Престъпление и наказание

I

Расколников се привдигна и седна на дивана.

Той леко махна на Разумихин да прекъсне потока от несвързани и горещи утешения, отправени към майка му и сестра му. Хвана и двете за ръце и близо две минути мълчаливо се вглеждаше ту в едната, ту в другата. Майката се изплаши от погледа му. В този поглед се четеше до болка силно чувство, но същевременно и нещо неподвижно и дори сякаш безумно. Пулхерия Александровна заплака.

Авдотя Романовна беше бледа, нейната ръка трепереше в ръката на брат й.

— Идете си… с него — каза той с треперещ глас, сочейки Разумихин, — до утре, утре всичко… Отдавна ли сте пристигнали?

— Тази вечер, Родя — отговори Пулхерия Александровна, — влакът ужасно закъсня. Но, Родя, аз за нищо на света няма да си отида сега! Ще остана тук, при тебе…

— Не ме мъчете! — промълви той, като махна раздразнено с ръка.

— Аз ще остана при него — извика Разумихин, — нито за минута няма да го оставя, и да вървят по дяволите всички ония, да си трошат главите! Там президентства чичо ми.

— Как, как ще ви се отблагодаря! — започна Пулхерия Александровна, стискайки отново ръцете на Разумихин, но Расколников пак я прекъсна.

— Аз не мога… не мога — нервно повтаряше той, — не ме мъчете! Стига, идете си… Не мога!…

— Хайде, мамо, поне от стаята да излезем за минута — прошепна изплашената Дуня. — Явно го измъчваме.

— Нима няма и да го погледам, след трите години! — заплака Пулхерия Александровна.

— Почакайте! — спря ги той пак. — Вие все ме прекъсвате, а моите мисли се бъркат… Видяхте ли се с Лужин?

— Не, Родя, но той вече знае, че сме пристигнали. Ние научихме, Родя, че Пьотр Петрович е бил така добър да те навести днес — добави Пулхерия Александровна малко плахо.

— Да… беше така добър… Дуня, аз одеве казах на Лужин, че ще го изритам по стълбите, и го пратих по дяволите…

— Какво говориш, Родя! Ти сигурно… ти не искаш да кажеш… — започна уплашено Пулхерия Александровна, но замълча, като гледаше Дуня.

Авдотя Романовна втренчено се вглеждаше в брат си и чакаше да види какво ще последва. И двете бяха вече уведомени за спречкването от Настася, доколкото тя бе успяла да го разбере и предаде, и се бяха измъчили в недоумение и очакване.

— Дуня — продължи с усилие Расколников, — аз не желая този брак и затова ти трябва още утре, щом видиш Лужин, да му откажеш — и да не се е вестил повече.

— Боже мой! — извика Пулхерия Александровна.

— Братко, помисли какво говориш! — разпалено започна Авдотя Романовна, но веднага се сдържа. — Може би сега не си в състояние, изморен си — кротко каза тя.

— Не съм на себе си? Не… Ти се омъжваш за Лужин заради мен. А аз жертви не приемам. И затова до утре напиши писмо… с отказ… Сутринта ми го дай да го прочета — и край!

— Аз не мога да го направя! — извика девойката обидена.

— С какво право…

— Дунечка, и ти си нервна, стига, утре… Не виждаш ли — изплаши се майката, като се спусна към Дуня. — Ах, по-добре да си вървим!

— Не е на себе си! — завика пияният Разумихин. — Иначе как би посмял! Утре ще забрави всички тия глупости… А днес наистина го изгони. Така си беше. Е, и оня се разсърди… Ораторства тука, перчеше се със знанията си, но си отиде с подвига опашка…

— Значи, истина е? — извика Пулхерия Александровна.

— До утре, братко! — със страдание каза Дуня. — Да вървим, мамо… Довиждане, Родя!

— Чуй, сестро — повтори той след тях с последни усилия, — аз съм на себе си; този брак е низост. Нека да съм подлец, но ти не бива… някакъв си… и аз, макар да съм подлец, но такава сестра няма да смятам за сестра. Или аз, или Лужин! Вървете…

— Но ти си полудял! Деспот! — изрева Разумихин, ала Расколников вече не отговори, а може би и нямаше сили да отговори. Той легна на дивана и се обърна към стената, напълно изнемощял. Авдотя Романовна с любопитство погледна Разумихин; черните й очи святкаха; Разумихин чак потръпна от този поглед. Пулхерия Александровна стоеше слисана.

— Аз за нищо на света не мога да си отида! — шепнеше тя на Разумихин едва ли не в отчаяние. — Ще остана тук, където и да е… изпратете Дуня.

— И ще развалите всичко — също пошепна Разумихин, излизайки от кожата си. — Да идем поне на стълбището, Настася светни ни! Кълна ви се — продължи той полушепнешком, вече на стълбището, — че одеве той нас, мене и доктора, едва не ни наби! Разбирате ли? Самия доктор! И докторът отстъпи, за да не го дразни, и си отиде, а аз останах долу да пазя, но той се облякъл и офейкал. И сега ще офейка, ако го дразните, посред нощ, и ще направи нещо със себе си…

— Ах, какво говорите!

— Пък и Авдотя Романовна не бива да остане сама в онази стая без вас! Помислете къде живеете! Та не можа ли този подлец Пьотр Петрович по-добра квартира да ви… А впрочем, знаете ли, аз съм малко пиян и затова… го ругая; не обръщайте…

— Но аз ще отида при хазайката — настояваше Пулхерия Александровна, — ще я помоля да ни даде, на мене и на Дуня, подслон за тази нощ. Аз не мога да го оставя така, не мога!

Те говореха това на стълбището, на площадката точно пред вратата на хазайката. Настася им светеше от долното стъпало. Разумихин беше извънредно възбуден. Само преди половин час, като изпращаше Расколников, макар и излишно бъбрив, което съзнаваше, той беше съвсем бодър и почти трезвен въпреки огромното количество вино, изпито тази вечер. А сега беше едва ли не в някакъв възторг и в същото време сякаш всичкото изпито вино отново изведнъж с удвоена сила го удари в главата. Той стоеше с двете дами, хванал и двете за ръце, увещаваше ги и им изтъкваше доводи с изумителна откровеност и навярно за по-голяма убедителност почти на всяка дума силно, силно, като в преса, стискаше до болка ръцете и на двете и като че поглъщаше с очи Авдотя Романовна, без ни най-малко да се стеснява от това. От болка те от време на време издърпваха ръцете си от неговата огромна и костелива лапа, но той не само че не забелязваше, но още по-силно ги теглеше към себе си. Ако те му бяха заповядали сега заради тях да се хвърли от стълбите надолу с главата, той веднага би изпълнил това, без да разсъждава и без да се колебае. Пулхерия Александровна, дълбоко разтревожена за своя Родя, макар да чувстваше, че младият човек е прекалено ексцентричен и прекалено силно й стиска ръката, не искаше да забелязва всички тези ексцентрични подробности, защото в същото време той беше за нея провидение. Въпреки че също беше разтревожена, Авдотя Романовна, която не беше страхлива по характер, изумено и дори почти уплашено срещаше горящите с див огън погледи на приятеля на брат си и само безпределната доверчивост, внушена от разказите на Настася за този странен човек, я спираше да не дръпне майка си и да избягат от него. Тя разбираше също, че сега вече не могат и да избягат от него. Впрочем след десетина минути тя доста се успокои: Разумихин имаше способността за един миг целият да се разкрие, в каквото и настроение да беше, така че всички много скоро разбираха с какъв човек имат работа.

— Не бива да отивате при хазайката, това е ужасна глупост! — извика той с желанието да убеди Пулхерия Александровна. — Макар че сте му майка, ако останете, ще го вбесите и тогава дявол знае какво ще стане! Чуйте, ето какво ще направя: сега при него ще поседи Настася, а аз ще ви заведа двете у вас, защото не може сами да вървите по улицата; тук, в Петербург, в това отношение… Но по дяволите!… После от вас веднага тичам тук и след четвърт час, давам ви честната си дума, ще ви донеса новини; как е, спи или не и прочие. После, чуйте! После от вас — веднага у дома, имам гости, всичките пияни, взимам Зосимов — това е докторът, който го лекува, той сега е у дома, не е пиян; той не е пиян; той никога не е пиян! Замъквам го при Родка и после веднага — при вас, значи, за един час вие на два пъти ще имате новини за него — и от доктора, разбирате ли, от самия доктор; това вече е по друго! Ако е зле, кълна ви се, сам ще ви доведа тук, а ако е добре, ще си легнете да спите. А аз тази нощ ще нощувам тук, в коридора, той няма и да чуе, а на Зосимов ще кажа да нощува у хазайката, за да е подръка. Е, кой му е по-необходим сега — вие или докторът? Нали докторът е по-полезен, по-полезен? Тогава вървете си вкъщи! А при хазайката е невъзможно; за мене е възможно, а за вас е невъзможно: няма да ви пусне, защото… тя е глупачка. Ще вземе да ме ревнува от Авдотя Романовна, ако искате да знаете, пък и от вас също… Но от Авдотя Романовна непременно. Това е съвсем, съвсем особен характер! Впрочем аз също съм глупак… По дяволите! Да вървим. Вярвате ли ми? Е, вярвате ли ми или не?

— Да вървим, мамо — каза Авдотя Романовна. — Той положително ще направи така, както обещава. Той веднъж вече е спасил брат ми, а ако е вярно, че докторът ще се съгласи да пренощува тука, какво по-хубаво?

— Ето вие… вие… ме разбирате, защото сте ангел! — извика във възторг Разумихин. — Да вървим! Настася! Веднага горе и стой там при него, със свещ; аз след четвърт час ще дойда…

Пулхерия Александровна, макар и ненепълно убедена, вече не се противеше. Разумихин ги хвана двете подръка и ги помъкна по стълбите. Впрочем той я безпокоеше: „Макар да е пъргав и добър, ще може ли да изпълни това, което обещава? В това състояние!…“

— А, разбирам, вие се тревожите, че съм в такова състояние! — прекъсна Разумихин мислите й, които беше прочел; той крачеше с огромните си крачки по тротоара, така че двете дами едва успяваха да го следват, което впрочем той не забелязваше. — Глупости! Тоест… аз съм пиян като говедо, но не е там работата; не съм пиян от вино. То е, защото, като ви видях, ме удари в главата… Но мене дяволите ме взели! Не обръщайте внимание: дрънкам глупости; аз съм недостоен за вас… Аз съм крайно недостоен за вас!… А като ви заведа, веднага, още тук, на канала, ще си излея на главата две кофи вода — и готово… Да знаете само колко ви обичам и двете!… Не се смейте и не се сърдете!… На всички се сърдете, а на мене недейте! Аз съм негов приятел, а следователно и ваш приятел. Така искам… Предчувствах това… Миналата година имаше един такъв миг… Впрочем изобщо не съм предчувствал, защото вие все едно паднахте от небето. А аз навярно цялата нощ няма да заспя… Тоя Зосимов одеве се страхуваше той да не полудее… Ето защо не трябва да го дразним…

— Какво приказвате! — извика майката.

— Нима самият доктор е казал така? — запита Авдотя Романовна изплашена.

— Каза, но не е така, изобщо не е така. Той и едно лекарство му даде, хапче, аз видях, но вие пристигнахте… Ех!… По-добре утре да бяхте пристигнали! Добре е, че си отидохме. А след един час лично Зосимов ще ви рапортува за всичко. Виж, той не е пиян! И аз няма да съм пиян… А защо се нарязах така? Ами защото в спор ме увлякоха проклетите! Нали бях се зарекъл да не споря!… Такива глупости дрънкат! Едва не се сбих. Чичо си оставих там да командва… Ще повярвате ли: искат съвсем да се обезличиш и в това намират най-голямо удоволствие! Само да не си ти самият, само най-малко на себе си да приличаш! И това именно те смятат за най-голям прогрес. Поне да лъжеха по свой начин, а то…

— Чуйте — прекъсна го плахо Пулхерия Александровна, но това само още повече го разпали.

— Вие какво мислите — викаше Разумихин, като още повече повишаваше глас, — вие мислите, че аз, задето лъжат? Глупости! Аз обичам да лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, ще стигнеш до истината. Затова съм и човек — защото лъжа. До нито една истина не се е стигнало, без да се излъже преди това четиринайсет, а може би и сто и четиринайсет пъти, а това е по своему достойно за почит; а ние не умеем и да излъжем със собствения си мозък! Ти лъжи, но лъжи по свой начин, и аз тогава ще те целуна. Да излъжеш по свой начин — това е почти по-добре, отколкото да повтаряш все чужди истини; в първия случай ти си човек, а във втория — само птица! Истината няма да избяга, но животът може да бъде спрян; примери има. Какво сме ние сега? Всички ние, всички без изключение, по отношение на науката, развитието, мисленето, изобретенията, идеалите, желанията, либерализма, разсъдъка, опита и във всичко, всичко, всичко, всичко, всичко сме още в първи подготвителен клас на училището! Хареса ни с чужд ум да преживяваме и си свикнахме! Вярно ли е? Прав ли съм? — крещеше Разумихин, като разтърсваше и стискаше ръцете на двете дами. — Вярно ли е?

— О, Боже мой, не зная — проговори нещастната Пулхерия Александровна.

— Вярно, вярно… макар и да не съм съгласна с вас във всичко — добави сериозно Авдотя Романовна и в същия миг изстена — толкова силно той й стисна ръката този път.

— Вярно? Вие казвате вярно? Но тогава вие… вие… — завика той във възторг, — вие сте извор на доброта, чистота, разум и… съвършенство! Дайте ми ръката си, дайте… и вие дайте вашата, аз искам да целуна ръцете ви тук, сега, на колене!

И той коленичи насред тротоара, този път за щастие пуст.

— Престанете, моля ви, какво правите? — извика Пулхерия Александровна крайно разтревожена.

— Станете, станете! — смееше се и също се тревожеше Дуня. За нищо на света, преди да ми дадете ръцете си! Ето така, това исках, и ставам, и да вървим! Аз съм един нещастен глупак, аз съм недостоен за вас и пиян и се срамувам… Да ви обичам съм недостоен, но да се преклоня пред вас — това е дълг на всеки, освен ако не е пълен скот! И аз се преклоних… Ето и вашата квартира и дори само за нея Родион имаше право вчера да изгони вашия Пьотр Петрович! Как е посмял да ви настани в такава квартира? Това е скандал! Знаете ли какви прибират тук? А вие сте годеница! Вие сте годеница, нали? Тогава аз ще ви кажа, че вашият годеник е подлец!

— Чуйте, господин Разумихин, вие се самозабравихте… — започна Пулхерия Александровна.

— Да, да, вие сте права, аз се самозабравих, срамувам се — опомни се Разумихин, — но… но… вие не можете да ми се сърдите, че говоря така! Защото аз говоря искрено, а не защото… хм!… това би било подло; с една дума, не за това, че аз ви — хм! — ех, тъй да бъде, не трябва, няма да кажа защо, не смея!… А ние одеве всички разбрахме, когато той влезе, че този човек не е от нашата среда. Не защото дойде накъдрен от фризьор, не защото бързаше да покаже колко е умен, а защото е шпионин и спекулант; защото е чифутин и позьор и това личи. Вие мислите, че е умен! Не, той е глупак, глупак! Е, кажете, подхожда ли ви той? О, Боже мой! Ето какво, госпожи — спря се той изведнъж, вече по стълбите към стаите, — макар онези у дома до един да са пияни, но пък са честни, и макар че лъжем, защото и аз лъжа, но ще стигнем в края на краищата и до истината, защото вървим по благороден път, а Пьотр Петрович… не върви по благороден път. Аз, въпреки че ги ругах сега с последни думи, но ги уважавам всички; дори Заметов, макар не че го уважавам, го обичам, защото е паленце! Даже това говедо Зосимов — защото е честен и си разбира от работата!… Но стига, всичко е казано и простено. Простено? Нали? Хайде да вървим. Зная го аз този коридор, идвал съм. Ето тук, в трети номер, имаше скандал… А вие в коя сте? Кой номер? Осми? Е, хайде, заключете се и никого не пускайте. След четвърт час ще се върна с новини, после, след още половин час — със Зосимов, ще видите! Довиждане, тичам!

— Боже мой, Дунечка, какво ще стане? — каза Пулхерия Александровна на дъщеря си тревожно и изплашено.

— Успокойте се, мамичко — отговори Дуня, сваляйки шапчицата и наметката си; — Бог ни изпрати този господин, макар да е излязъл направо от някакъв гуляй. На него може да се разчита, уверявам ви. И всичко, което той вече е направил за брат ми…

— Ах, Дунечка, Господ знае ще дойде ли! И как можах да се реша да оставя Родя!… И никак, никак не си представях, че така ще го намеря! Колко беше суров, сякаш не ни се зарадва…

Очите й се насълзиха.

— Не, не е така, мамо. Вие не забелязахте, все плачехте. Той е много разстроен от тежката болест и това е причината за всичко.

— Ах, тази болест! Какво ще стане, какво ще стане! И как говори той с тебе, Дуня! — каза майката, като търсеше плахо да прочете в очите на дъщеря си всичките й мисли, но вече поуспокоена от това, че именно Дуня защитава Родя и, значи, му е простила. — Уверена съм, че утре той ще се опомни — добави тя, изпитвайки я докрай.

— А пък аз съм уверена, че той и утре ще говори същото… за това — отсече Авдотя Романовна и, разбира се, с това разговорът свърши, защото това беше въпросът, по който Пулхерия Александровна извънредно много се боеше да говори. Дуня се приближи до майка си и я целуна. Майка й, без да говори, силно я прегърна. После седна и зачака тревожно да се върне Разумихин, като плахо следеше дъщеря си, която, скръстила ръце и също в очакване, започна да се разхожда замислено напред-назад из стаята. Такова ходене от единия край на стаята до другия в размисъл беше стар навик на Авдотя Романовна и майката винаги някак се страхуваше да прекъсва в такива моменти мислите й.

Разумихин, разбира се, беше смешен със своята внезапна, пламнала в пияно състояние страст към Авдотя Романовна; но ако някой видеше Авдотя Романовна, особено сега, когато се разхождаше из стаята със скръстени ръце, тъжна и замислена, може би щеше да го оправдае независимо от особеното му състояние. Авдотя Романовна беше изключително красива — висока, удивително стройна, силна, самоуверена, което се чувстваше във всеки неин жест и което впрочем ни най-малко не намаляваше мекотата и грацията на движенията й. В лицето тя приличаше на брат си, но можеше да бъде наречена дори красавица. Косата й беше тъмноруса, малко по-светла, отколкото на брат й, очите — почти черни, искрящи, горди и в същото време понякога, в отделни моменти — необикновено добри. Тя беше бледа, но не болезнено; от лицето й лъхаше свежест и здраве. Устата й беше малка, а долната устничка, свежа и алена, беше леко издадена напред заедно с брадичката — единствената неправилност в това прекрасно лице, която обаче му придаваше особена характерност и между впрочем някаква надменност. Изразът на лицето й винаги беше по-скоро сериозен, отколкото весел, замислен; затова пък колко отиваше на това лице усмивката, колко му отиваше смехът — весел, младежки, безгрижен! Естествено беше пламенният, откровен, простоват, честен, силен като великан и пиян Разумихин, никога невиждал подобно нещо, от пръв поглед да си загуби ума. Освен това случаят сякаш нарочно от първия път му показа Дуня в прекрасен миг на любов и радост от срещата с брат й. Той видя освен това как долната й устничка потрепера от негодувание в отговор на дръзките и неблагородно-жестоки заповеди на брат й — и не можа да устои.

Той впрочем беше казал истината, когато одеве на стълбището се изтърва в пияно състояние, че ексцентричната хазайка на Расколников Прасковя Павловна ще започне да го ревнува не само от Авдотя Романовна, но дори и от самата Пулхерия Александровна. Макар че Пулхерия Александровна беше вече четиридесет и три годишна, лицето й все още пазеше следите на някогашната красота и при това тя изглеждаше много по-млада от годините си, което се случва почти винаги с жени, запазили яснотата на духа, свежестта на впечатленията и честния, чист пламък на сърцето до старини. Ще кажем в скоби, че да се запази всичко това е единствено средство да не загубиш красотата си дори на старини. Косата й вече започваше да се прошарва и да оредява, малки лъчисти бръчици отдавна вече се бяха появили около очите, бузите бяха хлътнали и изсъхнали от грижи и мъка и все пак това лице беше прекрасно. То беше портрет на Дунечкиното лице, само че двадесет години по-късно и без израза на долната устничка, която у нея не беше издадена напред. Пулхерия Александровна беше чувствителна, впрочем без да е сладникава, плаха и отстъпчива, но до известна граница; тя в много случаи можеше да отстъпи, на много неща можеше да се съгласи, дори това да противоречеше на убежденията й, но винаги имаше за нея една граница на честност, правила и убеждения, която никакви обстоятелства не можеха да я накарат да престъпи.

Точно двадесет минути след излизането на Разумихин се чуха два слаби, но бързи удара по вратата; той се беше върнал.

— Няма да вляза, нямам време! — забърза той, когато му отвориха вратата. — Спи като къпан, отлично, спокойно и, дай Боже, десет часа да спи. При него е Настася; заръчах й да не си отива, докато не се върна. Сега ще домъкна Зосимов, той ще ви докладва, а след това вече — и вие в леглото, изморени сте виждам, до немай-къде.

И той профуча по коридора.

— Какъв пъргав и… предан млад човек! — възкликна извънредно зарадвана Пулхерия Александровна.

