Престъпление и наказание

I

За Расколников настъпи странно време: сякаш мъгла падна изведнъж пред него и го откъсна в безизходно и тежко уединение. Спомняйки си за това време по-късно, дълго след това, той се сещаше, че съзнанието му понякога сякаш помръкваше и че състоянието му продължи, с известни прекъсвания, чак до окончателната катастрофа. Беше напълно убеден, че се е заблуждавал тогава в много неща, например в продължителността и времето на редица произшествия. Всеки случай, когато впоследствие си припомняше всичко и правеше усилия да си обясни това, което си спомняше, той научи много неща за самия себе си, като се ръководеше вече от сведения, получени от околните. Той смесваше например едно събитие с друго; друго смяташе за последица от произшествие, съществуващо само в неговото въображение. От време на време го обземаше болезнено-мъчителна тревога, която се превръщаше дори в панически страх. Но той помнеше също, че имаше минути, часове и дори може би дни, изпълнени с апатия, която го обхващаше сякаш в противовес на предишния страх — апатия, която приличаше на болезнено-равнодушното състояние на някои умиращи. Изобщо през тези последни дни и сам той като че се стараеше да избегне ясното и пълно разбиране на своето положение; някои насъщни факти, изискващи незабавно разясняване, особено го гнетяха; но колко би се радвал той, ако можеше да се освободи и да избяга от някои грижи, забравянето на които впрочем при неговото положение го заплашваше с пълна и неминуема гибел.

Особено го тревожеше Свидригайлов: можеше дори да се каже, че той като че се беше спрял на Свидригайлов. От момента, в който Свидригайлов бе произнесъл прекалено страшните за него и прекалено ясни думи в квартирата на Соня, в минутата на смъртта на Катерина Ивановна, нормалният ход на мислите му бе сякаш нарушен. Но въпреки че този нов факт извънредно много го безпокоеше, Расколников някак не бързаше да изясни нещата. От време на време, намерил се изведнъж в някоя отдалечена и уединена част на града, в някоя жалка кръчма, сам на маса, в размисъл и, едва помнейки как е попаднал там, той изведнъж си спомняше за Свидригайлов: изведнъж прекалено ясно и тревожно си даваше сметка, че би трябвало колкото може по-скоро да се разбере с този човек и да реши окончателно онова, което е възможно да реши. Веднъж, скитайки някъде извън града, той дори си въобрази, че чака тук Свидригайлов и че са си определили среща. Друг път се събуди преди разсъмване някъде наземи, сред храсти, и просто не разбираше как се е озовал там. Впрочем през тези два-три дни след смъртта на Катерина Ивановна той вече един или два пъти бе срещал Свидригайлов, почти винаги в квартирата на Соня, където се отбиваше някак без цел, но почти винаги за минутка. Те винаги разменяха две-три думи и нито веднъж не заговориха по основния въпрос, като че между тях от само себе си бе решено да мълчат за това до време. Тялото на Катерина Ивановна още лежеше в ковчега. Свидригайлов се разпореждаше за погребението и се грижеше за всичко. Соня също беше много заета. При последната им среща Свидригайлов обясни на Расколников, че е успял да настани децата на Катерина Ивановна, и то добре; че благодарение на известни връзки е намерил такива хора, с чиято помощ станало възможно да се настанят и трите сирачета веднага в твърде подходящи за тях сиропиталища, че оставените пари също много са помогнали, защото е значително по-лесно да се настанят сираци с капитал, отколкото бедни сираци. Той каза нещо и за Соня, обеща да намери време и да намине тези дни сам при Расколников и спомена, че „би желал да се посъветва; че е много необходимо да поговорят, че има работи, които…“ Този разговор стана в коридора, до стълбите. Свидригайлов гледаше втренчено Расколников в очите и изведнъж, след като помълча и сниши глас, попита:

— Родион Романович, какво ви става? Сякаш не сте на себе си? Наистина! Слушате и гледате, а като че не разбирате. Постегнете се. Да се видим и да поговорим: жалко само, че имам много работа — и чужда, и своя… Ех, Родион Романович — добави той изведнъж, — на всички люде е нужен въздух, въздух, въздух… Преди всичко!

Той изведнъж се отдръпна, за да направи път на свещеника и дякона, които искаха да се качат по стълбите. Те идеха да отслужат панихида. По разпореждане на Свидригайлов панихиди се отслужваха два пъти на ден, редовно. Свидригайлов тръгна занякъде. Расколников постоя, послуша и влезе след свещеника в квартирата на Соня.

Той застана на вратата. Започваше панихидата тихо, чинно, тъжно. В съзнанието за смъртта и в усещането за присъствието на смъртта за него винаги, още от детинство, имаше нещо тежко и изпълнено с мистичен ужас; пък и отдавна вече не бе слушал панихида. Имаше освен това и нещо друго, прекалено ужасно и тревожно. Той гледаше децата: всички те бяха коленичили до ковчега. Полечка плачеше. Зад тях, плачейки тихо и сякаш плахо, се молеше Соня. „Та тя тези дни нито веднъж не ме погледна и не ми каза нито дума“ — помисли изведнъж Расколников. Слънцето ярко осветяваше стаята; димът от кадилниците се издигаше на кълба; свещеникът четеше „Упокой, господи“. Расколников стоя до края на панихидата. Благославяйки и сбогувайки се, свещеникът някак странно се оглеждаше. След панихидата Расколников се приближи до Соня. Тя изведнъж хвана двете му ръце и склони глава до рамото му. Този интимен жест просто хвърли Расколников в недоумение; беше просто странно: как, ни най-малко отвращение, ни най-малка погнуса от него, ни най-малко потреперване на ръката й! Това вече беше някакво безпределно самоунижаване. Така поне възприе той това. Соня не каза нищо. Расколников й стисна ръката и излезе. Стана му ужасно тежко. Ако можеше да избяга някъде тази минута и да остане съвсем сам, макар и за цял живот, би се смятал за щастлив. Но работата беше там, че напоследък, макар и да беше почти винаги сам, той никак не можеше да почувства, че е сам. Случваше му се да отиде извън града, да излезе на широк път, веднъж се озова дори в някаква горичка; но колкото по-уединено беше мястото, толкова по-силно усещаше той сякаш нечие близко и тревожно присъствие, не страшно, но някак много досадно, тъй че бързо се връщаше в града, смесваше се с тълпата, влизаше в кръчмите, в пивниците, отиваше на битпазара, на Сенния площад. Там беше вече сякаш по-леко и дори по-уединено. В една кръчма, привечер, пееха песни: той седя цял час да слуша и помнеше, че дори му беше много приятно. Но накрая изведнъж пак стана неспокоен, сякаш угризението на съвестта изведнъж бе започнало да го мъчи: „Ето, седя, слушам песни, а нима това трябва да правя!“ — сякаш помисли той. Впрочем веднага се сети, че не само това го тревожи; имаше нещо, което изискваше незабавно разрешение, но което не можеше нито да се обмисли, нито да са предаде с думи. Всичко се оплиташе в някакво кълбо. „Не, по-добре да имаше някаква борба! По-добре пак Порфирий… или Свидригайлов… Да можеше по-скоро някой пак да ме предизвика, да ме нападне… Да! Да!“ — мислеше той. Излезе от кръчмата и едва не се спусна да тича. Мисълта за Дуня и за майка му му навя изведнъж, кой знае защо, панически страх. Именно тази нощ, на разсъмване, той се събуди в храстите на Крестовския остров, целият вкочанясал, в треска; тръгна си за вкъщи и стигна едва рано сутринта. След няколко часа сън треската мина, но се събуди късно: беше два часът следобед.

Спомни си, че този ден беше погребението на Катерина Ивановна, и се зарадва, че не е присъствал. Настася му донесе да яде; той яде и пи с голям апетит, едва ли не лакомо. Главата му беше по-ведра и самият той — по-спокоен, отколкото през последните три дни. Дори се учуди, мимоходом, на предишните приливи на панически страх. Вратата се отвори и влезе Разумихин.

— А, яде, значи не е болен — каза Разумихин, взе стол и седна до масата срещу Расколников. Той беше разтревожен и не се мъчеше да скрие това. Говореше с явна досада, но без да бърза и без да повишава особено глас. Можеше да се помисли, че е дошъл с някакво особено и дори изключително намерение. — Слушай — започна той решително, — вървете по дяволите всички, но по това, което виждам сега, разбирам ясно, че нищо не мога да разбера; моля ти се, не смятай, че съм дошъл да те разпитвам. Не ме интересува! Не искам да знам! Да речеш сега сам всичко да разкриеш, всички ваши тайни, аз може би няма и да слушам, ще плюя и ще си отида. Аз дойдох само да науча лично и окончателно: вярно ли е, първо, че си луд? За тебе, разбираш ли, съществува убеждение (там някъде си), че може би си луд или си много предразположен към такова нещо. Признавам, че и аз самият бях много склонен да споделя това мнение, съдейки, първо, по твоите глупави и отчасти гнусни постъпки (с нищо необясними), а, второ, по твоето неотдавнашно държание с майка ти и сестра ти. Само изверг и подлец, ако не луд, може да постъпи с тях така, както ти постъпи, а следователно ти си луд…

— Ти кога ги видя?

— Сега. А ти оттогава не си ли ги виждал? Къде се шляеш, кажи ми, моля ти се, аз вече три пъти идвах тук. Майка ти е сериозно болна от вчера. Накани се да идва при тебе; Авдотя Романовна взе да я спира; не иска нищо да слуша: „Ако той, казва, е болен, ако той полудява, кой ще му помогне, ако не майка му?“ Дойдохме тук всички, защото не можехме да я пуснем сама. Из целия път я молехме да се успокои. Влязохме, тебе те няма; ето тук седя тя. Поседя десет минути, ние стояхме над нея мълчаливо. Стана и каза: „Щом той излиза, а следователно е здрав, и е забравил майка си, значи, неприлично и срамно е за майката да стои на прага и да проси ласка като милостиня.“ Върна се вкъщи и легна болна: сега е в треска. „Виждам, казва, че за своята намира време.“ Тя смята, че своя ти е София Семьоновна, твоя годеница или любовница, това вече не знам. Аз реших да отида незабавно при София Семьоновна, защото, брат, исках всичко да разуча — отивам, гледам: ковчег, децата плачат. София Семьоновна им мери траурните дрешки. Тебе те няма. Погледнах, извиних се и излязох. Това и разказах на Авдотя Романовна. Значи, това е празна работа и тук няма никаква своя и следователно най-вероятно е ти да си полудял. Но ето че ти седиш и лапаш варено говеждо, сякаш от три дни не си ял. Лудите, да речем, също ядат, но въпреки че ти още нито дума не си ми казал, ти… не си луд — в това мога да се закълна! В никакъв случай не си луд. Така че вървете по дяволите всички, защото тук има някаква тайна, нещо скрито; аз нямам намерение да си блъскам главата над вашите тайни. Минах само така — да те наругая — заключи той, като ставаше, — да ми олекне, а аз зная сега какво да правя!

— Какво искаш да правиш сега?

— А ти защо се интересуваш какво искам да правя сега?

— Внимавай, ще се пропиеш.

— Ти откъде… откъде знаеш?

— Е, хубава работа! Разумихин помълча около минута.

— Ти винаги си бил много разсъдлив човек и никога, никога не си бил луд — отбеляза той изведнъж с жар. — Това е вярно: аз ще се пропия. Прощавай! — И тръгна да си върви.

— Разумихин, онзи ден, струва ми се, говорих със сестра ми за тебе.

— За мене! Но… къде си могъл да я видиш онзи ден? — спря се изведнъж Разумихин, дори пребледня малко. Можеше да отгатне човек, че сърцето му бавно и с напрежение затупа в гърдите му. — Тя идва тук, сама, седя тук, говори с мене. — Тя!

— Да, тя.

— И ти какво й отговори… искам да кажа, за мене?

— Аз й казах, че ти си много добър, честен и трудолюбив човек. Че я обичаш, не й казах, защото тя го знае.

— Знае го?

— Е, хубава работа! Където и да отида, каквото и да се случи с мене — ти остани за тях провидение. Аз, тъй да се каже, ги предавам на тебе, Разумихин. Говоря ти това, защото зная добре колко я обичаш и съм убеден в чистотата на твоето сърце. Зная също, че и тя може да те обича и дори вече може би те обича. Сега сам решавай, както сметнеш за добре — трябва ли или не трябва да се проливаш.

— Родка… Знаеш ли… Та… Ех, по дяволите!… Ами ти къде искаш да вървиш? Виж какво: ако всичко това е тайна, не казвай! Но аз… — аз ще науча тайната… И съм уверен, че сигурно е някаква глупост и страшна безсмислица и че ти сам си наизмислил всичко. А впрочем ти си чудесен човек! Чудесен човек!…

— А аз тъкмо исках да добавя, но ти ме прекъсна, че одеве много умно беше решил да не се интересуваш от тези тайни. Освен това засега не се тревожи. Като му дойде времето, всичко ще научиш, именно тогава, когато трябва. Вчера един ми каза, че на човек му трябва въздух, въздух, въздух! Аз искам да отида сега при него и да разбера какво искаше да каже с това.

Разумихин стоеше замислен и развълнуван и съобразяваше нещо.

„Той е политически заговорник! Положително! И му предстои някаква решителна стъпка — положително! Само това ей… и Дуня знае…“ — помисли той изведнъж.

— Та, значи, Авдотя Романовна идва при тебе — проговори той, скандирайки думите, — а ти самият искаш да се срещнеш с човек, който казва, че въздух трябва повече, въздух и… и следователно и това писмо… и то е във връзка с всичко това — реши той сякаш наум.

— Какво писмо?

— Тя получи днес едно писмо, което много я разтревожи. Много. Дори извънредно много. Аз заговорих за тебе — помоли ме да млъкна. После… после каза, че ние може би много скоро ще се разделим, после започна, кой знае защо, горещо да ми благодари; после отиде в стаята си и се заключи.

— Тя е получила писмо? — повтори замислено Расколников.

— Да, писмо; ти не знаеше ли? Хм. Помълчаха и двамата.

— Довиждане, Родион. Аз, брат… по едно време… а впрочем довиждане, виждаш ли; имаше време, когато… Хайде, довиждане! И аз трябва да вървя. Няма да пия. Сега не бива… как не!

Той бързаше; но вече почти излязъл и почти затворил вратата след себе си, изведнъж пак я отвори и каза, като гледаше някъде встрани:

— Да! Помниш ли онова убийство, на Порфирий де: старицата? Та знай, че убиецът е намерен, сам си признал, представил всички доказателства. Един от същите онези работници, бояджиите, представи си, помниш ли, а пък аз ги защитавах! Можеш ли да повярваш, че цялата тази сцена на боричкане и смях по стълбите с приятеля му, когато ония се качвали, портиерът и двамата свидетели, той нарочно я нагласил именно за заблуда. Каква подлост, какво присъствие на духа у такова паленце! Просто да не повярваш; но той сам обяснил, сам всичко си признал! Ами аз как се изложих! Да, според мене той е просто гениален в преструвките и находчивостта си, гений на юридическото алиби — и следователно няма на какво толкова да се учудваме! Нима не може да съществуват и такива? А заради това, че не е издържал докрай и си е признал, още повече му вярвам. По-правдоподобно е… Но аз, аз как се изложих тогава! Главата си залагах за тях!

— Кажи моля ти се, откъде научи това и защо толкова те интересува? ~ с нескрито вълнение попита Расколников.

— И таз хубава! Защо ме интересува! Ама че въпрос!… А научих от Порфирий и от някои други. Впрочем от него именно научих почти всичко.

— От Порфирий?

— От Порфирий.

— И той… той какво? — изплашено попита Расколников.

— Той ми разясни това отлично. Психологически ми го разясни, посвоему.

— Той ти разясни? Самият той ти разясни?

— Самият той, самият той; довиждане! Друг път ще ти разправям още някои неща, а сега имам работа. Аз… по едно време бях помислил… Както и да е, друг път!… Защо ми е сега да се напивам. Ти и без вино ме напи. Та аз съм пиян, Родка! Без вино съм пиян сега, хайде, довиждане; ще намина, много скоро.

Той излезе.

„Той, той е политически заговорник, това е положително, положително! — окончателно реши в себе си Разумихин, слизайки бавно по стълбата. — И сестра си е привлякъл; това е много, много възможно при характера на Авдотя Романовна. Започнали са да се срещат… Впрочем и тя ми загатваше. От много нейни думи… и думички… и намеци излиза, че всичко е точно така! Пък и как иначе да се обясни цялата тази бъркотия? Хм! А аз мислех… О, Господи, какво само мислех! Да, това беше помрачение и аз съм виновен пред него. Той тогава до лампата, в коридора, ме заблуди. Пфу! Каква отвратителна, груба, долна мисъл от моя страна! Браво на Миколка, че си признал… И как всичко става ясно сега! Тази негова болест тогава, постъпките му — все такива странни, даже още преди, още в университета, какъв беше винаги мрачен, навъсен… Но какво може да значи сега това писмо? Тук май също има нещо. От кого е това писмо? Аз подозирам… Хм… Не, аз ще проуча всичко това.“

Той си спомни и премисли всичко за Дунечка — и сърцето му замря. И изведнъж се затича.

Веднага щом Разумихин излезе, Расколников стана, обърна се към прозореца, направи крачка към единия ъгъл, към другия, като че беше забравил колко тясна е дупката му, и… пак седна на дивана. Сякаш целият се обнови; отново борба — значи изходът е намерен!

„Да, значи изходът е намерен! Иначе всичко прекалено се беше спарило и задръстило, бе започнало мъчително да го притиска, да му замъглява съзнанието. Веднага след сцената с Микола у Порфирий беше започнал да се задъхва в безизходност, на тясно. След Миколка, същия ден, стана сцената у Соня; той се държа и я завърши съвсем, съвсем не така, както си представяше преди… бе допуснал слабост, значи, мигновено и напълно! Отведнъж! А нали се съгласи тогава със Соня, сам се съгласи, със сърцето си се съгласи, че няма да може да живее сам с такова нещо на съвестта си! А Свидригайлов? Свидригайлов е загадка… Свидригайлов го тревожи, това е вярно, но някак в друго отношение. Със Свидригайлов може би също предстои борба. Свидригайлов може би също е цял изход; но Порфирий е друго нещо.

И тъй Порфирий на всичкото отгоре сам е разяснявал на Разумихин, психологически му разяснявал! Пак е започнал да прилага своята проклета психология! Порфирий? Порфирий да повярва дори за минута, че Миколка е виновен, след всичко, което се случи тогава помежду им, след онази сцена на четири очи преди влизането на Миколка, за която не можеше да има правилно обяснение освен едно? (На Расколников тези дни на няколко пъти му се мяркаше тази сцена с Порфирий, от която си спомняше епизоди; не би могъл да понесе спомена за цялата сцена.) Тогава те си бяха казали такива думи, бяха направили такива движения и жестове, бяха си разменили такива погледи, някои неща бяха казани с такъв глас, така пределно ясно, че след това не можеше Миколка (когото Порфирий още от първата дума и от първия жест видя като на длан), не можеше Миколка да разколебае основно убежденията му.

Как ви се струва! Дори Разумихин е започнал да подозира! Сцената в коридора, до лампата, не е минала тогава без последствия. Той е хукнал при Порфирий… Но откъде накъде онзи е започнал така да го лъже? С каква цел отклонява вниманието на Разумихин към Миколка? Положително е намислил нещо; тук има някакви намерения, но какви? Наистина от онази сутрин мина много време — страшно, страшно много, а Порфирий нито се виждаше, нито се чуваше. Да, това, разбира се, е по-лошо…“ Расколников си взе фуражката и замислен излезе от стаята; за пръв път през всичкото това време той се чувстваше поне със здраво съзнание. „Трябва да свърша със Свидригайлов — мислеше той, — и то на всяка цена, колкото може по-скоро: тоя също май чака аз сам да отида при него.“ И в този миг такава ненавист се надигна изведнъж в умореното му сърце, че той може би беше в състояние да убие един от двамата: Свидригайлов или Порфирий. Поне почувства, че ако не сега, то впоследствие ще е в състояние да направи това. „Ще видим, ще видим“ — повтаряше той.

Но едва бе отворил вратата към коридора и изведнъж се сблъска със самия Порфирий. Той идваше при него. Расколников за минута се вкамени. Странно, но той не се учуди много на Порфирий и почти не се изплаши от него. Само трепна, но бързо, мигновено се приготви. „Това може би е развръзката! Но как се е приближил толкова тихичко, като котка, и аз нищо не съм чул? Нима е подслушвал?“

— Не очаквахте гост, Родион Романович — извика, смеейки се, Порфирий Петрович. — Отдавна се канех да се отбия, минавах и си рекох — защо да не отскоча за пет минути да го видя? Бяхте тръгнали за някъде? Няма да ви забавя. Само една цигарка, ако позволите.

— Но седнете, Порфирий Петрович, седнете — канеше госта си Расколников с такъв явно доволен и приятелски израз, че наистина сам на себе си би се учудил, ако можеше да се види отстрани. Последните му сили се изчерпваха. Понякога човек ще изтърпи така половин час смъртен страх от някой разбойник, а като му опрат вече ножа до гърлото, тогава дори и страхът му мине. Той седна точно срещу Порфирий и го гледаше, без да мигне. Порфирий присви очи и започна да пали цигара.

„Хайде, говори, говори де — сякаш щеше да се изтръгне вик от сърцето на Расколников, — защо, защо не говориш?“

II

— Ех, тия цигарки! — заговори най-после Порфирий Петрович, като запали и изпусна дим. — Вреда, чиста вреда, а не мога да ги оставя, не мога! Кашлям, започна да ми дразни гърлото, задух имам. Аз, знаете ли, съм страхлив, ходих наскоро при Б-н — преглежда всеки болен minimum по половин час; та се разсмя даже, като ме гледаше: и ме чука, и ме преслушва — на вас, казва, между впрочем тютюнът ви вреди; белите ви дробове са разширени. Да, но как да го откажа? С какво ще го заменя? Не пия, ето цялата беля, хе-хе-хе, белята е, че не пия! Нали всичко е относително, Родион Романович, всичко е относително!

„Какво сега, да не би пак да започва с предишните си служебни похвати!“ — с отвращение помисли Расколников. И внезапно си спомни цялата неотдавнашна сцена на последната им среща и тогавашното чувство заля като вълна сърцето му.

— Вече се отбивах веднъж при вас, завчера вечерта, вие не знаете, нали? — продължи Порфирий Петрович, оглеждайки стаята. — В стаята, в същата тази стая влязох. Също както днес, минавах оттук — хайде, мисля си, да му върна визитата. Отбих се, а вратата широко отворена; огледах се, почаках и на слугинята ви не се обадих — излязох. Не заключвате ли?

Лицето на Расколников ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Порфирий сякаш отгатна мислите му.

— Дойдох да се обясня, миличък Родион Романович, да се обясня! Длъжен съм и трябва да ви дам обяснение — продължи той с лека усмивка и дори тупна Расколников по коляното, но почти в същия миг лицето му изведнъж доби сериозен и загрижен вид; стана дори тъжно, за учудване на Расколников. Той никога още не беше виждал и не беше подозирал, че лицето му може да бъде такова. — Странна сцена се разигра последния път между нас, Родион Романович. То всъщност и при първата ни среща също се разигра странна сцена; но тогава… Впрочем сега е вече все едно! Ето какво: аз може да съм много виновен пред вас; чувствам това. Та как се разделихме, помните ли: на вас нервите ви опънати и коленете ви треперят, и моите нерви опънати и коленете ми треперят. И, знаете ли, някак дори непочтено стана това между нас тогава, не по джентълменски. А ние все пак сме джентълмени; тоест във всеки случай преди всичко джентълмени; това трябва да е ясно. Нали помните докъде се стигна… съвсем неприлично даже.

„Какво говори той, за какъв ме смята?“ — с изумление се питаше Расколников, привдигнал глава и гледайки Порфирий с широко разтворени очи.

— Аз размислих, че за нас сега е по-добре да бъдем откровени — продължи Порфирий Петрович, отметнал леко глава и свел очи, сякаш не искаше да смущава повече с погледа си своята предишна жертва и като че изоставяйки предишните си похвати и капани, — да, такива подозрения и сцени не могат да продължават дълго. Миколка ни спаси тогава, иначе не знам докъде щяхме да стигнем. Този проклет занаятчия седя тогава през цялото време зад преградката, можете ли да си представите? Вие, разбира се, вече знаете това, пък и на мене самия ми е известно, че той после е идвал при вас; но вашето предположение тогава не беше вярно: не бях изпращал тогава да викат никого и никакви разпореждания не бях правил. Ще попитате защо не се бях разпоредил? Как да ви кажа: мене самия всичко това тогава сякаш ме замая. Аз едва можах да се разпоредя да повикат портиерите. (Сигурно сте забелязали портиерите, когато сте минавали.) Една мисъл ми мина тогава през ума, бързо като мълния: знаете ли, аз твърдо бях убеден тогава, Родион Романович. Нека, мисля си, да изпусна за известно време едно, но затова пък друго ще хвана за опашката — своето, своето поне няма да изтърва.

