти — само чрез предметите.

— Добре, а как ще се свържем?

— На този адрес в Брюксел ще можете да се свържете с нас. Малко по-късно ще ви изпратим и шифър.

— Добре. Ще се опитам да рискувам.

— Между впрочем — мъжът му подаде албум с етюди. — Това е също като предметите, които ще ви дадем. Както виждате вече разполагаме с нещо.

Когато разтвори албума, господин Мартен повдигна вежди от учудване.

— Шяраку — промърмори под носа си той. — Едва ли…

— Вижте добре, ако обичате — събеседникът му подаде албума. Господин Мартен, като извади лупа от вътрешния си джоб, внимателно се вгледа.

— Като че ли е оригинал — с недоумение промълви той. — Но доколкото знам, той е в Националния музей за изобразителни изкуства…

— Да, разбира се. А сега там се намира едно отлично изработено копие. — Събеседникът му шумно затвори албума. — Като начало ще ви изпратим този албум в Антверпен, а след като го получите, внесете предварително уговорената сума, разбира се, в долари, в швейцарска банка.

— И доставянето ли ще извършите вие? — господин Мартен беше малко смутен. — Как?

— С предмет като този няма да имаме почти никаква трудност — мъжът едва забележимо се усмихна. — По света съществува така наречената „дипломатическа неприкосновеност“.

В същото време във фирмата за разработване на шелфа КК с въздушна поща пристигна молба от Онодера за освобождаването му от заеманата от него длъжност във фирмата. Той беше изчезнал от шестнадесети август, т.е. от деня на голямото земетресение в Киото. Нито неговите сътрудници, нито майка му, която живееше в Кобе, знаеха дали е жив, или не. На плика със заявлението имаше пощенско клеймо от Неапол.

— Какво значи това? — нахвърли се един от директорите върху завеждащия отдела Йошимура. — Нали смятахте, че е загинал в Киото.

— Почти всички негови приятели, с които беше там по онова време, загинаха — лицето на Йошимура изразяваше объркване. — Разбира се, аз задържах изпращането на помощта за погребението.

— Но защо е заминал за Европа, дори без да предупреди фирмата? — поклати глава директорът.

— Не зная, но трябва бързо да се помисли за замяна — каза Йошимура. — Това е една много чувствителна загуба за нас.

— Но защо все пак е заминал за Европа? — промърмори отново директорът.

Отговорът на този въпрос дойде след няколко дни от съвсем неочакван източник. Като прелистваше съобщенията на отдела за информация, Йошимура изведнъж впи поглед в една от страниците. Той прехапа устни, помисли малко, след което се свърза с отдела за информация.

Малко след това завеждащият Йошимура влезе с бележник в ръка в кабинета на директора.

— Струва ми се, че разбрах причината за заминаването на Онодера: Според информацията, която получихме днес, една японска фирма е закупила дълбоководен батискаф тип „Кермадек“ от френския военноморски флот.

— Каква е тази фирма? — попита директорът.

— Странно нещо. Малка фирма, пред прага на банкрута. Подозрителна фирма.

— А какво ще прави тази фирма с дълбоководен батискаф, който се потопява на десет хиляди метра дълбочина? Такъв кораб може да се вземе под наем от Франция, Англия, Америка — директорът се развълнува. — Такава малка фирма не се е поколебала да купи толкова скъпо нещо! А откъде е взела пари?

— Не знаем, но ще се постараем да узнаем — Йошимура се загледа в бележника си. — Тази фирма е привлякла Онодера и го е изпратила да закупи „Кермадек“ от Европа. А какъв смисъл има да се купува кораб, ако няма специалист, който да може да го управлява и регулира.

— Той ли ще е специалистът?! — промърмори директорът. — Не правеше впечатление, че е способен на такава постъпка.

— Съгласно нашата справка, мястото, откъдето ще се получи „Кермадек“, е Неапол.

— Значи се измамих в него — директорът, чието лице беше пребледняло, запали цигара.

В това време в кабинета влезе завеждащият отдела за информация.

— Идвам във връзка с фирмата, за която говорихме преди малко — каза той. — Тя е започнала производството на подводен кораб за изследване на корали, но изглежда, нищо не е излязло. Незначителна фирма с основен капитал двадесет милиона йени.

— Но откъде тогава може да вземе пари?

— Местните финансисти и банки са й открили кредит, но тези суми са нищожни. Изглежда, я кредитират и по-едри финансисти. Но това още не е установено. Има подозрение, че зад гърба на тази фирма под маската на фирма за тежко машиностроене се крият Силите за самоотбрана, но няма никакви сведения, които да потвърдят това предположение.

— Силите за самоотбрана? — попита директорът.

— Да, нима не може да се допусне, че Силите за самоотбрана купуват батискаф за своите нужди? Във всеки случай те имат достатъчно средства, но, изглежда, че не искат да се разгласява и се прикриват зад банкрутирала фирма. Тя купува „Кермадек“, а Силите за самоотбрана го наемат за дългосрочно ползуване.

— Навярно е така — каза директорът, като си чистеше ушите.

— Но защо е притрябвал батискаф на Силите за самоотбрана? Защо не са наели такъв под наем от чужбина и защо са тези заобиколни пътища? Толкова ли спешно изследване имат, че не могат да изчакат да бъде пуснат в действие нашият втори батискаф „Вадацуми–2“?

— Може би е по-добре да проверим в самото управление на Силите за самоотбрана? — предложи Йошимура.

Обаче проучванията на Йошимура скоро приключиха. Когато започна да разплита нишката в самото ведомство, тя бързо се скъса и изчезна в мрака на държавната тайна със значение за отбраната на страната.

Доцент Юкинага, който беше подал молба в Университета, където работеше, за временното му освобождаване от задължения, сега прекарваше цели денонощия и кантората в едно от зданията в Хараджюку. Всички негови мисли и денем, и нощем бяха свързани с план „Д“. В центъра на този план стоеше професор Тадокоро. Самият той работеше с всички сили по изграждането на новата програма за изследвания. За целта бяха преместени в нова лаборатория. „С какво ли ще се занимаваме в същност?“ — замисляше се Юкинага. Той всецяло се беше отдал на тази идея — неясна и несигурна като облак. Но ако в крайна сметка се окажеше, че това е една безумна фантазия, една химера на учения — фанатик професор Тадокоро, какво ли ще стане с неговото бъдеще? Цялото си време, всичките си сили и енергия отдаваше на този прословут план „Д“, освен това нямаше право да разказва за своята работа нито на бившите си учители, нито на родителите си, нито на другарите си… Ако си беше седял мирно и тихо във факултета, през следващата година може би се откриваше шанс да стане професор. В научния свят неговите трудове постепенно получиха известност и на есенния семинар Юкинага се готвеше да излезе с важен доклад.

Разбира се, ако изследванията се провеждаха открито, всичко щеше да бъде по-просто — никакви тайни, никакви заобиколни пътища, всяко достижение щеше да става достояние на обществото и да получава нужното признание. Но тук характерът на работата бе съвсем друг. Програмата изискваше пълна дискретност. За нейната секретност най-много настояваха премиер-министърът и онзи старец. Изнурителна работа, за която никой, дори най-близкият ти, не трябва да знае. И никакво възнаграждение не му бе обещано за това. Той сам се чудеше на себе си. Защо се реши да пропилее останалата половина от живота си. Може би просто го измъчваше отчаянието? Може би за всичко беше виновна жена му? Тя бе единствена дъщеря на негов любим преподавател, известен учен, умрял преди няколко години. Израснала в охолство и разкош, тя се отличаваше с безсърдечието си. Деца нямаха. Преди една година, когато беше в командировка в чужбина, жена му беше напуснала дома им и бе заминала при родителите си. Тази жена въобще не беше подходяща за съпруга на скромния, сдържан и малко своеобразен учен, който, увлечен от науката, почти не спеше в къщи.

А какво ще стане с всички, ако този план, с осъществяването на който бяха заети в момента, се окаже плод на фантазия, на лош сън… Нали никой не му даваше гаранция в случай на неуспех. Най-печалното беше, че освен себе си беше оплел в тази история няколко свои талантливи другари. И сега се чувствуваше отговорен за тяхното бъдеще. Когато мислеше за това, главата го заболяваше и му се повдигаше.

— Във всеки случай нашата работа е същинска игра на сляпа баба, която няма дори и правила — му беше казал Сеичи Наката, негов приятел от университета, признат авторитет в областта на информацията. — Условията са толкова сложни, че струва ми се и системата „RERT“ няма да ни помогне. Налага се да се обмислят някои нови средства за програмиране. На първо място, правителството трябва постоянно да ни осигурява пари, без да чака резултатите от първия етап на изследванията. На второ място, след известен период от време ще ни трябват огромни суми, за които правителството е длъжно да измисли реален предлог, за да бъде в състояние да ги задели. Трето, ако резултатите от изследователската работа започнат да потвърждават хипотезата, правителството ще трябва да вземе съответните мерки. При това характерът на нашите изследвания е такъв, че не на всеки етап може да се даде потвърждение на хипотезата в чист вид. Вероятно след положителните резултати от първия етап на изследването може да се яви отрицателен при следващите етапи. Не е изключен и напълно отрицателен резултат. Всичко е възможно. В такъв случай възниква въпросът: до каква степен и колко дълго време ще е в състояние да ни издържа правителството? И това трябва да се пази в пълна тайна от обществото, което сигурно е много трудно. Четвърто, до каква степен могат да се държат в тайна нашите изследвания и хипотезата, въз основа на която ние работим и правим своите заключения?

