Преобразеният

7.

Ленъкс тупна тежко на пода и остана там, пухтейки.

— Добре ли сте, господин Ленъкс? — запита Беатрис Нгони.

— Не, не съм добре! — изръмжа той. — Удрям се на такива места, които никога не съм допускал, че имам по себе си. — Млъкна за миг намръщен. — Не можете да си представите колко трудно е да се науча да вървя с крака на Светулка. Те обаче май нямат никакви затруднения с ходенето.

— Цял живот са го правили. Тридесет и четири години вие сте ходил като човек, а в този момент дори не сте и наполовина Светулка. — Тя се изправи пред него. — Можете ли да станете сам?

— Разбира се, че мога!

— Ами хайде тогава.

— Почивам си.

— Ще имате много време за почивка след другата операция — успокои го тя. — Важното е да почнете да управлявате новото си тяло.

— Тъкмо това правя.

— Проснал сте се на пода.

— Пригаждам се към новото си зрение — обясни той. — Вие се помъчете да свикнете със свят, където всичко синьо е станало сиво и където виждате още два нови цвята плюс букет от инфрачервени лъчи.

— Това няма да промени усещането ви за форма и разстояние — отбеляза Беатрис.

— Няма, но трябва да свикна с тия неща.

Той се изправи неуверено.

— Внимавайте — каза Беатрис, — Много напред сте се навел.

Ленъкс оправи стойката си, доколкото му бе възможно.

— Защо ставите им са такива? — запита изплашено, сочейки към краката си, — За какво служи всичко това?

— Еволюцията на Светулките е различна от тази на Хората — заобяснява тя. — Те никога не са живели по дърветата. Като се научите да пазите равновесие, ще разберете, че можете да тичате много по-бързо с тези крака, отколкото някога сте тичал с вашите.

— Хищници ли са били или тяхната плячка? — осведоми се Ленъкс.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Може би ту едното, ту другото. Готов ли сте?

Той кимна.

— Добре. Започнете пак да обикаляте стаята обратно на часовниковата стрелка.

Ленъкс тръгна със странна походка.

— Кога ще си получа новите ръце? — запита той. — Страшно ми е необходимо да се хващам някъде, за да не падна.

— Следващата седмица. По-добре сега се научете да ходите без тях. Сигурна съм, че Светулките не сграбчват непрекъснато разни неща, за да пазят равновесие, и не искам да добиете такъв навик.

Следващия час той прекара в непрекъснати упражнения по ходене. После поиска обедна почивка.

— Вкусно ли ви е? — запита го Беатрис, докато един помощник му пъхаше в устата лъжица по лъжица подобието на овесена каша, с каквото предимно се хранеха Светулките.

— Горе-долу — бе отговорът му.

— Не е добре, господин Ленъкс — смъмри го тя. — Чела съм книгите ви и съм наясно, че сте ял и далеч по-неприемливи неща. Само че за нашите цели е необходимо не само да ядете това, но и да го харесвате.

— Ще се науча.

— Говоря ви съвсем сериозно — подчерта Беатрис. — Ще приспособяваме вкусовите ви рецептори дотогава, докато наистина ви хареса.

— Няма да е необходимо. Ям го и така.

— Говорите, без да мислите, господин Ленъкс — настоя Беатрис. — Искате ли мисията ви да успее, не бива често да се храните сам. Ако ви дадат развалена храна или пък нещо горчиво, или нещо неприятно за вкуса на Светулките, и щом само вие не забележите и не протестирате, това може да ви издаде. — Тя направи пауза и го изгледа втренчено. — Сега разбирате ли какво ви казвам?

Той въздъхна и кимна примирено.

— Правете каквото трябва.

— Винаги съм смятала да действам точно така.

Ленъкс изруга при следващия си несполучлив опит.

— Моля ви, опитайте отново — подкани го тя.

