Пробуждане

5 часа сутринта

Той се събуди изплашен.

Дори по-лошо… Беше ужасен. Сърцето му биеше лудо, дишаше на пресекулки, тялото му се бе опънало като струна от напрежение. Приличаше на кошмар, само дето събуждането не му носеше облекчение. Усещаше, че се е случило нещо ужасно, но нямаше представа какво точно.

Отвори очи. Слаба светлина, нахлуваща от друга стая, осветяваше заобикалящата го среда и той успя да долови едва мержелеещи се очертания на познати, но въпреки това зловещи неща. Лежеше на някакъв твърд под. Беше му студено, болеше го навсякъде и го мъчеше някакъв махмурлук с главоболие, суха уста и повдигане.

Седна, разтреперан от страх. Миришеше неприятно на мокър под, мит с някакъв силен дезинфектант. Разпозна очертанията на редица мивки.

Намираше се в обществена тоалетна.

Повдигна му се. Беше спал на пода в мъжка тоалетна. Какво, по дяволите, бе станало с него? Замисли се напрегнато. Беше напълно облечен… Носеше някакво палто и тежки обувки, макар да изпитваше смътното усещане, че тези дрехи не са негови. Паниката бавно затихваше, но на нейно място идваше още по-голям страх — вече не толкова истеричен, а трезв и рационален. Това, което бе станало с него, бе много лошо.

Трябваше му светлина.

Той се изправи на крака. Огледа се наоколо, взирайки се в мрака, и се опита да отгатне къде би могла да бъде вратата. Протегнал ръце пред себе си, в случай че се натъкне на някакви препятствия, които не може да види, той запристъпва предпазливо към стената. После тръгна встрани като рак, опипвайки напред с ръце. Пръстите му се плъзнаха по гладка повърхност… огледало, сети се той… след него имаше шкафче за издърпване на тоалетна хартия и сешоар. Накрая пръстите му докоснаха ключа и той го натисна.

Ярка светлина заля помещението и той се огледа. Облицовани с бели фаянсови плочки стени, ред тоалетни кабинки с отворени врати. В единия ъгъл се виждаше нещо, прилично на купчина стари дрехи. Запита се как е попаднал тук. Отново се съсредоточи. Какво е станало снощи? Не можа да си спомни.

Истеричният страх започна да се връща, защото изведнъж разбра, че не може да си спомни нищо.

Стисна зъби, за да не изкрещи. Вчера… завчера… нищо. Как се казваше? Не знаеше.

Той се извърна към редицата мивки. Над тях имаше дълго огледало. От тях го гледаше мръсен скитник, облечен в парцали, със сплъстена коса, мръсно лице и налудничави, разширени от ужас очи. Той се взира в скитника една-две секунди, после откритието го удари като гръм. Отстъпи назад, отворил уста в безмълвен и ужасен вик. Непознатият от огледалото направи същото. Скитникът беше той.

Повече не можа да удържи плисналата се отвътре като вълна паника. Отвори уста и разтърси стените с ужасения си вик:

— Кой съм аз?

Купчината парцали в ъгъла стреснато се размърда. Претърколи се на една страна, появи се лице и недоволен глас промърмори:

— Ти си Люк, тъпанар такъв. Какво ревеш като болен слон?

Името му беше Люк.

Изпита гореща благодарност за това, че го узна. Не беше кой знае какво, но поне му даваше отправна точка. Впери поглед в другаря си. Беше облечен в някакво раздърпано палто, завързано през кръста с връв вместо колан. Младо и мръсно лице, с лукаво изражение. Човекът разтърка очите си и промърмори:

— Боли ме главата.

Без да сваля поглед от него, Люк попита:

— Ти кой си?

— Аз съм Пит, малоумник такъв, не виждаш ли?

— Не мога… — Люк преглътна с усилие, сподавяйки паниката си. — Изгубил съм паметта си!

