Престъпление и наказание

I

„Нима това е продължение на съня?“ — помисли още веднъж Расколников. Той се вглеждаше предпазливо и недоверчиво в неочаквания гост.

— Свидригайлов? Каква глупост! Не може да бъде! — каза той най-после гласно, в недоумение.

Изглежда, гостът съвсем не се учуди на това възклицание.

— По две причини дойдох при вас: първо, исках лично да се запозная, тъй като отдавна вече чувам твърде интересни и благоприятни отзиви за вас, а, второ, храня надеждата, че може би няма да се откажете да ми помогнете в една работа, пряко засягаща интересите на вашата сестричка Авдотя Романовна. Самия мене без препоръка тя сега сигурно няма да иска да ме види, от предубеждение, а с ваша помощ аз, напротив, разчитам…

— Напразно разчитате — прекъсна го Расколников.

— Позволете да запитам, те нали едва вчера пристигнаха? Расколников не отговори.

— Вчера, знам. Нали аз самият едва онзи ден пристигнах. Та ето какво ще ви кажа по този въпрос, Родион Романович, да се оправдавам смятам за излишно, но позволете ми все пак да заявя: какво всъщност толкова престъпно има в това от моя страна, тоест ако се оставят предразсъдъците и се прецени трезво?

Расколников продължаваше да го разглежда мълчаливо.

— Това, че съм ухажвал в дома си беззащитна девойка и „съм я оскърбявал с гнусните си предложения“ — така ли? (Бързам да го кажа преди вас!) Но допуснете само, че и аз съм човек et nihil humanum14, с една дума, че и аз съм способен да се увлека и да се влюбя (което, разбира се, става не по наша воля), тогава всичко се обяснява най-естествено. В това е целият въпрос: изверг ли съм аз или съм жертва? Та предлагайки на обекта на моята любов да избяга с мене в Америка или в Швейцария, аз може би съм хранил при това най-почтителни чувства и съм мислил да постигна щастие за двамата!… Нали разумът служи на страстта; и аз може би себе си още повече погубвах, как мислите!…

— Съвсем не е там работата — с отвращение го прекъсна Расколников. — Чисто и просто вие сте противен, независимо от това дали сте прав, или не, и… не желая да ви познавам, и ви пъдя, и махайте се!…

Свидригайлов изведнъж се разсмя.

— Ама и вие… ама и вас не може да ви обърка човек! — каза той, като се смееше най-искрено. — Аз мислех да изхитрувам, но не можах, вие право в целта ударихте!

— Вие и сега продължавате да хитрувате.

— Че какво от това? Какво от това? — повтаряше Свидригайлов, превивайки се от смях. — Че това е bonne guerre15, както се казва, и най-позволена хитрост!… Но все пак вие ме прекъснахте; тъй или иначе, повторно твърдя: никакви неприятности нямаше да има, ако не беше случаят в градината. Марфа Петровна…

— Марфа Петровна, казват, също сте я довършили? — грубо го прекъсна Расколников.

— А, вие и това сте чули? Впрочем как няма да чуете… Относно този ваш въпрос наистина не зная какво да ви кажа, макар че собствената ми съвест е извънредно спокойна в това отношение. Тоест да не помислите, че се опасявам от нещо: всичко това бе извършено при абсолютен ред и пълна точност. Медицинският преглед установи апоплексия, настъпила от къпането веднага след обилния обяд, при който е била изпита почти цяла бутилка вино, пък и нищо друго и не можеше да установи… Не, ето за какво си мислех аз известно време, особено когато пътувах насам, във вагона: не съм ли допринесъл за цялото това… нещастие, като съм я разстроил душевно или нещо подобно? Но заключих, че и това положително не е могло да стане.

Расколников се разсмя.

— Защо е трябвало да се безпокоите толкова?

— А вие за какво се смеете? Помислете: аз я ударих само два пъти с камшичето, дори и следи не бяха останали… Не ме смятайте, моля ви се, за циник; аз добре зная колко е гнусно това от моя страна и тъй нататък; но аз също така добре зная, че Марфа Петровна всъщност се е радвала на това мое, така да се каже. увлечение. Историята с вашата сестра се беше изчерпала докрай. Марфа Петровна вече трети ден беше принудена да си седи вкъщи; нямаше с какво да отиде в градчето, пък и беше омръзнала там на всички с това свое писмо (за четенето на писмото знаете ли?). И изведнъж тези два удара с камшик сякаш й падат от небето! Първата й работа беше да заповяда да впрегнат каретата!… Не искам да говоря за това, че при жените има такива случаи, когато им е много, много приятно да бъдат оскърбени въпреки всичкото привидно негодувание. На всички тях им се случва това; въобще човек много, много обича да бъде оскърбяван, забелязвали ли сте? Но жените — особено. Добре, може да се каже само с това живеят.

По едно време Расколников мислеше да стане и да излезе и с това да сложи край на срещата. Но някакво любопитство и сякаш дори заинтересованост го задържаха за миг.

— Вие обичате ли да биете? — попита той разсеяно.

— Не, не твърде — спокойно отвърна Свидригайлов. — А Марфа Петровна почти никога не съм я бил. Ние живеехме доста сговорно и тя винаги е била доволна от мене. До камшика съм прибягвал през всичките седем години само два пъти (ако не се смята още един, трети случай, впрочем твърде двусмислен): първия път два месеца след сватбата, веднага след пристигането на село, и сегашния, последен случай. А вие вече мислехте, че аз съм такъв изверг, ретроград, крепостник? Хе-хе… А, да: не си ли спомняте, Родион Романович, как преди няколко години, още по времето на благодетелната свобода на печата, посрамиха у нас всенародно и вселитературно един дворянин — забравих му името! — онзи, дето пребил немкинята във вагона, помните ли? Пак тогава, през същата година, струва ми се, беше и „Безобразната постъпка на «Век»“. („Египетските нощи“, публичното четене, помните ли? Черните очи! О, къде си, златно време на нашата младост!) Та ето моето мнение: на господина, нашибал немкинята, не съчувствам дълбоко, защото наистина… не е за съчувстване! Но въпреки това не мога да не заявя, че понякога се срещат такива предизвикателни „немкини“, че, струва ми се, няма нито един прогресист, който да може напълно да гарантира за себе си. Тогава никой не погледна на въпроса от тази гледна точка, а именно тази гледна точка е истински хуманната, ако искате да знаете!

Като каза това, Свидригайлов изведнъж пак се разсмя. За Расколников беше ясно, че това е човек, твърдо решен на нещо и хитър.

— Вие сигурно от няколко дни с никого не сте говорили — попита той.

— Почти. Защо: навярно се учудвате, че съм такъв разбран човек?

— Не, учудвам се, че сте твърде много разбран човек.

— Защото не се обидих от грубостта на вашите въпроси. Така ли? Че… защо да се обиждам? Както ме питахте, тъй и отговарях — добави той с удивителен израз на простодушие. — Всъщност мене почти нищо не ме интересува особено много, ей Богу — продължи той някак замислено. — Особено сега, с нищо не съм зает… Впрочем вие имате право да мислите, че ви се подмазвам с някаква цел, още повече че ме занимава сестричката ви, сам ви заявих. Но откровено ще ви кажа: много ми е скучно! Особено последните три дни, тъй че дори ви се зарадвах… Не се сърдете, Родион Романович, но вие самият, кой знае защо ми изглеждате ужасно странен. Както щете, но във вас има нещо; и именно сега, тоест не тъкмо в тази минута, а изобщо сега… Хайде, хайде, няма, няма, не се въсете! Не съм такава мечка, както си мислите.

Расколников мрачно го погледна.

— Вие дори може би изобщо не сте мечка — каза той. — Дори ми се струва, че сте от много добра среда или поне умеете при случай да бъдете и порядъчен човек.

— Аз от ничие мнение не се интересувам особено — сухо и сякаш дори с оттенък на високомерие отговори Свидригайлов, — и затова защо да не бъда известно време подлец, когато тази дреха е толкова удобна за носене при нашия климат и… и особено ако имаш и природна склонност към това — добави той, като пак се разсмя.

— Но чух, че имате тук много познати. Та вие, както се казва, сте „не без връзки“. Защо тогава ще ви трябвам, ако не с известна цел?

— Вярно е това, което казахте, че имам познати — подхвана Свидригайлов, без да отговори на главния въпрос, — вече срещнах някои; нали от три дни се шляя; и аз познавам хората, а струва ми се, и те ме познават. То е естествено — облечен съм прилично и не съм бедняк; пък нали нас и селската реформа не ни закачи: гори имам и напоявани ливади, доходът ми, значи не се губи; но… няма да отида там; и преди ми беше омръзнало: трети ден ходя и никому не се обаждам… Пък и този град!

Откъде се взе, кажете, моля ви се! Град на чиновници и всевъзможни семинаристи! Вярно, че преди аз много неща тук не съм забелязал, преди около осем години, когато се мотаех тук… Само на анатомията се надявам сега, Бога ми! — На каква анатомия?

— А колкото до тези клубове, дюсотовци, тези ваши поанти или този прогрес например — е, това нека става без мене — продължи той, като пак не обърна внимание на въпроса. — Пък и защо да ставам картоиграч-мощеник?

— А сте били и картоиграч?

— Може ли! Цяла компания бяхме, най-благоприлична, преди около осем години; прекарвахме си времето; и все, знаете, хора с обноски, поети имаше, капиталисти. Пък и изобщо при нас, в руското общество, най-добри обноски имат тези, които са бивали бити — забелязвали ли сте това? Аз сега, на село, се отпуснах. Но все пак тогава за малко не ме пъхнаха в затвора за дългове, заради едно гърче от Нежин. Случи се там Марфа Петровна, направи пазарлъка и ме откупи за тридесет хиляди сребърника. (Всичко дължах седемдесет хиляди.) Свързахме се с нея със законен брак и тя веднага ме откара в селото си като някакво съкровище. Нали е пет години по-стара от мене. Много ме обичаше. Седем години не съм напускал селото. И забележете, през целия си живот пазеше документ против мене, на чуждо име, за тези тридесет хиляди, тъй че, ако намислех да се разбунтувам за нещо — веднага в капана! И щеше да го направи! При жените всичко това върви заедно.

— А да не беше документът, щяхте ли да офейкате?

— Не зная какво да ви кажа. Мене този документ почти не ме ограничаваше. Никъде не ми се ходеше, а самата Марфа Петровна на два пъти ми предлага да отида в чужбина, виждайки, че скучая! Но защо! В чужбина бях ходил преди и винаги ми е било противно. Не че нещо, но зората изгрява, Неаполитанският залив, морето, гледаш и ти е някак тъжно. Най-противното е, че наистина тъгуваш по нещо! Не, в родината е по-добре: тук поне за всичко обвиняваш околните, а себе си оправдаваш. Аз сега може би бих заминал с експедиция на Северния полюс, защото j’ai le vin mauvais16 и ми е противно да пия, а освен виното нищо друго не остава. Опитвал съм.

А вярно ли е, че Берг в неделя щял да излети от Юсуповата градина с огромен балон; канел спътници срещу известно заплащане?

— А вие бихте ли се решили да летите с него?

— Аз?… Не… просто така… — промърмори Свидригайлов, сякаш наистина се бе замислил.

„Той да не би сериозно да говори?“ — помисли Расколников.

— Не, документът не ме ограничаваше — продължи Свидригайлов замислен, — сам не напусках селото. Пък и скоро ще стане година, откакто Марфа Петровна за именния ми ден ми върна този документ и даже ми подари освен това значителна сума. Тя разполагаше с капитал. „Виждате ли как ви доверявам, Аркадий Иванович“ — да, точно така се изрази. Вие не вярвате, че така се изрази? А знаете ли: аз на село станах добър стопанин; в околията ме знаят. И книги изписвах. Марфа Петровна отначало одобряваше, а после все се страхуваше, че ще се преуморя от учене.

— Вие, изглежда, много тъгувате за Марфа Петровна?

— Аз? Може би. Наистина може би. Да, а вие вярвате ли в привидения?

— В какви привидения?

— В какви — обикновени!

— А вие вярвате ли?

— Не, като че ли, pour vous plaire17… Тоест не че да…

— Да не би да ви се явяват? Свидригайлов някак странно го погледна.

— Марфа Петровна благоволява да ме посещава — каза той, като изкриви уста в някаква странна усмивка.

— Как така благоволява да ви посещава?

— Ами вече трети ден идва. Първия път я видях в самия ден на погребението, един час след като се бяхме върнали от гробищата. Това беше в навечерието на моето заминаване за тук. Втория път — онзи ден, по пътя, на разсъмване, на гара Малая Вишера; а третия път преди два часа, в квартирата, където живея, в стаята; бях сам.

— Наяве?

— Съвсем. И трите пъти наяве. Дойде, поговори около минута и си отиде през вратата; винаги през вратата. Даже сяка се чува.

— Защо тъй си и мислех, че с вас непременно се случва нещо подобно! — изрече изведнъж Расколников и в съшия миг се учуди, че е казал това. Той беше много развълнуван.

— Тъ-ъ-й ли? Вие сте го помислили? — с учудване запита Свидригайлов. — Нима? Е, не ви ли казах, че между нас има нещо общо, а?

— Никога не сте казвали това! — рязко и разпалено отговори Расколников.

— Не съм казвал? — Не!

— Стори ми се, че го казах. Одеве, когато влязох и видях, че лежите със затворени очи и се преструвате — веднага си казах: „Това е той, същият!“

— Какво значи това: той, същият? Какво искате да кажете? — извика Расколников.

— Какво? Наистина не зная какво… — чистосърдечно и някак объркано измърмори Свидригайлов.

Около минута мълчаха. Двамата се гледаха право в очите.

— Всичко това е глупост! — с досада извика Расколников. — И за какво ви говори тя, когато идва?

— Тя ли? Представете си за най-незначителни дреболии, и на, да се чудите на човек: мене именно това ме сърди. Първия път влезе (аз, разбирате ли, съм изморен: опелото, „со святими упокой“, после литията, хапването — най-после останах сам в кабинета си, запуших пура, замислих се), влезе през вратата. „А вие — казва, — Аркадий Иванович, днес от грижи сте забравили да навиете часовника в гостната.“ А този часовник аз през всичките седем години всяка седмица го навивах, а ако забравя — тя винаги ми напомняше. На другия ден вече пътувах за насам. Слизам на разсъмване на една гара — през нощта бях дремнал, изморен бях, очите ми сънени, поръчах си кафе, гледам — Марфа Петровна изведнъж сяда до мене, в ръцете й тесте карти: „Да ви гледам ли, Аркадий Иванович, за пътуването?“ А тя майсторски гледаше. Няма да си прости, че не й казах да ми гледа! Избягах уплашен, а пък и звънецът удари. Седя днес след лошия обяд, който ми донесоха от гостилницата, с претоварен стомах — седя, пуша — изведнъж пак Марфа Петровна, влиза, издокарана с нова зелена копринена рокля с много дълъг шлейф: „Добър ден, Аркадий Иванович! Харесва ли ви моята рокля? Аниска не може да ушие такава.“ (Аниска е шивачката ни на село, от бившите крепостни, в Москва се учила — хубавичко девойче.) Стои, върти се пред мене. Аз огледах роклята после внимателно я погледнах в лицето. „Защо — казвам, — Марфа Петровна, за такива дребни работи да си правите труд да идвате при мене.“ „Ах, Боже мой, човек и да те обезпокои малко не може!“ Казвам й, за да я подразня: „Аз, Марфа Петровна, искам да се оженя.“ „От вас това може да се очаква, Аркадий Иванович; не ви прави чест, че още неуспели жена си да погребете, и веднага сте тръгнали да се жените. И поне да бяхте направили добър избор, а то, нали зная, нито за нея ще е добре, нито за вас, само за смях на хората.“ И взе, че излезе и просто шумеше с шлейфа си. Каква глупост, а?

— Но вие впрочем може би само я лъжете? — обади се Расколников.

— Аз рядко лъжа — отговори Свидригайлов замислен и сякаш без да забележи грубостта на въпроса.

— А по-рано, преди това, никога ли не сте виждали привидения?

— Не… не, виждал съм само веднъж през живота си, преди шест години. Имах един слуга, Филка; току-що го бяха погребали, а аз забравих и викнах: „Филка, лулата!“ — влезе и право към етажерката, където са ми лулите. Аз седя, мисля си: „Той иска да ми отмъсти“, защото точно преди смъртта му здравата се бяхме скарали. „Как смееш — казвам, — със скъсан лакът да влизаш при мене, вън, негоднико!“ Обърна се, излезе и повече не дойде. Аз тогава не казах на Марфа Петровна. Исках да отслужа панихида за него, но ме досрамя.

— Идете на лекар.

— И без вас разбирам, че съм болен, макар че, право да си кажа, не зная от какво; според мене навярно съм пет пъти поздрав от вас. Не ви питах — вярвате ли или не, че се явяват привидения? Попитах ви: вярвате ли, че има привидения?

— Не, за нищо на света няма да повярвам! — с някаква злоба дори изкрещя Расколников.

— Защото обикновено какво се казва? — мърмореше Свидригайлов сякаш на себе си, гледайки встрани и навел малко глава. — Казва се: „Ти си болен, значи това, което ти се привижда, е само несъществуваща фантазия.“ Но тук няма строга логика. Съгласен съм, че привиденията се явяват само на болни; но това само доказва, че привидения могат да се явяват само на болни, а не че те сами по себе си не съществуват.

— Разбира се, че не! — раздразнено настояваше Расколников. — Не? Така ли мислите? — продължи Свидригайлов, като но го погледна. — Ами ако разсъдим така (хайде, помогнете ми): „Привиденията — това са, тъй да се каже, парчета и откъслеци от други светове, тяхно начало. Здравият човек, разбира се, няма защо да ги вижда, защото той е най-земният човек и следователно трябва да живее само с тукашния живот, за да има пълнота и ред. Но само малко да се разболееш, само малко да е нарушен нормалният земен порядък в организма, и веднага започва да се проявява възможността за друг свят, и колкото повече си болен, толкова и допирът с другия свят е по-голям, тъй че, когато човек съвсем умре, направо преминава в друг свят.“ Аз отдавна разсъждавам върху това. Ако вярвате в бъдния живот, и на това разсъждение можете да повярвате.

— Аз не вярвам в бъдния живот — каза Расколников. Свидригайлов седеше замислен.

— Ами ако там има само паяци или нещо от този род — каза той изведнъж.

„Този е луд“ — помисли си Расколников.

— Ние все си представяме вечността като идея, която не може да се разбере, нещо огромно, огромно! Но защо непременно огромно? Ами ако изведнъж вместо всичко това, представете си, там се окаже една стаичка, колкото селска баня, опушена, а по всички ъгли паяци — и това е цялата вечност. На мене, знаете ли, понякога така ми се привижда.

— И нима, нима вие не си представяте нищо по-утешително и по-справедливо от това! — с болезнено чувство възкликна Расколников.

— По-справедливо? Откъде да зная, може би именно това е справедливо и, знаете ли, аз непременно нарочно бих направил така! — отговори Свидригайлов, усмихвайки се неопределено. Някакъв студ изведнъж скова Расколников от този отвратителен отговор. Свидригайлов вдигна глава, погледна го втренчено и изведнъж се разсмя.

— Не, помислете за следното — завика той, — преди половин час още не бяхме се виждали, смятахме се за врагове, между нас стои неразрешен въпрос; а пък изоставихме въпроса и вижте само в каква близост нагазихме! Е, не казах ли истината, че сме от един дол дренки?

— Бъдете така добър — ядосано продължи Расколников, — позволете да ви помоля по-скоро да обясните и да ми кажете защо ме удостоихте с честта да ме посетите… и… и… аз бързам, нямам време, искам да изляза.

— Моля, моля. Вашата сестричка Авдотя Романовна ще се омъжи за господин Лужин, Пьотр Петрович, нали?

— Не може ли някак да избягвате всякакви въпроси за моята сестра и да не споменавате името й. Аз дори не разбирам как вие смеете да произнасяте името й пред мене, ако наистина сте Свидригайлов?

— Но нали тъкмо за нея съм дошъл да говоря, как да не я споменавам?

— Добре; говорете, но по-бързо!

— Уверен съм, че вие за този господин Лужин, мой роднина от страна на жена ми, вече сте си съставили мнение; ако поне за половин час сте го видели или сте чули поне нещо вярно и точно за него. Той не е за Авдотя Романовна. Според мене Авдотя Романовна се жертва твърде великодушно и необмислено, за… за своето семейство. Стори ми се, в резултат на всичко, което съм слушал за вас, че вие, от ваша страна, бихте били много доволен, ако този брак можеше да се разстрои, без да се нарушат известни интереси. А сега, след като ви познавам лично, дори съм уверен в това.