Много сте нервен вие, Родион Романович, по природа; прекалено даже, при всички други основни черти на вашия характер и сърце, които аз, лаская се от тази надежда, отчасти съм разбрал Естествено и аз можех, тогава дори, да преценя, че невинаги се случва така, човек да стане и да ви изтърси всичките си тайни Това, макар и да се случва, особено когато окончателно извадиш човека от търпение, във всеки случай е рядко. Това и аз можех да преценя. Не, мисля си, трябва ми поне най-мъничко зрънце само едно, но такова, че да можеш вече да го вземеш в ръце, да бъде вещ, а не само гола психология. Защото, мислех си, ако човек е виновен, то, разбира се, от него във всеки случай можеш да получиш в края на краищата нещо съществено; позволено е дори на най-неочакван резултат да се надяваш. Аз тогава разчитах на вашия характер, Родион Романович, най-много на характера! Много се надявах тогава на вас.

— Но вие… но вие защо и сега говорите все така — измърмори най-после Расколников дори без да осмисли добре въпроса си. „За какво говори — губеше се той в догадки, — нима наистина ме смята за невинен?“

— Защо говоря така? Аз дойдох да се обясня, така да се каже, смятам това за свой свещен дълг. Искам да ви изложа всичко, от игла до конец, как стана то, цялата тази история на цялото това тогавашно заблуждение, така да се каже. Много ви накарах да изстрадате, Родион Романович. Аз не съм изверг. Та и аз разбирам какво значи да трябва да изпита всичко това на гърба си човек съсипан, но горд, властен и нетърпелив, най-вече нетърпелив! Аз във всеки случай ви смятам за човек изключително благороден и дори със зачатъци на великодушие, макар и да не споделям убежденията ви, което смятам за свой дълг да ви заявя предварително, направо и съвсем искрено, защото преди всичко не желая да лъжа. След като ви опознах, почувствах привързаност към вас. Вие може би ще се разсмеете на тези мои думи? Имате право. Зная, че вие мене още от пръв поглед не ме обикнахте, защото всъщност няма и за какво да ме обикне човек. Но мислете, каквото искате, а аз от своя страна желая сега с всички средства да загладя направеното впечатление и да докажа, че и аз съм човек със сърце и съвест. Искрено говоря.

Порфирий Петрович с достойнство замълча. Расколников почувства прилив на някаква нова уплаха. Мисълта за това, че Порфирий го смята за невинен, започна изведнъж да го плаши.

— Да разказвам всичко подред, как се започна тогава изведнъж едва ли е необходимо — продължи Порфирий Петрович, — мисля, че е дори излишно. Пък и едва ли бих могъл. Защото как да обясня това обстойно? Отначало плъзнаха слухове. За това какви са били тези слухове и от кого, и кога… и по какъв повод всъщност се стигна до вас — също смятам, че е излишно да говоря. За мене лично се започна от една случайност, от една съвсем случайна случайност, която до голяма степен е могла да стане, а е могла и да не стане — каква? Хм, мисля, че също няма смисъл да казвам. Всичко това — и слуховете, и случайностите, се сля тогава у мене в една мисъл. Признавам откровено, защото ако ще си признавам, нека да е всичко — тогава именно за пръв път ви нападнах. Тези там, да речем — бележки на старицата върху вещите и прочие, и прочие — всичко това е празна работа. Сто такива неща мога да изброя. Тогава имах случай и да науча в подробности за сцената в участъка, също случайно, и то не така, мимоходом, а от специален, достоверен източник, който, без сам да знае това, прекрасно бе схванал тази сцена. И всичко това се притуряше едно към друго, едно към друго, Родион Романович, миличък. Е, кажете, как можеше мисълта ми да не получи известна насока? От сто зайци никога няма да се получи кон, от сто подозрения никога няма да се получи доказателство, ето как казва една английска пословица, но това казва само разумът, със страстите, със страстите опитайте да се справите, защото и следователят е човек. Спомних си — тогава и за вашата статийка в списанийцето, помните ли, още при първото ви посещение говорихме подробно за нея. Аз тогава ви се подиграх, но то беше, за да ви предизвикам още повече да кажете. Повтарям, нетърпелив и много болен сте вие, Родион Романович. Че сте смел, високомерен, сериозен и… че сте преживели, вече много сте преживели, всичко това отдавна знаех, На мене всички тези чувства са ми познати и аз прочетох вашата статийка като нещо познато. В безсънни нощи и в изстъпление е била замислена тя, със свито и разтуптяно сърце, със сподавен ентусиазъм. А той е опасен, този сподавен, горд ентусиазъм у младежта! Аз тогава се подиграх, а сега ще ви кажа, че изобщо ужасно обичам, тоест като любител, този пръв, младежки, пламенен опит на перото. Дим, мъгла, в мъглата звънти струна. Статията ви е нелепа и фантастична, но в нея има млада и неподкупна гордост, в нея има смелостта на отчаянието; тя е мрачна статия, но това е добре. Прочетох вашата статийка и я оставих, и… когато я оставих тогава, си помислих: „Този човек няма да спре дотук!“ Е, нима можех, кажете сега, след толкова предхождащо обстоятелство да не се увлека от последвалото! Ах, господи, та нима казвам нещо? Нима сега твърдя нещо? Аз тогава само забелязах. Какво може да има тук? Тук няма нищо, тоест абсолютно нищо и може би във висша степен нищо. Пък и да се увличам така е за мене, следователя даже съвсем неприлично: ето Миколка ми е в ръцете и вече с факти, каквито и да са, но факти! И той също има своя психология; трябва да се позанимая с него; защото тук е въпрос на живот и смърт. Защо ви обяснявам сега всичко това? За да знаете и при вашите ум и сърце да не ме обвинявате за злобното ми държане тогава. Не беше от злоба, искрено ви казвам, хе-хе! Вие как мислите: че аз тогава не съм ви правил обиск? Направих, направих, хе-хе, направих, когато вие лежехте болен ей тук, в леглото. Не официално и не лично, но направих. Всичко в квартирата ви до последното конче беше прегледано и дори по пресни следи; но — umsonst35.

Мисля си: сега този човек ще дойде, сам ще дойде, и то много скоро; ако е виновен, непременно ще дойде. Друг няма да дойде, но този ще дойде. А помните ли как господин Разумихин започна да се издава пред вас? Ние нагласихме това, за да ви разтревожим, защото нарочно пуснахме и слуха, за да се издаде той пред вас, а господин Разумихин е такъв човек, че не може да сдържи негодуванието си. На господин Заметов най-напред са му направили впечатление вашият гняв и открита смелост: как сте могли например в кръчмата изведнъж да изтърсите: „Аз убих!“ Прекалено смело, прекалено дръзко и ако той е виновен, мисля си, значи, е страшен борец! Точно така си помислих тогава. И ви чакам! Чакам ви с всички сили, а Заметов вие тогава просто сте го смазали и… именно там е работата, че цялата тази проклета психология е нож с две остриета. Та, значи чакам ви, гледам и ето че вие идете — Господ ви изпраща! Сърцето ми просто се разтупа. Ех! Защо ли ви трябваше да идвате тогава!? Ами вашият смях, вашият смях, когато влязохте тогава, помните ли, та аз тогава през стъклото видях всичко, а ако не бях ви чакал по такъв особен начин, и в смеха ви нямаше нищо да забележа. Ето на какво значи да бъдеш в настроение. И господин Разумихин тогава — ах!

— ами камъкът, камъкът, помните ли, и камъкът освен това, под който били скрити вещите? Просто сякаш го виждам някъде там, в зеленчуковата градина — вие нали сте казали на Заметов, че в зеленчуковата градина, а и после, втория път, когато бяхте при мене? А като започнахме тогава да обсъждаме онази ваша статия, като взехте да излагате мнението си, просто всяка ваша дума възприемах двояко, сякаш зад нея има друга! Та ето, Родион Романович, по какъв път стигнах до крайните изводи и като си чукнах челото, се опомних. Не, казвам си, какво правя аз! Та нали, ако поискам, мога всичко това до последната подробност, да обясня съвсем иначе, дори по-правдоподобно ще излезе. Мъка! „Не — мисля си, — по-добре е да имам зрънце!“ Но като чух тогава за тези звънци, просто замрях, потреперих дори. „Е — мисля си, — ето го и зрънцето! То е!“ И изобщо не разсъждавах тогава, просто не исках. Хиляда рубли бих дал в тази минута, свои собствени, само за да видя със собствените си очи как тогава сте изминали крачки редом със занаятчията, след като той право в очите ви е казал „убиец“, и цели сто крачки не сте посмели нищо да го попитате!… Ами този студ в гръбначния мозък? Ами тази звънци, когато сте били болен, почти в безсъзнание? И тъй, Родион Романович, кима можете след това да се чудите, че аз тогава си правех такива шеги с вас? И защо дойдохте в онази минута? Нали и вас сякаш ви подтикваше някой, ей Богу, и ако не ни беше спасил Миколка, то… а спомняте ли си Миколка тогава? Добре ли го запомнихте? Та това беше гръм! Гръм от облак, светкавица! А аз как го посрещнах? На светкавицата ей тоничко не повярвах, сам видяхте! И как можеше! И после дори, след като си отидохте, когато той започна много, много свързано да отговаря по някои точки, тъй че аз самият се изненадах, и после не му повярвах ни най-малко! Ето какво значи да си втълпиш нещо, да си твърд като диамант. Не, мисля си, морген фри! Какъв ти Миколка!

— На мене Разумихин преди малко ми каза, че вие и сега обвинявате Николай и самият вие сте уверявали Разумихин в това…

Дъхът му пресекна и той не довърши. Слушаше с неизказано вълнение как човекът, който го виждаше цял-целеничък, се отрича сам от себе си. Той се боеше да повярва и не вярваше. Във все още двусмислените думи жадно търсеше и искаше да долови нещо по-точно и определено.

— Господин Разумихин ли! — извика Порфирий Петрович, сякаш зарадван от въпроса на Расколников, който само мълчеше. — Хе, хе, хе! Та господин Разумихин именно по този начин трябваше да бъде отстранен: в това, което засяга двама, трети няма защо да се бърка. Господин Разумихин е друг човек а и няма нищо общо, дотича при мене един бледен… Но да го оставим, защо ще го месим тук! А що се отнася до Миколка, искате ли да знаете що за чешит е това, тоест тъй както аз го разбирам? Първо на първо, той е още съвсем непълнолетно дете и не че е страхлив, а е някаква артистична натура. Вярно, не се смейте, че така го характеризирам. Невинен е и много възприемчив за всичко. Има сърце; фантазьор. Той и пее, и танцува, и приказки така разказвал, че от други места идвали да го слушат. И на училище ходи, и до припадък се смее, само пръст да му покажат, и се напива до безсъзнание не от порочност, а така, от време на време, когато го напият, съвсем детински още. Той тогава е откраднал, без сам да знае; защото „щом съм го дигнал от земята, каква кражба?“ А известно ли ви е, че той е разколник, тоест не точно разколник, а просто сектант; в неговия род има бегуни и той самият съвсем доскоро цели две години е бил на село послушник при някакъв отшелник. Всичко това научих от Миколка и от земляците му зарайчани. Какво ти! Искал дори в пустиня да бяга! Влечение изпитвал, нощно време се молел на Бога, стари, „истински“ книги четял до забрава. Петербург силно му подействал, особено женският пол, пък и виното. Впечатлителен е — и отшелника, и всичко забравил. Зная, че един художник тук го обикнал, започнал да ходи при него, но ето че се случило това! Изплашил се — ще се беси! Ще бяга! Какво да се прави при това мнение, което се е създало у народа за нашето правосъдие! Някои се страхуват само от думата „ще ме осъдят“. Кой е виновен! Ще видим новите съдилища какво ще направят. Ох, дай Боже! Да, та сега в тъмницата навярно си е спомнил за праведния отшелник; и Библията се появи отново. Знаете ли, Родион Романович, какво значи за някои от тях „да пострадаш“? И то не заради някого, а така просто „трябва да пострада човек“; да изтърпи страдание, значи, а пък ако е от властта — още по-добре. В мое време един изключително кротък затворник лежа цяла година в тъмницата, все четеше през нощта на печката Библията и от това четене съвсем се обърка, дотам се обърка, че най-неочаквано сграбчи една тухла и я запрати по началника, без той да го е бутнал с пръст. И как само я запрати: нарочно с половин метър встрани се прицели, за да не го улучи! А всеки знае какво очаква един затворник, който се нахвърля с оръжие върху началството: и „понесе, значи, страданието“. Та ето, аз подозирам сега, че Миколка иска „да понесе страдание“ или нещо от този род. Зная го със сигурност, дори факти имам. Само че той самият не знае, че аз зная. Какво, не допускате ли, че от този народ излизат фантастични хора? На всяка крачка. Отшелникът сега е започнал отново да въздейства, особено след въжето си е спомнил за него. Впрочем той сам ще ми разкаже всичко, ще дойде. Вие мислите, че ще издържи? Почакайте, тепърва ще има да отрича! Всеки час го чакам да дойде и да вземе да се отказва от показанията си. Аз този Миколка го обикнах и най-подробно го изследвам. И как мислите! Хе-хе! На някои въпроси твърде свързано ми отговаряше, очевидно е получил необходимите сведения, умело се е подготвил; а по други пунктове просто затъва, нищичко не знае, не разбира, пък и сам не подозира, че не знае! Не, любезни Родион Романович, това не е Миколка! Това е фантастично, мрачно дело, съвременно дело, случай на нашето време, когато човешкото сърце стана зло; когато се цитира изречението, че кръвта „освежава“; когато се проповядва, че животът трябва да минава сред удобства. Това са отвлечени мечти, това е раздразнено с теории сърце; тук личи решимост да се направи първата крачка, но решимост от особен род — решил се и сякаш от планина или от камбанария е паднал, и сякаш не със собствените си крака е стигнал до престъплението. Да затвори вратата подире си забравил, а убил, двама убил, според теорията. Убил, но не съумял парите да вземе, а което успял да вземе, под камък го скрил. Малко му е било мъчението, когато е стоял зад вратата, а на нея напирали да влязат и звънчето звъняло — не, той после вече с почти замъглено съзнание отива в празната квартира да си припомни това звънче, прищяло му се да изпита отново студените тръпки по гърба си… Е, това, да речем, защото е бил болен, но има и друго: убил, а смята себе си за честен човек, презира хората, като блед ангел се движи — не, какъв ти Миколка, миличък Родион Романович, не е Миколка!

Тези, последните думи, след всичко казано преди, което толкова приличаше на отричане, бяха прекалено неочаквани. Расколников цял затрепера като пронизан.

— Тогава… кой… е убил? — попита той, неиздържал, със задъхващ се глас.

Порфирий Петрович чак се опря на гърба на стола, като че неочаквано беше изумен от въпроса.

— Как кой е убил?… — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си. — Та вие сте убили, Родион Романович! Вие сте убили… — добави той почти шепнешком, със съвсем убеден глас.

Расколников скочи от дивана, постоя няколко секунди и пак седна, без да каже нито дума. Леки спазми изведнъж преминаха по цялото му лице.

— Устничката ви пак потреперва, както тогава — измърмори сякаш дори със съчувствие Порфирий Петрович.

— Вие, Родион Романович, изглежда, не ме разбрахте добре — добави той, след като помълча малко, — затова така се изумихте. Аз дойдох именно за да ви кажа вече всичко и да поведа нещата открито.

— Аз не съм убил — прошепна Расколников като уплашено малко дете, заловено на местопрестъплението.

— Не, вие сте, Родион Романович, вие и няма кой друг да е — строго и убедено прошепна Порфирий.

И двамата замълчаха и мълчанието продължи дори странно дълго, около десет минути. Расколников се облегна на масата и мълчаливо рошеше с пръсти косите си. Порфирий седеше мирно и чакаше. Изведнъж Расколников презрително погледна Порфирий.

— Вие пак старото, Порфирий Петрович! Все същите ваши похвати: как не ви омръзна наистина?

— Е, стига, защо са ми сега похвати! Друг е въпросът, ако тук имаше свидетели; а пък ние шепнем насаме. Сам виждате, че не съм дошъл при вас, за да ви преследвам и да ви ловя като заек. Дали ще си признаете, или не — в този момент това ми е все едно. За себе си аз и без вашето признание съм убеден.

— Ако е така, защо сте дошли? — ядосано попита Расколников. — Аз ви задавам предишния въпрос: ако ме смятате за виновен, защо не ме изпратите в тъмница?

— Това вече е въпрос! Ще ви отговоря по точки: първо — да ви арестувам така направо, за мене не е изгодно.

— Как неизгодно? Ако сте убеден, вие сте длъжен…

— Ех, какво от това, че съм убеден? Нали всичко това засега са само мои фантазии. Пък и да не взема да ви изпратя там на почивка? Сам знаете, че е така, щом сам искате да отидете. Ще доведа например, за да ви разоблича, оня занаятчия, а вие ще му кажете: „Ти да не си пиян? Кой ме е виждал с тебе? Аз просто те взех за пиян, пък ти и беше пиян“ — е, какво ще ви отговоря тогава, при това вашето е още по-правдоподобно от неговото, защото неговото показание е гола психология — което при неговата муцуна е даже и неприлично, — а вие право в целта удряте, защото пие подлецът водка и това е повече от известно. Пък и аз самият откровено ви признавах вече няколко пъти, че тази психология е с две страни и че обратната й страна е още по-добра и по-правдоподобна и че освен с нея аз засега не разполагам с нищо друго срещу вас. И макар че въпреки всичко ще ви пратя в затвора и дори сам съм дошъл (което съвсем не е прието) да ви заявя всичко това предварително, все пак направо ви казвам (което също не е прието), че за мене това ще бъде неизгодно. А, на второ място, дойдох при вас, защото…

— Кое е на второ място? (Расколников все още се задъхваше.) — Защото, както вече ви казах одеве, се смятам задължен да ви дам обяснение. Не искам да ме смятате за изверг, още повече че искрено ви симпатизирам, ако щете, вярвайте. Вследствие на което, трето, дойдох при вас да ви предложа открито и направо да дойдете да си признаете. Това ще бъде несравнимо по-изгодно за вас, а и за мене също — защото тази работа ще ми се смъкне от плещите. Е, как, откровено ли е от моя страна или не е? Расколников помисли около минута.

— Чуйте, Порфирий Петрович, та вие сам казвате: гола психология, а същевременно нагазвате и в математиката. Ами ако и вие самият сега грешите?

— Не, Родион Романович, не греша. Имам си едно зрънце. Нали още тогава намерих това зрънце, изпрати ми го Господ!

— Какво зрънце?

— Няма да кажа какво, Родион Романович. Пък и без това сега вече нямам право повече да отлагам; ще ви арестувам. Така че размислете: на мене сега вече ми е все едно, а следователно единствено за вас се грижа. Ей Богу, по-добре е, Родион Романович!

Расколников злобно се усмихна.

— Та това вече е не само смешно, то е дори безсрамно. Да речем даже, че съм виновен (което аз съвсем не казвам) — откъде накъде ще идвам да ви признавам, щом вие самият казвате, че аз ще отида там, при вас, на почивка?

— Ех, Родион Романович, не вярвайте напълно на думите; може и да не излезе съвсем на почивка! Та това е само теория и то моя, а какъв авторитет съм аз за вас? Може би и аз самият крия дори сега някои неща от вас. Че мога ли аз ей така да взема всичко да ви кажа, хе, хе! Вторият въпрос: как каква изгода? Та знаете ли вие какво намаление на наказанието ви се полага тогава? Кога ще се явите, в какъв момент? Помислете само! Когато друг вече е поел престъплението върху себе си и е объркал цялата работа! А пък аз, в самия Бог ви се кълна, така ще подготвя и ще наредя „там“ всичко, че признанието ви ще излезе сякаш съвсем неочаквано. Цялата тази психология ние напълно ще я унищожим, всички подозрения срещу вас ще залича, тъй че вашето престъпление ще бъде представено като някакво умопомрачение, защото, откровено казано, то е именно умопомрачение. Аз съм честен човек, Родион Романович, и ще удържа на думата си.

Расколников тъжно замълча и сведе глава; той дълго мисли и най-после пак се усмихна, но усмивката му беше вече кротка и тъжна.

— Ех, няма нужда! — проговори той, сякаш вече съвсем не се криеше от Порфирий. — Не си струва! Съвсем не ми трябва вашето намаляване на наказанието!

— Ето на, именно от това се страхувах! — разпалено и сякаш неволно възкликна Порфирий. — От това именно се страхувах, че няма да искате да ви намалим наказанието.

Расколников тъжно и строго го погледна.

— Ей, не се гнусете от живота! — продължи Порфирий. — Още много имате пред себе си. Защо да не искате да ви намалим наказанието, защо да не искате! Нетърпелив човек сте!

— Какво имам много пред себе си?

— Живот! Що за пророк сте вие и какво ли знаете! Търсете и ще намерите. Може би именно чрез това ще намерите Бога. Пък и тя не е завинаги, веригата…

— Ще ми намалите наказанието… — засмя се Расколников.

— А вие какво, от буржоазния срам ли се изплашихте? Възможно е и да сте се уплашили, но без сам да знаете — защото сте млад и зелен! И все пак тъкмо вие не трябва да се страхувате или там да се срамувате да дойдете и да си признаете.

— Е-ех, плюя на това! — презрително и с отвращение прошепна Расколников, сякаш не желаеше да разговаря. Той се надигна пак, като че искаше да излезе някъде, но отново седна явно отчаян.

— Там е работата, че плюете! Обезверили сте се и мислете, че аз грубо ви лаская; а колко сте живели! Какво ли разбирате! Измислил теория, а му станало срамно, че се е провалил, че е излязло много неоригинално! Че излезе подло, това е вярно, но вие все пак не сте безнадежден подлец. Съвсем не сте чак такъв подлец! Поне не сте се залъгвали — веднага сте стигнали до края. Та аз за какъв ви смятам? Аз ви смятам за един от тези, които, ако щеш, червата му измъкни, той ще стои и ще гледа мъчителя си с усмивка — стига да повярвате в някаква кауза или в Бога. Е, повярвайте — и ще живеете. На вас, първо, отдавна вече ви е необходимо да смените въздуха. Защо не, страданието също е хубаво нещо. Постарайте се. Миколка може и да е прав, като иска да страда. Зная, че не ви се вярва — а вие не мъдрувайте много; отдайте се на живота направо, без да разсъждавате; не се безпокойте — право на брега ще ви изхвърли и на крака ще ви постави! На какъв бряг? Откъде да зная? Аз само вярвам, че вие имате още дълго да живеете. Зная, че приемате сега думите ми като заучено наставление; но може би по-късно ще си ги спомните, ще ви потрябват някога; затова ви говоря. Добре, че само сте убили една старица. А да бяхте измислили друга теория, можехте нещо сто милиона пъти по-отвратително да извършите! Може би трябва даже да благодарите на Бога; откъде да знаете, Господ може и да ви пази за нещо. А вие имайте широко сърце и по-малко се страхувайте. Изплашихте се от предстоящата ви голяма задача, нали? Не, тук вече е срамно да се страхува човек. Щом сте направили такава крачка, дръжте се. Това вече справедливостта го изисква. Изпълнете това, което изисква справедливостта. Зная, че не вярвате, но ей Богу, животът ще ви спаси. Сам после ще го обикнете. На вас сега само въздух ви е нужен, въздух, въздух! Расколников чак потръпна.

— Ами вие кой сте — извика той, — вие що за пророк сте? От висотата на какво величаво спокойствие ми изричате мъдрите си пророчества?

— Кой съм аз? Аз съм свършен човек, нищо повече. Човек може би чувстващ и съчувстващ, може би знаещ някои неща, но вече съвсем свършен. А вие сте друго: на вас Бог ви е отредил живот, но не знам, може и при вас всичко да отлети като дим, нищо да не остане. Какво от това, че ще преминете към друга категория хора? Нима ще съжалявате за удобствата, вие, с вашето сърце! Какво от това, че може прекалено дълго време никой да не ви види? Работата не е във времето, а в самия вас. Станете слънце, и всички ще ви видят. Слънцето преди всичко трябва да бъде слънце. Защо пак се усмихвате: че съм такъв Шилер? И, хващам се на бас, предполагате, че сега ви се подмазвам! Пък, кой знае, може и наистина да ви се подмазвам, хе, хе, хе! Вие, Родион Романович, по-добре не вярвайте на думите ми, по-добре дори никога не ми вярвайте напълно — такъв ми е нравът, признавам, ето какво ще добавя само: доколко съм подъл и доколко съм честен, сам, струва ми се, можете да прецените!

— Кога смятате да ме арестувате?

— Ами ден и половина или два дена още мога да ви дам да се поразходите. Помислете си, миличък, помолете се на Бога. Пък и по-изгодно е, ей Богу, по-изгодно е.

— Ами ако избягам? — усмихвайки се някак странно, попита Расколников.

— Не, няма да избягате. Селянинът би избягал, модният сектант би избягал — лакеят на чуждата мисъл, защото на него е достатъчно само крайчеца на пръста да му покажеш като на мичман дупка и той за цял живот в каквото искате ще повярва. А вие нали вече не вярвате във вашата теория — в името на какво тогава ще избягате? Пък и защо ще бягате? Бягството е отвратително и трудно, а на вас са ви необходими преди всичко живот и определено положение, подходяща атмосфера, а това нима е атмосфера за вас? Ще избягате и сам ще се върнете. Без нас не можете да минете. А ако ви затворя в тъмница — ще полежите, да речем, месец, хайде два да са, три да са, а после изведнъж, помнете ми думата, сам ще дойдете и още как, може би неочаквано и за самия себе си. Самият вие един час преди това няма да знаете, че ще дойдете да си признаете. Аз съм сигурен даже, че „ще решите да понесете страданието“; сега не вярвате на думите ми, а сам ще стигнете дотам. Защото страданието, Родион Романович, е велико нещо; не гледайте, че съм затлъстял, това няма значение, все пак зная, не се смейте на това, в страданието има смисъл. Миколка е прав. Не, няма да избягате, Родион Романович.

