Престъпление и наказание

I

Сибир. На брега на широка, пустинна река е разположен град, един от административните центрове на Русия; в града има крепост, в крепостта — тъмница. В тъмницата от девет месеца вече е затворен заточеникът каторжник втори разред Родион Расколников. От деня на престъплението му е изминала почти година и половина.

Съдебният процес по делото му мина без големи затруднения. Престъпникът твърдо, точно и ясно поддържаше показанието си, без да се заплита в обстоятелствата, без да ги смекчава в своя полза, без да изопачава фактите, без да забравя и най-малката подробност. Той разказа до последния детайл целия процес на убийството: разкри тайната на залога (дървената дъсчица с металната пластинка), който бе намерен в ръцете на убитата старица; разказа подробно как е взел от убитата ключовете, описа тези ключове, описа сандъчето и с какво е било пълно; дори изброи някои отделни предмети, които бяха затворени в него; изясни загадката около убийството на Лизавета; разказа как е дошъл и чукал Кох, а след него студентът, като преразказа всичко, за което бяха говорили; как той, престъпникът, се спуснал после по стълбището и чул крясъците на Миколка и Митка; как се скрил в празната квартира, как се прибрал вкъщи и в заключение посочи камъка в двора на Вознесенския булевард, край портата, под който бяха намерени вещите и кесийката. С една дума, делото беше ясно. Следователите и съдиите много се чудеха между другото на това, че е скрил кесийката и вещите под камъка, без да се възползва от тях, а най-вече, че не само не помнеше в подробности всички вещи, които беше откраднал, но дори сгреши броя им. А обстоятелството, че нито веднъж не беше отворил кесийката и не знаеше дори точно колко пари има в нея (в кесийката имаше триста и седемнадесет рубли и три монети от по двадесет копейки; от дългото лежане под камъка някои от горните, най-едрите банкноти бяха силно повредени), им се видя невероятно. Дълго се мъчиха да разберат: защо именно подсъдимият единствено по този въпрос лъже, докато за всичко друго прави доброволни и правдиви показания? Най-после някои (особено измежду психолозите) допуснаха дори възможността той наистина да не е поглеждал в кесийката и затова наистина да не е знаел какво има в нея и така, без да знае, да я е занесъл под камъка, но веднага правеха от това и извода, че престъплението е могло да бъде извършено само при известно временно умопобъркване, така да се каже, при болезнена мономания за убийство и грабеж, без по-нататъшни цели и без намерение за полза. Тъкмо тогава се появи и най-новата модерна теория за временното умопобъркване, която в наше време така често се мъчат да приложат към някои престъпници. При това отдавнашното състояние на ипохондрия у Расколников беше потвърдено с точност от много свидетели, от доктор Зосимов, от предишните му другари, от хазайката, от слугинята. Всичко това допринесе много за заключението, че Расколников не прилича съвсем на обикновен убиец, разбойник и грабител, а че тук има нещо друго. За най-голям яд на защитаващите това мнение самият престъпник почти не се опитваше да се защити; на заключителните въпроси: какво именно е могло да го подтикне към убийство и какво го е накарало да ограби той отговори твърде ясно и с най-груба точност, че причината за всичко е било тежкото му положение, неговата нищета и безпомощност, желанието да обезпечи първите стъпки на своята жизнена кариера с помощта поне на три хиляди рубли, които е разчитал да намери у убитата. А се е решил на убийство поради лекомисления си и малодушен характер, изнервен освен това и от лишенията и неуспехите. А на въпросите какво именно го е накарало да дойде да си признае отговори направо, че чистосърдечно се е разкаял. Всичко това беше дори почти грубо…

Присъдата обаче се оказа по-снизходителна, отколкото можеше да се очаква, като се има предвид извършеното престъпление, и може би именно затова, че престъпникът не само не искаше да се оправдава, но дори като че проявяваше желание сам още повече да се обвини. Всички странни и особени обстоятелства бяха взети предвид. Болезненото и бедствено състояние на престъпника преди извършването на престъплението беше несъмнено. Това, че той не се е възползвал от ограбеното, бе обяснено отчасти като резултат от събудилото се разкаяние, отчасти като последица от не съвсем нормалното състояние на умствените му способности при извършване на престъплението, фактът на случайното убийство на Лизавета дори послужи за пример, подкрепящ това предположение: човекът извършва две убийства и в същото време забравя, че вратата стои отключена! Най-после самопризнанието в момент, когато делото се е заплело много вследствие на невярното показание на падналия духом фанатик (Николай), и освен това, когато против истинския престъпник няма не само ясни улики, но дори и подозрения (Порфирий Петровия изпълни докрай обещанието си), всичко това допринесе окончателно за смекчаване участта на обвиняемия.

