Признаци на живот

2

19 март 1990 г.

9:15 сутринта

Мариса и Робърт прекосиха постлания с тухли двор на Женската клиника и се заизкачваха по масивното стълбище към централния вход. При вида на солидното здание в главата на Мариса изплува безчетният брой преминавания през този портал, преживените от нея множество „малки процедури“ и хилядите болезнени убождания от предписваните инжекции. С тази картина в мисълта си тя неволно забави стъпки. Робърт я държеше за ръка и усетил лекото й колебание, хвърли мигновен поглед на часовника.

— Хайде, побързай! — подкани я той. — Закъсняваме вече.

Тя се постара да ускори крачка. Днешната процедура с яйцеклетките й бе четвърта поред. Съчетанието да си лекар и пациент я изпълваше с ужасни мисли. Очакваните болки я тревожеха най-малко, вълнуваше я заплахата от евентуални усложнения — а понякога те биваха и смъртоносни.

Подминаха информацията и се качиха на втория етаж, направо в отделението за фертилизация инвитро. В обикновено тихата и спокойна чакалня те внезапно станаха свидетели на нещо неочаквано и невиждано тук.

— Няма да позволя повече да ме баламосвате! — крещеше добре облечена стройна жена.

Мариса прецени, че е около трийсетгодишна. В чакалните на клиниката не се чуваше нищо по-силно от шепот, а да ечат крясъци, беше недопустимо. Това бе така изненадващо, както пиянски викове в черква.

— Мисис Зиглър, моля ви! — каза уплашена регистраторка.

— Не ме мисисзиглъросвай! — изкрещя жената. — Трети път вече идвам за папката с медицинското си досие. Искам я веднага!

Ръката й се стрелна напред и със замах помете всичко от бюрото. Чу се трошене на стъкло, по пода се разхвърчаха писалки, моливи и листове хартия. Пациентите замръзнаха в креслата си.

Мариса потрепери при звука от строшено стъкло. Спомни си как преди малко самата тя искаше у дома да запрати часовника в стената и се изненада от духовното сродство с мисис Зиглър.

Непосредствената реакция на Робърт беше да направи бърза крачка пред Мариса и да застане между нея и побеснялата жена. Когато видя как мисис Зиглър се стреми да заобиколи бюрото, той се побоя, че е готова да се нахвърли върху бедната регистраторка, мълниеносно се озова зад развилнялата се пациентка и я сграбчи през кръста.

— Успокойте се! — каза тихо, но твърдо, надявайки се гласът му да прозвучи и императивно, и примирително.

Сякаш предвидила такава намеса, мисис Зиглър се извъртя и бързо описа дъга с доста тежката си чанта. Тя се стовари върху лицето на Робърт и разцепи устната му. Тъй като ударът не й донесе освобождаване от ръцете му, мисис Зиглър присви лакът за втора атака. Този път беше кроше право в рамото му.

— Ооооо! — изкрещя Робърт, изненадан от този удар, и я блъсна силно настрани, като се втренчи учуден в нея.

— Махайте се от пътя ми! — изръмжа тя. — Не е ваша работа.

— Напротив, сега вече е моя! — кресна Робърт.

Вратата на чакалнята се отвори с трясък и вътре нахлуха д-р Карпентър и д-р Уингейт. Зад тях вървеше униформен пазач с лента на ръкава. И тримата веднага се насочиха към мисис Зиглър.

Д-р Уингейт, директор на клиниката и шеф на отделението за оплождане инвитро, взе веднага всичко в свои ръце. Беше едър мъж, с голяма брада и лек английски акцент.

— Ребека, какво, за бога, става с теб? — запита той с успокояващ глас. — Независимо колко много си била раздразнена, това не е най-подходящият начин да постигнеш целта си.

— Искам своето медицинско досие — отговори мисис Зиглър. — Всеки път, когато вляза тук, започват да ме мотаят. Нещо не е в ред в това заведение, има нещо скапано. Искам си папката с медицинските документи. Те са си мои.

— Не, Ребека, не са — поправи я кротко д-р Уингейт. — Те са документи на клиниката. Известно ти е, че лечението на безплодието е изпълнено със стресови ситуации и пациентите са склонни да се гневят на лекарите и медицинския персонал, хората, поели изцяло грижата да им помагат. Ние ви разбираме напълно, ако се чувствате нещастни. Ние дори ви казваме, че ако искате да отидете другаде за лечение, с готовност ще предоставим цялата документация на новия ви лекар. Такива са нашите правила. Ако вашият нов лекар пожелае да ви ги даде, това ще реши той.