— Не съм изненадан. Вчера ти изпи по-голямата част от бутилката. Цяло чудо е, че не си си загубил главата. — Той облиза устни. — Едва успях да се вредя за тоя шибан бърбън.

Бърбънът обяснява махмурлука, каза си Люк.

— Но защо съм изпил цяла бутилка?

Пит се изсмя подигравателно.

— Това е най-тъпия въпрос, който съм чувал. Ами че за да се напиеш, разбира се!

Люк се ужаси. Беше пияница, скитник, който спи в обществени тоалетни.

Жаждата направо го разкъсваше. Той се наведе над една от мивките, пусна студената вода и пи направо от крана. Почувства се по-добре. Избърса уста и се насили отново да погледне в огледалото.

Лицето вече бе по-спокойно. Налудничавият израз бе изчезнал, заменен от смутен и нищо неразбиращ поглед. От огледалото го гледаше мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет години, с тъмна коса и сини очи. Нямаше брада, нито мустаци… просто остро и кой знае откога небръснато тъмно стърнище.

Извърна се към другаря си.

— Люк кой? — попита. — Как ми е фамилията?

— Люк… някой си… Откъде, по дяволите, да знам?

— Как съм стигнал до това положение? И от колко време продължава? Защо е станало така?

Пит се изправи на крака.

— Трябва да закуся — каза той.

Люк изведнъж разбра, че е гладен. Запита се дали има пари. Претърси джобовете си… парцаливия шлифер, сакото, панталоните. Всички бяха празни. Нямаше пари, нямаше портмоне, нямаше дори кърпичка. Нищо, за което да се хване.

— Пълен фалит — обяви той.

— А стига бе! — каза Пит, без дори да влага сарказъм в тона си. — Хайде — подкани го той и се повлече към изхода.

Когато излезе навън, чакаше го нов удар. Озова се в някакъв огромен храм, празен и призрачно тих. В мраморния под бяха вбити редици дървени пейки — също като в църква, очакваща някакво непознато и безплътно паство. По цялата зала, качени високо по мраморните корнизи, стояха на стража някакви сюрреалистични каменни воини с шлемове и щитове, охраняващи светото място. През замаяния ум на Люк мина налудничавата мисъл, че е бил принесен в жертва при някакъв странен ритуал, чиято цел е била да му бъде отнета паметта.

Обхванат от страхопочитание, той се обърна шепнешком към Пит:

— Къде се намираме?

— В Юниън Стейшън, Вашингтон, окръг Колумбия.

Някакво реле щракна в съзнанието на Люк и всичко като че ли вече доби смисъл. Погледът му с облекчение се спря на мръсотията по стените, на дъвките, залепени по мраморния под, на празните опаковки и пакети от цигари, сметени в единия ъгъл. Намираше се в огромна гара рано сутринта и пътниците още ги нямаше. Беше се изплашил като дете, представящо си чудовища в тъмната стая.

Пит се отправи към смайваща с размерите си триумфална арка, над която пишеше „Изход“. Зад тях прозвуча агресивен глас:

— Хей! Хей, вие!

Пит само изхъмка: „Ох, мамка му!“ и закрачи по-бързо.

Към тях, изпълнен със справедливо възмущение, се носеше набит мъж, стегнат в безупречна железничарска униформа.

— Ей, негодници, откъде изникнахте?

Пит умолително проплака:

— Ама ние си тръгваме, тръгваме си.

Люк обаче изпита срам, че някакъв си дебел служител го гони от гарата.

Човекът нямаше намерение да ги остави да си идат току-тъй.

— Спали сте тука, нали? — викна той ядосано, продължавайки да тича към тях. — А знаете, че не е позволено.

Люк се ядоса, че му се карат като на ученик, макар да схващаше, че май го е заслужил. Наистина беше спал в проклетата тоалетна. Потисна желанието си да отвърне нещо язвително и ускори крачка.

— Това да не ви е приют — не спираше униформеният. Стигна Люк и го блъсна по рамото. — Проклети скитници! Марш оттук!

