Престъпление и наказание

I

Така лежа много дълго. От време на време сякаш се събуждаше и тогава забелязваше, че отдавна вече е нощ, но и през ум не му минаваше да стане. Най-после забеляза, че вече е светло като денем. Лежеше по гръб на кушетката, още вцепенен от унеса. От улицата долитаха до него страшни отчаяни вопли, които впрочем чуваше всяка нощ след два часа под прозореца си. Те именно го събудиха и сега. „А, ето и пияните излизат вече от кръчмите! — помисли си той. — Минава два. — И изведнъж скочи, сякаш някой го дръпна от кушетката. — Как! Минава два!“ Седна на кушетката — и изведнъж си спомни всичко! Внезапно, в един миг всичко си спомни!

В първия момент помисли, че ще полудее. Стана му страшно студено, но трепереше и от треската, която беше започнала отдавна, докато спеше. Обаче сега изведнъж така го втресе, че едва не му изскочиха зъбите и цялото му тяло затрепера. Отвори вратата и се заослушва: всичко спеше в къщата. С почуда оглеждаше себе си и всичко наоколо в стаята и не разбираше; как е могъл вчера, когато влезе, да не сложи куката на вратата и да се хвърли върху кушетката не само без да се съблече, но дори и с шапката: тя се беше търколила и лежеше на пода до него, откъм възглавницата. „Ако беше влязъл някой, какво щеше да си помисли? Че съм пиян, но…“ Спусна се към прозореца. Беше достатъчно светло и той бързо се заоглежда целия, от главата до петите, всяка дреха поотделно: няма ли следи? Но не, така не можеше: разтреперан от треската, той започна да сваля всичко от себе си и пак да го оглежда най-подробно. Преобърна всичко до последното конче и парцалче, но не си доверяваше и повтори огледа още три пъти. Но нямаше май нищо, никакви следи; само на панталона долу, където беше оръфан, на това оръфаното имаше следи от засъхнала кръв. Той сграбчи голямото джобно ножче и изряза оръфаното. Повече като че ли нямаше. Изведнъж си спомни, че кесийката и нещата, които бе измъкнал от сандъка на старата, всичките са още по джобовете му! Не беше и помислил досега да ги извади и скрие! Не се сети за тях дори сега, когато оглеждаше дрехите! Как може! Моментално взе да ги вади и да ги хвърля на масата. След като измъкна всичко и дори си преобърна джобовете, за да се увери, че нищо не е останало, той пренесе цялата тази купчина в ъгъла. Там, точно в ъгъла, долу, на едно място отлепените тапети бяха скъсани: той започна веднага да пъха всичко в дупката под хартията. „Събраха се! Да ми се маха всичко от очите, и кесийката също!“ — радостно си мислеше той, изправяйки се и тъпо гледайки към ъгъла, към дупката, която беше станала още по-голяма. Изведнъж цял изтръпна от ужас. „Боже мой — шепнеше той в отчаяние, — какво ми става? Та това скрито ли е, така ли се крие!“

Расколников всъщност никак не беше помислил за вещи, предполагаше, че ще има само пари и затова не беше приготвил предварително място. „Но сега на какво се радвам, на какво? — мислеше си той. — Нима така се крие? Наистина разумът ме напуска!“ Седна изнемощял на кушетката и веднага отново го затресе непоносимо. Машинално дръпна от стола до себе си някогашното си студентско зимно палто, дебело, но вече много дрипаво, зави се с него и изведнъж пак потъна в сън и бълнуване. Унесе се.

След не повече от пет минути отново скочи и веднага в изстъпление пак се спусна към дрехите си. „Как можах да заспя, когато още нищо не съм направил! Ами, разбира се, разбира се: гайката под мишницата още не съм махнал! Забравил съм, такова нещо съм забравил! Такава улика!“ Дръпна гайката и бързо взе да я къса на парченца, които напъха между бельото под възглавницата. „Парчетата накъсан плат в никакъв случай няма да събудят подозрение; да, да, сигурно!“ — повтаряше той, застанал насред стаята, и с напрегнато до болка внимание започна пак да се взира наоколо, по пода, навсякъде, да не би да е забравил още нещо. Увереността, че всичко, дори паметта, дори способността да съобрази най-простото нещо го напускат, започна нетърпимо да го мъчи. „Какво, нима вече започва, нима започва вече възмездието? Да, да, знаех си!“ И наистина обрезките от панталона бяха пръснати по пода насред стаята така, че още първият влязъл да ги види) „Но какво става с мене!“ — извика той пак объркан.

Тогава му мина през ума странна мисъл: че може би дрехите му са целите в кръв, че може би по тях има много петна, само че той не ги вижда, не ги забелязва, защото способността му да мисли е отслабнала, разкъсана… умът му е помрачен… Изведнъж си спомни, че и по кесийката имаше кръв. „А! Значи, и в джоба трябва да има кръв, защото аз тогава пъхнах кесийката още мокра!“ Веднага обърна джоба и наистина — на хастара имаше следи, петна! „Значи, разумът още не ме е напуснал изцяло, значи, мога да съобразявам и да помня, щом сам си спомних и се сетих! — помисли си, тържествувайки, и свободно и щастливо си пое дълбоко дъх. — Просто слабосилие от треската, минутно бълнуване.“ И той, отпра целия хастар на левия джоб на панталона. В тази минута слънчев лъч освети лявата му обувка: на чорапа, който се подаваше от обувката, сякаш личаха следи. Той събу обувката: „Наистина следи. Целият чорап отпред в кръв.“ Сигурно е стъпил тогава по невнимание в онази локва… „Но какво да правя сега с това? Къде да дяна този чорап, обрезките, джоба?“ Събра всичко в ръка и застана насред стаята. „В печката? Но те най-напред в печката ще започнат да ровят. Да ги изгоря? Но с какво? Кибрит дори нямам. Не, по-добре да отида някъде и да изхвърля всичко. Да, по-добре да ги изхвърля! — повтаряше той, сядайки пак на кушетката. — И то още сега, веднага, незабавно…“ Но вместо това главата му пак се отпусна върху възглавницата; отново го вледениха непоносими тръпки; и той отново придърпа отгоре си шинела. И дълго, няколко часа, в съзнанието му все още проблясваше от време на време, че „би трябвало още сега, на минутата, да отида някъде и да изхвърля всичко, да ми се махне от очите, по-скоро, по-скоро!“ На няколко пъти понечи да стане от кушетката, но вече не беше в състояние. Окончателно го събуди силно чукане по вратата.

— Отвори де, жив ли си или не? Все спи! — викаше Настася и тропаше с юмрук по вратата. — По цял ден спи като псе! Па псе си е! Я отваряй. Десет минава.

— Може пък да го няма! — чу се мъжки глас. „А, това е гласът на портиера!… Какво иска?“ Той скочи и седна на кушетката. Сърцето му биеше така, че чак го заболя.

— А кой ще сложи куката? — възрази Настася. — Я го виж ти, взел да се заключва! Тебе ли ще те откраднат? Я отваряй, главо, събуди се!

„Какво искат? Защо е дошъл портиерът? Всичко са научили. Да се съпротивлявам или да отворя? Да става, каквото ще!…“

Той се надигна, протегна се и махна куката.

Стаята му имаше такива размери, че можеше да свали куката и без да става от леглото.

Точно така: портиерът и Настася.

Настася го огледа някак особено. Той погледна предизвикателно и отчаяно към портиера. Онзи мълчаливо му подаде сиво, сгънато на две листче, запечатано с червен восък.

— Призовка от участъка — каза, като му даваше листчето.

— От какъв участък?…

— В полицията, значи, те викат, в участъка. Какъв друг участък…

— В полицията!… Защо?…

— Че аз отде да знам. Викат те — ще идеш. — Той го погледна внимателно, поогледа се наоколо и се обърна да си върви.

— Ти май съвсем се разболя? — обади се Настася, без да сваля очи от него. И портиерът обърна за миг глава. — От вчера го тресе — добави тя.

Той не отговори и държеше листчето в ръце, без да го разпечатва.

— Недей става тогава — продължаваше Настася поомекнала, виждайки, че спуска крака от кушетката. — Като си болен, не ходи: няма да умрат без тебе. Какво е това в ръцете ти?

Той погледна: в дясната си ръка държеше обрезките, чорапа и парчетата от откъснатия джоб. Така беше спал с тях. Едва по-късно, размишлявайки за това, си спомни, че полубуден, в треската много здраво стискаше всичко това в ръка и така заспиваше отново.

— Я го виж какви парцали е насъбрал и спи с тях, като че са някакво съкровище… — И Настася се разсмя със своя болезненонервен смях. Той веднага пъхна всичко под шинела и впи втренчен поглед в нея. Макар че в тази минута почти не беше в състояние трезво да разсъждава, чувстваше, че няма да се държат така с човек, ако дойдат да го арестуват. „Но… полицията?“

— Да беше пийнал чай? Искаш ли, а? Ще ти донеса; има още…

— Не… аз ще отида, сега ще отида — ломотеше той, като са изправяше на крака.

— Абе ти май и по стълбите не можеш слезе.

— Ще отида…

— Както щеш…

Тя излезе след портиера. Той веднага се втурна към светлината да огледа чорапа и обрезките: „Петна има, но не се забелязват твърде; всичко се е изцапало, размазало и вече е избеляло. Ако не знае човек, няма да забележи. Значи, Настася, слава Богу, отдалече не е могла нищо да забележи!“ Тогава с трепет разпечата призовката и я зачете; чете дълго и най-после разбра. Беше обикновена призовка от кварталния участък да се яви днес в девет и половина в канцеларията на кварталния.

„И това не беше ставало! Поначало нямам никаква работа с полицията! И защо тъкмо днес? — мислеше той в мъчително недоумение. — Господи, само по-скоро да се свърши!“ Понечи да коленичи за молитва, но дори сам се разсмя — не на молитвата, а на себе си. Бързо започна да се облича. „Все ми е едно, каквото ще да става! Да обуя чорапа! — дойде му наум изведнъж. — Ще се напраши още повече и следите ще изчезнат.“ Но щом го обу, веднага го смъкна с погнуса и ужас. Смъкна го, но като се сети, че няма друг, взе го и пак го обу — и пак се разсмя. „Всичко това е условно, всичко е относително, всичко е само форма — мярна се, пробягна за миг през мисълта му, докато цял трепереше, — ето на, че го обух! В края на краищата пак го обух!“ Впрочем смехът веднага се смени с отчаяние. „Не — каза си, — не съм в състояние…“ Краката му трепереха. „От страх“ — промърмори си той. От температурата му се виеше свят и го болеше главата. „Това е хитрост! Искат да ме примамят с хитрост и изведнъж да ме оплетат — продължаваше да си мисли, излизайки на стълбището. — Лошото е, че почти бълнувам… може да изтърва някоя глупост…“

По стълбите си спомни, че оставя всички вещи така в дупката на тапета, „а те могат нарочно в мое отсъствие да направят обиск“ — спомни си и се спря. Но такова отчаяние и такъв, ако може да се каже, цинизъм пред гибелта го овладяха изведнъж, че махна с ръка и продължи.

„Само по-скоро!…“

Вън пак беше непоносима горещина; нито капка дъжд през всичките тези дни. Пак прах, тухли и вар, пак смрад от дюкянчетата и кръчмите, пак пияни на всяка крачка, чухонци-разносвачи и полузаспали файтонджии. От яркия слънчев блясък го заболяха очите и още повече му се зави свят — обичайното усещане на болен от треска, излязъл изведнъж навън в ярък слънчев ден.

Като стигна на ъгъла на вчерашната улица, той с мъчителна тревога погледна към онази къща… и веднага отвърна очи.

„Ако ме питат, може и да кажа“ — помисли си, приближавайки към участъка.

Участъкът беше на около четвърт километър. Той току-що се беше пренесъл на ново място, в нова сграда, на четвъртия етаж. На предишното му място беше се отбивал веднъж, но много отдавна. Като влезе във входа, видя вдясно стълби, по които слизаше някакъв с тефтер в ръката. „Портиерът, значи; значи тук е участъкът“ — и той наслуки се заизкачва нагоре. Не искаше никого за нищо да пита.

„Ще вляза, ще коленича и всичко ще разкажа…“ — помисли си, като стигна до четвъртия етаж.

Стълбището беше съвсем тясно, стръмно и цялото в помия. Вратите на кухните на всички квартири и на четирите етажа излизаха към това стълбище и стояха отворени почти през целия ден. Затова беше толкова задушно. Нагоре и надолу се качваха и слизаха портиери с тефтери под мишница; куриери и различен народ от двата пола — посетители. Вратата на самия участък беше също отворена. Той влезе и спря в чакалнята. Някакви селяни стояха и чакаха. И тук беше задушно, а освен това човек можеше да повърне от миризмата на прясната, още незасъхнала по стените боя, разтворена с вмирисан безир. Като почака малко, реши да влезе в следващата стая. Стаите бяха все малки и ниски. Страшно нетърпение го влечеше все по-нататък и по-нататък. Никой не го забелязваше. Във втората стая седяха и пишеха някакви писари, облечени може би само малко по-добре от него, все някакви странни на вид хора. Той се обърна към един от тях.

— Какво искаш?

Той показа призовката от участъка.

— Студент ли сте? — запита го онзи, като погледна призовката.

— Да, бивш студент.

Писарят го огледа — впрочем без никакво любопитство. Това беше някакъв особено рошав човек, с лишен от мисъл поглед.

„От този нищо няма да науча, защото всичко му е безразлично“ — помисли си Расколников.

— Вървете оттатък, при деловодителя — каза писарят и посочи с пръст последната стая.

Той влезе в тази стая (четвъртата поред), тясна и претъпкана с хора — малко по-чисто облечени, отколкото в другите стаи. Между посетителите имаше две дами. Едната — в траур, бедно облечена, седеше пред писалището на деловодителя и пишеше нещо, което той й диктуваше. Другата дама, много пълна и моравочервена, цялата на петна, снажна жена и някак прекалено пищно облечена, с брошка на гърдите колкото чинийка, стоеше по-настрани и чакаше нещо. Расколников пъхна на деловодителя призовката си. Онзи я погледна, каза: „Почакайте“ и продължи да се занимава с дамата в траур.

Той си пое дъх по-свободно. „Сигурно не е за това!“ Малко по малко започна да се успокоява, той с всички сили си налагаше да се успокои, да се овладее.

„Някоя глупост, някоя най-дребна непредпазливост — и мога да се издам! Хм… Жалко, че тук не достига въздух — добави той, — задушно… Още повече ми се вие свят… И мислите ми се оплитат…“

Той чувстваше в себе си страшен безпорядък. Страхуваше се, че няма да се овладее. Мъчеше се да се занимае с нещо, да мисли за нещо съвсем странично, но това никак не му се удаваше. Деловодителят впрочем много го интересуваше; все гледаше да разбере, да отгатне нещо по лицето му. Това беше много млад човек, около двадесет и две годишен, с мургаво и подвижно лице, което изглеждаше по-състарено, облечен по модата и контешки, със сресана на път, прилизана и напомадена коса, с много пръстени и халки на белите, чистени с четка пръсти и със златен ланец на жилетката. Той дори размени две-три думи на френски с някакъв чужденец, който също беше там, и то твърде прилично.

— Луиза Ивановна, защо не седнете — каза той мимоходом на натруфената моравочервена дама, която продължаваше да стои, сякаш не смееше сама да седне, макар че до нея имаше стол.

— Ich danke1 — каза тя и бавно, с копринено шумолене се отпусна на стола. Светлосинята й рокля с бяла дантела се наду като балон около стола и зае почти половината стая.

Замириса на парфюм. Но дамата явно се смущаваше от това, че заема половината стая и че така силно лъха на парфюм, макар че се усмихваше страхливо и същевременно нахално, но явно неспокойно.

Дамата в траур най-сетне свърши и се приготви да става. Изведнъж доста шумно и много наперено, като въртеше някак особено рамене на всяка крачка, влезе някакъв офицер, хвърли фуражката с кокарда на писалището и седна на креслото. Пищната дама просто скочи от мястото си, като го видя, и с особен възторг му направи реверанс; но офицерът не й обърна никакво внимание, а в негово присъствие тя вече не посмя да седне. Това беше поручикът, помощник на кварталния полицейски, с щръкнали хоризонтално червеникави мустаци и с извънредно дребни черти на лицето, които впрочем не говореха за нищо особено освен за известно нахалство.

Той косо и някак възмутено погледна Расколников: наистина дрехите му бяха прекалено дрипав но въпреки цялата му изпадналост все пак осанката му не съответстваше на облеклото; Расколников от непредпазливост го изгледа дръзко и прекалено дълго, така че онзи чак се обиди.

— Ти какво искаш? — кресна той, навярно учуден, че такъв дрипльо хич и не мисли да се смрази от неговия мълниеносен поглед.

— Викали сте ме… ето призовката… — успя да отговори някак Расколников.

— Това е по онзи иск за парите, от студента — засуети се деловодителят, като вдигна глава от документите. — Ето. — И той подаде на Расколников тефтера, като му посочи мястото.

— Прочетете!

„Пари? Какви пари! — мислеше Расколников. — Но… значи, сигурно не е за онова!“ И той потрепера от радост. Стана му изведнъж ужасно, неизразимо леко. Камък се стовари от плещите му.

— А в колко часа пише да се явите, уважаеми господине? — кресна поручикът, обиден кой знае защо, все повече и повече.

— Писано ви е в девет, а сега вече минава единадесет…

— Донесоха ми я едва преди четвърт час — високо и през рамо отвърна Расколников, който изведнъж и неочаквано за самия себе си също се разсърди, изпитвайки дори известно удоволствие, и Не стига, че съм дошъл болен, в треска.

— Моля, не крещете!

— Аз не крещя, а говоря съвсем спокойно, вие ми крещите; а аз съм студент и няма да позволя да ми се крещи.

Помощникът така кипна, че в първата минута дори не можа да каже нищо и само пръски хвърчаха от устата му. Той скочи от мястото си.

— Благоволете да млъкнете! Намирате се в учреждение. Не си позволявайте гр-р-рубости, господине!

— И вие се намирате в учреждение — извика Расколников, — и освен дето крещите, пушите и цигара, тоест проявявате неуважение към всички тук. — След като изговори това, Расколников почувства неизразима наслада.

Деловодителят ги гледаше усмихнат. Темпераментният поручик явно беше озадачен.

— Това не е ваша работа! — изкрещя той най-после някак неестествено високо. — Я благоволете да дадете обяснението, което ви се изисква. Покажете му, Александър Григориевич. Оплакване има срещу вас! Не си плащате! Пък я го виж какво се перчи храбрецът!

Но Расколников вече не слушаше, а жадно сграбчи листа, за да намери час по-скоро разгадката. Прочете веднъж, втори път, но не разбра.

— Какво значи това? — попита той деловодителя.

— Дължите пари срещу полица; иск е заведен. Трябва или да ги платите с всички разноски, такси и прочие, или да дадете писмен отговор кога ще можете да платите и същевременно да се задължите да не напускате столицата до плащането и да не продавате и укривате имуществото си. А заемодавецът има право да продаде имуществото ви, а с вас да постъпи според закона.

— Но аз… не дължа никому!

— Това вече не е наша работа. При нас е постъпила за изпълнение просрочена и законно протестирана полица за сто и петнадесет рубли, която сте подписали на вдовицата на колежки асесор Зарницина преди девет месеца и която тя е прехвърлила срещу свой дълг на придворния съветник Чебаров, въз основа на това ви викаме да дадете отговор.

— Но тя ми е хазайка!

— Какво като ви е хазайка?

Деловодителят гледаше към него със снизходителна усмивка на съжаление, а същевременно и с някакво тържество, като към новак, който едва започва да свиква с куршумите, един вид: „Е, как се чувстваш сега?“ Но какво, какво го засягаше сега полицата, искът! Струваше ли си да се тревожи сега и за това, заслужаваше ли дори да му обръща внимание! Той стоеше, четеше, слушаше, отговаряше, дори сам питаше, но все машинално. Тържествуващият инстинкт за самосъхранение, спасението от надвисналата опасност — ето какво изпълваше в тази минута цялото му същество, без предвиждания, без анализ, без гадаене за бъдещето и разгадаване, без съмнения и без въпроси. Това беше минута на пълно, непосредствено, чисто животинско щастие. Но в същия този миг в участъка удари нещо като гръм и мълния. Поручикът, все още дълбоко потресен от неуважението, целият пламнал и явно от желание да си възвърне накърнения авторитет, блъвна огън и жупел върху нещастната „пищна дама“, която го гледаше още от влизането му с най-глупава усмивка.

— Ами ти, никаквице такава — изкрещя изведнъж с цяло гърло (траурната дама вече си беше отишла), — какво пак е ставало при тебе миналата нощ, а? Пак позор, пак скандал до Бога. Пак побоища и пиянство. За поправителния дом плачеш! Нали ти казвах, нали десет пъти те предупреждавах, че на единадесетия няма да ти простя… А ти пак, никаквице недна!

Расколников чак изтърва документа и гледаше изумен пищната дама, на която така безцеремонно се караха; но бързо проумя каква е работата и веднага цялата тази история започна дори много да му харесва. Той слушаше с удоволствие, и то с такова, че му се щеше да се смее, да се смее, да се смее с цяло гърло… Нервите му просто подскачаха.

— Иля Петрович! — започна внимателно деловодителят, но се спря да изчака, защото кипналият поручик не можеше да бъде удържан другояче освен ако го хванеш за ръцете, което той знаеше от собствен опит.

Що се отнася до пищната дама, тя отначало просто се разтрепера от гърма и мълниите; но чудно нещо: колкото по-многобройни и по-гръмки ставаха ругатните, толкова видът й ставаше по-любезен, толкова по-очарователна ставаше усмивката й, отправена към страшния поручик. Тя ситнеше на едно място и непрекъснато правеше реверанси в нетърпеливо очакване да й се даде най-после и на нея възможност да каже нещо и дочака.

— Никакъв шум и сбиване у мен не имал, господин капитен — забърбори тя изведнъж, сякаш грах се посипа, със силен немски акцент, но много живо на руски, — и никакъв никакъв шкандал, а той дошел пиян, и аз това всичко ще разкажи, господин капитен, а аз не виновна… у мене благороден дом, господин капитен, и благородни обноски, господин капитен, и аз сама винаги, винаги не искал никакъв шкандал. А той съвсем пиян дошел и после пак три бутилки поръчвал, а после дигнал един крак и почвал с крак свири пиано, и това много лошо в благороден дом, и той ганц2 пиано счупил и съвсем, съвсем тука няма никаква манир, и аз казал. А той взел бутилка и започнал всички отзад да блъска с бутилка. И тогава аз започнал веднага да вика портиер, и Карл дошел, и той Карл ударил в око, и на Хенриет също ударил в око, а на мене пет пъти ударил по буза.

И това толкоз неделикатно в благороден дом, господин капитен, и аз викал. А той отворил прозорец към канал и започнал през прозорец като малък свиня да квичи; и това срамота. И как възможно през прозорец на улица като малък свиня да квичи! Пфу! И Карл отзад дръпнал него за фрак от прозорец и тогава, това истина, господин капитен, скъсал му зайн рок3. И тогава той викал ман мус4 плаща него петнайсет рубли. И аз лично, господин капитен, платил него пет рубли за негов зайн рок. И това неблагодарен гост, господин капитен, и много шкандал правил! Аз, казвал, за вас голям сатира гедрюкт5, защото аз във всички вестници мога за вас всичко писал.

— От писачите е, значи?

— Да, господин капитен, и какъв неблагодарен гост той, господин капитен, щом в благороден дом…

— Хайде, хайде, стига! Аз нали ти казвах, казвах ти, нали ти казвах…

— Иля Петрович! — пак многозначително произнесе деловодителят. Поручикът бързо го погледна; деловодителят леко кимна с глава.

— …Та ето, значи, многоуважаема Лавиза Ивановна, последната ми дума, това е вече за последен път — продължаваше поручикът. — Ако само още един път в твоя благороден дом пак стане скандал, тебе самата ще привлека към ответственост, както се казва на висок стил. Чу ли? Та литераторът, съчинителят, значи, получил пет рубли в „благородния дом“ за скъсания си фрак? Това са те, съчинителите! — И той хвърли презрителен поглед към Расколников. — Онзи ден в една кръчма пак стана история: наобядвал се, а не ще да плаща. „Аз — казва, — за това в сатира ще ви опиша.“ Друг един, на парахода миналата седмица нарече почтеното семейство на един статски съветник — жена му и дъщеря му — с най-долни думи. Наскоро един го изритаха от кафенето. Това са те, съчинителите, литераторите, студентите, проповедниците… Тю! А ти се пръждосвай! Че ще дойда лично да видя какво става у вас… Мисли му! Чу ли?

Луиза Ивановна още по-любезно се закланя на всички страни и с реверанси заднишком стигна до вратата; но при вратата се блъсна със задните си части в снажен офицер с открито свежо лице и чудесни гъсти, руси бакенбарди. Това беше самият Никодим Фомич, кварталният полицейски. Луиза Ивановна побърза да направи реверанс едва ли не до пода и със ситни, бързи крачки и подскоци изхвърча от участъка.

— Пак грохот, гръм и мълнии, смерч, ураган! — любезно и приятелски се обърна Никодим Фомич към Иля Петрович. — Пак са разтревожили сърцето ти, пак си кипнал! От стълбите още чух. — Няма как! — проговори с благородна небрежност Иля Петрович (и дори не каза „как“, ами някак си: „Ня-а-ма ка-ак!“) и мина с някакви книжа към другото писалище, помръдвайки театрално рамене: на всяка крачка, накъдето стъпи, натам и рамото. — Ето, вижте, моля ви се, господинът е съчинител, тоест студент бивш, тоест не си плаща, полици подписвал, квартирата не освобождава, непрекъснато постъпват оплаквания срещу него, а благоволява да предявява претенции, задето съм запалил цигара пред него! Самият той какви ли не п-п-подлости върши и я го вижте моля ви се: ето го сега в най-привлекателния му вид!

— Бедността не е порок, приятелю, нали така! Ясно — барутния си, не си могъл да понесеш обидата. Вие навярно сте му се обидили за нещо и също не сте се сдържали — продължи Никодим Фомич, обръщайки се любезно към Расколников, — но напразно: той е изклю-чи-тел-но бла-го-ро-ден човек, ви казвам, но барут, барут! Пламне, избухне, изгори — и толкоз! Всичко му е минало! И остава само златното му сърце! И в полка така го наричаха — „поручик барут“…

— И то какъв п-п-полк беше! — възкликна Иля Петрович твърде доволен, че така приятно го поласкаха, но все още намусен.

На Расколников изведнъж му се дощя да каже на всички нещо изключително приятно.

— Но, моля ви, капитане — започна той твърде свободно, обръщайки се изведнъж към Никодим Фомич, — вникнете и в моето положение… Аз съм готов дори да му поискам извинение, ако съм се провинил нещо. Аз съм беден и болен студент, смазан (той точно така каза: „смазан“) от бедност. Аз съм бивш студент, защото сега не мога да се издържам, но ще получа пари… Имам майка и сестра в С-ка губерния… Те ще ми пратят и аз… ще си платя. Хазайката ми е добра жена, но толкова се е озлобила, задето загубих уроците и вече четвърти месец не й плащам, че дори обяд не ми дава… А просто не разбирам каква е тази полица… Тя сега иска да й изплатя тази полица, обаче как, помислете сами!…

— Но това не е наша работа… — отбеляза пак деловодителят.