— Аз съм юристка и зная правата си — отвърна мисис Зиглър, но в гласа й се долавяше вече известно разколебаване.

— Даже юристите може понякога да грешат — каза с извинителна усмивка д-р Уингейт, а д-р Карпентър потвърди с кимане, като добави:

— Винаги сте добре дошли да видите своите документи. Защо не дойдете с мен и ние ще ви предоставим всичко. Може би тогава ще се почувствате по-спокойна.

— Защо тази възможност не ми бе предоставена още в началото? — попита мисис Зиглър и сълзи обляха лицето й. — Когато дойдох за първи път да потърся картона си, заявих на регистраторката, че трябва да разисквам сериозни въпроси относно състоянието си. Никой изобщо не спомена, че ще ми бъде позволено да прочета здравното си досие.

— Просто недоглеждане — отговори д-р Уингейт. — Поднасям ви извинения от името на служителите си, че такова предложение не ви е било отправено. Ще издадем писмено напомняне до всички, за да се избегнат в бъдеще подобни недоразумения. А междувременно доктор Карпентър ще ви заведе на шестия етаж и ще ви даде възможност да прочетете всичко, което ви интересува. Моля! — Д-р Уингейт я подкани с ръка към изхода.

Покрила с кърпичка насълзените си очи, Ребека Зиглър бе изведена от д-р Карпентър и пазача. Д-р Уингейт се обърна към чакащите в залата с извинения от името на клиниката заради случилото се. От единия джоб на бялата му престилка се подаваше слушалка, а другият бе напълнен с няколко стъклени петри. Нареди на регистраторката да повика чистачите, за да подредят всичко, а после се обърна към Робърт, който попиваше кръвта от устната си с чиста бяла кърпа.

— Ужасно съжалявам! — продума той, като преглеждаше раната. Тя все още кървеше, макар и значително по-слабо. — Струва ми се, че е най-добре да прескочим до нашия спешен кабинет.

— Добре съм — отвърна Робърт. — Няма нищо страшно.

Мариса се доближи да огледа отблизо устната му.

— Мисля, че ще е по-добре да ти се окаже помощ.

— Може би ще се наложи някое и друго шевче. Хайде, ще ви водя.

Мариса се отпусна в едно свободно кресло и мислите й пак закръжиха около нейните проблеми. Едва ли можеше да вини Робърт, ако след всичко, станало преди малко, неговите колебания относно процедурите за оплождане се засилят. Тя внезапно бе връхлетяна от вълна на съмнения за предстоящия четвърти опит за оплождане инвитро. Защо да се надява, че този път всичко ще завърши по-успешно от предишните опити? Обзе я дълбоко усещане за безсмисленост. Въздъхна с пълни гърди, за да удържи бликването на нови сълзи. Каква полза да понася отново болките, ако изгледите за неуспех са много по-вероятни, отколкото успехът.

Мариса отпусна глава в ръцете си. Не можеше да си спомни подобно всеобемащо я отчаяние освен по времето, когато завършваше курса по педиатрия. Тогава Роджър Шулман бе прекъснал техните продължили дълго близки отношения и това обстоятелство я доведе до окончателното решение да постъпи в Центъра за контрол върху заболяванията. Помъчи се да избегне тези спомени, като убеждаваше себе си сега, че всичко това са били младежки глупости. Мислите я отведоха година и половина назад във времето, когато тя и Робърт решиха да създадат семейство.

Тогава им се струваше, че забременяването ще дойде след някоя и друга седмица или най-много след два-три месеца. Но след като изтече повече от половин година, Мариса започна да се безпокои. Предменструалните дни станаха за нея време на напрегнато очакване и надежда, а когато се появяваше отново кървенето, тя изпадаше в дълбоко униние. Около десетия месец и двамата започнаха да осъзнават, че работата не е наред, а година след брака взеха трудното решение да предприемат нещо. Тогава именно посетиха за пръв път Женската клиника и бяха вписани за оплождане инвитро.

Започна се с изследване на спермата на Робърт. То мина нормално. Първите прегледи за Мариса бяха по-сложни. Трябваше да се проведе рентгеново изследване на матката и фалопиевите тръби. Припомни си го така ясно, сякаш бе станало вчера.

