Престъпление и наказание

I

В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-на, и бавно, сякаш неуверено, се запъти към К-ин мост.

Той благополучно избягна по стълбите среща с хазайката си. Стаичката му се намираше непосредствено под покрива на висока пететажна къща и приличаше повече на гардероб, отколкото на жилище. Хазайката му, от която наемаше стаичката с готвенето и разтребването, живееше един етаж по-долу в отделна квартира и всеки път, когато излизаше, непременно трябваше да минава покрай нейната кухня, почти винаги широко отворена към стълбището. И всеки път, когато минаваше, младият човек изпитваше някакво болезнено и страхливо чувство, от което се срамуваше и което го караше да се мръщи. Беше задлъжнял до гуша на хазайката и го беше страх да я среща.

Не че беше толкова плашлив и потиснат, напротив, но от известно време беше изпаднал в нервно и напрегнато състояние, подобно на ипохондрия. Дотолкова се беше затворил в себе си и усамотил от всички, че го плашеше всяка среща, не само срещата с хазайката. Беше смазан от бедност; но дори оскъдицата беше престанала напоследък да го гнети. Беше оставил всичките си насъщни работи и не се занимаваше с тях. Всъщност от никаква хазайка не го беше страх каквото и да кроеше тя против него. Но да се спира на стълбището, да й слуша празните приказки за всички тези всекидневни глупости, които никак не го интересуват, всички тия настоявания да си плати, заплахите, оплакванията и на всичкото отгоре да е принуден да усуква, да се извинява, да лъже — не, по-добре да се спусне някак като котка по стълбите и да се измъкне, без никой да го види.

Впрочем този път страхът да не срещне кредиторката си изненада дори самия него, когато се намери навън.

„Какво съм намислил да направя и същевременно от какви глупости ме е страх! — помисли си. — Хм… да… всичко е в ръцете на човека и всичко му се изплъзва изпод носа единствено само от страх… това си е аксиома… Интересно, от какво най-много се страхуват хората? От нова стъпка, от собствената си нова мисъл най ги е страх… Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша. То сега, през този последен месец се научих много да дрънкам, докато се свирах по цял ден в моята дупка и си мислех… разни врели-некипели. Сега защо съм тръгнал? Нима съм способен на това? Нима това е сериозно? Съвсем не е сериозно. Само така, залъгвам се с фантазии; детинщини! Да, всъщност наистина детинщини!“

Навън беше страшно горещо, при това задушно, блъсканица, навсякъде вар, греди, тухли, прах и онази особена лятна смрад, така добре позната на всеки петербургчанин, който няма възможност да наеме дача — всичко това неприятно потресе и без това разстроените нерви на младежа. А непоносимата воня от кръчмите, които в тази част на града са особено много, и пияните, които срещаше на всяка крачка въпреки делничния час, довършваха отвратителния и тьжен колорит на картината. Чувство на най-дълбоко омерзение се изписа за миг на финото лице на младия човек. Между другото, той беше рядко красив, с прекрасни тъмни очи, тъмнорус, над среден ръст, тънък и строен. Но скоро като че ли потъна в някаква дълбока замисленост, по-точно дори в някакъв унес, и тръгна, вече без да забелязва нищо наоколо, пък и без желание да го забелязва. Само от време на време си измърморваше нещо, поради това че беше свикнал да произнася монолози, както току-що си призна. Същевременно и сам съзнаваше, че мислите му от време на време се объркват и че е съвсем изтощен — втори ден, откак нищо не беше ял.

Беше толкова лошо облечен, че някой на същия хал сигурно би се засрамил да излезе навън посред бял ден с такива дрипи. Впрочем в квартал като този трудно можеше човек да учуди някого с облеклото си. Близостта на Сенния площад, изобилието от специален род заведения и преимущественото население от работници и занаятчии, свряно в тези улици и улички в центъра на Петербург, изпъстряха понякога общата панорама с такива субекти, че би било странно човек да се учуди, срещайки някой по-особен образ. Но толкова злобно презрение се беше натрупало вече в душата на младия човек, че въпреки цялата си понякога много млада чувствителност, той най-малко се срамуваше от дрипите си навън. По друго беше при среша с някои познати или предишни другари, с които изобщо не обичаше да се среща… И все пак, когато един пиян, неизвестно защо и накъде откарван точно тогава по улицата в огромна каруца, впрегната с огромен товарен кон, му викна изведнъж, минавайки край него: „Ей ти, немска капело!“ и се разкрещя с цяло гърло, като го сочеше с пръст — младият човек изведнъж се спря и панически се хвана за шапката си. Шапката беше висока, кръгла, цимерманова, но много износена, съвсем избеляла, изпокъсана и лекедисана, без периферия и по най-безобразен начин изкривена на една страна. Но не срам, съвсем друго чувство, подобно дори на уплаха, го беше обзело.

— Знаех си аз — мърмореше той смутено, — така си и мислех! Това вече е най-лошото! Ей такава някаква глупост, някаква най-нищожна подробност може да провали целия план! Да, много се хвърля в очи тази шапка… Смешна е, затова се хвърля в очи… За моите дрипи непременно трябва фуражка, дори някоя стара мекица, но не и това чудо. Никой не носи такива, от километър ще ме забележат, ще ме запомнят… най-вече, че ще ме запомнят, и ето ти улика. Трябва да си колкото може по-незабележим… Подробностите, подробностите са най-важното!… Тия именно подробности погубват всякога всичко…

Където отиваше, не беше далеч; знаеше дори колко крачки са от вратата на неговата къща дотам: точно седемстотин и тридесет. Беше ги преброил веднъж, когато прекалено се беше размечтал. По това време той самият още не вярваше в тези свои мечти и само се възбуждаше от тяхната отвратителна, но примамлива дързост. А сега, месец по-късно, вече започваше да гледа по другояче и въпреки всички подигравателни монолози за собственото си безсилие и нерешителност свикна някак неволно дори да гледа на „отвратителната“ мечта като на начинание, макар че все още не си вярваше. Сега дори отиваше да опита почвата на своето начинание и с всяка крачка вълнението му нарастваше все повече и повече.

Със замряло сърце и нервен трепет стигна до огромната къща, която излизаше от едната страна на канала, а от другата — към улицата С-ка. Цялата къща се състоеше от малки квартирки, в които живееха всякакви занаятчии — шивачи, железари, готвачки, разни немци, девици, които сами си изкарваха прехраната, дребни чиновници и прочие. През двата входа и двата двора непрекъснато влизаха и излизаха хора. Къщата имаше трима или четирима портиери. Младият човек остана много доволен, като не срещна никого от тях, незабелязано се вмъкна във входа и сви по стълбите вдясно. Стълбището беше тъмно и тясно, „задно“, но той вече знаеше всичко това, беше го проучил и цялата тази обстановка му харесваше: в такава тъмнина дори и любопитният поглед беше безопасен. „Щом сега толкова ме е страх, какво ли ще е, ако някак стане наистина да се реша на това!…“ — помисли той неволно, изкачвайки четвъртия етаж. На това място му преградиха пътя някакви запасници — хамали, които изнасяха мебелите от една квартира. Той вече знаеше, че в тази квартира живее със семейството си един немец, чиновник. „Значи този немец сега се мести и значи на четвъртия етаж откъм това стълбище и откъм тази площадка остава за известно време обитаема само квартирата на старицата. Това е добре… за всеки случай…“ — помисли той пак и звънна на вратата на старицата. Звънецът издрънча слабо, сякаш не беше меден, а от тенекия. Подобни малки квартири в къщи като тази почти винаги имат такива звънци. Вече беше забравил гласа на това звънче и сега този особен глас сякаш изведнъж му напомни нещо и ясно му го представи… И той изтръпна — прекалено опънати бяха нервите му този път. След малко вратата едвам се открехна: през тясната пролука стопанката заоглежда дошлия с явно недоверие, виждаха се само святкащите й от тъмното очички. Но като видя, че на площадката е пълно с хора, окуражи се и отвори. Младият човек прекрачи прага и влезе в тъмното антре, разделено с преградка, зад която се намираше мъничка кухня. Старицата стоеше мълчаливо пред него и въпросително го гледаше. Тя беше дребничка, суха бабичка на около шестдесет години, с бързи и зли очички, с малък остър нос и гологлава. Белезникавата й, слабо прошарена коса беше обилно намазана с оливия. Тънкият й дълъг врат, подобен на кокоши крак, беше омотан с някакви вълнени парцали, а на раменете й въпреки жегата висеше изпокъсано и пожълтяло кожено елече. Бабичката непрекъснато кашляше и пъшкаше. Сигурно младият човек я погледна някак особено, защото и в нейните очи проблесна изведнъж пак предишното недоверие.

— Расколников, студент, идвах при вас преди месец — побърза да измънка младият човек с лек поклон, като се сети, че трябва да бъде по-любезен.

— Помня, драги, много добре помня, че идвахте — отчетливо каза старината, без да откъсва въпросителния си поглед от лицето му.

— Та… и сега, пак по такава работа — продължи Расколников, малко смутен и учуден от недоверието на старата.

„Впрочем тя може би винаги си е такава, ио миналия път не съм обърнал внимание“ — помисли си той с неприятно чувство.

Старицата помълча, сякаш да поразмисли, после се дръпна встрани и като му посочи вратата на стаята, каза, пускайки госта пред себе си.

— Влезте, драги.

Малката стая, в която влезе младият човек — с жълти тапети, мушкато и муселинени перденца на прозорците, в този миг беше ярко осветена от залязващото слънце. „И тогава, значи, така ще свети слънцето!…“ — някак случайно му мина през съзнанието и той обгърна с бърз поглед всичко в стаята, за да изучи и запомни по възможност разположението. Но в стаята нямаше нищо особено. Мебелите, всички много стари и от жълто дърво, представляваха един диван с огромна огъната дървена облегалка, обла продълговата маса пред дивана, тоалетка с огледалце между двата прозореца, столове покрай стените, две-три евтини картинки в жълти рамки, които изобразяваха немски госпожици с птички в ръце — и толкова. В ъгъла пред малка икона гореше кандило. Всичко беше много чисто: и мебелите, и подът бяха излъскани; всичко светеше. „Лизавета е шетала“ — помисли си младият човек. В цялата квартира нямаше нито прашинка. „При злите и стари вдовици е такава чистота“ — продължаваше да си мисли Расколников и хвърли любопитен поглед към бас-мената завеса на вратата за другата мъничка стаичка, където бяха креватът и скринът на старата и където още нито веднъж не беше влизал. Цялата квартира се състоеше от тези две стаи.

— Какво ще обичате? — строго попита старата, влизайки в стаята, и пак застана точно срещу него, за да го гледа право в лицето.

— Донесох да заложа нещо, ето. — И той извади от джоба си стар плосък сребърен часовник. На долното му капаче имаше гравиран глобус. Ланецът беше стоманен.

— Че то и на предишния залог срокът му изтече. Още оня ден стана месец.

— Ще ви платя лихвата за още един месец, изчакайте ме.

— То си е моя работа, драги, да чакам ли или веднага да го продам.

— Колко давате за часовника, Альона Ивановна?

— Че все с такива дреболии ми идеш, кажи-речи нищо не струват. За пръстенчето миналия път две рубли ви дадох, а пък ново от златаря може да се купи за рубла и половина.

— Дайте ми три-четири рубли; аз ще го откупя, от баща ми е. Скоро ще взема пари.

— Рубла и половина и лихвата предварително, ако желаете.

— Рубла и половина! — възкликна младежът.

— Ваша воля. — И старицата му върна часовника. Младият човек го взе и така се ядоса, че понечи да си тръгне, но веднага се отказа, спомнил си, че няма къде другаде да отиде и че не е дошъл само за това.

— Давайте! — каза той грубо.

Старицата бръкна в джоба за ключовете и отиде в другата стая, зад завесата. Младият човек, останал сам сред стаята, се вслушваше с любопитство и преценяваше. Чу я как отключи скрина. „Сигурно горното чекмедже — прецени той. — Ключовете, значи, са й в десния джоб… Всичките на една връзка, със стоманена халка… И там има един, който е най-голям от всички, три пъти по-голям, с назъбено езиче, той, разбира се, не е от скрина… Следователно има още някаква ракла или сандъче… Това е интересното. Сандъчетата винаги имат такива ключове… Но впрочем колко е долно всичко това…“

Старата се върна.

— Ето, драги: като ги сметнем по десет копейки месечно на рубла, за рубла и половина ми дължите петнадесет копейки за един месец. И за предишните две рубли ми дължите по същия начин още двадесет копейки. Значи, общо тридесет и пет. Та сега ви остават за вашия часовник рубла и петнадесет копейки. Ето ви ги.

— Как, рубла и петнадесет копейки ли станаха!

— Точно толкова.

Младият човек взе парите, без да спори. Той гледаше старицата и не бързаше да си върви, сякаш му се щеше още нещо да каже или да направи, но като че ли и той самият не знаеше какво именно…

— Аз, Альона Ивановна, може би тия дни ще ви донеса още едно нещо… сребърно… хубаво… една табакера… веднага щом си я взема от един приятел. — Той се смути и млъкна.

— Ами тогава ще говорим, драги.

— Довиждане… Вие все сама си седите вкъщи, няма ли я сестра ви? — попита той колкото може по-небрежно, излизайки в антрето.

— А на вас за какво ви е притрябвала, драги?

— За нищо особено. Просто попитах. Вие пък веднага… Довиждане, Альона Ивановна!

Расколников излезе явно много смутен. Това смущение все повече и повече растеше. Докато слизаше по стълбите, той дори на няколко пъти се спря, сякаш внезапно потресен от нещо. И най-после, вече на улицата, възкликна: „О, Боже! Колко отвратително е всичко това! И нима, нима аз… не, това е глупост, това е невъзможно — добави той решително. — И как е могъл да ми дойде наум такъв ужас! На каква мръсотия само е способно моето сърце! Най вече: това е мръсно, долно, гадно, гадно!… И аз цял месец…“

Но той не беше в състояние да изрази вълнението си нито с думи, нито с възклицания. Чувството на безкрайно отвращение, започнало да стяга и да души сърцето му още когато отиваше при старата, сега така се разрасна и така добре се избистри, че той не знаеше къде да се дене от мъка. Вървеше по тротоара като пиян, не забелязваше минувачите, блъскаше се в тях и се опомни едва на другата улица. Като се огледа, видя, че е застанал пред някаква кръчма, в която се влизаше от тротоара надолу по няколко стъпала към сутерена. Тъкмо в този момент оттам излизаха двама пияни; крепейки се един друг и псувайки, те се измъкваха на улицата. Без много да му мисли, Расколников веднага слезе надолу. По-рано никога не беше ходил в кръчма, но сега му се виеше свят, а го мъчеше и страшна жажда. Допи му се студена бира, още повече че отдаваше внезапната си слабост и на това, че беше гладен. Седна в тъмния и мръсен ъгъл пред една маса, цялата лепкава, поръча си бира и жадно изпи първата чаща. Веднага му олекна и мислите му се проясниха. „Всичко това са глупости — каза си той с надежда, — и нямаше защо да се тревожа! Просто съм физически разнебитен! Една нищо и никаква чаша бира, малко сухар — и ето, в миг умът е укрепнал, мисълта се е прояснила, намеренията стават твърди! Тю, колко нищожно е всичко това!…“ Но въпреки това презрително възклицание той вече гледаше весело, сякаш внезапно освободен от някакво ужасно бреме, и дружелюбно огледа присъстващите. Но Дори в тази минута вече смътно предчувстваше, че цялата тази възприемчивост за доброто също беше болезнена.

В кръчмата по това време бяха останали съвсем малко хора. Освен двамата пияници, които беше срещнал на стълбите, веднага след тях си тръгнаха вкуном цяла сюрия хора — петима души с някаква жена и с хармоника. Като излязоха, стана тихо и просторно. Останаха: един сръбнал, но не много, който пиеше бира, еснафин на вид; другарят му — дебел, огромен, с полу-шубка и прошарена брада, съвсем пиян — беше задрямал на пейката и от време на време изведнъж, все едно на сън, започваше да щрака с пръсти, разперил ръце, и да потръсква горната част на тялото си, без да става от пейката, като си тананикаше нещо глупаво, силейки се да си спомни някакви куплети от рода на:

Цяла година милвах жената, ця-ла го-дина мил-вах же-ната.

Или изведнъж, като се събуждаше, отново:

По Подяческа ходих свойта бивша там открих…

Но никой не споделяше щастието му: мълчаливият му приятел гледаше на всички тези изблици дори враждебно и с недоверие. Имаше и още един човек, който приличаше по външност нещо като на бивш чиновник. Той си седеше сам, пред чашата си, отпиваше от време на време и поглеждаше наоколо. Той също като че ли беше донякъде развълнуван.

II

Расколников не беше свикнал на многолюдие и, както казахме вече, избягваше всякакво общуване, особено напоследък. Но сега нещо изведнъж го потегли към хората. Сякаш нещо ново ставаше в него и същевременно той изпитваше някаква жажда да е с хора. Беше така изморен от целия месец углъбено страдание и мрачна възбуда, че му се искаше поне за миг да си поеме дъх в друг свят, какъвто ще да е, и въпреки цялата мръсотия на обстановката той сега с удоволствие продължаваше да стои в кръчмата.

Стопанинът на заведението беше в другото помещение, но често влизаше в главното — слизаше в него по някакви стъпала, като най-напред се появяваха контешките му лъснати ботуши с големи червени маншети. Той беше по рубашка и със страшно омазнена черна сатенена жилетка, без вратовръзка, а цялото му лице беше все едно смазано с масло като железен катинар. Зад тезгяха стоеше към четиринадесетгодишно момче и имаше друго едно, по-малко, което разнасяше поръчките. Имаше нарязани краставици, сухари от черен хляб и риба, нарязана на филийки; всичко това ужасно вонеше. Беше толкова задушно, че едва се издържаше, и всичко беше така просмукано от винена миризма, че само от нея май можеше за пет минути да се напие човек.

Има някои срещи дори със съвсем непознати за нас хора, които ни заинтригуват от пръв поглед, някак изведнъж, внезапно, преди да сме отворили уста. Точно такова впечатление направи на Расколников посетителят, седнал настрана от другите, дето приличаше на бивш чиновник. Младият човек после на няколко пъти си спомни това първо впечатление и дори го отдаде на някакво предчувствие. Той непрекъснато поглеждаше към чиновника — разбира се, защото и онзи също упорито го гледаше и личеше, че много му се ще да го заговори. Към останалите хора в кръчмата, включително и стопанина, чиновникът гледаше някак привично и дори със скука, но същевременно и с оттенък на малко високомерно пренебрежение, като на хора с по-долно положение и развитие, с които няма общи приказки. Това беше човек, вече преминал петдесетте, среден на ръст, набит, с прошарена коса и доста оплешивял, с подпухнало от непрекъснато пиянство жълто, дори зеленикаво лице и с отекли клепачи, през които лъщяха мънички като цепчици, но одушевени кръвясали оченца. Но нещо много страшно имаше в него, в погледа му светеше някаква възторженост — всъщност личеше и мисъл, и ум — но в същото време проблясваше някакво безумие. Беше облечен със стар, съвсем окъсан черен фрак с изпопадали копчета. Само едно още се крепеше криво-ляво и точно него беше закопчал — явно от желание да не изглежда неприлично. Изпод грубата памучна жилетка стърчеше нагръдникът — изпомачкан, мръсен лекясал. Лицето му беше бръснато като на чиновник, но явно доста отдавна, и му беше набола гъста сива четина. А и в държането му имаше нещо солидно чиновническо. Но той беше неспокоен, току прекарваше пръсти през косата си и от време на време, обзет от мъка, подпираше глава на двете си ръце, сложил оръфани лакти на мократа и лепкава маса. Най-накрая открито погледна Расколников и високо и твърдо изговори:

— Мога ли да се осмеля, любезни ми господине, да се обърна към вас с приличен разговор? Защото, макар и да не сте в значителен вид, но моята опитност съзира у вас човека образован и несвикнал да пие. Аз самият винаги съм уважавал образованието, съчетано със сърдечната чувствителност, и освен това съм титулярен съветник. Мармеладов, това е името ми; титулярен съветник. Осмелявам се да запитам, на служба ли сте някъде?

