Признаци на живот

17

20 април 1990 г.

8:05 сутринта

С обувките в ръка и под тежестта на мокрите дрехи Мариса се затрудняваше да плува и едва ли се бе приближила дори малко до брега. Тристан не се отделяше от нея.

— Дръж се спокойно, скъпа — каза той. — По-добре подай обувките на мен. — Напъха ги в джобовете си, а своите бе завързал за връзките и обвесил на врата си.

Освободила се от обувките, Мариса заплува по-добре. Бентли и Це бяха доста по-напред и Мариса видя, че те вече се изправиха и стъпили на крака, излязоха от водата. Когато Мариса и Тристан стигнаха същата плитчина, Бентли и Це изцеждаха вече дрехите си.

— Добре дошла в Китай — каза Тристан, хванал Мариса за ръка, докато излизаха на брега.

Плажът се простираше на около триста метра напред, притиснат отстрани от скалисти възвишения. Субтропични дървесни видове издигаха гъсти корони зад плажа. Птича песен огласяше въздуха.

Групата се отпусна на пясъка, поглъщайки с телата си топлите слънчеви лъчи след студената утринна баня. Тристан свали кожения си колан заедно с чантичката, извади ги и ги нареди върху пясъка да съхнат, като ги затисна с камъчета и мидени черупки. Внезапно всички доловиха леко, далечно бръмчене, усилващо се постепенно. Тристан го разпозна веднага и извика:

— Хеликоптер! Бегом всички под дърветата!

Едва бяха успели да се укрият под гъстата зеленина, когато голям военен хеликоптер затрещя над главите им и отлетя към морето, в посоката, накъдето изчезнаха патрулният кораб и моторницата пура. Измъквайки се от листака, съзряха металната птица така бързо да се отдалечава, че вече беше като малка птичка.

— Дали ни видяха? — зачуди се Мариса.

— Не! — отговори категорично Тристан. — Но се чудя как не забелязаха голямото количество хонконгски долари, разпръснати по пясъка. Силно им е блестяло.

След приятна и спокойна половинчасова почивка поеха на път. Це би трябвало да познава това място и всички тръгнаха след него.

Най-напред минаха през тресавище, после навлязоха и прекосиха неголяма гора. Когато излязоха от нея, пред тях се появиха оризища, ширнали се доста надалеч.

— Разпознах мястото — обади се Це. — Ей там напред има малко селце, където можем да получим храна.

— Как ще получим храната? — запита Тристан. — Ще приемат ли нашите кредитни карти?

— Ще използваме вашите хонконгски долари — каза Це.

— Приемат ли тук тези пари? — учуди се Тристан.

— Абсолютно — отговори Це. — В цялата провинция Гуандонг има черен пазар за хонконгски долари.

— Какъв е най-големият ни проблем тук, в Китай, след като сме влезли с визи? — обърна се Тристан към Бентли.

— Проблемите са два — му отговори той. — Нямате документи, от които да личи през кой пункт сте влезли, и печат на тях. Второ, всеки, влязъл в Китай, трябва да притежава митническа декларация и да я представи на властите, когато напуска страната.

— Но никой няма да ни закача, докато сме тук? — попита Тристан. — Тогава да вървим в селото за храна.

Це излезе прав. Селяните проявиха голямо желание да припечелят по някой хонконгски долар. За нищожна сума Тристан успя да облече всички в сухи дрехи и да получат вкусна храна. С изключение на ориза Мариса и Тристан не можаха да разберат какво ядат.

Когато се нахраниха, Тристан попита Це как могат да се снабдят с тази прословута митническа декларация. Це отговори:

— Не се безпокойте. Най-добре ще е да отидете в Гуанджоу. Там има американско консулство, да ви помогнат. Аз съм го посещавал, за да се сдобия с медицинска литература.

— А как ще стигнем до този град? — запита Тристан. — Предполагам, че да отидем пеша, ще е много ходене.

