Престъпление и наказание

I

Утрото след съдбоносното за Пьотр Петрович обяснение с Дунечка и Пулхерия Александровна донесе своето отрезвяващо въздействие и върху него. За най-голямо свое неудоволствие той бе принуден малко по малко да приеме за свършен и непоправим факт онова, което вчера му се струваше още почти фантастично произшествие, макар и станало, но все пак сякаш още невъзможно. Отровната змия на засегнатото самолюбие цяла нощ впиваше зъби в сърцето му. Като стана от леглото, Пьотр Петрович веднага се погледна в огледалото. Той се страхуваше да не би през нощта да му се е спукала жлъчката. Но в това отношение всичко беше благополучно и като погледна своето благородно, бяло и малко затлъстяло напоследък лице, Пьотр Петрович дори се утеши за миг с твърдото намерение да си намери друга годеница, и то може би още по-добра, но веднага се опомни и енергично плю встрани, с което предизвика мълчаливата, но саркастична усмивка на своя млад приятел и съквартирант Андрей Семьонович Лебезятников. Пьотр Петрович забеляза тази усмивка и веднага я сложи в сметката на своя млад приятел. Напоследък той бе успял да запише в сметката му много неща. Злобата му се удвои, когато изведнъж се сети, че не трябваше да разправя на Андрей Семьонович за случилото се вчера. Това беше втората му грешка през вчерашния ден, направена необмислено, от прекалена експанзивност, във възбудено състояние… После през цялата тази сутрин като за проклетия се започнаха неприятност след неприятност. Дори в Сената го очакваше някакъв неуспех във връзка с делото, с което се бе заел. Но особено го ядоса хазаинът на квартирата, която беше наел от него предвид скорошната си женитба и която ремонтираше за своя сметка: този хазаин, някакъв забогатял немец занаятчия, за нищо на света не се съгласяваше да развали току-що подписания договор и настояваше да му се плати пълна неустойка по договора, въпреки че Пьотр Петрович му оставяше квартирата почти напълно ремонтирана. По същия начин и в магазина за мебели за нищо на света не искаха да върнат нито рубла от капарото за купените, но още непренессни в квартирата мебели. „Няма да се оженя заради мебелите я!“ — скърцаше със зъби Пьотр Петрович и в същото време още веднъж го изпълни отчаяна надежда. „Нима наистина всичко това така безвъзвратно рухна и се свърши? Не може ли да опитам още веднъж?“ Мисълта за Дунечка още веднъж сладко присви сърцето му. С мъка изтърпя тази минута и, разбира се, ако беше възможно още сега, само със силата на желанието си, да умъртви Расколников, Пьотр Петрович незабавно би произнесъл това желание.

„Грешка беше и това, че не им давах никакви пари — мислеше той, връщайки се тъжен в стаичката на Лебезятников. — И защо, дявол да го вземе, станах изведнъж такъв скръндза? Нямах дори нищо предвид! Възнамерявах да ги подържа в мизерия и да ги докарам дотам, че да гледат на мене като на провидение, а пък те!… Пфу!… Не, ако им бях дал през всичкото това време например едно хиляда и петстотин за чеиз и подаръци, за разни там кутийки, несесери, медальони, платове и други боклуци от магазина на Кноп и от английския магазин, работата щеше да е по-проста и… по-сигурна! Нямаше толкова лесно да ми откажат сега! Това са такъв тип хора, че непременно биха се сметнали задължени да върнат в случай на отказ и подаръците, и парите; а щеше да им е тежко и жал да ги връщат. Пък и съвестта щеше да ги гризе: как така изведнъж да изгониш човек, който досега е бил толкова щедър и твърде деликатен?… Хм! Сбърках!“ И като скръцна със зъби, Пьотр Петрович веднага се нарече глупак — наум, разбира се.

Стигнал до това заключение, той се прибра вкъщи два пъти по-зъл и ядосан, отколкото беше излязъл. Приготовленията за помена в стаята на Катерина Ивановна привлякоха отчасти любопитството му. Той още вчера бе чул някои неща за този помен; дори се сети, че и него май го бяха поканили, но зает със собствените си грижи, не бе обърнал внимание на нищо. Като побърза да се осведоми от г-жа Липевехзел, която в отсъствието на Катерина Ивановна (отишла на гробищата) слагаше масата, той разбра, че трапезата ще бъде тържествена, че са поканени почти всички квартиранти, че е поканен дори Андрей Семьонович Лебезятников въпреки кавгата му с Катерина Ивановна и най-после — самият той, Пьотр Петрович, не само е поканен, но дори го очакват с голямо нетърпение, защото той е почти най-важният гост измежду всички квартиранти. Самата Амалия Ивановна беше поканена също много почтително въпреки всички минали недоразумения и затова сега домакинствате и шеташе, което почти й доставяше удоволствие, а освен това тя макар и в траур цялата беше в ново, в коприна, богато издокарана и се гордееше с това. Всички тези факти и сведения наведоха Пьотр Петрович на една мисъл и той влезе в стаята си, тоест в стаята на Андрей Семьонович Лебезятников, малко замислен. Работата беше там, че той разбра също, че между поканените е и Расколников.

Цялата тази сутрин Андрей Семьонович, кой знае защо, си седя вкъщи. Между този господин и Пьотр Петрович се бяха установили някакви странни, впрочем донякъде и естествени отношения: Пьотр Петрович го презираше и ненавиждаше дори безгранично почти от деня, в който заживя при него, но същевременно сякаш малко се страхуваше от него. Той дойде да живее тук след пристигането си в Петербург не само защото беше скъперник и искаше да направи икономия, макар това и да беше почти главната причина, но и по друга причина. Още в провинцията беше слушал за Андрей Семьонович, своя бивш храненик, като за един от най-напредничавите млади прогресисти и дори като за човек със значителна роля в някои интересни и прословути кръгове. Това бе поразило Пьотр Петрович. Тези именно могъщи, всезнаещи, презиращи всички и разобличаващи всичко кръгове отдавна вече вдъхваха на Пьотр Петрович някакъв особен страх, впрочем съвсем неопределен. Разбира се, той самият, и то в провинцията, не можеше да си даде дори приблизително точна представа за тези неща. Беше чувал както всички, че съществуват особено в Петербург някакви прогресисти, нихилисти, разобличители и пр., и пр., но като мнозина преувеличаваше и изопачаваше смисъла и значението на тези имена до нелепост. Най-много от всичко се боеше, от няколко години вече, от разобличаване и това беше най-главната причина за непрекъснатото му, прекалено безпокойство особено когато мечтаеше да се премести на работа в Петербург. В това отношение той беше, както се казва, наплашен, както биват наплашени понякога малките деца. Преди няколко години в провинцията, когато едва започваше своята кариера, се бе натъкнал на два случая, при които безпощадно бяха разобличени двама доста важни губернски чиновници, на които той дотогава се беше облягал и които го покровителстваха. Единият случай завърши някак особено скандално за разобличеното лице а другият едва не свърши доста плачевно. Ето защо Пьотр Петрович бе решил след пристигането си в Петербург незабавно Да разучи каква е работата и ако трябва за всеки случай, предварително да спечели благоволението на „нашето младо поколение“. В това отношение той се надяваше на Андрей Семьонович и при посещението например у Расколников вече беше се научил горе-долу да повтаря някои и други чужди мисли.

Разбира се, той скоро успя да види, че Андрей Семьонович е крайно пошло и простовато човече. Но това ни най-малко не разколеба и не окуражи Пьотр Петрович. Дори да се беше уверил, че всички прогресисти са същите такива глупчовци, и тогава безпокойството му не би изчезнало. Всъщност всички тези учения, мисли, системи (с които Андрей Семьонович просто се нахвърли върху него) никак не го интересуваха. Той си имаше своя собствена цел. Необходимо му беше само час по-скоро и незабавно да разбере: какво и как е станало тук? Имат ли сила тези хора или не? Има ли от какво да се страхува лично той или не? Ще го изобличат ли, ако предприеме еди-какво си или няма да го разобличат? А ако го изобличат, за какво именно и за какво всъщност изобличават сега? Нещо повече: не може ли човек някак си да се сближи с тях и да ги позалъже, ако те наистина са силни? Необходимо ли е това или не? Не може ли например с нещо да си помогне в кариерата именно пак с тяхна помощ? С една дума пред него стояха стотици въпроси.

Този Андрей Семьонович беше изпит и жълтеникав човек, нисък, чиновник някъде, много светлорус, с бакенбарди като кюфтета, с които той много се гордееше. Освен това почти винаги го боляха очите. Имаше доста меко сърце, но говореше твърде самоуверено, а понякога дори прекалено оперено — което при фигурата му беше почти винаги смешно. Той беше впрочем един от квартирантите, които Амалия Ивановна уважаваше — тоест не пиянстваше и редовно си плащаше наема. Въпреки всички тези достойнства Андрей Семьонович наистина беше глуповат. А към прогреса и към „нашето младо поколение“ се бе присламчил от амбиция. Беше един от безчисления и разнолик легион пошли хора, жалки недоносчета и ненаучили нищо до края чудаци, които веднага се присъединяват непременно към най-модната разпространена идея, за да я омърсят веднага, за да окарикатурят в миг всичко, на което самите те понякога искрено служат.

Впрочем Лебезятников, дори независимо от това, че беше много добричък, също започна отчасти да не понася своя съквартирант и бивш опекун Пьотр Петрович. Това стана и от двете страни някак неусетно и взаимно. Колкото и простоват да беше Андрей Семьонович, той все пак започна постепенно да разбира, че Пьотр Петрович го мами и тайно го презира и че „той не е точно такъв човек“. Беше се опитвал да му изложи системата на Фурие и теорията на Дарвин, но Пьотр Петрович особено напоследък започна да слуша някак прекалено саркастично, а в последно време — дори да ругае. Работата беше там, че той по инстинкт взе да разбира, че Лебезятников не само е пошличко и глуповато човече, но може би и лъжец и че няма никакви по-значителни връзки дори в своя кръг, а само е дочул това-онова преразказано от трето лице; нещо повече: че той може би не познава добре и своята пропагандна работа, защото прекалено се обърква и че е немислимо да е изобличител! Ще отбележим мимоходом, че Пьотр Петрович през тези десетина дни охотно приемаше (особено в началото) от Андрей Семьонович дори твърде странни похвали, тоест не възразяваше например и си мълчеше, когато Андрей Семьонович му приписваше готовността да съдейства за предстоящото бързо организиране на новата „комуна“ някъде на улица Мешчанская; или например да не пречи на Дунечка, ако й хрумне още през първия месец на брака им да си намери любовник; или да не кръщава бъдещите си деца и пр., и пр. — все в този дух. Пьотр Петрович по навик не възразяваше, когато му се приписваха такива качества, и приемаше да го хвалят дори по този начин — толкова приятна му беше всяка похвала.

Пьотр Петрович, който тази сутрин беше обменил по някакви причини няколко петпроцентови облигации, седеше до масата и броеше пачките банкноти. Андрей Семьонович, който почти никога нямаше пари, се разхождаше из стаята и се правеше, че гледа на всички тези пачки равнодушно и дори с пренебрежение. Пьотр Петрович за нищо на света не би повярвал например, че Андрей Семьонович наистина може да гледа равнодушно толкова пари; а Андрей Семьонович на свой ред с горчивина си мислеше, че Пьотр Петрович може би наистина е способен така да мисли за него и дори навярно се радва, че има случай да подразни и ядоса своя млад приятел с наредените пачки банкноти, напомняйки му неговото нищожество и цялата разлика, която уж съществуваше между тях. Той го намираше този път необичайно нервен и невнимателен, въпреки че Андрей Семьонович беше готов да развие пред него любимата си тема за създаването на нова, особена „комуна“. Кратките възражения и забележки, които Пьотр Петрович цедеше в промеждутъците между тракането на топчетата на сметалото, бяха пропити със съвсем явна и преднамерена неучтива насмешка. Но „хуманният“ Андрей Семьонович приписваше настроението на Пьотр Петрович на въздействието на вчерашното скъсване с Дунечка и гореше от желание по-скоро да заговори на тази тема: той имаше какво прогресивно и пропагандно да каже по този повод, което би могло да утеши почтения му приятел и „несъмнено“ да бъде от полза за по-нататъшното му развитие.

— Какъв помен урежда тази… вдовицата де? — попита изведнъж Пьотр Петрович, прекъсвайки Андрей Семьонович на най-интересното място.

— Да не би да не знаете; нали говорих вчера с вас на същата тема и изложих възгледите си за всички тези обреди… Та тя нали и вас покани, аз чух. Вие самият говорихте с нея вчера…

— Никак не съм очаквал, че тази глупава голтачка ще пръсне за ядене всички пари, които получи от онзи, другия глупак… Расколников. Дори се учудих сега, като минавах, такива приготовления, вина!… Повикали са няколко келнери, това е чиста глупост! — продължаваше Пьотр Петрович, като разпитваше и насочваше така разговора сякаш с някаква цел. — Какво? Вие казвате, че и мене са канили? — изведнъж добави той, вдигайки глава. — Кога? Не помня. Впрочем аз няма да отида. Какво ще правя там? Вчера говорих с нея, мимоходом, за възможността да получи като мизерстваща вдовица на чиновник едногодишна заплата във вид на еднократна помощ. Та да не би затова да ме кани? Хе-хе!

— Аз също нямам намерение да ходя — каза Лебезятников.

— А, само това оставаше! Със собствените си ръце сте я пребили. Разбира се, ще ви е срам, хе-хе-хе!

— Кого съм пребил! Кого? — сепна се изведнъж и чак се изчерви Лебезятников.

— Ами че Катерина Ивановна, преди около месец, ако не се лъжа!… Чух това, вчера… Та ето ги убежденията, значи!… И женският въпрос е отишъл по дяволите. Хе-хе-хе!

И Пьотр Петрович, сякаш удовлетворен, се зае пак да трака на сметалото.

— Всичко това са празни приказки и клевета! — избухна Лебезятников, който винаги се страхуваше от напомнянето на тази история. — Изобщо не беше така! Беше съвсем друго… Невярно са ви предали; клюка! Аз тогава просто се защитавах. Тя първа се нахвърли да ме дере! Целия ми бакенбард изскуба… На всеки човек е позволено, надявам се, да защитава личността си. При това аз никому няма да позволя да упражни над мене насилие… По принцип. Защото това е почти деспотизъм. Какво можех да направя: да продължавам да стоя пред нея? Аз само я отблъснах.

— Хе-хе-хе! — продължаваше злобно да се подсмива Лужин.

— Вие се заяждате, защото самият сте разсърден и ядосан… А това са глупости и нямат нищо общо с женския въпрос! Вие погрешно го схващате; аз дори смятам, че щом жената е равна на мъжа във всичко, дори в силата (което вече се твърди), значи и в този случай трябва да има равенство. Разбира се, аз после размислих, че такъв въпрос всъщност не бива да съществува, защото сбивания не трябва да има и защото случаи на сбивания в бъдещото общество са немислими… и защото е странно, разбира се, да доказвам равенството си с бой. Не съм толкова глупав… макар че сбивания впрочем стават… тоест в бъдеще няма да стават, а сега ето на, още стават… пфу! По дяволите! С вас човек се обърква! Аз няма да отида на почерпката не защото се случи тази неприятност. Аз просто по принцип няма да отида, за да не участвам в този гнусен предразсъдък, ето защо! Впрочем можеше и да се отиде, само така, за да се посмее човек… Но жалко, че няма да има попове. Тогава непременно бих отишъл.

— Тоест щяхте да седнете на чужда трапеза и веднага да плюете на нея, както на тези, които са ви поканили. Така ли?

— Съвсем не да плюя, а да протестирам. С полезна цел. Аз мога косвено да допринеса за развитието и за пропагандата. Всеки човек е длъжен да възпитава и да пропагандира и може би колкото по-рязко, толкова по-добре. Аз мога да хвърля идея, зърно… От това зърно ще израсне факт. С какво ги обиждам? Отначало ще се обидят, а после ще видят, че съм им принесъл полза. Ето у нас обвиняваха преди Теребиева (същата, която сега е в комуната), че когато напуснала семейството и… се отдала, писала на майка си и баща си, че не иска да живее сред предразсъдъци и встъпва в граждански брак, че уж това било прекалено грубо спрямо бащите, че можело да бъдат пощадени, да се напише по-меко. Според мене това са глупости и съвсем не е необходимо по-меко отношение, напротив, напротив, именно тук трябва да се протестира. Ето Варенц седем години живяла с мъжа си, две деца изоставила, направо заявила на мъжа си в писмото: „Разбрах, че с вас не мога да бъда щастлива. Никога няма да ви простя, че сте ме лъгали, крили сте от мене, че съществува друго обществено устройство, комуните. Неотдавна научих всичко това от един великодушен човек, на когото се и отдадох и с когото образувам комуна. Казвам го направо, защото смятам за безчестно да ви лъжа. Правете, каквото искате. Не се надявайте че ще можете да ме върнете, много сте закъснели. Желая ви щастие.“ Ето как се пишат писма от този род!

— А тази Теребиева не е ли същата, за която тогава казвахте, че сключва вече трети граждански брак?

— Само втори, ако трябва да сме справедливи! Но и четвърти да беше, и петнадесети, всичко това е глупост! И ако някога съм съжалявал, че майка ми и баща ми са умрели, то е именно сега, разбира се. Няколко пъти даже съм си мечтал какъв протест бих им тръснал, ако бяха още живи! Нарочно щях да наглася всичко… Какво ще ми говорят за самостоятелност, пфу! Щях да им дам да разберат! Щях да ги смая! Наистина жалко, че нямам никого!

— За да го смаете! Хе-хе! Е, това нека бъде, както вие искате — прекъсна го Пьотр Петрович, — но ми кажете следното: нали познавате тази, дъщерята на покойника, слабичката. Чиста истина е това, което приказват за нея, нали?

— Че какво от това? Според мене, тоест според моето лично убеждение, това именно е най-нормалното състояние на жената. Защо не? Тоест distinguons24.

В съвременното общество то, разбира се, не е съвсем нормално, защото е насилствено, а в бъдещото е съвсем нормално, защото е свободно. Пък и сега тя е имала право: страдала е, а това е бил нейният фонд, така да се каже, капитал, с който е имала пълно право да се разпорежда. Разбира се, в бъдещото общество от фондове няма да има нужда; на нейната роля ще има друго значение, ще бъде строго и рационално обоснована. А що се отнася лично до София Семьоновна, то понастоящем аз гледам на постъпките и като на енергичен и олицетворен протест срещу устройството на обществото и дълбоко я уважавам за това; дори се радвам, като я гледам!

— А на мене ми разправяха, че именно вие сте я изгонили оттук, от квартирата!

Лебезятников просто побесня.

— Още една клевета! — закрещя той. — Съвсем, съвсем друга беше работата! Това вече абсолютно не е така! Всичко това Катерина Ивановна го измисли тогава, защото нищо не разбра! И изобщо не съм се присламчвал към София Семьоновна! Аз просто я възпитавах, най-безкористно, стараех се да събудя в нея протест… На мене само протестът ми беше нужен, пък и София Семьоновна самата не можеше повече да остане тук, в квартирата!

— Да не би да сте я викали в комуната?

— Вие все се надсмивате и, позволете да ви кажа, много неуместно. Вие нищо не разбирате. В комуната такива роли няма. Комуната затова именно се урежда, за да няма такива роли. В комуната тази роля ще измени цялата си сегашна същност и което тук е глупаво, там ще стане умно, което тук, при сегашните обстоятелства, е неестествено, там ще стане съвсем естествено. Всичко зависи от това в каква обстановка и в каква среда е човек. Средата е всичко, а самият човек е нищо. А със София Семьоновна аз съм в добри отношения и сега, което може да ви послужи за доказателство, че тя никога не ме е смятала за свой враг и човек, който я е обидил. Да! Аз искам да я привлека сега в комуната, но само че със съвсем, съвсем други намерения. Защо се смеете? Ние искаме да основем наша комуна, отделна, само че на по-широки основи, отколкото досега. Ние сме отишли по-напред в убежденията си. Ние повече отричаме! Да беше станал Добролюбов от гроба си, аз бих поспорил с него. А Белински съвсем бих унищожил! Но засега продължавам да възпитавам София Семьоновна. Тя е прекрасна, прекрасна натура!

— И вие използвате тази прекрасна натура, а? Хе-хе!

— Не, не! О, не! Напротив!

— Е, чак пък напротив) Хе-хе-хе! Ама че го казахте!

— Но повярвайте ми! И поради какви причини бих крил от вас, кажете, моля ви се! Напротив, това дори на мене самия ми е странно: с мене тя е някак подчертано, някак плахо целомъдрена и свенлива!