Появиха се освен това съвсем неочаквано и други обстоятелства, много благоприятни за подсъдимия. Бившият студент Разумихин изрови отнякъде сведения и представи доказателства, че престъпникът Расколников, когато е бил в университета, с последните си средства е помагал на свой беден и туберкулозен състудент и почти го е издържал половин година. А когато той умрял, се грижил за стария и немощен баща на умрелия си другар (който издържал баща си със собствения си труд едва ли не от тринадесетгодишна възраст), настанил най-накрая този старец в болница и когато той също умрял, погребал го. Всички тези сведения оказаха известно благоприятно влияние при решаване съдбата на Расколников. Бившата му хазайка, майката на починалата годеница на Расколников, вдовицата Зарницина, свидетелства също, че още когато те живеели в другата къща, на Петте кьошета, Расколников по време на един пожар през нощта изнесъл от една квартира, която вече горяла, две малки деца и получил изгаряния. Този факт беше грижливо разследван и твърде добре потвърден от много свидетели. С една дума, свърши се с това, че престъпникът беше осъден на каторжен труд втори разред само за осем години предвид самопризнанието му и някои смекчаващи вината обстоятелства.

Още в началото на процеса майката на Расколников се разболя. Дуня и Разумихин намериха начин да я отпратят от Петербург за цялото време, докато траеше процесът. Разумихин избра един град на железопътната линия и недалеч от Петербург, за да има възможност да следи редовно всичко около процеса и същевременно колкото може по-често да бъде с Авдотя Романовна. Болестта на Пулхерия Александровна беше някаква странна, нервна и придружена от нещо като умопобъркване, ако не пълно, то поне частично. Когато се върна от последната си среща с брат си, Дуня завари майка си вече съвсем болна, с температура и бълнуване. Още същата вечер тя се разбра с Разумихин какво именно да отговаря на майка си, когато я разпитва за брат й, и дори измисли заедно с Разумихин цяла история за отпътуването на Расколников някъде далеч, извън Русия, по едно частно поръчение, което ще му донесе най-накрая и пари, и известност. Но те бяха поразени, че самата Пулхерия Александровна нито тогава, нито по-късно разпитва за това. Напротив, тя самата беше измислила цяла история за внезапното отпътуване на сина си; със сълзи на очи разказваше как той идвал да се сбогува с нея; при това загатваше, че само на нея са й известни много твърде важни и тайнствени обстоятелства и че Родя има много твърде силни врагове, така че е принуден дори да се крие. Що се отнася до бъдещата му кариера, тя също беше за нея несъмнена и блестяща, след като изчезнат някои враждебни обстоятелства; уверяваше Разумихин, че след време синът й ще бъде дори държавник, което доказват неговата статия и блестящият му литературен талант. Тази статия тя четеше непрекъснато, четеше я понякога дори на глас и едва ли не спеше с нея, но все пак почти не разпитваше къде именно се намира сега Родя, дори след като с нея явно избягваха да говорят за това — а то беше вече достатъчно, за да събуди мнителността й. Най-после започнаха да се страхуват от това странно мълчание на Пулхерия Александровна по някои въпроси. Тя например дори не се оплакваше, че той не пише, докато преди, когато живееше в своето градче, живееше само с надеждата и само в очакване да получи по-скоро писмо от любимия Родя. Последното обстоятелство беше вече прекалено необяснимо и много тревожеше Дуня; минаваше й през ум, че майка й сигурно предчувства нещо ужасно в съдбата на сина си и не смее да разпитва, за да не научи нещо още по-ужасно. Във всеки случай Дуня ясно виждаше, че разсъдъкът на Пулхерия Александровна не е в ред.