„Смъкнете се малко по-напред“ — й бе казал д-р Толентино, рентгенологът на клиниката, докато движеше снопа светлина от огромния рентгенов апарат върху долната част на корема й, за да уточни мястото, където ще се насочат рентгеновите лъчи.

Мариса стори каквото й бе наредено. В една от вените й пак бе включена система и й вляха малко количество валиум. Главата й бе започнала да се замайва, но Мариса не бе успяла да се освободи от тревогата да не изпадне в преживения преди кошмар.

„Отлично!“ — бе казал д-р Толентино й като бе проверил повторно със светлинния сноп местоположението, бе повикал д-р Карпентър. Той бе влязъл, придружен от медицинската сестра, и двамата навлекли като д-р Толентино тежките гумено-оловни престилки, предпазващи ги от опасната радиация на рентгеновото лъчение. При вида им Мариса се бе почувствала много по-изложена на вредното рентгеново облъчване.

Тя бе усетила, че краката й бяха повдигнати, разтворени и прикрепени към поставките в гинекологично положение. След това долният край на рентгеновата маса падна изпод седалището й и тя увисна само върху поставките на краката си.

„Сега ще усетите спекулума4“ — я бе предупредил д-р Карпентър.

— След това бе усетила проникването на спекулума и разтягането отвътре; бе чула металното щракане на двузъбците, заловили устните на шийката на матката и изтеглили я напред; усетила бе леките бодвания при инжектиране на местната упойка. После бе прозвучал гласът на д-р Карпентър: „А сега да вкараме контрастното вещество. Мариса, ще почувствате доста силна болка ниско в корема“.

След миг я проряза ужасна болка. Върху екрана малко вляво от себе си видя контрастните очертания на матката.

„Ще се наложи да опитаме още веднъж — бе казал д-р Карпентър, — контрастът не прониква в тръбите. Сега болката ще е още по-силна.“

Той бе вкарал контрастната материя с много по-голямо налягане. Рентгеновата тръба над нея изпрати мощен поток лъчи и бе направена и снимка. Остра болка бе разкъсала долната част на корема й, сякаш я прободоха с нож. Двамата лекари и сестрата изчезнаха зад екрана, за да видят рентгеновата снимка. Като се върнаха, Мариса запита, обхваната от силно напрежение: „Какво става? Какво установихте?“.

„Най-после разбрахме защо не можете да имате бебе — й бе отговорил тържествено д-р Карпентър. — Двете ви фалопиеви тръби са безнадеждно блокирани, дори капчица от контраста не може да проникне в тях. Прекарали сте някаква инфекция. Не можете ли да си спомните нещо такова, дори и от детска възраст?“

„Не!“ — бе заявила категорично тя.

„Понякога успяваме да открием причината за запушване на тръбите, а понякога — не. Леки повишавания на температурата в детска възраст могат да доведат до това. — Той сви рамене и потупа Мариса по ръката. — Занапред ще го установяваме.“

„Каква ще е следващата стъпка?“ — бе запитала нетърпеливо Мариса. Тя се чувстваше вече достатъчно виновна за безплодието си, а сега се бе притурил и страхът. Страх от възможността някой от бившите й любовници да й е „натресъл“ нещо. Никога не е била разпусната, но все пак бе имала полови контакти, по-специално с Роджър. Възможно ли бе той да й е лепнал нещо? При тази мисъл стомахът й се бе присвил на топка.

„Не съм убеден, че сега е моментът да обсъждаме по-нататъшната си стратегия — бе отвърнал д-р Карпентър, — но би могло да се помисли за евентуална лапароскопия и биопсия от фалопиевите тръби. Винаги можем да използваме и оплождане инвитро…“

— Мариса! — чу резкия глас на Робърт и той веднага я върна от мисленото й пътуване из миналото в чакалнята. — Какво правиш? Къде си се отнесла? Та ти даже не си се записала. — Той хвърли бърз поглед към часовника си. — Хайде, Мариса! — И се насочи към регистраторката, а Мариса го последва.

— Извинете ме — заоправдава се регистраторката, — в бъркотията преди малко пропуснах да запиша мисис Бюканън.

— Моля — каза Робърт, — само уведомете лекарите, че тя е тук.

— Веднага — изправи се регистраторката, — но преди това искам да ви благодаря за оказаната помощ. Много ли ви заболя?