Расколников стана и си взе фуражката. Порфирий Петровия също стана.

— Искате да се разходите? Вечерта ще бъде хубава, дано само не излезе буря. Впрочем по-хубаво ще е да поосвежи… Той също си взе фуражката.

— Вие, Порфирий Петрович, моля ви се, не си въобразявайте — със сурова настойчивост произнесе Расколников, — че аз днес съм ви признал. Вие сте странен човек и аз ви изслушах само от любопитство. А аз нищо не съм ви признавал… Запомнете това.

— Разбира се, зная, ще запомня — той чак трепери. Не се безпокойте, миличък; нека бъде, както искате. Поразходете се малко; само че прекалено много не бива да се разхождате. Аз имам във всеки случай още една малка молбица към вас — добави той, като сниши глас, — тя е възделикатничка, но важна; ако само, тоест за всеки случай (на което аз впрочем не вярвам и ви смятам за съвсем неспособен), в случай че — просто така, за всеки случай, — ако през тези четиридесет-петдесет часа пожелаете да приключите тази работа другояче, по някакъв фантастичен начин — например да посегнете на живота си (предположението е нелепо, но вие ще ми го простите), то оставете кратка, но изчерпателна бележчица. Просто два реда, две ред-чета само, споменете и за камъка: по-благородно ще бъде. Хайде довиждане… Желая ви добри мисли, полезни начинания!

Порфирий излезе някак прегърбен и сякаш избягвайки да гледа Расколников. Расколников се приближи до прозореца и с нервно нетърпение изчака, докато според сметките му онзи излезе на улицата и се отдалечи. После бързо излезе и той от стаята.

III

Той бързаше да отиде при Свидригайлов. И сам не знаеше на какво можеше да се надява от този човек. Но този човек имаше някаква власт над него. Веднъж осъзнал това, вече не можеше да се успокои, а сега освен това бе дошло времето.

Из пътя един въпрос особено го измъчваше: ходил ли е Свидригайлов при Порфирий?

Доколкото можеше да прецени, и той би се заклел — не, не беше ходил! Помисли още и още, спомни си цялото посещение на Порфирий и реши: не, не е ходил, разбира се, че не е ходил!

Но ако още не е ходил, ще отиде ли при Порфирий или няма да отиде?

Сега засега му се струваше, че няма да отиде. Защо? Той не би могъл да обясни и това, но дори и да можеше, не би се заел тъкмо сега да си блъска особено главата. Всичко това го измъчваше и в същото време някак не го интересуваше. Странно нещо, може би никой не би повярвал, но за своята сегашна, най-близка съдба той се тревожеше някак вяло, разсеяно. Мъчеше го нещо друго, значително по-важно, изключително — пак за него самия, а не за някой друг, но нещо друго, нещо главно. При това той чувстваше безкрайна душевна умора, въпреки че умът му тази сутрин работеше по-добре, отколкото през последните дни.

Пък и струваше ли си сега, след всичко, което стана, да се мъчи да преодолява всички тези нови противни затруднения? Струваше ли си например да се унижава, за да накара Свидригайлов да не ходи при Порфирий; да проучва, да разпитва, да губи време за някакъв си Свидригайлов!

О, колко му беше омръзнало всичко! А същевременно той все пак бързаше към Свидригайлов; дали не очакваше от него нещо ново, указания, изход? Нали човек се хваща и за сламката! Не ги ли събира съдбата или някакъв инстинкт? Може би това беше само от умора, от отчаяние; може би му беше нужен не Свидригайлов, а някой друг, а Свидригайлов просто се е случил наблизо. Соня? Но защо би отишъл сега при Соня? Пак да я моли за нейните сълзи? Пък и страшна му беше Соня. Соня беше неумолимата присъда, неотменимото решение. Трябваше да избира: или нейния път или неговия. Особено в тази минута той не беше в състояние да я види. Не, не е ли по-добре да изпита Свидригайлов: що за човек е? И той не можеше да не си даде сметка, че онзи наистина отдавна вече му беше сякаш необходим за нещо.

И все пак какво общо можеше да има между тях? Дори и злодейството не можеше да бъде еднакво при тях. Освен това този човек беше много неприятен, очевидно извънредно развратен, положително хитър и измамник, може би много зъл. Такива неща се носят за него. Наистина той се погрижи за децата на Катерина Ивановна; но кой знае защо и какво означава това? Този човек вечно има някакви намерения и проекти.

На Расколников тези дни непрекъснато му минаваше през главата още една мисъл и страшно го безпокоеше, макар че той дори се стараеше да я пропъди от себе си, толкова му тежеше. Той си мислеше понякога: Свидригайлов непрекъснато се въртеше около него, а и сега се върти; Свидригайлов научи тайната му; Свидригайлов имаше някакви замисли срещу Дуня. Ами ако и сега има? Почти със сигурност може да се каже, че да. Ами ако сега, след като е научил тайната му и по такъв начин го държи в ръцете си, поиска да използва това като оръжие срещу Дуня?

Тази мисъл понякога го измъчваше дори и насън, но още първия път тя изпъкна така осезателно ярко, както сега, когато отиваше при Свидригайлов. Само тази мисъл му стигаше, за да изпадне в мрачна ярост. Първо, тогава вече всичко ще се промени, дори в собственото му положение: ще трябва незабавно да разкрие на Дунечка тайната. Ще трябва може би да се предаде, за да предпази Дунечка от някоя непредпазлива постъпка. Писмото? Тази сутрин Дунечка е получила някакво писмо! От кого в Петербург би могла тя да получава писма? (Може би от Лужин?) Вярно е, че там бди Разумихин; но Разумихин нищо не знае. Може би трябва да разкрие и на Разумихин? Расколников помисли за това с отвращение.

„Така или иначе, трябва да види Свидригайлов колкото може по-скоро — реши той в себе си окончателно. — Слава Богу, този път не са така важни подробностите, колкото същността на работата; но само ако, само ако Свидригайлов е способен, ако замисля нещо против Дуня — то…“

Расколников така се бе изморил през цялото това време, през целия този месец, че сега вече не беше в състояние да разрешава подобни въпроси другояче освен с едно-единствено решение: „Тогава аз ще го убия“ — помисли той в хладно отчаяние. Тежко чувство сви сърцето му; той се спря насред улицата и се заоглежда: по кой път върви и къде се е озовал? Намираше се на — ския булевард, на тридесет или четиридесет крачки от Сенния, който бе отминал. Целият втори етаж на къщата отляво бе зает от кръчма. Всички прозорци бяха широко разтворени; кръчмата, ако се съди по движещите се край прозорците фигури, беше претъпкана. В залата извиваха глас певци, звънтяха кларнети, цигулка и гърмеше тъпан. Чуваха се женски писъци. Той понечи да се върне, недоумявайки защо е свил по — ския булевард, когато изведнъж до един от крайните отворени прозорци на кръчмата видя, седнал до самия прозорец пред една чаена маса, с лула между зъбите, Свидригайлов. Това страшно, до ужас го порази. Свидригайлов мълчаливо го наблюдаваше и разглеждаше и което също веднага порази Расколников, изглежда, искаше да стане, за да успее незабелязано да си отиде, докато не го е видял. Расколников веднага се направи, че също не го е забелязал и гледа замислен встрани, но продължаваше да го наблюдава с крайчеца на окото. Сърцето му тревожно биеше. Така беше: Свидригайлов явно не искаше да бъде видян. Той извади лулата от устата си и вече понечи да се скрие; но когато стана и отдръпна стола, навярно изведнъж забеляза, че Расколников го вижда и наблюдава. Между тях стана нещо, което приличаше на първата им среща у Расколников, когато той спеше. Хитра усмивка се появи на устните на Свидригайлов, които все повече се разтегляха. И единият, и другият знаеха, че и двамата се виждат и се наблюдават един друг. Най-после Свидригайлов високо се разсмя.

— Хайде, хайде, влизайте, ако искате; тук съм! — извика той от прозореца.

Расколников се качи в кръчмата.

Той го намери в една много малка задна стая с един прозорец, съседна на голямата зала, където на около двадесет малки масички, сред виковете на кресливия хор певци, пиеха чай търговци, чиновници и всякакви други хора. Отнякъде долитаха ударите на билярдни топки. На масичката пред Свидригайлов стоеше започната бутилка шампанско и чаша, до половината пълна с вино. В стаичката имаше също едно момченце — латернаджия с малка латерна, и набита червенобузеста девойка със затъкната отстрани раирана пола и с тиролска шапчица с панделки, певица, около осемнадесетгодишна, която въпреки хоровата песен в съседната стая пееше в съпровода на латернаджията с доста пресипнал контраалт някаква слугинска песен…

— Стига толкова! — прекъсна я Свидригайлов при влизането на Расколников.

Момичето веднага прекъсна песента и се спря в почтително очакване. Със същия някак сериозен и почтителен израз то пееше и своята римувана пошлост.

— Ей, Филип, чаша! — извика Свидригайлов.

— Няма да пия вино — каза Расколников.

— Както искате, аз не за вас. Пий, Катя! Днеска повече не ми трябваш, върви! — Той й наля пълна чаша вино и сложи на масата банкнота. Катя изпи чашата на един дъх, както пият вино жените, тоест без да откъсва устни от чашата, на двадесет глътки, взе банкнотата, целуна ръка на Свидригайлов, която той твърде сериозно и позволи да целуне, и излезе от помещението, а след нея се помъкна и момчето с латерната. Той беше извикал и двамата от улицата. Нямаше още седмица, откакто Свидригайлов беше в Петербург, и вече всичко наоколо му беше на патриархални начала. Келнерът в кръчмата, Филип, също вече му беше „познат“ и угодничеше пред него. Вратата към залата се заключваше; в тази стая Свидригайлов беше като у дома си и прекарваше в нея може би по цели дни. Кръчмата беше мръсна, отвратителна, заведение дори под средна категория.

— Аз отивах у вас, вас търсех — започна Расколников, — но защо сега изведнъж свърнах от Сенния по — ския булевард! Никога не завивам натам и не минавам оттук. От Сенния завивам вдясно. Пък и пътя за у вас не е оттук. И веднага, щом завих, ви намерих! Това е странно.

— Защо не кажете направо: това е чудо!

— Защото може би е само случайност.

— Каква характерна черта имат всички тези хора! — разсмя се Свидригайлов. — Няма да си признае, дори вътрешно и да вярва в чудеса! Нали и сам казахте, че „може би“ е само случайност. И какви страхопъзльовци са всички тук, когато дойде ред да изразят собственото си мнение, не можете да си представите, Родион Романович! Аз не говоря за вас. Вие имате собствено мнение и не се побояхте да го имате. С това именно и привлякохте моето любопитство.

— С нищо повече?

— И това стига.

Свидригайлов беше явно във възбудено състояние, но само мъничко; от виното беше изпил само половин чаша.

— Струва ми се, че вие дойдохте при мене, преди да научите, че съм способен да имам това, което вие наричате собствено мнение — забеляза Расколников.

— Е, тогава работата беше друга. Всеки върви по свой път. А за чудото ще ви кажа, че вие, изглежда, сте проспали тези два-три дни. Аз сам ви посочих тази кръчма и не е никакво чудо, че дойдохте направо тук; аз сам ви обясних откъде да минете, описах ви мястото, където се намира, и ви казах часовете, в които човек може да ме намери тук. Помните ли? Забравил съм — отговори с учудване Расколников. — Вярвам. На два пъти ви казах. Адресът се е запечатал в паметта ви механично. И вие механично сте завили насам, но всъщност точно според адреса, без сам да знаете. Аз и като ви го казах тогава, не мислех, че сте ме разбрали. Много се издавате вие, Родион Романович. И още нещо: аз съм убеден, че в Петербург много хора, като вървят, си приказват сами. Това е град от полудели. Ако у нас бяха развити науките, то медиците, юристите и философите биха могли да направят изключително ценни изследвания върху Петербург, всеки по своята специалност. Рядко ще се намерят някъде толкова мрачни, резки и странни влияния върху човешката душа, както в Петербург. Само климатът колко голямо влияние оказва! А това е административният център на цяла Русия и неговият характер положително се отразява върху всичко. Но сега работата не е там, а че аз вече няколко пъти ви наблюдавах отстрани. Когато излизате от къщи, вие още вървите с вдигната глава. След двадесет крачки вече я отпускате, скръствате ръце на гърба. Гледате и вече явно нищо не виждате — нито пред себе си, нито встрани. Най-после започвате да мърдате устни и да разговаряте със себе си, при което понякога вдигате ръка и декламирате, най-после спирате за дълго насред пътя. Това е много лошо. Вас може би ви забелязва и някой друг освен мене, а това вече е опасно. На мене всъщност ми е все едно и аз няма да ви излекувам, но вие, естествено, ме разбирате.

— А вие знаете, че ме следят? — попита Расколников, поглеждайки го изпитателно.

— Не, нищо не зная — сякаш с учудване отговори Свидригайлов.

— Тогава да оставим на мира моята личност — измърмори намръщен Расколников.

— Добре, да ви оставим на мира.

— Кажете по-добре: ако вие идвате тук да пиете и сам на два пъти сте ми определяли среща тука, защо сега, когато погледнах към прозореца от улицата, се крихте и искахте да се махнете? Аз много добре забелязах това.

— Хе, хе! А вие защо, когато стоях тогава у вас на прага, лежахте на дивана си със затворени очи и се преструвахте, че спите, когато всъщност не спяхте? Аз много добре забелязах това.

— Може би съм имал… причини… вие знаете.

— Й аз мога да имам свои причини, макар че вие няма да ги научите.

Расколников отпусна десния си лакът на масата, подпря с пръстите на дясната ръка брадичката си и втренчено се вгледа в Свидригайлов. Той разглежда около минута лицето му, което винаги досега го бе поразявало. То беше някакво странно лице, сякаш маска: бяло, румено, с червени, алени устни, със светлоруса брада и с още доста гъсти руси коси. Очите бяха някак прекалено сини, а погледът — някак прекалено тежък и неподвижен. Имаше нещо ужасно неприятно в това красиво и извънредно младолико за годините му лице. Дрехите на Свидригайлов бяха контешки, летни, леки, особено контешка беше ризата му. На ръката си носеше огромен пръстен със скъп камък.

— Нима ще трябва и с вас да се занимавам — каза изведнъж Расколников, излизайки с трескаво нетърпение на открита борба, — въпреки че вие сте може би най-опасният човек, ако решите да пакостите, но аз не желая повече да се преструвам. Аз ще ви покажа сега, че не държа на себе си толкова, колкото вие вероятно мислите. Знайте, че съм дошъл при вас да ви кажа направо, че ако поддържате предишното си намерение спрямо моята сестра и ако мислите за тази цел да използвате нещо от това, което се разкри напоследък, то аз ще ви убия, преди да ме вкарате в тъмницата. Думата ми е твърда: вие знаете, че ще съумея да я изпълня. Второ, ако искате да ми съобщите нещо — защото на мене през цялото това време ми се струваше, че вие сякаш искате да ми кажете нещо, говорете по-скоро, защото времето ми е скъпо и може би много скоро ще бъде вече късно.

— Но закъде бързате така? — попита Свидригайлов, като го разглеждаше с любопитство.

— Всеки има свой път — мрачно и нетърпеливо изговори Расколников.

— Вие току-що призовавахте сам към откровеност, а още на първия въпрос отказвате да отговорите — отбеляза Свидригайлов с усмивка. — На вас все ви се струва, че аз имам някакви цели, и затова ме гледате мнително. Е, да, това е съвсем естествено във вашето положение. Но колкото и да желая да се сближа с вас, аз все пак няма да си правя труда да ви убеждавам в противното. Ей Богу, не си струва трудът, пък и за нищо особено не съм имал намерение да говоря с вас.

— Защо тогава толкова ви трябвам? Та нали вие се въртяхте наоколо ми?

— Просто като около субект, интересен за наблюдение. Вие ми харесахте с фантастичността на вашето положение — ето с това! Освен това сте брат на особата, която много ме интересуваше, и най-после от самата тази особа аз навремето ужасно много и често бях слушал за вас, от което заключих, че имате голямо влияние върху нея; нима това е малко? Хе-хе-хе! Впрочем, признавам, вашият въпрос е твърде сложен за мене и ми е трудно да ви отговоря. Ето например вие дойдохте при мене не само по работа, но и за да научите нещо новичко? Така е, нали? Нали е така? — настояваше Свидригайлов с лукава усмивка. — Е, представете си сега, че и аз самият още като пътувах насам във вагона, разчитах именно на вас, че вие също ще ми кажете нещо новичко и че ще мога да заимствам нещо от вас! Колко сме богати само!

— Какво да заимствате?

— Как да ви кажа? Знам ли какво? Виждате в каква кръчмичка си убивам времето и това ми доставя удоволствие, тоест не удоволствие, а просто така, нали трябва някъде да се седне. Ето тази нещастна Катя например — видяхте ли я?… Да бях например поне чревоугодник, клубен гастроном, а пък аз ето какво мога да ям. (Той посочи с пръст ъгъла, където на малка масичка в алуминиева чинийка имаше остатъци от отвратителен бифтек с картофи.) Впрочем вие обядвали ли сте? Аз хапнах и повече не ми се яде. Водка например изобщо не пия. Нищо друго освен шампанско, и то за цяла вечер една чаша — и пак ме боли главата. Сега си поръчах колкото за подмонтиране, защото се каня да вървя някъде и вие ме сварвате в особено разположение на духа. Аз затова се скрих одеве като ученик, защото помислих, че ще ми попречите; но, струва ми се (той извади часовника си), мога да остана с вас един час; сега е четири и половина. Ще повярвате ли, ще ми се с нещо да се занимавам, каквото и да е; помешчик да съм или баща, или улан, фотограф, журналист… нищо нямам, никаква специалност! Понякога ми става даже скучно. Наистина мислех, че вие ще ми кажете нещо новичко,

— Но кой сте вие и защо сте пристигнали тук?

— Аз ли кой съм? Вие знаете: дворянин, служил съм две години в кавалерията, после се шлях тук, в Петербург, после се ожених за Марфа Петровна и живях на село. Ето моята биография!

— Вие, струва ми се, сте картоиграч?

Не, какъв играч съм аз. Мошеник, а не играч.

— Вие сте били мошеник?

— Да, бях мошеник.

— И какво, случвало ли се е да ви бият?

— Случвало се е, защо?

— Защото следователно сте могли да извикате на дуел… пък и изобщо това освежава.

— Няма да ви противореча и освен това не ме бива да философствам. Признавам си, че дойдох тук повече заради жените.

— След като току-що сте погребали Марфа Петровна?

— Ами да — усмихна се с покоряваща откровеност Свидригайлов. — Че какво от това? Вие, изглежда, намирате нещо лошо в това, че аз говоря така за жените?

— Тоест дали намирам, или не нещо лошо в разврата?

— В разврата! Така ли мислите? Впрочем ще ви отговоря подред — най-напред за жените въобще; знаете ли, настроен съм да бъбря. Кажете, за какво да се сдържам? Защо да зарязвам жените, щом поне те ме интересуват? Това в края на краищата е занимание.

— Значи, вие тук само на разврата се надявате?

— Е, какво от това, нека да е развратът! Като кажат — разврат! Поне обичам откровените въпроси. В този разврат има поне нещо постоянно, почиващо дори на природата и неподчинено на фантазията, нещо, което винаги се намира в кръвта като разпалено въгленче, което вечно те пали, което още дълго време и с годините, може би, няма така скоро да угасне. Съгласете се сам, нима това не е своего рода занимание?

— На какво толкова се радвате? Това е болест, и то опасна. — А, вие така обръщате въпроса? Съгласен съм, че това е болест, както и всичко, в което се прекалява — а тук непременно се налага да прекалиш, но нали това, първо, за един е така, а за друг — иначе, а, второ, разбира се, че трябва във всичко да се спазва мярка, да се държи сметка, макар и отвратителна, но какво да се прави? Ако не беше това, май че би трябвало да се застреля човек. Съгласен съм, че порядъчният човек е задължен да скучае, но нали все пак…

— А вие бихте ли могли да се застреляте?

— Ето на — с отвращение отби удара му Свидригайлов. — Бъдете така добър, не говорете за това — добави той бързо и дори без всякаква надутост, която прозираше във всичко, което бе казал досега. Дори лицето му сякаш се промени. — Признавам, че имам една непростителна слабост, но какво да се прави: боя се от смъртта и не обичам, когато се говори за нея. Знаете ли, че аз съм донякъде мистик?

— А! Призраците на Марфа Петровна! Продължават ли да идват?

— Оставете, не ги споменавайте; в Петербург още не са идвали; пък и да вървят по дяволите! — извика той някак ядосано. — Не, да говорим по-добре за това… да, впрочем… Хм! Ех, нямам време, не мога да остана повечко с вас — жалко! А имаше какво да ви кажа.

— При жена ли бързате?

— Да, при жена, нещо съвсем случайно… не, друго имах предвид аз.

— А мръсотията на цялата тази обстановка не ви ли действа вече? Нямате вече сили да се спрете?

— А вие и за сили ли претендирате? Хе-хе-хе! Учудихте ме сега, Родион Романович, макар и да знаех предварително, че така ще бъде. Вие точно ще ми говорите за разврат и естетика! Вие сте Шилер, вие сте идеалист! Всичко това, разбира се, така и следва да бъде и би трябвало да се учудвам, ако беше иначе, но въпреки това все пак всъщност е някак странно… Ах, съжалявам, че времето ми е малко, защото вие самият сте интересен субект! Впрочем обичате ли Шилер? Аз ужасно го обичам.

— Какъв фанфарон сте всъщност! — с известно отвращение произнесе Расколников.

— Бога ми, не! — отговори, смеейки се, Свидригайлов. — А впрочем не споря, нека съм фанфарон; но пък и защо да не пофанфаронствам, щом това е безобидно. Аз живях седем години на село при Марфа Петровна и затова, като попаднах сега на умен човек, какъвто сте вие, умен и крайно интересен, просто се радвам, че мога да побъбря, пък и освен това изпих тази половин чаша вино и вече малко ме удари в главата. А най-важното е, че съществува едно обстоятелство, което много ме монтира36, но за което… ще премълча. Къде отивате? — уплашено попита изведнъж Свидригайлов.

Расколников тръгна да си ходи. Стана му и тежко, и задушно, и някак неловко, че е дошъл тук.

Той се убеди, че Свидригайлов е най-празният и нищожен злодей на света.

— Е-ех! Поседнете, останете — увещаваше го Свидригайлов, — и поръчайте да ви донесат поне чай. Хайде, поседнете, хайде, няма да ви говоря глупости, за себе си тоест. Ще ви разкажа нещо. Искате ли да ви разкажа как една жена, говорейки във вашия стил, ме „спасяваше“? Това ще бъде дори отговор на първия ви въпрос, защото тази особа е вашата сестра. Мога ли да разказвам? Пък и времето ще убием.

— Разказвайте, но надявам се, че вие…

— О, не се безпокойте! При това Авдотя Романовна даже и у такъв отвратителен и празен човек като мене може да вдъхне само най-дълбоко уважение.

IV

— Вие може би знаете (впрочем лично аз съм ви разказвал)

— започна Свидригайлов, — че съм лежал тук, в затвора, за дългове, за огромна сума и без надеждата да намеря каквито и да било средства, за да платя. Няма защо да се впускам в подробности за това как ме откупи тогава Марфа Петровна; знаете ли до каква степен на заслепение може да се влюби понякога жената? Тя беше честна жена, далеч не глупава (макар и съвсем необразована). Та представете си, че именно тази извънредно ревнива и честна жена се реши да се унизи, след многократни ужасни изстъпления и упреци, да сключи с мене нещо като договор, който спазваше през цялото време на нашия брак. Работата е там, че тя беше значително по-възрастна от мене и освен това винаги държеше в устата си зрънце карамфил. Аз имах достатъчно свинщина в душата си и своего рода честност да й заявя направо, че не мога да й бъда абсолютно верен. Това признание я докара до изстъпление, но, изглежда, моята груба откровеност й хареса в известен смисъл: „Значи, така да се каже, той самият не иска да ме лъже, щом предварително ми заявява това“ — а за ревнивата жена това е най-важното. След продължителен плач ние сключихме примерно такъв устен договор: първо, аз никога няма да изоставя Марфа Петровна и ще бъда до края неин съпруг; второ — без нейно разрешение няма да заминавам за никъде; трето — постоянна любовница никога няма да имам; четвърто — като награда за това Марфа Петровна ми позволява да поглеждам от време на време към слугините, но само с мълчаливото й съгласие; пето — опазил ме Господ, да обикна жена от нашето съсловие; шесто — в случай че, опазил Господ, ме обземе някаква страст, голяма и сериозна, аз съм длъжен да я разкрия пред Марфа Петровна. По последната точка Марфа Петровна беше впрочем през цялото време твърде спокойна; тя беше умна жена и следователно можеше да гледа на мене само като на развратник и женкар, който не е в състояние да обикне сериозно. Но умната жена и ревнивата жена са две различни неща и там е бедата. Впрочем, за да съдим безпристрастно за някои хора, трябва предварително да се откажем от известни предубедени възгледи и от обичайното свикване с непрекъснато обкръжаващите ни хора и предмети. На вашето благосклонно отношение имам основание да се надявам повече, отколкото от страна на когото и да било другиго. Вие може би вече сте чували за Марфа Петровна много смешни и нелепи неща. Тя наистина имаше някои твърде смешни навици; но ще ви кажа откровено, че искрено съжалявам за безбройните горчивини, които съм й причинил. Това, струва ми се, е достатъчно за едно твърде прилично oraison funebre37 за най-нежната жена от най-нежния съпруг.