— От ваша страна всичко това е много наивно; извинете ме, исках да кажа — нахално — каза Расколников.

— Тоест вие с това искате да кажете, че се старая за себе си. Не се безпокойте, Родион Романович, ако се стараех за себе си, не бих се изразявал така направо, не съм чак толкова глупав. В това отношение ще ви разкрия една психологическа особеност. Одеве, оправдавайки любовта си към Авдотя Романовна, казах, че аз самият съм бил жертва. Е, добре, знайте, че сега не изпитвам никаква любов, н-никаква, така че на мене самия дори ми е чудно това, защото тогава аз наистина изпитвах нещо…

— От безделие и развратност — прекъсна го Расколников.

— Наистина аз съм развратен човек и безделник. А впрочем вашата сестра има толкова качества, че аз не можех все пак да не се поддам на известно въздействие. Но всичко това са глупости, както сам разбирам сега.

— Отдавна ли го разбрахте?

— Започнах да го забелязвам още преди, а окончателно се убедих онзи ден, почти в самата минута на пристигането си в Петербург. Впрочем в Москва още си въобразявах, че идвам да моля за ръката на Авдотя Романовна и да съпернича на господин Лужин.

— Извинете, че ви прекъсвам, но ви моля да бъдете по-кратък и да пристъпите направо към целта на вашето посещение. Бързам, трябва да излизам…

— С най-голямо удоволствие. След като пристигнах тук и след като реших сега да предприема едно… пътешествие, пожелах да направя необходимите предварителни разпореждания. Децата ми останаха при леля си; те са богати, а аз лично не съм им нужен. Пък и какъв баща съм аз! За себе си взех само това, което ми подари преди година Марфа Петровна. Ще ми стигне. Извинете, сега преминавам към същността. Преди пътешествието, което може би ще се осъществи, аз искам да приключа и с господин Лужин. Не че съвсем не мога да го понасям, но заради него именно стана това мое скарване с Марфа Петровна, когато научих, че тя е нагласила тази сватба. Аз искам сега с ваша помощ да се срещна с Авдотя Романовна и дори, ако желаете, във ваше присъствие, за да й обясня, първо, че от господин Лужин тя не само няма да има и най-малката полза, но дори навярно само ще загуби. После, след като измоля от нея извинение за всички тези неотдавнашни неприятности, аз бих помолил за позволение да й предложа десет хиляди рубли и по този начин да улесня скъсването с Лужин, скъсване, от което, уверен съм, и самата тя не би се отказала, само да имаше възможност.

— Но вие наистина, наистина сте луд! — извика Расколников нетолкова дори разсърден, колкото учуден. — Как смеете да говорите така!

— Тъй си и знаех, че ще се развикате; но, първо, макар и да не съм богат, тези десет хиляди са ми излишни, тоест, никак, никак не ми трябват. Ако Авдотя Романовна не ги приеме, аз може би още по-глупаво ще ги изхарча. Това едно. Второ: съвестта ми е съвсем спокойна; предлагам ги без всякакви задни мисли. Може и да не вярвате, но впоследствие ще се убедите и вие, и Авдотя Романовна. Цялата работа е там, че аз наистина причиних известни грижи и неприятности на многоуважаемата ви сестричка, следователно, чувствайки искрено разкаяние, от сърце желая — не да се откупя, не да платя за неприятностите, а чисто и просто да направя за нея нещо полезно, на това основание, че нямам в края на краищата монопола да правя само зло. Ако в предложението ми имаше макар една милионна частица умисъл, нямаше да предлагам само десет хиляди, когато едва преди пет седмици й предлагах повече. Освен това аз може би много, много скоро ще се оженя за една девойка и следователно всички подозрения за някакви лоши намерения към Авдотя Романовна по силата на това трябва да отпаднат. В заключение ще кажа, че като се омъжва за господин Лужин, Авдотя Романовна взема същите тези пари, само че по друг път… Не се сърдете, Родион Романович, разсъдете спокойно и хладнокръвно.

Докато говореше това, самият Свидригайлов беше извънредно хладнокръвен и спокоен.

— Моля ви да спрете — каза Расколников. — Така или иначе това е непростително дръзко.

— Ни най-малко. Излиза, че на този свят човек може да прави само зло, а, от друга страна, няма право да направи нито капчица добро поради възприети празни формалности. Това е нелепо. Та ако аз бях умрял например и бях оставил тази сума на сестричката ви в завещанието си, нима тя и тогава щеше да откаже да ги приеме?

— Твърде е възможно.

— Това вече не. Но щом казвате не, не да бъде, нека е тъй. Само че понякога десет хиляди са чудесно нещо. Във всеки случай моля да предадете на Авдотя Романовна това, което казах.

— Не, няма да й предам.

— В такъв случай, Родион Романович, ще бъда принуден да направя всичко възможно да я видя лично и следователно да я безпокоя.

— А ако й предам, няма ли да се опитвате да я видите лично?

— Не зная всъщност какво да ви кажа. Много бих желал да я видя веднъж.

— Не се надявайте.

— Жалко. Впрочем вие не ме познавате. Но може би ще се сближим.

— Мислите ли, че ще се сближим?

— Защо не? — каза Свидригайлов с усмивка, стана и си взе шапката. — Аз всъщност не исках да ви безпокоя и идвайки насам, дори не се надявах много, макар впрочем физиономията ви да ме бе поразила още тази сутрин…

— Къде сте ме видели тази сутрин? — с безпокойство попита Расколников.

— Случайно… Все ми се струва, че във вас има нещо, което ми допада… Не се безпокойте, аз не съм натрапник; и с мошеници съм се разбирал, и на княз Свирбей, мой далечен роднина и велможа, не му омръзнах, и за Рафаеловата Мадона в албума на госпожа Прилукова можах да напиша, и с Марфа Петровна седем години, без да напускам селото, живях, и в дома на Вяземски на Сенния на времето съм преспивал, и в балона на Берг може би ще летя.

— Е, добре. Позволете да ви запитам скоро ли ще започнете пътуването си?

— Какво пътуване?

— Ами онова „пътешествие“… Нали сам казахте.

— Пътешествие? Ах, да!… Наистина аз ви говорих за пътешествие… Е, това е обширен въпрос… Но ако знаехте за какво питате! — добави той и изведнъж силно и отривисто се разсмя. — Аз може би вместо пътешествието ще се оженя; сватосват ме.

— Тук?

— Да.

— Кога успяхте?

— Но много искам да се видя веднъж с Авдотя Романовна. Сериозно моля. Хайде, довиждане… ах, да! Как щях да забравя! Предайте, Родион Романович, на вашата сестричка, че в завещанието си Марфа Петровна й е оставила три хиляди. Това е съвсем вярно. Марфа Петровна се разпореди една седмица преда да умре, в мое присъствие. След около две-три седмици Авдотя Романовна ще може да получи парите.

— Истината ли казвате?

— Истината. Предайте й. Е, ваш покорен слуга. Аз всъщност живея съвсем близо до вас.

Излизайки, Свидригайлов се сблъска на вратата с Разумихин.

II

Беше вече почти осем часът; двамата бързаха към Бакалеев, за да стигнат преди Лужин.

— Кой беше този? — попита Разумихин веднага щом излязоха на улицата.

— Това беше Свидригайлов, същият онзи мошеник, в чийто дом оскърбиха сестра ми, когато беше гувернантка у тях. Заради любовните му преследвания тя си отиде от тях, изгонена от жена му Марфа Петровна. Тази Марфа Петровна после молила Дуня за прошка, а сега изведнъж умряла. За нея говорихме одеве. Не зная защо, но аз много се страхувам от този човек. Пристигнал е веднага след погребението на жена си. Много е странен и е решил нещо… Той сякаш нещо знае… Трябва да пазим Дуня от него… ето това именно исках да кажа, чуваш ли?

— Да я пазим? Че какво може да напакости той на Авдотя Романовна? Е, благодаря ти, Родя, че ми говориш така… Ще я пазим, ще я пазим!… Къде живее?

— Не зная.

— Защо не попита? Ех, жалко! Впрочем ще науча!

— Ти видя ли го? — попита Расколников след известно мълчание.

— Ами да, забелязах го; добре го забелязах.

— Ти наистина ли го видя? Ясно ли го видя? — настояваше Расколников.

— Но да, ясно го помня; между хиляди ще го позная, аз помня лица.

Пак замълчаха.

— Хм… гледай сега… — измърмори Расколников. — Защото, знаеш ли… помислих си… на мене все ми се струва… че това може и да е фантазия.

— За какво говориш? Не те разбирам добре.

— Ето всички казвате — продължи Расколников, като изкриви уста в усмивка, — че съм побъркан; и сега ми се стори, че може би наистина съм побъркан и само съм видял призрак!

— Какво говориш!

— Че кой знае? Може би наистина съм побъркан и всичко, което стана през тези дни, всичко може би съществува само във въображението ми…

— Ех, Родя! Пак те разстроиха!… Какво каза той, защо беше дошъл?

Расколников не отговори. Разумихин помисли около минута.

— Е, добре, чуй моя отчет — започна той. — Отбивах се у вас, ти спеше. После обядвахме, а после отидох при Порфирий. Заметов още беше при него. Аз исках да започна, но нищо не излезе. Все не можех да заговоря както трябва. Те като че не разбират и не могат да разберат, но съвсем не се срамуват. Дръпнах Порфирий към прозореца и започнах да му говоря, но пак, кой знае защо, не излезе, както исках: той гледа встрани и аз гледам встрани. Най-после му показах юмрук и го предупредих, че ще го пречукам по роднински. Той само ме погледна. Аз плюх и си отидох, това е всичко. Много глупаво. На Заметов не казах нито дума. Само че, виждаш ли: аз смятах, че съм объркал всичко, но като слизах по стълбите, ми дойде наум една мисъл, просто ме озари: за какво сме се загрижили ние с тебе? Ако имаше опасност за тебе или нещо такова, разбирам. А тебе какво те засяга всичко това! Ти нямаш нищо общо с тази работа и можеш да плюеш на тях; и пак ние ще се смеем последни; аз на твое място дори бих започнал да ги разигравам. Колко срамно ще им бъде после, а! Плюй на това; после може и да ги натупаме, а сега да се посмеем!

— Така е, разбира се! — отвърна Расколников. „А какво ли ще кажеш утре?“ — помисли си той. Чудна работа, досега нито веднъж не беше му минавало през ума: „Какво ще помисли Разумихин, когато научи?“ Като помисли това, Расколников втренчено го погледна. Отчетът на Разумихин за посещението у Порфирий почти не го заинтересува: толкова неща бяха изгубили значение оттогава и толкова други се бяха появили!…

В коридора се сблъскаха с Лужин; той беше дошъл точно в осем часа и търсеше стаята, така че влязоха тримата заедно, но без да се погледнат и без да се поздравят. Младежите минаха напред, а Пьотр Петрович от благоприличие се забави малко в антрето да си свали палтото. Пулхерия Александровна веднага излезе да го посрещне на вратата. Дуня се здрависваше с брат си.

Пьотр Петрович влезе и доста любезно, макар и с удвоена важност, се поклони на дамите. Впрочем гледаше така, сякаш се беше пообъркал малко и още не се беше окопитил. Пулхерия Александровна, също сякаш сконфузена, веднага побърза да настани всички около кръглата маса, на която кипеше самовар. Дуня и Лужин седнаха един срещу друг на двата края на масата. Разумихин и Расколников се паднаха срещу Пулхерия Александровна, Разумихин — до Лужин, а Расколников — до сестра си.

Настъпи кратко мълчание. Пьотр Петрович извади бавно батистена кърпичка, която лъхна на парфюм, и се изсекна с вид на човек, макар и добродетелен, но с малко накърнено достойнство и при това твърдо решен да иска обяснение. Още в антрето му мина през ума да не си сваля палтото и да си отиде и с това строго и внушително да накаже двете дами, за да ги накара отведнъж всичко да разберат. Но не се реши. При това този човек не обичаше неизвестността, а в случая трябваше да се изясни: щом така явно е нарушена заповедта му, значи, има нещо, а следователно по-добре е най-напред да се разбере какво; да ги накаже винаги ще има време, пък и в ръцете му са.

— Надявам се, че сте пътували добре? — обърна се той официално към Пулхерия Александровна.

— Слава Богу, Пьотр Петрович.

— Радвам се. Вие, Авдотя Романовна, също ли не се изморихте?

— Аз съм млада и силна, не се уморявам, но на мама и беше много трудно — отговори Дунечка.

— Какво да се прави; нашите национални пътища са твърде дълги. Огромна е тъй наречената майчица Русия… а на мене въпреки цялото ми желание, ми беше съвсем невъзможно да успея да дойда за посрещането. Надявам се обаче, че всичко е минало без особени затруднения?

— Ах, не, Пьотр Петрович, ние бяхме съвсем обезкуражени — побърза да заяви Пулхерия Александровна с особена интонация, — и ако сам Бог, струва ми се, не беше ни изпратил вчера Дмитрий Прокофич, бяхме просто загубени. Ето това е Дмитрий Прокофич Разумихин — добави тя, представяйки го на Лужин.

— Да, да, имах удоволствието… вчера — измърмори Лужин, като погледна неприязнено Разумихин, после се намръщи и млъкна. Изобщо Пьотр Петрович принадлежеше към онази категория хора, привидно извънредно любезни в обществото и най-вече с претенции да са любезни, но които, щом нещо не е по волята им, веднага губят почва под краката си и заприличват по-скоро на чувал брашно, отколкото на самоуверени и оживяващи обществото кавалери. Всички замълчаха. Расколников упорито мълчеше, Авдотя Романовна не искаше засега да прекъсва мълчанието, Разумихин нямаше за какво да говори, тъй че Пулхерия Александровна пак се чудеше какво да прави.

— Марфа Петровна почина, научихте ли — започна тя, — прибягвайки към своето постоянно средство.

— Да, да, научих още тогава. Веднага бях уведомен и дори дойдох сега да ви съобщя, че Аркадий Иванович Свидригайлов веднага след погребението на съпругата си е тръгнал незабавно за Петербург. Така е поне според съвсем точните известия, които получих.

— За Петербург? За насам? — попита тревожно Дуня и се спогледа с майка си.

— Точно така и, разбира се, не без цел, като се вземе предвид колко набързо е заминал и изобщо предшестващите обстоятелства.

— Господи! Нима той и тук няма да остави Дунечка на мира? — възкликна Пулхерия Александровна.

— Струва ми се, че няма защо да се тревожите особено нито вие, нито Авдотя Романовна, разбира се, освен ако вие самите не пожелаете да влезете в някакви отношения с него. Що се отнася до мене, аз го следя и сега искам да науча къде живее.

— Ах, Пьотр Петровия, няма да повярвате колко ме изплашихте сега! — продължи Пулхерия Александровна. — Аз съм го виждала само два пъти и той ми се стори ужасен, ужасен! Уверена съм, че той е бил причина за смъртта на покойната Марфа Петровна.

— Това не се знае. Аз имам точни сведения. Не оспорвам, че той може би е допринесъл нещата да се развият по-бързо чрез нравственото въздействие на обидата, така да се каже; но що се отнася до поведението и изобщо до нравствената характеристика на лицето, то аз съм съгласен с вас. Не зная богат ли е сега и какво именно му е оставила Марфа Петровна; това ще науча в най-къс срок; но, разбира се, тук, в Петербург, разполагайки поне с известни парични средства, той ще се залови за предишното. Това е най-развратният и най-разяденият от пороци човек измежду всички нему подобни хора! Аз имам голямо основание да предполагам, че Марфа Петровна, която имаше нещастието така да го обикне и да изплати дълговете му, преди осем години му е послужила и в друго отношение: само благодарение на нейното старание и на жертвите й беше прекратено още в самото му начало углавно дело с примес на зверско и, така да се каже, фантастично убийство, за което беше много вероятно той да се поразходи до Сибир. Ето какъв човек е той, ако искате да знаете.

— Ах, Господи! — извика Пулхерия Александровна. Расколников внимателно слушаше.

— Вие наистина ли имате точни сведения за това? — попита Дуня строго и внушително.

— Говоря само това, което съм чул лично от покойната Марфа Петровна под секрет. Трябва да отбележа, че от юридическа гледна точка това дело е твърде заплетено. Тук е живяла, а и сега, струва ми се, живее някоя си Реслих, чужденка и освен това дребна лихварка, която се занимавала и с други работи. С тази именно Реслих господин Свидригайлов е имал отдавна извести твърде близки и тайнствени отношения. При нея живеела далечна роднина, племенница, струва ми се, глухоняма, момиченце на петнадесет или дори на четиринадесет години, което тази Реслих безкрайно мразела и все му опявала за всеки залък; дори го биела нечовешки. Един ден го намерили на тавана обесено. Приели, че е самоубийство. След обикновените процедури въпросът бил приключен, впоследствие обаче било направено донесение че детето било… жестоко оскърбено от Свидригайлов. Вярно, че всичко това било неясно, донесението било от друга една немкиня, жена с известно поведение, която не се ползвала с доверие; и най-сетне всъщност и донесение не е имало благодарение на старанията и парите на Марфа Петровна; всичко останало само слух. Този слух обаче е бил твърде знаменателен. Вие Авдотя Романовна, разбира се, сте чували, също у тях, историята за слугата Филип, умрял от изтезания преди пет-шест години, още по време на крепостното право.

— Чувала съм обратното, че този Филип сам се е обесил.

— Точно така, но го е принудила или по-право, довела го е до насилствена смърт прилаганата от господин Свидригайлов система на непрекъснати преследвания и наказания.

— Аз не зная това — сухо отговори Дуня, — чувала съм само някаква много странна история, че този Филип бил някакъв ипохондрик, някакъв доморасъл философ; слугите казваха, че бил „се преучил“ и че се обесил повече заради подигравките, а не от побоите на господин Свидригайлов. А докато бях там, той се отнасяше добре със слугите и слугите даже го обичаха, макар че наистина също го обвиняваха за смъртта на Филип.

— Виждам, че вие, Авдотя Романовна, някак изведнъж проявявате готовност да го оправдаете — забеляза Лужин, като изкриви уста в двусмислена усмивка. — Наистина той е хитър човек и обаятелен за дамите, плачевен пример за което е Марфа Петровна, умряла така странно. Аз исках само да помогна на вас и на вашата майка със съвета си предвид на новите му и несъмнено предстоящи домогвания. Що се отнася до мен, аз съм твърдо уверен, че този човек несъмнено ще влезе пак в затвора за дългове. Марфа Петровна никога не е и възнамерявала да му оставя нещо, имайки предвид децата, и ако му е оставила, то ще е най-необходимото, без особена стойност, ефимерно, което и за една година няма да стигне на човек с неговите навици.

— Пьотр Петрович, моля ви — каза Дуня, — да не говорим повече за господин Свидригайлов. Това ме потиска.

— Той сега беше при мене — каза изведнъж Расколников, прекъсвайки за пръв път мълчанието си.

От всички страни се понесоха възклицания, всички се обърнаха към него. Дори Пьотр Петрович се развълнува.

— Преди около час и половина, докато спях, той влезе, събуди ме и се представи — продължи Расколников. — Беше доста безцеремонен и весел и много се надява, че аз ще се сближа с него. Впрочем той много моли и настоява да се види с тебе, Дуня, а мене помоли да бъда посредник на тази среща. Иска да ти предложи нещо; каза ми какво. Освен това ме уведоми с положителност, че Марфа Петровна седмица преди смъртта си успяла да ти остави, Дуня, в завещанието си три хиляди рубли и тези пари ти ще можеш сега да получиш в най-скоро време.

— Слава Богу! — извика Пулхерия Александровна и се прекръсти. — Моли се за нея, Дуня, моли се!

— Това е самата истина — изтърва се Лужин.

— Е, и какво по-нататък? — запита нетърпеливо Дунечка.

— После каза, че самият той не е богат и всички имоти остават на децата му, които сега са при леля си. После, че живее някъде наблизо до мене, но къде — не зная, не попитах…

— Но какво, какво иска той да предложи на Дунечка? — попита изплашената Пулхерия Александровна. — Каза ли ти?

— Да, каза ми.

— Е, какво?

— После ще кажа. — Расколников млъкна и започна да пие чая си.

Пьотр Петрович извади часовника си и го погледна.

— Трябва да вървя по работа, така че няма да попреча — добави той малко докачен и понечи да стане от стола.

— Останете, Пьотр Петрович — каза Дуня, — нали имахте намерение да прекарате вечерта с нас. Освен това вие сам писахте, че желаете да се разберете за нещо с мама.