— И вие, разбира се, я възпитавате… хе-хе! Доказвате й, че цялата тази свенливост е измислица?…

— Съвсем не! Съвсем не! О, колко грубо колко глупаво даже — простете ми — разбирате вие думата „възпитание“! Н-ни-що не разбирате! О, Боже, колко сте още… неподготвен! Ние се стремим да освободим жената, а вие все за едно си мислите… Оставяйки настрана въпроса за целомъдрието и женската свенливост, като неща сами по себе си безполезни и дори предразсъдъчни, аз напълно, напълно, приемам нейната целомъдреност спрямо мен, защото в това отношение тя е съвсем свободна, това е нейно право. Разбира се, ако тя самата ми кажеше: „Искам да те имам“, аз бих се смятал много щастлив, защото девойката ми харесва много, но сега, сега поне, разбира се, никой и никога не се е отнасял с нея по-вежливо и учтиво от мене, с по-голямо уважение към нейното достойнство… аз чакам и се надявам — нищо повече!

— По-добре й подарете нещо. Хващам се на бас, че за това не сте и помислили.

— Вие н-нищо не разбирате, казах ви! Разбира се, положението й е такова, но тук въпросът е друг! Съвсем друг! Вие просто я презирате. Виждайки факт, който погрешно смятате достоен за презиране, вие вече отказвате на едно човешко същество хуманно отношение. Вие още не знаете каква натура е тя! Ядосвам се само, че някак съвсем престана да чете и вече не взема от мене книги. А преди вземаше. Жалко е също, че въпреки цялата си енергия и решимост да протестира — което тя вече доказа веднъж — все още й липсва сякаш самостоятелност, така да се каже, независимост, липсва й отрицание, за да се отърси окончателно от известни предразсъдъци и… глупости. Въпреки това тя отлично разбира някои въпроси. Тя например великолепно разбра въпроса за целуването на ръка, тоест че мъжът оскърбява жената, като й целува ръка, защото с това й подчертава нейното неравенство. Ние бяхме разисквали този въпрос и аз веднага й разказах. За работническите съюзи във Франция тя също слуша внимателно. Сега й разяснявам въпроса за свободното влизане в стаите в бъдещото общество.

— Това пък какво е?

— Напоследък беше разискван въпросът има ли право член на комуната да влиза в стаята на друг член, мъж или жена, по всяко време… и беше решено, че има.

— Ами ако в това време този или тази задоволяват насъщните си нужди, хе-хе!

Андрей Семьонович чак се разсърди:

— Вие пък все за това, за тези проклети „нужди“! — извика той с ненавист. — Уф, колко ме е яд и колко ми е досадно, че излагайки системата, ви споменах тогава преждевременно за тези проклети нужди! Дявол да го вземе! Това е спънката за всички като вас и най-лошото е, че веднага започват да спекулират с него още преди да са разбрали каква е работата! И се държат, като че ли са прави! Като че ли се гордеят с нещо! Пфу! Аз няколко пъти съм подчертавал, че целият този въпрос може да се излага пред новаци едва накрая, когато са вече убедени в системата, когато са вече възпитани и ориентирани хора. Пък и какво, кажете, моля ви се, какво толкова срамно и презряно намирате например в помийните ями! Пръв аз, аз съм готов да изчистя каквито щете помийни ями. Тук даже няма никакво самопожертване! Това е просто работа, благородна, полезна за обществото дейност като всяка друга и във всеки случай тя стои много по-високо например от дейността на някой Рафаело или Пушкин, защото е полезна!

— И по-благородна, по-благородна — хе-хе-хе!

— Какво значи по-благородна? Аз не разбирам такива изрази в смисъл на определяне на човешка дейност. „По-благородно“, „по-великодушно“ — всичко това са безсмислици, нелепости, стари предразсъдъчни думи, които аз отричам! Всичко, което е полезно за човечеството, е и благородно! Аз разбирам само една дума: полезно! Хилете се, колкото си щете, но това е така!

Пьотр Петрович високо се смееше. Той беше вече спрял да брои и прибра парите. Впрочем част от тях, кой знае защо, останаха на масата. Този „въпрос за помийните ями“ беше ставал вече няколко пъти, въпреки цялата си пошлост, повод за раздори и разногласия между Пьотр Петрович и неговия млад приятел. Цялата глупост беше там, че Андрей Семьонович наистина се ядосваше. Лужин си правеше смях с това, а сега особено му се искаше да подразни Лебезятников.

— Вие заради вчерашната си несполука сте толкова злобен и се заяждате — не издържа най-накрая Лебезятников, който, общо взето, въпреки цялата си „независимост“ и всичките си „протести“ някак не смееше да противоречи на Пьотър Петрович и изобщо все още проявяваше към него по навик някаква останала от миналите години почтителност.

— По-добре ми кажете следното — високомерно и с отегчение го прекъсна Пьотр Петрович. — Можете ли… или по-точно наистина ли сте толкова близък с гореспоменатата млада особа, че да я поканите още сега за минутка тук, в тази стая? Струва ми се, ония там се върнаха вече от гробищата… Чувам, че има раздвижване… Аз трябва да я видя, тази особа.

— За какво ви е? — с учудване запита Лебезятников.

— Ей така, трябва ми. Аз днес-утре ще се преместя оттук и затова бих искал да й съобщя… Впрочем я останете тук през време на разговора. Така ще бъде даже по-добре. Иначе може кой знае какво да си помислите.

— Абсолютно нищо няма да помисля… Аз само попитах и ако тя ви трябва, няма нищо по-лесно от това да я извикам. Сега ще отида. И бъдете уверен, че няма да ви преча.

Наистина след около пет минути Лебезятников се върна със Сонечка. Тя влезе крайно учудена и както винаги плахо. Винаги се смущаваше в подобни случаи и много се страхуваше от нови лица и нови познанства, страхуваше се и преди, още като дете, а сега още повече… Пьотр Петрович я посрещна „ласкаво и вежливо“, впрочем с известен оттенък на някаква весела фамилиарност, подходяща впрочем за такъв почтен и солиден човек като него по отношение на такова младо и в известен смисъл интересно същество. Той побърза да я „окуражи“ и я сложи да седне до масата срещу себе си. Соня седна, огледа Лебезятников, парите на масата и после изведнъж пак погледна Пьотр Петрович и вече не свали очи от него като прикована. Лебезятников тръгна към вратата. Пьотр Петровия стана, направи на Соня знак да седне и спря Лебезятников до вратата.

— Този Расколников там ли е? Дошъл ли е? — попита го той шепнешком.

— Расколников? Там е. Защо? Да, там е… Току-що влезе, видях го… Защо?

— В такъв случай особено много бих ви молил да останете тук с нас и да не ме оставяте насаме с тази… девица. Работата е съвсем незначителна, а ще измислят кой знае какво. Не искам Расколников да разправя там… Разбирате ли за какво говоря?

— А, разбирам, разбирам! — сети се изведнъж Лебезятников. — Да, имате право… Разбира се, според личното ми убеждение вие отивате твърде далеч в опасенията си, но… все пак имате право. Добре, оставам. Ще застана тук, до прозореца, и няма да ви преча… Според мене вие имате право…

Пьотр Петрович се върна при канапето, седна срещу Соня, погледна я внимателно и изведнъж си придаде извънредно важен, дори донякъде строг вид. „Един вид, да не вземеш да си въобразиш нещо, уважаема.“ Соня съвсем се смути.

— Първо ви моля да ме извините, София Семьоновна, пред многоуважаемата ви майка… Така беше, струва ми се? Катерина Ивановна ви е като майка, нали? — започна Пьотр Петрович твърде важно, но впрочем доста мило. Личеше, че има най-приятелски намерения.

— Точно така, точно така; като майка — бързо и уплашено отговори Соня.

— Та, значи, извинете ме пред нея, че поради независещи от мене обстоятелства съм принуден да отсъствам и няма да дойда у вас на блини… тоест на помен, въпреки милата покана на вашата майка.

— Да, ще й кажа, веднага. — И Сонечка бързо скочи от стола.

— Това още не е всичко — спря я Пьотр Петрович, като се усмихна на нейната простоватост и непознаване правилата на приличието, — и вие зле ме познавате, любезна София Семьоновна, ако сте помислили, че заради тази маловажна и засягаща само мене причина бих ви безпокоил лично и бих извикал при себе си особа като вас. Целта ми е друга.

Соня бързо седна. Сивите и пъстри банкноти, неприбрани от масата, пак заиграха пред очите й, но тя бързо отмести поглед от тях и го насочи към Пьотр Петрович: изведнъж й се видя ужасно неприлично, особено за нея, да гледа чуждите пари, Тя спря поглед отначало върху златния лорнет на Пьотр Петрович, който той държеше в лявата си ръка, а заедно с това и върху големия, масивен, извънредно красив пръстен с жълт камък на средния пръст на тази ръка — но изведнъж го отмести от него и като не знаеше вече къде да се дене, най-после погледна отново право в очите на Пьотр Петрович. След като помълча още по-важно отпреди, той продължи:

— Случи ми се вчера, мимоходом, да разменя две думи с нещастната Катерина Ивановна. Две думи бяха достатъчни, за да науча, че тя се намира в противоестествено състояние, ако мога така да се изразя…

— Да… в противоестествено — съгласи се бързо Соня.

— Или по-просто и ясно казано — тя е болна.

— Да, по-просто и яс… да, болна е.

— Така, та ето, от хуманно чувство и-и-и, така да се каже от състрадание, бих желал да бъда от своя страна полезен с нещо, защото предвиждам неизбежно нещастната й участ. Струва ми се, че цялото това изключително бедно семейство разчита само на вас.

— Позволете да запитам — изведнъж стана Соня, — вие какво сте й говорили вчера за възможността да получи пенсия? Защото тя още вчера ми каза, че сте се наели да й издействате пенсия. Вярно ли е това?

— Съвсем не и дори в известен смисъл е нелепост. Аз само намекнах за временна помощ, която може да се даде на вдовицата на умрял на служба чиновник, ако се намери кой да ходатайства, но, струва ми се, вашият покоен баща не само няма необходимата служба, но даже изобщо не е работил напоследък. С една дума, въпреки че има надежда, тя е съвсем призрачна защото всъщност в дадения случай никакво право на помощ не е налице, а дори, напротив… А тя вече и за пенсия мисли, хе-хе-хе! Смела дама!

— Да, за пенсия… Защото е лековерна и добра и от доброта на всичко вярва и-и-и… и такъв й е умът… Да… извинете — каза Соня и пак стана.

— Позволете, вие не ме изслушахте докрай.

— Да, не ви изслушах — измърмори Соня.

— Тогава седнете.

Соня се сконфузи ужасно и седна пак, за трети път.

— Като я гледам в такова положение, с нещастните невръстни деца, бих желал — както вече казах — да й бъда полезен с нещо според силите си, тоест именно според силите си, не повече. Може например да се направи подписка в нейна полза или, така да се каже, лотария… или нещо от този род, както винаги се урежда в подобни случаи от близките или дори от чужди хора, но изобщо от хора, желаещи да помогнат. Ето това именно имах намерение да ви кажа. То би могло да стане.

— Да, добре… Бог за това ще ви… — сричаше Соня, като гледаше Пьотр Петрович.

— Може, но… това ние после… тоест може да се започне и днес. Довечера ще видим, ще се уговорим и ще сложим, така да се каже, началото, Отбийте се при мене, да речем, към седем часа. Андрей Семьонович, надявам се, също ще участва с нас… Но… тук има едно обстоятелство, което трябва предварително и изрично да се спомене. Затова ви обезпокоих, София Семьоновна, като ви извиках тук. А именно — моето мнение е, че парите не бива и е дори опасно да се дадат на самата Катерина Ивановна; доказателство за това е тази днешна трапеза. Без да има, така да се каже, коричка хляб за утрешния ден и… да речем, обувки и прочие, днес купува ямайски ром и дори, струва ми се, мадейра и… и… и кафе. Видях, като минавах. А утре всичко пак върху вас ще се стовари, до последното залче хляб; това вече е безразсъдно. А затова и подписката, по мое лично мнение, трябва да стане така, че нещастната вдовица, тъй да се каже, дори да не знае за парите, а да знаете например вие, само вие. Имам ли право?

— Не зная. Тя само днес така… това е един път в живота… Много й се искаше да го помене, да почете паметта му… А тя е много умна. Впрочем, както обичате, и аз ще бъда много, много… те всички ще ви бъдат… и Господ ще ви… и сирачетата…

Соня не довърши и заплака.

— Така. Та имайте го предвид; а сега бъдете добра да приемете като помощ за вашата роднина на първо време една сума лично от мене, според възможностите ми. Много, много бих желал името ми да не се споменава. Ето… тъй като самият аз имам, тъй да се каже, грижи, не съм в състояние да дам повече…

И Пьотр Петрович подаде на Соня банкнота от десет рубли, след като грижливо я разгъна. Соня я взе, пламна, скочи, измърмори нещо и побърза да се сбогува. Пьотр Петрович тържествено я изпрати до вратата. Тя изскочи най-сетне от стаята, развълнувана и измъчена, и се върна при Катериш Ивановна извънредно смутена.

През цялото време, докато траеше тази сцена, Андрей Семьонович ту стоеше до прозореца, ту ходеше из стаята, като не искаше да прекъсва разговора; но когато Соня си отиде, той изведнъж се приближи до Пьотр Петрович и тържествено му протегна ръка.

— Всичко чух и всичко видях — каза той, като особено натърти последната дума. — Това е благородно, тоест, исках да кажа, хуманно! Вие искахте да избегнете благодарностите, аз видях! И макар, признавам, да не съм привърженик по принцип на частната благотворителност, защото тя не само че не изкоренява радикално злото, но дори още повече го подхранва, все пак не мога да не призная, че наблюдавах вашата постъпка с удоволствие — да, да, на мене това ми харесва.

— Е, това са глупости! — мърмореше Пьотр Петровия малко развълнуван и някак вглеждайки се в Лебезятников.

— Не, не са глупости! Човек, оскърбен и ядосан като вас от вчерашния случай и в същото време способен да мисли за нещастието на другите — такъв човек… макар и да извършва с постъпките си социална грешка… все пак… е достоен за уважение! Дори не съм го очаквал от вас, Пьотр Петрович, още повече че според вашите разбирания, о, колко ви пречат все още вашите разбирания! Колко ви вълнува например този вчерашен неуспех — възклицаваше добричкият Андрей Семьонович, почувствал онова особено разположение към Пьотр Петрович, — и защо, защо непременно ви е нужен този брак, този законен брак, благородни, любезни Пьотр Петрович? Защо ви е непременно тази законност в брака? Е, бийте ме, ако щете, но аз се радвам, радвам се, че той не се осъществи, че вие сте свободен, че вие не сте още съвсем изгубен за човечеството, радвам се… Ето, изказах се!

— Затова, защото не искам да нося рога във вашия граждански брак и да отглеждам чуждите деца, ето защо ми е нужен законен брак — каза Лужин, колкото да отговори нещо. Той беше особено погълнат от нещо и замислен.

— Деца? Вие споменахте за деца? — трепна Андрей Семьонович като боен кон, дочул военна тръба. — Децата са въпрос социален и от първостепенно значение, съгласен съм; но въпросът за децата ще бъде разрешен иначе. Някои дори напълно отричат децата, както и всичко, което напомня за семейството. За децата ще поговорим после, а сега да се заемем с рогата! Ще ви призная, че това е слабото ми място. Този отвратителен, хусарски, пушкински израз е просто немислим в речника на бъдещето. Пък и какво значи рога? О, какво заблуждение! Какви рога! Защо рога? Каква безсмислица! Напротив, именно при гражданския брак няма да ги има! Рогата — това е само естествена последица от всеки законен брак, негова корекция, така да се е, протест, тъй че в този смисъл те даже съвсем не са унизителни… И ако аз някога — да допуснем тази нелепост! — встъпя в законен брак, дори ще се радвам на тия триж проклети ваши рога; тогава ще кажа на жена си: „Мила моя, досега аз само те обичах, а сега те уважавам, защото ти съумя да протестираш!“ Вие се смеете? То е, защото нямате сили да се отърсите от предразсъдъците! Дявол да го вземе, та аз разбирам кое именно е неприятното, когато ви измамят в законния брак; но това е само подла последица от подлия факт, при който са унизени и двамата. А когато рогата се слагат открито, както при гражданския брак, тогава те престават да съществуват, те са немислими и дори губят името рога. Напротив, жена ви само ще ви докаже колко ви уважава, като ви смята неспособен да се противопоставяте на щастието й и достатъчно напредничав, за да не й отмъщавате за новия мъж. Дявол да го вземе, аз понякога си мечтая, че ако ме омъжат — пфу! — ако се оженя (с граждански или със законен брак — все едно), струва ми се, лично бих довел на жена си любовник, ако тя дълго време не си намери. „Мила моя — бих й казал, — аз те обичам, но освен това желая ти да ме уважаваш — да!“ Прав ли съм, прав ли съм?…

Пьотр Петрович го слушаше и се подсмихваше, но без особен интерес. Дори не го слушаше внимателно. Той наистина обмисляше нещо друго и дори Лебезятников най-накрая го забеляза. Пьотр Петрович беше чак развълнуван, потриваше ръце, замисляше се. За всичко това Андрей Семьонович се сети и си даде сметка по-късно…

II

Трудно би било да се посочат точно причините, вследствие на които в разстроеното съзнание на Катерина Ивановна се бе зародила идеята за този глупав помен. За него наистина отидоха почти десет от двадесет и няколкото рубли, получени от Расколников всъщност за погребението на Мармеладов. Може би Катерина Ивановна смяташе за свой дълг пред покойния да почете паметта му „както е редно“, за да знаят всички квартиранти и особено Амалия Ивановна, че той „не само не е бил по-долу от тях, а може би дори и много по-високо“ и че никой от тях няма право „да си вири носа“ пред него. Може би най-голямо влияние в случая бе оказала онази особена гордост на бедните, поради която при някои обществени обреди, задължителни в нашия бит за всички и за всекиго, много бедняци напрягат последни сили и харчат последните си спестени копейки само за да не бъдат „по-долу от другите“ и да не би да ги „осъдят“ тези други. Твърде вероятно е и това, Катерина Ивановна да е поискала именно в този случай, именно в този миг, когато изглеждаше изоставена от всички, да покаже на всички тези „нищожни и противни Квартиранти“, че не само „умее да живее и да посрещне гости“, но че дори е била възпитана съвсем не за такава участ, а в „благороден, може да се каже дори в аристократически полковнишки дом“ и изобщо не е била подготвена да мете пода и да пере през нощта парцалите на децата. Тези пароксизми на гордост и тщеславие се случват понякога дори на най-бедните и смазани хора и от време на време се превръщат за тях в нервна, неудържима нужда. А Катерина Ивановна освен това и не беше от смазаните: обстоятелствата можеха да я убият, но да бъде смазана нравствено, тоест да бъде сплашена и подчинена волята й, беше невъзможно. Освен това Сонечка твърде основателно каза за нея, че полудява. Това още не можеше да се твърди със сигурност и категорично, но наистина напоследък, през цялата последна година, нещастният й мозък прекалено много се измъчи, та да не се повреди поне отчасти. Засиленият туберкулозен процес, както казват медиците, също допринася за разстройването на умствените способности.