— Дълго ходене, да — съгласи се Це, — но до съседния град не е толкова далече. Там има амбулатория, подобна на моята, а и те разполагат с транспорт до Шиги, където е районната болница. Оттам можем да идем до по-големия град Форшан.

След един час ходене стигнаха в споменатото от Це градче и намериха амбулаторията. Тя беше бетонна сграда, боядисана в бяло. Влязоха вътре през ниска врата. Тристан и Бентли трябваше да се наведат, за да минат. Це изчезна да търси местния доктор. На дървената пейка, обикаляща отвътре чакалнята, нямаше свободно място и тримата останаха прави. Чакащите, без да проронят и дума, впериха в тях такива любопитни погледи, сякаш бяха дошли извънземни същества. Особено напрегнато ги гледаха децата.

— Сега вече знам как се чувстват кинозвездите сред обикновените хора — подметна Тристан.

Це се появи, придружен от висок слабоват китаец, облечен в бяла престилка по западен модел.

— Това е доктор Чен Чи Ли — представи го Це. — Той ви пожелава добре дошли и смята за голяма чест да бъде посетен от американски и австралийски лекари. Кани ви да разгледате мястото.

— А какво става с транспорта? — запита Тристан.

— Тук има линейка микробус — отговори Це. — С него ще отидем до Шиги. Оттам има автобус до Форшан, а след това с влак се отива до Гуанджоу.

— Колко ще ни струва превозът с линейката?

— Нищо — каза Це. — Ще пътуваме с няколко пациенти, изпратени до болницата в Шиги.

— Чудесно — зарадва се Тристан. — Хайде да разгледаме амбулаторията.

С оскъдната си овехтяла мебелировка стаите изглеждаха доста просторни. Манипулационната беше спретната, въпреки че металната маса бе поръждясала. Тук имаше порцеланова мивка и старовремски стъклен шкаф, пълен с инструменти.

Забелязал, че Мариса проявява интерес към инструментите, Чи Ли отвори шкафа. Мариса трепна, когато разтвори метална кутия с доста остарели игли, изтъпели от продължителна употреба. След това забеляза на по-горната лавица множество ваксини, сред които и твърде много шишенца с противотуберкулозната ваксина БЦЖ. Спомни си, че Це бе разказал за високата ефективност на тази ваксина в КНР, докато в САЩ не видяха полза от нея. На шишенцата пишеше, че е произведена във Франция. Попитаха Чи Ли дали има висока заболеваемост от туберкулоза, а той отговори отрицателно. На въпроса знае ли за туберкулоза на женските полови органи той уточни, че изобщо не е срещал такава форма на туберкулоза.

Влязоха в стаята за преглед на болните. В ъгъла беше седнала на стол видимо здрава млада жена. Като ги видя, тя стана и се поклони. Мариса се спря. Забеляза веднага съвсем нов, модерен гинекологичен стол с неръждясали стойки за краката. Той беше в рязък контраст с всичко останало, овехтяло и износено.

— Как е стигнал този стол дотук? — обърна се Мариса към Це.

— Както всички останали подобни столове, доставени от правителството в селските амбулатории в Китай — каза Це.

Мариса кимна, сякаш й бе ясно, но не разбра нищо. Защо тъкмо най-модерни гинекологични столове се изпращат в селата?

— Ние ги ползваме много често — продължи Це. — Контролът върху раждаемостта е първостепенна задача на правителството.

— Какъв начин за контролиране на раждаемостта предпочитате? — запита тя. — Вътрешноматочни манипулации?

— Не — отговори Це. — Прилагаме стерилизиране на жените. След раждането на едно или две деца жената бива обикновено стерилизирана.

Тристан повика Мариса от другата стая, но тя не му обърна внимание. Въпреки че беше чувала за стерилизиране на жените в КНР, тя се учудваше как може лекар така хладнокръвно да говори по въпроса. Това засегна женската й чувствителност.

— Как извършвате стерилизацията? — запита тя.

— Блокираме им фалопиевите тръби — каза спокойно Це.

