Престъпен експеримент

5

Таксито спря пред дома й. Кейти изкачи с мъка стъпалата към парадния вход, мушна ключа в ключалката, отвори вратата и измърмори: „Благодаря ти, Господи, че съм си у дома.“

Имаше чувството, че не се е прибирала от седмици, и с други очи оцени успокояващите, приглушени златисти тонове на фоайето и всекидневната, висящите растения, които бяха привлекли погледа й още при първото й посещение в тази къща.

Вдигна саксията с африкански теменужки и вдъхна острия аромат на листата им. В ноздрите й се беше набила миризмата на дезинфекционни препарати и лекарства. Тялото й беше вдървено и я болеше дори повече, отколкото тази сутрин, когато стана.

Но поне си беше у дома.

Джон. Ако беше жив, ако си беше тук, снощи можеше да му позвъни…

Кейти се съблече, окачи палтото си и се отпусна на тапицираното със златисто кадифе канапе във всекидневната. Погледна портрета на Джон върху камината. Джон Антъни де Мейо, най-младият съдия в административен окръг Есекс. Толкова ясно си спомняше първата им среща. Той беше дошъл да им изнесе лекция по Наказателно право в колежа „Сътън Хол“.

Когато приключи, студентите се скупчиха около него.

— Съдия Де Мейо, надявам се, че Върховният съд ще отхвърли обжалването на решението по делото „Колинс“…

— Съдия Де Мейо, съгласен съм с решението ви по делото „Райхер срещу Райхер“.

Дойде ред и на Кейти.

— Господин съдия, трябва да ви кажа, че не приемам решението ви по делото „Киплинг“.

Джон се усмихна.

— Това, без съмнение, е ваше право, госпожице…

— Кейти… Катлийн Калахан.

Така и не разбра защо в онзи момент измъкна това Катлийн. Но той винаги я наричаше така — Катлийн Ноел.

Същия ден двамата излязоха на кафе. Следващата вечер я заведе в ресторант „Монсиньор П“ в Ню Йорк. Когато цигуларите дойдоха на тяхната маса, той ги помоли да изсвирят „Виена, градът на моите мечти“. Пя тихичко заедно с тях: „Wien, Wien, nur Du allein…“1. Когато свършиха, я попита:

— Била ли си някога във Виена, Катлийн?

— Никога не съм пътувала извън страната, освен на една училищна екскурзия до Бермуда. Тогава валя непрекъснато цели четири дни.

— Бих искал някой ден да те заведа в чужбина. Но първо ще ти покажа Италия. Ето това е красива страна.

Когато я остави пред дома й същата вечер, той каза:

— Ти притежаваш най-прекрасните сини очи, в които съм имал удоволствието да се огледам. Мисля, че една разлика от дванадесет години не е прекалено голяма. Ти какво ще кажеш, Катлийн?

Три месеца по-късно, когато тя завърши колежа по право, двамата сключиха брак.

Тази къща. Джон беше отраснал в нея и я бе наследил от родителите си.

— Много съм привързан към нея, Катлийн, но не знам ти какво смяташ. Може би искаш нещо по-малко.

— Джон, детството ми мина в един тристаен апартамент в „Куинс“. Спях на сгъваемо легло във всекидневната. Значението на думата „уединение“ научих от речника. Тази къща е разкошна.

— Радвам се, Катлийн.

Двамата толкова се обичаха… но освен това бяха много добри приятели. Тя му разказа за кошмара си.

— Предупреждавам те, че понякога се събуждам, крещейки като луда. Започна, когато бях на осем години, точно след смъртта на татко. Той беше в болница след прекаран инфаркт и тогава получи втори. Очевидно възрастният човек, който бил в стаята заедно с него, натискал непрекъснато звънеца за сестрата, но дълго време никой не се отзовал. Когато най-накрая някой отишъл да види какво става, вече било твърде късно.

— И оттогава ти сънуваш тези кошмари?

— Струва ми се, че съм слушала тази история безброй пъти и накрая въздействието й върху мен се превърна в кошмар. Сънувам, че съм в болницата, обикалям от легло на легло и търся татко. Виждам все познати лица. Всички те спят. Понякога са момичета от училище или мои братовчеди… или просто познати. Но все търся татко. Зная, че има нужда от мен. Накрая съзирам някаква сестра, тичам при нея и я питам къде е баща ми. А тя се усмихва и ми казва: „О, той е мъртъв. Всички тези хора са мъртви. Ти също ще умреш тук.“

— Горкото дете.

— О, Джон, с разума си разбирам, че това са глупости, но не мога да ги преодолея. Само че, кълна се, просто оглупявам от страх при мисълта, че някога може да ми се наложи да отида в болница.

— Ще ти помогна да превъзмогнеш този ужас.

Тя му разказа как се чувстваше след смъртта на баща си.

— Толкова ми липсваше, Джон. Аз бях момичето на татко. Моли беше на шестнадесет и вече ходеше с Бил, тъй че, според мен, за нея не беше такъв удар. Но докато завърших училище, аз все си представях колко весело щеше да бъде, ако той можеше да присъства на представленията и на празненствата по случай края на учебната година. Всяка пролет тържествената вечеря „Баща и дъщеря“ ме изпълваше с ужас.