Вина в множествено число и най-различни видове нямаше, мадейра също: това беше преувеличение, но напитки имаше. Имаше водка, ром и лисабонско вино, всичко от най-лошото качество, но в достатъчно количество. Освен житото имаше четири вида ядене (между другото и блини), всичко беше приготвено в кухнята на Амалия Ивановна, а освен това бяха поставени два самовара едновременно, за предвидените след обяда чай и пуши. С покупките се оправи самата Катерина Ивановна с помощта на един от квартирантите — някакво жалко поляче, което живееше, кой знае защо, у г-жа Липевехзел, и което веднага се лепна на Катерина Ивановна за разсилен и вчера цял ден и днес цялата сутрин тича презглава и с изплезен език, като май особено се стараеше последното обстоятелство да бъде забелязано. За всяка дреболия то час по час тичаше лично при Катерина Ивановна, беше ходило дори да я търси в „Гостиний двор“, наричаше я непрекъснато „пани хорунжина“ и най-накрая страшно й омръзна, макар тя в началото да казваше, че без този „услужлив и великодушен човек“ била съвсем загубена. За характера на Катерина Ивановна беше присъщо бързо да си обрисува първия срещнат в най-хубави и ярки краски, да го хвали така, че на човек чак да му стане неудобно, да измисля, за да го похвали, различни неща, които изобщо не са ставали, съвсем искрено и чистосърдечно да повярва и тя самата в съществуването им и после изведнъж, из един път, да се разочарова, да скъса, да заплюе и да изгони грубо човека, пред когото едва преди няколко часа просто се е прекланяла. По характер беше весела и миролюбива, обичаше да се смее, но от непрекъснатите нещастия и несполуки така яростно започна да желае и да изисква всички да живеят в мир и радост и да не смеят да живеят иначе, че и най-слабият дисонанс в живота, и най-малката несполука започнаха да я докарват веднага едва ли не до изстъпление и тя само миг след най-големи надежди и фантазии започваше да проклина съдбата, да къса и да хвърля, каквото й падне, и да си удря главата в стената. Амалия Ивановна също придоби изведнъж, кой знае защо, необикновено значение и спечели необикновено уважение в очите на Катерина Ивановна, може би единствено затова, че се заеха с този помен и че Амалия Ивановна реши от все сърце да вземе участие във всички приготовления: тя се нае да нареди масата, да даде покривки, прибори и прочие и да приготви яденето в своята кухня. Катерина Ивановна я упълномощи за всичко и я остави да я замества, а самата тя отиде на гробищата. Наистина всичко беше направено както трябва: масата беше наредена дори твърде чисто, съдовете, вилиците, ножовете, чашите за водка, за вино, за чай — всичко това, разбира се, беше насъбрано от разни квартиранти, беше най-различно и по форма, и по големина — но в уречения час всичко беше на мястото си и Амалия Ивановна, чувствайки, че е свършила работата си отлично, посрещна завърналите се дори с известна гордост, натруфена, с боне с нови траурни панделки и с черна рокля. Тази гордост, макар и заслужена, кой знае защо, не се хареса на Катерина Ивановна: „Като че ли без Амалия Ивановна нямаше да можем една маса да наредим!“ Не й хареса и бонето с новите панделки: „Има си хас тази глупава немкиня да се гордее, че тя е хазайката и от милост се е съгласила да помогне на бедните квартиранти? От милост! Благодаря! В дома на бащата на Катерина Ивановна, който беше полковник и за една бройка губернатор, се слагаше понякога маса за четиридесет души и някаква си Амалия Ивановна или всъщност Людвиговна, и в кухнята не би била допусната…“ Впрочем Катерина Ивановна си наложи за известно време да не изразява чувствата си, макар да реши в себе си, че още днес ще трябва да даде урок на Амалия Ивановна и да и напомни къде й е мястото, иначе тя Бог знае какво ще си въобрази, а засега само се държа хладно с нея. И друга неприятност допринесе донякъде за раздразнението на Катерина Ивановна: на погребението от квартирантите, които бяха поканени освен полячето, което успя все пак да дотича и на гробищата нямаше почти никого; а на помена дойдоха само най-незначителните и най-бедните и много от тях имаха дори неприличен вид — просто дрипльовци. А по-възрастните и по-солидните като че нарочно не дойдоха, сякаш се бяха наговорили. Пьотр Петрович Лужин например, най-солидният, може да се каже, от квартирантите, не дойде, а Катерина Ивановна още снощи беше успяла да разкаже на всичко живо, тоест на Амалия Ивановна, на Поличка, на Соня и на полячето, че той е изключително благороден, великодушен човек, с огромни връзки и със състояние, бивш приятел на първия й мъж, приеман в дома на баща й, и обещал да направи всичко възможно, за да й издейства голяма пенсия. Ще отбележим тук, че когато Катерина Ивановна се хвалеше с нечии връзки и богатство, правеше го без всякаква заинтересованост, без всякаква мисъл за лична изгода, съвсем безкористно, така да се каже чистосърдечно, само заради удоволствието да възхвали и да придаде още по-голяма стойност на хваления. Освен Лужин и навярно „следвайки примера му“, не дойде и „този отвратителен мерзавец Лебезятников“. „Той пък какво ли си въобразява? Него го поканих само по милост, и то защото живее в една стая с Пьотр Петрович и е негов познат, така че беше неудобно да не го поканя.“ Не дойде също и една благовъзпитана дама с дъщеря си — „презряла мома“, които, макар и да живееха у Амалия Ивановна едва от около две седмици, вече няколко пъти се бяха оплаквали от шума и виковете в стаята на Мармеладови, особено когато покойният се прибираше пиян. Катерина Ивановна, разбира се, научи това от Амалия Ивановна, когато тя, карайки се с Катерина Ивановна и заплашвайки я, че ще изхвърли цялото семейство, крещеше, колкото й глас държи, че те безпокоят „благородните“ квартиранти, на които и на малкия пръст не могат да се хванат. Катерина Ивановна нарочно реши да покани сега тази дама и нейната дъщеря, „на които и на малкия пръст не можела да се хване“, още повече че досега при случайни срещи онази високомерно извръщаше глава — та нека знае, че тук се „мисли и чувства по-благородно и я канят въпреки всичко“ и за да видят те, че Катерина Ивановна знае и иначе да живее. Това тя искаше непременно да им обясни на масата, както и за губернаторството на покойния си баща, а същевременно на нея косвено да й даде да разбере, че не е имало нужда да се извръща, когато я среща, и че това е било извънредно глупаво. Не дойде и дебелият подполковник (всъщност щабскапитан в оставка), но се оказа, че „се е натряскал“ още от вчера сутринта. С една дума, дойдоха само полячето, после едно невзрачно, мълчаливо чиновниче с омазнен фрак, пъпчиво и противна воня; после още едно глухо и почти съвсем сляпо старче, служило някога в някаква поща, което някой от незапомнени времена и неизвестно защо издържаше у Амалия Ивановна. Дойде и един пиян поручик в оставка, всъщност бивш чиновник в интендантството, който най-неприлично и високо се смееше и, „представете си“, беше без жилетка! Друг някакъв седна направо на масата, без дори да поздрави Катерина Ивановна, и най-сетне някаква личност, поради липса на костюм, понечи да дойде по халат, но това вече беше така неприлично, че с усилията на Амалия Ивановна и на полячето успяха все пак да го изведат. Полячето впрочем доведе още две други полячета, които изобщо никога не бяха живели у Амалия Ивановна и които никой досега не беше виждал в квартирата. Всичко това много ядоса Катерина Ивановна. „И за кого в края на краищата бяха всички тези приготовления?“ Дори, за да има място, не сложиха децата да седнат на масата, която и без това зае цялата стая, а им наредиха в задния ъгъл, на сандъка, като двете малки настаниха на пейката, а Полечка, като по-голяма, трябваше да ги наглежда, да ги храни и да им бърше нослетата „като на благородни деца“. С една дума, Катерина Ивановна по неволя трябваше да посрещне всички с удвоена важност и дори с високомерие. Някои тя огледа особено строго и отвисоко ги покани да седнат на Масата. Смятайки, кой знае защо, че за всички, които не бяха Дошли, е виновна Амалия Ивановна, тя изведнъж започна да се Държи с нея крайно небрежно, което онази веднага забеляза и страшно се засегна. Такова начало не предвещаваше добър край Най-после седнаха.

Расколников дойде почти веднага след връщането им от гробищата. Катерина Ивановна страшно му се зарадва, първо, защото той беше единственият „образован гост“ и „както е изодно, се готвеше да заеме след две години професорска катедра в тукашния университет“ и, второ, защото той веднага и почтително й се извини, че въпреки всичкото си желание не е могъл да дойде на погребението. Тя просто се нахвърли върху него, сложи го да седне до нея, отляво (отдясно седна Амалия Ивановна), и въпреки непрекъснатото суетене и грижи яденето да се поднася правилно и да се дава на всички, въпреки мъчителната кашлица, която всеки миг прекъсваше думите й и я задушаваше и която бе станала сякаш особено мъчителна през последните два дни, непрекъснато се обръщаше към Расколников и полушепнешком бързаше да излее пред него всички насъбрани се в нея чувства и цялото си справедливо негодувание за провалилия се помен: при това негодуванието се сменяше често с най-весел, най-неудържим смях по адрес на събралите се гости, но предимно на самата хазайка.

— За всичко е виновна тази кукувица. Вие разбирате за кого говоря: за нея, за нея! — И Катерина Ивановна му закима към хазайката. — Погледнете я: блещи очи, знае, че говорим за нея но не може да разбере и цъкли очи. Пуф, кукумявка, ха-ха-ха!… Кхи-кхи-кхи! И какво иска да каже с това боне, кхи-кхи-кхи! Забелязахте ли, на нея все й се иска всички да смятат, че тя ме покровителства и ми прави чест с присъствието си. Аз я помолих, като почтена жена, да покани по-свестните хора и именно познатите на покойния, а погледнете какви е довела: някакви палячовци, мухльовци! Вижте този с мръсното лице: някакъв сопол на два крака! Ами тези поля-чета… ха-ха-ха! Кхи-кхи-кхи! Никой, никой никога не ги е виждал тука и аз никога не съм ги виждала; е, защо са дошли, питам ви? Седят чинно един до друг. Ей, пане — завика тя изведнъж на един от тях, — взехте ли си блини? Вземете още! Бира пийнете, бира! Водка не искате ли? Вижте — скочи, покланя се, вижте, вижте: навярно са съвсем гладни, горките! Нищо, нека си хапнат. Поне не вдигат шум, само че… само че, откровено казано, страхувам се за сребърните лъжици на хазайката!… Амалия Ивановна — обърна се тя изведнъж към нея почти на висок глас, — предварително ви предупреждавам, в случай че откраднат сребърните лъжици, не отговарям за тях! Ха-ха-ха! — разсмя се тя, като се обърна отново към Расколников и му сочеше с глава хазайката, радвайки се на шегата си. — Не разбра, пак не разбра! Седи със зяпнала уста, вижте я: кукумявка, кукумявка и половина, бухал с нови панделки, ха-ха-ха.

И пак смехът й се превърна в непоносима кашлица, която продължи пет минути. На кърпичката остана малко кръв, по челото й избиха капки пот. Тя мълчаливо показа на Расколников кръвта и едва успяла да си поеме дъх, веднага пак му зашепна, много оживена и с червени петна по бузите:

— Вижте, аз й възложих, така да се каже, извънредно деликатна поръчка — да покани тази дама и дъщеря й, разбирате ли за коя говоря? Тя трябваше да се държи най-деликатно, да действа най-изкусно, а е направила така, че тази глупачка, дошла кой знае откъде, тази надменна твар, тази нищожна провинциалистка само за това, че била някаква си вдовица на майор и е пристигнала да моли за пенсия и да обикаля канцелариите, за това че на петдесет години се боядисва, пудри се и се черви (това се знае)… и тази твар не само че не е благоволила да дойде, но дори не е изпратила някого да я извини, че не може да дойде, както го изисква в такива случаи най-елементарната вежливост. Не мога да разбера защо не дойде и Пьотр Петрович. Но къде е Соня? Къде е отишла? А, ето я и нея най-после! Соня, къде беше? Странно, че дори на погребението на баща ти си толкова неточна. Родион Романович, пуснете я да седне до вас. Ето твоето място, Сонечка… вземи си, каквото искаш. От желираното месо си вземи, то е по-вкусно. Сега ще донесат блини. А на децата дадоха ли? Полечка, имате ли всичко? Кхи-кхи-кхи! Добре тогава. Бъди послушна, Льоня, а ти, Коля, не си клати крачетата; седни, както трябва да седи едно благородно дете. Какво казваш, Сонечка?

Соня побърза да й предаде веднага извинението на Пьотр Петрович, стараейки се да говори високо, за да могат всички да я чуят, като употребяваше най-отбрани почтителни изрази, нарочно дори раздути и украсени от нея. Тя добави, че Пьотр Петрович е поръчал преди всичко да й предадат, че щом му бъде възможно, незабавно ще дойде, за да си поговорят насаме по работите и да решат какво може да се направи и да се предприеме по-нататък, и пр., и пр.

Соня знаеше, че това ще усмири и успокои Катерина Ивановна, ще я поласкае и най-важното — гордостта й ще бъде удовлетворена. Тя седна до Расколников, като леко му кимна и за миг с любопитство го погледна. Впрочем тя през цялото време някак избягваше дори да го гледа и да говори с него. Беше даже сякаш разсеяна, въпреки че гледаше Катерина Ивановна право в очите за да й угоди. Нито тя, нито Катерина Ивановна бяха в траур, защото нямаха черни дрехи. Соня беше с някаква тъмнокафява рокличка, а Катерина Ивановна — с единствената си рокля, басмена, тъмна, на райета. Съобщението за Пьотр Петрович мина като по масло. След като изслуша важно Соня, Катерина Ивановна все така важно се осведоми за здравето на Пьотр Петрович. После веднага едва ли не на висок глас прошепна на Расколников, че наистина би било странно такъв уважаван и солиден човек като Пьотр Петрович да се намери в такава „необикновена компания“, независимо дори от цялата му преданост към нейното семейство и старата му дружба с нейния баща.

— Ето защо аз съм ви особено благодарна, Родион Романович, че не се погнусихте от моята трапеза, даже при такава обстановка — добави тя почти високо, — впрочем уверена съм, че само особените ви симпатии към моя нещастен покойник са ви накарали да удържате на думата си.

След това тя още веднъж гордо и с достойнство огледа гостите си и изведнъж особено загрижено попита високо през масата глухото старче не иска ли още от яденето и дали са му дали от лисабонското вино. Старчето не отговори и дълго не можа да разбере какво го питат, въпреки че съседите му за смях започнаха дори да го подмушкват. То само се озърташе, разтворило уста, с което още повече разпали общата веселост.

— Какъв дръвник! Вижте, вижте! И защо са го довели? Що се отнася до Пьотр Петрович, винаги съм вярвала в него — продължи Катерина Ивановна да говори на Расколников, — той, разбира се, не прилича… — рязко и високо, и с извънредно строг израз се обърна тя към Амалия Ивановна, от което онази чак се смути, — не прилича на онези ваши натруфени въртиопашки, които в дома на баща ми и за готвачки не биха ги взели, а покойният ми мъж, разбира се, би им направил чест, ако ги пуснеше вкъщи, и то може би само поради безкрайната си доброта.

— Да, обичаше да пие; обичаше, пийваше си! — извика изведнъж интендантският в оставка, пресушавайки дванадесетата чашка водка.

— Покойният ми съпруг наистина имаше тази слабост и това е известно на всички — нахвърли се изведнъж върху него Катерина Ивановна, — но той беше добър и благороден човек, който обичаше и уважаваше семейството си; едно беше лошо, че от доброта прекалено се доверяваше на разни развратни хора и един Господ знае само с кого не е пил, даже и с такива, които не струват колкото подметките му! Представете си, Родион Романович, в джоба му намерихме захарно петле; мъртвопиян се връща, а децата не забравя.

— Пет-ле? Благоволихте да кажете пет-ле? — извика интендантският.

Катерина Ивановна не го удостои с отговор. Тя се замисли и въздъхна:

— Ето, сигурно и вие като всички мислите, че съм била прекалено строга с него — продължи тя, обръщайки се към Расколников. — А не е така! Той ме уважаваше, той много, много ме уважаваше! Добра душа имаше! И така ми дожаляваше за него понякога! Случваше се, седи и ме гледа от ъгъла и така ми стане жал за него, че ми иде да го прилаская, но после си помисля: „Що го прилаская, а той пак ще се напие“, само със строгост можеше донякъде да го удържа човек.

— Да, случвало се е да му скубят косите, случвало се е неведнъж — изрева пак интендантският и изля в устата си още една чашка водка.

— Не само скубане на коси, но и бой с метла е полезно да се приложи спрямо някои глупаци. Не говоря сега за покойника! — отряза го Катерина Ивановна.

Червените петна по бузите й пламтяха все повече и повече, гърдите й се повдигаха. Още миг и беше готова да вдигне скандал. Мнозина се кискаха, на мнозина това очевидно им беше приятно. Започнаха да побутват интендантския и нещо да му шепнат. Навярно искаха да го насъскат.

— А позволе-е-те да запитам, вие относно какво — започна интендантският, — тоест по чий… благороден адрес… благоволихте сега… А, впрочем няма нужда! Глупости! Глупости! Вдовица е! Вдовица! Прощавам… Пас! — И той пак гаврътна чашка водка.

Расколников седеше и слушаше мълчаливо и с отвращение. Почти не ядеше, само от учтивост чоплеше мръвките, които Катерина Ивановна непрекъснато му слагаше в чинията, и то колкото да не я обиди. Той внимателно се вглеждаше в Соня. Но Соня ставаше все по-разсеяна, по-разтревожена и по-загрижена; тя също предчувстваше, че поменът няма да свърши мирно и със страх следеше нарастващото раздразнение на Катерина Ивановна. Освен това тя знаеше, че главната причина, поради която двете дами от провинцията се отнесоха с такова презрение към поканата на Катерина Ивановна, беще тя, Соня. Тя чу от самата Амалия Ивановна, че майката дори се обидила от поканата и задала въпрос: „Как бих могла аз да допусна дъщеря ми да седне редом с тази девица?“ Соня предчувстваше, че Катерица Ивановна вече е научила някак за това, а обида, нанесена на нея, на Соня, беше за Катерина Ивановна повече от обида, нанесена лично на нея, на децата й, на баща й, с една дума беше смъртна обида и Соня знаеше, че Катерина Ивановна вече няма да се успокои, „докато не докаже на тези въртиопашки, че те и двете“ и т.н., и т.н. За беля някой подаде на Соня от другия край на масата чиния с две сърца от черен хляб пронизани със стрела. Катерина Ивановна пламна и веднага подметна високо през масата, че който ги е изпратил, разбира се, е „пияно магаре“, Амалия Ивановна, която също предчувстваше нещо лошо, а същевременно беше оскърбена до дъното на душата си от високомерието на Катерина Ивановна, за да разсее лошото настроение на събралите се и същевременно да се издигне в очите им, започна изведнъж ни в клин, ни в ръкав да разказва как някакъв неин познат „Карл от аптека“ се качил през нощта на файтона и че „файтонджията искал да убивал него и че Карл него много, много молил да не убивал него и плакал, и ръце сключвал, и от страх му пробол сърце“. Катерина Ивановна, макар да се усмихна, веднага отбеляза, че Амалия Ивановна не бива да разказва анекдоти на руски. Онази се обиди още повече и възрази, че нейният „фатер аус Берлин е бил много, много важен човек и винаги с ръце в джобове бъркал“. Катерина Ивановна, която беше весела по характер, не издържа и ужасно се разсмя, така че Амалия Ивановна започна да губи търпение и едва се сдържаше.

— Кукумявка такава! — зашепна веднага пак Катерина Ивановна на Расколников почти развеселена. — Искаше да каже: ходеше с ръце в джобовете, а излезе, че е тършувал из чуждите джобове, кхи-кхи! И забелязвали ли сте, Родион Романович, веднъж завинаги, че всички тези петербургски чужденци, тоест главно немци, които пристигат при нас отнякъде си, са все по-глупави от нас! Е, съгласете се, може ли да се разказва за това, че „Карл от аптека пронизал от страх сърце“ и че той (сополанко!), вместо да върже файтонджията, „ръце сключил и плакал, и много молил“. Ама че гъска! И мисли, че това е много трогателно и не подозира колко е глупава! Според мене този пиян интендантски е много по-умен от нея; поне си личи, че е хаймана, целия си ум е пропил, а пък тези всичките са такива почтителни, сериозни… Как само е седнала, блещи очи. Сърди се! Сърди се! Ха-ха-ха! Кхи-кхи-кхи!

Развеселена, Катерина Ивановна веднага се увлече в разни подробности и изведнъж заговори как с помощта на издействаната пенсия непременно ще открие в своя роден град Т… пансион за благородни девици. Още неказала това на Расколников, Катерина Ивановна вече се увлече в най-съблазнителни подробности. Кой знае как, в ръцете й изведнъж се озова същата онази „похвална грамота“, за която още покойният Мармеладов беше осведомил Расколников, когато му обясняваше в кръчмата, че Катерина Ивановна, неговата съпруга, на прощалната вечер в института е танцувала с шал „пред губернатора и другите официални лица“. Тази похвална грамота очевидно трябваше да докаже правото на Катерина Ивановна да открие пансион; но тя беше взета главно с цел окончателно да срази „двете натруфени въртиопашки“, в случай че дойдат на помена и да им се докаже ясно, че Катерина Ивановна е от най-благороден, „може да се каже, дори аристократически дом, полковнишка дъщеря и всеки случай стои по-горе от някакви си търсачки на приключения, които са се навъдили толкова много напоследък“. Пияните гости веднага запредаваха похвалната грамота от ръка в ръка, на което Катерина Ивановна не попречи, защото в нея наистина беше посочено en toutes lettres25, че тя е дъщеря на придворен съветник и кавалер, а следователно и наистина е почти полковнишка дъщеря.

