Признаци на живот

1

19 март 1990 г.

7:41 сутринта

Слабото мартенско слънце проникваше в спалнята през леко открехнатите завеси на прозорците и осветяваше слабо обстановката: огромно кинг сайз легло, в дъбовата секция срещу него бе телевизорът, предаващ в момента програмата „Добро утро, Америка“; подът бе постлан с разкошен дебел килим. Мариса, току-що надигнала се от леглото, спря, щом дочу приглушения глас на съпруга си откъм банята.

— Какво казваш, Робърт? — надвика тя шума от силно течащия душ в банята.

— Казах ти, че тази сутрин не искам да ходя в проклетата Женска клиника. — Насапунисаното му лице се появи през леко открехнатата врата на банята. — Не съм много навит да давам сперма тази сутрин. Не тъкмо днес! — Той присви рамене и изчезна.

За миг Мариса остана като вцепенена. След това прекара пръсти през косата си в усилие да се овладее. Кръвта заблъска в ушите й безцеремонния отказ на Робърт да дойде до клиниката. Как можеше тъкмо в последния миг да прави това?

Като погледна будилника върху нощното шкафче, пробудил ги преди половин час, тя изпита непреодолимо желание да го грабне и запрати към камината, но с върховно усилие на волята се удържа.

— Не мога да повярвам — промърмори на себе си Мариса.

Втурна се към банята и с удар отвори вратата. Кученцето им Тафи я последва. Обилна пара я обгърна цялата. Робърт обичаше горещия душ. През завесата от пара тя съгледа голото атлетично тяло.

— Я ми го изчуруликай пак — викна Мариса, — стори ми се, че не можах да те разбера правилно.

— Всичко е толкова просто — отвърна той. — Тази сутрин няма да дойда в клиниката. Да не съм някакъв спермодарител?

Измежду всички „за“ и „против“ лечението на безплодието, това беше нещо, което Мариса изобщо не бе очаквала. Едва се въздържа да не ритне вратата, докато Робърт говореше. Кученцето, усетило нейното състояние, се мушна бързо под леглото с подвита опашка.

Най-после Робърт излезе от банята. Капчици вода се стичаха по мускулестото му тяло. Въпреки претрупаните си работни планове той успяваше да се откъсне три-четири пъти седмично за физически занимания. Дори спретнатата му източена фигура дразнеше Мариса в този момент. Чувстваше се ужасно неприятно от усещането за наддадените пет килограма при лечението на безплодието си.

Когато я видя изправена посред стаята, Робърт се учуди.

— Ти ми заявяваш, че няма да дойдеш с мен тази сутрин, за да дадеш сперма? — запита тя, щом забеляза, че той я гледа.

— Точно така — беше отговорът. — Възнамерявах да ти го кажа още снощи, но ти имаше главоболие. Не се изненадах — напоследък постоянно имаш главоболие или болки в корема, или всякакви други болки. Така че реших да ти спестя този разговор, затова ти го казвам сега. Там, в клиниката, могат да размразят спермата, останала от последния път. Казаха ми, че са я замразили. Да вземат нея.

— След всички теглила, препатени от мен, ти не желаеш да дойдеш и да пожертваш пет минути от ценното си време?

— Хайде, хайде, Мариса, и ти, и аз знаем, че с тези излишни приказки губим вече доста повече от пет минути.

Мариса се почувства повече разстроена от Робърт, отколкото от собствената си безплодност.

— Би трябвало аз да повдигна въпроса за загубеното време — експлодира тя. — Аз съм тази, която я помпат постоянно с различни хормони. Наистина страдах от главоболие, защото съм непрекъснато в напрежение дали ще имам навреме овулация. Погледни белезите по ръцете и краката ми, изподупчени от безброй инжекции с какви ли не лекарства. — И тя ги показа пак.

— Виждал съм ги — каза Робърт, без да погледне.

— Аз съм тази, която трябваше да получава обща упойка, да й бъде извършена лапароскопия3, аз трябваше да изтърпя биопсия на фалопиевите ми тръби — крещеше Мариса. — Аз трябваше да понеса всичките психически и физически интервенции, всичките унижения!

— Доста от униженията — напомни Робърт, — но не всички.

— Аз трябваше да измервам температурата си всяка сутрин още в леглото, преди да отида до тоалетната, и да я нанасям в продължение на месеци върху тази графика.

Робърт избираше в дрешника костюм и подходяща връзка. Извъртя глава към Мариса, която му затъмняваше светлината откъм спалнята.

— Но все пак ти беше, която фалшифицира тази графика с допълнителни, нереални X-ове — каза насмешливо той.

— Налагаше се да послъгвам малко, за да не помислят лекарите от клиниката, че нямам достатъчно полови сношения и сме се отказали от опитите за забременяване. Никога обаче не съм отбелязвала фалшив X по време на овулацията — кипна Мариса.