Когато се случваше да се скараме, аз най-често мълчах и не се ядосвах и това джентълменство почти винаги достигаше целта си; то й въздействаше и дори й харесваше; имаше случаи, когато тя дори се гордееше с мене. Но вашата сестричка тя все пак не можа да понесе. И как се случи тя да рискува да приеме за гувернантка в къщата си такава чудна красавица! Обяснявам си го с това, че Марфа Петровна беше пламенна и впечатлителна жена и чисто и просто тя самата се е влюбила — буквално се е влюбила — във вашата сестричка. Пък и чудно ли е да се влюбиш в Авдотя Романовна! Аз много добре разбрах от пръв поглед, че тя, моята, е загубена работа и — какво мислите? — бях решил дори да не вдигам към нея очи. Но Авдотя Романовна сама направи първата крачка — вярвате ли? Вярвате ли също, че Марфа Петровна стигаше дотам, че дори отначало тя самата ми се сърдеше, че винаги мълча, когато стане дума за вашата сестра, за това, че съм толкова равнодушен към нейните непрекъснати и възторжени отзиви за Авдотя Романовна? И аз не разбирам какво искаше! Марфа Петровна естествено е разказвала на Авдотя Романовна всичките ми тайни. Тя имаше нещастния навик абсолютно на всички да разказва всичките ни семейни тайни и на всички непрекъснато да се оплаква от мене; можеше ли тя да изпусне този нов и прекрасен приятел? Предполагам, че те са говорили непрекъснато само за мене и че, без съмнение, Авдотя Романовна е научила всички тези мрачни, тайнствени измислици, които ми се приписват… Хващам се на бас, че вие също сте чували вече нещо от този род?

— Чух. Лужин ви обвиняваше дори, че сте станали причина за смъртта на едно дете. Вярно ли е?

— Бъдете така добър, оставете всички тези пошлости — с отвращение и с погнуса отклони въпроса Свидригайлов, — ако вие поискате на всяка цена да научите за цялата тази безсмислица, аз някои ден ще ви разкажа специално, а сега…

— Говореше се също за някакъв ваш лакей на село и че вие пак сте били причина за нещо.

— Бъдете така добър, престанете! — прекъсна го пак с явно нетърпение Свидригайлов.

— Не е ли същият онзи лакей, който след смъртта си идвал да ви натъпче лулата… сам ми разказвахте? — дразнеше се все повече и повече Расколников.

Свидригайлов внимателно го погледна и на Расколников му се стори, че в този поглед проблясна за миг, като мълния, злобна насмешка, но Свидригайлов се сдържа и твърде вежливо отговори:

— Той, същият. Виждам, че и вас всичко това извънредно много ви интересува, и ще смятам за свой дълг при пръв удобен случай да задоволя вашето любопитство по всички пунктове. Дявол да го вземе! Виждам, че наистина мога да се сторя някому романтична личност. Съдете сам след това колко трябва да съм благодарен на покойницата Марфа Петровна, че е изприказвала на вашата сестричка толкова тайнствени и любопитни неща за мене. Не смея да съдя за въздействието, но във всеки случай това се оказа изгодно за мене. Въпреки цялото естествено отвращение на Авдотя Романовна към мене и въпреки постоянния ми мрачен и отблъскващ вид на нея най-после й стана жал за мене, жал за пропадналия човек. А когато сърцето на девойката изпита жал, разбира се, е най-опасното за нея. Тогава тя вече непременно ще поиска и „да спаси“, и да вразуми, и да възкреси, и да призове към по-благородни цели, и да възроди за нов живот и дейност — е, знае се какво може да се мечтае в този дух. Аз веднага усетих, че птичката сама лети към мрежата, и на свой ред се приготвих. Вие, струва ми се, се мръщите, Родион Романович? Няма нищо, работата, както знаете свърши леко. (Дявол да го вземе, колко много вино пия!) Знаете ли, аз винаги съм съжалявал, още от самото начало, че съдбата не е отредила на вашата сестра да се роди през второто или третото столетие на нашата ера като дъщеря на владетелно князче или на някой управител, или на проконсул в Мала Азия. Тя, без съмнение, би била една от тези, които биха изтърпели мъченичество и, разбира се, би се усмихвала, когато й горят гърдите с нажежена маша. Тя нарочно би се решила на това а през четвъртия-петия век би избягала в египетската пустиня и би живяла там тридесет години, хранейки се с корени, възторзи и видения. Самата тя жадува и очаква само това: час по-скоро да понесе заради някого някакво мъчение, а не й ли се даде тази мъка, през прозореца ще се хвърли. Аз чух нещо за някакъв господин Разумихин. Казват, че бил умно момче (за което говори и презимето му, семинарист навярно), та той нека пази сестра ви. С една дума, аз, струва ми се, я разбрах, което смятам, че ми прави чест. Но тогава, тоест в началото на познанството, знаете, винаги си някак по-лекомислен и по-глупав, гледаш погрешно, виждаш не онова, което трябва. Дявол да го вземе, защо е толкова хубава? Аз не съм виновен! С една дума, у мене се започна най-удържим сладострастен порив. Авдотя Романовна е ужасно, нечувано и невиждано целомъдрена. (Забележете, казвам ви това за вашата сестра като факт. Тя е може би до болезненост целомъдрена въпреки цялата широта на своя ум и това ще й навреди.) По това време у дома имаше едно момиче, Параша, чернооката Параша, която наскоро бяха довели от друго село, слугиня, и която още никога не бях виждал — много хубавичка, но невъзможно глупава: разрева се, взе да вие така, че всички да я чуят, и стана скандал. Веднъж, след обяд, Авдотя Романовна нарочно ме намери сам в една алея в градината и с пламтящи очи настоя да оставя нещастната Параша на мира. Това беше едва ли не първият ни разговор насаме. Аз, разбира се, сметнах за чест да удовлетворя нейното желание, постарах се да се престоря на поразен, смутен, с една дума, изиграх ролята си доста добре. Започнаха срещи, тайнствени разговори, нравоучения, поучения, увещания, молби, даже сълза — ще повярвате ли — даже сълзи! Ето до каква сила стига у някои девойки страстта към пропаганда! Аз, разбира се, стоварих всичко върху своята съдба, престорих се на търсещ и жадуващ светлина и най-после пуснах в ход най-силното и безпогрешно средство за покоряване на женското сърце, средство, което никога и никого не лъже и което действа абсолютно на всички до една, без никакво изключение. Това средство е познато — ласкателството. На света няма нищо по-трудно от откровеността и по-лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него — скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и грубо да е ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина. И това важи при всяко образование и за всички слоеве на обществото. Дори весталка може да се съблазни с ласкателство. А за обикновените хора да не говорим. Не мога да си спомня без смях как съблазних веднъж една предана на своя съпруг, своите деца и своите добродетели госпожа. Колко весело беше това и колко малко усилия изискваше! А госпожата наистина беше добродетелна, поне по-своему добродетелна. Цялата ми тактика се състоеше в това — просто бях всяка минута поразен и падах ничком пред нейното целомъдрие. Ласкаех я безбожно и, случваше се, едва изтръгна едно стисване на ръката или дори един поглед — и се укорявам, че съм й го изтръгнал насила, че тя се е съпротивлявала, че навярно никога нищо не бих получил, ако самият аз не бях така порочен; че тя в невинността си не е предвидила коварството ми и се е поддала несъзнателно, без тя самата да знае, да разбира и прочие, и прочие. С една дума, аз постигнах всичко, а моята госпожа си оставаше напълно уверена, че тя е невинна и целомъдрена и изпълнява дълга си, а е загинала съвсем въпреки волята си. Й как само ми се разсърди, когато й заявих в края на краищата, че според искреното ми убеждение тя е търсила наслаждения по съшия начин, както и аз. Нещастната Марфа Петровна също ужасно се поддаваше на ласкателства и ако сам бях поискал, разбира се, щях да прехвърля цялото й имение на свое име още докато тя беше жива. (Но аз ужасно много пия и бърборя.) Надявам се, че няма да се разсърдите, ако спомена, че същият ефект започна да се получава и с Авдотя Романовна. Но аз самият бях глупав и нетърпелив и развалих цялата работа: на Авдотя Романовна и преди, на няколко пъти (а веднъж някак особено ужасно) не й бе харесал изразът на очите ми, вярвате ли? С една дума, в тях все по-силно и по-непредпазливо пламваше един огън, който я плашеше и най-после й стана омразен. Няма защо да разказвам подробности, но ние се разделихме. Тогава аз пак сглупих. Започнах по най-груб начин да се подигравам на всички тези пропаганди и превъзпитавания; Параша отново се появи на сцената, пък и не само тя — с една дума, започна цял Содом. Ох, да бяхте видели, Родион Романович, поне веднъж в живота си очичките на вашата сестра така, както могат понякога да блестят! Няма значение, че сега съм пиян и изпих ето вече цяла чаша вино, аз говоря истината; уверявам ви, че този поглед съм го сънувал; най-после и шумоленето на роклята й не можех вече да издържам. Наистина мислех, че ще започна да получавам припадъци, никога не бях си представял, че мога да стигна до такова изстъпление. С една дума, трябваше да се сдобрим; но това беше вече невъзможно. И, представете си — какво направих аз тогава? До каква степен на затъпяване може да доведе човека бесът! Никога нищичко не предприемайте в ярост, Родион Романович. Разчитайки на това, че Авдотя Романовна всъщност е беднячка (ах, извинете, не исках това… но не е ли все едно, щом се изразява пак същото понятие?), с една дума, изкарва си прехраната със собствените си ръце, издържа и майка си, и вас (ах, дявол да го вземе, пак се мръщите…), реших да й предложа всичките си пари (докъм тридесет хиляди можех тогава да имам), за да избяга с мене, макар тук, в Петербург. Разбира се, щях при това да се закълна във вечна любов, блаженство и прочие, и прочие. Ще повярвате ли, така бях хлътнал тогава, че ако ми беше казала: заколи или отрови Марфа Петровна и се ожени за мене — това веднага щеше да бъде изпълнено! Но всичко свърши с катастрофата, която ви е вече известна, и сам можете да съдите как съм бил вбесен, научавайки, че Марфа Петровна е изнамерила тогава онзи подъл писарушка Лужин и едва ли не е нагласила сватбата — което всъщност би било равносилно на онова, което и аз предлагах. Така ли е? Така ли е? Нали е така? Забелязвам, че вие нещо много внимателно взехте да слушате… интересни млади човече… — Свидригайлов удари нетърпеливо с юмрук по масата. Той се беше зачервил. Расколников виждаше ясно, че тази чаша или чаша и половина шампанско, която той бе изпил, отпивайки по малко, на глътки, му беше подействала болезнено — и реши да се възползва от случая. Свидригайлов му изглеждаше много подозрителен.

— След всичко това съм напълно убеден, че вие и тук сте пристигнали заради моята сестра — каза той на Свидригайлов направо и открито, за да го провокира още повече.

— Е, престанете — сякаш изведнъж се опомни Свидригайлов, — нали ви казах… и освен това вашата сестра не може да ме понася.

— И аз съм убеден в това, че не може, но сега не е там работата.

— А, вие сте убеден, че не може? — Свидригайлов присви очи и насмешливо се усмихна. — Прав сте, тя не ме обича; но никога не гарантирайте за неща, станали между мъж и жена или любовник и любовница. В тях непременно има едно кътче, което винаги остава скрито за всички останали и за което знаят само те двамата. Вие гарантирате ли, че Авдотя Романовна е гледала на мене с отвращение?

— По някои ваши думи и думички по време на разказа ви забелязвам, че вие и сега имате нещо наум и най-неотложни намерения спрямо Дуня — разбира се, подли.

— Как! Изплъзнали са ми се такива думи и думички? — изплаши се изведнъж съвсем наивно Свидригайлов, без да обърне ни най-малко внимание на епитета, с който бяха окачествени намеренията му.

— Те и сега се изплъзват. От какво например се страхувате толкова? Защо сега изведнъж се изплашихте?

— Аз се страхувам и се плаша? Плаша се от вас? По-скоро вие трябва да се страхувате от мене, cher ami38. И що за глупост, всъщност… Впрочем аз се напих, виждам това; за малко пак не се изтървах. По дяволите виното! Ей, дай вода!

Той грабна бутилката и безцеремонно я хвърли през прозореца. Филип донесе вода.

— Всичко това е глупост — каза Свидригайлов, като намокри салфетката и я сложи на челото си, — а пък аз мога с една дума да ви оборя и да превърна в пух и прах всички ваши подозрения. Знаете ли например, че ще се женя?

— Казвали сте ми го вече.

— Казвал съм ви? Забравил съм. Но тогава не съм могъл да говоря с положителност, защото дори още не бях видял годеницата; само имах намерение! А сега имам вече годеница и всичко е готово и ако нямах неотложна работа, щях да ви заведа сега у тях — защото искам да се посъветвам с вас. Ех, дявол да го вземе! Само десет минути остават. Виждате ли, погледнете часовника; а впрочем аз ще ви разкажа, защото това е нещо интересно, моята женитба тоест, в известен смисъл. Но къде отивате? Пак ли си тръгвате?

— Не, сега вече няма да си отида.

— Наистина ли няма да си отидете? Ще видим! Аз ще ви заведа там, това е вярно, ще ви покажа годеницата, само че не сега, а сега ще трябва скоро да си тръгнете. Вие надясно, аз наляво. Познавате ли тази Реслих? Същата Реслих, при която сега живея, а? Чувате ли? Не, какво мислите, същата онази, за която говорят, че момиченцето — във водата, през зимата — е, чувате ли? Чувате ли? Та тя ми нагласи всичко това: на тебе, казва, така ти е скучно, поразвлечи се малко. А аз съм мрачен, скучен човек. Вие мислите, че съм весел? Не, мрачен съм: зло не правя, а си седя в ъгъла; понякога по три дни не могат да ме разприказват. А тази Реслих е хитруша, да ви кажа, тя ето какво си е наумила: на мене ще ми омръзне, ще зарежа жена си и ще замина, а жена ми ще остане на нея и тя ще я пусне в оборот; в нашите слоеве тоест, пък и по-нагоре. Има, казва, един недъгав баща, бивш чиновник, все в креслото си седи и от три години краката му са парализирани. Има, казва, и майка, разсъдлива дама. Синът служи някъде в губернията, не им помага. Едната дъщеря се омъжила и не ходи у тях, а при тях са двамата малки племенника (като че ли собствените им са малко) и са прибрали от гимназията, без да е завършила последния клас, момиченцето си, най-малката си дъщеря, след месец ще навърши шестнадесет години, значи, след един месец ще могат да я омъжат. За мене, значи. Отидохме ние; колко смешно беше у тях; представям се: помешчик, вдовец, от известен род, с еди-какви си връзки, с капитал — та какво от това, че съм на петдесет, а тя няма и шестнадесет? Кой обръща внимание на това? А пък е съблазнително, нали? Нали е съблазнително, ха, ха! Да бяхте видели само как се разприказвах с таткото и с майката! Заслужава и да плати човек само за да ме погледа в такъв момент.

Излиза тя, прави реверанс, можете да си представите, още с късичка рокличка, неразтворена пъпчица, черви се, пламти като зора (казали са й, разбира се). Не зная какво мислите за женските личица, но според мене тези шестнадесет години, тези още детски очички, тази плахост и сълзички на свян — според мене това е нещо повече от красотата, а тя освен това е и хубава като картинка. Светли косички, на малки буклички и пухкави, устничките пълнички, алени, крачката — прелест!… Е, запознахме се, аз заявих, че бързам по домашни причини, и още на следния ден, онзи ден тоест, ни благословиха. Оттогава — като отида, веднага я сложа на коленете си и не я пускам… Е, пламва като зора, а аз непрекъснато я целувам; майката, разбира се, й внушава, че това, значи, е твоят мъж и така трябва да бъде, с една дума — наслада! И това положение, сегашното, годенишкото, наистина може би е по-добро и от съпружеското. Сега, както се казва, la na-ture et la verite!39

Ха, ха! Поговорих с нея на два пъти — никак не е глупаво момиченцето; понякога скришом тъй ще ме погледне, че просто ще ме изгори. А знаете ли, личицето й е като на Рафаеловата Мадона. Нали Сикстинската мадона има фантастично лице, лице на скръбна юродива, не ви ли е правило впечатление? Та нещо от този род е. Веднага щом ни благословиха, още на другия ден й надонесох неща за хиляда и петстотин рубли: един брилянтен накит, друг бисерен и сребърна дамска тоалетна кутия — толкова голяма, с какво ли не вътре, така че дори нейното личице, на младата, пламна. Сложих я аз вчера на коленете си, само че, изглежда, този път прекалено безцеремонно — цялата пламна и сълзичките й захапаха, но не иска да се издаде, а цяла гори. За минута всички излязоха, ние с нея останахме съвсем сами, изведнъж ми се хвърли на врата (за пръв път сама), прегръща ме с двете си ръчички, целува ме и се кълне, че ще ми бъде послушна, вярна и добра жена, че ще ме направи щастлив, че ще даде целия си живот, всяка минута от своя живот, всичко ще пожертва, а срещу това иска да има от мене само моето уважение и повече, казва, „нищо, нищо не ми трябва, никакви подаръци!“ Съгласете се сами, че да изслушате подобно признание насаме от такова шестнадесетгодишно ангелче, заруменяло от момински свян и със сълзички на възторг в очите — съгласете се сами, че това е твърде съблазнително. Нали е съблазнително? Нали си заслужава, а? Нали си заслужава? Е… слушайте… хайде да отидем при моята годеница… само че не сега!

— С една дума, у вас именно тази чудовищна разлика в годините и опита възбужда сладострастие! И нима вие наистина ще се ожените така?

— Че защо не? Непременно. Всеки се грижи сам за себе си и най-весело живее именно този, който успее най-добре да се измами. Ха, ха! Абе вие какво сте заорали така дълбоко в тази добродетел? Смилете се, любезни, аз съм човек грешен. Хе, хе, хе!

— Вие обаче настанихте децата на Катерина Ивановна. Впрочем… впрочем вие сте имали за това свои причини… сега всичко разбирам.

— Аз изобщо обичам децата, много обичам децата — разсмя се Свидригайлов. — По този повод мога да ви разкажа дори един извънредно любопитен епизод, който продължава и досега. Още първия ден след пристигането си тръгнах из разните клоаки, след седемте години просто жадувах. Вие навярно забелязвате, че не бързам да се срещам със старата си компания, с предишните другари и приятели. И ще карам без тях колкото може по-дълго. Знаете ли: у Марфа Петровна на село до смърт ме бяха измъчили спомените за всички тези тайнствени места и местенца, където опитният може много да намери. Дявол да го вземе! Народът пиянства, образованата младеж изгаря от бездействие, в неосъществими сънища и мечти, кълчи си ума с разни теории; кой знае откъде се надомъкнаха евреи, трупат пари, а всичко останало развратничи. Още от първите часове този град ме облъхна с познатия мирис. Попаднах на една тъй наречена танцова вечеринка — отвратителна клоака (а пък аз обичам именно мръсничките клоаки), е, разбира се, канкан, невиждан и каквито по мое време изобщо нямаше. Да, в това има прогрес. Изведнъж гледам едно момиченце, около тринадесетгодишно, много хубавичко облечено, танцува с един виртуоз; друг срещу него визави. А до стената седнала на стол майка му. Можете да се представите какъв канкан беше! Момиченцето се срамува, черви се, най-после се чувства обидено и започва ла плаче. Виртуозът го подхваща и започва да го върти и да се кълчи пред него, всички наоколо се смеят — обичам в такива моменти нашата публика, макар дори и канканната, смеят се и крещят: „Правилно, точно така! Да не водят деца!“ На мене, разбира се, ми е все едно, пък и не ме засяга: дали те логично, или нелогично утешават сами себе си! Веднага реших какво да правя, сядам до майката и започвам разговор за това, че аз също съм от провинцията и колко са невежи всички тук, че не умеят да различават истинските достойнства и да хранят нужното уважение; дадох и да разбере, че имам много пари; предложих им да ги отведа с моята карета; откарах ги у дома им, запознах се (наемат някаква стаичка от други наематели, току-що са пристигнали). Заявиха ми, че и тя, и дъщеря й могат да гледат на познанството ни само като на голяма чест; разбирам, че нямат нийде нищичко, а са дошли да правят постъпки за нещо в някакво министерство; предлагам им услугите си, пари; разбирам, че по погрешка са дошли на вечеринката, смятайки, че там наистина има уроци по танци; предлагам да помогна от своя страна на младата девойка да учи френски език и танци. Те приемат с възторг, за тях е чест, и аз досега поддържам познанството… искате ли да отидем — само че не сега.

— Оставете, оставете вашите подли, долни анекдоти, развратни, долни, сладострастен човече!

— Я го вижте този Шилер, този наш Шилер, този Шилер! Ой va-t-elle la vertu se nicher!40 А знаете ли, аз нарочно ще ви разказвам такива неща, за да слушам вашите възклицания. Наслада!

— Има си хас, нима аз не съм смешен сам на себе си в тази минута? — злобно измърмори Расколников.

Свидригайлов се смееше с цяло гърло, най-после извика Филип, плати и взе да става.

— Ех, че съм пиян, assez cause41 — каза той. — Наслада!

— Има си хас да не изпитвате наслада — извика Расколников, като също стана, — нима не е наслада за един изхабен развратник да разказва за такива похождения, имайки предвид някакво чудовищно намерение от същия род, особено при такива обстоятелства и на такъв човек като мене… Това разпалва.

— Е, щом е така — с някакво учудване дори отговори Свидригайлов, като разглеждаше Расколников, — щом е така, значи и вие самият сте циник от класа. Поне имате сериозни данни. Много неща сте способен да разберете, много… впрочем вие можете много да извършите. Но хайде, стига. Искренно съжалявам, че малко време говорих с вас, но няма да ми избягате. Само почакайте…

Свидригайлов излезе от кръчмата. Расколников след него. Свидригайлов обаче не беше много пиян; само за малко го беше ударило в главата и той изтрезняваше с всяка минута. Беше много загрижен за нещо, нещо извънредно важно, и бърчеше вежди. Някакво очакване явно го вълнуваше и безпокоеше. През последните минути той някак изведнъж се промени към Расколников и с всяка минута ставаше все по-груб и насмешлив. Расколников забеляза всичко това и също беше разтревожен. Свидригайлов му стана много подозрителен, той реши да го проследи.

Слязоха на тротоара.

— Вие надясно, аз наляво или май наопаки, само че adieu, mon plaisir42, до нова щастлива среща!

И той пое вдясно, към Сенния.

V

Расколников тръгна след него.

— Какво значи това! — извика Свидригайлов, обръщайки се. — Аз казах, струва ми се…

— Това значи, че сега няма да се отделя от вас.

— Какво-о-о?

И двамата се спряха, и двамата около минута се гледаха в мълчалив двубой.

— От всички ваши полупиянски разкази — отсече рязко Расколников, — аз заключих със сигурност, че вие не само не сте се отказали от подлите си замисли срещу моята сестра, но дори сте зает с тях повече от когато и да било. Известно ми е, че тази сутрин сестра ми е получила някакво писмо. Вас през цялото време не ви сдържаше на мястото ви… Да допуснем, че сте могли да намерите между другото някаква съпруга, но това нищо не значи. Аз желая да се убедя лично…

Расколников едва ли сам би могъл да определи какво именно искаше сега и в какво именно желаеше да се убеди лично.

— Така, значи! А искате ли да извикам сега полиция?

— Викай!

Те пак постояха около минута един срещу друг.

Най-после лицето на Свидригайлов се промени. Като се увери, че Расколников не се е изплашил от заканата, той прие изведнъж най-весел и приятелски израз.

— Виж го ти! Аз нарочно не заговорих с вас за вашата работа, въпреки че мене, разбира се, ме измъчва любопитство, фантастична работа. Мислех да оставя за друг път, но вие наистина сте способен и мъртвия да ядосате… Хайде да вървим, само че предварително ще ви кажа: сега само за минутка ще се отбия вкъщи, за да взема пари; после заключвам квартирата, наемам файтон и отивам да прекарам вечерта на Островите. Къде ще вървите с мен?

— Засега ще дойда до квартирата, и то не при вас, а при София Семьоновна, да се извиня, че не бях на погребението.

— Както искате, но София Семьоновна не си е вкъщи. Тя заведе всички деца при една дама, една знатна стара дама, моя някогашна, отдавнашна позната, която ръководи някакви сиропиталища. Аз очаровах тази дама, като й внесох пари и за трите пиленца на Катерина Ивановна, освен това пожертвах още пари и за сиропиталището; накрая й разказах историята на София Семьоновна, дори с всички подробности, без да скривам нищо. Ефектът беше неописуем. Ето защо на София Семьоновна й беше казано да се яви още днеска направо в — ия хотел, където живее, временно, след завръщането си от курорт, моята дама.