Разпалена, Катерина Ивановна веднага се впусна да разказва за всички подробности на бъдещия прекрасен и спокоен живот в Т…; за гимназиалните учители, които тя ще покани да дават уроци в нейния пансион, за едно почтено старче, французина Манго, който бил предавал френски още на Катерина Ивановна в института и който още доживявал старините си в Т… и навярно ще се съгласи да работи при нея срещу сносно възнаграждение. Дойде ред най-после и до Соня, „която ще замине за Т… заедно с Катерина Ивановна и ще й помага там във всичко“. Но в този момент в края на масата някой изведнъж прихна. Катерина Ивановна, макар и да се постара веднага да си даде вид, че пренебрежително не забелязва избухналия в края на масата смях, веднага нарочно повиши глас и заговори с въодушевление за неоспоримите способности на София Семьоновна да бъде нейна помощничка, „за нейната кротост, търпение, самоотверженост, благородство и образованост“, при което потупа Соня по бузката и като се понадигна, горещо я целуна два пъти. Соня пламна, а Катерина Ивановна изведнъж се разплака, като веднага каза за себе си, че е „глупачка със слаби нерви и че е прекалено разстроена, че е време да привършват и тъй като закуската вече е свършена, време е да се поднесе чаят“. В същата минута Амалия Ивановна, вече окончателно обидена, че не беше взела ни най-малко участие в целия разговор и че дори изобщо не я слушат, изведнъж реши да направи последен опит и със затаена мъка се осмели да направи на Катерина Ивановна една извънредно уместна и дълбокомислена забележка относно това, че в бъдещия пансион трябва да се обръща особено внимание на чистото бельо на девойките (ди веше) и че „непременно трябва да има един такъв добри дам (ди даме), за да хубаво надзиравал за бельо“ и, второ, „за да не четел млади момичета тайно през нощ никакъв роман“. Катерина Ивановна, която беше наистина разстроена и много уморена и на която вече съвсем беше омръзнал този помен, веднага „отряза“ Амалия Ивановна, като й подчерта, че „бръщолеви глупости“ и нищо не разбира: че грижата за „ди веше“ е работа на домакинката, а не на директорката на благороден пансион; а що се отнася до четенето на романи, това, което тя говори, е даже просто неприлично и тя я моли да млъкне. Амалия Ивановна избухна и озлобена отбеляза, че тя само е „желал добро“ и че „много силно желал добро“ и че на нея „за квартир отдавна вече гелд не плащал“. Катерина Ивановна веднага я сложи на мястото и, като каза, че тя лъже, че е „желал добро“, защото вчера, когато покойникът още лежал на масата, тя е мъчила за наема. На това Амалия Ивановна твърде последователно отговори, че тя е „канил онези дам, но че онези дам не дошел, защото онези дам благороден дам и не могат отиват при неблагороден дам“. Катерина Ивановна веднага я „засече“ , че тъй като тя е мръхла, не може да съди за това какво значи истинско благородство. Амалия Ивановна не го преглътна и веднага заяви, че нейният „фатер аус Берлин бил много, много важни шовек и с две ръце по джобове бъркал и все правил така: «Пуф, пуф!»“ — и за да покаже по-нагледно как е изглеждал баща й, Амалия Ивановна скочи от стола, пъхна двете си ръце в джобовете, наду бузи и започна да издава с уста някакви неопределени звуци, нещо като „пуф-пуф“, съпроводени от високия смях на всички квартиранти, които нарочно подстрекаваха Амалия Ивановна с одобренията си, предчувствайки схватка. Но това вече Катерина Ивановна не можа да понесе и веднага на всеослушание „натърти“, че Амалия Ивановна може би никога не е имала фатер и че е просто пияна петербургска шваба и навярно преди е била някъде готвачка, а може би и нещо още по-лошо. Амалия Ивановна почервеня като рак и се разписка, че може би Катерина Ивановна „никога не е имал фатер; а тя имала фатер аус Берлин и той толкова дълъг палто носил и все правил «пуф, пуф, пуф!»“. Катерина Ивановна с презрение забеляза, че произходът й е известен на всички и че в същата тази похвална грамота е обозначено с печатни букви, че баща й е полковник; а че бащата на Амалия Ивановна (ако тя изобщо е имала някакъв баща) навярно е някакъв петербургски шваба, млекар; а най-вероятно е, че тя изобщо не е имала баща, защото и досега не се знае бащиното име на Амалия Ивановна; Ивановна или Людвиговна? От това Амалия Ивановна, разярена до крайност и удряйки с юмрук по масата, запищя, че тя е Амал — Иван, а не Людвиговна, че баща й „казвал Йохан и че той кмет“, а че фатер на Катерина Ивановна „съвсем никога не бил кмет“. Катерина Ивановна стана от стола и строго, с привидно спокоен глас (макар и съвсем бледа и задъхана) й съобщи, че ако само още веднъж се осмели „да постави на едно своето нищожно фатерче с нейния баща, то тя, Катерина Ивановна, ще й смъкне бонето и ще го стъпче с краката си“. Като чу това, Амалия Ивановна затича из стаята и закрещя с всички сили, че тя е хазайката и че Катерина Ивановна трябва незабавно „да се махал от квартир“; после се спусна, кой знае защо, да събира от масата сребърните лъжички. Вдигна се врява и шум; децата се разплакаха, Соня се хвърли да възпре Катерина Ивановна, но когато Амалия Ивановна изведнъж завика нещо за жълт билет, Катерина Ивановна отблъсна Соня и се спусна към нея, за да приведе незабавно в изпълнение заплахата си за бонето. В тази минута вратата се отвори и на прага на стаята изведнъж се появи Пьотр Петрович Лужин. Той се спря и със строг, внимателен поглед заоглежда цялата компания. Катерина Ивановна се хвърли към него.

III

— Пьотр Петрович — завика тя, — поне вие ме защитете! Внушете на тази глупава твар да не смее да се държи така с една нещастна благородна дама, защото за това има съд… аз лично при генерал-губернатора… Тя ще отговаря… В името на гостоприемството на баща ми, защитете сирачетата.

— Позволете, госпожо… Позволете, позволете, госпожи — възпираше я Пьотр Петрович, — никога не съм имал честта, както ви е известно, да познавам баща ви… позволете, госпожо (някой високо се засмя), а във вашите непрекъснати разпри с Амалия Ивановна нямам намерение да се намесвам… Идвам по своя работа… и искам да се обясня с вашата заварена дъщеря, София… Ивановна… Струва ми се, така беше? Позволете ми да мина…

И Пьотр Петрович, като заобиколи Катерина Ивановна, тръгна към противоположния ъгъл, където беше Соня.

Катерина Ивановна тъй си остана, като ударена от гръм. Тя не беше в състояние да разбере как можа Пьотр Петрович да се отрече от гостоприемството на баща й. След като бе измислила веднъж това гостоприемство, вече тя самата свято вярваше в него. Потресе я и деловитият, сух, пълен дори с някаква презрителна заплаха тон на Пьотр Петрович. Пък и всички някак притихнаха малко при появата му. Освен че този „делови и сериозен“ човек някак прекалено не подхождаше на цялата компания, личеше и това, че е дошъл за нещо важно, че навярно някаква необикновена причина е могла да го привлече в такава компания и следователно сега нещо ще се случи, нещо ще стане. Расколников, който беше до Соня, му направи път; Пьотр Петрович сякаш изобщо не го забеляза. След минута на прага се появи и Лебезятников; той не влезе в стаята, но спря там, също с някакво особено любопитство, почти с учудване; вслушваше се, но изглежда дълго не можеше нищо да разбере.

— Извинете, че може би ви прекъсвам, но работата е твърде важна — каза Пьотр Петрович някак общо, без да се обръща към никого по-конкретно, — аз даже се радвам, че има хора. Амалия Ивановна, най-покорно ви моля като хазайка на квартирата да обърнете внимание на разговора ми със София Ивановна, който ще последва. София Ивановна — продължи той, обръщайки се направо към извънредно учудената и вече изплашена Соня, — от моята маса в стаята на моя приятел Андрей Семьонович Лебезятников веднага след посещението ви изчезна принадлежаща ми банкнота от сто рубли. Ако вие по някакъв начин знаете и ни посочите къде се намира сега, то, давам ви честната си дума и призовавам всички за свидетели, работата ще се свърши само с това. В противен случай ще бъда принуден да приложа извънредно сериозни мерки и тогава… се сърдете само на себе си!

В стаята се възцари пълно мълчание. Дори плачещите деца притихнаха. Соня стоеше мъртво бледа, гледаше Лужин и нищо не можеше да отговори. Тя като че още не разбираше. Минаха няколко секунди.

— Е, какво ще кажете? — попита Лужин, като я гледаше втренчено.

— Аз не знам… Аз нищо не знам… — проговори най-после със слаб глас Соня.

— Не? Не знаете? — попита повторно Лужин и помълча още няколко секунди. — Помислете, госпожице — започна той строго, но някак все още увещаващо, — разсъдете, съгласен съм да ви дам още време да размислите. Разберете, моля ви се: ако аз не бях толкова сигурен, то, разбира се, при моята опитност не бих рискувал така направо да ви обвиня; защото за подобно пряко и гласно, но лъжливо или дори само погрешно обвинение в известен смисъл отговарям самият аз. Зная това. Тази сутрин обмених за нуждите си няколко петпроцентови облигации срещу номинална сума три хиляди рубли. Сметката е в портфейла ми. Като се върнах вкъщи — свидетел ми е Андрей Семьонович, — започнах да броя парите и като преброих две хиляди и триста рубли, прибрах ги в портфейла си, а портфейла — във външния джоб на палтото. На масата бяха останали около петстотин рубли в банкноти и между тях три банкноти от по сто рубли. В този момент дойдохте вие (по моя покана) — и през цялото време бяхте извънредно смутена и дори на три пъти посред разговора ставахте и, кой знае защо, бързахте да си отидете, въпреки че разговорът ни не беше свършил. Андрей Семьонович може да потвърди всичко това. Навярно и вие самата, госпожице, няма да откажете да потвърдите и да заявите, че ви повиках чрез Андрей Семьонович с единствената цел да поговоря с вас за самотното и безпомощно положение на вашата роднина Катерина Ивановна (на помена у която не можах да дойда) и затова колко добре би било да се уреди в нейна полза някаква подписка, лотария или нещо подобно. Вие ми благодарихте и дори се просълзихте (аз разказвам всичко, както беше, първо, за да ви припомня и, второ, за да ви покажа, че от паметта ми не се е заличила И най-малката подробност). После взех от масата банкнота от десет рубли и ви я дадох от свое име за вашата роднина, като помощ на първо време. Андрей Семьонович видя всичко това. После ви изпратих до вратата — вие бяхте все така смутена, — след което останах насаме с Андрей Семьонович и като поговорих с него десетина минути, Андрей Семьонович излезе, а аз пак седнах до масата, на която бяха парите, с цел да ги преброя и да ги сложа, както бях намислил, отделно. За мое учудване оказа се, че една банкнота от сто рубли липсва. Така че благоволете да прецените: да подозирам Андрей Семьонович ми е съвсем невъзможно; срамувам се дори от мисълта за това. Да сбъркам при броенето, също не съм могъл, защото минута преди да дойдете, след като приключих всички сметки, резултатът беше верен. Съгласете се сама, че спомняйки си смущението ви как бързахте да си отидете и най-после това, че държахте известно време ръцете си на масата; вземайки предвид най-после общественото ви положение и свързаните с него навици, аз, тъй да се каже, с ужас и дори против волята си бях принуден да се спра на това подозрение — разбира се, жестоко, но справедливо! Ще добавя още и ще повторя, че въпреки цялата ми очевидна увереност разбирам, че все пак в това мое обвинение се съдържа известен риск за мене. Но, както виждате, не го премълчах; аз се възмутих и ще ви кажа защо: единствено, уважаема, единствено поради вашата черна неблагодарност! Как? Аз ви каня в интерес на крайно бедната ви роднина, аз ви давам, според възможностите си, помощ от десет рубли, а вие веднага, в същия миг се отплащате за всичко с подобна постъпка! Не, това е вече лошо! Трябва да ви се даде урок. Тъй че размислете: нещо повече, като ваш искрен приятел аз ви моля (защото по-добър приятел от мене вие не можете да имате в тази минута): опомнете се! Иначе ще бъда неумолим! И така?

— Аз нищо не съм вземала от вас — прошепна Соня ужасена. — Вие ми дадохте десет рубли — ето, вземете ги. — Соня извади от джоба си кърпичка, напипа възелчето, развърза го, извади банкнота от десет рубли и протегна ръка към Лужин.

— А за останалите сто рубли не си признавате? — с укор и настойчиво произнесе той, без да взема банкнотата.

Соня се озърна. Всички я гледаха с такива ужасни, строги, подигравателни, ненавиждащи лица. Тя погледна Расколников… той стоеше до стената, скръстил ръце, и я гледаше с огнени очи.

— О, Господи! — извика Соня.

— Амалия Ивановна, ще трябва да се съобщи в полицията и затова, покорно ви моля, изпратете сега да викнат портиера — тихо и дори ласкаво каза Лужин.

— Гот дер бармхерциге!26 Аз така и предполагал, че тя крал! — плесна с ръце Амалия Ивановна.

— Така сте предполагали? — подхвана Лужин. — Следователно и преди сте имали поне известни основания да направите такова заключение. Моля ви, дълбокоуважаема Амалия Ивановна, да запомните думите си, произнесени впрочем пред свидетели.

От всички страни изведнъж се заговори високо. Всички се размърдаха.

— Ка-ка-ак! — извика изведнъж опомнилата се Катерина Ивановна и като луда се спусна към Лужин. — Как! Вие я обвинявате в кражба? Соня? Ах, подлеци, подлеци! — И като се втурна към Соня, тя я стисна като в менгеме със сухите си ръце.

— Соня! Как си посмяла да вземеш от него десет рубли! О, глупава! Дай ги тук! Дай веднага тези десет рубли — ето!

И като дръпна от Соня банкнотата, Катерина Ивановна я смачка в ръката си и я запрати право в лицето на Лужин. Топчицата го удари по окото и отскочи на пода. Амалия Ивановна се спусна да вдигне парите. Пьотр Петрович се ядоса.

— Спрете тази луда! — завика той.

В този момент на вратата до Лебезятников се появиха още няколко лица, между които надничаха и двете дами от провинцията.

— Как, луда? Аз ли съм луда? Глупак! — изпищя Катерина Ивановна. — Ти си глупак, мръсен съдийски плъх, долен човек! Соня, Соня да му открадне пари! Соня — крадла! Тя по-скоро ще ти даде, глупако! — И Катерина Ивановна истерично се разсмя. — Я го вижте глупака! — обръщаше се тя на всички страни, като сочеше на всички Лужин. — Как! И ти също? — забеляза тя хазайката. И ти също, саламджийке такава, твърдиш, че тя била „крал“, подъл пруски кокоши крак в кринолин! Ах, вие! Ах, вие! Та тя изобщо не е излизала от стаята, а като излезе от тебе, подлецо, веднага седна тук, до Родион Романович)… Обискирайте я! Щом никъде не е излизала, значи, парите са у нея! Търси де, търси, търси! Само че ако не намериш, тогава прощавай, миличък, но ще отговаряш! При царя, при царя, чак при Царя ще стигна, при милосърдния, ще се хвърля в нозете му още сега, още днес, аз, беззащитната! Мене ще ме пуснат! Ти мислиш, че няма да ме пуснат? Лъжеш се, ще отида! Ще отида, а-а! Ти на това ли се надяваше? Аз, брат, съм упорита! Ще ти приседне! Търси де! Търси, търси, хайде търси!

И Катерина Ивановна в изстъпление, разтърсваше Лужин влачейки го към Соня.

— Аз съм съгласен и отговарям… но престанете, госпожо престанете! Твърде добре виждам, че сте упорита!… Това… това… това как да стане? — мърмореше Лужин. — То трябва да стане в присъствието на полицията… макар че впрочем свидетелите и сега са предостатъчно… Аз съм готов… Но, така или иначе, за мъж е неудобно… поради пола… Може би с помощта на Амалия Ивановна… макар че впрочем тези работи не се правят така… Та как, значи?

— Който искате! Който иска, той да обискира! — викаше Катерина Ивановна. — Соня, обърни си джобовете! Ето, ето. Гледай, изверг, ето, празен е, тук беше кърпата, джобът е празен, виж! Ето и другия джоб, ето, ето! Виждаш ли! Виждаш ли!

И Катерина Ивановна не обърна, а просто измъкна навън двата джоба един след друг. Но от втория, десния джоб изведнъж изскочи някаква хартийка и като направи във въздуха парабола, падна в краката на Лужин. Всички видяха; мнозина извикаха. Пьотр Петрович се наведе, вдигна с два пръста хартийката от пода, показа я на всички и я разгъна. Това беше банкнота от сто рубли, сгъната на три. Пьотр Петрович описа с ръката си кръг, показвайки на всички банкнотата.

— Крадла! Вън от квартир! Полис, полис! — закрещя Амалия Ивановна. — Тях трябва в Сибир изгонил! Вън!

От всички страни полетяха възклицания. Расколников мълчеше, без да сваля очи от Соня, само от време на време бързо поглеждаше Лужин. Соня стоеше на същото място, сякаш загубила съзнание: тя дори почти не беше учудена. Изведнъж червенина заля цялото й лице, тя извика и закри лицето си с ръце.

— Не, не съм аз! Не съм ги вземала! Не знам! — изкрещя тя със сърцераздирателен глас и се хвърли към Катерина Ивановна. Тя я прегърна и силно я притисна към себе си, сякаш с гърдите си искаше да я защити от всички. — Соня! Соня! Аз не вярвам! Виждаш, че не вярвам! — крещеше (въпреки цялата очевидност) Катерина Ивановна и я люлееше в ръцете си като дете, целуваше я безброй много пъти, хващаше я за ръцете и силно-силно ги целуваше (просто впиваше устни в тях). — Ти да откраднеш! Глупави хора! О, Господи! Глупави сте вие, глупави — викаше тя, обръщайки се към всички, — та вие още не знаете, не знаете какво сърце има тя, какво момиче е! Тя да открадне, тя! Тя последната си дреха ще свали и ще я продаде, боса ще тръгне и ще ви даде, ако се нуждаете, ето каква е тя! Защото моите деца загиваха от глад, затуй има сега жълт билет, заради нас!… Ах, покойнико, покойнико! Ах, покойнико, покойнико! Виждаш ли? Виждаш ли? Ето ти помен! Господи! Че защитете я, какво стоите всички? Родион Романович! Вие защо не се застъпите? Нима и вие вярвате? Вие не струвате колкото малкото й пръстче, всички, всички, всички, всички! Господи! Че защити я най-после!

Плачът на нещастната, туберкулозна, беззащитна Катерина Ивановна направи сякаш силно впечатление на присъстващите. Толкова безпомощност, толкова страдание имаше в това изкривено от болка, изпито туберкулозно лице, в тези изсъхнали, целите в спекла се кръв устни, в този хриптящ глас, в тези ридания, които напомняха плача на дете, в тази доверчива, детска и същевременно отчаяна молба за защита, че, изглежда всички съжалиха нещастницата. Пьотр Петрович поне веднага я съжали.

— Госпожо! Госпожо! — възклицаваше той с убедителен тон. — Вас този факт не ви засяга! Никой няма да ви обвини в умисъл или в съучастничество, още повече че именно вие намерихте парите, обръщайки джобовете, и следователно нищо не сте подозирали. Много, много съжалявам, ако така да се каже, нищетата е подтикнала София Семьоновна, но защо, госпожице, не искахте да си признаете? Уплашихте се от позора? Или ви е за пръв път? Смутихте се може би? Работата е ясна, много ясна… И все пак защо трябваше да вършите подобни неща! Господа! — обърна се той към всички присъстващи. — Господа! Съжалявайки и, така да се каже, съчувствайки, аз всъщност съм готов да простя, дори сега, въпреки нанесените ми лични оскърбления. Нека този срам, госпожице, ви послужи като урок за в бъдеще — обърна се той към Соня, — а аз няма да предприемам по-нататък нищо и, тъй да бъде, слагам точка. Стига!

Пьотр Петрович погледна косо Расколников. Погледите им се срещнаха. Пламтящият поглед на Расколников беше готов да го изпепели. А Катерина Ивановна изглежда вече нищо не чуваше: тя прегръщаше и целуваше Соня като безумна. Децата също прегърнаха Соня от всички страни с ръчичките си, а Полечка — която впрочем не разбираше добре какво става — просто цялата беше плувнала в сълзи, разкъсвана от ридания и скрила подутото си от плач хубавичко личице в рамото на Соня.

