Признаци на живот

3

19 март 1990 г.

11:37 предобед

Дороти Финкълстайн пресичаше бързо двора на клиниката. Беше закъсняла — винаги закъсняваше. Внезапен порив на вятъра понечи да отнесе шапката й и тя вдигна ръка да я задържи. В този момент пред погледа й се мярна падаща отгоре обувка с висок ток. Извърна очи да проследи пътя на обувката и замръзна на място. Върху перваза на прозорец от шестия етаж видя млада жена и краката й бяха отвън. Главата й се наведе напред и леко встрани, а тялото й се плъзна надолу. В следния миг жената полетя от прозореца и се строполи върху голямата бетонна саксия с декоративните храсти.

Дороти изпищя и хукна към мястото, без да знае каква помощ да окаже. Но нали беше посещавала в колежа курсове за даване на бърза помощ. Жената пред нея лежеше по гръб, изглеждаше около трийсетгодишна, а отворените й очи бяха втренчени невиждащи в небето. Дороти се отпусна на колене и започна обдишване уста в уста, но без всякакъв ефект. Жената беше мъртва. Дороти изви глава и започна да повръща. В това време дойде и лекар от клиниката.

— Разбира се, помня ви. Вие бяхте жената, която е свръхчувствителна към кетамина. Как бих могъл да забравя? — каза доктор Артър.

— Исках само да бъда сигурна, че няма да го ползвате пак — отвърна Мариса. Тя не успя да го разпознае веднага, тъй като от времето на първата им среща досега не бе го виждала, но когато той започна да наглася системата за интравенозно вливане, нещо щракна в спомените й.

— За днес ни е необходим само малко валиум — успокои я доктор Артър. — Съвсем лека доза ще ви направи доста сънлива и отпусната.

Щом валиумът задейства, Мариса се поуспокои, но не заспа. Понесоха я мислите за блокираните й тръби и каква може да е причината. Припомни си цялата верига страдания, преживени от нея. Спомни си как се чувстваше при пробуждането от общата упойка след проведената лапароскопия.

Когато се бе съвзела от упойката, доктор Карпентър бе казал, че тръбите й са така страшно увредени, та и дума не може да става за хирургическа корекция. Беше й казал, че може само да вземе парченце от тръбите за биопсия. А единствената възможност да се сдобие с бебе била оплождане инвитро.

Потокът от мислите й бе прекъснат от бучащ глас:

— Готови ли сме вече?

Мариса с усилие повдигна оловнотежките си клепачи и видя брадатото лице на доктор Уингейт. Отпусна глава назад и се помъчи да отдели съзнанието си от напрегнатото тяло. Мисълта й отлетя към посещението при доктор Кен Мюлър след проведената лапароскопия. Той беше неин съвипускник от Медицинския институт и работеше като патолог в болницата „Мемориал“. Много често микроскопските препарати от Женската клиника се изпращаха в „Мемориал“ за потвърждаване на патологоанатомичната диагноза. Беше й съобщено, че препаратите от нейната биопсия са пратени там.

Мариса ги бе намерила и отнесла на Кен, без да му казва, че са нейни, като го помоли да ги прегледа.

— Доста интересно — каза Кен след кратко изследване на препарата, — какво би ми казала за този случай?

— Нищо — отвърна Мариса. — Не искам да ти повлиявам. Кажи ми ти какво виждаш.

— Ще ме изпитваш, а? — запита Кен с усмивка.

— В известен смисъл да.

— Началните ми впечатления — Кен се взираше отново през микроскопа, — са, че е фалопиева тръба, доста тежко увредена от някакъв инфекциозен процес.

— Съвсем точно! — бе отговорила Мариса с възхищение. — А какво мислиш относно инфекцията?

Няколко минути той бе разглеждал отново препарата и като вдигна глава, обяви:

— Туберкулоза.

Мариса се вцепени. Тя бе очаквала неспецифична инфекция, затова запита:

— Какво ти дава основание да мислиш така?

— Погледни ти самата. — Мариса се залепи на окуляра. — Това пред очите ти, е гигантоклетъчна гранулома, наричана в случая туберкулум. Състои се от гигантски и епителоидни клетки. Те се образуват при туберкулозата, саркоидите и някои редки гъбички, но най-вече при туберкулозата.

Мариса бе почувствала такава слабост, че едва не бе паднала от стола. Тогава тя го бе помолила настойчиво:

— Не можеш ли да прегледаш и останалите препарати?