— Само две шевчета. — Гласът на Робърт поомекна. — Добре съм. — И като се поогледа, добави: — Бихте ли ми дали едно от… ъъъ… онези съдчета в пластмасова опаковка?

— Разбира се. — Тя бръкна в чекмеджето и му подаде петрито в пластмасова торбичка.

— Това ще ти достави ценния продукт — изръмжа той към Мариса и без да я погледне повече, изчезна през една от вратите.

Мариса го проследи с поглед, съзнаваща, че отчуждаването помежду им все повече расте.

— Ще съобщя на доктор Уингейт, че чакате.

Мариса кимна и бавно се запъти към мястото си, където се отпусна тежко. Нещо не вървеше както трябва. Тя все не успяваше да забременее, а бракът й се разпадаше пред очите й. Замисли се за безбройните служебни пътувания на мъжа си напоследък. За първи път, откакто бяха женени, у нея се породи съмнение дали не съществува някаква връзка с друга жена. Може би това беше причината тази сутрин да откаже да даде сперма. Твърде вероятно предпочиташе да я пръска някъде другаде.

— Мисис Бюканън! — Една от многото врати се отвори и сестрата я подкани да я последва.

Мариса се изправи. Бе разпознала сестрата — мисис Харгрейв.

— Готова ли сте да извадим яйцеклетките? — запита усмихната тя, докато й подаваше болничното облекло. В говора й се усещаше английски акцент, също като на д-р Уингейт. Мариса я бе попитала веднъж и бе изненадана да узнае, че е австралийка, а не англичанка.

— Ровичкането за яйцеклетки е последното нещо на този свят, което бих желала в момента — призна си унило Мариса. — Не мога да разбера сама себе си защо се подлагам на това терзание.

— Май че сме в лека депресия, а? — отзова се мило и нежно мисис Харгрейв.

Мариса не отрони и думица, а просто тръгна към съблекалнята, но мисис Харгрейв протегна ръка и я улови за рамото.

— Не изпитвате ли нужда да си поговорим?

Мариса се взря в лицето на жената до себе си. Сиво-зелените й очи излъчваха топлина и симпатия. Мариса успя само да поклати глава, за да се пребори с напиращите сълзи.

— Често срещано явление е емоционалните проблеми да потискат хората, които искат оплождане инвитро — започна мисис Харгрейв. — Споделянето на неприятностите помага на страдащия. Нашият опит ни учи, че един от най-важните проблеми е изолацията, в която изпадат отделни двойки.

Мариса закима в съгласие. Тя и Робърт бяха изпаднали в изолация. Колкото повече растеше напрежението, толкова повече се отдалечаваха те от приятелите си и най-вече от тези, които имат деца.

— Изникват ли неприятности между вас и съпруга ви? — запита с мек тон сестрата. — Не мислете, че искам да се бъркам в семейния ви живот, но пак от опит сме разбрали, че най-добре за човека е да бъде откровен.

Мариса закима отново. Впи поглед в разбиращото лице на мисис Харгрейв и я овладя желание да говори. Като изтри с опакото на ръката очите си, тя й разказа за сутрешната караница по повод внезапния отказ на Робърт да дойде в клиниката. После сподели с нея, че се изкушава да спре това лечение.

— То е истински ад за мен — сподели Мариса, — а също и за Робърт.

— Готови сме за мисис Бюканън — извика друга сестра, подала се през вратата на ултравиолетовата зала.

Мисис Харгрейв стисна окуражително рамото на Мариса.

— Засега вървете, след това ще се върна да поговорим, а?

— Добре — каза Мариса с желание да изглежда смела.

Петнайсет минути по-късно тя лежеше отново по гръб в очакване на поредната болезнена и изпълнена с рискове манипулация.

Самата ултравиолетова зала навяваше уплаха. Изпълваха я множество апаратури, проводници и шкафове с най-разнообразен инструментариум. Сестрата, довела Мариса тук, бе заета с подготовката за предстоящата процедура. Д-р Уингейт още не бе дошъл.

На вратата се почука и сестрата отвори. Извила леко глава, Мариса съзря Робърт, застанал на прага. Въпреки че залата го порази с вида си, той направи крачка напред.

— Мисис Харгрейв ми каза, че мога да вляза за момент.

Сестрата кимна и го насочи към Мариса. Той се промъкна до нея предпазливо, като внимаваше да не докосне нещо, дори и нея.