— Колко долно е това! — чу се изведнъж висок глас откъм вратата.

Пьотр Петрович бързо се огледа.

— Каква низост! — повтори Лебезятников, гледайки го право в очите.

Пьотр Петрович сякаш чак потрепера. Това забелязаха всички. (После си го спомниха.) Лебезятников влезе в стаята.

— И вие се осмелихте да ме посочите за свидетел? — каза той, приближавайки се към Пьотр Петрович.

— Какво значи това, Андрей Семьонович? За какво говорите? — измърмори Лужин.

— Това значи, че вие… сте клеветник, ето какво значат моите думи! — разпалено изговори Лебезятников, като го гледаше строго с късогледите си очички. Той беше ужасно ядосан. Расколников просто впи очи в него, сякаш улавяше и претегляше всяка дума. Отново се възцари мълчание. Пьотр Петрович дори почти се смути, особено в първия миг.

— Ако вие казвате това на мене… — започна, той като заекваше, — но какво ви става? С ума си ли сте?

— Аз съм с ума си, а вие… сте мошеник! Ах, колко долно е това! Аз чух всичко, аз нарочно изчаках, за да разбера всичко, защото, признавам, и досега то не е съвсем логично… Но защо направихте всичко това — не разбирам.

— Какво съм направил! Ще престанете ли с вашите глупави гатанки! Или може би сте пиян?

— Вие, подлецо, може би пиете, а не аз! Аз и водка никога не пия, защото това противоречи на убежденията ми! Представете си, той сам, със собствените си ръце даде на София Семьоновна тази банкнота от сто рубли — аз видях, аз съм свидетел, аз ще се закълна! Той, той! — повтаряше Лебезятников, обръщайки се към всички и към всеки.

— Да не сте полудели, сополанко такъв! — изкрещя Лужин.

Тя самата тук призна ей сега, пред всички, че освен десетте рубли не е получавала нищо от мене. Как тогава съм могъл да й ги дам?

— Аз видях, видях! — крещеше и настояваше Лебезятников.

— И макар това да противоречи на възгледите ми, готов съм още сега да дам в съда каквато щете клетва, защото видях как вие тайно й я пъхнахте. Само че аз, глупакът, помислих, че за да направите благодеяние, й я мушнахте! При вратата, сбогувайки се с нея, когато тя се обърна и вие с една ръка й стиснахте ръката, с другата, с лявата, сложихте тайно банкнотата в джоба й. Аз видях! Видях! Лужин пребледня.

— Какво дрънкате! — дръзко извика той. — И как сте могли от прозореца да видите каква е банкнотата! Сторило ви се е… с вашите късогледи очи. Вие бълнувате!

— Не, не ми се е сторило И макар че бях далече, всичко, всичко видях и въпреки че от прозореца наистина е трудно да се види банкнотата — тук сте прав, поради особения случай с положителност знаех, че това именно е банкнотата от сто рубли, защото, когато дадохте на София Семьоновна банкнотата от десет рубли — сам видях, вие същевременно взехте от масата и банкнота от сто рубли (това видях, защото тогава стоях близо до масата и веднага ми мина през ума една мисъл, затова и не забравих, че държите в ръката си банкнотата). Вие я сгънахте и я държахте в ръката си през цялото време. После аз забравих за това, но когато вие взехте да ставате, я преместихте от дясната ръка в лявата и едва не я изтървахте; тогава пак си спомних, защото пак ми мина през ума същата мисъл, а именно, че вие искате да й направите благодеяние скришом от мене. Можете да си представите как започнах да следя — и видях, че успяхте да я пъхнете в джоба й. Аз видях, видях, мога да се закълна!

Лебезятников едва не се задъхваше. От всички страни се чуха най-различни възклицания, най-вече на учудване; но се чуха и възклицания, в които се долавяше закана. Всички започнаха да напират към Пьотр Петрович. Катерина Ивановна се спусна към Лебезятников.

— Андрей Семьонович! Аз съм се излъгала във вас! Защитете я. Само вие сте на нейна страна! Тя е сираче, Господ ви изпрати! Андрей Семьонович, миличък, бащице!

И Катерина Ивановна, почти без да разбира какво прави, се хвърли на колене пред него.

— Идиотщини! — закрещя разбеснелият се до ярост Лужин. — Идиотщини дрънкате, господине. „Забравих, спомних си, забравих“ — какво значи това? Излиза, че аз нарочно съм й ги пъхнал? Защо? С каква цел? Какво общо имам с тази…

— Защо? Именно това и аз самият не разбирам, а че разказвам истински факт, е вярно! И не само че не греша, подли и престъпни човече, но добре помня как по този повод тогава веднага си зададох този въпрос, именно в момента, когато ви благодарях и ви стиснах ръката. Защо й сложихте банкнотата тайно в джоба? Тоест защо именно тайно? Нима само затова, че искахте да скриете от мене, знаейки, че аз имам противоположни убеждения и отричам частната благотворителност, която нищо не лекува радикално? Е, и реших, че вас наистина ви е срам да давате пред мене такава сума и освен това помислих си — може би иска да я изненада, да я учуди, когато тя намери в джоба си цели сто рубли. (Защото някои благодетели много обичат такива сантименталности, когато правят благодеяние; зная това.) После си помислих също, че искате да я изпитате, тоест ще дойде ли тя, след като ги намери, да ви благодари! После, че искате да избегнете благодарностите й, че, както се казва: дясната ръка да не знае… с една дума, нещо такова… Малко ли мисли ми минаха тогава през главата, тъй че реших да обмисля всичко това по-късно, но все пак сметнах за неделикатно да ви покажа, че зная тайната. Но веднага ми мина през ума още един въпрос: че е възможно София Семьоновна, не дай си Боже, да загуби парите, преди да ги забележи, ето защо реших да дойда тук, да я извикам и да я уведомя, че са й сложени в джоба сто рубли. А преди това пътем се отбих в стаята на госпожите Кобилятникови, за да им занеса „Общ извод от положителния метод“ и особено да им препоръчам статията на Пидерит (а впрочем и на Вагнер); после идвам тук и сварвам цялата тази история! Е, можеха ли, можеха ли да ми минат през ума всички тези мисли и разсъждения, ако наистина не бях видял че вие й сложихте в джоба сто рубли?

Когато Андрей Семьонович свърши многословните си разсъждения с такъв логически извод в заключение на речта си той беше ужасно уморен и дори пот се стичаше по лицето му. Уви, той и на руски не умееше да се изразява добре (впрочем и не знаеше никакъв друг език), така че целият сякаш изведнъж са изтощи и сякаш дори отслабна след адвокатския си подвиг. Въпреки това речта му направи огромно впечатление. Той говори с такова въодушевление, така убедено, че всички явно му вярваха. Пьотр Петрович почувства, че работата е загубена.

— Какво ме интересува, че са ви минали през ума някакви глупави въпроси! — извика той. — Това не е доказателство! Може да сте сънували всичко това — и толкоз! А аз ви казвам, господине, че лъжете! Лъжете и клеветите, защото сте озлобен нещо срещу мене и именно от яд за това, че не се съгласявам с вашите дръзки и безбожни социални теории — ето причината!

Но от това извъртане Пьотр Петрович не спечели нищо. Напротив, от всички страни се чу ропот.

— А, я виж как го извъртя! — извика Лебезятников. — Лъжеш се! Викай полиция, аз ще се закълна! Само едно не мога да разбера: защо се е решил на такава долна постъпка! О, жалък, подъл човек!

— Аз мога да обясня защо се е решил на такава постъпка и ако трябва, също ще се закълна! — произнесе най-после с твърд глас Расколников и пристъпи напред.

Той беше външно твърд и спокоен. На всички им стана някак ясно само като го погледнаха, че той наистина знае каква е работата и че развръзката е близка.

— Сега си изясних абсолютно всичко — продължи Расколников, обръщайки се направо към Лебезятников. — От самото начало на историята бях започнал да подозирам, че тук има някаква долна измама; започнал бях да подозирам поради някои особени обстоятелства, известни само на мен, които сега ще споделя с всички: те обясняват цялата работа! А вие, Андрей Семьонович, с ценното си показание окончателно ми изяснихте всичко. Моля всички, всички да слушат: този господин (той посочи Лужин) се сгоди наскоро за една девойка, именно за моята сестра, Авдотя Романовна Расколникова. Но като пристигна в Петербург, онзи ден, при първата ни среща, той се скара с мене и аз го изгоних от къщи, за което има двама свидетели. Този човек е много зъл… Онзи-ден още не знаех, че той живее тук, у вас, Андрей Семьонович, и че следователно още в деня на скарването ни, тоест онзи ден, той е бил свидетел на това как аз като приятел на покойния господин Мармеладов дадох на съпругата му, Катерина Ивановна, известна сума за погребението. Той веднага написал на майка ми бележка и я уведомил, че аз съм дал всичките си пари не на Катерина Ивановна, а на София Семьоновна и при това с най-долни изрази споменал за… за София Семьоновна, тоест намекнал за някакъв особен характер на отношенията ми със София Семьоновна. Всичко това, както схващате с цел да ме скара с майка ми и сестра ми, като им внуши, че аз пилея за низки цели последните им пари, с които те ме издължат. Снощи пред майка ми и сестра ми и в негово присъствие аз възстанових истината, като доказах, че съм дал парите на Катерица Ивановна за погребението, а не на София Семьоновна и че онзи ден дори още не познавах София Семьоновна, дори още не бях я виждал. При това добавих, че той, Пьотр Петрович Лужин, с всичките си достойнства не струва колкото малкото пръстче на София Семьоновна, за която говори така лошо. А на въпроса му бих ли сложил София Семьоновна да седне редом със сестра ми аз отговорих, че вече съм направил това, и то същия този ден. Озлобен от това, че майка ми и сестра ми не искат да повярват на обвиненията му и да се скарат с мене, той от дума на дума започна да ми говори непростителни дързости. Стигна се до окончателен разрив и той бе изгонен от къщи. Всичко това стана снощи. Сега ви моля да обърнете особено внимание: представете си, че той сега беше успял да докаже, че София Семьоновна е крадла — с това, първо, би доказал на майка ми и на сестра ми, че е бил почти прав в подозренията си; че с право се е разсърдил, задето съм поставил на едно сестра ми и София Семьоновна; че като ме е нападнал, той значи е защитавал и пазил честта на моята сестра и негова годеница. С една дума, с всичко това той можеше дори отново да ме скара с роднините ми и, разбира се, се е надявал да спечели пак разположението им. Да не говорим за това, че би си отмъстил и лично на мене, защото има основание да предполага, че честта и щастието на София Семьоновна са ми много скъпи. Ето съображенията му! Ето как схващам цялата работа! Това е причината и друга не може да има! Така или приблизително така завърши Расколников речта си, прекъсвана начесто от възклицанията на присъстващите, които впрочем слушаха много внимателно. Но въпреки всички прекъсвания той говори рязко, спокойно, точно, ясно, твърдо. Резкият му глас, увереният тон и строгото му лице направиха на всички огромно впечатление.

— Така, така, това е така! — потвърждаваше във възторг Лебезятников. — Това положително е така, защото той, веднага щом София Семьоновна влезе при нас, в стаята, ме запита именно дали сте тук, не съм ли ви видял между гостите на Катерина Ивановна. С тази цел той ме повика до прозореца и там тихичко ме попита. Значи той е искал непременно вие да сте тук) Това е така, всичко това е така!

Лужин мълчеше и презрително се усмихваше. Впрочем той беше много блед. Изглежда обмисляше как да се измъкне. Може би с удоволствие би зарязал всичко и би си отишъл, но в момента това беше почти невъзможно, то би означавало направо да признае справедливостта на отправените му обвинения и че действително е оклеветил София Семьоновна. Освен това и присъстващите, и без това доста пийнали, бяха крайно наежени. Интендантският, макар впрочем и да не разбираше всичко, викаше най-много от всички и предлагаше твърде неприятни за Лужин мерки. Но имаше и трезви: надойдоха и се насъбраха от всички стаи. И трите полячета ужасно се горещяха и непрекъснато му викаха: „Пане лайдак27!“, при което мърмореха още някакви закани на полски.

Соня слушаше напрегнато, но сякаш не разбираше всичко, като че се свестяваше от припадък. Тя само не сваляше очи от Расколников, чувствайки, че той е цялата й опора. Катерина Ивановна дишаше тежко, с хриптене, и изглеждаше страшно изнемощяла. Най-глупав израз имаше Амалия Ивановна — тя стоеше със зяпнала уста и не разбираше нищо. Схвана само, че Пьотр Петрович някак се изложи. Расколников поиска да каже още нещо, но не го оставиха да довърши: всички викаха и се блъскаха около Лужин с ругатни и закани. Но Пьотр Петрович не се уплаши. Като видя, че обвинението срещу Соня е пропаднало напълно, той прибягна направо към наглост.

— Моля, господа, моля; не се блъскайте, пуснете ме да мина! — говореше той, като си пробиваше път през тълпата. — И бъдете така добри да не заплашвате; уверявам ви, че нищо няма да стане, нищо няма да ми направите, не съм страхлив, напротив, вие, господа, ще отговаряте, задето с насилие сте потушили едно дело. Крадлата е повече от разобличена и аз ще продължа да действам. В съда не са толкова слепи и… не са пияни и няма да повярват на двама отявлени безбожници, размирници и волнодумци, които ме обвиняват, за да ми отмъстят, което сами, от глупост, признават… Да, моля!

— Веднага се пръждосвайте от стаята ми; благоволете да напуснете квартирата — между нас всичко е свършено! Като си помисля само, че цели две седмици съм се потил… да му разяснявам!…

— Андрей Семьонович, нали аз самият ви казах, когато още ме задържахте, че напускам; а сега ще добавя само, че сте глупак. Желая ви да си използвате ума и късогледите очи. Но моля, господа!

Той си проби път; но на интендантския не му се искаше така лесно да го пусне, само с ругатни: той сграбчи от масата една чаша, замахна и я хвърли по Пьотр Петрович; ала чашата полетя право в Амалия Ивановна. Тя изпищя, а интендантският който при замахването загуби равновесие, тежко се строполи под масата. Пьотр Петрович си отиде в стаята и след половин час вече беше изчезнал от къщата. Соня, плаха по природа, и преди знаеше, че нея могат да я погубят по-лесно от когото и да било другиго, а да я обиди може всеки почти безнаказано. Но все пак до последната минута й се струваше, че бедата може някак да се избегне — с предпазливост, с кротост пред всичко и пред всеки Разочарованието й беше извънредно тежко. Тя можеше разбива се, да понесе търпеливо и почти безропотно всичко — дори това Но в първия миг й стана извънредно тежко. Въпреки че тя възтържествува и беше оправдана, когато премина първата уплаха и първото вцепенение, когато разбра и съобрази всичко ясно чувство на безпомощност и обида мъчително сви сърцето и Тя изпадна в истерия. Накрая не издържа, изскочи от стаята и се спусна към къщи. Това стана почти веднага след излизането на Лужин. Когато сред високия смях на присъстващите чашата улучи Амалия Ивановна, тя също не издържа това, че трябва да пати за чужда сметка. С писъци като бясна се нахвърли върху Катерина Ивановна, която смяташе виновна за всичко.

— Вън от квартир! Веднага! Марш! — И с тези думи започна да хваща каквото й падне от нещата на Катерина Ивановна и да ги хвърля на пода. И без това почти сломена и едва ли не в припадък, задъхана, бледа, Катерина Ивановна скочи от леглото (върху което беше паднала от изтощение) и се хвърли върху Амалия Ивановна. Но борбата беше прекалено неравна: онази я отблъсна като перце.

— Как! Не стига, че безбожно ни оклеветиха — ами тази твар пак се нахвърля върху мене! Как! В деня не погребението на моя мъж ме пъдят от квартирата, след моето гостоприемство, на улицата, със сирачетата! Къде ще се дяна! — викаше, ридаейки и задъхвайки се, нещастната жена. — Господи — завика тя изведнъж и очите й засвяткаха, — няма ли справедливост! И кого ще защитаваш, ако не нас, сираците? Ще видим! Има на този свят справедливост и правда, има, аз ще ги намеря! Сега, почакай, безбожна твар! Полечка, остани с децата, аз ще се върна. Ще ме чакате, ако ще на улицата! Ще видим има ли на света правда!

И като метна на главата си същия зелен сукнен шал, за който бе споменал в разказа си покойният Мармеладов, Катерина Ивановна си проби път през безредната и пияна тълпа квартиранти, които все още се трупаха в стаята, и с вопли и сълзи изтича на улицата — с неопределена цел веднага, незабавно и на всяка цена да намери някъде справедливост. Полечка, уплашена, се сви с децата в ъгъла, върху сандъка, и прегърнала двете по-малки, разтреперана цяла, зачака да се върна майка й. Амалия Ивановна тичаше из стаята, скимтеше, нареждаше, хвърляше каквото й падне на пода и буйстваше. Квартирантите крещяха кой каквото му дойде наум — някои привършваха да коментират, както знаят, случилото се; други се караха и се ругаеха; някои започнаха да пеят…

„А сега е време и аз да си вървя! — помисли Расколников. — Е, София Семьоновна, да видим какво ще кажете сега!“

И той се запъти към квартирата на Соня.

IV

Расколников се прояви като деен и енергичен адвокат на Соня срещу Лужин, въпреки че самият той носеше в душата си толкова ужас и страдание. Но след като бе изстрадал толкова много сутринта, той сякаш се радваше на възможността да промени изживяванията си, които ставаха вече непоносими, да не говорим пък колко лично и сърдечно чувство бе вложил в стремежа си да се застъпи за Соня. Освен това той си мислеше и страшно се тревожеше, особено в някои моменти, за предстоящата среща със Соня; той трябваше да й каже кой е убил Лизавета и предчувстваше страшното мъчение, което го очакваше, и сякаш искаше да го отпъди с ръце. Затова, когато на излизане от Катерина Ивановна възкликна: „Е, какво ще кажете, сега София Семьоновна?“, той явно се намираше в някакво външно възбудено състояние на бодрост, дързост и съзнание за неотдавнашната победа над Лужин. Но му се случи нещо странно. Когато стигна до квартирата на Капернаумов, почувства внезапна отпадналост и страх. Спря се в размисъл пред вратата, задавайки си странния въпрос: „Трябва ли да кажа кой уби Лизавета?“ Въпросът бе странен, защото изведнъж в същия момент почувства, че не само не може да не каже , но дори да отдалечи тази минута, поне временно, му е невъзможно. Още не му беше ясно защо е невъзможно; само почувства това и мъчителното съзнание за безсилието му пред необходимостта почти го смаза. За да не разсъждава и да не се измъчва, той бързо отвори вратата и от прага погледна Соня. Тя седеше, облакътена на масичката, закрила лице с ръце, но като видя Расколников, бързо стана и тръгна към него, сякаш го беше чакала.

— Какво щеше да стане с мене, ако не бяхте вие! — каза тя бързо, когато станаха един срещу друг в средата на стаята. Очевидно тя искаше само да му каже това час по-скоро. И затова го чакаше.

Расколников се приближи до масата и седна на стола, от който тя току-що беше станала. Тя застана на две крачки от него, точно като вчера.

— Е, Соня? — каза той и изведнъж почувства, че гласът му трепери. — Всичко се основаваше на „общественото положение и свързаните с него навици“. Разбрахте ли това одеве?

Лицето й изрази страдание.

— Само не ми говорете като вчера! — прекъсна го тя. — Моля ви се, не започвайте. И без това съм достатъчно измъчена…

Тя побърза да се усмихне, уплашена, че може би упрекът ще го разсърди.

— Аз от глупост избягах. Какво ли става там сега? Щях вече да отида, но все си мислех, че… вие може да дойдете.

Той й разказа, че Амалия Ивановна ги пъди от квартирата и че Катерина Ивановна е изтичала някъде „да търси правда“.

— Ах, Боже мой! — плесна с ръце Соня. — Да вървим по-бързо… И тя сграбчи наметалцето си.

— Вечно едно и също! — извика раздразнен Расколников. — Вие само за тях мислите! Останете с мене.

— А… Катерина Ивановна?

— А Катерина Ивановна, разбира се, няма да ви отмине, ще дойде при вас, щом е излязла от къщи — с погнуса добави той. — А ако не ви завари, пак вие ще бъдете виновна…

Соня приседна на стола в мъчителна нерешителност. Расколников мълчеше, гледайки в земята и обмисляйки нещо.

— Да предположим, че Лужин сега не е искал — започна той, без да поглежда Соня. — Само да беше поискал или някак да му беше изгодно, той би ви изпратил в тъмница, ако не се бяхме случили ние с Лебезятников! А?