— Не, уча… — отвърна младият човек, малко учуден и от особения усукан тон на думите, и от това, че го бяха заговорили така непосредствено и направо. Въпреки неотдавнашното си моментно желание за общуване с хора той още от първата наистина отправена към него дума изведнъж изпита обичайното си неприятно и ядно чувство на отврата спрямо всяко чуждо лице, което се докосваше или само се опитваше да се докосне до неговата личност.

— Студент, значи, или бивш студент! — възкликна чиновникът. — Така си и мислех! Опитът, уважаеми господине, дългият опит! — И в потвърждение на думите си докосна с пръст челото си. — Били сте студент или сте се занимавали с научни знания! Но позволете… — Той се надигна, олюля се, взе си шишето, чашката и се премести при младия човек, малко встрани от него. Беше пиян, но говореше красноречиво и енергично, като само от време на време се пооплиташс малко и се позабавяше. Той се нахвърли на Расколников дори някак жадно, сякаш също цял месец с никого не беше говорил.

— Любезни господине — започна почти тържествено, — бедността не е порок, това е истина. Зная, че и пиянството не е добродетел, и това е тем паче. Но нищетата, любезни господине, нищетата е порок. В бедността може да се запази все пак вроденото благородство, но в нищетата — никога и никой. За нищетата дори не ви пъдят със сопа, а с метла ви помитат от човешката компания за още по-оскърбително; и това е справедливо, защото, изпаднал в нищета, аз пръв съм готов сам себе си да оскърбявам. Оттук и проливането! Любезни господине преди един месец господин Лебезятников преби моята съпруга, а тя не е това, което съм аз! Разбирате ли? Позволете да ви запитам още, така, да речем, само от обикновено любопитство: благоволявали ли сте да нощувате на Нева, в някоя от лодките, с които се прекарва сено?

— Не, не ми се е случвало — отвърна Расколников. — Какво искате да кажете?

— Е, аз пък оттам идвам, и то вече пета нощ…

Той си напълни чашката, изпи я и се замисли. Наистина по дрехите му и дори в косата се виждаха тук-там полепнали сламки. Много възможно беше от пет дни да не се беше събличал и мил. Особено ръцете му бяха мръсни — мазни, червени, с черни нокти.

Думите му, изглежда, събудиха всеобщ, макар и ленив интерес. Момченцата зад тезгяха започнаха да се хилят. Стопанинът май специално слезе от горната стая, за да послуша „смешника“, и седна малко по-встрани с ленива, но важна прозявка. Очевидно Мармеладов беше отдавна познат тук. А склонността си да говори усукано беше придобил вероятно от навика да се впуска често в пиянски разговори с разни непознати. Този навик се превръща у някои пияници в потребност, и то предимно у онези, към които вкъщи се отнасят строго и ги правят на нищо. Затова именно в пиянска компания те винаги се стремят сякаш да се оправдаят, а ако е възможно, дори да спечелят уважение.

— Смешник! — високо каза стопанинът. — А що не работиш де, що не сте на служба, като сте чиновник?

— Защо не съм на служба, уважаеми господине — подхвана Мармеладов, обръщайки се изключително към Расколников, сякаш той му беше задал въпроса, — защо не съм на служба? А мене не ме ли боли сърцето, че така всуе влача дните си? Когато господин Лебезятников отпреди един месец собственоръчно преби моята съпруга, а аз лежах пиян, нима не страдах? Извинете, млади човече, случвало ли ви се е… хм… например даже да молите пари назаем безнадеждно?

— Случвало ми се е… тоест как безнадеждно?

— Тоест напълно безнадеждно, защото отнапред знаете, че нищо няма да стане. Ето вие знаете например предварително със сигурност, че този човек, този най-благонамерен и най-полезен гражданин за нищо на света няма да ви даде назаем, и на какво отгоре, питам аз, да дава? Той много добре знае, че няма да му ги върна. От състрадание? Но господин Лебезятников, който е в течение на новите идеи, обясняваше наскоро, че в наше време състраданието дори е забранено от науката и че това вече е възприето в Англия, където е политическата икономия. Защо тогава, питам аз, да дава? И ето, знаете предварително че няма да ви даде, но все пак поемате пътя и…

— Но тогава защо да ходите? — прекъсна го Расколников.

— Ами ако няма при кого, ако изобщо няма къде другаде да отидеш! Нали трябва някак всеки човек да може поне някъде да отиде. Защото има такива моменти, когато непременно трябва поне някъде да отидеш. Когато моята единствена дъщеря за пръв път тръгна с жълтия билет, тогава и аз тръгнах… (защото моята дъщеря е с жълт билет…) — добави той в скоби, като гледаше младия човек с известно безпокойство. — Нищо, любезни господине, нищо — побърза той веднага да добави спокойно, когато двете момчета зад тезгяха прихнаха и самият стопанин се усмихна. — Нищо! Това поклащане на главите не ме смущава, защото всички всичко знаят и всичко тайно става явно; и не с презрение, а със смирение се отнасям към това. Нека! Нека! „Ето човека!“ Ако обичате, млади човече: можете ли вие… Но не, то ще се изрази по-силно и по-образно: не можете ли вие, а бихте ли се осмелили вие, като ме съзерцавате в този момент, да потвърдите, че не съм свиня?

Младият човек не отвърна нито дума.

— Е — продължи ораторът солидно и дори с още по-подчертано достойнство този път, като изчака да спре последвалото отново кискане. — Добре де, нека аз съм свиня, но тя е дама! Аз имам облика на звяр, а Катерина Ивановна, моята съпруга, е личност образована и е по рождение дъщеря на щабен офицер. Нека, нека аз съм подлец, но тя и възвишена душа има, и е преизпълнена с облагородени от възпитанието чувства. А от друга страна… о, ако тя би ме съжалила! Любезни господине, любезни господине, нали трябва всеки човек да има поне едно такова място, където да го съжаляват и него. А Катерина Ивановна, макар и великодушна дама, но е несправедлива… И макар аз самият да разбирам, че дори когато ми скубе косата, скубе ме само от жално сърце (защото, повтарям без смущение, тя ми скубе косата, млади човече — повтори той с подчертано достойнство, чул отново хиленето), но, Боже, ако можеше тя поне веднъж… Но не! Не! Всичко това е всуе и няма смисъл да го говоря, няма смисъл да го говоря!… Защото вече неведнъж е бивало желаното, и вече неведнъж са ме съжалявали, но… такава ми е природата, аз съм си роден скот!

— И още как — отбеляза с прозявка собственикът.

Мармеладов решително удари с юмрук по масата.

— Такава си ми е природата! Знаете ли, знаете ли вие, господине, че аз дори чорапите й пропих? Не обувките, защото това поне донякъде щеше да е приличният ред на нещата, а чорапите, чорапите и пропих! Шалчето й от козя вълна също пропих, подарък и беше, от по преди, нейно собствено, не мое; а живеем в едно студено ъгълче и тя тази зима се простуди и взе да кашля, вече кръв храчи. А пък имаме три малки деца и Катерина Ивановна не подвива крак от сутрин до вечер, чисти, мие и децата къпе, защото от малка е свикнала на чистота, а има слаби гърди, предразположена е към охтика и аз го разбирам, да не би да не го разбирам! И колкото повече пия, толкова повече го разбирам. И затова пия, защото в това пиене диря състрадание и разбиране… Пия, защото желая изцяло да страдам! — И той сякаш в отчаяние отпусна глава на масата.

— Млади човече — продължи той, като вдигна пак глава, — на лицето ви чета сякаш някаква скръб. Още щом влязохте, прочетох тази скръб и затова веднага се обърнах към вас. Защото като ви съобщавам историята на живота си, не искам да се излагам на присмеха на тези безделници, които и без това всичко знаят, а диря чувствителния и образован човек. Трябва да знаете, че моята съпруга е възпитана в благороден губернаторски дворянски пансион и на бала по случай завършването е танцувала с шал на раменете пред губернатора и пред другите високопоставени лица, поради което е получила златен медал и похвална грамота. Медала… е, медала го продадохме… отдавна… хм… похвалната грамота и досега й е в сандъка, наскоро я показваше на хазайката. И макар че има с хазайката най-нескончаеми раздори, все пак дощя й се да се похвали пред някого и да съобщи за щастливите си минали дни. И аз не я осъждам, не я осъждам, защото това й е последното и е останало като спомен, а всичко останало отиде по дяволите! Да, да, пламенна, горда и непреклонна дама е тя. Собственоръчно мие пода, черен хляб яде, но неуважение спрямо себе си не допуска. Затова не пожела да преглътне грубостите на господин Лебезятников и когато той я преби за това, не толкова от побоя, колкото от обидата се поболя. Вдовица я взех, с три деца, кое от кое по-малки. За първия си съпруг, пехотен офицер, се омъжила по любов и избягала с него от дома на родителите си. Мъжа си обичала прекомерно, но той започнал да играе карти, дали го под съд и така умрял. Накрая започнал да я бие; а тя, макар и да не му оставала длъжна, нещо, което зная със сигурност и по документи, но и сега със сълзи си спомня за него и ми натяква, а аз се радвам, радвам се, че поне във въображението си се вижда някога щастлива… И остана след смъртта му с три невръстни деца в един край отдалечен и зверски, където бях тогава и аз, и остана в такава безизходна нищета, че аз, макар да съм прекарал най-различни чудесии, не съм в състояние дори да го опиша. А роднините й всичките се бяха отказали от нея. Пък и горда беше, прекалено горда… И тогава, любезни господине, тогава аз, също вдовец и с четиринадесетгодишна дъщеря от първата си жена, й предложих ръката си, защото не можех да гледам това страдание. Можете да съдите докъде бяха стигнали нейните бедствия по това, че тя, образована и възпитана, и от знатен род, да се съгласи да се омъжи за мене. Но се съгласи! Плака, рида, кърши ръце, но се съгласи! Защото нямаше друг изход. Разбирате ли, разбирате ли вие, любезни господине, какво значи да нямаш повече никакъв изход? Не! Още не го разбирате това… И цяла година аз изпълнявах задълженията си благочестиво и свято и не близвах това (той посочи с пръст шишето), защото не съм безчувствен. Но и с това не можех да й угодя; а после останах и без служба и пак не по моя вина, а поради промени в щата, и тогава започнах!… Вече година и половина, откак се озовахме най-после, след странствувания и многобройни бедствия, в тази тъй великолепна и украсена с многобройни паметници столица. И тук намерих работа… Намерих и пак я изпуснах. Разбирате ли? Този път вече по собствена вина я изпуснах, защото природата ми си показа рогата… Живеем сега в една дупка, хазайката ни е Амалия Фьодоровна Липевехзел, а от какво живеем и с какво плащаме и аз не знам. А там живеят и много други освен нас… Содом най-отвратителен… хм… да… А междувременно порасна и моята дъщеря от първия брак, и какво само изтърпя тя, дъщеря ми, от мащехата си, докато порасне, това премълчавам. Защото Катерина Ивановна, макар и да е преизпълнена с великодушни чувства, но е дама пламенна и раздразнителна и като избухне… Да! Но всъщност няма защо да си го спомням! Образование, както можете да предположите, Соня не получи. Опитвах се преди около четири години да й предавам география и обща история, но тъй като и аз самият не бях много силен, а и подходящи учебници нямах — защото, колкото книжки имаше… хм!… е, няма ги вече тези книжки, с това и свърши цялото обучение. До Кир Персийски стигнахме. По-късно, когато навлезе в зрялата възраст, прочете няколко книги с романтично съдържание, а наскоро благодарение на господин Лебезятников една книжка — „Физиология“ от Луис, знаете ли я? — с голям интерес я прочете и дори на нас ни чете откъси на глас; ето това й е цялото просвещение. А сега, уважаеми господине, ще се обърна към вас от свое собствено име с един частен въпрос: може ли според вас бедна, но честна девойка от честен труд да живее?… Петнайсет копейки на ден, господине, не може да спечели, ако е честна и няма някакви особени дарби, и то без дъх да си поеме! А пък държавният съветник Клопщок, Иван Иванович — чували ли сте го? — не само че и досега не й е платил за ушиването на половин дузина холандски ризи, но дори я изгонил с обидни думи, тропал с крак и я наричал с неприлични думи, защото уж яките на ризите не били ушити по мярка и стоели накриво. А пък дечицата гладни… А пък Катерина Ивановна ходи из стаята и кърши ръце и по бузите й избиват червени петна, което винаги става при нейната болест: „Живееш, значи ти, готованке, у нас, ядеш, пиеш, на топличко“, а то какво ядене и пиене, когато и децата по три дни залче хлебец не виждат! Лежах тогава… абе, какво да крия: лежах пиян и чувам, че моята Соня казва (а пък тя е такава тиха и гласецът й кротък такъв… светличка, личицето й винаги бледичко, слабичко): „Ама как, Катерина Ивановна, трябва ли да се съглася на това?“ А пък Даря Францевна, злонамерена жена, която често си има работа с полицията, вече на три пъти беше идвала да подпитва чрез хазайката. „Че какво — отговаря Катерина Ивановна с насмешка, — какво толкова пазиш? Голямото съкровище!“ Но не я съдете, не я съдете, уважаеми господине, не я съдете! Не със спокоен разум бе казано последното, а при възбудени чувства, болна, децата плачат от глад, пък и казано беше повече като оскърбление, а не в истинския смисъл… Защото такъв си й е характерът на Катерина Ивановна, и децата, като се разплачат, макар и от глад, веднага започва да ги бие. И гледам аз, някъде към шест часа Сонечка стана, върза си кърпата, наметна си пелеринката и излезе от къщи, а към девет се прибра вкъщи. Прибра се и право при Катерина Ивановна, и мълчаливо сложи на масата пред нея тридесет рубли. Нито думичка не промълви, не я погледна дори, а само взе нашия голям сукнен зелен шал (ние имаме един общ шал от сукно), зави се с него презглава и легна на леглото с лице към стената, само раменната и тялото й все потреперват… А аз, пак така, лежах в същото състояние… И видях тогава, млади повече, видях как после Катерина Ивановна, също без думичка да каже, се приближи до леглото на Сонечка и цялата вечер прекара на колене в краката й, целуваше й краката, не искаше да стане, а после двете така и заспаха заедно, прегърнати… двете… двете… да, а аз… лежах пияничък.

Мармеладов млъкна, сякаш гласът му пресекна. После изведнъж бързо си наля, пи и примлясна.

— Оттогава, уважаеми господине — продължи той след известно мълчание, — оттогава, след един неблагоприятен случай и по донос на злонамерени лица, за което особено допринесе Даря Францевна, задето не сме й били оказали нужното уважение, оттогава моята дъщеря, София Семьоновна, беше принудена да носи жълт билет и поради това положение вече не можеше да остане с нас. Защото и хазайката, Амалия Фьодоровна, не искаше да допусне това (а преди тя самата помагаше на Даря Францевна), пък и господин Лебезятников… хм… Та заради Соня беше и скандалът им с Катерина Ивановна. Той преди все се увърташе около Сонечка, а сега изведнъж се амбицира: „Как — казва, — аз, такъв просветен човек, мога да живея в една квартира с такава?“ А Катерина Ивановна не му мълча, застъпи се… и стана… И сега Сонечка наминава у дома най-често по тъмно и помага на Катерина Ивановна, дава й колкото може… А живее на квартира у шивача Капернаумов, у тях е наела квартира, а Капернаумов е куц и фъфли, и цялото му многобройно семейство също фъфли. И жена му също фъфли… Живеят в една стая, а Соня си има отделна, преградена… Хм, да… Много бедни хора и фъфлят… да… щом станах аз тогава на другата сутрин, веднага си облякох дрипите, издигнах ръце към небето и отидох при негово превъзходителство Иван Афанасиевич. Познавате ли негово превъзходителство Иван Афанасиевич?… Не? Е, значи, един свят човек не познавате! Той е восък… восък пред лицето Господне; яко восък се топи!… Просълзи се дори, след като благоволи да изслуша всичко. „Е — казва, — Мармеладов, ти вече веднъж не оправда моите очаквания… Ще те взема още веднъж на моя лична отговорност — точно така ми каза, — запомни — казва, — хайде върви си!“ Целунах мислено праха под нозете му, защото наистина да го сторя не би ми позволил, тъй като е сановник и човек с напредничави държавнически и образовани възгледи; върнах се вкъщи и като казах, че пак съм на служба и ще получавам заплата, Господи, какво чудо стана!…

Мармеладов пак млъкна, силно развълнуван. В това време от улицата нахълта цяла компания пияници, и без туй вече пияни, и от входа се разнесоха звуците на наета от тях латерна и пресипналото гласче на седемгодишно дете, което пееше „Хуторок“. Стана шумно. Стопанинът и слугите се заеха с новодошлите. Мармеладов, без да обръща внимание на новодошлите, продължи разказа си. Той май беше вече много зле, но колкото повече го хващаше, толкова по-словоохотлив ставаше. Спомените за този скорошен успех в службата сякаш го оживиха и дори някакво сияние озари лицето му. Расколников слушаше внимателно.

— Това се случи, господине, преди пет седмици. Да… Веднага щом и двете научиха, Катерина Ивановна и Сонечка, Господи, сякаш в царството Божие се преселих. Преди често — лежиш като скот и само ругатни! А сега: на пръсти стъпват, децата умиряват-. „Семьон Захарич е изморен от работа, почива си, шт!“ Преди да отида на работа, ми правят кафе, топлят ми сметана! Истинска сметана започнаха да купуват, чувате ли! И откъде събраха пари да ми ушият приличен мундир, единадесет рубли и петдесет копейки, не знам! Обувки, хасени нагръдници най-великолепни, вицмундир — всичко това за единадесет рубли и петдесет копейки ми стъкмиха в най-превъзходен вид. Върнах се на първия ден преди обяд от работа, гледам: Катерина Ивановна две ястия сготвила — супа и сланина с хрян, нещо невиждано дотогава у нас. Дрехи тя няма никакви… тоест съвсем никакви, а сега сякаш на гости ще върви, стегнала се, и то не как да е, ами от нищо нещо знае да направи: сресала се, чиста якичка някаква, маншети, съвсем друг човек станала, и се подмладила, и се разхубавила. Сонечка, гълъбицата ми, само ни дава пари, но иначе, казва, сега е неприлично да идвам често у вас на първо време освен по здрач, никой да не ме види. Чувате ли, чувате ли? Дойдох си аз след обяд да полегна и какво мислите, не изтраяла Катерина Ивановна: само преди седмица по най-долен начин се бяха скарали с хазайката, с Амалия Фьодоровна, а сега я поканила на кафе. Два часа седяха и все си шепнеха: че, значи, „сега Семьон Захарич е на служба и получава заплата и лично е бил при негово превъзходителство, и негово превъзходителство лично излязъл, на всички казал да чакат, а Семьон Захарич хванал за ръка и пред всички го въвел в кабинета си“. Чувате ли, чувате ли? „Аз — казал, — Семьон Захарин, разбира се, като помня вашите заслуги и макар вие да имахте тази лекомислена слабост, но щом сега обещавате и понеже на всичко отгоре без вас тук не върви (чувате ли, чувате ли), то разчитам — казва, — сега на вашата благородна дума“, тоест всичко това, да ви кажа, го беше измислила, и то не от лекомислие, колкото само да се похвали! Не, на всичко си вярва и със собствените си измислици се утешава, ей Богу! И аз не я осъждам; не, това не го осъждам!… А когато преди шест дена и донесох цялата си първа заплата, двадесет и три рубли и четиридесет копейки, фарфалаче ме нарече: „фарфалаче такова“ — казва. И то насаме, разбирате ли? Хем не съм, да речеш, красавец, нито кой знае какъв съпруг. Но не, по бузата ме щипна: „фарфалаче такова“ — казва.