Люк спря и рязко се обърна към него.

— Не ме докосвай! — каза той, изненадан от спокойната заплаха в гласа си. Униформеният се закова на място. — Тръгваме си, значи не е необходимо да крещиш, ясен ли съм?

Мъжът отстъпи назад, видимо уплашен.

Пит дръпна Люк за ръката.

— Да вървим.

Люк отново изпита срам. Човекът си гледаше работата, той и Пит бяха скитници и един служител на гарата имаше пълното право да ги изхвърли навън. Нямаше защо да го напада.

Двамата минаха под величествената арка. Около входа бяха паркирани няколко коли, но улиците бяха пусти. Беше ужасно студено и Люк се загърна в парцаливите си дрехи. Беше мразовита утрин във Вашингтон — може би януари или февруари. Запита се коя година.

Пит свърна вляво, явно много добре знаеше накъде върви. Люк го последва.

— Къде отиваме? — попита го той.

— Знам една евангелистка църква на Ейч стрийт, където дават безплатна закуска, стига да нямаш нищо против да изпееш някой и друг химн.

— Така съм огладнял, че мога да им изпея цяла оратория.

Пит уверено го водеше през плетеницата улички, криволичещи през някакъв евтин квартал. Градът още не се бе събудил. Къщите бяха тъмни, магазините — затворени, мръсните и надраскани с надписи будки за вестници — също. Вдигайки поглед към един прозорец, закрит с евтино перде, Люк си представи човека вътре, заспал под камара одеяла, свит до топлия задник на жена си, и изпита завист. Изглежда, неговото място бе тук, сред тези мъже и жени, които излизат преди съмване на студа, докато обикновените хора още спят. Например като този мъж, облечен в дочени дрехи, явно бързащ към работното си място. Като този велосипедист, увит в шалове и ръкавици. Като самотната жена, жадно дърпаща от цигарата в ярко осветения автобус.

Главата му вреше и кипеше от тревожни въпроси. Откога е пияница? Опитвал ли се е някога да остави алкохола? Има ли семейство, което би могло да му помогне? Къде се е запознал с Пит? Откъде са взели пиенето? И къде са го изпили? На Пит обаче май не му се говореше и Люк потисна нетърпението си, надявайки се, че след като хапне малко, другарят му може да стане по-словоохотлив.

Двамата стигнаха до малка църква, изправила предизвикателно снага между едно кино и магазин за тютюн. Влязоха през страничния вход и по стълбите се спуснаха в мазето. Люк се озова в дълга зала с нисък таван — криптата, сети се той. В единия й край се виждаха пиано и малък амвон, в другия — кухненски бокс. Между тях се простираха три реда маси на дървени магарета и пейки. На тях бяха седнали трима скитници — по един на маса — и търпеливо се взираха в празното пространство пред себе си. В кухненския бокс едра жена разбъркваше голяма тенджера. До нея белобрад мъж с якичка на свещеник около врата вдигна поглед към тях и се усмихна.

— Влизайте, влизайте — подкани ги с бодър глас той. — Влезте на топло.

Люк му хвърли предпазлив поглед, питайки се дали е истински.

А вътре наистина беше топло, особено след зимния студ навън. Люк разкопча охлузения си шлифер, а Пит каза:

— Добро утро, пастор Лонегън.

— Идвали ли сте тук? — попита пасторът. — Забравил съм името ви.

— Аз съм Пит, а той е Люк.

— Двамата апостоли, а? — Ведрото му настроение изглеждаше неподправено. — Малко сте подранили за закуска, но има току-що сварено кафе.

Люк се запита как може Лонегън да се държи така весело, след като е трябвало да стане толкова рано, за да сервира закуска на зала, пълна с отрепки като него и Пит.

Пасторът им наля кафе в дебелостенни чаши.

— Мляко и захар?

Люк не знаеше дали обича да си слага мляко и захар в кафето.