— Значението на тайната вътре в страната и навън е различно — каза Ямадзаки, който беше командирован към изследователската група от отдела за разузнаване при Кабинета на министрите. — Дори вътре в страната значението на тайната се различава по отношение на цялото население, което ползува масовата информация, на опозицията в парламента, на държавните учреждения, финансовите кръгове…

— На този етап съществува и друг проблем: кога и какви мерки трябва да вземе правителството и до каква степен ще е в състояние да ги приложи — намеси се Куниеда, секретар от канцеларията на премиер-министъра. — На определен етап може би ще са необходими законодателни мерки, но тогава възниква въпросът: до каква степен и в какви граници ще трябва да се спазва секретността и въобще ще е възможно ли да се следи за нея?

Първата причина, поради която изследванията не трябваше да се провеждат открито, се заключаваше в това, че ставаше дума за съдбата на цяла Япония. Като разглеждаше материалите на професор Тадокоро и от сегашните данни, Наката интуитивно разбра, че на дадения етап вероятността да се случи това, което при сегашните изследвания щеше да бъде превърнато в дело с огромно значение, бе не повече от един-два процента.

— Един процент вероятност в случая е твърде много — решително заяви Наката. — На този свят се случват и събития, чиято предварително определена вероятност е много малка. Да се обясни това не е достатъчна само теорията на вероятностите. Тук е необходимо да се отчете възникването и развитието на качествено нови процеси.

Като направи най-общи изчисления, професор Тадокоро определи приблизителните срокове за развитие и завършване на очакваното явление: максимален — петдесет години, минимален — две години. Професор Тадокоро по много своеобразен начин беше събрал данните и в изчисленията му имаше много неясноти. Но Юкинага, който знаеше колко често се потвърждаваше интуицията на професора, се ужасяваше от минималния срок. Необходимо беше отново да се анализира обширният, привидно не взаимосвързан материал на професора, за да се провери точността на предполагаемите срокове. Разбира се, можеше да се вземе средното число — двадесет и четири-пет години. Но Юкинага не можеше да мисли така елементарно, тъй като знаеше, че става дума природни явления, където всеки най-незначителен случай може да повлече след себе си редица явления, стремително нарастващи като снежна лавина. А след като се имаше предвид съдбата на Япония, трябваше да се изхожда и от най-лошите предположения.

Според програмата на Наката, в основата на която стоеше „най-лошото“, бе необходимо предметът на изследванията и самите изследвания да бъдат запазени в пълна тайна. Ако в процеса на изследванията лошите предположения се сбъднат, щеше да е необходимо да се вземат бързи мерки с цел да се избегне паниката и вълненията. Особено нежелателно бе разгласяването на това предположение в чужбина. По-добре бе световната общественост да разбере това тогава, когато бъдат взети някакви мерки.

Наката смяташе, че е рано да се обмислят конкретните мерки. В случая бе много по-важно оперативността — необходимо бе да се има готовност за всякакви изненади и мигновено вземане на съответни мерки. Сега на първо място трябваше да се систематизира и прецизно да се анализира съществуващата информация, а след това внимателно да се обработят всички новопостъпващи данни в процеса на работата и освен това да се изясни кой е най-информиран по проблема.

— Накратко казано, всичко трябва да се предвиди — каза Наката. — Та нали в тази работа няма нищо ново. Естествено, всеки трябва да събира материали по своя линия, но се предполага, че ние като учени имаме изострен усет да разграничим главното от несъщественото.

— Ха-ха-ха — засмя се Юкинага. — Най-големият авторитет по теория на информацията говори за обща представа и интуиция. А какво ще каже за това професор Тадокоро? Оказва се, че за учения е най-важно да има интуиция, както в древността…

— Между впрочем, точно теорията на информацията потвърждава това, което казах — убедено потвърди Наката. — А на нас са ни необходими именно хора с добра интуиция, при това изключително много са ни необходими.

Някак от само себе си се получи така, че Наката стана теоретически ръководител при осъществяването на плана. Освен професор Тадокоро в работата участвуваха пет души. Всички бяха млади — между тридесет и пет и четиридесет години.

— Опитах се да анализирам проекта на професора — каза най-младият, Ясукава, който работеше тук като счетоводител. — Съвсем очевидно е, че разходите на предварителния етап превишават средствата, които могат да бъдат отпуснати от отдел Разузнаване при Кабинета на министрите. Трябва да се увеличи броят на хората. За тази програма ще е необходима и много техника.

— Вече купихме „Кермадек“ — каза Юкинага, — но ще трябват и няколко компютъра.

— От лабораторията на професора взехме вече един, но ще е добре да се снабдим с още един. Частичните изчисления ще се правят от другите фирми в условията на временно използуване на часовия график на компютрите им — каза Наката, — но работата е там, че ни е необходим още един батискаф. Според плана на професор Тадокоро може би ще трябва да се правят изследвания и в Японско море, а с един батискаф възможностите никак не са големи.

— Още един? А откъде ще го вземем? — Куниеда сви рамене. — Да наемем от чужбина — не можем, а да си купим — нямаме средства.

— Почакайте — каза Юкинага. — Дочух, че компанията по разработване на шелфа скоро ще спусне под водата „Вадацуми 2“.

— Това е прекрасно — плесна с ръце Наката. — Ще го вземем под наем. Трябва незабавно да пристъпим към преговори.

По препоръка на Наката към групата се присъедини още един човек с чудесна интуиция от института към Силите за самоотбрана. Дори ако сега бяха достатъчно, после, когато програмата се разработеше основно, щяха да са необходими още хора и пари, особено ако се приемеше вариантът за пълна секретност. До този момент средствата се отделяха от т.н. „секретни фондове“ на Отдела за разузнаване при Кабинета на министрите и от Силите за самоотбрана, постъпи и някаква сума с неизвестен произход.

Сред членовете на правителството с тази програма бяха запознати само трима души: началникът на канцеларията на премиера, съветникът му и началникът на Управлението на Силите за самоотбрана, което единствено беше в състояние да следи за секретността, мобилизирайки големи материални средства и човешки резерви.

— Нека премиерът и шефовете да се грижат за парите — каза Наката. — Ние тук нищо не можем да измислим. Нашата задача е да работим, дори пряко силите си. Какво друго бихме могли да направим?

— Казват, че старият Ватари се е разделил с част от своята колекция от картини… — подхвърли Куниеда, запалвайки цигара.

— И тези пари са отишли за нашите изследвания.

— Мисля, че е така. Старият имаше уникални картини, истински национални съкровища.

„Що за личност е този набръчкан старец, седящ неподвижно в инвалидната си количка? — мислеше си Юкинага. — Удивителен старец“. Куниеда беше от същата провинция и влезе в канцеларията на премиер-министъра не без негова помощ. На израсналия в столицата Юкинага му бяха чужди тези провинциални връзки, патриархалността, която все още се беше запазила в много райони на страната. Но Куниеда очевидно поддържаше такива контакти, дори и със стария. Когато Юкинага му разказа за „опасенията“ на професор Тадокоро, а после заедно едва ли не насила включиха професора в броя на участниците в срещата, той все още не знаеше за отношенията на Куниеда със стареца. Дори не беше чувал неговото име. Но щом Куниеда му обясни кой е Ватари, тогава си спомни, че беше много известна личност. Старецът минаваше стоте, а преди повече от двадесет години се беше оттеглил от обществения живот. След срещата на учените с правителствените лица Куниеда го представи на Ватари. Юкинага беше поразен от духовната сила на този набръчкан, немощен на вид старец, от остротата на неговия ясен ум. Той задаваше на Юкинага лаконични, точно формулирани въпроси, като при това запазваше вид на простодушен и приветлив патриарх. Когато в къщата на Ватари Юкинага разбра, че влиянието на този човек е в състояние да накара дори самият премиер да си мръдне пръста, той веднага се съгласи да придума професор Тадокоро за среща със стария.

Ясен беше само фактът, че ако старецът не бе обърнал внимание на съобщението на Куниеда за срещата на учените с представители от Кабинета на министрите, ако не беше се заинтересувал от хотел „Палас“, за програма „Д“ и дума не можеше да става. Главата на Юкинага не побираше само едно нещо — какъв бе този столетник — старец, отдавна оттеглил се от политическия живот, но запазил своето влияние. Той видя със собствените си очи как старият покани премиера в своя дом и с две-три думи го накара да приеме програмата. А обкръжението на стареца? Някакви подозрителни личности, мъже с проницателни, остри погледи, изглежда, бяха телохранители, и прелестно младо момиче…

Някакъв легендарен свят, страшен и привлекателен…

— Възможно е този старец да е измислил нещо и сам, независимо от нашата програма — предположи Куниеда, като си загасяваше цигарата.

— Искам да те попитам що за човек е той? — каза Юкинага.

— И аз не съм наясно. С него сме от една провинция, но когато започнах да разплитам нишката на хората от нашата провинция, тя изведнъж се скъса. Несъмнено, в своето време той е бил водеща фигура в правителствените и финансовите кръгове. Дори има много книги, написани за него, но нима в тях може да се разкаже всичко? Почти всички хора, които са го познавали и биха могли да ни разкажат нещо за него, са измрели. Вероятно разцветът на неговата дейност е бил по времето на Манджурските събития. При това къде каквото е могъл да вземе, е взел. Премахнал е този или онзи, дали със собствените си ръце или с чужда помощ, но в случая това не е толкова важно. По времето на последната война напълно се откъснал от всякаква дейност и се отдал на спокоен живот и затова не е обявен за военен престъпник. А след войната отново се активизирал и развил голяма дейност, но когато преминал осемдесетте, спрял непосредственото си участие в политическия живот. И въпреки това разни политически деятели и до този момент се обръщат към него или за съвет, или с молба да примири враждуващи страни. Старият познава сегашния премиер много отдавна, още като редови член на партията. Веднъж му помогна да се спаси и от политически скандал. Изобщо премиерът не смее да му противоречи.

