Признаци на живот

13

10 април 1990 г.

7:15 сутринта

— Време е за ставане! — разнесе се глас, пробуждащ Мариса от сън като след наркоза. — Азиатското пътешествие на Уилямс е готово да започне, а в началото му ви очаква закуска в стила на животновъдите от Австралия.

Мариса попремига и отвори очи. На прозореца стоеше Тристан, придърпал пердето встрани.

— Да вървим! — каза той, като доближи леглото и дръпна одеялото.

Мариса го стисна уплашена. Тристан се разсмя, обърна се и се запъти към вратата.

— Ще те чакам до половин час в дневната — каза той и напусна стаята.

Мариса се огледа. Намираше се в гостната на малката къща на Тристан в предградието на Чарлвил. Стените бяха облепени с цветни тапети. Леглото беше желязно, покрито с одеяло.

Предишната вечер бяха пристигнали в Чарлвил със самолета на Тристан. Мариса беше прочела някъде, че Австралия е най-старият континент на планетата. От въздуха изглеждаше точно така.

Тя преспа в къщата на Тристан след кратък спор. Отначало се колебаеше, но Тристан бе настойчив.

— Ако ми нямаш достатъчно доверие да пренощуваш в гостната ми — бе казал той, — тогава как ще ми се довериш в Хонконг?

И накрая тя бе отстъпила.

Вечерта бе минала бързо. Тристан се зае да урежда отпуската си. Беше се свързал с колегата си Боб Марлоуи с молба да поеме неговите отговорности, докато го няма.

Мариса бе спала по-добре от предишните две нощи.

Сега тя спусна колебливо крака и стана.

След обилна закуска с овесена каша, яйца и наденички Тристан уреди още няколко неща, отби се и в банката си. После отидоха до летището в Чарлвил и отлетяха за Брисбейн. Тук в 11:15 часа взеха самолет за Хонконг.

Полетът мина съвсем спокойно. Мариса бе отново прехласната от безкрая на Тихия океан. Успокоена, че Тристан бе с нея, тя се отпусна кротко и заспа.

Точно по разписание в 17:43 часа машината кацна на летището Кай-Так. Въпреки неприятната цел на посещението им Мариса усети тръпка на възбуда, когато за пръв път видя Хонконг отблизо. От въздуха колонията изглеждаше като куп скалисти острови с гора от небостъргачи, разположен в есмералдовозелено море. От пистата, където бе кацнал самолетът, се виждаше страхотно оживено пристанище. Тук имаше кораби с най-различни големини и форми, какви ли не лодки и джонки, а между тях пъргаво се провираха скутери. Над всичко това стърчаха огромните небостъргачи от бетон, стомана и огледално стъкло.

Минаха бързо през формалностите на летището. Докато чакаха за багажа си пред въртящия се кръг, към тях се доближи представител на хотел „Пенинзула“, където Тристан бе ангажирал две стаи, съединени помежду си с врата. За огромна изненада на Мариса той ги изведе от служебната сграда до чакащия ги елегантен „Ролс-Ройс“.

— Не е ли твърде екстравагантно? — запита Мариса. — Този хотел сигурно е някаква фантазия?

— А защо не! — отвърна Тристан. — Не е ли познат сред вас, американците, изразът „Човек обикаля света само веднъж“? Аз съм в отпуск, а подобно нещо не ми се е случвало от години. Решил съм да се забавлявам през цялото време, въпреки че целта на посещението ни тук е много тежка.

Мариса се учудваше какво ли ще каже Робърт, когато разбере за разходите, които тя прави тук.

Хотелската кола се провираше ловко и бързо сред страхотното движение, каквото тя никога досега не беше виждала. Мариса остана като гръмната, когато шофьорът обяви, че трафикът в момента е значително по-спокоен, отколкото е обикновено. Движеха се сред двуетажни автобуси, трамваи, леки коли, велосипеди, мотоциклети и хора, много хора. Тя имаше усещане, че е попаднала на някаква друга планета. Когато пристигнаха в хотела, бе изтощена, сякаш бе извървяла разстоянието от летището дотук пеша.

Щом влязоха в хотела, всичко се промени отведнъж. Огромното фоайе с позлатени тавани бе декорирано пищно и все пак сдържано, с лек азиатски привкус. Беше тихо и спокойно и най-силният шум беше този от почукването на високи токчета върху полирания мрамор на пода. Приглушени звуци от пиано допълваха елегантната атмосфера.