— Изглежда славна личност! — отговори с известна разпаленост Авдотя Романовна и пак се заразхожда напред-назад из стаята.

Почти след час се чуха стъпки в коридора и повторно почукване на вратата. Двете жени чакаха, този път напълно вярвайки на обещанието на Разумихин; и наистина той бе успял да домъкне Зосимов. Зосимов веднага се беше съгласил да напусне гуляя и да отиде да види Расколников, но при дамите тръгна неохотно и с голямо недоверие, защото не вярваше на пияния Разумихин. Но самолюбието му веднага бе задоволено и дори поласкано: той разбра, че наистина го чакаха като оракул. Поседя точно десет минути и успя напълно да убеди и успокои Пулхерия Александровна. Говореше с изключително съчувствие, но сдържано и някак подчертано сериозно, съвсем като двадесет и седем годишен доктор по време на важен консулт, и нито с една дума не се отклони от темата на разговора и не прояви ни най-малко желание да влезе в по-близки, лични отношения с двете дами. Забелязал още с влизането колко ослепително красива е Авдотя Романовна, той веднага се постара просто абсолютно да не я забелязва през цялото време на посещението и се обръщаше само към Пулхерия Александровна. Всичко това му доставяше извънредно вътрешно задоволство. Що се отнася до болния, той се изрази, че в момента го намира в твърде задоволително състояние. А според наблюденията му за болестта на пациента освен тежките материални условия, при които е живял през последните месеци, имало и известни нравствени причини, „тя представлява, така да се каже, продукт на многобройни сложни нравствени и материални влияния, тревоги, опасения, грижи, известни идеи… и прочие“. Забелязал от хвърления бърз поглед, че Авдотя Романовна започна да се вслушва особено внимателно, Зосимов се спря малко повече на тази тема. А на тревожния и плах въпрос на Пулхерия Александровна относно „известни опасения за умопобъркване“ той отговори спокойно и с нескрита насмешка, че думите му са доста преувеличени; че, разбира се, у болния се наблюдавала някаква заседнала идея, нещо, което говорело за мономания — тъй като той, Зосимов, специално се занимавал сега с този извънредно интересен дял от медицината, — но нали трябва да се вземе предвид, че почти до днес болният е бил в треска и… и, разбира се, пристигането на близките му ще го укрепи, разсее и ще подейства спасително, „ако само бъде възможно да се избягнат нови силни сътресения“ — добави той многозначително. После стана, солидно и сърдечно се сбогува, съпроводен от благословии, гореща благодарност, молби и дори от протегнатата към него за довиждане ръчица на Авдотя Романовна, без той да й беше подал пръв ръка, и излезе, извънредно доволен от своето посещение и още повече — от самия себе си.

— А ще говорим утре; легнете си веднага, непременно! — заключи Разумихин, излизайки със Зосимов. — Утре, колкото може по-рано, ще дойда да ви докладвам.

— Какво възхитително момиченце е тази Авдотя Романовна! — отбеляза Зосимов, като едва не се облизваше, когато двамата излязоха на улицата.

— Възхитително ли? Ти каза възхитително! — изрева Разумихин и изведнъж се хвърли към Зосимов и го хвана за гърлото. — Ако ти някога се осмелиш… разбираш ли? Разбиращ ли? — крещеше той и го разтърсваше за яката, притиснал го към стената. — Чу ли?

— Абе пусни ме, пияни дяволе! — бранеше се Зосимов, а след това, когато той вече го пусна, внимателно го погледна и изведнъж се запревива от смях. Разумихин стоеше пред него, отпуснал ръце, мрачно и сериозно замислен.

— Разбира се, аз съм магаре — каза той, навъсен като облак, — но… и ти също.

— Е, не, брат, никакво също. Аз за глупости не мечтая.

Те тръгнаха мълчаливо и едва когато наближиха квартирата на Расколников, Разумихин, дълбоко загрижен, прекъсна мълчанието.

— Слушай — каза той ла Зосимов, — ти си добро момче, но ти, на всичките си лоши качества отгоре, си и женкар, зная това, и то от мръсните. Ти си нервен, слабохарактерен негодник, ти си неуравновесен, разплул си се и нищо не можеш да си откажеш — а това аз наричам мръсотия, защото води направо в мръсотията. Ти толкова си се изнежил, че да си призная, просто не мога да разбера как можеш въпреки всичко да бъдеш добър и дори самоотвержен лечител. На пух спи (той — ? лекарят!), а посред нощ става, за да иде при болен! След две-три години ти вече няма да ставаш заради болен!… Но, по дяволите, не е там работата, а в следното: ти днес нощуваш в квартирата на хазайката (едва я придумах!), а аз — в кухнята: ето ви случай да се опознаете по-отблизо! Не е това, което ти си мислиш! Тук, брат, няма и следа от това…

— Че аз съвсем и не мисля.

— Тук, брат, е такава срамежливост, мълчаливост, стеснителност, ужасно целомъдрие и при това — въздишки, и се топи като восък, просто се топи! Отърви ме от нея, в името на всички дяволи на света! Много е привлекателна!… Ще ти се отплатя, с живота си ще ти се отплатя!

Зосимов се разсмя още по-силно.

— Какво те прихвана? Защо ми е притрябвала?

— Уверявам те, не иска много грижи, само да приказваш глупости, каквито си щеш, само да седиш до нея и да приказваш. Освен това ти си доктор — започни да я лекуваш от нещо. Кълна ти се, няма да съжаляваш. Тя има пиано; аз, нали знаеш, дрънкам малко; знам една песничка — руска, съдържателна: „Ще се облея в горчиви сълзи…“ Тя обича съдържателни — е, именно от песничката започна; а ти си виртуоз на пианото, маестро, Рубинщайн… Уверявам те, няма да съжаляваш!

— Че ти да не си й давал някакви обещания? Да не си се задължил писмено? Обещал си да се ожениш може би…

— Нищо, нищо, абсолютно нищо такова няма! Пък и тя изобщо не е такава; Чебаров се въртеше около нея…

— Тогава зарежи я!

— Не мога да я зарежа така!

— Защо не можеш?

— Просто така, не мога — и толкоз! Тук, брат, има едно завличащо начало.

— Че защо си я увлякъл?

— Аз изобщо не съм я увлякъл, може би самият аз съм завлечен — от глупост, а на нея ще й бъде абсолютно все едно ти ли си или аз, само да седи някой до нея и да въздиша. Тук, брат… мога да го изразя ясно, тук — ето ти знаеш добре математика и сега продължаваш да се занимаваш, зная… та започни да й предаваш интегрално смятане, ей Богу, не се шегувам сериозно говоря, на нея ще й бъде абсолютно все едно: тя ще те гледа и ще въздиша, и така цяла година. Аз между впрочем много нашироко, цели два дни и говорих за пруската палата на благородниците (защото за какво може да се говори с нея?) — тя само въздишаше и тръпнеше! Само за любов не й говори — срамежлива е до припадък, — но й показвай, че не можеш да се отделиш от нея, това е достатъчно. Много е комфортно; чувстваш се като у дома си — чети, седи, лежи, пиши… Можеш дори да я целунеш, но внимателно…

— Но за какво ми е тя?

— Ех, как не мога да ти обясня! Виждаш ли: вие двамата сте съвсем подходящи един за друг! Аз и преди си мислех за тебе… Та ти с това ще свършиш! Затова, не ти ли е все едно — дали по-рано, или по-късно? Това, брат, е такова пухено спокойствие — ех, пък и не само спокойствие! Това те завлича; тук е краят на света, котвата, тихото пристанище, пъпът на земята, тририбната основа на света, есенцията на милинките, мазните баници, на вечерния чай, на тихите въздишки, на топлите елеци, на затопленото легло — да, все едно, че си умрял, а същевременно и жив, и двете блага наведнъж! Но по дяволите, брат, раздрънках се, време е за сън! Слушай: аз нощем понякога се събуждам и ще отида да го видя. Само че няма защо, това са глупости, всичко е наред. И ти не се тревожи много, а ако искаш, също иди веднъж. Но забележиш ли нещо, бълнуване например или температура, или друго, веднага ме събуди. Впрочем това е невъзможно…

II

Разумихин се събуди на другия ден към осем часа загрижен и сериозен. Много нови и непредвидени недоумения възникнаха у него тази сутрин. Той не беше и мислил преди, че ще се събуди някога така. Помнеше до най-малките подробности всичко, което се беше случило вчера, и разбираше, че с него е станало нещо необикновено, че е получил едно съвсем непознато впечатление, че запалилата се в него мечта е крайно неосъществима — така неосъществима, че той дори се засрами от нея и бързо премина към други, по-насъщни грижи и въпроси, останали му в наследство от „вчерашния триж проклет ден“.

Най-ужасният му спомен беше: колко „долен и гаден“ се показа той вчера не само за това, че беше пиян, а защото от глупаво прибързана ревност беше ругал пред девойката, използвайки положението и, нейния годеник, без да познава не само взаимните им отношения и задължения, но дори без да познава достатъчно и самия човек. Пък и какво право имаше да съди за него така прибързано и безогледно? И кой го беше викал за съдник! И нима може такова същество като Авдотя Романовна да се свърже с недостоен човек заради пари? Значи и той има достойнства. Мебелираните стаи? Но откъде пък наистина можеше той да знае какви са тези мебелирани стаи? Нали им приготвя жилище… Пфу, колко долно е всичко това! И какво оправдание е туй, че е бил пиян? Глупаво извинение, което още повече го унижава! Във виното е истината — и именно истината излезе на бял свят, „тоест цялата мръсотия на завистливото му грубо сърце излезе на бял свят“! И нима изобщо на него, Разумихин, му е позволена такава мечта? Какво е той в сравнение с такава девойка — той, пияният скандалджия и вчерашният самохвалко? „Нима е възможно такова цинично и смешно съпоставяне?“ Разумихин страшно се изчерви при тази мисъл и изведнъж за проклетия в същия миг ясно си спомни как им казваше вчера на стълбите, че хазайката ще започне да го ревнува от Авдотя Романовна… това беше вече непоносимо. Той с все сила удари с юмрук по кухненската печка, нарани си ръката и изби една тухла.

„Разбира се — промърмори след минута с някакво чувство на самоунижение, — разбира се, вече няма да мога да залича и поправя всички тия гадости… следователно няма защо да мисля за тях, затова да отида, без дума да кажа, и… да изпълня дълга си… също без дума да кажа, и… и да не моля за извинение, и нищо да не говоря, и… и, разбира се, сега всичко е свършено!“

Но все пак, като се обличаше, огледа костюма си по-внимателно от обикновено. Други дрехи нямаше; а и да имаше, може би не би ги облякъл — „така, нарочно нямаше да ги облека“. Но всеки случай не трябва да бъде циник и мръсен немарливец — няма право да оскърбява чувствата на другите, още повече че те, другите, самите имат нужда от него и го викат. Той внимателно изчетка костюма си. А ризите му бяха винаги сносни; в това отношение беше особено чистоплътен.

Тази сутрин се изми старателно — при Настася се намери сапун, изми си косата, врата и особено ръцете. Но когато се стигна до въпроса да обръсне ли четината си или не (Прасковя Павловна имаше чудесни бръсначи, останали още от покойния господин Зарницин), той просто с ожесточение бе решен отрицателно: „Нека си стои! Ако си помислят, че съм се избръснал за… да, непременно ще си помислят! За нищо на света!“

И… и главно, такъв е груб, мръсен, обноските му са кръчмарски; е… е, да речем, знае, че и той, макар и малко, но все пак е порядъчен човек… но какво толкова да се гордее, че е порядъчен човек? Всеки трябва да бъде порядъчен човек, дори нещо повече, и… и все пак (той не е забравил това) и той е вършил такива работи… не безчестни, но все пак!… А какви помисли е имал! Хм… и всичко това да постави редом с Авдотя Романовна! Но по дяволите! Нека! „Да, и нарочно ще бъда такъв мръсен, циничен, грубиян и все ми е едно! Още повече ще бъда!…“

В такива монолози го завари Зосимов, който беше преспал в гостната на Прасковя Павловна.

Той си отиваше вкъщи и на тръгване бързаше да намине при болния. Разумихин му докладва, че онзи спи като заклан. Зосимов нареди да не го будят, докато сам не се събуди. А той обеща да намине към десет-единадесет часа.

— Само че дали ще си бъде вкъщи — добави Зосимов. — Тю, дяволска работа! Над собствения си болен нямаш власт, върви, че лекувай! Не знаеш ли той ли ще отиде при тях или те ще дойдат тук?

— Мисля, че те — отговори Разумихин, разбрал целта на въпроса. — И ще говорят, разбира се, за семейните си работи. Аз ще си отида. Ти като лекар, разбира се, имаш повече права от мене.

— И аз не съм изповедник; ще дойда и ще си отида; и без това имам много работа.

— Едно ме безпокои — прекъсна го Разумихин, като се намръщи, — вчера в пияно състояние му издрънках разни глупости… разни… между другото, че ти се страхуваш, че той… е склонен към умопобъркване…

— Ти вчера и на дамите си издрънкал същото.

— Зная, че е глупаво! Бий ме, ако искаш! Кажи, ти наистина ли си уверен в това?

— Глупости са това, ти казвам, каква ти увереност! Самият ти ми го описа като мономан, когато ме доведе при него… А ние вчера наляхме още масло в огъня, ти тоест, с тези приказки… за бояджията; хубав разговор, когато той може би именно от това е полудял! Ако знаех какво точно е станало тогава в участъка и че там някакъв негодник с това подозрение… го е обидил — хм… нямаше да допусна вчера такъв разговор. Та тези мономани от капка океан правят, какви ли небивалици не виждат наяве… Доколкото си спомням, вчера от разказа на Заметов половината от работата ми стана ясна. Ами да! Аз зная един случай, един ипохондрик, четиридесетгодишен, не могъл да понесе ежедневните подигравки на масата на някакво осемгодишно момче и го заклал. А тук: той целият в дрипи, нахален полицай, болестта, която започва — и такова подозрение! Спрямо един ипохондрик в изстъпление! При бясно, изключително самолюбие! Че то може би именно тук е основата на болестта! Ами да, дявол го взел!… А този Заметов наистина е мило момче, само че, хм… напразно е разказал всичко вчера. Ужасен бъбрица!

— Че на кого е разказал? На мене и на тебе само!

— И на Порфирий.

— Че какво, като е разказал и на Порфирий?

— Чакай, ти имаш ли някакво влияние върху тях, върху майката и сестрата? По-предпазливи да са с него днеска…

— Ще се разберат! — неохотно отвърна Разумихин.

— И какво толкова има против тоя Лужин? Състоятелен човек, на нея, изглежда, не й е противен… а пък и нямат пукната пара, нали?

— Ама ти какво си ме заразпитвал? — подразнен викна Разумихин. — Откъде да знам нямат ли, имат ли! Попитай сам, може и да научиш…

— Уф, че си глупав понякога! Още не си изтрезнял от вчера… Довиждане; благодари от мое име на твоята Прасковя Павловия за гостоприемството. Заключи се, на моето „бонжур“ и през вратата не отговори, а още в седем часа стана, занесоха й самовара през коридора от кухнята… Нямах честта да я зърна…

Точно в девет часа Разумихин беше в къщата на Бакалеев. Двете дами отдавна вече го чакаха с истерично нетърпение. Бяха станали към седем часа, а може би дори и по-рано. Той влезе мрачен като нощ, поклони се неловко, от което веднага се ядоса — на себе си, разбира се. Но беше си направил грешно сметката: Пулхерия Александровна се спусна към него, хвана го за двете ръце и едва не ги целуна. Той плахо погледна към Авдотя Романовна; но и на това надменно лице в тази минута се четеше такава признателност и дружелюбност, такова пълно и неочаквано за него уважение (вместо насмешливи погледи и неволно, зле скривано презрение!), че за него може би щеше Да е по-леко, ако го бяха посрещнали с ругатни, защото сега му стана Извънредно неловко. За щастие имаше готова тема за разговор и той веднага се улови за нея.

Като чу, че „още не се е събуждал“, но „всичко е наред“ Пулхерия Александровна заяви, че така е дори по-добре, „защото на нея й е много, много, много необходимо да поговорят предварително“. Последва въпрос дали е пил чай и покана да пият заедно; те още не били пили, понеже очаквали Разумихин. Авдотя Романовна позвъни, на повикването се отзова мръсен дрипльо, поръчаха му да донесе чай, който най-сетне бе сервиран, но така мръсно и така неприлично, че на дамите им стана неудобно. Разумихин изруга енергично квартирата им, но като се сети за Лужин, млъкна, сконфузи се и ужасно се зарадва, когато въпросите на Пулхерия Александровна се посипаха най-после един след друг, без прекъсване.

Той им отговаря три четвърти час, като всяка минута го прекъсваха и повторно го питаха, и успя да предаде всички най-важни и необходими факти, които знаеше от последната година в живота на Родион Романович, като завърши с подробен разказ за болестта му. Впрочем той пропусна много неща, които и трябваше да пропусне, между другото и сцената в участъка с всичките й последствия. Разказът му се слушаше жадно; но когато мислеше, че вече е свършил и е задоволил своите слушателки, оказа се, че за тях той все едно, че не беше започвал.

— Кажете ми, кажете ми как мислите… ах, извинете, аз още не знам името ви… — бързаше Пулхерия Александровна.

— Дмитрий Прокофич.

— Да, Дмитрий Прокофич, аз много, много бих искала да узная… как изобщо… гледа той сега на нещата, тоест, разберете ме, как да ви го кажа, тоест, по-точно казано: какво обича той и какво не обича? Винаги ли е такъв раздразнителен? Какви желания има и какви мечти, ако може така да се каже? Какво именно има особено влияние върху него сега? С една дума, бих желала…

— Ах, мамичко, как е възможно на всичко това да се отговори изведнъж! — забеляза Дуня.

— Ах, Боже мой, аз съвсем, съвсем друг очаквах да го намеря, Дмитрий Прокофич.

— Това е много естествено — отговори Дмитрий Прокофич. — Аз майка нямам, но чичо ми идва всяка година и почти всеки път не може да ме познае, даже външно, а е умен човек; много вода е изтекла през тригодишната ви раздяла. Пък и какво да ви кажа? От година и половина познавам Родион: навъсен, мрачен, надменен и горд; напоследък (а може би и много по-отдавна) — мнителен и ипохондрик. Великодушен и добър. Чувствата си не обича да показва, по-скоро жестокост ще прояви, отколкото да разкрие сърцето си. Понякога впрочем съвсем не е ипохондрик, а просто е студен и безчувствен до безчовечност, наистина, сякаш в него се сменят два противоположни характера. Ужасно е неразговорчив понякога! Все време няма, все му пречат, а лежи и нищо не върши. Не е насмешлив и не защото му липсва остроумие, а сякаш няма време за такива глупости. Не изслушва до края какво му се говори. Никога не се интересува от това, от което се интересуват в даден момент всички. Има много високо мнение за себе си и, струва ми се, не без известно право. Е, какво още?… Струва ми се, че идването ви ще му окаже спасително въздействие.

— Ах, дай Боже! — извика Пулхерия Александровна, измъчена от отзива на Разумихин за нейния Родя.

А Разумихин погледна най-после по-смело Авдотя Романовна. Той често я поглеждаше по време на разговора, но бегло, за един миг, и веднага отместваше поглед. Авдотя Романовна ту сядаше до масата и внимателно се заслушваше, ту пак ставаше и започваше да се разхожда от единия край на стаята до другия, както правеше обикновено, скръстила ръце, стиснала устни, като задаваше нарядко по някой въпрос, без да се спира и замисля. Тя също имаше навика да не изслушва докрай какво й се говори. Беше облечена в някаква тъмна рокличка от тънък плат, а на врата й беше вързано бяло прозрачно шалче. По много признаци Разумихин веднага забеляза, че двете жени са изпаднали в крайна бедност. Ако Авдотя Романовна беше облечена като кралица, той сигурно никак нямаше да се страхува от нея; но сега, може би именно затова, че тя бе така бедно облечена и че той бе забелязал цялата тази мизерия, сърцето му се изпълни със страх и той започна да се бои за всяка своя дума, за всеки свой жест, което беше, разбира се, мъчително за човек, и без това не много уверен в себе си.

— Вие казахте много интересни неща за характера на брат ми, и то… безпристрастно. Това е добре; аз мислех, че вие благоговеете пред него — обади се Авдотя Романовна с усмивка. — Струва ми се, право е и това, че край него трябва да има жена — добави тя замислено.

— Не съм казвал това, но впрочем може би вие и тук сте права, само че…

— Какво?

— Та той никого не обича; и може би никога няма да обикне — отсече Разумихин.

— Тоест не е способен да обикне?

— А знаете ли, Авдотя Романовна, вие самата ужасно приличате на брат си, и то във всичко! — изтърси той изведнъж, неочаквано за самия себе си, но в същия миг, сетил се какво й беше говорил преди малко за брат й, се изчерви като рак и ужасно се сконфузи. Авдотя Романовна не можа да не се разсмее, като го гледаше.

— Относно Родя вие и двамата може би грешите — подхвана Пулхерия Александровна, донякъде засегната. — Аз не говоря за това, което е сега, Дунечка. Това, което пише Пьотр Петрович в това писмо… и което предполагахме ние с тебе, може би не е вярно, но вие не можете да си представите, Дмитрий Прокофич, колко фантастичен и, как да кажа, капризен е той. На характера му никога не съм могла да имам доверие, дори и когато беше на петнадесет години. Уверена съм, че той и сега може изведнъж да направи със себе си нещо такова, за което нито един човек никога не би и помислил… Имам пресен пример: знаете ли как той преди година и половина ме изуми, потресе и едва не ме съсипа, когато беше намислил да се ожени за тази, как й беше името, за дъщерята на тази Зарницина, хазайката му?

