Престъпен експеримент

2

Будилникът го събуди точно в два часа. От дългогодишния навик да се събужда по спешност моментално се разсъни. Стана, отиде в стаята за прегледи, наплиска лицето си със студена вода, затегна възела на вратовръзката си, среса косата си. Чорапите му не бяха изсъхнали. Когато ги смъкна от съвсем леко затопления радиатор, продължаваха да бъдат влажни и лепкави. Обу ги с гримаса и тикна крака в обувките си.

Пресегна се за палтото си, пипна го и се намръщи. Цялото беше подгизнало. Нямаше смисъл да го окачва до радиатора. Ако го облече, ще си докара някоя пневмония. Освен това белите влакънца на одеялото можеха да полепнат по тъмносинята материя. А това щеше да изисква обяснение.

Старият „Бърбъри“, който държеше в дрешника. Ще го сложи и ще остави тук мокрото палто, а утре ще го отнесе на химическо чистене. Шлиферът беше без подплата. Щеше да замръзне с него, но нямаше друг изход. А и той беше съвсем обикновен, захабен, в масленозелен цвят, пък и откакто беше отслабнал, му беше станал широк. Ако някой видеше колата… ако някой го видеше в колата, беше изключено да го познае.

Отиде припряно до дрешника, смъкна шлифера, преметнат небрежно на една телена закачалка, и прибра тежкия „Честърфийлд“ най-отзад. Шлиферът миришеше на застояло — дразнещ мирис на прах, който се набиваше в ноздрите му. С гримаса на отвращение той навлече дрехата и я закопча.

Отиде до прозореца и леко повдигна транспаранта. Все още имаше достатъчно коли на паркинга, така че неговата едва ли щеше да привлече нечие внимание. Прехапа устни при спомена, че счупената лампа, заради която отдалечената част на паркинга тънеше в толкова удобен мрак, наскоро беше сменена. Ще трябва да се приближи в сянката на другите коли и максимално бързо да прибере тялото в багажника.

Време беше.

Отвори големия шкаф за медикаментите и се наведе. С опитни ръце опипа очертанията на тялото под одеялото. Изпъшка тихо, промуши едната си ръка под врата, а другата — под коленете, и го вдигна. Нормално тя тежеше около петдесет и пет килограма, но през бременността беше понапълняла. Мускулите му отчитаха всеки грам, докато я отнасяше към масата за прегледи. Там, като действаше само на светлината на малко фенерче, изправено на масата, той я уви в одеялото.

Внимателно огледа пода на шкафа за медикаменти и отново го заключи. Безшумно отвори вратата към паркинга и хвана с два пръста ключа за багажника. После тихо се върна при масата и вдигна тялото на мъртвата. Следващите двадесет секунди можеха да го унищожат.

Осемнадесет секунди по-късно беше при колата. Суграшицата биеше от едната му страна. Увитият в одеялото товар напрягаше мускулите му. Премести тежестта така, че да пада предимно на едната му ръка, и се помъчи да отключи багажника. Ключалката беше покрита със слой влажен сняг, който беше започнал да замръзва, и той припряно я почисти. Миг по-късно ключът се завъртя и капакът бавно се вдигна. Погледна към прозорците на болницата. В средната стая на втория етаж се раздвижи транспарант. Дали някой го наблюдаваше? Нямаше търпение да остави в багажника увитото тяло, да се освободи от него. В мига, в който лявата му ръка пусна одеялото, вятърът духна и го разгърна, откривайки лицето й.

Той направи гримаса, настани тялото в багажника и побърза да затвори капака.

Светлината падна точно върху лицето. Дали някой беше видял? Отново насочи поглед към прозореца с вдигнатия транспарант. Имаше ли някой там? Не можеше да бъде сигурен. Колко можеше да се види от онзи прозорец? По-късно щеше да провери кой лежи в тази стая.

Вече беше при вратата на шофьора. Завъртя ключа. Потегли рязко от паркинга и включи предните фарове едва след като се отдалечи достатъчно по шосето.

Беше невероятно, че това бе вторият му курс към Чейпин Ривър за тази нощ. Какво щеше да стане, ако не си тръгваше точно когато тя изхвърча от кабинета на Фукито?

Ванджи явно бе на ръба на истерията. Все пак го поздрави и като леко провлачваше десния си крак, закуцука към него надолу по закритата веранда.

„Докторе, тази седмица не мога да дойда при вас на преглед. Утре заминавам за Минеаполис. Там ще се консултирам с бившия си лекар, доктор Сейлъм. Може би ще остана, за да родя при него.“

Ако я беше изпуснал, всичко щеше да бъде съсипано.