— Моля, моля, аз съм напълно съгласен с вас, но позволете и аз да обясня — подхвана пак Расколников, обръщайки се не към деловодителя, а все към Никодим Фомич, но стараейки се с всички сили да се обръща и към Иля Петрович, макар той упорито да си даваше вид, че се рови в книжата и му подчертава презрението си, — но позволете и аз от своя страна да обясня, че живея при нея вече близо три години, още откакто дойдох от провинцията и преди… преди… впрочем защо да не си призная на свой ред, още преди самото начало обещах да се оженя за дъщеря й, устно обещание, съвсем необвързващо… Тази девойка… впрочем тя дори ми харесваше, макар и да не бях влюбен, с една дума, младост, тоест искам да кажа, че тогава хазайката много ме кредитираше и аз водех отчасти такъв живот… бях много лекомислен…

— Никой не иска от вас да разправяте такива интимни неща, уважаеми господине, пък и време нямаме — грубо и тържествуващо понечи да го прекъсне Иля Петрович, но Расколников разпалено го спря, макар че изведнъж му стана извънредно трудно да говори.

— Но позволете, позволете ми отчасти всичко да разкажа… кое как беше и… на свой ред… макар че няма нужда, съгласен съм с вас… да ви разказвам — но преди година тази девойка умря от тиф, аз си останах квартирант, както преди, и хазайката, когато се премести в сегашната квартира, ми каза… и то приятелски ми каза… че напълно ми вярва и прочие… но да съм й подпишел все пак тази разписка за сто и петнадесет рубли, колкото тя смяташе, че й дължа. Позволете: тя каза именно, че веднага щом й дам този документ, пак ще ме кредитира, колкото поискам, и че тя от своя страна никога, никога — това бяха нейните собствени думи — няма да се възползва от този документ, докато сам не си платя… И ето сега, когато нямам уроци и нямам какво да ям, тя си ги иска… Какво да кажа сега?

— Всички тези трогателни подробности, уважаеми господине, не ни интересуват! — нагло го отряза Иля Петрович, — вие сте длъжен да дадете отговор и обещание, а че сте били влюбен и всички тези трагически моменти ни най-малко не ни влизат в работа.

— Ама ти… много жестоко… — проговори Никодим Фомич, като седна на писалището и също се зае да подписва. Стана му някак срамно.

— Хайде, пишете — каза деловодителят на Расколников.

— Какво да пиша? — запита той някак особено грубо.

— Ще ви диктувам.

На Расколников му се стори, че сега, след изповедта му, деловодителят се държи по-небрежно и по-презрително — но, чудно нещо — на него самия изведнъж му стана абсолютно безразлично мнението на когото и да било и тази промяна се извърши някак си в един миг, в една минута. Ако беше се опитал да размисли малко, той, разбира се, би се учудил на това как е могъл да разговаря така с тях само преди минута и дори да им натрапва чувствата си! И откъде се бяха взели тези чувства? Сега напротив, дори ако изведнъж стаята се изпълнеше не с полицаи, а с най-добри негови приятели, и тогава навярно не би намерил за тях нито една човешка дума, до такава степен опустя изведнъж сърцето му. Мрачно чувство на мъчителна, безкрайна самотност и отчуждение изведнъж се породи съвсем ясно в душата му. Не низостта на сърдечните му излияния пред Иля Петровия, не низостта и на тържеството на поручика над него му обърнаха изведнъж така сърцето. О, какво го засягаха сега собствената му подлост, всички тези амбиции, поручици, немкини, искове, участъци и пр., и пр.! Ако го бяха осъдили дори на изгаряне в тази минута, той пак не би се помръднал и дори надали би изслушал внимателно присъдата. В него ставаше нещо, което му беше съвсем непознато, ново, внезапно, небивало. Той нетолкова разбираше, колкото ясно чувстваше, с цялата сила на чувството си, че не само с трогателни излияния, както одеве, но с каквото и да било друго не бива повече да се обръща към тези хора в кварталния участък и че дори ако това бяха все негови кръвни братя и сестри, а не полицейски поручици — то и тогава нямаше защо да се обръща към тях, каквото и да му се случи; до тази минута той никога още не бе изпитвал подобно странно и ужасно чувство. И най-мъчителното — това беше повече чувство, отколкото съзнание, отколкото ясна мисъл; непосредствено чувство, най-мъчително от всички чувства, които бе изпитвал досега през живота си.

Деловодителят започна да му диктува формата на обичайния в такива случаи отговор, тоест не мога да платя, обещавам еди-кога си, града няма да напусна, имуществото си нито ще продавам, нито ще подарявам и пр.

— Та вие едва пишете, писалката пада от ръката ви — забеляза деловодителят, като се вглеждаше с любопитство в Расколников. — Болен ли сте?

— Да… вие ми се свят… казвайте по-нататък!

— Това е; подпишете.

Деловодителят прибра документа и се зае с други посетители.

Расколников му върна писалката, но вместо да стане и да си отиде, сложи лакти на писалището и стисна главата си с ръце. Някой сякаш забиваше гвоздей в темето му. Изведнъж му мина през ума странна мисъл: да стане сега, да се приближи към Никодим Фомич и да му разкаже всичко за вчера, всичко до последната подробност, после да отиде заедно с него в квартирата си и да му покаже нещата в ъгъла, в дупката. Желанието му беше толкова силно, че той дори стана, за да го изпълни. „Не трябва ли да го обмисля поне една минута? — мина му през ума. — Не, по-добре, без да мисля, и край на всичко!“ Но изведнъж спря като вцепенен: Никодим Фомич говореше разпалено на Иля Петрович и до него достигнаха думите:

— Не може да бъде, и двамата ще ги пуснат. Първо, всичко противоречи; помислете: защо ще викат портиера, ако те са го извършили? За да се издадат сами ли? Или от хитрост? Не, би било прекалено хитро! И освен всичко и двамата портиери и една жена са видели студента Пестряков точно в минутата, когато е влизал: вървял с трима приятели и се разделил с тях точно пред вратата и разпитвал портиерите за квартирата още пред приятелите си. Как ще разпитва за квартирата, ако е тръгнал с такова намерение? А Кох, той, преди да се отбие при старата, е останал долу при златаря половин час и точно в осем без четвърт си тръгнал, за да се качи горе при нея. Помислете сега…

— Но, моля ви се, как се е получило между тях такова противоречие: твърдят, че са чукали и че вратата е била затворена, а след три минути, когато дошли с портиера, излязло, че вратата била отворена?

— Там е работата: убиецът сигурно е бил вътре и е сложил резето; и непременно са щели да го хванат там, ако Кох така глупаво не беше тръгнал и той за портиера. А онзи именно в този промеждутък е успял да слезе по стълбите и да се измъкне някак. Кох с две ръце се кръсти: „Ако аз — казва, — бях останал там, той щеше да се хвърли и да ме убие с брадвата.“ В черква молебен иска да отслужи, хе-хе!…

— А убиеца никой ли не го е видял?

— Къде ще го видят! Къщата е цял Ноев ковчег — отбеляза деловодителят, който даваше ухо от мястото си.

— Работата е ясна, работата е ясна! — повтори разпалено Никодим Фомич.

— Не, работата е много неясна — завърши Иля Петровия. Расколников си взе шапката и тръгна към вратата, но не стигна до нея…

Когато дойде на себе си, видя, че седи на стол, че отдясно го крепи някакъв човек, че отляво стои друг с жълта чаша, пълна с жълта вода, и че Никодим Фомич стои пред него и втренчено го гледа; той стана от стола.

— Какво ви е, болен ли сте? — доста рязко го запита Никодим Фомич.

— Той и като подписваше, едва държеше писалката — вмъкна деловодителят, като седна на мястото си и се залови пак с книжата.

— А отдавна ли сте болен? — извика Иля Петровия от мястото си, като също преглеждаше някакви книжа. Той, разбира се, също бе разглеждал болния, докато беше в безсъзнание, но се бе отстранил веднага щом се свести.

— От вчера… — промърмори Расколников в отговор.

— А вчера излизахте ли някъде?

— Излизах.

— Болен?

— Болен.

— В колко часа?

— Към осем вечерта.

— А къде ходихте, позволете да запитам?

— По улицата.

— Кратко и ясно.

Расколников отговаряше рязко, отсечено, бледен като платно и без да свежда черните си възпалени очи пред погледа на Иля Петрович.

— Той едва се държи на краката, а ти… — обади се Никодим Фомич.

— Ни-що! — каза някак особено Иля Петрович. Никодим Фомич понечи да добави още нещо, но като погледна деловодителя, който втренчено го гледаше, млъкна. Изведнъж всичхи млъкнаха. Беше странно.

— Е, добре — заключи Иля Петрович, — ние не ви задържахме.

Расколников излезе. Той можа да чуе и това, че след излизането му започна изведнъж оживен разговор, в който най-ясно се отделяше въпросителният глас на Никодим Фомич… На улицата съвсем се опомни.

„Обиск, обиск, сега ще ми направят обиск! — си повтаряше той, бързайки да се прибере. — Разбойници! Подозират ме!“ Предишният страх пак го обзе целия, от главата до петите.

II

„Ами ако вече са направили обиск? Ами ако ги заваря вкъщи?“

Но ето и стаята му. Нищо и никого; никой не е надничал. Дори Настася нищо не е пипала. Но, Господи, как е могъл да остави одеве всички тези неща в дупката!

Той се спусна към ъгъла, пъхна ръце под тапета и започна да измъква нещата и да пълни с тях джобовете си. Оказаха се всичко осем предмета: две малки кутийки с обици или нещо подобно — не видя добре; после четири сахтиянови калъфчета. Една верижка беше просто завита във вестник. Още нещо, увито във вестник, навярно орден…

Той напъха всичко в различни джобове в палтото и в останалия му десен джоб на панталона, като се стараеше нищо да не личи. Заедно с нещата взе и кесийката. После излезе от стаята и този път дори я остави широко отворена.

Вървеше бързо и уверено и макар да се чувстваше целият разнебитен, беше в пълно съзнание. Страхуваше се от преследване, страхуваше се, че след половин, след четвърт час сигурно вече ще излезе нареждане да го следят; трябваше, значи, на всяка цена навреме да прикрие следите. Трябваше да свърши с това, докато му оставаха поне още малко сили и поне капка разсъдък… Но къде да отиде?

Това беше вече отдавна решено: „Ще хвърля всичко в канала — и няма да има никакви следи, и край на всичко.“ Така беше решил още през нощта, сред бълнуванията, в онези моменти, когато, спомняше си, на няколко пъти искаше да стане и да тръгне: „По-скоро, по-скоро и всичко да хвърля.“

Но се оказа, че е много трудно да ги хвърли.

Бродеше по булеварда край Екатерининския канал от половин час, а може би и повече, и на няколко пъти вече поглеждаше стълбите към канала, когато минаваше край тях. Но не можеше и да си помисли за изпълнение на намерението; или точно до стълбите имаше салове, на които перачки перяха бельо, или пък бяха завързани лодки, и навсякъде гъмжеше от народ, а и отвсякъде — от булеварда, от всички страни можеха да го видят, да го забележат: подозрително е — слязъл нарочно долу, спрял се и хвърля нещо във водата. Ами ако калъфите не потънат, а заплуват? Да, точно така. Всеки ще види. И без туй всички, които го срещат, така го гледат и оглеждат, сякаш само той ги интересува. „Защо е това? Или може би само ми се струва“ — мислеше си.

Най-после му дойде наум, че ще бъде по-добре да отиде някъде край Нева. Там има и по-малко хора, и е по-скрито, и изобщо е по-удобно, а най-важното — по-отдалечено е от тези места. И изведнъж се учуди: повече от половин час да се лута измъчен и разтревожен и по опасни места, а не можа по-рано да се сети! И загуби този половин час за нещо безразсъдно само защото го беше решил вече, насън, в бълнуване! Той ставаше извънредно разсеян, всичко забравяше и съзнаваше това. Непременно трябваше да побърза!

Тръгна към Нева по В-ския булевард; но по пътя изведнъж му хрумна още една мисъл: „Защо в Нева? Защо във водата? Не е ли по-добре да отида някъде много далече, макар на островите, и там някъде, в безлюдно място, в гората, под някой храст да заровя всичко и дори да направя белег на дървото?“ И макар да чувстваше, че в тази минута не е в състояние ясно и трезво да обсъди всичко, мисълта му се видя безпогрешна.

Но и на островите не му беше съдено да отиде, случи се нещо друго: излизайки от В-ския булевард, видя изведнъж вляво един вход към двор, съвсем забутан, заграден с високи стени. До самия вход, вдясно, започваше задната неизмазана стена на съседната четириетажна къща, която стигаше много навътре в двора. Вляво, успоредно на тази стена и също непосредствено от вратата, започваше дървена ограда, дълга около двадесет крачки навътре в двора, която след това свиваше вляво. Това беше забутано, заградено място, където бяха отрупани някакви материали. По-нататък, в дъното на двора, се подаваше иззад оградата ъгълът на нисък, опушен каменен навес, сигурно част от някаква работилница. Тук имаше навярно коларска, железарска или друга подобна работилница: навсякъде още от вратата се чернееше натрупан въглищен прах. „Ето тук мога да хвърля всичко и да се махна!“ — помисли си изведнъж той. Като не забеляза никого в двора, влезе и веднага видя, непосредствено до вратата, изкопана край оградата канавка (както често се прави в къщи, където живеят много работници, занаятчии, колари и пр.), а над канавката върху самата ограда беше написано с тебешир неизменно в такива случаи остроумие: „Спирънето за бранено.“ Значи, и това беше в негова полза — нямаше да бъде подозрително, че се е отбил и е спрял. „Да хвърля някъде тук всичко изведнъж, накуп и да се махна!“

След като се озърна още веднъж, вече пъхнал ръка в джоба, той изведнъж забеляза до най-външната стена, между вратата и канавката, където разстоянието беше по-малко от метър, голям неодялан камък, тежък някъде към двадесет и пет килограма, опрян на каменния зид към улицата. Зад този зид беше улицата, тротоарът; чуваше се как сноват минувачите, които тук винаги бяха много; но зад стената не можеше да го види никой освен ако влезеше откъм улицата, което впрочем беше твърде възможно и затова трябваше да побърза.

Той се наведе към камъка, хвана го здраво с две ръце за върха, събра всичките си сили и го преобърна. Под камъка се бе образувала малка вдлъбнатина; той веднага взе да хвърля в нея всичко, което бе в джобовете му. Кесийката остана най-отгоре и все пак във вдлъбнатината имаше още място. После отново хвана камъка, с едно движение го обърна в предишното положение и той се намести на предишното си място, като може би само изглеждаше мъничко по-висок. Но той загреба малко пръст и я затисна по краищата с крак. Не се забелязваше нищо.

Тогава излезе и тръгна към площада. За миг го обхвана отново силна, едва поносима радост като одеве в участъка. „Следите са заличени! И на кого, на кого ще дойде наум да търси под този камък? Той си стои тук може би откакто се е строила къщата и още толкова ще стои. Пък и да намерят нещата, кой ще заподозре мене? Всичко е свършено! Няма улики!“ И се засмя. Да, той си спомняше по-късно, че се засмя с нервен, треперлив, тих, продължителен смях и докато прекосяваше площада, все се смееше. Но когато тръгна по К-ия булевард, където беше срещнал завчера онова момиче, смехът му изведнъж секна. Други мисли се промъкнаха в главата му. Изведнъж пък му се стори, че сега му е ужасно отвратително да минава покрай тази пейка, на която тогава, след като момичето си отиде, беше седял и размишлявал, и че ще му бъде ужасно тежко да срещне пак оня мустакат стражар, на когото даде тогава двадесет копейки. „Дявол да го вземе!“

Той вървеше, гледайки наоколо си разсеяно и злобно. Всичките му мисли се въртяха сега около някакъв единствен главен въпрос и той самият чувстваше, че това наистина е така важен въпрос и че сега, именно сега, е останал насаме с този важен въпрос и че това се случва дори за пръв път след тези два месеца.

„По дяволите всичко това! — помисли той изведнъж в пристъп на неизчерпаема злоба. — Като се е започнало — започнало се е, по дяволите и тя, и целият този нов живот! И колко глупаво е всичко това, Господи!… И колко много лъгах, и колко подъл бях днес! Как долно угодничих и му се подмазвах на този отвратителен Иля Петрович! Но впрочем и това няма никакво значение! Плюя на всички тях, а и на това, че съм угодничил и съм се подмазвал! Не е там работата! Не е там!…“

Изведнъж спря: нов, съвсем неочакван и съвсем прост въпрос внезапно го обърка и изпълни с горчиво изумление:

„Ако наистина всичко това е било извършено съзнателно, а не от глупост, ако наистина си имал определена и твърда цел, как тогава досега още не си погледнал в кесийката и не знаеш какво си спечелил, заради какво си понесъл всички тези мъки и си се решил съзнателно на това подло, отвратително, низко дело? Та ти току-що искаше да хвърлиш кесийката във водата заедно с всички вещи, които също още не си видял… Как може?“

Да, така е; всичко това е така. Впрочем той и преди го знаеше и това съвсем не беше нов въпрос за него; и когато през нощта бе решил да хвърли всичко във водата, реши го без каквото и да е колебание и възражение, а сякаш така трябваше да бъде, сякаш другояче беше дори невъзможно… Да, той знаеше всичко това и помнеше всичко; та това едва ли не още вчера бе решено така, в онази минута, когато стоеше над сандъчето и измъкваше от него калъфите… Да, така е!…

„То е, защото съм много болен — мрачно реши той най-сетне, — аз сам измъчих и изтерзах себе си и не зная какво върша… И вчера, и онзи ден, и през цялото това време измъчвах себе си… Ще оздравея… и няма да се измъчвам… Ами ако изобщо не оздравея? Господи! Как ми омръзна всичко това!…“ Той вървеше, без да спира. Ужасно му се искаше някак да се разсее, но не знаеше какво да направи, какво да предприеме. Ново, непреодолимо чувство го обземаше все повече и повече почти с всяка минута: някакво безкрайно, почти физическо отвращение към всичко, което срещаше и което го заобикаляше, упорито, злобно, омразно. Отвратителни му бяха всички минувачи — отвратителни бяха лицата им, походката, движенията. Просто, ако някой го заговореше, би го заплюл, би го ухапал навярно…

Спря внезапно, когато излезе на булеварда край Малая Нева, на Василевския остров, до моста. „Ето, тук живее, в тази къща — помисли си. — Я виж, излиза, че съм дошъл при Разумихин! Пак същата история като тогава… Впрочем твърде любопитно е: искал ли съм да дойда или просто съм вървял и съм се озовал тук? Все едно: нали казах… онзи ден… че след това, на другия ден, ще отида при него, да, и ще отида! Защо да не може сега да се отбия…“

Той се качи на петия етаж при Разумихин.

Разумихин си беше вкъщи, в стаичката, и в този момент работеше, пишеше — той му отвори. Около четири месеца не бяха се виждали. Разумихин беше в извехтял парцалив халат, с пантофи на бос крак, рошав, небръснат и немит. На лицето му се изписа учудване.

— Какво ти е? — развика се той, оглеждайки от глава до пети влезлия си приятел; после помълча и подсвирна.

— Толкова ли си закъсал? Че ти, брат, и мене си надминал — добави, като гледаше дрипите на Расколников. — Ами седни де, сигурно си изморен! — И когато Расколников се строполи върху мушамения турски диван, който беше още по-жалък от неговия, Разумихин изведнъж видя, че гостът му е болен.

— Но ти си сериозно болен, знаеш ли това? — Той взе да му мери пулса; Расколников си издърпа ръката.

— Няма нужда — каза той, — дошъл съм… виж какво: нямам никакви уроци… бих искал… впрочем изобщо не ми трябват уроци…

— Знаеш ли, ти бълнуваш! — каза Разумихин, който го наблюдаваше втренчено.

— Не, не бълнувам… — Расколников стана от дивана. Докато се беше качвал към Разумихин, не бе помислил за това, че ще трябва, значи, да се срещне лице с лице с него. А сега в един миг разбра, вече от опит, че най-малко е разположен в тази минута да се среща лице с лице с когото и да било на света. Цялата му жлъч се надигна в него. Едва не се задуши от злоба към самия себе си още щом престъпи прага на Разумихин.

— Довиждане? — каза той изведнъж и тръгна към вратата.

— Почакай де, почакай, чудак такъв!

— Няма нужда!… — повтори Расколников и пак си дръпна ръката.

— Че за какъв дявол си дошъл тогава! Да не си полудял нещо? Та това е… почти обидно. Няма да те пусна така.

— Добре, слушай: дойдох при тебе, защото не познавам никого другиго, който би ми помогнал… да започна… защото ти си по-добър от всички тях, тоест по-умен, и можеш да измислиш… А сега виждам, че нищо не ми трябва, чуваш ли — абсолютно нищо… ничии услуги и съчувствия… Аз сам… самичък… толкова! Оставете ме на мира!

— Абе почакай малко, коминочистач такъв! Съвсем си полудял! Мене ако питаш — прави каквото щеш. Виж какво: уроци и аз нямам, пък и плюя на тях, но на битпазара има един книжар, Херувимов, той самият е нещо като урок. Аз него сега и за пет урока у някой търговец не го давам. Той прави такива едни изданийца, естественонаучни книжлета печата — да знаеш как се разграбват! Само какви заглавия слага! Ето, ти винаги си твърдял, че съм глупав; ей Богу, брат, и от мене по-глупави има! Сега се пъха в направлението; няма понятие, но аз, разбира се, го поощрявам. Ето тук са повече от две коли немски текст — според мене най-глупаво шарлатанство; с една дума, разглежда се жената човек ли е или не е човек. Е, и, разбира се, тържествено се доказва, че е човек. Херувимов подготвя това по женския въпрос; аз го превеждам: Ще ги разтегли тия две коли и половина на шест, ще досъчиним едно пищно заглавие от половин страница и ще ги пуснем общо по половин рубла. Стават! За превода ми плаща по шест рубли на кола, значи, общо ще получа към петнадесет рубли, а шест рубли съм взел в аванс. Като свършим това, ще започнем да превеждаме за китовете, после от втората част на „Concessions“ също сме си набелязали някакви страшно скучни интриги и тях ще превеждаме; на Херувимов някой му казал, че Русо бил нещо като Радишчев. Аз, разбира се, не му противореча, да върви по дяволите! Е, искаш ли да преведеш втората част на „Човек ли е жената“? Ако искаш, вземи сега текста, вземи пера, хартия — всичко това е безплатно, и три рубли вземи: защото съм взел аванс срещу целия превод — за първата и за втората копа, следователно на тебе ти се падат по три рубли. А като свършиш колата, ще получиш още три рубли. И виж какво, моля ти се, не смятай, че това е някаква услуга от моя страна. Напротив, още щом влезе, си направих сметката с какво можеш да ми бъдеш полезен. Първо, в правописа не ме бива и, второ, в немския понякога просто издишам, тъй че повечето пъти сам си съчинявам и се утешавам единствено с това, че така още по-добре става. А пък, кой знае, може би не е по-хубаво, а е по-лошо… Вземаш или не?

Расколников мълчаливо взе немските страници на статията, взе трите рубли и без да каже нито дума, си излезе. Разумихин с учудване погледна подире му. Но стигнал вече до Първа линия, Расколников изведнъж се върна, качи се пак при Разумихин и като сложи на масата и немските коли, и трите рубли, пак без да каже нито дума, си излезе.

— Абе ти да не си в делириум? — изрева най-сетне Разумихин побеснял. — Защо разиграваш тия комедии? Чак ме обърка… Защо тогава дойде, дяволе?

— Не ми трябват… преводи… — измънка Расколников вече от стълбите.

— Ами какъв дявол ти трябва? — закрещя отгоре Разумихин. Онзи мълчаливо продължаваше да слиза.

— Ей, къде живееш? Отговор не последва.

— Върви тогава по дя-яволите!…

Но Расколников вече излизаше на улицата. На Николаевския мост му се наложи още веднъж да се опомни напълно вследствие на един твърде неприятен за него случай. Кочияшът на една каляска здравата го шибна с камшика по гърба, задето едва не го стъпкаха конете, въпреки че той три или четири пъти му беше извикал. Ударът на камшика така го ядоса, че той отскочи към перилата (кой знае защо вървеше точно по средата на моста, където е за коли, а не за пешеходци) и злобно заскърца и матрака със зъби. Разбира се, наоколо се смееха.

— Тъй му се пада!

— Пройдоха някакъв.

— Знаем ги, престори се на пиян и нарочно се завира под колелата, а ти отговаряй за него.

— От това се прехранват, уважаеми господине, от това…

Но в тази минута, както стоеше до перилата и все още безсмислено и злобно гледаше след отдалечаващата се каляска, потривайки гръб, изведнъж усети, че някой му пъха в ръцете пари. Погледна, възрастна търговка, забрадена, с ботинки от козя кожа, а до нея девойка, с шапчица и със зелен чадър, навярно дъщеря й. „Вземи, човече, в името Христово.“ Той взе и те отминаха. Монета от двадесет копейки. По дрехите и по вида му лесно можеха да го вземат за просяк, от тези, които просят грошове по улиците, и това, че му дадоха цели двадесет копейки, той дължеше навярно на камшика, който ги бе разчувствал. Той стисна монетата в ръка, отмина десетина крачки и се обърна към Нева, в посока към двореца. На небето нямаше нито облаче, а водата беше почти светлосиня, така рядко за Нева. Куполът на храма, който отникъде не се очертава така добре, както оттук, от моста, на двадесетина крачки от параклиса, целият лъщеше и в прозрачния въздух можеше ясно да се види дори всяко негово украшение. Болката от камшика премина и Расколников забрави за удара; една тревожна и не съвсем ясна мисъл сега го поглъщаше всецяло. Той стоеше и гледаше в далечината продължително и втренчено; това място му беше особено познато. Когато ходеше на лекции, обикновено — най-често, когато се прибираше — му се беше случвало, може би сто пъти, да се спира именно на това място, да се взира втренчено в този наистина великолепен изглед и почти всеки път да се учудва на едно свое неясно и странно чувство. Необясним хлад го разтърсваше винаги от този великолепен изглед; с неясен, смътен дух бе изпълнена за него тази разкошна картина. Той всеки път се учудваше на своето мрачно и загадъчно преживяване и нямайки доверие в себе си, отлагаше обяснението му за в бъдеще. Сега изведнъж рязко си спомни за тези свои предишни въпроси и недоумения и му се стори, че неслучайно бе си спомнил сега за тях. Видя му се нелепо и чудно преди всичко това, че се е спрял на същото място, сякаш наистина си бе въобразил, че сега може да мисли за същите неща, както преди, да се интересува от същите онези предишни теми и картини, от които се беше интересувал… така доскоро. Дори едва не му стана смешно и същевременно сърцето му се сви до болка. В някаква глъбина, долу, далече под краката си той видя сега цялото това предишно минало и предишните мисли, и предишните планове, и предишните теми, и предишните впечатления, и цялата тази гледка, и себе си, и всичко, всичко… Струваше му се, че лети някъде нагоре и всичко изчезва пред очите му… Като направи неволно движение с ръка, изведнъж усети в юмрука си стиснатата монета. Разтвори длан, втренчено погледна монетата, замахна и я хвърли във водата; после се обърна и тръгна към къщи. Стори му се, че в тази минута като с ножица отряза сам себе си от всички и всичко.