— Знаете ли подробности по тази история? — попита Авдотя Романовна.

— Мислите ли — попита разпалено Пулхерия Александровна, — че биха го спрели тогава моите сълзи, моите молби, моята болест, може би моята смърт от мъка, нашата нищета? Преспокойно би прекрачил всички препятствия. А нима той, нима той не ни обича?

— Самият той никога нищо не ми е говорил за тази история — отговори предпазливо Разумихин, — но зная някои работи от самата госпожа Зарницина, която също не е от приказливите, и това, което съм чувал, е дори малко странно…

— А какво, какво сте чували? — попитаха двете жени в един глас.

— Впрочем нищо особено. Научих само, че този брак, вече окончателно решен и несъстоял се само поради смъртта на годеницата, и на самата госпожа Зарницина не се е харесвал много… Освен това, казват, годеницата не била дори хубава, тоест, казват, даже грозна… и такава болнава, и… и странна… но впрочем, изглежда, с известни качества. Непременно трябва да е имала някакви качества; иначе е необяснимо… Зестра също не е имала, но той никога не би се съобразявал с това дали има зестра… Изобщо в такива работи е трудно да се съди.

— Уверена съм, че тя е била достойна девойка — отбеляза кротко Авдотя Романовна.

— Нека Бог ми прости, но аз все пак се зарадвах тогава на смъртта й, макар че даже не зная кой от тях би погубил другия: той нея или тя него? — заключи Пулхерия Александровна; после предпазливо, като се спираше и непрекъснато поглеждаше към Дуня, което на Дуня беше явно неприятно, започна отново да разпитва за вчерашната сцена между Родя и Лужин. Този инцидент очевидно я безпокоеше най-много от всичко, караше я да се страхува и да тръпне. Разумихин разказа отново всичко с подробности, но този път добави и своето заключение; той направо обвини Расколников, че преднамерено е оскърбил Пьотр Петрович, и този път не го извини особено с болестта му.

— Той още преди болестта е намислил това — добави Разумихин.

— И аз мисля така — каза Пулхерия Александровна съкрушена. Но нея много я изненада, че този път Разумихин се изказа за Пьотр Петрович така предпазливо и дори сякаш с уважение. Това порази и Авдотя Романовна.

— Такова е, значи, мнението ви за Пьотр Петрович? — не се сдържа да попита Пулхерия Александровна.

— За бъдещия съпруг на вашата дъщеря аз и не мога да имам друго мнение — твърдо и с жар отвърна Разумихин. — И не само от банална учтивост го казвам, а защото… защото… е, макар и само затова, че Авдотя Романовна сама, доброволно е удостоила този човек с избора си. И ако така го ругах вчера, то е, защото бях така мръсно пиян и… безумен; да, безумен, без разум, бях полудял, съвсем… и днес се срамувам от това!… — Той се изчерви и млъкна. Авдотя Романовна пламна, но не наруши мълчанието си. Тя не бе казала нито дума, откакто заговориха за Лужин.

А без нейната подкрепа на Пулхерия Александровна явно не й достигаше решителност. Най-после, като се запъваше и непрекъснато поглеждаше към дъщеря си, тя заяви, че нея сега извънредно много я безпокои едно обстоятелство.

— Вижте какво, Дмитрий Прокофич… — започна тя. — Аз ще бъда съвсем откровена с Дмитрий Прокофич, нали, Дунечка?

— Разбира се, мамо — каза внушително Авдотя Романовна.

— Работата е следната — забърза Пулхерия Александровна, сякаш планина й бяха свалили от плещите, като й позволиха да сподели мъката си. — Днес, много рано, получихме от Пьотр Петровия бележка в отговор на нашето вчерашно известие за пристигането ни. Виждате ли, той вчера трябваше да ни посрещне, както беше обещал, на гарата. Вместо това на гарата бе изпратен да ни посрещне някакъв лакей с адреса на тази квартира и да ни покаже пътя, а Пьотр Петрович поръчал да ни предадат, че ще дойде тук, при нас, днес сутринта. Вместо това днес сутринта получихме ето тази бележка… Най-добре прочетете я сам; тук има нещо, което много ме безпокои… вие сега сам ще видите какво е това нещо и… кажете ми откровено мнението си, Дмитрий Прокофич! Вие най-добре познавате характера на Родя и можете да ми дадете най-добър съвет. Предупреждавам ви, че Дунечка вече всичко е решила веднага, но аз още не знам как да постъпя и… и все ви чаках.

Разумихин разгъна бележката, с вчерашна дата, и прочете следното:

— Какво да правя сега, Дмитрий Прокофич? — заговори Пулхерия Александрови а, като едва не плачеше. — Как да кажа на Родя да не идва? Той така упорито настояваше вчера да откажем на Пьотр Петрович, а сега ни се заповядва и него самия да не го пускаме! Че той нарочно ще дойде, като научи, и… какво ще стане тогава?

— Постъпете така, както е решила Авдотя Романовна — спокойно и веднага отговори Разумихин.

— Ах, Боже мой! Тя казва… тя Бог знае какво говори и не ми обяснява целта! Тя казва, че така ще бъде по-добре, тоест не че по-добре, а че, кой знае защо, непременно трябвало и Родя също нарочно да дойде днес в осем часа и те непременно да се срещнат… А аз и писмото не исках да му показвам и с някаква хитрост с ваша помощ да направя така, че той да не дойде… защото той е така раздразнителен… Пък и нищо не разбирам, какъв пияница е умрял и каква дъщеря, и как е могъл той да й даде последните си пари… които…

— Които така трудно намерихте, мамо — добави Авдотя Романовна.

— Той не беше на себе си вчера — замислено проговори Разумихин. — Да знаете как се е държал вчера в кръчмата, макар и умно… хм! За някакъв покойник и за някакво момиче той наистина ми говори вчера, когато си отивахме вкъщи, но аз не разбрах нито дума… А впрочем и аз самият вчера…

— Най-добре, мамичко, да отидем ние при него и там, уверявам ви, веднага ще разберем какво да правим. Пък и време е — Господи! Наближава единадесет! — извика тя, като погледна великолепния си златен часовник с емайл, който висеше на шията й на тънка венецианска верижка и съвсем не съответстваше на дрехите й. „Подарък от годеника“ — помисли си Разумихин.

— Ах, време е!… Време е, Дунечка, време е! — тревожно се засуети Пулхерия Александровна. — Ще помисли, че сме му сърдити за вчера и затова така се бавим. Ах, Боже мой!

Говорейки това, тя забързано намяташе пелерината си и си слагаше шапката; Дунечка също се облече. Ръкавиците й бяха не само вехти, но дори скъсани, което Разумихин забеляза, но всъщност тази явна бедност в дрехите придаваше на двете дами дори някакво особено достойнство, присъщо на онези, които умеят да носят бедно облекло. Разумихин с благоговение гледаше Дунечка и се гордееше, че ще върви под ръка с нея. „Онази кралица — мислеше си той, — която е кърпила чорапите си в затвора, разбира се, е изглеждала в тази минута като истинска кралица и дори повече, отколкото по време на най-пищните празненства и церемонии.“

— Боже мой — възкликна Пулхерия Александровна, — мислила ли съм, че ще се страхувам от среща със сина си, с моя мил, мил Родя, както се страхувам сега!… Аз се страхувам, Дмитрий Прокофич! — добави тя, поглеждайки го плахо.

— Не бойте се, мамо — каза Дуня и я целуна, — по-добре вярвайте в него. Аз вярвам.

— Ах, Боже мой! Аз също вярвам, а цяла нощ не съм спала! — извика нещастната жена.

Те излязоха на улицата.

— Знаеш ли, Дунечка, щом задрямах малко призори, изведнъж сънувах покойната Марфа Петровна… и то цялата в бяло… Приближи се до мене, хвана ме за ръката и клати глава с укор и така строго, строго, сякаш ме осъжда… На хубаво ли е това? Ах, Боже мой, Дмитрий Прокофич, вие още не знаете: Марфа Петровна умря!

— Не, не зная: каква Марфа Петровна?

— Скоропостижно! И представете си…

— После, мамо — намеси се Дуня, — та господинът още не знае коя е Марфа Петровна.

— Ах, не знаете? А аз мислех, че на вас вече всичко ви е известно. Простете, Дмитрий Прокофич, аз тия дни просто губя разсъдъка си. Вярвайте ми, на вас аз гледам като на наше провидение и затова бях така убедена, че вие вече всичко знаете. Аз ви чувствам съвсем близък… Не се сърдете, че говоря така. Ах, Боже мой, какво ви е на дясната ръка! Ударили сте се?

— Да, ударих се — измърмори ощастливеният Разумихин.

— Аз понякога говоря прекалено откровено, та Дуня ме възпира… Но, Боже мой, в каква дупка живее той! Дали се е събудил? И тази жена, хазайката му, смята това за стая? Чуйте, вие казвате, че той не обича да разкрива сърцето си, и аз може би ще му омръзна с моите… слабости?… Не бихте ли ме посъветвали, Дмитрий Прокофич? Как да се държа с него? Аз, знаете ли, съвсем съм се объркала.

— Не го разпитвайте много за нещо, ако видите, че се мръщи; особено за здравето му много не го питайте: не обича.

— Ах, Дмитрий Прокофич, колко е тежко да си майка! Но ето го това стълбище… Какви ужасни стълби!

— Майко, вие сте даже бледа, успокойте се, мила — каза Дуня, като се притисна нежно към нея. — Той трябва да е щастлив, че ви вижда, а вие така се измъчвате — добави тя и очите й светнаха гневно.

— Почакайте, аз ще надникна пръв, да видя дали се е събудил.

Дамите безшумно тръгнаха след Разумихин, който избърза пред тях по стълбата, и когато стигнаха вече на четвъртия етаж, до вратата на хазайката, забелязаха, че вратата й е съвсем слабо открехната и две живи черни очи ги разглеждат от тъмното. А когато погледите им се срещнаха, вратата изведнъж се тръшна, и то така шумно, че Пулхерия Александровна едва не извика от уплаха.

III

— Здрав е, здрав! — весело извика срещу влизащите Зосимов. Той беше дошъл преди десетина минути и седеше на същия край на дивана. Расколников седеше на другия край, съвсем облечен и дори добре измит и вчесан, нещо, което отдавна не беше му се случвало. Стаята изведнъж се напълни, но Настася все пак успя да влезе след гостите. Застана да слуша.

Наистина Расколников беше почти здрав, особено в сравнение с вчера, само че беше много блед, разсеян и навъсен.

Имаше вид на ранен или на човек, понасящ силна физическа болка: веждите му бяха събрани, устните — стиснати, очите — възпалени. Говореше малко и неохотно, все едно насила или по задължение, и някакво безпокойство се проявяваше от време на време в движенията му.

Липсваше му само някаква превръзка на ръката или калъфче от тафта на пръста, за да прилича съвсем на човек, на когото, да речем, много болезнено му бере пръст, или си е ударил ръката, или нещо подобно.

Впрочем и това бледо и мрачно лице за миг сякаш се озари от светлина, когато влязоха майка му и сестра му, но това само добави към израза му вместо предишната мъчителна разсеяност някак още по-съсредоточена мъка. Светлината угасна скоро, но мъката остана и Зосимов, който наблюдаваше и изучаваше пациентите си с цялата страст на току-що започнал да лекува доктор, с учудване забеляза у него, след като дойдоха близките му, вместо радост някаква тежка, скрита решителност да понесе за час-два мъчение, което не е възможно да избегне. Той видя после как почти всяка дума от последвалия разговор като че се докосваше до някаква рана на пациента му и я разчопляше, но в същото време се и учуди донякъде на днешното му умение да се владее и да скрива чувствата на мономан, който от една дума вчера едва ли не побесняваше.

— Да, сега и аз виждам, че съм почти здрав — каза Расколников и приветливо целуна майка си и сестра си, от което Пулхерия Александровна веднага просия, — и казвам това вече не както вчера — добави той, като се обърна към Разумихин и приятелски му стисна ръката.

— А аз дори му се учудих днес — започна Зосимов, който много се зарадва на гостите, защото за десет минути вече бе успял да изпусне нишката на разговора със своя болен. — След три-четири дни, ако върви така, ще бъде съвсем както преди, тоест както беше преди месец или два… или може би и три? Та това отдавна е започнало и е назрявало… а? Признавате ли си сега, че може би и сам сте били виновен? — добави той с предпазлива усмивка, сякаш все още се страхуваше да не го подразни с нещо.

— Много е възможно — отговори хладно Расколников.

— Аз затова го и казвам — продължи Зосимов, добил смелост, — защото вашето пълно оздравяване в най-главното зависи сега единствено от вас самия. Сега, когато с вас вече може да се разтоваря, бих искал да ви внуша, че е необходимо да се отстранят първоначалните, така да да се каже, коренните причини, повлияли върху зараждането на вашата болест, тогава ще се излекувате, иначе ще стане даже и по-зле. Тези първоначални причини аз не зная, но на вас те са ви известни. Вие сте умен човек и, разбира се, сте се наблюдавали. Струва ми се, че вашето разстройство съвпада отчасти с вашето напускане на университета. Вие не бива да оставете без занимания и затова трудът и ясно поставената цел, струва ми се, много биха могли да ви помогнат.

— Да, да, вие сте съвсем прав… ето аз колкото може по-скоро ще постъпя в университета и тогава всичко ще тръгне като по масло…

Зосимов, започнал да дава умните си съвети отчасти и за ефект пред дамите, бе, разбира се, донякъде озадачен, когато, след като завърши своята реч и погледна слушателя си, забеляза на лицето му явна насмешка. Впрочем това продължи само миг. Пулхерия Александровна веднага започна да благодари на Зосимов, особено за това, че бе си направил труда посред нощ да ги посети в хотела.

— Как, той е идвал при вас през нощта? — попита Расколников, сякаш разтревожен. — Значи, и вие не сте спали след пътуването?

— Ах, Родя, та това беше само до два часа. Ние с Дуня и вкъщи по-рано от два никога не си лягаме.

— Аз също не зная как да му се отблагодаря — продължи Расколников, като изведнъж се намръщи и наведе глава. — Като оставим настрана паричния въпрос — извинете, че споменавам затова (обърна се той към Зосимов), — аз просто не зная с какво съм заслужил особеното ви внимание? Просто не разбирам… и… и това даже ми тежи, защото ми е непонятно: откровено ви казвам.

— Не се тревожете — засмя се насила Зосимов, — допуснете, че сте моят пръв пациент, а ние, които току-що сме започнали да практикуваме, обичаме първите си пациенти като собствени деца, а някои от нас почти се влюбват в тях. А пък аз не съм богат с пациенти.

— За него да не говоря — добави Расколников, посочвайки Разумихин, — а и той освен оскърбления и грижи нищо друго не е видял от мене.

— Как лъже само! Ти какво, да не си се разчувствал нещо днес? — извика Разумихин.

Той щеше да види, ако беше по-проницателен, че никакво разчувстване нямаше, а дори нещо съвсем противоположно. Но Авдотя Романовна забеляза това. Тя втренчено и с безпокойство наблюдаваше брат си.

— А за вас, мамо, не смея и да говоря — продължи той сякаш заучен от сутринта урок, — едва днес можах да си представя донякъде как трябва да сте се измъчили вчера тук, докато сте ме чакали да се върна. — Като каза това, той изведнъж мълчаливо и с усмивка протегна ръка на сестра си. Но в тази усмивка проблесна този път истинско, непресторено чувство. Дуня веднага хвана и горещо стисна протегнатата й ръка, зарадвана и благодарна. За пръв път се обръщаше той към нея след вчерашното скарване. Лицето на майката просветля от възторг и щастие пред това окончателно и мълчаливо помиряване на брата и сестрата.

— Ето именно затова го обичам! — прошепна преувеличаващият всичко Разумихин, като се завъртя енергично на стола си. — Способен е на такива жестове!…

„И колко хубаво става всичко при него — мислеше си майката, — какви благородни пориви има и как просто деликатно сложи край на цялото това вчерашно недоразумение със сестра си — само с това, че й протегна ръка в такава минута и я погледна приветливо… И какви прекрасни очи има, и колко е прекрасно цялото му лице!… Той е даже по-хубав от Дунечка… Но, Боже мой, какъв му е костюмът, колко ужасно е облечен! В магазина на Афанасий Иванович разсилният Вася е по-добре облечен!… И така ми идва да се спусна към него и да го прегърна, и… да заплача — а се боя, боя се… той е такъв един, Господи!… Ето на, хем ласкаво говори, а се боя! Е от какво се боя?…“

— Ах, Родя, няма да повярваш — подхвана тя изведнъж, бързайки да отговори на думите му, — колко нещастни бяхме вчера с Дунечка! Сега, когато всичко мина и се свърши и всички сме пак щастливи — мога да ти разкажа. Представи си, бързаме насам, за да те прегърнем, едва ли не направо от влака, а тази жена — а, да, ето я! Добър ден, Настася!… Тя изведнъж ни казва, че ти си болен, в делириум и току-що си избягал скришом от доктора, в такова състояние, навън, и че са се разтичали да те търсят. Няма да повярваш какво ни беше! Веднага си помислих за това как трагично загина поручик Потанчиков, наш познат, приятел на баща ти — ти не го помниш, Родя, също бил болен, в делириум, и по същия начин избягал и паднал в кладенеца в двора, едва на следния ден успяха да го измъкнат. А ние, разбира се, си представихме всичко още по-страшно. Искахме да вървим да търсим Пьотр Петрович, та поне с негова помощ… защото ние бяхме сами, нали, съвсем сами — проточи тя с жалостен глас и изведнъж млъкна, спомни си, че да заговаря за Пьотр Петрович е още твърде опасно, макар че „всички вече са пак напълно щастливи“.

— Да, да… всичко това, разбира се, е неприятно… — измърмори в отговор Расколников, но с такъв разсеян и почти невнимателен израз, че Дунечка го погледна изумена. — Да, какво още исках да кажа — продължи той, като си припомняше с усилие, — да: моля ви, майко, и ти, Дунечка, не мислете, че не съм искал да дойда днес пръв при вас и съм чакал вие първи да дойдете.

— Какво говориш, Родя! — възкликна Пулхерия Александровна, също учудена.

„Той, какво, по задължение ли ни отговаря? — помисли Дунечка. — И се помирява, и иска прошка, сякаш опява или си казва урока.“

— Аз тъкмо се събудих и исках да тръгна, но ми попречиха дрехите; забравих вчера да й кажа… на Настася… да изчисти тази кръв… Едва сега успях да се облека.

Кръв! Каква кръв? — разтревожи се Пулхерия Александровна.

— Няма нищо… не се безпокойте. Имаше кръв, защото вчера, като ходех из улиците малко трескав, се натъкнах на един премазан човек… един чиновник…

— Трескав? Но ти всичко помниш — прекъсна го Разумихин.

— Това е вярно — някак особено грижливо отговори Расколников, — помня всичко, дори до най-малката подробност, а туй на: защо съм правил еди-какво си и съм ходил еди-къде си и съм говорил еди-какво си — това вече не мога добре да обясня.

— Много известен феномен — намеси се Зосимов, — изпълнението на постъпките понякога е майсторско, най-изкусно, а ръководенето на постъпките, началото на постъпките е разстроено и зависи от разни болезнени впечатления. Нещо като сън.

„Това всъщност е добре, че той ме смята почти за луд“ — помисли Расколников.

— Струва ми се, че същото се случва и на здрави — отбеляза Дунечка, гледайки Зосимов с безпокойство.

— Твърде вярна забележка — отговори той, — в този смисъл наистина всички ние и твърде често сме почти като побъркани, само че с малка разлика — „болните“ са побъркани малко повече от нас, затова тук трябва да се различава границата. А уравновесени хора, това е истина, почти не се срещат; на десетки а може би на много стотици хиляди — един, и това са обикновено твърде слаби екземпляри…

При думата „побъркан“, непредпазливо изтървана от раздрънкалия се на любимата си тема Зосимов, всички помръкнаха. Расколников седеше, сякаш без да обръща внимание, замислен и със странна усмивка на бледите си устни. Той продължаваше да обмисля нещо.

— Е, и какво с този, премазания? Аз те прекъснах — извика бързо Разумихин.

— Какво? — сякаш се събуди Расколников. — Да… и се изцапах с кръв, когато помагах да го пренесат у тях… Да, мамо, аз направих вчера нещо непростимо: наистина не бях с ума си Всичките пари, които ми изпратихте, дадох вчера… на жена му… за погребението. Сега тя е вдовица, туберкулозна, нещастна жена… три малки сирачета, гладни… вкъщи няма нищо… и още една дъщеря… Може би и самата вие бихте ги дали, ако бяхте видели… Аз впрочем нямах никакво право, признавам си, особено като знаех как сте получили тези пари. За да помагаш, трябва най-напред да имаш право на това, иначе: „Crevez, chiens, si vous n’etes pas contents!“12

— Той се разсмя. — Така ли е, Дуня?

— Не, не е така — твърдо отговори Дуня.