— Точно така, Авдотя Романовна — внушително изговори Пьотр Петрович, като пак седна на стола, но все още държеше шапката си в ръце, — аз наистина желаех да се обясня и с вас, и с многоуважаемата ви майка, и даже по твърде важни пунктове. Но както вашият брат не може в мое присъствие да се обясни относно известни предложения на господин Свидригайлов, така и аз не желая и не мога да се обясня… в присъствието на други хора… относно някои твърде-твърде важни пунктове. При това моята основна и най-настойчива молба не беше изпълнена…

Лужин си даде вид на огорчен и важно замълча.

— Молбата ви моят брат да не присъства на срещата ни не е изпълнена единствено по мое настояване — каза Дуня. — Вие писахте, че сте били оскърбен от брат ми; аз мисля, че това трябва незабавно да се изясни и вие трябва да се помирите. И ако Родя наистина ви е оскърбил, той е длъжен и непременно ще ви поиска извинение.

Пьотр Петрович веднага доби кураж:

— Има известни оскърбления, Авдотя Романовна, които човек въпреки добрата си воля не може да забрави. Във всяко нещо има граница, която е опасно да се престъпва; защото, престъпиш ли я веднъж, невъзможно е да се върнеш назад.

— Аз всъщност не исках това да ви кажа, Пьотр Петрович — с известно нетърпение го прекъсна Дуня. — Разберете добре, че цялото ни бъдеще зависи сега от това дали ще се изясни и уреди всичко това колкото може по-скоро или не. Аз направо, веднага ви казвам, че не мога да гледам иначе на това и ако вие поне малко държите на мене, то макар и да е трудно, цялата тази история трябва още днес да свърши. Повтарям ви, ако брат ми е виновен, той ще ви поиска извинение.

— Учудвам се, че вие поставяте така въпроса, Авдотя Романовна — все повече и повече губеше самообладание Лужин. — Като ви ценя и като ви обожавам, така да се каже, в същото време спокойно мога да не обичам някого от вашите близки. Като се стремя към щастието да получа ръката ви, аз не мога в същото време да поема задължения, несъвместими…

— Ах, оставете цялата тази докачливост, Пьотр Петрович — разпалено го прекъсна Дуня, — и бъдете такъв умен и благороден човек, за какъвто винаги съм ви смятала и искам да ви смятам. Аз ви дадох сериозно обещание; аз съм ваша годеница; доверете ми се в тази работа и вярвайте, аз ще мога да реша безпристрастно. Това, че поемам ролята на съдник, е също такава изненада за брат ми, каквато и за вас. Когато аз го поканих днес, след вашето писмо, непременно да дойде на нашата среша, нищо не му казах за намеренията си. Разберете, че ако вие не се одобрите, аз ще трябва да избирам между двама ви: или вие, или той. Така е поставен въпросът и от негова, и от ваша страна. Аз не искам и не трябва да сбъркам в избора. Заради вас трябва да скъсам с брат си; заради брат си трябва да скъсам с вас. Аз искам и мога да разбера сега със сигурност: брат ли ми е той? А за вас: скъпа ли съм ви, цените ли ме: съпруг ли сте за мене?

— Авдотя Романовна — с неприязън произнесе Лужин, — вашите думи са прекалено многозначителни за мене, ще кажа нещо повече, дори обидни, предвид на положението, което имам честта да заемам по отношение на вас. Без да кажа нито дума за това, че вие така обидно и странно поставяте на една дъска мене… и дръзкия младеж, с вашите думи вие допускате възможността да нарушите даденото ми обещание. Ви казвате: „или вие, или той“, следователно с това ми показвате колко малко знача за вас… аз не мога да допусна това при отношенията и… задълженията, съществуващи между нас.

— Как! — избухна Дуня. — Аз поставям вашите интереси наравно с всичко, което досега ми е било скъпо в живота, което досега е представлявало целият ми живот, а вие се обиждате, че ви давам малка цена!

Расколников мълчаливо и язвително се усмихна, Разумихин цял потрепера; но Пьотр Петрович не прие възражението, напротив, с всяка дума ставаше все по-свадлив и раздразнителен, сякаш това бе започнало да му доставя удоволствие.

— Любовта към бъдещия спътник в живота, към съпруга, трябва да е по-силна от любовта към брата — произнесе той сентенциозно, — и във всеки случай аз не мога да стоя на една дъска… Макар и да настоявах одеве, че в присъствието на брат ви не желая и не мога да изясня всичко, за което съм дошъл, все пак имам намерение още сега да се обърна към многоуважаемата ви майка за необходимото обяснение по един твърде основен и обиден за мене пункт. Синът ви — обърна се той към Пулхерия Александровна, — вчера, в присъствието на господин Разсудкин (или… мисля, че така беше? — извинете, забравих ви името — поклони се той любезно на Разумихин), ме обиди, като изопачи мисълта ми, която бях споделил с вас тогава в частен разговор, на чашка кафе, а именно, че женитбата с бедна девойка, изпитала вече горчивината на живота, според мене е по-изгодна в съпружеско отношение, отколкото женитбата с девойка, живяла в охолство, защото това е по-полезно за нравствеността. Вашият син умишлено преувеличи до нелепост значението на думите ми и според мене, основавайки се на вашата собствена кореспонденция. Ще се смятам щастлив, ако вие, Пулхерия Александровна, бъдете в състояние да ме убедите в противното и с това значително да ме успокоите. Кажете с какви именно изрази предадохте моите думи в писмото си до Родион Романович?

— Не помня — обърка се Пулхерия Александровна, — а ги предадох, както ги бях разбрала. Не зная как ви ги е предал Родя… Може би той нещо е преувеличил.

— Без ваше внушение той не е могъл да ги преувеличи.

— Пьотр Петровия — с достойнство произнесе Пулхерия Александровна, — доказателство за това, че ние с Дуня не сме възприели думите ви в много лош смисъл, е това, че сме тук.

— Точно така, майко! — одобрително каза Дуня.

— Излиза, че аз и за това съм виновен! — обиди се Лужин.

— Ето, Пьотр Петрович, вие все обвинявате Родион, а и вие самият написахте одеве за него в писмото си нещо, което не е вярно — добави окуражена Пулхерия Александровна.

— Не помня да съм писал нещо невярно.

— Вие сте писали — рязко каза Расколников, без да се обръща към Лужин, — че аз вчера съм дал парите не на вдовицата на прегазения, както действително беше, а на неговата дъщеря (която до вчера никога не бях виждал). Вие сте писали това, за да ме скарате с близките ми, и затова сте добавили, с гнусни изрази неща за поведението на една девойка, която не познавате. Всичко това е клюка и низост.

— Извинете, господине — разтреперан от злоба, отговори Лужин, — в моето писмо аз се спрях на вашите качества и постъпки единствено в отговор на молбата на сестра ви и на майка ви да им опиша как съм ви заварил и какво впечатление сте ми направили. А що се отнася до казаното в моето писмо, то намерете поне един ред, който да не отговаря на истината, тоест че вие не сте похарчили парите и че в онова семейство, макар и нещастно, няма недостойни хора!

— А според мене вие с всички ваши достойнства не струвате колкото малкото пръстче на тази нещастна девойка, по която хвърляте камък.

— Значи вие бихте се решили и да я въведете в обществото на майка си и сестра си?

— Това аз вече направих, ако искате да знаете. Аз я сложих днес да седне до мама и Дуня.

— Родя — извика Пулхерия Александровна.

Дунечка се изчерви; Разумихин се намръщи. Лужин язвително и високомерно се усмихна.

— Сама виждате, Авдотя Романовна — каза той, — възможно ли е тук примирение. Надявам се сега, че този въпрос е приключен и изяснен веднъж завинаги. А аз ще си отида, за да не преча на по-нататъшната приятна семейна среща и на споделянето на тайните (той стана от стола и взе шапката си). Но като си отивам, ще си позволя да отбележа, че занапред се надявам да бъда избавен от подобни срещи и, тъй да се каже, компромиси. А вас особено ще моля, многоуважаема Пулхерия Александровна, за същото, още повече че и писмото ми беше адресирано до вас и до никой друг.

Пулхерия Александровна малко се обиди.

— Вие май много се разпореждате с нас, Пьотр Петрович. Дуня ви каза причината, поради която не е изпълнено желанието ви: тя имаше добри намерения. Пък и писмото ви е така написано, като че ми заповядвате. Нима трябва всяко ваше желание да приемаме като заповед? А аз, напротив, ще ви кажа, че сега вие трябва да бъдете особено деликатен и снизходителен към нас, защото ние оставихме всичко и доверявайки се на вас, дойдохме тук, та, значи, и без това сме във ваша власт.

— Това не е съвсем вярно, Пулхерия Александровна, и особено в настоящия момент, когато вече се знае за завещаните от Марфа Петровна три хиляди, което, струва ми се, идва много навреме, ако се съди по новия тон, с който заговорихте с мене — добави той язвително.

— Съдейки по тази забележка, може наистина да се предположи, че вие сте разчитали на нашата безпомощност — ядно вметна Дуня.

— Но сега вече не мога да разчитам на това и особено не желая да попреча на съобщаването на тайните предложения на Аркадий Иванович Свидригайлов, с които той е упълномощил вашия брат и които, както виждам, имат за вас огромно, а може би и твърде приятно значение.

— Ах, Боже мой! — възкликна Пулхерия Александровна. Разумихин едва се сдържаше на стола си.

— Не се ли срамуваш сега, сестро? — попита Расколников.

— Срамувам се, Родя! — каза Дуня. — Пьотр Петрович, махайте се! — обърна се тя към него, пребледняла от гняв.

Пьотр Петрович, изглежда, съвсем не беше очаквал такъв край. Той прекалено разчиташе на себе си, на властта си и на безпомощността на своите жертви. Не повярва и сега. Той пребледня и устните му затрепераха.

— Авдотя Романовна, ако аз изляза сега от тази врата при такова заявление, то — знайте това — вече никога няма да се върна. Обмислете добре! Думата ми е категорична.

— Що за наглост! — извика Дуня, ставайки бързо от мястото си. — Та аз и не искам да се връщате!

— Как? Ето какво било-о-о! — извика Лужин, който съвсем не предполагаше, до последния миг, такава развръзка и затова сега окончателно загуби пусулата. — Така, значи! Но знаете ли Авдотя Романовна, че аз бих могъл и да протестирам.

— Какво право имате вие да говорите така с нея! — горещо се застъпи Пулхерия Александровна. — За какво можете да протестирате? И какво право имате? Мога ли да я дам на такъв, моята Дуня! Махайте се, оставете ни завинаги! Ние сами сме си виновни, че се решихме на такава несправедливост, а най-много аз…

— Но, Пулхерия Александровна — горещеше се побеснелият Лужин, — вие ме обвързахте с дадената дума, от която сега се отричате… и, най-после… най-после, аз бях въвлечен, така да се каже, в разноски…

Тази последна претенция беше така характерна за Пьотър Петрович, че Расколников, който бледнееше от гняв и от усилие да се сдържа, изведнъж не издържа и се разсмя. Но Пулхерия Александровна излезе от кожата си: — Разноски? Какви разноски? Да не би за нашия сандък да говорите? Че нали кондукторът без пари го докара. Господи, били сме ви обвързали! Опомнете се, Пьотр Петрович, вие нас обвързахте, а не ние вас, съвсем ни обвързахте!

— Стига, майко, моля ви се, стига! — увещаваше я Авдотя Романовна. — Пьотр Петрович, бъдете така добър, вървете си.

— Ще си отида, но само една последна дума! — каза той, вече почти без да се владее. — Вашата майка, изглежда, съвсем е забравила, че аз реших да ви взема, така да се каже, след мълвата в града, която се беше разнесла по цялата околия относно вашата репутация. Пренебрегвайки заради вас общественото мнение и възстановявайки репутацията ви, аз, разбира се, можех твърде много да се надявам на възмездие и дори да изисквам от вас благодарност… Но едва сега ми се отвориха очите! Виждам сам, че може би съм постъпил твърде, твърде необмислено, пренебрегвайки гласа на обществото…

— Абе той мисли ли какво може да го сполети! — извика Разумихин, скачайки от стола и вече готов да се нахвърли върху него.

— Вие сте долен и зъл човек! — каза Дуня.

— Нито дума! Нито жест! — извика Расколников, възпирайки Разумихин; и се доближи плътно до Лужин.

— Моля да напуснете! — каза той тихо и отчетливо. — И нито дума повече, инак…

Пьотр Петрович няколко секунди го гледа с бледо и изкривено от злоба лице, после се обърна, излезе и, разбира се, рядко някой е отнасял в сърцето си толкова много злобна ненавист срещу друг човек, колкото изпитваше той спрямо Расколников. Него и само него обвиняваше той за всичко. Интересно, че вече слизайки по стълбите, той все още си въобразяваше, че работата може би съвсем не е загубена и що се отнася само до дамите, е дори твърде, твърде поправима.

III

Най-главното беше това, че той до последната минута съвсем не очакваше подобна развръзка. Той се държа надменно до последния момент, не допускайки дори възможността двете бедни и беззащитни жени да могат да се изтръгнат от властта му. За това убеждение допринесоха много високомерието и онази степен на самоувереност, която е най-добре да се нарече самовлюбеност. Пьотр Петрович, който сам си беше пробил път в живота, имаше болезнения навик да се любува сам на себе си, ценеше високо ума и способностите си и дори понякога, насаме, се любуваше на лицето си в огледалото. Но най-много от всичко на света обичаше и ценеше спечелените си с труд и всевъзможни средства пари: те го издигаха до всичко, което стоеше по-високо от него.

Напомняйки сега с горчивина на Дуня за това, че се беше решил да я вземе въпреки лошата мълва за нея, Пьотр Петрович говореше напълно искрено и дори изпитваше дълбоко негодувание срещу такава „черна неблагодарност“.

А същевременно, когато тогава се сватосваше за Дуня, той беше вече напълно убеден в нелепостта на всички тези сплетни, опровергани публично от самата Марфа Петровна и отдавна вече изоставени от цялото градче, което горещо оправдаваше Дуня. Пък и самият той не би отрекъл сега, че е знаел всичко това още тогава. И въпреки това все пак високо ценеше своята решимост да издигне Дуня до себе си и смяташе това за подвиг. Казвайки сега това на Дуня, той изказваше своята тайна, лелеяна мисъл, на която вече неведнъж се беше любувал, и не можеше да разбере как другите можеха да не се любуват на подвига му. Дошъл тогава да посети Расколников, той беше влязъл с чувство на благодетел, който се готви да пожъне плодовете и да изслуша твърде приятни комплименти. И, разбира се сега, когато слизаше по стълбите, той се чувстваше във висша степен обиден и недооценен.

А Дуня му беше просто необходима; за него беше немислимо да се откаже от нея. Отдавна вече, вече от няколко години той с наслада мечтаеше за женитба, но все трупаше пари и чакаше. С упоение си мислеше, дълбоко в себе си, за благонравна и бедна (непременно бедна) девойка, много младичка, много хубава, благородна и образована, много плаха, изпитала извънредно много нещастия и напълно покорна, такава, която цял живот да го смята за свой спасител, да благоговее пред него, да му се подчинява и да се възхищава от него и само от него. Колко сцени, колко сладостни епизоди бе създал той във въображението си на тази съблазнителна и игрива тема, когато си почиваше насаме след работа! И ето — мечтата на толкова години вече почти се осъществяваше: красотата и образоваността на Авдотя Романовна го поразиха, безпомощното й положение го възбуди до последен предел. Той беше намерил дори повече, отколкото беше мечтал: беше намерил горда и добродетелна девойка с характер; тя го превъзхождаше по възпитание и по образование (той чувстваше това) — и именно такова същество ще му бъде робски благодарно цял живот за неговия подвиг и благоговейно ще се прекланя пред него, а той ще бъде неограничен и всевластен повелител!… Сякаш нарочно наскоро, след дълго обмисляне и изчакване, той бе решил най-после коренно да промени кариерата си и да започне по-широка дейност, а успоредно с това малко по малко да премине и в по-висше общество, за което отдавна вече с наслада си мечтаеше… С една дума, беше решил да си опита късмета в Петербург. Той знаеше, че с помощта на жените може „твърде, твърде“ много да се спечели. Обаянието на една прелестна, добродетелна и образована жена можеше поразително да облекчи неговия път, да привлече другите към него, да му създаде ореол… и ето — всичко рухваше! Този внезапен, отвратителен разрив сега му подейства като гръмотевичен удар. Това беше някаква отвратителна шега, нелепост! Той само се беше позаинатил малко; дори не успя да се изкаже, просто се пошегува, увлече се, а всичко завърши така сериозно! И най-после нали той вече обичаше по своему Дуня, вече властваше над нея в мечтите си — и изведнъж!… Не! Още утре, още утре всичко това трябва да се възстанови, да се излекува, да се оправи, а най-важното — да се унищожи това високомерно хлапе, това момченце, което беше причина за всичко. С болезнено чувство си спомняше също някак неволно и за Разумихин… впрочем в това отношение той скоро се успокои: „Само липсваше и този да го поставят редом с него!“ Единственият човек, от когото наистина се страхуваше сериозно, беше Свидригайлов… С една дума, предстояха му много грижи.

— Не, аз, аз съм най-виновна от всички! — каза Дунечка, преглъщайки и целувайки майка си. — Аз се полакомих за парите му, но кълна се, братко, не можех дори да си представя, че е толкова недостоен човек. Ако го бях разбрала по-рано, нищо нямаше да ме съблазни! Не ме обвинявай, братко!

— Бог ни избави! Бог ни избави! — повтаряше Пулхерия Александровна, но някак несъзнателно, сякаш още не беше проумяла докрай какво се е случило.

Всички се радваха, след пет минути дори се смееха. Само от време на време Дунечка пребледняваше и свиваше вежди спомняйки си за случилото се. На Пулхерия Александровна и през ум не й беше минавало, че тя също ще се радва; сутринта още скъсването с Лужин й се струваше страшна беда. Но Разумихин беше във възторг. Той не смееше още да го изрази открито, но целият трепереше като в треска, сякаш тежък товар се бе свлякъл от сърцето му. Сега той има право да им отдаде целия си живот, да им служи… Ех, какво ли не може сега! Впрочем той още по-страхливо отпъждаше всякакви други мисли и се страхуваше от въображението си. Само Расколников продължаваше да седи на същото място, почти мрачен и дори разсеян.

Той, който най-много беше настоявал да изгонят Лужин, сега като че ли най-малко от всички се интересуваше от станалото. Дуня неволно помисли, че той все още й е много сърдит, а Пулхерия Александровна плахо се вглеждаше в него.

— Та какво ти каза Свидригайлов? — приближи се към него Дуня.

— Ах, да, да! — извика Пулхерия Александровна. Расколников вдигна глава:

— Той иска непременно да ти подари десет хиляди рубли и при това изявява желание да те види един път в мое присъствие.

— Да я види! За нищо на света! — извика Пулхерия Александровна. — И как смее да й предлага пари!

После Расколников предаде (твърде сухо) разговора си със Свидригайлов, без да казва за призрака на Марфа Петровна, за да не се разпростира надълго и нашироко, защото изпитваше отвращение да води какъвто и да било разговор освен най-необходимия.

— И ти какво му отговори? — попита Дуня.

— Отначало казах, че няма да ти предам нищо. Тогава той заяви, че по всякакъв начин ще се опита да се срещне с тебе, Уверяваше ме, че страстта му към тебе е била каприз и че сега не изпитва нищо… Не иска ти да се омъжиш за Лужин… Изобщо говори заплетено.

— Ти самият как си го обясняваш, Родя? Как ти се стори? — Да си призная, не разбирам добре нищо. Предлага десет хиляди, а иначе каза, че не е богат. Заявява, че иска да замине за някъде, а след десет минути забравя, че е говорил за това. Изведнъж казва също, че иска да се ожени и че вече го сватосват… Разбира се, той има някаква цел и вероятно — лоша. Но, от друга страна, някак странно е да се предположи, че би пристъпил към целта така глупаво, ако имаше лоши намерения спрямо тебе… Аз, разбира се, отказах от твое име да приема парите, веднъж завинаги. Изобщо видя ми се много странен и — дори… сякаш с признаци на лудост. Но може и да греша; това може би е просто преструвка от негова страна. Смъртта на Марфа Петровна, изглежда, му е повлияла…

— Успокой, Господи, душата й! — възкликна Пулхерия Александровна. — Вечно, вечно ще моля Бога за нея! Какво щеше да стане сега с нас, Дуня, без тези три хиляди! Господи, сякаш от небето паднаха! Ах! Родя, та тази сутрин ни бяха останали само три рубли и с Дунечка разчитахме само на това да заложим по-скоро някъде часовника, само и само да не взимаше от тоя, докато сам не се сети.