— И сега, благодарение на неговото влияние, започна осъществяването на програма „Д“ — приключи Куниеда и слезе на долния етаж.

Юкинага остана сам в стаята и продължи разсеяно да мисли. Власт, нейните тъмни кътчета, нишки… И той е въвлечен в тази тъмна бездна на задкулисната игра. Всичко ставаше като в кошмарен сън… Почувствува, че нещо неприятно се надига в душата му. Той, който всячески избягваше водовъртежа на сложните човешки отношения, тъй като не умееше да се оправя в тях и затова беше избрал пътя на науката, изведнъж е въвлечен в политическа тайна! Какво ли щеше да стане по-нататък?

2

Старомодният израз „да се подвизаваме на световното поприще“ внезапно получи гласност някъде през септември.

„Не е ли по-добре за здравето на нацията вътрешнодържавните работи да се поемат от жените и старците, за да могат младите мъже да се отправят отвъд морето, където ще станат «зрели личности от световен мащаб»“? — питаха във вестниците.

— Мисълта „да се подвизаваме на световното поприще“ означава ли нова политика на правителството по отношение на младежта? — попита журналистът в интервюто си с началника на канцеларията.

— Да, може да се тълкува и така, но ми се струва, че проблемът няма да свърши само с това — отговори началникът. — Във всеки случай японската икономика не може да съществува без тесни връзки с целия свят. Изглежда, е време вече цялото японско общество да напусне границите на страната за нова дейност, която би допринесла полза на цялото човечество. Няма винаги да се пържим в един тиган — може да стигнем до самоотравяне…

— Започна голяма кампания под лозунга „да се подвизаваме на световното поприще“ — засмя се Наката, като четеше интервюто на началника на канцеларията.

— И това ли е план на Наката-сан? — попита младият Ясукава.

— Не, измислиха го политиците и чиновниците, посветени в положението на нещата. Разбира се, не без нашето участие.

— Днес премиерът провежда съвещание с министрите на водещите министерства — промърмори Куниеда, като прелистваше бележника си. — А в други ден ще се състои извънредно заседание на Съвета по икономическите въпроси. Тази вечер в Акасака ще се срещне с началника на плановото управление и с министъра на промишлеността и търговията. Сигурно разглеждат десетгодишния план за капиталовложенията на японската индустрия в чужбина.

— Ако е така, добре са го измислили — каза Наката, като си хапеше ноктите. — Само да не се бърза прекалено много, могат да се получат големи противоречия вътре в страната и в чужбина. Току-виж и нашата тайна престане да бъде тайна. Трябва да се действува внимателно, с мярка…

— Но каквито и да са резултатите от изчисленията по програма „Д“, задграничните капитали няма да бъдат излишни за нас — намеси се Ясукава. — Та нали ако там не се окажат рентабилни, могат да бъдат върнати обратно… А може това да стане повратен момент в историята на страната и японската икономика да получи международен характер в огромен мащаб. Всяко зло за добро.

— Ти май вярваш повече в отрицателния резултат — раздразнено каза Куниеда.

— Откровено казано, не ми се вярва нашите опасения да се сбъднат — ококори се Ясукава. — Та нали Япония е достатъчно голям остров. Простира се на дължина две хиляди километра… Имаме си и свои Алпи…

— А как е в управлението на Силите за самоотбрана? — попита Куниеда.

— Началникът едва убеди председателя на обединената група на началник-щабовете — Ямадзаки освободи яката на ризата си и изтри тъничката струйка пот. — Получи се странен разговор. Председателят твърдеше, че подобни изследвания са глупост. От позицията на военните е така. Той каза, че пълното евакуиране на населението като операция е невъзможно и такава ситуация не може да съществува. И какъв смисъл има да се разработва подобна глупост? Началникът на управлението спори с него и когато вече не знаеше какви аргументи да изтъкне, изведнъж председателят сякаш се досети за нещо и се съгласи: „Да, разбрах, ще действуваме“. Така се договориха, без да назовават нещата с техните имена.

— Нима е разбрал? — попита Куниеда.

— Не е разбрал, но кой знае защо е почувствувал. Решено е да се разработи стратегически план „Д–2“ с участието на най-добрите щабни офицери и умове от института към Силите за самоотбрана. При секретност от най-висша степен…

— Какъв предлог ще използуват? — заинтересува се Юкинага. — Едва ли…

— Не се тревожете, предлогът е ядрена война — отвърна Ямадзаки. — Разбира се, това е анахронизъм. Но всички подразбират каква е работата и няма да дрънкат.

Вратата се отвори със силен трясък и в стаята, устремен като танк, се втурна професор Тадокоро.

— Какво стана с „Кермадек“? Още ли не е пристигнал? — Това беше коронната му фраза напоследък. — Къде се бави още? Да не би корабът да се е разбил и потънал?

— Не се тревожете, всичко е наред. Корабът, на който се намира „Кермадек“, е преминал остров Рюкю и утре ще бъде в Моджи — Наката говореше, като размахваше във въздуха телеграмата на Онодера.

— Всяка минути ни е скъпа, а тук… Та нали някъде под Японския архипелаг всяка секунда стават някакви изменения. Не зная как ще се развият те, но ни е необходимо колкото се може по-бързо да ги установим. Нашата работа в същност е борба с времето…

Разнесе се звукът на зумера. Ясукава вдига телефонната слушалка и след малко произнесе:

— Разбрах, веднага на мястото ще отиде Катаока от Института към Силите за самоотбрана. Той е отличен специалист.

— Какво е станало? — с известно безпокойство попита професор Тадокоро.

— Някаква част от двигателя на „Кермадек“ се нуждае от поправка. Онодера сам не е могъл да се справи — равнодушно съобщи Наката. — Всичко ще бъде наред. Катаока е гений. Няма машина, която да не е оживяла в ръцете му.

В това време Катаока беше в Йокосука, където се занимаваше с бързото преустройване на кораба „Йошино“, закупен от Американския военноморски флот преди две години. В Япония го използуваха за обучение на военен персонал. Идеята да се преоборудва и включи в изпълнението на програма „Д“ беше на Катаока, който много бързаше с ремонтирането му, тъй като трябваше да се подготви място за „Кермадек“, да се оправи пусковата система, да се измени нещо в електронното снаряжение. И това изискваше повече от половин месец.

— Тогава аз също ще отида в Моджи. Може, нали? — предизвикателно заяви професор Тадокоро.

— Но, сенсей… — Наката ококори очи, — дори и да отидете…

— Иска ми се… още веднъж да погледна в какво положение е западната част на Япония — Обличайки сакото си, професорът се изпъчи като капризно дете. — Доскоро мислех, че всичко ще се оправи, но сега ме тревожи Асо-Кириманският вулканичен пояс.

— Какво да ви правя? — досадно цъкна с език Наката.

— Ясукава-кун, позвъни, моля ти се, в Йокосука. Съобщи на Катаока, че Тадокоро-сенсей ще пътува заедно с тях.

— Няма ли да използуваме пътнически самолет? — учуди се Тадокоро.

— От военноморския флот ни дадоха специален самолет за свръзка. Програма „Д–2“ е одобрена, поради което при изпълнението й ще разполагаме със самолет и вертолет за собствена връзка. Нали искате да летите на Асо?

Професорът се намръщи, но, изглежда, беше доволен.

— Сенсей, безпокои ни още нещо — поде Юкинага. — Постъпи информация, че Съветът по прогнозиране на земетресенията при Министерството на просветата, геофизици и работници от Управлението по метеорология, заедно с група депутати от парламента се готвят да започнат комплексно изследване на измененията в земната кора на Японския архипелаг.

— Председателят на научно-техническия съвет знае за нас — намеси се Куниеда. — Но по своето положение този орган, доколкото разбирам, е принуден да предприеме някакви стъпки.

— Струва ми се, че сред геохимиците, геофизиците, геоморфолозите и вулканолозите някой самостоятелно ще се добере до същността на нашия проблем — каза Юкинага.

— Това е естествено — професор Тадокоро сви ръката си в юмрук. — Такава е природата на науката. Дори всичко да се пази в тайна, все някой ще обърне внимание на нещо. Дори може да не е японски учен. В науката нищо не може да се запази в тайна…

3

В началото на октомври започна работа специалната парламентарна комисия за вземане на мерки против земетресенията. Тя бе създадена по инициатива на група депутати както от управляващата партия, така и от опозицията. Малко по-късно съвещателната геодезическа комисия при Министерството на просветата съвместно с Управлението по метеорология създаде Специална група за изучаване на измененията в земната кора на Японския архипелаг. Почти едновременно над подобен проблем започна да работи и един от отделите на Японската асоциация на геолозите. Специална група се настани в зданието на Отдела за прогнозиране на земетресенията, който се опитваше чрез Министерството на просветата да получи допълнителни средства. Но се изясни, че Отделът за прогнозиране вече трета година получава достатъчно големи суми за цялата японска система от автоматични станции за наблюдение.