— Под упойка ли? — продължи да разпитва Мариса.

— Не е необходима упойка — отговори Це.

— Как е възможно? — Мариса знаеше, че за да се затвори фалопиевата тръба, трябва предварително да се разшири шийката на матката, а това е страшно болезнено.

— Много е лесно за нас, селските лекари — обясни Це. — Вкарваме през шийката много тънък катетър с метален водач и го извършваме само по усета на ръката, нямаме нужда от пряко наблюдение. Тази манипулация не е никак болезнена за пациентката.

— Може ли Чи Ли да прилага тази техника?

— Сигурен съм — каза Це. — Всички селски лекари са специално обучени за тази манипулация.

— А какво вкарвате през катетъра, за да блокирате тръбата?

— Обикновено каустични средства — отговори Це. — Разтвор от лютиви каустични билки или БЦЖ.

Тристан нахлу в стаята и доближи Мариса.

— Какво става, скъпа? — запита той. — Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

Без да каже нито дума, Мариса се спусна обратно към манипулационната, застана пред стъкления шкаф и се вторачи във ваксините.

Тристан се затича след нея, улови я за раменете и я извъртя към себе си.

— Добре ли си, Мариса? — погледна я разтревожен той.

— Да, чудесно! — отговори Мариса. — Струва ми се, че изведнъж получих отговор на всички въпроси, които ни доведоха чак в Китай. И ако се окажа права, истината е далеч по-страшна, отколкото мислехме.

Микробусът на Чи Ли стовари и четиримата пред автогарата в Шиги. След кратко чакане се качиха на автобуса за Форшан. Всички в автобуса си бърбореха, с изключение на Тристан и Мариса. Тя бе потънала в дълбоки мисли. Внезапно го запита:

— Как се променяше фалопиевият индикатор за рН-материята?

— Мисля, че в алкална среда ставаше червен, а в кисела оставаше бистър — отговори Тристан, зачуден от внезапния въпрос.

След известно време той не можа да сдържа повече любопитството си и запита:

— Какво става, Мариса? Защо не искаш да споделиш с мен за какво толкова мислиш?

— Ще ти кажа — отговори Мариса, — но не сега. Най-напред нека да напуснем Китай. Искам да проверя някои неща.

На автогарата във Форшан се разделиха с Бентли и Це и се качиха на влака за Гуанджоу. Когато пристигнаха в този град, вече беше тъмно. Наеха такси от гарата и по препоръка на шофьора решиха да отседнат в хотел „Белият лебед“. По време на краткото пътуване Мариса и Тристан се увериха, че градът има по-западен вид, отколкото очакваха. Из улиците обаче видяха повече велосипеди, отколкото моторни превозни средства.

Хотелът беше истинска изненада. Съвсем модерен, във фоайето му бликаха изкуствени водопадчета. На клиентите се предлагаха всички съвременни удобства: телевизор, хладилник и най-важно директна презокеанска телефонна връзка. Наеха апартамент с две спални и изглед към Пърл Ривър.

В хотела имаше и ресторант със западно меню. Мариса не беше гладна, но направи компания на Тристан. След вечерята тя пресметна часовата разлика и по-късно избра удобния момент да се обади на д-р Сирил Дубчек. Когато се свърза с него и му каза, че звъни от Гуанджоу в КНР, Сирил отговори:

— Ако беше някой друг, бих се учудил, че ме търси от Китай, но ти не можеш да ме изненадаш.

— Това обаждане си има рационално обяснение — каза Мариса.

— Не се съмнявам — отвърна Сирил.

Мариса му разказа накратко по какъв необичаен начин е попаднала в КНР и въпреки че има виза, се страхува, че ще бъде трудно да напусне страната, понеже не е минала през официалните процедури при влизането. Наблегна доста на факта, че с нея е и австралийският колега, същият, авторът на статията, предадена й от самия него.

— Ти си заедно с автора? — удиви се Сирил. — Това ще рече, че си стигнала до самия извор?