Двамата оставиха паспортите си на рецепцията и управителят ги придружи до техните стаи на шестия етаж. По настояване на Тристан вратата помежду им бе отключена. За всеки случай.

Скоро бе донесен и багажът им. Тристан възнагради момчето с добър бакшиш, а то кимна мълчаливо и изчезна.

— Е, ето ни вече в Хонконг — каза Тристан. — Какви са ти първите впечатления?

— Сега разбирам какво искаше да кажеш, когато го описваше — отвърна Мариса. — Доста е замайващ. Как ще установим контакт с триадата „Уинг-Син“? Какви ще са първите ни стъпки?

В този момент на вратата се почука и Тристан я отвори широко. Момчето, обслужващо етажа, донесе по поръчка на Тристан бутилка шампанско в кофичка с лед и две високи чаши.

След като наля чашите, Тристан подаде едната на Мариса и вдигна своята, за да се чукнат.

— За успеха на нашата детективска дейност в Хонконг!

Отпиха и Мариса отново повдигна въпроса:

— Та каква ще е нашата първа стъпка за контакт с триадата „Уинг-Син“?

— Не знам — отвърна Тристан, — но можем да обсъдим.

След безплодни разисквания Тристан предложи да вечерят.

— Ще помоля портиера да ни препоръча някой автентичен китайски ресторант.

Докато Мариса си вземе душ и смени тоалета си, Тристан бе разговарял с портиера и я чакаше. Той бе дал адреса на типичен китайски ресторант, където се нахраниха добре, без да знаят какво точно ядат, но всичко беше вкусно. Решиха да се завърнат пеша в хотела.

Градът блестеше в разноцветни светлини. Всички магазини бяха отворени и показваха стоките си, предимно електроника. Всяка трета врата представляваше вход към подземен бар или нощен клуб. Оттам гърмеше модерна музика. Привлекателни, с лица, плоски като чинийки, млади китайки, облечени в плътно прилепнало към тялото национално облекло, кимаха подканващо и се усмихваха престорено срамежливо. Във въздуха се носеха най-различни миризми: на готвено, на препържени масла, на изгорели бензинови и дизелови пари.

Въпреки голямата навалица по улиците Мариса и Тристан успяваха да разговарят, като се придържаха плътно един до друг.

— Озари ме идея за установяване на контакт с триадата „Уинг-Син“ — каза Тристан, докато чакаха пред червен светофар.

— Чудесно! Каква е тя? — запита Мариса.

— Портиерът! — отвърна Тристан. — Предполага се, че тези тарикати познават всичко в града. Ако той знае къде да ни прати за вечеря, то вероятно познава и триадите.

Мариса завъртя очи. Според нея не беше кой знае колко хитра идея.

— И аз имам идея, но не относно триадите — каза Мариса. — Може би ще е полезно да посетим някоя от големите болници в града. Може да разберем дали туберкулозата в момента е проблем тук, в колонията. Може дори да попитаме има ли туберкулозен салпингит.

— Добре — отвърна Тристан.

Когато се върнаха в хотела, той настоя да отидат направо до гишето на портиера. Докато чакаха, Мариса си помисли, че не е много правилно да питат тъкмо него за триадите. Все едно да отидеш в Ню Йорк и да искаш някой портиер да те свърже с мафията. Тя се извини и отиде до рецепцията да прибере паспортите им, а след това седна да го чака във фоайето.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита портиерът на безукорен английски.

— Струва ми се, че можеш, приятелче — отвърна Тристан. Огледа се внимателно, да не би някой да подслушва, а след това се наведе напред. — Нуждая се от секретна информация.

Китаецът се отдръпна с явно неудоволствие в погледа.

— Искам да поговоря с някого от триадата „Уинг-Син“ — продължи Тристан.

— Никога не съм чувал — каза портиерът.

— Хайде сега де! — Тристан постави двайсетдоларова банкнота върху бюрото. — Идвам от много далеч.

— В Хонконг триадите са нелегални — каза китаецът, като избута парите обратно към Тристан.

— Пет пари не давам за тяхната законност — отвърна Тристан. — Искам само да поговоря с някой от „Уинг-Син“. Нуждая се от известна информация и съм готов да платя за нея.

— Извинете ме — каза портиерът, — но аз не знам нищо за триадите. — Той нервничеше, дори бе разтревожен.