Дуня беше някак прекалено силно поразена от предложението на Свидригайлов. Тя стоеше замислена.

— Той е замислил нещо ужасно! — проговори тя почти шепнешком, като едва не трепереше.

Расколников забеляза този голям страх.

— Изглежда, че неведнъж още ще ми се наложи да се срещам с него — каза той на Дуня.

— Ще го следим! Аз ще го проследя! — енергично извика Разумихин. — Няма да го изпускам от очи! Родя ми позволи. Той сам ми каза одеве: „Пази сестра ми.“ А вие ще позволите ли, Авдотя Романовна?

Дуня се усмихна и му протегна ръка, но загриженият израз не изчезваше от лицето й. Пулхерия Александровна плахо я поглеждаше, впрочем трите хиляди явно я успокояваха.

След четвърт час всички водеха най-оживен разговор. Дори Расколников известно време, макар и да не разговаряше, внимателно слушаше. Ораторстваше Разумихин.

— И защо, защо ще заминавате! — с упоение им държеше той възторжена реч. — Какво ще правите в онова градче? А най-важното е, че тук сте заедно и сте необходими един на друг, толкова сте необходими — разберете ме! Е, поне за известно време… А мене ме вземете за приятел, за съдружник — и аз ви уверявам, че ще имаме отлично предприятие. Слушайте, ще ви обясня всичко с подробности — целия проект! На мене още сутринта, когато още нищо не беше се случило, ми минаваше през ума… Ето каква е работата: аз имам чичо (ще ви запозная; много разбрано и много почтено старче!), а този чичо има хиляда рубли капитал, самият той живее с пенсията си и няма нужда от тях. Вече втора година ми додява да взема от него тези хиляда, а на него да му плащам по шест на сто лихва. Аз разбирам каква е работата: той просто иска да ми помогне; но миналата година не ми трябваха, а тази година чаках само да пристигне, за да ги взема. После вие ще дадете още хиляда от вашите три и това е достатъчно на първо време и ние ще се обединим. А с какво ще се занимаваме?

И Разумихин се залови да излага своя проект и дълго говори за това, че почти всички наши книжари и издатели не познават стоката си и затова обикновено са и лоши издатели, докато Добрите издания, общо взето, връщат вложения капитал и дават Доход, понякога значителен. Именно за издателска дейност мечтаеше Разумихин, който от две години работеше чужда работа и владееше добре три европейски езика, въпреки че преди шест дни беше казал на Расколников, че в немския е „швах“18, с цел да го склони да вземе половината от превода и трите рубли в аванс: и той тогава излъга, и Расколников знаеше, че той лъже.

— Защо, защо, защо да изпускаме това, което ни е в ръцете, когато вече разполагаме с едно от най-главните средства — собствени пари? — горещеше се Разумихин. — Разбира се, трябва много труд, но ние ще се трудим, вие, Авдотя Романовна, аз, Родион… някои издания дават сега чудесна печалба! А главната основа на предприятието е в това, че ще знаем какво именно трябва да превеждаме. Ние и ще превеждаме, и ще издаваме, и ще учим, всичко едновременно. Сега аз мога да бъда полезен, защото имам опит. Скоро ще станат две години, откак се вра между издателите и зная всичките им тайни: не е кой знае каква философия, повярвайте! И защо, защо да оставяме това да ни се изплъзне изпод носа! Аз самият зная и пазя в тайна две-три такива съчинения, че само за идеята те да се преведат и издадат могат да се вземат по сто рубли за всяка книга, а за една от тях аз и на петстотин рубли не бих се съгласил. И какво мислите — ако го кажа на някого, ще вземе да се усъмни, такива дръвници са! А грижите около работата, печатниците, хартията, пласмента, това оставете на мене! Аз зная всички вратички! Ще започнем от малкото и ще стигнем до голямото, поне ще си изкарваме прехраната, а това, което сме вложили, със сигурност ще си върнем. Очите на Дуня блестяха.

— Това, което казвате, Дмитрий Прокофич, много ми харесва — каза тя.

— Аз, разбира се, нямам и представа за тази работа — обади се Пулхерия Александровна, — може и да е хубаво, но все пак — Бог знае. Ново е някак си, неизвестно. Разбира се, ние трябва да останем тук, поне за известно време…

Тя погледна Родя.

— Как мислиш, братко? — каза Дуня.

— Смятам, че идеята му е много добра — отвърна той. — Разбира се, не трябва да се мечтае отсега за фирма, но пет-шест книги наистина могат да се издадат с несъмнен успех. И аз самият зная едно произведение, което непременно ще се пласира добре. А че той ще съумее да ръководи работата, в това няма съмнение: той разбира от тия неща… Впрочем ще имате време да се споразумеете…

— Ура! — извика Разумихин. — Сега слушайте, тук има една квартира, в същата къща, у същите хазаи. Тя е самостоятелна, отделна, с тези стаи не е свързана и е мебелирана, цената е приемлива, три стаички. Засега вземете назаем. Утре ще заложа часовника ви и ще ви донеса парите, а после всичко ще се нареди. И най-важното, ще можете да живеете и тримата заедно, и Родя с вас… Ти къде тръгна, Родя?

— Как, Родя, ти вече си отиваш? — чак с уплаха попита Пулхерия Александровна.

— В такава минута! — извика Разумихин.

Дуня гледаше брат си с недоверчиво учудване. Той държеше в ръце фуражката си; канеше се да излезе.

— Вие като че ме погребвате или се сбогувате завинаги с мене — някак странно изговори той.

После сякаш се засмя, но това не беше и усмивка.

— А, кой знае, може и за последен път да се виждаме — добави неволно.

Уж само помисли това, но то някак му се изплъзна от устата.

— Какво става с тебе! — извика майка му.

— Къде отиваш, Родя? — някак плахо запита Дуня.

— Така, налага ми се — отвърна той неопределено, като че ли се колебаеше в това, което искаше да каже. Но на бледото му лице се четеше някаква рязка решителност.

— Аз исках да ви кажа… като идвах насам… исках да ви кажа, майко… и на тебе, Дуня, че за нас би било по-добре да се разделим за известно време. Аз не се чувствам добре, не съм спокоен… след време ще дойда, сам ще дойда, когато… стане възможно. Мисля за вас и ви обичам… Оставете ме! Оставете ме сам! Бях решил това още преди… Окончателно съм горещил… Каквото и да стане с мене, и да загина, и да не загина, искам да съм сам. Забравете ме съвсем. Така е по-добре… Не разпитвайте за мене. Когато потрябва, сам ще дойда или… ще ви извикам. Може би всичко ще възкръсне!… А сега, ако ме обичате, откажете се… Иначе ще ви намразя, чувствам го… Сбогом!

— Господи! — извика Пулхерия Александровна. И майка му, и сестра му изпаднаха в страшна уплаха; Разумихин също.

— Родя, Родя! Сдобри се с нас, нека бъде както преди! — възкликна нещастната майка.

Той бавно се обърна към вратата и бавно излезе от стаята. Дуня го настигна.

— Братко! Какво правиш с мама! — прошепна тя с поглед пламтящ от негодувание.

Той мрачно я погледна.

— Нищо, аз ще дойда, аз ще идвам!… — измърмори полугласно, сякаш не съзнаваше напълно какво иска да каже и излезе от стаята.

— Безчувствен, злобен егоист! — извика Дуня.

— Той е по-бър-кан, а не безчувствен! Той е луд! Нима не виждате това? Тогава вие сте безчувствена!… — горещо прошепна Разумихин над самото й ухо, като силно й стисна ръката.

— Ей сега ще дойда! — извика той, обръщайки се към премалялата Пулхерия Александровна, и изтича от стаята. Расколников го чакаше в дъното на коридора.

— Знаех, че ще дотърчиш — каза той. — Върни се и остани с тях… Бъди и утре с тях… и винаги. Аз… може би ще дойда… ако е възможно. Сбогом!

И без да му подава ръка, тръгна.

— Но къде отиваш? Какво правиш! Какво става с тебе! Може ли така!… — мърмореше съвсем обърканият Разумихин.

Расколников се спря още веднъж.

— Веднъж завинаги ти казвам: никога за нищо не ме питай. Нямам какво да ти отговоря… Не идвай при мене. Аз може би ще дойда тук… Остави ме, а тях… не ги оставяй. Разбираш ли ме?

В коридора беше тъмно; те стояха до лампата. Около минута се гледаха мълчаливо. През целия си живот Разумихин щеше да помни тази минута. Пламтящият и втренчен поглед на Расколников всяка минута сякаш ставаше все по-силен, проникваше в душата му, в съзнанието му. Изведнъж Разумихин потрепера. Нещо странно сякаш премина между тях… Някаква идея се плъзна, нещо като намек; нещо ужасно, безобразно и изведнъж разбрано и от двете страни… Разумихин пребледня като мъртвец.

— Сега разбираш ли?… — каза изведнъж Расколников с болезнено изкривено лице. — Върни се, иди при тях — добави той изведнъж и като се обърна бързо, излезе…

Няма да описвам сега какво беше тази вечер у Пулхерия Александровна, как се върна при тях Разумихин, как ги успокояваше, как се кълнеше, че трябва да оставят Родя да си почине от болестта, кълнеше се, че Родя непременно ще дойде, че ще идва всеки ден, че той е много, много разстроен, че не бива да го ядосват; как той, Разумихин, ще се грижи за него, ще му намери добър лекар, най-добрия, цял консилиум… С една дума, от тази вечер Разумихин стана техен син и брат.

IV

А Расколников се запъти право към къщата край канала, където живееше Соня. Къщата беше триетажна, стара, боядисана в зелено. Той успя да намери портиера и получи от него доста неопределени упътвания за жилището на Капернаумов, шивача. Като намери в ъгъла на двора входа откъм тясното и тъмно стълбище, той се изкачи най-после на втория етаж и стигна до коридора, който опасваше етажа откъм двора. Докато търсеше в тъмното и недоумяваше къде може да бъде вратата на Капернаумови, изведнъж на три крачки от него се отвори някаква врата; той машинално се хвана за нея.

— Кой е? — тревожно запита женски глас.

— Аз съм… идвам при вас — отвърна Расколников и влезе в тесничко антре. Там, на продънен стол, в изкривен меден свещник бе сложена свещ.

— Вие! Господи! — слабо извика Соня и застана като вцепенена.

— Откъде се влиза при вас? Оттук ли? — И Расколников, като се мъчеше да не я гледа, бързо мина в стаята.

След минута влезе със свещта и Соня, остави я и застана пред него съвсем объркана, в неизразимо вълнение и явно изплашена от неочакваното посещение. Изведнъж червенина заля бледото й лице и дори сълзи се показаха на очите й… Беше й тежко и срамно, и сладко… Расколников бързо се обърна и седна на стола до масата. С един поглед успя да обхване стаята.

Тя беше голяма, но извънредно ниска, единствената, която Капернаумови даваха под наем; заключената врата отляво водеше към тях. Отдясно имаше още една врата, винаги залостена. Тя водеше към друга, съседна квартира, с друг номер. Стаята на Соня приличаше на някакъв навес, тя представляваше твърде неправилен четириъгълник и това й придаваше нещо уродливо. Стената с три прозореца, които гледаха към канала, прерязваше стаята някак косо, от което единият ъгъл, ужасно остър, оставаше някъде в дълбочина, така че при слабо осветление човек не можеше дори добре да го види; а другият ъгъл беше прекалено безобразно тъп. В цялата тази голяма стая почти нямаше мебели. В ъгъла вдясно стоеше креват; до него, точно до вратата, стол. Край същата стена, където беше креватът, точно до вратата към другата квартира, имаше проста дървена маса, покрита със синя покривка; до масата бяха сложени два плетени стола. Освен това до противоположната стена, близо до острия ъгъл, имаше малък скрин от просто дърво, който някак се губеше в празната стая. Ето всичко, което имаше в стаята. Жълтеникавите изпоцапани и извехтели тапети бяха почернели във всички ъгли; тук навярно зиме беше влажно и задимено. Бедността беше явна; дори креватът беше без завески. Соня мълчаливо гледаше гостенина си, който така внимателно и безцеремонно оглеждаше стаята й, и дори най-накрая се разтрепера от страх, сякаш стоеше пред съдия, в чиито ръце беше съдбата й.

— Аз ида късно… Има ли единадесет часа? — попита той все още без да вдига очи към нея.

— Има — прошепна Соня. — Ах, да, има! — забърза тя изведнъж, като че в това беше единственият изход за нея. — Току-що би часовникът на хазаите… и аз чух… Има.

— Ида при вас за последен път — мрачно продължи Расколников, макар че идваше едва за първи. — Аз може би вече няма да ви видя…

— Вие… заминавате?

— Не зная… утре всичко…

— Значи, няма да дойдете утре у Катерина Ивановна? — трепна гласът на Соня.

— Не зная. Всичко утре сутринта… Не е там работата, аз дойдох да ви кажа нещо…

Расколников вдигна към нея замисления си поглед и изведнъж забеляза, че той седи, а тя все още стои пред него.

— Но защо стоите? Седнете — проговори той с внезапно изменен, тих и ласкав глас.

Тя седна. Той я погледа около минута приветливо и почти със състрадание.

— Каква сте слабичка! Каква ръка имате! Съвсем прозрачна. Пръстите — като на мъртва.

Той взе ръката й. Соня леко се усмихна.

Винаги съм била такава — каза тя.

И когато живеехте вкъщи? — Да…

— Е, да, разбира се! — произнесе той отривисто и изразът на лицето му, и тонът на гласа му изведнъж пак се промениха. Той още веднъж се огледа.

— Вие у Капернаумови ли сте под наем?

— Да…

— Те са там, зад вратата?

— Да… Те имат също такава стая. Всички са в една стая?

— В една.

— Във вашата стая аз бих се страхувал нощем — мрачно каза той.

— Хазаите са много добри, много мили — отговори Соня, сякаш още не беше се опомнила и съвзела. — И всичките мебели… всичко… всичко е на хазаите. И те са много добри, и децата също често идват при мене…

— Пелтеците ли?

— Да… Той заеква и е куц. И жена му също… Не че заеква, а някак не изговаря всичко. Тя е добра, много. А той е бивш крепостен слуга. Имат седем деца… само най-голямото заеква, а останалите са просто болни… но не заекват… А вие откъде знаете за тях? — добави тя малко учудена.

— Вашият баща тогава всичко ми разказа. Той ми разказа всичко за вас… И как към шест часа сте излезли и сте се върнали към девет, и как Катерина Ивановна е стояла на колене до леглото ви.

Соня се смути.

— Аз като че го видях днес — прошепна тя нерешително.

— Кого?

— Баща ми. Вървях по улицата, там наблизо, на ъгъла, към десет часа, а той като че върви пред мене. И съвсем като да беше той. Аз тъкмо исках да се отбия при Катерина Ивановна…

Разхождахте ли се?

— Да — отривисто прошепна Соня, като пак се смути и наведе глава.

— Но нали Катерина Ивановна само дето не ви е биела, когато сте живеели при баща си?

— Ах, не, какво говорите, какво говорите, не! — с някаква уплаха дори го погледна Соня.

— Но вие я обичате?

— Нея? Но ка-а-ак не! — проточи Соня жално и със състрадание, като изведнъж сключи ръце. — Ах, вие не я… Ако само знаехте. Та тя е съвсем като дете… Та тя е почти луда… от скръб. А колко умна беше… колко великодушна… колко добра! Вие нищо, нищо не знаете… ах!

Соня каза това просто в отчаяние, като се вълнуваше и измъчваше и чупеше ръце. Бледите й бузи пак пламнаха, в очите й се появи мъка. Личеше, че думите му бяха разтворили много рани в душата й, че ужасно й се искаше нещо да изрази, да каже, да се застъпи. Някакво ненаситимо състрадание, ако може така да се каже, изразиха изведнъж всички черти на лицето й.

— Да ме е биела! Какво говорите! Господи, да ме е биела! Че дори и да ме е биела, какво от това! Какво от това? Вие нищо, нищо не знаете… Тя е толкова нещастна, ах, колко е нещастна! И болна… Тя търси справедливост… Тя е чиста. Тя така вярва, че във всичко трябва да има справедливост, и я изисква… И дори, ако щете, я измъчвайте, но нищо несправедливо няма да направи. Тя самата не разбира колко невъзможно е това да има справедливост между хората и се ядосва… Като дете, като дете! Тя е справедлива, справедлива!

— А какво ще стане с вас? Соня погледна въпросително.

— Те нали останаха на вашите ръце. Вярно, че и по-рано всичко е лежало върху вас, и покойникът, за да има какво да пийне за махмурлука, пак при вас е идвал. Но сега какво ще стане?

— Не знам — тъжно произнесе Соня.

— Те там ли ще останат?

— Не знам, че те са задлъжнели там за квартирата; а хазайката, изглежда, е казала днес, че не иска да ги остави, а Катерина Ивановна казва, че и тя самата нито за миг няма да остане.

— Тя пък на какво отгоре е толкова смела? На вас ли се надява?

— Ах, не, не говорете така!… Ние сме едно, заедно живеем — изведнъж пак се развълнува и дори се ядоса Соня, също като да беше се разсърдило канарче или някаква друга мъничка птичка. — Пък и какво да прави? Какво, какво да прави? — питаше тя, като се горещеше и вълнуваше. — А колко, колко плака тя днес! Тя просто полудява, не забелязахте ли? Побърква се; ту се тревожи като дете утре всичко да бъде прилично, да има ядене и всичко… ту кърши ръце, храчи кръв, плаче, изведнъж почне да си удря главата в стената, като в отчаяние. А после пак се успокоява; тя все се надява на вас: казва, че сега вие сте й подкрепа че тя ще вземе отнякъде малко пари назаем и ще замине за своя град с мене, и ще открие пансион за благородни девици, а мене ще ме вземе за надзирателка — и ние ще започнем съвсем нов, прекрасен живот и ме целува, прегръща, утешава и така вярва! Така вярва на тези фантазии! Може ли да й се противоречи? А днес целия ден мие, чисти, кърпи; коритото сама с малкото си сили домъкна в стаята, запъхтя се и просто падна на леглото; а сутринта с нея и на пазар ходихме да купим на Полечка и на Льоня обувки, защото съвсем се скъсаха, само че парите не ни стигнаха, много още ни трябваха, а тя такива хубавички обувчици избра, защото има вкус, вие не знаете… И още там, в магазина, взе, че се разплака пред продавачите, че не й стигнали парите… Ах, колко жално беше да я гледа човек.

— То е естествено, щом… така живеете — каза с горчива усмивка Расколников.

— А на вас нима не ви е жал? Не ви е жал? — засегна се пак Соня. — Вие, нали знам, вие сте й дали последните си пари, без нищо да сте видели. А да бяхте видели всичко, о, Господи! А колко, колко пъти съм я разплаквала! Само преди една седмица! Ох, и аз! Седмица преди смъртта му. Постъпих жестоко! И колко, колко пъти съм правила това. Ах, сякаш ей сега е било, после цял ден ми е било мъчно, като си спомнях!

Докато говореше, Соня дори кършеше ръце — толкова тежко и беше да си спомня.

— Вие да сте жестока?

— Да, аз, аз! Аз отидох тогава — продължи тя, — а покойникът казва: „Почети ми — казва, — Соня, нещо, главата ме боли, почети ми…. ето ти книжка“ — някаква книжка имаше, от Андрей Семьонович я беше взел, от Лебезятников, който живее там; той намираше винаги такива смешни книжки. А аз му викам: „Време е да си вървя“ — и не поисках да му почета, а се бях отбила у тях главно за да покажа на Катерина Ивановна едни якички; Лизавета, търговката, ми беше донесла евтини якички и маншетки, хубавички, новички, с бродерия. Катерина Ивановна много ги хареса, сложи си ги и се погледна в огледалото, и много, много й харесаха. „Подари ми ги — казва, — Соня, моля ти се.“ Моля ти се ми каза и така й се искаше! А на какво ще ги слага? Така само: за миналото щастливо време си спомни! Гледа се в огледалото, любува се, а никакви, никакви дрехи няма, нищо, от колко години вече! И никога от никого нищо няма да поиска; горда е, по-скоро тя ще даде последното, което има а сега ме помоли — толкова й харесаха! А на мене ми дожаля да й ги дам. „За какво си ви — казвам, — Катерина Ивановна?“ Да, казах „за какво“. Това вече не биваше да й казвам! Така ме погледна и така страшно тежко й стана, че й отказах и толкова ми беше жал да я гледам… Виждах, не й беше мъчно за якичките, а за това, че й отказах. Ах, да можех сега да върна всичко това, да го поправя, всички тези казани тогава думи… Ох… аз пък!… Та на вас ви е все едно!

