Преобразеният

1.

Завиър Уилям Ленъкс се тътреше по тясната крива улица, опитвайки се да наподоби чудноватата походка на Светулките. Вдишваше острите изпарения на разлагаща се храна, усещаше леко парене в ноздрите си и се опитваше да не му обръща внимание.

Погледна към небето. Гигантското жълто слънце щеше да залезе най-малко след два часа, дори и три луни да почнеха да танцуват на хоризонта. Значи трябваше да стои тук поне още един час, преди да опита за последен път да се доближи до пирамидата.

Огледа се. Три Светулки стояха пред триъгълния вход на една глинена постройка и оживено разговаряха. Бяха увити в цветни мантии и не обръщаха внимание на жегата, която изсмукваше силите на Ленъкс в този миг. Той се опита да разбере за какво си говорят, но беше много далеч, а не смееше да се доближи. Последното, от което имаше нужда сега, беше някоя приятелски настроена Светулка да го покани да се присъедини към компанията.

Едно малко Светулче, на не повече от две години, прищъпука до него. Беше съвсем голо, златистата му кожа отразяваше слънчевите лъчи, а закърнелите му крилца пърпореха ускорено и безцелно. Ленъкс насочи поглед встрани от детето с надеждата, че то ще престане да се интересува от него и ще си продължи пътя.

Но то внезапно увисна на мантията му.

— Бибу? — произнесе малкото с въпросителен тон. — Бибу?

— Не съм твоят бибу — каза му Ленъкс, радвайки се вътрешно, че то няма да долови акцента, защото чуждите думи излизаха мъчно от устата му. — Иди си у дома.

— Бибу? — повтори детето.

Ленъкс се огледа, за да се увери, че никой не го вижда, после бавно вдигна ръце и ги спусна. Това беше заплашителният жест на свирепите месоядни птици, сега вече почти изтребени, които от векове преследваха Светулките. Движението накара малкото да се дръпне инстинктивно и да хукне към глиненото здание на ъгъла. Ленъкс разпозна типичните жилища на Светулките, без прозорци, с неправилни ъгли и високи покриви, украсени с неразбираемите им религиозни символи.

След миг майката на детето подаде глава на входа и се взря в Ленъкс, когото то й сочеше. След като му хвърли достатъчно дълъг според нея поглед, тя изчезна вътре и Ленъкс отпусна дръжката на пистолета, който стискаше здраво под широката мантия.

Капчица пот се плъзна по лицето му, стече се на горната му устна и се плъзна в устата му. След това още една, после още и още, докато той изведнъж разбра, че е жаден. Нещо повече — беше сериозно заплашен от обезводняване. Тази мисъл го вбеси. Беше тренирал тялото си толкова време заради този ден и сега се чувствуваше предаден от него. По причини, които не можеше да схване, тъй като всички кислороднодишащи се нуждаеха от вода, а Медина беше непоносимо гореща адска дупка, Светулките пиеха вода — всъщност я сърбаха — само по изгрев и по залез слънце. Сега щеше да рискува да го разкрият, като даде на тялото си течността, от която то се нуждаеше, докато слънцето стои още високо в небето.

Тръгна бавно по улицата, като хвърляше по някой поглед към вътрешността на сградите, край които минаваше. Нямаше празни постройки, а мисълта, че ще се наложи да чака за вода, изостри още повече жаждата му.

Стигна до края на улицата и пред него се изпречиха пет ужасно ветровити улички, тесни и претъпкани с ъгловати сгради, почти или абсолютно неотличими една от друга. Той сви надясно със слабата надежда, че ще успее да намери празна сграда и същевременно ще може да се върне обратно. Пак взе да проверява всяка постройка, край която минаваше. Светулки от двата пола и от всякакви размери се взираха в него, но нито го заговаряха, нито проявяваха някакъв интерес.

Може би дори и на тях им е горещо, помисли си той, продължавайки да върви. Някъде към средата на улицата стигна до един обор — най-невероятното място, на което можеше да бъде построен — и влезе вътре, изпитвайки облекчение, че е избягал от слънцето независимо от странните миризми. Имаше десет ясли — седем вляво и три вдясно, всичките с неправилна форма. Той тръгна по пътечката по средата, очаквайки на всяка стъпка да го спрат.