На два пъти впрочем се случи тя самата така да поведе разговора, че беше невъзможно, отговаряйки й, да не спомене за това къде именно се намира сега Родя; и тъй като отговорите по неволя се получиха неудовлетворителни и подозрителни, тя стана изведнъж извънредно тъжна, мрачна и мълчалива, което трая доста дълго. Дуня видя най-после, че е трудно да лъже и да измисля, и стигна до окончателния извод, че е по-добре изобщо да мълчи по известни въпроси; но все повече и повече ставаше ясно до очевидност, че нещастната майка подозира нещо ужасно. Дуня си спомни между другото думите на брат си, че майка й се е вслушвала в бълнуването й през нощта в навечерието на съдбоносния ден след сцената й със Свидригайлов. дали не е чула нещо тогава? Често, понякога след няколко дни или дори седмици на мрачно мълчание и безмълвни сълзи, болната някак истерично се оживяваше и започваше изведнъж да говори на глас, почти без да спира, за своя син, за своите надежди, за бъдещето… Измислиците й бяха понякога много странни. Утешаваха я, съгласяваха се с нея (тя самата може би виждаше ясно, че не искат да спорят с нея и само я утешават), но все пак говореше…

Пет месеца след самопризнанието на престъпника бе произнесена присъдата. Разумихин го посещаваше в затвора винаги когато беше възможно. Соня също. Най-после дойде и раздялата; Дуня се закле на брат си, че тази раздяла не е навеки; Разумихин също. В младата и пламенна глава на Разумихин здраво заседна проектът през следващите три-четири години да сложи поне началото на бъдещото богатство, да събере поне известна сума и да се пресели в Сибир, където почвата е богата във всяко отношение, а работниците, хората и капиталите са малко; да се засели там, в същия град, където ще бъде и Родя, и… всички заедно да започнат нов живот. На сбогуване всички заплакаха. Расколников последните дни беше извънредно замислен, разпитваше много за майка си, непрекъснато се тревожеше за нея. Дори извънредно много се измъчваше за нея, което тревожеше Дуня. Като научи с подробности за болезненото състояние на майка си, той стана много мрачен. Със Соня беше, кой знае защо, особено неразговорчив през цялото време. Соня, с помощта на парите, които й остави Свидригайлов, отдавна вече се беше стегнала за път и приготвила да последва групата арестанти, с която щеше да бъде изпратен и той. За това никога не беше спомената нито дума между нея и Расколников; но и двамата знаеха, че ще бъде така. При последното им сбогуване той странно се усмихваше на пламенните уверения на сестра си и Разумихин за щастливото им бъдеще, когато той ще излезе от каторгата, и предрече, че болезненото състояние на майка му ще завърши скоро с нещастие. Той и Соня най-после заминаха. Два месеца по-късно Дунечка се омъжи за Разумихин. Сватбата беше тъжна и тиха. Между поканените бяха впрочем Порфирий Петрович и Зосимов. Напоследък Разумихин имаше вид на човек, който е взел твърдо решение. Дуня вярваше сляпо, че той ще изпълни всички свои намерения, пък и не можеше да не вярва: в този човек личеше желязна воля Между впрочем той пак тръгна на лекции, за да завърши образованието си. Двамата непрекъснато правеха планове за бъдещето; и двамата бяха убедени, че след пет години непременно ще се преселят в Сибир. А дотогава разчитаха на Соня…

Пулхерия Александровна с радост благослови дъщеря си за брака с Разумихин; но след този брак стана сякаш още по-тъжна и загрижена. За да я зарадва, Разумихин й разказа между другото за студента и престарелия му баща и за това, че Родя е получил изгаряния и дори е боледувал, спасявайки от смърт миналата година две дечица. Тези две неща докараха Пулхерия Александровна, чийто разсъдък и без това беше разстроен, почти до възторжено състояние. Тя непрекъснато говореше за това, завързваше разговори дори на улицата (въпреки че Дунечка винаги я придружаваше). Със спътниците в някой файтон, в дюкяните, намерила какъв да е слушател, тя повеждаше разговор за своя син, за неговата статия, за това как е помагал на студента, как е получил изгаряния в пожара и прочие. Дунечка просто не знаеше как да я сдържа. Освен опасността от подобно възторжено, болезнено състояние, бедата беше и там, че някой можеше да си спомни името Расколников във връзка със съдебния процес и да заговори за това. Пулхерия Александровна научи дори адреса на майката на двете спасени дечица и искаше непременно да отиде при нея. Най-накрая тревогата й нарасна извънредно. Понякога тя изведнъж започваше да плаче, често боледуваше, вдигаше висока температура и бълнуваше. Една сутрин заяви направо, че по нейните сметки Родя трябва да пристигне скоро, че тя помни как той, сбогувайки се с нея, споменал именно след девет месеца да го чакат. Започна да разтребва, да приготвя определената за него стая (своята собствена), да чисти мебелите, да мие, да окачва нови пердета и прочие. Дуня се разтревожи, но мълчеше и дори и помагаше да подрежда стаята за посрещането на брат си. След тревожния ден, прекаран в непрекъснато фантазиране, в радостни мечти и сълзи, през нощта тя се разболя и на сутринта вече имаше температура и бълнуваше. Установи се огненица. След две седмици умря. В бълнуването от устата и се изтръгнаха думи по които можеше да се разбере, че е подозирала много повече неща за ужасната съдба на сина си, отколкото дори бяха предполагали.