Тристан изучава кратко време лицето на китаеца, след това кимна с разбиране.

— Добре, ще оставя тук този двайсетак, в случай че си спомниш нещо. Ние сме тук още няколко дни.

Портиерът погледна с отвращение към банкнотата. Едва ли бе достатъчна да оправдае риска. Що се отнасяше до бакшишите и подкупите, австралийците бяха най-скапаните — истински варвари.

Портиерът проследи с поглед отдалечаващия се човек: той бе посрещнат от бяла тъмнокоса жена и заедно се отправиха към бара. Веднага щом двамата изчезнаха от полезрението му, китаецът вдигна слушалката на един от множеството телефони, разположени пред него. Откакто работеше в хотел „Пенинзула“, беше получавал множество странни поръчки, но тази бе най-странната от всички.

Седнала в бара, Мариса разбъркваше кубчетата лед в чашата си с минерална вода и слушаше спомените на Тристан за детството му в предградията на Мелбърн. Той бил посещавал английско училище в града, като ежедневно се придвижвал с червен влак и зелен трамвай. Колекционирал пощенски марки и ходел на черква всяка неделя. Неговият баща бил учител.

— Беше скромен живот — сподели Тристан, — но приятен. И до ден-днешен изпитвам носталгия по онова време. За нещастие баща ми умря. Най-неочаквано свърши. Без дори да се разболее. След това се преместихме в Брисбейн, където семейството на майка ми имаше ресторантски бизнес по Златния бряг. Там успях да постъпя в Университета на Куинсланд.

Мариса беше изтощена. Дългото пътуване си оказа своето влияние. Тя слушаше с интерес разказа му, но в ума й вече се въртеше мисълта да позвъни на Робърт.

Мариса също разказа за детството си, за баща си, хирург във Вирджиния, и как бе завършила медицина. Разказа и за съпруга си, но грижливо отбягваше да изложи брачните си проблеми напоследък.

— Разбира се, позвъни му — каза Тристан. — Иди горе и се обади, а аз ще се опитам да подкупя някой шофьор на такси, за да ми каже нещо за „Уинг-Син“, и после се прибирам.

Тя се свърза с мъжа си веднага щом влезе в стаята.

— Хвана ме точно когато тръгвах за работа — каза Робърт.

— Продаде ли акциите? — Мариса се сети за тях по време на разговора.

— Не, не съм ги продал — отвърна Робърт. — Кога се връщаш? И къде си сега? Позвъних в хотела ти и ми отговориха, че си го напуснала.

— Не съм вече в Австралия. Звъня ти, за да ти съобщя, че сега съм в Хонконг.

— Хонконг! — извика Робърт. — Какво, по дяволите, правиш в Хонконг?

— Само малко проучвателна работа.

— Мариса, това е вече твърде много! — разгорещи се Робърт. — Искам те вкъщи! Разбираш ли ме?

— Ще го приема като съвет — наподоби тона му тя. И прекъсна разговора. Нямаше смисъл да говори с него. Та той не я попита даже как се чувства.

В този момент се чу затваряне на врата, а в следващия и леко почукване по междинната врата. Влезе Тристан развълнуван.

— Добра новина, скъпа! Един от белите пазачи долу ми подсказа посоката. Той ме уведоми за място недалеч оттук, където владеели триадите. Това е район, наричан Обграденият град. Този град всъщност няма огради, но в миналото е имал. В началото на двайсети век е бил изграден като форт на династията Сунг. През Втората световна война японските окупатори сринали стените, за да разширят пистите на летището Кай-Так. И ето сега той е тук, в предградието на Хонконг.

— Говориш като екскурзовод.

— Явно мястото има лоша слава — продължи Тристан. — Пазачът ми каза, че ако искаме да се свържем с триадите, това е най-подходящото място, откъдето да започнем. Какво ще кажеш, да вървим ли?

— Веднага ли? — стресна се Мариса.

— Ти настояваше толкова много — отвърна Тристан.

Тя кимна, това беше вярно. Вярно беше, че и неудачният разговор с Робърт я изпълни с нова енергия.

— Добре, хайде да опитаме!

Китайският таксиметров шофьор не беше много ентусиазиран от посоката на пътуването им. Мариса и Тристан вече се бяха настанили в тойотата му, когато той каза:

— Не вярвам, че искате да посетите Обградения град. Това място не е за туристи.