— Някога, отдавна, когато бях забъркана в онази криминална история с ебола вируса, ти ми обеща, че ще ме подкрепяш винаги и навсякъде в борбата за справедливост. Е, сега имаш този шанс.

— Какво мога да направя за теб? — запита той.

— Първо, бих те помолила да използваш връзките на Центъра за контрол върху заболяванията, за да упражниш натиск над Държавния департамент да измъкнат мен и доктор Уилямс от Китай. Тук има консулска служба на САЩ и ние ще я посетим утре сутринта, ще рече, след около десет часа.

— Ще бъда щастлив да направя каквото мога — каза той. — Но съм сигурен, че ще ме попитат защо Центърът се ангажира.

— Има сериозни основания — отвърна тя. — Много е важно да се явя веднага в Центъра. Нашата работа трябва да бъде зачетена като съвсем легитимна. Кажи това в Държавния департамент и нека да го съобщят в Китай.

— Каква работа за Центъра вършите вие? — запита той.

— Отнася се за туберкулозния салпингит — отвърна тя. — И това води до следващата ми молба. Необходимо ми е Центърът да намери всички статистически данни за успеха от лечението на безплодието, пръснати из САЩ. И също така, ако е възможно, бих желала да се съберат данните за специфичните причини, довели пациентките до лечение на инфертилитет в Женската клиника.

— С колко месеца разполагам, за да свърша всичко това? — запита шеговито Сирил.

— Необходимо ни е колкото може по-скоро. А има и още. Спомняш ли си онази млада жена с дисеминарна туберкулоза в „Мемориал“. Тя умираше тогава. Ако, не дай боже, е умряла, моля те, вземи от нея серум за изследване, а също протокола от аутопсията и препис от болничния й лист. Още, имаше жена на име Ребека…

— Чакай малко — прекъсна я Сирил. — Не смогвам да запиша всичко, което ми изреждаш.

След кратка пауза, като чу гласа му, Мариса продължи:

— За Ребека Зиглър предполагаха, че се е самоубила. Аутопсираха я в „Мемориал“. Вземи серум и от нея.

— Боже мой, Мариса, за какво ти е всичко това?

— Ще научиш много скоро — отговори тя. — Но имам още поръчки. Има ли при вас тест ЕЛИСА за бацилите за БЦЖ?

— Не знам в момента, но ако няма, можем да го направим.

— Направи го — каза Мариса. — И последно.

— Божичко, Мариса… — изпъшка Сирил.

— Нуждаем се спешно от американска виза за доктор Уилямс — приключи с поръчките си Мариса.

— Ох, защо ли не се обадя направо на президента на Щатите и той да поеме грижата за всичко това? — пошегува се Сирил.

— Разчитам на теб — отвърна Мариса.

Тя съзнаваше, че изисква твърде много от Сирил, но това беше жизненонеобходимо. Пожелаха си всичко добро и приключиха.

— Добре ли чух, че ми се предлага пътуване до САЩ? — надникна Тристан през открехнатата врата.

— Надявам се да е така — каза тя. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Посещението в американското консулство бе приятна изненада. Още щом казаха имената си, бяха въведени в кабинета на консула. През нощта бяха получени нареждания от Държавния департамент и всичко течеше гладко.

— Не зная кои сте вие — каза консулът Дейвид Кригър, — но съм изумен от скоростта, настойчивостта и подкрепата, оказвана ви от отговорните лица в САЩ. Не получавам често разпореждания за издаване на спешна виза за някого, но съм щастлив да ви съобщя, че визата за доктор Уилямс е вече готова.

Лично консулът ги придружи до Бюрото за сигурност в града. Въпреки че на китайските следователи бяха дадени предварителни инструкции, те настояха да разпитат Мариса и Тристан в присъствието на Дейвид Кригър. Изпратиха хора с хеликоптер да проверят твърденията на Мариса и Тристан, че по пътя са минали през еди-кои си села. За Мариса беше ясно, че китайските власти свързват влизането им в страната с инцидента, предизвикан от моторницата пура. Мариса побърза да им разкаже, че тъкмо когато се е появила от една страна мощната моторница, а от друга — патрулният кораб, капитанът на джонката ги принудил да скочат в морето.