— Разбира се — бе отвърнал Кен, — но ще ми бъде от полза да зная нещо от историята на заболяванията на тази жена.

— Добре — бе отвърнала Мариса. — Тя е от бялата раса, на трийсет и няколко години, с абсолютно нормална медицинска история. Представлява случай с безсимптомно блокиране на фалопиевите тръби.

— Напълно достоверна история? — бе запитал Кен.

— Абсолютно.

— Негативни рентгенови данни?

— Негативни.

— Смущения в зрението?

— Никакви.

— Засегнати лимфни жлези?

— Никакви. — Мариса бе подчертавала с наблягане всяка дума. — С изключение на запушените тръби тя е напълно здрава.

— Гинекологичната история нормална ли е?

— Съвсем! — бе отсякла Мариса.

— Добре, но това е извънредно странно — бе се озадачил Кен. — Туберкулозата достига до фалопиевите тръби по кръвоносен или лимфатичен път. Следователно някъде из организма трябва да има огнище, а не откриваме такова. Ще огледам всички препарати…

— Мариса! — Гласът на доктор Артър я върна в действителността. — В момента доктор Уингейт ще ви направи инжекциите за местната упойка. Не е желателно пак да започнете да скачате.

Мариса кимна. В същия миг усети убожданията по корема си, но болките бързо избледняха и тя се върна отново към прекъснатите мисли. След посещението при Кен панически беше изтичала до интернист. Щателното изследване не бе открило никакво заболяване, а само положителна проба на Пирке5.

Освен това Кен бе прегледал най-старателно всички препарати и не бе открил никакъв микроорганизъм, нито туберкулозен, нито някакъв друг вид. Но държеше твърдо на диагнозата си за туберкулозно възпаление на фалопиевите тръби, въпреки че Мариса недоумяваше как може да се е заразила.

— Доктор Уингейт! — Тревожен вик пак откъсна Мариса от мислите й. Тя поизви глава и видя мисис Харгрейв на прага.

— За бога, не виждате ли, че съм зает? — обади се той.

— Боя се, че се касае за нещастен случай.

— Сега търся тези дяволски яйцеклетки! — изкрещя той.

— Чудесно — отвърна мисис Харгрейв и затвори вратата.

— Е, най-после потръгна! — произнесе със задоволство доктор Уингейт. Погледът му бе фиксиран в екрана.

— Ще ми позволите ли да видя спешния случай? — каза доктор Артър.

— Ще почака. Сега да видим яйцеклетките — дойде отговорът на шефа.

Следващият половин час течеше за Мариса бавно и мъчително. Непрекъснато й се спеше, ала дърпанията в корема не позволяваха.

— Чудесно — каза доктор Уингейт, — това е последният от видимите фоликули. Да видим сега колко успяхме да съберем6.

Като остави лапароскопа настрани и свали ръкавиците си, доктор Уингейт изчезна заедно с асистиращата сестра в съседната лаборатория, за да изследва под микроскопа аспирираната тъкан.

— Добре ли сте? — попита доктор Артър.

Мариса кимна.

След няколко минути доктор Уингейт се появи отново. Широка усмивка озаряваше лицето му.

— Бяхте много добро момиче — поздрави той Мариса. — Имате осем отлични яйцеклетки.

Мариса въздъхна шумно и затвори очи. Постепенно се унесе и долавяше само бегло, че се суетят около нея, слагат я на носилка и я откарват в отделението за лежащо болни. Тук слабо се поразбуди, докато я прехвърлят на леглото, и тогава заспа дълбок сън под въздействието на валиума.

За доктор Норман Уингейт като лекар и фармацевт най-любими бяха интелектуалните вглъбявания в молекулярната биология. Като разглеждаше яйцеклетките на Мариса през обектива на своя мощен микроскоп, той изпита истинско удоволствие и благоговение. Там, в тези микроскопични клетки, се криеше такава огромна, невероятна сила за създаване на човешко същество.

И осемте яйцеклетки бяха напълно узрели. Той ги сложи внимателно в предварително приготвената в отделни съдове хранителна култура. След това съдинките бяха пренесени в специален инкубатор с контролирана температура и концентрация на газовете.

През това време спермата на Робърт вече се бе втечнила. Доктор Уингейт се залови да проведе сам осеменяването. Държейки изключително много за перфектността в работата, той извършваше лично процеса. Тази клетъчно-биологична дейност бе неговата стихия. Осеменяването беше продукт колкото на научното познание, толкова и на индивидуалното изкуство.