Нямаше обаче никой, който да го спре, освен това откри, че две от яслите са празни. Опитвайки се да не обръща внимание на тихото блеене на рунтавите, невероятно грозни товарни животни („Пред тях и земните антилопи гну изглеждат невероятно красиви и грациозни създания“ — бе отбелязал Фалико при първото им посещение в Медина), той влезе в една ясла и седна в ъгъла, така че някой случайно минаващ да не може да го види. Бързо откачи манерката и жадно изгълта половината й съдържание, преди да си поеме дъх.

Остана неподвижен за миг, за да се порадва, че слънцето не го пече и че вече не е жаден, после пресуши манерката и се насочи към поилката на яслата да я напълни. Там обаче нямаше вода.

Тръгна предпазливо по пътеката и огледа останалите поилки. Животните очевидно се придържаха към разписанието на стопаните си — никъде нито капчица вода.

Ленъкс се върна в празната ясла, зарови манерката под сламата и тръгна към изхода. Точно преди да излезе от обора, видя две Светулки да се насочват към него, Първият му порив беше да се дръпне навътре и да се сниши, но през ума му мина мисълта, че по този начин със сигурност ще привлече вниманието им. Затова предпочете да излезе спокойно на улицата, увит в мантията си, все едно че работи в този обор. Взел решение, той спокойно се насочи право към Светулките, като гледаше надолу, и мина покрай тях с равна крачка. Отминаха го мълчаливо, без повече да го погледнат.

В ноздрите му се вмъкна миризмата на непривични ястия. Светулките се готвеха да вечерят. Това означаваше, че слънцето ей сега ще залезе. В следващия един час температурата щеше да спадне с четиридесет градуса или повече и най-накрая щеше да престане да се безпокои, че може да умре от слънчев удар.

Внезапно той усети мокрота под мишниците. Проклятие! Въпреки всички предпазни мерки — таблетките сол, адреналиновите инжекции, окисляването на кръвта му, средствата против изпотяване, свободно падащите мантии, той се бе изпотил не на шега. Потта течеше по тялото му. Кога ще избият петната? И още нещо — Светулките потят ли се изобщо? Не знаеше толкова много за тях. Кой да си помисли, че може да го издаде такова просто нещо като потенето?

Премисляйки какви възможности за избор има, той влезе в един небиещ на очи вход и констатира, че няма никакъв избор. Не беше стигнал чак дотук, за да се откаже. Нямаше как да прикрие петната от пот, затова не си струваше да се безпокои за тях. Ако държи тялото си по странен начин, сякаш се опитва да скрие нещо, ще привлече повече внимание, отколкото ако просто си върви наперено и нехайно сред Светулките. Може би никой няма да се загледа в него или да напраши мантията си, все едно че току-що е дошъл от пустинята. Само че пустинята беше червена, а прахът по градските улици беше кафяв. Това можеше още повече да привлече вниманието към него.

Най-доброто решение беше да се върне в конюшнята и да чака, докато слънцето залезе и над останалата част от пътя му. Тъкмо тръгна натам и край него мина фургон със Светулки, теглен от впрегатни животни и натоварен с екзотични стоки. Имаше вероятност някъде по-надолу по улицата да се намира друг обор и тези животни да бъдат настанени там, но не си струваше да рискува да го разкрият, ако предположенията му излезеха погрешни.

Малко насекомо кацна на бузата му и той инстинктивно го плесна. Една Светулка, яхнала уродливото си добиче, се обърна и се взря в него.

„Ами сега? — помисли Ленъкс. — Никой от вас ли досега не е замахвал към насекомо?“ И се помъчи да си спомни дали той някога е виждал Светулка да реагира на насекомо. Не можа да си спомни.

Светулката все още се взираше в него и той усети, че трябва да направи нещо, каквото и да е, за да успокои подозрението. През ума му минаха всякакви възможности — от симулиран припадък до изяждане на насекомото, но накрая неловко заоправя мантията си с прекалена акуратност. Осмели се да хвърли бърз поглед към Светулката. Очевидно беше престанала да се интересува от него и пак се взираше тъпо в улицата.