— Е, аз изпълних своята задача — каза той, сякаш бе извършил някакво велико дело. — Сега трябва да побързам, понеже закъснях, но след заседанието ще дойда да те взема. Ако пък срещата се протечи, ще се обадя по телефона на мисис Харгрейв, става ли?

— Добре — отговори Мариса. — Благодаря за усилията ти. Оценявам ги много високо.

Робърт се зачуди дали не се опитва да бъде саркастична, но не успя да открие и следа от ирония в тона й.

— За теб винаги — заключи той. — Желая ти успех с яйцеклетките. Надявам се да са добри. — Потупа я нежно по рамото и напусна залата.

Мариса почувства сълзите да я задушават, само не знаеше дали са породени от мъка, или гняв. Усещаше се страхотно самотна. Напоследък Робърт се бе отдал изключително на бизнеса, дори и когато тя силно се нуждаеше от него. Беше дълбоко наранена от обстоятелството, че той може да си позволи да я остави сам-самичка в предстоящото изтезание. Днешният Робърт беше коренно различен от човека, за когото само преди няколко години се бе омъжила така щастливо. По всякакъв повод сега говореше, че бизнесът е на първо място; работата представляваше неговата същност и предпочитаното спасение от проблемите. Гореща сълза се търколи чак до ухото й. Стисна силно клепачи, сякаш да отдели света от себе си. Имаше чувството, че собственият й живот се разпада на късове, а тя не бе в състояние да направи нищо, за да го задържи…

— Извинете ме, доктор Уингейт — спря го по пътя към залата сестра Харгрейв. — Бихте ли ми отделили време само за няколко думи?

— Наложително ли е? Закъснявам за мисис Бюканън.

— Тъкмо за нея бих желала да поговорим.

— Нещо важно ли е?

— Не е ли всичко важно? — отвърна със свенлива усмивка мисис Харгрейв.

— Съвсем точно казано. — И той я поведе към кабинета си.

— Ще бъда съвсем кратка — заяви мисис Харгрейв, когато се настаниха в стаята. — Забелязах, че мисис Бюканън… всъщност доктор Бюканън… Без съмнение си спомняте, че е лекарка?

— Да, разбира се. Доктор Карпентър ми го каза преди две години и за своя изненада научил това от вестника.

— Струва ми се, фактът, че тя е лекарка, никога не бива да убягва от вниманието ни — продължи тя. — Нерядко лекарите може да бъдат доста трудни пациенти. — Доктор Уингейт кимна. — Във всеки случай сигурна съм, че е изпаднала в депресия.

— Това не е изненада. Някои от нашите инвитро пациентки изпадат в депресия от време на време.

— Появяват се и белези на семейни несъгласия, дори внушения за спиране на лечението след провеждане на този цикъл.

— А, това ще е много неприятно — съгласи се доктор Уингейт, проявил най-сетне интерес към разговора.

— Депресията, семейните неразбирателства и фактът, че тя е лекарка, ме карат да мисля, че би трябвало да променим провежданото лечение — опита да му внуши мисис Харгрейв.

Подпрял брада върху шепата си, доктор Уингейт го обмисляше. Тя наистина бе права, а той винаги бе проповядвал гъвкавост.

— Също така тя стана свидетелка на сцената с Ребека Зиглър — добави мисис Харгрейв. — Това може само да задълбочи емоционалното й разстройство. Много се безпокоя за нея.

— Но досега е била винаги стабилна.

— Това е вярно — отговори мисис Харгрейв, — но фактът, че е лекарка, ме тревожи повече от всичко.

— Оценявам високо вашите грижи. В края на краищата вникването в детайлите носи големите успехи на Женската клиника. Струва ми се, че можем да продължим както обикновено с доктор Блументал-Бюканън. Ще проведем още два цикъла, но няма да е зле да се препоръчат и на двамата разговори с психолог.

— Добре — съгласи се мисис Харгрейв. — Ще се опитам да й го внуша, но очаквам като лекар да отхвърли тази идея.

Приели това решение, те станаха и доктор Уингейт отвори вратата пред мисис Харгрейв.

— Като заговорихме за Ребека Зиглър — подхвърли мисис Харгрейв, — предполагам, че са взети всички мерки за нея.

— В момента тя изчита своето медицинско досие — отвърна доктор Уингейт, последвал сестрата в коридора. — За нещастие ще бъде ужасно за нея.

— Мога да си представя — гласеше отговорът на мисис Харгрейв.