— Вие познавате тази Лизавета, търговката?

— Да… Ама и вие ли я познавате? — отговори с известно учудване Соня на въпроса с въпрос.

— Катерина Ивановна има туберкулоза, скоротечна; тя ще умре скоро — каза Расколников, като помълча и не отговори на въпроса.

— Ох, не, не, не! — И Соня с несъзнателно движение го хвана за двете ръце, сякаш го умоляваше да не е така.

— Та по-добре ще е, ако умре.

— Не, няма да е по-добре, няма да е по-добре, никак няма да е по-добре! — изплашено и несъзнателно повтаряше тя.

— Ами децата? Къде ще отидат тогава, ако не при вас?

— Ох, просто не знам! — възкликна Соня почти в отчаяние и се хвана за главата. Явно беше, че тази мисъл вече много-много пъти и на нея й беше минавала през ума и той само бе я предизвикал отново.

— Ами ако вие, да кажем, сега, докато е жива Катерина Ивановна, се разболеете и ви откарат в болница, какво ще стане? — безжалостно настояваше той.

— Ах, какво говорите, какво говорите! Само това не може да се случи! — И лицето на Соня се изкриви от страшна уплаха.

— Как не може да се случи? — продължи Расколников със сурова усмивка. — Да не би да сте застрахована? Тогава какво ще стане с тях? Ще останат всички на улицата, тя ще кашля и ще проси и ще удря някъде глава в стената, както днес, а децата ще плачат… После ще падне и ще я откарат в участъка, в болницата, ще умре, а децата…

— Ох, не!… Бог няма да го позволи! — изтръгна се най-после от свитите гърди на Соня. Тя слушаше и го гледаше с умоляващи очи, сключвайки ръце в няма молба, сякаш от него зависеше всичко.

Расколников стана и започна да ходи из стаята. Мина около минута. Соня стоеше, отпуснала ръце и глава, в странна тъга.

— А да пестите не можете ли? Да отделяте за черни дни? — запита той, спирайки изведнъж пред нея.

— Не — прошепна Соня.

— Разбира се, че не! А опитвали ли сте? — добави той едва ли не с насмешка.

— Опитвала съм.

— И не сте могли! Но да, разбира се! Защо ли питам! — И пак заходи по стаята. Мина още около минута.

— Не изкарвате всеки ден, нали?

Соня се смути още повече и отново червенина обля лицето й.

— Не — пошепна тя с мъчително усилие.

— С Полечка навярно ще стане същото — каза той изведнъж.

— Не! Не! Не може да бъде, не! — извика Соня отчаяно, сякаш изведнъж я бяха пронизали с нож. Бог, Бог няма да допусне такъв ужас!…

— Но за други допуска.

— Не, не! Нея Бог ще я защити, Бог!… — повтаряше тя, без да се помни.

— Че то може Бог изобщо да не съществува — с някакво злорадство чак отговори Расколников, засмя се и я погледна.

Лицето на Соня изведнъж страшно се измени; по него преминаха спазми. Тя го погледна с неописуем укор, поиска да каже нещо, но не можа да изговори нито дума и само изведнъж горчиво-горчиво зарида, закрила лицето с с ръце.

— Вие казвате, че Катерина Ивановна полудява; вие самата полудявате — каза той след известно мълчание.

Минаха около пет минути. Той все ходеше напред-назад, като мълчеше и не я поглеждаше. Най-после отиде при нея; очите му блестяха. Хвана я с две ръце за раменете и я погледна право в разплаканото лице. Погледът му беше сух, възбуден, остър, устните му силно потреперваха… Изведнъж бързо се наведе целият и като се отпусна на пода, целуна краката й. Соня в ужас се отдръпна от него като от луд. И наистина той гледаше съвсем като луд.

— Какво правите, какво правите! Пред мене! — шепнеше тя пребледняла и сърцето й изведнъж мъчително се сви. Той веднага стана.

— Не се поклоних на тебе, на цялото човешко страдание се поклоних — някак безумно произнесе той и отиде до прозореца. — Слушай — добави, като се върна при нея след минута, — одеве казах на един, който ме обиди, че не струва колкото малкото ти пръстче… и че днес направих чест на сестра си, като я сложих да седне до тебе.

— Ах, какво сте му казали! И в нейно присъствие? — изплашено извика Соня. — Да седи до мене! Чест! Та аз съм… безчестна, аз съм голяма, голяма грешница! Ах, какво сте казали!

— Не за безчестието и греха ти казах това за тебе, а за великото ти страдание. А че си грешница, това е така — добави той почти възторжено, — и най-много си грешница затова, че напразно си се умъртвила и предала. И това ако не е ужас… Как да не е ужас, че живееш в тази кал, която така ненавиждаш, и в същото време знаеш (трябва само да разтвориш очи), че с това никому не помагаш и никого от нищо не спасяваш! Но кажи ми най-после — изговори той почти в изстъпление, — как такъв позор и такава низост могат да съществуват у тебе наред с други, противоположни и свети чувства? Та би било по-справедливо, хиляда пъти по-разумно направо да се хвърлиш във водата и да сложиш край на всичко!

— А с тях какво ще стане? — тихо попита Соня, като го погледна страдалчески, но същевременно сякаш съвсем не се учуди на предложението му. Расколников я погледна особено.

Той прочете всичко в един-единствен неин поглед. Значи наистина самата тя вече беше мислила за това. Може би много пъти и сериозно беше обмисляла в отчаяние как отведнъж да сложи край, и то така сериозно, че сега почти не се учуди на предложението му. Дори жестокостта на думите му не забеляза (смисъла на укорите му и особено това как той гледа на нейния позор тя, естествено, също не забеляза и той видя това). Но той напълно разбра как чудовищно болезнено бе я мъчила, и то отдавна вече, мисълта за нейното безчестно и позорно положение. Но какво, какво е могло, мислеше той, досега да я възпира отведнъж да сложи край? И едва сега разбра напълно какво значеха за нея тези нещастни малки деца-сирачета и тази полупобъркана Катерина Ивановна с нейната туберкулоза и удряне на главата в стената.

Но въпреки това за него все пак беше ясно, че Соня с нейния характер и с възпитанието, което все пак беше получила, в никакъв случай не можеше да продължава така. Все пак за него оставаше въпросът защо тя така прекалено дълго е могла да остане в такова положение и не е полудяла, щом не е имала сили да се хвърли във водата? Разбира се, той виждаше, че положението на Соня е случайно явление в обществото, макар, за съжаление, далеч не единично и не изключително. Но именно тази случайност, това, че тя имаше известно образование и целият й предшестващ живот можеха като че ли да я убият веднага, още от първата крачка по този отвратителен път. Но какво я крепеше? Нали не развратът? Целият този позор очевидно я беше докоснал само механично; от истинския разврат в сърцето й не беше проникнала още нито капка: той виждаше това; виждаше я изцяло…

„За нея има три изхода — мислеше той: да се хвърли в канала, да се намери в лудницата или… или, най-после, да се отдаде на разврат, който приспива ума и вкаменява сърцето.“ Последната мисъл му беше най-отвратителна; но той беше вече скептик, беше млад, мислеше отвлечено и следователно беше жесток, а затова и не можеше да не вярва, че последният изход, тоест развратът, беше най-вероятен.

„Но нима това е истина — възкликна той в себе си, — нима и това създание, запазило още чистотата на духа, съзнателно ще затъне най-накрая в тази отвратителна, смрадлива яма? Дали вече не е започнала да затъва, а е могла да издържи досега само защото порокът не й се струва вече толкова отвратителен? Не, не, не може да бъде — възкликваше той, както одеве Соня. — Не, от канала я е възпирала досега мисълта за греха и те, онези… И ако тя още не е полудяла… Но кой казва, че не е полудяла вече? Нима може да се говори така, както тя говори? Нима със здрав разсъдък може да се стои така над гибелта, над самата смрадна яма, в която вече затъва, и да маха с ръце и да запушва уши, когато й говорят за опасността? Какво, чудо ли чака да стане? Сигурно. Нима всичко това не са признаци на лудост?“

Той упорито се спря на тази мисъл. Този изход дори му харесваше повече от всеки друг. Започна по-внимателно да се вглежда в нея.

— Ти много ли се молиш на Бога, Соня? — попита я той.

Соня мълчеше, той стоеше до нея и чакаше отговор.

— Че какво щях да бъда аз без Бога? — бързо, енергично пошепна тя, като го погледна за миг с блесналите си изведнъж очи и силно стисна ръката му.

„Точно така“ — каза си той.

— А какво прави Бог за тебе? — продължи да я разпитва. Соня дълго мълча, сякаш не беше в състояние да отговори. Слабичките и гърди бързо се повдигаха от вълнение.

— Мълчете! Не питайте! Вие не заслужавате!… — извика тя изведнъж, гледайки го строго и гневно.

„Точно така! Точно така!“ — повтаряше се той упорито наум.

— Всичко прави! — бързо прошепна тя, като отново наведе глава.

„Ето изхода! Ето и обяснението на изхода!“ — реши той в себе си, като я разглеждаше с жадно любопитство.

С ново, странно, почти болезнено чувство се взираше той в това бледо, слабо и неправилно, ъгловато личице, в тези кротки сини очи, които можеха да блестят с такъв пламък, с такова сурово, енергично чувство, в това малко тяло, което още трепереше от негодувание и гняв, и всичко това му се струваше все повече и повече странно, почти невъзможно. „Юродива! Юродива!“ — повтаряше си той.

На скрина имаше някаква книга. Разхождайки се напред-назад, той всеки път я забелязваше; а сега я взе и я погледна. Беше Новият завет в руски превод. Книгата беше стара, поокъсана, в кожена подвързия.

— Това откъде е? — извика й той високо. Стоеше все на същото място, на три крачки от масата.

— Донесоха ми я — отговори тя сякаш неохотно и без да го погледне.

— Кой ти я донесе?

— Лизавета я донесе, бях я помолила.

„Лизавета! Странно!“ — помисли той. Всичко у Соня ставаше за него някак все по-страшно и по-чудесно с всяка минута. Той доближи книгата към свещта и я запрелиства.

— Къде пише за Лазар? — попита той изведнъж.

Соня упорито гледаше земята и не отвръщаше. Тя стоеше малко встрани от масата.

— За възкресението на Лазар къде пише? Намери ми го, Соня. Тя го погледна изкосо.

— Не е там, където търсите… в четвъртото евангелие е… — студено прошепна тя, без да се доближава към нето.

— Намери го и ми го прочети — каза той, седна, облегна се на масата, подпря глава с ръка и мрачно впери поглед встрани, като се приготви да слуша.

„След около три седмици на седми километър, моля заповядайте. Аз, изглежда, ще бъда там, ако не стане нещо по-лошо“ — мислеше си той.

След като изслуша недоверчиво странното желание на Расколников, Соня нерешително пристъпи към масата. Все пак взе книгата.

— Не сте ли го чели? — попита тя, като го погледна през масата изпод вежди. Гласът й ставаше все по-суров и по-суров.

— Отдавна… Като ученик. Чети!

— А в черква не сте ли го слушали?

— Аз… не съм ходил. А ти често ли ходиш?

— Н-не — прошепна Соня. Расколников се усмихна.

— Разбирам… Значи и на погребението на баща си утре няма да отидеш?

— Ще отида. И миналата седмица бях… панихида отслужих.

— За кого?

— За Лизавета. Нея я убиха с брадва.

Нервите му се изопваха все повече и повече. Започна да му се вие свят.

— Ти близка ли беше с Лизавета?

— Да… Тя беше справедлива… тя идваше… рядко… не често. Ние с нея четяхме и… разговаряхме. Тя ще види Бога.

Странно звучаха за него тези книжни думи и пак нещо ново: някакви тайни срещи с Лизавета и двете — юродиви.

„При такъв живот и ти ще станеш юродив! Заразително е!“ — помисли той.

— Чети! — извика й изведнъж настойчиво и нервно. Соня още се колебаеше. Сърцето й биеше. Тя някак си не смееше да му чете. Почти с мъчение гледаше той „нещастната луда“.

— Защо ви е? Нали не вярвате?… — прошепна тя тихо, като се задъхваше.

— Чети! Така искам! — настояваше той. — Нали си чела на Лизавета!

Соня разтвори книгата и намери мястото. Ръцете й трепереха, гласът й секваше. На два пъти започваше и все не можеше да произнесе първата сричка.

— „Един човек на име Лазар, от Витания, боледуваше…“ — произнесе тя най-после с усилие, но изведнъж, от третата дума гласът й зазвънтя и се скъса като прекалено изопната струна. Дъхът й пресекна и гърдите й се стегнаха.

Расколников разбираше отчасти защо Соня не се решаваше да му чете и колкото повече разбираше това, толкова по-грубо и по-нервно настояваше да чете. Той достатъчно добре разбираше колко тежко й беше сега да издава и разкрива всичко свое. Разбра, че тези чувства наистина сякаш бяха нейната сегашна, а може би и отдавнашна тайна, може би още от самото детство, още в семейството, при нещастния баща и полудялата мащеха, сред гладните дена, отвратителните викове и укори. Но в същото време той сега разбра, и то съвсем ясно, че макар тя да тъгуваше и да се страхуваше ужасно от нещо, като започваше да чете, на нея самата й се искаше да чете въпреки цялата мъка и всички опасения, и именно на него, за да чуе той, и именно сега — „каквото и да се случи след това!“… Той прочете това в очите й, разбра го от възторженото й вълнение… Тя надви себе си, сподави спазъма в гърлото, който бе пресякъл гласа й в началото на стиха, и продължи четенето на единадесетата глава от евангелието от Йоана. Така тя дочете до (1)9-ия стих:

— „И мнозина от юдеите бяха при Марта и Мария да ги утешат за брата им. Марта, прочее, като чу, че идел Исус, отиде да го посрещне; а Мария още седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Исуса: Господи, да беше ти тука, не щеше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще ти даде.“

На това място тя отново спря, тръпнеща от предчувствието, че пак ще се разтрепери и гласът й пак ще пресекне…

— „Казва й Исус: брат ти ще възкръсне. Казва му Марта: знам, че ще възкръсне във възкресението на последния ден. Исус й рече: Аз съм възкресението и животът; вярващият в мене, ако и да умре, ще живее и никой, който е жив и вярва в мене, няма да умре до века. Вярваш ли в това? Казва му: (и сякаш с болка, поемайки дъх, Соня отчетливо и силно прочете, като че тя самата гласно изповядваше вярата си).

— Да, Господи! Вярвам, че ти си помазаникът, Божият син, който има да дойде на света.“

Тя искаше да спре, вдигна за миг очи към него, но бързо се овладя и зачете по-нататък. Расколников седеше и слушаше неподвижно, без да се обръща, облегнат на масата и гледайки встрани. Дочетоха до 32-ия стих:

— „И тъй Мария, като дойде там, където беше Исус, и го видя, падна при нозете му; и каза му: Господи, да беше ти тук, нямаше да умре брат ми. Исус, като я видя да плаче и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа си и се смути. И рече: къде го положихте? Казват му: Господи, дойди и виж, Исус се просълзи. Затова юдеите думаха: виж колко го е обичал. А някои от тях рекоха: не можеше ли тоя, който отвори очите на слепия, да направи щото и този да не умре?“

Расколников се обърна към нея, гледаше я развълнуван: да, точно така! Тя вече цялата трепереше от действителна, истинска треска. Той очакваше това. Тя беше вече близо до словото за най-великото и небивало чудо и чувство на велико тържество я обхвана. Гласът й стана звънък като метал; тържество и радост звучаха в него и го укрепваха. Редовете се преплитаха пред нея, защото пред очите й притъмняваше, но тя знаеше наизуст това, което четеше. При последния стих: „Не можеше ли тоя, който отвори очите на слепия…“ — понижавайки глас, тя горещо и страстно предаде съмнението, укора и хулата на невярващите слепи юдеи, които сега, след минута, като поразени от гръм ще паднат, ще заридаят и ще повярват… „И той, той — също заслепен и невярващ, той също сега ще чуе, той също ще повярва, да, да! — веднага, още сега“ — мечтаеше тя и тръпнеше от радостно очакване.

— „Исус, прочее като тъжеше пак в себе си, дохожда на гроба. Беше пещера и на нея беше привален камък. Казва Исус: махнете камъка. Марта, сестрата на умрелия, му казва:

Господи, смърди вече, защото е от четири дена в гроба.“ Тя енергично наблегна на думата четири.

— „Каза й Исус: не рекох ли ти, че ако повярваш, ще видиш Божията слава? И тъй отместиха камъка от пещерата, където лежеше умрелият. А Исус подигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря ти, че ме послуша. Аз знаех, че ти винаги ме слушаш; но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че ти си ме пратил. И като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън! И умрелият излезе (високо и възторжено прочете тя, треперейки и изстивайки, сякаш с очите си го виждаше:) с ръце и нозе, повити в саван, и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза: Разповийте го и оставете го да си иде.

Тогава мнозина от юдеите, които бяха дошли при Мария и видяха това, що стори Исус, повярваха в него.“

По-нататък тя не чете и не можеше да чете, затвори книгата и бързо стана от стола.

— Това е за възкресението на Лазар — отсечено и студено прошепна тя и застана неподвижно, обърната встрани, като не смееше и сякаш се срамуваше да вдигне към него очи. Продължаваше да трепери в треска. Малката свещ отдавна вече гаснеше върху кривия свещник и мътно осветяваше в тази мизерна стая убиеца и блудницата, странно събрали се да четат вечната книга. Минаха около пет минути и повече.

— Аз дойдох да ти говоря по работа — високо и мрачно каза изведнъж Расколников, стана и се приближи до Соня. Тя мълчаливо вдигна очи към него. Погледът му беше особено суров и в него се четеше някаква дива решителност.

— Днес напуснах роднините си — каза той, — майка си и сестра си. Вече няма да отида при тях. Скъсах окончателно.

— Защо? — като зашеметена попита Соня. Неотдавнашната среща с майка му и сестра му беше оставила у нея необикновено впечатление, макар неясно и за самата нея. Новината за скъсването изслуша почти с ужас.

— Сега имам само тебе — добави той. — Да тръгнем заедно… Аз дойдох при тебе. Ние заедно сме прокълнати, заедно ще тръгнем!

Очите му блестяха. „Като малоумен!“ — помисли на свой ред Соня.

— Къде ще вървим? — със страх попита тя и неволно отстъпи назад.

— Откъде да знам? Зная само, че по един и същи път, със сигурност го знам — и толкова. С еднаква цел!

Тя го гледаше и не разбираше нищо. Разбираше само, че той е ужасно, безкрайно нещастен.

— Никой от тях нищо няма да разбере, ако им говориш — продължи той, — а аз разбрах. Ти си ми нужна, затова дойдох при тебе.

— Не разбирам… — прошепна Соня.

— После ще разбереш. Нима ти не стори същото? Ти също престъпи… могла си да престъпиш. Ти си се самоубила, ти си погубила своя живот (това е все същото!). Ти би могла да живеещ с духа и с разума си, а ще завършиш на Сенния… Но ти не можеш да издържиш и ако останеш сама, ще полудееш като мене. Ти и сега си вече като побъркана; значи, ние трябва да вървим заедно, по един път! Да вървим!

— Защо? Защо говорите това! — каза Соня, странно и силно развълнувана от думите му.

— Защо? Защото не може да продължаваме така — ето защо! Нали трябва най-после да разсъдим сериозно и прямо, а не като Деца да плачем и да викаме, че Бог няма да допусне! Е, какво ще стане, ако наистина те откарат утре в болница? Онази е луда и туберкулозна, ще умре скоро, а децата? Нима Полечка няма да загине? Нима не си виждала тук деца, по ъглите, които майките им пращат да просят милостиня? Проверявал съм къде живеят тия майки и в каква обстановка. Там децата не могат да останат деца. Там седемгодишният е развратен и крадец. А нали децата се образ Христов: „На такива е царството небесно.“ Той заповядал да ги почитаме и обичаме, те са бъдещето на човечеството…

— Но какво, какво да правим? — плачейки истерично и кършейки ръце, повтаряше Соня.

— Какво да правим? Да строшим, което трябва, веднъж завинаги, и толкова — и да понесем страданието! Какво? Не разбираш? После ще разбереш… Свобода и власт, главно власт! Над всички треперещи твари и над целия мравуняк!… Ето целта! Помни това! Това е моето напътствие към тебе! Аз може би за последен път говоря с тебе. Ако не дойда утре, сама ще научиш всичко и тогава си спомни тези думи. И някога, по-късно, след години може и да разбереш какво са означавали те. А ако дойда утре, ще ти кажа кой уби Лизавета. Прощавай!

