Признаци на живот

6

29 март 1990 г.

9:30 сутринта

Двете жени току-що бяха влезли в централното фоайе на клиниката.

— Знаеш ли къде е отделът за досиетата на пациентите? — обърна се Мариса към Уенди.

— Нямам ни най-малка представа, ще питам. — Уенди се осведоми на информацията и двете се запътиха към асансьорите. — Шестият етаж — обясни тя.

— Близо е до ума — каза Мариса, — щом Ребека Зиглър скочи оттам веднага след като е прочела документите си.

— Странно какво може да е прочела.

Мариса я подкрепи с енергично кимване.

На шестия етаж лесно намериха отдела. Пред вратата до асансьорите се чуваше ясно тракането на пишещите машини. Мариса бе доволна, че е далеч от кабинета на Линда Муър. Никак не й се искаше сега да налети на познат човек. Двете жени влязоха в малка зала.

Нямаше никакво съмнение, че това е отделът. Покрай стените видяха шкафове с папки. Три секретарки с наушници чукаха на машините. Около петдесетгодишна жена, седнала зад бюро вдясно от входа, ги поздрави любезно:

— С какво мога да ви помогна?

Върху значката на ревера й бе написано: „Хеден Солано, библиотекарка на Отдела за медицинска регистрация“.

— Аз съм доктор Блументал — представи се професионално Мариса, — а това е доктор Уилсън. — Уенди кимна, а мисис Солано им се усмихна. — Интересуваме се дали можем да съберем от регистрацията на клиниката случаите с блокаж на фалопиевите тръби.

— Съвсем спокойно — отговори мисис Солано.

— А как стои въпросът с грануломатозния блокаж? — запита Мариса.

— По този специфичен въпрос не съм сигурна. Момент само, да погледна в нашия диагностичен код. — Тя завъртя стола си към лавиците отзад и извади тънка папка. — Имаме код за грануломатозни инфекции на фалопиевите тръби. — Вдигна поглед от папката.

— Чудесно — възкликна Мариса с усмивка. — Ако не ви затрудняваме много, бихме желали да получим списък.

— Никакви затруднения — каза мисис Солано.

Мариса и Уенди размениха доволни погледи.

— Къде ви е документът, че сте упълномощени да извършите това изследване? — запита мисис Солано.

— Не допускахме, че ще ни е необходим подобен документ, когато провеждаме научно изследване — обади се Уенди.

— Необходим е за всякакъв вид изследвания — обясни мисис Солано.

— Добре — каза Мариса, — към кого да се обърнем за издаването на такъв оторизиращ документ?

— Само един човек има право — съобщи мисис Солано, — доктор Уингейт, директорът на клиниката.

Докато чакаха отново пред асансьора, Мариса разтърси гневно глава.

— Проклятие! Мислех си, че всичко е наред.

— Аз също — каза Уенди. — Но сега ми се струва, че Робърт беше прав. Няма да успеем да убедим Уингейт за документа.

— Нека не се обезкуражаваме така бързо — настоя Мариса.

Кабинетите на доктор Уингейт бяха на втория етаж. Имаше един официален като директор на клиниката и друг, работен, като шеф на Отдела за оплождане инвитро. В първия кабинет го нямаше, затова отидоха във втория, където научиха, че е в лабораторията. Регистраторката отиде да го уведоми, че го чакат.

— Хубаво е да сме тук не за процедури — пошепна Уенди.

Мариса се усмихна и кимна.

— Доктор Уингейт ще ви приеме — обади се регистраторката след половин час. Тя им посочи третата врата вдясно по коридора.

Уенди почука и доктор Уингейт ги покани да влязат.

— Е — надигна се той иззад бюрото си, върху което имаше микроскоп. Цялата стая приличаше на лаборатория, а не на кабинет. — Не знаех, че двете се познавате.

Уенди му обясни, че са приятелки още от университета.

— Какво мога да направя за вас, дами, тъкмо днес? — Покани ги с ръка да седнат, но той остана прав. — Трябва да ви предупредя, че ме очаква фертилизация, така че не разполагам с много време.