— Мъжките Светулки не шият дрехи, защо, по дяволите, им е да знаят как се вдява конец? — запита той раздразнено.

— Това е просто упражнение за координация на очите — обясни тя търпеливо. — Ще направите още няколко такива упражнения, докато бъдете напълно готов.

— Толкова е студено тук, че едва си удържам ръцете да не треперят — оплака се той.

— Добре. Надявах се да забележите.

— Колко градуса е?

— Двайсет и три по Целзий.

— Шегувате ли се?

— Никак — бе напълно сериозният отговор. — Превръщате се в Светулка, господин Ленъкс.

Събуди го някакво ломотене. Той разтърси глава, за да се разсъни, отвори очи и видя един мъж в униформа.

— Добро утро, господин Ленъкс — поздрави го мъжът, — Аз съм майор Луис Едуардо Белмонте, Трябва да бъдем непрекъснато заедно от този момент чак докато отпътувате за Медина.

— Трябва ли? — намръщи се Ленъкс. — Защо?

— Защото аз говоря бракананския диалект. Не толкова добре, колкото вас, сигурен съм, но достатъчно, за да разбирам и да ме разбират. Това са последните думи, които ще ви кажа на езика на Хората, и от този миг нататък, чак докато отпътувате за Медина, ще говорите само на диалекта. — И той премина на езика на Светулките. — Ясно ли ви е?

— Напълно — отговори Ленъкс също на бракананския диалект.

— Добре. Уговорено е да ви присадят помощно средство, което леко… е, да кажем да ви сигнализира, когато неволно превключите на езика на Хората. Съгласен ли сте?

— Колко леко?

— Ако говорите само на браканански, никога няма да узнаете.

Ленъкс помисли и кимна.

— Съгласен съм.

— Чудесно — каза Белмонте. — Смятам, че хирургическата намеса върху ларинкса, езика и устните ви няма да се състои през следващите шест дни, така че очаквам дотогава да покажете съвършена дикция и интонация.

— Езиковите ми умения вече преминаха изпитанието на Медина — отбеляза Ленъкс. — Ще се наложи да приемете твърдението ми като факт. Едва ли точно вие сте подходящ за мой съдник — акцентът ви е толкова силен, че веднага ви издава.

— Добре казано — съгласи се Белмонте, — Но както и да е, от този момент нататък ще говорите с персонала в болницата само чрез мен.

— Чудесно. Колко изкарахте на Медина?

— Почти пет години. Дълго време учих малкото, което знам от бракананския диалект. Завиждам на езиковите ви умения.

— Бяхте ли там, когато ми се случиха ония малки неприятности?

Белмонте поклати глава.

— Не, бях в отпуск. Но чух за това. Все още не мога да повярвам, че някой е успял да стигне до пирамидата!

— По-лесно беше да ида там, отколкото да се върна — отбеляза кисело Ленъкс.

— Разбрах, че вече сте написал няколко глави за приключенията си на Медина — поде Белмонте. — Дали не бих могъл някой път да ги прочета?

— Те са в компютъра — махна Ленъкс към блестящия куб, който стоеше на бюрото му. — Моля, заповядайте.

— Благодаря. Нетърпелив съм да се запозная с ръкописа. — Белмонте изтри потта от челото си и разкопча ризата си. — Тук е страшно горещо, не намирате ли?

— Не съм забелязал — отвърна съвсем искрено Ленъкс.

— Действа ли? — запита Ленъкс, като се опитваше да задвижи прозрачните мембрани, щръкнали там, където някога се намираха плешките му.

— Малко — отговори Белмонте.

— Изобщо не ги усещам — оплака се Ленъкс.

Белмонте преведе изказването му на Беатрис Нгони.

— Защото са изкуствени конструкции, а вие използвате мускули, които никога не сте употребявал преди — обясни тя. — фактически никога преди не сте ги имал.

— Тогава как…

— Само се опитвайте и се поправяйте, докато разберете как се действа с тях.

