Признаци на живот

11

8 април 1990 г.

11:47 сутринта

Мариса остана вкопчена в повдигащия кабел, докато не усети, че металната клетка опря палубата. Едва тогава посмя да отвори очи. Видя как Рейф отвори вратата на клетката и Уин с мъка се извлече навън. Той притискаше ранената си ръка с другата длан, но кървенето беше обилно.

Мариса се пусна от кабела и все още с плавниците на краката успя да слезе на палубата. След миг ужасната истина изплува в съзнанието й: Уенди не беше с тях на яхтата. Представи си я в челюстите на звяра.

— Уенди е все още във водата! — изкрещя тя.

Двамата мъже се бяха спуснали към аптечката. Рейф полагаше усилия да преустанови кървенето чрез налагане на турникета върху кървящата артерия.

— Какво да сторим за Уенди? — изкрещя отново Мариса.

Рейф даже не повдигна очи.

— Трябва да я открием! — изпищя Мариса. — Не можем просто да я изоставим там! Моля ви!

— Това е най-доброто, което съм в състояние да направя, приятел — обърна се Рейф към Уин.

— Моля ви! — извика Мариса и се заля в сълзи.

Рейф не й обърна внимание, а се зае с радиото, за да потърси помощ от крайбрежните патрули. Мариса бе обезумяла от тревога. Хълцайки през риданията, тя молеше капитана, след като приключи с радиото, да влезе във водата за Уенди.

— За какъв ме мислиш? — изкрещя Рейф. — Трябва да съм най-големият глупак да вляза във водата, когато наоколо кръжи голяма бяла акула! Много съжалявам за твоята приятелка, но можем само да чакаме дали тя ще се появи на повърхността. Ако се е скрила някъде сред коралите.

— Видях как акулата я сграбчи — изплака Мариса. — Трябва да се направи нещо — молеше се тя. Отчаяна, падна на колене, покри лицето си с ръце и продължи да ридае. Скоро долови постоянно нарастващо бръмчене. Точно над яхтата се появи хеликоптер. Рейф хвана радиото и се свърза с пилота. Каза му, че не си заслужава риска да прехвърлят Уин горе, тъй като в момента кървенето е овладяно.

— Но все още един от гмуркачите го няма — завърши той.

— Ще изпратим патрулна лодка да търси изчезналия. — Хеликоптерът отлетя обратно.

— Предлагам да изчакаме пристигането на патрулната лодка — изказа мнението си Рейф.

— Не мога да ви разбера, хора! — изкрещя Мариса. — Наистина ли нямате намерение да направите нещо за клетата Уенди?

Рейф се бе заловил да проверява пристягащия бинт върху артерията на Уин. Превръзката бе суха.

— А ти — обърна се злобно Мариса към Уин, — ти не пожела да ме пуснеш в тази проклета клетка!

— Аз само се опитвах да ти помогна — каза Уин. — Вратата се отваря навън, а не навътре. Опитвах да ти покажа, но ти — не.

Тя погледна към клетката. Вратата наистина бе открехната навън. След това се обърна към Рейф:

— Кои бяха тези мъже, дето хвърляха мършата?

— Двама негодници. Искаха да ловят риба. Азиатецът нае „Оз“. Той остана в кабината до идването на мощната моторница. Допускам, че по-късно са се отказали от риболова и са решили да изхвърлят стръвта си. Не бих им позволил да го сторят, ако знаех за тяхното решение.

— Стръвта докара акулите, нали? — запита Мариса.

— Няма никакво съмнение — отговори Рейф.

Мариса не знаеше какво да мисли. Продължаваше да трепери. Измина един час, но патрулната лодка не се появяваше. Водата около яхтата се бе избистрила напълно. Поглеждайки през кърмата, Мариса не виждаше вече гладни риби.

— Ръката ми започва да кърви отново — съобщи Уин напрегнато.

Рейф огледа внимателно превръзката.

— Съвсем леко, не е по-зле — каза той. — Но нека тръгваме. По дяволите тази патрулна лодка!

— Няма да вървим никъде, преди да сме потърсили Уенди — каза твърдо Мариса.