— Няма значение, аз все пак ще се отбия.

— Както искате, само че нямам нищо общо с вас; но ми е все едно! Ей сега ще стигнем у дома. Кажете, не съм ли прав: гледате ме подозрително, защото аз самият бях достатъчно деликатен и досега не ви безпокоих с разпитвания… разбирате ли? На вас това ви се е сторило необичайно; хващам се на бас, че е така! Как да бъдеш деликатен човек след това.

— И да подслушващ зад вратите!

— А, вие за това ли! — засмя се Свидригайлов. — Да, щях да се учудя, ако, след всичко казано се бяхте въздържали да направите бележка. Ха, ха! Макар и да разбрах нещичко от онова, което тогава… там… сте извършили и за което сам разказахте на София Семьоновна, все пак какво е това? Аз може би съм съвсем изостанал човек и вече не съм способен да разбера. Обяснете, за Бога, миличък! Запознайте ме с най-новите принципи.

— Вие нищо не сте могли да чуете, вие само лъжете!

— Но аз не онова, не онова имам предвид (макар че впрочем чух някои работи), не, аз говоря за това, че вие все ахкате, охкате! Шилер във вас се бунтува непрекъснато. А сега пък — и зад вратата не бивало да се подслушва. Ако е така, вървете и заявете на началството, че ето, значи, така и така, случи ми се еди-какъв си казус: в теорията се откри малка грешчица. Ако пък сте убеден, че не бива да се подслушва зад вратата, а стариците могат да се ликвидират с каквото ви падне, за собствено удоволствие, тогава заминавайте по-скоро някъде за Америка! Бягайте, млади човече! Може би още има време. Аз искрено ви говоря. Пари ли нямате? Ще ви дам за път.

— Аз изобщо не мисля за това — прекъсна го Расколников с отвращение.

— Разбирам (вие впрочем не се затруднявайте: ако искате, не говорете много); разбирам какви въпроси разрешавате сега: нравствени може би? Въпроси на гражданина и човека? Но зарежете ги; защо са ви те сега? Хе, хе! Защото все още сте и гражданин, и човек? А щом е така, не е трябвало да се врете; няма защо да се залавяте за нещо, което не ви е работа. Хайде застреляйте се; какво, не ви ли се ще?

— Вие, изглежда, нарочно искате да ме ядосате, само и само да ви оставя сега…

— Ама че чешит, та ние вече стигнахме, моля, качвайте се. Виждате ли, ето тук е вратата на София Семьоновна, погледнете, няма никого! Не вярвате? Попитайте Капернаумов; тя им оставя ключа. Ето я и на нея самата, madame de Капернаумов, а? Какво? (Тя малко недочува.) Излязла? Къде? Е, сега чувате ли? Няма я и няма да се върне може би до късно. Хайде сега да отидем в моята квартира. Нали искахте и у дома да дойдете? Ето ни вече у дома. Махаше Реслих не е вкъщи. Тази жена вечно има грижи, но е добра жена, уверявам ви… тя може би щеше да ви бъде полезна, ако бяхте малко по-благоразумен. Ето, вижте: аз вземам от бюрото тази петпроцентова облигация (вижте колко много още имам!), а тази днес ще бъде осребрена. Е, видяхте ли? Няма защо да губя повече време. Бюрото се заключва, квартирата се заключва и ние сме отново на стълбите. Хайде, искате ли да наемем файтон? Нали отивам на Островите. Не искате ли да се поразходите? Ето аз наемам този файтон до Елагин.

Какво? Отказвате се? Не издържахте ли? Нищо, да се поразходим. Май че ще вали дъжд, нищо, ще вдигнем гюрука…

Свидригайлов беше вече във файтона. Расколников реши, че подозренията му, поне в този момент, са неоснователни. Без да отвръща нито дума, той се завъртя и тръгна обратно по посока към Сенния. Ако се беше обърнал поне веднъж по пътя, щеше да успее да види как Свидригайлов, след като отмина не повече от сто крачки, плати на файтонджията и също тръгна пеша. Но той не можеше да види вече нищо и бе свил вече зад ъгъла. Дълбоко отвращение го тласкаше далеч от Свидригайлов. „И аз можах даже за миг да очаквам нещо от този груб злодей, от този сладострастен развратник и подлец!“ — извика той неволно. Наистина Расколников изрече тази присъда прекалено прибързано и лекомислено. Имаше нещо около Свидригайлов, което му придаваше най-малкото известно оригиналност, ако не тайнственост. А що се отнасяше до сестра му, Расколников си оставаше все пак напълно убеден, че Свидригайлов няма да я остави на мира. Но му ставаше вече прекалено тежко и непоносимо да мисли и премисля всичко това!

По навик, останал сам, той след двадесет крачки дълбоко се замисли. Като се качи на моста, спря до перилата и се загледа във водата, А в същото време над него стоеше Авдотя Романовна.

Той се размина с нея в началото на моста, но отмина, без да я забележи. Дунечка никога не беше го срещала такъв на улицата и се изненада до ужас. Тя се спря и не знаеше: да го извика или не? Изведнъж забеляза приближаващия се бързо откъм Сенния Свидригайлов. Но оня се приближаваше някак тайнствено и предпазливо. Той не се качи на моста, а се спря встрани, на тротоара, като всякак се мъчеше Расколников да не го види. Той отдавна бе забелязал Дуня и започна да й прави знаци. На нея й се стори, че със своите знаци той я умолява да не се обажда на брат си и я вика да отиде при него.

Дуня така и направи. Тя безшумно заобиколи брат си и отиде при Свидригайлов.

— Да вървим, по-бързо — прошепна Свидригайлов. — Не желая Родион Романович да знае за нашата среща. Предупреждавам ви, че ние седяхме с него тук, наблизо, в една кръчма, където той ме намери, и едва се отървах от него. Той знае отнякъде за писмото ми до вас и нещо подозира. Разбира се, вие не сте му казали? Но ако не сте вие, кой тогава?

— Ето вече свихме зад ъгъла — прекъсна го Дуня, — сега брат ми няма да ни види. Заявявам ви, че няма да дойда с вас по-нататък. Кажете ми всичко тук; всичко това може да се каже на улицата.

— Първо, невъзможно е да се каже на улицата; второ, вие трябва да изслушате и София Семьоновна; трето, аз ще ви покажа някои документи… Да, и в крайна сметка, ако вие не се съгласите да влезете вкъщи, аз се отказвам от всякакви обяснения и веднага си отивам. При това ще ви моля да не забравяте, че една твърде любопитна тайна на вашия възлюбен брат е напълно в мои ръце.

Дуня се спря нерешително и с пронизващ поглед загледа Свидригайлов.

— От какво се страхувате! — обади се той спокойно. — Това е град, не е село. Всъщност и на село вие ми напакостихте повече, отколкото аз на вас, а тук…

— София Семьоновна предупредена ли е?

— Не, не съм й казвал нито дума и дори не съм съвсем сигурен дали си е вкъщи сега. Впрочем навярно си е вкъщи. Тя днес погреба своя сродница: не й е до гости. Засега никому не искам да говоря за това и дори се разкайвам донякъде, че ви казах. Тук най-малката непредпазливост се равнява вече на донос. Аз живея ето тук, в тази къща, ето вече сме близо. Това е портиерът на нашата къща; той ме познава много добре; ето, поздравява ме; той вижда, че вървя с дама и, разбира се, е успял да запомни вашето лице, а това ще ви потрябва, ако много се боите и ме подозирате. Извинете, че говоря така грубо. Аз пренаемам квартирата. София Семьоновна живее през една стена от мене и също пренаема. В целия етаж живеят наематели. Защо трябва да се страхувате като дете? Или съм толкова страшен?

Лицето на Свидригайлов се изкриви в снизходителна усмивка; но вече не му беше до усмивка. Сърцето му биеше и дъхът му спираше. Той нарочно говореше по-високо, за да скрие нарастващото си вълнение; но Дуня не успя да забележи това особено вълнение; прекалено много я беше ядосала забележката, че се бои от него като дете и че той е толкова страшен за нея.

— Макар и да зная, че сте човек… без чест, аз никак не се боя от вас. Минете напред — каза тя привидно спокойно, но лицето й беше много бледо.

Свидригайлов се спря пред квартирата на Соня.

— Позволете да проверя дали си е вкъщи. Няма я. Не ни върви! Но аз зная, че тя може много скоро да си дойде. Ако е излязла, могла е да отиде само при една дама във връзка със свите сирачета. Майка им умря. Аз също се намесих тук и се разтичах. Ако София Семьоновна не се върне след десет минути, аз ще я изпратя при вас лично, ако искате още днес, а ето и моята квартира. Ето моите две стаи. В съседната живее хазайката ми госпожа Реслих. Сега погледнете насам, ще ви покажа най-важните си документи: от моята спалня ето тази врата води към две съвсем празни стаи, които се дават под наем. Ето ги… огледайте се малко по-внимателно…

Свидригайлов живееше в две доста широки мебелирани стаи. Дунечка недоверчиво се оглеждаше, но не забеляза нищо особено нито в наредбата, нито в разположението на стаите, макар че имаше какво да се забележи, например, че квартирата на Свидригайлов се намираше някак между две почти необитаеми квартири. При него се влизаше не направо от коридора, а през двете почти празни стаи на хазайката. А от спалнята, като отвори заключената врата, Свидригайлов показа на Дунечка пак празна квартира, която се даваше под наем. Дунечка се спря на прага, без да разбира защо я кара да гледа, но Свидригайлов побърза да обясни:

— Ето погледнете насам, във втората голяма стая. Забележете тази врата, тя е заключена. До вратата има стол, един-единствен в двете стаи. Аз го донесох от моята квартира, за да слушам по-удобно. Оттатък, точно зад вратата, е масата на София Семьоновна; там седеше тя и разговаряше с Родион Романич, А аз подслушвах тук, седнал на стола, две вечери подред и двата пъти около два часа — и, разбира се, могъл съм да понауча нещо, как мислите?

— Вие сте подслушвали?

— Да, аз подслушвах; сега да отидем оттатък; тук дори няма къде да се седне.

Той заведе Авдотя Романовна пак в предната стая, която му служеше за хол, и я покани да седне на един стол. А той седна на другия край на масата, поне на един метър от нея, но навярно в очите му вече блестеше същият пламък, който някога толкова беше изплашил Дунечка. Тя потръпна и още веднъж недоверчиво се огледа. Жестът й беше неволен: явно не искаше да показва недоверие. Но усамотеното положение на квартирата на Свидригайлов окончателно я порази. Искаше да попита вкъщи ли си е поне хазайката, но не попита… от гордост. При това и друго, несравнимо по-голямо страдание от страха за себе си изпълваше сърцето й. Тя нетърпимо се измъчваше.

— Ето вашето писмо — започна тя, като го сложи на масата. — Нима е възможно това, което пишете? Вие загатвате за престъпление, което бил извършил брат ми. Вие прекалено ясно загатвате, няма сега да отричате. Знайте, че аз и преди вас чух за тази глупава измислица и не вярвам на нито една дума от нея. Това е гнусно и смешно подозрение. На мене ми е известна историята и как и защо е била измислена. Вие не можете да имате никакви доказателства. Обещахте да ми докажете: хайде, говорете! Но знайте предварително, че не ви вярвам! Не вярвам!…

Дуня изрече това на един дъх, бързайки, и за миг лицето й се изчерви.

— Ако не вярвате, би ли било възможно да рискувате да дойдете при мене сама? Тогава защо дойдохте? Само от любопитство?

— Не ме измъчвайте, говорете, говорете!

— Дума да не става, че сте храбра девойка. Ей богу, аз мислех, че ще помолите господин Разумихин да ви придружи дотук. Но го нямаше нито с вас, нито наоколо, добре огледах; това е смело, значи, искали сте да пощадите Родион Романович. Впрочем всичко във вас е божествено… А що се отнася до вашия брат, какво мога да ви кажа? Сама го видяхте сега. Как го намирате?

— Вие не се основавате само на това, нали?

— Не, не на това, а на неговите собствени думи. Две вечери наред той идва тук, при София Семьоновна. Аз ви показах къде седяха те. Той й се изповяда изцяло. Той е убиец. Убил е една старица, вдовица на чиновник, лихварка, у която той самият е залагал вещи; убил е и сестра й, търговка, на име Лизавета, влязла случайно, когато е убивал сестра й. Той ги е убил и двете с брадва, която донесъл със себе си. Убил ги е, за да ги ограби, и ги е ограбил, взел е пари и някои вещи… Той сам каза всичко това на София Семьоновна дума по дума, тя единствена знае тайната, но в убийството не е участвала нито с дума, нито с дело, а, напротив, се ужаси, също както вие сега. Бъдете спокойна, тя няма да го издаде.

— Не може да бъде! — шепнеше Дунечка с бледи, изстинали устни; тя се задъхваше. — Не може да бъде, няма никаква, ни най-малка причина, никакъв повод… това е лъжа! Лъжа!

— Той е ограбил, ето цялата причина. Той е взел пари и вещи. Наистина, според собственото му признание, не се е възползвал нито от парите, нито от вещите, а ги е скрил някъде под един камък, където те били и досега. Но то е, защото не е посмял да се възползва.

— Но нима е възможно той да открадне, да ограби? Да може дори да помисли за това? — извика Дуня и скочи от стола. — Та вие го познавате, виждали сте го! Нима той може да бъде крадец?

Тя сякаш умоляваше Свидригайлов; беше забравила целия си страх.

— В тези неща, Авдотя Романовна, има хиляди и милиони комбинации и категории. Крадецът краде, но затова пък знае, че е подлец; обаче съм чувал за един благороден човек, че бил ограбил пощата; та, кой го знае, той може и наистина да е мислил, че е извършил благородно дело! Разбира се, и аз самият не бих повярвал, също като вас, ако някой друг ми го беше казал. Но на своите собствени уши повярвах. Той обясни на София Семьоновна и всички причини; а тя и на ушите си отначало не повярва, но най-после повярва на очите си, на своите собствени очи. Нали лично той й каза.

— Но какви са… причините!

— Това е дълга история, Авдотя Романовна. Тук, как да ви обясня, има своего рода теория, същите причини, по които аз намирам например, че единичното злодейство е допустимо, ако главната цел е добра. Едно-единствено зло и сто добри дела! То и наистина е обидно за млад човек с достойнства и безпределно самолюбие да знае, че да имаше например само три хиляди, цялата му кариера, цялото му бъдеще, такова, каквото той го желае, ще се очертае съвсем иначе, но ето че ги няма тези три хиляди. Добавете към това раздразнението от глада, от тясната квартира, от дрипите, от яркото съзнание за своето прекрасно социално положение, а също и за положението на сестрата и майката. И най-вече тщеславието, гордостта и тщеславието, а впрочем, Господ знае, може и при добри наклонности… Та аз не го обвинявам, да не помислите, моля ви се, пък и не е моя работа. Той има и една собствена теорийка — посредствена теорийка — според която хората се разделят, така да се каже, разбирате ли, на материал и на особени хора, тоест на такива хора, за които поради високото им положение закони не съществуват и които, напротив, създават закони за останалите хора за материала, за боклука тоест. Нищо особено, посредствена теорийка; une theorie comme une autre43.

Наполеон ужасно го е увлякъл, тоест всъщност увлякло го е това, че много гениални хора не са се спирали пред единичното зло, а са го прекрачвали без да се замислят. Той, изглежда, си е въобразил, че също е гениален човек — тоест, бил е известно време уверен в това. Много е страдал и сега страда при мисълта, че да създаде теория е съумял, а да прекрачи злото, без да се замисли, не е в състояние и следователно не е гениален човек. А това за млад човек със самолюбие е унизително, особено в наше време…

— А угризенията на съвестта? Вие, значи, отричате всякакво нравствено чувство у него? Нима той е такъв?

— Ах, Авдотя Романовна, сега всичко се е объркало, впрочем никога не е било особено в ред. Руските хора изобщо са широки хора, Авдотя Романовна, широки като земята им и извънредно склонни към фантастичното, към безредното; но беда е да си широк, без да си особено гениален. А помните ли за колко подобни неща и на същата тема сме говорили с вас вечер на терасата в градината винаги след вечеря? И дори именно за тая широта вие ме упреквахте. Кой знае, може би сме говорили именно в това време, когато той е лежал тука и е обмислял своя план. Нашето образовано общество няма особено здрави традиции, Авдотя Романовна: освен ако някой не си ги създаде по книгите… или не изрови нещо от летописите. Но това са най-често учени и те, знаете ли, в известен смисъл са все нищожества, тъй че за светски човек това е даже неприлично. Впрочем вие знаете моите схващания; аз никога никого не обвинявам. Самият аз не обичам да се меся и спазвам това. Но ние вече неведнъж сме говорили за това. Аз дори имах щастието да ви заинтересувам с разсъжденията си… Много сте бледа, Авдотя Романовна!

— Аз зная тази негова теория. Четох в едно списание статията му за хората, на които всичко е позволено… Донесе ми я Разумихин…

— Господин Разумихин? Статия на вашия брат? В списание? Има такава статия? Не съм знаел. Това трябва наистина да е интересно! Но къде отивате, Авдотя Романовна?

— Искам да видя София Семьоновна — проговори със слаб глас Дунечка. — Откъде да мина при нея? Може да си е дошла; непременно искам веднага да я видя. Нека тя…

Авдотя Романовна не можа да проговори; дъхът и буквално секна.

— София Семьоновна ще се върне чак през нощта. Така предполагам. Тя трябваше да си дойде много скоро или щом не, тогава вече много късно…

— А, значи лъжеш! Аз виждам… ти си лъгал… през цялото време си лъгал!… Не ти вярвам! Не вярвам! Не вярвам! — викаше Дунечка в истинско изстъпление, губейки съвсем присъствие на духа.

Тя се отпусна почти в припадък на стола, който побърза да й подаде Свидригайлов.

— Авдотя Романовна, какво ви е, опомнете се! Ето ви вода. Пийнете една глътка…

Той я пръсна с вода. Дунечка потрепера и се съвзе.

— Силно ви подейства! — мърмореше си Свидригайлов намръщен. — Авдотя Романовна, успокойте се! Знайте, че той има приятели. Ние ще го спасим, ще го отървем. Искате ли да го закарам в чужбина? Имам пари; за три дни ще му извадят паспорт. А колкото до това, че е убил — той ще направи още много добри дела, тъй че всичко ще се заглади; успокойте се. Може и велик човек да стане. Е, как сте? Как се чувствате?

— Лош човек! На всичко отгоре се подиграва. Пуснете ме…

— Къде? Къде отивате?

— При него. Къде е той? Вие знаете ли? Защо тази врата е заключена? Ние влязохме през нея, а сега е заключена. Кога успяхте да я заключите?

— Нали не биваше да крещим тъй, че всички да чуят това, за което говорихме тук. Аз съвсем не се подигравам; само ми омръзна да говоря с този език. Къде ще вървите в такова състояние? Или искате да го предадете? Вие ще го докарате до изстъпление и той сам ще се предаде. Знайте, че вече го следят, вече са хванали диря. Вие само ще го издадете. Почакайте; аз го видях и говорих с него преди малко. Той още може да бъде спасен. Почакайте, седнете, ще обмислим заедно. Затова ви извиках — да поговорим насаме и добре да обмислим. Но седнете!

— Как може вие да го спасите? Нима той може да бъде спасен? Дуня седна. Свидригайлов седна до нея.

— Всичко зависи от вас, от вас, само от вас — започна той с искрящи очи, почти шепнешком, като се объркваше и дори от вълнение не доизговаряше някои думи.

Дуня, уплашена, се отдръпна по-далеч от него. Той също целият трепереше.

— Вие… една ваша дума, и той е спасен! Аз… аз ще го спася. Аз имам и пари, и приятели. Веднага ще го изпратя в чужбина, аз самият ще взема паспорт, два паспорта. Единият — за него, другият — за мене. Аз имам приятели; имам делови хора… Искате ли? Ще взема паспорт и за вас… за вашата майка… защо ви е Разумихин? Аз ви обичам не по-малко… Безкрайно ви обичам. Дайте ми да целуна края на вашата рокля, дайте, дайте! Не мога да слушам как шумоли… Кажете ми: направи това — и аз ще го направя! Всичко ще направя. Невъзможното ще направя. В каквото вярвате вие, в това ще вярвам и аз. Всичко, всичко ще направя! Не ме гледайте, не ме гледайте така! Знаете ли, че вие ме убивате…

Той не знаеше какво говори. Изведнъж му стана нещо, сякаш съзнанието му внезапно се зашемети. Дуня скочи и се хвърли към вратата.

— Отворете! Отворете! — крещеше тя пред вратата, викайки някого и разтърсвайки вратата с удари. Злобна и насмешлива усмивка бавно изкривяваше треперещите му още устни.

— Вкъщи няма никого — проговори той тихо и прекъслечно, — хазайката излезе и напразен труд е да крещите така: само напразно се вълнувате.

— Къде е ключът? Отвори веднага вратата, веднага, долен човек!

— Загубил съм ключа и не мога да го намеря.

— А! Значи, насилие! — извика Дуня, пребледняла като мъртвец, и се хвърли към ъгъла, където бързо се прикри с масичката, която й попадна подръка. Тя не викаше, но впи поглед в своя мъчител и зорко следеше всяко негово движение. Свидригайлов също не мърдаше от мястото си и стоеше срещу нея, на другия край на стаята. Той дори се овладя, поне външно. Но лицето му беше бледо, както преди. Насмешливата усмивка не слизаше от устните му.

— Вие казахте сега „насилие“, Авдотя Романовна. Ако е насилие, сама можете да съобразите, че съм взел мерки. София Семьоновна не си е вкъщи; Капернаумови са много далече, през пет заключени стаи. Най-после аз съм поне два пъти по-силен от вас и освен това няма от какво да се страхувам, защото вие и после не можете да се оплачете: нали няма да поискате да предадете брат си? Пък и никой няма да ви повярва: откъде накъде девойка ще влезе сама в квартирата на сам човек? Тъй че дори ако пожертвате брат си, пак нищо няма да докажете: насилие е много трудно да се докаже, Авдотя Романовна.

— Подлец! — прошепна Дуня с негодувание.

— Както искате, но забележете, че аз изказах само едно предположение. А според моето лично убеждение вие сте съвсем права: насилието е мерзост. Аз го казах само защото на съвестта ви няма да тежи нищо, дори ако… дори ако поискате да спасите вашия брат доброволно, както аз ви предлагам. Вие, значи, просто сте се подчинили на обстоятелствата, на силата най-после, ако наистина не може да се мине без тази дума. Помислете за това; съдбата на брат ви и на майка ви е във ваши ръце. А аз ще ви бъда роб… цял живот… ето тука ще чакам…

Свидригайлов седна на дивана, на около осем крачки от Дуня. Тя вече ни най-малко не се съмняваше, че решението му е непоколебимо. При това го познаваше…

Изведнъж тя извади от джоба си револвер, вдигна спусъка и отпусна ръката си с револвера върху масичката. Свидригайлов скочи от мястото си.

— Аха! Така, значи! — извика той учуден, но със злобна усмивка. — Е, това съвсем изменя хода на нещата! Вие самата извънредно облекчавате работата ми, Авдотя Романовна! Но откъде сте взели револвер? Да не би от господин Разумихин?… А! Че револверът е мой! Стар познайник! А как го търсих тогава!… Нашите уроци по стрелба на село, които имах честта да ви давам, не са били напразно.

— Не е твой револверът, а на Марфа Петровна, която ти уби, злодей! Ти нямаше нищо свое в нейния дом. Аз го взех, когато започнах да подозирам на какво си способен. Посмей да направиш само една крачка и, кълна се, ще те убия!

Дуня беше в изстъпление. Тя държеше револвера готов.

— А брат ви? От любопитство питам — попита Свидригайлов, все още без да мръдне от мястото си.

— Предай го, ако искаш! Не мърдай от мястото си! Нито крачка!

Ще стрелям! Ти отрови жена си, аз зная, ти самият си убиец!

— А вие твърдо ли сте уверена, че аз съм отровил Марфа Петровна?

— Ти! Ти си ми загатвал; ти ми говореше за отрова… аз зная ти ходи да я купуваш… ти беше приготвил… Това положително е твоя работа… подлец!

— Дори ако беше истина, пак заради тебе… все пак ти щеше да си причината.

— Лъжеш! Аз винаги съм те ненавиждала, винаги…

— Ехе, Авдотя Романовна! Забравили сте, явно, как в разгара на пропагандата вече бяхте започнали да се доближавате до мене и тръпнехте… по очичките ви виждах; помните ли: вечер, луна и славей пееше?

— Лъжеш! (Ярост заблестя в очите на Дуня.) Лъжеш, клеветнико!

— Лъжа? Е, нека лъжа. Излъгах. На жените не бива да им се напомня за тези нещица. (Той се усмихна.) Зная, че ще стреляш, хубаво зверче. Е, хайде, стреляй!

Дуня вдигна револвера и мъртвобледа, с побеляла, трепереща долна устна, с пламтящи като огън големи черни очи, го гледаше, решена, като се прицелваше и го чакаше да направи само едно движение. Никога не беше я виждал толкова прекрасна. Огънят, който светна в очите й в минутата, когато тя вдигаше револвера, сякаш го огорчи и сърцето му се сви от болка. Той пристъпи и изстрелът прокънтя. Куршумът се плъзна по косата му и се удари в стената зад него. Той се спря и тихо се засмя.