Прибра се едва привечер, значи, бе вървял близо шест часа. Откъде и как бе минал на връщане — не помнеше. Съблече се и целият разтреперан, като преуморен кон, легна на дивана, покри се с шинела и веднага се унесе…

Събуди се в пълен здрач от ужасен вик. Боже, какъв е този вик! Такива неестествени звуци, такъв вой, вопли, скърцане със зъби, сълзи, побой и ругатни никога още не беше чувал и виждал. Той не можеше дори да си представи такова зверство, такова изстъпление. Ужасен се надигна и седна на дивана със сърце, всеки миг замиращо и свиващо се от мъка. Но боят, воплите и ругатните ставаха все по-силни и по-силни. И ето че за голямо свое изумление изведнъж позна гласа на хазайката си. Тя виеше, скимтеше и нареждаше, бързо, припряно, но изпускаше цели думи, така че не можеше нищо да се разбере, молеше за нещо — разбира се, да престанат да я бият, защото безпощадно я биеха на стълбището. Гласът на онзи, който я биеше, беше станал така ужасен от злоба и бяс, че вече само хриптеше, но все пак и той говореше нещо, пак така неразбрано, бързаше и се задъхваше. Изведнъж Расколников затрепера като лист: той позна гласа; беше гласът на Иля Петрович. Иля Петрович е тук и бие хазайката! Рита я с крака, блъска главата й в стъпалата — това е ясно, това се разбира по звуковете, по воплите, по ударите! Какво е това, светът ли се е преобърнал? Чуваше се как по всички етажи, по цялото стълбище се събира тълпа, долитаха гласове, възклицания, качваха се, тропаха, блъскаха врати, стичаха се. „Но защо, защо… и как е възможно!“ — повтаряше той, смятайки сериозно, че съвсем се е побъркал. Но не, извънредно ясно чува!… Но, значи, ако е така и при него сега ще дойдат, „защото… навярно всичко това е… заради вчерашното… Господи!“ Той понечи да сложи куката, но ръката му не се вдигна… пък и безполезно беше! Страхът скова душата му като лед, измъчи го, вкочани го… Но ето най-после цялата тази врява, която положително продължи десетина минути, взе постепенно да затихва. Хазайката стенеше и охкаше, Иля Петрович, все още заплашваше и ругаеше. Но ето най-после сякаш и той утихна; ето че вече не се чува. „Нима си е отишъл! Господи!“ Да, ето и хазайката си отива, все още стене и плаче… ето и вратата й тропна… И тълпата се разотива от стълбите по квартирите — ахкат, спорят, подвикват си, като ту извисяват гласове до крясък, ту ги снишават до шепот. Навярно са били много; едва ли не цялата къща се е събрала. „Но, Боже, нима всичко това е възможно! И защо, защо е идвал той тук!“

Расколников се строполи безсилен на дивана, но вече не можа да затвори очи; лежа близо половин час в такова страдание, в такова непоносимо чувство на безграничен ужас, каквото никога още не бе изпитвал. Изведнъж ярка светлина заля стаята му: влезе Настася със свещ и чиния супа. Погледа го внимателно и като видя, че не спи, сложи свещта на масата и взе да нарежда донесеното: хляб, сол, чиния, лъжица.

— Сигур от вчера не си ял. Цял ден се шля, а пък треска те тресе.

— Настася… за какво биха хазайката? Тя втренчено го погледна.

— Кой е бил хазайката?

— Ей сега… преди половин час, Иля Петрович, помощник-полицейският, на стълбището… За какво я наби така жестоко?… И… защо беше дошъл?…

Настася мълчаливо и мрачно го разглеждаше и дълго го гледа така. Стана му много неприятно, че го разглежда така, дори се уплаши.

— Настася, защо мълчиш? — плахо проговори той най-после със слаб глас.

— Това е от кръвта — отвърна тя най-после тихо, сякаш говореше на себе си.

— Кръвта!… Каква кръв? — ломотеше той пребледнял, като отстъпваше към стената.

Настася продължаваше мълчаливо да го гледа.

— Никой не е бил хазайката — проговори тя пак със строг и твърд глас.

Той я гледаше, едва дишайки.

— Аз чух… не спях… седях — още по-плахо проговори той. — Аз дълго слушах… Идва помощник-полицейският… Всички се бяха струпали на стълбището, от всички квартири…

— Никой не е идвал. Ами в тебе кръвта вика. Тя като няма отде да излезе и вземе вече да се спича в черния дроб, тогаз на човек започват да му се привиждат разни… Но… ще ядеш ли?

Той не отговори. Настася продължаваше да стои, гледаше го втренчено и не си отиваше.

— Вода, вода ми дай… Настасюшка.

Тя слезе долу и след две минути се върна с вода в бяло глинено канче; но той вече не помнеше какво стана по-нататък. Помнеше само как отпи глътка студена вода и си заля гърдите. После загуби съзнание.

III

Той все пак не беше напълно в безсъзнание през цялото време на болестта: това беше трескаво състояние с бълнуване и в полусъзнание. Впоследствие си спомняше много неща. Ту му се струваше, че около него се събират много хора и искат да го вземат и да го изнесат някъде, дълго спорят за него и се карат. Ту изведнъж се оказва сам в стаята, всички са си отишли и се страхуват от него и само от време на време едва открехват вратата, за да го видят, заплашват го, стоварят се за нещо, смеят се и му се присмиват. Помнеше, че Настася често бе до него; различаваше и още един човек, уж много познат, но кой именно изобщо не можеше да си спомни, и се измъчваше от това, дори плачеше. Понякога му се струваше, че вече месец лежи; друг път — че е все същият ден. Но за онова — за онова той съвсем беше забравил; ала в замяна на това всеки миг помнеше, че е забравил нещо, което не бива да забравя — терзаеше се, измъчваше се, напрягайки се да си спомни, стенеше, изпадаше в бяс или в ужасен, непоносим страх. Тогава искаше да стане, да избяга, но винаги някой го спираше насила и той пак изпадаше в безумие и безсъзнание. Най-после той се съвзе напълно.

Това стана една сутрин в десет часа. В този час в ясни дни слънцето винаги минаваше по дясната му стена с дълга ивица и осветяваше ъгъла до вратата. До леглото му стояха Настася и още един човек, който с голямо любопитство го разглеждаше, съвсем непознат. Беше млад човек с кафтан, с брадичка, приличаше на търговец. През полуотворената врата надничаше хазайката. Расколников се надигна.

— Кой е този, Настася? — запита той, сочейки момъка.

— Я го виж ти, свести се! — каза тя.

— Свести се — обади се търговецът.

Като разбра, че се е свестил, хазайката, която поглеждаше от вратата, веднага я затвори и се скри. Тя изобщо беше стеснителна и с мъка понасяше разговорите и разправиите; беше към четиридесетгодишна, мазна и тлъста, черновежда и черноока, добра поради дебелината и мързела си; а дори и доста привлекателна. Но прекалено срамежлива.

— Вие… кой сте? — продължи той да разпитва, като се обърна направо към търговеца. Но в този момент вратата пак се отвори широко и като се приведе малко, защото беше висок, влезе Разумихин.

— Ама че параходна каюта — завика той, влизайки, — все си удрям главата; и това ми било квартира! А ти, брат, си се свестил? Току-що разбрах от Пашенка.

— Ей сега се свести — каза Настася.

— Ей сега се свести — повтори пак след нея търговецът с лека усмивка.

— Ами вие кой сте? — обърна се изведнъж към него Разумихин. — Аз например, с ваше разрешение, съм Вразумихин; не Разумихин, както се обръщат към мене всички, а Вразумихин, студент, дворянски син, а той е мой приятел. Е, а вие кой сте?

— Ами аз съм служител в нашата кантора; от името на търговеца Шелопаев, по работа съм тука.

— Моля, седнете на този стол. — Самият Разумихин седна на другия от другата страна на масичката. — Ти, брат, добре направи, че се свести — продължи той, обръщайки се към Расколников. — Четвърти ден едва ядеш и пиеш. Ами да, с лъжичка ти давахме чая. Два пъти ти довеждах Зосимов. Помниш ли го Зосимов? Прегледа те внимателно и веднага каза, че е дребна работа — някак те е блъснала главата. Нервно разстройство някакво си, дажбата, казва, е била малка, бира и хрян и малко са му отпускали, от това е болестта, но нищо, ще му мине и ще са забрави. Браво на Зосимов! Бива го вече да лекува. Та, значи, да не ви задържам — обърна се той пак към търговеца, — ще бъдете ли така добър да обясните за какво сте дошли? Забележи, Родя, от кантората им вече втори път идват; само че преди идва не този, а друг, ние с него се разговаряхме. Кой беше оня, дето идва тук преди вас?

— Ами трябва да е било онзи ден, нали, да, точно тъй. Това ще да е Алексей Семьонович; и той служи в нашата кантора.

— Ами той май че е по-умен от вас, как мислите?

— Да, вярно, той някак е по-солиден…

— Похвално е, продължавайте.

— Ами чрез Афанасий Иванович Вахрушин, за когото смятам, неведнъж сте благоволили да слушате, по молба на вашта майчица, чрез нашата кантора имате да получите една сума — започна търговецът, обръщайки се направо към Расколников. — В случай че вие сте съвсем на себе си — да ви връча тридесет и пет рубли, тъй като Семьон Семьонович от Афанасий Иванович, по молба на вашта майчица, по предишния маниер е получила известие за същото. Знаете ли за това?

— Да… помня… Вахрушин… — проговори Расколников замислен.

— Чувате ли: познава ли търговеца Вахрушин! — извика Разумихин. — Как да не е в съзнание! Впрочем сега забелязвам, че и вие сте разумен човек. Да. Приятно е да слушаш умни приказки.

— Та той самият, значи, Вахрушин, Афанасий Иванович, и по молба на вашта майчица, която чрез него по същия начин вече ви е изпращала веднъж, той и този път не е отказал и е известил на Семьон Семьонович тия дни от своя си град да ви предаде тридесет и пет рубли, с надеждата за оправяне.

— Ето туй „с надеждата за оправяне“ ви се получи най-добре; и „вашта майчица“ не беше лошо. Е как според вас: в пълно или в непълно съзнание е той, а?

— Ами според мен какво. Само, значи, разписчица ще трябва.

— Ще я надраска! Вие тефтер ли носите, а?

— Тефтер, ето.

— Дайте го. Хайде, Родя, вдигай се. Аз ще те придържам; драсни му там едно „Расколников“, вземай писалката, защото за нас, брат, парите сега са от петмез по-сладки.

— Няма нужда — каза Расколников, отблъсквайки писалката.

— Какво няма нужда?

— Няма да подпиша.

— Брей, дяволе, че как без разписка?

— Не ми трябват… пари…

— Не му трябвали пари! Не, сега, брат, излъга, аз съм свидетел! Не се безпокойте, моля ви се, той само така… пак вояжира6. Впрочем с него това и наяве се случва… Вие сте човек разумен и ние ще го ръководим, тоест просто ръката му ще водим и той ще подпише. Хайде…

— А впрочем аз мога и друг път да мина.

— Не, не; защо да си правите труд. Вие сте човек разумен… Хайде, Родя, не задържай госта… Виждаш — чака. — И той сериозно се приготви да направлява ръката на Расколников.

— Остави, аз сам… — проговори Расколников, взе писалката и се разписа на тефтера. Търговецът даде парите и си отиде.

— Браво! А сега, брат, искаш ли да ядеш?

— Искам — отвърна Расколников.

— Имате ли супа?

— Вчерашна — отговори Настася, която през цялото време бе стояла там.

— С картофи и ориз?

— С картофи и ориз.

— Наизуст я знам. Дай супата и чай дай.

— Ще донеса.

Расколников гледаше всичко с дълбоко учудване и тъп, безсмислен страх. Той реши да мълчи и да чака какво ще стане по-нататък. „Изглежда, не бълнувам — мислеше той, — изглежда, наистина е…“

След две минути Настася се върна със супата и съобщи, че и чаят ще стане веднага. Със супата се появиха две лъжици, Две чинии и всичко необходимо: сол, черен пипер, горчица за говеждото и пр. — нещо, което отдавна не бе ставало. Покривката бе чиста.

— Не ще е зле, Настасюшка, Прасковя Павловна да ни отпусне две бутилчици бирица. Да си пийнем.

— Брей, пък много си бил бърз! — промърмори Настася и отиде да изпълни разпореждането.

Расколников продължаваше да гледа диво и напрегнато. В това време Разумихин се премести при него на дивана, непохватно, като мечок, обхвана с лявата си ръка главата му, макар че той сам можеше да се вдигне, а с дясната поднесе към устата му лъжица супа, след като духна предварително няколко пъти, за да не го опари. Но супата беше едва топла. Расколников жадно глътна една лъжица, после втора, трета. Но след като му даде няколко лъжици, Разумихин изведнъж спря и заяви, че останалото трябва да се посъветва със Зосимов. Влезе Настася с две бутилки бира.

— А чай искаш ли?

— Искам.

— Домъквай по-скоро и чая, Настася, защото чай сигурно мога да му давам и без да съм завършил медицина. Ето и бирицата! — Той седна пак на стола си, премести към себе си супата, говеждото и заяде с такъв апетит, сякаш три дни не беше ял.

— Аз, братко Родя, сега тук, у вас, всеки ден така обядвам — изговори той, доколкото му позволяваше натъпканата с говеждо уста, — и все пак Пашенка, хазайката ти, домакинства, от все сърце ме гощава. Аз, разбира се, не настоявам, но и не протестирам. А ето я и Настася с чая. Каква е чевръста! Настасенка, искаш ли бирица?

— Я ме остави бе, щурчо!

— А чаец?

— Чаец може.

— Налей си. Почакай, аз ще ти налея. Седни на масата. Той веднага се разшета, наля й, после наля още една чаша, заряза си яденето и седна пак на дивана. Както преди, обхвана с лявата си ръка главата на болния, привдигна го и взе да му дава чай с лъжичка, като пак непрекъснато и особено усърдно духаше, като че ли този процес на духане именно беше най-важното и спасително условие за оздравяването. Расколников мълчеше и не се съпротивляваше, въпреки че чувстваше в себе си достатъчно сили, за да се вдигне и да седи на дивана без всякаква помощ и не само да владее ръцете си дотолкова, че да Удържи лъжицата или чашката, но дори може би и да ходи. Но от някаква странна, едва ли не животинска хитрост изведнъж му дойде наум да крие засега силите си, да се спотаи, да се престори, ако трябва, че още не всичко разбира, а същевременно Да слухти и да разбере какво става тук. Впрочем не можа да овладее отвращението си: като сръбна десетина лъжички чай, той изведнъж освободи главата си, блъсна капризно лъжичката и пак се повали на възглавницата. Под главата му сега действително имаше истински възглавници — пухени и с чисти калъфки; Той и това забеляза и го взе предвид.

— Пашенка трябва още днес да ни изпрати сладко от малини, сироп да му направим — каза Разумихин, като седна на мястото си и се залови пак за супата и бирата.

— Ами откъде ще ти вземе малини? — попита Настася, като Държеше на разперените си пет пръста чинийката и сърбаше чая през захарта.

— Малини, мила моя, ще вземе от бакалницата. Слушай, Родя, тук, ти не знаеш, стана цяла история. Когато офейка от мен така мошенически и не каза къде живеещ, изведнъж така ме хвана яд, че реших да те намеря и да те накажа. И още същия ден се заех с това. Ходих, ходих, разпитвах, разпитвах! Тази, сегашната ти квартира, я бях забравил; впрочем никога не съм я помнил, защото не съм я знаел. А аз предишната квартира помня само, че е на Петте кьошета — в Харламовата къща. Търсих, търсих тази Харламова къща — пък после излезе, че съвсем не била Харламова, ами на Бух — как обърква човек понякога звуковете! Ядосах се и на другия ден да става каквото ще, отидох в адресната служба и представи си: за две минути те намериха. Записан си там.

— Записан!

— Разбира се; а, виж, генерал Кобелев просто не можаха да го открият, докато бях там. Е, дълго е за разправяне. И щом нахълтах тука, веднага разбрах всичките ти работи, всичките, братче, всичките, всичко зная; ето и тя видя: и с Никодим Фомич се запознах, И Иля Петровия ми го показаха, и с портиера, и с господин Заметов, Александър Григориевич, деловодителя в тукашния участък, а най-после и с Пашенка — това беше вече върхът; ето и тя знае…

— Влезе и под кожата — измърмори Настася с лукава усмивка.

— Да си бяхте сложили захарта в чая, Настася Никифоровна.

— Ей, куче! — викна изведнъж Настася и прихна да се смее. — Петрова съм, не Никифорова — добави тя изведнъж, когато престана да се смее.

— Ще го имаме предвид. Та така, брат, вместо излишни приказки исках най-напред да пусна тук повсеместно електрическа струя, тъй че наведнъж да изкореня всички предразсъдъци в това място; но Пашенка победи. Аз, брат, никак не съм очаквал, че тя е толкова… авенантничка7, а! Ти как мислиш?

Расколников мълчеше, макар че нито за миг не откъсваше от него тревожния си поглед, и сега упорито продължаваше да го гледа.

— Много дори — продължаваше Разумихин, без ни най-малко да се смущава от мълчанието, а сякащ се съгласяваше с получения отговор — и съвсем всичко даже й е наред, във всяко отношение.

— Ей, че чешит! — извика пак Настася, на която този разговор явно доставяше неописуемо блаженство.

— Лошото е, брат, че ти от самото начало не си съумял да подхванеш тази работа. С нея е трябвало по другояче. Това е, тъй да се каже, най-неочакван характер! Но за характера после… Но как например си могъл да докараш работите дотам, че тя да смее и обяд да не ти праща? Или например тази полица? Че ти луд ли си полици да подписваш! Или например този проектиран брак, когато дъщерята, Наталия Егоровна, е била жива… Аз всичко зная! Но впрочем виждам, че това е чувствителна струна и че съм магаре; ти прощавай. Но за глупостта: как мислиш, нали Прасковя Павловна, брат, съвсем не е толкова глупава, колкото може да се предположи от пръв поглед, а?

— Да… — процеди Расколников, гледайки встрани, но разбирайки, че е по-изгодно да поддържа разговора.

— Нали? — извика Разумихин, явно зарадван, че са му отговорили. — Но и умна не е, а? Съвсем, съвсем неочакван характер! Аз, брат, донякъде се обърквам, уверявам те… Четиридесет сигурно има. Тя казва — тридесет и шест — и има пълно право. Впрочем кълна ти се, че съдя за нея предимно умствено, метафизически само; то, брат, между нас такава задача се оплете, цяла алгебра! Нищо не разбирам! Но всичко това са глупости, само че тя, като видяла, че вече не си студент, че уроците и костюма ти вече ги няма и че след смъртта на своята госпожица вече няма защо да те държи на роднински начала, изведнъж се изплашила; а тъй както ти от своя страна си се заврял в дупката си, престанал си да поддържаш предишните отношения, намислила да те изгони от квартирата. И отдавна вече таяла това намерение, но за полицата и било жал. Освен това ти си я уверявал, че майка ти ще плати…

— Това от подлост го казах… Майка ми самата едва не проси милостиня… а пък аз лъжех, за да ме държат в квартирата и… да ме хранят — изрече високо и ясно Расколников.

— Да, това е било благоразумно. Но цялата работа е там, че се е намерил господин Чебаров, висш съветник и делови човек. Пашенка без него нищо не би измислила, прекалено срамежлива е; да, но деловият човек не е срамежлив и веднага, разбира се, й задал въпроса има ли надежда да си получи парите? Отговор: има, защото има такава една майчица, дето със сто двадесет и пет рублевата си пенсия, макар тя гладна да стои, но на Роденка ще помогне, пък и сестричка такава има, че е готова за братчето си да се зароби. На това именно се надявал и той… Какво се размърда? Аз, брат, сега и най-съкровените ти тайни научих, нали си откровеничил с Пашенка още докато сте били на роднински начала, аз сега от любов към тебе ти го казвам… Така е то: честният и чувствителен човек откровеничи, а деловият човек слуша и си прави сметката как да те налапа. Та отстъпила тя тази полица, уж срещу задължение, на този Чебаров, а той я представил в участъка, не се посвенил. Като научих всичко това, исках, за да ми е чиста съвестта, също да му скроя номер, но по това време между нас с Пашенка настъпи хармония и аз заповядах да се сложи край на цялата тази работа още в самия й зародиш, като гарантирах, че ти ще платиш. Аз, брат, гарантирах за тебе, чуваш ли? Повикахме Чебаров, хвърлихме му десет рубли в муцуната, а документа си взехме и ето, имам чест да ви го представя — сега ви имат вяра, ето, вземете, скъсах го, както следва.

Разумихин сложи полицата на масата; Расколников я погледна и без да каже нито дума, се обърна към стената. А на Разумихин чак му стана неприятно.

— Виждам, брат — каза той след минута, — че пак направих глупост. Исках да те развлека, да те развеселя с бъбренето си, но май само те озлобих.

— Тебе ли не можех да позная, докато бях в безсъзнание? — попита Расколников, след като също помълча малко и без да си обръща главата.

— Мене, и дори по тази причина стигаше до изстъпление, особено веднъж, когато бях довел Заметов.

— Заметов?… Деловодителя?… Защо? — Расколников бързо се обърна и впи очи в Разумихин.

— Но ти защо така… Какво се разтревожи? Пожела да се запознае с тебе; сам пожела, защото ние с него много говорихме за тебе… Иначе от кого бих научил толкова неща за тебе? Славно момче е той, брат, чудесно… По свой начин, разбира се. Сега сме приятели; едва ли не всеки ден се виждаме. Аз нали се преместих в този квартал. Ти не знаеш ли още? Току-що се преместих. У Лавиза ходихме с него два пъти. Ти, Лавиза помниш ли я, Лавиза Ивановна?

— Бълнувах ли нещо?

— Че как не! В безсъзнание беше.

— За какво бълнувах?

— Я виж ти! За какво бълнувал? За каквото всички бълнуват. Е, брат, сега да не губя време и да си гледам работата.

Той стана от стола и посегна към фуражката си.

— За какво бълнувах?

— Като се хванеш за нещо! Да не би за някоя тайна да се страхуваш? Не бой се: за графинята нищо не си казвал. Но, виж, за булдог някакъв и за обички, и верижки някакви, и за Крестовския остров, и за портиер някакъв, и за Николай Фомич, и за Иля Петрович, помощник-полицейския, много приказва. Да, и освен това от собствения си чорап благоволихте много да се интересувате, много! Молехте се: дайте ми го, значи, и толкоз! Заметов лично по всички кьошенца търси чорапите ти и със собствените си, измити с парфюм и окичени с пръстени ръчички ви подаде тази мръсотия. Чак тогава се успокоихте и цяло денонощие държахте тази мръсотия в ръцете си, невъзможно беше да я издърпаме. Сигурно и сега е някъде под одеялото. Освен това за изрезки от панталон се моли, и то със сълзи! Ние дори взехме да разпитваме: какви ли ще са пък тия изрезки? Но нищо не можахме да разберем… А сега гледай! Ето тук са тридесет и пет рубли: вземам десет, а след около два часа ще ти представя отчет за тях. Същевременно ще се обадя и на Зосимов, макар че той и без това отдавна трябваше да е тук, защото минава единадесет. А вие, Настенка, по-често го наглеждайте, докато ме няма, ако поиска вода или нещо друго… А на Пашенка аз ще й кажа каквото трябва. Довиждане!

— Пашенка я нарича! Ах ти, хитра муцуно! — измърмори подире му Настася. После отвори вратата и взе да подслушва, но не изтърпя и също изтича долу. Много интересно й беше да разбере за какво говори той там с хазайката; и въобще личеше си, че е съвсем пленена от Разумихин.

Едва се затвори вратата зад гърба й, и болният отметна одеялото и като безумен скочи от леглото. С парещо, конвулсивно нетърпение чакаше по-скоро да си отидат, за да може насаме веднага да се залови за работа. Но за какво именно, за каква работа — това сега за проклетия забрави. „Господи, само едно ми кажи: знаят ли те всичко или още не знаят? Ами ако вече знаят и само се преструват, подиграват ми се, докато съм болен, а после изведнъж влязат и кажат, че всичко е отдавна известно и те само така… Какво да правя сега? Ето че забравих за проклетия; изведнъж забравих, ей сега помнех!…“

Той стоеше сред стаята и в мъчително недоумение се оглеждаше; приближи се до вратата, отвори я, вслуша се; не, не беше това. Изведнъж, сякаш сетил се, се спусна към ъгъла, където имаше дупка в тапета, взе да оглежда всичко, пъхна ръката в дупката, пошари, но не беше и това. Отиде до печката, отвори я и взе да рови в пепелта; изрезките от панталона и парцалите от разкъсания джоб се търкаляха тъй, както ги бе хвърлил тогава, значи, никой не е поглеждал! Тогава си спомни за чорапа, за който Разумихин току-що разправяше. Вярно, ето го на дивана, под юргана, но вече толкова изтрит и изцапан, че, разбира се, Заметов нищо не е могъл да забележи.

„Аха, Заметов!… Участъкът!… А защо ме викат в участъка? Къде е призовката? Но не… объркал съм се: преди ме викаха! Тогава аз пак оглеждах чорапа, а сега… сега бях болен. Ами Заметов защо е идвал? Защо го е довеждал Разумихин?… — мърмореше той в безсилие, сядайки пак на дивана. — Какво значи това? Бълнуването ли продължава или всичко е наяве? Май че е наяве… А, сетих се: да бягам! По-скоро да бягам, непременно, непременно да бягам! Да… а къде? А къде са ми дрехите? Обувките ги няма! Прибрали са ги! Скрили са ги! Разбирам! А палтото са забравили! Ето и парите са на масата, слава Богу! Ето и полицата… Ще взема парите и ще се махна, друга квартира ще наема; те няма да ме намерят!… Да, ами адресната служба? Ще ме намерят! Разумихин ще ме намери. По-добре съвсем да избягам… далече… в Америка и да плюя на тях! И полицата да взема… тя там ще ми потрябва. Какво още да взема? Те мислят, че съм болен! Те и не подозират, че мога да ходя, хе-хе-хе!… Аз по очите им познах, че всичко знаят! Само да мога да сляза по стълбите! Ами ако са поставили там пазачи, полицаи! Какво е това, чай? А, и бира е останала, половин бутилка, студена!“

Той сграбчи бутилката, в която имаше още цяла чаша бира, и с наслада я изпи на един дъх, сякаш за да потуши огъня в гърдите си. Но не мина и минута, и бирата го удари в главата, а по гърба му запълзяха леки и дори приятни тръпки. Легна и се зави с юргана. Мислите му, и без това болезнени и несвързани, взеха да се оплитат все повече и повече и скоро той се унесе в лек и приятен сън. С наслада си намери удобно място върху възглавницата, зави се хубаво с мекия юрган, с който беше покрит сега вместо с предишния скъсан шинел, тихо въздъхна и заспа дълбок, здрав, целебен сън.