— Но ние не отиваме като туристи — каза Тристан.

— Обграденият град е престъпно място — предупреди ги китаецът. — Дори полицията не влиза там.

— Ние не търсим полицията — каза Тристан, — а „Уинг-Син“.

— Ваша си работа. — И шофьорът включи колебливо на скорост.

Улиците бяха изпълнени с тълпи също както и през деня. Въпреки всичките приказки за триадите Мариса се обърна към Тристан да й обясни значението на тази дума.

— Това са тайни общества с всичките им тайни заклинания и ритуали. Терминът „триада“ идва от връзката между небе, земя и човек. Началото им е отпреди стотици години. Създавали ги като подмолни политически организации, но скоро открили, че престъпленията по-богато ги възнаграждават… Предполага се, че само в Хонконг съществуват повече от петдесет такива организации с хиляди и хиляди членове.

— Твърде успокояващо — каза Мариса и се изсмя.

— Китайците живеят с гадното убеждение, че те са създателите на организираната престъпност — продължи Тристан — и това е една от причините да са такива майстори в тази област. Цели векове са трупали опит в дейността си. В днешно време по-големите триади имат клонове в Европа, САЩ, Канада и Австралия. Където по света има създадени китайски колонии, там са и членовете на триадите.

— А може би и туберкулозният салпингит — добави Мариса.

— Възможно е — вдигна рамене Тристан, — но организираната китайска престъпност не е нещо ново.

— Трябва да призная, че преди да те срещна, никога не бях чувала нищо за триадите.

— Не съм изненадан, повечето хора не са чували. Предимно мафията притегля вниманието на хората и това допада на триадите. Но триадите са много по-лоши от мафията. Мафията има поне фамилно ориентиран морал, независимо колко изкривен е той. Не е така с триадите. Единственият интерес при триадите са парите. Трупането на пари е цялата им етика.

— Не ми харесва всичко това — промълви Мариса с притеснение.

— Предупредих те — отвърна Тристан.

Шофьорът спря таксито на Туинг-Тау-Цен Роуд.

— Къде е Обграденият град — проточи шия напред Тристан.

— Аз съм дотук — отговори китаецът. — Виждате ли тая лудница вдясно, това е. Двата тунела оттатък улицата са местата, откъдето се влиза. Ако приемете съвета ми, не ходете. Опасно е. Нека ви заведа в някой хубав нощен клуб, наистина секси място.

Тристан слезе от колата и Мариса го последва.

— Благодарности за съвета, приятелче — каза Тристан, — но ние имаме да вършим работа с „Уинг-Син“.

Таксито направи бърз завой и се изгуби от очите им.

Двамата доближиха единия от тунелите. Надникнаха вътре. Гледката беше страшно непривлекателна. Тъмна тясна дупка, завиваща встрани. По пода течаха всякакви мръсотии и бяха разхвърляни отломки бетон. По стените бяха изрисувани неясни изображения. Таванът беше в снопове кабели и жици, разположени ниско, и тук-там светеше по някоя гола електрическа крушка. Вода се оцеждаше в смърдящите локви.

— Струва ми се, че сме доста напрегнати — отбеляза Тристан с нервен смях.

— Май ще е по-добре да си обираме крушите от тоя Обграден град — предложи Мариса.

— Не знам. Ако искаме да се свържем с „Уинг-Син“, това място ми изглежда твърде обещаващо.

— На мен ми изглежда ужасяващо — потрепери Мариса.

— Хайде, хайде! — настоя Тристан. — Можем да го напуснем веднага, ако работата не потръгне.

— Ти върви пръв — каза колебливо Мариса.

Тристан навлезе в тунела, а Мариса го следваше съвсем наблизо. Скоро засмърдя на отводен канал. След първия завой Мариса трябваше да се наведе, за да не си блъсне главата в електрическите кабели. След още няколко извивки пътят ги отведе до място, където се събираха пътеки от няколко други тунела. Тръгнаха наслуки по един от тях. След малко се усетиха първите признаци на живот. В много ниши изпотени мъже и жени работеха наведени върху старомодни шевни машини. Двамата ги поздравиха, но хората просто се блещеха в тях, сякаш виждаха духове.

— Някой от вас да говори английски? — запита бодро Тристан. Но и да имаше такъв, никой не се обади. — Благодаря все пак. — И той подкани Мариса да продължат.