— О, и ти… с цел! — измърмори той, като я погледна едва ли не с омраза и насмешливо се усмихна. — Аз трябваше да съобразя това… Е, какво, то е похвално; за тебе е по-добре… и ще стигнеш до такава граница, която, ако не прекрачиш, ще бъдеш нещастна, а ако прекрачиш — може би ще бъдеш още по-нещастна… А впрочем всичко това са глупости! — добави той раздразнен, ядосан от неволното си избухване. — Аз исках само да кажа, че ви моля за прошка, майко — заключи той рязко и отривисто.

— Стига, Родя, уверена съм, че всичко, което ти правиш, всичко е прекрасно! — каза зарадваната майка.

— Не бъдете толкова уверена — отговори той, като изкриви уста в усмивка.

Последва мълчание. Имаше нещо напрегнато и в целия този разговор, и в мълчанието, и в помиряването, и в прошката и всички чувстваха това.

„Те наистина се страхуват от мене“ — мислеше си Расколников, гледайки изпод вежди майка си и сестра си, Пулхерия Александровна наистина колкото повече мълчеше, толкова по-плаха ставаше.

„Докато ги нямаше, ми се струваше, че така ги обичам“ мина му през ума.

— Знаеш ли, Родя, Марфа Петровна умря! — изведнъж изтърси Пулхерия Александровна.

— Каква Марфа Петровна?

— Ах, Боже мой, че Марфа Петровна, Свидригайлова! Аз толкова много ти писах за нея.

— А-а-а, да, помня… та умряла? Ах, наистина? — изведнъж трепна той, сякаш се събуди. — Нима е умряла? Че от какво?

— Представи си, скоропостижно! — забърза Пулхерия Александровна, окуражена от любопитството му. — И то тъкмо когато ти изпратих писмото, същия ден! Представи си, този ужасен човек, изглежда е бил причина за смъртта й. Казват, че ужасно я бил!

— Че те така ли живееха? — попита той, като се обърна към сестра си.

— Не, напротив. С нея той винаги беше много търпелив и дори учтив. В много случаи беше дори прекалено снизходителен към характера й, цели седем години… Изведнъж някак е загубил търпение.

— Значи, той съвсем не е толкова ужасен, щом седем години се е сдържал? Ти, Дунечка, струва ми се, го оправдаваш?

— Не, не, той е ужасен човек! Нищо по-ужасно не мога да си представя — едва не потрепервайки, проговори Дуня, като навъси вежди и се замисли.

— Това се е случило между тях сутринта — продължи бързо Пулхерия Александровна. — След това тя незабавно наредила да впрегнат конете, за да замине веднага след обяд за града, защото винаги в такива случаи отиваше в града; на обяд, казват, яла с голям апетит…

— Пребита?

— …Тя впрочем винаги е имала този… навик и щом се наобядвала, за да не закъснее със заминаването, веднага отишла в къпанията… Разбираш, тя нещо се лекувала с бани; имат студен извор, та се къпела в него редовно всеки ден, но още щом влязла във водата, изведнъж получила удар!

— Ами да! — каза Зосимов.

— И много ли я е бил?

— Но това няма значение — обади се Дуня.

— Хм! Но, мамо, що за желание да разказвате такива глупости — ядосано и сякаш без да иска, каза Расколников.

— Ах, драги мой, просто не знаех вече за какво да заговоря — изпусна се Пулхерия Александровна.

— Вие всички какво, боите ли се от мене? — каза той с изкривена усмивка.

— Да, наистина — каза Дуня, като гледаше брат си строго в очите. — Мама, докато се качваше по стълбите, чак се кръстеше от страх.

Лицето му се изкриви конвулсивно.

— Ах, какво приказваш, Дуня! Не се сърди, Родя, моля ти се… Ти защо, Дуня! — заговори смутена Пулхерия Александровна. — Аз наистина, като пътувах насам, през целия път си мечтаех във вагона: как ще се срещнем, как всичко ще си разкажем… и бях толкова щастлива, че не усетих пътя! Но какво приказвам! Аз и сега съм щастлива… Ти, Дуня, напразно! Аз, Родя, само от това, че те виждам, съм щастлива…

— Стига, майко — смутено измърмори той, без да я гледа и стискайки ръката й, — ще успеем да се наприказваме!

Казал това, той изведнъж се смути и пребледня: едно неотдавнашно ужасно чувство пак облъхна с мъртвешки студ душата му; изведнъж пак му стана съвсем ясно и понятно, че току-що каза ужасна лъжа, че сега не само никога няма да може да се наприказва, но вече за нищо, никога и с никого не му е позволено да говори. Въздействието на тази мъчителна мисъл бе така силно, че за миг почти се забрави, стана от мястото си и без да поглежда никого, тръгна да излезе от стаята.

— Какво правиш! — извика Разумихин и го хвана за ръката. Той седна пак и мълчаливо се заоглежда; всички го гледаха с недоумение.

— Защо всички сте такива скучни? — извика неочаквано. — Кажете нещо! Защо наистина да седим така) Хайде, говорете де! Хайде да разговаряме!… Събрали сме се и мълчим… Говорете нещо!

— Слава Богу! А аз помислих, че започна да му става пак като вчера — прекръсти се Пулхерия Александровна.

— Какво ти е, Родя? — недоверчиво запита Авдотя Романовна.

— Така просто, нищо ми няма, сетих се за нещо — отговори той и изведнъж се засмя.

— Добре, ако е така. Че и аз за малко не помислих… — измърмори Зосимов и се надигна от дивана. — Но време е да тръгвам; пак ще намина може би… ако заваря някого…

Той се сбогува и си отиде.

— Какъв прекрасен човек! — забеляза Пулхерия Александровна.

— Да, прекрасен, чудесен, образован, умен… — заговори изведнъж Расколников някак неочаквано забързано и с някакво необикновено оживление, — не помня вече къде съм го срещал преди болестта… Изглежда, срещал съм го някъде… Ето и този е добър човек! — кимна той към Разумихин. — Харесваш ли го, Дуня? — попита я той и изведнъж, кой знае защо, се разсмя.

— Много — отговори Дуня.

— Уф, какъв си… свинтус! — произнесе ужасно сконфузен и изчервен Разумихин и стана от стола. Пулхерия Александровна леко се усмихна, а Расколников се разсмя.

— Къде?

— Аз също… имам работа.

— Никаква работа нямаш, остани! Зосимов си отиде, веднага и ти. Не си отивай… А колко е часът? Стана ли дванадесет? Какъв хубавичък часовник имаш, Дуня! Но защо пак млъкнахте? Все само аз, само аз приказвам!…

— Подарък ми е от Марфа Петровна — отговори Дуня.

— И е много скъп — добави Пулхерия Александровна.

— А-а-а! Колко е голям, почти не е дамски.

— Аз такъв харесвам — каза Дуня.

„Значи, не е подарък от годеника“ — помисли Разумихин и, кой знае защо, се зарадва.

— А аз мислех, че е подарък от Лужин — каза Расколников.

— Не, той още нищо не е подарявал на Дунечка.

— А-а-а! А помните ли, майко, как бях влюбен и исках да се женя? — изведнъж каза той, гледайки майка си, поразена от неочаквания обрат на разговора и от тона, с който заговори за това.

— Ах, драги мой, да! — Пулхерия Александровна се спогледа с Дунечка и с Разумихин.

— Хм! Да! А какво да ви разкажа? Дори малко неща помня.

Тя беше такова едно болно момиченце — продължи той, като да се замисляше пак и навеждайки глава, — съвсем болно; обичаше да раздава милостиня и все мечтаеше за манастир, а веднъж, когато започна да ми говори за това, се разплака; да, да… помня… добре помня. Грозничка… такава. Наистина не зная защо се привързах тогава към нея, струва ми се, затова, че беше винаги болна… Ако беше куца или гърбава, струва ми се, още повече бих я обикнал… (Той замислено се усмихна.) Така… някаква пролетна болест беше това…

— Не, това не е било само пролетна болест — разпалено каза Дунечка.

Той внимателно и напрегнато погледна сестра си, но не дочу или дори не разбра думите й. После, дълбоко замислен, стана, приближи се до майка си, целуна я, върна се на мястото си и седна.

— Ти и сега я обичаш — каза, трогната, Пулхерия Александровна.

— Нея? Сега? Ах, да… вие за нея! Не. Всичко това сега е сякаш на онзи свят… и е така отдавнашно. И всичко наоколо сякаш не става тук.

Той внимателно ги погледна.

— Ето и вас… сякаш от хиляди километри ви гледам…

Но дявол знае защо говорим за това! И защо трябва да разпитвате! — добави с досада и млъкна, като си гризеше ноктите, и пак се замисли.

— Колко лоша квартира имаш, Родя, като ковчег — каза изведнъж Пулхерия Александровна, прекъсвайки тягостното мълчание, — уверена съм, че и квартирата е причина да станеш меланхолик.

— Квартирата?… — отвърна той разсеяно. — Да, квартирата много допринесе… и аз мислих за това… Но да знаете каква странна мисъл казахте сега, майко — добави той изведнъж със странна усмивка.

Още малко — и тази среда, тези роднини, след тригодишна раздяла, този семеен тон на разговора, при пълна невъзможност да се приказва за каквото и да било, биха му станали в края на краищата съвсем непоносими. Имаше обаче един неотложен въпрос, който, по един или друг начин, трябваше непременно да се реши днес — така бе решил още одеве, когато се събуди. Сега той се зарадва на този въпрос като на изход.

— Виж какво, Дуня — започна той сериозно и сухо, — аз, разбира се, те моля да ми простиш за вчера, но смятам за свой дълг пак да ти напомня, че от същината на това, което казах, не отстъпвам. Или аз, или Лужин. Нека аз да съм подлец, но ти не бива. Един от нас. А ако ти се омъжиш за Лужин, аз веднага преставам да те смятам за своя сестра.

— Родя, Родя! Също като вчера — възкликна скръбно Пулхерия Александровна. — И защо непрекъснато се наричаш подлец, не мога да понасям това. И вчера пак същото…

— Братко — твърдо и също сухо отговори Дуня, — във всичко това има грешка от твоя страна. Аз през нощта обмислих и намерих грешката. Цялата работа е там, че ти, изглежда, предполагаш, че аз на някого и заради някого се принасям в жертва. Съвсем не е така. Аз просто заради себе си се омъжвам, защото на мене самата ми е тежко; и освен това, разбира се, ще се радвам, ако успея да бъда полезна на роднините си, но в моето решение това не е най-главната подбуда…

„Лъже! — мислеше си той, като гризеше ноктите си от злоба. — Горделивка! Не иска да си признае, че й се ще да бъде благодетелка! О, низки характери! Те и обичат тъй, сякаш че мразят… О, как… ги мразя! Всичките!“

— С една дума, аз се омъжвам за Пьотр Петрович — продължи Дунечка, — защото от двете злини избирам по-малката. Имам намерение честно да изпълня всичко, което той очаква от мене, следователно не го лъжа… Ти защо сега се усмихна така?

Тя също пламна и в очите й блесна гняв.

— Всичко ще изпълниш? — попита той, язвително усмихнат.

— До известен предел. И начинът, и формата на сватосването на Пьотр Петрович ми показаха веднага какво му е нужно. Той, разбира се, се цени може би прекалено високо, но аз се надявам, че той и мене цени… Защо пак се смееш?

— А ти защо пак се изчервяваш? Ти лъжеш, сестро, ти нарочно лъжеш, само от женски инат, само за да ми се наложиш… Ти не може да уважаваш Лужин: аз го видях и говорих с него. Значи, ти се продаваш за пари и, значи, във всеки случай постъпваш долно и аз се радвам, че поне можеш да се червиш!

— Не е вярно, не лъжа!… — извика Дунечка, губейки цялото си хладнокръвие. — Аз няма да се омъжа за него, без да съм убедена, че той ме цени и държи на мене; няма да се омъжа за него, без да съм твърдо убедена, че и аз мога да го уважавам.

За щастие аз мога напълно да се убедя в това, и то още днес. А такъв брак не е подлост, както ти казваш? Дори ти да беше прав дори аз наистина да бих се решила на подлост — нима не е жестоко от твоя страна да говориш така с мене? Защо искаш от мене геройство, на което може би и ти не си способен? Това е деспотизъм, това е насилие! Ако ще погубя някого, то ще е само себе си… Още никого не съм заклала!… Защо ме гледащ така? Защо пребледня така? Родя, какво ти е? Родя, мили!…

— Господи! До припадък го докара! — извика Пулхерия Александровна.

— Не, не… глупости… нищо!… Малко ми се зави свят. Съвсем не е припадък… Все припадъци ви се привиждат!… Хм, да… какво исках да кажа? Да: по какъв начин ти още днес ще се убедиш, че можеш да го уважаваш и че той… те цени или как го каза? Ти май каза, че днес? Или ми се е счуло?

— Майко, покажете на брат ми писмото на Пьотр Петровия — каза Дунечка.

Пулхерия Александровна с разтреперани ръце предаде писмото. Той го взе с голямо любопитство. Но преди да го разгърне, изведнъж някак с учудване погледна Дунечка.

— Странно — проговори той бавно, сякаш изведнъж, поразен от нова мисъл, — защо ли се тревожа толкова? Защо са тези разправии? Че омъжвай се за когото искаш!

Той сякаш говореше на себе си, но го каза високо и известно време гледа сестра си сякаш озадачен.

Най-после разгърна писмото, но все още запазваше израза на някакво странно учудване; после бавно и внимателно започна да го чете и го прочете два пъти. Пулхерия Александровна беше в особена тревога; пък и всички очакваха нещо особено.

— Това ме учудва — започна той, след като поразмисли и като подаваше писмото на майка си, но без да се обръща към никого определено, — нали уж води дела, адвокат е и говори даже така… със замах — а колко неграмотно пише.

Всички се размърдаха; съвсем друго бяха очаквали.

— Че те всички така пишат — отсечено отбеляза Разумихин. — Нима си го чел?

— Да.

— Ние му го показахме, Родя, ние… се посъветвахме одеве — започна сконфузилата се Пулхерия Александровна.

— Това е точно съдийски стил — прекъсна я Разумихин, — съдийските документи и досега така се пишат.

— Съдийски? Да, именно съдийски, делови… Не че е много неграмотно, но не е и съвсем литературно; делово!

— Пьотр Петрович и не крие, че няма голямо образование, и дори се хвали с това, че сам си е пробил път — каза Авдотя Романовна, малко засегната от новия тон на брат си.

— Е, щом се хвали, значи, има за какво — не възразявам. Ти, сестро, май се обиди, че направих за цялото писмо такава лекомислена забележка, и мислиш, че нарочно говоря такива глупости, от яд, за да ти се подиграя. Напротив, на мене по повод на стила ми дойде наум една далеч не излишна в дадения случай забележка. Там има един израз: „Сърдете се на себе си“, сложен много знаменателно и ясно, и освен това има заплаха, че той веднага ще си отиде, ако аз дойда. Тази заплаха да си отиде е равностойна на заплаха да ви изостави и двете ви сега, когато вече ви е извикал в Петербург. Е, ти как мислиш: може ли на такъв израз на Лужин да се обидиш така, както ако го беше написал ето той (той посочи Разумихин) или Зосимов, или някой от нас?

— Н-не — отговори Дунечка, като се оживи, — аз добре разбрах, че това е изразено прекалено наивно и че той може би само защото не умее да пише… Това много добре го каза, братко. Аз дори не очаквах…

— Това е изразено по съдийски, а по съдийски не може иначе да се напише и е излязло по-грубо, отколкото той може би е искал. Впрочем аз трябва малко да те разочаровам: в това писмо има още един израз, една клевета по отношение на мене, и то твърде подличка. Парите вчера дадох на вдовицата, охтичава и нещастна, и не „под предлог, че са за погребението“, а наистина за погребението, и не на дъщерята — момиче, както той пише, „с известно поведение“ (и което аз вчера за пръв път в живота си видях), а именно на вдовицата. Във всичко това виждам прекалено прибързаното желание да ме очернят и да ме скарат с вас. Изразено е пак по съдийски, тоест с твърде явно разкриване на целта и с твърде наивна прибързаност. Той е умен човек, но за да постъпваш умно, само умът не стига. Всичко това характеризира човека и… не мисля, че той много те цени. Казвам ти го само за назидание, защото искрено ти желая доброто…

Дунечка не отговори; решението й беше взето още одеве, тя чакаше само вечерта.

— Та ти какво решаваш, Родя? — попита Пулхерия Александровна, разтревожена сега още повече от внезапния му, нов делови тон.

— Какво значи: „решаваш“?

— Ами ето, Пьотр Петрович пише да не идваш у нас довечера и той ще си отиде… ако дойдеш. Е… ще дойдеш ли?

— Това вече, разбира се, няма аз да го решавам, а, първо — вие, ако такова изискване на Пьотр Петрович не ви обижда, и второ — Дуня, ако тя също не се обижда. А аз ще постъпя, както ще е по-добре за вас — добави той сухо.

— Дунечка вече реши и аз съм напълно съгласна с нея — побърза да добави Пулхерия Александровна.

— Аз реших да те помоля, Родя, настойчиво да те помоля непременно да присъстваш на тази среща — каза Дуня, — ще дойдеш ли?

— Ще дойда.

— И вас също моля да бъдете у нас в осем часа — обърна се тя към Разумихин. — Мамичко, и него каня.

— Прекрасно, Дунечка! Е, както сте решили — добави Пулхерия Александровна, — тъй да бъде. А и за мене самата ще е по-леко; не обичам да се преструвам и да лъжа; по-добре да казваме цялата истина… Пък ако ще да се сърди, ако ще да не се сърди Пьотр Петрович!

IV

В тази минута вратата тихо се отвори и в стаята, озъртайки се плахо, влезе една девойка. Всички се обърнаха към нея с учудване и любопитство. Расколников не я позна от пръв поглед. Това беше София Семьоновна Мармеладова. Вчера я бе видял за пръв път, но в такава минута, при такава обстановка и с такива дрехи, че в паметта му бе останало съвсем друго лице. Сега това беше скромно и дори бедно облечена девойка, още много младичка, почти момиченце, със скромно и прилично държане, с ясно, но сякаш малко изплашено лице. Облечена беше в съвсем простичка домашна рокличка, с вехта, старомодна шапчица на главата; само в ръцете си държеше, както вчера, чадър. Тя не очакваше да види стаята пълна с хора и не само се сконфузи, а съвсем се обърка, изплаши се като малко дете и дори понечи да се върне.

— Ах… това сте вие!… — каза Расколников извънредно изненадан и изведнъж се смути и той.

Веднага си помисли, че майка му и сестра му знаят вече от писмото на Лужин за някакво момиче „с известно“ поведение. Преди малко самият той бе протестирал срещу клеветата на Лужин и бе споменал, че е видял това момиче за пръв път, и изведнъж влиза самото то. Спомни си също, че съвсем не бе протестирал срещу израза „с известно поведение“. Всичко това неясно и за миг премина през ума му. Но като се вгледа по-внимателно, изведнъж видя, че това унизено същество е вече до такава степен унизено, че изведнъж му стана жал. А когато то понечи да избяга от страх — в него нещо сякаш се преобърна.

— Никак не ви очаквах — забърза той, спирайки я с поглед. — Моля ви, седнете. Вие навярно по поръка на Катерина Ивановна. Моля, не тук, ето тук седнете…

При влизането на Соня Разумихин, който седеше на един от трите стола на Расколников, точно до вратата, се надигна, за да й направи място да влезе. Отначало Расколников искаше да й посочи място в края на дивана, където седеше Зосимов, но като си спомни, че този диван е прекалено фамилиарно място и му служи за легло, побърза да й посочи стола на Разумихин.

— А ти седни тук — каза той на Разумихин, настанявайки го на дивана, където беше седял Зосимов.

Соня седна, почти разтреперана от страх, и плахо погледна двете дами. Явно и тя сама не разбираше как е могла да седне до тях. Като съобрази това, така се уплаши, че изведнъж пак стана и съвсем смутена се обърна към Расколников.

— Аз… аз… минах за минутка, извинете, че ви обезпокоих — заговори тя, като се запъваше. — По поръчка на Катерина Ивановна, а тя нямаше кого да прати… А Катерина Ивановна поръча много да ви помоля да дойдете утре на опелото, сутринта… на литургия… на улица Митрофаниевска, а после у нас… У нея… на помен… Да я почетете… Тя поръча да ви поканя.

Соня се запъна и млъкна.

— Ще гледам непременно… непременно — отговори Расколников, като също се понадигна и също се запъваше и прекъсваше. — Бъдете така добра, седнете — каза той изведнъж, — трябва да поговоря с вас. Моля ви — може би бързате, бъдете така Добра, отделете ми две минути…

И той й побутна стола. Соня пак седна и пак плахо, объркано и бързо погледна двете дами и изведнъж наведе глава.

Бледото лице на Расколников пламна; сякаш тръпка разтърси тялото му; очите му светнаха.

— Майко — каза той твърдо, — това е София Семьоновна Мармеладова, дъщеря на съшия онзи нещастен господин Мармеладов, когото вчера пред очите ми премазаха конете и за когото вече ви говорих…

Пулхерия Александровна погледна Соня и леко присви очи Въпреки цялото си объркване пред настойчивия предизвикателен поглед на Родя тя не можа да си откаже това удоволствие Дунечка сериозно, втренчено се вгледа право в лицето на нещастната девойка и с недоумение я заразглежда.

Соня, като чу как я представиха, вдигна пак очи, но се смути още повече отпреди.

— Аз исках да ви попитам — обърна се бързо към нея Расколников, — как уредихте днес всичко? Не ви ли безпокоиха… например от полицията?

