Преобразеният

18.

Анджела Стоун се взираше в уродливото същество на дивана.

— Е? — попита тя. — Чакам отговор.

Съществото я погледна безизразно и не каза нищо.

— По дяволите, Завиър! Два месеца, откакто си се върнал, а не съм видяла една-единствена страничка от теб!

— Това не е въпрос — изрече спокойно Ленъкс.

— Ти изобщо започна ли да пишеш тая книга?

— Не.

— Кога смяташ да почнеш писането? Издателят ти се безпокои, а и аз, откровено казано.

— Изобщо не смятам.

— Какво?

— Това, което чу. Не пиша никаква книга.

— Защо, по дяволите, не пишеш?

— Не съм сигурен. Може би никога няма да я напиша.

— Що за отговор е това? — изсъска Анджела.

— Честен.

— Виж какво, стига ми и това, че все още изглеждаш като излязъл от най-лошия ми кошмар. Седиш си тук у дома, не говориш и не кореспондираш с никого, не отговаряш на телефона и на писмата. — Тя млъкна за момент. — Надявам се след операцията, по дяволите, да станеш пак старият Завиър.

— Старият Завиър, който се плъзгаше по повърхността на нещата — иронизира Ленъкс.

— Старият Завиър написа четири бестселъра и имаше забележителна публика от над един милион читатели.

— Препрочетох ги през последната седмица.

— И?

— И ги изгорих.

— Изгорил си ги? — повтори тя невярващо.

— Бяха банални.

— Да не са ти оперирали и мозъка? — попита уплашено Анджела.

— Ами! Дори ми дадоха нови сетива, а Медина ми даде много материал за размисъл.

— Не можеш да дадеш на мозъка нови сетива.

— Тогава са ми дали нов начин да използвам старите — рече раздразнено Ленъкс, — Загаси лампата.

— Знам, виждаш в тъмното.

— И ти ще можеш, ако дойдеш по-близо. — И той се опита да изобрази някаква усмивка. — Сега светя.

— Значи правиш салонни фокуси. Чудесно. А книгата ти?

— Аз?

— Какво аз?

— Ти не си същият човек, който преди една година си направи проклетата операция. Не знам дали са прибавили или са махнали нещо, но ти си различен.

— Наистина съм различен. — Застана пред нея. — Погледни ме.

— Различен си отвътре.

— Може би. — И Ленъкс замълча за момент. — Ти някога вървяла ли си сред пустинята?

— Разбира се, че не.

— А аз съм. Беше петдесет и осем градуса по Целзий, езерцата бяха по на трийсет мили едно от друго.

— Звучи ужасно!

— Нима? А според мен е весело.

— Предполагам, че си правил секс с някоя женска Светулка.

Ленъкс поклати глава.

— Това е строго, пуританско общество. Просто не се постъпва така. — Той направи малка пауза. — Но през последните една-две седмици идеята не ми се струваше толкова отблъскваща.

— Сигурна съм, че е така — отвърна тя язвително.

— Е, естествено е. Цяла година не съм правил секс.

— Само не поглеждай към мен.

Той й хвърли дълъг притесняващ поглед.

— Изглеждаш… подходяща.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Само подходяща ли? И нищо повече?

— Здрава. — И той сви рамене.

— Имаш сериозен проблем, Завиър.

— Можеш да ми помогнеш да го разреша след операцията. Заради старите времена.

— Не мисля.

— Както искаш. Беше просто учтивост. Не го мислех наистина.

— Знам.

— Знаеш ли какво най-много не ми харесва? — запита той. — Имам фантастични рефлекси и феноменални очи, и нощно зрение, и слух, и забележителна издръжливост, а не ги използвам.

— Ти си в цивилизован свят. Нямаш нужда от тях. Спрели сме да еволюираме, когато сме изобретили колелото и климатика.

— Но това е такова прахосничество! Каква полза да ги имам, когато не мога да ги приложа?

— Да, няма полза. Затова ще се подложиш на реверсивната операция и пак ще станеш човек. Мисля, че имаш нужда и от консултация при психоаналитик.

Ленъкс седна на стола и крилата му се притиснаха в облегалката. Погледна чуждопланетните си ръце, после вдигна очи.

— Да, знам.

— Обаче?

— Моля?

— Стори ми се, че искаше да добавиш „обаче“.

— Обаче тези способности ще ми липсват.

— Не ти трябват — възрази Анджела.

— Знам.

— Тогава защо изглеждаш толкова потиснат?

— Ти смяташ ли някога да имаш деца? — запита Ленъкс.

— Не.

— Тогава ще се подложиш ли на операция за махане на гърдите?

— Не е същото, Завиър.

— Да, така е. Ти никога не си ги използвала.

— Разговорът става глупав — надигна се Анджела.

— Не го започнах аз.

— Виж, ако това има толкова голямо значение за теб, защо не ги помолиш да ти оставят нощното зрение и някои други неща?

Ленъкс въздъхна.

— Защо? Ако искам да виждам през нощта, ще светна лампата.

— Тогава какво искаш всъщност?

— Не знам.

Той обаче знаеше.