Само че той я убеди да дойде в кабинета му, разговаря с нея, успокои я, предложи й чаша вода. В последната минута тя сякаш бе обзета от подозрения, опита се да го заобиколи и да хукне навън. Това красиво, капризно лице бе изкривено от страх.

Последва ужасът от съзнанието, че макар и да успя да я накара да замлъкне, възможността да бъде разкрит бе твърде голяма. Заключи я в шкафа за медикаменти и се опита да мисли.

Непосредствената опасност бе яркочервената й кола. Трябваше незабавно да я изкара от паркинга на болницата. След края на приемните часове със сигурност щеше да направи впечатление — последен модел линкълн „Континентал“, който, с тази агресивна хромирана предница и арогантен силует, беше изключено да остане незабелязан.

Знаеше точно къде живее в Чейпин Ривър. Беше му казала, че съпругът й, пилот в „Юнайтед Еърлайнс“, трябва да се върне на другия ден. Реши да закара колата у тях, да остави чантата й вътре и да инсценира всичко така, все едно се е прибрала вкъщи.

Оказа се неочаквано лесно. Поради ужасното време уличното движение беше почти замряло. Регулационната наредба в Чейпин Ривър изискваше задължителна площ около къщата, която трябваше да възлиза минимум на два акра. Къщите бяха разположени навътре от шосето и до тях се стигаше по дълги, лъкатушещи алеи. Той отвори вратата на гаража с дистанционното управление, оставено върху контролното табло на линкълна, и паркира колата вътре.

Намери ключа за дома й на връзката ключове за колата, но се оказа, че няма нужда от него — вратата от гаража към кабинета беше отключена. Вътре част от лампите светеха, вероятно се задействаха автоматично. Прекоси кабинета и бързо се отправи нататък по коридора към крилото със спалните. Търсеше най-голямата. Оказа се последната вдясно, беше изключено да я сбърка. Имаше още две спални — едната обзаведена като детска стая, с цветни елфи и агънца, които се усмихваха от току-що сменените тапети, и очевидно също съвсем нови люлка и скрин.

В този момент се сети, че може да представи смъртта й като самоубийство. След като бе започнала да обзавежда детската стая три месеца преди раждането, заплахата от загубата на това бебе можеше да представлява сериозен мотив да посегне на живота си.

Влезе в семейната спалня. Огромното легло беше оправено небрежно, тежката бяла плюшена покривка — метната върху завивките. Нощницата и халатът й бяха оставени на един шезлонг отстрани. Само да можеше да донесе тялото й тук, да го сложи върху собственото й легло! Беше опасно, но не толкова, колкото да захвърли трупа някъде в гората. Това щеше да означава усилено полицейско разследване.

Остави ръчната й чанта на шезлонга. С колата в гаража и чантата в спалнята поне щеше да изглежда, че се е върнала след прегледа.

После измина пеша четирите мили обратно до болницата. Беше опасно — ами ако в този скъп район се беше появила полицейска кола и го беше спряла? Нямаше абсолютно никакво обяснение какво търси там. Но направи целия преход за по-малко от час, подмина главния вход на болницата и се върна в кабинета си през задната врата, която водеше към паркинга. Когато се прибра, часът беше десет.

Шлиферът, обувките и чорапите му бяха подгизнали от дъжда. Целият трепереше. Осъзна, че е твърде опасно да се опитва да изнесе тялото, докато съществуваше и най-малък риск да срещне някого. Нощната смяна застъпваше в дванадесет. Реши да изчака и след това да излезе отново. Входът към спешния кабинет се намираше в източното крило на болницата. Поне нямаше опасност да се натъкне на някой пациент или на полицейска кола, докарала пострадал.

Нагласи часовника за два часа и легна на масата за прегледи. Успя да поспи, докато будилникът звънна.

Сега отби при дървеното мостче на Уайндинг Брук Лейн. Нейната къща беше вдясно.

Угаси фаровете. Завий по алеята. Заобиколи къщата. Спри колата при вратата на гаража. Махни си ръкавиците за шофиране. Сложи си хирургическите. Отвори багажника. Пренеси увития товар покрай рафтовете, влез през вътрешната врата.

Озова се в кабинета. Къщата тънеше в тишина. След няколко минути щеше да бъде в безопасност.

Побърза по коридора към голямата спалня, напрегнат под тежестта на тялото. Издърпа одеялото и остави трупа върху леглото.