Соня цялата потрепера от уплаха. — Та нима вие знаете кой я е убил? — попита тя, изстивайки от ужас, като го гледаше безумно.

— Зная и ще кажа… На тебе, само на тебе! Тебе избрах. Не за прошка ще дойда да те моля, просто ще ти кажа. Аз отдавна съм те избрал, за да ти го кажа, още тогава, когато баща ти ми говори за тебе и когато Лизавета беше жива, си помислих това. Прощавай. Не ми подавай ръка. Утре!

Той излезе. Соня го гледаше, като да беше луд, но и тя самата беше като безумна и чувстваше това. Виеше й се свят. Господи, откъде знае кой е убил Лизавета? Какво значеха тези думи? „Това е страшно!“ Но в същото време мисълта не й минаваше през ума. Никак! Никак!… „О, той трябва да е ужасно нещастен!… Напуснал майка си и сестра си. Защо? Какво е станало? И какви са му намеренията? Какво й беше казал той? Той й целуна краката и говореше… говореше (да, той ясно каза това), че без нея вече не може да живее… О, господи!“

Соня прекара цялата нощ в треска и бълнуване. Тя скачаше от време на време, плачеше, чупеше ръце или пак се унасяше в трескав сън и й се присънваха Полечка, Катерина Ивановна, Лизавета, четенето на Евангелието и той… той, бледото му лице, пламтящите очи… Той й целува краката, плаче… О, Господи!

Зад вратата вдясно, зад същата онази врата, която отделяше квартирата на Соня от квартирата на Гертруда Карловна Реслих, имаше междинна стая, отдавна вече празна, която спадаше към квартирата на г-жа Реслих. Тая стая тя даваше под наем, за което бяха сложени обявления на вратата, а други бяха налепени по стъклата на прозорците към канала. Соня отдавна беше свикнала да смята тази стая за необитаема. А в действителност през цялото това време в празната стая до вратата беше стоял господин Свидригайлов и притаен, беше подслушвал. Когато Расколников излезе, той постоя, помисли, отиде на пръсти до стаята си, съседна на празната стая, взе стол и безшумно го пренесе до самата врата, водеща към стаята на Соня. Разговорът му се стори занимателен и много, много му хареса — толкова му хареса, че си донесе и стола, за да не трябва в бъдеще, утре например, да се излага пак на неприятността да стои цял час на крака, а да се настани по-удобно и да може вече удоволствието му да е пълно във всяко отношение.

V

Когато на другата сутрин, точно в единадесет часа, Расколников влезе в сградата на участъка в отделението на пристава по следствените дела и помоли да доложат за него на Порфирий Петрович, той дори се учуди, че толкова дълго не го приемат: минаха поне десет минути, преди да го повикат. А според него трябваше веднага просто да се нахвърлят отгоре му. Той стоеше в чакалнята, а наоколо сновяха хора, които явно съвсем не се интересуваха от него. В съседната стая, която приличаше на канцелария, седяха и пишеха няколко писари и беше очевидно, че никой от тях нямаше дори понятие кой е и какво представлява Расколников. С неспокоен и подозрителен поглед следеше той наоколо си, оглеждайки: няма ли край него поне някакъв стражар, някакво тайно око, оставено да го следи, да не избяга някъде? Но нямаше нищо подобно: виждаше само заетите с дребни грижи лица на чиновниците, после още някакви хора и той на никого не беше нужен; можеше да поеме веднага накъдето поиска. Все повече и повече се затвърждаваше у него мисълта, че ако наистина този загадъчен човек от вчера, този призрак, появил се изпод земята, знае всичко и всичко е видял, нима щяха да допуснат той, Расколников, да стои сега така и спокойно да чака? И нима щяха да го чакат тук до единадесет часа, докато той сам благоволи да дойде? Излизаше, че или този човек още нищо не е казал, или… или просто също нищо не знае и сам, с очите си нищо не е видял (пък и как би могъл да види?), а следователно всичко това, вчерашното, което се случи с него, Расколников, пак е било призрак, роден от възбуденото му и болно въображение. Тази догадка още вчера дори, през време на най-силните тревоги и на отчаянието, бе започнала да се затвърждава в него. Премислил сега всичко, готвейки се за ново сражение, той почувства изведнъж, че трепери и дори негодувание закипя в него при мисълта, че трепери от страх пред омразния Порфирий Петрович. Най-ужасното за него беше да се срещне пак с този човек: той го мразеше безгранично, безкрайно и дори се страхуваше да не се издаде някак с омразата си. И толкова силно беше негодуванието му, че веднага престана да трепери; приготви се да влезе със студен и дързък вид и си даде дума колкото може повече да мълчи, да се вглежда и да се вслушва и този път поне на всяка цена да надвие болезнено възбудената си природа. В този момент го повикаха при Порфирий Петрович.

Оказа се, че в тази минута Порфирий Петрович беше сам в кабинета си. Неговият кабинет беше стая нито голяма, нито малка; в нея имаше голямо писалище, сложено пред мушамен диван, бюро, шкаф в ъгъла и няколко стола — все канцеларска мебел от жълто полирано дърво. В ъгъла, на задната стена или по-право преградка, имаше заключена врата, по-нататък, отвъд преградката, трябваше следователно да има още някакви стаи. При влизането на Расколников Порфирий Петрович веднага затвори вратата, през която той влезе, и те останаха сами. Той посрещна госта си явно с най-весел и приятен израз и едва след няколко минути Расколников по известни признаци забеляза в него някакво смущение — сякаш изведнъж го бяха объркали или го бяха заварили да върши нещо много тайно и скрито.

— А, уважаеми! Ето ви и вас… из нашия край… — започна Порфирий, като му протегна и двете си ръце. — Е, седнете, любезни! Или вие може би не обичате да ви наричат уважаеми и… любезни — така tout court19. Моля ви да не го смятате за фамилиарност… Ето тук, на канапенцето.

Расколников седна, без да сваля очи от него.

„Из нашия край“, извинете за фамилиарността, френският израз „tout court“ и пр., и пр. — всичко това бяха характерни признаци. „Той обаче ми протегна и двете си ръце, а нито една не ми подаде, навреме ги дръпна“ — мина му през ума. Двамата се следяха взаимно, но щом погледите ми се срещнеха, и двамата мълниеносно ги отместваха.

— Донесох това заявление… за часовника… ето. Написано ли е както трябва или да го препиша?

— Какво? Заявление? Да, да… не се безпокойте, точно така е — каза сякаш бързаше за някъде Порфирий Петрович и след това взе заявлението и го прегледа. — Да, точно така. Нищо повече не е нужно — потвърди той също така набързо и сложи заявлението на масата. После, след минута, вече говорейки за друго, пак го взе от масата и го премести на бюрото си.

— Вие, струва ми се, казвахте вчера, че бихте искали да ме разпитате… както му е редът… за познанството ми с тази… убитата? — започна Расколников. „Е, защо вмъкнах струва ми се?“ — премина мълниеносно през ума му. „Но защо се безпокоя толкова, че съм вмъкнал това струва ми се?“ — премина през ума му веднага като мълния друга мисъл.

И изведнъж усети, че мнителността му, само от допира с Порфирий, от две думи само, от два само погледа, вече се разрасна в миг, добивайки чудовищни размери… и че това е страшно опасно: нервите ми се опъват, вълнението му расте. „Беда! Беда!… Пак ще се изтърва.“

— Да-да-да! Не се безпокойте! Има време, има време — бърбореше Порфирий Петрович, като ходеше напред-назад покрай масата, но някак без всякаква цел, като че се спускаше ту към прозореца, ту към бюрото, ту пак към масата и ту избягваше мнителния поглед на Расколников, ту изведнъж спираше на място и го гледаше право в очите. А малката му дебела и кръгла фигурка изглеждаше извънредно странна, като топка, която се търкаля в различни посоки и веднага отскача от всички стени и ъгли.

— Има време, има време!… Пушите ли? Имате ли? Заповядайте една цигарка… — продължи той и подаде на госта цигара.

— Знаете ли, аз ви приемам в канцеларията, а квартирата ми е също тук, зад преградката… държавна, но сега живея временно под наем. Тук трябваше да се направят някои поправчици. Сега е почти готово… държавна квартира, това, знаете ли, е чудесно нещо, а? Как мислите?

— Да, чудесно нещо — отговори Расколников, като го гледаше почти с насмешка.

— Чудесно нещо, чудесно нещо… — повтаряше Порфирий Петрович, сякаш изведнъж се беше замислил за съвсем друго, — да, чудесно нещо! — едва не извика той най-после, като изведнъж обърна очи към Расколников и се спря на две крачки от него. Това многократно глупавичко повтаряне, че държавната квартира е чудесно нещо, прекалено противоречеше с пошлостта си на сериозния, мислещ и загадъчен поглед, който той впери сега в госта си.

Но това още повече разпали злобата на Расколников и той вече не можа да се въздържи от едно насмешливо и твърде непредпазливо предизвикателство.

— Знаете ли какво — попита изведнъж, като го гледаше почти дръзко и сякаш изпитваше наслада от дързостта си, — съществува, струва ми се, такова юридическо правило, такъв юридически похват — за всички видове следователи — отначало да започват отдалече, от дреболийки или даже от нещо сериозно, но съвсем странично, за да ободрят, така да се каже, или по-точно, за да развлекат разпитвания, да приспят бдителността му и после изведнъж, по най-неочакван начин, да го халосат право по темето с някакъв най-съдбоносен и опасен въпрос; така ли е? Това, струва ми се, и досега свято се отбелязва във всички правила и наставления?

— Така, така… та вие какво мислите, че аз с държавната квартира един вид… а? — И като каза това, Порфирий Петрович присви очи и намигна, нещо весело и хитро пробягна по лицето му, бръчиците по челото му изчезнаха, очичките му се свиха, чертите на лицето му се изопнаха и той изведнъж се заля в нервен, продължителен смях, като трепереше и се тресеше с цялото си тяло и гледаше Расколников право в очите. Онзи също се засмя с известно усилие, но когато, Порфирий видя, че той също с смее, се заля вече в такъв смях, че стана почти моравочервен отвращението на Расколников изведнъж взе връх над всякаква предпазливост: той престана да се смее, намръщи се и дълго с ненавист гледа Порфирий, без да сваля от него очи през цялото време на продължителния му и сякаш нарочно неспиращ смях. Непредпазливостта впрочем беше явна и от двете страни: излизаше, че Порфирий Петрович като че ли се смее на госта си право в очите, а той приема този смях с омраза и твърде малко се смущава от това обстоятелство. Последното беше твърде показателно за Расколников: той разбра, че навярно Порфирий Петрович и одеве съвсем не се е смущавал, а, напротив, самият той, Расколников, май падна в капана; че тук явно има нещо, което той не знае, някаква цел; че може би всичко е вече подготвено и ей сега моментално ще се разкрие и ще се стовари върху него… Той веднага премина направо към въпроса, стана от мястото си и си взе фуражката.

— Порфирий Петрович — започна той решително, но доста ядосан, — вие вчера изявихте желание да дойда за някакви разпити (той особено наблегна на думата разпити). Аз дойдох и ако ви е необходимо, питайте, а в противен случай позволете ми да си отида. Нямам време, зает съм… Трябва да отида на погребението на онзи премазан чиновник, за когото вие… също знаете… — добави той и веднага кипна, че го беше добавил и затова още повече се подразни: — На мене всичко това ми омръзна, чувате ли, и то отдавна… отчасти затова и бях болен… с една дума — почти извика той, като почувства, че изречението за болестта е още по-неуместно, — с една дума, благоволете или да ме разпитате, или веднага да ме освободите… а ако ще ме разпитвате — то само по установения формален ред! Иначе няма да позволя; и затова засега довиждане, защото нямаме вече какво да правим заедно.

— Господи! Но какво приказвате! Че за какво да ви разпитвам — разкудкудяка се изведнъж Порфирий Петрович, като веднага промени тона и израза си и в миг престана да се смее. — Но не се безпокойте, моля ви се — засуети се той, като ту пак тичаше из стаята, ту изведнъж започваше да увещава Расколников да седне, — има време, има време и всичко това са само глупости! Аз, напротив, толкова се радвам, че вие най-после дойдохте при нас… Аз като гостенин ви приемам. А за този проклет смях вие, любезни Родион Романович, простете! Родион Романович? Нали така, струва ми се, се казвате по баща?… Нервен човек, много ме разсмяхте с остротата на вашата забележка; понякога наистина се раздрусвам като гумен и половин час не ми мърда… Обичам да се смея. При моята пълнота даже се страхувам от удар. Но седнете, моля ви се… Моля ви, любезни, иначе ще помисля, че сте се разсърдили…

Расколников мълчеше, слушаше и наблюдаваше, все още гневно намръщен. Той впрочем седна, но без да оставя фуражката си.

— Аз, любезни Родион Романович, ще ви кажа нещо за себе си, така да се каже, за обяснение на характера ми — продължи, подтичвайки из стаята, Порфирий Петрович и, както преди, избягвайки сякаш да среща погледа на своя гост. — Аз, знаете ли, съм ерген човек, не се движа в отбрано общество и съм неизвестен, а при това съм свършен човек, прецъфтял и… и… и забелязвали ли сте, Родион Романович, че у нас, тоест у нас в Русия и най-вече в нашите петербургски кръгове, ако двама умни мъже, които още не се познават много добре, но тъй да се каже, се уважават взаимно, ето, както ние с вас сега, се съберат заедно, половин час просто не могат да намерят тема за разговор — чувстват се неловко един пред друг, седят и взаимно се смущават. Всички намират тема за разговор, дамите например… светските хора например, хората от висшето общество винаги имат тема за разговор, c’est de rigueur20, а средните хора като нас — всички са стеснителни и неразговорчиви… мислещите тоест.

И защо ли е така, любезни? Обществени интереси ли нямаме или сме прекалено честни и не желаем да се лъжем един друг, не зная! А? Как мислите? Че оставете си фуражката, сякаш се каните веднага да си тръгнете, просто ми е неудобно, като ви гледам… Аз, напротив, така се радвам…

Расколников остави фуражката си, но продължи да мълчи и сериозно, намръщено да се вслушва в празното и объркано бръщолевене на Порфирий. „Какво сега, наистина ли иска да отвлече вниманието ми с глупавото си бръщолевене?“

— Кафе не ви предлагам, мястото не е подходящо; но защо да не поседите пет минути с приятел, за развлечение — дърдореше непрестанно Порфирий. — И знаете ли, всички тези служебни задължения… вие, любезни, не се обиждайте, че аз все се разхождам напред-назад; извинете, любезни, много се страхувам да не ви обидя, но движението ми е просто необходимо. Постоянно седя и така се радвам, когато мога да походя пет минути… хемороиди… все се каня да се лекувам с гимнастика; там, казват, съветници, действителни съветници и даже тайни съветници с готовност скачали на въженце; какво нещо е науката в наше време… да… А що се отнася до тези наши задължения, разпитите и цялата тази формалистика… ето вие, любезни, благоволихте сега сам да споменете за разпитите… та, знаете ли, любезни Родион Романович, тези разпити понякога объркват самия разпитващ повече, отколкото разпитвания… Това вие, любезни, напълно справедливо и остроумно благоволихте да отбележите (Расколников не беше казал нищо подобно). Объркваш се! Наистина се объркваш! И все едно и също, все едно и също, като барабан! Ето предстои реформа и поне ще получим ново име, хе, хе, хе! А относно нашите юридически похвати — както остроумно благоволихте да се изразите — напълно съм съгласен с вас. Че кой, кажете, измежду всички подсъдими, дори измежду най-простите селяни, не знае, че него например отначало ще започнат да го приспиват със странични въпроси (според вашия сполучлив израз), а след това изведнъж ще го халосат по темето с тъпото на брадвата, хе, хе, хе, според сполучливото ви сравнение! Хе, хе, та вие, значи, наистина помислихте, че аз с квартирата съм искал да ви… хе, хе! Какъв ироничен човек сте вие! Хайде спирам! Ах, да, ето на, една думичка вика друга, една мисъл предизвиква друга — ето вие за формата също споменахте одеве, разбирате ли, относно разпита… Че какво значи по формалния ред! Формата, разбирате ли, в много случаи е празна работа. Понякога само си поприказваш приятелски и ползата е по-голяма, формата никога няма да избяга, позволете ми да ви успокоя в това отношение; и какво всъщност е формата, ще ви за питам. Не бива да се ограничава следователят на всяка крачка с формата. Работата на следователя — това е, така да се каже, един вид свободно изкуство или нещо от този род… хе, хе, хе!…

Порфирий Петрович си пое дъх за миг. Той все дърдореше, без да се уморява, ту безсмислени, празни изречения, ту изведнъж пускаше някакви загадъчни думички и веднага отново се впускаше в безсмислици. Той вече почти тичаше из стаята, като все по-бързо и по-бързо местеше дебелите си крачета, все гледаше надолу, сложил дясната си ръка на гърба, а с лявата непрекъснато махаше и правеше разни движения, всеки път удивително несъответстващи на думите му. Расколников изведнъж забеляза, че тичайки по стаята, той на два пъти като че спря до вратата за миг и сякаш се вслуша… „Не чака ли нещо?“

— А тук вие сте съвършено прав — подхвана пак Порфирий, като гледаше Расколников весело, с извънредно простодушие (от което онзи потръпна и веднага се приготви), — наистина сте прав, че се надсмяхте на юридическите форми с такова остроумие, хе-хе! И тези наши (някои, разбира се) дълбокомислено-психологически похвати са крайно смешни, пък май и безполезни, в случай че са много стеснени от формата. Да-а… аз пак за формата: та ако аз сметна или по-точно, заподозра някого, един, втори, трети, тъй да се каже, в престъпление по някое делце, което ми е поверено… Вие следвате право, Родион Романович, нали?

— Да, следвах…

— Та ето ви, така да се каже, и примерче за в бъдеще — тоест не мислете, че бих се осмелил да ви уча: какви само статии пишете за престъпленията! Не, само така, като факт, ще се осмеля да ви дам примерче — та, значи, ако сметна например един, втори, трети за престъпник, е, защо, питам, да го безпокоя, преди да му е дошло времето, макар и да имам улики против него? Някого съм длъжен например да арестувам час по-скоро, но друг може да е по-различен, нали; тъй че защо да не го оставя да се поразходи из града, хе-хе! Не, вие, виждам, много не ме разбирате, затова ще се изразя по-ясно: ако аз например го затворя прекалено рано, по този начин може би, тъй да се каже, ще му дам нравствена опора, хе-хе! Вие се смеете? (Расколников и не мислеше да се смее: той седеше, стиснал устни, без да сваля трескавите си очи от очите на Порфирий Петрович.) А всъщност това е така, особено при някои субекти, защото хората са най-различни, а практиката спрямо всички е еднаква. Ето вие сега казахте: улики; да речем, наистина улики, но уликите, любезни, в повечето случаи са нож с две остриета, а аз съм следовател, значи, слаб човек и, да си призная, ще ми се да проведа следствието, така да се каже, математически ясно, ще ми се такава улика да намеря, че като две и две четири да е ясно! Като пряко и безспорно доказателство да е ясно! А ако го затворя ненавреме — макар да съм сигурен, че е той, — тогава може би сам ще си отнема средствата за по-нататъшното му разобличаване. А защо? Ами затова, че аз, така да се каже, ще му създам определено положение, така да се каже, психологически ще го установя и ще го успокоя и той ще се скрие от мене в черупката си: ще разбере най-после, че е затворник. Казват например, че в Севастопол веднага след Алма умните хора ужасно се страхували, че неприятелят всяка минута може да атакува и веднага да превземе Севастопол; а като видели, че неприятелят е предпочел обсадата по всички правила и копае първия ред окопи, така, казват, се зарадвали и успокоили, умните хора тоест: поне с два месеца, значи, се забавя работата, защото с правилна обсада кой знае кога ще надвият. Пак се смеете, пак не вярвате? Разбира се, и вие сте прав! Прав сте, прав сте! Това са все частни случаи, съгласен съм с вас; даденият случай е наистина частен! Но вижте какво, добри ми Родион Романович, трябва да се наблюдава: общият случай, този, по който са определени всички юридически форми и правила и с който те са съобразени и записани в книжки, изобщо не съществува поради това именно, че всяко нещо, всяко престъпление например, щом само се извърши в действителност, веднага се превръща в съвсем частен случай; и още какъв понякога, неприличащ на абсолютно нещо предишно. Извънредно комични случаи от този род се случват понякога. Та ако аз оставя някой си господин съвсем сам: да не го арестувам и да не го безпокоя, но той да знае всеки час и всяка минута или поне да подозира, че аз всичко знам, всичките му тайни, и денонощно го следя, неуморно го пазя, и да го държа умишлено във вечно подозрение и страх, Бога ми, ще започне да се върти наоколо ми, сам ще дойде, а може би и ще вземе да направи нещо, което вече ще е ясно като две и две четири, така да се каже, ще придобие математическа форма — това е приятното. То може да се случи и с някой загубен селяк, а що се отнася до нашего брата, съвременно умния човек, особено ако е начетен в дадена насока — още повече! Затова, драги ми, защото е твърде важно да разбереш в каква насока е развит човекът. Ами нервите, нервите, тях вие просто забравихте! Та в наше време всичко живо е болно, изтощено, нервно!… А жлъч, жлъч колко има у всички! Та това, да ви кажа, при случай е нещо като залеж! И защо да се безпокоя, че той се движи свободен из града! Че нека, нека се поразходи засега, нека; аз и без това зная, че той е моя жертвичка и никъде няма да ми избяга! Пък и къде може да избяга, хе-хе! В чужбина ли? В чужбина някой поляк може да избяга, не и той, още повече че аз следя и съм взел мерки. Из някой затънтен край на страната ли ще избяга? Че там живеят селяци, истински, диви, руски; а съвременно образованият човек по-скоро ще предпочете затвора, отколкото да живее с такива чужденци като нашите селяци, хе-хе! Но всичко това са глупости, всичко това е само на повърхността. Какво значи: ще избяга! Това е формата, а главното не е там; той няма да избяга от мене не само затова, че няма къде да отиде: той от мене психологически няма да избяга, хе-хе! Какво изразче, а! Той по закона на природата няма да ми избяга, даже и да имаше къде да отиде. Виждали ли сте пеперуда над свещ? Е, и той така все ще се върти, все ще се върти около мене като над свещ; свободата ще престане да му е мила, ще започне да се замисля, да се обърква, окончателно ще се заплете като в мрежа, ще се измъчи до смърт!… Нещо повече: лично ще ми приготви нещо математическо като две и две четири — стига да му дам по-дълъг срок… И все ще кръжи, все ще кръжи около мене, намалявайки все повече и повече радиуса и — хоп! — право в устата ми ще влезе, аз ще го глътна, а това вече е много приятно, хе-хе-хе! Не вярвате ли?

