Преобразеният

26.

— Какво сте направили с него? — запита Анджела Стоун.

— Нищо, което той да не е искал — отговори Нора Уолъс.

— Защо не мога да го видя?

— Не иска да ви види. Просто уважавам молбата му.

— Искам да го чуя от него!

— Той не е способен да говори, госпожице Стоун.

— Какво? — извика Анджела изумена.

— Няма гласни струни.

— Но той обича да говори! Струва ми се, че дори повече обичаше да изнася лекции, отколкото да пише. Как сте могли да му ги отстраните?

— Решението беше негово — отвърна Нора. — Вече не може да говори нито на вас, нито на когото и да било.

— Все пак искам да го видя.

— Не мисля, че ще е разумно.

— Вие какво знаете! — просъска Анджела. — Аз не съм само негова бивша жена, но и литературен агент. Имам професионални причини да го видя.

Нора Уолъс въздъхна дълбоко.

— Ако ви заведа при него, ще намерите един плужек без ръце и крака, без очи, уши и ноздри, същество, което общува единствено посредством половинметровия си език. Храни се с живи животни, отказва да яде убити. Двигателните му способности се състоят в търкаляне по пода от едната страна на празната стая до другата. — Тя млъкна за миг. — Сигурна ли сте, че искате да го видите?

— Може ли да съществува такова създание? — усъмни се Анджела.

— Разбира се. В съответните условия на съответстваща планета той може да функционира много по-добре от мен и от вас. — Нора погледна посърналата жена, която стоеше пред нея. — Няма да крия: вече нищо човешко не е останало у Завиър Ленъкс, нищо, по което да различите мъжа, когото някога сте познавала. Той няма желание да вижда нито вас, нито което и да било човешко същество. Единственото му желание е отново да бъде преобразен.

— Щом не може да говори, как разбрахте това?

— Инсталирахме компютър, на който може да пише със забележителния си език.

— И той говори с вас по този начин, така ли?

— Комуникацията с него е изключително ограничена. Съобщи, че мисията му е завършила успешно. Оттогава единственото, което пише, са кратки фрази, които повтаря до безкрайност.

— И какво повтаря?

— Първо: „Никакви посетители“, и освен това: „Променете ме“.

— Може би иска да стане пак човешко същество.

— Няколко пъти го питах. Единственият му отговор е „Усмирителна риза“, което според мен означава, че връщането в човешко тяло би означавало за него да навлече усмирителна риза.

— Още колко преобразявания може да понесе?

— Може би едно, а може и две. Просто не знаем. Той е пионер, никой преди него не е преживял това, което преживява той. С изключение на мозъка, сърцето и белите дробове от предишния Завиър Ленъкс не е останало нищо непреобразено.

— Как се справя?

— Няма да крия нищо от вас, госпожице Стоун. Ако се заемем още веднъж да го преобразим, това ще е последно. Всеки път, когато се връща, той е все по-малко склонен да сподели с нас информацията, която е придобил. При последната си мисия почна да води преговорите в полза на новата си раса срещу Републиката. Променя се всеки път — не само физически, а и психически. Безспорно намира начин да се адаптира към всяка планета и да се внедри във всяко общество. Струва ми се обаче, че ако го подложим на психологически тест — впрочем опитахме, но той се противопостави, — няма да можем да му дадем оценка според човешките стандарти. В същото време смятам, че е абсолютно здрав в умствено отношение екземпляр от расата на Чекръците. Всеки път, когато се внедри в чуждопланетно общество, губи по нещо от човешкия си облик. Това, изглежда, се корени в желанието му да научава нови неща и в способността му да преодолява всякакви препятствия, които се изправят пред него в новия му свят.

— Вие унищожихте едно забележително човешко същество! — каза остро Анджела. — Ако имах някакви изгледи за успех, щях да ви обвиня в убийство.

— Никога нямаше да успеете — възрази Нора. — Решенията бяха негови, не мои. Какъвто и да е, в каквото и да се е превърнал, то е резултат от избора, който е направил сам за себе си.

— Все още можете да го преобразите пак в Завиър Ленъкс.

Нора поклати глава.

— Можем да го превърнем във физическо подобие на Завиър Ленъкс, когото познавате, макар че това би било незаконно без негово съгласие, а той никога няма да се съгласи. Но дори да се съгласи, няма да бъде Завиър Ленъкс. Ще бъде създание, което мисли нечовешки мисли на нечовешки езици, видяло е и е правило такива неща, от които повечето Хора биха полудели. Самите преобразявания са достатъчни, за да превърнат нормално човешко същество в опасно луд индивид. Помислете само: да легнеш под ножа като някакво същество и да се събудиш от упойката без някои сетива и органи, без способностите, които си имал цял живот. Същевременно си придобил нови органи и способности — те дори не могат да бъдат описани на същества, които не ги притежават. — Тя спря и си пое дъх. — Лично аз смятам, че е ужасно, но онзи, който някога беше Завиър Ленъкс, май се е пристрастил към това.

Анджела Стоун дълго време не пророни нито дума. Накрая си пое дълбоко дъх, изпухтя и изгледа Нора Уолъс.

— Ако се е пристрастил, значи вие сте причината. Това, което сте направили с него, е същото, каквото пласьорът на наркотици прави с учениците! Той беше производително човешко същество, необикновено значимо, по дяволите, а вие го превърнахте в някакъв чуждопланетен търсач на силни усещания. Как можете да се понасяте?

— Докато той може да понася това, което е, и аз ще се понасям — отвърна рязко Нора. — Сигурна съм, че той си има план за действие, който понякога съвпада с плановете на Републиката. Вече спаси три чуждопланетни свята от геноцид.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Подобен успех, постигнат с цената на такива лични жертви, би трябвало да стане достояние на всички. — Анджела въздъхна. — Но той никога няма да напише и ред за това, нали?

— Права сте, няма да напише.

Анджела се отправи към вратата.

— Знаете ли, той обичаше да слуша музика. Ще може ли пак някога да я слуша?

— Съмнявам се.

— Обичаше и да чете. Колкото по-старинна бе книгата, толкова по-интересна му беше. — Тя млъкна за миг. — Прочел ли е нещо, откакто се е върнал?

— Не мисля.

— Той беше забележително човешко същество, преди вашият департамент да се добере до него.

— Можете да не ми вярвате, но ви съчувствам, госпожице Стоун — изрече сериозно Нора. — Ако искате да поговорим пак в бъдеще…

— Не — рече Анджела. — Нищо вече не можем да си кажем.