В Япония настъпи есенният сезон, въпреки че лятото бавно отстъпваше и все още се усещаха следите от ужасните летни горещини. Дори и през септември, след есенното равноденствие, зноят лижеше с нагорещен език земята, сякаш за да дразни измъчените хора. Но небето вече изглеждаше по-синьо и по-дълбоко. Хората, като се освобождаваха от спомените за страшното и пълно със стихийни бедствия лято, постепенно си възвръщаха спокойствието. За щастие, въпреки че имаше земетресения и пожари, щетите от тайфуните и наводненията не бяха големи. Но природните бедствия ставаха все повече и повече. В някои райони, например в град Мацуширо, префектура Нагано, и през последните дни и нощи непрекъснато тресеше. В средата на септември в района Санрику в резултат на подводно земетресение два пъти премина достатъчно силна цунами, като нанесе щети и в района Немуро в Хокайдо. Продължаваха изригванията на Кюшю. Беше започнал да действува и вулканът на остров Сакураджима и Управлението по метеорология официално предупреди населението за опасността. Обаче всички тези новини бяха получили нюанс на вести с местен характер и затова скоро престанаха да бъдат тема на разговор. В центъра на вниманието отново бяха спортните новини, есенната мода, новите танцови ритми, вълненията в Централна Африка, новият курс след политическите промени в Китай, проектът за кацане на Марс на американската космическа станция, който след няколко неуспешни опити беше решено да се осъществи тази есен.

Япония крачеше към есента с обикновената си, с нищо не отличаваща се от миналите години походка. А също и градовете, селата, климатът и природата… Да, и природата, на пръв поглед…

Като завърши серията пробни потопявания в открито море, Онодера се завърна в Токио в навечерието на започването на изпитанията по програма „Д–1“. След отстраняването на неизправностите състоянието на „Кермадек“ беше в общи линии задоволително. „Вадацуми — 1“ го превъзхождаше с по-добрата си маневреност, но „Кермадек“ беше по-надежден. Веднага се чувствуваше, че е направен във Франция — родината на дълбоководните кораби. При това с неговото преоборудване и регулировка се беше занимавал „гениалният“ Катаока. Бяха решили да не чакат да завърши преоборудването на инженерния кораб „Йошино“, който трябваше да бъде плаващият команден пункт при изпълнението на програма „Д“. Днес в полунощ от пристанище Тоба щеше да излезе „Такацуки“, за да се отправи към мястото, набелязано за първото потопяване. Онодера беше отсъствувал от къщи повече от месец. Тогава в Киото, едва измъкнал се от купищата развалини и керемиди, той веднага се отправи да търси телефон. За щастие телефонната връзка бързо беше възстановена и той позвъня в Токио. По-нататък събитията се развиха с мълниеносна бързина. След разговора Онодера веднага излетя за Европа, за да закупи „Кермадек“. Дори с близките си не можа да се свърже. Накрая отдели малко време и отлетя за Токио на самолета — хидроплан за свръзка. Едва му стигна времето да отиде в къщи, за да си вземе някои неща. Утре с Юкинага и Танака щеше да излети със същия самолет за „Такацуки“, който през това време щеше да бъде на сто и петдесет километра на изток от нос Инубо. Но преди да си отиде в къщи, той надникна в главната кантора в Хараджюку. Наката, Юкинага и останалите го въвлякоха в безконечен спор за системата за свързване, общата й програма на работа и детайлите й. Като сравняваше темпото на работа в една обикновена фирма и тук, Онодера се възхити от бързината, с която се решаваха в момента важни и отговорни въпроси. Но все повече го учудваше фактът, че въпреки това гигантският обем на работата не намаляваше. „Те с ума си ли са? — мислеше си той. — Нима се надяват да се оправят с толкова малко хора.“

— Управлението по метеорология и съвещателният съвет усилено започнаха своята работа — съобщи Юкинага. — Трябва да се побърза. Сега, след осъществяването на тригодишната програма за изследване на мантията, те разполагат с огромна мрежа от наблюдателни станции, снабдени с най-модерна апаратура. С тях сътрудничат много институти и лаборатории. Практически те са успели да обхванат всички области от науката за Земята. Напълно е възможно сред тях да се намери и такъв, който да сумира измененията в движенията на земната кора на Японския архипелаг и да…

— Чудесно, нека се стараят, ние имаме само полза от това — усмихнато каза Наката. — На нас ще ни помогне и председателят на научно-техническия съвет. Ще разполагаме с всички техни данни, без те да подозират това. Нали професор Тадокоро също използува този метод, а ние само го усъвършенствуваме. За тях морското дъно засега е като бяло петно, което е коз в нашите ръце.

— Юкинага-сан, на вас сигурно ви е неприятно да чуете, но ние се готвим да използуваме някои наши изобретения — сви рамене Ямадзаки. — Какво бихте казали за подслушващо устройство към компютъра?

— До къде стигнахме — въздъхна Юкинага. — Как се решихте на такава стъпка?

— Нямаме друг изход — Наката с кисело изражение на лицето си хапеше ноктите. — Устройството регистрира входните и изходните сигнали и предава импулси. Ако анализираме информацията, която влиза в компютъра, можем в общи черти да определим какъв е въпросът и какъв отговор е дал компютърът.

— Да считаме, че нищо не съм чул — безнадеждно махна с ръка Юкинага. — Ще се доверя на вас. Доколкото ми е известно, в последно време някой в международния съвет по геодезия и геофизика е започнал да проявява повишен интерес към измененията в земната кора на Японския архипелаг. Но ако учените от целия свят съсредоточат своето внимание върху Япония, тогава…

— Колкото и да работим, работата няма край. От утре започваме изследванията — силно извика Наката, като хвърли на масата записките. — Тази вечер да се напием, а? Онодера-кун, няма ли да отидем да пийнем нещо вместо сънотворно? По случай запознаването ни. Впрочем, твоят случай е особен — ти поне за известно време ще излезеш от Токио, затова…

— Идеята не е лоша — каза Онодера и като погледна часовника си, стана. — Ако е за час-два — чудесно.

Ясукава остана сам в кантората. Всички отидоха в бара, който се намираше на последния етаж на построения неотдавна небостъргач в района Ойоги.

Нощно Токио както винаги бе потопено в потоци светлина. Студената синкава светлина на живачните лампи се сливаше с бялата на автомобилните фарове и с червената на стоповете. Скоростната магистрала, осветена с жълти натриеви лампи, се извиваше като гигантски смок. Небостъргачите, наподобяващи черни чудовища, в този час гледаха с милиарди ярки очи. Токио, най-оживеният град в света, където живеят дванадесет милиона жители… славни и жизнерадостни хора, знаещи чудесно да се забавляват. И Японският архипелаг, на който е разположен този град — гигант… Наистина ли може да се повярва в това?! Нима може да се очаква, че ще се случи такова нещо? Този град, най-големият в света… Може да се каже, че земята, на която се намира той, е малка, но все пак тя се простира на дължина две хиляди километра и заема площ триста и седемдесет хиляди квадратни километра. Тази земя носи върху себе си не само един три хиляди метра висок връх, но и планини, гори, поля и реки… и сто и десет милиона жители с необходимите за техния живот градове, промишлени предприятия, жилищни домове и пътища… Едва ли! Такова нещо не може и да се помисли. Абсурд! Онодера с неподвижен поглед гледаше нощта през тъмното стъкло. А ако все пак това се случи, ако все пак се сбъдне това, от което се плаши професор Тадокоро… Какво ще стане тогава с този гигантски град и с кипящия в него живот? А скромните надежди на тези сто и десет милиона хора? Надежди, които те таят в сърцата си и възлагат на утрешния ден на своята процъфтяваща върху тези острови страна. Те мечтаят да си построят собствен дом, да си родят и отгледат деца, които да влязат в университет, да пътуват в чужбина. Какво ще стане с надеждите на тези сто и десет милиона души? На момичетата, мечтаещи да станат певици, на момчетата, които искат да станат художници, на мъжете, търсещи мимолетно удоволствие във виното, във веселата беседа с жени или получаващи малка радост от риболов, от игра на голф или на карти. Какво ще стане със скромните надежди на тези хорица?…

„Наслаждавайте се! — почти молитвено си помисли Онодера, като гледаше морето от светлини. — Поне сега, докато е все още възможно, се веселете както трябва. От всеки миг извличайте радост, защото той няма да се върне, няма да се повтори. Дори и да останете със спомена за скромна, малка радост, е по-добре, отколкото нищо. Радвайте се сега, веднага, без закъснение. Страхувам се, че «утре» може и да няма.“

— Тръгваме ли? — Наката погледна часовника си и стана.

— Тази нощ всички ще се наспим както трябва.

— Мисля, че твоят апартамент е в ред — каза Юкинага на Онодера. — Ясукава поръча на администрацията да се погрижи за него.

Когато приближиха към касата, миниатюрно момиче с рокля в моден за този есенен сезон бежов цвят със зеленикав оттенък, погледна Онодера в лицето и силно възкликна:

— А! Дали не греша, но вие сте…

— А-а… — Онодера изведнъж си спомни това момиче. — Мако-чян, нали…

— Да, точно така. Значи сте ме запомнили! Благодаря ви, вие ме трогнахте Онеда-сан… не, Онодера-сан.

— Вярно. Вие работехте в „Мирт“, нали?…

— Да, но оттогава изобщо не сте идвали там. Юри-сан така съжалява, че не сте я научили да се гмурка с акваланг — проговори момичето, което се казваше Мако. Без да обръща внимание на своя солиден партньор, тя се прилепи към Онодера. — Моля ви, елате да ни видите! Йошимура-сан ми каза, че сте се уволнили от тяхната фирма. Истина ли е?

Онодера мрачно кимна.

— Но… — запъна се момичето — заповядайте отново… Позвънете… Непременно…

— Много е мила — не без ирония забеляза Куниеда. — Хостеса ли е?

— Да, за какво ли ме срещна — промърмори Онодера, като погледна момичето, което чуруликайки си със своя партньор, се отправи в залата. — Може би трябваше да я предупредя на никого да не разправя…

— Мисля, че не си струва, тя в нищо не ни подозира — каза Наката. — При това утре ти ще си вече в морето, по-скоро на неговото дъно.

Като се прибра в квартирата си в Аояма, Онодера завари телефонната касета за запис на телефонни разговори в отсъствие на абоната напълно използувана.