Расколников дълго време не знаеше за смъртта на майка си, въпреки че още от самото начало на въдворяването му в Сибир установи кореспонденция с Петербург. Тя се водеше чрез Соня, която редовно, всеки месец, изпращаше в Петербург писмо до Разумихин и редовно, всеки месец, получаваше отговор от Петербург. Писмата на Соня се струваха на Дуня и Разумихин отначало някак сухи и неудовлетворителни; но най-после и двамата решиха, че всъщност е невъзможно да се пише по-добре, защото и от тези писма се получаваше все пак най-точна и пълна представа за съдбата на техния нещастен брат. Писмата на Соня бяха изпълнени с най-обикновени битови подробности, с най-просто и ясно описание на цялата обстановка на живота на Расколников в каторгата. В тях нямаше нито изложение на нейните собствени надежди, нито планове за бъдещето, нито описание на личните чувства. Вместо опити да се разкрие неговото душевно състояние и изобщо целият му вътрешен живот, имаше само факти, тоест собствените му думи, подробни новини за състоянието на здравето му, какво е поискал еди-кога си при свиждането, за какво я е молил, какво й е поръчал и прочие. Всички тези новини се съобщаваха с най-големи подробности. Образът на нещастния брат в края на краищата се обрисува от само себе си; очерта се точно и ясно; тук не можеше да има грешки, защото всичко беше с факти.

Но малко радостни неща можеха да извлекат Дуня и мъжът й от тези известия, особено в началото. Соня непрекъснато съобщаваше, че той постоянно е навъсен, неразговорлив и дори почти никак не се интересува от известията, които тя му предава всеки път, когато получи писмо; че пита понякога за майка си; и когато тя, виждайки, че той се досеща за истината, му казала най-накрая за нейната смърт, за нейно учудване дори известието за смъртта на майка му като че не му подействало много силно, поне така й се сторило външно. Тя съобщаваше между впрочем, че макар той да е така затворен в самия себе си и като да се е заключил от всички, към новия си живот се е отнесъл много прямо и просто; че ясно разбира положението си, не очаква в близко бъдеще нищо хубаво, не храни някакви лекомислени надежди (което е така характерно в неговото положение) и почти на нищо не се учудва сред новата обстановка, която го обкръжава и която така малко прилича на предишната. Тя съобщаваше, че здравето му е удовлетворително. Излиза на работа, от която не се мъчи да се освобождава, нито пък се товари с повече. Към храната е почти равнодушен, но храната, освен в неделя и в празник, е толкова лоша, че той най-накрая охотно приел от нея, Соня, известна сума, за да може да пие всеки ден чай; а за всичко останало я помолил да не се безпокои, уверявайки, че всички тези грижи само му досаждат. По-нататък Соня съобщаваше, че живее в затвора в общо помещение, че тя не е влизала в тези казарми, но явно там е тясно, отвратително и нездравословно; че спи на нар, като си постила кече, и не иска да си подреди нищо друго. Но че живее така примитивно и бедно съвсем не поради някакъв предубеден план или намерение, а просто така, от невнимание и външно равнодушие към съдбата си. Соня пишеше направо, че той, особено в началото, не само че не се интересувал от посещенията й, но дори почти се дразнел от нея, бил неразговорлив и дори груб, но напоследък тези срещи се превърнали за него в навик и дори едва ли не в потребност, така че той дори много тъгувал, когато тя няколко дни боледувала и не могла да го посещава. А се среща с него по празници при вратата на затвора или в караулното помещение, където го извикват при нея за няколко минути; а в делник — там, където работи и където тя ходи при него — или в работилниците, или в тухларната, или при навесите на брега на Иртиш. За себе си Соня съобщаваше, че е успяла да завърже в града дори известни познанства и да намери покровители; че шие и тъй като в града почти няма модистка, станала в много къщи дори необходима; не споменаваше само, че благодарение на нея Расколников се ползва от покровителството на началството, че са му дали по-лека работа и прочие. Най-после дойде известие (Дуня дори беше забелязала известно особено вълнение и тревога в последните й писма), че той страни от всички, че в затвора каторжниците не го обичат, че мълчи по цели дни и е много блед. Изведнъж, в последното писмо, Соня писа, че се е разболял твърде сериозно и лежи в болницата, в стаята за затворници…