Когато се върнаха в консулството, Дейвид Кригър беше оптимист, че всичко ще се уреди бързо. Той любезно ги покани на обяд у дома си. След това им помогна да си купят дрехи в западен стил. Когато се върнаха с покупките, консулът бе получил вече разрешението да напуснат КНР когато искат.

— Ако бързате — предложи им той, — мога да уредя да отлетите за Хонконг още днес следобед.

— Не, не Хонконг — бързо се противопостави Мариса. — Няма ли директни полети оттук за други съседни страни? — Тя изпитваше ужас от възможността да се сблъска отново с убийците от „Фертилити Лимитид“ или „Уинг-Син“.

— Има ежедневен полет до Банкок — отговори консулът.

— Много по-добре — каза Мариса.

— Но той е в посока, обратна на пътя ви към САЩ.

— Независимо от това — усмихна се Мариса невинно. — Предпочитаме да удължим малко пътуването си, отколкото да се връщаме в Хонконг.

— Съвсем права си, скъпа — каза Тристан.

— Това са всички статистически сведения, които успяхме да съберем за толкова кратко време — каза Сирил Дубчек, като подаде на Мариса куп листа, написани на компютър.

Мариса, Тристан и Сирил бяха седнали в кабинета на д-р Дубчек в Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта, Джорджия. Мариса и Тристан току-що бяха пристигнали следобеда от своето изнурително пътуване над Тихия океан от Банкок, през Хонолулу и Лос Анджелис до Атланта. Въпреки че бяха изтощени, Мариса настоя да отидат веднага в Центъра за контрол върху заболяванията.

Тя изучаваше страниците внимателно. Тристан погледна въпросително Сирил и сви рамене. Все още не бе проумял какво търси Мариса.

— Точно както си мислех — повдигна глава от статистиките Мариса. — Тукашните данни за успеха на фертилизирането от цялата страна са огледален образ на същите данни от австралийската клиника. Те показват, че всички женски клиники в САЩ имат висока степен на забременяване на пациентки при малък лечебен цикъл. С други думи, повечето от подложените на инвитро жени в края на краищата забременяват, но трябва да минат през множество цикли преди това. Погледнете как успехът със забременяването се повишава след петия цикъл.

— Не е така изненадващо — намеси се Тристан. — Във всички клиники обичайна практика е жените да забременяват след няколко цикъла. На какво искаш да наблегнеш с това?

Преди Мариса да отговори, на вратата се почука и влезе една от лаборантките на Центъра.

— Имаме резултатите с ЕЛИСА тестовете — каза тя.

— Много бързо ги направихте — бе коментарът на Сирил.

— Всички са позитивни — каза лаборантката, — даже и при най-високото разреждане.

— Всички ли? — запита Сирил, невярващ на ушите си.

— Всички — отговори лаборантката.

— Това е доказателството, търсено от мен — каза Мариса. Когато влезе в Центъра, първата й работа беше да се отбие в лабораторията, за да й вземат кръв за този тест.

— Не разбирам как е възможно — учуди се Сирил.

— Съвсем лесно е — обясни Мариса. — Ивълин Уелс не е страдала от туберкулоза. Тя е имала дисеминиран БЦЖ бацил14. — Мариса взе протокола от аутопсията на Ивълин Уелс. — Ето, тук е казано, че е открита изключително интензивна туберкулозна инфекция във фалопиевите тръби. Сега ще ви кажа какъв е случаят. Нейните яйцепроводни тръби са входната врата на БЦЖ. Фактът, че БЦЖ бацилът е дисеминиран оттук, се дължи на нейната вродена имунна недостатъчност. Погледнете и тук. Описано е скорошно нараняване на шийката на матката вследствие на хирургическа манипулация. Сега погледнете извлечението от болничния й лист. Там е отбелязано, че влагалищната натривка, направена четири седмици по-рано, е била нормална. За какво ви говори това, приятели мои?