— Не, всичко мина… Нали е прекалено ясно от какво е умрял; не ни безпокоиха; само квартирантите се сърдят.

— Защо?

— Защото тялото стои дълго вътре… сега нали е горещо… мирише… тъй че днес, за вечерната литургия, ще го пренесат на гробищата, до утре, в параклиса. Катерина Ивановна отначало не искаше, а сега и тя вижда, че не може…

— Та, значи, днес?

— Тя ви моли да ни направите чест да дойдете на опелото в черквата, а после да дойдете у нея на помен.

— Ще има помен?

— Да, помен, тя поръча много да ви благодаря, че ни помогнахте вчера… ако не бяхте вие, нямаше да имаме с какво да го погребем. — И устните, и брадичката й изведнъж затрепереха, но тя се овладя и се сдържа, като отново бързо заби поглед в земята.

По време на разговора Расколников упорито я разглеждаше. Тя имаше слабичко, съвсем слабичко и бледо личице с твърде неправилни черти, някак острички, с остричък малък нос и брадичка. Не можеше дори да се нарече хубавичка, но затова пък сините й очи бяха такива ясни и когато те се оживяваха, изразът на лицето й ставаше такъв добър и простодушен, че неволно привличаше. В лицето й, пък и в цялата й фигура имаше освен това една особена характерна черта: въпреки своите осемнадесет години тя изглеждаше почти момиченце, много по-млада от годините си, съвсем почти дете, и това понякога дори смешно се проявяваше в някои нейни движения.

— Но нима Катерина Ивановна е могла да се оправи с толкова ограничени средства, дори и помен има намерение… — запита Расколников, продължавайки упорито разговора.

— Ковчегът ще бъде прост… и всичко ще бъде просто, тъй че не е скъпо… ние одеве с Катерина Ивановна всичко пресметнахме, тъй че ще има и с какво да го поменем… а на Катерина Ивановна много й се иска. Няма как… то е утеха за нея… тя е такава, вие нали знаете…

— Разбирам, разбирам… естествено… Вие какво разглеждате стаята ми? Ето и майка ми също казва, че на ковчег прилича.

— Вие вчера си дадохте всичко! — каза изведнъж в отговор Сонечка с някакъв силен и бърз шепот, като изведнъж пак ниско наведе глава. Устните и брадичката й пак затрепераха. Тя отдавна вече беше поразена от бедната обстановка у Расколников и сега тези думи изведнъж й се изтръгнаха сами. Последва мълчание. Очите на Дунечка някак просветляха, а Пулхерия Александровна погледна Соня дори приветливо.

— Родя — каза тя, като ставаше, — ние, разбира се, ще обядваме заедно. Дунечка, да вървим… А ти, Родя, да беше отишъл да се поразходиш, а след това да си починеш, да полежиш, а после веднага ела… Защото страхувам се, че ние те изморихме…

— Да, да, ще дойда — отговори той, като стана и забърза. — Аз впрочем имам работа…

— Та нима няма и да обядвате заедно — завика Разумихин, гледайки с учудване Расколников, — какво приказваш?

— Да, да, ще дойда, разбира се, разбира се… А ти остани за минута. Нали той сега не ви е нужен, майко? Или може би ви го отнемам?

— Ох, не, не! А вие, Дмитрий Прокофич, ще дойдете ли да обядваме, ще бъдете ли така добър?

— Моля ви, елате! — помоли Дуня.

Разумихин се поклони и целият засия. За миг всички изведнъж се почувстваха някак странно неловко.

— Сбогом, Родя, тоест довиждане; не обичам да казвам „сбогом“. Сбогом, Настася… ах, пак казах „сбогом“!…

Пулхерия Александровна искаше да се сбогува и със Сонечка, но някак не успя и забързано излезе от стаята.

Но Авдотя Романовна сякаш чакаше ред и, минавайки след майка си покрай Соня, се сбогува с нея с внимателен, вежлив и пълен поклон. Сонечка се смути, поклони се някак бързо и уплашено и някакво дори болезнено чувство се изписа на лицето й, сякаш учтивостта и вниманието на Авдотя Романовна й бяха тягостни и мъчителни.

— Дуня, довиждане! — извика Расколников, когато тя вече беше в коридора. — Дай си ръката де!

— Че нали ти я подадох, забрави ли? — отговори Дуня, като ласкаво и смутено се обърна към него.

— Че какво, още веднъж ми я подай!

И той силно стисна пръстчетата й. Дунечка му се усмихна, изчерви се, бързо издърпа ръката си и излезе след майка си, също, кой знае защо, много щастлива.

— Чудесно! — каза той на Соня, връщайки се в стаята, и ясно я погледна. — Да успокои Бог мъртвите, а живите още имат да живеят! Така ли е? Така ли е? Нали е така?

Соня гледаше с някакво учудване неговото внезапно прояснило се лице; той няколко мига мълчаливо и втренчено се вглеждаше в нея; целият разказ за нея от покойния й баща премина в тази минута изведнъж през съзнанието му…

— Господи, Дунечка! — заговори веднага Пулхерия Александровна, щом излязоха на улицата. — Ето на, сега просто се радвам, че си отидохме; по-леко ми е някак си. Ех, мислила ли съм вчера във вагона, че даже на това ще се радвам!

— Пак ви казвам, мамичко, той е още много болен. Нима не виждате? Може би именно от страдание за нас се е разстроил. Трябва да бъдем снизходителни и тогава много, много неща могат да се простят.

— А ето ти не беше снизходителна! — горещо и ревниво я прекъсна Пулхерия Александровна. — Знаеш ли, Дуня, гледах ви двамата, ти си съвсем негов портрет и нетолкова в лицето, колкото по душа: и двамата сте меланхолици, и двамата сте мрачни и избухливи, и двамата сте високомерни, и двамата сте великодушни… Нали е невъзможно той да е егоист, Дунечка, а?… А само като си помисля какво ще става тази вечер у дома, сърцето ми просто замира!

— Не се безпокойте, майко, ще стане това, което трябва да стане.

— Дунечка! Че помисли само в какво положение сме ние сега! Какво ще стане, ако Пьотр Петрович се откаже? — непредпазливо изрече изведнъж нещастната Пулхерия Александровна.

— Че какво ще струва той тогава! — рязко и с презрение отговори Дунечка.

— Добре направихме сега, че си отидохме — забърза, прекъсвайки я, Пулхерия Александровна, — той имаше някъде спешна работа; нека се поразходи, поне въздух ще подиша… ужасно задушно е при него… а къде ли можеш да подишаш тук въздух? Тук и на улицата е като в стая със затворени прозорци. Господи, какъв град!… Чакай, пази се, ще те бутнат, носят нещо! Пиано пренасят, нали… как се блъскат… От тази госпожица също много се страхувам…

— От коя госпожица, майко?

— Че тази София Семьоновна, дето сега дойде…

— Че защо?

— Такова предчувствие имам, Дуня. Ако щеш вярвай, но щом влезе тя, в същия миг помислих, че точно тука се крие главното…

— Абсолютно нищо не се крие! — с досада извика Дуня. — Каква сте и вие с вашите предчувствия, майко! Той едва от вчера я познава, а сега, като влезе, не я позна.

— Е, ще видиш!… Смущава ме тя, ще видиш, ще видиш! И така се изплаших: гледа ме, гледа, очите й такива едни, едва се сдържах на стола си, помниш ли, когато започна да я представя? И чудно ми е: Пьотр Петрович пише така за нея, а той ни я представи, и то и на тебе! Значи тя му е скъпа!

— Какво като пише! За нас също говореха, пък и писаха; забравихте ли? А аз съм уверена, че тя… е прекрасна и че всичко това са глупости!

— Бог да й помага!

— А Пьотр Петрович е долен клюкар — изведнъж отсече Дунечка.

Пулхерия Александровна просто клюмна. Разговорът се прекъсна.

— Слушай, ето каква молба имам към тебе… — каза Расколников, отвеждайки Разумихин към прозореца.

— Значи, да кажа на Катерина Ивановна, че ще дойдете… — забърза Соня, сбогувайки се, за да си върви.

— Ей сега, София Семьоновна, ние нямаме тайни, вие не пречите… Бих искал да ви кажа още две думи… Ето какво — обърна се той изведнъж, без да довърши, отсечено, към Разумихин. — Ти нали познаваш този — как му беше името! Порфирий Петрович?

— Има си хас! Роднина ми е. Но защо? — добави Разумихин в някакъв изблик на любопитство.

— Той нали сега води онова дело… е, за онова убийство… дето вчера говорехте?

— Да… е? — Разумихин изведнъж ококори очи.

— Той разпитвал заложителите, а аз там също имам заложени вещи, дреболии наистина, но все пак пръстенче от сестра ми, което ми подари за спомен, когато тръгвах за насам, и сребърен часовник от баща ми. Всичкото струва пет-шест рубли, но на мене ми е скъпо, спомен. Та какво да правя сега? Не искам нещата да се изгубят, особено часовникът. Треперех одеве майка ми да не поиска да го види, когато заговорихме за Дунечкиния часовник. Това е единствената вещ, която остана от баща ми. Ще се поболее, ако той се изгуби! Жени! Та как да постъпя, кажи! Знам, че трябва да заявя в участъка. Но няма ли да е по-добре на самия Порфирий, а? Как мислиш? Да можеше по-бързо да свършим тази работа! Ще видиш, че още преди обяда майка ми ще ме попита!

— В никакъв случай в участъка, а непременно на Порфирий! — извика с някакво необикновено вълнение Разумихин. — Е, как се радвам! Защо да се бавим, да идем сега, на две крачки е, сигурно ще го заварим!

— Добре… да вървим.

— А той много, много, много ще се радва да се запознае с тебе! Аз много съм му говорил за тебе, при различни случаи… И вчера му говорих. Да вървим!… Та, значи ти си познавал старицата? Тъй, тъй!… Вели-ко-леп-но се нареди всичко!… Ах, да… София Ивановна…

— София Семьоновна — поправи Расколников. — София Семьоновна, това е приятелят ми Разумихин, добър човек е…

— Ако вие сега трябва да излизате… — започна Соня, без дори да погледне Разумихин и още повече сконфузена от това.

— Да вървим! — реши Расколников. — Аз ще намина към вас още днес, София Семьоновна, кажете ми само къде живеете?

Той не че се объркваше, но сякаш бързаше и избягваше погледа й. Соня си даде адреса и се изчерви. Излязоха всички заедно.

— Нима не заключваш? — попита Разумихин, слизайки по стълбите след тях.

— Никога!… — Впрочем две години вече все се каня да купя катинар — добави той небрежно. — Нали са щастливи хората, които нямат какво да заключват? — обърна се той със смях към Соня.

Като излязоха навън, се спряха пред портата.

— Вие надясно ли, София Семьоновна? Но интересно, как ме намерихте? — попита той, сякаш желаеше да й каже нещо съвсем друго. На него все му се искаше да гледа в кротките й ясни очи, но някак все не можеше.

— Нали вчера сте казали на Поличка адреса си.

— Поля? Ах, да… Поличка! Това е… малката… това е сестра ви? Та аз съм й дал адреса?

— Нима сте забравили?

— Не… помня…

— А аз за вас още от покойника, пак тогава, бях чувала… Само че тогава още не знаех името ви, пък и той самият не го знаеше… А сега дойдох… и като научих вчера името ви… днес попитах: господин Расколников къде живее?… И не знаех, че вие също сте наемател у наематели… Довиждане… А на Катерина Ивановна…

Тя беше ужасно радостна, че най-после си тръгна; забърза с наведена глава, та някак по-скоро да се махне от очите им, да измине някак по-бързо тези двадесет крачки до завоя вдясно към пресечката и да остане най-после сама и там, докато върви бързо, без да поглежда никого, без да забелязва нищо, да мисли, да си спомня, да преценява всяка казана дума, всеки момент. Никога, никога не бе изпитвала нищо подобно. Цял нов свят неусетно и тревожно проникна в душата й. Спомни си изведнъж, че Расколников искаше да дойде днес при нея, може би още сутринта, може би сега!

— Само не днес, дано не днес! — шепнеше тя със замряло сърце, сякаш умоляваше някого като уплашено дете. — Господи! При мене… в тази стая… той ще види… о, Господи!

И, разбира се, тя не можеше да забележи в тази минута един непознат господин, който усърдно я следеше и вървеше по петите й. Той вървеше след нея още от самата врата. В минутата, когато те, тримата, Разумихин, Расколников и тя, се спряха да си кажат две думи на тротоара, този човек, минавайки покрай тях, изведнъж трепна, когато, без да иска, долови думите на Соня: „И попитах: господин Расколников къде живее?“ Той бързо, но внимателно огледа и тримата, особено Расколников, на когото говореше Соня; после погледна къщата и я запомни. Всичко това стана за миг, мимоходом, и минувачът, стараейки се да не се издаде, отмина, като забавяше крачка и сякаш в очакване. Той изчакваше Соня; видя, че те се сбогуваха и че Соня ще си тръгне сега за вкъщи.

„Но къде вкъщи? Виждал съм някъде това лице — мислеше той, припомняйки си лицето на Соня, — …трябва да разбера.“ Когато стигна до завоя, той пресече улицата, обърна се и видя, че Соня вече върви зад него по същия път и нищо не забелязва. Стигайки до завоя, и тя сви в същата улица. Той тръгна подире й, без да сваля от нея очи от другия тротоар; след петнадесетина крачки премина пак на онази страна, по която вървеше Соня, настигна я и тръгна на пет крачки след нея.

Това беше около петдесетгодишен човек, по-висок от среден ръст, едър, с широки и отпуснати рамена, което го правеше малко прегърбен. Беше модерно и богато облечен и имаше вид на солиден господин. Държеше красив бастун, с който почукваше на всяка крачка по тротоара, а на ръцете си носеше чисти ръкавици. Широкото му скулесто лице беше доста приятно, а цветът му беше свеж, не петербургски. Косите му, още много гъсти, бяха съвсем руси и може би само леко посивели, а широката гъста брада, която се спускаше като лопата, беше още по-светла от косите на главата. Очите му бяха сини и гледаха студено, втренчено и замислено; устните му бяха червени. Изобщо това беше отлично запазен човек и изглеждаше значително по-млад от годините си.

Когато Соня излезе на канала, те се озоваха заедно на тротоара. Наблюдавайки я, той успя да забележи нейната замисленост и разсеяност. Като стигна до къщи, Соня мина през вратата, а той подире й, и сякаш малко учуден. Влизайки в двора, тя пое вдясно, към ъгъла, където беше входът към нейната квартира. „Я виж!“ — измърмори непознатият господин и се заизкачва след нея по стъпалата. Едва сега Соня го забеляза. Тя се качи на третия етаж, сви в коридора и позвъни на номер девет, на чиято врата беше написано с тебешир: „Капернаумов, шивач“. „Я виж!“ — повтори пак непознатият, учуден от странното съвпадение, и позвъни на съседния номер осми. Двете врати бяха на около шест крачки една от друга.

— Вие живеете у Капернаумови! — каза той, като гледаше Соня и се смееше. — Той ми поправи вчера една жилетка. А аз тук, до вас, у мадам Реслих, Гертруда Карловна. Какво съвпадение.

Соня го погледна внимателно.

— Съседи сме — продължи той някак особено весело. — Аз съм едва от три дни в града. Е, хайде, засега довиждане.

Соня не отговори; отвориха й вратата и тя се промъкна в стаята си. Кой знае защо, й стана срамно и сякаш се уплаши…

По пътя към Порфирий Разумихин беше в особено възбудено състояние.

— Това, брат, е чудесно — повтори той няколко пъти, — и аз се радвам! Радвам се!

„На какво се радваш?“ — мислеше си Расколников.

— Та аз и не знаех, че ти също си залагал при старата… и… отдавна ли това? Тоест отдавна ли си бил при нея?

„Ама че наивен глупак!“

— Кога?… — спря се Расколников, като си припомняше. — Ами около три дни преди смъртта й бях при нея, струва ми се. Впрочем аз не отивам да откупя сега вещите — подхвана той с някаква суетлива и особена загриженост за вещите, — аз пак имам само една сребърна рубла… от тази вчерашна проклета треска!…

За треската той каза особено внушително.

— Но да, да, да — бързо и неизвестно с какво се съгласяваше Разумихин, — значи, затова тогава… те порази отчасти… а, знаеш ли, ти, когато бълнуваше, все споменаваше някакви пръстенчета и верижки!… Да, да… Ясно, сега всичко е ясно.

„Ето на! Как само е заседнала у тях тази мисъл! Ето този човек заради мене би се оставил да го разпънат, а много се радва, че се изяснило защо съм бълнувал за пръстенчета! Как само се е затвърдило това у всички тях!…“

— А дали ще го сварим? — запита той гласно.

— Ще го сварим, ще го сварим — бързаше Разумихин. — Той, брат, е чудесен човек, ще видиш! Тромав е малко, тоест той е светски човек, но аз в друго отношение казвам, че е тромав. Умен, умен, много даже, само че с някакъв особен начин на мислене… Недоверчив, скептик, циник… обича да те изиграе, тоест не да те изиграе, а да си направи шега… И старият материален метод… А работата си разбира, разбира… Той миналата година такова дело за убийство разнищи, в което почти всички следи бяха загубени! Много, много, много иска да се запознае с тебе!

— Но защо пък много?

— Тоест не че… виждаш ли, напоследък, откак ти се разболя, често и много ми се случваше да споменавам за тебе… В и той слушаше… и като научи, че следваш право и не можеш да продължиш поради положението си, каза: „Колко жалко!“ И аз заключих… тоест всичко взето заедно, не само това; вчера Заметов… Виждаш ли, Родя, аз вчера нещо ти дрънках в пияно състояние, когато отивахме у вас… та аз, брат, се страхувам ти да не преувеличиш, виждаш ли…

— Какво? Че ме смятат за луд? Че то може и да е вярно. Той напрегнато се усмихна.

— Да… да… тоест, уф, не!… Та всичко, за което приказвах (а и за други неща), всичко това бяха глупости и защото бях пиян.

— Ама защо се извиняваш! Как ми омръзна всичко това! — извика Расколников с преувеличено раздразнение. Той впрочем отчасти се преструваше.

— Зная, зная, разбирам. Бъди уверен, че разбирам. Срам ме е да говоря даже…

— Като те е срам, не говори!

И двамата млъкнаха. Разумихин беше прекалено възторжен. Расколников с отвращение чувстваше това. Тревожеше го казаното сега от Разумихин за Порфирий.

„И на този ще трябва да му разправям колко съм зле — мислеше той, пребледнявайки и с разтуптяно сърце, — и то колкото може по-естествено. Най-естественото е нищо да не разправям. Упорито нищо да не разправям! Не, упорито пък би било неестествено… Е, както се случи… ще видим… сега… добре ли е или не е добре, че отивам? Пеперудата сама лети към свещта. Сърцето ми бие, ето това не е добре!…“

— В тази, сивата къща — каза Разумихин. „Най-важното е знае ли Порфирий или не знае, че вчера съм бил в квартирата на тази вещица… и съм питал за кръвта. Веднага трябва да разбера това, от първия миг, веднага, щом вляза, по лицето му да разбера, и-на-че… чудо ще направя, но ще разбера!“

— А знаеш ли какво? — изведнъж се обърна към Разумихин с лукава усмивка. — Аз, брат, днес забелязах, че ти от сутринта си в някакво необикновено вълнение! Нали!

— Какво вълнение? Съвсем не съм във вълнение — изтръпна Разумихин.

— Не, брат, вярно, личи си. Ти одеве седеше на стола така, както никога не седиш, някак на крайчеца, и целия те тресеше.

Скачаше без причина. Ту си сърдит, ту муцуната ти изведнъж, ой знае защо, цъфне като роза. Червеше се даже; особено когато те поканиха на обяд, ти ужасно се изчерви.

— Не е вярно; лъжеш!… И какво искаш да кажеш?

— Я не извъртай като ученик! Пфу, дявол, той пак се изчерви!

— Каква си само свиня!

— Ама ти защо се срамуваш? Ромео! Чакай, аз това днес някъде ще го разкажа, ха-ха-ха! Ей, че ще развеселя мама… пък и още някого…

— Слушай, слушай, слушай, та това е сериозно, та това… Но какво е това в края на краищата, дявол да го вземе! — обърка се окончателно Разумихин, изстивайки от ужас. — Какво ще им разкажеш? Аз, брат… Пфу, каква си свиня!

— Просто пролетна роза! И как ти прилича това, да знаеш; Ромео, два метра висок! Ама как си се измил днес, ноктите си си изчистил, а? Кога е било това? Ама ти наистина си сложил помада! Я се наведи!

— Свиня!

Расколников така се смееше, че сякаш вече не можеше да спре, и така със смях влязоха в квартирата на Порфирий Петрович. Тъкмо това искаше Расколников: от стаите можеше да се чуе, че те влизат, смеейки се, и все още се смеят в антрето.

— Нито дума тук или ще те… смеля! — прошепна бясно Разумихин, хващайки Расколников за рамото.