— Полов живот! Ха! — изсмя се Робърт. — Та ние не сме се любили истински, откакто започна цялата тази работа. Ние не се любим, правим само нещо рутинно, по навик.

Мариса се опита да отговори, но Робърт не я остави.

— Не мога даже да си спомня какво е да правиш любов! — закрещя той. — Чувствените ни усещания бяха сведени до най-обикновен акт.

— Е, да, но ти не прибягваше много често и до този така наречен акт — върна му удара тя. — А като изпълнител едва ли би могъл да получиш особено висока оценка.

— Внимавай! — предупреди той, усетил, че тя престъпва всякакви граници. — Набий си в главата, че ти е най-лесно на тебе, дето се правиш на умряла, а аз трябва да върша цялата работа.

— Работа? Боже мой! — процеди Мариса с отвращение. Понечи да продължи, но успя само да потисне едно силно изхлипване. В известна степен Робърт имаше право. Откакто започна сложната фертилизационна терапия, можеше да се каже, че не се случваше нищо, което да доведе до спонтанна близост в спалнята. Въпреки неимоверните усилия от нейна страна сълзите потекоха обилно.

Осъзнал, че я е засегнал дълбоко, Робърт поомекна:

— Съжалявам много! Всички тези опити не са леки за двама ни, и то специално за теб. Но не можеш да отречеш, че и на мен не ми е никак лесно. Колкото за днешното посещение в клиниката, съвсем не ми е възможно. За днес е назначено извънредно важно съвещание с група бизнесмени от Европа. Извини ме, но моят бизнес не може да бъде ръководен от прищевките на лекарите в Женската клиника, нито от капризите на собствения ти менструален цикъл. Едва в събота ти ми съобщи, че днес ще ти вадят яйцеклетки.

— Следваме същата схема както предишните три инвитро — каза Мариса. — Струва ми се, че не е нужно всеки път да ти го обяснявам подробно.

— Какво да ти кажа? Когато планирахме това съвещание, ние с теб не бяхме още ангажирани с фертилизационна програма. Така че не съм съобразявал работния си календар с твоите оплодителни цикли.

Гневът отново обзе Мариса, а Робърт се насочи към гардероба, за да си избере риза.

— Ти мислиш само за бизнеса — възнегодува Мариса. — Цялото ти време е заето единствено от срещи и съвещания. Не е ли възможно да отложиш днешното с половин час?

— Би било доста трудно — дойде отговорът.

— Бедата е, че за теб бизнесът е на първо място в света. Мисля, че твоите понятия за важно и незначително са напълно объркани.

— Това си е твое мнение и ти имаш право на него — отвърна спокойно Робърт, като гледаше да избегне нова разправия с взаимни обвинения. Осъзнаваше, че трябва да замълчи, но тя го беше засегнала по чувствителното място. — В бизнеса няма никаква наследствена обремененост. Той носи храната върху масата и той дава покрив над главите ни. Освен това на теб ти е известна моята привързаност към работата още преди да се оженим. Аз съм влюбен в работата си и тя ме възнаграждава за моята преданост.

— Преди да се оженим, ти заявяваше, че в живота на човека най-важното нещо са децата — реагира веднага Мариса. — Сега се оказва, че бизнесът е преди тях.

Робърт пристъпи до огледалото и започна да завързва вратовръзката си, като не остави без отговор нейното напомняне:

— Точно такива бяха чувствата ми, преди да разберем, че ти не можеш да родиш, поне не по нормалния начин. — Внезапно млъкна, разбрал, че е допуснал грешка. Обърна глава и изгледа жена си. Откри, че безгрижният му коментар не бе минал незабелязано, и реши да внесе малка корекция: — Исках да кажа, преди да научим, че ние не можем да имаме деца по обичайния начин.

Играта с фразеологията не бе смекчила удара. Гневът на Мариса светкавично се превърна в дълбоко отчаяние. Сълзите бликнаха отново и тя се разхълца до задушаване.

Той се опита да обгърне раменете й, но тя го изблъска и се завтече към банята. Понечи да заключи отвътре, но Робърт нахлу след нея, като я обгърна с ръце и положи лице върху извивката на шията й. Тялото й се тресеше от плач. Необходими бяха цели десет минути, за да започне да идва на себе си. Тя знаеше, че такова държане не й е присъщо, не се съмняваше, че поеманите от нея хормони допринасяха за неустойчивото й емоционално състояние, но ясната представа за всичко това не й помагаше да се съвземе по-бързо.

Робърт я освободи за миг, колкото да й подаде книжни кърпички, за да избърше очите и носа си. С разтреперан глас тя му призна, че знае много добре, че вината за безплодието в брака им е само нейна.