Той я пренави и прослуша. Повечето от позвъняванията бяха от фирмата. Последен зазвуча женски глас. Като върна още веднъж на това място, Онодера започна да слуша внимателно и разпозна гласа на Рейко:

„Пристигнах в Токио и позвъних… Благодаря, че тогава… Скоро след това баща ми почина. Смятам да замина за Европа, след като привърша погребението, може би през втората половина на септември. Ако имате възможност, позвънете ми в Хаяма. Наистина, между нас няма нищо особено, но…“

Тук гласът спря и настъпи тишина. Онодера тъкмо се готвеше да пренавие лентата, когато гласът прозвуча отново тъжно и дрезгаво: „Искам… с вас… Извинявайте?“.

Той пренави лентата, помисли малко, след което изтри записа.

С куфар в ръка Онодера излезе в общия коридор и погледна през прозореца. Долу до една кола, скрита в храстите, се прегръщаше влюбена двойка. Онодера се отдръпна с въздишка. Изведнъж земята отново заехтя, блокът се залюля. Изгаснаха всички лампи, разнесе се звън на счупени стъкла. Някой завика в тъмното. Като се хвана за рамката на прозореца, той още веднъж се заслуша в бученето и трясъка. „Силно е“ — помисли си. Един след друг трусовете разлюляха тъмнината. Зад прозореца със счупеното стъкло избухна синя светлина. Земята се клатеше, сякаш възнамеряваше да събори мрака.

517

Конвойният кораб „Такацуки“ с водоизместимост три хиляди и петдесет тона, предназначен за действия с управляеми от разстояние вертолети и с ракетни дълбочинни бомби беше спуснат на вода в периода на превъоръжаване на Силите за самоотбрана. След това известно време беше в резервите, а преди година влезе в строя като кораб със специално предназначение. Сега вертолетите бяха демонтирани от него, а на кърмата върху спускови релси за мини беше сложена поставка специално за „Кермадек“. Разбира се, това беше идея на Катаока, който по специалност беше инженер по електроника, а освен това вземаше участие и в оборудването на военните кораби. „Такацуки“ имаше двувинтов турбинен двигател с мощност шестдесет хиляди конски сили и сега браздеше океана на изток от Японския архипелаг. Работеха по уплътнен график. За две седмици по указания на професор Тадокоро „Кермадек“ извърши повече от двадесет потопявания в района между 142° и 145° източна дължина и 34° и 45° северна ширина. В откритото море Санрику, където вече се чувствуваше устременото на юг студено Курилско течение, за батискафа ставаше все по-трудно. През цялото време вълните бяха високи и над водата се разстилаше гъста белезникава мъгла. „Кермадек“ се люшкаше като черупка от подводните приливни течения. На няколко пъти се извива силна буря, видимостта беше почти нулева и се налагаше да отлагат потопяванията. Имаше и такива дни, когато около „Такацуки“ обикаляха чуждестранни наблюдателни кораби. От всекидневните потопявания кожата на Онодера посивя, бузите хлътнаха, очите му се възпалиха. Дори не успяваше да се обръсне. Започнаха да го мъчат болки в ставите и безсъница. Пък и работата с „Кермадек“, макар и незначително, се отличаваше от тази с „Вадацуми“. Но преди всичко го измъчваше еднообразието. При всекидневните потопявания на седем-осем хиляди метра дълбочина батискафът наподобяваше шамандура в бушуващо море. Под командуването на професор Тадокоро Онодера маневрираше, включваше прожектори, пускаше подводни осветителни ракети, правеше снимки, пренавиваше видеофилми, пускаше зад борда и на дъното измервателна апаратура. На големи дълбочини температурата се понижаваше до два-три градуса, от апаратурата лъхаше леден студ, а след всяко потопяване се налагаше да сменят сушителите, защото в противен случай в гондолата всичко ставаше мокро. При това в набързо преоборудваната гондола, запълнена с всевъзможни уреди, нямаше място дори да се обърне, а всяко потопяване продължаваше няколко часа. Естествено накрая Онодера се измори и физически, и душевно.

— Грижи се за себе си — тревожеше се Юкинага. — Ние всички сме взаимозаменяеми, а ти си сам.

Корабният лекар също се безпокоеше за здравето на Онодера. Той помоли да изпратят лекар — специалист за подводничари. След взетите мерки болките в ставите поутихнаха, но безсънието не премина. Отначало „Такацуки“ се движеше над Японската падина от юг на север, а после се върна назад, като пропътува две хиляди километра разстояние, при това „Кермадек“ почти всекидневно извършваше потопявания. През деня по време на изследванията „Такацуки“ стоеше закотвен, а през нощта с максимална скорост вървеше към следващия набелязан пункт. По този начин от източната страна на Японския архипелаг тук-там поставяха малки сонди. При две хиляди километровата дължина на архипелага „Кермадек“ би могъл да обходи само незначителна част от него. „И това работа ли е?“ — мислеше си Юкинага, отдаден на безкрайността и безграничността на задачата, с която се занимаваше. — „Батискафът… е все едно бълха върху корема на циклоп…“

В открито море до Чоши, на дъното на падината, попадаха няколко пъти в зоната на земетресения с малък радиус на действие. При налягане на водата един тон на квадратен сантиметър от батискафа неочаквано се разнасяше удар, при което той започваше да се върти на едно място, а гондолата да скърца. Беше ужасно, макар всички да знаеха, че здравината на батискафа е осигурена десетократно. И при тези условия изследванията продължаваха. За щастие времето беше хубаво и работата съвсем незначително изоставаше от графика. Лицето на професор Тадокоро ставаше все по-бледо, бузите му обраснаха с брада, очите му започваха да излъчват странен трескав блясък. Поради непрекъснатата експлоатация на седемнадесетия ден в двигателя на „Кермадек“ се появи повреда и се наложи да отменят потопяването. Професор Тадокоро се затвори в офицерския салон и потъна в купчините с нови данни. Онодера, борейки се с отпуснатостта си, мълчаливо ремонтираше „Кермадек“ заедно с механиците на „Такацуки“. На деветнадесетия ден с малко закъснение пристигна корабът за специално предназначение „Йошино“. На „Такацуки“ се разнесоха радостни викове. На ниската кърма на „Йошино“ от двете страни на хангара, в който обикновено се поставят хидропланите, върху релси стояха подемни кранове, а изпод кърмата се виждаха манипулаторите. Крановете можеха с лекота да повдигат хванатия с буксирно въже „Кермадек“ и също така без трудност да го спускат във водата. Това обещаваше значително облекчаване на по-нататъшната работа.

С „Йошино“ пристигаше Катаока. Той беше нисък на ръст, с момчешко кръгло лице, почти кафяво от загара, и силно блестящи очи.

— Извинявайте, че закъсняхме — със сияеща усмивка каза Катаока по микрофона от капитанския мостик. — Тук са Наката-сан и Куниеда-сан. А Ямадзаки-сан скоро ще пристигне със свързочния самолет. Нали тук възнамерявате да проведете съвещанието?

Когато вече се подготвиха за качване в катера, за да се прехвърлят на „Йошино“, на капитана на „Такацуки“ беше предадена радиограма. Той й хвърли бърз поглед и я подаде на професор Тадокоро.

— В Хаконе са се появили признаци за изригване — намръщено каза капитанът. — На остров Мияке е започнало подземно бучене. Нареждат ни, като се освободим, незабавно да отидем в Мияке.

Спуснатият вече във водата жълт „Кермадек“, който беше закачен на буксирни въжета, бавно се придвижваше към кърмата на „Йошино“. Щом като завърши прехвърлянето му, „Такацуки“, порейки вълните, започна бързо да се отдалечава. Онодера и Юкинага помахаха след него с ръце.

— Моментът не е за прощален обед — каза Наката. — Какво ще правим? Веднага ли ще имаме съвещание?

— Разбира се — решително заяви професор Тадокоро.

— Моля ви, най-напред се настанете в каютите — предложи Куниеда, — след това ще ви повикам в каютата — щаб на програма „Д“, където вероятно ще направим и съвещанието.

След двадесет минути всички се събраха в каютата — щаб, разположена в носовата част на горната палуба. В единия й край мигаха лампите на компютъра, въртяха се касетите на запомнящите устройства, а на другата — електронно-луминисцентната схема за провеждането на изследователските работи и познатата на всички карта на Японския архипелаг, която беше взета от лабораторията на професор Тадокоро. В центъра на каютата се намираше огромен прозрачен правоъгълник. Вътре той изглеждаше празен, но когато Катаока натисна някакъв бутон, се появи цветно стереоизображение на Японските острови. Всички неволно ахнаха.

— Красиво ли е? — попита Катаока с широка усмивка. — Това е проекционен екран за холографски снимки, разработен от научноизследователския институт към управлението за самоотбрана. Мисля, че е първият в света екранен блок с реални, а не фиктивни изображения. Той сякаш е прозрачен, а в същност в него се съдържат полупроводникови монокристали.

— Снимките, които се правят от самолет, веднага ли получават обемност? — заинтересува се Юкинага.

— Не, не е точно така. От инфрачервената стереоснимка, която е направена при паралактично снимане от голяма височина, се изготвя цветен макет. После го облъчват с лазерни лъчи и изготвят диапозитив. Ще попитате „защо“. Защото стерео диапозитив получава при използуването на интерференцията на отразените от обема лазерни лъчи. Ето това е диапозитивът.

Катаока извади изпод блока обикновен твърд монохромен негатив с големина на визитна картичка и го показа на всички. Не него се виждаха облаци, вихри, ивици — рисунки от интерференцията.