— Безсмислено е — отвърна Рейф. — Ако имаше някакъв шанс, досега тя щеше да се появи.

— Ако вие отказвате да я търсите — заяви решително Мариса, — тогава аз отивам сама. — Тя бързо навлече леководолазния костюм и плавниците.

— Ти си побъркана, ако посмееш да влезеш в тази вода! — улови я здраво за ръката Рейф.

— Поне не съм подла страхливка — измъкна възмутена тя ръката си.

— Аз ще ида — каза Уин, като се изправи несигурно на крака.

— Ти няма да ходиш никъде! — изкрещя му Рейф. — Аз отивам!

Набързо облече леководолазния костюм и влезе в клетката. Уин я повдигна с крана и я потопи във водата. След кратко оглеждане Рейф излезе от клетката и се гмурна под яхтата. Изминаха десетина минути и той се появи на платформата.

— Всичко е чисто и спокойно. Сега ми кажи къде за последен път видя Уенди.

— Аз ще те придружа — каза Мариса.

— Изумен съм от твоето държание — каза Рейф. — След разигралата се под водата сцена не се ли страхуваш да влезеш?

— Не само се страхувам, а направо съм ужасена — отвърна Мариса, — но Уенди заслужава да рискувам.

Гмурнаха се заедно. Тя го заведе при стената на рифа. Огледаха всичко най-подробно. Не намериха никаква следа дори от леководолазната екипировка.

Когато стъпиха отново върху платформата, Мариса бе обхваната от такава безнадеждност, че не можеше повече да плаче. Съблякоха водолазните костюми, вдигнаха котвата и стоманената клетка и се отправиха обратно към Хамилтън.

— Казвате, че наистина сте видели акулата да улавя клетата жена през гръдния кош? — бе запитана Мариса от мистър Грифитс, инспектор от Австралийската кралска полиция.

Мариса и Рейф стояха изправени пред парапет, висок до гърдите им, в полицейското управление на Хамилтън. Бяха дошли направо тук, след като повериха Уин на медицински грижи.

— Да — отвърна Мариса. Нима този ужас можеше да се заличи.

— И видяхте много кръв? — продължи да пита инспекторът.

— Да, да! — проплака Мариса и сълзи обляха лицето й. Същевременно усети успокояващата ръка на Рейф върху рамото си.

— Противна, жестока работа! — заключи мистър Грифитс, а после погледна Мариса над очилата. — Бихте ли пожелали да уведомите близките й? Би прозвучало не тъй безчувствено, както официалното съобщение.

Мариса кимна, изтривайки сълзите си.

— Ще уредим съдебномедицинско разследване — каза мистър Грифитс. — Искате ли да добавите още нещо?

— Да — каза Мариса, като пое дълбоко въздух. — Акулите бяха привлечени чрез съвсем злонамерено изхвърляне на мърша в морето, голямо количество, цели кофи.

— Какво иска да ни внуши младата дама? — запита мистър Грифитс и сне очилата си.

— Съвсем не съм уверена, че смъртта на Уенди беше напълно случаен нещастен случай — отвърна Мариса.

— Това е сериозно обвинение — каза Грифитс.

— На яхтата имаше един азиатец — уточни Мариса. — Той не се появи, докато не стигнахме рифа и докато не се гмурнахме във водата. Аз изплувах преди другите и видях него и някакъв мъж да хвърлят с кофи мърша.

Мистър Грифитс погледна въпросително към Рейф. Последният повдигна вежди и съобщи:

— Имахме клиент китаец на борда. Каза, че името му е Хари Уонг. Искаше да лови риба на външния риф. Той се срещна със свой приятел, пристигнал при яхтата с голяма мощна моторница. Имаха голямо количество стръв. Вероятно са променили риболовните си намерения и като неинформирани за опасността са решили да изхвърлят стръвта във водата.

— Разбирам — съгласи се мистър Грифитс.

— Не съм убедена, че не са били информирани — каза Мариса. — Много добре са знаели какво вършат.

— Е, тъкмо затова ще възбудим съдебномедицинско разследване — каза Грифитс. — Ще бъдат разисквани всички детайли.