Събуди се, когато чу, че някой влезе при него, отвори очи и видя Разумихин, който беше отворил широко вратата и стоеше на прага в колебание: да влезе или не? Расколников бързо се надигна на дивана и го загледа, сякаш се напрягаше нещо да си спомни.

— А, ти не спиш, ето ме и мене! Настася, я давай вързопа! — викна Разумихин надолу. — Сега ще ти се отчета…

— Колко е часът? — попита Расколников, като се озърташе тревожно.

— Добре си поспа, брат; навън се стъмни, към шест часа ще да е. Повече от шест часа си спал…

— Господи! Как съм могъл!…

— Че какво от това? Спи си, колкото щеш! Закъде има да бързаш? Да не би за среща? Всичкото време сега е наше. Аз вече от три часа те чакам; на два пъти надничах — спиш. У Зосимов два пъти се отбивах: няма го и толкоз! Но нищо, ще дойде… И по свои работи ходих. Нали днес се преместих, окончателно се преместих, с чичо. Нали сега си имам чичо… Както и да е, хайде!… Дай насам вързопа, Настасенка. Ей сегичка… Но как се чувстваш, брат?

— Здрав съм, не съм болен… Разумихин, ти отдавна ли си тук?

— Нали ти казвам, от три часа чакам.

— Не, а преди?

— Какво преди?

— Откога идваш тук?

— Че нали ти разправях одеве; не помниш ли? Расколников се замисли. Одевешното му се мержелееше като насън. Самичък не можеше да си спомни и въпросително гледаше Разумихин.

— Хм! — каза Разумихин. — Забравил си! На мене още одеве ми се струваше, че още не си съвсем с всичкия си… Сега, след съня, си се оправил… Вярно, много по-добре изглеждаш! Браво! Е, хайде да почваме! Ей сега ще си спомниш. Я погледни насам, приятелю драги.

Той взе да развързва вързопа, който явно извънредно много го занимаваше.

— Това, брат, ще повярваш ли, особено ми тежеше на сърцето. Та нали трябва човек да те направим! Да пристъпим; да почнем отгоре. Виждаш ли този каскет? — започна той, изваждайки от вързопа доста хубав, но същевременно съвсем обикновен и евтин каскет. — Позволи ми да ти го премеря.

— После, после — изрече Расколников, като се дърпаше с погнуса.

— Не, братко Родя, не се противи, после ще е късно; пък и аз цяла нощ няма да заспя, защото купувах без мерки, наслуки. Точно! — възкликна той тържествено, след като го премери. — Като по мярка! Шапката, това, брат, е най-важната част от облеклото, нещо като препоръка. Толстяков, моят приятел, е принуден всеки път да си сваля похлупака, като влиза на обществено място, където всички останали си стоят с шапки и фуражки. Всички мислят, че го прави от раболепие, а той го прави просто защото се срамува от своето птиче гнездо: срамежлив човечец! Е, Настенка, ето сега двете шапки: този палмерстон (той измъкна от ъгъла разкривената кръгла шапка на Расколников, която, кой знае защо, нарече палмерстон) или тази скъпоценност? Оцени я, Родя, как мислиш, колко съм платил? А, Настасюшка? — обърна се той към нея, като видя, че Расколников мълчи.

— Все си дал двайсет копейки — отговори Настася.

— Двадесет копейки, глупачка! — извика той обиден. — Сега за двайсет копейки човек и тебе не може да те купи — осемдесет копейки! И то защото е поизносена. Вярно, че го взех с условие: като износиш тоя, догодина ще ти дадат друг без пари, ей Богу! Е, да пристъпим сега към Съединените американски щати, както се наричаше това в нашата гимназия. Предупреждавам: с панталона се гордея! — И той просна пред Расколников сив панталон от лек летен вълнен плат. — Нито дупчица, нито петънце, а при това твърде приличен, макар и поизносен. И същата жилетка, в съшия цвят, както го изисква модата. А че са носени, те всъщност само стават по-хубави — по-меки, по-нежни. Знаеш ли, Родя, за да направиш в живота кариера, според мен е достатъчно винаги да се съобразяваш със сезона; ако не държиш на аспержи през януари, ще спестиш няколко рубли в портмонето си; същото важи и за тази покупка. Сега сме в летния сезон и аз направих лятна покупка, защото наесен сезонът и без туй ще изисква по-топъл плат и ще се наложи да хвърлиш това… още повече че дотогава всичко ще се разпадне от само себе си — ако не от порасналите възможности, то поне от вътрешните дефекти. Хайде оценявай! Колко според тебе? Две рубли и двадесет и пет копейки! И забележи, пак с предишното условие: като износиш този, следващата година вземаш друг без пари! В дюкянчето на Федяев само така продават: платиш ли веднъж, за цял живот ти стига, защото втори път няма да стъпиш. Но да пристъпим сега към обувките — бива ли ги? Личи, разбира се, че са поизносени, но два месеца ще вършат работа, защото са чуждестранна изработка, чуждестранна стока: секретарят на английското посолство ги е продал миналата седмица на битпазар; само шест дни ги е носил, но много му трябвали пари. Цена: рубла и петдесет копейки. Късмет, а?

— Ами ако не му станат? — обади се Настася.

— Да не му станат? Ами това какво е? — И той измъкна от джоба си старата, напукана, цялата в засъхнала кал съдрана обувка на Расколников. — Аз празен не отидох, по това чудовище ми дадоха нужния номер. Цялата тази работа с душа я върших. За бельото се споразумяхме с хазайката. Ето ти, първо, три ризи от платно, но с модерни нагръдници… И тъй: осемдесет копейки за каскета, две рубли и двадесет и пет копейки — останалите одежди, всичко три рубли и пет копейки; рубла и петдесет за обувките — защото са много хубави — всичко четири рубли и петдесет и пет копейки, и пет рубли за всичкото бельо — на едро се спазарихме, всичко девет рубли и петдесет и пет копейки. Четиридесет и пет копейки ресто — все медни петачета, ето, благоволете да си ги вземете. И по такъв начин, Родя, сега целият ти гардероб е възстановен, защото според мене палтото не само че може още да се използва, но дори и носи печата на особено благородство: какво значи да си шиеш при Шармер! Що се отнася до чорапите и всичко останало, предоставям го на теб самия; ще ни останат двадесет и пет рублички, а за Пашенка и за наема не се безпокой; аз ти казах: най-неограничен кредит. А сега, брат, позволи да ти сменим бельото, защото болестта сега вече е само в ризата…

— Стига! Не искам! — дърпаше се Расколников, който с отвращение слушаше напрегнато-игривия доклад на Разумихин за купуването на дрехите…

— Така, брат, не може; че аз защо си хабих подметките? — настояваше Разумихин. — Настасюшка, не се срамувайте, ами помогнете, ето така! — И въпреки съпротивата на Расколников те все пак му смениха бельото. Той се отпусна на възглавницата и близо две минути не каза нито дума.

„Скоро няма да се махнат оттук!“ — мислеше той.

— С какви пари е купено всичко това? — запита най-после, гледайки в стената.

— Пари? Я виж ти! Че с твоите собствени. Одеве идва един търговец по поръка на Вахрушин, майка ти го пратила; и това ли си забравил?

— Сега си спомням… — каза Расколников след дълго и мрачно замисляне. Разумихин, намръщен, го поглеждаше с безпокойство.

Вратата се отвори и влезе висок набит човек, като че ли също донякъде вече познат на Расколников.

— Зосимов! Най-после! — извика Разумихин зарадван.

IV

Зосимов беше висок и тлъст човек с подпухнало и безцветно бледо, гладко избръснато лице, със сламено руси прави коси, с очила и голям златен пръстен на подпухналия от тлъстини пръст. Беше към двадесет и седем годишен. Носеше широко модерно леко пардесю, светъл летен панталон и изобщо всичко на него беше широко, елегантно и безукорно; бельото му беше безупречно, верижката на часовника — масивна. Движенията му бяха бавни, сякаш уморени и в същото време подчертано свободни; предвзетостта му, впрочем усърдно скривана, проличаваше непрекъснато. Всички, които го познаваха, смятаха, че е мъчен човек, но казваха, че си разбира от работата.

— Аз, брат, два пъти се отбивах у вас… Виждаш ли — свести се! — извика Разумихин.

— Виждам, виждам; е, как сме сега, а? — обърна се Зосимов към Расколников, гледайки го втренчено. Седна на дивана в краката му и веднага се излегна, доколкото беше възможно.

— Ами все в мрачно настроение — продължаваше Разумихин, — бельото му сменихме преди малко — едва не заплака.

— Ясно, то е естествено; бельото можеше и после, щом не е искал… Пулсът е чудесен. Главата още наболява малко, а?

— Аз съм здрав, съвсем здрав! — настойчиво и раздразнено каза Расколников, като се надигна изведнъж на дивана, и очите му заискриха. Но веднага пак се повали върху възглавницата и се обърна към стената. Зосимов внимателно го наблюдаваше.

— Много добре… Всичко е наред — бавно произнесе той. — Ял ли е нещо?

Разказаха му и попитаха какво могат да му дават.

— Всичко можете да му давате… Супа, чай… Гъби и краставици, разбира се, не; е, и говеждо също не бива, и… впрочем, няма какво да говорим повече!… — Те се спогледаха с Разумихин. — Лекарството махнете, всичко махнете; а утре ще видя… То и днес можеше, но впрочем…

— Утре вечер аз ще го водя на разходка! — реши Разумихин. — В Юсуповата градина, после ще се отбием в „Пале дьо Кристал“.

— Утре аз не бих го мръднал или впрочем… малко… но ще видим.

— Ех, че ме е яд, днес тъкмо празнувам преместването си, на две крачки е оттук; да можеше и той да дойде. Поне да полежи малко на дивана при нас! Ти нали ще дойдеш? — обърна се изведнъж Разумихин към Зосимов. — Гледай да не забравиш, обещал си.

— Може, само че по-късничко. Какво си приготвил?

— Нищо особено. Чай, водка, сельодка. Сладкиш ще има; ще се съберем все свои хора.

— Кои именно?

— Ами все тукашни и повечето все нови познати наистина — освен стария ми чичо, но и той даже е нов: от вчера е в Петербург по някаква работа; на пет години веднъж се виждаме.

— Какво представлява?

— Ами вегетирал цял живот като началник на околийска поща… пенсийка получава, шейсет и пет годишен, не заслужава изобщо да се говори… Впрочем аз го обичам. Порфирий Петрович ще дойде, тукашният пристав по следствените дела… правист. А, ти го знаеш…

— И той ли ти е някакъв роднина?

— Някакъв далечен; но защо се мръщиш? За туй, че сте се скарали някога си, ще вземеш да не дойдеш?

— Много ме интересува той…

— А останалите са студенти, учители, един чиновник, един музикант, офицер, Заметов…

— Кажи ми, моля ти се, какво общо може да има между теб или между него — Зосимов кимна към Расколников и някой си Заметов?

— Ох, аман от вашата гнусливост! Принципи!… Целият си върху принципи като на пружини; да се обърнеш по своя воля не смееш; а според мене — човекът да е свестен, това е принципът и нищо друго не ме интересува. Заметов е чудесен човек.

— И подкупи взема.

— Да, и подкупи взема, а пък аз плюя на това! Че какво като взема? — викна изведнъж Разумихин, някак неестествено раздразнен. — Аз да не съм хвалил пред тебе това, че взема подкупи? Казвах, че той само в известно отношение е добър! Че то ако вземеш да гледаш във всяко отношение, много ли добри хора ще останат? Аз съм сигурен, че тогава за мене с всичките ми карантии да дадат най-много една печена глава лук, и то само с тебе като добавка!…

— Малко е; за теб аз две ще дам…

— Аз пък за тебе само една! Стига остроумия! Заметов е още момченце, аз мога и ушите да му издърпам, защото трябва да го привличаме, а не да го отблъскваме. Ако отблъснеш човека, няма да го поправиш, особено пък такова момче. С хлапаците трябва да си два пъти по-внимателен. Ех, вие, напредничави тъпаци, нищо не разбирате! Не уважавате човека, а с това и себе си обеднявате… А пък, ако искаш да знаеш, имаме и обща работа.

— Може ли да знам каква?

— Ами пак по делото на бояджията… Непременно ще го отървем! Впрочем сега вече няма никаква опасност. Делото сега е съвсем, съвсем ясно! Ние само ще понатиснем.

— Какъв бояджия?

— Как, не съм ли ти разказвал? Не съм? Да, вярно, само началото ти разказах… за убийството на старицата, лихварката чиновнишката вдовица… та там се замеси сега и бояджията…

— За това убийство бях чул и преди да ми кажеш и дори се интересувам от това дело… отчасти… по известни причини… и във вестниците четох… Та…

— И Лизавета са убили! — изтърси изведнъж Настася, обръщайки се към Расколников. Тя през цялото време беше в стаята и слушаше, свита до вратата.

— Лизавета? — измърмори Расколников едва чуто.

— Лизавета, търговката, не я ли знаеш? Тя е идвала долу. И ризата ти беше кърпила.

Расколников се обърна към стената и там, върху мръсните жълти тапети на бели цветчета, си избра едно грозно бяло цветче с някакви кафяви чертички и започна да го разглежда: колко листенца има, какви извивки по листенцата и колко чертички. Почувства, че ръцете и краката му изтръпнаха като парализирани, но не се и опита да шавне и упорито гледаше в цветчето. Та какво е станало с бояджията? — с някакво особено неудоволствие прекъсна Зосимов бърборенето на Настася. Тя въздъхна и млъкна.

— Ами изкарали го убиец! — продължаваше разпалено Разумихин.

— Улики някакви ли има?

— Какви ти улики! Впрочем именно улики, но тази улика не е никаква улика и тъкмо това трябва да се докаже! Получило се е, както в самото начало, когато бяха арестували и заподозрели онези, как се казваха… Кох и Пестряков. Пфу! Колко глупаво вършат всичко това, просто ужасно отвратително ми става! Пестряков може би ще намине днес вкъщи… Да, Родя, ти това вече го знаеш още преди да се разболееш, случи се точно в навечерието на твоя припадък в участъка, когато разказвали там за това…

Зосимов с любопитство погледна Расколников; той не се помръдваше.

— Знаеш ли какво, Разумихин, много тичаш ти по чуждите работи — отбеляза Зосимов.

— Нищо, и все пак ще го отървем! — извика Разумихин, като удари с юмрук по масата. — Кое в случая е най-възмутителното? Не това, че лъжат; лъжата винаги можеш да простиш; лъжата е хубаво нещо, защото води към истината. Не, досадното е, че хем лъжат, хем благоговеят пред собствените си лъжи. Порфирий аз го уважавам, но… Ето например, кое най-напред го е объркало? Вратата била затворена, а като отишли с портиера — отворена: е, значи, Кох и Пестряков са ги убили! Това им е логиката.

— Недей се горещи; тях просто са ги задържали; няма как… Впрочем аз този Кох го познавам; той, значи, купувал от старата просрочените вещи, а?

— Да, мошеник някакъв! И полици купува. Предприемчив. Да върви по дяволите! Мене кое ме ядосва, разбираш ли? Тая тяхна овехтяла, пошла, закостеняла рутина ме ядосва… А само това дело стига, за да се открие нов път. С психологически данни само може да се покаже как трябва да се открива истинската следа. „Ние — казват, — разполагаме с факти!“ Но фактите не са всичко, най-малко половината работа зависи от това как умееш да боравиш с фактите!

— А ти умееш ли да боравиш с фактите?

— Но нали не бива да мълчиш, когато чувстваш, инстинктивно чувстваш, че ето на, би могъл да помогнеш в това дело, ако… Ех!… Ти познаваш ли подробно делото?

— Чакам да ми кажеш за бояджията.

— Да бе, слушай историята: точно на третия ден след убийството, сутринта, докато те там още се разправяли с Кох и Пестряков, въпреки че онези доказали къде са се намирали всяка една минута — очевидността е просто крещяща! — става известен най-неочакван факт. Някой си селянин Душкин, съдържател на кръчма срещу същата онази къща, се явява в участъка и донася бижутерска кутийка със златни обици вътре, като разказва цяла повест: „Дотича — казва, — при мене оня ден надвечер, след осем — точно деня и часа, представяш ли си? — един работник, бояджия, той и преди, през деня, се отбива, Миколай, донесе ми тая кутия със златни обички и с камъчета и моли да ги заложи за две рубли, а като го запитах отде ги има, рече, че на улицата ги намерил. Повече не го разпитвах — разправя Душкин, — ами му дадох една книжна рубла, значи, защото си рекох — ако не при мен, при друг ще ги заложи и, така или иначе, ще ги пропие, та нека по-добре нещата да са у мене: каквото скриеш надалеко — намираш го по-леко, а пък, ако вземат да ги търсят или слух се пусне някакъв — ще ги предам в полицията.“ Разбира се, бабини деветини разправя, лъже като дърти циганин; аз тоя Душкин го зная, и той е лихвар, и крадено укрива, и това нещо, което струва тридесет рубли, не го е дигнал от Миколай, за да го „предава“. Просто се е изплашил. Както и да е, слушай; та Душкин продължава: „Аз тоз селянин, Миколай Дементиев, от тоничък го зная, от нашата губерния и околия е, от Зарайската, защото и аз съм рязанчанин. А пък Миколай, ако и да не е пияница, но си попийва, и ние, значи, знаехме, че той в таз същата къща работи, боядисва, с Митрей заедно, а те с Митрей са земляци. Та като взе рублата, веднага я развали, изпи тутакси две чашки, зе си рестото и си отиде. Митрей тогаз не го видях с него. А на другия ден чухме, че Альона Ивановна и сестричката й Лизавета Ивановна ги убили с брадва, а пък ние ги познавахме и тогаз се усъмнихме за обиците, защото знаехме, че покойната дава пари срещу заложени вещи. Отидох аз в къщата и зех да подпитваМ предпазливо, издалеко и най-напред запитах: Миколай тука ли е? И Митрей ми рече, че Миколай се е запил, дошел си у дома на разсъмване пиян, постоял десетина минути и пак излязъл и Митрей повече не го е виждал и сам довършва работата. А работата им е в същия вход с убитите, на втория етаж. Като чухме туй нещо, ние никому думица не обелихме — разправя Душкин, — а за убийството всичко, що можахме, разучихме и си се прибрахме дома все със същото наше съмнение. А днес заранта в осем часа — на третия ден тоест, разбираш ли? — виждам, влиза Миколай, нетрезвен, ама не много пиян и може да се говори с него. Седна на пейката, мълчи. А освен него в кръчмата по туй време имаше само един чужд човек, а пък на пейката спеше друг, познат, и от нашите момчета две имаше. «Виждал ли си — питам — Митрей?» «Не — казва, — не съм.» «Не си ли се прибирал?» «От оня ден — вика, — не съм.» «Ами нощес де си спал?» «Ами в Пески — казва, — при коломенците.» «Ами къде — казвам, — си намерил тогаз обиците?» «Че на тротоара.» И го казва някак, като да не е истина, и не ме поглежда. «А ти чу ли — казвам, — че еди-какво си и еди-що си е станало същата оная вечер и в същия час на онова стълбище?» «Не — казва, — не съм чул», а пък ме слуша с ококорени очи и побеля изведнъж като тебешир. Аз, значи, му разправям, а пък той, гледам, зе си шапката и се занадига. И тогаз рекох да го задържа. «Чакай — казвам, — Миколай, няма ли да пийнеш?» Па смигнах на момчето да заварди вратата, па излизам иззад тезгяха: а той, като се шмугна покрай мен, че на улицата и беж в пресечката — да го няма. И аз тогава вече спрях да се съмнявам, разбрах, че е негов тоя грях…“

— Точно така!… — каза Зосимов.

— Чакай! Края слушай! Втурнали се, разбира се, с всички сили да търсят Миколай, Душкин арестували и му направили обиск, Митрей — също; поразмърдали и коломенците — и изведнъж онзи ден водят и самия Миколай: задържали го близо до град N в един хан. Дошъл той там, свалил от шията си сребърен кръст и поискал за него водка. Дали му. След няколко минути отива една жена в обора и вижда през пролуката, че той в съседния навес вързал пояса си за една греда, направил примка, застанал на един пън и иска да си надене примката на шията; жената писнала, колкото й глас държи, дотичали хора: „Я го виж ти какъв бил!“ „Водете ме — казва, — в еди-кой си участък, всичко ще си призная.“ И довели го със съответните почести в еди-кой си участък, тук тоест. Започнали, както му е редът — това, онова, кой си, какъв си, на колко си години. „На двадесет и две“ — и прочие, и прочие. Въпрос: „Като работехте с Митрей, не видяхте ли някого по стълбите в еди-колко си часа?“ Отговор: „Ами сигурно са минавали разни хора, ама на нас не ни влиза в работата.“ „Ами не сте ли чули нещо, шум някакъв и прочие?“ „Нищо такова особено не сме чули.“ „Ами известно ли ти беше на тебе, Миколай, същия този ден, че еди-коя си вдовица и сестра й в еди-кой си ден и час са били убити и ограбени?“ „Нищо, нищичко не знаех. За първи път от Афанасий Павлович на третия ден чух, в кръчмата.“

— „Ами обиците откъде ги взе?“ „На улицата ги намерих.“ „А защо не отиде на другия ден с Митрей на работа?“ „Ами щото се запих.“ „Къде пиеше?“ „Ами еди-къде си.“ „А защо избяга от Душкин?“ „Защото, значи, много се изплашихме тогаз.“ „От какво се изплаши?“ „Ами че ще ме осъдят.“ „Че как си могъл да се плашиш от това, ако се чувстваш съвсем невинен?…“ Ако щеш вярвай, Зосимов, ако щеш, недей, но такъв въпрос му е бил зададен и точно с този израз, зная със сигурност, предадоха ми го най-точно! Как ти се струва, а? Как ти се струва?

— Чакай, чакай, нали все пак има улики.

— Не ти говоря сега за уликите, а за въпроса, за това, как те разбират същността на работата си! Но както и да е!… Така го сукали, така го въртели, че той признал: „Не на улицата — казва, — ги намерих, а в квартирата, дето мазахме с Митрей.“ „Как поточно?“ „Ами така на: мазахме с Митрей целия ден, до осем, и вече си тръгвахме, а Митрей взе четката и ме мацна с боя по муцуната, мацна ме по муцуната и избяга, а аз подире му. Тичам, значи, подире му и викам, колкото ми глас държи, и като да мина през портата, блъснах се с все сили о портиера и някакви господа, а колко бяха господата, не мога да си спомня, а портиерът ме изруга, и другият портиер и той ме изруга, и на портиера жена му излезе и също ни изруга, и един господин влизаше с дама и също ни изруга, задето с Митка сме легнали насред пътя: аз хванах Митка за косите, съборих го и зех да го налагам и Митка, също, под мене, ме хвана за косите и да ме налага, но всичко това го правехме не от злоба, ами тъй, с обич, на шега. А после Митка се освободи, побягна право по улицата, аз подире му, но не го стигнах и се върнах в квартирата сам, щото трябваше да си приберем нещата. Почнах аз да събирам и чакам Митрей дано дойде. И тогаз до вратата за коридора, зад стената, в ъгъла, настъпих кутийката. Гледам — кутийка, увита в артия. Махнах артията, гледам — кукички такива едни мънички, кукичките, значи, ги откачих — гледам — в кутийката обици…“

— Зад вратата? Зад вратата ли е била? Зад вратата? — изкрещя изведнъж Расколников, гледайки Разумихин с мътен, изплашен поглед, и бавно се надигна, опирайки се с ръка на дивана.

— Да… защо? Какво ти стана? Какво ти има? — Разумихин също се вдигна от мястото си.

— Нищо!… — едва чуто проговори Расколников, отпусна се пак върху възглавницата и пак се обърна към стената. Всички помълчаха малко.

— Сигурно е бил задрямал и се е стреснал — каза най-после Разумихин, поглеждайки въпросително Зосимов; онзи направи леко отрицателно движение с глава.

— Хайде, продължавай — каза Зосимов, — и после?

— Ами какво после! Като видял обиците, веднага забравил и за квартирата, и за Митка, грабнал си шапката, изтичал при Душкин и, както вече знаеш, получил от него една рубла и го излъгал, че ги е намерил на улицата и веднага се запил. А за убийството повтаря все същото: „Нищо, нищичко не зная, едва на третия ден чух.“ „А защо не си ходил на работа?“ „От страх.“ „Ами защо си искал да се обесиш?“ „От мисли.“ „Какви мисли?“ „Ами че ще ме осъдят.“ Това е цялата история. А сега как мислиш, какво са извлекли от нея?

— Какво ще мисля, улики има, каквито и да са, но има. Факт. Да не искаш да го освободят твоя бояджия?

— Но те направо за убиец го смятат сега! Те вече изобщо не се съмняват…

— Преувеличаваш; горещиш се. Ами обиците? Съгласи се, щом в същия този ден и час на Николай му попадат в ръцете обици от сандъка на старата, съгласи се, че те все някак е трябвало да попаднат. А това не е малко нещо при такова следствие.

— Как са попаднали? Как са попаднали? — извика Разумихин. — И нима ти, лекарят, ти, който си длъжен преди всичко човека да изучаваш и имаш възможност повече от всеки друг да изучиш човешката природа — нима не виждаш по всички тези данни що за натура е този Николай? Нима не виждаш още от пръв поглед, че всичко, което е казал на разпита, е свята истина? Точно тъй са му попаднали в ръцете, както е признал. Настъпил кутията и я вдигнал.

— Най-свята истина! Но сам си е признал, че първия път е излъгал.

— Чуй ме. Слушай внимателно: и портиерът, и Кох, и Пестряков, и другият портиер, и жената на другия портиер, и занаятчийката, която била по това време при нея в портиерната, и придворният съветник Крюков, който в същата тази минута бил слязъл от файтона и влизал във входа под ръка с дама — всички тоест осем или десет свидетели, единодушно свидетелстват, че Николай е бил свалил Дмитрий на земята, лежал отгоре му и го налагал, а оня го бил хванал за косите и също го налагал. Лежат те насред пътя и препречват входа; от всички страни ги ругаят а те „като малки деца“ (буквалният израз на свидетелите) се проснали един връз друг, квичат, бият се и се смеят, и двамата се смеят до пръсване с най-комични муцуни. А после като деца изтичали на улицата да се гонят. Чу ли? Сега забележи добре: телата горе са още топли; чуваш ли, топли, така са ги намерили! Ако са ги убили те или само Николай, и при това са ограбили сандъците чрез взлом или ако само са участвали някак в грабежа, то позволи ми да ти задам един-единствен въпрос: съответства ли подобно душевно настроение, тоест крясъци, смях, детински бой във входа — на брадви, кръв, злодейска хитрост, предпазливост, грабеж? Току-що са убили, преди някакви си пет или десет минути — защото така излиза, телата са още топли, и изведнъж зарязали телата и разтворената квартира, знаейки, че сега там отиват хора, и плячката зарязали, и като малки деца се въргалят на пътя, смеят се, привличат върху себе си вниманието на всички и за това има десет единодушни свидетели!