— Странни неща — промърмори Онодера. — Нима, когато към негатива се насочи лазерен лъч, ние сме в състояние да видим това цветно холографско изображение?

— Да, напоследък се опрости изготвянето на пространствени цветни макети от стереоскопични снимки.

Катаока превключи и върху екрана се появиха пространствени изображения, на някои от които се виждаше и релефът на морското дъно.

Но не беше само това. Катаока продължи да работи на операторския пулт и върху стереоизображението светнаха точки и стрелки. С тях се проектираха данните за топлинните потоци, гравитационните и геомагнитните полета, вертикалните и хоризонталните движения на земната кора, активността на вулканите.

— Като се свърже това устройство с компютъра, ще можете да си представяте постъпващите данни. Разбира се, в общи черти — поясни Наката.

Устройството, съхраняващо в себе си микрофилмите на няколко хиляди карти и схеми, беше гордостта на Наката.

— Това е пробният екземпляр, който е разработен за обединения щаб за самоотбрана. И ние им го взехме — усмихвайки се, Катаока натискаше последователно бутоните върху пулта.

— Между впрочем — Куниеда огледа всички, — може би е време да започнем съвещанието, професоре? То е за по-нататъшната програма и нейното развитие…

Професор Тадокоро седеше обърнат към стената и като стискаше главата си с ръце, съсредоточено мислеше. Юкинага видя лицето на учения и бе поразен от изражението на това обрасло с брада оловносиво лице, на което се четеше дълбока скръб, почти отчаяние.

— Тадокоро-сенсей — обърна се към него Наката, — всички сътрудници са по местата си с изключение на Ямадзаки. Ще ви бъдем много благодарни, ако ни изложите в общи линии целта на нашия план, подробностите около фактите, които научихте дотук.

— Тадокоро-сенсей… — Юкинага се приближи до професора и постави ръка на рамото му — Лошо ли ви е?

Професорът се стресна и скочи от стола.

— А-а… — дълбоко въздъхна той. — Така ли? — След това се приближи до масата, около която се бяха разположили всички. Погледна компютъра, проекционния екран, операторския пулт, а после със странен питащ поглед се вгледа в пространственото изображение на Японския архипелаг.

— Интересно приспособление — промърмори той. — А могат ли върху него да се проектират по-обширни райони на земята? Например западната част на Тихия океан, включително и Югоизточна Азия?

— Границата стига до тук — каза Катаока, като придвижваше диапозитива.

Появиха се изображения на островите Бонин, Окинава, Филипините, Корейския полуостров.

— Добре, да оставим това — професор Тадокоро се приближи до картата на Японския архипелаг. — Моля ви, седнете — каза той с нисък, пресипнал глас. — Сега ще се опитам да ви обясня нещо.

Всички заеха местата около масата. Професорът наведе очи, сякаш мислеше нещо. Юкинага го гледаше, без да снема погледа си от него и се измъчваше. Този човек не е добре. Какво ли стана с него? За някакви си два-три месеца се състари! Сякаш бяха минали десет години. Лицето му наподобяваше маска от бръчки като на изнемощял старец — възпалени очи, подпухнали клепачи, а и това изражение на безкрайна умора…

— Програмата „Д“ — започна Тадокоро с лишен от интонация тон — е план за изучаване и изследване на големите изменения в геологичния строеж на Японския архипелаг. Моята хипотеза за такива изменения възникна в резултат на събраните от мен данни по този въпрос — той отпусна клепачи и въздъхна. — В случая става дума за предполагаеми изменения в огромен мащаб, които могат да нанесат огромни щети на нашата страна и дори за такива изменения, в резултат на които Японският архипелаг може въобще да изчезне…

Слушателите ги побиха тръпки. Като взе химикалката, професор Тадокоро почука с нея по картата.

— Програма „Д“ в настоящия момент се разделя на два етапа — „Д-1“ и „Д–2“. В зависимост от развитието на събитията могат да възникнат и други варианти. Програма „Д-2“ изучава мерките, които трябва да се вземат за спасяването на японския народ и неговите материални и културни ценности в най-лошия случай. Програма „Д-1“ се отнася до операциите, които ние правим сега… — Тадокоро постави за малко ръка на челото си и се замисли за момент.

— Тадокоро-сенсей, — обърна се към професора Наката, — моля ви, кажете ни по-ясно какво ще стане? Земетресение ли?

Професор Тадокоро замислено и бавно поклати глава.

— Земетресение? Да, и земетресения ще има. Може би много… Но ако бяха само обикновени земетресения, в Япония е имало много и досега. Техният характер е добре изучен. Най-голямата стойност на енергията, която се отделя при едно земетресение, не превишава осем и шест десети бала или 5х1024 ерга. Единица обем на едно земетресение е сто и петдесет километра… Най-голямото земетресение в Япония, от всички регистрирани досега, е станало през 1933 година в открито море, недалеч от района Санрику, неговата сила е била осем и три десети бала. Но моля ви, запомнете добре: човечеството е започнало сериозно да изучава, земетресенията и цялата своя планета преди около сто години. А настоящите проучвания в глобален мащаб са започнали едва от петдесетте години на двадесети век.

— Вие допускате, че е имало земетресения, които по степен са превишавали осем и шест десети бала, но тогава човек не ги е изучавал? — попита Юкинага. — Но нали тази стойност се извежда въз основа на характера на земната кора?

— Това не е съвсем ясно… Съвременният човек съществува само от няколко десетки хиляди години. Никой не знае какви явления е имало по-рано, в епохите, отдалечени от нас на десетки милиони години. Дори и сега все още не са напълно изучени следите от измененията на земната кора. Нали едва през последните десет години се изясни, че оста на въртене на земята се измества, магнитният полюс за четиристотин хиляди години напълно се е преместил на противоположната страна, геомагнетизмът непрекъснато в продължение на около две хилядолетия намалява и напълно ще изчезне, в резултата на което цялата биосфера ще попадне под пряката бомбардировка на космическите лъчи, особено под прякото облъчване на частици с високи електрически заряди, излъчвани от слънцето. А що се отнася до нашите знания за Земята, ние знаем за нея толкова, колкото ако я драскахме с нокти, Юкинага. Ти трябва добре да разбираш това. И ако ние не можем да си представим точно какво е било в миналото и какво е настоящето на нашата планета, то какво да говорим за бъдещето…

Професор Тадокоро говореше като на сън. Пръстите му шареха по проекционния екран. Той наслуки натисна превключвателя. На екрана се появи карта на земното кълбо в напречен разрез. Вътрешно ядро, външно ядро, мантия, земна кора, а в нея имаше множество прекъсващи се слоеве, изобразени с различни цветове. Професорът гледаше схемата с невиждащи очи. Каютата силно се наклони. Някъде хлопна врата.

— На земята винаги нещо е ставало и става, а ние почти нищо не знаем за това — замислено промърмори професорът. — Трудно е да се каже какво ще стане по-нататък. Може би ще се случи нещо съвършено ново, което до този момент старичката ни земя в своята четири и половина милиардна история не познава.

— И все пак какво може да бъде? — попита Онодера. — Или искате да кажете, че ще се случи такова нещо, което никога по-рано не е ставало?

— Почакайте за момент — прекъсна го Наката. — Позволете въпросът да се постави другояче. Възможно ли е да се случи явление, което досега никога не се е случвало?

— Да, такава е историята на природата — обърна се професор Тадокоро към Наката. — Не е повторение. Появява се нещо съвършено ново… Спомнете си историята на възникването на живота върху земното кълбо. В Слънчевата система се раждат десет отделни планети. Големината им е различна, но причината за появата им, изглежда, е еднаква. Те са имали еднакво начало, но само на една е възникнал живот. Явление, което нито една от планетите в своето минало не изпитала.

— Сенсей, вие се готвите да предскажете нещо, което не може да бъде предсказано? — попита Куниеда, с лице, което изразяваше лека обърканост.

— Да, пълно и точно не мога да го предскажа, но такава възможност съществува — отговори професорът, като повдигна поглед към картата с напречното сечение на земята. — Преди всичко трябва да изясним за себе си, че не можем категорично да заявим, че еди-какви си явления няма да станат, защото се опираме на нашите непълни и несъвършени знания, получени от наблюденията за кратък период от време. Много е възможно досега да не са наблюдавани земетресения със сила, по-голяма от осем и шест десети бала. Възможно е и в бъдеще да не се очакват, но не можем да изключим такава вероятност. Например какво ще стане, ако се групират множество участъци от земната кора, които притежават най-високото енергетично състояние 5х1024 ерга, и в един момент всички едновременно излъчат тази енергия. Може ли категорично да се каже, че такова нещо е немислимо? Бъдещето не може категорично да се прогнозира до най-малките подробности. Дори и в този случай, когато напълно и подробно се знае миналото и настоящето…

— Сенсей — каза Юкинага, като си погледна часовника, — време е за обяд. Да се върнем към главната тема.

— Добре — сякаш се отърси от размишленията си професорът. — Ще ви обясня накратко. По отношение на земетръсните вълни мантията във вътрешната част на земното кълбо притежава свойствата на твърдо тяло, обаче за достатъчно дълги периоди от време може да се говори за нейната течливост, по-точно се появяват насрещни потоци. Както е известно, Японската падина се намира в такъв участък, където потокът на мантията се е спуснал надолу, а Японският архипелаг — на мястото на сблъскване на двата насрещни потока от веществото на мантията, откъм страната на континента и откъм страната на океана. С други думи, картината е следната: Тихоокеанското крайбрежие се спуска след пропадането на блоковете на океанската кора, а масата на континенталната кора се изкачва по насрещния поток и повдига островната верига. Вследствие на това Японският архипелаг през изминалите десетки хиляди години е бил отдалечен от континента на юг на около пет-шестстотин километра. Смята се, че в началото на третичния период Японският архипелаг се е огънал под ъгъл около четиридесет градуса…

Ръката на професора натисна превключвателя и на екрана се появи картината на Японския архипелаг.