V

Расколников вече влизаше в стаята. Той влезе с такъв израз, сякаш с всички сили се сдържаше да не прихне от смях. След него, със съвсем разстроена и свирепа физиономия, червен като божур, непохватно и тромаво влезе засраменият Разумихин. Лицето му и цялата му фигура наистина бяха в тази минута смешни и оправдаваха смеха на Расколников. Расколников, още непредставен, се поклони на домакина, който стоеше посред стаята и въпросително ги гледаше, протегна и му стисна ръка все още с явно огромно усилие да сподави веселостта си и да изговори поне две-три думи, за да се представи. Но ед, ва успя да добие сериозен вид и да измърмори нещо — и изведнъж, сякаш неволно, погледна пак към Разумихин и този път вече не можа да се сдържи: сподавяният смях избликна толкова по-неудържимо, колкото по-силно го бе сдържал досега. Необикновената свирепост, с която Разумихин посрещаше този „задушевен смях“, правеше цялата тази сцена най-искрено весела и, най-важното, естествена. Разумихин, без да иска, още повече спомогна за това.

— Уф, дявол! — зарева той, като махна с ръка и удари по малката кръгла масичка, на която стоеше недопита чаша чай. Всичко се разлетя и зазвънтя.

— Но защо да се чупят столовете, господа, та това е в ущърб за държавата! — завика весело Порфирий Петрович.

Сцената изглеждаше така: Расколников вече се успокояваше, забравил ръката си в ръката на стопанина, но имайки чувство за мярка, изчака удобен момент, колкото може по-скоро и по-естествено да я изтегли. Разумихин, съвсем сконфузен от падането на масичката и счупването на чашата, мрачно погледна парчетата, плю, рязко се обърна към прозореца, където и застана с гръб към присъстващите, със страшно намръщено лице, и се загледа през прозореца, без да вижда нищо. Порфирий Петрович се смееше и искаше да се смее, но очевидно беше, че трябва да му се обясни. В ъгъла седеше на стол Заметов, който при влизането на гостите стана, разтеглил уста в усмивка, но той наблюдаваше цялата сцена с недоумение и дори сякаш с недоверие, а Расколников — дори с някакво объркване. Неочакваното присъствие на Заметов неприятно изненада Расколников. „Ще трябва да се съобразя и с това!“ — помисли той.

— Моля да ме извините — започна той, като се преструваше на засрамен. — Расколников…

— Моля ви се, много ми е приятно, пък и вие така приятно влязохте… Той и добър ден ли вече не иска да каже? — кимна Порфирий Петрович към Разумихин.

— Ей, Богу, не зная защо ми се разсърди толкова. Аз само му казах по пътя, че прилича на Ромео и… и го доказах, и нищо повече, струва ми се, нямаше.

— Свиня! — обади се, без да се обръща, Разумихин.

— Значи е имал много сериозни причини, за да се разсърди така от една думичка — разсмя се Порфирий.

— Стига и ти, следовател!… Вървете всички по дяволите! — отсече Разумихин и изведнъж се разсмя и с разведрено лице, сякаш нищо не бе ставало, се приближи към Порфирий Петрович.

— Край! Всички сте глупаци; малко по-сериозно: ето приятеля ми, Родион Романович Расколников, първо, слушал е много за тебе и пожела да се запознае и, второ, има малко работа с тебе. А, Заметов! Ти по какъв случай си тук! Че нима вие се познавате? Отдавна ли сте близки?

„Това пък какво значи!“ — тревожно помисли Расколников. Заметов сякаш се смути, но не много.

— Ами точно вчера у вас се запознахме — каза той нагло.

— Значи, една грижа по-малко: миналата седмица, Порфирий, той ужасно ме моли някак да ти го представя, но вие и без мене сте се надушили… Къде ти е тютюнът?

Порфирий Петрович беше облечен по домашному, в халат, с доста чиста риза и разкривени пантофи. Той беше около тридесет и пет годишен човек, под среден ръст, пълен и дори с коремче, нямаше нито брада, нито мустаци, нито бакенбарди, голямата му кръгла глава, някак особено издуто закръглена на тила, беше ниско подстригана. Широкото му, кръгло и малко чипоносо лице имаше болнав възжълт цвят, но беше доста бодро и дори насмешливо. То би било дори и добродушно, ако не беше изразът на очите с някакъв измит, воднист блясък, прикрити с почти бели, трепкащи, сякаш намигащи някому мигли. Погледът на тези очи някак странно не хармонираше с цялата фигура, в която имаше дори нещо женско, и й придаваше нещо много по-сериозно, отколкото можеше да се очаква от нея на пръв поглед.

Веднага щом чу, че гостът има с него „малко работа“, Порфирий Петрович го покани да седне на канапето, самият той седна на другия край и впери поглед в него в очакване незабавно да му изложи работата, с онова усилено и прекалено сериозно внимание, което дори стеснява и смущава от пръв път, особено от непознат човек и особено ако това, което излагате, според собственото ви мнение, далеч не съответства на особено голямото внимание, което ви се оказва. Но Расколников накратко и свързано, ясно и точно обясни работата и остана така Доволен от себе си, че дори успя доста добре да огледа Порфирий. Порфирий Петрович също през цялото време нито веднъж не свали поглед от него. Разумихин, седнал насреща, до същата Маса, горещо и нетърпеливо следеше изложението на работата, като непрекъснато местеше поглед от единия на другия и обратно, което вече беше малко прекалено. „Глупак!“ — изруга наум Расколников.

— Вие трябва да подадете заявление до полицията — с най-делови израз отговори Порфирий, — че научавайки за еди-кое си произшествие, тоест за това убийство, вие на свой ред молите да бъде уведомен следователят, комуто е поверено делото, че еди-кои си вещи са ваши и желаете да ги откупите… или там… впрочем ще ви го напишат.

— Там е работата, че аз в момента — Расколников се постара да изглежда колкото може по-засрамен, — не разполагам с достатъчно пари… и дори такава дреболия не мога… аз, разбирате ли, бих желал сега само да заявя, че тези вещи са мои но че когато имам пари…

— Това няма значение — отвърна Порфирий Петрович, приемайки студено разяснението за финансите, — а впрочем можете да напишете, ако искате, и направо до мене в същия смисъл че ето, научавайки за еди-какво си и заявявайки, че еди-кои си вещи са мои, моля…

— На необгербвана хартия, нали? — побърза да го прекъсне Расколников, интересувайки се пак от финансовата страна на въпроса.

— О, на най-обикновена! — И изведнъж Порфирий Петрович някак явно насмешливо го погледна, като присви очи и сякаш му смигна. Впрочем може би просто така му се стори на Расколников, защото трая само миг. Но нещо такова всеки случай имаше. Расколников би се заклел, че той, дявол знае защо, му смигна.

„Знае!“ — премина като мълния през ума му.

— Извинете, че ви обезпокоих за такава дреболия — продължи той малко объркан, — вещите ми струват всичко пет рубли, но те са ми особено скъпи като спомен за тези, които са ми ги подарили, и, да си призная, когато научих, много се изплаших…

— Затова, значи, подскочи така, когато издрънках на Зосимов, че Порфирий разпитва ония, които са заложили! — вмъкна Разумихин явно с цел.

Това вече беше непоносимо. Расколников не издържа и злобно го стрелна с пламналите си от гняв черни очи. Но веднага се опомни.

— Ти, брат, май че ми се подиграваш? — обърна се той към него, като ловко се престори на ядосан. — Съгласен съм, че може би прекалено се безпокоя за такива боклуци според тебе, но нали за това не мога да бъда считан нито за егоист, нито за алчен; тези две нищожни вещи за мене може съвсем да не са боклук. Аз вече ти казах преди малко, че този сребърен часовник, който почти нищо не струва, е единственото нещо, останало от баща ми. Смей ми се, ако щеш, но сега пристигна на гости майка ми — обърна се той изведнъж към Порфирий, — и ако тя разбере — обърна се той бързо пак към Разумихин, като се стараеше особено гласът му да затрепери, — че часовникът е загубен, то, кълна се, би изпаднала в отчаяние! Жени!

— Но съвсем не! Аз съвсем не в този смисъл! Аз точно обратното! — викаше огорченият Разумихин.

„Добре ли беше? Естествено ли беше? Не пресилих ли? — трепереше вътрешно Расколников. — Защо казах: «Жени»?“

— А, пристигнала е майка ви? — осведоми се кой знае защо Порфирий Петрович.

— Да.

— Че кога?

— Снощи. — Порфирий помълча, като да съобразяваше нещо.

— В никакъв случай вещите ви не можеха да се загубят — спокойно и студено продължи той. — Та аз отдавна вече ви чакам да дойдете.

И сякаш нищо не бе казал, грижливо подаде пепелник на Разумихин, който безпощадно изтърсваше цигарата си върху килима. Расколников потрепера, но Порфирий сякаш не го и поглеждаше, все още загрижен за цигарата на Разумихин.

— Какво-о? Чакал си го? Ти нима знаеше, че и той е залагал там? — извика Разумихин.

Порфирий Петрович се обърна направо към Расколников:

— Вашите две вещи, пръстенът и часовникът, тя беше затънала в книжка, а на книжката беше четливо написано с молив името ви, както и датата, и месецът, когато ги е получила от вас…

— Как можете да бъдете толкова наблюдателен!… — неловко се усмихна Расколников, като особено се стараеше да го гледа право в очите; но не издържа и изведнъж добави. — Аз затова направих сега тази забележка, че навярно е имало много заложили… тъй че би ви било трудно да помните всичките… А вие, напротив, така добре помните всички… и…

„Глупаво! Слабо! Защо добавих това!“

— Вече почти всички заложили са известни, така че само вие още не бяхте благоволили да дойдете — отговори Порфирий с едва доловим оттенък на подигравка.

— Не бях съвсем здрав.

— И това чух. Чух даже, че дори много сте били разстроен от нещо. Вие и сега сякаш сте бледен?

— Съвсем не съм бледен… напротив, съвсем здрав съм! — грубо и злобно отсече Расколников, като изведнъж промени тона. Злобата накипяваше в него и той не можеше да я сподави. „А в злобата си ще взема да се издам! — мина му пак през ума.

— Но защо ме измъчват!…“

— Не бил съвсем здрав! — подхвана Разумихин. — Ама че го рече! До вчера беше почти в безсъзнание… Ще повярваш ли, Порфирий, вчера едва се държеше на краката си, а щом само ние, аз и Зосимов, излязохме за малко, се облякъл и тихичко офейкал и скитал някъде кажи-речи до полунощ, и всичко това, ще знаеш, в много силна треска, можеш ли да си представиш! Забележителен случай!

— А, в много силна треска? Виж ти! — с някак женско движение поклати глава Порфирий.

— Е, глупости! Не му вярвайте! Но впрочем, вие нали и без това не вярвате! — изтърси Расколников с прекалено явна злоба.

Но Порфирий Петрович сякаш не дочу тези странни думи.

— Нима би излязъл, ако не беше трескав? — разгорещи се изведнъж Разумихин. — Защо излезе? За какво?… И защо именно тайно? Че беше ли с ума си тогава? Сега, когато опасността мина, аз вече направо ти го казвам!

— Те много ми омръзнаха вчера — обърна се изведнъж Расколников към Порфирий с нахално предизвикателна усмивка, — и избягах от тях да си търся квартира, където да не могат да ме открият, и взех със себе си цял куп пари. Ето, господин Заметов видя парите. Е, какво, господин Заметов, на себе си ли бях вчера, или трескав, хайде разрешете спора!

Струваше му се, че в тази минута просто би задушил Заметов. Никак не му харесваха погледът и мълчанието му.

— Според мен вие говорехте твърде разумно и дори хитро, само че бяхте прекалено нервен — сухо заяви Заметов.

— А днес Никодим Фомич ми каза — вметна Порфирий Петрович, — че ви е срещнал снощи, много късно, в дома на един премазан от коне чиновник…

— Да, ето например този чиновник! — подхвана Разумихин.

— Е, не си ли бил луд у чиновника! Последните си пари си дал на вдовицата за погребението! Добре, искал си да й помогнеш — дай петнадесет, дай двадесет, но поне три рубли си остави, а ти всичките двадесет и пет си й дал!

— Че може имане да съм намерил някъде, а ти да не знаеш! И затова съм бил толкова щедър вчера… Ето, господин Заметов знае, че съм намерил имане!… Извинете, моля — обърна се той с треперещи устни към Порфирий, — че ви безпокоим от половин час с такива глупави разправии. Омръзнахме ви, нали?

— Моля ви се, напротив, напро-о-тив! Да знаете само как ме интересувате! Интересно ми е и да гледам, и да слушам… и, признавам си, така се радвам, че благоволихте най-после да дойдете…

— Че поне чай ни дай! Гърлото ми пресъхна! — извика Разумихин.

— Прекрасна идея! Може би всички ще пием? Но не искаш ли преди чая нещо по-силничко, а?

— Махай ми се от главата!

Порфирий Петрович излезе да каже да донесат чай.

Мислите се въртяха като вихър в главата на Расколников. Той беше ужасно раздразнен.

„Главното е, че дори не крият и не желаят да се церемонят! А по какъв случай, щом съвсем не ме познаваш, си говорил за мене с Никодим Фомич? Значи, вече не искат и да крият, че ме следят като глутница кучета! Открито ми плюят в муцуната! — трепереше той от бяс. — Хайде, удряйте открито, а не си играйте както котка с мишка. Та това е неучтиво, Порфирий Петрович, а може би аз няма и да позволя!… Ще стана и ще им изтърся на всички в муцуната цялата истина; и ще разберете колко ви презирам!… — Той с мъка си пое дъх. — Ами ако само така ми се струва? Ами ако това е мираж и аз във всичко се лъжа, от неопитност се озлобявам, не мога да играя отвратителната си роля? Може би всичко това е преднамерено? Всичките им думи са обикновени, но нещо има в тях… Всичко това винаги може да се каже, но нещо има. Защо той каза направо «у нея»? Защо Заметов добави, че съм говорил хитро? Защо те говорят с такъв тон? Да… тонът… Разумихин също е тук, но защо на него нищо не му се струва? На този невинен дръвник никога нищо не му се струва! Пак ме тресе!… Смигна ли ми одеве Порфирий или не? Наистина глупости; защо ще ми смига? Нервите ми ли искат да разстроят или ме дразнят! Или всичко е мираж, или знаят!… Дори Заметов е дързък… Дързък ли е Заметов? Заметов е решил нещо тази нощ. Аз го предчувствах че ще реши нещо! Той е тук като у дома си, а уж идвал за пръв път Порфирий не го смята за гостенин, седи с гръб към него! Надушили са се! Сигурно покрай мене са се надушили! Положително за мене са говорили, преди да дойдем!… Знаят ли за квартирата? По-скоро да свършва!… Когато казах, че съм избягал вчера да си търся квартира, той не обърна внимание, не се залови за това… Ловко вмъкнах това за квартирата; по-късно ще свърши работа!… В трескаво състояние, значи!… Ха, ха, ха! Той за цялата вчерашна вечер знае! За пристигането на майка ми не знаел!… А вещицата и датата написала с молив!… Лъжете се, няма да се дам! Та това още не са факти, това е само мираж! Не, вие факти дайте! И квартирата не а факт, а бълнуване; аз зная какво да им приказвам… Дали знаят за квартирата? Няма да си отида, без да науча! Защо дойдох? Но че се ядосвам сега, това май вече е факт! Пфу, колко съм раздразнителен! А това може би е добре; болезнена роля… Той ме изпитва. Ще гледа да ме обърка! Защо дойдох!…“ Всичко това като мълния мина през ума му.

Порфирий Петрович веднага се върна. Той изведнъж някак се развесели.

— След вчерашното у вас, брат, главата ми… И целият някак съм разглобен, — обърна се със съвсем друг тон, смеейки се, към Разумихин.

— Е, как, интересно ли беше? Нали вчера ви оставих в най-интересния момент. Кой победи?

— Никой, разбира се. Към вечните въпроси преминахме, в небесата витаехме.

— Представи си, Родя, докъде стигнаха вчера: съществува ли или не престъпление? Нали ти казах, че дявол знае какво започнаха да плещят!

— Какво чудно има? Обикновен социален въпрос — разсеяно отвърна Расколников.

— Въпросът не беше формулиран така — вметна Порфирий.

— Не съвсем така, вярно е — веднага се съгласи Разумихин, като бързаше и се горещеше, както винаги. — Виж какво, Родион: слушай и си кажи мнението. Аз искам. Те вече ме изкараха от кожата, но тебе чаках; аз и на тях им казвах за тебе, че ще дойдеш… Започна се от възгледа на социалистите. Познат възглед: престъплението е протест срещу ненормалността на социалния строй — и толкоз, и нищо повече, и никакви други причини не се допускат — толкоз!…

— Ето че излъга! — извика Порфирий Петровия. Той явно се оживяваше и непрекъснато се смееше, гледайки Разумихин, с което още повече го разпалваше.

— Н-нищо не се допуска! — с жар го прекъсна Разумихин. — Не лъжа!… Аз книжките им ще ти покажа: всичко обясняват с това, че „средата го тласнала“ — и нищо повече! Любимата им фраза! Оттук следва, че ако обществото се устрои нормално, всички престъпления веднага ще изчезнат, защото няма да има причини да се протестира и всички в един миг ще станат праведни. Природата не се взема предвид, природата се изгонва, няма природа! Според тях не човечеството, развило се по исторически, жив път докрай, само ще се превърне най-после в нормално общество, а обратното, социалната система, излизайки от нечия математическа глава, тутакси ще преустрои цялото човечество и в един миг ще го направи праведно и безгрешно, преди да се е извършил живият процес, без всякакъв исторически и жив път! И затова именно те така инстинктивно не обичат историята: „Само безобразия има в нея и глупости!“ — и всичко само с глупостта се обяснява! Затова така не обичат живия процес на живота: няма нужда от жива душа! Живата душа иска да живее, живата душа няма да се подчини на механиката, живата душа е подозрителна, живата душа е ретроградна! А това, макар и да намирисва на мъртвило, може от каучук да се направи — затова пък не е живо, затова пък няма воля, затова пък е робско, няма да се разбунтува! И излиза в резултат, че всичко се свежда само до начина, по който се зидат тухличките, и до разположението на коридорите и на стаите във фаланстера! Фаланстерът може вече и да е готов, но природата ви все още не е готова за фаланстера, тя иска живот, още не е завършила жизнения си процес, рано е да се погребва! С гола логика не можеш да отминеш природата! Логиката ще предугади три случая, а те са милион! Да се отреже целият милион и да се сведе всичко единствено до въпроса за удобствата! Най-лесното разрешение на задачата! Примамливо ясно и няма нужда да се мисли! Главното е, че няма нужда да се мисли! Цялата тайна на живота се събира на два печатни листа!

— Ама че се раздрънка, кречетало! Все трябва да го спираш, смееше се Порфирий. — Представете си — обърна се той към Расколников, — същото беше снощи, в една стая, на шест гласа, и на всичкото отгоре всички напоени предварително с пунш — можете ли да си представите? Не, брат, лъжеш се, „средата“ има голямо значение при престъплението; аз ще ти докажа това.

— Знам, че е голямо, но ти ми кажи: четиридесетгодишен изнасилва десетгодишно момиченце — да не би средата да го е подтикнала към това?

— Че защо, в строгия смисъл на думата именно средата — с удивителна важност отбеляза Порфирий, — престъплението с момиченцето до голяма степен даже може да се обясни със средата.

Разумихин едва не побесня.

— Искаш ли ей сега да ти докажа — зарева той, — че ти имаш бели мигли само защото Иван Велики е висок седемдесет и пет метра и ще ти го докажа ясно, точно, напредничаво и дори с либерален оттенък? Наемам се! Хайде, хващаш ли се на бас?

— Хващам се! Да чуем, моля ви се, как ще го докаже! — Той все се преструва, дяволът! — извика Разумихин, скочи и махна с ръка. — Струва ли си да говоря с тебе! Та той всичко това нарочно го прави, ти още не го познаващ, Родион! И вчера взе тяхната страна само за да обърка всички. И какво говори той вчера, Господи! А те му се зарадваха!… Та той по две седмици издържа така. Миналата година ни увери, кой знае защо, че ще става монах: два месеца все това говореше! Наскоро му хрумна да ни убеждава, че ще се жени, че вече всичко е готово за сватбата. Даже нови дрехи си уши. Ние вече започнахме да му честитим. Ни годеница, ни дявол: всичко било мираж!

— Ето, че сбърка! Аз дрехите преди това ги бях ушил. И по повод новите дрехи ми дойде наум да ви поразиграя.

— Вие наистина ли се преструвате така? — попита небрежно Расколников.

— А вие мислехте, че не? Почакайте, аз и вас ще изиграя — ха, ха, ха! Не, вижте какво, ще ви кажа цялата истина. По повод всички тези въпроси, престъпления, среда, момиченца се сетих сега — впрочем тя винаги ме е интересувала — за една ваша статийка: „За престъплението“… или как беше, забравих заглавието, не помня. Преди два месеца имах удоволствието да я прочета в „Периодическа реч“.

— Моя статия? В „Периодическа реч“? — учудено попита Расколников. — Наистина преди половин година, когато напуснах университета, написах статия по повод една книга, но я занесох тогава във вестник „Ежеседмична реч“, а не в „Периодическа“.

— А е отишла в „Периодическа“.

— Но „Ежеседмична реч“ спря да излиза, затова тогава не я напечатаха…

— Това е вярно, но „Ежеседмична реч“ се сля с „Периодическа реч“ и затова статийката ви преди два месеца излезе в „Периодическа реч“. А вие не знаехте ли?

Расколников наистина нищо не знаеше.

— Но моля ви се, че вие можете да им поискате пари за статията! Чуден характер сте наистина! Живеете така усамотено, че не научавате дори неща, които пряко ви засягат, факт.

— Браво, Родка! И аз нищо не знаех! — извика Разумихин.