II

Той беше болен вече отдавна; но не ужасите на каторжния живот, не работата, не храната, не обръснатата глава, не парцаливите дрехи го бяха сломили: о, какво значение имаха всички тези мъки и терзания! Напротив, той дори се радваше на работата: измъчен физически от нея, поне си осигуряваше няколко часа спокоен сън. А какво значение имаше за него храната — тази постна чорба с хлебарки? Като студент преди той често нямаше и това. Дрехите му бяха топли и приспособени за неговия начин на живот. Прангите си дори не усещаше. Трябваше ли да се срамува от бръснатата си глава и от съшитата от две различни половини куртка? Но пред кого? Пред Соня? Соня се страхуваше от него, та пред нея ли да се срамува?

А защо не? Той се срамуваше дори пред Соня, която измъчваше за това с презрителното си и грубо държане. Но не от бръснатата глава и от белезниците се срамуваше той: неговата гордост беше силно уязвена; той се разболя именно от уязвена гордост. О, колко щастлив би бил, ако можеше сам себе си да обвини! Тогава би понесъл всичко, дори срама и позора. Но той се съди строго и ожесточената му съвест не намери никаква особена ужасна вина в неговото минало освен може би една обикновена несполука, която може да се случи на всекиго. Срамуваше се именно от това, че той, Расколников, се беше провалил така сляпо, безнадеждно, тъпо и глупаво по някакво решение на сляпата съдба и трябва да се смири и да се покори пред „безсмислицата“ на някаква си присъда, ако иска поне малко да се успокои.

В настоящето — безпредметна и безцелна тревога, в бъдещето — непрекъсната жертва, с която нищо не се постига — ето какво му предстоеше на този свят. И какво от това, че след осем години ще бъде едва тридесет и две годишен и ще може да започне нов живот! Защо му е да живее? На какво да се надява? Към какво да се стреми? Да живее, за да съществува? Но той и преди беше хиляди пъти готов да отдаде съществуванието си за една идея, надежда, дори фантазия. Само съществуванието винаги му е било недостатъчно; той винаги е искал нещо повече. Може би само поради силата на своите желания се беше сметнал тогава за човек, комуто е позволено повече, отколкото на друг.

И поне съдбата да му беше изпратила разкаяние, пламенно разкаяние, съсипващо сърцето, отпъждащо съня, такова разкаяние, от ужасните мъки на което ти си привиждат въже и пропаст! О, той би му се зарадвал! Мъките и сълзите — та това нали също е живот. Но той не се разкайваше за престъплението си.

Той би могъл поне да се ядосва на глупостта си, както се и ядосваше по-рано на безобразните си и глупави постъпки, които го бяха довели до затвора. Но сега, вече в затвора, на свобода, отново обсъди и обмисли всички свои предишни постъпки и съвсем не ги намери толкова глупави и отвратителни, каквито му се струваха в онова съдбоносно време, преди.

„С какво, с какво — разсъждаваше той, — моята мисъл беше по-глупава от други мисли и теории, които гъмжат и се сблъскват една с друга на света, откакто този свят светува? Достатъчно е само да се погледне на работата със съвсем независим, широк и освободен от всекидневните влияния поглед — и тогава, разбира се, моята мисъл ще се окаже съвсем нетолкова… странна. О, отрицатели и мъдреци, които струвате колкото сребърно петаче, защо се спирате насред пътя!

Но защо моята постъпка им се струва толкова безобразия? — казва си той. — Затова, че е злодеяние? Съвестта ми е спокойна. Разбира се, извършено е углавно престъпление; разбира се, нарушена е буквата на закона и е пролята кръв; е, вземете срещу буквата на закона главата ми… и стига! Разбира се, в такъв случаи даже много благодетели на човечеството, които не са наследили властта, а са я завладели сами, би трябвало да бъдат убити още при първите им стъпки. Но онези хора са понесли първите си стъпки и затова те са прави, а аз не понесох и следователно не съм имал право да си позволя тази стъпка.“

Ето в кое единствено виждаше той своето престъпление: само в това, че не го бе понесъл и бе отишъл да си признае.