Дрейфуваща Япония!

Тя и сега се премества на юг и югоизток с един-два сантиметра на година. А срещу нея със скорост четири сантиметра в година откъм страната на океана се премества мантията. Япония се движи въпреки голямата вълна на мантията. Ако професорът е прав, то в началото на третичния период Японските острови са се простирали до бреговете на Приморието под права линия и не са били извити както сега дъгообразно на северозапад и югоизток. За петдесет милиона години Японският архипелаг се е изместил с около петстотин-шестстотин километра на юг. Ако годишната скорост е била само един-два сантиметра — такова преместване и за такъв срок е дреболия!

Очевидно Японските острови са се формирали като буреносни облаци, издигайки се над студения поток на мантията, който е прониквал откъм океана под континента. При това пропадането на мантията ставало все в по-големи мащаби и в резултат на това се е формирала Японската падина, за която се предполага, че все повече се е задълбочавала. А централната част на Японския архипелаг от север на юг се пресича от още една островна дъга, под която веществото на мантията е нееднородно. Покрай дъгата се издигат вулканични острови и на разстояние двеста и четиридесет — двеста и петдесет километра на запад от тази дъгообразна линия с високи стойности на топлинния поток, паралелно на нея лежи епицентричен пояс на дълбоко фокусни земетресения, чиито огнища са разположени на четиристотин километра дълбочина. Вулканичният пояс Фуджи завършва в централната част на Японския архипелаг, а епицентричният пояс на дълбоко фокусните земетресения през островите на Япония минава под дъното на Японско море, проточва се до Владивосток, където, завивайки на изток почти под прав ъгъл надолу до Приморието, достига Охотско море. Ако разстоянието между Марианската и Идзу-Бонинската островни дъги и лежащия на дълбочина четиристотин километра епицентричен пояс на дълбоко фокусни земетресения е двеста и четиридесет — двеста и петдесет километра, огнищата на земетресенията се спускат все по-дълбоко в равнината под ъгъл шестдесет градуса спрямо повърхността на Земята. Същото се наблюдава и в Североизточна Япония.

„Тогава — помисли си Юкинага — може да се допусне, че епицентричният пояс на плитко и средно фокусните земетресения в Североизточна Япония лежи в равнина, която е наклонена с четиридесет и четири градуса спрямо вулканичния пояс.“

Юкинага си спомни разговора с професора за изчезналия за една нощ остров и почувствува как целият вътрешно се напряга. Какво представляват сами по себе си тези островни дъги в океана, дали са се образували в процеса на активно планинообразуване, или са късове от континента, който се е изместил на запад? Във всеки случай Марианската и Идзу-Бонинската дъги са се образували в резултат на активен процес, който продължава и сега. Някога, след десетки хиляди години, когато тези дъги се изместят на изток от повдигането на мантията в района на Кюш-Палауската верига, започваща в централната част на Филипинско море, може би там ще се издигне огромен архипелаг. Ако в това време, разбира се, не се измени характерът на насрещните потоци от веществото на мантията.

Когато Юкинага си представи възможното изменение на характера на насрещните потоци в мантията, за миг погледна професор Тадокоро. Ето каква била работата! Могат да се изменят! Внезапно? И приблизително за какво ли време?

— Между впрочем — професор Тадокоро сякаш се досети за мислите на Юкинага и му хвърли остър поглед, — когато Ланкорн от Университета в Ню Касл възроди хипотезата за преместването на континентите, опирайки се на данни от палеомагнетизма, спомняте ли си, Юкинага-кун, как той обяснява странния факт за внезапното преместване на Американския континент на запад, станало сравнително неотдавна — преди двеста милиона години, на границата между периодите Юра и Креда?

— Да, спомням си — каза Юкинага и почувствува как гърлото му пресъхва. — Моделът на Чандра Секал, нали?

— Точно така. Известният индийски учен, живеещ в Америка, е направил интересни изчисления. Погледнете още веднъж картата с напречния разрез на земното кълбо. В центъра му под мантията се намира ядрото, което е с форма на жълтък на яйце. Диаметърът на това ядро е повече от половината на диаметъра на земното кълбо, около седем хиляди километра, обаче се смята, че в епохата на образуване на земята този диаметър е бил много по-малък. Едновременно с увеличаването на температурата и налягането във вътрешната му част и със свиването на земята под влияние на гравитацията, ядрото постепенно се е развило и нараснало. Но заедно с нарастването му се изменя и общата картина на насрещните потоци вещество на мантията.

Например, ако в началото те са представлявали огромен водовъртеж с издигане на Южния полюс и пропадане на Северния, то заедно с увеличаване на диаметъра на ядрото, тези водовъртежи са се разпадали на по-малки, насочени от екватора към полюсите. Но тъй като този процес на разпадане не е непрекъснат и постепенен, а внезапен, когато големината на ядрото се увеличава до известна степен, водовъртежите се разпадат на множество малки нови водовъртежи. Това се доказва и с изчисленията на Чандра Секал.

Като показваше върху картата Атлантическия океан, професор Тадокоро бавно и отчетливо, като на ученици, произнасяше всяка дума.

— Например преди двеста милиона години Американският, Африканският и Европейският континенти, които са били едно цяло, започнали да се разделят. Няма никакви геоморфологични следи, които да говорят, че континентите са се премествали преди това. Сушата, която е представлявала едно цяло, в този период сама е започнала да се разпада и да се придвижва в различни посоки. Преди този момент земната кора над мантията е била цялостен масив. А когато изведнъж картата на насрещните потоци се изменила и във вътрешната част на мантията се образували множество малки водовъртежи, сушата се разделила на няколко части, които започнали да дрейфуват по всички посоки…

Тонът на професора стана спокоен, а гласът му — по-тих. Обаче слушателите все по-ясно чувствуваха, че наближава кулминационната точка в разказа му. Всички погледи бяха устремени към него. Хората слушаха със затаен дъх. В каютата никой не говореше, лампата на компютъра, който се намираше зад професора, непрекъснато мигаше, чуваше се само свистенето на вятъра отвън и шумът на вълните.

Онодера почувствува, че дланите му се изпотяват. Машинално докосна челото си. То също беше влажно.

„Да, ето каква била работата!“ — помисли си той. Накрая беше започнал да разбира какво мъчеше професора. Тази налудничава, почти маниакална идея! Онодера се беше запознал с него съвсем наскоро, а колко събития станаха оттогава… Още една минута и тайната ще се разкрие… Онодера и сам почти беше разбрал какво ще стане, но не му достигаше мъжество да свали и последната пелена на мъглата. И сега, целият застинал, вкаменен, покрит със студена пот, той се готвеше да чуе, не само да чуе, а сякаш и да види очи в очи нещо гигантско и кошмарно.

— И какво пък… — дълбоко въздъхна професорът и продължи с тих глас. — Преместването на континентите е започнало преди двеста милиона години. След като завършил бурният период на големи изменения в земната кора, при които са станали Алпийските планинообразувателни процеси, през мезозойската и кайнозойската ери, са изминали шестдесет милиона години. А от края на Гринтафския планинообразувателен процес, който, както се счита, бил съпроводен с невиждана до този момент на земното кълбо голяма вулканична активност и в краен резултат довел до определена стабилност, са изминали двеста и пет милиона години… Може би ние сега навлизаме в нов период на изменение на земната кора?… Главното е, че промеждутъците между огромните преобразования, които водят не само до пълно изменение на релефа и на сушата, и на морското дъно, но и на биосферата, изглежда, се съкращават. Този извод се налага от четири милиарда и шестстотин милиона годишната история на Земята. И главното не е в това, че тези промеждутъци стават все по-малки — от архайската към палеозойската, от мезозойската към кайнозойската ери, — а в това, че мащабите на изменение стават все по-големи и по-отчетливи. Действително, с такава гледна точка невинаги можем да се съгласим поради недостатъчно продължителното изучаване на измененията… Увеличават се не само мащабите на самите планинообразувателни процеси, измененията на климата, свойствата на вулканичните скали, но се мени дори и общата картина на еволюцията на живите организми. Аз смятам, че историята на развитието на нашата планета се характеризира със следното: колкото отиваме по-далече, толкова по-стремително се извършват всички тези изменения, като започнем от центъра на земята и свършим с нейната повърхност, увеличава се и амплитудата на измененията. Става не просто периодично изменение на облика на Земята, не просто периодично изменение на облика на земната кора, а се появяват и признаци на еволюция на самата Земя…

— Има ли признаци за нови изменения на насрещните потоци на веществото на мантията в областта на Японските острови? — нетърпеливо попита Катаока. — Кажете, ако обичате, какво ще стане с Японския архипелаг?

— Моля ви, искам да запомните добре това, което ще кажа сега — професорът удари с юмрук по масата. — По аналогия с това, което сме наблюдавали в миналото, можем да предположим частично какво ще стане в бъдеще. Повтарям, само частично. Никой нищо не може да предскаже точно.

— В такъв случай — каза Наката, като гледаше съсредоточено професор Тадокоро в лицето, — сенсей, как се каните да направите това със съществуващата досега информация?