Навлязоха по-дълбоко в лабиринта. Мариса започна да се чуди дали ще успеят да намерят пътя си обратно. Никога в живота си не бяха попадали в по-отвратително място.

Като минаха следващия завой, тя видя купчина гниещ, смърдящ боклук, в който се ровеха плъхове.

— О, боже мой! — изпищя тя. Ненавиждаше плъховете.

По-нататък по пътя им се откри серия от ниши с горящ в тях огън. Така горещината и смрадта ставаха непоносими, а картината наподобяваше средновековна рисунка на ада. Минаха край своего рода хлебарница, където хлябовете бяха натрупани върху вонящия мръсен под.

— Да не би да търсите хероин? — запита около дванайсетгодишно момче, скрито в сенките зад тях.

— Ах! — извика Тристан. — Намерихме нужното, човек с английски. Ние не се интересуваме от опиати, приятелче. Ние търсим някой от триадата „Уинг-Син“. Можеш ли да помогнеш?

— Тук е територията на Четиринайсет К — отговори то гордо.

— А как да намерим територията на „Уинг-Син“?

Момчето посочи по коридора вляво, където отвратително жестоки на вид тийнейджъри изскачаха от разни врати.

— Благодаря, приятелче. — Тристан докосна ръба на шапката си, а после издърпа Мариса по-надалеч.

— Това не ми харесва — промълви Мариса, като влязоха в друг, по-тъмен коридор, наведени ниско.

— В края на краищата се доближаваме — каза Тристан. — Това момче е първият човек, откак сме тук, който показа, че знае нещо за „Уинг-Син“. Посочи ни накъде да търсим.

Този тесен коридор се отваряше в двора на някаква съборетина. На разкривената й стълбичка седеше едно момиченце.

— Бихте ли пожелали малко хъни12 — запита свенливо то.

— Хъни! — повтори Тристан. — Та това е стар термин.

— Какво означава? — запита Мариса, втренчена в детето. То бе облечено в изподрана китайска дреха с висока яка и традиционна цепка.

— В Австралия ползваме дума с буквата „е“.

— Та тя едва ли има и десет години! — Мариса бе ужасена.

— Ще ви струва само два долара — продължи детето.

— Явно китайците предпочитат проститутките им да са по-млади.

Мариса не можеше да свали поглед от детето, а то я гледаше с празни очи. До този момент Мариса не беше осъзнавала колко защитено е било собственото й детство във Вирджиния.

— Охо! — изсумтя Тристан. — Тържество за добре дошли.

Мариса проследи втренчения му поглед. Група млади хулигани, облечени в кожени якета, пристегнати със стоманени вериги, ги доближаваше. На възраст бяха между петнайсет и двайсет години. Предвождаше ги мускулест около двайсетгодишен мъж. Той вдигна ръка и другите спряха.

— Какво правите тук? — запита заповеднически младежът. — Не знаете ли, че Обграденият град е забранен за гуейлос? — Английският му език беше съвсем правилен.

Тристан му обясни, че искат да се свържат с триадата „Уинг-Син“.

— Защо? — запита младежът. — Опиати ли търсите или секс?

— Нито едното, нито другото — обясни Тристан. — Търсим информация и сме готови да платим.

— Да видим парите ви — предложи бабаитът.

Тристан не знаеше какво да стори. Искаше да облекчи положението си, но не знаеше как. Огледа наблюдаващите го напрегнати лица. Никой не помръдваше, но всички стояха в готовност за действие. Бръкна бавно в джоба си и извади портфейла. Измъкна няколко банкноти и протегна ръка напред.

— Един от тях има нож! — пошепна на ухото му Мариса.

— Бягай! — изкомандва Тристан, като я побутна в посоката, откъдето бяха дошли, и хвърли банкнотите във въздуха.

Мариса се понесе натам. Спъна се и се блъсна в стената. Скоро стигна до мястото, където се сливаха няколкото коридора, и в този момент Тристан я настигна. Той я сграбчи за ръката и се втурнаха по най-широкия.

След себе си чуваха неясно виковете на бандитите. Те бяха поделили набързо парите и сега ги преследваха. Шумовете зад гърба им нарастваха, а това означаваше, че бандитите ги настигат. Тези мръсници имаха предимството, че познават лабиринта.