— Да, благодаря — каза той, налучквайки.

Взе чашата и отпи. Течността бе гъста като каймак и адски сладка. Реши, че вероятно го обича чисто. Но сега то потисна глада му и той бързо го изпи до капка.

— След няколко минути ще си кажем молитвата — продължи пасторът със същия бодър тон. — И когато свършим, прочутата овесена каша на госпожа Лонегън ще е готова.

Люк си каза, че резервите му са неоснователни. Пастор Лонегън бе такъв, какъвто изглеждаше — ведър човек, обичащ да помага на хората.

Люк и Пит седнаха на грубо скованите маси и Люк разгледа другаря си. До този момент бе успял да види само мръсното лице и парцаливите дрехи. Сега видя, че по него няма и помен от признаците, съпътстващи всеки дългогодишен алкохолик — никакви спукани вени, никаква съсухрена кожа, белеща се от лицето, никакви рани или отоци. Вероятно бе много млад, по негова преценка — на около двайсет и пет години. Имаше обаче един недостатък. От дясното му ухо започваше червен белег по рождение и стигаше до челюстта му. Зъбите му бяха неравни и черни. Тъмните мустачки вероятно бяха пуснати с цел да отвлекат вниманието от лошите зъби още от времето, когато се е грижел за външността си. Люк усети у него някакъв потиснат гняв. Вероятно си бе изградил теория, че страната е била съсипана от хората, които мрази — китайски имигранти, изобретателни негри или някаква секретна общност от десетина богаташи, тайно дърпащи конците на стоковите борси.

— Какво си се вторачил такъв? — изръмжа Пит.

Люк сви рамене и не отговори. На масата имаше вестник, сгънат на кръстословицата, и парченце молив, оставено върху нея. Люк хвърли ленив поглед към почти празните квадратчета, после взе моливчето и започна да ги попълва.

Залата постепенно се пълнеше със скитници. Госпожа Лонегън приготви купчина тежки купи и наръч лъжици. Люк попълни цялата кръстословица, с изключение на един въпрос с шест букви — „Принц Датски“. Пастор Лонегън надникна през рамото към попълнените квадратчета и изумено вдигна вежди, обръщайки се тихо към жена си:

— О, гледай какъв благороден ум пропада тук!

Люк моментално се сети за шестте букви и ги попълни — „Хамлет“. После се запита: „А откъде знам това?“.

Той разгъна вестника и погледна първа страница, търсейки датата. Беше сряда, 29 януари 1958-а година. Погледът му попадна на заглавието: „Американската лунна програма остана на Земята“. Той се зачете в статията:

Пианото издаде рязък звук и Люк вдигна глава. Госпожа Лонегън свиреше встъпителните акорди на познат химн. Двамата с мъжа й започнаха да пеят „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“ и Люк се включи, зарадван, че си го спомня.

Този бърбън има странен ефект, помисли си той. Можеше да решава кръстословици и да пее химни по памет, а не знаеше името на майка си.

След химна пастор Лонегън почете малко от Библията и каза на всички, че могат да се спасят. Тези хора тук наистина имат нужда от спасение, помисли си Люк. Въпреки това не смееше да се уповава на Христос. Първо трябваше да разбере кой е.

След това пасторът държа кратка импровизирана проповед, после всички изпяха благодарствената молитва, наредиха се на опашка и госпожа Лонегън напълни купите им с гореща овесена каша със сироп. Люк изяде три купи. След това се почувства много по-добре. Махмурлукът бързо изчезваше.

Нямащ търпение да започне с въпросите, той се приближи до пастора.

— Сър, друг път виждали ли сте ме тук? Загубил съм паметта си.

Лонегън се вгледа в него.

— Знаете ли, май не съм ви виждал. Но всяка седмица през това място минават стотици, така че може и да бъркам. На колко години сте?

— Не знам — отвърна Люк, чувствайки се глупаво.