Усетила, че страните й пламват, Мариса се опита да контролира словата си. Тя изрази подозрение, че китаецът е същият, който ги беше наблюдавал предната вечер, когато бяха в ресторанта.

— Добре, мога да разбера колко сте разтревожена — погледна я мистър Грифитс. — Уверявам ви, ако това ви носи известно успокоение, че ще направим най-задълбочени проучвания във връзка с тази трагедия.

Мариса разбра, че полицейският инспектор се опитва да се държи покровителствено. Тя долови съвсем ясно, че е станала смешна в неговите очи.

Мариса и Рейф излязоха заедно от участъка, като бяха помолени от инспектора да не напускат острова, докато трае разследването. Рейф придружи Мариса до хотела и изказа отново съжаленията си за трагедията, а след това се сбогуваха.

Мариса се прибра в стаята си и плака цял час, щом видя празното легло на Уенди. Прибра всичките вещи на приятелката си в куфара и се загледа в телефона.

Най-после събра кураж и набра своя телефон в Бостън. Още при второто позвъняване Робърт вдигна слушалката. Гласът му беше сънен. Там беше някъде след два часа посред нощ.

— Робърт! — изломоти Мариса. — Случи се нещо ужасно! — Не можа да продължи и избухна в истеричен плач. Минаха пет минути, докато успее да му обясни за Уенди.

— Боже мой! — пробуди се окончателно Робърт.

Мариса описа своите подозрения, че смъртта на Уенди не е била просто случайност, а е целенасочено предумишлено убийство. Робърт отначало не отговори, а след това й напомни, също както полицейският инспектор, че е преживяла страшен шок.

— В такъв случай въображението ти може да те накара да търсиш виновни там, където те не съществуват. Както и да е, опитай да се успокоиш. Не мисли толкова много по този въпрос.

— Можеш ли да дойдеш? — попита внезапно Мариса.

— В Австралия? — извика Робърт. — Напротив, мисля, че ти трябва да се прибереш у дома.

— Но полицията ми нареди да стоя на острова.

— Формалностите не могат да те задържат повече от ден-два. На мен ще са ми необходими цели два дни, за да дойда при теб. Освен това много ми е трудно да напусна в момента работа. Остава само седмица до петнайсети април, а ти знаеш, че това означава данъци. По-добре е ти да се прибереш час по-скоро.

— Разбира се — отвърна Мариса, като тонът й внезапно стана равен. — Разбирам напълно всичко.

— Да позвъня ли на Густав? — запита Робърт.

— Само секунда, да помисля — каза Мариса. — По-добре ще е аз да го сторя. Густав може да пожелае да поговори с мен.

— Добре. След това ми се обади пак — заръча Робърт.

Мариса се разтревожи. Предстоеше й да проведе най-трудния си телефонен разговор. Опита се да измисли по какъв начин да му предаде трагичната вест, но не намираше думи да смекчи тежкия удар. Накрая набра с трепереща ръка телефонния номер.

Густав отговори още при първото позвъняване. Като хирург без съмнение той бе навикнал да го будят нощем. Гласът му даже не звучеше като на вдигнат от сън човек, но Мариса бе убедена, че е спал досега.

Тя пристъпи незабавно към въпроса и му обясни точно какво се бе случило. Беше успяла дори да задържи сълзите си, докато му изреждаше събитията през деня.

От другата страна, на хиляди мили разстояние, не се чуваше нищо, а само дълбока тишина.

— Густав, как си? — запита Мариса с треперещ глас.

— Ще се оправя — отговори той след известна пауза. — Всичко… е… толкова трудно… да го повярвам. Но Уенди винаги е била малко луда при гмурканията. Къде са вещите й?

— Опаковах ги — каза Мариса, изненадана и успокоена, че Густав прие така нормално ужасната новина. Тя допусна, че това се дължи на добре школуваната му като хирург способност да сдържа чувствата си и че реалността ще го връхлети по-късно, когато остане сам.

— За теб трябва да е било страшен шок — каза Густав. — Ти как си?

— Успявам да се държа — успокои го Мариса.