След малко се оказаха пред ниша, наподобяваща ресторант. В центъра гореше огън и там се вареше супа от щипци на раци. Около огъня бяха разхвърляни няколко маси и на една от тях възрастни китайци играеха маджонг. Тристан дръпна Мариса и двамата влязоха в ресторанта. Миг след тях нахълтаха и преследвачите, задъхани, както и Мариса и Тристан.

Тристан избута Мариса в ъгъла зад себе си и зае бойната поза за кунгфу, като очакваше някой от хайманите да се нахвърли върху него. Вместо това всички замръзнаха на място, включително и водачът им. Той пристъпи напред.

— Не се държахте много приятелски — изгледа го Тристан. — Ако ни кажете как, ние ще бъдем радостни да напуснем това място.

— За малко сухо ще ви изведем навън.

— Сухо? — запита Тристан.

— Мангизи — обясни дангалакът. — Остатъкът от парите ти, а така също и часовниците ви.

— Тогава ще ни изведеш вън оттук? — запита Тристан.

— Да — отвърна китаецът. — Ще приемем, че сте си платили.

Бандитите, стискащи ножове, ги свалиха ниско, за да демонстрират своята искреност.

Тристан извади отново портфейла си, измъкна цялото му съдържание, после свали часовника си и го сложи върху купчината банкноти на една от масите.

— И часовника на жената — каза водачът.

— Това не е много кавалерско — каза Тристан.

— На масата! — озъби се гадината.

— Съжалявам, скъпа — протегна длан към нея Тристан.

Тя свали часовника, подарен й от Робърт, и го пусна в ръката му, а той го сложи най-отгоре на купчината.

— Сега очаквам вие да изпълните вашата част от пазарлъка — обърна се Тристан към бандитите.

Водачът пристъпи и пое купчината. Набързо раздели парите на всички, а часовниците сложи в джоба си.

— Тъй като вече сме в добри отношения — подхвана Тристан, — какво ще кажете за „Уинг-Син“? Да не сте и вие членове на тази изискана организация

— Не! — изръмжа бандитът. — Ние сме „Уо-Синг-Уо“. „Уинг-Син“ са истински свине.

— Къде можем да открием тези свине? — запита Тристан.

Водачът се обърна да се съвещава с един от хората си и най-после каза:

— Це Мао ще ви изведе вън от Обградения град. Не се връщайте повече тук.

Посоченият разбойник пристъпи напред, хвърляйки злобни погледи към Тристан.

— След устроеното от вас посрещане — каза Тристан — мога да ви уверя, че никога няма да стъпим тук.

Бандата се раздели на две, за да им освободи пътя. Тристан улови зад себе си ръката на Мариса и тръгнаха напред.

— Ох! — изписка Мариса, когато един от хулиганите стисна гърдата й. Тристан се извъртя мигновено, но Мариса го бутна да продължава напред.

Бързо изминаха множеството завои и най-после пред тях в края на тунела заблестяха светлините на града. Це понечи да се върне обратно, но Тристан го повика по име и той спря.

— Говориш ли английски? — попита Тристан.

— Да — отвърна високомерно той. Изглеждаше около двайсетинагодишен. Беше измежду най-възрастните в тайфата.

— Това улеснява значително нещата — каза Тристан. — Искам да те помоля за услуга. Заради вас ние останахме без пари в момента. Знам, че и ти получи своя дял от моите пари в тая плъхова дупка. Можеш ли да ни изръсиш малко, за да наемем такси до хотела си?

Отговорът на Це беше да измъкне заплашително ножа си. Беше дълъг около двайсет сантиметра, леко извит при върха като миниатюрен ятаган. Мариса трепна. Не можеше да допусне, че Тристан ще рискува да предизвика яростта на разбойника с такова искане.

Но движенията на Тристан бяха точно пресметнати. В момента, когато ножът блесна, той нанесе светкавичен ритник, ножът отлетя надалеч и се затъркаля по земята. С остър боен вик Тристан обсипа разбойника със серия от удари и с последен ритник го повали на земята. С още един ритник изпрати ножа в градския канал. След това грабна Це за кожената жилетка и го задържа изправен до стената, като му извика:

— А сега парите, предлагани така любезно…

Це бързешком измъкна банкнотите от джоба си и ги подаде на Тристан. Той пък му изви китката и въздъхна:

— Много лошо, та ти нямаш никакъв часовник!

— Тристан! — извика Мариса. — Да се махаме оттук!

— Благодаря — каза Тристан на Це и кротко последва Мариса.