За да бъде сигурен, че е в безопасност, той продължи да върви и зави в първата странична улица, която му се изпречи. Май беше попаднал на уличка на тъкачи. Покрай колибките се виждаха големи казани с бои, ветрееха се огромни къдели разноцветна прежда — червени и оранжеви на пустинните племена, приглушено кафяви и зелени на градските жители, дори бели на воинската каста и златисти на свещениците. Женски Светулки седяха по праговете, пръстите им се движеха чевръсто и сигурно, тъчейки сложните шарки, а тумби деца си играеха на улицата. Животинче подобно на котка излезе от една колибка и тръгна да пресича улицата. Едно дете хвърли камък по него, то изръмжа и се скри вътре.

Вървейки по улицата, без да обръща внимание на децата и без те да му обръщат внимание, Ленъкс забеляза някаква манерка, която висеше пред една колибка, но се опита да не мисли за нея. Нямаше начин да я открадне, без да го забележат, особено на такова многолюдно място. Като помисли за това, се почуди дали още се поти. Близна горната си устна, за да разбере. Беше влажна и солена. Виждаха ли се някакви петна от пот? Не знаеше и нямаше начин да провери, но децата продължаваха да не го забелязват и той стигна до заключението, че мантията му е още суха.

Погледна две момченца, които се гонеха насред улицата. Как го правят, по дяволите? Метаболизмът им сигурно не беше много по-различен — и те живееха с помощта на кислорода, който поддържа човешкия живот. Но не се потяха, не пускаха слюнка, не дишаха тежко, не даваха никакви признаци, че жегата им влияе. Еволюция и адаптация, помисли, еволюция и адаптация. Но това не обясняваше крилата. Не можеха да летят — имайки предвид конструкцията им, никога не са летели, — така че защо им са крила? А пръстите им — защо са толкова дълги? Как може едни безполезни крила и пръсти с по четири стави да им служат за оцеляване?

„Трябваше да поработя повече у дома.“

Но сега той наистина правеше точно това. Светулките нямаха никаква полза от Хората. Отказваха да търгуват с тях. Отказваха да разменят посланици. Отказваха да имат нещо общо с разпрострялата се на всички страни Република на Хората. Бяха им отпуснали само един малък аванпост точно насред опалената от слънцето южна пустиня, известна като фурната на ада, но никой от Хората нямаше достъп до градовете им. Наистина чудо беше, че Ленъкс успя да научи езика им, защото не разполагаха нито с радиосигнали, нито с видеосигнали, които да изучат и анализират. Той постигна това, докато стоя затворен заедно с една Светулка, обвинена в четворно убийство на Хора. Наложи му се да се бори за живота си поне петдесет пъти, преди Светулката да склони на примирие и да започне да разговаря с него. Дори сега, когато се опитваше да се прави на Светулка и се промъкваше към пирамидата, си нямаше никакво понятие за значението на грубите драсканици, които минаваха за писмен език на Светулките.

С говоримия език беше много по-лесно. Прост и тромав, стържещ ухото, но в него имаше някаква поезия, когато го превеждаха на езика на Хората. Името, с което Светулките наричаха Медина, беше Гротамана — Докоснат от Бога, а името на града, където се намираше сега — Браканан, буквално означаваше Златен в края на деня. Само на това полукълбо имаше петдесетина диалекта, но за щастие езикът, който той успя да научи от съкилийника си, беше жаргон, станал общо комуникативно средство на хиляди мили наоколо.

Три насекоми забръмчаха покрай лицето му. Опита се да не им обръща внимание и към тях се присъединиха още шест.

„Заради солта трябва да е“ — предположи той. Сега, когато беше подготвен, можеше да контролира реакциите си. Само че насекомите не досаждаха на никоя Светулка и ако покрай него се съберяха много, някой щеше да се зачуди.

Той продължи и чак когато отмина и последното дете, зави зад ъгъла, прокара ръка по фасадата на някаква мърлява постройка и покри лицето си с мръсотия и сажди. Надяваше се така да скрие миризмата на потта си от насекомите. Не помисли как ще се отрази това на външността му. Ако в този миг някоя Светулка зърнеше лицето му, той беше загубен.

Слънцето се спускаше зад далечните хълмове, сенките започнаха да се удължават и Ленъкс се почуди дали наистина има шанс да изпълни задачата си. Температурата започна рязко да спада. Още беше горещо и нямаше да стане по-студено, ала той вече не се боеше, че може да се разтопи. Жаждата му не бе преминала, но с настъпването на тъмнината вече можеше да я контролира.