Той се измъчваше и от мисълта защо тогава не се самоуби? Защо стоя тогава над реката и предпочете да отиде да си признае? Нима такава сила се крие в това желание да се живее и е толкова трудно да се преодолее? Нали го преодоля Свидригайлов, който се страхуваше от смъртта?

Той измъчен си задаваше този въпрос и не можеше да разбере, че и тогава вече, когато стоеше над реката, може би е предчувствал в себе си и в убежденията си дълбока лъжа. Той не разбираше, че това предчувствие можеше да бъде предвестник на бъдещ прелом в неговия живот, на бъдещото му възкресение, на бъдещото ново възприемане на живота.

Той допускаше тук по-скоро само тъпа упоритост на инстинкта, която не беше в състояние да преодолее и която не можеше да прекрачи (от слабост и нищожество). Гледаше другарите си в каторгата и се чудеше: как всички те също обичаха живота, как държаха на него! Стори му се, че именно в затвора още повече обичат и ценят живота и още повече държат на него, отколкото на свобода. Какви ли не страшни мъки и изтезания бяха понесли някои от тях, например бродягите! Нима може толкова голямо значение да има за тях някакъв си слънчев лъч, непроходимата гора, някакъв студен извор някъде си в затънтените дебри, забелязан още преди три години, за срещата с който бродягата мечтае като за среща с любовница, сънува го, зелената тревичка около него, пеещата птичка в храста? Продължавайки да се вглежда, той се натъкваше на още по-необясними примери.

В затвора, в обкръжаващата го среда, той, разбира се, много неща не забелязваше, пък и изобщо не искаше да ги забелязва. Живееше някак със сведени очи: беше му гадно и непоносимо да гледа. Но най-после много неща започнаха да го учудват и той някак по неволя започна да забелязва това, за което преди не подозираше. Но общо взето най-вече започна да го учудва онази страшна, онази непроходима пропаст между него и всички тези хора. Сякаш той и те бяха от различни нации. Той и те се гледаха недоверчиво и неприязнено. Той знаеше и разбираше общите причини на това разединение; но никога преди не беше допускал, че тези причини са наистина толкова дълбоки и толкова силни. В затвора имаше и заточени поляци, политически престъпници. Те просто смятаха всички хора там за невежи и за роби и ги гледаха с презрение, отвисоко; но Расколников не можеше да гледа така: той виждаше ясно, че тези невежи са в много отношения много по-умни от същите тези поляци. Имаше тук и руси, които също прекалено презираха тези хора — един бивш офицер и двама семинаристи; Расколников ясно виждаше и тяхната грешка.

Него самия не го обичаха и го избягваха всички. Дори започнаха най-накрая да го ненавиждат — защо? Той не знаеше. Презираха го, смееха му се, смееха се на престъплението му онези, които бяха много по-престъпни от него.

— Ти си господин! — казваха му. — Твоя работа ли беше да вдигаш брадва; не е за господа тази работа.

През втората седмица на Велики пости му дойде ред да пости заедно с цялата казарма. Той ходеше на черква да се моли заедно с всички други. По каква причина и той не знаеше — веднъж стана скарване; всички изведнъж го нападнаха настървени.

— Ти си безбожник! Ти не вярваш в Бога! — викаха му. — Заслужаваш да бъдеш убит.

Той никога не бе говорил с тях за Бога и за вярата, но те искаха да го убият като безбожник; той мълчеше и не им възразяваше. Един каторжник се нахвърли върху него в страшно изстъпление; Расколников го посрещна спокойно и мълчаливо: не му мигна окото, нито една черта на лицето му не трепна. Конвойният успя навреме да застане между него и убиеца — иначе щеше да се пролее кръв.

Неразрешим беше за него още един въпрос: защо всички те така обикнаха Соня? Тя не се стараеше да им хареса; те я срещаха рядко, понякога само там, където работеха, когато тя идваше да го види за минутка. А същевременно всички вече я познаваха, знаеха и това, че бе тръгнала след него, знаеха как живее, къде живее. Пари не им даваше, особени услуги не им правеше. Веднъж само, на Коледа, донесе подаяние за всички затворници: банички, колаци. Но малко по малко между тях и Соня се създадоха известни по-близки връзки: тя им пишеше писмата до роднините и ги изпращаше по пощата. Техните роднини, които пристигаха в града, оставяха, по тяхна поръчка, на Соня вещи за тях и дори пари. Жените и любовниците им я познаваха и ходеха при нея. И когато тя идваше там, където те работеха, при Расколников или срещаше група арестанти, тръгнали на работа, всички сваляха шапки, всички я поздравяваха: „Майчице, София Семьоновна, майчице наша, нежна, слабичка!“ — говореха тези груби, отявлени каторжници на това малко и крехко създание. Тя се усмихваше и отвръщаше на поздрава им и те всички обичаха да им се усмихва. Те обичаха дори походката й, обръщаха се да гледат подире й как върви и я хвалеха; хвалеха я дори за това, че е такава малка, просто не знаеха вече за какво да я похвалят. Ходеха дори да се лекуват при нея.