— Разбира се, с интуиция и въображение, Наката-кун. Въображението и интуицията в строгия смисъл на думата не се приемат от науката. Може да се каже, че науката още не е достигнала до такава степен на развитие, за да отчита точно и строго интуицията и въображението като „методи“ на познание. Аз нямам намерение да се оправдавам. Макар и да знам, че моите, идеи не се приемат, защото в определени моменти съм игнорирал системата, организацията, действувах упорито и е възможно някои да ме смятат за груб и несериозен. Знам също така, че не мога научно да обоснова картината, която е нарисувана от моето въображение чисто интуитивно, но тя се базира на някои според мен основателни признаци. У мен все повече се утвърждава убеждението, че това ще се случи. Може такива изменения в земната кора да не са ставали никога. Възможно е земното кълбо да направи съвършено нова крачка в своето развитие. Моята смела идея идва от движението на мантията, която е скрита под земята на десетки километри!

Професорът тропна с крак. Всички се учудиха, като чуха този звук.

— Струва ми се, че тези признаци смътно започват да се обрисуват в данните, които сме събрали досега. Аналози на тях няма, нали само с това се занимавам. След това се опитах да върна всички тези признаци в изходната точка, свързах отделните звена, показани на основата на съвършено различни параметри, и се опитах да получа обща картина. За да обединя различните признаци, разработих няколко хипотези. Това, че Японският архипелаг се измества по посока на Тихия океан в зависимост от частичното повдигане на слоя на мантията, която се намира под дъното на Японско море, е все още хипотеза. Използуването на метеорологичните явления за обяснение на насрещните потоци в мантията представляват моя промеждутъчна хипотеза. Доказателства за пълна достоверност нямам, понеже за тях не достигат данни. Но всички тези хипотези са спомагателни, необходими са, за да обединят странните признаци помежду им. Невероятно бързото преместване на изток на пояса на отрицателната гравитационна аномалия, който се простира надолу по континенталния склон на Японската падина, свързаното с това преместване на пояса на геомагнитната аномалия и пояса на аномалиите на топлинния поток, признаците за преместване на изток на най-голямата дълбочина на Японската морска падина, внезапното спадане на част от континенталния склон и съпровождащото го внезапно потъване на острова…

— Имам въпрос — обади се Куниеда. — Защо такива огромни изменения не предизвикват цунами?

— Такива изменения се внезапни, но, за разлика от земетресенията, нямат импулсен характер. Преместванията стават плавно, със скорост от няколко десетки сантиметра до няколко десетки метра в час — отвърна професор Тадокоро. — Ако нещо се премества под водата плавно, на повърхността не се образуват вълни. Същото е и тук. Изглежда невероятно, че земната кора има такава еластичност, но това е факт и нейните премествания са плавни и непрекъснати. Тези промени могат да се забележат само при мащабни наблюдения над измененията на приливите и отливите. Досега никой, освен мен не се е занимавал с тези тъй незначителни на пръв поглед плавни изменения, ставащи почти незабележимо, особено за нас, японците, които нямаме мрежа от наблюдателни станции за изучаване на морското дъно. Може би в това се заключава и главната особеност на съвършено новия тип преместване на земната кора. Но…

Професор Тадокоро изведнъж замълча и се загледа в макета на Японския архипелаг. В тягостно мълчание преминаха минута, две…

— Тадокоро-сенсей — нетърпеливо, с пресипнал глас извика Катаока, — какво може да се случи? Внезапно преместване в насрещните потоци на мантията под Японския архипелаг, а после?

— Да — професорът повдигна лице, сякаш го бяха събудили от сън. — Тъкмо си мислех защо в насрещните потоци на мантията протичат такива внезапни изменения? Защо мантията, която се счита за твърдо тяло, така бързо се изменя?

— Това е навярно поради внезапността и непрекъснатостта в измененията на насрещните потоци, които са свързани с развитието на ядрото на земята, както обяснихте вие, сенсей — каза Юкинага. — Водовъртежите в насрещните потоци на мантията образуват все по-многобройни малки водовъртежи… или по-ясно казано, някъде в Тихоокеанската част на мантията, на дълбочина няколко стотици километра под кората, веществото на мантията се е разпаднало или е започнало да се разпада на множество…

— Това разбирам, но не ми е ясно защо толкова бързо става.

— На мен ми се струва, че поради нееднородността на мантията в нея се образуват множество различни по топлоемкост повърхности и там, където се получава най-много натрупване на топлина, вискозитетът на мантията рязко спада. Прав ли съм? — попита Юкинага. — Разбира се, на мен не всичко ми е ясно, но ако се проследи съотношението между температурата и налягането… — Във всеки случай напоследък веществото на мантията, която се намира откъм страната на Тихоокеанското крайбрежие на Японския архипелаг, очевидно на различни места бързо и рязко се свива — професор Тадокоро почука с показалката по екранния блок. — Страхувам се, че това са изменения от съвършено нов тип, които започват в земната кора в световен мащаб, или е самостоятелно явление в определен район на земята. Но само едно може определено да се каже: тези резки промени в насрещните потоци на мантията по Тихоокеанското крайбрежие на Японския архипелаг според данните, с които разполагаме, имат чисто локален характер. Ако се сравни масата на материята, която е подложена на изменения, с общата маса на мантията, оказваща структурно влияние върху Японския архипелаг, ще се види, че тя е незначителна. Обаче, ако се предположи, че скоростта и посоката на измененията се запазят каквито са сега и големината на подложената на промени маса достигне една определена стойност, ще се получи внезапно нарушаване на кинетичния баланс между мантията и земната кора. А предполагам, че това ще доведе до катастрофални последствия за Японските острови, за целия Японски архипелаг…

— Какво… Какво ще стане? — попита Онодера, като почувствува, че гърлото му пресъхва. — Какво ще стане с Японските острови?

— Не знам, но ето над какво трябва да помислим. Целият Японски архипелаг е подложен на натиск от страна на Японско море, под действие на този натиск той се придвижва на югозапад със скорост един сантиметър на година. Като отчитаме и тегловния баланс между целия Японски архипелаг и термалното налягане, което е неравномерно в отделни дълбочинни участъци, може да се изчисли, че стойността на енергията, натрупваща се под земята, е 2,5х10 на 23-та ерга. Тази стойност съвпада със средногодишната енергия, която се освобождава от земетресенията и помага на Японския архипелаг да запази своето равновесие. Но допускам, че тази енергия изцяло отива за натиск върху Японските острови откъм Японско море, в такъв случай би трябвало да се очаква, че Японските острови се придвижват по потока на мантията в тихоокеанската страна, при което насрещните потоци в мантията откъм Тихия океан може да се противопоставят на това налягане… Но ако в тези насрещни потоци на мантията, които противостоят на това налягане, възникват някакви изменения и налягането от страната на Тихия океан внезапно намалее…

Онодера, целият вледенен, гледаше в една точка. Ясно, като на макет видя Японските острови, които сякаш се крепяха с подпора откъм Тихия океан. И ето, тази подпора започва да се руши, руши…

— От какъв мащаб предполагате ще бъдат тези промени? — спокойно попита Наката.

— Не зная — рязко като удар от бич прозвуча гласът на професора. Той нервно започна да обикаля залата, като свиваше и отпускаше юмруци. — Защо се трудим, без да щадим силите си? Защото дори не можем да си представим мащабите на тази катастрофа, а и не знаем кога ще стане. Безспорно е само едно: природата няма да чака нашите изчисления и предсказания. Можем ясно да кажем само това, че енергията, която ще се освобождава, ще превишава общата енергия, която се натрупва в недрата на Японския архипелаг и се освобождава при земетресенията. По регистрирани до този момент данни, енергията, която се освобождава при един вулканичен взрив, е равна на 10 на 27-ма ерга. Аз мисля, че общата енергия, която се отделя в целия Японски архипелаг, не превишава 10 на 30-та ерга. Разбира се, такава енергия ще се освободи в един участък, както при големите земетресения, а може и да не се освободи едновременно. Възможно е общата картина на земетресенията да бъде съвсем различна от това, което сме наблюдавали досега. Например да си представим, че навсякъде се извършват едно след друго земетресения със сила от шест до осем и пет десети бала. Такова нещо преди се смяташе за невъзможно, а сега става реалност. Трябва обаче да отбележа, че земетресенията ще бъдат само странични явления, страхувам се, че се очаква да стане необичайно явление от грандиозен мащаб, а верижните земетресения, които на земното кълбо водят до огромни бедствия, ще бъдат само странична проява на настъпващите изменения. Аз мисля, че…

— Какво значи „необичайно явление от грандиозен мащаб“? — развълнувано попита Куниеда.

— В най-лошия случай — преглътна професорът — по-голямата част от Японските острови ще се окаже под нивото на морето…

В каютата се възцари ледено мълчание. Навън бушуваше вятър, вълните силно удряха борда, корабът започна да се люшка, а вътре цареше такава тишина, че игла да паднеше, всички щяха да скочат на крака като ударени от гръм. Онодера с крайчеца на окото си забеляза, че компютърът, мигайки с червените си лампички, приемаше сигнали и беше започнал да регистрира постъпващите данни. Обаче никой не обръщаше внимание на това. Затрещя телексът, заработи апаратът за приемане и предаване на схеми, но въпреки това никой не помръдваше, всички продължаваха да стоят вцепенени.

Изведнъж по коридора се разнесоха бързи стъпки. Рязко се почука на вратата, някой поиска разрешение да влезе. Вратата се отвори и загорял млад офицер, козирувайки, подаде лист хартия. Неговата ръка едва забележимо трепереше.

— Заповед от командуващия флота в Йокосука — каза с леко заекване офицерът, като гледаше хартията. — В Канто е станало огромно земетресение. Епицентърът е в открито море, на тридесет километра от Токийското пристанище, със сила осем и половина бала. Крайбрежието на Токийския залив и залива Сагами са пострадали от цунами. В Токио са причинени значителни загуби от шест-седем степенен трус. По заповед на щаба на морските сили по самоотбрана нашият кораб се отправя към Токийския залив за оказване на помощ…