Реши да се приближи до пирамидата. Улиците опустяваха, пътят му щеше да бъде чист, никакви Светулки нямаше да му се пречкат, фактът обаче, че върви сам, щеше да привлече достатъчно много вниманието към него. Пък и не беше наясно какво се очаква да направи, когато стигне там. Затова избираше сенчестите места, надявайки се да мине незабелязан, стремеше се да нагоди стъпките си така, че да попадне в първата група Светулки, които излизаха от жилищата си и тръгваха по пътеката, дълга цяла миля.

Много му се искаше да клекне, опрял гръб о някоя стена, и да прекара следващия един час в престорена дрямка. Нямаше представа обаче дали Светулките дремят в такава поза — онази, с която беше в една килия, като че ли изобщо не спеше, — затова реши да не рискува. Но внезапната тишина и замирането на движението наоколо го убедиха, че и те не се разхождат навън, след като мръкне, поне не след като отидат до пирамидата. Затова просто застана неподвижно в сянката с надеждата да не го видят.

Минаха пет минути, после още десет, а след това по тясната уличка се зададе самотна мъжка Светулка. Ленъкс замря, опитвайки се да прикрие напрежението на тялото си с надеждата позата му да подсказва, че в неговото присъствие тук няма нищо необикновено.

Светулката спря на около три метра и се вгледа внимателно в Ленъкс. С привидно равнодушие той впи очи в земята.

В крайна сметка Светулката продължи да върви и тъкмо когато Ленъкс се поотпусна, тя се обърна и му каза нещо на диалект, който Ленъкс никога досега не беше чувал.

Човекът продължи да се взира в земята, без да отговаря. Светулката се върна към него и повтори изречението.

— Не те разбирам — измънка Ленъкс на единствения език, който бе усвоил.

— Ти не си от Царството на легиона — каза Светулката, минавайки на общия жаргон.

— Не съм — потвърди Ленъкс и се зачуди за какво става дума.

— И от Седемте не си.

— Така е.

— Има нещо странно в теб — продължи Светулката. — Говориш завалено и не отвръщаш на погледа ми.

— Така съм се родил, не мога да говоря ясно — отвърна Ленъкс, — а не отвръщам на погледа ти, защото ме е срам от недостатъка ми.

Отговорът изглеждаше смислен, но в него явно имаше нещо извънредно погрешно, защото без нито дума повече Светулката се нахвърли върху Ленъкс и ръцете му посегнаха към човешкото гърло.

Абсолютно неподготвен за тази ненадейна атака, Ленъкс започна да се бори на живот и смърт, докато ръцете на Светулката стягаха хватката си около врата му. Сръчният удар с коляно в слабините щеше да омаломощи всеки противник от човешкия род, но не подейства на Светулката. Ръгването с палец под мишницата накара противника да изръмжи, но не отслаби захвата на ръцете му. Ленъкс, омаломощен, усети, че почва да се задушава. Пред очите му плувнаха петна и накрая реши, че единственият начин да оцелее е да отвърне на изненадата с изненада. С мигновено движение на ръката смъкна изцяло шала, който закриваше лицето му.

Очите на Светулката се разшириха.

— Ти си от Хората!

Ленъкс използва момента, за да се освободи. Не даде на противника си нито миг да размисли или да извика някого на помощ, а вместо това моментално стовари силен ритник върху лявото му коляно. Светулката изохка и падна на земята, а в това време Ленъкс уви шала си около врата му и започна да го стяга.

Светулката се мъчеше да се освободи, отначало яростно, а после с все по-затихващи и отслабващи напъни, докато накрая се отпусна неподвижно. Ленъкс се убеди, че не го е убил, бързо го завлече в най-сенчестата част на улицата и му запуши устата със собствените му шалове.

Независимо че схватката беше бърза и безшумна, Ленъкс все не можеше да повярва, че на улицата още не се е изсипал рояк Светулки да видят какво става. Реши, че независимо дали е рано или не, по-сигурно е да се приближи до пирамидата, отколкото да остане на това място. Вървейки в сянката, доколкото му бе възможно, на север, като се озърташе и слухтеше за всяко движение и всеки звук.