— Мисля, че цялата картина започва да се оформя — каза Тристан. — Искаш да ни внушиш, че двайсет и трите случая, описани от мен, не са туберкулозен салпингит, а БЦЖ салпингит?

— Точно това искам да ви налея в главите — отвърна Мариса. — Самата аз също не съм имала туберкулозен салпингит, а съвсем целенасочено извършена инокулация на БЦЖ ваксина. Мисля, че в основата на цялата тази мистерия лежи печалбарският интерес. Преди няколко години клиниката „Грижи за жената“ в Австралия чрез своя ръководител осъзнава, че е открила златна мина със своята модерна технология за фертилизиране инвитро. Единственото им безпокойство е било, че разрастващият се успех в тази насока не носи достатъчно големи приходи. И така, те са решили да проведат действия в две посоки, за да увеличат доходите. Първо, решили са да предизвикат по-голямо търсене на предлаганата от тях услуга чрез безвъзвратно блокиране на фалопиевите тръби. Някой от ръководството на клиниката е открил, че обикновените селски китайски лекари си служат с много достъпен начин да затварят тръбите без помощта на упойка. И ето, започват да измъкват тези лекари от Китай, за да извършват в клиниката им същото, в което са се специализирали и там, а именно да стерилизират жени. Трикът се състои в това да ги стерилизират, без да оставят доказателства, или доказателствата да са такива, че да се интерпретират погрешно. Така влиза в ход ваксината БЦЖ. Приложена, тя води до пълно запечатване на тръбите. При биопсично изследване микроскопската картина изглежда като тази на туберкулозата, но без наличието на бацили. За тази манипулация подбират само млади, скоро омъжени жени. За да ги привлекат като свои бъдещи пациентки, при провеждането на някакви рутинни процедури, например вземане на материал за биопсия, запушват тръбите им с БЦЖ. Един от начините да накарат жената да се подложи на биопсия е, като й казват, че намазката нещо не е наред. По този начин бяхме привлечени и Уенди, и аз. Когато започнахме да посещаваме клиниката, ние не им казахме, че сме лекарки. Ако този факт им беше известен, те не биха се решили да ни запушат тръбите. Те не са знаели за имунологичните проблеми на Ивълин Уелс. А що се отнася до Ребека Зиглър, тя е била достатъчно умна да разбере, че става нещо нередно, затова я убиха и имитираха самоубийство. Втората посока на действията им за придобиване на по-големи доходи е била да внушат на обществеността мнението, че фертилизирането инвитро не се постига бързо. При заплащане на десет хиляди долара за всеки цикъл е ясно защо искат да прекарат пациентката през колкото може повече цикли. В същото време не ги е напускало желанието в края на краищата пациентката да забременее. Това им осигурява висока репутация. Предполагам, че за да провалят даден цикъл, им е достатъчно да поставят една-две капки киселина в хранителната среда, където се развиват оплодените вече зародиши. Преди последното ми имплантиране на ембриони пожелах да ги разгледам предварително. Спомням си, че разтворът на хранителната среда, където вирееха, беше кристално ясен. При нормално pH на средата разтворът леко почервенява, а в кисела среда е кристално бистър. Няма какво да се чудя защо от зародишите нищо не стана — те са били вече умъртвени в киселина.

Сирил се поизкашля многозначително, погледна зачервеното и гневно лице на Мариса. Виждаше колко дълбоко е убедена тя, но не можеше да сподели нейната убеденост.

— Не съм сигурен… — започна той.

— Не си сигурен в какво? — прекъсна го тя. — Толкова ли е трудно да повярвате, че жените може да бъдат инквизирани до такава висока степен?

— Не става дума за това — отговори Сирил. — Всичко е твърде сложно. Изисква толкова усилия. Изисква толкова конспирация. Така дяволски гадно е.