— Ако можеш да ми изпратиш нейните вещи, ще ти бъда много благодарен. Ще се свържа и с австралийските власти. Довиждане.

Излегнала се на кревата, Мариса покри лицето си с ръце и плака до насита. Постепенно дълбоката й тъга започна да се превръща в раздразнение, а раздразнението — в гняв. Фактът, че Робърт отказа да долети незабавно в Австралия, и то когато знаеше каква голяма травма е преживяла, бе за нея непростим. Данъци! Какво абсурдно оправдание! След случилото се тя се надяваше, че той ще направи всичко за брака им. Тя се чудеше каква ли щеше да бъде и нейната съдба, ако умората не бе я върнала овреме на яхтата. Сигурно и тя щеше да е мъртва сега. Може би това беше целта на престъпниците, да се избавят с един удар и от двете, които им се бъркаха. Тя усети как устата й внезапно пресъхна. Преглътна с усилие. Мислеше за опасни неща, беше като полудяла. Мислено видя отново жестокото, престъпно лице на нощния пазач от Женската клиника в Бостън, готов да я застреля от упор. Възможно ли е той да е свързан със злосторника китаец, който беше на яхтата? Тя се чудеше има ли нещо общо между Женската клиника в САЩ и клиниката „Грижи за жената“ в Австралия. Нелепата смърт на Уенди се бе стоварила върху Мариса като тежък удар. Как можеше да изостави всичко и да се върне в Бостън? Мисълта й изведнъж скочи към изплъзващия се Тристан Уилямс. Защо утвърден патолог ще измисля несъществуващи данни, които винаги биха могли да се докажат като фалшиви, само за да публикува някаква статия? Тук имаше нещо, което не пасваше.

Мариса върна мислите си към тези хулигани, изхвърлящи мръсотията в морето. Ако бяха толкова невинни, защо побягнаха веднага щом като тя извика? Накрая се убеди, че става дума за заговор, и то по-злокобен, отколкото можеше да си въобрази. Сега взе решение да се довери на инстинкта си. Бързо грабна телефона и събуди Робърт за втори път.

— Робърт, необходим си ми тук — каза Мариса. — Колкото повече мисля за смъртта на Уенди, толкова повече се убеждавам, че всичко е било извършено преднамерено.

— Моля те, Мариса, реагираш твърде необмислено след този страшен шок. Не можеш ли да се качиш на самолета и да си дойдеш?

— Смятам да остана тук.

— Не мога да дойда в Австралия. Казах ти, че бизнесът…

Мариса прекъсна разговора, преди той да довърши фразата. Веднага обаче съзна, че би могъл да й помогне, и позвъни отново за трети път.

— Много съм доволен, че се обаждаш пак — рече Робърт. — Надявах се, че ще отрезвиш мислите си.

— Искам да откриеш нещо — каза Мариса, като игнорира коментарите му. — Искам да знам съществува ли делова връзка между Женската клиника в САЩ и „Грижи за жената“ в Австралия.

— Мога да проверя сутринта.

— Искам сега! — Тя знаеше възможностите на компютъра му.

— Ако сторя това за теб, ще ми обещаеш ли да се върнеш и ще престанеш ли да настояваш да дойда в Австралия?

— Ще престана.

— Кажи ми твоя номер и аз ще ти позвъня.

Пет минути по-късно телефонът иззвъня.

— Ти беше права, ако си допускала, че са свързани. И двете клиники са под контрола на австралийска холдингова компания, наречена „Фертилити“. Намерих тези данни отзад на проспекта на Женската клиника.

— Какво общо имаш ти с проспекта на тая клиника? — запита Мариса. — Мислех, че е частна компания.

— Преди няколко години пуснаха голямо количество акции за финансиране на огромна верига от подобни клиники в национален мащаб. Спечелих доста от тях.

— Притежаваш акции в Женската клиника? — запита Мариса.

— Да — отговори Робърт, — имам значителни позиции в двете клиники, и в тукашната, и в австралийската.

— Притежаваш акции и на австралийската клиника?!

— Разбира се. Купих ги от борсата в Сидни.

— Продай ги веднага! — изкрещя Мариса.

