Престъпен експеримент

7

Преди да затвори, Кейти каза на Моли за произшествието и й предложи да обядват заедно. Но Дженифър, дванадесетгодишната дъщеря на Моли, и шестгодишните момчета близнаци все още не бяха тръгнали на училище, защото се съвземаха след тежък грип.

— Дженифър вече е добре, но не ми се иска да оставям тези момчета сами достатъчно дълго, че да имат време да изпразнят кофата за боклук — каза Моли и двете се разбраха, че тя ще вземе Кейти и ще я закара обратно у тях.

Докато чакаше сестра си, Кейти се изкъпа и дори успя да измие и да изсуши косата си със сешоара, като си служеше само с дясната ръка. Облече дебел пуловер и панталон от туид с елегантна кройка. Червеният цвят на пуловера поосвежи лицето й. Косите й падаха на вълни и леко закриваха яката. След като се приготви напълно, тя се опита да осмисли халюцинациите си от предишната вечер.

Всъщност беше ли стояла до прозореца? Или това бе част от съня й? Може би транспарантът се беше вдигнал сам и звукът я бе изтръгнал от някакъв кошмар? Тя затвори очи, когато сцената отново изплува в съзнанието й. Изглеждаше толкова реална — осветлението на багажника падаше пряко върху изцъклените очи, дългите руси коси и извитите вежди. За момент всичко се видя толкова ясно. Ето това я плашеше така ужасно — яснотата на образа. Дори в самия сън лицето й се стори познато.

Дали да не си поговори за това с Моли? Разбира се, че не биваше. Напоследък Моли се тревожеше за нея. „Кейти, прекалено си бледа. Работиш твърде много. И ставаш все по-мълчалива.“ Именно Моли я беше убедила да се подложи на предстоящата операция. „Не можеш вечно да продължаваш по този начин. Тези кръвоизливи могат да се окажат опасни, ако не вземеш мерки.“ А после беше добавила: „Кейти, дай си сметка, че си още млада жена. Необходима ти е истинска отпуска, трябва да си починеш, да заминеш някъде.“

Отвън се разнесе силен клаксон, докато Моли спираше своето раздрънкано комби. Кейти навлече топло яке от боброва кожа, вдигна яката около ушите си и побърза, доколкото й позволяваха отеклите колене. Моли й отвори вратата, за да се качи, и се наведе да я целуне. После я огледа критично.

— Не може да се каже, че цъфтиш. Лошо ли пострада?

— Можеше да бъде и много по-зле.

В колата се носеше едва доловим аромат на фъстъчено масло и дъвка. Това беше успокояващ, познат мирис и Кейти усети, че настроението й се подобрява. Но веднага го загуби отново, когато Моли каза:

— На нашата улица е пълна бъркотия. Твоите хора са блокирали къщата на семейство Луис, а някакъв детектив от службата ти обикаля наоколо и разпитва хората. Пипна ме точно когато тръгвах. Казах му, че съм твоя сестра, и двамата обменихме мисли колко си чудесна.

— Сигурно е бил Фил Кънингам или Чарли Нюджънт.

— Едър здравеняк. С месесто лице. Симпатяга.

— Фил Кънингам. Добър човек. Какви въпроси задаваха?

— Доста банални. Дали сме забелязали кога е излязла или кога се е прибрала… такива неща. Когато близнаците са болни или криви, и Робърт Редфорд да ни стане съсед, пак няма да обърна внимание. То и бездруго едва виждаме къщата на семейство Луис в слънчев ден, какво остава в буря, че и през нощта.

Когато минаваха по дървения мост точно пред отбивката за Уайндинг Брук Лейн, Кейти прехапа устни.

— Моли, остави ме пред къщата на семейство Луис, ако обичаш.

Моли се извърна към нея изненадана.

— Защо?

Кейти се опита да се усмихне.

— Е, аз съм помощник-прокурор и освен това, за добро или за зло, съм консултант към полицейския участък на Чейпин Ривър. По принцип не съм длъжна да ходя, но след като съм тук, мисля, че е по-добре да се отбия.

Погребалната кола от отдела по съдебна медицина точно спираше на заден ход пред дома на Луис. Ричард стоеше на входната врата и наблюдаваше. Когато Моли спря, той дойде при колата. Моли припряно обясни:

— Кейти ще обядва с мен и реши, че ще бъде по-добре първо да мине оттук. Ако имаш възможност, защо не я придружиш?

Той се съгласи, помогна на Кейти да слезе и каза:

— Радвам се, че си тук. Има нещо в постановката, което никак не ми харесва.

Сега, когато й предстоеше да види мъртвата, Кейти усети, че устата й пресъхна. Спомни си образа на онова лице от своя сън.

— Съпругът е в кабинета — добави Ричард.

— Аз го познавам. Ти също. Срещнахме се на новогодишното празненство на Моли. А, не. Ти дойде по-късно. Те си тръгнаха преди това.

— Добре. Ще поговорим после. Ето стаята.

Тя се принуди да погледне познатото лице. Побиха я тръпки. Стисна очи. Полудяваше ли?

— Добре ли си, Кейти? — попита рязко Ричард.

Що за глупачка беше?

— Нищо ми няма — отвърна тя с усещането, че гласът й прозвуча съвсем нормално. — Бих искала да поговоря с капитан Луис.

