Преобразеният

11.

Ленъкс изчака търпеливо пред вратата на крепостта, докато най-напред един, а след това още един войник от Хората го забелязаха и насочиха оръжията си към него. Накрая вратата се плъзна встрани и един офицер дойде към него.

— Моля ви, може ли да говоря с полковник Мбака? — попита Ленъкс, усещайки, че доста трудно произнася думите.

— Ти кой си?

— Ще ви е трудно да ми повярвате, но името ми е Завиър Уилям Ленъкс и съм от Хората.

— Трудно е меко казано — отвърна офицерът. — Какво искаш и откъде си научил езика ни?

— Полковник Мбака знае всичко за мен. Само ме заведете при него…

— Полковник Мбака е на разузнаване, освен ако вие, Светулките, не сте го убили. Откъде знаеш името му?

— Казах ви, аз съм Завиър Уилям Ленъкс и изпълнявам секретна мисия по поръчка на Департамента на извънземните работи.

— Слушай, Светулко — изсъска офицерът, — вън е петдесет градуса жега и имам много по-приятни занимания, а не да ти слушам измислиците, че си бил от Хората. Пак те питам: каква работа имаш тук?

— Един мой приятел си нарани крака. Искам нашите лекари да му помогнат.

— Нашите лекари ли? — повтори офицерът.

— Точно така.

Офицерът щракна с пръсти.

— Ей така ли?

— Вижте. Знам, че ви е трудно да ми повярвате, но аз съм хирургически трансформирано човешко същество, пратено тук със секретна дипломатическа мисия.

— Ела с мен — офицерът го поведе навътре в крепостта. Ленъкс влезе в сградата и леденият въздух веднага го блъсна.

— Трябва ми някаква мантия или чаршаф да се увия. При операциите промениха и метаболизма ми и сега се чувствам така, сякаш вървя гол по заледена планета.

— Влез тук — и офицерът посочи една стая от лявата страна.

Ленъкс влезе, не видя нищо вътре и се обърна към офицера, но се сблъска с трима въоръжени мъже. Офицерът натисна някакъв бутон от външната страна на стената и включи полупрозрачно силово поле.

— Добре — рече той. — Сега се постарай да ни кажеш кой си ти в действителност и откъде си научил езика на Хората.

— Казах ви. Името ми е Завиър Уилям Ленъкс. Аз съм от Хората, роден съм на Земята, живея на Атина II. Направиха ми пластични операции, за да приличам на Светулка.

— Откъде си научил за Атина II?

— Там живея, дяволите да ви вземат!

— Да, бе — ухили се офицерът. — Ти си точно Ленъкс. Той е единственият Човек, когото Светулките познават по име.

— Питайте полковник Мбака. Той ще потвърди думите ми.

— Откъде знаеш името на Мбака?

— От Нора Уолъс, от Департамента на извънземните работи.

— Никога не съм я чувал.

— Няма причина да я познавате. Тя контактуваше тук само с полковник Мбака.

— Страшно удобно, нали? Точно някоя, за която нищо не сме чували, познава само офицера, който ти знаеш, че в момента не е тук, нали така? А пък ти си единственият сред Хората, когото Светулките познават по име, а? — Офицерът поклати подигравателно глава. — Наистина се надявах вие, диваците, да сте малко по-умни.

— Кога ще се върне Мбака?

— Не е твоя работа.

— Това е работа на всички ни — вбеси се Ленъкс. — Той ще потвърди самоличността ми.

— Тогава просто си иди у дома и чакай.

— Чуйте, по дяволите! Една ранена Светулка ме чака в пустинята! Една Светулка, която иска да разбере дали няма да е по-добре да говори с Хората, отколкото да воюва срещу тях.

— Мислех, че ти си тая Светулка — подигра се офицерът.

— Той няма да чака повече от един ден. Ако го оставим да си отиде, пропускаме прекрасна възможност.

— Възможност за какво? Да оставим две Светулки камикадзе да влязат тук и да унищожат крепостта ни?

— Аз нямам оръжие и това ви е известно.

— Всичко, което ми е известно, е, че тук има затворник, който мислеше, че може да ни заблуди с най-смешната история, която някога съм чувал — Офицерът се накани да излезе. — Ще говоря с теб, когато си готов да ми кажеш истината.