— Гадно е, разбира се — съгласи се Мариса. — Но нека си изясним преди това мотивите им, а те са чисто и просто печалба. Говоря за големи пари. Погледнете! — И тя написа с тебешир върху черната дъска в стаята цифрата 600 000. — Това е броят на младите брачни двойки в САЩ, нуждаещи се от оплождане инвитро. Ако умножим това число по петдесет хиляди долара, като допускаме, че средно на петия цикъл ще се постигне забременяване, получава се астрономическата цифра от трийсет милиарда долара. Не милиони, а милиарди. И само в САЩ. Това превъзхожда и световната нелегална индустрия за опиати.

— Боже мой! — изохка Сирил. — Никога не съм си представял, че играят такива големи суми!

— Повечето хора също не си го представят — каза Мариса. — Цялата индустрия за оплождане инвитро е напълно нерегулирана и неконтролирана. Тя се е развивала в ничието пространство между медицината и бизнеса. И правителството се прави, че не вижда нищо. Политически било опасно да се меси във възпроизвеждането на нацията.

— Но подобна акция налага да бъдат въвлечени много участници — обади се Тристан.

— Не чак толкова много — отвърна Мариса. — Може би един или най-много двама на клиника. В този момент не съм в състояние да гадая за организационната схема на конспирацията.

— А аз бях така сигурен, че в основата на цялата игра лежат опиатите — разсъждаваше гласно Тристан.

— Трафикът на опиати също може да участва, само че индиректно. Ще бъде изключително интересно да се разкрие как „Фертилити Лимитид“ натрупа такива огромни средства, за да разпростре дейността си така бързо върху три континента. Съмнявам се, че предлагането на техните акции по света е само хитра уловка. Не ще бъда изненадана, ако те са свързани с „Уинг-Син“ и с други престъпни дейности, а не само с контрабанда на хора от Китай. „Фертилити Лимитид“ може да пере мръсните пари на „Уинг-Син“ от Златния триъгълник. Все пак това е само предположение.

— Ако всичко се окаже истина — каза Сирил, — то налага огромни усилия и единомислие на международната общност, за да се сложи край на цялата престъпна дейност.

— Точно така — каза Мариса. — Тук е мястото и времето Центърът за контрол върху заболяванията да се включи в борбата. Мисля, че тревогата трябва да бъде подадена едновременно на главния прокурор на САЩ и на Държавния департамент. Ако искат да ликвидират цялата конспирация, двете институции ще трябва да обединят силите си и аз съм убедена, че те ще се вслушат във вашия Център. Сигурна съм, че няма да е лесно. Организация, така силна и така богата като „Фертилити Лимитид“, със сигурност се ползва и от някаква политическа поддръжка.

— Тъй като това представлява национален проблем за САЩ — намеси се Сирил, — непременно трябва да се задейства и ФБР.

— Без съмнение — съгласи се Мариса. — И слава богу, че е така, защото ние с Тристан ще имаме в момента огромна нужда от сигурна защита. На първо време се налага дори да се укрием някъде. Страхувам се, че „Уинг-Син“ има страшно дълга ръка и може да достигне която и да е точка от планетата.

— Налага се да изтичам догоре — изправи се Сирил. — Искам да се опитам да хвана директора на Центъра, преди да е напуснал работното си място. Надявам се, че нямате нищо против да ме изчакате за малко тук?

След като Сирил напусна стаята, Мариса се взря в Тристан.

— Какво мислиш? — запита тя. — Но честно.

— Честно ли? Мисля, че ти си… — И той изговори бързо нещо на своя австралийски жаргон, а Мариса не разбра абсолютно нищо.

— Моля те, Трис — каза тя. — Престани със своите австралийски бръщолевения и говори английски. Питам те сериозно.

— И аз съм сериозен. Мисля, че ти си красива, че си извънредно изтощена, че си чаровна, че си страхотна. И на всичко отгоре, че си съвсем права в твърденията си. И аз не бих отишъл с никого другиго в скривалище освен с теб.