Мармеладов млъкна, понечи да се усмихне, но брадичката му изведнъж затрепера. Той впрочем се сдържа. Тази кръчма, отвратителният вид на този човек, петте нощи, прекарани в лодките със сено, шишето пред него, а същевременно тази болезнена любов към жена и семейство съвсем объркаха неговия слушател. Расколников слушаше напрегнато, но с болезнено чувство. Беше го яд, че е дошъл тук.

— Уважаеми господине, уважаеми господине! — възкликна Мармеладов, като се овладя. — О, господине, на вас може би всичко това ви изглежда смешно, както и на останалите, и аз само ви досаждам с безсмислието на всички тези мизерни подробности от моя семеен живот, но на мене не ми е до смях! Защото аз съм способен да чувствам всичко това… И целия онзи райски ден от моя живот, и цялата онази вечер аз самият прекарах в крилати мечти: как всичко ще наредя, и децата ще облека, и на нея спокойствие ще създам, и едничката си дъщеря от безчестието ще върна в лоното на семейството… И още, още… Случва се така, господине. Е, драги господине (Мармеладов изведнъж като че трепна, вдигна глава и погледна слушателя си право в очите), е, а още на другия ден, след всички тези блянове (тоест точно преди пет дни), привечер аз с хитра измама, като среднощен разбойник, откраднах от Катерина Ивановна ключа от сандъка и, взех, каквото беше останало от заплатата, колко точно, вече не помня, и ето, погледнете ме, това е! Пети ден, откак не съм се прибирал, и те ме търсят, и на службата край, и вицмундирът остана в кръчмата при Египетския мост, в замяна на което получих тези одеяния… и край на всичко!

Мармеладов се удари с юмрук по челото, стисна зъби, затвори очи и здраво се опря с лакът на масата. Но след миг лицето му изведнъж се промени и той погледна Расколников с някакво престорено лукавство и привидно нахалство, засмя се и каза:

— А днес бях при Соня, исках й пари да си оправя махмурлука! Хе-хе-хе!

— И тя ти даде? — викна отстрани някой от новодошлите, викна и се разсмя с цяло гърло.

— Ето това шише е купено с нейни пари — произнесе Мармеладов, обръщайки се само към Расколников. — Тридесет копейки ми даде, със собствените си ръце, последните, само те й бяха, аз видях… Нищо не каза, само мълчаливо ме погледна. Не на земята, а там… така скърбят, плачат за хората, не укоряват, не укоряват! А това повече боли, повече боли, когато не те укоряват!…Тридесет копейки, да. А сигурно и на нея й трябват, а? Как мислите, скъпи господине! Нали сега трябва да спазва чистота. А тя пари струва, тази чистота, тя е по-особена, разбирате ли? Помада трябва да купува, няма как; колосани фусти, някои обувчици по-завързани, че да може да си покаже крачето, когато потрябва да прескочи някоя локва. Разбирате ли, разбирате ли, господине, какво значи тази чистота? Да, а пък аз, собственият й баща, просто й ги откраднах тези тридесет копейки за пиене. И — пия! И вече ги пропих!… Че кой ще съжали такъв като мене, а? Жал ли ви е за мене сега, господине, или не? Кажете, господине, жал ли ви е или не? Хе-хе-хе-хе!

Той понечи да си налее, но вече нищо не беше останало. Шишето беше празно.

— На кого ще му е жал за тебе? — викна стопанинът, който пак се намери до тях.

Разнесе се смях и дори псувни. Смееха се и псуваха и чулите, и нечулите — така, само като гледаха фигурата на бившия чиновник.

— Ще му е жал! Защо ще му е жал! — изведнъж изкрещя Мармеладов, ставайки с протегната напред ръка, в явно вдъхновение, сякаш само тези думи беше чакал. — Защо ще му е жал, казваш ти? Да, няма защо да му е жал за мене! Мене трябва да ме разпънат, на кръст да ме разпънат, а не да ме съжаляват! Но разпни го, съднико, разпни го и като го разпиеш, съжали го! И тогава аз сам ще дойда при тебе за разпятие, защото не веселие жадувам, а скръб и сълзи!… Мислиш ли ти, кръчмарю, че твоята бутилка ми се услади? Скръб, скръб търсех в нея, скръб и сълзи, и вкусих от тях, и ги намерих; а ще ни съжали онзи, който всички нас е съжалил и всекиго, и всичко е разбрал, той единствен, и той ще е съдникът. Ще дойде в уречения час и ще попита: „А где е дъщерята, която за мащехата си зла и охтичава, за децата чужди и невръстни пожертва себе си? Где е дъщерята, дето земния свой баща, долния пияница, съжали, без да се ужаси от скотството му?“ И ще каже: „Дойди! Аз вече ти простих веднъж… Простих ти веднъж… Прощават ти се и сега многото грехове, защото много си обикнала…“ И ще прости на моята Соня ще й прости, аз зная, че ще й прости… Почувствах това в сърцето си одеве, когато бях при нея!… И всички ни ще отсъди, и всички ни ще прости, и добрите, и злите, и премъдрите, и смирените… И когато вече свърши с всички, ще рече и нам: „Излезте — ще каже, — и вие! Излезте, пиянички, излезте, слабички, излезте срамотници!“ И ще излезем всички, без притеснение, и ще застанем пред него. И ще каже: „Свине сте! Със скотски образ и подобие; но приидите и вие!“ И ще рекат премъдрите, ще рекат разумните: „Господи, поради що сих приемлеши?“ И ще каже: „Затова ги приемам, премъдри, затова ги приемам, разумни, защото нито един от тях не се е смятал достоен за това…“ И ще простре към нас ръцете си, и ние ще паднем ничком… и ще заплачем… и всичко ще разберем! Тогава всичко ще разберем!… И всички ще разберат… и Катерина Ивановна… и тя ще разбере… Господи, да приидет царствие твое!

И той се свлече на пейката, изтощен и обезсилен, без да поглежда никого, сякаш забравил всичко наоколо и дълбоко замислен. Думите му направиха известно впечатление; за миг настъпи мълчание, но скоро избухна предишният смях и псувни:

— Браво!

— Дърдорко!

— Чиновник! И т.н., и т.н.

— Да си вървим, господине — каза изведнъж Мармеладов, като вдигна глава и се обърна към Расколников, — придружете ме… дом Козел, в двора. Време е… при Катерина Ивановна.

Расколников отдавна вече искаше да си върви; а и без това смяташе да му помогне. Мармеладов се оказа много по-слаб в краката, отколкото в приказките и здраво се опря на младия човек. Пътят беше двеста-триста крачки. Колкото повече се приближаваха към дома му, толкова повече растяха страхът и смущението на пияния.

— Не от Катерина Ивановна се страхувам сега — мърмореше той развълнувано, — и не, че ще ми скубе косите. Какво са косите!… Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но не се страхувам от това… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите и също се страхувам… и още — от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болните от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила — то… и аз не знам какво!… Не знам! А от бой не се страхувам… да знаещ, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори ми е наслада… Защото просто сам не мога без него. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре… А ето я и къщата. Къщата на Козел. Железаря, немеца, богатия… води ме!

Влязоха през двора и се заизкачваха към четвъртия етаж. С всеки етаж стълбището ставаше все по-тъмно. Беше близо единадесет часа и макар че по това време на годината в Петербург няма истинска нощ, горе стълбището беше много тъмно.

Малката потъмняла врата в края на стълбището, най-горе, беше отворена. Догаряща свещ осветяваше крайно бедната стая, десетина крачки дълга; от коридора тя се виждаше цялата. Всичко беше разхвърляно и в безпорядък, особено разни детски дрипи. Задният ъгъл беше преграден с окъсан чаршаф. Зад него сигурно беше леглото. В стаята имаше само два стола и много окъсана мушамена кушетка, пред която беше сложена стара чамова кухненска маса, небоядисана и без покривка. В единия й край в железен свещник догаряше лоена свещ. Разбира се, че Мармеладов живее в цяла стая, не част от стая, но тя беше междинна. Вратата към следващите помещения или килийки, от които се състоеше квартирата на Амалия Липевехзел, беше открехната. Оттатък беше шумно и се чуваха викове, висок смях, Изглежда се играеха карти или се пиеше чай. От време на време долитаха съвсем безцеремонни приказки.

Расколников веднага позна Катерина Ивановна. Това беше ужасно отслабнала жена, тънка, доста висока и стройна, с все още прекрасни тъмноруси коси и наистина с пламнали на петна бузи. Тя крачеше напред-назад из малката стая, стиснала ръце на гърдите си, с напукани устни и дишаше неравномерно, пресекливо. Очите й блестяха като трескави, но погледът й беше рязък и неподвижен и това развълнувано лице на туберкулозна при гаснещата светлина на догарящата свещ, която трепкаше по лицето й, създаваше болезнено впечатление. На Расколников тя се стори към тридесетгодишна и наистина не беше за Мармеладов… Тя не чу и не забеляза влезлите; тя сякаш беше в някакъв унес, не чуваше и не виждаше. В стаята беше задушно, но тя не бе отворила прозореца; от стълбището влизаше смрад, но вратата към него не беше затворена; от вътрешните стаи през открехнатата врата нахлуваха вълни тютюнев дим, тя кашляше, но не затваряше вратата. Най-малкото момиченце, към шестгодишно, спеше на пода, седнало, свито и опряло глава в кушетката. В ъгъла момченцето, една година по-голямо, цялото трепереше и плачеше. Навярно току-що беше набито. Голямото момиченце, около деветгодишно, високо и слабо като клечка, само по стара и съдрана ризка и с наметната върху голите рамена стара сукнена пелеринка, шита сигурно преди две години, защото сега едва му стигаше до коленете, стоеше в ъгъла до братчето си, обхванало шията му с дългата си, изсъхнала като кибритена клечка ръка. То навярно го утешаваше, шепнеше му нещо, мъчеше се да го успокои, за да не заплаче отново, и в същото време със страх поглеждаше към майка си с огромните си тъмни очи, които изглеждаха още по-големи на изпитото му и изплашено личице. Мармеладов, без да влиза в стаята, коленичи пред вратата и бутна Расколников да влезе. Като видя непознатия, жената разсеяно се спря пред него и се опомни за миг, сякаш за да помисли: защо ли е влязъл? Но навярно веднага реши, че отива в някоя друга стая, защото тяхната беше междинна. Като помисли така, без да му обръща повече внимание, тръгна към вътрешната врата, за да я затвори, и изведнъж изкрещя, виждайки на прага мъжа си на колене:

— А — развика се тя като луда, — върна ли се! Каторжник! Изверг!… А парите къде са? Какво имаш в джоба, покажи! И дрехите други! Къде са твоите дрехи? Къде са парите? Казвай… И тя се спусна да го претърси. Мармеладов веднага послушно и покорно разпери ръце встрани, за да улесни обиска на джобовете. Нямаше нито копейка.

— Къде са парите? — крещеше тя. — О, Господи, нима всичко е пропил! Цели двадесет рубин имаше в сандъка!… — И изведнъж, побесняла, тя го хвана за косите и го повлече в стаята. Мармеладов облекчаваше усилията й, като смирено пълзеше на колене след нея.

— И това за мене е наслада! И това не ми причинява болка, а на-сла-да, у-ва-жа-е-ми гос-по-ди-не! — викаше той, разтърсван за косите, а веднъж дори главата му се блъсна в пода. Спящото на пода дете се събуди и заплака. Момченцето в ъгъла не издържа, разтрепера се, закрещя и се хвърли към сестра си в страшна уплаха, почти в припадък. По-голямото момиченце, полусънено, трепереше като лист.

— Пропил! Всичко, всичко пропил! — викаше в отчаяние нещастната жена. — И дрехите други! Гладни са, гладни! (И, кършейки ръце, тя сочеше децата.) О, триж проклет живот! А вие, вие не се ли срамувате — изведнъж се нахвърли тя на Расколников, — от кръчмата да идвате! Ти пи ли с него? Ти също си пил с него! Вън!

Младият мъж побърза да си отиде, без да каже нито дума. На всичкото отгоре вътрешната врата се отвори широко и се подадоха неколцина любопитни. Надничаха нагли, ухилени лица с цигари и лули, с домашни шапчици. Мяркаха се някакви по халати и съвсем разгърдени, с неприлично летни дрехи, някои с карти в ръце. Особено весело се смяха те, когато Мармеладов, влачен за косите, викаше, че това му доставя наслада. Взеха дори да влизат в стаята; най-накрая се чу зловещ писък: лично Амалия Липевехзел си отваряше път, за да внесе ред, както тя си знаеше, и за стотен път да заплаши нещастната жена с грубото нареждане още утре да опразни квартирата. На излизане Расколников успя да си бръкне в джоба, да извади няколко медни монети, които му бяха върнали в кръчмата от едната рубла, и незабелязано да ги остави на прозореца. После, вече на стълбите, съжали и понечи да се върне.

„Що за глупост само направих — помисли си той, — те си; имат Соня, а аз самият се нуждая.“ Но като разсъди, че вече е невъзможно да си ги вземе, махна с ръка и си тръгна към квартирата. „Нали пък на Соня й трябва помада — продължи той, крачейки по улицата, и язвително се усмихна, — пари струва тази чистота… Хм! Че Сонечка може самата тя днес да банкрутира, защото това е риск, лов на ценен дивеч… златотърсачество… и тогава без моите пари, значи, утре щяха да стоят гладни… Гледай ти, Соня! Какъв кладенец са успели да си изкопаят! И го използват! Да, използват го! И са свикнали. Поплакали са — и са свикнали. На всичко свиква подлецът човек.“ Той се замисли.

— Ами ако греша — изведнъж възкликна неволно, — ако наистина не е подлец човекът изобщо целият, тоест целият род човешки, тогава, значи, всичко друго са предразсъдъци, само празен страх и няма никакви прегради, а точно така трябва да бъде!…

III

Той се събуди късно на другата сутрин, след неспокоен сън, но сънят не беше го отморил. Събуди се жлъчен, раздразнителен, зъл и с омраза огледа стаичката си. Това беше съвсем малка килийка, дълга около шест крачки, която с жълтите си, прашни и навсякъде отлепени от стените тапети имаше съвсем жалък вид и беше толкова ниска, че малко по-висок се чувстваше неприятно там и непрекъснато му се струваше, че всеки момент ще се чукне в тавана. Мебелите съответстваха на помещението: три вехти стола, не съвсем изправни, в ъгъла боядисана маса с няколко тетрадки и книги отгоре; само по това колко прашни бяха, личеше, че отдавна не ги е докосвала ничия ръка, и най-сетне голяма груба кушетка, заела почти цялата стена и половината от ширината на стаята; някога тапицирана с басма, но сега съвсем дрипава, тя служеше на Расколников за легло. Той често спеше на нея, както си беше, без да се съблича, без чаршаф, завит със старото си износено студентско палто и с малка възглавничка за главата, под която пъхаше всичкото си бельо — и чисто, и мръсно, за да му бъде по-високо. Пред кушетката имаше масичка.

Надали човек можеше да се отпусне и занемари повече, но на Расколников това му беше дори приятно при сегашното му душевно състояние. Той напълно се бе отдръпнал, отделил от всички, като костенурка в черупката си, и дори лицето на слугинята, която трябваше да му прислужва и надничаше понякога в стаята му, го дразнеше и го караше да потръпва. Тези неща се случват с някои мономани, прекалено съсредоточени в нещо. Хазайката от две седмици беше престанала вече да му дава ядене, а той още не беше помислил да отиде и да й иска обяснение, макар и да оставаше без обяд. Настася, готвачката и единствената слугиня на хазайката, донякъде остана доволна от това настроение на наемателя и съвсем престана да разтребва и мете стаята му, най-много веднъж седмично случайно да вземе метлата. Тя именно го събуди сега.

— Ставай, що спиш! — развика се тя над главата му. — Девет минава. Чай съм ти донеса; искаш ли чаец? Какъв си измършавял!

Квартирантът отвори очи, трепна и позна Настася.

— Чаят от хазайката ли е? — попита той, като бавно и мъчително се приповдигна на кушетката.

— Ами, от хазайката!

Тя постави пред него собствения си очукан чайник с изварен вече чай и му сложи две жълти бучки захар.

— На, Настася, ето, моля ти се — каза той, като порови в джоба си (беше спал с дрехите) и извади шепа дребни монети, — иди ми купи питка. Или вземи от колбасарницата малко салам, по-евтин.

— Питка ей сегичка ще ти донеса, а вместо салам не искаш ли борш? Хубав борш, от вчера. Още вчера ти го бях оставила, ама ти късно се прибра. Хубав борш.

Когато боршът беше донесен и той започна да яде, Настася седна до него на кушетката и забъбра. Тя беше селска жена и много бъбрива.

— Пък Прасковя Павловна е намислила в полицията да се оплаче от тебе — каза тя.

Той се намръщи.

— В полицията ли? Какво иска?

— Пари не даваш, квартирата не опразващ. Ясно какво иска.

— Е, дявол да го вземе, само това ми липсваше — измърмори той, скърцайки със зъби, — не… точно сега не бива… Много е загубена — добави той високо. — Днес ще отида при нея да се разберем.

— Тя, че е загубена, загубена е, както съм и аз, ами ти, умнико, що си се проснал като парцал и за нищо не те бива. Преди, казващ, си ходил да учиш децата, ами сега що нищо не вършиш?

— Върша… — неохотно и мрачно каза Расколников.

— Какво вършиш?

— Работа…

— К’ва работа?

— Мисля — сериозно отговори той, след като помълча малко.

Настася се запрелива от смях. Тя беше веселячка и когато я разсмееха, смееше се беззвучно, като се олюляваше и се тресеше с цялото си тяло, докато чак не й прималееше.

— Ами много ли пари наизмисли? — успя да изрече най-после.

— Без обувки не мога да уча децата. Пък и плюл съм на това.

— В кладенеца не плюй.

— За уроците плащат копейки. Какво мога да направя с тези копейки? — продължи той неохотно, като че отговаряше на собствените си мисли.

— А ти искаш наведнъж целия капитал? Той я погледна странно.

— Да, целия капитал — твърдо отговори, след като помълча.

— Брей, я по-полека, да не ме изплашиш. Много си страшен. За питка да ходя ли или не?

— Както искаш.

— А, забравих! Вчера, докато те нямаше, дойде писмо за тебе.

— Писмо! За мене! От кого?

— От кого, не знам. Три копейки мои дадох на раздавача. Ще ми ги върнеш ли, а?

— Донеси го, за Бога, донеси го! — извика развълнуван Расколников. — Господи!

След минута писмото се появи. Точно така: от майка му, от Р-а губерния. Той чак пребледня, когато го вземаше. Отдавна вече не беше получавал писма; но сега и нещо друго изведнъж му стегна сърцето.

— Настася, върви си, за Бога; ето ти трите копейки, само, за Бога, по-скоро си върви!

Писмото трепереше в ръцете му; той не искаше да го отвори пред нея; искаше да остане насаме с това писмо. Когато Настася излезе, бързо го доближи до устните си и го целуна; после още дълго се взира в почерка на адреса, в познатия му и мил дребен и наклонен почерк на майка му, която някога го беше учила на четмо и писмо. Той се бавеше; дори сякаш се боеше от нещо. Най-после го отвори: писмото беше голямо, дебело, близо два листа; два големи пощенски листа бяха изписани ситно-ситно.