— Доктор Уингейт! — В лабораторията нахлу мисис Харгрейв. — Много ми е неприятно да ви безпокоя, но случаят на Ребека Зиглър взе нов обрат и вашата намеса е наложителна.

— Не можете ли вие да се справите? — вдигна глава той.

— Пристигнала е цялата преса. Дори екип от телевизията е тук. Най-добре ще е да дойдете лично вие.

Доктор Уингейт погледна колебливо към съдинката със спермата на Робърт. Мразеше бюрократичните задължения да пречат на биологичните занимания, но като директор на клиниката нямаше голям избор в такива случаи. Погледна асистиращата сестра.

— Имате шанс да покажете какво можете, сестро. Продължете и довършете осеменяването, като внимавате за концентрацията и „изплуването“. Толкова често сте ме наблюдавали как го върша, така че, хайде, залавяйте се. — И той излезе.

— Мисис Бюканън! Ало! Мисис Бюканън! При нас ли сте вече? — зовеше я приятелски глас.

Мариса отвори очи. Над нея бе наведено широко усмихнатото лице на мила сестра. Мариса излизаше из дълбините на кошмарния сън. Бе сънувала, че е захвърлена сам-самичка в огромна гола пустиня. Отначало се помъчи да включи гласа в съня, но сестрата настояваше нежно и упорито:

— Хайде, мисис Бюканън, съпругът ви е тук!

Цялата стая се въртеше пред очите на Мариса. Тя успя най-после да фиксира поглед. Значката върху ревера на сестрата гласеше: „Джудит Холидей“. Тогава видя зад нея и Робърт.

— Колко е часът? — запита Мариса и се повдигна на лакът. Чувстваше се, като че ли току-що бе заспала. Съвсем сигурно Робърт не би могъл да приключи работата си, та да се върне за нея.

— Четири и петнайсет следобед — отговори бодро Джудит, като навиваше маншета за измерване на кръвното налягане около ръката й и го напомпваше.

— Как се чувстваш? — попита я Робърт.

— Предполагам, добре. — Мариса не бе съвсем сигурна. Валиумът все още циркулираше из целия й организъм. Устата й беше суха като пустинята от съня. Беше зашеметена, че денят бе изминал толкова бързо.

— Данните за общото ви състояние са идеални — сне маншета от ръката й Джудит. — Ако имате желание, готова сте за вкъщи.

Мариса провеси крака от леглото и усети кратък световъртеж. Той се повтори, когато стъпи на пода.

— Как е? — попита я Джудит.

Мариса отговори, че е добре, но чувства известна слабост. Пое глътка вода от чашата до себе си и й стана по-добре.

Двайсет минути по-късно стъпи с несигурна крачка в колата на мъжа си и се настани до него. Навън вече притъмняваше и повечето от автомобилите се движеха със запалени светлини.

— Доктор Уингейт ми каза, че изваждането е протекло много задоволително — поде Робърт.

Мариса кимна и извърна глава към него. Острият му профил се очертаваше във вечерния здрач. Той не погледна към нея.

— Ние с теб разполагаме с осем яйцеклетки — обясни тя, като наблегна специално на „ние“. Изучаваше го, като се опитваше да разчете реакцията му. Надяваше се, че той ще продължи в същия дух. Вместо това мъжът й промени темата:

— Научи ли за трагедията в клиниката?

— Не. Каква трагедия?

— Спомняш ли си жената, която ме удари? Тя буйстваше в чакалнята, когато пристигнахме. Май е завършила със самоубийство. Скочила е от шестия етаж на клиниката.

— Боже мой! — Мариса живо си спомни как мислено се беше идентифицирала с нея. Беше усетила отчаянието на жената, тъй като често й се бе случвало и на нея самата.

— Умряла ли е? — попита Мариса с колеблива надежда за някакъв шанс да е останала жива.

— Веднага, на място. Една от пациентките е видяла.

— Горката женица!

— Коя по-точно? — запита Робърт.

— И двете! — отвърна Мариса, въпреки че в ума й беше Ребека.

— Сигурен съм, пак ще ми напомниш, че не сега е времето да говорим за този инвитро протокол, но обезумялата жена е само потвърждение на това, което казах сутринта. Явно не сме ние единствените, които страдаме от непосилното бреме. Наистина си мисля: само този цикъл и да ликвидираме с всички инфертилни глупости. Погледни как зле се отразява и на твоята работа.