— Разбира се, странно е! Разбира се, невъзможно, но…

— Не, брат, без но, а ако обиците, оказали се същия ден и час в ръцете на Николай, наистина представляват важна фактическа контра срещу него — обаче лесно обяснима с неговите показания, следователно още спорна контра, то трябва да се вземат предвид и оправдаващите факти, още повече че това са факти необорими. А ти как мислиш, като се има предвид духът на нашата юриспруденция, ще приемат ли или способни ли са да приемат такъв факт — основан изключително на психологическата невъзможност, само на душевното настроение — за факт необорим и разрушаващ всички обвинителни и веществени факти, каквито и да са те? Не, няма да го приемат, за нищо на света няма да го приемат, защото ето на, намерили са кутията и човекът искал да се обеси, нещо, което било невъзможно, ако не се е чувствал виновен. Ето основния въпрос, ето за какво се горещя! Разбери!

— Да, виждам, че се горещиш. Чакай, забравих да те питам: как е доказано, че кутията с обиците наистина е взета от сандъка на старата?

— Това е доказано — отговори Разумихин мрачно и някак неохотно. — Кох я познал, посочил и човека, който я е заложил, а той доказал със сигурност, че вещта наистина е негова.

— Лошо. Още нещо! Никой ли не е видял Николай през времето, когато Кох и Пестряков са се качили горе, и не може ли това някак да се докаже?

— Там е работата я, че никой не го е виждал — отвърна Разумихин ядосан, — това е лошото; даже Кох и Пестряков не са ги забелязали, когато са се качвали горе, макар че тяхното свидетелстване сега навярно няма да има голяма стойност. „Видяхме — казват, — че квартирата е отворена, че там навярно се работи, но като минахме, не обърнахме внимание и не помним добре имаше ли там по това време работници или не.“

— Хм. Значи, само това остава като оправдание, че са се налагали един друг и са се смели. Да речем, това е силно доказателство, но… Позволи сега да те запитам: ти самият как си обясняваш този факт? Как си обясняваш намирането на обиците, ако наистина ги е намерил така, както е дал показания?

— Как си го обяснявам? Че какво има за обясняване: работата е ясна! Поне пътят, по който трябва да се води делото, е ясен и доказан, и именно кутийката го доказва. Истинският убиец е изтървал тези обици. Убиецът е бил горе, когато Кох и Пестряков са чукали, и е бил сложил резето. Кох е направил глупост, че е слязъл долу; тогава убиецът е изскочил и също е побягнал надолу, защото не е имал никакъв друг изход. На стълбището се е скрил от Кох, Пестряков и портиера в празната квартира точно в минутата, когато Дмитрий и Николай са изтичали навън, постоял е зад вратата, докато портиерът и ония са се качвали нагоре, изчакал е, докато утихнат стъпките, и си е слязъл преспокойно долу точно в минутата, когато Дмитрий и Николай са изтичали на улицата и всички те са се били разотишли и във входа не е имало никой. Може и да са го видели, но не са обърнали внимание, малко ли хора минават. А кутията е изтървал от джоба си, когато е стоял зад вратата, и не е забелязал, че я е изпуснал, защото не му е било до това. А кутията ясно доказва, че той именно там е стоял. Ето цялата работа!

— Заплетена работа! Не, брат, заплетено е. Тъкмо това е най-заплетеното!

— Но защо, защо?

— Ами защото всичко това прекалено сполучливо е съвпаднало… и се е преплело… също като в театър.

— Е-ех! — извика Разумихин, но в тази минута вратата се отвори и влезе едно ново лице, непознато на никого от присъстващите.

V

Това беше господин вече в напреднала възраст, важен, представителен, с хитра и презрителна физиономия. Той се спря до вратата, озъртайки се наоколо с обидно, нескривано учудване, и сякаш питаше с поглед: „Но къде съм попаднал?“ Недоверчиво и дори с някаква привидна уплаха, едва ли не с оскърбление, той оглеждаше тясната и схлупена „корабна каюта“ на Расколников. Със същото учудване премести и впери след това поглед в самия Расколников, който лежеше разсъблечен, чорлав, немит на своята мизерна и мръсна кушетка и също го разглеждаше неподвижно. После все така бавно заразглежда раздърпаната, небръсната и чорлава фигура на Разумихин, който на свой ред го гледаше дръзко-въпросително право в очите, без да мръдне от мястото си. Напрегнатото мълчание продължи около минута и най-после, както и трябваше да се очаква, стана малка смяна на декорацията. Досетил се навярно, по някои, впрочем твърде ясни данни, че с подчертано строга осанка тук, в тази „корабна каюта“, абсолютно нищо не може да постигне, влезлият господин малко поомекна и вежливо, макар и доста сухо, произнесе, обръщайки се към Зосимов и разчленявайки всяка сричка на своя въпрос:

— Родион Романович Расколников, господин студент или бивш студент?

Зосимов бавно се помръдна и може би щеше да отговори, ако Разумихин, към когото изобщо не се бяха обърнали, не бе го изпреварил веднага:

— Ето го, лежи на дивана! А вие какво искате?

Това фамилиарно „А вие какво искате?“ сякаш удари важния господин; той дори едва не се обърна към Разумихин, но успя все пак навреме да се сдържи и бързо се обърна отново към Зосимов.

— Ето го Расколников! — измънка Зосимов, като кимна към болния, после се прозя, като някак необикновено широко си разтвори устата и необикновено дълго я държа в такова положение. После бавно бръкна в джобчето на жилетката си, извади огромен тумбест златен часовник с капак, отвори го, погледна и пак така бавно и лениво взе да си го прибира.

Самият Расколников през цялото време лежеше мълчаливо по гръб и упорито, макар и без никаква мисъл, гледаше влезлия. Лицето му, което вече не беше обърнато към занимателното цветче на тапета, беше извънредно бледо и изразяваше изключително страдание, сякаш току-що бе понесъл болезнена операция или едва-що бяха престанали да го мъчат. Но влезлият господин малко по малко започна да събужда у него все по-голямо и по-голямо внимание, после недоумение, после недоверчивост и сякаш дори страх. И когато Зосимов, посочвайки го, каза: „Ето го Расколников“, той изведнъж бързо се надигна, сякаш подскочи, седна на леглото и с почти предизвикателен, но пресеклив и слаб глас произнесе:

— Да! Аз съм Расколников! Какво искате?

Гостът го погледна внимателно и внушително изрече:

— Пьотр Петрович Лужин. Смея да се надявам, че името ми вече не ви е съвсем непознато.

Но Расколников, който очакваше съвсем друго, го погледна тъпо и замислено и не отговори нищо, като че наистина за пръв път чуваше името на Пьотр Петрович.

— Как? Нима досега не сте получили никакво известие? — запита Пьотр Петрович засегнат.

В отговор на това Расколников бавно се отпусна на възглавницата, сложи ръце под главата си и се загледа в тавана. На лицето на Лужин се изписа разочарование. Зосимов и Разумихин го заразглеждаха с още по-голямо любопитство и той накрая явно се смути.

— Аз предполагах и разчитах — замънка той, — че писмото, пуснато преди повече от десет дни, даже едва ли не преди две седмици…

— Чуйте, защо трябва да стоите на вратата? — прекъсна го изведнъж Разумихин. — Ако имате нещо да обясните, седнете, на двамата с Настася там ви е тясно. Настасюшка, дръпни се, пусни го да влезе! Влезте, ето ви стол! Хайде, влизайте!

Той дръпна стола си от масата, освободи малко място между масата и коленете си и зачака в не съвсем удобно положение гостът да влезе през тази пролука. Минутата беше такава, че бе невъзможно да се откаже, и гостът се запровира през тясното пространство, като бързаше и се препъваше. Добрал се до стола, той седна и мнително погледна Разумихин.

— Вие впрочем не се стеснявайте — изтърси Разумихин. — Родя вече пети ден е болен и три дни бълнува, а сега дойде на себе си и дори яде с апетит. Ето, това е лекарят му, току-що го прегледа, а аз съм приятел на Родка, също бивш студент, а сега се занимавам с него; така че не ни обръщайте внимание и не се стеснявайте, ами казвайте за какво сте дошли.

— Благодаря ви. Но дали няма да обезпокоя болния със своето присъствие и разговор? — обърна се Пьотр Петрович към Зосимов.

— Н-не — измънка Зосимов, — дори може да го развлечете — и пак се прозя.

— О, той отдавна вече е в съзнание, от сутринта! — продължи Разумихин, от чиято фамилиарност лъхаше такова неподправено простодушие, че Пьотр Петрович след кратък размисъл взе да се окуражава, може би отчасти и поради това, че този дрипльо и нахалник бе успял все пак да се представи за студент.

— Вашата майка… — започна Лужин.

— Хм! — произнесе високо Разумихин. Лужин го погледна въпросително.

— Нищо, просто така; продължавайте… Лужин сви рамене.

— …Вашата майка, още когато бях при тях, започна да ви пише. След като пристигнах тук, нарочно пропуснах няколко дни и не ви потърсих, за да съм напълно уверен, че сте известен за всичко, но сега за мое учудване…

— Зная, зная! — каза изведнъж Расколников с израз на най-нетърпелива досада. — Това сте вие? Годеникът? Да, зная!… Стига вече!

Пьотр Петрович сериозно се обиди, но нищо не каза. Той усилено бързаше да съобрази какво значи това. Мълчанието продължи близо една минута.

През това време Расколников, пообърнал се малко към него, за да му отговори, се зае изведнъж отново да го разглежда внимателно и с някакво особено любопитство, като че одеве не бе успял да го разгледа напълно или като че нещо ново в него го бе поразило: той дори специално се надигна от възглавницата. Наистина като че в целия вид на Пьотр Петрович поразяваше нещо особено, а именно нещо, което оправдаваше името „годеник“, така безцеремонно дадено му преди малко. Първо, беше явно и дори прекалено забележимо, че Пьотр Петрович е побързал да се възползва от няколкото дни в столицата, за да се стегне и разкраси в очакване на годеницата, което впрочем бе твърде невинно и допустимо. Дори собственото му, може би дори прекалено самодоволно собствено съзнание за приятната промяна в живота му можеше да му бъде простено в такъв случай, защото Пьотр Петрович беше годеник. Всичките му дрехи бяха току-що взети от шивач и всичко беше хубаво освен може би това, че всичко беше прекалено ново и прекалено ясно изразяваше известна цел. Дори контешката нова-новеничка кръгла шапка свидетелстваше за тази цел: Пьотр Петрович се отнасяше към нея някак прекалено почтително и прекалено предпазливо я държеше в ръце. Дори чудесните люлякови, истински жувеновски ръкавици свидетелстваха за същото, макар и само с това, че той не ги слагаше, а само ги носеше в ръка — за важност. В дрехите на Пьотр Петрович преобладаваха ярките младежки цветове. Беше с хубаво светлокафяво лятно сако, лек светъл панталон, също такава жилетка, току-що купена фина риза, извънредно лека батистена вратовръзка на розови чертички и което беше най-хубавото: на Пьотр Петрович всичко това дори му отиваше. Лицето му, твърде свежо и дори красиво, и без това изглеждаше младо за неговите четиридесет и пет години. Тъмни бакенбарди, като два котлета, приятно го украсяваха от двете страни и твърде красиво се сгъстяваха при гладко избръснатата му блестяща брада. Дори косите, впрочем едва-едва посребрени, сресани на път и накъдрени на бръснар, поради това обстоятелство не изглеждаха никак смешно или глупаво, което е нещо обикновено при накъдрените коси, защото те неизбежно придават на лицето прилика с немец, тръгнал да се жени. И ако в това твърде красиво и сериозно лице имаше нещо наистина неприятно и отблъскващо, то се дължеше на съвсем други причини. След като разгледа безцеремонно господин Лужин, Расколников язвително се усмихна, отпусна се пак на възглавницата и отново впери поглед в тавана.

Но господин Лужин се овладя и, изглежда, реши засега да не обръща внимание на всички тези чудатости.

— Много, много съжалявам, че ви намирам в такова положение — започна той пак, прекъсвайки с усилие мълчанието. — Ако знаех за болестта ви, щях да дойда по-рано. Но нали знаете — грижи!… Имам освен това и твърде важно дело като адвокат във Върховния съд. Не споменавам дори за онези грижи за които и вие се досещате. Вашите, тоест майка ви и сестра ви, очаквам всеки момент…

Расколников се размърда и понечи да каже нещо; на лицето му се изписа известно вълнение. Пьотр Петрович спря, изчака, но тъй като нищо не последва, продължи:

— …Всеки момент. Намерих им квартира на първо време…

— Къде? — тихо попита Расколников.

— Съвсем наблизо, в дома на Бакалеев.

— Това е на Вознесенска — прекъсна го Разумихин. — Там има два етажа стаи под наем; търговецът Юшин ги държи; ходил съм…

— Да, стаи под наем…

— Страшна работа: мръсотия, смрад, пък и мястото е подозрително; разни работи са се случвали; и дявол знае какви не живеят там!… Отбивал съм се във връзка с един скандален случай. Но впрочем, евтино е.

— Аз, разбира се, не съм могъл да събера толкова сведения, защото аз самият съм нов човек тук — възрази обиден Пьотр Петрович. — Впрочем наел съм две много, много чистички стаички и тъй като е за твърде кратко време… Аз намерих вече и истинската, тоест бъдещата ни квартира — обърна се той към Расколников. — Сега я обзавеждам, а междувременно и аз самият се свирам в една мебелирана стая, на две крачки оттук, у госпожа Липевехзел, в квартирата на един мой млад приятел, Андрей Семьонович Лебезятников; той именно ми посочи дома на Бакалеев.

— Лебезятников? — бавно каза Расколников, като да си спомняше нещо.

— Да, Андрей Семьонович Лебезятников, чиновник в министерството. Познавате ли го?

— Да… не… — отговори Расколников.

— Извинете, така ми се стори, поради вашия въпрос. Аз бях някога негов настойник… Много мил млад човек… Любознателен… Аз винаги с удоволствие се срещам с младежи, от тях научаваш всичко ново — Пьотр Петрович огледа с надежда всички присъстващи.

— В какво отношение? — запита Разумихин.

— В най-сериозното, така да се каже, което се отнася до самата същност на нещата — подхвана Пьотр Петрович, като че зарадван от въпроса. — Аз, знаете ли, вече десет години, откак не съм идвал в Петербург. Всички тези наши новости, реформи, идеи — всичко това стигна и до нас в провинцията; но за да виждаш по-ясно и за да виждаш всичко, трябва да си в Петербург. Та мисълта ми е именно такава, че най-много ще забележиш и ще научиш, като наблюдаваш младото наше поколение. И да си призная, радвам се…

— На кое именно?

— Въпросът ви е обширен. Може би греша, но ми се струва, че намирам по-ясен поглед върху нещата, повече, така да се каже, критичност, повече деловитост.

— Това е вярно — процеди Зосимов.

— Глупости, деловитост няма — озъби му се Разумихин. — Деловитостта се придобива трудно, а не пада даром от небето. Ние едва ли не от двеста години сме отвикнали от всякаква работа… Идеи може и да зреят — обърна се той към Пьотр Петрович, — и стремеж към доброто има, макар и детински; и честност ще се намери, въпреки че тук се навъдиха безброй мошеници, но деловитост все пак няма! Деловитостта в ботуши крачи.

— Не мога да се съглася с вас — с явно наслаждение възрази Пьотр Петрович. — Разбира се, увлечения, отклонения има, но трябва да бъдем снизходителни: увлеченията говорят за план в работата и за онази неправилна външна обстановка, в която протича работата. И ако е направено малко, то и времето не беше много. За средствата да не говорим. А според моето лично мнение, ако щете, все пак нещо е направено: разпространени са нови, полезни мисли, разпространени са някои нови, полезни съчинения вместо предишните мечтателни и романтически; литературата придобива по-зрял характер; изкоренени са и са осмени много вредни предразсъдъци… С една дума, ние безвъзвратно се откъснахме от миналото, а това според мене вече е нещо…

— Ама че го е назубрил! Представя ни се — каза изведнъж Расколников.

— Какво? — запита Пьотр Петрович, който недочу, но не получи отговор.

— Всичко това е истина — побърза да добави Зосимов.

— Нали? — продължи Пьотр Петрович, поглеждайки любезно към Зосимов. — Съгласете се сам — обърна се той към Разумихин, но вече с оттенък на известно тържество и превъзходство, и за малко не добави „млади човече“, — че е налице преуспяване или, както казват сега, прогрес, поне в името на науката и икономическата правда…

— Общи приказки!

— Не, не са общи приказки! Ако на мене например досега ми казваха: „Обичай“ и аз обиквах, какво излизаше от това? — продължи Пьотр Петрович може би с излишна прибързаност. — Излизаше това, че аз раздирах дрехата си на две, давах едната половина на ближния си и ние и двамата си оставахме наполовина голи, според руската пословица: „Който иска да удари с един камък два заека наведнъж, не улучва нито един.“ А науката казва: обикни преди всичко самия себе си, защото всичко на този свят почива на личния интерес. Обичаш ли само себе си, и работите си ще подредиш, както трябва, и дрехата ти цяла ще остане. А икономическата правда добавя, че колкото повече са в едно общество уредените лични положения и, така да се каже, целите дрехи, толкова по-здрави са основите му и толкова по-добре се уреждат в него и обществените работи. Следователно, печелейки единствено и изключително за себе си, все едно, че печеля за всички и спомагам за това ближният да получи нещо повече от скъсаната дреха, и то не от частни, единични благодеяния, а вследствие на всеобщото преуспяване. Мисъл проста, но за нещастие твърде дълго не появила се, засенчена от възторжеността и мечтателността, а като че не е необходимо голямо остроумие, за да се досетиш…

— Извинете, аз също не съм остроумен — рязко го прекъсна Разумихин, — и затова да престанем. Аз заговорих с цел, иначе всичкото това пустословие за собствено удоволствие, всички тези непрекъснати общи приказки, това повтаряне на все едно и също, все едно и също за три години така са ми опротивели, че, ей Богу, червя се, дори когато други, не аз даже, говорят тия неща в мое присъствие. Вие, разбира се, бързате да ни се представите с познанията си, това е съвсем простимо и не ви осъждам. Но бих искал само да науча сега кой сте вие, защото, знаете ли, към общото дело напоследък се лепнаха толкова най-различни търгаши и така изопачиха всичко, до което докоснаха, в името на собствените си интереси, че просто омърсиха цялата кауза. И стига вече!

— Уважаеми господине — започна г-н Лужин, засегнат, но с изключително достойнство, — да не би да искате така безцеремонно да кажете, че и аз…

— О, моля ви се, моля ви се… Как бих могъл!… И стига вече! — отряза Разумихин, рязко се обърна към Зосимов и продължи одевешния си разговор.

Пьотр Петрович се оказа достатъчно умен да повярва веднага на обяснението. Впрочем той реши след две минути да си тръгне.

— Надявам се, че започнатото сега наше познанство — обърна се той към Расколников, — след вашето оздравяване и предвид на известните вам обстоятелства ще укрепне още повече… Най-вече ви желая здраве…

Расколников дори не обърна глава. Пьотр Петрович се надигна от стола си.

— Убил я е непременно някой от ония, които са залагали при нея! — уверено говореше Зосимов.

— Непременно някой от тях! — съгласи се Разумихин. — Порфирий не се издава какво мисли, но все пак разпитва заложителите…

— Разпитва заложителите? — запита високо Расколников.

— Да, защо? — Нищо.

— Ами как ги намира? — попита Зосимов.

— Някои му посочва Кох; на други имената са били написани върху обвивките на предметите, а трети сами дошли, като научили.

— Ама ловък и опитен трябва да е мръсникът! Каква смелост! Каква решителност!

— Там е работата, че не е! — прекъсна го Разумихин. — И тъкмо това обърква всичките. А пък аз ви казвам, че е неумел, неопитен и че навярно това е била първата му крачка! Допусни, че е обмислено и че е бил ловък мръсник, и ще излезе невероятно. А ако предположиш, че е бил неопитен, ще излезе, че само случаят го е спасил от беда, а случайността какво не прави! Моля ти се, че той и трудностите може би не е предвидил! Ами как е действал? Взема неща за по десет-двадесет рубли, натъпква си джоба с тях, тършува в сандъчето на жената, в парцалите, а в скрина, в горното чекмедже, в една кутия са намерили само в пари около хиляда и петстотин рубли освен ценните книжа! И да ограби не е знаел, съумял е само да убие! Първата му крачка е била, казвам ти, първата крачка; объркал се е! И се е измъкнал не защото всичко е предвидил, а случайно!

— Става дума сигурно за неотдавнашното убийство на бабичката, чиновнишката вдовица — намеси се, обръщайки се към Зосимов, Пьотр Петрович, вече прав, с шапката и ръкавиците в ръка, но с желанието, преди да си отиде, да изрече още няколко мъдри думи. Той явно се стараеше да направи благоприятно впечатление и тщеславието надви над благоразумието.

— Да. Вие научихте ли?

— Как не, нали е в съседство…

— С подробности?

— Не бих казал; но мене ме интересува тук друго обстоятелство, цялостният въпрос, така да се каже. Не говоря за това, че престъпленията сред низшата класа през последните пет години се увеличиха; не говоря за повсеместните и непрекъснато и грабежи и пожари; най-странното за мене е това, че по същия начин се увеличават престъпленията и сред висшите класи, и, така да се каже, успоредно. Ту чуеш, че бивш студент ограбил насред пътя пощата; ту, че хора с добро обществено положение фалшифицират банкноти; в Москва залавят цяла група фалшификатори на облигации от последния заем с лотария — между главните съучастници е и един лектор по обща история; ту убили секретаря на наше посолство в чужбина по причина загадъчна и свързана с пари… И ако сега тази старица-лихварка е убита от някой от по-висшето общество, защото селяните не залагат златни предмети, то как да се обясни тази от една страна разпуснатост сред цивилизованата част на нашето общество?

— Станаха много икономически промени… — обади се Зосимов.

— Как да се обясни? — заяде се Разумихин. — Ами именно с вкоренената прекалена неделовитост би могло да се обясни.

— Тоест как?

— А какво отговори в Москва този ваш преподавател на въпроса защо е подправял облигации: „Всички забогатяват по най-различни начини и на мене ми се дощя по-скоро да забогатея.“ Не помня точно думите, но смисълът беше такъв: за чужда сметка, по-бързичко, без труд! Наготовичко са свикнали да живеят, за ръчичка да ги водят, храната да им сдъвкват. А като удари решителният час, всеки показва колко струва…

— Да, но нравствеността? И, тъй да се каже, правилата…

— За какво толкова сте се загрижили? — намеси се неочаквано Расколников. — Нали излезе според вашата теория!

— Как така според моята теория?

— Ами доведете до логическия му край това, което проповядвахте одеве, и ще излезе, че е позволено да се колят хората…

— Но моля ви се! — извика Лужин.

— Не, не е така! — обади се Зосимов. Расколников лежеше блед, с потреперваща горна устна и дишаше тежко.

— За всичко си има мярка — високомерно продължи Лужин, — икономическата идея все още не е покана за убийство и ако само предположим…

— А вярно ли е, че вие — прекъсна го изведнъж пак Расколников с разтреперан от злоба глас, в който звучеше някаква радост от това, че обижда, — вярно ли е, че сте казали на годеницата си… в същия час, когато сте получили съгласието й, че най-много се радвате… дето е бедна… защото е много по-изгодно да вземеш жена си от беднотията, за да я потискаш после… и да й натякваш, че си й направил благодеяние?…

— Уважаеми господине! — злобно и ядно извика Лужин, целият пламнал и объркан. — Уважаеми господине… така да се изопачи мисълта ми! Извинете, но аз съм длъжен да ви кажа, че в слуховете, които са стигнали до вас, или по-точно, които са ви били съобщени, няма нито сянка от разумно основание и аз… подозирам кой… с една дума… тази стрела… с една дума, вашата майка… Тя и без това ми се видя, впрочем при всичките си превъзходни качества, човек с до известна степен възторжен и придобит от романите начин на мислене… Но аз все пак бях на хиляди километри от предположението, че е могла в такъв изопачен от фантазията си вид да схване и представи работата… И накрая… накрая…

— Знаете ли какво? — извика Расколников, като се надигна от възглавницата и го гледаше втренчено с пронизващ, искрящ поглед. — Знаете ли какво?

— Какво? — Лужин млъкна и чакаше с обиден и предизвикателен вид. Мълчанието продължи няколко секунди.

— Това, че ако вие още веднъж… се осмелите да споменете и дума дори… за моята майка… ще ви изтърколя презглава надолу по стълбите!

— Какво ти става! — извика Разумихин.

— А-а, такава ли била работата? — Лужин пребледня и прехапа устни. — Чуйте ме, господине — започна той, като натъртваше думите и се сдържаше с всички сили, но все пак се задъхваше, — аз още одеве, от първия момент почувствах вашата неприязън, но нарочно останах тук, за да науча нещо повече. Много работи бих могъл да простя на болен и на роднина, но сега… на вас… никога…

— Аз не съм болен! — извика Расколников.

— Толкова по-зле…

— Вървете по дяволите!

Но Лужин и без това си отиваше вече, недовършил речта си, промъквайки се пак между масата и стола; Разумихин този път стана, за да му направи път. Без да поглежда никого и дори без да кимне на Зосимов, който отдавна вече му кимаше да остави на мира болния, Лужин излезе, като повдигна от предпазливост шапката си до рамото, когато, приведен, минаваше през вратата. И дори в извивката на гърба му сякаш беше изписано, че той отнася със себе си ужасното си оскърбление.

— Бива ли, бива ли така? — говореше озадачен Разумихин, клатейки глава.

— Оставете ме, оставете ме всички! — изкрещя в изстъпление Расколников. — Ще се махнете ли най-после, мъчители! Не се страхувам от вас! Сега от никого, от никого не се страхувам! Махайте се! Искам да съм сам, сам, сам!

— Да си вървим — каза Зосимов, кимайки на Разумихин.

— Но, моля ти се, как ще го оставим така!

— Да вървим! — настойчиво повтори Зосимов и излезе. Разумихин помисли, пък хукна да го настигне.

— По-лошо можеше да стане, ако не бяхме го послушали — каза Зосимов вече по стълбата. — Не бива да го дразним…

— Какво му става?

— Да може да получи някакъв благоприятен тласък, ето какво му трябва! Одеве беше добре… Знаеш ли, той мисли за нещо! Нещо неподвижно тягостно… Много се страхувам; непременно е така!

— За този господин може би, Пьотр Петрович! От разговора личи, че той ще се жени за сестра му и че Родя точно преди да се разболее, е получил писмо…

— Да, дяволът го домъкна точно сега; може би развали всичко. А ти забеляза ли, че той към всичко е равнодушен, на всичко отговаря с мълчание, с изключение на едно, от което побеснява — това убийство…

— Да, да! — подхвана Разумихин. — Много добре забелязах! Интересува се, плаши се. Наплашили са го тъкмо когато е започвала болестта, в участъка, при полицейския, припаднал е.

— Разкажи ми го по-подробно довечера и аз после ще ти кажа някои работи. Интересува ме той, много! След половин час ще намина да видя какво става… Възпаление впрочем няма да има…

— Благодаря ти! А пък аз в това време ще почакам у Пашенка и ще го наблюдавам чрез Настя…

Останал сам, Расколников с нетърпение и мъка погледна Настася; но тя още се бавеше.

— Чай ще пиеш ли сега? — попита тя.

— После! Искам да спя! Остави ме…

Той конвулсивно се обърна към стената; Настася си излезе.