— Още днес ще се отбия в читалнята и ще поискам броя! Преди два месеца? На коя дата? Все едно, ще я намеря! Виж ти! И не казва!

— А вие как разбрахте, че статията е моя? Тя е подписана с инициали.

— Случайно, и то тия дни. От редактора; аз го познавам… Много ме заинтересува.

— Аз разглеждах, доколкото си спомням, психологическото състояние на престъпника през цялото време на извършване на престъплението.

— Да, и настоявате, че актът на извършване на престъплението се придружава винаги от болест. Много, много оригинално, но… мене всъщност не тази част от вашата статийка ме заинтересува, а една мисъл, прокарана накрая, която обаче вие за съжаление изразявате само с намек, неясно… С една дума, ако си спомняте, прави се известен намек, че имало на света някои такива лица, които могат… тоест не че могат, а имат пълно право да извършват всякакви безчинства и престъпления, и че за тях и закони не съществували.

Расколников се усмихна на подчертаното и умишлено изопачаване на неговата мисъл.

— Как? Какво? Право на престъпление? Но не защото го е „съсипала средата“? — някак дори уплашено се осведоми Разумихин.

— Не, не, не точно затова — отговори Порфирий. — Цялата работа е там, че в неговата статия всички хора някак се делят на „обикновени“ и „необикновени“. Обикновените са длъжни да живеят в послушание и нямат право да престъпват закона защото те, видите ли, са обикновени. А необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени. Така, струва ми се, сте го казали, ако не се лъжа?

— Но как така! Не може да бъде — мърмореше Разумихин в недоумение.

Расколников се усмихна пак. Той веднага разбра каква е работата и накъде се бие; помнеше статията си. Реши да отговори на предизвикателството.

— Не съм го казал точно така — започна той просто и скромно. — Впрочем, признавам, вие почти вярно я изложихте, дори ако щете, съвсем вярно… (На него сякаш му беше приятно да се съгласи, че е съвсем вярно.) Разликата е единствено в това, че аз изобщо не твърдя необикновените хора непременно да трябва и да се длъжни да вършат непрекъснато всякакви безчинства, както вие казвате. Струва ми се дори, че такава статия не биха напечатали. Аз чисто и просто намекнах, че „необикновеният“ човек има право… тоест не официално право, а сам има право да разреши на своята съвест да прекрачи… през известни препятствия, и то само в случай, че осъществяването на неговата идея (понякога спасителна може би за цялото човечество) наложи това. Вие благоволихте да кажете, че статията ми е неясна; готов съм да ви я разясня, доколкото мога. Аз може би не греша, като предполагам, че вие, изглежда, тъкмо това искате; моля. Според мене, ако Кеплеровите и Нютоновите открития вследствие на някакви комбинации в никакъв случай не биха могли да станат достояние на хората, освен да се пожертва животът на едного, на десет, на сто и тъй нататък души, които пречат на това откритие или са застанали като препятствие на пътя му, то Нютон би имал право и дори би бил задължен… да отстрани тези десет или сто души, за да направи своите открития достояние на цялото човечество. От това впрочем съвсем не следва, че Нютон има право да убива, когато му хрумне, или да краде всеки ден на пазара. По-нататък, доколкото си спомням, аз говоря в статията си, че всички… е, например, да речем, законодатели и водачи на човечеството, като се започне от най-древните и се продължи с ликурговци, солоновци, мохамедовци, наполеоновци и тъй нататък, всички до един са били престъпници само с това вече, че установявайки нов закон, са нарушавали древния, свято спазван от обществото и наследен от бащите, и, разбира се, не са се спирали и пред кръв, ако кръвта (понякога съвсем невинно и доблестно пролята за древния закон) е можела да им помогне. За отбелязване е даже, че по-голямата част от тези благодетели и водачи на човечеството са проливали особено много кръв. С една дума, аз правя извода, че и всички не само велики, но поне малко излизащи извън границите на посредственото хора, тоест способни поне малко да кажат нещо ново, по силата на природата си са непременно престъпници — повече или по-малко, разбира се. Иначе им е трудно да излязат от границите, а да останат в тях те, разбира се, не могат да се съгласят пак поради природата си, а според мене дори са длъжни да не се съгласят. С една дума, виждате, че досега тук няма нищо особено ново. Това хиляди пъти е било писано и четено. А що се отнася до моето делене на хората на обикновени и необикновени, съгласен съм, че то е донякъде произволно, но аз не претендирам за точни цифри. Аз само вярвам в основната си мисъл. Тя се състои именно в това, че хората по закона на природата се разделят въобще на два вида: на низши (обикновени), тоест, така да се каже, на материал, който служи единствено за зараждане на себеподобни, и на хора в истинския смисъл на думата, тоест притежаващи дарбата или таланта да кажат в своята среда нова дума. Подразделенията тук, разбира се, са безкрайни, но отличителните черти на двата вида са доста резки: първият вид, тоест материалът, това са, общо казано, хора по природата си консервативни, почтителни, живеят в послушание и обичат да бъдат послушни. Според мене те са и длъжни да бъдат послушни, защото това е предназначението им и в това безспорно няма нищо унизително за тях. Всички от втория вид престъпват закона, те рушат или са склонни към това в зависимост от способностите си. Престъпленията на тези хора, разбира се, са относителни и най-различни; в повечето случаи те изискват, в най-различни форми, да се разруши настоящето в името на по-доброто. Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той, вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв — впрочем в зависимост от идеята и нейния размах — забележете това. Само в този смисъл говоря в моята статия за тяхното право на престъпление. (Спомнете си, нали започнахме от юридическия въпрос.) Впрочем няма за какво много да се тревожим: масата почти никога не им признава това право, убива ги и ги беси (повече или по-малко) и по този начин съвсем естествено изпълнява консервативното си предназначение, като при това обаче при следващите поколения същата тази маса поставя убитите на пиедестал и им се покланя (повече или по-малко). Първият вид винаги е господар на настоящето, вторият вид — господар на бъдещето. Първите запазват човечеството и го увеличават количествено; вторите движат света и го водят към целта. И едните, и другите имат съвсем еднакво право на съществуване. С една дума, според статията ми всички имат еднакво право и — vive la guerre eternelle13 — до Новия Йерусалим, разбира се!

— Значи, вие все пак вярвате в Новия Йерусалим?

— Вярвам — твърдо отговори Расколников; казвайки това както и в продължение на цялата си дълга тирада, той гледаше в земята, избрал една точка на килима.

— И-и-и в Бога ли вярвате? Извинете, че така любопитствам.

— Вярвам — повтори Расколников и вдигна очи към Порфирий.

— И-и във възкресението на Лазар ли вярвате?

— В-вярвам. Защо питате всичко това?

— В буквалния смисъл вярвате?

— В буквалния.

— Виж ти… така просто полюбопитствах. Извинете. Но позволете — връщам се към одевешното, — та нали тях невинаги ги убиват, някои, напротив…

— Тържествуват приживе? О, да, някои постигат това приживе и тогава…

— Самите те започват да убиват?

— Ако е необходимо, и знаете ли, даже в повечето случаи. Изобщо забележката ви е остроумна.

— Благодаря ви. Но кажете: как да различаваме тези необикновени от обикновените? С някакви знамения ли е придружено раждането им? Искам да кажа, че тук би трябвало да има по-голяма точност, тъй да се каже, по-голяма външна определеност; извинете, в мене говори естествената загриженост на практика и благонамерения човек, но не може ли да се въведат за целта специални дрехи например, или да се носи нещо, клеймо някакво, да речем? — Защото, съгласете се, ако стане бъркотия и някой от единия вид си въобрази, че принадлежи към другия вид и започне „да отстранява всички препятствия“, както вие твърде сполучливо се изразихте, тогава…

— О, това се случва твърде често! Тази ваша забележка е дори още по-остроумна от предишната…

— Благодаря ви…

— Няма защо; но имайте предвид, че грешката е възможно само от страна на първия вид, тоест на „обикновените“ хора (както аз може би много несполучливо ги нарекох). Въпреки вродената им склонност към послушание по някаква игра на природата, която може да се случи дори с една крава, мнозина от тях обичат да си въобразяват, че са напредничави хора, „разрушители“, и да се натрапват да кажат „нова дума“, и то съвсем искрено. А действително новите те същевременно твърде често не забелязват и дори презират като изостанали и примитивно разсъждаващи хора. Но според мене в това не може да има сериозна опасност и вие наистина няма защо да се безпокоите, защото те никога не отиват далече. За увлечението им може, разбира се, от време на време да се понатупват, за да им се напомни къде им е мястото, но нищо повече; тук и изпълнител даже не е нужен: те сами ще се натупат, защото са много благонравни; някои си правят взаимно тази услуга, а други сами себе си… собственоръчно… Разни публични покаяния си налагат при това — излиза красиво и назидателно, с една дума, вие няма защо да се безпокоите… Съществува такъв закон.

— Е, поне от тази страна вие донякъде ме успокоихте; но ето друга беда: кажете, моля ви се, много ли са тези хора, които имат право да колят другите, тоест „необикновените“? Аз, разбира се, съм готов да се покоря, но, съгласете се, все пак страшно е, ако бъдат много, нали?

— О, не се безпокойте и за това — със същия тон продължи Расколников. — Изобщо хора с нова мисъл, дори съвсем малко способни да кажат поне нещо ново, се раждат необикновено малко, даже учудващо малко. Ясно е само едно, че редът на появяването на тези хора от всички тези видове и подразделения трябва да е определен твърде вярно и точно от някакъв закон на природата. Този закон, разбира се, сега е неизвестен, но аз вярвам, че той съществува и впоследствие може и да бъде открит. Огромната маса от хора, материалът, затова и съществува на света, за да може най-после, с някакво усилие, чрез някакъв тайнствен засега процес, чрез някакво кръстосване на видове и породи, да се напъне и да роди най-после, макар и на хилядата един поне що-годе самостоятелен човек. С още по-широка самостоятелност се ражда може би на десет хиляди един (аз говоря примерно, нагледно). С още по-широка — на сто хиляди един. Гениалните хора — на милиони, а великите гении, върховете на човечеството, може би едва след като преминат много хиляди милиони хора на Земята. С една дума, в ретортата, в която става всичко това, не съм надничал. Но някакъв закон непременно има и трябва да има; тук не може да има случайност.

— Абе вие и двамата шегувате ли се? — извика най-после Разумихин. — Надлъгвате ли се? Седят и се подиграват един другиму! Ти сериозно ли говориш, Родя?

Расколников мълчаливо вдигна към него бледото си и почти тъжно лице и не отговори нищо. И странна се стори на Разумихин, редом с това тихо и тъжно лице, нескриваната, натрапчива, дразнеща и невежлива язвителност на Порфирий.

— Е, брат, ако това наистина е сериозно, то… Ти, разбира се, си прав, като казваш, че това не е ново и прилича на всичко, което ние хиляди пъти сме чели и слушали; но истински оригиналното във всичко това — и което наистина принадлежи само на тебе, за мой ужас — то е, че все пак разрешаваш кръв по съвест, и, прости ми, с такъв фанатизъм дори… В това, значи, се и заключава основната мисъл на статията ти. Та това разрешаване на кръвта по съвест, това… това според мене е по-страшно от официалното разрешение да се пролива кръв, от законното.

— Съвсем вярно, по-страшно е — обади се Порфирий.

— Не, ти някак си се увлякъл! Тук има грешка. Аз ще прочета… Ти си се увлякъл! Ти не може да мислиш така… Ще прочета.

— В статията тези неща ги няма, има само намеци — каза Расколников.

— Така, така — не го сдържаше на едно място Порфирий, — на мене сега почти ми стана ясно как гледате вие на престъплението, но… моля, простете, че ви досаждам (много ви досаждам, чак ми е неудобно!) — виждате ли: вие много ме успокоихте одеве относно погрешните случаи на смесване на двата вида, но… мене тук все разни практически случаи пак ме безпокоят! Ами ако някой мъж или младеж си въобрази, че той е Ликург или Мохамед… — бъдещ, разбира се — и се залови да разчиства всички препятствия към това?… Предстои му, значи, далечен поход, а за похода трябват пари… е, и започне да се готви за похода… знаете!

Заметов изведнъж прихна в ъгъла. Расколников дори не го погледна.

— Трябва да се съглася — спокойно отговори той, — че такива случаи наистина трябва да има. Глупчовците и славолюбивите особено се хващат на тази въдица; младежта най-вече.

— Ето, виждате ли? И какво тогава?

— Такова — усмихна се Расколников, — не съм аз виновен за това. Така е и винаги ще бъде така. Ето той (той кимна към Разумихин) каза сега, че аз оправдавам кръвта. Какво от това? Та нали обществото е прекалено добре подсигурено със заточения, затвори, съдебни следователи, каторги — защо тогава да се безпокоим? И — търсете мошеника!…

— Ами ако го намерим?

— Така му се пада.

— Вие все пак сте логичен. Ами относно съвестта му?

— Че какво ви интересува тя вас?

— Така просто, от хуманност.

— Който я има, нека страда, ако съзнава грешката си. Това му е и наказанието — освен каторгата.

— Ами истински гениалните — запита намръщен Разумихин, — онези, на които е дадено правото да колят, те, значи, трябва изобщо да не страдат, дори за пролятата кръв?

— Защо е тук думата трябва? Тук няма нито позволение, нито забрана. Нека страда, ако му е жал за жертвата… Страданието и болката винаги са задължителни за широкото съзнание и за дълбоко чувстващото сърце. Истински великите хора, струва ми се, трябва да изпитват на този свят велика скръб — добави той изведнъж замислено, дори не в тон с разговора.

Вдигна очи, замислено погледна всички, усмихна се и си взе фуражката. Беше прекалено спокоен в сравнение с одеве, когато влезе, и чувстваше това. Всички станаха.

— Е, ако щете, ругайте ме, ако щете, сърдете ми се, но не мога да се стърпя — обади се пак Порфирий Петрович, — позволете ми още едно въпросче (прекалено много ви досаждам), само една мъничка идейка исках да споделя, колкото да не я забравя…

— Добре, кажете вашата идейка. — Расколников стоеше пред него в очакване, сериозен и блед.

— Ето нали… наистина не зная как по-добре да се изразя… идейката е прекалено игривичка… психологическа… Ето, когато сте съчинявали статийката си — това просто не може да бъде, хе, хе! — вие самият сте се смятали — е, поне мъничко — също за човек „необикновен“, човек, който казва нова дума — във вашия смисъл тоест… Нали така?

— Много е възможно — презрително отговори Расколников. Разумихин се раздвижи.

— А щом е така, то нима вие самият бихте се решили — да речем, поради житейски някакви неуспехи и лишения или за да помогнете някак на цялото човечество — да прекрачите препятствието?… Например да убиете и ограбите?…

И някак изведнъж пак му смигна с лявото око и се разсмя беззвучно — съвсем както одеве.

— И да престъпех, то, разбира се, на вас не бих казал — с предизвикателно надменно презрение отговори Расколников.

— Не, аз просто така се интересувам, всъщност за да разбера вашата статия, само в литературно отношение…

„Пфу, колко явно и нагло е това!“ — с отвращение помисли Расколников.

— Позволете да отбележа — отговори той сухо, — че за Мохамед или за Наполеон не се смятам… нито за каквото и да било подобно лице, следователно и не мога, щом не съм като тях, да ви обясня добре как бих постъпил.

— Хайде, стига, че кой у нас в Русия сега не се смята за Наполеон? — страшно фамилиарно произнесе изведнъж Порфирий. Дори в интонацията на гласа му имаше този път нещо, вече особено ясно.

— Да не би някой бъдещ Наполеон да е клъцнал с брадвата и нашата Альона Ивановна миналата седмица? — изтърси изведнъж, както си седеше в ъгъла, Заметов.

Расколников мълчеше и втренчено, твърдо гледаше Порфирий. Разумихин мрачно се навъси. Още преди това бе започнал сякаш нещо да се досеща. Той гневно се огледа. Измина цяла минута в мрачно мълчание. Расколников тръгна да си върви.

— Вече си отивате! — мило проговори Порфирий, като протягаше любезно ръка. — Много, много се радвам, че се запознахме. А що се отнася до вашата молба, не се съмнявайте. Напишете точно така, както ви казах. И най-добре отбийте се при мене… тия дни… още утре дори. Аз ще съм там към единадесет навярно. И всичко ще уредим… ще поговорим… А вие, като един от последните, които са били там, може би бихте могли да ни кажете нещо… — добави той с най-добродушен вид.

— Вие искате официално да ме разпитвате, в съответната обстановка? — рязко попита Расколников.

— Но защо? Засега всичко това не е нужно. Криво сте ме разбрали. Аз, виждате ли, не изпускам случай и… и с всички заложили вече говорих… от някои взех показания… а вие, като последен… Да, впрочем! — извика той, внезапно зарадван от нещо. — Добре си спомних, ама че съм и аз!… — обърна се той към Разумихин. — Ето ти нали за този Николашка тогава ми проби тъпанчетата… вярно, и сам зная — обърна се той към Расколников, — че момъкът е невинен, но какво да правя, ето на, и Митка се наложи да обезпокоим… ето каква е работата, ето каква е същината на въпроса: като сте минавали тогава по стълбите… моля ви се: нали към осем часа сте били?

— Към осем — отговори Расколников, като почувства неприятно още в същата секунда, че можеше и да не го казва.

— Та когато сте минавали към осем часа по стълбите, не видяхте ли, вие поне — на втория етаж, в отворената квартира, помните ли? — двама работници или поне единия от тях? Те са боядисвали там, не сте ли ги забелязали? Това е много, много важно за тях!…

— Бояджии? Не, не съм виждал… — бавно и все едно спомняйки си, отговори Расколников, напрегнат в същия миг с цялото си същество и замрял от усилието по-скоро да отгатне къде именно е капанът и да не пропусне нещо. — Не, не съм виждал, пък и такава квартира, отключена, май че не забелязах… а, вижте, на четвъртия етаж (той вече добре разбра къде е капанът и тържествуваше) — помня, че чиновник някакъв се местеше от квартирата… срещу Альона Ивановна… помня… това ясно помня… войници изнасяха някакъв диван и ме притиснаха към стената… а бояджии — не, не помня да е имало бояджии… и отключена квартира, струва ми се, нямаше. Да, нямаше…

— Абе какво говориш! — извика изведнъж Разумихин, като че беше се опомнил и съобразил. — Че нали бояджиите са мазали в самия ден на убийството, а пък той три дни преди това е бил там? Какво го разпитваш?

— Уф, обърках се! — удари се по челото Порфирий. — Дявол да го вземе, полудявам с това дело! — обърна се той, някак дори извинявайки се, към Расколников. — За нас е толкова важно да разберем не ги ли е видял някои към осем часа в квартирата, та си въобразих сега, че вие също бихте могли да кажете… съвсем се обърках!

— Затова трябва да бъдеш по-внимателен — навъсен отбеляза Разумихин.

Последните думи бяха казани вече в антрето. Порфирий Петрович ги изпрати чак до вратата извънредно любезно.

И двамата излязоха мрачни и намръщени на улицата и няколко крачки не си казаха нито дума. Расколников дълбоко си пое дъх.

VI

— Не вярвам! Не мога да повярвам! — повтаряше озадаченият Разумихин, стараейки се с всички сили да опровергае доводите на Расколников. Те наближаваха вече къщата на Бакалеев, където Пулхерия Александровна и Дуня отдавна ги чакаха. По пътя Разумихин непрекъснато се спираше посред разпаления разговор, смутен и развълнуван дори само от факта, че за пръв път заговориха открито за това.

— Не вярвай! — отвърна Расколников със студена и небрежна усмивка. — Ти, както обикновено, не забелязваше нищо, а аз претеглях всяка дума.

— Ти си мнителен и затова си претеглял… Хм… наистина, съгласен съм, че тонът на Порфирий беше доста странен и особено този подлец Заметов!… Ти си прав, в него имаше нещо — но защо? Защо?

— През нощта е решил.

— Напротив, напротив! Даже ако им е хрумнала тази нелепа мисъл, те с всички сили щяха да се постараят да не я издадат и да не открият картите си, за да те хванат после… А сега това е нагло и непредпазливо!

— Ако те имаха факти, тоест истински факти или поне що-годе основателни подозрения, тогава наистина биха се постарали да скрият ходовете си: с надеждата да разберат още повече (а впрочем отдавна вече щяха да направят обиск). Но те нямат факти, нито един — всичко е мираж, всичко е двусмислено, само смътна идея — и затова се и мъчат с наглост да ме объркат. А може и да се е ядосал, че няма факти, и от яд да се е изтървал. А може и някакво намерение да има… Той, изглежда, е умен човек… Може би искаше да ме сплаши с това, че знае… Тук, брат, има специална психология… Впрочем противно ми е да ти обяснявам всичко това. Стига!

— И оскърбително, оскърбително! Аз те разбирам! Но… тъй като сега вече заговорихме открито (и отлично, че заговорихме най-после открито, това ме радва!) — аз сега направо ще ти призная, че отдавна забелязах това у тях, тази мисъл през цялото това време, разбира се, едва-едва се долавяше, промъкваше се, но защо даже това! Как смеят те! Къде, къде са им основанията? Да знаеш само как се вбесявах! Как: нима заради това, че беден студент, смазан от мизерия и ипохондрия, в навечерието на жестока болест с треска, може би вече започнала (обърни внимание!), мнителен, самолюбие, съзнаващ цената си и който в течение на седем месеца не е виждал никого в своята дупка, с дрипи и с обувки без подметки — стои пред някакви си квартални надзирателчета и търпи издевателствата им; а на всичкото отгоре и дълг, просрочена полица на придворния съветник Чебаров, миризма на боя, тридесет градуса по Реомюр, спарен въздух, тълпа хора, разказ за убийство на лице, при което е бил вчера, и всичко това на гладен стомах! Че как да не припадне! И на това, на това да основаваш всичко! По дяволите! Аз разбирам, че това е обидно, но на твое място, Родка, бих им се изсмял на всички в очите или още по-добре — бих им плюл в муцуните, и то по-силничко, и бих завъртял, където ми падне, двадесетина шамара, умничко, както винаги — трябва да се бият шамари, и с това бих сложил точка. Плюй на всичко! Горе главата! Срамота е!