Почти през цялото време, докато четеше, още от самото начало на писмото, лицето на Расколников беше мокро от сълзи; но когато свърши, то беше бледо, разкривено от спазъм и тежка, жлъчна, зла усмивка пълзеше по устните му. Той отпусна глава на своята сплъстена и захабена възглавница и мисли, дълго мисли. Силно биеше сърцето му и силно се вълнуваха мислите му. Най-накрая му стана задушно и тясно в тази жълта стаичка, подобна на гардероб или на сандък. Очите и мисълта му копнееха за простор. Той си грабна шапката и излезе, този път без опасението, че ще срещне някого на стълбите; забравил беше за това. Запъти се към Василевския остров, през В-ия булевард, сякаш забързан натам по работа, но по навик вървеше, без да забелязва пътя, шепнеше си и дори си говореше високо, с което много учудваше минувачите. Мнозина го вземаха за пиян.

IV

Писмото на майка му го измъчи. Но относно най-главния основния въпрос, не се усъмни нито за миг дори още докато четеше писмото. Най-същественото беше решил в себе си, и го беше решил окончателно: „Няма да го бъде този брак, докато съм жив, и по дяволите господин Лужин!“

„Защото тази работа е очевидна“ — говореше сам на себе си подсмихваше се и предварително злобно тържествуваше от успеха на своето решение. — Не, майко, не, Дуня, не можете да ме измамите!… И на всичко отгоре се извиняват, че не ме питали за съвет и без мене решили работата! Разбира се! Мислят че сега вече не може да се развали; но ще видим — може ли или не може! И какъв важен предлог: „Толкова зает човек бил Пьотр Петрович, толкова зает човек, че и да се ожени можел само в движение, едва ли не във влака.“ Не, Дунечка, всичко виждам и знам за какво се каниш така много да говориш с мене; знам за какво си мислила цялата нощ, като си кръстосвала стаята, и за какво си се молила пред иконата на Казанската света Богородица, дето е в мамината спалня. Да, тежък е пътят към Голгота. Хм… Така, вече окончателно е решено: за делови и рационален човек се омъжвате значи, Авдотя Романовна, със собствен капитал (вече със собствен капитал, това е по-солидно, по-внушително), на две места работи и споделя убежденията на най-младото поколение (както пише мама), и, „изглежда, е добър“, както отбелязва самата Дунечка. Това изглежда е най-великолепното! И същата тази Дунечка за същото това изглежда се омъжва!… Великолепно! Великолепно!…

…Интересно все пак защо ми пише мама за „нашето най-младо поколение“? Дали само за характеристика на лицето, или с по-далечна цел; да ме спечели на страната на господин Лужин? О, какви сте хитри! Интересно би било да се изясни още едно обстоятелство: до каква степен те двете са били откровени една пред друга през онзи ден и през онази нощ и през цялото време след това? Дали са си казали направо всички думи, или и двете са разбрали, че и едната, и другата чувстват и мислят едно и също и няма защо гласно да изказват всичко и да говорят излишни неща. Сигурно отчасти е било точно така; от писмото личи: на мама и се сторил рязък, мъничко, и наивната ми майка веднага споделила с Дуня своите впечатления. А тя, естествено, се разсърдила и отговорила ядосано. Ами да! Всеки ще побеснее, след като работата е ясна и без наивни въпроси и след като е решено, че няма смисъл повече да се обсъжда. И защо ми пише: „Родя, обичай Дуня, а тя те обича повече от себе си“; дали не я измъчват вътрешно угризения на съвестта, че се е съгласила да пожертва дъщеря си за сина. „Ти си нашето упование, ти си всичко за нас!“ О, майко!… Злобата кипваше в него все повече и повече и ако сега срещнеше господин Лужин, сигурно би го убил!

„Хм, това е вярно — продължи той, следвайки вихъра от мисли, който бушуваше в главата му, — вярно е, че към човека трябва «да се отнасяш с търпение и внимателно, за да го опознаеш»; но господин Лужин е ясен. Най вече бил «делови човек и изглежда добър»; ами да, поел грижата за багажа, големия сандък ще докара на свои разноски! Как да не е добър! А те двете, годеницата и майката, се пазарят с някакъв селянин да ги откара с каруца, покрита с рогозка (аз нали така пътувах)! Какво от това! Нали са само деветдесет версти, «а оттам чудесно ще продължим в трета класа» към хиляда версти. И е благоразумно: простирай си краката според чергата; ами вие, господин Лужин? Нали ви е годеница… И не може да не знаете, че майка й изтегля за пътуването пари срещу пенсията си. Разбира се, това за вас е една взаимна търговска сделка, изгодно и за двете страни предприятие с равни дялове, значи и разходите — наполовина; приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари — според пословицата. Но и тук деловият човек ги е поизлъгал малко: превозването на багажа струва по-евтино от пътуването им, а може и без пари да стигне. Но те двете не виждат ли всичко това или нарочно не го забелязват? Ами са доволни-предоволни! А като си помислиш, че това е само началото, другото ще дойде после! Кое е най-важното в случая: не скъперничеството, не циганията е важната, а тонът на всичко това. Та това е бъдещият тон след брака, това е пророчество… Пък и мама какво си е развързала кесията? С какви пари ще пристигне в Петербург? С три рубли или с две «банкноти», както казва онази… старица… хм! И как смята да живее после в Петербург? Нали по някакви причини вече е успяла да се досети, че няма да може да живее с Дуня след брака, дори на първо време? Младият човек сигурно се е изпуснал нещо, показал си е рогата, макар че мама го отрича с всички сили. «Тя самата щяла да се откаже.» Е, на какво разчита: на сто и двадесетте рубли пенсия, като не се смята заемът от Афанасий Иванович? Зимни шалчета плете и маншети бродира, вади си старите очи. Но шалчетата прибавят към сто и двадесетте рубли само двадесет рубли годишно. Това ми е известно. Значи, все пак се надават на благородството на господин Лужин: «Той ще ми предложи, ще ме моли.» Надявай се! Винаги така става с тези шилеровски прекрасни души; до последния момент кичат човека с паунови пера, до последния момент очакват само хубаво, не лошо и макар да предчувстват обратната страна на медала, за нищо на света няма да си го кажат направо; само като си помислят за това, настръхват; с две ръце се бранят от истината, докато човекът, когото са идеализирали, собственоръчно не им изиграе номер. Интересно дали господин Лужин има ордени; бас държа, че носи «Ана» в петелката и че си го слага, когато ходи на обяд у разни предприемачи и търговци. Сигурно и на сватбата ще си го сложи! Впрочем да върви по дяволите!…

…Е, мама, както и да е, тя си е такава, но Дуня? Дунечка, мила, нали ви познавам! Вие бяхте на двадесет години, когато се видяхме последния път: вече ви бях разбрал характера. Ето мама пише, че «Дунечка много неща може да понесе». Това го знаех. Това още преди две години и половина го знаех и две години и половина вече мисля за това именно, че «Дунечка много неща може да понесе». Щом може да понесе господин Свидригайлов с всичките му последствия, значи, тя наистина много неща може да понесе. А сега си въобразили с мама, че може да се понесе и господин Лужин, който развива теорията за предимствата на жените, измъкнати от нищетата и облагодетелствани от мъжете си, и то я развива едва ли не на първата среща. Но, да речем, «изпуснал се е», макар да е рационален човек (така че може би хич не се е изпуснал, а напротив, точно е искал да им го обясни веднага), но Дуня, Дуня? На нея този човек й е ясен, а нали трябва да живее с този човек. Че тя само черен хляб ще яде и с вода ще го преглъща, но няма да продаде душата, няма за комфорта да си продаде нравствената свобода; за целия Шлезвиг-Холщайн няма да я продаде, камо ли за някакъв си господин Лужин. Не, Дуня не беше такава, доколкото знам, и… и, разбира се, не се е променила и сега!… Дума да не става! Трудни са Свидригайлови! Трудно е за някакви си двеста рубли да се мъкнеш цял живот като гувернантка, но все пак знам, че сестра ми по-скоро ще стане негър на някой плантатор или латвиец на някой прибалтийски немец, отколкото да си мърси душата и нравственото чувство, като се свърже с човек, когото не уважава, с когото няма нищо общо — завинаги, само заради личната си изгода! И дори господин Лужин да беше целият от най-чисто злато или от брилянт, тя и тогава не би се съгласила да стане законна наложница на господин Лужин! Защо тогава се съгласява? Каква е тази работа? Какво става? Всичко е ясно: за себе си, собствения си комфорт, за да се спаси от смъртта дори, не би се продала, но ето заради другиго се продава! Заради милия, заради обожавания човек ще се продаде! Това е цялата работа: за брат си, за майка си ще се продаде! Цялата ще се продаде! О, щом се налага, ние и нравственото си чувство ще потъпчем; свободата си, спокойствието, съвестта си дори, всичко, всичко ще изнесем на битпазар. Пропадай, живот! Само и само тези наши любими същества да са щастливи. Нещо повече, ще си измислим своя собствена казуистика, от йезуитите ще се поучим и за известно време комай и себе си дори ще успокоим, ще убедим, че така трябва, наистина трябва в името на добрата цел. Такива сме си ние и всичко е ясно като бял ден. Ясно е, че тук най-отпред и на първо място е не друг, а Родион Романович Расколников. Ами да, щом може да го направи щастлив, да го издържа в университета, да го направи съдружник в кантората, цялото му бъдеще да осигури; може след време и богат да стане, почитан, уважаван или дори да завърши живота си като прославен човек. А мама? Ами да, щом е за Родя, безценния Родя, първородния! Как за такъв първороден син да не пожертваш дори такава дъщеря! О, мили и несправедливи сърца! Да, разбира се, заради него ние не бихме се отказали дори от жребия на Сонечка! Сонечка, Сонечка Мармеладова, вечната Сонечка, докато свят светува! Но жертвата, жертвата преценихте ли я докрай вие, двете? Така ли трябва да бъде? Ще можете ли? Полезно ли е? Знаете ли вие, Дунечка, че жребият на Сонечка никак не е по-лош от жребия с господин Лужин? «За любов не може да се говори» — пише мама. Ами ако освен за любовта и за уважение не може да се говори, дори напротив, вече са се появили отвращение, презрение, погнуса — тогава? Тогава излиза, че все пак ще се наложи да се полагат «грижи за чистотата». Не е ли така? Разбирате ли, разбирате ли вие какво значи тази чистота? Разбирате ли, че Лужиновата чистота е същата като Сонечкината чистота, а може би дори и по-гадна, по-мръсна, по-долна, защото Дунечка, вие все пак разчитате на по-голям комфорт, а там чисто и просто става дума за гладна смърт! «Скъпо, скъпо струва, Дунечка, тази чистота!» Ами ако после разберете, че не ви е по силите и се разкаете? Колко скръб, тъга, проклятия, сълзи, скривани от всички, ще има, колко, защото вие не сте някоя Марфа Петровна, нали? Ами с мама какво ще стане тогава? Та тя още отсега е неспокойна, измъчва се; ами тогава, когато види ясно всичко? Ами с мене?… Какво, наистина, сте си помислили за мене? Не ви искам жертвата, Дунечка, не искам, майко! Няма да го бъде това, докато съм жив, няма да го бъде, няма! Не приемам!“ Той изведнъж се опомни и спря.

„Няма да го бъде? А какво ще направиш, за да не стане? Ще забраниш? Ами какво право имаш? Какво можеш да им обещаеш от своя страна, за да имаш такова право? Да им посветиш цялата си съдба, цялото си бъдеще, когато завършиш и се настаниш на работа? Чували сме го вече, но това са приказки, а сега? Сега трябва веднага да се направи нещо, разбираш ли това? А ти сега какво правиш? Пак тях обираш. Нали тези пари им идват срещу пенсията от сто рубли и от господа Свидригайлови! От Свидригайлови, от Афанасий Иванович Вахрушин как ще ги защитиш ти, бъдещи милионере, Зевсе, който се разпореждаш със съдбата им? И след десет години ли? Но за тия десет години майка ти ще ослепее от шалчетата, а може и от сълзи; от постене ще се стопи; а сестра ти? Хайде, помисли какво може да стане със сестра ти след десет години или през тези десет години. Сети ли се?“

Така измъчваше и ядосваше той сам себе си с тези въпроси, изпитвайки дори някаква наслада. Впрочем всички тези въпроси не бяха нови, нито неочаквани, а отдавна наболели, стари. Отдавна бяха започнали да го терзаят и вече бяха изтерзали сърцето му. Отдавна, много отдавна се беше зародила в него цялата тази мъка, бе нараствала, бе се натрупвала и в последно време избуя и се концентрира във формата на ужасен, луд и фантастичен въпрос, който измъчи сърцето и ума му, настойчиво искайки разрешение. А сега писмото на майка му изведнъж го порази като гръм. Беше ясно, че сега трябва не да тъгува, не да страда пасивно, само с разсъжденията, че въпросите са неразрешими, а непременно да направи нещо, и то веднага, час по-скоро. На всяка цена трябва да се реши на нещо или…

„Или съвсем да се откажа от живота! — изкрещя изведнъж в изстъпление. — Послушно да приема съдбата такава, каквато е, веднъж завинаги, да задуша в себе си всичко и да се откажа от всякакво право да действам, да живея и да обичам!“

„Разбирате ли, разбирате ли вие, уважаеми господине, какво значи това да нямаш вече къде да отидеш? — спомни си изведнъж вчерашния въпрос на Мармеладов. — Защото всеки човек трябва да може поне някъде да отиде…“

Внезапно изтръпна: една мисъл, също вчерашна, пак му мина през ума. Но не изтръпна от мисълта. Беше знаел, беше предчувствал, че тя непременно ще му „мине“, и вече я чакаше; а и тази мисъл никак не беше от вчера. Но разликата беше, че преди месец, вчера дори тя беше само мечта, а сега… сега се появи изведнъж не като мечта, а в някакъв нов, страшен и съвсем непознат за него вид, и той изведнъж го осъзна… Главата го блъсна и пред очите му притъмня.

Бързо се озърна, търсейки нещо. Искаше да седне и търсеше пейка; в момента минаваше по К-ия булевард. Видя пейка на стотина крачки. Тръгна, колкото можеше по-бързо; но по пътя му се случи едно малко приключение, което за няколко минути привлече цялото му внимание.

Оглеждайки се за пейка, беше забелязал, че на около двадесет крачки пред него върви жена, но отначало не й обърна никакво внимание, както и на всички неща, които му се мяркаха пред очите. Вече много пъти му се бе случвало например да се прибере у дома и изобщо да не помни откъде е минал, и беше вече свикнал да върви така. Но в тази вървяща жена имаше нещо така странно, което от пръв поглед се хвърляше в очи, че вниманието му започна малко по малко да се приковава към нея — отначало неохотно и сякаш с яд, а после все повече и повече. Изведнъж му се дощя да разбере какво именно е толкова странно в тази жена. Първо, тя, навярно съвсем млада девойка, вървеше в този пек гологлава, без чадър и без ръкавици и някак смешно размахваше ръце. Носеше копринена рокличка от лек плат („платнена“), но също с много особен вид, едва закопчана и отзад на талията, където започва полата, скъсана; цяло парче беше откъснато и висеше. Малко шалче беше наметнато на голата шия, но стърчеше някак накриво и встрани. На всичкото отгоре девойката стъпваше несигурно, препъваше се и дори залиташе на всички страни. Тази среща възбуди накрая цялото внимание на Расколников. Той настигна девойката точно при пейката, но тя, като стигна до пейката, направо се свлече върху нея, в единия й край, отметна глава на облегалката и затвори очи, очевидно от крайна умора. Като се вгледа в нея, той веднага разбра, че е съвсем пияна. Беше странно и ужасно да се гледа такова нещо. Дори си помисли дали не се лъже. Личицето пред него беше съвсем младо, шестнадесетгодишно, може би и само петнадесетгодишно — мъничко, русичко, хубаво, но цялото пламнало и сякаш подпухнало. Девойката, изглежда, вече почти нищо не съзнаваше; тя качи крак връз крак като го оголи много повече от допустимото и явно почти не си даваше сметка, че е на улицата.

Расколников не седна и не искаше да си върви, а стоеше пред нея в недоумение. Този булевард беше винаги пуст, а сега, към два часа, и в този пек нямаше почти никого. Но по-натам, на около петнадесет крачки, в края на булеварда, се беше спрял един господин, който, изглежда, също много искаше да дойде при девойката с някаква цел. Той сигурно също я беше видял отдалече и беше тръгнал да я настигне, но му попречи Расколников. Господинът му хвърляше злобни погледи, стараейки се впрочем Расколников да не ги забележи, и нетърпеливо си чакаше реда, когато досадният дрипльо ще си отиде. Работата беше ясна. Този господин беше към тридесетгодишен, набит, тлъст, румен, с розови устни и с мустачки, и много контешки издокаран. Расколников ужасно се ядоса; изведнъж му се дощя да оскърби някак този тлъст франт. Изостави за миг момичето и отиде при господина.

— Ей, вие, Свидригайлов! Какво търсите тука? — викна той, свил юмруци и със злобна усмивка на разпенените устни.

— Какво значи това? — попита строго господинът, като сви вежди и високомерно се учуди.

— Махайте се, ето какво!

— Как смееш, мръсник такъв!

И той замахна с камшика си. Расколников се нахвърли върху него, без да съобрази поне това, че едрият господин може да се справи и с двама такива като него. Но в този миг някой здраво го хвана отзад, между тях застана стражар.

— Моля, господа, благоволете да не се биете на публично място. Какво искате? Кой сте вие? — обърна се той строго към Расколников, като видя дрипите му.

Расколников го погледна внимателно. Стражарят имаше хубаво войнишко лице с бели мустаци и бакенбарди и с буден поглед.

— Точно вие ми трябвате — извика той, като го хвана за ръката. — Аз съм бивш студент, Расколников… Чуйте го и вие — обърна се той към господина, — а вие елате с мене, ще ви покажа нещо…

И като хвана стражаря за ръката, помъкна го към пейката.

— Ето, вижте, съвсем е пияна, сега вървеше по булеварда: кой я знае каква е, но не изглежда да е от занаята. Най-вероятно са я напили някъде и са я излъгали… за пръв път — разбирате ли? — и така са я пуснали навън. Вижте как е разкъсана роклята, вижте как е облечена: явно са я обличали, а не се е обличала сама, и са я обличали непохватни ръце, мъжки. Личи си. А сега погледнете насам: това конте, с което сега исках да се бия, не го познавам, за пръв път го виждам; но и той я видя сега пияна, зашеметена, и ужасно му се ще да иде да я вземе — щом е в такова състояние, да я замъкне някъде… Сигурен съм, че е така; вярвайте ми, не се лъжа. Видях как я наблюдаваше и дебнеше, но му попречих и сега чака да се махна. Ето сега се е поотдалечил малко, прави се, че си свива цигара… Как да му попречим? Как да я заведем у дома, помислете!

Стражарят моментално всичко видя и разбра. Тлъстият господин, разбира се, му беше ясен, оставаше момичето. Стражарят се наведе над него да го разгледа по-отблизо и на лицето му се изписа искрено състрадание.

— Ах, че жалко! — каза той, клатейки глава. — Съвсем дете още. Излъгали са я, точно така. Я чуйте, госпожице — опита се той да я заговори, — къде живеете, моля? — Девойката отвори уморените си и потъмнели очи, тъпо погледна питащите и махна с ръка да я оставят на мира.

— Чуйте — каза Расколников, — ето (той порови в джоба си и измъкна двадесет копейки — намериха му се), ето, наемете някой файтонджия и му кажете да я отведе на адреса й! Само да научим адреса!

— Госпожице, госпожице! — започна пак стражарят, като взе парите. — Ей сега ще ви наема файтон и лично ще ви изпратя. Къде ще заповядате, а? Къде живеете?

— Махай се!… Все се закачат!… — измънка момичето и отново махна с ръка.

— Ах, ах, че лошо! Ах, какъв срам, госпожице, какъв срам! Той пак заклати глава заради срама, от съчувствие и негодувание. — Ами сега! — обърна се към Расколников и същевременно пак го огледа бързо от главата до петите. И той сигурно му се видя странен: с такива дрипи, пък раздава пари!

— Далече от тука ли я намерихте? — попита го той.

— Нали ви казвам: вървеше пред мене и залиташе тук, по булеварда. Щом стигна до пейката, и се строполи.