VI

Но щом тя излезе, той стана, сложи куката на вратата, развърза донесения одеве от Разумихин вързоп с дрехи, който той пак бе завързал, и започна да се облича. Чудно нещо: струваше му се, че изведнъж е станал напълно спокоен; нямаше нито безумното бълнуване, както одеве, нито паническия страх, който непрекъснато изпитваше напоследък. Това беше първата минута на някакво странно, внезапно спокойствие. Движенията му бяха точни и определени, в тях личеше твърдо намерение. „Още днес, още днес!…“ — мърмореше си той. Разбираше обаче, че е още слаб, но извънредно силното душевно напрежение, достигнало до спокойствие, до една застинала мисъл, му даваше сили и самоувереност; впрочем той се надяваше, че няма да падне на улицата. Като облече всичко ново, погледна към парите, оставени на масата, помисли и си ги прибра в джоба. Бяха двадесет и пет Рубли. Взе и всички медни петачета, рестото от десетте рубли, изхарчени от Разумихин за дрехите. После тихо сне куката, излезе от стаята, спусна се по стълбите и надникна в широко отворената кухня. Настася стоеше с гръб към него и разпалваше самовара на хазайката. Тя не чу нищо. Пък и кой би допуснал, че той ще излезе? След минута беше вече на улицата.

Беше към осем, слънцето залязваше. Все същият задух — но той жадно пое този смрадлив, прашен, заразен от града въздух. Започна сякаш леко да му се вие свят; някаква дива енергия заблестя изведнъж във възпалените му очи на отслабналото му, възжълто лице. Той не знаеше, а и не мислеше къде отива; знаеше едно: „че всичко това трябва да свърши още днес, отведнъж, веднага; че иначе няма да се върне вкъщи, защото не иска да живее така.“ Как да се свърши, по какъв начин? За това нямаше понятие, а и не искаше да мисли. Отпъждаше мисълта: тя го терзаеше. Само чувстваше и знаеше, че трябва всичко да се промени, така или иначе, „по какъвто и да е начин“, повтаряше той с отчаяние, вцепенена самоувереност и решителност.

По стар навик тръгна право към Сенния площад по обичайния път на предишните си разходки. На улицата до площада, пред едно дюкянче, стоеше млад чернокос латернаджия и въртеше някакъв твърде сантиментален романс. Той акомпанираше на застаналата пред него на тротоара девойка, около петнадесетгодишна, облечена като госпожица, с кринолин, с пелеринка, с ръкавици и сламена шапчица с огненочервено перо; всичко това беше вехто и износено. С уличен, дрезгав, но доста приятен и силен глас тя пееше романса в очакване да излезе някой от дюкянчето да й даде две копейки. Расколников застана до спрелите двама-трима слушатели, послуша, извади петак и го сложи в ръката на девойката. Тя изведнъж прекъсна пеенето на най-лиричната и висока нота, сякаш го пресече, викна рязко на латернаджията: „Стига!“ и двамата се помъкнаха по-нататък към следващото дюкянче.

— Обичате ли уличното пеене? — обърна се изведнъж Расколников към един вече немлад минувач, който стоеше редом с него до латерната и имаше вид на фланьор8. Оня го погледна странно и се учуди. — Аз обичам — продължи Расколников, но с такъв вид, като да не говореше за пеене по улицата, а за нещо съвсем друго, — обичам, когато пеят с латерна в студена и влажна есенна вечер, непременно влажна, когато всички минувачи са със зеленикави и болни лица; или още по-добре, когато вали мокър сняг право надолу, без вятър… нали знаете? А през него блестят газените фенери…

— Не знам… Извинете… — измърмори господинът, изплашен и от въпроса, и от странния вид на Расколников, и пресече улицата, Расколников тръгна направо и излезе на оня ъгъл на Сенния, където продаваха търговецът и жена му, които приказваха тогава с Лизавета, но тях сега ги нямаше. Като позна мястото, той се спря, огледа се и се обърна към едно младо момче с червена рубашка, което се прозяваше на входа на брашнарския склад.

— Тук, на ъгъла, нали продава един търговец с една жена, с жена си, а?

— Всякакви продават — отвърна момчето, измервайки отвисоко Расколников.

— Как се казва?

— Както са го кръстили, тъй се казва.

— Ти да не си зарайчанин? От коя губерния си? Момчето пак погледна Расколников.

— Нашият град, ваше сиятелство, не е губернски, а околийски, брат ми е скитал, а пък аз съм стоял все у дома, та не зная… Простете ми великодушно, ваше сиятелство.

— Тук, горе, пивница ли има?

— Кръчма е това, и билярд има; и принцеси се намират… Бива си ги!

Расколников прекоси площада. Там, на ъгъла, имаше гъста тълпа народ, все селяни. Той се промъкна чак в средата, вглеждайки се в лицата. Кой знае защо, искаше му се всекиго да заговори. Но селяните не му обръщаха внимание и нещо се разправяха за свои си работи, събирайки се на купчинки. Той постоя, помисли и тръгна вдясно, по тротоара, по посока на В-ия. Като мина площада, излезе на една пресечка…

И преди често беше минавал по тази къса пресечка, която извиваше и водеше от площада към улица Садовая. Напоследък, когато му ставаше противно, дори го влечеше да се шляе по всички тези места, „за да му стане още по-противно“. А сега тръгна по нея, без да мисли за нищо. Тук имаше една голяма къща с много кръчми и прочие заведения, където можеше да се яде и пие; от тях непрекъснато изтичваха жени, облечени, както се ходи „до комшиите“ — гологлави и само по рокля. На две-три места те се тълпяха по тротоара на групи, най-вече край стълбите за приземния етаж, където по две стъпала човек можеше да слезе в разни твърде увеселителни заведения. От едно от тях в тази минута се носеше трополене и глъчка по цялата улица, дрънкаше китара, пееха се песни и беше много весело.

Голяма група жени се тълпеше край входа; някои седяха на стъпалата, други — на тротоара, трети си говореха прави. Край тях по улицата се шляеше, ругаейки високо, пиян войник с цигара в уста и като че искаше да влезе някъде, но бе забравил къде. Един дрипльо ругаеше друг дрипльо и някакъв мъртво пиян се търкаляше насред улицата. Расколников се спря до голямата група жени. Те говореха с дрезгави гласове; всички бяха с басмени рокли, с ботинки от козя кожа и гологлави. Някои бяха прехвърлили четиридесетте, но имаше и седемнадесетгодишни, почти всички със синини под очите.

Него, кой знае защо, го занимаваше пеенето и целият този шум и глъчка там долу… Оттам се чуваше как сред смеха и писъците някой буйно танцуваше, отмервайки такт с токове, съпровождан от китара и от неудържимия напев на тъничък фалцет. Той внимателно, мрачно и замислено слушаше, наведен пред входа, надничайки с любопитство от тротоара в преддверието.

лееше се тъничкият глас на певеца. На Расколников ужасно му се дощя да разбере какво се пее, сякаш от това зависеше всичко. „Защо да не вляза? — помисли си той. — Смеят се! Пияни. Дали да не се напия?“

— Няма ли да влезете, мили господине? — запита го една от жените с доста звънък и още не съвсем дрезгав глас. Тя беше млада и дори не беше отвратителна — само тя от цялата група.

— Я виж, хубавичка! — отговори той, като се понадигна и я погледна.

Тя се усмихна: комплиментът много й хареса.

— И вие сте много хубавичък — каза тя.

— Колко сте слаб! — забеляза басово друга. — Да не са ви изписали от болница?

— Уж все генералски дъщери, а носовете им на всичките чипи! — прекъсна я изведнъж приближил се селянин, пийнал, развеселен, с разкопчана дреха и хитро усмихната муцуна. — Я ги виж какви са весели!

— Влизай, като си дошъл!

— Ще вляза! Шекерче!

И той се изтърколи надолу.

Расколников продължи пътя си.

— Ей, господине! — извика подире му момичето.

— Какво?

То се сконфузи.

— Аз, мили господине, винаги с удоволствие бих прекарала времето си с вас, но сега някак не мога пред вас да си събера куража. Подарете ми, приятни кавалере, шест копейки да си пийна!

Расколников извади наслука три петачета.

— Ах, какъв добричък господин!

— А как се казваш?

— Ще питате за Дуклида.

— Не, това на нищо не прилича — каза изведнъж една от групата, клатейки глава към Дуклида. — Това не го разбирам, как може така да си иска! Аз сигурно бих умряла от срам…

Расколников погледна с любопитство оная, която говореше. Беше към тридесетгодишна, с лице, белязано от едра шарка, цялата в синини, с подпухнала горна устна. Тя говореше и осъждаше спокойно и сериозно.

„Къде — помисли си Расколников, продължавайки пътя си, — къде бях чел как един осъден на смърт, един час преди да умре, говори или мисли, че ако би му се наложило да живее някъде високо, върху скала и на толкова тясна площадка, че едва да има къде да стъпи с двата крака, а наоколо да има пропасти, океан, вечен мрак, вечно уединение и вечна буря — дори да трябва да стои така прав на това малко пространство цял живот, хиляди години, вечност — все пак е по-добре да живее така, отколкото да умре сега! Само да живее, да живее, да живее! Да живее както и да е — но само да живее!… Каква истина! Господи, каква истина! Подлец е човекът! И подлец е този, който го нарича за това подлец“ — добави той след минута.

Той излезе на другата улица. „А, «Кристалният дворец»! Одеве Разумихин говореше за «Кристалният дворец». Само че какво исках аз? Да, да прочета!… Зосимов казваше, че е чел във вестниците…“

— Вестници имате ли? — попита той, влизайки в доста просторната и дори спретната кръчма с няколко помещения, впрочем почти празни. Двама-трима посетители пиеха чай, а в едно вътрешно помещение група от четирима души пиеше шампанско. На Расколников му се стори, че между тях е Заметов. Впрочем отдалече не можеше да види добре.

„Все едно!“ — помисли той.

— Водка ли ще искате? — попита келнерът.

— Чай ми донеси. И вестници ми донеси, стари, от пет дни насам, ще ти дам бакшиш.

— Слушам. Ето днешните. И водка ли ще искате? Донесоха му стари вестници и чая. Расколников седна и затърси: „Излер — Излер — Ацтеки — Ацтеки — Излер — Бартола — Масимо — Ацтеки — Излер… тю, по дяволите! А, ето произшествията: паднала от стълбите — занаятчия умрял от препиване — пожар в Пески — пожар на Петербургска — пак пожар на Петербургска — на Петербургска — Излер — Излер — Излер — Излер — Масимо… А, ето…“

Той намери най-после това, което търсеше, и зачете; редовете подскачаха пред очите му, той обаче дочете цялото известие и жадно затърси в следващите броеве допълнителните съобщения. Ръцете му трепереха, разгръщайки страниците, от трескаво нетърпение. Изведнъж някой седна до него, на неговата маса. Той погледна — беше Заметов, съшият онзи Заметов и в същия вид, с пръстените, с верижките, със сресаната на път черна къдрава и напомадена коса, с контешка жилетка и малко изтъркано сако и с не съвсем чиста риза. Той беше весел, поне много весело и добродушно се усмихваше. Мургавото му лице се бе позачервило от изпитото шампанско.

— Как! Вие тук? — започна той с недоумение и с такъв тон, сякаш кой знае откога се познаваха. — А на мене Разумихин вчера ми разправяше, че сте в безсъзнание. Колко странно! А аз идвах у вас…

Расколников знаеше, че той ще го заговори. Остави вестниците и се обърна към него. Устните му се изкривиха в насмешлива усмивка и някакво ново, нервно нетърпение се четеше в тази насмешка.

— Зная, че сте идвали — отговори той, — казаха ми. Чорапа сте търсили… А знаете ли, Разумихин просто е във възторг от вас, казва, че заедно сте ходили при Лавиза Ивановна, при онази, за която се застъпвахте тогава, на поручик Барут намигахте, а той все не разбираше, помните ли? Как така не разбираше — ясна работа… а?

— Ама колко само буен!

— Барута ли?

— Не, приятелят ви, Разумихин…

— А добре си живеете вие, господин Заметов; по най-приятните места имате безплатен достъп! Кой ви наливаше одеве с шампанско, а?

— Ами ние просто… пийнахме… защо да са ме наливали?!

— Хонорар! Нищо не изпускате! — Расколников се засмя.

— Нищо, вие сте добро момче, както и да е! — добави той, като тупна Заметов по рамото. — Аз не от злоба, „ами просто с обич, на шега“ го казвам, както е казал вашият работник, когато налагал Митка, там по делото за старицата де.

— Ами вие откъде знаете?

— Че аз може би и от вас повече зная.

— Какъв сте странен… Сигурно сте още много болен. Не е трябвало да излизате…

— Изглеждам ви странен?

— Да. Какво, вестници ли четете?

— Вестници.

— За пожарите много пишат.

— Не, аз не за пожарите. — И той загадъчно погледна Заметов; насмешлива усмивка пак изкриви устните му. — Не, аз не за пожарите — продължи той, намигайки на Заметов. — А признайте си, мили младежо, че ужасно ви се иска да разберете какво чета.

— Никак дори не ми се иска; просто така попитах. Не може ли да попитам? Вие какво все…

— Чуйте, вие сте човек образован, начетен, нали?

— Завършил съм шести гимназиален клас — отговори Заметов с известно достойнство.

— Шести! Ах ти, мое врабченце! Косата на път, пръстени — богат човек! Уф, какво миличко момченце! — Расколников се разсмя с нервен смях право в лицето на Заметов. Онзи се отдръпна и не че се обиди, но наистина много се учуди.

— Уф, какъв странен! повтори Заметов много сериозно. — Струва ми се, че все още не сте на себе си.

— Не съм на себе си? Лъжеш се, врабченце!… Та, значи, аз съм странен? Ами интересен ли съм ви, а? Интересен ли съм?

— Интересен.

— Тъй да се каже, какво съм чел, какво съм търсил? Я колко броя съм поръчал да ми домъкнат! Подозрително, а?

— Е, кажете.

— Наострихте ли уши?

— Защо да наострям?

— После ще кажа защо ще наостряте, а сега, мили мой, заявявам ви… не, по-добре, „признавам си“… не, и това не подхожда — „давам показания, а вие записвате“ — ето така! Та давам показание, че четях, интересувах се… търсех… ровех се… — Расколников присви очи и изчака, — търсех — и с тази цел се отбих тук — за убийството на старицата, чиновнишката вдовица — произнесе той най-сетне почти шепнешком, като доближи съвсем лицето си до лицето на Заметов. Заметов го гледаше право в очите, без да се помръдне и без да си отмества лицето. По-късно на Заметов най-странно му се виждаше това, че точно цяла минута те мълчаха и точно цяла минута се гледаха така.

— Е, и какво, като сте чели? — извика той изведнъж в недоумение и нетърпеливо. — Мене какво ме засяга! Какво от това?

— Това е същата онази старица — продължи Расколников все така шепнешката и без да трепне от възклицанието на Заметов, — същата, за която — помните ли, когато започнахте да разказвате в участъка, аз припаднах. Сега разбирате ли?

— Какво значи това? Какво… да „разбирам“? — каза Заметов почти разтревожен.

Неподвижното и сериозно лице на Расколников се преобрази в миг и той изведнъж избухна отново в същия нервен смях, както одеве, като че не беше в състояние да се сдържи. И изведнъж съвсем ясно си спомни един неотдавнашен миг, когато стоеше зад вратата с брадвата, резето подскачаше, онези зад вратата ругаеха и се мъчеха да отворят, а на него внезапно му се дощя да им викне, да ги ругае, да им се изплези, Да ги дразни, да се смее, да се смее, да се смее с глас.

— Вие или сте луд, или… — каза Заметов и спря, сякаш потресен изведнъж от мисълта, проблеснала внезапно в ума му.

— Или? Какво „или“? Хайде де? Хайде кажете!

— Нищо — отвърна сърдито Заметов. — Това са глупости! И двамата млъкнаха. След внезапния, припадъчен изблик на смях Расколников изведнъж стана замислен и тъжен, си сложи лакътя на масата и подпря главата си с ръка. Сякаш изобщо беше забравил Заметов. Мълчанието продължи доста дълго.

— Защо не си пиете чая? Ще изстине — каза Заметов.

— А? Какво? Чаят?… Да… — Расколников отпи от чашата сложи в устата си залък хляб и изведнъж, като погледна Заметов, сякаш в миг всичко си спомни и като че дойде на себе си: лицето му в същата минута прие първоначалното си насмешливо изражение. Той продължи да си пие чая.

— Много се навъдиха напоследък тия мошеничества — каза Заметов. — Ето наскоро четох в „Московские ведомости“, че в Москва заловили цяла шайка фалшификатори на пари. Цяла организация. Подправяли банкноти.

— О, това е стара работа! Още преди месец го четох — отговори спокойно Расколников. — Та това според вас са мошеници? — добави той, усмихвайки се.

— Че как да не са мошеници?

— Тези? Това са деца, бланбеки9, а не мошеници! Петдесет души се събрали да вършат такава работа! Може ли такова нещо? И трима са много, дори ако всеки вярва на другия повече, отколкото на самия себе си!

Иначе достатъчно е единият да се напие и да се раздрънка и всичко отива по дяволите! Сукалчета! Наемат несигурни хора да им разменят банкнотите по банките; такава работа да поверят на първия срещнат! Но да речем, че децата успеят, да речем, че всеки успее да си размени по милион, ами после? Цял живот? Всеки зависи от другите за през целия си живот! Че то по-добре да се обесиш! А те и да ги разменят не съумели: взел да ги разменя в банката, получил пет хиляди — и му се разтреперили ръцете. Четирите хиляди ги преброил, а петата я взел, без да я брои, на вяра, само час по-скоро да си пъхне парите в джоба и да избяга. И, разбира се, събудил подозрение. И всичко отишло по дяволите заради един глупак! Как е възможно такова нещо?

— Че му се разтреперили ръцете ли? — подхвана Заметов. — Не, това е възможно. Не, напълно съм уверен, че е възможно. Може да ти се случи да не издържиш.

— Това да не издържиш?

— А вие ще издържите ли? Не, аз не бих издържал! За сто рубли възнаграждение да се решиш на такъв ужас! Да отидеш с фалшива банкнота, и то къде? В банката, където всички са врели и кипели в тази работа — не, аз бих се объркал. А вие няма ли да се объркате?

На Расколников изведнъж страшно му се дощя пак „да се изплези“. От време на време тръпки минаваха по гърба му.

— Аз иначе бих постъпил — започна той издалече. — Аз бих обменял така: бих преброил първите хиляда може би четири пъти — отпред назад и отзад напред; във всяка банкнота бих се вглеждал, после бих се заловил за следващите хиляда, бих започнал да броя, бих преброил до средата и бих извадил една петдесетачка, бих я погледнал срещу светлината, после бих я обърнал и пак бих я погледнал срещу светлината — да не би да е фалшива? „Мене, един вид, ме е страх: една моя роднина загуби наскоро така двадесет и пет рубли“ и бих разказал някаква история. А като започна да броя трите хиляди — не, момент, аз май във вторите хиляда не преброих добре седмата стотица, съмнявам се нещо; бих зарязал третите и пак бих се заловил за вторите — и така и петте. А като свърша, бих извадил от петата и от втората по една банкнота и пак бих ги погледнал срещу светлината, и пак със съмнение — „Сменете ги, моля“ — и така бих изтровил касиера, че просто да не знае как да се отърве от мене! Най-после бих свършил, бих си тръгнал, бих отворил вратата — но не, извинете, пак се връщам, да попитам нещо, за обяснение — ето как бих постъпил аз!

— Уф, какви страшни неща разправяте! — каза със смях Заметов. — Само че това са приказки, а инак сигурно щяхте да се поспънете. В онези неща, да ви кажа, според мен не само ние с вас, но даже обигран, безразсъдно смел човек не може да гарантира за себе си. Ето ви на пресен пример: в нашия квартал убиха старицата. Нали уж смел човек, посред бял ден рискувал толкова, само по чудо се спасил — но ръцете му все пак са трепнали: не съумял да я обере, не издържал; то си личи…

Расколников като че се обиди.

— Личало! Хайде, хванете го сега де! — извика той, дразнейки злорадо Заметов.

— Ще го хванем.

— Кой? Вие ли? Вие да го хванете? Ще има да потичате! За вас кое е най-важното: харчи ли човек пари или не. Уж нямаше пари, а пък изведнъж взе да харчи — как да не е той! Че вас и едно дете ще ви излъже по този начин, ако поиска!

— Там е работата я, че те всички правят така — отговори Заметов, — ще убие хитро, ще рискува живота си, а после — право в кръчмата и се издава. По харченето ги залавят. Не са всички хитреци като вас. Вие, разбира се, нямаше да отидете в кръчмата, нали?

Расколников навъси вежди и втренчено погледна Заметов.

— На вас май ви се услади, искате да разберете как бих постъпил и в този случай? — попита той с неудоволствие.

— Бих искал — твърдо и сериозно отвърна оня. Той взе да говори и да гледа някак прекалено сериозно.

— Много?

— Много.

— Добре. Ето как бих постъпил аз — започна Расколников, като пак изведнъж доближи лицето си до лицето на Заметов, пак го загледа право в очите и зашепна, така че този път онзи чак потръпна. — Ето как бих постъпил аз: бих взел парите и вещите и на излизане оттам веднага, без да се отбивам никъде, бих отишъл в някое затънтено място, където има само огради и почти никой не минава, в някоя овощна градина или нещо подобно. Бих си набелязал още отнапред в този двор някой камък, тежък, да речем, петнадесет килограма, в някой ъгъл, до оградата, който си стои там може би от времето, когато са строили къщата; бих повдигнал камъка — под него трябва да има вдлъбнатинка — и в тази вдлъбнатинка бих сложил всички вещи и парите. Бих ги сложил и бих ги затиснал с камъка, тъй както си е бил преди, бих позатъпкал малко с крак наоколо и бих си отишъл. После година, две нищо не бих взимал, три не бих взимал — хайде, търсете! Гонете вятъра, ако си нямате работа!

— Вие сте луд — каза Заметов, кой знае защо, също едва ли не шепнешката и, кой знае защо, изведнъж се отдръпна от него. Очите на Расколников засвяткаха: той страшно пребледня; горната му устна трепна и заподскача. Той се наведе колкото можеше по-близо до Заметов и зашава устни, без нищо да произнася; това продължи около половин минута; той знаеше какво прави, но не можеше да се сдържа. Страшната дума, както тогава резето на вратата, просто подскачаше на устните му: още малко — и ще се отрони; още малко — и ще я изпусне; още малко — и ще я изрече!

— Ами ако аз съм убил старицата и Лизавета? — проговори той изведнъж и се опомни.

Заметов диво го погледна и пребледня като платно. Лицето му се изкриви в усмивка.

— Нима е възможно това? — проговори той едва чуто. Расколников злобно го погледна.

— Признайте си, че повярвахте? Да? Нали?

— Съвсем не! Сега повече от когато и да било не вярвам! — бързо каза Заметов.

— Хвана се най-после! Хванахме врабченцето! Значи, преди вярвахте, щом сега „повече от когато и да било не вярвате“?

— Но съвсем не! — възкликна Заметов, явно объркан. — Вие затова ли ме плашихте, за да ме доведете до това?

— Та, значи, не вярвате? А за какво заговорихте в мое отсъствие, когато излязох от участъка? А защо поручик Барут ме разпитва след припадъка? Ей ти — викна той на келнера, като стана и си взе фуражката, — колко?

— Тридесет копейки всичкото — отговори онзи и дотича.

— Ето ти и двадесет копейки бакшиш. Гледай колко пари! — протегна той към Заметов треперещата си ръка с банкнотите. — Червенички, синички, двадесет и пет рубли. Откъде са? Ами новите дрехи откъде са? Нали знаете, че бях без копейка! Нали сте разпитали вече хазайката?… Хайде, стига! Assez cause!10 Довиждане… всичко най-хубаво!…

Той излезе, целият разтреперан от някакво необуздано истерично чувство, в което имаше обаче и частица непоносима наслада — но впрочем мрачен и страшно изморен. Лицето му беше изкривено като след някакъв припадък. Умората му бързо растеше. Сега силите му се събуждаха и преливаха изведнъж, при първия тласък, от първия дразнител, и също така бързо отслабваха с отслабването на дразнителя.

А Заметов, останал сам, още дълго седя на същото място в размисъл. Расколников, без да иска, преобърна всичките му мисли по въпросното предположение и окончателно установи мнението му.

„Иля Петрович е тъпак!“ — реши той окончателно.

Едва Расколников отвори вратата към улицата и изведнъж точно там се сблъска с влизащия Разумихин. И двамата на крачка разстояние не се бяха забелязали един друг, така че почти си удариха главите. Известно време те се измерваха с поглед. Разумихин беше изумен до немай-къде, но изведнъж гняв, истински гняв страшно светна в очите му.

— Ето къде си бил! — изкрещя той с цяло гърло. — От леглото избягал! А аз под дивана даже го търсих! И на тавана се качвахме! Едва не пребих Настася заради тебе… А той къде бил! Родка! Какво значи това? Казвай цялата истина! Признавай! Чуваш ли?

— Това значи, че всички сте ми омръзнали до смърт и искам да съм сам — спокойно отговори Расколников.

— Сам? Когато още не можеш да ходиш, когато муцуната ти е бледа като платно и се задъхваш? Глупак!… Какво си правил в „Кристалният дворец“? Признавай веднага!

— Пусни ме! — каза Расколников и понечи да продължи. Това вече изкара Разумихин от кожата: той здраво го хвана за рамото.

— Да те пусна? И смееш да ми казваш: „Пусни ме!“ Знаеш ли какво ще направя сега с тебе? Ще те сграбча, ще те направя на вързоп, ще те занеса под мишница вкъщи — и под ключ!

— Слушай, Разумихин — започна тихо и като че ли съвсем спокойно Расколников, — нима не виждаш, че не искам твоите благодеяния! И що за желание да правиш благодеяния на такива, които… плюят на това? На такива в крайна сметка, на които им е действително тежко да понасят това? Защо трябваше да ме намираш в началото на заболяването ми? Аз може би бих бил много щастлив да умра? Нима недостатъчно ясно ти дадох да разбереш днес, че ме мъчиш, че си ми… омръзнал! Що за желание наистина да мъчиш хората! Уверявам те, че всичко това сериозно пречи на оздравяването ми, защото непрекъснато ме дразни. Нали одеве Зосимов си отиде, за да не ме дразни. Остави ме, за Бога, и ти! И в края на краищата какво право имаш да ме задържаш насила? Нима не виждаш, че аз сега говоря в пълно съзнание? Как, научи ме как да те склоня най-после да не ми досаждаш и да не ми правиш благодеяния? Нека съм неблагодарен, нека съм долен човек, само ме оставете на мира, всички, за Бога, ме оставете на мира! Махнете се! Махнете се!

Той започна спокойно, радвайки се предварително на всичката злъч, която се готвеше да излее, а свърши в изстъпление, задъхвайки се, както одеве с Лужин.

Разумихин постоя, помисли и пусна ръката му.