Когато излезе от града и измина половината разстояние, дочу, че от дясната му страна изотзад се приближават товарни животни, теглещи фургон. Скри се зад една издадена скала. Шест Светулки яздеха и водеха керван от още тридесет животни, всичките тежко натоварени, като юздата на всяко бе вързана за опашката на предното. Слънцето се бе скрило и четири от Светулките бяха открили главите и ръцете си. Той зяпна. През деня те изглеждаха безцветни и мътни, но благодарение на някаква съставка на кожата си през нощта буквално светеха.

Помисли дали да не отреже юздата на последното животно, да свали товара му и да го яхне, но имаше шумни, темпераментни добичета животни и не му се щеше да го разкрият, ако то заблееше.

Керванът обаче му предлагаше известна закрила, когато стигнеха до блестящите факли, които обкръжаваха пирамидата. Пък и отпечатъците от него щяха да покрият стъпките му. Затова той изчака първите двайсетина животни да го отминат, бързо излезе от скривалището си и тръгна редом с двайсет и първото. То вдигна глава, очите му се разшириха, когато осъзна присъствието му, но не издаде звук и продължи да върви. Ленъкс се държеше възможно най-близо до него, в случай че някой от шестимата ездачи решеше да погледне назад. Но вниманието им бе привлечено от бляскащите в далечината факли.

Керванът спря на около четвърт миля от пирамидата. Ленъкс се плъзна в тъмнината точно преди една Светулка да тръгне покрай животните и да провери дали няма скъсани въжета. След това Светулките си размениха по няколко думи шепнешком и тръгнаха по пътечката, отбелязана с факли.

Ленъкс видя как стигнаха на около десет метра от основата на пирамидата, коленичиха, направиха сложно движение с ръце и започнаха бавно да обикалят около нея в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Потърси някакъв свещеник или водач, но единствените Светулки, които виждаше, бяха шестимата от кервана. Нищо не разбираше. Това беше тяхната светая светих, тук трябваше да има нещо повече от група Светулки, описващи широки кръгове.

Изведнъж осъзна, че се случва още нещо. Откъм селото прииждаха Светулки, хиляди, може би десетки хиляди. Вървяха един зад друг към пирамидата. Докато все още бяха на половин миля, Ленъкс разбра, че няма да успее да стане просто част от тяхната процесия, както се бе присъединил към кервана, защото доста от тях носеха факли. А ако тръгнеха по същия път, както и керванът, щяха да минат поне на двадесет метра от него. В никакъв случай нямаше да преодолее това разстояние, без да го забележат.

Имаше две възможности — или да изчака последните да минат край него и да тръгне след тях, или да се доближи до пирамидата сега, преди да са пристигнали. И тъй като нямаше гаранция, че последните няколко Светулки няма да носят факли, избра второто.

Тръгна бързо по пътеката, която като че ли всички Светулки следваха инстинктивно, обърна се към пирамидата и продължи с по-бавен ход. Когато стигна до мястото, където бяха коленичили шестимата от кервана, коленичи и той, а после се опита възможно най-точно да повтори движението с ръце. След това тръгна да обикаля покрай пирамидата, както бе видял да го правят Светулките, забавяйки крачка, за да не се сблъска с тях.

Обикаляйки така отдясно наляво, той се скри от погледа на множеството, прииждащо откъм селото, спря и си пое дъх с облекчение. Успя! Всичко, което сега трябваше да направи, бе да чака, докато ония започнат да обикалят около пирамидата. Ще се престори, че се спъва, ще остави няколко от тях да го отминат и сетне ще се изравни с тях, за да може да повтори всичко, което те направят. Най-лошото бе отминало.

Той все още се поздравяваше мислено за подвига си, когато една Светулка със златиста мантия излезе от тъмнината, сграбчи рамото му, завъртя го и отметна шала от лицето му.

— Очаквахме те, Завиър Уилям Ленъкс — произнесе Светулката и въпреки че високият глас излизаше от нечовешко гърло, Ленъкс почувства заплаха в тона му.

Внезапно изникнаха още три Светулки, насочили заплашително към него стрелите си с метални върхове.

Никакъв смекчаващ обстоятелствата отговор не се мярна в ума на Ленъкс, затова той остана неподвижен, без да издаде и звук.

— Много пъти ти беше казано да стоиш далеч от това място — продължи Светулката. — Обясниха ти, че подобно нахлуване в интимния ни свят не е позволено. И все пак ти дойде. Защо?

— Бях любопитен.

Светулката издаде звук, който трябваше да означава презрително изсумтяване. Никак не беше приятен.