— Няма да ви губим времето — успокои го Мариса. Обясни му набързо, че двете имат еднакви проблеми с тръбите и са открили и още два подобни случая. — Четири случая от такова рядко заболяване като туберкулозен салпингит ни се струва нещо екстрено. Интересуваме се от научна гледна точка.

— Не мога да ви помогна — каза доктор Уингейт. — Политиката на клиниката е да пази стриктно лекарската тайна. Не мога да позволя достъп до документите на пациентите, още повече че и директивата от Центъра в Сан Франциско е такава.

— Но такова изследване може да се окаже от голяма полза — настоя Мариса.

— Съгласен съм — призна доктор Уингейт. — Благодаря ви, че насочихте вниманието ни върху тези случаи. Ще се заемем с проблема. Сигурен съм, че разбирате моята позиция.

— Можем да поговорим с жените, включени в това лечение, и да получим тяхното съгласие — предложи Уенди.

— Съжалявам, дами — каза с явно нетърпение доктор Уингейт, — изложих ви нашите правила и вие трябва да ги зачитате. А сега трябва да си върша работата.

Двете жени кимнаха, а Мариса предложи:

— Не може ли все пак да помислите и да ни уведомите?

— Няма какво да мисля — отвърна Уингейт. — Не е възможно да ви дам позволение. И това е окончателно. Сега ме извинете.

При асансьора жените се втренчиха една в друга.

— Не ми казвай, че Робърт е бил прав — викна ядосана Мариса. — Само да съм те чула, започвам да пищя.

На първия етаж се спряха близо до информацията.

— Познаваш ли някой от персонала достатъчно добре, та да го помолиш да използва компютъра? — попита Уенди.

— За нещастие не — поклати глава Мариса, — но ми хрумна друга идея. Тя не ще ни помогне да разрешим тукашните си проблеми, но ще ни даде отговор на някои въпроси относно Ребека Зиглър. Понеже се отнася за самоубийство, аутопсията трябва да се извърши в съдебната медицина. Сигурно са огледали тръбите й.

— Заслужава да опитаме — каза Уенди. — Да вървим в моргата и да видим. Но първо да се обадя в моя кабинет да разбера как вървят нещата без мен.

— Аз пък ще позвъня в съдебната медицина — реши Мариса.

След като приключиха разговорите, Мариса каза:

— Добре че позвъних в съдебната медицина. Въпреки че Ребека е била техен случай, те са го отстъпили на болницата „Мемориал“ и аутопсията е проведена при тях. Тръгваме нататък.

След неуспеха в Женската клиника Мариса бе щастлива да научи, че нейният приятел доктор Кен Мюлър е извършил аутопсията на Ребека. Беше сигурна, че няма да има затруднения да научи резултатите.

— Доктор Мюлър е в моргата — каза секретарката. — Влезе преди няколко минути и не очаквам да завърши за по-малко от час.

— В коя зала е? — попита Мариса.

— Номер три — отвърна секретарката.

— Не може ли да почакаме? — запита Уенди, докато вървяха през патологоанатомията към моргата. Още по време на следването мразеше аутопсиите. Само мисълта за тях предизвика и в момента буря в стомаха й.

— Мисля да поговоря с Кен още сега, щом имаме тази възможност — обърна се към Уенди Мариса, но забеляза променения цвят на лицето й. — Да не ти е зле, Уенди?

Тя си призна, че аутопсиите винаги са я ужасявали.

— Почакай ме тук — посъветва я Мариса. — Ще се оправя бързо. Да не мислиш, че на мен аутопсиите са голямата ми любов?

Още като отвори вратата, Мариса беше обгърната от тежката миризма на трупове и дезинфектанти. Тя видя двама души от двете страни на метална маса, а между тях лежеше труп на млад мъж, чиито вътрешности те вадеха.

— Кен — викна плахо Мариса.

И двамата мъже вдигнаха глави.