Ленъкс сграбчи ръката му.

— Аз ви казвам истината, по дяволите!

Офицерът реагира с котешка бързина и го отметна към стената.

— Не ме докосвай, Светулко! — изсъска той. Ленъкс се насили да се успокои и да произнесе с възможно най-равен тон:

— Има ли някой от вашите бойци, който е бил тук повече от осем месеца?

— Защо?

— Защото аз бях тук преди осем месеца. Мога да ви припомня неща, които са се случили и които само Хора биха могли да знаят. Те ще разберат, че казвам истината.

— Хубав трик — подметна офицерът. — Аз бях тук, когато спасихме Ленъкс. Нямаше много за спасяване. Кой знае какво сте го правили, копелета такива, преди да пристигнем! — И той се вгледа в Ленъкс. — Искаш да си играеш игрички, а? Добре. Колко души бяхме в спасителния отряд?

— Не знам.

— Колко души те носеха до колата, с която дойдохме дотук?

— Бях в безсъзнание — отговори Ленъкс. — Знаете, че е така.

— Не беше в безсъзнание, когато докторът дойде да те кърпи — парира офицерът. — Как се казва докторът?

— Не знам.

Офицерът се изсмя.

— Не знаеш името на онзи, който ти е спасил живота?

— Бях в шок! — процеди Ленъкс. — Не помня нищо, след като те ме приковаха към земята.

— Страшно удобно! — заяви офицерът. — Ще ти дам един час да си помислиш. После пак ще говорим.

Той си тръгна заедно с тримата пазачи и Ленъкс остана сам в килията. Нямаше дюшек, нито одеяло, нито чешма, нито тоалетна — само четири стени, под, таван и силово поле.

Той отиде в ъгъла, клекна долу и се опря на стената. Защо, да му се не види, трябваше да дойде тук точно когато Мбака го няма? Беше рискувал живота си, за да накара Борлешан да го изслуша и да се съгласи да го последва. Това беше първият малък пробив, а тези идиоти щяха да опропастят всичко.

Ленъкс видя няколко бойци да минават по коридора, чу някакви команди и започна да се притеснява за себе си. След това се замисли за Борлешан, който лежи там някъде в пустинята с подуто като грейпфрут коляно, и гневът измести самосъжалението. Как беше успял още в самото начало да изпадне в такова глупаво положение?

Най-накрая офицерът се върна. Силовото поле угасна за малко, докато той влизаше вътре, после отново забръмча. Двама въоръжени пазачи застанаха пред вратата и насочиха лазерните си оръжия към Ленъкс.

— Помисли ли какво ще ми разкажеш сега? — запита офицерът.

— Разбирам колко невероятна изглежда цялата работа — отвърна Ленъкс, — но всичко е вярно. Ако се съмнявате, защо не ме питате за неща, които само Хората могат да знаят?

— Питах те, но ти не знаеше.

— Казах ви, бях в шок от болка и загуба на кръв. Питайте нещо друго. Питайте ме за плана на крепостта.

— Как, по дяволите, ти хрумна да споменеш тъкмо това?

— Живях тук пет месеца.

— Исусе! Ей, ама вие здравата сте го изцедили това копеле! Чудно ми е как не си е забравил името след всичко, което сте направили с него.

— Това си беше моя грешка. Влязох в забранен район.

— Не ми се оправдавай — прекъсна го офицерът. — Той е бил от Хората и вие сте го накълцали на панделки. Това е всичко, което ми трябва да знам.

— Аз не им се сърдя. Защо вие ще им гоните карез?

— Писва ми вече от тия представления. Смехории — рече офицерът и се наведе почти до лицето на Ленъкс. — Сега те питам съвсем любезно за последен път: кой си ти и какво правиш тук?

— Аз съм Завиър Уилям Ленъкс и търся медицинска помощ за приятеля си, който е Светулка.

Офицерът цапардоса Ленъкс право в лицето.

— Питам пак: кой си ти и защо си тук?

— Няма никаква разлика дали съм Ленъкс или Светулка — изрече Ленъкс, облизвайки кръвта от устната си. — Пратили са ви тук да се сближавате със Светулките, а не да воювате с тях. Приятелят ми се нуждае от медицинска помощ.

Изплющя още една плесница.

