Престъпен експеримент

36

Статията в „Нюзмейкър“ излезе в сряда сутринта. Телефонните обаждания започнаха още с връщането му в кабинета, след като изроди бебето на семейство Олдрич. Даде инструкции на телефонистката да го свързва направо. Искаше да чуе коментарите. Те надхвърлиха очакванията му.

„Докторе, за кога е възможно да си насроча консултация при вас? Двамата с мъжа ми от години мечтаем за бебе. Мога да пристигна със самолет в Ню Джърси, когато ви е удобно. Господ да ви благослови за вашата работа.“

Обадиха се от университета по медицина в Дартмът. Би ли приел тяхната покана за гост-лектор? Една журналистка от „Списание за жената“ го помоли за интервю. Дали доктор Хайли и доктор Фукито биха приели да се появят заедно в „Новини от мястото на събитието“?

Тази молба го разтревожи. Съвсем преднамерено той се бе постарал да създаде у репортерката впечатлението, че работи с редица психиатри, точно както семейният адвокат беше в състояние да уреди консултации на клиентите си с още десетина свои колеги. Беше дал да се разбере съвсем ясно, че програмата се осъществява изцяло под негово ръководство, а не представлява плод на съвместни усилия. Но репортерката беше стигнала до името на Фукито чрез онези пациенти, които й беше посочил да интервюира. Беше представила Фукито като психиатъра, основен сътрудник на доктор Едгар Хайли в проекта за забременяване „Уестлейк“. Фукито щеше ужасно да се разтревожи от тази публичност. Нали затова изборът беше паднал именно върху него. Фукито трябваше да си държи устата затворена дори ако почнеше да става подозрителен. Положението му беше такова, че не му позволяваше да допусне „Уестлейк“ да бъде засегнат и от най-лек полъх на скандал. Ако се случеше нещо подобно, той щеше да бъде съсипан завинаги.

Фукито започваше да се превръща в явна опасност. Сега щеше да бъде съвсем лесно да се отърве от него. Той отделяше много време за работа на доброволни начала в клиниката на „Вали Пайнс“. Вече можеше да мине там на щат. Вероятно Фукито щеше да бъде доволен да изчезне за прикритие. После вече можеше периодично да сменя психиатрите — познаваше достатъчно набедени лекари, които нямаха нужната компетентност, за да консултират когото и да било. Щеше да му бъде лесно да ги заблуди.

Фукито трябваше да си върви.

След като взе това решение, той даде знак на сестрата, че първата му пациентка може да влиза. Тя беше нова, както и другите две, записани за консултация след нея. А третата беше особено интересен случай — с толкова прегъната матка, че всякакво забременяване без интервенция беше абсолютно изключено. Тя щеше да бъде неговата следваща Ванджи.

Телефонното обаждане дойде по обяд, точно когато излизаше да хапне нещо.

Сестрата, която беше дежурна на регистратурата, му съобщи с извинителен глас:

— Докторе, междуградски разговор. Търси ви доктор Сейлъм от Минеаполис. Обажда се от телефонна кабина на летището и настоява да разговаря с вас незабавно.

Емет Сейлъм! Той вдигна телефона.

— Тук Едгар Хайли.

— Доктор Хайли — гласът бе леденостуден. — Доктор Хайли от болницата „Крайст“ в Девън?

— Да. — Вледеняващ, сковаващ страх удебели езика му и накара устните му да изтръпнат.

— Доктор Хайли, снощи научих, че сте били лекуващ лекар на моя бивша пациентка, госпожа Ванджи Луис. Сега заминавам за Ню Йорк. Ще отседна в „Есекс Хаус“. Трябва да ви заявя, че възнамерявам да се консултирам със съдебния лекар в Ню Джърси относно смъртта на госпожа Луис. Взел съм и медицинската й документация. За да бъда честен към вас, предлагам ви да обсъдим нейния случай, преди да съм повдигнал конкретни обвинения.

— Докторе, обезпокоен съм от тона ви и от онова, за което намеквате. — Сега вече можеше да говори. Собствените му думи звучаха като късчета гранит.

— Пътниците за моя самолет вече се качват. Ще пристигна в „Есекс Хаус“ малко преди пет и ще отседна в стая 3219. Обадете ми се там. — Връзката прекъсна.

Когато Емет Сейлъм слезе от таксито, той вече го чакаше в „Есекс Хаус“. Бързо се вмъкна в асансьора, натисна копчето за тридесет и втория етаж, подмина стая 3219 и продължи, докато коридорът зави под прав ъгъл надясно. След малко на същия етаж спря и друг асансьор. Той чу как ключът изщрака и пиколото каза:

— Ето тук… заповядайте, доктор Сейлъм. — След минута гласът му прозвуча отново: — Благодаря ви, сър.