Ленъкс се съсредоточи.

— Сега мръдна ли нещо?

— Още не.

Той се напъна и изгрухтя.

— Ами сега?

Белмонте поклати глава.

— Само си свивате раменете.

— Използвам всички налични мускули — оплака се Ленъкс. — Сигурно не са били присадени правилно.

— Продължавайте с опитите.

Той направи още едно усилие.

— Нищо. — констатира Белмонте.

— По дяволите! Никога няма да успея да ги задвижа.

Но в края на краищата ги задвижи.

— Какво ви е мнението за това? — запита го Белмонте, сочейки към храната на Светулките, която Ленъкс ядеше.

— Добро е, да, наистина.

— Как го намирате в сравнение с храната на Хората?

— Не е пържола, но може да се яде.

На обяд поднесоха на Ленъкс пържола. Той хапна две хапки и веднага повърна.

— Според мен напредвате — констатира Белмонте, когато Ленъкс му хвърли яростен поглед с оранжевите си чуждопланетни очи.

— Чудесно — похвали го Беатрис Нгони. — Да пробваме новия ви глас.

— Когато кажете, съм готов — отвърна Ленъкс. Тя погледна въпросително Белмонте.

— Има нещо в интонацията — каза той.

— По-точно?

Белмонте сви вежди.

— Би трябвало да е, по-дълбок не е думата… по-плътен.

— Дайте ми малко време — помоли Ленъкс. — Произнесох само едно изречение.

— Сега по-добре ли е? — запита Беатрис.

— Не съм сигурен — бе отговорът на Белмонте.

— Искам да говорите с него целия следобед, докато капне — нареди тя. — Когато височината и тонът ви се сторят добри, повикайте ме незабавно. Ще запишем целия сеанс. След като разберем как точно трябва да звучи, ще направим малки поправки при следващата операция.

— Не мога да говоря целия следобед — протестира Ленъкс. — Гърлото вече ме боли.

Беатрис почака Белмонте да преведе и се обърна към Ленъкс:

— Гърлото ви боли от операцията, а не от говорене на браканански. Когато се уморите, височината и тонът на гласа ви се променят. Искаме майор Белмонте да потвърди кога звучите истински, дори само едно-две изречения, за да можем да направим необходимите корекции.

— Значи за какво искате да си поговорим сега? — запита го Белмонте, когато двамата останаха сами.

— За мъчения.

— Мъчения ли? — учуди се майорът. — Имате ли предвид някоя жертва?

— Да започнем с Беатрис Нгони.

Следващата придобивка бяха новите зъби. После се снабди с два вътрешни органа, чието предназначение така и не можа да разбере. В продължение на няколко сеанса свикваше с новото си нощно зрение, което беше много по-добро от това на Хората. Новите му уши можеха да чуват толкова високи звуци, които Хората никога не успяваха да доловят.

Предпоследната операция беше за смяна на гениталиите му — поради психологически съображения я отлагаха за колкото се може по-късно. Ленъкс удиви всички, като не се показа ни най-малко учуден или смутен от новия си клинообразен полов орган.

Фосфоресциращата кожа си оставаше проблем. В крайна сметка решиха да му присадят чисто нов епидермис с вътрешни регулатори, за да може блясъкът да се усилва и намалява. Бяха му необходими почти две седмици, докато се научи как да задейства регулаторите. Най-накрая му присадиха още един изкуствен орган, който по негова команда попиваше фосфоресциращата секреция през изкуствената му кожа. След още десетина дни се научи да управлява и него.

В крайна сметка обаче след малко повече от пет стандартни галактически месеца новоизлюпената Светулка на име Завиър Уилям Ленъкс бе обявена за годна и се качи на борда на кораба за далечната Медина.

Възбудата му, че се връща на тази планета, бе само мъничко по-голяма от щастието, че е оставил зад гърба си Беатрис Нгони заедно с колегите й.