— Сближаването със Светулките е друга работа — рече офицерът. — Моята работа е да осигуря безопасността на тази крепост. Кой си ти?

— Завиър Уилям Ленъкс.

Наложи се Ленъкс по-дълго да се свестява от юмручния удар.

— Цял ден само това чувам. Кой си ти?

— Дромеши.

— Така е по-добре. Сега казвай защо си тук.

— Приятелят ми има нужда от медицинска помощ.

— Откъде си се научил да говориш езика на Хората?

— Това е родният ми език.

Нов удар.

— Откъде си научил езика на Хората?

— От Завиър Уилям Ленъкс.

— Кога?

Докато Ленъкс се опитваше да скалъпи отговор, който да не му докара нови удари, юмрукът на офицера се заби в корема му. Той се сви на земята, останал без дъх.

— Не си много умен — рече офицерът. — Мен не ме заболя толкова, колкото теб.

— Кажете на бойците си да свалят оръжията и ще видим кого повече ще го заболи! — освирепя Ленъкс.

— Иска ти се, нали? — изсмя се офицерът, сграбчи брадичката на Ленъкс и изви главата му назад. — Кога научи езика на Хората от Ленъкс?

— В Браканан.

Последва силен удар по главата.

— Ленъкс беше само един ден в Браканан. Не може толкова бързо да си го научил. Къде те учеше?

— Предавам се — изрече Ленъкс уморено. — Вие кажете.

— Държанието ти не ми харесва — заключи офицерът. — Идваш ми тук с най-тъпата история, която някога съм чувал, отговаряш на всички въпроси с лъжи… Не, хич не ми харесва как се държиш. И май не ми идва на ум какво ли може да ми хареса у теб.

— Чувството е взаимно.

— Като си мисля сега за тия работи, не виждам защо да не те убия още тук, в тоя момент.

— Аз пък виждам — натърти Ленъкс.

— Тогава може би ще споделиш това с мен, когато имаш време.

— Коридорът пред тази стая води покрай столовата и стаята за почивка и стига до командирските помещения. Вътре в двора, срещу северозападната стена, е арсеналът. Лечебницата е точно до станцията за субпространствено прехвърляне.

Офицерът го изгледа смаяно.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам, защото аз съм Завиър Уилям Ленъкс, но щом не искаш да повярваш на това, значи съм Светулка и ако аз знам всичко това, и другарите ми също го знаят. Затова ще се наложи да ме държиш жив достатъчно дълго, за да откриеш какво още знам и на кого съм го казал.

— Ще разбера, не се притеснявай — отсече офицерът, но гласът му не прозвуча особено уверено.

— Междувременно — продължи Ленъкс — ви съветвам да не ме малтретирате, защото когато Мбака се върне, ще ви одере кожата, ако сте ми нанесли непоправима вреда.

— Ти да не би да ми заповядваш? — наежи се офицерът.

— Не — прозвуча спокойно гласът на Ленъкс, — само ви давам съвет. Ако остана жив достатъчно дълго, може би ще ми благодарите.

Офицерът се отдръпна на две крачки и хвърли неуверен поглед към Ленъкс.

— Хубаво — изрече той най-накрая. — Полковник Мбака трябва да се върне утре сутринта. Нека той реши какво да прави с теб.

Той отиде до вратата, изчака силовото поле да угасне и когато излезе, отново го активира.

— Имам нужда от одеяло и легло — каза Ленъкс. Офицерът се обърна към един от пазачите:

— Вижте там, донесете му тия неща.

— И малко вода.

Офицерът кимна.

— И вода.

— Благодаря.

— Къде е приятелят ти… онзи, дето трябва да се лекува?

— В пустинята.

— Кажи къде е и ще го доведем.

— Мислех, че не сте повярвали на онова, което ви казах.

— Ще го докараме като затворник и ще му окажем съответната медицинска помощ. Полковник Мбака ще реши какво да прави с него.

— Нека изчакаме до утре — помоли Ленъкс. — Трябва да дойда с вас. Ако не ме види, или ще ви убие, или ще се опита да избяга.

— Защо? — подметна остро офицерът. — Мислех, че повече иска да преговаря, а не да се бие.

— Той не ви познава така, както аз ви познавам — рече Ленъкс с нещо, което трябваше да изобразява ехидна усмивка.