Расколников не отговори, той седеше бледен и неподвижен, като се вглеждаше в лицето на Порфирий с все същото напрежение.

„Урокът е добър — мислеше той, вледенявайки се, — това дори вече не е игра на котка и мишка, както беше вчера. А невъзможно е той просто безцелно да ми показва силата си и… да ми подсказва: прекалено умен е за това. Тук целта е друга, но каква? Не, глупости са това, брат, ти просто ме сплашваш и хитруваш! Нямаш доказателства и вчерашният човек не съществува! А ти просто искаш да ме объркаш, искаш да ме изнервиш преждевременно и в такова състояние да ме довършиш, само че лъжеш се, няма да успееш, няма да успееш! Но защо, защо до такава степен да ми се подсказва?… На болните ми нерви ли разчита!… Не, брат, лъжеш се, ще се провалиш, макар да си подготвил нещо… Добре, ще видим какво си подготвил.“

И той събра всичките си сили, приготвяйки се за страшната и неизвестна катастрофа. От време на време изпитваше желание да се нахвърли и веднага, на място, да удуши Порфирий. Още като влизаше тук, се страхуваше от тази злоба. Чувстваше, че устните му са пресъхнали, че сърцето му се блъска, че на устните му е засъхнала пяна. Но все пак реши да мълчи и засега да не казва нито дума. Разбра, че това е най-добрата тактика в неговото положение, защото не само че няма да се издаде, но, напротив, ще ядоса с мълчанието си врага и може би онзи дори ще се издаде пред него. Той поне се надяваше на това. — Не, аз виждам, че вие не вярвате, все мислите, че аз ви разправям невинни шегички — подзе Порфирий, като все повече и повече се развеселяваше и непрекъснато се кискаше от удоволствие, и започна пак да обикаля из стаята, — вие, разбира се, сте прав; сам Бог ми е дал такава външност, че събуждам у другите само смешни мисли: буфон21, но аз ето какво ще ви кажа и пак ще повторя, че вие, любезни Родион Романович, простете на мене стареца, сте още млад човек, така да се каже, в първа младост и затова цените най-високо от всичко човешкия ум като всички млади хора. Пъргавата острота на ума и отвлечените доводи на разума ви съблазняват. И то точно както предишния австрийски хофкригсрат22 например, тоест доколкото мога да съдя за военните събития: на книга и разгромиха Наполеон, и го плениха, и някак там, в кабинета си, всичко по най-остроумен начин пресметнаха и нагласиха, а пък всъщност генерал Мак взел, че се предал с цялата си армия, хе-хе-хе! Виждам, виждам, любезни Родион Романович, смеете ми се вие, че аз, такъв цивилен човек, все из военната история вземам примерчета. Но какво да се прави, слабост, обичам военното дело и така обичам да чета тези военни комюникета… наистина съм си сбъркал призванието. Трябваше да стана военен, вярно. Наполеон може би нямаше да стана, но майор щях да съм, хе-хе-хе! Да, та засега, скъпи мой, ще ви кажа най-подробно цялата истина относно това, частния случай тоест: действителността и характерът, уважаеми господине, са важно нещо и объркват, и още как, понякога и най-прозорливите пресмятания. Ей, чуйте стареца, сериозно ви говоря, Родион Романович (казвайки това, Порфирий Петрович, който едва ли имаше тридесет и пет години, наистина сякаш изведнъж целият се състари: дори гласът му се промени и той някак цял се преви), при това аз съм човек откровен… Откровен човек ли съм аз или не? Как мислите? Мисля, че съвсем: такива неща даром ви разказвам и дори награда не искам, хе-хе! Та продължавам: остроумието според мене е нещо великолепно, това е, така да се каже, венецът на природата и утеха в живота, и такива фокуси умее да ти поднесе, че къде може да се сети понякога някакъв си там нещастничък следовател, който при това е увлечен от собствената си фантазия, както става винаги, защото и той е човек! Но натурата помага на нещастния следовател, ето бедата! А увлечената в остроумието младеж, „която прекрачва всички препятствия“ (както по най-остроумен и хитър начин сте се изразили), и не помисля за това. Той, да речем, и ще излъже, тоест човекът, частният случай, incognito-то, и ще излъже отлично, по най-хитър начин; би казал човек, че вече може и да триумфира, и да се наслаждава на плодовете на своето остроумие, а той — хоп! — на най-интересното, на най-скандалното място вземе, че припадне. Вярно е, че е болен и в стаите понякога е задушно, но все пак! Все пак дал е повод да се помисли! Излъгал е чудесно, а с натурата си не е съумял да се съобрази. Ето къде е то, коварството! Друг път, увличайки се от живото си остроумие, започва да си играе с този, който го подозира, пребледнее сякаш нарочно, сякаш на шега, но прекалено естествено, прекалено много прилича на истина — и ето че пак даде повод за подозрение! И въпреки че отначало ще го измами, но през нощта онзи се сеща, ако не е глупав. Та на всяка крачка става така! Нещо повече: започва да предварва нещата, започва да се вре, където не го викат, започва непрекъснато да заговаря за това, за което, напротив, би трябвало да мълчи, разни алегории започва да подмята — хе-хе! — сам идва и започва да разпитва: защо, значи, толкова дълго време не ме арестувате? Хе-хе-хе, това и с най-остроумния човек може да се случи, с психолог и литератор! Огледало е натурата, огледало, най-прозрачно! Гледай в него и се любувай, това е то! Но вие защо така пребледняхте, Родион Романович, да не ви е задушно, да отворя ли прозорчето?

— О, не се безпокойте, моля ви се — извика Расколников и изведнъж се разсмя, — моля ви, не се безпокойте!

Порфирий се спря срещу него, почака и изведнъж също се разсмя. Расколников стана от канапето, като изведнъж рязко прекрати своя съвсем припадъчен смях.

— Порфирий Петрович — каза той високо и отчетливо, въпреки че едва се държеше на разтрепераните си крака, — аз най-накрая ясно виждам, че вие положително ме подозирате в убийството на тази старица и на сестра й Лизавета. От своя рана ви заявявам, че всичко това отдавна вече ми е омръзнало. Ако намирате, че имате право да ме преследвате по закон преследвайте ме; да ме арестувате — арестувайте ме. Но да ми се смеете в очите и да ме измъчвате, аз няма да позволя.

Изведнъж устните му затрепераха, в очите му пламна бяс и сдържаният досега глас закънтя.

— Няма да позволя! — извика той изведнъж и с всичка сила удари с юмрук по масата. — Чувате ли, Порфирий Петрович? Няма да позволя!

— Ах, Господи, но какво е това пак! — извика явно съвсем изплашен Порфирий Петрович. — Мили Родион Романович! Миличък! Господи! Какво ви е?

— Няма да позволя! — извика за четвърти път Расколников.

— Любезни, по-тихо! Нали ще чуят, ще дойдат! Какво ще им кажем тогава, помислете! — пошепна в ужас Порфирий Петрович, доближавайки лицето си до самото лице на Расколников.

— Няма да позволя, няма да позволя! — машинално повтори Расколников, но също изведнъж съвсем шепнешком.

Порфирий бързо се обърна и се втурна да отвори прозореца.

— Чист въздух да влезе! И водичка да бяхте пийнали, миличък, та това е припадък! — И той се спусна към вратата да каже да донесат вода; но за късмет в стаята, в ъгъла, имаше шише с вода.

— Пийнете, любезни — шепнеше той, спускайки се към него с шишето, — дано помогне… — Уплахата и самото съчувствие на Порфирий Петрович бяха толкова естествени, че Расколников млъкна и с ужасно любопитство започна да го разглежда. Водата впрочем той не прие.

— Родион Романович, миличък, та вие така до лудост ще се докарате, уверявам ви, е-ех! А-ах! Я пийнете! Пийнете поне малко де!

Той го накара все пак да вземе в ръце чашата с вода. Расколников машинално я доближи до устните си, но опомнил се, с отвращение я сложи на масата.

— Да-а, изкарахме едно припадъче! Така, миличък, вие пак ще се разболеете — закудкудяка с приятелско съчувствие Порфирий Петрович, впрочем все още някак объркан. — Господи! Как може така да не се пазите? Ето и Дмитрий Прокофич идва вчера при мене — съгласен съм, съгласен съм, аз имам язвителен характер, лош, а те виждате какъв извод направили от това!… Господи! Дойде вчера, след вас, обядвахме, говори, говори, аз само разперих ръце, е, мисля си… ох, Господи! Вие ли го пратихте да дойде? Че седнете, любезни, поседнете, за Бога!

— Не, не съм го изпращал! Но знаех, че ще идва при вас и защо ще идва — рязко отговори Расколников.

— Знаехте?

— Знаех. И какво от това?

— Ами това, любезни Родион Романович, че аз и за по-големи ваши подвизи зная, всичко ми е известно! Та аз зная как сте ходили да наемате квартира късно вечерта, когато се е стъмнило, и на звънеца сте звънели, и за кръвта сте питали, и работниците и портиерите сте объркали. И макар да разбирам тогавашното ви душевно състояние… но все пак така вие просто ще се подлудите, Бога ми! Ще се погубите! Негодуванието прекалено силно кипи у вас, благородното негодувание от получените обиди, най-напред от съдбата, а после от кварталните полицейски, и ето вие се щурате насам-натам, за да накарате всички, така да се каже, по-скоро да заговорят и с това да сложите отведнъж край на всичко, защото са ви омръзнали тези глупости и всички тези подозрения. Така е, нали? Отгатнах ли ви настроението?… Само че така не само себе си, а и Разумихин ще ми погубите; прекалено добър човек е той за тези неща, нали знаете. Вие сте болен, а той е добродетелен и, значи, болестта за него е прилепчива… Аз, миличък, като се успокоите, ще ви разкажа… но седнете, любезни, седнете, за Бога! Моля ви, починете си, ужасно измъчен вид имате; че поседнете де.

Расколников седна, тръпките минаваха и топлина се разливаше по цялото му тяло. Той с дълбоко изумление напрегнато слушаше изплашения Порфирий Петрович, който приятелски се грижеше за него. Но не вярваше на нито една негова дума, макар че изпитваше някаква странна склонност да повярва. Неочакваните думи на Порфирий за квартирата окончателно го поразиха. „Но как е възможно, той, значи, знае за квартирата? — помисли си изведнъж. И ми го разправя!“

— Да, има почти същия случай, психологически, в нашата съдебна практика — един болезнен случай — продължи бързо-бързо Порфирий. — Един също се беше самообвинил в убийство и още как само: цяла халюцинация измисли, факти представи, обстоятелствата разказа, оплете, обърка всички и всекиго, а защо? Самият той съвсем неумишлено е бил отчасти причина за убийството, но само отчасти, и като научил за това, че е дал повод на убийците, се заизмъчвал, съзнанието му се замъглило, започнали да му се привиждат разни работи, съвсем полудял и сам себе си уверил, че той именно е убиецът! Но правителственият Сенат в края на краищата разнищи делото и нещастникът беше оправдан и взет под попечителство. Благодарение на Сената! Ех-ех, ай-ай-ай! Та бива ли така, любезни? Може и треска да ви хване, щом вече изпитвате такива желания да дразните нервите си, да ходите нощно време да звъните по звънците и за кръвта да разпитвате! Че аз цялата тази психология нали съм я изучил от практиката. Така понякога човек го тегли да скочи от прозореца или от камбанарията и това чувство е толкова съблазнително. Същото е със звънците… Болест Родион Романович, болест! Започнали сте прекалено да занемарявате болестта си. Да бяхте се посъветвали с опитен лекар вие с този ваш дебелак!… Не сте на себе си! Всичко това иде оттам, че не сте на себе си…

За миг всичко се завъртя около Расколников.

„Нима, нима — минаваше му през ума — той и сега лъже? Невъзможно, невъзможно!“ — отблъскваше той от себе си тази мисъл, чувствайки предварително до каква степен на бяс и ярост може да го доведе тя, чувствайки, че може да полудее от бяс.

— Не съм бил не на себе си, това беше наяве! — извика той напрягайки всички сили на разсъдъка си, за да проумее играта на Порфирий. — Наяве, наяве! Чувате ли?

— Да, разбирам и чувам! Вие и вчера казахте, че сте на себе си, дори особено настоявахте, че сте на себе си! Всичко което можете да кажете, го разбирам! Е-ех!… Но чуйте, Родион Романович, благодетелю мой, поне това обстоятелство. Та ако вие наистина в действително сте престъпник или там някак сте замесен в тази проклета работа, щяхте ли вие, моля ви се сам да настоявате, че не сте били не на себе си, когато сте извършили всичко това, а, напротив, били сте в пълно съзнание! И то много да настоявате, с особена упоритост — е, възможно ли е това, възможно ли е това, кажете! Та тъкмо напротив според мене. Та нали, ако се чувствате виновен в нещо, вие би трябвало именно на това да настоявате: че точно така е било, не сте били на себе си! Така ли е? Нали е така?

Нещо лукаво прозвуча в този въпрос. Расколников се отдръпна от навелия се към него Порфирий на облегалката на канапето и мълчаливо, втренчено, в недоумение го разглеждаше.

— Или ето относно господин Разумихин, относно това, тоест по своя инициатива ли е идвал вчера да говори или по ваше внушение. Та вие трябваше да казвате, че сам е дошъл, и да скриете, че е било по ваше внушение! А ето че вие не криете! Вие наблягате именно на това, че е било по ваше внушение!

Расколников никога не беше наблягал на това. Тръпки преминаха по гърба му.

— Вие все лъжете — каза той бавно и тихо, с изкривени в болезнена усмивка устни, — вие пак искате да ми покажете, че разбирате цялата ми игра, знаете предварително всичките ми отговори — говореше той, като сам почти чувстваше, че вече не претегля думите си както трябва, — искате да ме сплашите… или просто да ми се надсмеете…

Той продължаваше да го гледа втренчено, говорейки това, и изведнъж в очите му отново блесна безпределна злоба.

— Вие все лъжете! — извика той. — Сам отлично знаете, че най-добрият изход за престъпника е по възможност да не крие онова, което може да не се крие. Не ви вярвам!

— Какъв сте непреклонен! — захили се Порфирий. — Че с вас, любезни, човек просто не може да се справи, мономания някаква се е загнездила във вас. Значи, не ми вярвате? А аз ще ви кажа, че вече ми вярвате, вече за една четвърт повярвахте, а аз ще направя така, че всичко ще повярвате, защото истински ви обичам и искрено ви желая доброто.

Устните на Расколников затрепераха.

— Да, желая ви го, сериозно го казвам — продължи той и леко, приятелски хвана Расколников за ръката, малко над лакътя, — сериозно ви казвам: обърнете внимание на болестта си. Още повече че сега фамилията ви е пристигнала при вас; за нея поне мислете. Вие трябва да се грижите за тях, да ги обграждате с внимание, а само ги плашите…

— Какво ви засяга? Откъде знаете това? Защо толкова се интересувате? Вие, значи ме следите и искате да ми покажете това!

— Любезни! Че нали от вас, от вас самия научих всичко. Вие и не забелязвате, че във вълнението си сам предварително изказвате всичко и на мене, и на другите. От господин Разумихин, Дмитрий Прокофич, вчера също научих много интересни подробности. Не, вие ме прекъснахте, а аз ще ви кажа, че поради вашата мнителност вие сте загубили дори здравия си поглед върху нещата. Ето например, ако щете, пак на същата тема, за звънчетата: такава скъпоценност, такъв факт (това е цял факт, нали!), аз просто така изцяло ви го издадох, аз, следователят! И нищо ли не виждате в това? Че ако аз поне малко ви подозирах, така ли трябваше да постъпя! Напротив, трябваше отначало да приспя подозренията ви и да не се издавам, че този факт ми е вече известен; да отвлека вниманието ви в противоположна посока и изведнъж да ви халосам с тъпото на брадвата по темето (според собствения ви израз): „А какво, господине, сте благоволили да търсите в квартирата на убитата в десет часа вечерта, даже едва ли не в единадесет? А защо сте звънили със звънчето? А защо сте разпитвали за кръвта? А защо сте обърквали портиерите и сте ги подканяли да ви водят в участъка при полицейския поручик?“ Ето как би трябвало да постъпя, ако имах поне капчица подозрения към вас. Би трябвало да взема от вас показания по всички правила, обиск да ви направя, а може би и да ви арестувам… Значи, аз не ви подозирам, щом съм постъпил иначе! А вие сте загубили здравия си поглед върху нещата и нищо не виждате, повтарям ви!

Расколников потрепера с цялото си тяло, така че Порфирий Петрович прекалено ясно забеляза това.

— Вие все лъжете! — извика той. — Аз не зная целите ви, но вие все лъжете… Одеве говорехте в друг смисъл и е невъзможно да съм сгрешил… Вие лъжете!

— Аз лъжа? — подхвана Порфирий, явно възбуден, но запазвайки най-весел и насмешлив вид и като че без ни най-малко да се тревожи от това какво мнение има за него господин Расколников. — Аз лъжа?… Добре, ами как постъпих аз с вас одеве (аз, следователят), като сам ви подсказах и издадох всички средства за защита и сам ви обясних цялата тази психология: „Болестта, значи, треската, уязвен бях; меланхолията и кварталните“ и прочие, и прочие? А? Хе-хе-хе! Макар че то впрочем — да ви кажа право — всички тези психологически средства за защита са крайно несъстоятелни, пък и с две остриета: „Болестта, значи, треската, видения, привиждаше ми се, не помня“, всичко това е така, но защо, любезни, когато си болен и трескав, все точно такива видения ти се привиждат, а не други? Можеха да са и други, нали? Така ли е? Хе-хе-хе-хе!

Расколников гордо и с презрение го погледна.

— С една дума — настойчиво и високо каза той, като стана и при това отблъсна леко Порфирий, — с една дума, аз искам да зная: смятате ли ме вие за съвсем свободен от подозрения или не! Кажете, Порфирий Петрович, кажете положително и окончателно и по-скоро, веднага!

— Ето ти задача! Трудна задача сте вие — извика Порфирий със съвсем весел, лукав и спокоен израз. — Пък и защо ви е да знаете, защо ви е притрябвало толкова много да знаете, когато още никой не ви безпокои! Че вие сте като дете, непременно трябва да пипнете огъня с ръце. И защо се безпокоите така? Защо сам така ни се натрапвате, по какви причини? А? Хе-хе-хе!