Отиде в банята срещу спалнята, пусна няколко кристалчета цианкалий в голямата чаша на цветя, добави вода и изсипа по-голямата част от съдържанието в умивалника. Внимателно го изплакна и се върна в спалнята. Сложи чашата до ръката на мъртвата, като преди това остави няколко капки от разтвора да паднат върху завивките. Постара се отпечатъците от пръстите й да останат върху чашата. Трупът започваше да се вдървява. Ръцете бяха ледени. Той внимателно сгъна бялото одеяло.

Тялото беше проснато по гръб върху леглото, с изцъклени очи, сгърчени устни и изражение, което издаваше болезнено несъгласие. Това беше добре. Повечето самоубийци променяха решението си, когато вече бе твърде късно.

Беше ли пропуснал нещо? Не. Чантата й с ключовете беше на шезлонга. В чашата имаше утайка от цианкалий. Да я остави ли с палтото, или да я съблече? Реши да не го смъква. По-добре да не я пипа много.

С обувки или без? Щеше ли да ги е изула?

Той повдигна дългите поли на сукмана, с който беше облечена, и усети как кръвта се дръпва от лицето му. Подутият десен крак беше обут в износена мокасина. А левият беше само по чорап. Другата мокасина трябва да е паднала някъде. Но къде? На паркинга, в кабинета, в къщата? Той изтича от спалнята, мина по същия път обратно до гаража, като непрекъснато се оглеждаше. Обувката я нямаше. Обезумял, че губи време, той изтича навън при колата и погледна в багажника. Нищо. Вероятно бе паднала, докато е прекосявал паркинга. Ако беше станало в кабинета, щеше да чуе, а в шкафа за медикаменти я нямаше, беше убеден в това.

Напоследък кракът й отичаше и тя непрекъснато носеше само тези мокасини. Беше чувал администраторката да я поднася заради тях.

Ще трябва да се върне, да претърси паркинга и да намери проклетата обувка. Ами ако я види някой, който си спомня, че е нейна? Когато открият тялото й, ще почнат да обсъждат смъртта й. А ако някой каже: „О, аз видях едната й мокасина на паркинга. Вероятно я е загубила, когато се е прибирала вкъщи в понеделник вечер.“ Но ако беше вървяла без обувка, макар и само няколко метра, чорапът й трябваше да бъде ужасно кален. От полицията щяха да го забележат. Трябваше да се върне на паркинга и да открие обувката.

Но сега, втурвайки се обратно в спалнята, той отвори вратичката на дрешника. По пода бяха разхвърляни камара женски обувки. Повечето имаха невъзможно високи токове. Беше абсурд някой да повярва, че ги е носила в нейното положение и в това време. Имаше три или четири чифта ботуши, но никога не би могъл да дръпне ципа върху този отекъл крак.

И тогава ги забеляза. Обувки с ниски токчета, доста прилични на вид, от типа, който носят повечето бременни жени. Изглеждаха почти нови, но все пак бяха слагани поне веднъж. Успокоен, той ги грабна. Побърза обратно към леглото, смъкна единствената обувка от крака на мъртвата и й нахлузи чифта, който току-що беше донесъл от дрешника. Дясната беше стегната, но успя да я завърже. Натика мокасината, която бе носила, в широкия джоб на шлифера си и се пресегна за бялото одеяло. Взе го подмишница, излезе от спалнята, мина по коридора, прекоси кабинета и се озова навън в нощта.

Когато стигна до паркинга на болницата, дъждът и суграшицата вече бяха спрели, но духаше вятър и беше много студено. Насочи се към най-отдалечения ъгъл и паркира там. Ако охраната дойде и го заговори, просто щеше да каже, че са го извикали по спешност при една от пациентките, която всеки момент трябва да роди. А ако по някаква причина решат да проверят, щеше да се престори на вбесен и да им каже, че очевидно обаждането е било фалшиво.

Въпреки това щеше да бъде много по-безопасно изобщо да не го видят. Като се криеше в сянката на храстите, очертаващи затревената площ, която разделяше паркинга, той бързо мина по същия път от мястото, където беше паркирал колата, до вратата на кабинета си. Логично погледнато, обувката можеше да е паднала, когато бе пренасял тялото до багажника. Приведен, той внимателно оглеждаше земята наоколо и безшумно се приближаваше към сградата на болницата. Сега стаите на всички пациенти в неговото крило бяха тъмни. Вдигна поглед към средния прозорец на втория етаж. Транспарантът беше спуснат. Някой го беше дръпнал. Приклекнал, той предпазливо прекоси асфалта. Дано не го видят! Яростта и притеснението му пречеха да усети жестокия студ. Къде беше тази обувка? Трябваше да я намери на всяка цена!