Последна грижа за Мариса беше да мисли за своята педиатрична практика.

— Говорих откровено с шефа си и той ме разбира. Той симпатизира на моите тежки усилия, а не всички го правят.

— Прекрасно от негова страна, но какво ще кажеш за пациентите си? Те сигурно се чувстват изоставени.

— За моите пациенти има кой да се грижи — озъби се Мариса, а всъщност тя се тревожеше за тях.

— Освен това — добави рязко Робърт — аз приключих вече с тези „изпълнения“. Да пристигам в клиниката и да ми се връчва това съдче, е, не мога да се унижавам повече така.

— Да се унижаваш? — обади се като ехо Мариса, сякаш не беше чула както трябва. Въпреки продължаващия ефект на валиума веднага пак се разстрои. След всичките болезнени и рисковани процедури, понесени от нея точно този ден, той прави трагедия от съвсем безболезнено и кратко усилие от своя страна. Тя се опита да преглътне, но не успя. — Унизително? Ти намираш собствения си принос за унизителен акт? А какво ще кажеш за мен: цял ден простряна по гръб, гола, с разкрачени крака, вирнати нагоре, и цял куп колеги се въртят наоколо и ти бърникат и ти ровичкат в тялото?

— С това потвърждаваш точно моето мнение — отвърна Робърт. — Никога не съм искал да кажа, че за мен е било унизително, а за теб — не. То беше насилие и за двама ни. Искам да сложим край на всичко това, и то още сега.

Мариса не отговори, а впи гневен поглед в пътя пред себе си. Знаеше, че Робърт също е разгневен. Докога щяха да продължават тези техни крамоли, водещи до явна вражда?

След десет минути безмълвно пътуване Мариса се поуспокои значително. Обърна се към Робърт и му съобщи, че днес я е посетила мисис Харгрейв.

— Прояви голяма симпатия и заедно с изразеното съчувствие ми направи интересно предложение.

— Да чуем — отвърна Робърт.

— Предложи да се възползваме от услугите на психоанализата, предлагани в клиниката. Струва ми се, че идеята не е лоша. Тя ми обясни, че много хора, ползвали техните съвети, са получили голяма помощ.

— Нямам никакво желание да се занимавам с подобни щуротии — отсече Робърт, като не остави място за по-нататъшна дискусия. — Нямам намерение да губя повече време и пари за някого, да ми обяснява защо ми е дошло дотук от някакъв процес, който ни прави толкова нещастни, та ще се хванем за гушите. Жертвахме достатъчно време, усилия и пари. Вярвам, даваш си сметка, че за тези глупости досега хвърлихме на вятъра повече от петдесет хиляди долара.

И двамата потънаха отново в мълчание. След някоя и друга минута Робърт пак го прекъсна:

— Чу ме, нали? Петдесет хиляди долара.

Мариса се извъртя към него с пламнало лице.

— Петдесет хиляди, сто хиляди! Какво значение имат тези пари, ако това е единственият шанс да се сдобием със свое дете? Понякога не мога да те позная, Робърт. Не съзнаваш ли, че непрекъснато се нараняваме взаимно? Нали имаше достатъчно пари, та да можеш да купиш новата тъпа кола тази година? Наистина се удивлявам на предпочитанията ти.

Мариса се извърна ядосана от Робърт, скръсти ръце на гърдите си и потъна в собствените си мисли. Учудваше се как поначало са могли да бъдат привлечени един към друг два тъй различни манталитета като нейния и неговия.

— Обратно на теб — заговори Робърт, когато наближиха жилището си — на мен петдесет хиляди ми изглеждат много пари. И какъв е резултатът от тяхното пропиляване? Нищо, освен ужасни взаимоотношения и разпадане на брака. Намирам, че сме платили твърде голяма цена. Започвам все повече да намразвам тази клиника, впрочем никога не съм се чувствал комфортно там. А атаката на онази побесняла жена никак не увеличи симпатиите ми. А видя ли пазача?

— Какъв пазач?

— Пазачът, дето нахлу с двамата доктори при инцидента. Азиатската мутра в униформа. Видя ли оръжието му?

— Не, не забелязах, че е въоръжен.

Робърт умееше да променя темата. Сега ставаше дума за техните взаимни отношения и тяхното бъдеще, а той изведнъж намесва някакъв пазач.

— Носеше на кръста си „Колт Питон 357“. Нима се мисли за някакъв азиатски Хари Мръсника?