— Ах, какви срамотии се навъдиха по света, Господи! Такава никаква и вече пияна! Излъгали са я, точно така е! Ето и рокличката и скъсана… Ах, какъв разврат се шири напоследък!… Тя май е от благородниците, от обеднелите… Напоследък много ги има такива. На вид е нежна, същинска госпожица. — И пак се наведе над нея.

Може би и той имаше такива дъщери — „същински госпожици и нежни“, с обноски на уж благовъзпитани и с разни усвоени вече модни маниери…

— Най-важното е — тревожеше се Расколников, — да попречим на този подлец! Че и той ще се погаври с нея! То си личи какво му се ще; ей, че подлец, не си отива!

Расколников говореше високо и открито го сочеше с ръка. Онзи го чу и понечи пак да се разсърди, но се отказа и се задоволи с един презрителен поглед. После бавно се отдалечи на още десетина крачки и пак спря.

— Да му попречим, то може — отговори старшината замислен. — Само да кажеше къде да я отведем, щото… Госпожице, ей, госпожице! — наведе се той пак.

Тя изведнъж съвсем отвори очи, погледна внимателно, сякаш беше разбрала нещо, стана от пейката и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла.

— Уф, безсрамници, закачат се! — проговори и още веднъж махна с ръка да я оставят на мира. Тръгна бързо, но пак много залиташе. Контето тръгна подире й, но по другата алея, без да я изпуска из очи.

— Не се безпокойте, няма да му позволя — каза решително мустакатият и тръгна след тях.

— Ех, какъв разврат се шири напоследък! — повтори на глас и въздъхна.

В този миг сякаш нещо парна Расколников; в един миг нещо сякаш се преобрази в него.

— Чуйте, ей! — завика той подир мустакатия. Онзи се обърна.

— Оставете ги! Какво ви засяга! Зарежете ги! Нека се позабавлява (той посочи към контето). Вас какво ви засяга?

Стражарят се обърка и се втренчи в него. Расколников се засмя.

— Е-ех! — проговори той, вдигна рамене и тръгна подир контето и момичето, сигурно решил, че Расколников или е побъркан, или нещо по-лошо.

„Отмъкна ми двадесетте копейки — злобно измърмори Расколников, като остана сам. — Да вземе и от оня, пък да го остави с момичето, и толкова… Защо се намесих да помагам! Аз ли да помагам? Имам ли право да помагам? Ако щат, живи да се разкъсат, мене какво ме засяга? И как посмях да дам тези двадесет копейки? Да не би да са мои?“

Въпреки тези странни думи му стана много тежко. Седна на опустялата пейка. Мислите му се разпокъсаха… И изобщо в този миг му беше трудно да мисли за каквото и да било. Искаше му се съвсем да се унесе, всичко да забрави, после да се събуди и да започне съвсем отначало…

„Горкото момиче! — каза той, като погледна празния край на пейката. — Ще дойде на себе си, ще поплаче, после майка му ще научи… Първо ще го удари, после ще го пребие болезнено и позорно, може и да го изпъди, А и да не го изпъди, пак ще го надушат разните Дарии Францевни и ще тръгне момиченцето ми от ръка на ръка… После веднага болницата (и това все става с такива, дето майките им са много честни, а те тайно си хойкат), после… после пак болница… водка… кръчма… и пак болница… след две-три години — инвалид, и целият й живот ще е деветнадесет или даже осемнадесет години… Нали съм ги виждал такива! А как са стигнали дотам? Все така са стигнали… Тю! Ама нека! Казват, че така трябвало да бъде. Еди-какъв си процент, казват, трябвало да си отива всяка година… някъде… по дяволите, сигурно, за да освежава останалите и да не им пречи. Процент! Чудесни са наистина тези техни думички: такива успокоителни, научни. Казват ти процент, значи, няма защо да се тревожиш. Друга някоя дума да беше, тогава… може би щеше да е по-тревожно… Ами ако и Дунечка се случи някак си в този процент!… Ако не в този, в някой друг?

Но къде всъщност отивам? — помисли си той изведнъж. — Странно. Нали бях се запътил нанякъде. Като прочетох писмото, тръгнах… На Василевския остров, при Разумихин тръгнах, да, сега… знам. Само че защо? И по какъв начин мисълта да отида при Разумихин ми е дошла наум тъкмо сега? Много интересно.“ Той се чудеше на себе си. Разумихин беше един от предишните му другари от университета. Интересно, че в университета Расколников почти нямаше приятели, странеше от всички, не ходеше при никого, а и той едва приемаше гости. Впрочем и от него скоро всички се отдръпнаха. Не участваше нито в общите събрания, нито в разговорите, нито в забавленията, някак в нищо не участваше. Учеше усилено, без да жали силите си, и затова го уважаваха, но никой не го обичаше. Беше много беден и някак надменно горд и необщителен; сякаш таеше нещо в себе си. На някои от другарите му им се струваше, че гледа на всички тях като на деца, отвисоко, като че ги беше изпреварил всички и по развитие, и по знания, и по убеждения, и че на техните убеждения и интереси гледа като на нещо по-низше.

Но с Разумихин, кой знае защо, се сближи, тоест не че се сближи, но с него беше по-общителен, по-откровен. Впрочем с Разумихин човек не можеше и да бъде в други отношения. Той беше изключително весел и общителен младеж, добър до наивност. Впрочем под тази наивност се криеха и задълбоченост, и достойнство. Най-добрите измежду приятелите му разбираха това, всички го обичаха. Беше доста умен, макар и наистина понякога наивен. Външността му беше изразителна — висок, слаб, винаги лошо избръснат, чернокос. Понякога буйстваше и се славеше като много силен. Една нощ, в компания, с един удар повалил някакъв пазител на реда, висок близо два метра. Можеше да пие до безкрайност, но можеше и хич да не пие; понякога вършеше дори непозволени лудории, но можеше и хич да не лудува. Разумихин беше забележителен и с това, че никога никакви несполуки не го смущаваха и никакви тежки обстоятелства като че ли не бяха в състояние да го сломят. Можеше да живее ако ще на покрива, да издържа на адски глад и страшен студ. Беше много беден и съвсем сам, без ничия помощ се издържаше, печелейки от едно-друго. Знаеше безброй начини да спечели пари, разбира се, срещу труд. Веднъж цяла зима изобщо не пали печка и твърдеше, че така е дори по-приятно, защото на студено се спи по-добре. В момента той също беше принуден да напусне университета, но за малко, и бързаше с всички сили да си оправи положението, за да може да продължи. Расколников не беше ходил при него близо четири месеца, а Разумихин дори не знаеше къде живее. Веднъж, преди около два месеца, се бяха срещнали на улицата, но Расколников отвърна глава и дори мина на другата страна, за да не го забележи. А Разумихин, макар че го беше забелязал, отмина, за да не тревожи приятеля си.

V

„Наистина, доскоро мислех да помоля Разумихин за работа, да ми намери уроци или нещо друго… — обмисляше Расколников, — но с какво може да ми помогне сега? Да речем, намери ми уроци, да речем, дори последната си копейка раздели с мен, ако има и копейка, та да мога дори и обувки да си купя, и дрехите да си оправя, за да ходя на уроците… хм… Е, и после? За какво са ми тези петачета? Това ли ми трябва сега? Наистина смешно е, че съм тръгнал при Разумихин…“

Въпросът защо е тръгнал сега при Разумихин го тревожеше повече, отколкото дори той самият си даваше сметка; той неспокойно търсеше някакъв зловещ за него смисъл в тази наглед най-обикновена постъпка.

„Как, нима съм искал да оправя всичко само с помощта на Разумихин и в Разумихин съм намерил изход от всичко?“ — питаше се той учуден.

Мислеше и си търкаше челото и, странно нещо, някак неочаквано, изведнъж и почти от само себе си, след дълги размишления му дойде наум една крайно странна мисъл.

„Хм… при Разумихин — каза той изведнъж съвсем спокойно, сякаш в смисъл на окончателно решение, — при Разумихин аз ще отида, разбира се… но — не сега… При него… на другия ден след това ще отида, когато то вече бъде свършено и когато всичко тръгне поновому…“

И изведнъж се опомни.

„След това — извика и скочи от пейката, — та нима то ще стане? Нима наистина ще стане?“

Махна се от пейката и тръгна, почти се затича; понечи да се върне, да се прибере, но изведнъж му стана ужасно противно да си иде вкъщи; именно там, в дупката, в този ужасен гардероб, беше зряло всичко това вече повече от месец, и той тръгна, накъдето му видят очите.

Нервните тръпки се превърнаха в някаква треска; чувстваше дори студ; на тази жега му ставаше студено. Той започна почти с усилие, някак несъзнателно, от вътрешна необходимост, да се вглежда във всички предмети, които срещаше, като че усилено търсеше да се развлече, но това трудно му се удаваше и мислите отново го поглъщаха. А когато пак, потръпвайки, вдигаше глава и се оглеждаше наоколо, веднага забравяше за какво бе мислил току-що и дори откъде беше минал. Прекоси така целия Василевски остров, излезе на Малая Нева, мина по моста и сви към Островите. Зеленината и свежестта отначало се харесаха на изморените му очи, свикнали с градския прахоляк, варта, грамадните притискащи и смазващи сгради. Тук нямаше нито задух, нито смрад, нито кръчми. Но скоро и тези нови, приятни усещания се превърнаха в болезнени и дразнещи. От време на време спираше пред някоя потънала в зеленина дача, гледаше през оградата, виждаше отдалеч, по балконите и терасите богато облечени жени и тичащи из градината деца. Особено го занимаваха цветята; тях гледаше най-продължително. Срещаше и пищни каляски, ездачи и ездачки; изпращаше ги любопитно с очи и забравяше за тях още преди да са се скрили от очите му. Веднъж се спря и си преброи парите; бяха към тридесет копейки. „Двадесет на стражаря, три на Настася за писмото… Значи на Мармеладови съм дал вчера четиридесет и седем или петдесет копейки“ — помисли си той, кой знае защо започнал да пресмята, но скоро забрави дори защо е извадил парите от джоба. Спомни си, когато мина край едно заведение, нещо като гостилница, и почувства, че му се яде. Като влезе в гостилницата, изпи чаша водка и изяде парче пирог с някаква плънка. Дояде си го навън. Много отдавна не беше пил водка и веднага го хвана, макар че изпи само една чашка. Краката му изведнъж натежаха и много му се доспа. Запъти се към къщи; но когато стигна до Петровския остров, се спря напълно изнемогнал, свърна от пътя, пъхна се в храстите, падна на тревата и моментално заспа.

В болезнено състояние сънищата често се отличават с необичайна яснота, яркост и изключително сходство с действителността. Понякога се получава чудовищна картина, но обстановката и целият процес на всички представи са толкова вероятни и с такива тънки, неочаквани, но художествено съответстващи на цялата пълнота на картината подробности, че този, който сънува, наяве не може да ги измисли, ако ще да е творец като Пушкин или Тургенев. Такива сънища, болезнени сънища, винаги се помнят дълго и оказват силно въздействие върху разстроения и вече възбуден организъм на човека.

Страшен сън сънува Расколников. Сънува детството си още в тяхното градче. Той е около седемгодишен и се разхожда в празничен ден, привечер, с баща си извън града. Времето е лошо, денят задушен, местността е точно такава, каквато се е запазила в паметта му: дори в паметта му тя е много по-неясна, отколкото я вижда сега насън. Градчето се открива като на длан, наоколо никакво дърво, някъде много далече, чак на края на небето, се чернее горичка. На няколко крачки от последната зеленчукова градина има кръчма, голяма кръчма, която винаги е будила у него неприятно чувство и дори страх, когато е минавал край нея, разхождайки се с баща си. Там винаги имаше такава навалица, така крещяха, смееха се, така безобразно и хрипкаво пееха и толкова често се биеха; около кръчмата се шляеха винаги такива пиянски и страшни мутри!… Когато ги срещаха, той се притискаше до баща си и целият трепереше. Край кръчмата минава път, междуселски, винаги прашен, и прахът по него е винаги такъв черен. Той лъкатуши нататък и след около триста крачки завива вдясно от градските гробища. Насред гробищата — каменна черква със зелен купол, в която ходеше с баща си и майка си един-два пъти в годината, за обедната служба, когато правеха панихида за баба му, умряла вече отдавна, и която той никога не беше виждал. Тогава винаги носеха жито на бяло блюдо върху салфетка, а житото беше със захар и с кръст от втъкнати в него стафиди. Той обичаше тази черква и старинните икони в нея, повечето без обковка, и старият свещеник с трепереща глава. До гроба на баба му, с каменна плоча отгоре, беше и гробчето на най-малкия му брат, умрял на шест месеца, когото той също не помнеше и не можеше да помни; но му бяха казали, че е имал малък брат и той всеки път, когато идваше на гробището, религиозно, почтително се кръстеше над гробчето, кланяше му се и го целуваше. И сега сънува: вървят те с баща си по пътя към гробището и минават край кръчмата; той държи баща си за ръка и със страх поглежда към кръчмата. Нещо особено привлича вниманието му: този път долу има празник, събрала се е цяла тълпа наконтени гражданки и селянки, мъжете им и всякаква сбирщина. Всички са пияни, всички пеят песни, а пред кръчмата има каруца, но странна каруца. Това е една от онези големи каруци, в които се впрягат големи товарни коне и с тях се превозват стоки и бурета с вино. Той винаги е обичал да гледа тези огромни товарни коне дългогриви, с дебели крака, със спокойна отмерена крачка, потеглили подире си цяла планина, без никак да се напрягат, като че с товар им е дори по-леко, отколкото без товар. Но сега, чудно нещо, в такава голяма каруца беше впрегната малка, кльощава селска кранта, една от онези, които — често ги е виждал — се пресилват понякога с някой по-голям товар дърва или сено особено ако каруцата затъне в калта или коловоза, и тогава селяните винаги така страшно, така страшно ги шибат с камшици, понякога дори направо през муцуната и през очите, а него му е така жално, така жално да ги гледа, че едва не плаче, а майка му винаги го отдръпваше от прозореца. Но ето че изведнъж става много шумно: от кръчмата излизат с викове, с песни, с балалайки пияни-заляни някакви грамадни селяни с червени и сини ризи, с наметнати кожуси. „Качвайте се, всички се качвайте! — вика един, още млад, с дебел врат и с месесто, червено като морков лице. — Всички ще ви закарам, качвайте се!“ Но веднага се чуват смях и възклицания: — С такава кранта щял да ни закара!

— А бе ти, Миколка, ум имаш ли: такваз кобилка в толкава каруца да впрегнеш.

— Че то, кончето, сигур да има вече къде двайсет години, братлета!

— Качвайте се, всички ще ви закарам! — пак крещи Миколка, скача пръв в каруцата, хваща поводите и се изправя в цял ръст отпред. — Дорчо замина одеве с Матвей — вика от каруцата, — а таз кобилка, братлета, само ми къса сърцето; иде ми да я утрепя, даром ми яде хляба. Качвайте се, ви казвам! В галоп ще я погна. В галоп ще препуска! — И хваща камшика, с наслада готов да шиба кончето.

— Айде, качвайте се! — кискат се в тълпата. — Чувате ли — в галоп ще препуска!

— Че тя сигур от десет години не е рипала.

— Ще рипне!

— Не я жалете, братлета, всеки да вземе камшик, да има! — А така! Шибни я!

Всички се покачват на каруцата на Миколка с гърлест смях и груби шеги. Качват се към шест души и има място за още. Вземат и една жена, тлъста и румена. Тя е с алена рокля, с мънистен накит на главата, с рунтави ботуши, троши със зъби лешници и се киска. Наоколо в тълпата също се смеят и как да не се смеят наистина: такава дръглива кобилка, такъв товар в галоп ще кара! В каруцата двама момци веднага вземат по един камшик да помагат на Миколка. Чува се: „Дий!“, крантата дръпва с всички сили, но не само че не може да препусне, ами едва се влачи, само ситни, пъшка, прикляква от ударите на трите камшика, които се сипят отгоре й като градушка. Смехът в каруцата и в навалицата се засилва, но Миколка се ядосва и яростно шиба все по-бързо кобилката, сякаш наистина очаква тя да препусне.

— Вземете и мен, братлета! — вика някакъв момък от тълпата, също мераклия.

— Качвайте се! Всички се качвайте! — вика Миколка. — Всички ще ви закарам! Ще я утрепя! — И шиба, шиба и настървен вече се чуди с какво да я удари.

— Татенце, татенце — вика той на баща си, — татенце, какво правят те! Татенце, бият горкото конче!

— Да си вървим, да си вървим! — казва баща му. — Пияни са, разлудели са се, дръвниците; да си вървим, не гледай! — И иска да го отведе, но той се изскубва от ръцете му и без да разбира какво прави, тича към кончето. Но бедното конче вече е зле. То се задъхва, спира, пак дръпва и едва не пада.

— Удряй до смърт! — крещи Миколка. — Видя се тя вече. Ще я убия!

— А бе ти кръст не носиш ли, дяволе! — вика един старец от тълпата.

— Де се е видяло такова конче такъв товар да кара — добавя друг.

— Ще го съсипеш! — вика трети.

— Не се меси! Мое си е! Каквото си ща, това правя. Качвайте се! Всички се качвайте! Искам непременно да препуска!…

Изведнъж смях избухва като залп и заглушава всичко: кобилката не може да понесе зачестилите удари и от безсилие започва да рита. Дори старецът не издържа и се усмихва. И наистина: такава хилава кобилка, пък рита!

Двама момци от тълпата намират още два камшика и хукват да шибат кончето по хълбоците. Тичат от двете му страни.

— По муцуната, през очите шибайте, през очите! — крещи Миколка.

— Пейте, братлета! — крещи някой от каруцата и всички в каруцата запяват. Понася се пиянска песен, дрънчи дайре, на припевите свиркат с уста. Жената троши лешници и се хили.

Той тича редом с кончето, изпреварва го, вижда как го бият през очите, право през очите! Той плаче. Сърцето му се къса, сълзите му текат. Един от биячите го удря през лицето; той не усеща, той чупи ръце, крещи, хвърля се към побелелия старец с бяла брада, който клати глава и осъжда всичко това. Една жена го хваща за ръката и иска да го отведе, но той се отскубва и пак тича към кончето. То вече напряга последни сили, но още веднъж започва да рита.

— Да те вземат дяволите! — извиква яростно Миколка. Хвърля камшика, навежда се и измъква от дъното на каруцата дълъг и дебел аръш, хваща го с две ръце за края и с усилие замахва над кончето.

— Ще го смаже! — викат наоколо.

— Ще го убие!

— Мое си е! — вика Миколка и с всичка сила стоварва аръша. Чува се тежък удар.

— Бийте! Бийте! Какво спряхте! — чуват се гласове из тълпата. А Миколка замахва втори път и втори удар се стоварва с все сила връз гърба на нещастната кранта. Тя се подгъва чак до земята, но рипва и тегли, тегли с всичките си последни сили насам-натам, да изтегли каруцата; но от всички страни я посрещат с шест камшика и аръшът отново се вдига и се стоварва за трети път, после за четвърти, равномерно, с размах. Миколка е бесен, че не може с един удар да я убие.

— Издръжлива! — викат наоколо.

— Сега непременно ще падне, братлета, на място ще си остане! — вика от тълпата някакъв сеирджия.

— С брадвата, какво му мислиш! Веднага ще я довършишиш! — вика трети.

— Ех, комари те яли! Варда! — яростно изкрещява Миколка, захвърля аръша, пак рови нещо в каруцата и измъква железен лост. — Пази се! — крещи той и с все сила с един замах заковава на място нещастното си конче. Ударът се стоварва; кончето се олюлява, прикляква, понечва пак да дръпне, но лостът отново пада е всичка сила връз гърба му и то се строполява на земята, сякаш са му отсекли наведнъж и четирите крака.