Само на няколко крачки от тъмния тунел към Обградения град кипеше богатият живот на луксозния Коулун.

Лесно намериха такси и потеглиха към тунела. Преди да стигнат там, Мариса каза:

— Имам идея. Бях чела един роман. В него главният герой искаше да се добере до информация в непознат град. За целта нае лимузина с опитен шофьор, запознат с добрите и лошите страни на непознатия град, и успя.

— Чудесно! — одобри Тристан.

След телефонния разговор с Мариса Робърт възбудено кръстосваше домашния си кабинет напред-назад. От време на време стоварваше юмрук върху бюрото си.

— Какво, по дяволите, търси тя в Хонконг?! — викаше той с разгневен глас. — Не се отказа от тая фиксидея и обикаля с капризите си по целия свят. Защо изобщо ми трябваше да се женя. О, къде са онези стари ергенски времена! Какво мога да направя?

Робърт просто искаше жена му да се върне и ако не доброволно, той трябваше да предприеме нещо. Налагаше се да сложи край на тази лудост. Грабна телефона и се свърза с летището, за да разбере кога има директен полет от Бостън за Хонконг.

Ами ако тя не е в Хонконг и просто го разиграва? Спомни си, че бе водила разговора за негова сметка. Позвъни на телефонната компания и научи, че разговорът е проведен от хотел „Пенинзула“ в Хонконг.

После позвъни в своята кантора и каза:

— Дона, може би днес няма да дойда на работа.

— Добре — отвърна тя. — Искаш ли да направя нещо по-специално?

— Мисля, че няма да мога да дойда за вечерята.

— Това не е хубаво. Защо?

Уили Тонг почука на вратата на двуетажна къща в Чарлвил. Отвътре излая кученце и вратата бе отворена от слаб човек с дебели стъкла на очилата.

— Вие ли сте доктор Марлоуи? — запита Уили.

— Същият — отговори лекарят.

— От Службата на авиолекарите ме насочиха към вас — каза Уили. — Търсех доктор Тристан Уилямс, но оттам ми казаха, че е в отпуска и вие отговаряте за пациентите му.

— Да — потвърди докторът. — Имате някакви проблеми ли?

— Отнася се за жена ми — уточни Уили. — Кога ще се върне на работа доктор Уилямс?

— Може би след седмица — отвърна лекарят. — Замина тази сутрин и не можа да предупреди болните си. Какво ви тревожи?

— Жена ми е болна от години — каза Уили. — Положих много усилия да я убедя да се лекува при доктор Уилямс и сега тя не приема лечение от други лекари.

— Разбирам ви — съгласи се докторът. — Ако не е нещо спешно, можете да почакате до завръщането му.

— Тя е така уверена в него — каза Уили, — че сигурно и телефонно обаждане ще свърши работа.

— Ако искате да позвъните чак в Хонконг — каза лекарят. — Предаде ми, че можем да го намерим в хотел „Пенинзула“. Ако ме почакате за миг, мога да ви дам телефона на хотела. — И той потъна отново в къщата си.

След малко се върна и подаде на Уили листче с номера. Уили му поблагодари искрено и отиде до наетата си кола.

Стигна до летището в Чарлвил и веднага се свърза по телефона с Чарлс Лестър.

— Открих нещо твърде интересно — докладва Уили. — Тристан Уилямс е отлетял тази сутрин внезапно за Хонконг.

— Това не никак звучи добре — изръмжа Лестър. — Разбра ли дали Мариса Блументал е тръгнала с него?

— Не знам — каза Уили. — Ако поостана тук, сигурно ще науча.

— Искам те незабавно в Хонконг! — заповяда Лестър. — Ще приемем, че тя е с него. Ще летиш през Сидни, там имаш повече връзки. Знаеш ли къде е отседнал?

— В хотел „Пенинзула“ — отговори Уили.

— Хубаво шоу! — каза Лестър. — Ако и тя е там, убий я, а също така и Уилямс. Щом като е вън от страната, това няма да даде повод за разследвания тук.

— Да изглежда ли като нещастен случай? — запита Уили.

— Както искаш — отговори Лестър, — само свърши работата. „Уинг-Син“ ще те снабди с оръжие.

Уили беше очарован. Познаваше тъй добре Хонконг, че тази работа беше лесна за него. Изправи се пред билетното гише и каза:

— Искам да сменя полета, вместо за Брисбейн, моля, за Сидни.