Малко след единайсет часа вечерта доктор Уингейт влезе в любимата си лаборатория. Цялата клиника бе притихнала и потънала в мрак. Той смени престилката си с нова, чиста и изми много грижливо ръцете си. Спокойно би могъл да изчака до сутринта, но нямаше търпение да разбере как се развиват осемте яйцеклетки, извадени днес от Мариса.

Доста голяма част от следобеда му бе ангажирана с формалности около нещастието с Ребека Зиглър. След това се бе върнал в лабораторията, за да открие, че сестрата се беше справила отлично с подготовката на спермата. Беше разпределила и яйцеклетките, всяка в отделно малко съдче с органична култура. Към два часа следобед доктор Уингейт бе прибавил по около 150 000 подвижни, енергични сперматозоида, а после отново ги бе поставил в инкубатора с 5% въгледвуокис, 98% влажност и 37°С температура.

Доктор Уингейт включи светлината на мощния си микроскоп и извади от инкубатора първото съдче, сложи го под микроскопа и видя, че яйцеклетката бе оплодена от един сперматозоид, дележът на ядрото бе започнал. Провери след това съдчетата подред и за своя голяма радост установи, че всички са оплодени. Прехвърли внимателно зародишите в свежа хранителна среда, като добави повече физиологичен серум, и ги върна в инкубатора.

След като приключи с всичко това, се премести на телефона. Въпреки късния час позвъни на Бюканън. В себе си се оправдаваше, че за хубавата новина никой нощен час не е прекалено късен. Телефонът звъня пет пъти последователно, тъкмо мислеше да затвори и чу гласа на Робърт.

— Съжалявам, че ви звъня толкова късно — каза лекарят.

— Няма проблеми — отвърна Робърт. — Работех в кабинета си, а това е линията на моята съпруга.

— Имам чудесна новина за вас, мили хора.

— С удоволствие ще я чуем — каза Робърт. — Почакайте само за миг да събудя Мариса.

— Може би не е разумно — съжали я доктор Уингейт. — Бихте могли да й я предадете и вие или сутринта да й позвъня аз. След изживените днес страдания редно е да я оставим да се наспи.

— Тя ще иска да ви чуе — увери го Робърт. — Освен това ще си заспи веднага след разговора. Това никога не й е било проблем. Почакайте така.

След кратко време се чу умореният глас на Мариса.

— Извинявайте, че ви събуждам, но вашият съпруг ме увери, че не бихте имали нищо против.

— Той ми каза, че има добри новини.

— Наистина — бе отговорът. — Всичките осем яйцеклетки са вече сполучливо оплодени. Стана много бързо и аз съм настроен оптимистично. Обикновено около осемдесет процента от яйцата се оплождат, така че пожънахме голяма реколта.

— Чудесно! — каза Мариса. — Означава ли това, че прехвърлянето им в мен ще бъде успешно?

— Ще трябва да бъда честен — отговори лекарят. — Не зная дали тези две неща са свързани, но няма да ви боли.

— Кое направи сегашния цикъл по-различен от другите? — запита Мариса. — При последния цикъл нито една яйцеклетка не се оплоди.

— И аз бих искал да знам — сподели откровено доктор Уингейт. — В някои аспекти фертилизирането остава мистериозен процес. Не познаваме причините за различните му вариации.

— Кога ще пренесете зародишите?

— До не повече от четирийсет и осем часа. Още утре сутринта ще проверя как се развиват.

— И ще ми вкарате четири ембриона?

— Точно така — отговори доктор Уингейт. — Както ви казах и преди, нашият опит показва, че прехвърлянето на повече от четири води до по-голям брой бременности, без да повишава ефикасността. Останалите четири ще замразим, за да ги ползваме, ако се наложи.

— Да се надяваме, че още първото пренасяне ще е успешно.

— Всички се надяваме на най-доброто — каза лекарят.

— Стана ми много жал, когато научих за самоубилата се жена в клиниката днес — подхвана нова тема Мариса. Тази трагедия занимаваше мисълта й цялата вечер. Мислеше си през колко ли безуспешни цикъла бе преминала горката Ребека Зиглър, за да стигне до това състояние. Оприличавайки себе си с нея, не можеше да се избави от предчувствието за пореден свой неуспех. Тъй като бе преживяла вече доста несполуки, може ли да бъде оптимистка за настоящото фертилизиране? Ще бъде ли новият неуспех в състояние да извади и нея от психическото равновесие?