— Да — каза тя със слаб глас. — Да! — повтори разсеяно и тревожно.

— А аз наистина можеше и да не бъда там! Лебезятников пък се появи съвсем случайно.

Соня мълчеше.

— Ами ако бяхте отишли в тъмница, тогава? Помните ли какво ви говорих вчера?

Тя пак не отвърна. Той изчака.

— А аз мислех, че пак ще завикате: „Ах, не говорете, престанете!“ — засмя се Расколников, но някак насила. — Какво, пак ли мълчите? — попита след минута. — Нали трябва да разговаряме за нещо? За мене би било интересно да разбера как бихте решили вие сега един „въпрос“, както казва Лебезятников. (Той като че започваше да се обърква.) Не, наистина, сериозно говоря. Представете си, Соня, че предварително знаехте всички намерения на Лужин, знаехте, и то със сигурност, че те биха погубили окончателно Катерина Ивановна и децата; и вас покрай другото (тъй като вие не се смятате за нищо, затова покрай другото). Полечка също… защото и на нея й предстои този път. Та ето: ако сега изведнъж бяха ви предоставили вие да решите — той или те да живеят, тоест Лужин ли да живее и да върши мръсотии или Катерина Ивановна да умре? Как бихте решили: кой от тях да умре? Питам ви.

Соня го погледна с безпокойство. Тя долови нещо особено в тези неуверени думи, с които той подхващаше нещо издалече.

— Предчувствах, че ще попитате нещо такова — каза тя, като го погледна изпитателно.

— Добре, нищо; но все пак как бихте решили?

— Защо питате за неща, които са невъзможни? — с отвращение каза Соня.

— Значи, по-добре е Лужин да живее и да върши мръсотии! Вие и това ли не се осмелихте да решите?

— Нима мога да зная каква е Божията воля!… И защо питате неща, за които не бива да се пита? Защо са нужни такива празни въпроси? Как може да стане така, че да зависи от моето решение? И кой ме е избрал да съдя: кой да живее и кой да не живее?

— Е, щом се намеси Божията воля, нищо не може да се направи — измърмори мрачно Расколников.

— По-добре кажете направо за какво сте дошли! — извика Соня с мъка. — Вие пак загатвате нещо… Нима сте дошли само за да ме измъчвате!

Тя не издържа и изведнъж горчиво заплака. Той я гледаше с мрачна тъга. Минаха близо пет минути.

— Ти имаш право, Соня — каза той най-после тихо. И изведнъж се промени; престорено нахалният и безсилно предизвикателен тон изчезна. Дори гласът му изведнъж отслабна. — Аз самият ти казах вчера, че няма да дойда да моля за прошка, а, кажи-речи, започнах с това — да моля прошка… За Лужин и за Божията воля заради себе си го говорих… Това беше молбата ми за прошка, Соня…

Той искаше да се усмихне, но бледата му усмивка излезе безпомощна и недовършена. Наведе глава и закри лицето си с ръце.

И изведнъж странно, внезапно чувство на някаква остра ненавист към Соня прониза сърцето му. И сякаш сам учуден и изплашен от това чувство, той внезапно вдигна глава и втренчено я погледна; но срещна нейния спрян върху него неспокоен и мъчително загрижен поглед; в него се четеше любов; омразата му се стопи като сянка. Беше сбъркал; беше взел едно чувство за друго. Това означаваше само, че онзи миг е настъпил.

Той пак закри лицето си с ръце и наведе глава. Изведнъж пребледня, стана от стола, погледна Соня и без да каже нито дума, се премести на леглото й.

В изживяванията му тази минута приличаше ужасно на минутата, когато стоеше зад старицата, вече извадил брадвата от гайката, и почувства, че „не бива да се губи повече нито миг“.

— Какво ви е? — попита Соня, ужасно изплашена.

Той не можеше да каже нито дума. Съвсем, съвсем другояче смяташе да й каже и сам не разбираше какво става с него сега. Тя бавно се доближи, седна на леглото до него и зачака, без да сваля очи. Сърцето и биеше и замираше. Стана непоносимо: той обърна към нея мъртвешки бледото си лице; устните му се кривяха безсилно, мъчейки се да изговорят нещо. Ужас обзе сърцето на Соня.

— Какво ви е? — повтори тя, като се отдръпна малко от него.

— Нищо, Соня. Не се плаши… Глупости! Наистина, ако поразмисли човек — глупости — мърмореше той като човек в безсъзнание, който бълнува. — И защо ли само дойдох да те измъчвам? — добави изведнъж, като я гледаше. — Наистина. Защо? Аз непрекъснато си задавам този въпрос, Соня…

Той може би наистина си беше задавал този въпрос преди четвърт час, но сега го изговори в пълно безсилие, почти в безсъзнание и треперейки с цялото си тяло.

— Ох, как се измъчвате! — произнесе тя страдалчески, като се вглеждаше в него.

— Всичко е глупост!… Виж какво, Соня (той изведнъж кой знае защо се усмихна някак бледо и безсилно, за около две секунди), помниш ли какво исках да ти кажа вчера?

Соня тревожно чакаше.

— Казах ти, когато си тръгнах, че може би се сбогувам с тебе завинаги, но че, ако дойда днес, ще ти кажа… кой уби Лизавета.

Тя изведнъж затрепера с цялото си тяло.

— Та ето, аз дойдох да ти кажа.

— Значи, вие вчера наистина… — едва прошепна тя, — но откъде знаете? — попита бързо, сякаш изведнъж се опомни.

Соня задиша с усилие. Лицето й ставаше все по-бледо и по-бледо.

— Зная.

Тя замълча близо минута.

— Да не би да са го хванали? — попита тя плахо.

— Не, не са го хванали.

— Откъде тогава знаете това? — попита тя пак едва чуто и пак след почти минутно мълчание.

Той се обърна към нея и внимателно, внимателно я погледна.

— Сети се — проговори той с предишната изкривена и безсилна усмивка.

По цялото й тяло сякаш преминаха гърчове.

— Та вие… ме… защо ме… плашите така? — промълви тя, усмихвайки се като дете.

— Щом зная, значи съм голям приятел… на онзи… — продължи Расколников, като не преставаше упорито да я гледа в лицето, сякаш вече нямаше сили да откъсне погледа си. — Тази Лизавета той… не е искал да я убива… Той я… е убил, без да иска… Искал е да убие старицата… когато е сама… и отишъл… А в това време влязла Лизавета… Тогава той… убил и нея.

Мина още една ужасна минута. И двамата продължаваха да се гледат.

— Та не можеш ли да се сетиш? — попита той изведнъж с такова усещане, сякаш се хвърляше от камбанария.

— Н-не — прошепна Соня едва чуто.

— Вгледай се добре. — Едва изрече това и предишното, познато чувство изведнъж вледени отново душата му; той я гледаше и изведнъж в лицето й сякаш видя лицето на Лизавета. Той бе запомнил ярко израза на Лизаветиното лице, когато се приближаваше тогава към нея с брадвата, а тя отстъпваше към стената с простряна напред ръка, със съвсем детски страх на лицето, както малките деца, когато изведнъж започнат да се плашат от нещо, гледат неподвижно и тревожно предмета, който ги плаши, отстъпват назад и, протягайки ръчичка напред, се канят да заплачат. Почти същото се случи сега и със Соня: също така безсилно, със същата уплаха го гледа тя известно време и изведнъж, като протегна напред лявата си ръка, леко, едва-едва опря пръсти в гърдите му и бавно се занадига от леглото, отдръпвайки се все повече и повече от него, а погледът, с който го гледаше, ставаше все по-неподвижен. Ужасът й изведнъж се предаде и на него: същият страх се изписа и на неговото лице, по същия начин започна да я гледа и той и дори с почти същата детска усмивка.

— Сети ли се? — прошепна той най-после.

— Господи! — изтръгна се от гърдите й страшен вопъл. Тя падна безсилно на леглото и зарови лице във възглавниците. Но след миг бързо се вдигна, приближи се бързо до него, хвана го за двете ръце и като ги стискаше силно като в менгеме с тънките си пръсти, се вгледа пак втренчено като прикована в лицето му. С този последен, отчаян поглед тя искаше да види, да долови макар и слаба, последна надежда за себе си. Но надежда нямаше; нямаше вече никакво съмнение; всичко беше точно така! Дори по-късно, впоследствие, когато си спомняше за тази минута, ставаше й страшно и чудно: защо именно тогава така изведнъж видя, че вече няма никакво съмнение? Нали не можеше да каже например, че е предчувствала нещо такова? А в същото време, сега, едва успял да й го каже — и вече й се стори, че тя наистина тъкмо това е предчувствала.

— Стига, Соня, стига! Не ме мъчи! — страдалчески помоли той.

Той съвсем, съвсем иначе мислеше да и го каже, но излезе така.

Тя скочи като безумна и, кършейки ръце, стигна до средата на стаята; но бързо се върна и пак седна до него, почти докоснала с рамото си неговото рамо. Изведнъж, сякаш пронизана, тя потрепера, извика и се хвърли, без да знае защо, на колене пред него.

— Какво, какво сте направили със себе си! — проговори тя отчаяно и като се вдигна, хвърли се на шията му и силно, силно го прегърна.

Расколников се отдръпна и я погледна с тъжна усмивка.

— Странна си ти, Соня — прегръщаш ме и ме целуваш, след като ти казах това. Не знаеш какво вършиш.

— Няма, няма сега по-нещастен от тебе на целия свят! — възкликна тя като в изстъпление, без да чуе думите му, и изведнъж зарида като истерична.

Отдавна неизпитвано чувство заля душата му като вълна и в миг я смекчи. Той не го възпря: две сълзи овлажниха очите му и затрепкаха на миглите му.

— Значи ти няма да ме изоставиш, Соня? — каза той, като я гледаше едва ли не с надежда.

— Не, не; никога и никъде! — извика Соня. — Ще дойда с тебе където и да си! О, Господи?… Ох, нещастна аз!… Защо, защо не те познавах преди! Защо не дойде по-рано? О, Господи!

— Ето, дойдох.

— Сега! О, какво да правим сега!… Заедно, заедно! — повтаряше тя като безумна и пак го прегръщаше. — И на каторга ще дойда с тебе! — Той изведнъж сякаш потрепера, предишната омразна и почти надменна усмивка сви устните му.

— Аз, Соня, може и да не искам да вървя на каторга — каза той.

Соня бързо го погледна.

След първото страстно и мъчително състрадание към нещастния страшната мисъл за убийството отново я скова. В променливия му тон изведнъж почувства убиеца. Тя го гледаше с учудване. Още не знаеше нищо, нито защо, нито как, нито за какво беше направил това. Сега всички тези въпроси изведнъж прорязаха съзнанието й. И тя пак не повярва: „Той, той убиец! Нима е възможно?“

— Но какво значи това! Къде съм! — проговори тя с дълбоко недоумение, сякаш още не бе се опомнила. — Как, вие, такъв… сте могли?… Какво значи това!

— Можах, за да ограбя. Престани, Соня! — отговори той някак уморено и сякаш с досада.

Соня стоеше като зашеметена, но изведнъж извика:

— Гладен си бил! Или… за да помогнеш на майка си? Нали?

— Не, Соня, не — мърмореше той, като обърна и наведе глава, — не бях толкова гладен… аз наистина исках да помогна на майка си, но… и това не е съвсем вярно… не ме мъчи, Соня!

Соня плесна с ръце.

— Нима, нима всичко е истина! Господи, но каква истина е това! Кой би могъл да повярва?… И как, как така вие давате последните си пари, а сте убили, за да ограбите! А!… — извика тя изведнъж. — Онези пари, които дадохте на Катерина Ивановна… онези пари… Господи, нима и онези пари…

— Не, Соня — бързо я прекъсна той, — онези пари бяха други, успокой се! Онези пари ми беше изпратила майка ми чрез един търговец и аз ги получих, вече болен, същия ден, когато ги дадох… Разумихин видя… той ги получи вместо мене… тези пари бяха мои, мои собствени, наистина мои.

Соня го слушаше в недоумение, като с всички сили се мъчеше да съобрази нещо.

— А онези пари… впрочем не зная дори дали там имаше пари — добави той тихо и сякаш в размисъл, — аз тогава свалих от шията й кесийка от чортова кожа… пълна такава, натъпкана кесийка… и даже не я отворих; сигурно не съм успял… А нещата, все някакви копчета за ръкавели и верижки — всички тези неща и кесийката скрих в един чужд двор на В-ия булевард, под един камък, още на другата сутрин… Всичко е там и досега…

Соня напрегнато слушаше.

— Но тогава защо… нали казахте: за да ограбя, а нищо не сте взели? — попита тя бързо, хващайки се за сламката.

— Не знам… още не съм решил — дали ще взема тези пари, или не — каза той пак, като че размисляйки, и изведнъж се опомни и се усмихна бързо, само за миг. — Ех, каква глупост изтърсих сега, а „Дали не е луд?“ — помисли Соня за момент. Но веднага реши: „Не, нещо друго е.“ Тя не разбираше нищо, абсолютно нищо!

— Знаеш ли, Соня — каза той изведнъж с някакво вдъхновение, — знаеш ли какво ще ти кажа: ако бях убил, защото съм бил гладен — продължи той, като наблягаше на всяка дума и я гледаше загадъчно, но искрено, — аз сега… щях да съм… щастлив! Знай това’…. Но защо, защо — извика той след миг едва ли не с отчаяние, — защо ти е нужно да си призная, че съм извършил зло? Защо ти е нужно това глупаво тържество над мене? Ах, Соня, за това ли дойдох при тебе сега!

Соня пак понечи да каже нещо, но си замълча. — Затова снощи те виках да дойдеш с мене, защото сега имам само тебе.

— Къде ме викаше? — попита плахо Соня.

— Не да крадем и да убиваме, не се безпокой, не за това — усмихна се той жлъчно, — ние сме различни хора… И знаеш ли, Соня, та аз едва сега, едва сега разбрах къде те виках вчера. А вчера, когато те виках, и аз не разбирах къде. За едно само те виках, за едно идвах: да не ме изоставиш. Нали няма да ме изоставиш, Соня?

Тя стисна ръката му.

— Но защо, защо й казах, защо й открих! — възкликна той след минута в отчаяние, като я гледаше с безкрайна мъка. — Ето, ти чакаш от мене обяснение, Соня, седиш и чакаш, виждам го; а какво мога да ти кажа? Та ти няма нищо да разбереш, а само страшно ще се измъчиш… заради мене! Ето, ти плачеш и пак ме прегръщаш — кажи, защо ме прегръщаш? Затова, че не можах да понеса всичко сам и дойдох да го стоваря и върху друг: „Страдай и ти, ще ми е по-леко!“ Нима можеш да обичаш такъв подлец?

— Но не се ли мъчиш и ти? — извика Соня. Същото чувство нахлу пак като вълна в душата му и пак я смекчи за миг.

— Соня, аз имам зло сърце, запомни го: това обяснява много неща. Затова съм тук, защото съм зъл. Има такива, които не биха дошли. А аз съм страхливец и… подлец! Но… нека, това не е важно!… Сега трябва да ти разкажа, а не мога да започна…

Той млъкна и се замисли.

— Е-е-ех, различни хора сме ние! — извика той пак. — Не си подхождаме. Но защо, защо дойдох! Никога няма да си го простя!

— Не, не, добре е, че дойде! — възклицаваше Соня. — По-добре е да зная! Много по-добре!

Той я погледна с болка.

— Защо не всъщност — каза, сякаш беше размислил. — Та това наистина беше така! Ето какво: аз исках да стана Наполеон и затова убих… Е, разбираш ли сега?

— Н-не — наивно и плахо прошепна Соня, — но… говори, говори! Аз ще разбера, аз в себе си всичко ще разбера. — умоляваше го тя.

— Ще разбереш! Е, добре, ще видим! Той млъкна и дълго обмисля.

— Цялата работа е следната — аз си зададох веднъж такъв въпрос: ако Наполеон се беше озовал например на моето място и за да започне кариерата си, нямаше на разположение нито Тулон, нито Египет, нито прехода през Монблан, а вместо всички тези красиви и монументални неща имаше чисто и просто някаква смешна бабичка, вдовица на регистратор, която на всичкото отгоре трябва да бъде убита, за да се измъкнат парите от сандъчето й (за кариерата, разбираш ли?), е, би ли се решил той на това, ако нямаше друг изход? Не би ли се погнусил, че е някак прекалено немонументално и… е грехота? Та, казвам ти, над този „въпрос“ се мъчих ужасно дълго време, така че страшно се засрамих, когато най-после се сетих (някак изведнъж), че не само не би се погнусил, но дори и през ум не би му минало, че това не е монументално… той дори не би разбрал напълно от какво трябва да се гнуси. И ако наистина не би имал друг изход, така би я задушил, че да не гъкне, без хич да се замисли!… Е, и аз… зарязах разсъжденията… и я убих… по примера на авторитета… И това беше точно така! Смешно ли ти е? Да, Соня, най-смешното е, че може би именно така беше… На Соня никак не й беше смешно.

— По-добре ми разкажете направо… без примери — още по-плахо и едва чуто помоли тя.

Той се обърна към нея, погледна я тъжно и я хвана за ръцете.

— Пак си права, Соня. Всичко това са глупости, почти празни приказки! Виж какво: нали знаеш, че майка ми няма почти нищо. Сестра ми получи възпитание случайно и е обречена да обикаля къщите като гувернантка. Всичките им надежди бяха в мене. Вървеше ми, но не можех да се издържам в университета и бях принуден да напусна за известно време. Но дори да бях продължил, едва след десет-дванадесет години (ако обстоятелствата се бяха стекли благоприятно) можех да се надявам да стана някакъв учител или чиновник с хиляда рубли заплата… (Той сякаш разказваше нещо заучено.) А в това време майка ми щеше да се стопи от грижи и мъка и аз пак нямаше да успея да й помогна, а сестра ми… със сестра ми можеше да се случи нещо още по-лошо!… Пък и какъв смисъл би имало цял живот всичко да отминавам и от всичко да отвръщам глава, да забравя за майка си, а позора на сестра си например да понеса почтително? Защо? За това ли, след като ги погреба, да си намеря нови — жена и деца — и да оставя после и тях без пукната пара и без залък хляб? Та… та ето аз реших — като взема парите на старицата, да се издържам с тях първите няколко години и без да измъчвам майка си, да осигуря следването си и първите стъпки след университета — и да разреша всичко това широко, радикално, така че да осигуря напълно новата си кариера и да поема нов, самостоятелен път… Е… е, и това е… Е, разбира се, аз направих лошо… като убих старицата… е, и толкоз!

Той се довлече изтощен до края на разказа и наведе глава.

— Ох, не е това, не е — възклицаваше Соня измъчена, — нима може така… не, това не е така, не е така!

— Сама виждаш, че не е така!… А аз искрено ти разказах самата истина!

— Та каква истина е това! О, Господи!

— Но аз убих само една въшка, Соня, безполезна, отвратителна, вредна.

— Човекът ли е въшка?

— И аз зная, че не е въшка — отговори той, като я гледаше странно. — Впрочем аз лъжа, Соня — добави той, — отдавна вече лъжа… Всичко това не е така; ти вярно казваш. Причините са съвсем, съвсем други!… Аз отдавна не съм говорил с никого, Соня… Сега много ме боли главата.

Очите му горяха в трескав огън. Той започваше почти да бълнува; тревожна усмивка блуждаеше на устните му. През възбуденото състояние на духа му вече прозираше страшно безсилие. Соня разбра колко се измъчва той. И на нея започваше да й се вие свят. А как странно говореше той: разбираш сякаш нещо, но… „Но какво да се прави! Какво да се прави! О, Господи!“ И тя кършеше ръце в отчаяние.