Изчака асансьора, повикан от пиколото. Коридорите бяха тихи. Но не задълго. Вероятно много от делегатите на конференцията на Американската медицинска асоциация щяха да отседнат тук. Винаги съществуваше опасност да попадне на някой познат. Но беше принуден да рискува. Трябваше да попречи на Доктор Сейлъм да се разприказва.

Бързо отвори кожената си чанта и извади преспапието, което само преди четиридесет и осем часа възнамеряваше да използва, за да накара Една да замлъкне. Нелепо, абсурдно — той, лечителят, лекарят, непрекъснато бе принуден да убива.

Пусна преспапието в джоба на палтото си, сложи ръкавици, стисна здраво чантата в лявата си ръка и почука на вратата.

Емет Сейлъм отвори. Току–що бе свалил сакото си.

— Забравихте ли нещо? — разнесе се гласът му. Очевидно си бе помислил, че е пиколото.

— Доктор Сейлъм!

Той протегна ръка, за да се здрависа с доктор Сейлъм, направи крачка напред, така че принуди по-възрастния мъж да отстъпи обратно в стаята, и затвори вратата след себе си.

— Аз съм Едгар Хайли. Радвам се да ви видя отново. Вие твърде бързо прекъснахте връзката и аз не успях да ви кажа, че имам уговорка да вечерям с колеги, които са отседнали тук за конференцията. Разполагам само с няколко минути, но съм убеден, че ще изясним всички въпроси.

Той продължаваше да върви напред, принуждавайки другия да отстъпва. Прозорецът зад доктор Сейлъм беше широко отворен. Вероятно бе помолил за това пиколото, защото в стаята беше много горещо. Первазът беше твърде нисък. Той присви очи.

— Опитах се да ви позвъня, но вътрешният ви телефон не беше в ред.

— Невъзможно. Току-що разговарях с централата.

Изведнъж доктор Сейлъм стана враждебен и на лицето му се изписа напрегнато изражение.

— Извинявам се в такъв случай. Но няма никакъв проблем. Държа заедно да прегледаме документацията на госпожа Луис. Донесох я, тук в чантата ми е. — Бръкна в джоба си за преспапието и после извика: — Докторе, зад вас, внимавайте!

Другият се извърна. Стиснал здраво преспапието, той го стовари върху черепа на Сейлъм. От удара Емет Сейлъм залитна и се строполи върху перваза на прозореца.

След като мушна преспапието обратно в джоба си, Едгар Хайли сключи ръце около ходилото на Емет Сейлъм и направи рязко движение нагоре и напред.

— Не, не! За бога! — Почти загубилият съзнание човек се преметна през перваза на прозореца.

Хайли наблюдаваше безстрастно как Сейлъм се просна върху покрива на пристройката петнадесет етажа по-надолу.

При падането на тялото се чу глухо тупване.

Беше ли го видял някой? Сега трябваше да бърза. От сакото на Сейлъм, оставено върху леглото, той извади връзка ключове. Най-малкото ключе пасна на дипломатическото куфарче, оставено в коридора.

Папката с медицинската документация на Ванджи Луис беше най-отгоре. Той я грабна, мушна я в собствената си чанта, заключи отново куфарчето на Сейлъм и върна ключовете в джоба на сакото му. Извади преспапието от джоба си и го прибра при папката. От раната не беше пръснала кръв, но преспапието беше лепкаво.

Затвори чантата си и внимателно се огледа. Стаята беше в безупречен ред. По перваза на прозореца нямаше следи от кръв. Всичко бе станало за по-малко от две минути.

Той отвори предпазливо вратата и надникна навън. Коридорът беше празен. Прекрачи прага и точно когато затваряше вратата зад гърба си, телефонът на Сейлъм започна да звъни.

Не смееше да рискува да го видят как се качва на асансьора на този етаж. Снимката му беше в статията на „Нюзмейкър“. По-късно сигурно щяха да разпитват и гости на хотела. Можеха да го разпознаят.

Стълбите на аварийния изход се намираха в дъното на коридора. Той слезе четири етажа по-надолу. На двадесет и осмия етаж отново мина по застлания с килим коридор. Един от асансьорите точно спираше. Качи се и внимателно огледа лицата на пътуващите. Няколко жени, двама — трима младежи и една възрастна двойка. Нямаше лекари. Беше убеден в това.

Озова се във фоайето и бързо се насочи към изхода, който излизаше на Петдесет и осма улица, зави на запад и после на юг. Десет минути по-късно взе колата си от денонощния гараж на Западна петдесет и четвърта улица, прибра чантата в багажника и потегли.