— О, Мариса, здравей — отзова се Кен. — Хайде, ела при нас, та да те запозная с най-лошия специализант от „Мемориал“.

— Хиляди благодарности — каза Грег.

Кен й го представи, като смени предишната шеговита оценка с най-хвалебствени отзиви.

— Интересен случай, а? — запита Мариса, за да почне разговора.

— Всички са интересни — каза Кен, — ако не беше така, щях да специализирам дерматология. На приятелска визита ли си?

— Не — отговори Мариса. — Разбрах, че ти си аутопсирал трупа на Ребека Зиглър.

— Аз — намеси се Грег. — Кен ме наблюдаваше.

— Огледахте ли фалопиевите тръби? — попита Мариса.

— Огледал съм всичко — отвърна Грег. — Какво по-специално искате да знаете?

— Прегледахте ли микроскопските срезове? — пак попита Мариса.

— Разбира се — каза Грег. — Имаше грануломатозна деструкция на тръбите от туберкулозен характер. Това обаче е странична находка и няма никаква връзка със смъртта й. — Като се обърна към Кен, Грег запита: — Ще й кажеш ли за другите неща?

— Какви други неща? — наостри уши Мариса.

— Нещо, което дълбае мислите и на двама ни оттогава — каза Кен, — но не съм убеден, че трябва да ти го съобщавам.

— Какви ми ги разправяш! — възмути се Мариса. — Защо да не ми кажеш? Искаш само да дразниш любопитството ми?

— Добре, но никому нито дума — каза Кен. — Смятам да обсъдя този проблем със съдебния медик и не желая да го е чул преди това от някой друг.

— Обещавам! Можеш да ми вярваш напълно.

— Всеки мисли, че патологията е самата истина. Нали разбираш, последната дума, окончателният отговор. Но невинаги е така — разсъждаваше Кен. — Понякога интуицията ти говори нещо, но ти не можеш да го документираш категорично.

— За бога, кажи й най-после — провикна се Грег.

— Цялото тяло бе покрито със следи от множество инжекции, но една беше съвсем прясна, направена явно преди смъртта. Изследвахме за наркотици, не излезе нищо. Сега сме се заловили да търсим други неща.

— Майтап ли си правиш? — запита Мариса.

— Никакви шеги — отвърна Кен. — Другата част от мистерията е, че при разкъсване на аортата й намерихме съвсем малко кръв. При такова жестоко разкъсване на аортата се получава огромен кръвоизлив. Намирането на малко количество кръв в случая не е съвсем убедително, но подсказва нещо.

— А какво именно? — попита възбудено Мариса.

— Че когато е летяла от тази височина, тя е била вече мъртва — заключи Кен.

Мариса се вкамени. В този момент изгуби способност да говори. Това заключение бе ужасяващо.

— Ето, сега виждаш нашия проблем — продължи Кен. — За да го обявим официално, трябва да представим допълнителни доказателства. Трябва да обясним какво е предизвикало смъртта й, преди да падне. Огледахме внимателно цялото тяло, изследвахме най-детайлно мозъка, но все нищо. Единствената ни надежда са очакваните токсикологични проучвания.

Мариса бе онемяла, втренчена в Кен.

— Ако искаш, ще ти се обадя, щом открием нещо — каза той.

— Моля те, бъди добър! — продума най-сетне Мариса. Замаяна, тя се олюляваше, когато пристъпи към вратата.

— Струва ми се, че не можем да приемем това за истина — каза Уенди, като разбъркваше кубчетата лед в чашата си с минерална вода. — Да мислим, че Ребека Зиглър е била умъртвена, а след това изблъскана през прозореца, е твърде абсурдно. Не е за вярване.

Уенди се беше изопнала върху кушетката в кабинета на Мариса, а тя седеше зад бюрото си. Чакаха да пристигне Густав. Той бе зает с късна операция по спешност, но всеки момент щеше да е тук. По настояване на Уенди двете бяха решили да се съберат заедно със съпрузите си на съвсем неофициална вечеря с пица. Надяваха се, че ако съпрузите им се опознаят, може би ще решат да дойдат на някое от събиранията с „Ризолв“. Уенди вярваше, че това ще е от изключителна полза, но Мариса не беше сигурна.