— Ужили ме оса! Право в главата се цели… Какво е това? Кръв! — Той извади кърпа, за да изтрие кръвта, която на тънка струйка се стичаше по дясното му слепоочие; навярно куршумът бе одраскал малко кожата на черепа. Дуня отпусна револвера и гледаше Свидригайлов не със страх, а с някакво лудо недоумение. Като че тя самата вече не разбираше какво е направила и какво става!

— Е, нищо, не улучихте! Стреляйте пак, аз чакам — тихо проговори Свидригайлов, все още усмихвайки се, но някак мрачно, — иначе аз ще успея да ви сграбча, преди да вдигнете спусъка!

Дунечка потрепера, бързо зареди револвера и пак го вдигна.

— Оставете ме! — проговори тя в отчаяние. — Кълна се, че пак ще стрелям… Аз… ще ви убия!…

— Разбира се… от три крачки не може да не ме убиете. А пък ако не ме убиете… тогава… — Очите му заблестяха и той пристъпи още една крачка.

Дуня стреля. Засечка!

— Лошо сте заредили. Нищо! Имате още една капсула. Нагласете я, аз ще почакам.

Той стоеше на две крачки от нея, чакаше я и гледаше с безумна решителност, с възпалено-страстен, тежък поглед. Дуня разбра, че той по-скоро ще умре, но няма да я пусне. „И… и, разбира се, сега ще го убие, от две крачки!…“

Изведнъж тя хвърли револвера.

— Хвърли го! — с учудване проговори Свидригайлов и дълбоко си пое дъх. Сякаш изведнъж му олекна и може би не само от тежестта на смъртния страх; той едва ли го беше изпитал в тази минута. Това беше избавление от друго, по-скръбно и мрачно чувство, което и самият той не би могъл да определи с цялата му сила.

Той се приближи до Дуня и бавно я прегърна през кръста. Тя не се съпротивляваше, но, разтреперана цялата като лист, го гледаше с умоляващи очи. Той искаше да каже нещо, но устата му само се кривяха и не можеха да произнесат нищо.

— Пусни ме! — каза Дуня умоляващо. Свидригайлов потрепера: това ти беше изговорено някак не както преди малко.

— Значи, не ме обичаш? — тихо попита той. Дуня отрицателно поклати глава.

— И… не можеш?… Никога? — с отчаяние прошепна той.

— Никога! — прошепна Дуня.

Измина миг на ужасна безмълвна борба в душата на Свидригайлов. С неописуем поглед я гледаше той. Изведнъж отдръпна ръката си, обърна се, бързо отиде при прозореца и застана пред него.

Мина още миг.

— Ето ключа. (Той го извади от левия джоб на пардесюто и го сложи зад себе си на масата, без да гледа и без да се обръща към Дуня.) Вземете; вървете си по-скоро!…

Той упорито гледаше през прозореца.

Дуня се приближи до масата, за да вземе ключа.

— По-бързо! По-бързо! — повтори Свидригайлов, все още без да се помръдне и без да се обръща. Но в това „по-бързо“

очевидно прозвуча някаква страшна нотка. Дуня я долови, сграбчи ключа, втурна се към вратата, бързо я отключи и излетя от стаята. След минута, като безумна, не на себе си, стигна на канала и хукна в посока към — ия мост.

Свидригайлов постоя до прозореца още около три минути; най-после бавно се обърна, огледа се наоколо и леко прокара ръка по челото си. Странна усмивка изкриви лицето му — жалка, печална, слаба усмивка, усмивка на отчаяние. Кръвта, вече засъхваща, изцапа дланта му; той злобно погледна кръвта, после намокри пешкир и си избърса слепоочието. Револверът, хвърлен от Дуня и паднал до вратата, изведнъж привлече погледа му. Той го вдигна и го огледа. Това беше малък джобен револвер, за три куршума, стара система; в него имаше още два заряда и една капсула. Можеше да се стреля още един път. Той помисли, пъхна револвера в джоба си, взе си шапката и излезе.

VI

Цялата тази вечер до десет часа прекара по разни кръчми и клоаки, влизайки от една в друга. Появи се отнякъде и Катя, която пак пееше друга слугинска песен за това как някакъв „подлец и тиранин почна да целува Катя.“

Свидригайлов черпеше с вино и Катя, и латернаджията, и певците, и прислугата, и някакви две писарчета. С тези писарчета се събра всъщност, защото и двете бяха с криви носове: на едното носът му беше изкривен надясно, а на другото — наляво. Това порази Свидригайлов. Те го замъкнаха най-после в някаква увеселителна градина, където той им плати и входа. В тази градина имаше една тъничка тригодишна елха и три храстчета. Освен това беше построен „вокзал“, всъщност кръчма, но там можеше да се поръча и чай, и освен това имаше няколко зелени маси със столове. Долнопробен певчески хор и някакъв пиян мюнхенски немец като палячо, с червен нос, но, кой знае защо, много унил, веселяха публиката. Писарчетата се скараха с някакви други писарчета и едва не се сбиха с тях. Те избраха Свидригайлов за съдия. Той ги съдеше вече от четвърт час, но те така крещяха, че нямаше ни най-малката възможност да се разбере нещо. Изглежда, че единият от тях беше откраднал нещо и дори беше успял веднага да го продаде на някакъв случил се там евреин; но след това не поискал да раздели печалбата с приятеля си. Оказа се най-после, че продаденият предмет било лъжичка, собственост на заведението. Там се усетиха, че я няма, и работата взе да става сериозна. Свидригайлов плати лъжичката и излезе от градината. Беше към десет часа. Самият той не беше изпил през всичкото това време нито капка вино, а само бе си поръчал там чай, и то колкото да поръча нещо. А вечерта беше задушна и мрачна. Към десет часа от всички страни надвиснаха страшни облаци; удари гръм и рукна дъжд като водопад. Водата не падаше на капки, а плющеше по земята на цели струи. Непрекъснато проблясваха мълнии и на всяко святкане можеше да се преброи до пет. Измокрен до кости, той се прибра вкъщи, заключи се в стаята си, отвори бюрото, извади всичките си пари и скъса два-три документа. После, след като мушна парите в джоба си, помисли да се преоблече, но като погледна през прозореца и се вслуша в бурята и дъжда, махна с ръка, взе си шапката и излезе, без да заключи квартирата. Отиде направо при Соня. Тя си беше вкъщи.

Не беше сама: четирите малки деца на Капернаумов я бяха наобиколили. София Семьоновна им наливаше чай. Тя мълчаливо и почтително посрещна Свидригайлов, с учудване огледа измокрените му дрехи, но не каза нито дума. А децата веднага избягаха в неописуем ужас.

Свидригайлов седна до масата и помоли Соня да седне до него. Тя плахо се приготви да слуша.

— Аз, София Семьоновна, може би ще замина за Америка — каза Свидригайлов, — и тъй като ние с вас се виждаме за последен път, дойдох да направя известни разпореждания. Е, видяхте ли днес онази дама? Аз зная какво ви е казала, няма нужда да ми разправяте. (Соня направи движение и се изчерви.) Тези хора са малко особени. А що се отнася до сестричките и братчето ви, те наистина са настанени и парите, които им се полагат, внесох за всяко едно срещу разписка, където трябва, в сигурни ръце. Впрочем вземете тези разписки, така, за всеки случай. Ето, вземете! Е, сега всичко е уредено. Вземете тези три петпроцентови облигации, общо за три хиляди. Те са за вас, само за вас, и нека това си остане между нас, никой да не знае, каквото и да чуете. Те ще ви потрябват, защото, София Семьоновна, лошо е да живеете както досега, пък и не сте принудена вече.

— Аз съм толкова облагодетелствана от вас, също и сирачетата, и покойната — забърза Соня, — че ако досега така малко съм ви благодарила… не смятайте, че…

— Е, стига, стига!

— А за тези пари, Аркадий Иванович, съм ви много благодарна, но всъщност сега нямам нужда от тях. Себе си винаги мога да изхраня, не го смятайте за неблагодарност; ако вие сте такъв благодетел, то тези пари…

— За вас са, София Семьоновна, и моля ви, без излишни разговори, защото и време нямам. А те ще ви потрябват. За Родион Романович има два пътя: или куршум в челото, или по Владимирка. (Соня го погледна с див поглед и затрепера.) Не се безпокойте, аз всичко зная, от него самия, и не съм бъбрив; никому няма да кажа. Вие добре го съветвахте тогава да отиде сам да си признае. За него ще бъде много по-добре. А като дойде ред до Владимирка — той ще тръгне, а вие след него, нали? Нали така? Нали така? А щом е така, значи парите ще са ви добре дошли. За него всъщност ще ви потрябват, разбирате ли? Като давам на вас, все едно, че на него давам. Освен това вие обещахте на Амалия Ивановна да си платите дълга, нали чух. София Семьоновна, защо все поемате така необмислено върху себе си такива договори и задължения? Нали Катерина Ивановна остана да дължи на тази немкиня, а не вие, значи, какво ви интересува тя. Така не може да се живее на този свят. Да, а ако някой някога ви запита за мене — да речем, утре или други ден — къде съм или какъв човек съм (а вас сигурно ще ви питат), не споменавайте, че аз съм ви ги дал, на никого. А сега довиждане. (Той стана от стола.) На Родион Романович много поздрави. Още нещо: дайте засега парите например на господин Разумихин да ви ги пази. Познавате ли господин Разумихин? Сигурно го познавате. Не е лош човек. Занесете му ги утре или… когато стане време. А дотогава ги скрийте добре.

Соня също скочи от стола и уплашено го гледаше. Много й се искаше да каже, да попита нещо, но в първите минути не смееше, пък и не знаеше как да започне.

— Но вие как… как ще тръгнете сега в този дъжд?

— Ех, за Америка се стягам, пък от дъжда ще се боя, хе, хе! Прощавайте, мила София Семьоновна! Живейте, дълго живейте, вие ще бъдете нужна на другите. Да… кажете на господин Разумихин, че съм ви помолил да му предадете много поздрави. Точно така му кажете: Аркадий Иванович Свидригайлов, значи, ви праща много поздрави. Непременно.

Той излезе, като остави Соня в изумление, в уплаха и в някакво неясно и тежко подозрение.

Впоследствие се оказа, че същата вечер, към дванадесет часа, той бе направил още едно твърде ексцентрично посещение.

Дъждът все още не преставаше. Целият измокрен, в единадесет и двадесет той влезе в тясната квартира на родителите на своята годеница на Василевския остров, на Трета улица, на Малкия булевард. Дълго чука, преди да му отворят, и отначало много ги разтревожи; но Аркадий Иванович, когато пожелаеше, беше човек с твърде пленителни обноски, тъй че първоначалната догадка (макар впрочем и твърде остроумна) на благоразумните родители, че Аркадий Иванович вероятно така се е нарязал някъде, че вече не е на себе си — веднага отпадна от само себе си. Милостивата и благоразумна майка на годеницата докара с креслото парализирания баща при Аркадий Иванович и по навик веднага започна да задава разни странични въпроси. (Тази жена никога не задаваше въпросите си направо, а винаги пускаше в ход най-напред усмивки и потриване на ръцете, а после, ако трябваше непременно добре да научи нещо, например кога ще бъде угодно на Аркадий Иванович да насрочи сватбата, започваше с най-любопитни и почти жадни въпроси за Париж и тамошния придворен живот и едва след това вече стигаше постепенно и до Третата линия на Василевския остров.) По друго време всичко това, разбира се, внушаваше голямо уважение, но този път Аркадий Иванович се оказа някак особено нетърпелив и категорично пожела да види годеницата си, макар и да му бяха казали още в самото начало, че тя вече си е легнала. Разбира се, годеницата дойде и Аркадий Иванович направо й съобщи, че за известно време трябва, по твърде важна причина, да замине от Петербург и затова й е донесъл акции за петдесет хиляди сребърни рубли и я моли да ги приеме от него като подарък, тъй като отдавна вече се е канел да й подари тази дреболия преди сватбата. С тези обяснения, разбира се, не се установяваше особено логична връзка на подаръка с незабавното заминаване и неотложната необходимост да дойде заради това в дъжда и в полунощ, но работата все пак мина доста гладко. Дори необходимите охкания и ахкания, въпроси и възклицания станаха някак изведнъж извънредно умерени и сдържани; затова пък беше изразена най-пламенна благодарност, подкрепена дори със сълзите на изключително благоразумната майка. Аркадий Иванович стана, засмя се, целуна годеницата си, потупа я по бузката, обеща, че скоро ще дойде, и като забеляза в очите й, макар и детско, любопитство, но наред с това и някакъв много сериозен ням въпрос, целуна я втори път и веднага се ядоса в душата си, че подаръкът ще бъде незабавно сложен под ключ от най-благоразумната измежду майките. Той излезе, оставяйки всички в необикновено възбудено състояние. Но милостивата майка веднага полушепнешком и на един дъх разреши някои най-важни недоумения, а именно, че Аркадий Иванович е голям човек, човек зает и с връзки, богаташ — Бог знае какво си е наумил, решава и тръгва, решава и дава парите, а следователно няма защо да се чудят. Разбира се, странно е, че той е целият мокър, но англичаните например са още по-ексцентрични, пък и всички тези хора от висшето общество не обръщат внимание какво ще се каже за тях и не се церемонят. Може би той дори нарочно ходи така, за да покаже, че от никого не го е страх. А най-важното е да не казват никому нито дума за това, защото Господ знае какво ще излезе от него, а парите — по-скоро под ключ, и, разбира се, най-хубавото е, че Федося през цялото време си беше в кухнята, но най-важното, съвсем, съвсем, съвсем нищо не бива да се казва на тази никаквица Реслих и прочие, и прочие. Седяха и си шепнеха докъм два часа. Годеницата впрочем отиде да спи много преди това, учудена и малко тъжна.

А Свидригайлов в това време, точно в полунощ, минаваше по — ков мост в посока към петербургската страна. Дъждът бе престанал, но духаше вятър. Той започваше да трепери и в един момент погледна с някакво особено любопитство и дори въпросително към черната вода на Малая Нева. Но скоро му се видя много студено да стои над водата; обърна се и излезе на — ия булевард. Крачеше по безкрайния — и булевард вече много отдавна, почти от половин час, спъвайки се неведнъж в тъмното о дървената настилка, но не преставаше с любопитство да търси нещо по дясната страна на булеварда. Тук някъде, в самия край на булеварда, той бе забелязал, минавайки неотдавна, една странноприемница — дървена, но просторна и името й, доколкото си спомняше, беше нещо като Адрианопол. Не се излъга: на това затънтено място странноприемницата беше такава забележителност, че беше невъзможно да не я намери дори в тъмното. Това беше дълга древна, почерняла сграда, в която въпреки късния час още светеше и се забелязваше известно оживление. Влезе и попита срещнатия в коридора дрипльо за стая. Дрипльото измери с поглед Свидригайлов, стресна се и веднага го заведе в една отдалечена стая, задушна и тясна, някъде в края на коридора, в ъгъла, под стълбището. Но друга нямаше, всички бяха заети. Дрипльото гледаше въпросително.

— Чай има ли? — попита Свидригайлов.

— Може.

— Какво друго има?

— Телешко, водка, мезе.

— Донеси телешко и чай.

— Друго нещо няма ли да искате? — попита дори с известно недоумение дрипльото.

— Нищо, нищо.

Дрипльото си излезе съвсем разочарован. „Мястото, изглежда, е хубаво — помисли Свидригайлов, — как не съм знаел. Аз навярно също имам вид на завръщащ се от някой кафе-шантан, но който вече е имал из пътя приключения. Любопитно е впрочем кой отсяда и нощува тук?“

Той запали свещта и огледа стаята по-подробно. Това беше толкова малко килерче, че Свидригайлов почти стигаше тавана, с един прозорец, леглото беше много мръсно, простата боядисана маса и столът заемаха почти цялото пространство. Стените бяха като сковани от дъски и покрити с охлузени тапети, вече толкова прашни и изпокъсани, че цветът им (жълт) още можеше да се разпознае, но вече беше невъзможно да се различат шарките. Една част от стената и от тавана беше отрязана косо, както обикновено в мансардите, но тук над чупката минаваше стълбището. Свидригайлов сложи свещта, седна на кревата и се замисли. Но странният и непрекъснат шепот в съседната стаичка, който се засилваше от време на време едва ли не до крясък, привлече най-после вниманието му. Този шепот не бе преставал, откакто бе влязъл. Той се вслуша: някой ругаеше и едва ли не със сълзи укоряваше друг, но се чуваше само един глас. Свидригайлов стана, закри с ръка свещта и на стената веднага блесна цепнатинка; той се доближи и започна да гледа. В стаята, малко по-голяма от неговата, имаше двама посетители. Единият от тях, без сако, с извънредно къдрава коса и с червено пламнало лице, стоеше в ораторска поза, разкрачил крака, за да запази равновесие, и като се удряше с ръка в сърцето, патетично укоряваше другия в това, че онзи е простак, че дори чин няма, че той го е измъкнал от калта и че може, когато си поиска, да го изгони и че всичко това вижда само Всевишният. Укоряваният приятел седеше на стола и имаше вид на човек, който много иска да кихне, но все не може да го направи. Той от време на време с овчи и мътни очи поглеждаше оратора, но очевидно нямаше никаква представа за какво става дума и дори едва ли чуваше нещо. На масата догаряше свещ, имаше почти празна бутилка водка, чашки, хляб, чаши за вода, краставици и чаши от отдавна изпит чай. След като огледа внимателно тази картина, Свидригайлов безучастно се отстрани от цепнатинката и отново седна на кревата.

Дрипльото, който се върна с чая и телешкото, не можа да се сдържи да не попита още веднъж „не искате ли още нещо?“ и след като изслуша пак отрицателния отговор, се махна окончателно. Свидригайлов веднага надигна чая, за да се стопли, и изпи една чаша, но не можа да хапне нито залък, защото нямаше никакъв апетит. Очевидно започваше да го втриса. Той си свали палтото и жилетката, зави се с одеялото и легна на леглото. Беше го яд: „все пак по-добре беше този път да съм здрав“ — помисли си той и се усмихна. В стаята беше задушно, свещта мъждукаше, вън шумеше вятърът, някъде в ъгъла дращеше мишка, а и цялата стая сякаш миришеше на мишки и на нещо кожено. Той лежеше и като в унес една мисъл сменяше друга. На него като че много му се искаше поне на нещо да спре по за дълго мисълта си. „Под прозореца сигурно има някаква градина — помисли той, — шумят дървета: как не обичам шум на дървета нощем, в буря и в тъмнина, противно усещане!“ И си спомни как, минавайки одеве покрай Петровския парк, си помисли за него просто с отвращение. Спомни си и за — ков мост, и за Малая Нева и отново сякаш му стана студено, както одеве, когато стоеше над водата. „Никога през живота си не съм обичал водата, дори на пейзажи — помисли той отново и изведнъж пак се засмя на една странна мисъл: та нали сега поне трябва да са му безразлични цялата тази естетика и удобства, а именно сега бе станал придирчив като звяр, който непременно си избира място… при подобен случай. Да беше отишъл одеве на Петровския остров’. Но му се видя тъмно, студено, хе, хе! Сега пък и приятни усещания търся!… Но защо не загася свещта? (Той я духна.) Съседите са си легнали — помисли той, като не видя светлината в одевешната цепнатинка. — Е, Марфа Петровна ето сега би трябвало да дойдете, хем е тъмно, хем и мястото е подходящо, и моментът е оригинален. А вие тъкмо сега няма да дойдете…“ Той изведнъж, кой знае защо, си спомни как одеве, един час преди да изпълни замисъла си спрямо Дунечка, посъветва Расколников да повери охраната й на Разумихин. „Аз май всъщност казах това тогава повече за да подразня себе си, както се и досети Расколников. Ама че е хитър този Расколников! Много е претеглил. Голям хитрец може да стане след време, когато си избие глупостите от главата, а сега прекалено много му се живее! В това отношение тези хора са подлеци. Но да върви по дяволите, каквото ще да прави, мене не ме засяга.“

Той все не можеше да заспи. Малко по малко одевешният образ на Дунечка взе да изниква пред него и изведнъж тръпки преминаха по тялото му. „Не, крайно време е да престана с това — помисли той, опомнил се, — трябва да мисля за нещо друго. Странно и смешно: никога към никого не съм изпитвал голяма ненавист, дори никога не съм имал особено желание да отмъщавам, а това е лош признак, лош признак! Да споря също не обичах и не съм се горещил — също лош признак! А колко неща й обещах одеве, дявол да го вземе! А пък, кой знае, може би щеше да ми свикне някак…“ Той пак замълча и стисна зъби; образът на Дуня отново се появи пред него, точно каквато беше, когато, след като стреля първия път, ужасно се изплаши, отпусна револвера и, изтръпнала, го гледаше, тъй че и два пъти би успял да я сграбчи, а тя дори ръце не би повдигнала да се защити, ако сам не й напомнеше. Той си спомни как в този миг сякаш му стана жал за нея, сякаш сърцето му се сви… „Е, по дяволите! Пак тези мисли, трябва да зарежа всичко това, да го зарежа!…“

Той вече се унасяше; трескавото треперене намаляваше; изведнъж нещо сякаш пробягна под одеялото по ръката и по крака му. Той потрепера; „Дявол да го вземе, сигурно е мишка! — помисли той. — Нали оставих телешкото на масата…“ Ужасно не му се искаше да се отвива, да става, да мръзне, но изведнъж нещо неприятно пак шавна по крака му; той отметна одеялото и запали свещта. Треперейки от трескав студ, се наведе да огледа леглото — нямаше нищо; изтърси одеялото и изведнъж върху чаршафа скочи мишка. Той се спусна да я лови, но мишката не слизаше от леглото, а се стрелкаше в зигзаг на всички страни, изплъзваше се изпод пръстите му, притичваше по ръката му и изведнъж се шмугна под възглавницата; той я вдигна, но в миг усети, че нещо скочи в пазвата му, шари по тялото и вече е на гърба му, под ризата. Той нервно затрепера и се събуди. В стаята беше тъмно, той лежеше на кревата, завит, както одеве, с одеялото, под прозореца виеше вятърът. „Колко противно!“ — помисли той ядосан.

Стана и седна на края на леглото, с гръб към прозореца. „По-добре изобщо да не спя“ — реши той. Впрочем до прозореца беше студено и влажно; без да става от мястото си, намъкна върху себе си одеялото и се уви с него. Свещта не запали. Не мислеше за нищо, пък и не искаше да мисли; но виденията се появяваха едно след друго, мяркаха се откъслеци от мисли, без начало и край и без връзка. Сякаш го обземаше полудрямка. Дали студът, дали тъмнината, дали влагата, или вятърът, който свиреше под прозореца и люлееше дърветата, събуждаха у него някаква упорита фантастична склонност и желание — но непрекъснато му се привиждаха цветя. Той видя прекрасен пейзаж: светъл, топъл, почти горещ ден, празничен ден, Света Троица. Богата разкошна селска вила в английски стил, цяла потънала в дъхави цветя, заобиколена от лехи, които опасват цялата къща; входът, увит с бръшлян, заобиколен от лехи с рози; светла, прохладна стълба, постлана с разкошен килим и украсена с редки цветя и китайски вази. Той особено добре забеляза във вази с вода на прозорците букети от бели и нежни нарциси, привели се на яркозелените си сочни и дълги стъбла, със силен аромат. На него дори не му се искаше да се откъсне от тях, но се изкачи по стълбите и влезе в голяма, висока зала и тук пак навсякъде — по прозорците, до разтворената към терасата врата, на самата тераса, навсякъде имаше цветя. Подовете бяха постлани с прясно накосена ароматна трева, прозорците бяха разтворени, свежият, лек прохладен въздух нахлуваше в стаята, птички чуруликаха под прозорците, а посред залата, върху няколко маси, покрити с бели атлазени покривки, беше сложен ковчег. Този ковчег беше тапициран с бял гроденапъл и обшит с бели волани. Гирлянди цветя го обвиваха от всички страни. Цялото в цветя лежеше в него момиченце с бяла тюлена рокличка, със скръстени и притиснати към гърдите, сякаш изваяни от мрамор ръце. Но разпуснатите му коси, коси на светла блондинка, бяха мокри; венец от рози обвиваше главата му. Строгият и вече вкаменен профил на лицето му също беше сякаш изваян от мрамор, но усмивката на бледите устни беше изпълнена с някаква недетска, безпределна скръб и голяма жал. Свидригайлов познаваше това момиченце; до този ковчег нямаше нито икона, нито запалени свещи, не се чуваха молитви. Това момиченце беше самоубийца — удавница. То беше едва четиринадесетгодишно, но с разбито вече сърце и се бе погубило, оскърбено от гавра, ужасила и разтърсила това крехко детско съзнание, заляла с незаслужен срам неговата ангелска чиста душа и изтръгнала последен вик на отчаяние, нечут, а нагло поруган в тъмната нощ, в мрака, в студа, когато навън беше влажно от топящия се сняг, когато виеше вятър…

Свидригайлов се събуди, стана от леглото и направи крачка към прозореца. Пипнешком намери дръжката и го отвори. Вятърът нахлу бясно в тясната стаичка и сякаш с леден скреж облели лицето му и покритите само от ризата гърди. Под прозореца, изглежда, наистина имаше нещо като градина и навярно също увеселителна; сигурно денем тук също пееха певци и по масите се сервираше чай. А сега от дърветата и храстите в прозореца удряха пръски, беше тъмно като в мазе, тъй че едва можеха да се различат само някакви тъмни петна, обозначаващи предметите. Наведен и опрял лакти на перваза, Свидригайлов вече близо пет минути се вглеждаше в тази мъгла, без да откъсва поглед. В мрака и нощта се чу топовен гърмеж, след него друг.