— Нека не объркваме емоции с бизнес. В близко бъдеще те ще удвоят стойността си.

— Мисля, че в тези компании има нещо много порочно — каза Мариса с нескрита злоба. — Не знам какви са целите им, но игрите им са свързани с тези серии от туберкулозен салпингит.

— Не ми казвай, че си поела отново кръстоносния поход.

— Направо продавай акциите! — разпореди Мариса.

— Ще се заема с твоите препоръки — каза Робърт насмешливо.

Мариса тръшна телефона, преди Робърт да добави още нещо. Сега гневът бе взел връх над скръбта й по Уенди. Вместо да се отдаде на депресията, тя изгаряше от желание за действие. Вдигна слушалката и се обади в Службата на Кралската медицинска авиация.

— Да — отговори телефонистката. — Доктор Тристан Уилямс работи при нас, но в момента е по изолираните животински ферми. До няколко дни няма да се върне.

— Има ли определена схема за посещенията? — запита Мариса.

— Разбира се, има — отговори жената. — Но при спешен случай схемата се нарушава.

— Бихте ли ми казали къде ще бъде след два дни? — запита Мариса. Тя се надяваше за това време да стигне до него независимо колко далеч ще се окаже той.

— Задръжте линията за миг. — След няколко минути се обади отново: — Ще бъде близо до градче, наречено Уиндора. Трябва да се обади от станцията Уилмингтън.

— Уиндора има ли летище? — попита Мариса.

— Не, не — засмя се жената. — Всъщност няма дори асфалтиран път.

След приключване на разговора Мариса си осигури резервация за полет до Чарлвил. Уреди формалностите с багажа на Уенди и в девет часа вечерта вече летеше от Брисбейн за Чарлвил.

В същото време, когато Мариса се понесе към дивата окрайнина, Нед Кели и Уили Тонг вървяха през потъналата в мрак клиника към безлюдната административна част. Вратата на кабинета на Чарлс Лестър бе леко открехната. Двамата разбойници влязоха без предупреждение. Директорът вдигна глава, обляна от сноп светлина откъм страничната лампа. Сенките, легнали върху дълбоко поставените му очи, правеха лицето му да изглежда безоко. Устата му под тежките мустаци бе плътно стисната, с увиснали надолу ъгли. Чарлс Лестър не бе щастлив.

— Сядайте! — заповяда той.

Двамата се настаниха, обърнати към него.

— Научих за случилото се от вечерните вестници — започна Лестър. — Успяхте да направите нещата по-лоши. Първо, ликвидирахте само едната от жените. Другата, която се изплъзна, говори, че гибелта на приятелката й не е случайна, понеже ви е видяла вас, двамата глупаци. Изглежда, полицията провежда разследване.

— Как можехме да разберем, че едната ще излезе от водата тъкмо когато изсипвахме боклуците? — отговори Нед. — Наистина лош късмет. Иначе всичко щеше да мине както трябва. Хвърлихме толкова стръв, че да съберем всички акули от цялото Коралово море.

— Но да елиминирате само едната и да повдигнете толкова подозрения, не се очакваше от вас! — изплющя като с камшик Лестър. — Вече не е само пожелание, сега ви заповядвам да ликвидирате другата жива. Вестниците гласят, че нейното име е доктор Мариса Блументал-Бюканън.

— Зная коя е — каза Нед. — Хубавицата с кестенявата коса.

— Искаш да се върнем на Хамилтън и да я гръмнем? — запита Уили Тонг със злобна усмивка.

— Искам да направите каквото трябва — отвърна Лестър.

— Ами ако е напуснала Хамилтън? — попита Нед.

Лестър се свърза по телефона с хотела в Хамилтън и за своя неприятна изненада научи, че д-р Бюканън е напуснала. Той се изправи и се наведе над бюрото си.

— Ти, Нед, започваш да търсиш по всички хотели тук и в Сидни. Ти, Уили, ще отидеш при Тристан и ще се навърташ наоколо. Тя каза, че иска да го открие. Ако го намери, нещата ще станат от лоши по-лоши.

— Ами ако е напуснала страната? — запита Нед.

— Трябва ми мъртва, където и ще да е по света!