— Ужасна трагедия! — В тона на доктор Уингейт вече не звучеше предишният ентусиазъм. — Преди нервната й криза в чакалнята нямахме представа колко дълбоко е разстроена. Явно със съпруга й са се разделили. Опитвахме се да ги склоним за консултации с психолог, но те не пожелаха.

— На колко беше тя? — запита Мариса.

— На трийсет и три, струва ми се. Трагична загуба на млад живот. Аз се тревожа относно ефекта на това събитие върху останалите пациентки. Инфертилитетът е емоционална битка за всеки човек, въвлечен в него. Струва ми се, че избухването на мисис Зиглър в чакалнята с нищо не е подобрило душевното ви състояние.

— Поставих се в нейното положение — призна си Мариса. Това особено силно я завладя тъкмо сега, когато узна за неприятностите на Ребека в брачния й живот, още повече че двете жени бяха съвсем близки по възраст.

— Моля ви, не говорете такива неща — разтревожи се доктор Уингейт. — Нека гледаме напред по-весело и да постигнем сполучливо пренасяне на ембрионите. Изключително важно е в такъв момент мислите ви да са оптимистични.

— Ще се опитам да ги коригирам — отвърна Мариса.

След като затвори телефона, се почувства доволна, че повдигна въпроса за самоубийството. Разговорът на тази тема с доктор Уингейт посмекчи душевното й объркване от трагедията.

Мариса наметна роба и отиде в кабинета на Робърт. Завари го седнал пред компютъра си, впил поглед в екрана. Като я усети да влиза, той насочи въпросително очи към нея.

— Всички яйцеклетки са фертилизирали, тоест са се оплодили — съобщи му Мариса, като се настани на табуретката до внушителната библиотека.

— Това е обнадеждаващо — отвърна Робърт.

— Първото препятствие е преодоляно. Следващата стъпка е да вземат един от ембрионите и да го пренесат в мен.

— Лесно е да се каже, по-трудно е да се направи. — Робърт отново бе залепил очи в компютъра.

— Не можеш ли поне веднъж да ме подкрепиш? — помоли Мариса.

— Струва ми се — Робърт обърна лице към нея, — че ако те подкрепям, ще продължиш с опитите да пробиваш с глава стената. Аз все още имам твърде много въпроси, свързани с всички тези лечебни цикли. Ако сега успееш, ще е чудесно, но не желая да те виждам пак да се подлагаш на разочарования. — Той отново се извъртя към екрана на компютъра.

За момент Мариса не произнесе нито дума. Колкото и неприятно да й беше да го признае пред себе си, Робърт имаше право. Тя самата се боеше да си даде прекалено голяма надежда.

— Поразмисли ли повечко относно консултациите с психолог? — запита Мариса.

— Не. Казах ти, че не се интересувам от подобни консултации. Дотук животът ни изобилства с достатъчно чужди вмешателства. Загубихме твърде много от личния си живот.

— Доктор Уингейт ми каза за самоубилата се жена, че е прибягнала до такава отчаяна постъпка, защото тя и съпругът й са отказали да ползват услугите на психолог.

— Това да не е някаква зле прикрита заплаха? — попита Робърт. — Искаш да кажеш, че си готова да скочиш с главата надолу от покрива на клиниката, ако не отидем при психолог?

— Не! — отвърна разгорещено Мариса. — Просто ти предавам само казаното от доктор Уингейт. Клетата жена и съпругът й са били в доста обтегнати отношения. Били посъветвани да посетят психолога, но те отказали. Явно после са стигнали до раздяла. Това е било едно от нещата, довело жената до умопомрачение.

— И консултацията би разрешила всички проблеми? — попита саркастично Робърт.

— Не е задължително, но във всеки случай не би навредила. Започвам да мисля, че независимо дали ще продължим фертилизационната терапия, или не, би трябвало да потърсим съвета на психолог.

— Какво да ти кажа? — отговори Робърт. — Не съм заинтересован да пилея време и пари за безполезни съвети. Зная защо съм объркан и нещастен. Не ми е необходимо някой друг да ми го обяснява.

— И не желаеш да опитаме… — Тя се поколеба да добави думата „заедно“.

— Не мисля, че трябва да сме някакви велики учени, та да разберем съвсем простичко състоянието си. Най-добре е да прекратим тази терапия. Нека я изхвърлим от живота си.

— О, за бога! — извика възмутена Мариса и напусна любимия кабинет на мъжа си. Не желаеше нова караница.

Вместо към добро всичко вървеше все по-зле и по-зле.