— Поне успях да взема номера на социалната осигуровка на Ребека от талона — извести Мариса. — Ако се доберем по някакъв начин до компютъра в клиниката, ще научим какво е прочела през последния си ден горката жена, ако изобщо е имала възможност да прочете нещо.

— Започваш пак с твоето разюздано въображение — сопна се Уенди. — Фантазираш си, че са я откарали горе, ликвидирали са я и са я хвърлили през прозореца. Та това е толкова пресилено дори само да си го мислиш.

— Независимо от това, за момента ще го допуснем — отвърна Мариса. — Имаме доказателства, че и тя е имала туберкулоза на фалопиевите тръби.

Внезапно Мариса взе да рови сред бележките по бюрото си и откри телефонните номера на Марсия Лайънс и Катрин Золк. Позвъни им последователно и научи, че и двете са говорили с домашните си лекари за взимането на изониазид. Лекарите се тревожели от туберкулозна инфекция.

Като остави телефона, тя се обърна към Уенди:

— Сега вече имаме пет случая. Проклет да е Уингейт със своята лекарска тайна. Само от пет случая не можем да направим кой знае какви статистически заключения. Налага ни се да открием дали съществуват още.

— Нека бъдем честни — каза Уенди. — Уингейт изпълнява разпореждания отгоре. Може би е започнал да преглежда вече случаите.

— Надявам се — каза Мариса. — Междувременно хайде да проверим болниците, където работим. Ти се заеми с градската, а аз ще преровя „Мемориал“. Може да намерим други случаи.

Звънна входният звънец. Уенди се изправи и погледна часовника си. Беше почти девет вечерта.

Мариса остана поразена от фигурата на Густав. Той стърчеше като гигант най-малко четирийсет сантиметра над нея. Косата му беше светлоруса и къдрава, а очите пастелносини.

— Съжалявам, че закъснях — извини се той, след като Уенди го представи на Мариса и Робърт. Робърт бе излязъл от кабинета си още при звъна на вратата. — Дълго време трябваше да чакаме за анестезия и това ни забави.

— Няма значение — успокои го Мариса и каза на Робърт да се погрижи за питието на Густав, докато те с Уенди телефонират да им бъде донесена пицата.

Когато пицата пристигна, всички насядаха около масата в столовата. Мъжете пийваха бира. Мариса се радваше, че Робърт прие приятелски Густав. Тя знаеше, че той не обича да дружи с доктори. Когато настъпи затишие в разговора, Робърт поде:

— Не чухме нищо за посещението ви в клиниката днес.

Мариса погледна към Уенди. Не искаше дискусия за посещението им, защото щеше да чуе „нали ви казах“.

— Хайде де — настоя Робърт. — Какво се случи в клиниката?

Обръщайки се към Густав, той му обясни, че днес жените им са направили опит да се доберат до компютъра на клиниката.

— Опитахме се, но те ни отказаха — обади се Уенди.

— Не съм изненадан — отвърна Робърт. — Държаха ли се брутално при отказа?

— Никак — отговори Уенди. — Наложи ни се да посетим директора на клиниката. Той ни обясни, че това е политика, било им наредено от Центъра в Сан Франциско.

— Мисля, че е проява на късогледство — намеси се най-после и Мариса. — Въпреки че не открихме нищо в клиниката, установихме, че случаите на това рядко заболяване са вече пет, а локализирани пет случая от рядко заболяване заслужават подробно изучаване.

— Пет случая от какво? — намеси се Густав.

Уенди му обясни накратко, че се отнася за случаи на туберкулозен салпингит също като нейния.

— Така че отидохме до клиниката да проверим има ли и други — дообясни Мариса, — но ни казаха, че е лекарска тайна.

— Ако ти беше шеф на клиника — обърна се Робърт към Густав, — би ли допуснал двама души направо от улицата да бърникат медицинската ти документация?