Той лежа в болницата до края на постите и целия Великден. Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше. Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа. Всички са обречени на гибел с изключение на някои твърде малобройни, избраници. Бяха се появили някакви нови трихини, микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали толкова умни и непоклатими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоколебими своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината, и се измъчваше, като виждаше другите, биеше се в гърдите и плачеше и кършеше ръце. Не знаеха кого и как да съдят, не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво — за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба. Събираха едни срещу други цели армии, но армиите, вече в поход, изведнъж започваха сами да се унищожават, редиците се разбъркваха, воините се нахвърляха един срещу друг, намушкваха се и се колеха, хапеха се и се изяждаха един друг. В градовете по цял ден камбаните биеха тревога: но кой и за какво призовава, никой на знаеше, а всички бяха в тревога. Изоставиха най-обикновените занаяти, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието спря. Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха. Започнаха пожари, започна глад. Всички и всичко загиваше. Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-далеч и по-далеч. В целия свят можеха да се спасят само няколко души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.

Расколников се измъчваше, че това безсмислено бълнуване така тъжно и така мъчително възниква в спомените му че толкова дълго не минава впечатлението от тези трескави видения. Беше вече втората седмица след Великден; бяха топли, ясни пролетни дни; в арестантската стая отвориха прозорците (с решетки, под тях се разхождаше часовой). Соня през цялото време на боледуването му можа само два пъти да го навести в болницата; всеки път трябваше да се измолва разрешение, а това беше трудно. Но тя често идваше в двора на болницата, под прозорците, особено привечер, а понякога просто така, за да постои в двора минута и поне отдалеч да погледа прозорците на стаята. Веднъж, привечер, вече почти оздравелият Расколников заспа; като се събуди, той се доближи случайно до прозореца и изведнъж видя в далечината, до портата на болницата, Соня. Тя стоеше и сякаш чакаше. Нещо сякаш прониза в тази минута сърцето му; той потрепера и побърза да се отстрани от прозореца. На следния ден Соня не дойде, на по-другия — също. Той забеляза, че я чака с безпокойство. Най-после го изписаха. Като се върна в затвора, научи от арестантите, че София Семьоновна се е разболяла, лежи вкъщи и никъде не излиза.

Той много се безпокоеше и пращаше да научат как е. Скоро разбра, че болестта не е опасна. Научила на свой ред, че той така се измъчва и се грижи за нея, Соня му изпрати бележка, написана с молив, и го осведомяваше, че й е много по-добре, че има незначителна лека простуда и скоро, много скоро ще дойде да го види на работата. Когато четеше тази бележка, сърцето му силно и болезнено биеше.

Денят беше пак ясен и топъл. Рано сутринта, към шест часа, той тръгна на работа към брега на реката, където под един навес беше иззидана пещ за печене на алабастър, който стриваха там на прах. Тръгнаха за там само трима работници. Единият от затворниците отиде с конвойния в крепостта да вземе някакъв инструмент; другият започна да приготвя дърва и да ги слага в пещта. Расколников излезе от навеса чак до брега, седна на наредените до навеса дърва и се загледа в широката и пустинна река. От високия бряг се виждаше всичко наоколо. От далечния отсрещен бряг едва чуто долиташе песен. Там, в залятата от слънцето необхватна степ, като едва забележими точки се чернееха чергарски юрти. Там беше свободата и живееха други хора, които никак не приличаха на тукашните, там сякаш и самото време бе спряло и като че не бяха минали още времената на Авраам и стадата му. Расколников седеше и гледаше неподвижно, без да се откъсва; мислите му преминаваха във видения, в съзерцание; той не мислеше за нищо, но някаква мъка го вълнуваше и глождеше.