— Нямаше ли някой чичо или друг роднина, който да те придружи?

— Само един. Но щеше да ми трябва твърде много време, докато го накарам да изтрезнее.

— О, Катлийн! — после двамата се засмяха и Джон каза: — Е, скъпа, сега аз ще изтръгна от теб това жило на скръбта.

— Вече го сторихте, господин съдия.

Меденият си месец прекараха пътувайки из Италия. Точно по това време започна болката. Върнаха се за откриването на съда. Джон беше главен съдия в окръг Есекс. А тя беше наета като адвокат на един съдия по наказателни дела в област Вали.

Месец след като се прибраха, Джон отиде на преглед. Денонощието, което трябваше да прекара в болницата „Маунт Синай“, се проточи в още три дни допълнителни изследвания. После една вечер той я чакаше при асансьора с унила усмивка, безупречно елегантен в своята тъмночервена кадифена тога. Тя изтича към него, както винаги с ясното съзнание за погледите, които му отправяха останалите пътуващи в асансьора. Помисли си, че дори в пижама и халат Джон изглежда впечатляващ. Точно се канеше да му го каже, когато той й прошепна:

— Имаме неприятности, скъпа.

Дори в този момент каза само това: „Имаме неприятности“.

През тези няколко безкрайно кратки месеци те се сляха в едно неразривно цяло. Когато се озоваха в кабинета му, той обясни:

— Отнася се за злокачествен тумор. На белите дробове, явно и на двата. За бога, Катлийн, та аз дори не пуша!

Колкото и да беше невероятно, двамата се засмяха в пристъп на мъка и съзнание за тази абсурдна ирония. Джон Антъни де Мейо, главен съдия на окръг Есекс, бивш президент на Адвокатската асоциация в Ню Джърси, който още нямаше тридесет и осем години, бе получил мъглявата присъда от около шест месеца живот. За него нямаше да има никакво освобождаване под гаранция, никакво обжалване пред Върховен съд.

И въпреки всичко той отново зае мястото си в съдебната зала.

— Защо пък да не издъхна в тога на съдийския стол? — попита той и сви рамене. — Обещай ми, че ще се омъжиш отново, Катлийн!

— Някой ден може би, но ще бъде много трудно да ти се намери достоен заместник.

— Радвам се, че мислиш така. А дотогава ще се възползваме от всяка минута, която ни остава.

И въпреки ясното съзнание за времето, което неумолимо изтичаше, те намираха сили да се забавляват.

Един ден той се върна вкъщи и заяви:

— Мисля, че със съдийството беше дотук.

Ракът се беше разпространил. Болката се усилваше. В началото той периодично постъпваше в болница за няколко дни, за да му правят химиотерапия. Нейният кошмар се появи отново; връхлиташе я всяка нощ. Но после Джон си идваше и те разполагаха с още малко време. Тя напусна работа. Искаше да бъде с него всеки миг.

Към края той я попита:

— Би ли искала майка ти да дойде от Флорида и известно време да поживее с теб?

— Мили боже, не. Мама е страхотна, но живяхме заедно, докато постъпих в колежа. Това ми беше достатъчно. Да не говорим, че тя обожава Флорида.

— Е, радвам се, че поне Моли и Бил живеят наблизо. Те ще те наглеждат. А и ти си привързана към децата.

После и двамата млъкнаха. Бил Кенеди беше ортопед хирург. Двамата с Моли имаха шест деца и живееха през два квартала, в Чейпин Ривър. В деня, когато сключиха брак, двамата се бяха зарекли пред Бил и Моли, че ще бият рекорда им.

— Ще си народим седем отрочета — заяви тогава Джон.

Отиде за последен път в болницата на химиотерапия и повече не се върна. Беше толкова отпаднал, че го задържаха за през нощта. Говореше й до последния момент, преди да изпадне в кома. И двамата се бяха надявали, че краят ще настъпи в дома им, но същата вечер той почина в болницата.

Следващата седмица Кейти подаде молба за работа в прокуратурата и беше одобрена. Решението беше правилно. Там непрекъснато изпитваха недостиг на кадри и тя вечно имаше повече дела, отколкото можеше да поеме. Не й оставаше време за самовглъбяване. През целия ден, всеки ден, а понякога дори и в събота и неделя ангажиментите й в съда поглъщаха цялото й внимание.

В известен смисъл това беше удачна терапия. Гневът, който съпровождаше скръбта, съзнанието, че е измамена, яростта, че Джон несправедливо бе лишен от живот, тя насочи към делата, които трябваше да води. Когато имаше да разисква тежко престъпление, добиваше осезателното усещане, че се бори поне с една малка част от онова зло, което погубваше живота.

Реши, че ще задържи къщата. Джон й бе завещал целия си имот, който беше значителен, но въпреки това тя си даваше сметка, че е глупаво за една двадесет и осем годишна жена с двадесет и две хиляди долара годишна заплата да живее в къща, която струва четвърт милион, с пет акра площ около нея.