— Върви по дяволите тогава! — каза той тихо и почти замислено. — Стой! — изрева внезапно, когато Расколников понечи да тръгне. — Чуй ме. Заявявам ти, че всички вие, до един сте дърдорковци и самохвалковци! Появи ли се някакво страданийце — и му треперите като на писано яйце! И в това даже крадете чуждите автори. Нито следа от самостоятелен живот няма във вас! От восък сте направени вие, а вместо кръв имате суроватка! На нито един от вас не вярвам! Най-важното за вас при всички обстоятелства е как да не приличате на хора! Сто-ой! — изкрещя той с удвоен гняв, като забеляза, че Расколников пак се кани да си тръгне. — Слушай докрай! Знаеш, че днес се събираме у дома за новата квартира, те сега може и да са дошли вече — но аз преди малко минах и оставих чичо да приема гостите. Та ако ти не беше глупак, досаден глупак, непоправим глупак, ако не беше някакъв превод от чужд език — защото, Родя, признавам, ти си умно момче, но си глупак! — та, значи, ако не беше глупак, щеше да направиш по-добре да дойдеш днес у дома да прекараш вечерта, вместо да си хабиш подметките. Щом вече си излязъл, какво толкова! Аз бих те настанил в меко кресло, хазаите имат… Чай, компания… Ако искаш, може и на кушетката да те настаня — все пак между нас ще полежиш… И Зосимов ще дойде. Ще наминеш ли? — Не.

— Лъ-жеш! — възкликна нетърпеливо Разумихин. — Че откъде знаеш? Ти не можеш да отговаряш за себе си! И изобщо нищо не разбираш от тази работа… Аз хиляди пъти точно така съм се скарвал с хората — и пак съм се връщал… Засрамиш се — и се върнеш при човека! Запомни, значи, къщата на Починков, третия етаж…

— Но вие така, господин Разумихин, комай можете да позволите някой и да ви набие, заради удоволствието да благодетелствате.

— Кого? Мене? За такава фантазия ще му отвинтя носа! Починков, номер четиридесет и седем, квартирата на чиновника Бабушкин…

— Няма да дойда, Разумихин! — Расколников се обърна и си тръгна.

— Бас държа, че ще дойдеш! — извика подире му Разумихин. — Иначе ти… иначе не искам да те зная! Почакай, хей! Заметов там ли е?

— Там е.

— Видя ли те?

— Видя ме.

— Говорихте ли?

— Говорихме.

— За какво? Впрочем върви по дяволите, не ми казвай. У Починков, четиридесет и седем, Бабушкин, помни!

Расколников стигна до Садовая и сви. Разумихин гледаше подире му замислен. Най-после махна с ръка и влезе в къщата, но се спря посред стълбите.

„Дявол го взел! — продължи той почти гласно. — Смислено говори, а като че ли… Ами и аз съм глупак! Че нима лудите не говорят смислено? А Зосимов, струва ми се, именно от това се страхува! — Той се плесна по челото. — Ами ако… е, как да го пускаш сега сам! Ще вземе да се удави… Ех, че глупост направих! Не може така!“ И той затича обратно подир Расколников, но онзи се беше изпарил. Той плю и с бързи крачки се върна в „Кристалният дворец“ да разпита по-скоро Заметов.

Расколников отиде направо на — ския мост, застана на средата, до перилата, облакъти се на тях и се загледа надолу. След като се раздели с Разумихин, той усети такава слабост, че едва се дотътра дотук. Искаше му се някъде да седне или да легне, на улицата. Наведен над водата, той гледаше машинално последните розови отблясъци на залеза, къщи, които тъмнееха в сгъстяващия се здрач, един далечен прозорец, някъде в мансарда на левия бряг, искрящ, сякаш пламнал от последния слънчев лъч, който го бе осветил за миг, тъмнеещата вода на канала и като че внимателно се вглеждаше в тази вода. Най-накрая пред очите му се завъртяха някакви червени кръгове, къщите се залюляха, минувачите, крайбрежните улици, каляските — всичко се завъртя и затанцува наоколо му. Изведнъж той потръпна, може би спасен от нов припадък поради едно ужасно и безобразно видение. Почувства, че някой е застанал до него, отдясно, редом; погледна и видя една жена — висока, забрадена с жълто, продълговато, изпито лице и зачервени, хлътнали очи. Тя гледаше право в него, но очевидно нищо не виждаше и никого не различаваше. Изведнъж се облегна с дясната си ръка о перилата, вдигна десния си крак и го преметна през решетката, после левия и се хвърли в канала. Мръсната вода се разтвори, погълна за миг жертвата, но след минута удавницата изплува и бавно се понесе надолу по течението, с глава и крака във водата и с гръб на повърхността, с усукана и надута над водата като възглавница пола.

— Удави се, удави се! — викаха десетки гласове; хората се стичаха и двете крайбрежни улици се пълнеха със зяпачи; на моста около Расколников се стълпи народ, който напираше и го притискаше отзад.

— Божичко, че това е нашата Афросинюшка! — чу се някъде наблизо плачлив женски вик. — Божичко, спасете я! Милички, извадете я!

— Лодка! Лодка! — викаха в тълпата.

Но вече нямаше нужда от лодка: един стражар изтича по стълбите към канала, свали шинела, ботушите и се хвърли във водата. Работата не беше трудна: водата носеше удавницата на две крачки от стълбите, той я хвана с дясната ръка за дрехите с лявата успя да хване пръта, който му подаде другарят му и удавницата веднага бе извадена. Сложиха я на гранитните камъни на стълбата. Тя се съвзе скоро, надигна се, седна, взе да киха и пухти, като безсмислено триеше с ръце мократа си рокля. Не говореше нищо.

— Съвсем се пропи, Божичко, съвсем — виеше същият женски глас вече до Афросинюшка, — тези дни искаше да се беси от въжето я смъкнаха. Отидох до бакалина, оставих момиченцето да я пази — и ето на — стана грях! От еснафите е, бащице, от нашите, наблизо живее, втората къща от края, ей тук…

Хората се разотиваха, стражарите още се занимаваха с удавницата, някой спомена за участъка… Расколников гледаше всичко със странно чувство на равнодушие и безучастност. Стана му противно. „Не, гадно е… във водата… не струва — мърмореше си той. — Нищо няма да стане — добави, — няма защо да чакам. Какво, участъка… А защо Заметов не е в участъка? В десет е отворен…“ Обърна се с гръб към парапета и се огледа.

„Е, тогава какво! Добре!“ — каза той решително, тръгна си от моста и се запъти към участъка. Сърцето му беше празно и глухо. Не искаше да мисли. Дори мъката му мина, нямаше и следа от одевешната енергия, с която излезе от къщи, „за да сложи край на всичко!“ Замести я пълна апатия.

„Е какво, и това е изход! — мислеше той, вървейки бавно и отпуснато по крайбрежната улица. — Все пак ще сложа край, защото искам… изход ли е това обаче? Е, все едно! Метър пространство ще имам — хе! Какъв край все пак! Нима е краят? Ще им кажа ли или няма да им кажа? Е… по дяволите! Пък и изморен съм: да можеше по-скоро да легна или да седна някъде! Най-срамното е, че е прекалено глупаво. Но плюя и на това. Тю, какви глупости ми идват в главата…“

За участъка трябваше да върви все направо и на втората пряка да свие вляво: той беше на две крачки. Но като стигна до първата пряка, спря, поразмисли, сви в пресечката и заобиколи през две улици — може би без цел, а може би и за да отложи поне още малко и да спечели време. Вървеше и гледаше в земята. Изведнъж сякаш някой му прошепна нещо на ухото. Вдигна глава и видя, че стои пред онази къща, точно до вратата. От онази вечер не бе идвал тук, не бе и минавал. Непреодолимо и необяснимо желание го повлече. Той влезе в къщата, премина входа, после сви В първия коридор вдясно и се заизкачва по познатите стълби към четвъртия етаж. На тясното и стръмно стълбище беше много тъмно. Спираше на всяка площадка и се оглеждаше с любопитство. На площадката на първия етаж рамката на прозореца беше извадена. „Тогава не беше“ — помисли си той. Ето и квартирата на втория етаж, където работеха Николашка и Митка. „Заключена е; и вратата е боядисана; значи, дава се под наем. Ето и третия етаж… и четвъртия… Тук!“ Изпадна в недоумение; вратата към тази квартира беше широко отворена, вътре имаше хора, чуваха се гласове; това никак не го очакваше. След известно колебание изкачи последните стъпала и влезе в квартирата.

И тук се ремонтираше: вътре имаше работници; това като че го порази. Той си мислеше, че ще намери всичко точно така, както го бе оставил тогава, дори може би и труповете на същите места на пода. А то: голи стени, никакви мебели; странно някак! Отиде до прозореца и седна на перваза.

Бяха само двама работници, и двамата — млади момчета, единият — по-възрастен, а другият — доста по-млад. Те облепваха стените с нови тапети — бели на лилави цветчета — вместо предишните жълти, изпокъсани и извехтели. На Расколников това, кой знае защо, ужасно не му хареса; той гледаше враждебно тези нови тапети, сякаш съжаляваше, че така са променили всичко.

Работниците, очевидно, се бяха забавили и затова бързо свиваха хартията и се готвеха да си вървят. Появата на Расколников почти не привлече вниманието им. Те разговаряха за нещо. Расколников скръсти ръце и се заслуша.

— Идва тя, оназ де, заранта при мене — говореше по-големият на по-малкия, — по тъмно още, издокарана, не ти е работа. „Какво — казвам, — ми се лимончиш, какво ми се портокалчиш?“ „Аз — казва, — Тит Василич, искам отсега нататък изцяло Да съм във ваша власт.“ Ето какво било! А пък издокарана; журнал, същински журнал!

— Ами какво е журнал, чичко? — запита младият. Той явно се учеше от „чичкото“.

— Журнал, това, братле, значи, са картички таквиз, шарени, на тукашните шивачи всяка събота им идат по пощата, от чужбина, и там, значи, е казано кой как да се облича — и за мъжете, значи, и за жените. Изрисувано е, значи. Мъжкият пол повечето с палта е изрисуван, а пък по женската част таквиз суфлери, братле, да гледаш, да им се ненагледаш!

— То какво ли няма в тоз Питер! — възкликна въодушевено по-младият. — От пиле мляко само няма!

— Освен туй, братле, всичко се намира — потвърди наставнически по-възрастният.

Расколников стана и отиде в другата стая, където преди стояха леглото, сандъчето и скринът; без мебелите стаичката му се видя ужасно малка. Тапетите бяха същите; в ъгъла върху тях ясно личеше мястото на иконостаса. Той погледна и се върна при прозореца. По-възрастният работник го поглеждаше под око.

— Вие какво искате? — запита той изведнъж, обръщайки се към него.

Вместо отговор Расколников стана, излезе на стълбището, хвана звънчето и го дръпна. Същото звънче, същият тенекиен звук! Дръпна втори, трети път; вслушваше се и си спомняше. Предишното мъчително, страшно чувство започваше все по-ярко и по-живо да се възобновява в него, той потрепваше при всяко дръпване и му ставаше все по-приятно и по-приятно.

— А бе ти какво искаш? Кой си? — извика работникът и излезе при него.

Расколников пак влезе вътре.

— Квартирата искам да наема — каза той, — оглеждам я.

— Квартири нощем не се наемат; и освен това трябва да дойдете с портиера.

— Подът е измит: ще се боядисва ли? — продължи Расколников. — Ами кръв няма ли?

— Каква кръв?

— Че нали старицата я убиха, и сестра й. Тук имаше цяла локва.

— А бе ти що за човек си? — извика разтревожен работникът. — Аз?

— Да.

— Искаш ли да знаеш?… Да идем в участъка, там ще кажа. Работниците го изгледаха с недоумение.

— Време е да си ходим, забавихме се. Хайде, Альошка. Трябва да заключим — каза по-възрастният.

— Да вървим! — отвърна Расколников равнодушно, мина напред и заслиза бавно по стълбите. — Ей, портиерът! — извика той, стигайки до входа.

Няколко души стояха до самия вход на къщата, откъм улицата, и зяпаха минувачите: двамата портиери, една жена, някакъв занаятчия по халат и още неколцина. Расколников отиде право при тях.

— Какво искате? — обади се един от портиерите. Беше ли в участъка?

— Ей сега бях. Защо питате?

— Има ли някой? — Има.

— И помощник-началникът ли е там?

— Беше по едно време. На вас защо ви е? Расколников не отговори и застана до него замислен.

— Идва да гледа квартирата — каза, приближавайки се, по-възрастният работник.

— Коя квартира?

— Ами дето работим. „Защо — казва, — сте измили кръвта? Тук — казва, — убийство стана, а пък аз дойдох да я наема.“ И звънчето взе да дърпа, за малко да го откъсне. „Да идем — казва, — в участъка, там всичко ще докажа.“ И ни се лепна.

Портиерът с недоумение и намръщено разглеждаше Расколников.

— Вие кой сте? — извика той колкото може по-страшно.

— Аз съм Родион Романич Расколников, бивш студент, а живея в дома на Шил, тук на пресечката, много наблизо, в квартира номер четиринадесет. Питай портиера… той ме знае, Расколников каза всичко това някак лениво и замислено, без да се обръща, с вперен в здрачената улица поглед.

— В квартирата защо сте ходили?

— Да я видя.

— Какво има да я гледаш?

— Да го отведем ли в участъка? — намеси се изведнъж занаятчията, но млъкна.

Расколников го стрелна косо през рамо, погледна го внимателно и каза все така тихо и лениво:

— Да вървим!

— Па ще го заведем! — подхвана окуражилият се занаятчия.

— Защо е разпитвал за онова, кой го знае какво има наум, а?

— Да е пиян, не е пиян, ама Господ ги знае — измърмори работникът.

— Абе какво искате? — викна пак портиерът, вече сериозно разсърден. — Ти какво си се лепнал?

— Уплаши се от участъка, а? — каза му с насмешка Расколников.

— От какво да се уплаша? Какво си се лепнал?

— Нехранимайко! — извика жената.

— Абе що ще се разправяш с него — извика другият портиер, огромен селянин с разкопчана връхна дреха и ключове на пояса. — Пръждосвай се!… Същински нехранимайко!… Пръждосвай се!

И като хвана Расколников за рамото, го изхвърли на улицата. Расколников залитна, но не падна, изправи се, погледна мълчаливо всички зрители и си тръгна.

— Чуден човек — каза работникът.

— Чуден народ се навъди напоследък — каза жената.

— Все пак трябваше да го отведем в участъка — добави занаятчията.

— Няма какво да си взимаме беля на главата — реши едрият портиер. — Ама че нехранимайко! Сам се навира, а като си вземеш беля на главата, после не можеш се оправи… Знаем ги тия!

„Та да отида ли или да не отида“ — мислеше Расколников, спирайки насред булеварда, на кръстопътя, оглеждайки се, като да чакаше някой да му каже решаващата дума. Но никой отникъде не се обади; всичко беше глухо и мъртво като камъните, по които стъпваше, за него мъртво, само за него… Изведнъж в далечината, на около двеста крачки, в края на улицата, в гъстеещия мрак той различи тълпа, говор, викове… Сред тълпата стоеше някаква каляска… Насред улицата затрептя светлинка. „Какво става?“ Расколников сви вдясно и тръгна към тълпата. Той някак се улавяше за всичко и като си помисли това, хладно се усмихна, защото вече окончателно беше решил за участъка и беше сигурен, че сега всичко ще свърши.

VII

Посред улицата стоеше каляска, елегантна, богаташка, впрегната в чифт буйни сиви коне; тя беше празна, а кочияшът, слязъл от капрата, стоеше до нея; конете ги държаха за юздите. Наоколо се тълпеше много народ, най-отпред — стражари. Един от тях държеше в ръка запалено фенерче, с което, навеждайки се, осветяваше нещо на улицата, точно до колелата. Всички говореха, викаха, ахкаха; кочияшът изглеждаше объркан и от време на време повтаряше:

— Какъв грях! Господи, какъв грях!

Расколников си проби път колкото можа и видя най-после причината за това суетене и любопитство. На земята лежеше току-що прегазен от конете човек, в безсъзнание, явно много бедно облечен, но в „благородно“ облекло, целият в кръв. От лицето му, от главата течеше кръв; лицето му беше цялото в рани, изподраскано и обезобразено. Личеше си, че са го премазали здравата.

— Божичко! — нареждаше кочияшът. — Как да го предвардиш! Че то да карах бързо или да не му бях викнал, а то бавно карах, равномерно. Всички видяха: хората ако лъжат — и аз лъжа. Пияният свещ няма да запали — то се знае!… Гледам го — прекосява улицата, залита, едва не пада — викнах веднъж, втори път, трети и позапрях конете; а той взе, че им падна право под краката! Нарочно ли беше, кой го знае, ама съвсем нетрезвен беше… Пък кончетата са млади, плашливи — дръпнаха се, а той изкрещя — те още повече… и стана белята.

— Точно така беше! — разчу се нечий свидетелски глас от тълпата.

— Че викаше, вярно е, три пъти му извика — обади се друг глас.

— Баш три пъти, всички чухме! — извика трети.

Впрочем кочияшът не беше много унил и изплашен. Личеше си, че каляската принадлежи на богат и влиятелен човек, който я чакаше някъде; стражарите също бяха много загрижени как да уредят това последно обстоятелство. Премазаният трябваше да бъде занесен в участъка и в болницата. Никой не знаеше името му.

В това време Расколников се промъкна и се наведе още повече. Изведнъж фенерчето ярко освети лицето на нещастника и той го позна.

— Аз го познавам, познавам го! — завика той, като си пробиваше път напред. — Той е чиновник, бивш, титулярен съветник, Мармеладов! Живее тук наблизо, в дома на Козел… По-бързо лекар! Аз ще платя, ето! — Извади от джоба си пари и ги показваше на стражаря. Беше необикновено развълнуван.

Стражарите бяха доволни, че са научили кой е премазаният. Расколников каза и своето име, даде адреса си и най-настойчиво, като че се отнасяше за собствения му баща, ги увещаваше да пренесат по-скоро загубилия съзнание Мармеладов в квартирата му.

— Ето тук, през три къщи — разпореждаше се той, — домът на Козел, на немеца, богаташа… Навярно тъкмо се е прибирал пиян вкъщи. Познавам го… Той е пияница… Семейство има, жена, деца, дъщеря има. Къде ще го карате в болницата сега, а там в къщата навярно има лекар! Аз ще платя, ще платя!… все пак свои хора веднага ще му помогнат, а до болницата ще умре…

Той дори успя да мушне незабелязано пари на стражаря; работата впрочем беше ясна и законна и във всеки случай тук по-скоро можеше да получи помощ. Вдигнаха премазания и го понесоха; помагачи се намериха. Къщата на Козел беше на тридесетина крачки. Расколников вървеше отзад, крепеше внимателно главата и показваше пътя.

— Насам, насам! По стълбите трябва да го качваме с главата нагоре; обърнете се… така! Ще ви платя, ще ви се отблагодаря — мърмореше той.

Катерина Ивановна, както винаги, щом намереше свободна минута, веднага започваше да ходи напред-назад по малката си стаичка, от прозореца до печката и обратно, със здраво скръстени на гърдите ръце, като си приказваше сама и кашляше. Напоследък тя започна все по-често и продължително да разговаря с по-голямото си момиченце, десетгодишната Полинка, която макар още да не разбираше много неща, затова пък много добре беше разбрала, че е необходима на майка си, и винаги я следеше с големите си умни очички и всякак хитруваше, за да се прави, че уж всичко разбира. Този път Полинка събличаше малкото си братче, на което целия ден не му беше добре, за да го сложи да спи. Докато чакаше да му сменят ризката, която трябваше същата нощ да бъде изпрана, момченцето седеше мълчаливо на стола със сериозен израз, изправено и неподвижно, с изпънати напред прилепени едно до друго крачета, с петички към присъстващите, а с пръстите встрани. То слушаше какво си говорят майка му и сестричето, надуло устнички, широко разтворило очички и без да шавне, точно както обикновено трябва да седят всички умни момченца, когато ги събличат, за да ги сложат да спят. Другото момиченце, още по-малко от него, в дрипи, стоеше до паравана и чакаше реда си. Вратата към стълбите беше отворена, за да се защитят, поне донякъде, от облаците тютюнев дим, които нахлуваха от другите стаи и от които нещастната туберкулозна жена непрекъснато кашляше дълго и мъчително. Катерина Ивановна сякаш бе отслабнала още повече през тази седмица и червените петна по бузите й пламтяха още по-ярко.

— Няма да ми повярваш, ти не можеш да си представиш, Полянка — говореше тя, като се разхождаше по стаята, — колко весело и богато живеехме вкъщи при баща ми и как този пияница погуби мене и вас всички ще погуби! Баща му беше статски полковник и вече почти губернатор; оставаше му да направи една само крачка и затова всички, които идваха у нас, му казваха: „Ние, Иван Михайлович, вече ви имаме за наш губернатор.“ Когато аз… кха! Когато аз… кха-кха-кха… триж проклет живот! — извика тя, като изплю храчките и се хвана за гърдите. — Когато аз… ах, когато на последния бал у предводителя на дворянството… ме видя княгиня Безземелна — която после, когато се омъжих за баща ти, Поля, ми даде благословия — веднага попитала: „Не е ли това същата мила девойка, която танцува с шал при завършване на пансиона?…“ (Разпраното трябва да се зашие; да беше взела иглата да го закърпиш още сега, както съм те учила, иначе утре… кха! — утре… кха-кха-кха!… още повече ще го скъса — извика тя, като се дереше от кашлицата.) Тогава от Петербург току-що беше пристигнал камерюнкерът княз Шчеголски… танцува с мене мазурка и още на другия ден искаше да дойде да поиска ръката ми; но аз му благодарих най-учтиво и казах, че сърцето ми отдавна принадлежи на друг. Този друг беше твоят баща, Полинка; татко ужасно се ядоса… А водата готова ли е? Хайде, дай ризката; ами чорапките?… Лида — обърна се тя към малката дъщеря, — ти тази нощ тъй спи, без ризка; все някак… и чорапките си сложи при ризката… Заедно да ги изпера… Къде се бави този дрипльо, пияница! Захабил си е ризата, на пачавра я е направил, изпокъсал я е цялата… Поне всичко наведнъж, да не се мъча две нощи? Господи! Кха-кха-кха! Пак! Какво е това? — извика тя, като видя тълпата в коридора и хората, които влизаха в стаята й, понесли нещо. — Какво е това? Какво носят? Господи!

— Ами къде да го сложим? — попита стражарят, оглеждайки се, след като вече бяха внесли в стаята окървавения и в безсъзнание Мармеладов.

— На дивана! Сложете го направо на дивана, ето с главата насам — нареждаше Расколников.

— Прегазиха го на улицата! Пиян! — извика някой от коридора. Катерина Ивановна стоеше цяла пребледняла и дишаше тежко. Децата се изплашиха. Малката Лидочка извика, спусна се към Полинка, прегърна я и цялата се разтрепера.

След като настани Мармеладов, Расколников се спусна към Катерина Ивановна.

— За Бога, успокойте се, не се страхувайте! — приказваше забързано той. — Пресичал улицата, прегазила го каляска, не се безпокойте, ще се съвземе, аз ги накарах да го донесат тук… идвал съм у вас, помните ли… Той ще се свести, аз ще платя!

— Намери си го! — отчаяно извика Катерина Ивановна и се хвърли към мъжа си.

Расколников скоро разбра, че тя не е от онези жени, които веднага припадат. В миг под главата на нещастника бе сложена възглавница, за което още никой не бе помислил. Катерина Ивановна започна да го съблича, да го оглежда, въртеше се около него и не губеше присъствие на духа, забравила себе си, прехапала треперещите си устни и сподавила воплите, готови да се изтръгнат от гърдите й.

Расколников в това време склони някого да изтича за лекар. Оказа се, че лекарят живее през една къща.

— Изпратих да викнат лекар — повтаряше той на Катерина Ивановна, — не се безпокойте, аз ще платя. Няма ли вода?… И дайте кърпа, пешкир, нещо, по-скоро; още не се знае как е ранен… Той е ранен, а не убит, вярвайте… Какво ли ще каже докторът?

Катерина Ивановна се спусна към прозореца; там в ъгъла, на продънен стол имаше голям глинен леген с вода, сложен, за да се изпере през нощта бельото на децата и съпруга. С това нощно пране се занимаваше самата Катерина Ивановна, собственоръчно, най-малко два пъти седмично, а понякога и по-често, защото бяха стигнали дотам, че вече почти нямаха бельо за смяна и всеки член на семейството имаше само по един кат, а Катерина Ивановна не можеше да понася нечистотата и предпочиташе да се измъчва през нощта непосилно, докато всички спят, за да успее до сутринта да изсуши мокрото бельо на опънатото въже и да им го даде чисто, отколкото да вижда в къщата си мръсотия. Тя се опита да вдигне легена, за да го пренесе, както искаше Расколников, но едва не падна с него. Расколников вече беше успял да намери пешкир, намокри го и взе да мие обляното в кръв лице на Мармеладов. Катерина Ивановна стоеше до него, с болка си поемаше дъх и се държеше за гърдите. Самата тя се нуждаеше от помощ. Расколников започна да разбира, че може би е направил зле, като настоя да пренесат тук прегазения. Стражарят също стоеше в недоумение.

— Поля! — извика Катерина Ивановна. — Тичай при Соня, по-скоро. Дори да не я завариш вкъщи, кажи, че баща й са го прегазили коне и веднага да дойде тук… като се върне. По-скоро, Поля! На, завий се с шала!

— Се сила тицай! — извика изведнъж момченцето от стола й, както преди, продължи да седи мълчаливо и изпънато на стола, с широко разтворени очички, с петите напред и пръстчетата встрани.

Междувременно стаята така се изпълни, че нямаше къде игла да падне. Стражарите си отидоха, с изключение на един, който остана за малко и се мъчеше да изгони хората вън на стълбището. Затова пък от вътрешните стаи наизлязоха едва ли не всички квартиранти на госпожа Липевехзел и отначало уж се блъскаха само край вратите, но после на тълпа нахлуха в самата стая. Катерина Ивановна изпадна в изстъпление.

— Оставете човека поне спокойно да умре! — развика се тя срещу цялата тълпа. — Намерили си зрелище! И пушат! Кха-кха-кха! И с шапки да бяхте влезли! Един даже е с шапка… Вън! Поне към мъртвото тяло имайте уважение!

Кашлицата я задуши, но заплахата подейства. От Катерина Ивановна очевидно дори се страхуваха; квартирантите един след друг се запътиха обратно към вратата с онова странно вътрешно чувство на задоволство, което винаги се забелязва дори у най-близките хора, когато внезапно нещастие сполети ближния им, и от което не се е избавил нито един човек, без изключение, независимо и от най-искреното чувство на съжаление и съчувствие.

Впрочем зад вратата се чуха гласове за болница и че не бива да бъдат безпокоени излишно хората, които живеят тук.

— И да умре не бива! — извика Катерина Ивановна и се спусна да отвори вратата, за да изсипе гръм и мълнии върху главите им, но се сблъска на вратата със самата госпожа Липевехзел, която току-що беше успяла да научи за нещастието и дотича да въдвори ред. Тя беше изключително заядлива и безредна немкиня.

— Ах, Боже мой! — плесна тя с ръце. — Ваш мъж пиян сгазил кон. Трябва в болница! Аз тук хазайка!

— Амалия Людвиговна! Моля ви да мислите какво говорите — започна високомерно Катерина Ивановна (с хазайката тя винаги говореше с високомерен тон, та онази „да си знае стото“, и дори сега не можеше да си откаже това удоволствие) — Амалия Людвиговна…

— Аз на вас казал веднъж навинаги, че вие не смеете казвате мене Амал Людвиговна; аз Амал Иван!