Изведнъж до него се озова Соня. Тя се доближи едва чуто и седна до него. Беше още много рано. Утринният студ не беше омекнал. Тя носеше бедно старо палто и зеления шал. По лицето й още имаше следи от болестта, беше отслабнало, пребледняло, източено. Тя приветливо и радостно му се усмихна, но по навик плахо му подаде ръка.

Тя винаги му подаваше ръка плахо, понякога дори изобщо не му подаваше, сякаш се страхуваше, че ще я отблъсне. Той винаги като че с отвращение поемаше ръката й, винаги я посрещаше сякаш с досада, понякога упорито мълчеше през цялото време на посещението й. Случваше се тя да се разтрепери пред него и да си отиде в дълбока скръб. Но сега ръцете им не се отделяха; той бегло и бързо я погледна, не проговори нищо и сведе надолу очи. Те бяха сами, никой не ги беше видял. Конвойният по това време се беше обърнал.

Как се случи това и сам не знаеше, но изведнъж нещо сякаш го сграбчи и хвърли в краката й. Той плачеше и прегръщаше коленете й. В първия миг тя ужасно се изплаши и лицето й пребледня от вълнение. Скочи и го загледа разтреперана. Но веднага, в същия миг, всичко разбра. В очите й заблестя безпределно щастие; тя разбра и за нея вече нямаше съмнение, че той я обича, безпределно я обича и че е дошъл най-после този миг…

Те искаха да говорят, но не можеха. Сълзи пълнеха очите им. И двамата бяха бледи и слаби; но на тези бледи и болни лица вече сияеше зората на обновеното бъдеще на пълното възкресение за нов живот. Тях ги бе възкресила любовта, сърцето на единия криеше неизчерпаеми източници на живот за сърцето на другия.

Те решиха да чакат и да търпят. Оставаха им още седем години, а дотогава — толкова нетърпима мъка и толкова безпределно щастие! Но той бе възкръснал и той знаеше това, чувстваше го напълно с цялото си обновено същество, а тя — та нали тя живееше само чрез неговия живот!

Същия ден вечерта, когато вече заключиха казармите, Расколников лежеше на нара и мислеше за нея. Този ден дори му се беше сторило, че всички каторжници, бившите му врагове, вече гледат иначе на него. Дори сам заговаряше с тях и те му отговаряха приветливо. Спомни си сега това, та нали така и трябваше да бъде: не трябваше ли сега всичко да се промени?

Той мислеше за нея. Спомни си как непрекъснато я бе мъчил и разкъсвал сърцето й; спомни си бледото й слабичко личице, но сега тези спомени почти не го измъчваха; той знаеше с каква безпределна любов ще изкупи сега всички нейни страдания.

Пък и какво значат всички, всички тези мъки на миналото! Всичко, дори престъплението му, дори присъдата и заточението, му се струваше сега, в първия порив, някакъв външен, странен факт, който сякаш дори не беше се случил с него. Той впрочем не можеше тази вечер дълго и непрекъснато да мисли за нещо, да се съсредоточи върху нещо; пък и нищо не би разрешил сега съзнателно; той само чувстваше. Вместо диалектиката беше дошъл животът и в съзнанието му трябваше да се изработи нещо съвсем друго.

Под възглавницата му беше Евангелието. Тази книга беше нейната, същата, от която тя му чете за възкресението на Лазар. В началото на каторгата той мислеше, че тя ще го измъчи до смърт с религията, ще заговаря за Евангелието и ще му натрапва книги. Но за негово най-голямо учудване тя нито веднъж не заговори за това, нито веднъж дори не му предложи Евангелието. Той самият й го поиска малко преди да се разболее и тя мълчаливо му донесе книгата. Досега не беше я разтварял.

Не я разтвори и сега, но една мисъл премина през главата му: „Нима могат нейните убеждения да не бъдат сега и мои убеждения? Нейните чувства, нейните стремежи поне…“

Тя също през целия ден беше във вълнение, а през нощта дори отново се разболя. Но беше толкова щастлива, че почти се изплаши от своето щастие. Седем години, само седем години! В началото на своето щастие в някои моменти и двамата бяха готови да гледат на тези седем години като на седем дни. Та той и не знаеше, че новият живот не му се дава даром, че трябва тепърва скъпо да се плати, да се плати с голям, бъдещ подвиг…

Но тук започва вече нова история, историята за постепенното обновление на човека, историята за постепенното му прераждане, постепенното му преминаване от един свят в друг, запознаването му с нова, съвсем непозната досега действителност. Това би могло да бъде тема за нов разказ — но сегашният ни разказ свърши.