„А, сигнал! Водата приижда — помисли той. — До сутринта ще нахлуе в по-ниските места, по улиците, ще залее приземните етажи и мазетата, от избите ще изплуват плъхове и сред дъжда и вятъра хората ще започнат с псувни и мокри да пренасят пъртушините си към горните етажи… А колко ли е часът сега?“ Едва успял да помисли това и някъде наблизо, тиктакайки, сякаш бързаше с все сила, стенният часовник удари три. „Охо, след един час ще започне да се съмва! Какво чакам? Ще изляза сега и ще отида право на Петровския: ще избера някой голям храст, целият мокър от дъжда — само да го докоснеш с рамо, и милиони капчици ще поръсят главата ти…“ Той се отдръпна от прозореца, затвори го, запали свещта, навлече си жилетката, палтото, сложи си шапката и излезе със свещта в коридора, за да намери спящия в някоя стаичка, сред боклуци и угарки от свещи, дрипльо, да му плати за стаята и да излезе от хотела. „Най-подходящото време, по-добро да исках, не можех да си избера!“

Той дълго снова по дългия и тесен коридор, без да намери никого, и тъкмо се канеше да извика високо, когато изведнъж в тъмния ъгъл между един стар шкаф и вратата забеляза някакъв странен предмет, сякаш нещо живо. Наведе се със свещта и видя дете — момиченце на около пет години — не повече, с мокра като парцал за дъски рокличка, треперещо и разплакано. То сякаш дори не се изплаши от Свидригайлов, но големите му черни очички го гледаха с тъпо учудване и то току изхлипваше, като дете, което дълго е плакало, но вече е престанало и дори се е успокоило, обаче от време на време отново току изхлипа. Личицето на момиченцето беше бледо и изтощено; то се бе вкочанило от студ, но „как е попаднало тука? Значи, се е скрило тук и не е спало цялата нощ.“ Той започна да го разпитва. Момиченцето изведнъж се оживи и бързо-бързо му забръщолеви нещо на своя детски език. То говореше нещо за „маминка“ и че „маминка ще я плебие“, за някаква чашка, която е „стльосила“ (строшила). Момиченцето говореше, без да спира; от всички тези думи можеше да се разбере горе-долу, че е някакво нелюбимо дете, което майка му, някоя вечно пияна готвачка, навярно от същия хотел, е стреснала с вечните побои; че момиченцето е счупило чашката на майка си и така се изплашило, че избягало още снощи; навярно дълго се е крило някъде из двора, в дъжда, най-после се е промъкнало тук, скрило се е зад шкафа и е прекарало на това място в ъгъла цялата нощ, плачейки, треперейки от влагата, от тъмнината и от страх, че сега здравата ще го пребият за всичко това. Той го взе на ръце, отиде в стаята си, сложи го на леглото и започна да го съблича. Пробитите му обувчици, на бос крак, бяха толкова мокри, сякаш цяла нощ бяха престояли в локва. След като го съблече, сложи го в леглото, покри го и го зави презглава с одеялото. То веднага заспа. След като направи всичко това, той пак мрачно се замисли.

„Защо ли ми трябваше да се занимавам с това! — реши изведнъж с тежко и злобно чувство. — Каква глупост!“ И с досада взе свещта, за да отиде да намери на всяка цена дрипльото и по-скоро да се махне оттук. „Ех, момиченце!“ — помисли той с проклятие, вече отваряйки вратата, но се върна още веднъж да го погледне дали спи и как спи. Внимателно повдигна завивката. Момиченцето спеше здрав и блажен сън. То се беше стоплило под одеялото и по белите му бузки вече се бе разляла червенина. Но странно: тази червенина бе сякаш по-ярка и по-силна от обикновената детска руменина. „Това е трескава руменина“ — помисли Свидригайлов, това е като руменина от вино, също като че ли са му дали да изпие цяла чаша. Алените устнички просто горят, пламтят, но какво е това? Изведнъж му се стори, че дългите му черни мигли сякаш потреперват и мигат, като че се повдигат и изпод тях поглежда лукаво, остро, някак не детски намигащо оченце, като че ли момиченцето не спи, а се преструва. Да, точно така е: устничките му се разтварят в усмивка; крайчетата им потреперват, сякаш още се сдържа. Но ето вече съвсем престава да се сдържа, това вече е смях, открит смях; нещо нахално-предизвикателно прозира в това съвсем не детско лице; това е развратът, това е лицето на камелия, нахалното лице на продажна френска камелия. Ето вече съвсем открито се отварят и двете очи: те го обгръщат с огнен и безсрамен поглед, те го викат, смеят се… Нещо безкрайно безобразно и оскърбително имаше в този смях, в тези очи, в цялата тази мерзост в детското лице. „Как! Петгодишна! — прошепна Свидригайлов с истински ужас. — Това… какво е това?“ Но ето то вече съвсем се обръща към него с цялото си пламнало личице, протяга ръце. „А, проклетнице!“ — извика в ужас Свидригайлов, замахвайки над него… Но в същата минута се събуди.

Той е в същото легло, все така завит с одеялото; свещта не е запалена, а в прозорците белее настъпилият ден.

„Кошмари цяла нощ!“ Той със злоба се приповдигна; чувстваше се целият схванат; боляха го костите. Вън е паднала съвсем гъста мъгла и нищо не се вижда. Наближава пет часът; успал се е! Стана и си облече жилетката и палтото, още влажни. Като напипа в джоба си револвера, извади го и нагласи капсулата; после седна извади от джоба си бележник и на горния, най-видим лист написа едро няколко реда. След като ги препрочете, се замисли, облегнат на масата. Револверът и бележникът стояха до лакътя му. Събудилите се мухи се лепяха по небутнатата порция телешко, която също стоеше на масата. Той дълго ги гледа и най-после със свободната си дясна ръка започна да лови една муха. Дълго прави усилия, но все не можеше да я хване. Най-накрая, дал си сметка с какво интересно занимание е зает, се опомни, потръпна, стана и решително излезе от стаята. След минута беше на улицата.

Млечна, гъста мъгла се стелеше над града. Свидригайлов тръгна по хлъзгавата, кална дървена настилка, в посока към Малая Нева. Привиждаха му се придошлата през нощта вода на Малая Нева, Петровският остров, мокрите пътечки, мократа трева, мокрите дървета и храсти и най-после съшият онзи храст… Ядосан, той започна да разглежда къщите, за да мисли за нещо друго. По булеварда не се виждаха нито минувачи, нито файтони. Унили и мрачни изглеждаха яркожълтите дървени къщички със спуснати кепенци. Студът и влагата пронизаха цялото му тяло и започна да го тресе. От време на време се натъкваше на табели на бакалнички и зарзаватчийници и грижливо прочиташе всяка. Ето дървената настилка свърши. Той се изравни с голяма каменна къща. Мръсно, премръзнало кученце с подвига опашка му пресече пътя. Някакъв мъртвопиян с шинел лежеше насред тротоара с лицето надолу. Той го погледна и отмина. Вляво му се мярна висока кула. „А — помисли той, — ето подходящо място, защо да вървя до Петровския? Поне ще бъде пред официален свидетел…“ Едва не се усмихна на тази нова мисъл и свил по — ска улица. Тук именно беше голямата къща с кулата. До заключената голяма порта на къщата стоеше, облегнало рамо на нея, нисичко човече, загърнато със сив войнишки шинел и с медна ахилесова каска. Със сънлив поглед то студено изгледа под око приближилия се Свидригайлов. На лицето му се четеше онази вечна погнусена скръб, която така кисело се е отпечатала на всички лица на еврейското племе без изключение. Те двамата, Свидригайлов и Ахилес, някое време мълчаливо се разглеждаха взаимно. На Ахилес най-после му се видя нередно, че човекът не е пиян, а стои на три крачки пред него, гледа го втренчено и не казва нищо.

— А-ми це вие ка-во търсите ту-у-ка? — проговори той, все още без да се помръдва и без да променя положението си.

— Нищо, братко, здрасти! — отговори Свидригайлов.

— Тука не мозе.

— Аз, братко, заминавам за чужбина.

— За чузбина?

— За Америка.

— За Америка?

Свидригайлов извади револвера и вдигна спусъка. Ахилес вдигна вежди.

— Це как мозе, за такива сеги (шеги) тук не е място!

— Че защо да не е място?

— Ами заетото не е място.

— Е, братко, все едно. Мястото е добро; ако вземат да те разпитват, точно така ще кажеш, значи, че съм заминал за Америка.

Той долепи пистолета до дясното си слепоочие.

— Ами тук не мозе, тук не е място! — стресна се Ахилес и зениците му започнаха да се разширяват.

Свидригайлов натисна спусъка.

VII

Същия ден, но вече вечерта, към седем часа, Расколников отиваше към квартирата на майка си и сестра си — към същата квартира в къщата на Бакалеев, където ги бе настанил Разумихин. Входът за стълбището беше откъм улицата. Расколников се приближаваше, но все още забавяше крачките си и сякаш се колебаеше; да влезе или не? Но той за нищо на света не би се върнал; решението му беше взето. „И без това още нищо не знаят — мислеше той, — а мене вече са свикнали да ме смятат за чудак…“ Дрехите му бяха ужасни: всичко по него беше мръсно, мокрено цяла нощ от дъжда, изпокъсано, извехтяло. Лицето му беше почти обезобразено от умората, лошото време, физическата изтощеност и продължилата едва ли не цяло денонощие борба със самия себе си. Цялата тази нощ той бе прекарал сам, Бог знае къде. Но поне се беше решил.

Той почука на вратата; отвори майка му. Дунечка не беше вкъщи. Дори и слугинята в този момент я нямаше. Пулхерия Александровна отначало онемя от радостно учудване, после го хвана за ръката и го повлече към стаята.

— Ето те и тебе! — започна тя, като се запъваше от радост. — Не ми се сърди, Родя, че те посрещам така глупаво, със сълзи: аз се смея, а не плача. Мислиш, че плача? Не, аз се радвам, но имам такъв глупав навик: сълзите ми текат. Такава станах, откакто умря баща ти, от всичко плача. Седни, миличък, сигурно си изморен. Ах, как си се изцапал.

— Ходих вчера по дъжда, майко… — започна Расколников.

— Ама не, не! — трепна Пулхерия Александровна, прекъсвайки го. — Ти помисли, че веднага ще започна да те разпитвам по стар женски навик. Не се безпокой. Та аз разбирам, всичко разбирам, вече се научих да се държа, както е прието тука, и наистина виждам, че така е по-умно. Веднъж завинаги се уверих; къде мога да разбирам твоите съображения и да изисквам от тебе отчет? Ти може би кой знае какви работи и планове имаш в главата си или някакви мисли се зараждат у тебе; пък аз Да взема да те дърпам: кажи, какво си се замислил? Аз пък… Ах, Господи! Но какво се суетя насам-натам като замаяна… Аз, Родя, вече за трети път чета твоята статия в списанието. Дмитрий Прокофич ми я донесе. Просто ахнах, като я видях; каква съм глупачка, рекох си, ето с какво се занимава той, ето отговора на всичко! На него в това време може да са му дошли нови идеи; той ги обмисля, а аз го мъча и му преча. Чета, миличък, и, то се знае, много неща не разбирам; то впрочем тъй и трябва да бъде: къде мога аз?

— Я ми я покажете, майко.

Расколников взе вестника и бегло прегледа статията си. Колкото и да противоречеше това на неговото положение, но той изпита онова странно и мъчително-сладостно чувство, което изпитва авторът, за пръв път видял себе си напечатан, пък и двадесет и трите му години си казаха думата. Това трая един миг. След като прочете няколко реда, той се свъси и страшна мъка сви сърцето му. Спомни си изведнъж цялата си душевна борба през последните месеци. И с отвращение и досада хвърли статията на масата.

— Но колкото и да съм глупава, Родя, аз все пак мога да преценя, че ти много скоро ще бъдеш един от първите хора, ако не и първият в нашия учен свят. И как са посмели да мислят, че си се побъркал. Ха-ха-ха! Ти не знаеш — наистина са мислили така! Ах, мръсни червеи, къде могат те да разберат какво значи ум! Че и Дунечка едва не повярва — как ти се струва! Покойният ти баща на два пъти изпраща в списанията — отначало стихове (аз пазя и тетрадката — някой ден ще ти я покажа), а после и цяла повест (аз му я изпросих да ми даде да я препиша) и как само и двамата се молехме да ги приемат — не ги приеха! Аз, Родя, допреди шест-седем дни бях съсипана, като гледах дрехите ти, как живееш, какво ядеш и какво носиш. А сега виждам, че все пак съм била глупава, защото само да поискаш, и веднага всичко ще имаш, с твоя ум и талант. Но, значи, ти засега не искаш и се занимаваш с много по-важни неща…

— Дуня не си ли е вкъщи, майко?

— Не, Родя. Много често я няма вкъщи, оставя ме сама.

Дмитрий Прокофич, да е жив и здрав, се отбива да ме види и все за тебе говори. Той те обича и уважава, синко. За сестра ти не казвам, че е много непочтителна към мене. Не мисли, че се оплаквам. Нейният характер е един, моят — друг, Има си някакви тайни, а аз нямам никакви тайни от вас. Разбира се, твърдо съм уверена, че Дуня е достатъчно умна и освен това, че обича и мене, и тебе… но все пак не зная докъде ще ни докара всичко това. Ето ти сега ме направи щастлива, Родя, като дойде, а тя те изпусна; като си дойде, ще й кажа: „Докато те нямаше, идва брат ти, а ти къде се губиш?“ Ти мене, Родя, много не ме глези; ако можеш — намини, ако не — недей, какво да се прави, ще чакам. Все пак ще зная, че ме обичаш, и това ми стига. Ето, ще чета съчиненията ти, ще слушам за тебе от всички, а от време на време ще идваш да ме споходиш, какво по-хубаво? Ето сега се отби и успокои майка си, виждам аз…

Пулхерия Александровна изведнъж заплака.

— Аз пък, не ми обръщай внимание, каква съм глупачка! Ах, Господи, какво седя! — извика тя, скачайки от мястото си. — Има кафе, а пък не те черпя! Ето какво значи бабешки егоизъм. Ей сега, ей сега!

— Маминко, недейте, след малко си тръгвам. Аз за друго дойдох. Моля ви, изслушайте ме.

Пулхерия Александровна плахо се приближи към него.

— Маминко, каквото и да се случи, каквото и да чуете за мене, каквото и да ви кажат за мене, ще ме обичате ли така, както сега? — попита той изведнъж, силно развълнуван, сякаш без да мисли за думите и без да ги претегля.

— Родя, Родя, какво говориш! Та как можеш да питаш това! Кой може да каже нещо за тебе? Та аз никому не бих повярвала, който и да дойде при мене, просто ще го изгоня.

— Аз дойдох да ви уверя, че винаги съм ви обичал, и сега се радвам, че сме сами, радвам се дори, че Дуня я няма — продължи той със същия порив, — дойдох да ви кажа направо: макар да бъдете нещастна, въпреки всичко знайте, че вашият син ви обича сега повече от себе си и че всичко, което сте мислили за мене, че съм жесток и не ви обичам, всичко това не е било истина. Вас никога няма да престана да обичам… Е, това е, смятах, че така трябваше да направя и с това да започна…

Пулхерия Александровна мълчаливо го прегръщаше, притискаше го към гърдите си и тихо плачеше.

— Не зная, Родя, какво става с тебе — каза тя най-накрая — аз през цялото това време мислех, че ние просто ти досаждаме, а сега по всичко виждам, че тебе те очаква голяма скръб, затова се измъчваш. Отдавна вече предчувствам това, Родя. Прости ми, че ти заговорих за това; но все си го мисля и по цели нощи не спя. И сестра ти цялата тази нощ бълнува и все тебе споменаваше. Дочух нещо, но не го разбрах. Цялата сутрин бях в смъртна тревога, очаквах, предчувствах нещо и ето че дочаках. Родя, Родя, къде отиваш? Да не би да заминаващ някъде?

— Заминавам.

— Така си и мислех! Та и аз мога да замина с тебе, ако трябва. И Дуня; тя те обича, много те обича, а ако трябва, и София Семьоновна нека дойде с нас; знаеш ли, аз съм готова да я взема просто като дъщеря. Дмитрий Прокофич ще ни помогне да се стегнем заедно за път… но… закъде… заминаваш?

— Сбогом, маминко!

— Как! Още днес! — извика тя, сякаш го губеше завинаги.

— Не мога повече, време е, налага ми се…

— И не може да дойда с тебе?

— Не, но коленичете и се помолете на Бога за мене. Молитвата ви може би ще бъде чута.

— Дай, дай да те прекръстя, да те благословя! Ето така, ето така. О, Боже, какво вършим ние!

Да, той се радваше, много се радваше, че нямаше никого, че беше насаме с майка си. Сякаш за пръв път през цялото това ужасно време сърцето му изведнъж се смекчи. Той падна пред нея, целуваше краката й и двамата, прегърнати, плачеха. В този миг тя не се учудваше и не го разпитваше. Отдавна вече разбираше, че със сина й става нещо ужасно, а сега бе наближила някаква страшна за него минута.

— Родя, мили мой, първородни мой — говореше тя, ридаейки, — ето сега си същият, какъвто беше като малък, ето така идваше при мене, така ме прегръщаше и целуваше; още когато беше жив баща ти и мизерствахме, ти ни утешаваше с това само, че беше с нас, а като го погребах — колко пъти с тебе, прегърнати като сега, сме плакали на неговия гроб. А аз отдавна плача, защото майчиното сърце предусеща бедата. Веднага щом те видях за пръв път тогава, вечерта, помниш ли, когато току-що бяхме пристигнали тук, само по погледа ти разбрах всичко и сърцето ми изтръпна, а днес, като ти отворих, те погледнах и си помислих: навярно е настъпил съдбоносният час. Родя, Родя, нали не заминаваш веднага?

— Не.

— Ще дойдеш ли пак?

— Да… ще дойда.

— Родя, не се сърди, аз и не бива да те разпитвам. Зная, че не бива, но само две думички ми кажи, далече ли заминаваш?

— Много далече.

— А защо, служба ли някаква, кариера ли те чака там? — Каквото Бог даде… вие само се помолете за мене… Расколников тръгна към вратата, но тя се улови за него и с отчаян поглед го загледа в очите. Лицето й се изкриви от ужас.

— Стига, мамичко — каза Расколников, разкайвайки се дълбоко, че бе решил да дойде.

— Не е завинаги? Нали още не е завинаги? Нали ти ще дойдеш, утре ще дойдеш?

— Ще дойда, ще дойда, сбогом.

Той най-после се изтръгна. Вечерта беше свежа, топла и ясна; времето се беше оправило още от сутринта. Расколников отиваше към квартирата си; той бързаше. Искаше му се да свърши всичко преди залез слънце. А дотогава не би искал с никого да се среща. Като се качваше към квартирата си, забеляза, че Настася, оставила за малко самовара, внимателно го следи и го изпраща с очи. „Да не би да има някой в стаята ми?“ — помисли той. С отвращение си представи Порфирий. Но като стигна до стаята си и я отвори, видя Дунечка. Тя седеше сам-самичка, в дълбок размисъл и, изглежда, отдавна вече го чакаше. Той се спря на прага. Тя скочи уплашена от дивана и застана пред него. В погледа й, неподвижно вперен в него, се четеше ужас и неутолима скръб. И само по този поглед той разбра веднага, че тя всичко знае.

— Какво, да вляза ли при тебе или да си вървя? — попита той недоверчиво.

— Аз цял ден бях у София Семьоновна; чакахме те двете. Мислехме, че непременно ще се отбиеш там.

Расколников влезе в статията и, изнемощял, седна на стола.

— Чувствам се някак слаб, Дуня; много съм изморен, а бих искал поне в тази минута да се владея напълно. Той недоверчиво вдигна поглед към нея.

— Но къде беше цяла нощ?

— Не помня добре; виждаш ли, сестро, исках окончателно ла се реша и много пъти ходих край Нева; това помня. Исках да свърша там, но… не се реших… — прошепна той, поглеждайки отново недоверчиво към Дуня.

— Слава Богу! А колко се страхувахме именно от това, аз и София Семьоновна! Значи, ти още вярваш в живота; слава Богу, слава Богу!

Расколников горчиво се усмихна.

— Аз не вярвах, а сега с мама плакахме прегърнати; аз не вярвам, а нея помолих да се моли за мене. Един Господ знае как стана това, Дунечка, и аз нищо не разбирам.

— Ти си бил при мама? И ти си й казал? — с ужас възкликна Дуня. — Нима се реши да и кажеш?

— Не, не й казах… с думи; но тя разбра много неща. Слушала е нощес, когато си бълнувала. Сигурен съм, че вече наполовина е разбрала. Може би лошо направих, че отидох. Просто даже не зная защо отидох. Аз съм долен човек, Дуня.

— Долен човек, а си готов да поемеш страданието! Нали отиваш?

— Отивам. Сега. Да, за да се спася от този срам, аз исках да се удавя, Дуня, но помислих, вече над водата, че ако съм се смятал досега силен, нека не се уплаша сега и от срама — каза той, изпреварвайки я. — Това гордост ли е, Дуня?

— Гордост е, Родя.

Сякаш огън блесна в угасналите му очи; като че му стана приятно, че е още горд.

— А ти не мислиш ли, сестро, че аз просто съм се изплашил от водата? — попита той с отвратителна усмивка, вглеждайки се в лицето й.

— О, Родя, стига! — горчиво възкликна Дуня.

Мълчанието продължи около две минути. Той седеше с наведена глава и гледаше в пода; Дунечка стоеше на другия край на масата и го гледаше с мъка. Изведнъж той стана.

— Късно е, време е. Аз сега отивам да се предам. Но не зная защо отивам да се предам.

Едри сълзи течаха по бузите й.

— Ти плачеш, сестро, а можеш ли да ми подадеш ръка?

— Съмняваш ли се в това? Тя силно го прегърна.

— Нима ти, поемайки страданието, не измиваш наполовина своето престъпление? — извика тя, като го притискаше в обятията си и го целуваше.

— Престъпление? Какво престъпление? — извика той изведнъж в някаква внезапна ярост. — Това, че съм убил отвратителна, зловредна въшка, никому ненужна дърта лихварка, за убийството на която ще ти се простят сто гряха, която е изсмукала живота на бедните, това ли е престъпление? Не мисля аз за него и не мисля да го измивам. И какво ми навират от всички страни; „Престъпление, престъпление!“ Едва сега виждам ясно цялата нелепост на своето малодушие, сега, когато вече реших да изтърпя този ненужен срам! Просто защото съм низък и бездарен, се решавам, а може би и заради ползата, както предлагаше онзи… Порфирий!…

— Братко, братко, какво говориш! Та ти кръв си пролял! — извика Дуня в отчаяние.

— Която всички проливат — подхвана той едва ли не в изстъпление, — която се лее и винаги се е ляла на този свят като водопад, която се лее като шампанско и за която те увенчават с лавров венец в Капитолия и те наричат после благодетел на човечеството. Че ти само се взри по-внимателно и виж! Аз самият желаех доброто на хората и щях да направя стотици, хиляди добри дела вместо тази единствена глупост, даже не глупост, а просто несръчност, защото цялата тази мисъл съвсем не беше толкова глупава, колкото изглежда сега, след неуспеха… (След неуспех всичко изглежда глупаво!) С тази глупост аз исках само да стана независим, да направя първата крачка, да намеря средства, а после всичко Щеше да се поправи с неизмеримата в сравнение с това полза… Но аз, аз и първата стъпка не издържах, защото съм подлец! Ето къде е цялата работа! И все пак вашия възглед няма да възприема: ако бях успял, щяха да ме увенчаят, а сега — в капана!

— Но това съвсем не е така, съвсем не е така! Братко, какво говориш ти!

— А! Формата е друга, формата не е толкова хубава естетически! Е, аз наистина нищо не разбирам: защо избиването на хора с бомби, с правилна обсада да е по-почтена форма? Страхът от естетиката е първият признак на безсилието!… Никога, никога не съм съзнавал това по-ясно от сега и повече отвсякога не разбирам в какво е престъплението ми! Никога, никога не съм бил по-силен и по-убедителен от сега!…

Бледото му изпито лице чак пламна. Но изговаряйки последното възклицание, погледът му случайно срещна очите на Дуня и толкова, толкова страдание за себе си видя в този поглед, че неволно се опомни. Почувства, че все пак е направил нещастни тези две клети жени. Все пак той именно е причината…

— Дуня, мила! Ако съм виновен, прости ми (макар че не може да ми се прости, ако съм виновен). Сбогом! Да не спорим! Време е, крайно време. Не идвай с мене, моля ти се, аз трябва да се отбия… А иди веднага при мама. Моля ти се! Това е последната, най-голямата ми молба към тебе. Не се отделяй от нея нито за миг; аз я оставих в тревога, която тя едва ли ще понесе: или ще умре, или ще полудее. Бъди с нея! Разумихин ще бъде с вас; говорил съм с него… Не плачи за мене: ще се помъча да бъда и мъжествен, и честен през целия си живот, макар че съм убиец. Може би ще чуеш някога името ми. Аз няма да ви посрамя, ще видиш; тепърва ще докажа… а засега довиждане — побърза да свърши, забелязал пак някакъв странен израз в очите на Дуня при последните думи и обещания. — Защо плачеш така? Не плачи, не плачи; та не се разделяме завинаги!… Ах, да! Чакай, забравих…

Той се приближи до масата, взе една дебела прашна книга, разтвори я и извади сложено между листата малко портретче — акварел върху слонова кост. Това беше портретът на дъщерята на хазайката, неговата бивша годеница, умряла от огненица, същата онази странна девойка, която бе искала да отиде в манастир. Около минута той се вглежда в това изразително и болезнено личице, целуна портрета и го подаде на Дунечка.