— Не, Соня, това не беше най-важното! — започна той пак, като вдигна изведнъж глава, сякаш внезапен обрат на мислите го бе поразил и възбудил отново. — Това не е най-важното! По-добре… допусни (да, така наистина е по-добре!), допусни, че аз съм самолюбие, завистлив, зъл, подъл, отмъстителен, е… да речем, и предразположен към лудост. (Да ти кажа поне всичко наведнъж! Миналия път говорихме за лудост, аз помня!) Нали ти казах одеве, че не можех да се издържам в университета. А знаеш ли, че всъщност това може би не беше невъзможно? За таксата майка ми щеше да ми изпрати, а за обувки, дрехи, храна аз бих печелил и сам; положително! Уроци се намираха; по рубла и половина ми плащаха. Разумихин нали работи! Но аз се озлобих и не поисках. Именно се озлобих (тази дума е подходяща!). И тогава се сврях в ъгъла си като паяк. Ти нали идва в моята дупка, видя… А знаеш ли, Соня, че ниските тавани и тесните стаи потискат душата и ума! О, как мразех тази дупка! И все пак не исках да излизам от нея. Нарочно не исках! С дни не излизах и да работя не исках дори да се храня не исках, само лежах. Ако ми донесе Настася — ще ям, ако не донесе, така ще мине денят; нарочно, от злоба не молех да ми дадат! Вечер нямам какво да запаля, лежа в тъмното а да си спечеля за свещи не желая. Трябваше да уча, а аз разпродадох книгите си; на масата ми, върху записките и тетрадките и досега има цял пръст прах. Предпочитах да лежа и да мисля И все мислех… И все такива едни сънища сънувах, странни най-различни, няма защо да разправям какви! Но тогава започна и на мене да ми се струва, че… Не, не е така! Пак не разказвам както трябва! Виждаш ли, аз тогава все се питах: защо съм толкова глупав, та въпреки че другите са глупави и съм напълно убеден че те са глупави, самият аз не искам да бъда по-умен? После разбрах Соня, че ако взема да чакам всички да станат умни, това ще трае страшно дълго… После разбрах, че това никога няма да стане че хората няма да се променят, и че никой няма да е в състояние да ги промени, и че не си струва труда! Да, така е! Това е техният закон… Закон, Соня! Това е така!… И аз сега зная, Соня, че който има здрав и силен ум и дух, той властва над тях! Който посмее много, той за тях е прав. Който е способен на повече неща да плюе, той за тях е законодател, а който може да посмее най-много от всички, той е най-правият. Така е било досега, така ще бъде и занапред. Само слепият може да не го види!

Говорейки това, Расколников, макар и да гледаше Соня, вече не се интересуваше ще разбере ли тя или не. Треската бе го завладяла напълно. Той беше в някакъв мрачен възторг. (Наистина извънредно отдавна не беше говорил с никого!) Соня разбра, че този мрачен катехизис беше станал негова вяра и закон.

— И разбрах тогава, Соня — продължи той възторжено, — че властта се дава само на този, който посмее да се наведе да я вземе. Тук има едно, само едно: трябва просто да посмееш) Аз тогава стигнах до една мисъл, за пръв път през живота си, до която никой преди мене не е стигал! Никой! На мене изведнъж ми стана ясно като бял ден: как така нито един човек досега не е посмял и не смее, минавайки покрай цялата тази нелепост, да хване чисто и просто всичко това за опашката и да го запрати по дяволите! Аз… аз поисках да се осмеля и убих… аз поисках само да се осмеля, Соня, ето цялата причина!

— О, мълчете, мълчете! — извика Соня, като плесна с ръце. — Вие сте се отдръпнали от Бога и Бог ви е наказал, предал ви е на дявола!…

— Нали, Соня, когато лежах в тъмното и мислех за всичко това, тогава дяволът ме е изкушавал, нали, а?

— Мълчете! Не се смейте, богохулнико, вие нищо, нищо не разбирате! О, Господи! Нищичко, нищичко не разбира.

— Мълчи, Соня, съвсем не се смея, аз знам, че дяволът ме е дърпал. Мълчи, Соня, мълчи! — повтори той мрачно и настойчиво. — Всичко зная. Всичко това съм премислил вече и съм си го шепнал, когато лежах тогава в тъмното… За всичко това съм спорил със себе си, до последната подробност, и всичко зная, всичко! И толкова ми беше омръзнало, толкова ми беше омръзнало тогава това умуване. Всичко исках да забравя и да започна отначало, Соня, и да престана да умувам! Нима мислиш, че съм действал като глупак, без много да му мисля? Аз действах като умник и това именно ме погуби. Нима мислиш, че не знаех например поне това, че щом започнах да се питам и разпитвам: имам ли право да притежавам власт — това значи, че нямам право да притежавам власт. Или че ако си задавам въпроса въшка ли е човекът? — това значи, че вече човекът не е въшка за мене, а е въшка за онзи, на когото това и през ум не му минава и който действа направо, без въпроси… И щом толкова дни се измъчвах за това — би ли се решил Наполеон или не — значи, ясно съм чувствал, че не съм Наполеон… Цялата, цялата мъка на всичкото това умуване издържах, Соня, и пожелах да я сваля цялата от плещите си; аз поисках, Соня, да убия без казуистика, да убия за себе си, единствено за себе си. Не исках да лъжа в това дори самия себе си! Аз убих не за да помогна на майка си — това са празни приказки! Аз убих не за да се сдобия с пари и с власт, за да стана благодетел на човечеството. Глупости! Аз просто убих; за себе си убих, само за себе си: а дали щях да стана впоследствие нечий благодетел, или щях цял живот като паяк да оплитам всички в мрежата си и да изсмуквам жизнените им сокове, това в онази минута навярно ми е било безразлично!… И най-важното, не парите ми трябваха, когато убих, Соня; трябваха ми не толкова пари, колкото друго… Сега ми е ясно всичко това… Разбери ме: може би, следвайки същия път, аз никога вече не бих извършил убийство. Аз исках друго да разбера, друго ме тласкаше: тогава исках да разбера, и то час по-скоро, въшка ли съм и аз като всички останали или човек. Ще мога ли да престъпя или няма да мога! Ще се осмеля ли да се наведа и да взема или не? Трепереща твар ли съм или имам право…

— Да убивате? Да имате право да убивате? — плесна с ръце Соня.

— Е-ех, Соня! — извика той раздразнен, понечи да й възрази нещо, но презрително замълча. — Не ме прекъсвай, Соня! Само едно исках да ти докажа: че тогава наистина дяволът ме повлече и чак след това ми обясни, че не съм имал право да отивам, защото съм същата въшка като другите! Надсмя ми се той и ето аз дойдох сега при тебе! Приемай госта! Ако не бях въшка, щях ли да дойда при тебе? Слушай, когато отидох тогава при старицата, отидох само да опитам… Знай това!

— И убихте! Убихте!

— Да, но как убих! Нима така се убива? Нима така човек отива да убива, както аз тогава! Аз ще ти разкажа някога как отидох… Нима старицата убих? Себе си убих, не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз… Стига, стига, Соня, стига! Остави ме — извика той в смъртна мъка, — остави ме!

Расколников се облегна на коленете си и стисна в длани главата си като с клещи.

— Какво страдание! — изтръгна се от Соня мъчителен вопъл.

— Какво да правя сега, кажи! — попита той, като изведнъж вдигна глава и я загледа с отвратително обезобразено от отчаяние лице.

— Какво да правиш! — възкликна тя, като изведнъж скочи от мястото си и очите й, досега пълни със сълзи, изведнъж заблестяха. — Стани! (Тя го хвана за рамото; той се вдигна, като я гледаше почти изумен.) Иди веднага, още сега, застани на кръстопътя, поклони се, целуни първо земята, която си осквернил, а после се поклони на целия свят, на четирите му страни, и кажи на всички високо: „Аз убих!“ Тогава Бог пак ще ти даде живот. Ще отидеш ли? Ще отидеш ли? — питаше го тя, треперейки цялата сякаш в припадък, хванала и двете му ръце, като ги стискаше здраво в своите, и го гледаше с огнен поглед.

Той се изуми и беше дори поразен от внезапния й възторг.

— Ти за каторга ли говориш, Соня? Да отида да се предам? — попита той мрачно.

— Да понесеш страданието и да изкупиш вината си чрез него, това трябва.

— Не! Няма да отида при тях, Соня.

— Но как, как ще живееш? С какво ще живееш? — възклицаваше Соня. — Нима това е възможно сега? Как ще погледнеш майка си? (О, ами те, какво ще стане с тях сега!) Но какво говоря! Нали си оставил вече майка си и сестра си. Нали си ги оставил, оставил! О, Господи! — извика тя. — Той вече знае всичко това! Как, как ще живееш без друг човек! Какво ще стане с тебе сега!

— Не ставай дете, Соня — каза той тихо. — За какво съм виновен пред тях? Защо да отида? Какво ще им кажа? Всичко това е призрачно… Те самите съсипват милиони хора и считат това дори за добродетел. Мошеници и подлеци са те, Соня!… Няма да отида. И какво ще кажа: че съм убил, а парите не съм посмял да взема, скрил съм ги под камък? — добави той с язвителна усмивка. — Че те самите ще ми се смеят, ще кажат: глупак си бил, че не си ги взел. Страхливец и глупак! Те нищо, нищо няма разберат, Соня, и са недостойни да го разберат. Защо ще ходя? Няма да отида. Не ставай дете, Соня…

— Ще се измъчиш, ще се измъчиш — повтаряше тя, простирайки към него ръце в отчаяна молба.

— Аз може и да се оклеветих — обади се той мрачно, сякаш в размисъл, — може би още съм човек, а не въшка, и избързах да се осъдя… Още ще се боря.

Надменна усмивка изкриви устните му.

— И да търпиш такава мъка! Та това е за цял живот, за цял живот…

— Ще свикна… — проговори той мрачно и замислено. — Слушай — започна след минута, — стига плака, време е да действаме: аз дойдох да ти кажа, че сега ме търсят, преследват ме…

— Ах! — извика Соня уплашено.

— Но защо извика? Сама искаш да отида на каторга, а сега се уплаши! Само че виж какво: аз няма да им се дам. Още ще се боря с тях и те няма да успеят. Нямат истински улики. Вчера бях в голяма опасност и мислех, че вече съм загинал; а днес положението се подобри. Всичките им улики са нож с две остриета, тоест аз мога да обърна обвиненията им в своя полза разбираш ли? И ще ги обърна; защото сега зная как… Но навярно ще ме арестуват. Ако не беше се случило едно нещо, още днес щяха да ме арестуват, сигурно даже не е изключено още да ме арестуват… Но това нищо не значи, Соня: ще полежа и ще ме пуснат… защото нямат нито едно истинско доказателство и няма да имат, кълна ти се. А с това, което имат, не може да се бутне човек в затвора. Е, стига… Аз само за да знаеш… Сестра ми и майка ми ще се помъча някак да разубедя и да не ги уплаша… Впрочем, сестра ми сега, струва ми се, е обезпечена… а значи, и майка ми… Е, това е всичко. Впрочем бъди предпазлива. Ще идваш ли при мене в затвора, когато съм там?

— О, ще идвам! Ще идвам!

Те седяха един до друг тъжни и съсипани, сякаш бяха изхвърлени след буря сами на пустинен бряг. Той гледаше Соня и чувстваше с каква голяма любов го гледа тя и странно, изведнъж му стана тежко и болно, че толкова го обича. Да, това беше странно и ужасно чувство! Отивайки при Соня, той разбираше, че в нея е цялата му надежда и единственият му изход; мислеше да се освободи поне от част от мъчението си, а сега изведнъж, когато цялото й сърце се обърна към него, изведнъж почувства и осъзна, че е неизмеримо по-нещастен от преди.

— Соня — каза той, — по-добре не идвай при мене в затвора. Соня не отговори, тя плачеше. Минаха няколко минути.

— Носиш ли кръст? — попита тя неочаквано, сякаш изведнъж се беше сетила.

Той отначало не разбра въпроса.

— Не, нали не? Ето, вземи този, кипарисовия. Аз имам друг, меден, от Лизавета. Ние с нея се разменихме, тя ми даде кръста си, а аз й дадох иконката си. Сега ще нося Лизаветиния, а този е за тебе. Вземи го… нали е мой! Нали е мой! — молеше го тя. — Нали заедно ще страдаме, заедно ще понесем и кръста!…

— Дай! — каза Расколников. Не искаше да я наскърбява. Но веднага отдръпна протегнатата си ръка.

— Не сега, Соня. По-добре после — добави той, за да я успокои.

— Да, да, по-добре, по-добре — поде тя с увлечение. — Когато поемеш пътя на страданието, тогава ще го сложиш. Ще дойдеш при мене, аз ще ти го сложа, ще се помолим и ще тръгнем.

В този момент някой почука три пъти на вратата.

— София Семьоновна, мога ли да вляза? — чу се нечий много познат вежлив глас.

Соня се втурна изплашена към вратата. В стаята надникна русата физиономия на господин Лебезятников.

V

Лебезятников изглеждаше разтревожен.

— Идвам при вас, София Семьоновна. Извинете… Тъй си и мислех, че ще ви заваря — обърна се той изведнъж към Расколников, — тоест нищо… такова… не съм мислил… но мислех именно, че… Там, вкъщи, Катерина Ивановна полудя — изтърси той изведнъж на Соня, като остави Расколников.

Соня извика.

— Тоест поне така изглежда. Впрочем… Ние просто не знаем какво да правим, да! Върна се — изглежда, че я бяха изпъдили отнякъде, може и да са я били… така поне изглежда… Ходила при началника на Семьон Захарич, не го заварила вкъщи; бил на обяд у друг някакъв генерал… Представете си, замъкнала се там, където били на обяд… при онзи, другия генерал, и, представете си — успяла: извикали началника на Семьон Захарич, от масата, изглежда, го дигнали. Можете да си представите какво е станало. Нея, разбира се, я изгонили; а тя разправя, че самата го наругала и хвърлила нещо по него. И даже може да се допусне… не разбирам как не са я арестували! Сега разправя на всички. И на Амалия Ивановна, само че е трудно да я разбере човек, крещи и се тресе… Ах, да: говори и крещи, че тъй като сега всички са я изоставили, ще вземе децата и ще тръгне по улицата с латерна, а те ще пеят и ще танцуват, и тя също, и ще събира пари, и всеки ден ще ходят под прозореца на генерала… „Нека види — казва, — как благородните деца на баща с положение ходят да просят по улиците!“ Бие децата, те плачат. Учи Льоня да пее „Хуторок“, момиченцето да танцува. Полина Михайловна също, къса всички дрехи; прави им някакви шапчици като на актьори; а тя самата иска да носи леген, да го удряла вместо музика… Никого не чува… Представете си, как може така? Това е просто невъзможно.

Лебезятников щеше да продължи, но Соня, която едва си поемаше дъх, докато го слушаше, изведнъж сграбчи наметалцето си, шапчицата и побягна от стаята, като се обличаше по пътя. Расколников излезе след нея, Лебезятников — последен.

— Положително се е побъркала! — каза той на Расколников, излизайки с него на улицата. — Аз само защото не исках да плаша София Семьоновна, казах „изглежда“, но няма съмнение. Казват, че на туберкулозните им се образуват такива едни подутини в мозъка; жалко, че не разбирам от медицина. Аз впрочем се опитвах да я убедя, но тя никого не чува.

— За подутините ли й говорихте?

— Тоест не точно за подутините. Пък и тя нямаше нищо да разбере. Но искам да кажа: ако убедите един човек логично, че всъщност няма защо да плаче, той ще престане да плаче. Това е ясно. А вие смятате, че няма да престане?

— Тогава би било твърде лесно да се живее — отговори Расколников.

— Моля ви се, моля ви се; разбира се, за Катерина Ивановна е твърде трудно да разбере; но известно ли ви е, че в Париж са правени вече сериозни опити относно възможността да се лекуват луди, като им се въздейства само с логическо убеждение? Някакъв професор, умрял наскоро, сериозен учен, решил, че е възможно да се лекува така. Основната му мисъл е, че в организма на лудия не настъпват никакви сериозни смущения, а че лудостта е, така да се каже, логическа грешка, грешка в съжденията, неправилен поглед върху нещата. Той постепенно опровергава болния и, представете си, казват, че постигал резултати. Но тъй като той прилагал и душове, то резултатите на това лечение се поставят, разбира се, под съмнение… Така поне изглежда…

Расколников отдавна вече не слушаше. Като стигна до дома си, той кимна на Лебезятников и сви във входа. Лебезятников се опомни, огледа се и бързо продължи нататък.

Расколников влезе и застана насред стаичката си. „Защо се върнах тук?“ Той изгледа жълтеникавите изпокъсани тапети, праха, своя диван… От двора долиташе някакво рязко, непрекъснато чукане; като че ли някъде забиваха пирон… Доближи се до прозореца, надвеси се на пръсти и дълго, с израз на изключително внимание, оглежда двора. Но дворът беше пуст и не се виждаше кой чука. В лявото крило се виждаха тук-там отворени прозорци; на первазите стояха саксии с хилаво мушкато. По прозорците беше окачено пране… Всичко това знаеше наизуст. Той се обърна и седна на дивана.

Никога, никога досега не беше се чувствал така ужасно самотен!

Да, той почувства още веднъж, че може би наистина ще намрази Соня, и то именно сега, когато я беше направил още по-нещастна. „Защо ходих при нея да я моля за сълзите й? Защо ми е така необходимо да обърквам живота й? О, подлост!“

— Аз ще остана сам! — изговори той изведнъж решително. — И тя няма да идва в затвора!

След около пет минути вдигна глава и странно се усмихна. Това беше странна мисъл: „Може би в каторгата наистина е по-добре“ — мина му изведнъж през ума.

Не помнеше колко време е седял вкъщи, а в главата му се тълпяха неопределени мисли. Изведнъж вратата се отвори и влезе Авдотя Романовна. Най-напред тя се спря и го погледна от прага, както той одеве Соня; и едва след това влезе и седна на стола срещу него, на вчерашното си място. Той я погледна мълчаливо и някак без мисъл.

— Не се сърди, братко, аз само за минутка — каза Дуня. Изразът на лицето й беше замислен, но не суров. Погледът й беше ясен и кротък. Той виждаше, че и тя е дошла при него с любов.

— Братко, сега зная всичко, всичко. Дмитрий Прокофич ми обясни и разказа всичко. Тебе те преследват и измъчват заради глупаво и гнусно подозрение… Дмитрий Прокофич ми каза, че няма никаква опасност и че напразно приемаш всичко това с такъв ужас. Аз не мисля същото и напълно разбирам, че то те е разтърсило до дън душа и че това негодувание може да ти се отрази завинаги. От това именно се страхувам. Че ни остави, не те осъждам и не смея да те осъждам, и прости ми, задето те упрекнах преди. По себе си чувствам, че ако ми тежеше такава голяма мъка, също щях да се махна от всички. На мама няма да казвам нищо за това, но ще й говоря непрекъснато за тебе и ще й кажа от твое име, че съвсем скоро ще дойдеш. Не се тревожи за нея, аз ще я успокоя; но и ти не я измъчвай — ела поне веднъж; помни, че тя ти е майка! А аз дойдох сега само да ти кажа (Дуня взе да става), че ако случайно почувстваш нужда от мене или ти потрябва… целият ми живот или… извикай ме, аз ще дойда. Сбогом!

Тя рязко се обърна и тръгна към вратата.

— Дуня! — спря я Расколников, стана и се приближи към нея. — Този Разумихин, Дмитрий Прокофич, е много добър човек.

Дуня леко се изчерви.

— Е? — попита тя, след като почака около минута.

— Той е практичен човек, трудолюбив, честен и способен много да обича… Сбогом, Дуня.

Дуня пламна цялата, после изведнъж се разтревожи:

— Какво значи това, братко, нима наистина се разделяме завинаги, че ти ми… оставяш такива завещания?

— Все едно… сбогом…

Той се обърна и се отдалечи към прозореца. Тя постоя погледна го с безпокойство и излезе разтревожена.

Не, той не беше хладен с нея. Имаше един миг (последният), когато ужасно му се дощя силно да я прегърне и да се сбогува с нея, и дори да й каже, но не се реши даже ръка да й подаде:

„Може после да потръпне, когато си спомни, че съм я прегръщал, ще каже, че съм откраднал целувката й!“

„А ще издържи ли тази или няма да издържи? — добави той мислено след няколко минути. — Не, няма да издържи, такива не издържат! Такива никога не издържат…“ И той помисли за Соня.

От прозореца повя хлад. Светлината навън вече не беше толкова ярка. И изведнъж си взе фуражката и излезе.

Той, разбира се, не можеше, пък и не искаше да се грижи за болестта си. Но цялата тази непрекъсната тревога и целият този душевен ужас не можеха да минат без последствия. И ако все още не го беше втресло истински, причината беше може би именно, че тази вътрешна непрекъсната тревога още го държеше на крака и в съзнание, но някак изкуствено, временно.

Той скиташе без цел. Слънцето залязваше. Някаква особена мъка бе започнала да го обзема напоследък. В нея нямаше нищо особено остро, парливо; но от нея вееше нещо постоянно, вечно, той предчувстваше безизходни години такава студена, умъртвяваща мъка, предчувстваше някаква вечност върху „един аршин пространство“. Вечер това чувство обикновено започваше още по-силно да го мъчи.

— Можеш ли при такава глупава, чисто физическа слабост, която се влияе от някакъв слънчев залез, да се сдържиш да не правиш глупости! Не при Соня, ами и при Дуня ще отидеш! — измърмори той с омраза.