— Довършвайте го! — крещи Миколка и скача обезумял от каруцата. Няколко момци, също червени и пияни, хващат, каквото им падне: камшици, прътове, аръша и тичат към издъхващата кобилка. Миколка застава отстрани и започва да я бие с лоста по гърба без никаква нужда. Крантата протяга муцуна, тежко въздъхва и умира.

— Довърши я? — викат в тълпата.

— Защо не препусна!

— Моя си е! — крещи Миколка с лоста в ръце и с кръвясали очи. Той стои, сякаш съжалява, че вече няма кого да удря.

— Ама ти комай наистина кръст не знаеш! — викат вече много гласове от тълпата.

Но нещастното момченце вече не е на себе си. То с вик си пробива път през тълпата към кончето, прегръща мъртвата му окървавена муцуна и го целува, целува го по очите, по бърните… После изведнъж скача и в изстъпление се хвърля с юмручетата си срещу Миколка. В този момент баща му, който отдавна вече тича подире му, го сграбчва най-сетне и го изнася от тълпата.

— Да си вървим! Да си вървим! — говори му той. — Да се прибираме!

— Татенце! Те защо… убиха… нещастното конче! — хълца то, но дъхът му спира и думите му се изтръгват с подвикване от свитите му гърди.

— Пияни са, разлудели са се, не е наша работа, да си вървим! — казва бащата.

Той прегръща баща си, но не може, не може да диша. Иска да си поеме дъх, да извика — и се събужда.

Събуди се целият в пот, с мокра от потта коса, задъхан, и ужасен се приповдигна.

„Слава Богу, че е само сън! — каза той, като седна под дървото и дълбоко си пое дъх. — Но какво е това. Да не съм болен: такъв безобразен сън!“

Цялото му тяло беше като премазано; беше му тежко и тягостно на душата. Сложи си лактите на коленете и подпря глава с две ръце.

„Боже! — възкликна той. — Та нима, нима аз наистина ще взема брадва, ще започна да удрям по главата, ще й премажа черепа… ще се подхлъзвам в лепкавата топла кръв, ще разкъртвам катинара, ще крада и ще треперя; ще се крия, цял облян в кръв… с брадвата… Господи, нима?“

Той трепереше като лист, когато го говореше.

„Какви ги приказваш! — продължи той, сведен отново и като че дълбоко изумен. — Нали си знаех, че няма да издържа такова нещо, защо тогава трябваше да измъчвам себе си досега? Нали вчера, когато отидох да направя този… опит, още вчера разбрах окончателно, че няма да издържа… Какво е това сега?… Защо съм се съмнявал досега? Нали вчера още, като слязох по стълбите, казах, че това е подло, гадно, долно, долно… нали само като си го представих наяве, ми прилоша и се ужасих…

Не, няма да го издържа, няма да го издържа! Дори, дори да няма никакви съмнения във всички тези планове; дори всичко, което бях решил през този месец, да е ясно като бял ден, правилно като две и две четири. Господи! Та аз въпреки всичко няма да се реша! Та аз няма да го издържа, няма да го издържа!… И защо тогава, защо и досега…“

Той стана, с изненада се огледа наоколо, сякаш се учудваше, че се е озовал тук, и тръгна към Т-в мост. Беше бледен, очите му горяха, чувстваше изнемога в цялото тяло, но изведнъж сякаш започна по-леко да диша. Почувства, че вече е хвърлил от себе си това страшно бреме, което така дълго го бе притискало, и изведнъж му стана леко и спокойно на душата. „Господи — молеше той, — посочи ми моя път, а аз се отричам от тази проклета… моя мечта!“

От моста кротко и спокойно огледа Нева, яркия залез на яркото червено слънце. Въпреки слабостта си дори не чувстваше в себе си умората. Сякаш отокът, който цял месец бе набъбвал в сърцето му, се бе пукнал. Свобода, свобода! Той сега е свободен от тази измама, от магията, от съблазънта, от кошмара!

Впоследствие, когато си припомняше това време и всичко, което му се беше случило през тези дни, минута по минута, точка по точка, подробност след подробност, винаги до суеверие го слисваше едно обстоятелство, макар всъщност и не много необичайно, но което после непрекъснато му се струваше като някакво предопределение на съдбата.

А именно: не можеше да разбере и да си обясни защо той, изморен, измъчен, за когото най-добре би било да се върне вкъщи по най-късия и пряк път, се върна вкъщи през Сенния площад, където изобщо нямаше защо да ходи. Отклонението не беше голямо, но очевидно и съвсем ненужно. Разбира се, десетки пъти му се беше случвало да се връща вкъщи, без да помни улиците, по които е вървял. Но защо, питаше се той винаги, защо такава важна, такава решаваща за него и същевременно такава изключително неочаквана среща на Сенния (където изобщо нямаше никаква работа) му се беше случила точно тогава, в такъв час, в такъв миг от неговия живот, именно в това душевно състояние и в такива именно обстоятелства, при които единствено тя, тази среща, можеше да окаже най-решаващо и окончателно въздействие върху цялата му съдба? Сякаш специално го беше причаквала там!

Беше към девет часа, когато минаваше по Сенния. Всички търговци, които излагаха стоките си на сергии, табли, в дюкяни и дюкянчета, заключваха заведенията си или сваляха и прибираха стоката и се разотиваха, също и купувачите. Около гостилниците в приземните етажи, в мръсните и смрадливи дворове на Сенния площад, а най-вече пред кръчмите се трупаха много и най-различни занаятчии и дрипльовци. Когато излизаше без цел, Расколников обичаше предимно тези места, както и всички околни улички. Тук дрипите му не привличаха ничие високомерно внимание и можеше да се ходи в какъв да е вид, без никой да се възмути. Точно на пресечката К-на, на ъгъла, един търговец и жена му продаваха стока на две сергии: конци, ширити, басмени кърпи и т. н. Те също се канеха да си вървят, но се бяха забавили в разговор със спряла при тях позната. Тази позната беше Лизавета Ивановна или просто, както я наричаха всички, Лизавета, по-малка сестра на същата онази старица Альона Ивановна, вдовицата на колежки регистратор и лихварка, при която беше ходил вчера Расколников да заложи часовника и да си прави опита… Той отдавна вече знаеше всичко за тази Лизавета и дори тя го познаваше малко. Това беше висока, тромава, плаха и кротка мома, почти идиотка, тридесет и пет годишна, истинска робиня на сестра си, на която работеше денонощно, тръпнеше пред нея и дори ядеше боя. Тя стоеше замислена, с бохча в ръцете пред търговеца и жена му и внимателно ги слушаше. Те много разпалено й говореха нещо. Когато Расколников изведнъж я видя, обхвана го някакво странно чувство, подобно на дълбоко изумление, макар че в тази среща нямаше нищо изумително.

— Най-добре, Лизавета Ивановна, лично да решите — говореше високо търговецът. — Елате утре към седем часа. И те ще дойдат.

— Утре ли? — провлачено и замислено каза Лизавета, сякаш не се решаваше.

— Брей, че ви е взела страха тази Альона Ивановна! — заговори бързо жената на търговеца, оперена булка. — Като ви гледам, същинско малко дете сте. Хем не ви е истинска сестра а заварена, а пък ви командва.

— Но вие тоз път на Альона Ивановна нищо не й казвайте — прекъсна я мъжът й, — такъв съвет от мене, ами се отбийте при нас, без да я питате. Работата е много на сметка. Това и сестра ви после ще го разбере.

— Та да намина?

— В седем часа, утре; и от тях ще дойде някой; и лично ще решите.

— И самоварчето ще запалим — добави жената.

— Добре, ще дойда — каза Лизавета, все още замислена, и бавно си тръгна.

Расколников беше отминал вече и не чу повече. Мина бавно, незабелязано, като гледаше да не изтърве нито дума. Първоначалното му изумление малко по малко премина в ужас, сякаш студени тръпки го полазиха по гърба. Беше научил, изведнъж, внезапно и съвсем неочаквано беше научил, че утре точно в седем часа вечерта Лизавета, сестрата на старата и единствената нейна съжителка, няма да си е вкъщи и следователно старата точно в седем часа вечерта ще остане сама вкъщи.

До квартирата му оставаха само няколко крачки. Той се прибра като осъден на смърт. За нищо не мислеше и не беше в състояние да мисли; но изведнъж почувства с цялото си същество, че няма вече свободата на разума си, нито на волята и че всичко изведнъж е решено окончателно.

Разбира се, дори ако трябваше с години да чака удобен случай, той и тогава не би могъл да разчита на по-сигурна крачка към успеха на замисъла си от тази, която изведнъж му се откри сега. Във всеки случай трудно би било да се научи предварително и със сигурност, с по-голяма точност и с по-малък риск, без никакво опасно разпитване и проучване, че утре в еди-колко си часа еди-коя си старица, срещу която се готви покушение, ще си бъде вкъщи сам-саменичка.

VI

Впоследствие Расколников случайно научи за какво точно търговецът и жена му бяха канили Лизавета. Работата беше съвсем обикновена и в нея нямаше нищо особено. Някакво пристигнало наскоро и обедняло семейство продаваше вещи, дрехи и пр., само женски. Тъй като е неизгодно да се продава на пазара, те търсели някоя търговка, а Лизавета се занимаваше точно с това: вземаше вещи за продаване, препродаваше ги и имаше много клиенти, защото беше много честна и винаги казваше окончателната цена: каквато цена определи, тя си и остава. А говореше изобщо малко и както вече се каза, беше толкова кротка и плаха…

Но Расколников напоследък беше станал суеверен. Следите на суеверието се запазиха в него и дълго след това почти неизгладими. И в цялата тази работа той после винаги бе склонен да вижда нещо странно, тайнствено, нещо като участие на някакви особени влияния и съвпадения. Още през зимата негов познат студент, Покорев, преди да замине за Харков, му беше казал в един разговор адреса на старицата Альона Ивановна, ако му се случи да залага нещо. Той дълго време не отиде при нея, защото имаше уроци и свързваше някак двата края. Преди месец и половина се сети за адреса; имаше две вещи, които можеха да се заложат: стар сребърен часовник от баща му и малко златно пръстенче с някакви три червени камъчета, подарък за спомен от сестра му, когато се разделиха. Той реши да занесе пръстенчето; когато намери старата, още от пръв поглед, преди да знае нищо определено за нея, изпита непреодолимо отвращение, взе от нея две „банкноти“ и на връщане се отби в една мизерна кръчмичка. Поръча си чай, седна и се замисли дълбоко. Една странна мисъл взе да кълве главата му като пиле, което иска да излезе от черупката, и страшно много го заинтригува.

Почти до него, на съседната маса, бяха седнали един студент, когото изобщо не познаваше и не беше запомнил, и млад офицер. Те изиграха една игра на билярда и седнаха да пият чай. Изведнъж той чу, че студентът говори на офицера за лихварката Альона Ивановна, вдовица на колежки секретар, и му дава адреса й. Самото това дори се стори на Расколников някак странно: току-що идва оттам, а тук точно за нея говорят.

Разбира се, случайност, но ето той вече не можеше да се отърве от едно твърде необичайно впечатление, в същото време все едно специално някой му помага: студентът започва да разказва на приятеля си разни подробности за тази Альона Ивановна.

— Чудесна е — казваше той, — от нея винаги могат да се вземат пари. Богата е като чифутин, може да извади 5 хиляди накуп, а не изпуска и най-дребен залог. Много наши са минали през нея. Само че е ужасна мръсница…

И той взе да разказва каква е зла, капризна и че един ден само да закъснееш с парите, свършено е със заложената ти вещ. Дава четири пъти по-малко, отколкото струва стоката, а взема по пет, дори по седем на сто лихва месечно и т. н. Студентът се разбъбри и каза също, че старата имала сестра — Лизавета, която тя, такава мъничка и гнусна, биела непрекъснато и държала в пълно подчинение като малко дете, макар че Лизавета била близо метър и осемдесет…

— Какъв феномен, а! — извика студентът и се разсмя. Те започнаха да говорят за Лизавета. Студентът разказваше за нея с някакво особено удоволствие и непрестанно се смееше, а офицерът слушаше с голям интерес и помоли студента да му изпрати тази Лизавета да му изкърпи бельото. Расколников не пропусна нито дума и на бърза ръка научи всичко: „Лизавета била по-малката, природена (от друга майка) сестра на старата и била вече тридесет и пет годишна. Работела ден и нощ за сестра си, била вкъщи и готвачка, и перачка, а освен това шиела частно, ходела дори да мие дъски и всичко давала на сестра си. Никаква поръчка и никаква работа не смеела да вземе без позволението на старата. А старата била вече направила завещанието си и самата Лизавета, на която според завещанието не се падал нито грош, а само покъщнина, столове и прочие, го знаела; парите пък били определени за един манастир в Н-ска губерния за вечно успокоение на душата й. Лизавета била от еснафско, а не от чиновническо семейство, стара мома и ужасно груба на вид, извънредно висока, с дълги и сякаш изкълчени крачища, винаги с някакви безформени обуща от козя кожа, но много чистоплътна. Но най-главното, на което студентът се учудваше и смееше, беше, че Лизавета непрекъснато била бременна…“

— Нали казваш, че била урод? — попита офицерът.

— Да, черна една, все едно войник в женски дрехи, но знаеш ли, хич не е урод. Има такова добро лице и очи. Много дори. Доказателство — мнозина я харесват. Такава тиха, кротка, покорна, сговорчива, на всичко съгласна. А усмивката й дори е много хубава.

— Тя май и на тебе ти харесва? — засмя се офицерът.

— От каприз. Не, виж какво ще ти кажа. Аз тази проклета старица просто бих я убил и ограбил и, уверявам те, без никакви угризения на съвестта — с жар додаде студентът.

Офицерът пак се разсмя, а Расколников потрепера. Колко страшно беше това!

— Чакай, искам да те питам нещо сериозно — разгорещи се студентът. — Сега, разбира се, се пошегувах, но виж: от една страна, глупава, изветряла, нищожна, зла, болна бабичка, никому ненужна, напротив — вредна за всички, която не знае и тя самата защо живее и която утре и без това ще си умре. Разбираш ли? Разбираш ли?

— Е, разбирам — отговори офицерът, като внимателно се вгледа в разгорещения си приятел.

— Слушай по-нататък. От друга страна — млади, свежи сили, които всуе загиват без подкрепа, и то с хиляди, и то навсякъде! Стотици, хиляди добри дела и начинания, които могат да се осъществят, да се подпомогнат с парите на старата, са обречени на манастир! Стотици, може би хиляди съществувания, насочени по правия път; десетки семейства, спасени от нищета, от разложение, от гибел, от разврат, от венерически болници — и всичко това с нейните пари. Убий я и й вземи парите, за да можеш после да се посветиш на цялото човечество и на общото дело; как мислиш, няма ли да се изкупи едно най-нищожно престъпленийце с хилядите добри дела? Срещу един живот — хиляди живота, спасени от гниене и разложение. Една смърт и сто живота вместо нея — такава е простата аритметика! Пък и какво означава на общите везни животът на тази охтичава, глупава и злобна бабичка? Не е повече от живота на една въшка, на една хлебарка, пък и толкова дори не струва, защото бабичката е вредна. Тя съсипва чуждия живот: наскоро от злоба ухапала Лизавета по пръста; насмалко да й го отрежат.

— Разбира се, тя е недостойна да живее — каза офицерът, — но това си е природата.

— Е, братко, та нали природата я променят и насочват, иначе трябва да потънем в предразсъдъци. Иначе нямаше да има нито един велик човек. Като кажат: „Дълг, съвест“; нищо не искам да кажа против дълга и съвестта, но как ги разбираме ние? Чакай, ще ти задам още един въпрос. Слушай!

— Не, ти чакай; аз ще ти задам въпрос. Слушай! — Е?

— Ето, сега говориш и ораторстваш, но я ми кажи: самият ти би ли убил старата?

— Разбира се, че не! Просто от справедливост. Сега не става дума за мене…

— Аз пък мисля, че щом ти самият не смееш, значи, това не е никаква справедливост! Да изиграем още една игра!

Расколников остана извънредно развълнуван. Разбира се, това бяха най-обикновени и най-чести младежки разговори и мисли, каквито неведнъж вече беше слушал, само че в други форми и на други теми. Но защо именно сега му се случи да чуе такъв разговор и такива мисли, когато в собствената му глава току-що се бяха зародили… точно същите мисли? И защо именно сега, когато бе излязъл от старицата със зародиш на тази своя мисъл в главата, попадна точно на разговор за нея?… Това съвпадение винаги му изглеждаше странно. Този незначителен разговор в кръчмата оказа върху него в по-нататъшното развитие на нещата изключително въздействие: сякаш в него наистина имаше някакво предопределение, указание…

Когато се върна от Сенния площад, той се хвърли на кушетката и цял час остана неподвижен. През това време се стъмни; свещ нямаше, но и наум не му дойде да пали. Той никога не можа да си спомни дали бе мислил за нещо тогава. Най-накрая почувства одевешната треска, студени тръпки и с наслада се сети, че на кушетката може и да се легне. Скоро дълбок, оловно тежък сън го налегна, сякаш го смаза.

Спа необичайно дълго и без да сънува. Настася, която влезе при него на другата сутрин в десет часа, едва го събуди. Носеше му чай и хляб. Чаят беше слаб и пак в собствения й чайник.

— Ама че спи! — извика тя с негодувание. — И все спи! Той се привдигна с усилие. Главата го болеше; стана, завъртя се и отново се строполи на кушетката.

— Пак ли ще спиш? — извика Настася. — Да не си болен нещо? Той не отговори нищо.

— Чай искаш ли?

— После — проговори той с усилие, затвори отново очи и се обърна към стената. Настася постоя над него.

— Може пък наистина да е болен — каза тя, обърна се и излезе Дойде пак в два часа, със супа. Той лежеше, както преди.

Чаят стоеше непобутнат. Настася чак се обиди и започна злобно да го блъска.

— Какво се въргаляш! — извика тя, като го гледаше с отвращение. Той се надигна и седна, но нищо не й каза и гледаше земята.

— Болен ли си или не? — попита Настася, но пак не получи отговор.

— Да беше поизлязъл поне — каза тя, след като помълча, — вятър поне да те лъхне. Ще хапнеш ли, а?

— После — тихо проговори той. — Върви си. — И махна с ръка. Тя постоя още малко, погледна го съчувствено и излезе. След няколко минути той вдигна очи и дълго гледа чая и супата. После взе хляб, взе лъжицата и започна да яде.

Яде малко, без апетит, три-четири лъжици, някак машинално. Главата го болеше по-малко. Като се наобядва, пак се изтегна на кушетката, но вече не можа да заспи, а лежеше неподвижно по корем, заровил лице във възглавницата. Пред него непрекъснато минаваха видения и все такива странни; най-често му се струваше, че е някъде в Африка, в Египет, в някой оазис. Керванът си почива, камилите кротко лежат; наоколо — палми в кръг; всички обядват. А той все пие вода, направо от извора, който тече и бълбука точно до него. И е толкова прохладно, и водата е тъй чудесна, тъй чудесна — лазурна, студена, стича се по пъстрите камъни и по пясъка — по чистия пясък със златни отблясъци… Изведнъж ясно чу ударите на часовник. Потръпна, опомни се, повдигна глава, погледна през прозореца, осъзна кое време е и изведнъж скочи, съвсем опомнил се, сякаш някой го бе дръпнал от кушетката. На пръсти отиде до вратата, открехна я тихичко и взе да се ослушва има ли някой по стълбите. Сърцето му биеше страшно силно. Но на стълбите беше тихо, сякаш всички спяха… Невероятно и чудно му се видя, че е могъл да спи така цяло денонощие и нищо още не е направил, нищо не е приготвил… А може би биеше вече шест… И изведнъж сънят и вцепенението отстъпиха място на някакво необичайно трескаво и някак безсмислено суетене. Всъщност нямаше какво толкова да се приготвя. Напрягаше всички сили да съобрази всичко и да не забрави нещо; а сърцето му все биеше, така тупкаше, че започна едва да диша. Първо трябваше да си направи гайка и да я зашие на палтото — работа за една минута. Бръкна под възглавницата и намери сред напъхалото под нея бельо една съвсем съдрана, стара непрана риза. От парцалите и откъсна ивица, широка около пет сантиметра и към четиридесет сантиметра дълга. Прегъна тази ивица на две, свали широкото си, здраво, ушито от плътна памучна тъкан лятно палто (единствената му горна дреха) и взе да зашива двата края на ивицата под лявата мишница отвътре. Ръцете му трепереха докато шиеше, но той все пак се справи, и то така, че когато отново облече палтото, отвън, не личеше нищо. Иглата и конеца бе приготвил отдавна още, те стояха в чекмеджето, завити в хартийка. Що се отнася до гайката, това беше негово много сполучливо изобретение: гайката беше предназначена за брадвата. Не можеше да върви по улицата с брадва в ръка. Ако я скрие под палтото, все пак ще трябва да я придържа, което ще личи. А така, с гайката, трябва само да пъхне в нея горната част на брадвата и тя спокойно ще му виси отвътре под мишницата през целия път. А като пъхне ръка в джоба на палтото, ще може да придържа дръжката на брадвата да не се люлее, и тъй като палтото беше много широко — същински чувал, нямаше да се забелязва, че придържа нещо с ръка през джоба. Тази гайка също беше измислил още преди две седмици.