— Абсолютно не — съгласи се Густав.

— Тъкмо това се опитвах да обясня на тези дами снощи — каза Робърт. — Клиниката действа по съвсем резонен, етичен и законен маниер. Бих бил шокиран, ако им бяха дали някаква информация.

— Едва ли сме точно хора от улицата — обади се разгорещено Уенди. — Ние сме лекарки и в същото време пациентки на тази клиника.

— Щом сте две от тази серия — установи Густав, — надали бихте били обективни в случая.

— Ще пия по този повод — каза Робърт и надигна бирата си.

Уенди и Мариса си размениха отчаяни погледи.

Като избърса уста с китката си, Робърт изгледа Мариса.

— Пет случая? Та снощи ти говореше за четири.

— Ребека Зиглър се оказа петият — отговори Мариса.

— Шегуваш ли се? — И Робърт се обърна към Густав: — Това е жената, която се самоуби в клиниката.

— Трагичен случай — кимна Густав. — Уенди ми каза за нея.

— Може би е много по-трагичен, отколкото ти се струва — избърбори Мариса, без да се замисли. — Уенди и аз научихме днес нещо по-различно. Ребека Зиглър може да не се е самоубила. Може би е била умъртвена преди това. Ето колко резонно, етично и законно се ръководи Женската клиника.

Веднага след като спомена това шокиращо предположение, тя съжали за постъпката си. Имаше хиляди основания да не говори по този въпрос и на първо място даденото обещание на приятеля й Кен. Тя тутакси се опита да промени темата, но Робърт не можеше да бъде баламосан лесно.

— Струва ми се, че е най-добре да изясниш всичко докрай.

Осъзнала грешката си, Мариса разбра, че няма друг избор, освен да сподели цялата история. След като тя разказа за посещението в патологията и разговора със специалистите, Робърт се обърна към Густав:

— Ти си лекар. Какво ти е мнението за всичко това?

— Нееднозначно — отвърна Густав. — Струва ми се, че тези двама патолози дават воля на детективската си фантазия. Както казват самите те, липсват конкретни доказателства. Разкъсването на аортата винаги е смъртоносно. Вероятно по време на удара на тялото в бетонната саксия сърцето е било в диастола10 и в този момент е спряло, без да изтласква кръв. При разкъсването в аортата е имало кръв, застояла в този миг, тоест малко количество.

— Звучи правдоподобно за мен — заключи Робърт.

— Вероятно Густав е прав — съгласи се Мариса, доволна да приключат с тази тема. Не й се искаше да повдига въпроса, че в чакалнята Ребека съвсем не беше в депресия. — Дори и да е така, смъртта на Ребека ни прави още по-настойчиви да достигнем до компютъра на Женската клиника. Много бих искала да видя написаното в нейния картон. Прочетеното от нея сигурно има някаква връзка със смъртта й.

— Може би ще намерим някаква пролука да се доберем до един от терминалите им и да прочетем нужното — намеси се с лукава усмивка Уенди.

— Фантастично! — възкликна Мариса. — Ще се промъкнем през нощта и ще се доберем до някой от терминалите.

— Престанете! — извика Робърт. — Знаете ли вие, наивнички такива, че незаконното проникване до данните на частен компютър се смята в Масачузетс за най-тежка кражба? Ако извършите подобна глупост, изведнъж се превръщате в криминални престъпнички.

Мариса завъртя очи.

— Това не е шега — продължи Робърт. — Не знам къде ви е умът.

— Уенди и аз смятаме, че мистерията с туберкулозния салпингит е много важна. Понякога си заслужава риска.

— Напълно съм съгласен с Робърт — поокашля се Густав. — Независимо от мотивацията ви това е чиста проба престъпление.

— Ако се откажем от проучванията си — каза Мариса, — тогава носим отговорност пред цялото общество.

— Хайде, хайде — отвърна Робърт. — Не е въпрос на живот и смърт.

— Така ли? — озъби се предизвикателно Мариса. — А какво ще кажеш за Ребека Зиглър?