— Ето с нея много съм говорил и за това, само с нея — произнесе той замислен, — на нейното сърце поверих много от онова, което после така отвратително се осъществи. Не се безпокой — обърна се той към Дуня, — тя не беше съгласна, както и ти, и аз се радвам, че нея вече я няма. Главното, главното е това, че сега всичко ще тръгне поновому, ще се пречупи — извика той изведнъж, връщайки се отново към мъката си — всичко, всичко, а подготвен ли съм аз за това? Искам ли това самият аз? Това би било необходимо за моето изпитание! Защо, защо са нужни всички тези безсмислени изпитания? Защо са, по-добре ли ще съзнавам тогава, смазан от мъки, от идиотщина, в старческо безсилие, след двадесетгодишната каторга, отколкото съзнавам сега, и какъв смисъл ще има тогава да живея? Защо всъщност сега се съгласявам да живея така? О, аз знаех, че съм подлец, когато днес, на разсъмване, стоях над Нева!

Двамата най-после излязоха. На Дуня й беше тежко, но тя го обичаше! Тя си тръгна, но като измина петдесетина крачки, се обърна да го погледне още веднъж. Той още се виждаше. Но на ъгъла и той се обърна; за последен път погледите им се срещнаха; но като видя, че тя го гледа, нетърпеливо и дори с яд й махна с ръка да си върви и рязко сви зад ъгъла.

„Аз съм злобен, виждам това — мислеше си той, засрамен след минута от яда, с който махна на Дуня. — Но защо те самите така ме обичат, ако аз не заслужавам това! О, ако бях сам и никой не ме обичаше и ако аз самият никога не бях обичал никого! Нямаше да го има всичко това! А интересно, нима през тези бъдещи петнадесет-двадесет години дотам ще се смири душата ми че с благоговение ще хленча пред хората, наричайки се непрекъснато разбойник? Да именно, именно! Те затова ме и заточават сега, точно това им трябва… Ето те сноват напред-назад по улицата, а всеки от тях е подлец и разбойник по природа; нещо по-лошо — идиот! А само да се опитам да избягна каторгата, всички те ще побеснеят от благородно негодувание! О, как ги мразя всички!“

Той се замисли дълбоко над това „как може да стане така, че най-после да се смиря пред всички тях, вече без да разсъждавам, по убеждение да се смиря! Че какво, защо не? Разбира се, тъй и трябва да бъде. Нима двадесет години непрекъснат гнет няма да ме довършат окончателно? Водата пробива и камъка. И защо, защо след това трябва да живея, защо отивам сега, щом сам зная, че всичко това ще стане именно така, като по книга, а не иначе!“

Може би вече за стотен път от вчера си задаваше този въпрос, но все пак отиваше.

VIII

Когато влезе при Соня, вече започваше да се здрачава. Целия ден Соня го беше чакала в ужасно вълнение. Чакаха го заедно с Дуня. Тя беше дошла при нея още от сутринта, спомняйки си вчерашните думи на Свидригайлов, че Соня „знае за това“. Няма да разказваме подробностите на разговора, за сълзите на двете жени и за това колко се сближиха. От тази среща Дуня поне получи едно утешение — че брат й няма да бъде сам: на нея, Соня, се бе изповядал той най-напред в нея бе потърсил човека когато бе почувствал нужда от човек; и тя именно ще тръгне с него, където го изпрати съдбата. Тя не попита, но знаеше, че ще бъде така. Тя гледаше на Соня просто с някакво благоговение и отначало почти я смущаваше с това благоговейно чувство, което проявяваше към нея. Соня бе готова дори едва ли не да заплаче: тя, напротив, се смяташе недостойна дори да погледне Дуня. Прекрасният образ на Дуня, когато тя се сбогува с нея с такова внимание и уважение при първата им среща у Расколников, оттогава завинаги беше останал в душата й като едно от най-прекрасните и недосегаеми видения в живота й.

Най-после Дунечка не издържа и остави Соня, за да отиде да чака брат си в квартирата му; все й се струваше, че той ще отиде най-напред там. Останала сама, Соня веднага започна да се измъчва от страх при мисълта, че той може би наистина ще свърши със самоубийство. От същото се боеше и Дуня. Но и двете целия ден една през друга се разубеждаваха взаимно с всички доводи, че това е невъзможно, и бяха по-спокойни, докато бяха заедно. А сега, щом се разделиха, и едната, и другата започнаха да мислят само за това. Соня си спомни как вчера Свидригайлов й каза, че за Расколников има два пътя — Владимирка или… При това тя познаваше неговото тщеславие, гордост, самолюбие и неверие. „Нима само малодушието и страхът от смъртта могат да го накарат да живее?“ — помисли тя най-после в отчаяние. Слънцето вече залязваше. Тя тъжно стоеше на прозореца и втренчено гледаше през него — но от този прозорец се виждаше само задната неваросана стена на съседната къща. Обаче когато беше вече напълно убедена, че нещастникът е умрял, той най-сетне влезе в стаята й.

Радостен вик се изтръгна от гърдите й. Но тя се вгледа внимателно в лицето му и изведнъж пребледня.

— Е, да — каза, усмихвайки се, Расколников, — идвам за твоите кръстчета, Соня! Нали ти самата ме пращаше на кръстопътя; а сега, когато дойде това време, се изплаши?

Соня го гледаше с изумление. Странен й се видя този тон; студени тръпки преминаха по тялото й, но след минута тя се сети, че и тонът, и тези думи, всичко беше само външно. Той и с нея говореше, гледайки някак в ъгъла и сякаш избягвайки да я погледне право в лицето.

— Виждаш ли, Соня, аз прецених, че така наистина ще бъде най-добре. Има едно обстоятелство… Но дълго е да се разказва, пък и няма смисъл. Знаеш ли какво само ме ядосва? Досадно ми е, че всички тези глупави, зверски муцуни ще ме наобиколят сега, ще цъклят право в мене зъркелите си, ще ми задават глупавите си въпроси, на които трябва да се отговаря, ще ме сочат с пръст… Пфу! Знаеш ли, аз не отивам при Порфирий; омръзна ми той. По-добре е да отида при моя приятел Барут, хем ще го учудя, хем ще постигна своего рода ефект. А би трябвало да бъда по-хладнокръвен; прекалено жлъчен съм станал напоследък. Ще повярваш ли: преди малко се заканих на сестра си едва ли не с юмрук само затова, че се обърна да ме види за последен път. Свинщина е такова състояние! Е, докъде стигнах! Но какво става, къде са кръстчетата?

Той сякаш не беше на себе си. Не го сдържаше на едно място дори за минута, на нито един предмет не можеше да съсредоточи вниманието си; мислите му прескачаха една през друга, не знаеше какво приказва; ръцете му леко трепереха.

Соня мълчаливо извади от чекмеджето две кръстчета, кипарисово и медно, прекръсти се, прекръсти и него и му окачи на врата кипарисовото кръстче.

Това, значи, е символ, че поемам кръста, хе, хе! Като че досега малко съм страдал! Кипарисовото, тоест простонародно; медното, Лизаветиното, взимаш за себе си — я го покажи; та, значи, тя него е носила… в онази минута? Зная още две подобни кръстчета, сребърно и с иконка. Хвърлих ги тогава върху гърдите на бабичката. Тях всъщност трябваше, тях трябваше да сложа сега… Впрочем глупости говоря, ще забравя най-важното; разсеян съм някак!… Знаеш ли, Соня, аз всъщност дойдох да те предупредя, за да знаеш… Е, това е всичко… Всъщност само затова дойдох. (Хм, впрочем мислех, че повече неща ще ти кажа.) Нали ти самата искаше да отида — и ето сега аз ще лежа в затвора, ще се сбъдне желанието ти; е, защо плачеш? И ти ли? Престани, стига; ох, колко ми е тежко всичко това!

И все пак той се разчувства; сърцето му се сви, като я гледаше. „Но тази, тази защо — мислеше си той, — какъв съм й аз? Тя защо плаче, защо ме изпраща като майка ми или като Дуня? Бавачка ще ми бъде!“

— Прекръсти се, помоли се поне веднъж — с треперещ, плах глас помоли Соня.

— О, разбира се, колкото искаш! И от душа, Соня, от душа… Всъщност искаше да каже друго.

Той се прекръсти няколко пъти. Соня си сграбчи шала и си го намести на главата. Това беше зелен сукнен шал, навярно същият, за който споменаваше тогава Мармеладов, „семейният“. Расколников си го помисли, но не попита. Той вече започна да усеща, че е ужасно разсеян и някак безобразно разтревожен. Уплаши се от това. Изведнъж го порази и фактът, че Соня иска да излезе с него.

— Какво! Къде? Остани тук, остани тук! Аз сам — извика той в малодушно раздразнение и почти озлобен тръгна към вратата. — Че защо е нужна цяла свита! — мърмореше той, излизайки.

Соня остана насред стаята. Той дори не се сбогува, вече бе забравил за нея; едно разяждащо и негодуващо съмнение закипя в душата му.

„Но така ли е, така ли е всичко това? — помисли все пак, слизайки по стълбата. — Нима вече е невъзможно да спра и пак да променя всичко… и да не отида?“

Но въпреки това вървеше. Изведнъж почувства окончателно, че няма защо да си задава въпроси. Като излезе на улицата, си спомни, че не се сбогува със Соня, че тя остана насред стаята, със своя зелен шал, не смеейки да мръдне след вика му, и за миг се спря. В същия момент една мисъл изведнъж ярко го озари — сякаш бе чакала, за да го порази окончателно.

„За какво, защо ходих при нея сега? Аз й казах: по работа; но каква работа? Абсолютно никаква работа нямах! Да й съобщя, че отивам; какво от това? Имаше ли нужда! Да не би да я обичам? Нали не, не? Та аз ей сега я отпъдих като куче. Да не би наистина да ми бяха потрябвали кръстчетата й? О, колко низко паднах! Не — на мене ми бяха нужни сълзите й, нужно ми беше да видя уплахата й, да гледам как сърцето я боли и се измъчва! Трябваше все пак да се заловя за нещо, да се забавя, да погледам човек? И съм посмял така да се надявам на себе си, така високо да се ценя, просяк съм аз, нищожен съм, подлец съм, подлец!“

Той вървеше по крайбрежния булевард и му оставаше още малко път. Но като стигна до моста, спря и изведнъж сви и отиде на Сенния.

Той жадно се оглеждаше надясно и наляво, вглеждаше се напрегнато във всеки предмет и върху нищо не можеше да съсредоточи вниманието си; всичко му се изплъзваше. „Ето след седмица, след месец ще ме карат някъде с арестантската кола по този мост, как ли ще погледна тогава този канал — трябва да запомня това! — мина му през ума. — Ето тази табела, как ли ще прочета тогава тези букви? Ето, тук е написано: «Садружие», да запомня например това а, буквата а и да я погледна след месец, същото това а: как ли ще го погледна тогава? Какво ли ще изпитвам и мисля?… Боже, колко трябва да е долно това, всички тези мои сегашни… грижи! Разбира се, всичко това сигурно е посвоему интересно… (ха-ха-ха, за какво мисля!) аз се вдетинявам, сам пред себе си се перча; е, защо засрамвам сам себе си? Уф, как се блъскат! Ето този дебеланко — немец навярно — ме блъсна; знае ли кого е блъснал? Жена с дете проси милостиня, интересно е, че тя ме смята по-щастлив от себе си. Е, какво, да й дам ли за куриоз милостиня? А, един петак е останал в джоба ми, откъде ли? На, на… вземи, майчице!“

— Господ да те закриля! — чу се плачливият глас на просякинята.

Излезе на Сенния. Неприятно, много неприятно му беше да се блъска в тълпата, но той вървеше именно натам, където имаше най-много хора. Би дал всичко на света, за да остане сам; но самият чувстваше, че нито за минута няма да бъде сам. Сред тълпата буйстваше един пиян: той все искаше да танцува и все падаше на една страна. Наобиколиха го. Расколников си проби път през тълпата, няколко минути погледа пияния и изведнъж късо и отривисто се разсмя, След минута вече бе забравил за пияния, дори не го виждаше, въпреки че го гледаше. Най-после се махна, непомнейки дори къде се намира; но когато стигна до средата на площада, в него изведнъж нещо трепна, едно чувство го завладя моментално, завладя го цял — и тялото му, и мисълта му.

Той изведнъж си спомни думите на Соня: „Иди на кръстопътя, поклони се на народа, целуни земята, защото ти пред нея си прегрешил, и кажи високо на целия свят; «Аз съм убиец!»

Целият затрепера, като си спомни това. И до такава степен го бяха смазали безизходната мъка и тревога през цялото това време, особено през последните часове, че той просто се нахвърли върху възможността за това цялостно, ново, пълно чувство. То го обзе изведнъж, като някакъв припадък: пламна в душата му от една искра и изведнъж като огън го обхвана целия. Всичко в него изведнъж се смекчи и сълзите му бликнаха. И както стоеше, тъй падна на земята…

Той застана на колене сред площада, поклони се доземи и целуна тази мръсна земя с наслада и щастие. Стана и се поклони втори път.

— Ама се е нацепил! — обади се някакъв до него. Избухна смях.

— Този за Йерусалим тръгва, братлета, с деца, с роднини се прощава, на целия народ се покланя, целува столичния град Санкт-Петербург и земята, върху която той се издига — добави някакъв пиян занаятчия.

— Младо момче още! — вмъкна трети.

— От благородните! — забеляза някой с важен глас.

— Сега не мож ги разбра кой е благороден, кой не е. Всички тези забележки и разговори сдържаха Расколников и думите «аз убих», може би готови да се откъснат от устата му, замряха в него. Той все пак спокойно понесе всички тези викове и без да се оглежда, тръгна направо по пресечката по посока на участъка. Едно видение му се мярна по пътя, но той не се учуди; вече предчувстваше, че тъй трябва да бъде. В момента, когато за втори път се поклони на Сенния доземи, обръщайки се наляво, видя на петдесетина крачки от себе си Соня. Тя се криеше от него зад една от дървените бараки на площада, значи, го следваше в цялото му скръбно шествие! Расколников почувства и разбра в тази минута, веднъж завинаги, че сега Соня е с него навеки и ще дойде с него на края на света където и да го захвърли съдбата. Сърцето му се преобърна… но ето че бе стигнал вече до съдбоносното място…

Доста бодро влезе в двора. Трябваше да се качи на третия етаж. «Има време, докато се изкача» — помисли той. Изобщо струваше му се, че съдбоносната минута е още далече, че още много време остава, много неща може да премисли.

Пак същата мръсотия, същите черупки по извитата стълба, вратите на квартирите пак широко отворени, пак същите кухни, от които се носи дим и смрад. Расколников не бе идвал оттогава. Краката му изтръпваха и се прегъваха, но вървяха. Той се спря за миг да си поеме дъх, да се посъвземе, за да влезе като човек. «А за какво, защо? — помисли той изведнъж осъзнал движението си. — Щом се налага да изпия тази чаша, не е ли вече все едно? Колкото по-отвратително, толкова по-добре.» Във въображението му се мярна в този миг фигурата на Иля Петрович Барут. — Нима настина отивам при него? А не може ли при друг? Не може ли при Никодим Фомич? Да се върна сега и да отида в дома на самия квартален полицейски? Поне ще мине по домашному… Не, не! При Барут, при Барут! Ако ще пия тази чаша, да я изпия поне цялата наведнъж…“

Изтръпнал и едва владеейки се, той отвори вратата на участъка. Този път имаше много малко хора: някакъв портиер и още някакъв човечец. Пазачът дори не поглеждаше иззад преградката си. Расколников влезе в съседната стая. „Може би още е възможно да не казвам“ — минаваше му през ума. Тук някаква личност — един от писарите, с цивилно сако, се гласеше да пише нещо на бюрото. В ъгъла се настаняваше още един писар. Заметов го нямаше. Никодим Фомич, разбира се, също го нямаше.

— Никого ли няма? — попита Расколников, обръщайки се към личността на бюрото.

— А вие кого търсите?

— А-а-а! Ни се чува, ни се мярка, а руският дух… как беше там в приказката… забравих! М-моите п-почитания! — извика изведнъж познат глас.

Расколников се разтрепера. Пред него стоеше Барут, той внезапно бе излязъл от третата стая. „Това е самата съдба — помисли си Расколников, — защо е тука?“

— При нас? По какъв случай? — възклицаваше Иля Петрович. (Той беше явно в превъзходно и дори малко възбудено настроение.) Ако е по работа, подранили сте. Аз самият случайно… Но впрочем с каквото мога, ще ви бъда полезен. Аз да ви призная… как, как?… Извинете…

— Расколников.

— Но, да: Расколников! Можехте ли да допуснете, че съм забравил! Вие, моля ви се, не ме смятайте за такъв… Родион Ро… Ро… Родионич, така ли беше?

— Родион Романович.

— Да, да, да! Родион Романович, Родион Романович! Точно това исках. Даже на няколко пъти съм питал. Аз, да ви призная, след това искрено съжалявах, че ние с вас тогава така… на мене после ми обясниха, аз научих, че сте млад литератор и дори учен… и, така да се каже, първи стъпки… О, Господи! Че кой от литераторите и от учените не е започнал оригинално! Аз и жена ми — и двамата уважаваме литературата, а жена ми просто страстно!… Литературата и художеството! Само да си благороден, а всичко останало може да се придобие с талант, знание, ум, гении! Шапка — е, какво значи например шапка? Шапката е мекица, мога да я купя от Цимерман; но онова, което е под шапката и се закрива от шапката, виж, него не мога да купя!… Аз, да си призная, исках даже да дойда при вас да се обясним, но мисля че вие, може би… Но аз пък не ви питам: вие всъщност идвате за нещо? Чух, че били пристигнали роднините ви.

— Да, майка ми и сестра ми.

— Имах даже честта и щастието да срещна вашата сестра — образована и прелестна особа. Признавам си, съжалих, че така се разгорещихме тогава с вас. Казус! А това, че аз тогава по повод вашия припадък ви изгледах с подозрение — това впоследствие се изясни по най-бляскав начин! Сектантство и фанатизъм! Разбирам вашето негодувание. Може би сменяте квартирата във връзка с пристигането на семейството ви?

— Н-не, аз само така… Отбих се да попитам… мислех че ще намеря тук Заметов.

— Ах, да! Вие сте се сприятелили; чух. Но Заметов не е при нас — не можахте да го сварите. Да, останахме без Александър Григориевич! От вчера не е в наличност; премести се… и при преместването даже се скара с всички… просто неучтиво беше… Вятърничав хлапак — и нищо повече; беше дори обещаващ; ама на, какво да се прави с тази наша блестяща младеж! Изпит някакъв май иска да държи, само че на него му дай само да говори и да се перчи, с това и ще свърши изпитът. Та това не сте вие например или, да речем, господин Разумихин, вашият приятел! Вашата кариера е учението и вас няма да ви отклонят неуспехите! За вас всички тези красоти на живота, може да се каже, nihil est44, аскет, монах, отшелник!… За вас — книгата, перото зад ухо, научни изследвания — ето къде витае духът ви! Аз самият отчасти… чели ли сте записките на Ливингстън?

— Не.

— Аз ги четох. Напоследък впрочем се навъдиха много нихилисти; то е понятно; в какви времена живеем, ще ви запитам. А впрочем аз с вас… вие нали, разбира се, не сте нихилист! Отговорете откровено, откровено!

— Н-не.

— Не, вижте какво, бъдете откровен с мене, не се стеснявайте, все едно, че сте насаме със себе си! Едно е службата, друго е… вие помислихте, че исках да кажа — дружбата, не, не познахте! Не дружбата, а съзнанието на гражданина и човека, чувството на хуманност и любов към Всевишния. Аз мога да бъда и официално лице, и на служба, но гражданина и човека винаги съм задължен да чувствам в себе си и да го отчитам… Ето вие заговорихте за Заметов. Той току ще вдигне някой скандал по френски маниер, в неприлично заведение, на чаша шампанско или донско — ето какво представлява вашият Заметов! А аз може би, така да се каже, изгарям от преданост и възвишени чувства и освен това имам положение, чин, заемам длъжност. Женен съм и имам деца. Изпълнявам дълга си на гражданин и човек, а кой е той, позволете да запитам! Държа се с вас като с човек, облагороден от образованието. И тия акушерки също извънредно много се навъдиха. Расколников вдигна въпросително вежди. Думите на Иля Петрович, който очевидно току-що се беше наял, тракаха и се сипеха пред него в по-голямата си част като празни звуци. Но част от тях той все пак горе-долу разбираше; гледаше го въпросително и не знаеше как ще свърши всичко това.

— Говоря за подстриганите моми — продължи словоохотливият Иля Петрович, — нарекох ги акушерки и намирам, че прозвището е съвсем подходящо. Хе, хе! Врат се в академията, учат анатомия; е, кажете, ако аз например се разболея, ще извикам ли жена да ме лекува? Хе, хе!

Иля Петрович се разсмя, напълно доволен от своето остроумие.

— Вярно е, че жаждата за просвета е безпределна; но нали си се просветил вече — стига толкоз. Защо да се злоупотребява? Защо да се оскърбяват благородни личности, както прави този негодник Заметов? Защо ме оскърби той, ще ви запитам. Пък и колко зачестиха самоубийствата, просто не можете да си представите. Изхарчат си последните пари и току се самоубият. Момичета, момчета, старци… Ето и тази сутрин за някакъв неотдавна пристигнал господин. Нил Павлич, хей, Нил Павлич! Как му беше името на оня джентълмен, за когото съобщиха одеве, че се е застрелял на Петербургска?

— Свидригайлов — дрезгаво и безучастно отговори някой от другата стая.

Расколников потръпна.

— Свидригайлов! Свидригайлов се е застрелял! — извика той.

— Как! Вие познавате Свидригайлов?

— Да… познавам го… Той пристигна наскоро.

— Да, да, пристигнал е наскоро, жена му умряла, човек с шумно поведение — и изведнъж се застрелял, и то така скандално, че не можете да си представите по-скандално нещо… оставил в бележника си няколко думи, че умира в здрав разум и моли никой да не бъде обвиняван за смъртта му. Казват, че имал пари. А вие откъде го познавате?

— Аз… го познавам… моята сестра беше гувернантка у тях…

— Я виж, я виж… Значи, можете да ни дадете сведения за него. И даже не сте подозирали?

— Аз го видях вчера… той пиеше вино… нищо не знаех. Расколников се чувстваше, като че върху него бе паднало нещо и го бе притиснало.

— Вие сякаш пак пребледняхте. Тук е толкова задушно…

— Да, време е да си вървя — измърмори Расколников. — Извинете, обезпокоих ви…

— О, моля ви се, няма нищо! Удоволствие ми доставихте и аз съм щастлив да ви заявя…

Иля Петровия дори му протегна ръка.

— Аз исках само… аз при Заметов…

— Разбирам, разбирам и ми доставихте удоволствие.

— Аз… много се радвам… довиждане… — усмихваше се Расколников.

Той излезе; олюляваше се. Виеше му се свят. Не чувстваше дали стои на краката си. Заслиза по стълбището, опирайки се с дясната си ръка о стената. Стори му се, че някакъв портиер с тефтер в ръка го блъсна, изкачвайки се срещу него към участъка; че някакво кученце се скъсваше от лай някъде на долния етаж и че някаква жена хвърли подире му лъжица и завивка. Слезе долу и излезе на двора. На двора, недалеч от изхода стоеше бледа, цялата изтръпнала, Соня и диво го погледна. Той се спря пред нея. Нещо болезнено и измъчено се изписа на лицето й, нещо отчаяно. Тя плясна с ръце. Безобразна, безпомощна усмивка изкриви устните му. Той постоя, усмихна се и се върна пак горе в участъка.

Иля Петрович беше седнал и ровеше в някакви книжа Пред него стоеше същият онзи селянин, който току-що беше блъснал Расколников по стълбите.

— А-а-а, вие пак идете! Забравили сте нещо?… Но какво ви е? Расколников с пребледнели устни, с неподвижен поглед, бавно се приближи към него, отиде до масата, опря се на нея с ръка, поиска да каже нещо, но не можа: чуваха се само някакви несвързани звуци.

— На вас ви е лошо! Дайте стол! Ето, седнете на стола, седнете! Вода!

Расколников се отпусна на стола, но не сваляше очи от лицето на твърде неприятно изненадания Иля Петрович. И двамата около минута се гледаха и чакаха. Донесоха вода.

— Аз… — започна Расколников.

— Пийнете вода.

Расколников отстрани с ръка водата и тихо, с прекъсвания, но ясно произнесе:

— Аз убих тогава старицата — чиновнишката вдовица, и сестра й Лизавета с брадва и ги ограбих.

Иля Петрович зина. Струпаха се хора. Расколников повтори показанието си.