— Не сте Амал Иван, а Амалия Людвиговна, и тъй като аз не принадлежа към вашите долни подлизурковци като господин Лебезятников, който сега се смее зад вратата (зад вратата наистина се чу смях и възклицанието: „Сдърпаха се!“), то винаги ще ви наричам Амалия Людвиговна, макар че никак не мога да разбера защо на вас това име не ви харесва. Вие виждате какво се е случило със Семьон Захарович; той умира. Моля ви веднага да заключите тази врата и да не пускате тук никого. Оставете го поне да умре спокойно! Иначе, уверявам ви, още утре постъпката ви ще стане известна на самия генерал-губернатор. Князът ме познава още от девойка и много добре помни Семьон Захарович, на когото е правил много благодеяния. Всички знаят, че Семьон Захарович имаше много приятели и покровители, които той сам изостави от благородна гордост, защото познаваше нещастната си слабост, но сега (тя посочи Расколников) ни помага един великодушен млад човек със средства и връзки, когото Семьон Захарович познава от дете, и бъдете уверена, Амалия Людвиговна…

Всичко това се изговори на скоропоговорка, все по-забързано, но кашлицата изведнъж пресече красноречието на Катерина Ивановна. В тази минута умиращият дойде на себе си и изстена и тя се спусна към него. Болният отвори очи и още без да разпознава, без да разбира, се загледа в застаналия над него Расколников. Дишаше тежко, дълбоко и нарядко; в ъгълчетата на устата му се изцеди кръв, пот изби по челото му. Не познал Расколников, той неспокойно се заоглежда. Катерина Ивановна го гледаше с тъжен, но строг поглед, а от очите й капеха сълзи.

— Боже мой! Гърдите му целите са премазани! И колко кръв! — проговори тя отчаяно. — Трябва да му съблечем всички горни дрехи! Семьон Захарович, обърни се малко, ако можеш — извика му тя.

Мармеладов я позна.

— Свещеник! — проговори той с хриптящ глас. Катерина Ивановна се дръпна към прозореца, опря чело на рамката и с отчаяние възкликна:

— О, триж проклет живот!

— Свещеник! — проговори пак умиращият след минута мълчание.

— Отидоха! — му подвикна Катерина Ивановна; той послуша подвикването й и замълча. Търсеше я с плахи, тъжни очи; тя пак се върна при него и застана до главата му. Той се поуспокои малко, но не за дълго. Скоро погледът му се спря на мъничката Лидочка (неговата любимка), която трепереше в ъгъла като припадничава и го гледаше с учудените си детски втренчени очи.

— А… а… — сочеше я той разтревожен. Искаше да каже нещо.

— Какво има? — извика Катерина Ивановна.

— Босичка е! Босичка! — изговори той, сочейки с безумен поглед босите крачета на момиченцето.

— Мълчи-и-и! — извика нервно Катерина Ивановна. — Знаеш защо е босичка!

— Слава Богу, докторът — извика зарадван Расколников.

Влезе докторът — спретнато старче, немец, озърна се недоверчиво; приближи се към болния, измери пулса му, внимателно опипа главата и с помощта на Катерина Ивановна разкопча напоената с кръв риза и оголи гърдите на болния. Гърдите му бяха целите обезобразени, премазани и разкъсани; няколко ребра от дясната страна бяха счупени. Отляво, точно над сърцето, имаше зловещо, голямо жълтеникаво-червено петно — жесток удар с копито. Докторът се намръщи. Стражарят му разказа, че колелото е закачило премазания и го е влачило и въртяло по улицата тридесетина крачки.

— Чудно, че изобщо е дошъл в съзнание — пошепна тихо докторът на Расколников.

— Какво ще кажете? — запита го той.

— Сега ще умре.

— Няма ли никаква надежда?

— Ни най-малка! Предсмъртни мигове… При това и главата е много опасно ранена… Хм. Може да му се пусне кръв… но… безполезно ще бъде. След пет-десет минути непременно ще умре.

— Тогава по-добре му пуснете кръв!

— Добре… Впрочем, предупреждавам ви, че ще е съвсем безполезно.

В това време пак се чуха стъпки, тълпата в коридора направи път и на прага се появи свещеникът със светите дарове побеляло старче. Още от улицата беше отишъл да го извика един стражар. Докторът веднага му отстъпи мястото си и те си размениха многозначителни погледи. Расколников помоли доктора да почака още малко. Той сви рамене и остана.

Всички се отстраниха. Изповедта беше съвсем кратка. Умиращият едва ли разбираше нещо; а можеше да произнася само откъслечни неясни звуци. Катерина Ивановна взе Лидочка, свали момченцето от стола и като отиде в ъгъла до печката, коленичи, а децата накара да коленичат пред нея. Момиченцето само потреперваше, а момченцето, застанало на голите си коленца, отмерено вдигаше ръчичка, кръстеше се широко и правеше поклони до земята, удряйки чело, което явно му доставяше особено удоволствие. Катерина Ивановна хапеше устни и сдържаше сълзите си; тя също се молеше, от време на време оправяше ризичката на детето и успя да намести върху прекалено разголените рамене на момиченцето кърпата, която извади от скрина, без да стане и без да прекъсне молитвата си. В това време вратите на вътрешните стаи пак започнаха да се отварят от любопитни. А в коридора зрителите — квартирантите от цялото стълбище, ставаха все повече и повече, но не престъпваха прага на стаята. Само една свещ осветяваше цялата сцена.

В тази минута от коридора през тълпата бързо се промъкна Полинка, която беше ходила да вика сестра си. Тя влезе, като едва си поемаше дъх от бързото тичане, свали шала, намери с поглед майка си, приближи се до нея и каза: „Иде, навън я срещнах!“ Майка й я сложи на колене до себе си. През тълпата безшумно и плахо се промъкна девойка и внезапната й поява в тази стая, сред нищетата, дрипите, смъртта и отчаянието бе странна. Тя също беше в дрипи; дрехите й бяха от най-евтините, но натруфени по уличен вкус, според правилата, установени в този специален свят, с ярко и позорно подчертана цел. Соня се спря в коридора пред прага, но не го прекрачваше и гледаше като зашеметена, сякаш без нищо да съзнава, и забравила за своята купена на вехто копринена, неприлична тук пъстра рокля с прекалено дълъг и смешен шлейф и извънредно широк кринолин, който запречваше цялата врата, и за светлите си обувки, и за омбрелката11, непотребна нощем, но която тя бе взела със себе си, и за смешната кръгла сламена шапчица с ярко огненочервено перо.

Изпод тази момчешки накривена шапчица се показваше слабо, бледо и изплашено личице с разтворена уста и със застинали от ужас очи Соня беше дребна на ръст, към осемнадесетгодишна, слабичка, но доста хубавичка блондинка, с прекрасни сини очи Тя гледаше втренчено леглото, свещеника; тя също беше задъхана от бързане. Най-после шушукането, някои думи, казани в тълпата, навярно стигнаха до нея. Тя сведе очи, прекрачи прага и застана в стаята, но пак до вратата.

Изповедта и причестяването свършиха. Катерина Ивановна пак отиде до леглото на мъжа си. Свещеникът се отдръпна и на излизане се обърна, за да каже на Катерина Ивановна няколко напътствени и утешителни думи.

— Ами тези какво ще ги правя! — рязко и нервно го прекъсна тя, сочейки децата.

— Бог е милостив; надявайте се на помощта на Всевишния — започна свещеникът.

— Е-ех! Милостив е, но не за нас!

— Това е грях, грях, госпожо — каза свещеникът, клатейки глава.

— А това не е ли грях? — извика Катерина Ивановна и посочи умиращия.

— Може би онези, които са станали неволна причина, ще се съгласят да ви обезщетят поне за доходите, които губите.

— Не ме разбирате! — извика ядосана Катерина Ивановна и махна с ръка. — Пък и защо ще ме обезщетяват? Че той, пиян, сам се е наврял под конете! И какви доходи? От него не доходи, а само мъка виждах. Че той, пияницата, всичко проливаше. От нас крадеше и го носеше в кръчмата; и техния, и моя живот в кръчмата пропи! И слава Богу, че умира! Ще ни олекне!

— В предсмъртния му час трябва да му простите, а това е грях, госпожо, такива чувства са голям грях!

Катерина Ивановна сновеше около болния, даваше му вода, изтриваше потта и кръвта около главата му, оправяше му възглавниците и разговаряше със свещеника, когато успяваше да се обърне към него от време на време, докато се занимаваше с всичко това. Но сега изведнъж му се нахвърли почти в изстъпление:

— Ех, отче! Приказки, празни приказки са това! Да му простя! Ето на, ако не бяха го прегазили, щеше да си дойде днес пиян; има само една риза, съвсем износена, дрипава, и той щеше да се просне да спи, а пък аз до сутринта щях да пера парцалите — неговите и на децата, после щях да ги изсуша на прозореца, а като се поразсъмне, щях да седна да ги изкърпя — така ми минават нощите!… За каква прошка ми говорите! И без това съм му простила!

Дълбока, страшна кашлица прекъсна думите й. Тя се изплю в кърпичката си и я пъхна под носа на свещеника, като се държеше, сгърчила лице, с другата ръка за гърдите. Кърпичката беше цялата в кръв…

Свещеникът наведе глава и не каза нищо.

Мармеладов беше в предсмъртна агония; той не сваляше очи от лицето на Катерина Ивановна, която пак се наведе над него. Все искаше да и каже нещо; понечи да заговори, движейки с усилие езика си и изговаряйки неясно думите, но Катерина Ивановна, разбрала, че иска да я моли за прошка, веднага заповеднически викна:

— Мълчи-и-и! Няма нужда!… Зная какво искаш да кажеш!… — И болният млъкна; но в същата минута блуждаещият му поглед се спря на вратата и той видя Соня.

Досега не беше я забелязал; тя стоеше в ъгъла и в сянка.

— Кой е това? Кой е това? — проговори той изведнъж с хриптящ задъхан глас, страшно разтревожен, сочейки ужасен с очи към вратата, където стоеше дъщеря му, и правейки усилия да се надигне.

— Лежи! Лежи-и-и! — извика Катерина Ивановна.

Но той с нечовешко усилие успя да се опре на ръката си. Безумно и втренчено гледа известно време дъщеря си, сякаш не можеше да я познае. А и никога досега не беше я виждал така облечена. Изведнъж я позна унизена, смазана, натруфена и засрамена, смирено чакаща своя ред да се прости с умиращия си баща. Безкрайно страдание се изписа на лицето му.

— Соня! Дъще! Прости ми! — извика той и поиска да простре ръце към нея, но, загубил опора, се олюля и се строполи от дивана по лице; спуснаха се да го вдигат, сложиха го да легне, но той вече издъхваше. Соня тихо изстена, хвърли се, прегърна го и замря в тази прегръдка. Той издъхна в ръцете й.

— Той се подреди! — извика Катерина Ивановна пред трупа на мъжа си. — Ами аз сега какво да правя! С какви пари ще го погреба! А тях, тях утре с какво ще нахраня!

Расколников отиде при нея.

— Катерина Ивановна — започна той, — миналата седмица вашият покоен съпруг ми разказа целия си живот и всички обстоятелства… Уверявам ви, той говореше за вас с възторжено уважение. От тази вечер, когато научих колко предан беше той на всички тук и колко много уважаваше и обичаше особено вас, Катерина Ивановна, въпреки своята нещастна слабост, от тази вечер ние станахме приятели… Затова позволете ми сега… да ви помогна… с това ще изпълня един дълг към моя покоен приятел. Ето тук са… мисля, двадесет рубли — и ако можете да си помогнете с тях, то… аз… с една дума, ще намина, непременно ще намина… може би още утре ще намина… Довиждане!

И той бързо излезе от стаята, гледайки колкото може по-бързо да си пробие път през тълпата към стълбите; но в тълпата изведнъж се сблъска с Никодим Фомич, който бе научил за нещастието и бе пожелал лично да се разпореди. След сцената в участъка те не бяха се виждали, но Никодим Фомич веднага го позна.

— А, това сте вие? — обърна се той към него.

— Умря — отговори Расколников. — Идва докторът и свещеникът, всичко е наред. Не тревожете много нещастната жена, тя и без това е туберкулозна. Окуражете я, ако можете, с нещо… Защото, зная, вие сте добър човек… — добави той с насмешка, като го гледаше право в очите.

— Как само сте се изцапали с кръв — каза Никодим Фомич, забелязал при светлината на фенера няколко влажни петна върху жилетката на Расколников.

— Да, изцапах се… целият съм в кръв! — каза с особен израз Расколников, после се усмихна, кимна и заслиза по стълбите.

Той слизаше полека, без да бърза, целият разтреперан, но без да съзнава това, изпълнен с ново, необятно чувство на изведнъж нахлул бликащ и могъщ живот. Това чувство можеше да се сравни с чувството на осъдения на смърт, комуто изведнъж неочаквано се съобщава, че е помилван. На средата на стълбите го настигна свещеникът, който си отиваше вкъщи. Расколников мълчаливо му направи път да мине; те безмълвно се поздравиха. Но когато слизаше вече по последните стъпала, той чу изведнъж зад себе си бързи крачки. Някой искаше да го настигне. Беше Полинка; тя тичаше подире му и го викаше: „Чакайте! Чакайте!“

Той се обърна към нея. Тя се спусна надолу по последните стъпала и се спря точно пред него, едно стъпало по-горе. От двора проникваше мътна светлина. Расколников различи слабичкото, но мило личице на момиченцето, което му се усмихваше и весело, по детски, го гледаше. То беше дотичало с поръчка, която явно и на него самото му харесваше.

— Чакайте, как се казвате? И още: къде живеете? — попита Поля забързано, със задъхано гласче.

Той сложи двете си ръце на раменете й и я загледа някак щастливо. Така приятно му беше да я гледа — и той не знаеше защо.

— А кой ви изпрати?

— Ами изпрати ме сестра ми Соня — отговори момиченцето, като се усмихна още повече.

— Сигурен бях, че ви е изпратила сестра ви Соня.

— Мене и мама ме изпрати. Когато сестра ми Соня ме изпращаше, мама също дойде и ми каза: „Тичай по-скоро, Полинка!“

— Вие обичате ли сестра си Соня?

— Нея най-много я обичам! — някак особено уверено каза Полинка и усмивката й изведнъж стана по-сериозна.

— А мен ще ме обичате ли?

Вместо отговор той видя приближаващото се към него личице на момиченцето и пълните устнички, наивно протегнати, за да го целунат. Изведнъж тъпичките като клечици ръце го прегърнаха силно, силно, главата се склони на рамото му и момиченцето тихо заплака, притискайки все повече и повече лицето си към него.

— За татенцето ми е мъчно! — проговори то след минута, вдигайки разплаканото си личице и изтривайки сълзите с ръце. — Напоследък все такива нещастия ни се случват! — добави тя неочаквано с онзи особено важен вид, който усърдно си придават децата, когато поискат изведнъж да заговорят като „големите“.

— А татко обичаше ли ви?

— Лидочка обичаше най-много — продължи то много сериозно и без да се усмихва, вече съвсем както приказват големите, — обичаше я, защото е малка, и още, защото е болна, и на нея винаги й носеше подарък, а нас ни учеше да четем, а мене по граматика и закон Божий ме учеше — добави с достойнство, — а мама нищо не казваше, но ние знаехме, че тя обича това, и татенцето знаеше, а мама иска френски да ме учи, защото е вече време да получа образование.

— А да се молите знаете ли?

— О, разбира се, че знаем! Още отдавна; аз, защото съм вече голяма, се моля сама, наум, а Коля и Лидочка — заедно с мама и на глас; първо казват „Богородице“, а после още една молитва: „Боже, прости и благослови сестра ни Соня“, а после още: „Боже, прости и благослови нашия втори татко“, защото по-старият ни татко вече е умрял, а пък този ни е втори, а ние и за онзи се молим.

— Поличка, аз се казвам Родион; помолете се някой път и за мен: „и за раба Родион“ — нищо повече.

— Целия ми бъдещ живот ще се моля за вас — каза разпалено момиченцето и изведнъж пак се засмя, хвърли се към него и пак силно го прегърна.

Расколников му каза името си, даде му адреса и обеща на другия ден непременно да дойде. Момиченцето се прибра в пълен възторг от него. Наближаваше единадесет, когато той излезе на улицата. Пет минути по-късно стоеше на моста, точно на същото място, от което се беше хвърлила жената.

„Стига! — произнесе той решително и тържествено. — Край на миражите, край на лъжливия страх, край на привиденията!… Съществува живот! Нима сега не живях? Не е умрял още животът ми заедно със старицата! Царство й небесно и стига, миличка, време ти беше да си починеш! Сега ще настъпи царството на разсъдъка и светлината, и… и на волята, и на силата… и ще видим сега! Сега ще се преборим! — Добави той предизвикателно, сякаш се обръщаше към някаква тъмна сила и я предизвикваше. — А пък аз вече бях готов да живея на метър пространство!

…Слаб съм много сега, но… струва ми се, че болестта мина окончателно. Аз си знаех, че ще ми мине, когато излязох одеве. Аха, домът на Починков, на две крачки съм. Непременно при Разумихин, и да не беше на две крачки… нека спечели баса!… Нека ми се подиграе и той — нищо, нека!… Сила, сила е нужна; без сила нищо не се постига; а силата трябва да се печели пак със сила, ето това не го знаят“ — добави той гордо и самоуверено и, едва движейки крака, си тръгна от моста. Гордостта и самоувереността нарастваха в него от минута на минута; всяка следваща минута той се превръщаше в човек, различен от онзи, който беше в предишната. Но всъщност какво толкова особено се бе случило, че така го бе преобразило? И той не знаеше; на него, като на улавящия се за сламка, изведнъж му се стори, че и той „може да живее, че има още живот, че не е умрял животът му заедно със старата старица“. Може би прекалено бе избързал със заключението си, но за това не мислеше.

„И все пак помолих да споменат раба Родион — мина му изведнъж през ума, — но то е… за всеки случай!“ — добави той и веднага се засмя на детинската си шега. Беше в прекрасно настроение.

Лесно намери Разумихин; в дома на Починков вече познаваха новия квартирант и портиерът веднага му посочи откъде да мине. Още от средата на стълбите можеше да се долови шум и оживен разговор на много хора. Вратата към стълбите беше широко отворена; чуваха се викове и спорове. Стаята на Разумихин беше доста голяма; бяха се събрали петнадесетина души. Расколников спря в антрето. Тук, зад една преградка, двете слугини на хазайката шетаха около два големи самовара, около бутилките, чиниите и подносите с пирог и закуски, донесени от кухнята на хазайката. Расколников изпрати да извикат Разумихин. Той дотича цял във възторг. От пръв поглед личеше, че е пил извънредно много и въпреки че никога не се наливаше, този път го беше хванало.

— Слушай — веднага каза Расколников, — дойдох само да ти кажа, че спечели баса и че наистина никой не знае какво може да му се случи. А да вляза не мога: толкова слаб се чувствам, че сега ще падна. И затова здравей и сбогом! А утре ела у дома…

— Знаеш ли какво, ще те изпратя до вас! Щом ти казваш, че се чувстваш слаб, значи…

— Ами гостите? Кой е този къдравият, дето ей сега надникна?

— Този? Дявол го знае! Чичов познат навярно, а може и сам да е дошъл… При тях ще оставя чичо; той е безценен човек; жалко че не можеш да се запознаеш сега с него. Впрочем, да вървят по дяволите всичките! Никак не съм им дотрябвал сега, пък и аз имам нужда да се поосвежа; затова, брат, ти тъкмо навреме дойде; още две минути и щях да се сбия, ей Богу! Такива врели-некипели приказват… Ти не можеш да си представиш докъде може да стигне човек в лъжите си) Впрочем, как да не си представяш? Ние самите да не би да не лъжем? А и нека лъжат: затова пък после няма да лъжат… Почакай минутка, ще доведа Зосимов.

Зосимов се нахвърли върху Расколников просто с някаква жадност; у него личеше едно особено любопитство; скоро лицето му се проясни.

— Веднага в леглото — реши той, след като прегледа, доколкото беше възможно, пациента, — а за през нощта да бяхте глътнали едно нещо. Ще го глътнете ли? Аз още одеве го приготвих… едно прахче.

— Две дори — отговори Расколников. Прахчето бе глътнато веднага.

— Много добре, че ще го заведеш — каза Зосимов на Разумихин, — как ще е утре, ще видим, а за днес никак не е зле: значителна промяна от одеве. Човек се учи, докато е жив…

— Знаеш ли какво ми пошепна ей сега Зосимов на излизане? — изтърси Разумихин веднага щом излязоха на улицата. — Аз, брат, ще ти кажа всичко направо, защото те са глупаци. Зосимов ме караше да бъбря с тебе из пътя и да те карам и тебе да бъбриш и после да му разкажа, защото му е влязла една мисъл… че ти… си луд или почти луд. Моля ти се! Първо, ти си три пъти по-умен от него, второ, ако не си побъркан, ще плюеш на това, че му минават такива идиотщини през ума, а, трето, това шкембе и хирург по специалност сега се е побъркало на тема душевни болести, а за тебе го е убедил окончателно днешният ти разговор със Заметов.

— Заметов всичко ли ти разказа?

— Всичко и отлично направи. Аз сега абсолютно всичко разбрах и Заметов разбра… Е, с една дума, Родя… работата е там… Сега аз съм малко пиян, но нищо… Работата е там, че тази мисъл… разбираш ли — действително се загнездва у тях… разбиращ ли? Тоест никой от тях не е смеел да я изрече гласно, защото е най-нелепа дивотия, и особено след като арестуваха онзи бояджия, всичко това се пръсна като сапунен мехур и изчезна навеки. Но защо са такива глупаци? Аз тогава понатупах Заметов — това, брат, нека между нас да си остане; моля ти се да не загатваш даже, че знаеш; забелязах, че той е честолюбив; у Лавиза беше — но днес, днес всичко стана ясно. Най-важното е този Иля Петрович! Той тогава се възползва от припадъка ти в участъка, а после сам се засрами; нали знам…

Расколников жадно слушаше. Пияният Разумихин се бе разбъбрал.

— Тогава припаднах, защото беше задушно и миришеше на блажна боя — каза Расколников.

— И обяснява! И не само от боята: възпалението се е подготвяло през целия месец; Зосимов е свидетел! А колко смачкано се чувства сега това момченце, просто не можеш да си представиш! „Аз, — казва, — не струвам колкото кутрето на този човек!“ Колкото твоето, тоест. Той, брат, понякога проявява добри чувства. Но урокът, урокът, който си му дал днес в „Кристалният дворец“, това е връх на съвършенството! Че ти отначало така си го изплашил, просто си го раздрусал! Та ти почти си го накарал отново да повярва в цялата тази безобразна измислица и после изведнъж си му се изплезил. „На — значи, — ядец!“ Страшно! Той сега е смазан, унищожен! Майстор си, ей Богу, заслужават си го. Ех, защо не съм бил там! Сега ужасно те чакаше. Порфирий също иска да се запознае с тебе…

— А… и той ли вече… Ами защо ме обявиха за луд?

— Тоест не за луд. Аз, брат, май много се раздрънках пред тебе… Поразило го е, разбираш ли, одеве това, че тебе единствено този въпрос те интересува; сега е ясно защо те интересува; предвид всички обстоятелства… и как това ти е подействало тогава и се е смесило с болестта… Аз, брат, съм малко пиян, само че, дявол го знае, той си има там някаква своя мисъл… Нали ти казвам: побъркал се е на тема душевни болести. Но ти плюй на това…

Около половин минута и двамата мълчаха.

— Слушай, Разумихин — заговори Расколников, — искам да ти кажа направо: сега бях при мъртвец, един чиновник умря… дадох там всичките си пари… и освен това мене ей сега ме целуна едно същество, което, дори ако наистина бях убил някого, пак щеше… с една дума, видях там и друго едно същество… с огнено перо… но впрочем започвам да дрънкам глупости; много съм слаб, подкрепи ме… сега и стълбите…

— Какво ти е? Какво ти е? — питаше разтревожен Разумихин.

— Свят ми се вие малко, но не е там работата, а в това, че ми е така тъжно, така тъжно! Като на жена… вярно! Погледни, какво значи това? Погледни! Погледни!

— Какво има?

— Не виждаш ли? В стаята ми свети, виждаш ли? През пролуката…

Те вече стояха на предпоследната площадка, пред вратата на хазайката и отдолу наистина се виждаше, че в стаичката на Расколников свети.

— Странно! Може би е Настася — предположи Разумихин.

— По това време тя никога не влиза при мене и после отдавна вече спи, но… все ми е едно! Сбогом!

— Какво приказваш? Ще те изпратя, заедно ще влезем!

— Зная, че ще влезем заедно, но ми се ще тук да ти стисна ръката и тук да се сбогувам с тебе. Хайде, дай си ръката, сбогом!…

— Какво ти става, Родя?

— Нищо: да вървим; ще бъдеш свидетел…

Те се заизкачваха по стълбите и на Разумихин му мина през ума, че Зосимов всъщност може би е прав. „Ех! Разстроих го аз с дърдоренето си!“ — каза си той. Изведнъж, приближавайки към вратата, те чуха в стаята гласове.

— Но какво става тук? — извика Разумихин.

Расколников пръв стигна до вратата и широко я отвори, отвори я и замръзна на прага.

Майка му и сестра му седяха на дивана и го чакаха вече от час и половина. А защо той най-малко за тях бе помислил и най-малко тях очакваше да види, макар днес повторно да научи, че те са тръгнали, на път са и всеки момент ще пристигнат? През целия този час и половина те в надпревара бяха разпитвали Настася, която и сега стоеше пред тях и вече беше успяла да им разкаже всичко от игла до конец. Загубиха ума и дума от страх, когато чуха, че днес е „избягал“, болен и, както пролича от разказа, сигурно трескав! „Божичко, какво става с него!“ И двете бяха плакали, и двете бяха изтърпели кръстни мъки през този час и половина очакване.

Радостно, възторжено възклицание посрещна появата на Расколников. И двете се спуснаха към него. Но той стоеше като мъртъв; внезапна непоносима мисъл го порази като гръм. И ръцете му не се повдигнаха да ги прегърне; не можеха. Майка му и сестра му го притискаха в обятията си, целуваха го, смееха се, плачеха… Той пристъпи, олюля се и се строполи на пода в безсъзнание.

Уплаха, ужасени викове, стонове… Разумихин, който стоеше на прага, се втурна в стаята, сграбчи болния със силните си ръце и веднага го сложи на дивана.

— Няма нищо, няма нищо! — викаше той на майката и сестрата. — Това е припадък, това е дребна работа! Докторът току-що каза, че вече е по-добре, че е съвсем здрав! Вода! Ето той вече идва на себе си, ето свести се!…

И като хвана Дунечка за ръката, така че насмалко да й я изкълчи, заведе я да види, че „ето той вече се е свестил“. И майката, и сестрата гледаха на Разумихин като на провидение, с умиление и благодарност; те вече бяха чули от Настася какво е бил за техния Родя през цялото време на болестта му този „пъргав младеж“, както го нарече същата вечер в интимен разговор с Дуня самата Пулхерия Александровна Расколникова.