Иззад завоя проблеснаха фарове на кола и се насочиха към паркинга. Изскърцаха спирачки. Шофьорът, който вероятно търсеше спешното, разбра, че е завил в погрешна посока. Обърна колата и излезе от паркинга. Трябваше незабавно да се махне от тук. Нямаше смисъл повече да се бави. Опита се да се изправи, но се подхлъзна и политна напред. Подпря се с ръка на асфалта и в този момент усети, че пръстите му напипаха нещо кожено. Сграбчи го и го вдигна. Въпреки мъглявата светлина можеше да бъде съвсем сигурен. Мокасината. Намери я!

Петнадесет минути по-късно той завърташе ключа в бравата на собствения си дом. Съблече шлифера си и го окачи във вградения гардероб в коридора. Видя отражението си в голямото огледало на вратата. Изненадан, осъзна, че коленете на панталона му бяха мокри и изцапани. Косата му беше ужасно разчорлена, а ръцете — кални. Страните му бяха почервенели, а очите му, винаги леко изпъкнали, сега бяха разширени и изцъклени. Изглеждаше като човек в емоционален шок, абсолютна карикатура на собственото си аз.

Втурна се на горния етаж, съблече престилката си, разпредели дрехите в коша и в чантата за химическо чистене, изкъпа се и си облече пижама и халат. Беше твърде напрегнат, за да заспи, и освен това усещаше зверски глад.

Икономката му беше оставила в чиния няколко филийки агнешко. Върху дъската за сирене на масата в кухнята имаше пресен резен сирене „Бри“. Свежи кисели ябълки в отделението за плодове в хладилника. Внимателно си приготви един поднос и го отнесе в библиотеката. Наля си солидна доза уиски от барчето и седна зад бюрото си. Докато се хранеше, премисли още веднъж събитията от тази нощ. Ако не беше спрял да си погледне календара, щеше да я изпусне. Просто щеше да е заминала и щеше да стане твърде късно да я спре.

Отключи бюрото си, издърпа голямото средно чекмедже и плъзна назад двойното дъно, под което винаги държеше специалната папка с текуща информация. Сега там имаше само един дебел кафяв плик. Пресегна се, взе чист лист и нанесе последните записки:

С въздишка остави химикалката, сложи последните сведения в плика и го запечата. Стана и отиде до крайния плот на библиотеката. Пресегна се зад една книга, натисна някакъв бутон, плотът се завъртя на скритите панти, отвори се и разкри монтиран в стената сейф. Бързо го отключи, мушна вътре записките и почти несъзнателно отбеляза растящия куп пликове. Можеше да изброи имената им по памет: Елизабет Бъркли, Ана Хоран, Морийн Кроули, Линда Еванс… общо над седемдесет — успехите и провалите на неговия медицински гений.

Затвори сейфа и върна плота на мястото му, след което бавно се качи на горния етаж. Съблече халата си, вмъкна се в огромното легло и затвори очи.

Сега, след като всичко свърши, той се почувства изтощен до изнемога. Дали не беше пропуснал или забравил нещо? Стъкленицата с цианкалия беше прибрана в сейфа. Мокасините. Утре вечер по някое време щеше да се освободи от тях. Събитията от последните часове бушуваха в съзнанието му. Докато вършеше онова, което беше необходимо, той се чувстваше спокоен. Но приключеше ли, всеки път нервната му система почваше яростно да се бунтува.

Утре на път за болницата щеше да остави дрехите си на химическо чистене. Хилда, икономката, беше без всякакво въображение, но щеше да забележи калта по коленете на панталона му. Той щеше да разбере кой е пациентът в средната стая на втория етаж в източното крило и какво би могло да се види оттам. Сега няма да мисли за това! Трябва да спи. Подпрян на лакът, той отвори чекмеджето на нощното си шкафче и извади малка кутийка с хапчета. Имаше нужда от някакво леко приспивателно. С него щеше да успее да поспи два часа. Пръстите му напипаха и извадиха малката капсулка. Глътна я без вода, после се отпусна по гръб и затвори очи. Докато чакаше лекарството да подейства, се опита да си внуши, че е в безопасност. Но колкото и да се мъчеше, не можа да изтласка мисълта, че най-ужасното доказателство за вината му остава недосегаемо.