Някой го повика. Той се огледа. Към него се хвърли Лебезятников.

— Представете си, бях у вас, търся ви. Представете си, тя изпълни намерението си и отведе децата! Ние със София Семьоновна едва ги намерихме. Тя удря един тиган, а децата кара да пеят и да танцуват. Те плачат. Спират се на кръстовищата и пред дюкянчетата. А подире им тича тълпа зяпачи. Да вървим.

— А Соня?… — тревожно попита Расколников, бързайки след Лебезятников.

— Тя е просто в изстъпление. Тоест не София Семьоновна е в изстъпление, а Катерина Ивановна; впрочем и София Семьоновна е в изстъпление. А Катерина Ивановна е съвсем в изстъпление. Казвам ви, окончателно се е побъркала. Ще ги откарат в полицията. Можете да си представите как ще им подейства това… Та сега са на канала, при — ския мост, близо до къщата на София Семьоновна. Наблизо.

На канала, не много далеч и през две къщи от дома, в който живееше Соня, се бяха стълпили хора. Най-много се трупаха дечурлига. Пресипналият, прегракнал глас на Катерина Ивановна се чуваше още от моста. И наистина това беше странно зрелище, способно да заинтригува уличната публика. Катерина Ивановна, с вехтичката си рокля, със сукнения шал и смачкана сламена шапчица, увиснала на една страна като отвратителен парцал, наистина беше в истинско изстъпление. Тя се беше изморила и задъхала. Измъченото й охтичаво лице изглеждаше по-изстрадало от когато и да било (още повече че на улицата, на слънце, туберкулозният винаги изглежда по-болен и по-обезобразен, отколкото вкъщи); но възбуденото й състояние не беше преминало и всяка изминала минута тя ставаше все по-нервна. Спускаше се към децата, криеше им се, увещаваше ги, учеше ги пред всички как да танцуват и какво да пеят, започваше да им обяснява защо трябва да правят това, изпадаше в отчаяние от тяхната невъзприемчивост, биеше ги… После изведнъж ги оставяше, втурваше се към публиката; ако забележеше що-годе добре облечен човек, спрял да погледа, веднага започваше да му обяснява, че „ето докъде са стигнали децата от благородно, може да се каже, дори аристократично семейство“. Ако чуеше в тълпата смях или някаква присмехулна думичка, веднага се нахвърляше върху нахалниците и започваше да се кара с тях. Някои наистина се смееха, други клатеха глава; изобщо за всички беше интересно да погледат лудата с изплашените деца. Тигана, за който говореше Лебезятников, го нямаше; поне Расколников не го видя; но вместо да удря тиган, Катерина Ивановна започна да пляска в такт със сухите си длани, караше Полечка да пее, а Льоня и Коля да танцуват, започваше и тя да им приглася, но всеки път мъчителна кашлица я прекъсваше на втората нота, от което отново изпадаше в отчаяние, проклинаше кашлицата си и дори плачеше. Най-много я изкарваха от кожата плачът и страхът на Коля и Льоня. Тя наистина се беше опитала да костюмира децата, както се обличат уличните певци и певици. Момченцето носеше чалма, направена от нещо бяло и червено, за да представлява турчин. За Льоня не се беше намерил костюм; само на главата си носеше червената вълнена шапчица (или по-точно нощен калпак) на покойния Семьон Захарич, а в нея беше затъкнато счупено бяло щраусово перо, останало още от бабата на Катерина Ивановна, което се пазеше досега в сандъка като фамилна рядкост. Полечка беше с всекидневната си рокличка. Тя гледаше майка си плахо и смутено, не се отделяше от нея, криеше сълзите си, досещаше се, че майка й е полудяла, и тревожно се оглеждаше. Улицата и тълпата ужасно я плашеха. Соня вървеше неотстъпно след Катерина Ивановна, като плачеше и непрекъснато я умоляваше да се върне вкъщи. Но Катерина Ивановна беше неумолима. — Престани, Соня, престани! — викаше тя припряно, бързайки, задъхвайки се и кашляйки. — И ти не знаеш за какво молиш, като дете си! Вече ти казах, че няма да се върна пак при тази пияна немкиня. Нека видят всички, целият Петербург, как просят милостиня деца на благороден баща, който цял живот е служил вярно и честно и, може да се каже, е умрял на поста си. (Катерина Ивановна беше успяла вече да си създаде тази илюзия и сляпо да й повярва.) Нека, нека види онзи негодник, генералчето. Глупава си, Соня; какво ще ядем сега, кажи! Достатъчно те измъчихме, не искам повече! Ах, Родион Романович, това сте вие! — извика тя, като видя Расколников и се втурна към него. — Обяснете, моля ви се, на това глупаво момиченце, че нищо по-умно не може да се направи! Даже латернаджиите печелят, а нас веднага всички ни забелязват, разбират, че сме бедно благородно семейство сираци, доведено до нищета, а този генерал ще загуби мястото си, ще видите! Ние всеки ден ще се спираме под прозорците му, а когато минава царят, аз ще застана на колене, тях всичките ще ги сложа пред себе си и ще ги посоча: „Защити ги, бащице!“ Той е баща на сираците, той е милосърден, ще ги защити, ще видите, а онова генералче… Льоня, tenez-vous drohe!28

Ти, Коля, сега пак ще танцуваш. Защо хленчиш? Пак хленчи! Но от какво, от какво се страхуваш, глупчо! Господи! Какво да правя с тях, Родион Романович! Да знаете колко са несхватливи! Какво може да се направи с такива!…

И тя, едва не плачеща самата (което не й пречеше непрекъснато и неспирно да говори), му сочеше хленчещите деца. Расколников се опита да я убеди да се прибере вкъщи и дори й каза, като мислеше, че ще засегне самолюбието й, че за нея е неприлично да ходи по улиците, както ходят латернаджиите, защото се готви да става директорка на пансион за благородни девици…

— Пансион, ха-ха-ха! На куково лято! — извика Катерина Ивановна и веднага след смеха се задави от кашлица. — Не, Родион Романович, угасна мечтата! Всички ни изоставиха… А онова генералче… Знаете ли, Родион Романович, аз хвърлих по него една мастилница — попадна ми подръка в антрето, стоеше на масата, до листа, на който се разписват, и аз се разписах, хвърлих я и избягах. О, подли, подли! Но по дяволите; сега тези аз ще ги храня сама, никому няма да се кланям! Стига сме я мъчили! (Тя посочи Соня.) Полечка, колко събрахме, покажи! Как? Само две копейки? О, гнусни хора! Нищо не дават, само тичат подире ни с изплезен език! А защо се смее този дръвник (посочи тя един от тълпата)? Само защото този Колка е такъв несхватлив, да се измъчиш с него. Какво има, Полечка? Говори ми на френски, parlez-moi francais29.

Нали съм те учила, знаеш няколко изречения… Иначе как ще се разбере, че сте от благородно семейство, възпитани деца, а съвсем не като всички латернаджии; та ние не представяме по улиците някакъв си „Петрушка“, а ще изпеем благороден романс… Ах, да! Какво да пеем? Вие все ме прекъсвате, а ние… виждате ли, ние се спряхме тук, Родион Романович, за да изберем какво да пеем — нещо такова, че и Коля да може да потанцува… защото ние правим всичко, представяте ли си, без подготовка, трябва да се разберем как да репетираме всичко докрай, а после ще отидем на Невски, където има много повече хора от висшето общество, и веднага ще ни забележат. Льоня знае „Хуторок“… Само че все „Хуторок“, „Хуторок“ не върви, пък и всички го пеят! Ние трябва да изпеем нещо много по-благородно… Е, Полечка, какво намисли, ти поне да беше помогнала на майка си! Памет, памет нямам, иначе щях да намисля! Та няма да пеем „Хусарят, на своята сабя опрян“ я! Ах, да изпеем на френски „Cinq sous“30!

Аз нали ви учих, нали ви учих. И най-важното е, че понеже е на френски, веднага ще видят, че сте деца на дворянин, и това ще бъде много по-трогателно… Бихме могли дори „Malborough s’en va-t-en guerre“, защото това е съвсем детска песничка и се употребява във всички аристократически къщи, когато се приспиват децата.

започна тя да пее… — Но не, по-добре „Cinq sous“! Хайде, Коля, ръчичките на кръста, по-бързо, ти, Льоня, също се върти в обратната посока, а ние с Полечка ще ви пеем и ще пляскаме в такт!

Кхи-кхи-кхи! (И тя се задави от кашлицата.) Оправи си рокличката, Полечка, горе ти се е свлякла — отбеляза тя през кашлицата, като си поемаше дъх. — Сега е особено важно да се държите прилично и деликатно, за да видят всички, че сте дворянски деца. Аз казвах тогава, че корсажът трябва да се крои по-дълъг, и то от две части. Но ти, Соня, с твоите съвети: „По-късо, та по-късо“ и ето на, съвсем обезобразихме детето… Но вие пак всички плачете! Защо, глупавичките ми! Хайде, Коля, започвай, по-скоро, по-скоро, по-скоро — ох, какво непоносимо дете…

Пак стражар! Е, какво искаш?

Наистина през тълпата си пробиваше път един стражар. Но в същото време един господин с мундир и шинел, солиден чиновник на около петдесет години, с орден на шията (последното беше много приятно за Катерина Ивановна и повлия на стражаря) се приближи и мълчаливо подаде на Катерина Ивановна зелена банкнота от три рубли. На лицето му се четеше искрено състрадание. Катерина Ивановна взе парите и учтиво, дори тържествено му се поклони.

— Благодаря ви, уважаеми господине — започна тя високомерно. — Причините, които ни принудиха… вземи парите, Полечка. Виждаш ли, има благородни и великодушни хора, готови да помогнат на една бедна дворянка в нещастие. Вие виждате, уважаеми господине, благородни сираци, може дори да се каже, с най-аристократични връзки… А онова генералче беше седнало и ядеше бекаси… затропа с крака, че съм го обезпокоила… „Ваше превъзходителство, казвам, защитете сирачетата, защото познавате добре, казвам, покойния Семьон Захарич и тъй като родната му дъщеря най-подлият от подлеците я оклевети в деня на неговата смърт…“ Пак този стражар! Защитете ни — завика тя на чиновника, — какво иска от мене този стражар? Ние вече избягахме от един на улица Мешчан-ская… тебе какво ти влиза в работата, глупако!

— По улиците е забранено. Моля да не вършите безобразия.

— Ти си безобразник! Аз все едно, че съм с латерна, тебе какво те засяга?

— За латерна трябва да имате позволително, а вие самоволно и по този начин събирате хората. Къде живеете?

— Как, позволително! — закрещя Катерина Ивановна. — Аз днес погребах мъжа си, какво позволително!

— Госпожо, госпожо, успокойте се — започна чиновникът, — да вървим, аз ще ви изпратя… Тук сред тълпата е неприлично… вие сте болна…

— Уважаеми господине, уважаеми господине, вие нищо не знаете! — викаше Катерина Ивановна. — Ние ще отидем на Невски. Соня, Соня! Къде е тя? И тя плаче! Но какво ви става на всичките!… Коля, Льоня, къде отивате? — извика тя изведнъж в уплаха. — О, глупави деца! Коля, Льоня, но къде отиват те!…

Коля и Льоня, уплашени до смърт от уличната тълпа и от измислиците на полудялата си майка, като видяха най-после и стражаря, който искаше да ги арестува и да ги откара някъде, изведнъж, сякаш се бяха наговорили, се хванаха за ръчички и хукнаха да бягат. С вопли и плач нещастната Катерина Ивановна се затича да ги настигне. Отвратително и жалко беше да я гледа човек как тича, плаче и се задъхва. Соня и Полечка се втурнаха подире й.

— Върни ги, върни ги, Соня! О, глупави, неблагодарни деца!… Поля! Хвани ги… Аз нали заради вас…

Както тичаше, тя се спъна и падна.

— Потече й кръв! О, Господи! — извика Соня, навеждайки се над нея.

Всички се струпаха и заблъскаха наоколо й. Расколников и Лебезятников дотичаха първи; чиновникът също дотича, а след него и стражарят, като измърмори: „Ама че работа!“ и махна с ръка — предчувстваше, че това ще му създаде много грижи.

— Махайте се, махайте се! — разгонваше той хората, които се блъскаха.

— Умира! — завика някой.

— Полудяла е! — каза друг.

— Пази Боже! — проговори една жена, като се кръстеше. — Ами момиченцето и момченцето хванаха ли ги? Ето ги на, водят ги, по-голямката ги хвана… Ама че неразбрани!

Но когато се взряха добре в Катерина Ивановна, видяха, че тя не беше се ударила в камъка, както помисли Соня, а кръвта, обагрила паважа, бе шурнала от белите й дробове през устата.

— Зная какво е това, виждал съм — измърмори чиновникът на Расколников и Лебезятников, — това е туберкулоза; шурне ей така кръв и те задави. Съвсем наскоро видях как стана с една моя роднина… близо чаша и половина изтече… изведнъж… Но какво да правим все пак, сега ще умре.

— Занесете я, занесете я у дома! — умоляваше Соня. — Аз живея ей тук!… Ето в онази къща, втората оттук… Носете я у дома, по-скоро, по-скоро!… — обръщаше се тя към всички. — Пратете за лекар… О, Господи!

Благодарение на старанията на чиновника това бе направено, дори стражарят помогна да пренесат Катерина Ивановна. Внесоха я в стаята на Соня почти мъртва и я сложиха на леглото. Кръвоизливът още продължаваше, но тя сякаш започваше да идва на себе си. В стаята влязоха освен Соня Расколников, Лебезятников, чиновникът и стражарят, който предварително беше разгонил тълпата, част от която дойде до вратата. Полечка доведе за ръка Коля и Льоня, които трепереха и плачеха. Дойдоха и Капернаумови: той, куц и едноок, странен на вид човек с четинести щръкнали прави коси и бакенбарди; жена му, която изглеждаше някак веднъж завинаги наплашена, и няколко от децата им, със застинали в непрекъснато учудване лица и зяпнали уста. Между цялата тази публика се появи изведнъж Свидригайлов. Расколников го погледна с учудване, той не можеше да разбере откъде се е появил и не помнеше да го е видял в тълпата.

Говореха за лекар и за свещеник. Чиновникът, макар и да прошепна на Расколников, че лекар май вече е излишен, все пак нареди да се извика. Изтича самият Капернаумов.

В това време Катерина Ивановна се посъвзе, кръвта поспря. Тя гледаше с болезнен, но внимателен и проницателен поглед бледата и трепереща Соня, която изтриваше с кърпа потта от челото й; най-после помоли да я повдигнат. Сложиха я да седне на леглото, като я придържаха от двете страни.

— Къде са децата? — попита тя със слаб глас. — Доведе ли ги, Поля? О, глупави!… Защо побягнахте?… Ох!

Кръвта още покриваше пресъхналите й устни. Тя се огледа:

— Ето как си живеела, Соня! Нито веднъж не съм идвала при тебе… но на, че се случи…

Тя я погледна със страдание.

— Изсмукахме те ние, Соня… Поля, Льоня, Коля, елате тук… Ето ти, Соня, всичките, вземи ги… оставям ги в твоите ръце… а за мене стига толкова!… Балът свърши! Кха!… Отпуснете ме, дайте ми поне да умра спокойно…

Отпуснаха я пак върху възглавницата.

— Какво? Свещеник?… Няма нужда… Да не би да имате излишни пари?… Аз нямам грехове!… Господ и така е длъжен да ми прости… Сам знае как съм страдала!… А ако не ми прости — нищо!…

Тя започна да бълнува все по-неспокойно. От време на време потреперваше, поглеждайки наоколо, за миг познаваше всички; но съзнанието й отново веднага се замъгляваше от треската. Тя хриптеше и дишаше тежко, нещо сякаш клокочеше в гърлото й.

— Аз му казвам: „Ваше превъзходителство!…“ — викаше тя, като си поемаше дъх след всяка дума. — Тази Амалия Людвиговна… ах, Льоня, Коля! Ръчичките на кръста, по-бързо, по-бързо, глисе-глисе, па-де-баск! Тропай с крачета… Бъди грациозно дете.

Как беше по-нататък? Да го бяхме изпели…

Как не! Was willst du mehr — ама че го измислил дръвникът!… Ах, да, и това:

Под южното небе на Дагестан…

Ах, как го обичах… Аз до обожание обичах този романс. Полечка!… Знаеш ли, баща ти още като годеник ми го пееше… О, дни!… Да можехме, да можехме да го изпеем! Но как беше, как беше… ето че забравих… че напомнете ми, как беше? — Тя беше крайно развълнувана и се мъчеше да се повдигне. Най-после запя с хриптящ, пресекващ глас, като извикваше и се задъхваше на всяка дума, с някаква нарастваща уплаха.

— Ваше превъзходителство… закрещя тя изведнъж със сърцераздирателен вопъл и цялата в сълзи, — защитете сирачетата! Знаете гостоприемството на покойния Семьон Захарич!… Може да се каже, дори аристократичен!… К-ха! — трепна тя, като изведнъж се опомни и огледа всички с някакъв ужас, но веднага позна Соня. — Соня, Соня! — проговори тя кротко и ласкаво, сякаш се учудваше, че я вижда пред себе си. — Соня, мила, и ти ли си тук?

Повдигнаха я пак.

— Стига!… Време е!… Прощавай, нещастнице!… Измъчихте крантата!… Не издържа-а-а! — извика тя с отчаяние и омраза и строполи глава върху възглавницата.

Тя пак се унесе, но този последен унес беше кратък. Бледожълтото й изпито лице се отметна назад, устата й се разтвори, краката се опънаха конвулсивно. Тя дълбоко-дълбоко въздъхна и умря.

Соня падна върху трупа й, обгърна я с ръце и тъй замря, долепила глава до изсъхналите гърди на покойната. Полечка се свлече в краката на майка си и ги зацелува, ридаейки. Коля и Льоня, още не разбрали какво се е случило, но предчувствайки нещо много страшно, се хванаха с две ръце за раменцата и като впериха очи един в друг, изведнъж едновременно отвориха уста и започнаха да викат. И двете деца още бяха с костюмите: той — с чалма, тя — с шапката с щраусово перо.

А как се озова изведнъж тази „похвална грамота“ на леглото, до Катерина Ивановна? Тя беше до нея, при възглавницата; Расколников я видя.

Той се дръпна към прозореца. Лебезятников се втурна при него.

— Умря! — каза той.

— Родион Романович, трябва непременно да ви кажа две много важни думи — приближи се към него Свидригайлов. Лебезятников веднага отстъпи мястото си и деликатно се отстрани. Свидригайлов отведе учудения Расколников още по към ъгъла.

— С всички тези грижи, тоест погребението и прочие се наемам аз. Знаете ли, за това трябват пари, а аз нали ви казах, че имам излишни. Тези две птиченца и тази Полечка аз ще ги настаня в някой по-добър приют за сираци и ще оставя за всяко до пълнолетието му по хиляда и петстотин рубли капитал, за да може София Семьоновна да бъде съвсем спокойна. Аз и нея ще измъкна от блатото, защото е добра девойка, нали? Та така, предайте на Авдотя Романовна, че съм изхарчил нейните десет хиляди именно по този начин.

— А с каква цел сте се заели да правите толкова благодеяния? — попита Расколников.

— Е-ех! Недоверчив човек! — засмя се Свидригайлов. — Нали ви казах, че тези пари са ми излишни. Ами просто така, от човещина, не допускате ли? Та нали тя не беше „въшка“ (той посочи с пръст ъгъла, където беше покойната) като някоя бабичка-лихварка. Е, съгласете се: „Лужин ли наистина да живее и да върши мръсотии или тя да умре?“ И ако аз не помогнех, нали „Полечка например по същия път ще тръгне…“

Той прошепна това с израз на някакво намигащо, весело лукавство, без да сваля очи от Расколников. Расколников побледня и изстина, чувайки собствените си думи, казани на Соня.

Той бързо отстъпи и безумно погледна Свидригайлов.

— От-откъде… знаете? — прошепна той, като едва си поемаше дъх.

— Та аз живея тук, зад стената, у мадам Реслих. Тук са Капернаумови, а там е мадам Реслих, моя много стара и предана приятелка. Съсед съм.

— Вие?

— Аз — продължи Свидригайлов, като се тресеше от смях. — И мога да ви уверя най-искрено, мили ми Родион Романович, че вие изключително ме заинтересувахте. Нали ви казах, че ще се сближим, предсказах ви го — и ето че се сближихме. И ще видите колко сговорчив човек съм. Ще видите, че с мене все пак може да се живее…