— Не ме е грижа и да нямаме деца — каза Робърт с надежда да я успокои. — Това няма да бъде краят на света, нали?

Мариса го изгледа много внимателно.

— Не ти вярвам! Ти винаги си искал толкова много да имаш деца! След като зная, че вината за това положение е само моя, защо не си поне честен? С честното ти отношение ще се оправя по-лесно, отколкото ако ме лъжеш. Кажи си направо, че те яд на мен.

— Разочарован съм, а не ядосан — каза Робърт. Двамата втренчиха погледи един в друг и той продължи: — Е, има и отделни случаи, когато ме обзема гняв.

— Гледай какво направих с чистата ти риза — извика тя.

Наистина следи от сълзите личаха по ризата и полузавързаната му връзка.

Робърт пое дълбоко въздух.

— Няма значение, ще ги сменя. — Той бързо свали ризата и връзката и ги напъха в коша за пране.

Видяла в огледалото зачервените си и подути клепачи, тя се почувства безсилна да подобри вида си. Завря се бързо под душа.

Петнайсет минути по-късно усети да я обзема спокойствие, сякаш топлата вода и сапунената пяна бяха измили не само тялото, но и мислите й. Като си изсуши косата, се върна в спалнята и завари Робърт почти готов.

— Съжалявам, че изпаднах в такава истерия — промълви Мариса, — но не можах да се въздържа. Напоследък постоянно се намирам в някакво свръхболезнено състояние. Не беше необходимо да реагирам така само заради това, че на теб не ти се ще да идваш толкова често в клиниката, защото пречи на работата ти.

— Не, аз трябва да се извиня — отговори Робърт. — Аз съм виновен, че избрах тъкмо този идиотски начин, за да съобщя, че в момента съм възпрепятстван да ти помогна. Докато ти беше в банята, промених решението си. Ще дойда, разбира се, с теб. Обадих се вече в офиса, за да уредя нещата.

За пръв път от няколко седмици Мариса усети как духът й литна.

— Благодаря ти! — възкликна тя. Преливаше от желание да се хвърли на шията му, но се въздържа. Страхуваше се как ще реагира той: ами ако я отблъсне? В момента тя не беше в най-добрата си форма. Чувстваше как взаимоотношенията им се променят по време на лечението. А и що се отнася до фигурата й, промените не бяха положителни. Тя въздъхна: — Понякога си мисля, че дори и в името на едно дете лечението ми коства твърде много. Не че се оплаквам: няма нищо по-свидно за мен от това да си имаме бебе. Ала всеки ден, когато се събудя, ме измъчва стресът от силното желание. Зная, че и на теб не ти е лесно.

С бикини и сутиен в ръка тя отвори дрешника. Докато се обличаше, подхвана разговор. Напоследък май й беше по-лесно да говори със съпруга си, когато не го гледаше в очите.

— Със съвсем ограничен кръг хора съм споделила нашите проблеми, и то в най-общи линии, без никакви подробности. Само това, че се опитвам да забременея. Всеки се чувства задължен да ми дава съвети като: „Отпусни се, не се напрягай“ или „Излез в отпуска“. На следващия, който реши да ми дава подобен съвет, ще кажа истината. Никаква почивка повече няма да помогне, защото фалопиевите ми тръби са запечатани като задръстен отводен дренаж.

Робърт не отговори, затова Мариса надникна от дрешника и го видя седнал на ръба на леглото да се обува.

— Друг човек, който ми досажда, е майка ти — продължи тя.

— Какво общо има майка ми? — вдигна глава той.

— Много просто. Винаги когато сме заедно, се чувства задължена да ми напомни, че вече е време да имаме дете. Ако ми го повтори още веднъж, ще й кажа истината. Всъщност защо не й кажеш ти самият, та да избегнем евентуалния сблъсък?

Още от времето, когато двамата започнаха да излизат и да се сближават, Мариса се стараеше с всички сили да се държи така, че да доставя удоволствие на майка му, но не постигаше успех.

— Не желая да говоря с майка си по този въпрос — отвърна Робърт. — Казвал съм ти го неведнъж.

— Но защо? — учуди се Мариса.

— Защото не искам да слушам поучителни лекции и да ми напомня, че съм си го заслужил, щом съм се оженил за еврейка.

— О, моля ти се! — избухна Мариса в нов прилив на гняв.

— Не съм отговорен за предразсъдъците на майка си. Не мога да упражнявам контрол над нея, нито пък бих искал.