„Всъщност той добре изложи това“ — помисли Расколников.

— Плюй! А утре пак разпит! — проговори той с горчивина. — Нима трябва да се обяснявам с тях? Мене и на това ме е яд, че се унижих вчера в кръчмата със Заметов…

— Дявол да го вземе! Ще отида аз при Порфирий! И ще го притисна, по роднински; нека ми каже всичко докрай. А пък Заметов…

„Сети се най-после!“ — помисли си Расколников.

— Стой! — извика Разумихин, като го хвана изведнъж за рамото. — Стой! Ти излъга! Аз съобразих: ти излъга! Какво подвеждане е това? Ти казваш, че са те питали за работниците, за да те подведат? Я помисли, ако ти го беше извършил, можеше ли да се издадеш, че си видял квартирата да се боядисва… и работниците? Напротив: нищо не си виждал, даже и да си видял! Че кой ще направи признание против себе си?

— Ако аз бях извършил онова, непременно щях да кажа, че съм видял и работниците, и квартирата — неохотно и с явно отвращение продължи да отговаря Расколников.

— Но защо трябва да говориш в своя вреда?

— Затова защото само селяците или най-неопитните новаци при разпит отричат направо и всичко наред. А човек, що-годе умен и опитен, непременно и доколкото е възможно, се стреми да признае всички външни и неоспорими факти; само че им намира други причини, изведнъж им придава някакъв свой облик, особен и неочакван, който веднага променя съвсем значението им и ги показва в нова светлина. Порфирий е могъл да разчита именно на това, че аз непременно така ще отговарям, и непременно за правдоподобие ще кажа, че съм видял, и при това ще вмъкна нещо за обяснение…

— Но той веднага би ти казал, че два дни по-рано работници там не е могло да има и че следователно ти си бил именно в деня на убийството, към осем часа. С дребно нещо би те хванал!

— Той на това и разчиташе, че няма да успея да съобразя и ще побързам да отговарям именно по-правдоподобно и ще забравя, че два дни по-рано работници не е могло изобщо да има.

— Как така да забравиш?

— Това е най-лесното! С такива незначителни неща най-лесно се объркват хитрите хора. Колкото е по-хитър човек, толкова по-малко подозира, че ще го объркат с някоя глупост. Най-хитрият човек трябва именно с най-незначително да се обърка. Порфирий съвсем не е толкова глупав, колкото ти мислиш…

— Подлец е тогава!

Расколников не можа да не се засмее. Но в същата минута му се видяха странни собственото му оживление и охотата, с която изрече последното обяснение, докато целия предшестващ разговор бе поддържал с мрачно отвращение, явно с цел, по необходимост.

„Започва да ми прави удоволствие в някои отношения!“ — помисли си той.

Но почти в същата минута някак изведнъж започна да става неспокоен, сякаш го бе поразила неочаквана и тревожна мисъл. Безпокойството му растеше. Те бяха стигнали вече до входа на къщата на Бакалеев.

— Върви сам — каза изведнъж Расколников, — аз сега ще се върна.

Къде отиваш? Че ние вече стигнахме!

— Трябва, трябва, имам работа… ще дойда след половин час… Кажи им.

— Както искаш, но аз ще дойда с тебе!

— И ти ли ще ме мъчиш? — извика той с такова горчиво раздразнение, с такова отчаяние в погледа, че Разумихин отстъпи. Той стоя известно време до входа и гледа как Расколников бързо крачи към своята улица. Най-после, като стисна зъби и сви юмруци, и се закле, че още днес ще изстиска Порфирий като лимон, се качи горе да успокоява Пулхерия Александровна.

Когато Расколников стигна до дома си, слепоочията му бяха мокри от пот, дишаше тежко. Той бързо се изкачи по стълбите, влезе в отключената си квартира и веднага сложи куката. После изплашено и безумно се втурна към ъгъла, към същата онази дупка в тапета, в която остави тогава вещите, пъхна ръка в нея — няколко минути старателно претърсва дупката, опипвайки всички ъгълчета и всички гънки на тапета. Като не намери нищо, стана и дълбоко си пое дъх. Одеве, когато вече наближаваха къщата на Бакалеев, той изведнъж си представи, че някоя вещ, някоя верижка, някое копче за ръкавели или дори хартийка, в която са били увити, надписана от ръката на старицата, е могла тогава някак да се изплъзне и да се загуби в някоя цепнатина, та после изведнъж да се появи пред него като неочаквана и неоспорима улика.

Той стоеше сякаш в размисъл и странна, унизена, полубезсмислена усмивка блуждаеше на устните му. Най-после взе фуражката си и бавно излезе от стаята. Мислите му се заплитаха. Слезе до изхода замислен.

— Ето го и него! — извика висок глас; той вдигна глава. Портиерът стоеше до вратата на стаичката си и го сочеше направо на някакъв невисок човек с вид на занаятчия, облечен в нещо като халат, по жилетка, който отдалече много приличаше на жена. Главата му с омазана фуражка висеше надолу и той целият беше сякаш прегърбен. Повехналото му сбръчкано лице говореше, че е над петдесетте; малките, плувнали в мас очички гледаха мрачно, строго и с неудоволствие.

— Какво има? — попита Расколников, приближавайки се към портиера.

Занаятчията го погледна косо изпод вежди и го измери втренчено и внимателно, без да бърза; после бавно се обърна и без да каже нито дума, излезе през входа на улицата.

— Но какво има? — извика Расколников.

— Ами ето, този човек пита за вас, тука ли живее студентът, вашето име каза, у кого живее. В това време вие слязохте аз ви показах, а той взе, че си отиде. Ама че работа!

Портиерът също беше донякъде озадачен, но впрочем не много, и като помисли още малко, обърна се и се вмъкна обратно в стаичката си.

Расколников се втурна подир занаятчията и веднага го видя че върви по другата страна на улицата с предишната равномерна и бавна крачка, със забит в земята поглед, сякаш обмисляше нещо. Той бързо го настигна, но известно време вървя подире му; най-после се изравни с него и надникна отстрани в лицето му. Онзи веднага го забеляза, бързо го огледа, но пак сведе очи и те вървяха така близо минута един до друг, без да си кажат дума.

— Вие сте питали за мене… портиера? — каза най-после Расколников, но някак много тихо.

Занаятчията не отговори нищо и дори не погледна. Пак помълчаха.

— Какво е това… идвате да питате… а мълчите… какво значи това? — Гласът на Расколников пресекваше и думите някак не искаха да се изговарят ясно.

Занаятчията този път вдигна очи и погледна Расколников със зловещ, мрачен поглед.

— Убиец! — изрече той изведнъж с тих, но ясен и отчетлив глас.

Расколников вървеше до него. Краката му изведнъж се подкосиха, по гърба му полазиха тръпки и сърцето му за миг сякаш замря; после изведнъж се разтуптя, сякаш бе паднало отнякъде. Изминаха така стотина крачки, един до друг и пак в пълно мълчание.

Занаятчията не го гледаше.

— Какво говорите… какво… кой е убиец? — измърмори Расколников едва чуто.

— Ти си убиец — произнесе онзи още по-отчетливо и натъртено, с някаква усмивка на тържествуваща омраза и пак погледна Расколников право в бледото му лице и в изцъклените му очи. В този момент двамата стигнаха до ъгъла. Занаятчията сви по улицата вляво и тръгна, без да се оглежда.

Расколников се спря и дълго гледа подире му. Той видя как онзи, след като бе изминал вече петдесетина крачки, се обърна и погледна дали той продължава да стои неподвижно на същото място. Не можеше да се различи ясно, но на Расколников му се стори, че онзи и сега се усмихна със своята студено-ненавистна и тържествуваща усмивка.

С бавна, отмаляла крачка, с треперещи колене и сякаш ужасно премръзнал, Расколников се върна и се качи в стаичката си. Той свали фуражката, сложи я на масата и десетина минути стоя до нея неподвижно. После изтощен легна на дивана и болезнено, със слаб стон се изтегна на него; очите му бяха затворени. Лежа така близо половин час.

Не мислеше за нищо. В съзнанието му имаше наистина мисли или откъслеци от мисли, някакви представи, без последователност и връзка — лица на хора, които бе виждал още в детството си или бе срещал някъде веднъж и за които никога не би си спомнил; камбанарията на В-ата черква, билярда в една кръчма и някакъв офицер до него, миризмата на пури в някакво подземно дюкянче за тютюн, кръчма, задна стълба, съвсем тъмна, цялата залята с помия и в черупки от яйца, а отнякъде долита неделен камбанен звън… Предметите се сменяха и се въртяха като вихър. Някои дори му харесваха и той се залавяше с тях, но те изчезваха, и изобщо нещо вътре го притискаше, но не много. От време на време му беше дори хубаво. Леката треска не минаваше и му беше почти приятно да усеща и това.

Той чу бързите стъпки на Разумихин и гласа му, затвори очи и се престори на заспал. Разумихин отвори вратата и известно време стоя на прага, като да размисляше. После тихо влезе в стаята и внимателно се доближи до кушетката. Чу се шепотът на Настася.

— Не го бутай; нека се наспи; после ще хапне.

— Вярно — отговори Разумихин.

Двамата тихо излязоха и притвориха вратата. Мина още близо половин час. Расколников отвори очи и се обърна пак по гръб с ръце под главата…

„Кой е той? Кой е този изскочил изпод земята човек? Къде е бил и какво е видял? Той е видял всичко, това е несъмнено. Но къде е бил тогава и откъде е гледал? Защо едва сега излиза от неизвестността! И как е могъл да види — нима това е възможно?… Хм… — продължаваше Расколников, изтръпвайки и потрепервайки — а кутийката, която Николай е намерил зад вратата: нима това също е възможно? Улики? Една стохилядна от подробност да изпуснеш — и ето ти улика, колкото египетска пирамида! Муха прелетяла, та видяла! Нима е възможно това?“ И той с отвращение почувства изведнъж колко е отпаднал, физически отпаднал.

„Аз трябваше да зная това — мислеше той с горчива усмивка, — и как посмях, когато познавах себе си, предчувствах себе си, да хвана брадва и да се цапам с кръв. Аз бях длъжен отнапред да зная… Е, нали и отнапред знаех!…“ — прошепна той в отчаяние. От време на време се спираше неподвижно на някоя мисъл: „Не, онези хора иначе са направени; истинският властелин, комуто всичко е позволено, разгромява Тулон, извършва клане в Париж, забравя си армията в Египет, губи половин милион души в московския поход и се отървава с каламбур във Вилно; и на същия човек след смъртта му издигат паметник — а следователно и всичко му е позволено. Не, такива хора явно не са от плът, а от бронз!“

Една внезапна странична мисъл почти го развесели: „Наполеон, пирамиди, Ватерло — и хилавата противна вдовица на регистратора, бабичка, лихварка, с червено сандъче под кревата — е, как да асимилира това един Порфирий Петрович например!… Как могат те да го асимилират… Естетиката ще им попречи: Ще вземе ли, значи, Наполеон да се пъха под леглото на «бабичката»! Ех, гадна работа!…“

Понякога чувстваше, че сякаш бълнува; изпадаше в трескаво-възторжено настроение.

„Бабичката е глупост! — мислеше той разпалено и поривисто. — Старицата може и да е грешка, не е там работата! Старицата беше само болест… аз исках час по-скоро да престъпя… аз не човека убих, аз принципа убих! Принципа убих, а да престъпя не можах, останах си на отсамната страна… Само това съумях — да убия. Но излиза, че и това дори не съм съумял… Принцип? Защо глупчото Разумихин руга одеве социалистите? Трудолюбиви хора и с търговски усет; с «всеобщото щастие» се занимават… Не, един път ми се дава на мене животът и никога вече: не искам да чакам «всеобщото щастие». Искам да живея и аз самият, иначе по-добре изобщо да не живея. Всъщност какво? Аз просто не поисках да отминавам гладната си майка, стиснал в джоба своята рубла, в очакване на «всеобщото щастие». «Нося, значи, тухличка за всеобщото щастие и затова сърцето ми е спокойно.» Ха-ха! И защо именно мене пропуснахте? Та аз само веднъж живея, аз също искам… Ех, естетическа въшка съм аз — и нищо повече — добави той и се разсмя изведнъж като луд. — Да, наистина съм въшка — продължи той, като се улови със злорадство за тази мисъл, взе да я човърка, да си играе и да се забавлява с нея, — та само затова дори, че, първо, сега разсъждавам, че съм въшка; второ, затова, че цял месец тревожих всеблагото провидение, призовавайки го за свидетел, че не заради собствената си, тъй да се каже, плът и похот го правя, а преследвам великолепна и приятна цел — ха-ха! Трето, затова, че реших при изпълнението да спазвам възможната справедливост, чувството за тегло и мярка и да приложа аритметиката: от всички въшки избрах най-безполезната и след като я убих, реших да взема от нея точно толкова, колкото ми е необходимо за първата крачка, нито повече, нито по-малко (а останалото, значи би си отишло за манастира, според завещанието — ха-ха!)… Затова, затова аз безспорно съм въшка-добави той, скърцайки със зъби, — защото аз самият съм може би още по-противен и гаден от убитата въшка и отнапред предчувствах, че ще си кажа това вече след като убия! Но нима съществува нещо, което може да се сравни с този ужас! О, пошлост! О, подлост!… О, как разбирам «пророка», със сабя, на кон: аллах заповядва — и ти се подчинявай, «трепереща» твар! Прав, прав е «пророкът», когато поставя някъде сред улицата ху-у-ба-ва батарея и удря и по виновния, и по невинния, без да си дава труд поне да каже защо! Покорявай се, трепереща твар, и не пожелавай, защото — не е твоя работа това!… О, за нищо, за нищо на света няма да простя на бабичката!“

Косите му бяха мокри от пот, потрепващите устни се бяха спекли, неподвижният поглед беше устремен в тавана.

„Майка ми, сестра ми, колко ги обичах! Защо сега ги мразя? Да, мразя ги, физически ги мразя, присъствието им не мога да понасям… Одеве се приближих и целунах майка си, помня… Да я прегръщам и да мисля, че ако научи… дали… тогава да й кажа? Аз съм способен на това… Хм, тя трябва да е същата като мене — добави той, мислейки с усилие, сякаш се бореше с треската, която го обземаше. — О, как мразя сега бабичката! Струва ми се, че втори път бих я убил, ако се съживеше! Бедната Лизавета! Защо се случи тя там!… Но странно защо за нея почти не мисля, сякаш не съм я убил?… Лизавета! Соня! Нещастни, кротки, с кротки очи… Милите!… Защо те не плачат? Защо не стенат?… Те всичко дават… гледат кротко и спокойно Соня, Соня! Тихата Соня!…“

Той се унесе; странно му се стори, че не помни как е могъл да се озове на улицата. Беше вече късна вечер. Здрачът се сгъстяваше, пълната луна светеше все по-ярко и по-ярко; но въздухът беше някак особено задушен. Хората вървяха по улиците на тълпи; занаятчиите и заетите хора се разотиваха по домовете си, други се разхождаха; миришеше на вар, прах, застояла вода. Расколников вървеше тъжен и загрижен: той много добре помнеше че бе излязъл с някаква цел, че трябваше нещо да направи и да побърза, но какво именно — забрави. Изведнъж се спря и видя, че на другата страна на улицата, на тротоара, стои човек и му маха с ръка. Той тръгна към него през улицата, но човекът изведнъж се обърна и си тръгна просто така, отпуснал глава, без да се обръща и без да дава вид, че го е викал. „Дали наистина ме викаше?“ — помисли Расколников, но все пак тръгна да го настигне. На десетина крачки от него той изведнъж го позна и се изплаши: това беше одевешният занаятчия, със същия халат и пак така прегърбен. Расколников го следваше отдалеч; сърцето му биеше; свиха в пресечката — онзи все не се обръщаше. „Знае ли, че вървя подире му?“ — мислеше Расколников. — Занаятчията влезе във входа на една голяма къща. Расколников бързо отиде до входа и се загледа: дали няма да се обърне и да го повика. И наистина, преминал входа и влизайки вече в двора, онзи изведнъж се обърна и сякаш пак му махна. Расколников веднага прекоси входа, но занаятчията вече го нямаше в двора. Значи, беше свил веднага в първия вход. Расколников се втурна подире му. Наистина две стълбища по-горе още се чуваха нечии равномерни бавни стъпки. Странно, стълбището му беше сякаш познато! Ето прозореца на първия етаж; лунната светлина преминаваше тъжно и тайнствено през стъклата; ето и втория етаж. А! Та това е същата квартира, в която боядисваха работниците… Как не я позна веднага! Стъпките на човека пред него затихнаха: „Значи, той се е спрял или се е скрил някъде.“ Ето и третия етаж; да върви ли по-нататък? И колко тихо е там, страшно даже… Но той тръгна. Звукът на собствените му стъпки го плашеше и тревожеше. Боже, колко е тъмно! Занаятчията навярно се е притаил тук някъде. А! Квартирата е широко отворена към стълбите; той помисли и влезе. В антрето беше много пусто и тъмно, нямаше жива душа, изглежда беше изнесено всичко; тихичко, на пръсти мина в гостната. Цялата стая беше залята с ярка лунна светлина; всичко тук беше, както преди: столовете, огледалото, жълтият диван и картинките в рамки. Огромният, кръгъл, медночервен месец гледаше право в прозореца. „От месеца е така тихо — помисли Расколников, — той навярно сега казва гатанки.“ Той стоеше и чакаше, дълго чакаше, и колкото по-тих беше месецът, толкова по-силно биеше сърцето му, чак до болка. И пак тишина. Изведнъж се чу мигновено сухо изпращяване, сякаш се беше счупила тресчица. И отново всичко утихна. Една събудила се муха изведнъж с все сила се удари в стъклото и жално забръмча. В същата минута в ъгъла, между малкия шкаф и прозореца, той различи нещо като окачено на стената женско палто. „Защо е тук това палто? — помисли си той. — Нали преди го нямаше…“ Приближи се полекичка и се сети, че зад палтото май някой се крие. Предпазливо отдръпна палтото с ръка и видя, че там има стол, а на стола, в ъгълчето, седи бабичка, цялата свита и с наведена глава, така че му беше невъзможно да види лицето, но това беше тя. Той постоя над нея. „Страхува се!“ — помисли си, освободи полека брадвата от гайката и удари старицата по темето — един път, втори. Но странно: тя дори не се помръдна от ударите, сякаш беше дървена. Той се уплаши, наведе се още повече и я заразглежда: но и тя наведе глава още по-ниско. Тогава той се наведе съвсем до пода и надникна в лицето и отдолу, надникна и се вцепени: старицата седеше и се смееше — просто се заливаше в тих, беззвучен смях, като се сдържаше с всички сили да не я чуе. Изведнъж му се стори, че вратата към спалнята се открехва едва-едва и там като че също се чува смях и шепот. Обзе го бяс: заудря старицата с все сила по главата, но с всеки удар на брадвата смехът и шепотът в спалнята се чуваха все по-силно и по-ясно, а старицата просто се тресеше от смях. Той се втурва да бяга, но цялото антре е вече пълно с хора, вратата към стълбите е широко отворена и на площадката, на стълбите и там, долу — е пълно с хора, глава до глава, всички гледат, но са притихнали и чакат, мълчат!… Сърцето му замира, краката му не се помръдват, сякаш са враснали в земята… Поиска да извика — и се събуди.

Тежко си пое дъх, но странно, сънят сякаш още продължаваше: вратата му беше широко отворена, а на прага стоеше съвсем непознат човек и втренчено го разглеждаше.

Расколников не бе успял още да отвори добре очи и пак ги затвори. Лежеше по гръб и не се помръдна. „Сънят ли продължава или не?“ — мислеше той и едва-едва отново приповдигна незабележимо клепки, за да погледне: непознатият стоеше на същото място и продължаваше да се взира в него. Изведнъж той бавно престъпи прага, притвори внимателно вратата, доближи се до масата, почака около минута — като през цялото време не го изпускаше от очи — и тихо, безшумно седна на стола до кушетката; шапката си остави отстрани, на пода, а с двете си ръце се опря на бастуна, като опря брадичка върху ръцете си. Личеше, че се е приготвил дълго да чака. Доколкото можеше да се види през трепкащите клепки, това беше немлад човек, набит и с гъста, светла, почти бяла брада…

Минаха около десет минути. Беше още светло, но вече се свечеряваше. В стаята беше съвсем тихо. Дори от стълбите не долиташе нито звук. Само бръмчеше някаква голяма муха, удряйки се с все сила в стъклото. Най-накрая това стана непоносимо. Расколников изведнъж се приповдигна и седна на кушетката.

— Казвайте, какво искате?

— Знаех си, че не спите, а само се преструвате — отговори странно непознатият и спокойно се разсмя. — Позволете да ви се представя, Аркадий Иванович Свидригайлов…