— Повтарям ви — извика разярен Расколников, — че не мога повече да понасям…

— Кое? Неизвестността ли? — прекъсна го Порфирий.

— Не бъдете язвителен! Аз не искам!… Казвам ви, че не искам!… Не мога и не искам!… Чувате ли! Чувате ли! — извика той, като пак удари с юмрук по масата.

— Че по-тихо де, по-тихо! Нали ще ни чуят! Сериозно ви предупреждавам: помислете за себе си. Аз не се шегувам! — каза шепнешком Порфирий, но този път на лицето му нямаше одевешния женски добродушен израз; напротив, сега той направо заповядваше — строго, смръщил вежди и сякаш изведнъж нарушавайки всички тайни и двусмислици. Но това трая само миг. Озадаченият отначало Расколников изведнъж изпадна в истинско изстъпление; но странно: той пак се покори на заповедта да говори по-тихо, макар и да беше в най-високия пароксизъм на яростта.

— Аз няма да позволя да ме мъчите — зашепна той изведнъж както одеве с болка и омраза, съзнавайки мигновено в себе си, че не може да не се подчини на заповедта и изпадайки от тази мисъл в още по-голяма ярост, — арестувайте ме, обискирайте ме, но благоволете да действате по формалния ред, а не си играйте с мене! Да не сте посмял!…

— Но не се безпокойте за формата — прекъсна го Порфирий с предишната лукава усмивка и сякаш дори с наслаждение, като му се любуваше, — аз, любезни, ви поканих сега по домашному, съвсем приятелски!

— Не желая вашето приятелство и плюя на него! Чувате ли? И ето на: вземам си фуражката и си отивам. Е, какво ще кажеш сега, ако имаш намерение да ме арестуваш?

Той сграбчи фуражката си и тръгна към вратата.

— А изненадата нима не искате да видите? — закиска са Порфирий, като отново го хвана малко над лакътя и го спря до вратата. Той явно ставаше все по-весел и оживен, което окончателно караше Расколников да излиза от кожата си.

— Каква изненада? Това пък какво е? — попита той, като изведнъж се спря и с уплаха загледа Порфирий.

— Изненадата е ей тук, зад вратата, в квартирата ми, хе-хе-хе! (Той посочи с пръст заключената врата на преградката, която водеше към неговата държавна квартира.) Аз и с катинар го заключих, за да не избяга.

— Какво има? Къде? Какво е?… — Расколников се доближи до вратата и се опита да я отвори, но тя беше заключена.

— Заключена е, ето и ключа! — И наистина той му показа ключа, който извади от джоба си.

— Все лъжеш! — изкрещя в изстъпление Расколников, вече без да се сдържа. — Лъжеш, полишинел23 проклет! — И се втурна към Порфирий, който се беше отдръпнал към вратата, но никак не беше се уплашил.

— Аз всичко, всичко разбирам! — подскочи той към него. — Ти лъжеш и ме дразниш, за да се издам…

— Че вие повече от това не можете да се издадете, любезни Родион Романович. Че вие изпаднахте в изстъпление. Не крещете, аз мога да извикам хората си!

— Лъжеш, нищо няма да излезе! Викай хората си! Ти знаеше, че съм болен и искаше да ме дразниш до ярост, за да се издам, ето целта ти! Не, ти факти дай! Аз всичко разбрах! Ти нямаш факти, ти имаш само негодни, нищожни догадки, заметовски!… Ти познаваше характера ми, до изстъпление искаше да ме докараш, а после да ме стресне и изведнъж с попове и поемни лица… Тях чакаш, а? Какво се бавиш? Къде са? Давай ги насам!

— Какви поемни лица, любезничък! Като си въобрази човек нещо! Че така и според формата не може да се действа, както вие казвате, реда, миличък, не знаете… А формата няма да избяга, сам ще видите!… — мърмореше Порфирий, като се ослушваше към вратата.

Наистина в това време точно зад вратата на другата стая сякаш се чу шум.

— А, идат! — извика Расколников. — Ти си изпратил да ги повикат!… Ти си ги чакал! Ти си си направил сметката… Хайде давай ги насам всичките: поемните лица, свидетелите, каквото искаш… давай! Аз съм готов! Готов съм…

Но в този миг се случи нещо странно, нещо толкова неочаквано за нормалния ход на нещата, че, разбира се, нито Расколников, нито Порфирий Петрович можеха да предвидят такава развръзка.

VI

По-късно, когато си спомняше тази минута, Расколников си представяше всичко така.

Чулият се зад вратата шум изведнъж бързо нарасна и тя се открехна.

— Какво има? — извика с досада Порфирий Петровия. — Нали предупредих…

Отговор не последва веднага, но личеше, че зад вратата се намират няколко души и като че отблъскват някого.

— Но какво става там? — повтори разтревожен Порфирий Петрович.

— Доведете арестанта Николай — чу се нечий глас.

— Няма нужда! Махайте го! Да почака!… Защо се е вмъкнал тук? Що за безредие! — завика Порфирий, втурвайки се към вратата.

— Но той… — започна пак същият глас и изведнъж секна. Около две секунди, не повече, се водеше истинска борба; после изведнъж като че някой с все сила отблъсна някого и след това един много блед човек влезе направо в кабинета на Порфирий Петрович.

Видът на този човек на пръв поглед беше много странен. Той гледаше право пред себе си, но сякаш без да вижда никого. В очите му светеше решителност, но в същото време лицето му беше бледо като на мъртвец, сякаш го бяха довели на екзекуция. Съвсем побелелите му устни леко потреперваха.

Той беше още много млад, облечен като човек от простолюдието, среден на ръст, слаб, с остригана в кръг коса, с тънки, сякаш сухи черти на лицето. Неочаквано отблъснатият от него човек пръв се втурна след него в стаята и успя да го хване за рамото: това беше конвойният; но Николай си дръпна ръката и се отскубна от него още веднъж.

На вратата се стълпиха няколко любопитни. Някой от тях напираха да влязат. Всичко описано стана почти в един миг.

— Махай се, рано е още! Почакай, докато те извикам!… Защо го доведохте по-рано? — мърмореше безкрайно недоволен Порфирий Петрович. Но Николай изведнъж падна на колене.

— Какво правиш? — извика Порфирий изумен.

— Виновен съм! Мой е грехът! Аз съм убиецът! — изведнъж произнесе Николай, като че малко задъхвайки се, но с доста висок глас.

Около десет секунди всички мълчаха като вцепенени, дори конвойният отстъпи назад и вече не се приближи до Николай, а се отдръпна машинално до вратата и застана неподвижен.

— Какво? — извика Порфирий Петрович, излизайки от мигновеното вцепенение.

— Аз съм… убиецът… — повтори Николай, като помълча мъничко.

— Как… ти… Как… Кого си убил?

Порфирий Петрович явно се обърка. Николай пак помълча.

— Альона Ивановна и сестра й, Лизавета Ивановна, аз ги… убих… с брадва. Помъти ми се умът — добави изведнъж и пак млъкна. Той продължаваше да стои на колене.

Порфирий Петрович стоя няколко минути, сякаш обмисляше, но изведнъж пак се съвзе и замаха с ръце към неканените свидетели. Те веднага се махнаха и вратата се притвори. После погледна стоящия в ъгъла Расколников, който като безумен гледаше Николай, и тръгна към него, но изведнъж се спря, погледна го, премести веднага погледа си на Николай, после пак на Расколников, после пак на Николай и изведнъж, сякаш загубил контрол над себе си, пак се нахвърли върху Николай.

— Какво бързаш да ми разправяш, че ти си бил помътил умът! — извика му той почти със злоба. — Още не съм те питал помътен ли ти е бил умът или не… казвай: ти ли ги уби?

— Аз съм убиецът… давам показания… — произнесе Николай.

— Е-ех! С какво ги уби?

— С брадва. Носех си.

— Ех, че бърза! Сам ли? Николай не разбра въпроса.

— Сам ли ги уби?

— Сам. А Митка е невинен и няма нищо общо с това.

— Ти за Митка не бързай! Е-ех!… Но как, как си успял тогава да избягаш по стълбите? Нали портиерите са ви срещнали и двамата?

— Аз нарочно… тогава… тичах с Митка — бързо отговори Николай, като че се беше приготвил предварително.

— Е, да, така си и мислех! — злобно извика Порфирий. — Чужди думи повтаря! — измърмори той сякаш на себе си и изведнъж пак видя Расколников.

Той явно така се бе залисал с Николай, че за миг дори беше забравил за Расколников. Сега внезапно се опомни, дори се смути…

— Родион Романович, любезни! Извинете — спусна се той към него, — така не бива; моля ви… вие тук няма защо… и аз самият… виждате ли какви изненади!… Моля ви!

И като го хвана за ръката, той му посочи вратата.

— Вие май не го очаквахте? — каза Расколников, който, разбира се, още нищо не схващаше ясно, но вече беше успял да се съвземе.

— Че и вие, любезни, не сте го очаквали. Я вижте ръчицата ви как трепери! Хе-хе!

— Че и вие треперите, Порфирий Петрович.

— И аз треперя; не съм очаквал!…

Те вече стояха до вратата. Порфирий нетърпеливо чакаше Расколников да мине.

— А изненадата няма ли да ми я покажете? — каза изведнъж Расколников.

— Приказва, а зъбите му още тракат, хе-хе! Ироничен човек сте вие! Хайде, довиждане.

— А според мене, сбогом!

— Това един Господ знае, един Господ знае! — измърмори Порфирий Петрович с някак изкривена усмивка.

Минавайки през канцеларията, Расколников забеляза, че мнозина вторачено го изгледаха. В чакалнята, сред тълпата, той успя да забележи двамата портиери от онази къща, които беше подканвал тогава през нощта да го водят при кварталния. Те стояха и чакаха нещо. Но едва бе излязъл на стълбището, и изведнъж чу зад себе си пак гласа на Порфирий Петрович. Като се обърна, видя, че онзи го настига, целият запъхтян.

— Една думичка, Родион Романович; то всичко това ще стане, както Бог го нареди, но все пак ще се наложи за някои неща да ви разпитам по формалния ред… та ние пак ще се видим, да.

И Порфирий се спря пред него с усмивка.

— Да — добави той още веднъж.

Можеше да се помисли, че иска да каже още нещо, но някак не му се обърна езикът.

— А вие, Порфирий Петрович, извинете за одеве… аз се по-разгорещих — започна Расколников, вече съвсем дошъл на себе си и с непреодолимо желание да прояви нахалство.

— Нищо, нищо… — поде Порфирий почти радостно. — И аз самият… жлъчен характер имам, признавам си, признавам си! Та ще се видим, значи. Ако даде Господ, много пъти още ще се виждаме!

— И напълно ще се опознаем взаимно? — подхвана Расколников.

— И напълно ще се опознаем взаимно — съгласи се Порфирий Петрович и като присви очи, доста сериозно го погледна. — Сега на имен ден ли отивате?

— На погребение.

— Ах, да, на погребение! Само здравето си пазете, здравето…

— Аз пък просто и не знам какво да ви пожелая от своя страна! — подхвана Расколников, който вече слизаше по стълбите, но изведнъж пак се обърна към Порфирий: — Бих ви пожелал по-големи успехи, но нали виждате колко е комична длъжността ви!

— Че защо комична? — веднага наостри уши Порфирий Петрович, който също вече беше се обърнал, за да си върви.

— Ами да, ето този нещастен Миколка вие навярно кой знае как сте го тормозили и мъчили, психологически тоест, по вашия метод, докато си признае; навярно ден и нощ сте му втълпявали: „Ти си убиецът, ти си убиецът…“ — е, а сега, когато той вече си призна, вие пак ще започнете непрекъснато да го тормозите: „Лъжеш, значи, не си ти убиецът! Не си могъл да бъдеш! Чужди думи повтаряш!“ Е, как, кажете, да не е комична длъжността ви?

— Хе-хе-хе! Забелязали сте все пак, че сега казах на Николка, че „повтаря чужди думи“?

— Как да не забележа!

— Хе-хе! Остроумен сте, остроумен. Всичко забелязвате. Истински жив ум! И тъкмо комичната страна намирате… хе-хе! Нали измежду писателите, казват, у Гогол тази черта била най-развита!

— Да, у Гогол.

— Да, у Гогол… до следващата ни приятна среща.

— До следващата ни приятна среща… Расколников си отиде право вкъщи. Той беше толкова объркан и смутен, че след като се прибра и се хвърли на дивана, близо четвърт час му беше нужен само за да си почине и за да приведе що-годе в ред мислите си. За Николай не се и залавяше да мисли: той чувстваше, че е потресен; че в признанието на Николай има нещо необяснимо, изумително, което сега за нищо на света не може да разбере. Но признанието на Николай беше действителен факт. Последствията от този факт веднага му станаха ясни, лъжата не можеше да не се разкрие и тогава ще се захванат пак с него. Но поне дотогава той е свободен и трябва непременно да направи нещо за себе си, защото опасността е неминуема.

Обаче в каква степен? Положението бе започнало да се изяснява. Припомняйки си в чернова, най-общо цялата одевешна сцена с Порфирий, той не можа да не потръпне още веднъж от ужас. Разбира се, още не знаеше всички цели на Порфирий, не можеше да вникне във всичките му одевешни сметки, но част от играта беше разкрита и, разбира се, никой по-добре от него не можеше да разбере колко страшен беше за него този „ход“ в играта на Порфирий. Още малко — и той можеше да се издаде, напълно, този път наистина. Познавайки болезнеността на характера му, схванал го от пръв поглед вярно и проникнал в него, Порфирий беше действал макар и прекалено решително, но почти точно. Безспорно Расколников беше успял вече преди това прекалено много да се издаде, но до факти все пак още не беше се стигало; все още това беше само относително. Но правилно ли, правилно ли разбира сега всичко? Не греши ли? Към какъв резултат точно се бе стремил Порфирий днес? Наистина ли беше приготвил нещо? И какво именно? Наистина ли чакаше нещо или не? Как ли щяха да се разделят днес, ако не беше дошла неочакваната катастрофа благодарение на Николай?

Порфирий разкри почти цялата си игра, рискува, разбира се, но я разкри и (все му се струваше на Расколников), ако действително Порфирий разполагаше с нещо повече, той щеше Да разкрие и него. Каква беше тази „изненада“? Подигравка ли? Означаваше ли нещо или не? Можеше ли зад това да се крие нещо поне подобно на факт, на сигурно обвинение? Вчерашният човек? Къде изчезна той? Къде беше днес? Защото, ако Порфирий наистина разполага с нещо сигурно, то, разбира се, е във връзка с вчерашния човек…

Той седеше на дивана, навел глава, с лакти на коленете и закрил лицето си с ръце. Нервните тръпки продължаваха да разтърсват цялото му тяло. Най-после стана, взе си фуражката, помисли и тръгна към вратата.

Той някак предчувстваше, че поне за днешния ден почти със сигурност може да се смята в безопасност. Изведнъж усети в сърцето си почти радост: дощя му се да отиде час по-скоро при Катерина Ивановна. За погребението, разбира се, беше закъснял, но за помена ще успее и там, сега, ще види Соня.

Той се спря, помисли и болезнена усмивка се появи на устните му.

„Днес! Днес! — повтори си той наум. — Да, още днес! Така трябва…“

Тъкмо понечи да отвори вратата, когато тя изведнъж се заотваря сама. Той се разтрепери и отскочи назад. Вратата се отваряше бавно и изведнъж се подаде една фигура — на вчерашния човек изпод земята.

Човекът се спря на прага, погледна мълчаливо Расколников и прекрачи в стаята. Той беше съвсем като вчера, същата фигура, пак така облечен, но в лицето и в погледа му бе настъпила голяма промяна, гледаше сега някак опечалено и като постоя малко, дълбоко въздъхна. Оставаше само още да си подпре бузата с ръка и да склони глава встрани, за да заприлича съвсем на жена.

— Какво искате? — попита Расколников примрял. Човекът помълча и изведнъж му се поклони дълбоко, едва ли не до земята. Поне докосна пода с пръста на дясната си ръка.

— Какво правите? — извика Расколников.

— Виновен съм — тихо произнесе човекът.

— В какво?

— В злобни мисли. Двамата се гледаха.

— Обидно ми стана. Когато тогаз идвахте, може би нетрезвен, и викахте портиерите в участъка, и за кръвта питахте, обидно ми стана, че ви пуснахме така и ви взехме за пиян. И толкоз обидно, че чак сън не ме хващаше. И понеже запомних адреса, идвахме, значи, вчера тук и питахме…

— Кои сте идвали? — прекъсна го Расколников, който веднага започна да си припомня.

— Аз, тоест, ви обидих.

— А-а, вие сте от онази къща?

— Да, аз също стоях тогаз до портата, забравихте ли? Аз и работилница имам там, открай време. Кожар съм, занаятчия, вземам поръчки… а най-вече обидно ми стана…

И изведнъж Расколников ясно си спомни цялата сцена онзи ден при портата, сети се, че освен портиерите там имаше и още няколко души, имаше и жени. Спомни си един глас, който предлагаше да го отведат право в участъка. Лицето на говорещия не можеше да си припомни и дори сега не го позна, но помнеше, че той дори нещо му отговори тогава, обърна се към него…

Та ето, значи, как завършва целият този вчерашен ужас. Най-ужасна беше мисълта, че наистина едва не загина, едва не се погуби заради такова нищожно обстоятелство. Значи освен за наемането на квартирата и разговорите за кръвта този човек нищо друго не може да разкаже. Значи и Порфирий не разполага с нищо, с нищо освен това не на себе си, с никакви факти освен психологията, която бе нож с две остриета, с нищо положително. Значи, ако не се явят никакви нови факти (а те не трябва вече да се явяват, не трябва, не трябва!), то… то какво могат да му направят? С какво могат да го разобличат окончателно, дори ако го арестуват? И, значи, Порфирий едва сега, едва преди малко е научил за квартирата, а досега не е знаел.

— Вие ли казахте днес на Порфирий… че съм идвал? — извика той поразен внезапно от тази мисъл.

— На кой Порфирий?

— Пристава по следствените дела.

— Аз му казах. Портиерите тогава не отидоха, но аз отидох.

— Днес?

— Малко преди вас бях. И всичко чух, всичко, как той ви измъчваше.

— Къде? Как? Кога?

— Ами пак там, зад преградката седях през цялото време.

— Как? Значи вие сте били изненадата? Но как е могло да се случи това? Моля ви се!

— Щом видях — започна занаятчията, — че портиерите, като им казах, не поискаха да отидат, защото било вече късно, а можело той да вземе дори да се ядоса по кое време му идват, стана ми обидно и сън не ме хващаше, и взех да разпитвам. А като разучих вчера, днес вече отидох. Първия път отидох — нямаше го. След един час отидох — не ме приеха, трети път отидох — пуснаха ме. Взех да му разправям всичко, както си беше, а той взе да скача из стаята и се бие с юмрук в гърдите. „Какво — казва, — разбойници, правите с мене? Да знаех за такова нещо, със стражари щях да го докарам!“ После изтича, извика някого и взе да говори с него в ъгъла, а после пак дойде при мене и взе да разпитва и да ругае. И много ме упрекваше: а аз му разправих всичко и му казах, че на вчерашните ми думи нищо не сте посмели да ми отговорите и че не сте ме познали. И той тогава пак започна да тича и все се удряше в гърдите и се сърдеше, и тичаше, а като доложиха за вас, хайде — казва, — мини зад преградката, стой засега, не мърдай, каквото и да чуеш — и ми донесе там стол и ме заключи — може и тебе да повикам — казва. А като доведоха Николай, той тогава, след като си излязохте, ме изведе.

— Аз тебе — казва, — пак ще те викам и още ще те разпитвам…

— А Николай пред тебе разпитва ли го?

— Като ви изведе вас, и мене веднага ме изведе и започна да разпитва Николай.

Занаятчията млъкна и изведнъж пак се поклони, като докосна с пръст пода.

— За клеветата и за злобата ми простете.

— Бог ще ти прости — отговори Расколников и веднага след тези думи занаятчията му се поклони, но вече не до земята, а до пояс, бавно се обърна и излезе от стаята. „Всичко е с две остриета, сега всичко е с две“ — повтаряше Расколников и излезе от стаята по-бодър от когато и да било.

„Сега тепърва има да се преборим“ — със злобна усмивка каза той, слизайки по стълбите. А злобата беше отправена към самия него; той с презрение и срам си спомняше за своето „малодушие“.