Като свърши с това, той пъхна пръсти в малкия процеп между „турската“ си кушетка и пода, опипа в левия ъгъл и измъкна отдавна вече приготвения и скрит там залог. Този залог всъщност не беше никакъв залог, а просто дървена гладко издялана дъсчица, колкото сребърна табакера. Тази дъсчица бе намерил случайно при една от своите разходки в един двор, където в някаква пристройка имаше някаква работилница. По-късно добави към дъсчицата гладка и тънка желязна пластинка — навярно част от нещо, която също беше намерил тогава на улицата. Като долепи двете парчета, от които желязното беше по-малко от дървеното, той здраво ги завърза с конец на кръст; после внимателно и красиво ги обви в чиста бяла хартия и така завърза възелчето, че мъчно да се развърже. Това беше, за да отвлече за малко вниманието на старицата, когато тя започне да развързва възелчето, и по такъв начин да улучи удобната минута. А желязната пластинка беше добавена за тежест, за да не се досети старицата, поне в първия миг, че „нещото“ е дървено. Всичко това беше запазил временно под кушетката. Той току-що беше извадил залога, когато изведнъж навън някой извика:

— Шест отдавна мина!

— Отдавна! Боже мой!

Спусна се към вратата, вслуша се, сграбчи си шапката и заслиза надолу по тринадесетте си стъпала — предпазливо, безшумно, като котка. Предстоеше най-важното — да открадне брадвата от кухнята. Че работата трябва да се свърши с брадва, беше решил отдавна. Имаше и сгъваемо градинарско ножче; но на ножа и особено на собствените си сили не разчиташе и затова се спря окончателно на брадвата. Ще отбележим тук една особеност по повод всички окончателни решения, които вече беше взел. Те притежаваха едно странно свойство: колкото по-окончателни ставаха, толкова по-отвратителни, по-нелепи му изглеждаха. Въпреки мъчителната си вътрешна борба той през цялото това време никога, нито за миг не можеше да повярва в изпълнението на замислите си.

И дори някога да беше станало така, че той да обмисли и реши окончателно всичко, до последната подробност, и да не останат вече никакви колебания — точно тогава навярно би се отказал от всичко като от нещо нелепо, чудовищно и невъзможно. Но имаше още безброй много нерешени въпроси и колебания. Що се отнася до това откъде да вземе брадва, тази подробност никак не го безпокоеше, защото нямаше нищо по-лесно. Работата е там, че Настася непрекъснато, особено вечер, все излизаше — или при съседите ще иде, или до бакалницата, а вратата винаги оставя широко отворена. Хазайката точно затова се караше с нея. И така: трябваше само когато дойде времето, тайно да влезе в кухнята и да вземе брадвата, а после след час (когато всичко ще свърши) да влезе и да я върне на мястото. Но възникнаха и съмнения: да речем, ще дойде след час, за да я върне, а Настася, не щеш ли, се върнала. Разбира се, трябва да отмине и да изчака, докато пак излезе. Ами ако през това време й дотрябва брадвата — ще започне да я търси, ще се развика и ето ти подозрение или поне повод за подозрение.

Но това бяха подробности, за които не беше се и замислял, пък и нямаше кога. Той мислеше за главното, а подробностите отлагаше за тогава, когато лично се убеди във всичко. Но последното му изглеждаше абсолютно невъзможно. Така поне на самия него му се струваше. Той например никак не можеше да си представи, че един ден ще спре да мисли, ще стане и просто ще отиде там… Дори неотдавнашния си опит (тоест посещението с намерение окончателно да огледа мястото) той само го беше опитал, но далеч не сериозно, ами така: „Хайде да ида и опитам, стига съм мечтал!“ — и веднага не издържа, заряза всичко и избяга, разярен срещу самия себе си. А същевременно сякаш целият анализ от гледна точка на нравственото разрешение на въпроса беше вече завършен: казуистиката му се беше изострила като бръснач и той вече не намираше в себе си съзнателни възражения. Но в последния случай просто не си вярваше и упорито, робски търсеше възражения наоколо и пипнешком, сякаш някой го принуждаваше и теглеше да го прави. А последният ден, настъпил така неочаквано и разрешил всичко наведнъж, му подейства почти съвсем механически: сякаш някой го хвана за ръка и го повлече след себе си, непреодолимо, сляпо, с неестествена сила, без възражения. Сякаш част от дрехата му се беше пъхнала в колелото на някаква машина и тя е започнала да го повлича.

Отначало — впрочем много отдавна — го занимаваше един въпрос: защо така лесно се разкриват и издават почти всички престъпления и почти всички престъпници оставят такива ясни следи? Стигна малко по малко до най-различни интересни заключения и според него главната причина се криеше нетолкова в практическата невъзможност да се прикрие престъплението, колкото в самия престъпник; самият престъпник и почти всеки човек в момента на престъплението изпада в състояние на някакво отслабване на волята и разсъдъка, след което настъпва, напротив, детски феноменално лекомислие, и то именно в момента, когато са най-необходими разсъдък и предпазливост. Според неговото убеждение излизаше, че това замъгляване на разсъдъка и отслабване на волята обземат човека подобно на болест, развиват се постепенно и стигат до върховния си момент малко преди извършването на престъплението; продължават в същия вид в самия момент на престъплението и още известно време след него, според индивида; после минава по същия начин, както минава болест. Но въпросът дали болестта поражда самото престъпление, или самото престъпление някак поради особения си характер винаги се придружава от нещо като болест? — все още не беше в състояние да разреши.

Достигнал до такива изводи, той реши, че лично с него, в неговия случай, не може да има подобни болестни промени, че ще запази разсъдъка и волята си неизменно през цялото време, докато изпълнява замисленото, единствено поради това, че замисленото от него „не е престъпление“… Ще пропуснем целия този процес, посредством който бе стигнал до последното решение; и без това избързахме много… Ще добавим само, че фактическите, чисто практически затруднения в тази работа изобщо играеха в ума му съвсем второстепенна роля. „Стига само човек да запази цялата си власт над тях и целия си разсъдък, и те, когато трябва, до едно ще бъдат преодолени, щом дойде ред да се видят изтънко с всички подробности на работата…“ Но работата не започваше. На окончателните си решения продължаваше най да не вярва и когато удари часът, всичко изобщо не стана така, а някак случайно, дори почти неочаквано.

Едно най-нищожно обстоятелство го обърка още преди да слезе по стълбите. Когато стигна до кухнята на хазайката, както винаги широко отворена, той хвърли предпазлив поглед, за да огледа предварително: като я няма Настася, дали не е там самата хазайка и ако не е, дали са добре затворени вратите към стаята й, за да не се появи случайно, когато той влезе за брадвата. Но какво бе учудването му, когато изведнъж видя, че този път Настася не само си е вкъщи, в кухнята, но има и работа: вади от панера бельо и го простира по въжетата! Като го видя, тя спря да простира, обърна се към него и го гледа през цялото време, докато минаваше. Той отвърна очи и отмина, сякаш нищо не е забелязал. Но с всичко беше свършено: няма брадва! Той беше ужасно потресен.

„И откъде накъде си бях въобразил — мислеше си, слизайки към вратата, — защо бях решил, че в този миг тя непременно няма да си е вкъщи? Защо, защо, защо бях решил това с такава сигурност?“ Беше смазан и дори някак унизен. Изпитваше желание злобно да се надсмива на самия себе си… Тъпа, зверска злоба кипна в него.

Спря се замислен на вратата. Да излиза навън само за да даде вид, че се разхожда, му беше противно: да се върне вкъщи — още по-противно. „Какъв случай изтървах завинаги!“ — измърмори той, застанал безцелно на вратата, точно срещу тъмната стаичка на портиера, също отворена. Внезапно изтръпна. В стаята на портиера, на две крачки от него, под пейката вдясно нещо му блесна в очите. Той се огледа — нямаше никого. На пръсти стигна до стаичката, слезе по двете стъпала и със слаб глас повика портиера. „Така е, няма го! Някъде наблизо е, впрочем, из двора, защото вратата е широко отворена.“ Спусна се стремително към брадвата (това беше брадва) и я измъкна изпод пейката, където беше завряна, между две цепеници и веднага, на място, я закачи на гайката, пъхна си двете ръце в джобовете и излезе от стаичката; никой не беше го забелязал! „Като не е умът, бесът е“ — помисли си той и се усмихна странно. Този случай го ободри извънредно.

Вървеше бавно и спокойно, без да бърза, за да не събуди някакви подозрения. Почти не поглеждаше минувачите, стараеше се дори изобщо да не гледа никакви лица и да бъде колкото може по-незабележим. В този момент се сети за шапката си. „Боже мой! И пари имах онзи ден, и пак не я смених с фуражка!“ Проклятие се изтръгна от душата му.

Надникна случайно, с едно око, в някакво магазинче и видя, че стенният часовник показва седем и десет. Трябваше хем да побърза, хем същевременно да заобиколи: да стигне до къщата отзад, от другата страна…

Преди, когато му се случваше да си представи всичко това във въображението си, мислеше понякога, че много ще го е страх. Но сега не се страхуваше много, дори никак не го беше страх. В този момент го занимаваха дори някакви странични мисли, но все за малко. Минавайки покрай Юсуповата градина, той дори доста се замисли за направата на високи фонтани и как добре биха освежавали въздуха на всички площади. Малко по малко стигна до убеждението, че ако се разшири Лятната градина върху цялото Марсово поле и ако дори се съедини с дворцовата Михайловска градина — би било прекрасно и изключително полезно за града. После изведнъж се заинтересува защо именно във всички големи градове човек не само по необходимост, а просто някак особено е склонен да живее и да се заселва именно в такива части на града, където няма нито градини, нито фонтани, където е мръсотия и смрад, и всякакви гадости. Тогава се сети за собствените си разходки по Сенния площад и за миг се опомни. „Що за глупости — помисли си той. — Не, по-добре за нищо да не мисля!“

„Така сигурно и на тези, дето ги водят на смърт, мисълта им полепва за всички неща, които им се изпречват на пътя“ — мярна му се в ума, но само му се мярна като светкавица; той веднага пропъди тази мисъл… Но ето че наближаваше, ето я къщата, ето го входа. Някакъв часовник внезапно удари един път. „Какво е това, нима е седем и половина? Не може да бъде, навярно е напред!“

За негово щастие на входа пак всичко мина благополучно. Нещо повече дори, сякаш специално в тази минута точно пред него през портите мина огромна кола със сено, която скри го напълно, докато минаваше през вратата, и щом колата влезе от портите в двора, той мигновено се шмугна вдясно. Чуваше се как там, от другата страна на колата няколко гласа крещят и спорят, но него никой не го забеляза и той не срещна никого. Много от прозорците към този огромен квадратен двор в момента бяха отворени, но той не вдигна глава — нямаше сили. Стълбището на старицата беше близо, веднага от входа вдясно. Той беше вече на стълбището…

Като си пое дъх, притисна разтуптяното си сърце и веднага напипа и намести още веднъж брадвата, започна предпазливо и безшумно да се качва по стълбите, ослушвайки се непрекъснато. Но и на стълбите по това време нямаше жива душа; всички врати бяха затворени; не срещна никого. Всъщност на втория етаж вратата на една празна квартира беше широко разтворена и вътре работеха бояджии, но те изобщо не погледнаха. Той постоя, помисли и продължи. „Разбира се, щеше да е по-добре, ако изобщо ги нямаше, но… над тях има още два етажа.“

Но ето и четвъртия етаж, ето и вратата, ето и квартирата отсреща; онази, празната. На третия етаж, както личи по всичко, квартирата, точно под тази на старицата, също е празна; визитната картичка, която е била закована с гвоздейчета, е махната — напуснали са!… Той се задъхваше. За миг му мина през ум мисълта: „Дали да не си отида?“ Но не си отговори и взе да се ослушва към квартирата на старата: мъртва тишина. После още веднъж се ослуша към стълбите, дълго, внимателно… След това се озърна за последен път, стегна се, понагласи се и още веднъж опипа брадвата в гайката. „Не съм ли блед… много? — помисли си той. — Не съм ли прекалено развълнуван? Тя е недоверчива… Дали да не почакам още… докато ми се успокои сърцето?…“

Но сърцето му не се успокояваше. Напротив, за проклетия биеше все по-силно, по-силно, по-силно… Той не издържа, бавно протегна ръка към звънчето и позвъни. След половин минута позвъни още веднъж, по-силно.

Никакъв отговор. Нямаше защо да звъни напразно, пък и не му приличаше! Старата, разбира се, си беше вкъщи, но тя е подозрителна и е сама. Той познаваше донякъде навиците й… И още веднъж плътно долепи ухо до вратата. Дали сетивата му бяха толкова изострени (което изобщо е трудно да се допусне), или наистина всичко се чуваше, но изведнъж сякаш долови някакво предпазливо движение на ръка до дръжката и шумолене на рокля точно до вратата. Някой безшумно стоеше точно до бравата и също като него тук, отвън, се ослушваше, притаен отвътре и, изглежда, също с ухо, долепено до вратата…

Той нарочно се размърда и измърмори нещо високо, за да не изглежда, че се крие; после позвъни трети път, но спокойно, солидно и без никакво нетърпение. Като си спомняше после за това, толкова ярко, ясно — тази минута се беше запечатала в него не можеше да разбере откъде е взел толкова хитрост, още повече че съзнанието му от време на време сякаш гаснеше, а тялото си почти не усещаше… Миг след това се чу дърпане на резето.

VII

Вратата както и тогава, се открехна едва-едва и от тъмното пак се впериха две бързи и недоверчиви очи. В този миг Расколников се обърка и едва не направи голяма грешка.

Опасявайки се, че старицата ще се изплаши, че са сами, и като не се надяваше видът му да й вдъхне доверие, той хвана вратата и я дръпна към себе си, за да не вземе старата отново да заключи. Като видя това, тя не дръпна вратата обратно към себе си, но и не пусна дръжката, така че той насмалко да я изтегли на стълбището заедно с вратата. Като видя, че стои точно на входа и не го пуска да влезе, той тръгна право срещу нея. Тя отскочи изплашена, искаше да каже нещо, но сякаш не можа, и го гледаше с широко разтворени очи.

— Добър ден, Альона Ивановна — започна той колкото може по-непринудено, но гласът му изневери, секна и затрепера, — донесох ви… едно нещо… но да минем по-добре тук… на светло… — Изостави я и направо, без покана, влезе в стаята. Старицата се втурна подире му, езикът й се развърза:

— Господи! Какво искате?… Кой сте вие? Какво обичате?

— Но моля ви се, Альона Ивановна… ваш познат… Расколников… донесох залога, дето ви го бях обещал наскоро… — И подаде залога.

Старата рече да погледне залога, но веднага впери поглед право в очите на неканения гост. Гледаше внимателно, злобно и недоверчиво. Мина около минута; стори му се дори, че в очите й има нещо като подигравка, сякаш вече беше разбрала всичко.

Чувстваше, че се обърква, че почти го е страх, че ако тя го гледа така, ако мълчи още половин минута, сигурно ще избяга от нея.

— Какво сте ме загледали, сякаш не сте ме познали? — каза той изведнъж също злобно. — Ако искате, вземете го, ако не — при друг ще ида, нямам време.

Нямаше намерение да й казва това, но то някак само му излезе от устата.

Старата се опомни и решителният тон на госта явно я успокои.

— Ами че ти, драги, защо така изведнъж… Какво е това? — попита тя, поглеждайки към залога.

— Сребърна табакера: нали ви казах миналия път. Тя протегна ръка.

— Ами защо сте такъв пребледнял? Ето и ръцете ви треперят! Да не си се къпал, драги?

— Тресе ме — отговори Расколников рязко. — Как няма да станеш бледен… ако нямаш какво да ядеш — добави той, едва изговаряйки думите. Силите пак го напускаха. Но отговорът излезе правдоподобен; старата пое залога.

— Какво е това? — попита тя, като още веднъж внимателно огледа Расколников и претегли вещта на дланта си.

— Едно нещо… табакера… сребърна… вижте я.

— Тя май не е и сребърна… ей, че си я овързал. — Докато се мъчеше да развърже връвчицата, обърната към прозореца, към светлината (всичките й прозорци бяха затворени въпреки задухата), тя за няколко секунди съвсем го забрави и застана с гръб към него. Той разкопча палтото и измъкна брадвата от гайката, но още не я вадеше, а само я придържаше с дясната ръка под дрехата. Ръцете му бяха ужасно слаби; чувстваше как всеки миг все повече изтръпват и се вдървяват. Страхуваше се, че ще изпусне и изтърве брадвата… изведнъж като че ли му се зави свят.

— Ама как го е овързал! — извика ядосана старата и мръдна към него.

Нито миг повече не биваше да губи. Измъкна брадвата, замахва с две ръце, почти не на себе си, и с неголямо усилие, почти машинално, я стовари с тъпото върху главата на старата. В този миг сякаш нямаше нужда от сила. Но щом стовари брадвата, и силата се роди в него.

Старата, както винаги, беше гологлава. Светлите й прошарени и оредели коси, както обикновено обилно намазани с дървено масло, бяха оплетени на миша опашка и забодени със счупено рогово гребенче, щръкнало на тила й. Ударът беше точно по темето, за което спомогна ниският й ръст. Тя извика, но съвсем слабо, и изведнъж се свлече на пода, но успя да вдигне ръце към главата си. В едната си ръка още продължаваше да държи „залога“. Тогава той с всичка сила я удари още веднъж и още веднъж, все с тъпото и все по темето. Кръвта шурна като от катурната чаша и тялото се повали назад. Той отстъпи, изчака я да падне и веднага се наведе над лицето й: тя беше вече мъртва. Очите й бяха изблещени, сякаш щяха да изскочат, а челото и цялото й лице бяха сбръчкани и обезобразени от гърчове.