Тя се обърна гневно и продължи да се облича припряно, но скоро насочи гнева от свекърва си към самата себе си, защото инфертилитетът си беше нейна лична беда. За пръв път в живота си усети заплахата на някакво надвиснало проклятие. „Каква ирония на съдбата“ — мислеше си тя, като си припомняше колко усилия и пари бе похабила, докато учеше в колежа и в Медицинския институт, та да не й се случи някоя ненавременна бременност. А сега, когато времето бе дошло, трябваше да узнае, че не може да се сдобие с дете по никакъв начин, освен с помощта на модерната медицина.

— Не е справедливо! — възкликна гласно Мариса и нов поток сълзи обля лицето й. Съзнаваше, че нервите й са опънати до скъсване заради ежемесечното мятане от надежда към отчаяние. А отгоре на всичко се прибавяше и нетърпението на Робърт, избухливостта му, но тя не можеше да го вини.

— Струва ми се, че ти вече се влудяваш с това оплождане — утеши я със съвсем мек тон Робърт. — Наистина започвам да се тревожа за теб, Мариса. Тревожа се за нас двамата.

Мариса се извърна. Робърт се бе изправил до дрешника. Светлината от спалнята озаряваше пясъчнорусата му коса. Лицето му беше дълбоко угрижено, но изразяваше и твърда решителност — квадратната му челюст се беше издала напред така упорито, че устните му се бяха изтеглили в права линия.

Той подхвана тихо:

— Когато ти най-напред подхвърли идеята за това лечение, аз си помислих, че заслужава да опитаме, но сега виждам, че ти идва прекалено. Стигнах до заключението, че е време да помислим за преустановяването му, преди да изгубим това, което имаме, в името на нещо, което нямаме.

— Мислиш, че съм обладана до лудост от някаква фиксидея. Как няма да съм полудяла, щом съм принудена да понасям тези мъчителни процедури. Примирявам се с всичко, защото искам да имам дете, защото искам да имам семейство. Искам да бъда майка, а ти — баща. — Без никаква зложелателност Мариса постепенно бе повишавала глас, така че при последните думи крещеше.

— Твоите нервни изблици все повече ме убеждават, че трябва да сложим край на тези безсмислени опити. Погледни и двама ни: нервите ти са изопнати като струна, аз съм на ръба на лудостта. Съществуват и други възможности, знаеш го отлично. Нека ги обсъдим. Първо, можем да се примирим с обстоятелството, че сме бездетни. Второ, можем да обмислим идеята за осиновяване.

— Не мога да разбера как избра тъкмо този момент да ми го кажеш — избухна Мариса. — Точно тази сутрин, когато за четвърти път ще ми ровят във вътрешностите, когато съм изправена пред нови мъки и рискове и когато аз съм се превърнала, да, в душевна развалина… И тъкмо сега намери да ми говориш за нови възможности…

— Времето е винаги неподходящо за разискване, щом е налице схемата за фертилизация инвитро. — Робърт не беше вече в състояние да сдържа гнева си. — Не ти се нрави изборът на момента, добре. Кога би било по-подходящо? Когато си пощуряла от напрежение дали си бременна, или не? Или когато си потисната, че менструацията ти отново е дошла? Или когато започваш нов цикъл опити за оплождане? Кажи ми точно кога и тогава аз ще дойда да разискваме нашите възможности.

Робърт се вгледа в жена си. Стори му се, че тя се е превърнала в почти чужд човек. Беше станала невероятно раздразнителна, бе понатрупала доста свръхтегло и особено бе напълняла в лицето, та то изглеждаше като отекло. Очите й бяха тъмни и мрачни като настроението й. Кожата на лицето й бе суха и лъскава, сякаш изгаряше от температура. Наистина се бе превърнала в някакво непознато същество или още по-зле — в непоносима истеричка. Той не би се изненадал, ако скочеше върху него като разярена дива котка. Поотдалечи се малко в спалнята и каза:

— Добре, имаш право. Сега не му е времето да разискваме нашите проблеми, извинявай. Ще го сторим друг път. Защо не побързаш с обличането, та да поемем към клиниката? Надявам се да успея с „акта на дарителството“. Както се чувствам напоследък, ще ми бъде доста трудно. В края на краищата не съм на шестнайсет години.

Без да отрони дума, Мариса, изтощена от напрежение, се обърна към дрешника, за да се дооблече. Тя се питаше какво ли ще стане, ако Робърт не успее да даде сперма. Нямаше представа какво количество и каква концентрация можеше да доведе до неуспешно оплождане. Поглеждайки се в огледалото, осъзна колко дълбоко бе обладана от мисълта за дете. Беше се преобразила дотолкова, че не можеше да се познае. Нямаше много надежда в предстоящата процедура поради разочарованията от досегашните.

Ако ли пък по някакво чудо забременее, щяха да я сполетят тревогите за доизносване.

Колкото и голям да беше песимизмът й, щом затвореше очи, Мариса се виждаше с бебе в ръце.