Моли и Бил непрестанно я убеждаваха да я продаде.

— Преди това никога няма да оставиш зад гърба си своя живот с Джон — каза й Бил.

Вероятно беше прав. Кейти се отърси от спомените и се изправи. Почваше да става откровено сантиментална. По-добре да се обади на Моли. Ако сестра й се бе опитвала да се свърже с нея предната вечер, вероятно щеше да е много доволна, че не я е заварила вкъщи. Тя вечно повтаряше, че един ден Кейти „ще срещне някого“. Но не й се искаше Моли да я потърси на работа и оттам да научи, че е катастрофирала.

Може би Моли щеше да намине и тогава двете щяха да обядват заедно. Имаше с какво да направи една хубава салата и необходимите съставки за „Блъди Мери“. Моли вечно беше на диета, но нямаше да се откаже от обедното си питие. „За бога, Кейти, как може някой с шест деца да не си пийне на обяд?“ Ведрото присъствие на Моли бързо щеше да разсее тягостното усещане за самота и печал.

Кейти си спомни, че блузата, която носеше, бе изцапана с кръв. След като се уговори с Моли, докато я чака, щеше да се изкъпе и преоблече.

Погледът й попадна в огледалото над дивана и тя установи, че синината под дясното й око е започнала да придобива великолепен морав цвят. Естествено смуглият й тен, който мама наричаше „ирландска мургавина по бащина линия“, сега изглеждаше болезнено жълтеникав. Тъмнокестенявата й коса с дължина малко над раменете, която обикновено падаше жива и пищна на естествени вълни, сега бе сплъстена около лицето и врата й.

Докторът я предупреди да не си мокри ръката. Щеше да увие превръзката с найлон и да я запази суха. Преди да успее да вдигне слушалката, телефонът иззвъня. Моли, помисли си тя. Обзалагам се, че е вещица.

Само че беше Ричард Каръл, съдебният лекар.

— Кейти, как си? Току-що разбрах, че си претърпяла катастрофа.

— Нищо особено. Малка отбивка от шосето. Бедата беше, че точно там имаше дърво.

— Кога се случи?

— Снощи около десет часа. Точно се прибирах от прокуратурата. Поработих до късно, защото имах да наваксвам с няколко дела. Прекарах нощта в болницата и преди малко се прибрах. Изглеждам ужасно, но иначе съм добре.

— Кой те взе оттам? Моли ли?

— Не. Тя още не знае. Извиках такси.

— Винаги самотният рейнджър, а? — попита Ричард. — Защо, по дяволите, не повика мен?

Кейти се засмя. Тревогата в гласа на Ричард бе ласкателна и плашеща. Ричард и съпругът на Моли бяха добри приятели. Няколко пъти през последните шест месеца Моли съвсем преднамерено беше канила двамата на вечеря в тесен семеен кръг. Но Ричард беше толкова безцеремонен и циничен. Тя винаги се чувстваше някак неловко в негово присъствие. Във всеки случай нямаше никакво намерение да се сближава с когото и да било, особено с мъж, с когото често работят заедно.

— Следващия път като се блъсна в някое дърво, няма да те забравя — каза тя.

— Сега ще си вземеш два-три дни отпуск, нали?

— О, не — отвърна тя. — Ще видя дали Моли е свободна за един бърз обяд. После ще отида в прокуратурата. Имам поне десет случая, върху които трябва да работя, а освен това в петък ми предстои изключително важно дело.

— Няма смисъл да ти казвам, че си луда. Добре. Трябва да свършвам. Другият телефон звъни. Ще надникна в кабинета ти към пет и половина и ще те взема да пийнем по нещо. — Затвори, преди тя да успее да отговори.

Кейти набра номера на Моли. Когато сестра й се обади, гласът й трепереше.

— Кейти, предполагам, че си чула.

— Какво?

— Точно пристигат от твоята служба.

— Къде пристигат?

— У съседите до нас. Семейство Луис. Мъжът и жената, които се преместиха тук миналото лято. Кейти, горкият човек! Точно се прибрал след денонощен полет и я намерил… съпругата си, Ванджи. Самоубила се. Кейти, тя беше бременна в шестия месец!

Семейство Луис… Да, семейство Луис! Кейти се беше запознала с тях на празненството, което Моли и Бил организираха на Нова година. Ванджи беше една много хубавичка блондинка, а Крис — пилот от гражданската авиация.

Вцепенена, тя чу гласа на Моли:

— Кейти, защо едно момиче, което толкова отчаяно иска дете, ще се самоубива?

Въпросът увисна във въздуха. Кейти усети, че я побиват ледени тръпки. Тези дълги руси коси, разпилени по раменете. Нейният кошмар. Странни са капризите на съзнанието. Още щом Моли спомена името, снощният кошмар я връхлетя отново. Лицето, което бе зърнала през прозореца на болничната стая, бе това на Ванджи Луис.