Той сложи брадвата на пода до мъртвата и веднага бръкна в джоба й, като се пазеше да не се оцапа от бликащата кръв — в същия десен джоб, от който миналия път беше извадила ключовете. Той беше в пълно съзнание — вече не му причерняваше и не му се виеше свят, но ръцете му все още трепереха. Спомни си после, че беше дори много внимателен, предпазлив, все гледаше да не се изцапа… Ключовете извади веднага; както тогава, всичките бяха на една връзка, на една стоманена халка. Веднага се хвърли с тях в спалнята. Това беше малка стаичка с огромен иконостас. До другата стена имаше голямо легло, извънредно чисто, със съшита от парцалки копринена ватирана покривка. До третата стена имаше скрин. Чудно нещо: щом започна да опитва ключовете в скрина и щом чу подрънкването им, сякаш гърч премина по тялото му. Изведнъж пак му дойде да захвърли всичко и да си отиде. Но това трая само миг; късно беше да си върви. Той дори се поприсмя на себе си, когато изведнъж друга тревожна мисъл прониза съзнанието му. Изведнъж си внуши, че старата е още жива и може да дойде на себе си. Захвърли и ключовете, и скрина, върна се тичешком при тялото, сграбчи брадвата и я размаха още веднъж над старицата, но не удари. Нямаше съмнение, че е мъртва. Наведе се и като я разгледа пак, по-отблизо, видя ясно, че черепът е раздробен и дори сплеснат малко от едната страна. Той понечи да го опипа с пръст, но отдръпна ръка; и без това беше ясно. Изтекла бе вече цяла локва кръв. Изведнъж забеляза на шията й шнурче, дръпна го, но то беше здраво и не се скъса; освен това цялото беше напоено с кръв. Опита се да го измъкне от пазвата й, но нещо пречеше, беше се закачило. В нетърпението си той пак понечи да замахне с брадвата, за да разсече шнурчето направо върху тялото, но не посмя и едва след двеминутни усилия, като изцапа ръцете си и брадвата, разряза шнурчето, без да докосне тялото с брадвата, и го свали; не беше се излъгал — кесийка. На шнурчето висяха два кръста — единият от кипарисово дърво, другият — меден, и освен това гледжосана иконка; а заедно с тях малка мазна кесийка от велур със стоманена рамчица и халкичка. Кесийката беше здраво натъпкана; Расколников я пъхна в джоба, без да я оглежда, кръстовете хвърли върху гърдите на старата и като взе този път и брадвата, втурна се пак в спалнята.

Той ужасно бързаше, сграбчи ключовете и пак се залови за тях. Но някак все неуспешно: те не влизаха в ключалките. Не че толкова му трепереха ръцете, но непрекъснато грешеше; хем вижда, че не е този ключ, не става, и пак продължава да го мушка. Изведнъж си спомни и съобрази, че големият ключ, с назъбеното езиче, закачен там с по-малките, непременно не ще да е от скрина (както си го беше помислил и миналия път), а от някое сандъче и че тъкмо в това сандъче може би е скрито всичко. Той остави скрина и веднага се мушна под леглото, знаейки, че стариците обикновено си слагат сандъчетата под леглото. Точно така: под леглото имаше доста голямо сандъче, дълго над един аршин, с тумбест капак, цялото в червена кожа и обковано със стоманени гвоздейчета. Назъбеният ключ веднага стана и отключи. Най-отгоре, покрито с бял чаршаф, беше сложено заешко кожухче, украсено с червена кожа; под него имаше копринена рокля, после шал, по-надолу, изглежда, само вехтории. Той най-напред се зае да трие изцапаните с кръв ръце в червената кожа. „Червена е, върху червеното кръвта по не личи — взе да разсъждава той и изведнъж се опомни. — Господи, дали не полудявам?“ — помисли си изплашен.

Но щом размърда тези парцали, изпод кожухчето падна златен часовник. Той се хвърли да провери всичко. И наистина между парцалите бяха наслагани златни вещи — вероятно все заложени, откупени и неоткупени: гривни, верижки, обици, игли и пр. Някои бяха в калъфи, други просто завити във вестник, но спретнато и внимателно, в двойни листове и завързани с връвчица. Без да губи нито миг, той започна да ги тъпче в джобовете на панталона и палтото си, без да гледа и да разтваря пакетчетата и калъфите; но не успя да вземе много…

Изведнъж се чуха стъпки в стаята, където беше старата. Той се спря и притихна като мъртъв. Но беше съвсем тихо — значи, сторило му се е. Изведнъж ясно се чу лек вик или сякаш някой тихо и конвулсивно изстена и млъкна. И пак мъртва тишина — за минута или две. Той беше приклекнал до сандъчето и чакаше, като едва си поемаше дъх, но изведнъж скочи, сграбчи брадвата и излетя от спалнята.

Сред стаята стоеше Лизавета с голям вързоп в ръцете и гледаше вцепенена убитата си сестра, цялата бяла като платно и сякаш безсилна да извика. Като го видя, че се втурва в стаята, тя затрепера като лист и лицето й се разтрепера от спазми; вдигна ръка, понечи да отвори уста, но все пак не извика, а бавно, заднишком заотстъпва от него към ъгъла, гледайки го втренчено право в очите, но още без да вика, сякаш не й достигаше въздух, за да вика. Той се нахвърли върху й с брадвата; устните й се изкривяха така жално, както на съвсем малките деца, когато са уплашени от нещо и гледат втренчено предмета, който ги плаши, готови да заплачат. Тази нещастна Лизавета беше толкова тъпа, загубена и веднъж завинаги наплашена, че дори ръка не вдигна да прикрие лицето си, макар това да беше най-необходимо-естественото движение в този миг, защото брадвата беше вдигната точно над лицето й. Тя само малко повдигна свободната си лява ръка, но не до лицето, и бавно я протегна напред към него, като че да го отстрани. Острието падна точно върху черепа и веднага разцепи цялата горна част на челото почти до темето. Тя направо се строполи. Расколников съвсем се обърка, грабна й вързопа, пак го захвърли и се втурна в антрето.

Страх го обземаше все повече и повече, особено след това второ, съвсем неочаквано убийство. Щеше му се час по-скоро да избяга оттук. И ако в тази минута беше в състояние по-добре да вижда нещата и да разсъждава; ако само можеше да проумее цялата трудност на положението си, цялата безнадеждност, цялото безобразие и цялата му нелепост и да разбере при това колко затруднения, а може би и злодейства му предстои да преодолее и да извърши, за да се измъкне оттук и се добере до вкъщи, той вероятно би захвърлил всичко и веднага би отишъл сам да се предаде, и то дори не от страх за себе си, а само от ужас и отвращение към онова, което бе извършил. Отвращението особено се надигаше и растеше в него с всяка минута. Сега той за нищо на света не би се приближил до сандъка и дори не би влязъл в стаите. Но някаква разсеяност и сякаш дори замисленост почна малко по малко да го обзема: на моменти сякаш се унасяше или по-право забравяше за главното и се залавяше за дреболии. Впрочем, когато надникна в кухнята и видя на пейката кофа, наполовина пълна с вода, сети се да си измие ръцете и брадвата. Ръцете му бяха в кръв и лепнеха. Брадвата направо потопи с острието във водата, взе парченцето сапун, което стоеше на прозореца в счупена чинийка, и започна да си мие ръцете направо в кофата. След като ги изми, извади брадвата, изми желязото и дълго, близо три минути, ми дръжката там, където имаше кръв, дори я търка със сапун. След това избърса всичко с бельото, простряно да съхне на едно въже, опънато пред кухнята, и после дълго, внимателно разглежда брадвата през прозореца. Следи нямаше, само дръжката беше още влажна. Той грижливо закачи брадвата в гайката под палтото. После, доколкото позволяваше светлината в мрачната кухня, си огледа палтото, панталона, обувките. Отстрани, на пръв поглед, сякаш нямаше нищо; само по обувките имаше пръски. Намокри един парцал и ги изтри. Впрочем той знаеше, че не се оглежда внимателно, че може би има нещо, което се хвърля в очи и което той не забелязва. Застана замислен насред стаята. Мъчителна, тъмна мисъл се надигаше в него — мисълта, че е луд и че в този миг не е в състояние нито да разсъди, нито да си помогне, че може би изобщо трябва да прави не това, което сега прави… „Боже мой! Трябва да бягам, да бягам!“ — измърмори той и се втурна в антрето. Но там го очакваше такъв ужас, какъвто, разбира се, никога не беше изпитвал.

Стоеше, гледаше и не вярваше на очите си: вратата, външната врата от антрето към стълбището, същата, на която беше позвънил одеве и през която беше влязъл, стоеше отключена, дори цяла педя открехната: нито заключена, нито резето сложено, през цялото време, през цялото това време! Старата не беше заключила след него може би от предпазливост. Но, Боже мой, та нали видя след това Лизавета! И как можа, как можа да не се сети, че тя все отнякъде е влязла! Няма през стената да мине!

Хвърли се към вратата и пусна резето.

„Но не, пак не правя каквото трябва! Трябва да си вървя, да си вървя…“

Махна резето, отвори вратата и се заослушва към стълбите.

Дълго се ослушва. Някъде далече, долу, сигурно пред входа, нечии гласове високо и пискливо крещяха, спореха и се ругаеха. „Какво има?…“ Той чакаше търпеливо. Най-после всичко изведнъж утихна, сякаш отсечено с нож: отишли са си. Тръгна вече да излиза, но изведнъж на долния етаж вратата към стълбището шумно се отвори и някой заслиза, като си тананикаше някаква мелодия. „Колко шумят!“ — мина му през ума. Пак затвори вратата и изчака. Най-после всичко утихна, нямаше жива душа. Вече понечи да направи крачка към стълбите, когато изведнъж пак се чуха нови стъпки.

Тези стъпки се чуха от много далече, чак от началото на стълбите, но той много добре и ясно помнеше, че още от първия звук, веднага, кой знае защо, реши, че непременно са за тук, за четвъртия етаж, при старата. Защо? Звукът ли беше някак особен, знаменателен? Стъпките бяха тежки, равномерни бавни. Ето, той вече изкачи първия етаж, ето, качва се нагоре; чува се по-ясно и по-ясно! Чу се тежкото му астматично дишане. Ето изкачва вече третия етаж… Идва тук! И изведнъж му се стори, че сякаш се е вкаменил точно като насън, когато сънуваш, че някой те настига, че вече е близо, иска да те убие, а ти сякаш си се праснал в земята и не можеш да мръднеш дори.

И най-после, когато гостът вече се изкачваше към четвъртия етаж, едва тогава изведнъж потръпна и успя пак бързо я ловко да се промъкне обратно в квартирата и да затвори вратата зад себе си. После хвана резето и бавно, безшумно го намести. Помагаше му инстинктът. Като свърши всичко, спотаи се, затаил дъх, точно до вратата. Неканеният гост също беше вече пред вратата. Сега стояха един срещу друг, както одеве със старата, когато вратата ги делеше, а той се вслушваше.

Гостът няколко пъти тежко си пое дъх. „Сигурно е дебел и едър“ — помисли си Расколников, стиснал в ръка брадвата. Всичко ставаше наистина като насън. Гостът дръпна звънчето и силно позвъни.

Щом издрънча тенекиеният глас на звънчето, изведнъж му се стори, че в стаята някой се размърда. Няколко секунди той дори сериозно се вслушва. Непознатият звънна още веднъж, пак почака и изведнъж с все сила задърпа нетърпеливо дръжката. С ужас гледаше Расколников скачащото резе и с тъп страх очакваше всеки момент да изскочи. Това наистина изглеждаше възможно: толкова силно дърпаше онзи. Помисли си да хване резето с ръка, но онзи можеше да се сети. Започна сякаш пак да му се вие свят. „Сега ще падна!“ — прониза го мисъл, но непознатият заговори и той веднага се опомни.

— Абе тия хора спят ли там или някой ги е издушил? — Пррроклетнички! — закънтя гласът му като от бъчва. — Ей, Альона Ивановна, стара вещице! Лизавета Ивановна. красавице невиждана! Отваряйте! У, проклетнички, заспали ли са, какво става?

И пак, разярен, десетина пъти наред с все сила дръпна звънчето. Явно това можеше да бъде само властен човек и свой в този дом.

В съшия миг някъде наблизо по стълбите се чуха ситни, бързи стъпки. Идваше още някой. Расколников дори не го чу отначало.

— Никой ли няма? — звънко и весело извика новодошлият, обръщайки се направо към първия гост, който още продължаваше да дърпа звънеца. — Добър ден, Кох!

„Като се съди по гласа, трябва да е съвсем млад“ — помисли си изведнъж Расколников.

— Абе дявол ги знае, едва не разкъртих бравата — отговори Кох. — А вие откъде ме познавате?

— Че как! Ами онзи ден в „Гамбринус“ три игри подред ви бих на билярд!

— А-а-а…

— Та няма ги, значи? Чудно. Ужасно глупава работа. Къде може да е отишла старата? Идвам по работа.

— И аз, господине, съм дошъл по работа!

— Е, какво да правим? Значи, връщаме се. Е-ех! А пък аз се надявах да взема пари! — възкликна младият човек.

— Разбира се, връщаме се, но защо ми каза да дойда? Тя ми определи час, вещицата. Само това липсваше. И къде, по дяволите, има да се шляе, не разбирам! Цяла година кисне вкъщи, вещицата, краката я болят, а сега изведнъж разходки!

— Да попитаме ли портиера?

— Какво?

— Къде е отишла и кога ще се върне.

— Хм… дявол да го вземе… да попитаме… Но тя никъде не ходи… — И той още веднъж дръпна дръжката. — По дяволите! Няма как, ще си вървя!

— Почакайте! — извика изведнъж младият човек. — Погледнете: виждате ли как вратата се открехва, когато я дърпате?

— Е?

— Значи, не е заключена, а само е затворена, с резето де! Чувате ли го как дрънчи?

— Е?

— Как може да не разбирате? Значи, някой от тях е вкъщи Ако бяха излезли всички, щяха да заключат отвън, а нямаше да е сложено резето отвътре. А сега чувате ли го как дрънчи? А за да сложиш резето отвътре, трябва да си вкъщи, разбирате ли? Значи, вкъщи са си, но не отварят!

— Брей! Вярно! — възкликна учуденият Кох. — Какво става тогава! — И той започна неистово да дърпа вратата.

— Стойте! — извика пак младият човек. — Не дърпайте! Тук нещо не е в ред… Нали звъняхте, дърпахте — не отговарят; значи, или и двете са припаднали, или…

— Какво?

— Ами това: да идем да викнем портиера; нека той ги събуди.

— Вярно! — И двамата тръгнаха надолу.

— Чакайте! Я вие останете тук, а пък аз ще изтичам долу да викна портиера.

— Защо да остана?

— Ами всичко става…

— Наистина…

— Нали ще ставам съдебен следовател. Тук явно, я-явно нещо не е в ред! — извика разгорещено младият човек и тичешком се спусна по стълбите.

Кох остана, подръпна още веднъж леко звънеца и той издрънча един път: после бавно, сякаш обмисляйки нещо и оглеждайки, взе да движи дръжката, като я теглеше и отпускаше, за да се убеди още веднъж, че е затворено само с резето. После се наведе, пъшкайки, и взе да гледа през ключалката, но в нея беше пъхнат отвътре ключът и следователно не можеше да се види нищо.

Расколников стоеше и стискаше брадвата. Не беше на себе си. Канеше се дори да се бие с тях, когато влязат. Докато те чукаха и си говореха, на няколко пъти му мина през ум да свърши с всичко наведнъж и да им извика през вратата. На моменти му се искаше да започне да ги ругае, да ги дразни, Докато успеят да отворят. „Само да свърши по-скоро!“ — мина му през ума.

— Ама той, дяволът…

Времето минаваше — минута, втора, никой не идваше. Кох се размърда.

— Ей, по дяволите!… — кресна той изведнъж, загубил търпение, заряза поста си и също заслиза, като бързаше и тропаше надолу с ботушите. Стъпките затихнаха.

— Господи, какво да правя?

Расколников свали резето, открехна вратата — не се чуваше нищо и изведнъж, без да мисли вече, излезе. Затвори колкото можеше по-здраво вратата зад гърба си и се спусна надолу.

Беше слязъл вече етаж и половина, когато изведнъж отдолу се чу силен шум. Какво да прави! Нямаше къде да се скрие. Той понечи да се върне горе, пак в квартирата.

— Ей, дяволе, проклетник! Дръжте го!

Някой долу с вик излетя от някаква квартира и не се спусна, а направо все едно, че се изтърколи по стълбите, като крещеше с цяло гърло:

— Митка! Митка! Митка! Митка! Митка! Да те вземат мътните-е!

Крясъците завършиха със скимтене; последните звуци се чуваха вече от двора; всичко утихна. Но в същия миг няколко души, които говореха високо и припряно, шумно се заизкачваха по стълбите. Бяха трима или четирима. Той позна звънкия глас на младия. „Те са!“

В пълно отчаяние се запъти право насреща им; да става, каквото ще! Ако го спрат — всичко е загубено, ако го оставят да мине — пак всичко е загубено: ще го запомнят. Вече щяха да се срещнат; помежду им имаше само половин етаж — и изведнъж спасение! На няколко стъпала от него, вдясно — празна и широко отворена квартира, същата квартира на втория етаж, в която работеха бояджиите, които сега за късмет си бяха отишли. Сигурно те бяха изтичали преди малко с такива крясъци. Подът току-що боядисан, насред стаята — ведро и ощърбен съд с боя и четка. Моментално се вмъкна през отворената врата и се притаи зад стената, и точно навреме: те вече бяха на площадката. После завиха нагоре и продължиха към четвъртия етаж, разговаряйки високо. Той изчака, излезе на пръсти и се втурна надолу.

На стълбите — никой! На входа — също. Бързо излезе от вратата и пое наляво по улицата.

Той много добре знаеше, той прекрасно знаеше, че в този момент те са вече в квартирата, че много са се учудили, като са видели, че е отворена, след като току-що беше затворена, че вече гледат телата и след не повече от минута ще се досетят и ще им стане съвсем ясно, че убиецът току-що е бил там и е успял да се скрие някъде, да се промъкне покрай тях, да избяга; ще се сетят сигурно също, че е бил в празната квартира, докато те са се качили нагоре. И в същото време в никакъв случай не се решаваше да ускори много крачката си, макар че до първия ъгъл оставаха стотина крачки. „Дали пък да не се вмъкна в някой вход и да изчакам на някое чуждо стълбище? Не, ужасно! А дали да не захвърля някъде брадвата? Дали да не взема файтон? Ужас! Ужас!“

Най-после ето и пресечката; той сви в нея полумъртъв; тук беше вече наполовина спасен и го разбираше: по-малка възможност за подозрения, при това тук сновяха много хора и той се губеше сред тях като песъчинка. Но всички тези мъчения така го изтощиха, че едва се движеше. Обливаше го пот; вратът му беше целият мокър. „Добре се е нарязал!“ — извика някой след него, когато излезе на канала.

Сега едва съзнаваше какво прави; ставаше му все по-лошо. Помнеше все пак как изведнъж, след като излезе на канала се изплаши, че има малко хора и тук по-лесно ще го забележат, и понечи дори да се върне в пресечката. Макар че едва се държеше на краката си, заобиколи и се върна вкъщи от съвсем друга страна. Почти в безсъзнание мина и през вратата на къщата, в която живееше; във всеки случай чак на стълбите се сети за брадвата. А му предстоеше много важна задача: да я върне на мястото, и то колкото може по-незабелязано. Разбира се, вече не беше в състояние да проумее, че може би много по-добре би било изобщо да не връща брадвата, а да я хвърли, макар и по-късно, в някой чужд двор.

Но всичко мина благополучно. Вратата на портиерната беше притворена, но не беше заключена с катинара, значи най-вероятно беше портиерът да си е вкъщи. Но той вече дотам беше загубил способността да съобразява каквото и да било, че тръгна направо към портиерната и я отвори. Ако портиерът го беше запитал: „Какво искате?“, той може би направо би му подал брадвата. Но портиерът пак го нямаше и той успя да прибере брадвата на предишното й място под пейката, дори я покри, както преди, с цепеницата. Никого, жива душа не срещна след това, чак до стаята си; вратата на хазайката беше затворена. Като влезе в стаичката, се хвърли на кушетката, както си беше. Не заспа, но беше като в някакъв унес. Ако тогава някой беше влязъл в стаята му, щеше веднага да скочи и да закрещи. Откъслеци, частици от някакви мисли гъмжаха в главата му; но той не можеше да улови ни една, нито на една не можеше да се спре въпреки усилията си…