Когато стигнаха пред кабинета, вратата се оказа затворена. Без да чука, Ричард отвори съвсем тихо. Крис Луис говореше по телефона с гръб към тях. Гласът му беше приглушен, но ясен.

— Зная, че е невероятно, но, кълна ти се, Джоун, тя не знаеше за нас.

Ричард затвори безшумно. Двамата с Кейти се спогледаха и тя прошепна:

— Ще кажа на Чарли да остане. Ще препоръчам на Скот да изиска пълно разследване.

Скот Майерсън беше прокурорът.

— Веднага щом я докарат, аз лично ще извърша аутопсията — каза Ричард. — Получим ли потвърждение, че смъртта й е била причинена от цианкалия, по-добре незабавно да се опитаме да установим откъде се е сдобила с него. Хайде, да се отбием у Моли и да не се бавим.

Къщата на Моли, също като колата й, бе тихо убежище на нормалността. След работа, на път за вкъщи, Кейти често се отбиваше у тях на вечеря или просто на чаша вино. Ароматът на вкусно ястие на печката; тропотът на малки крачета по стъпалата; шумът на телевизора; детски викове и караници. За нея всичко това бе като завръщане в реалния свят след тежък ден, в който се занимаваше с убийци, похитители, крадци, вандали, извратени типове, подпалвачи и дребни мошеници. И въпреки че много обичаше семейство Кенеди, всяко гостуване тук я караше да оцени за пореден път тихото спокойствие на собствения си дом. Освен, разбира се, в миговете, когато болезнено усещаше празнотата на къщата и се мъчеше да си представи каква ли щеше да бъде, ако Джон беше жив и отвън се прибираха собствените им деца.

— Кейти! Доктор Каръл! — близнаците се втурнаха с крясъци към тях да ги поздравят. — Кейти, видя ли онези полицейски коли отвън? Нещо е станало у съседите. — Питър, по-голям от своя брат близнак с десет минути, винаги изпълняваше ролята на говорител.

— Ама точно в къщата до нас! — присъедини се и Джон.

Моли им викна:

— Пийт и Папагалчо, изчезвайте и ни оставете на мира, докато се храним.

— Къде са другите деца? — попита Кейти.

— Били, Дина и Мойра тази сутрин тръгнаха отново на училище, слава богу — обясни Моли. — Дженифър лежи. Преди малко надникнах да видя как е. Пак е задрямала. Горката, все още й е зле.

Настаниха се около масата. Кухнята беше просторна и приятно затоплена. Моли извади печеното от фурната, предложи питиета, които те отказаха, и сипа кафе. Много я бива в готвенето, помисли си Кейти. Всичко, което приготвяше, беше вкусно. Но когато се опита да хапне, Кейти усети, че й присяда. Хвърли поглед към Ричард. Той си беше сложил солидна доза пикантна горчица върху соленото месо и ядеше с явно удоволствие. Завиждаше му за непредубедеността. От една страна, можеше да се зарадва и на най-обикновен сандвич. От друга, беше сигурна, че вниманието му е погълнато от случая Луис. Челото му бе прорязано от бръчки; буйната му кестенява коса изглеждаше разчорлена; сиво-сините му очи бяха замислени, а широките му рамене — приведени напред, докато леко потропваше с пръсти по масата. Беше готова да се обзаложи, че и двамата разсъждаваха над един и същ въпрос — с кого разговаряше по телефона Крис Луис?

Спомни си единствения път, в който бяха говорили. Беше на новогодишното празненство и тогава разискваха отвличането. Той беше интересен, интелигентен и приятен. С тази своя грубовата външност беше много привлекателен мъж. Спомни си, че тогава те двамата с Ванджи бяха в противоположните краища на претъпканата стая и той не прояви особен ентусиазъм, когато тя, Кейти, го поздрави за очакваното бебе.

— Моли, какво ти е впечатлението от семейство Луис… имам предвид отношението им един към друг? — попита тя.

Моли изглеждаше притеснена.

— Честно казано, не бяха много добре. Тя бе така обсебена от бременността си, че винаги, когато ни гостуваха, насочваше разговора към раждане и бебета, а това очевидно го разстройваше. И тъй като аз също имах заслуга за бременността й, това сериозно ме тревожеше.

Ричард престана да барабани по масата и се напрегна.

— Имала си какво?

— Е, искам да кажа… нали ме знаеш, Кейти? В деня, когато се преместиха тук миналото лято, аз се втурнах у тях и ги поканих на вечеря. Те дойдоха и Ванджи веднага ми каза колко се надявала да си има бебе и колко съжалявала, че най-хубавите й години за майчинство са минали, защото е станала на тридесет. — Моли отпи голяма глътка от своето „Блъди Мери“ и със съжаление погледна празната чаша. — Разказах й за Лиз Бъркли. Тя изобщо не можеше да забременее, докато не се обърна към един гинеколог, който е нещо като експерт по оплождане. Лиз съвсем наскоро беше родила момиченце и не беше на себе си от щастие. С една дума, аз разказах на Ванджи за доктор Хайли. Тя отиде при него и няколко месеца по-късно забременя. Но оттогава съжалявам, че изобщо се намесих…

— Доктор Хайли? — Кейти изглеждаше слисана.

Моли кимна.

— Да, този, който ще…

Кейти поклати глава и гласът на Моли секна.