— Малко под четирийсетте, като ви гледам. Животът ви едва ли е бил особено труден. Тези неща оставят своя отпечатък върху човека. А вие ходите като на пружини, кожата ви под мръсотията е чиста и умът ви е достатъчно пъргав да реши кръстословица. Оставете пиенето веднага и пак ще можете да водите нормален живот.

Люк се запита за кой ли път пасторът употребява тези думи.

— Ще се опитам — обеща той.

— Ако ви трябва помощ, просто елате тук.

Някакъв млад мъж, който явно беше умствено изостанал, непрекъснато дърпаше ръкава на пастора и той най-сетне насочи вниманието си към него с търпелива усмивка.

Люк пък се обърна към Пит:

— От колко време ме познаваш?

— Не знам, от бая време се навърташ насам.

— Къде сме били с теб по миналата нощ?

— Хей, я се успокой малко! Паметта ти рано или късно ще се върне.

— Трябва да разбера откъде съм.

Пит се поколеба.

— Това, което ни трябва в момента, е по една бира — каза той, обръщайки се към вратата. — Ще проясни мислите ни.

Люк го хвана за лакътя.

— Не искам бира — каза той решително.

Пит явно не искаше да се задълбава в миналото му. Може би се страхуваше да не изгуби другаря си. Е, в такъв случай лошо. Люк имаше по-важна работа, отколкото да прави компания на Пит.

— Всъщност — добави той — мисля, че не е зле да прекарам известно време сам.

— Хей, какво ми се правиш на Грета Гарбо?

— Сериозно говоря.

— Ама нали някой трябва да се грижи за теб? Ти сам не можеш. По дяволите, та ти даже не знаеш на колко години си!

Пит го гледаше отчаяно и с надежда, но Люк не се трогна.

— Благодаря ти за грижите, но ти не искаш да ми помогнеш да разбера кой съм.

След кратък размисъл Пит сви рамене.

— Имаш право. — Той отново се извърна към вратата. — Може би пак ще се видим.

— Може би.

Пит излезе. Люк стисна ръката на пастор Лонегън.

— Благодаря ви за всичко — каза той.

— Надявам се да намерите онова, което търсите — отвърна пасторът.

Люк се качи по стълбите и излезе на улицата. Пит бе застанал в другия край на пресечката и говореше с някакъв мъж със зелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера — явно си проси за една бира, помисли си Люк. Той тръгна в обратна посока и сви зад първия ъгъл.

Беше още тъмно. Краката му бяха ледени и той разбра, че тежките обувки са обути на бос крак. Не се спря, а продължи да върви бързо, забелязвайки носените от лекия студен ветрец снежинки. След няколко минути забави крачка. Нямаше причина да бърза. Нямаше значение дали ходи бавно или бързо. Спря се и кривна в първия вход.

Нямаше закъде да бърза.

6 часа сутринта

Елспет се събуди, притеснена за Люк.

Полежа малко в леглото със сърце, свито от тревога за мъжа, когото обичаше. После запали нощната лампа и седна.

Мотелската й стая бе украсена с плакати, брошури и неща, свързани с космическата програма. Настолната лампа имаше форма на ракета, а по картинките на стените се виждаха планети, луни и орбити на фона на обсипано със звезди черно небе. „Старлайт“ бе един от многото нови мотели, пръкнали се сред дюните на Кокоу Бийч, Флорида, на тринайсет километра от Кейп Канаверал, за да подслонят внезапно нарасналия поток от посетители. Декораторът явно си бе представял, че космическият интериор подхожда добре на околността, но на Елспет й се струваше, че спи в стаята на някой десетгодишен малчуган.

Вдигна телефона и набра номера на Антъни Каръл в кабинета му във Вашингтон. От другата страна телефонът зазвъня, но никой не отговори. Опита на домашния му телефон, но резултатът бе същият. Да не би да е станало нещо? Прилоша й от страх. Каза си, че вероятно Антъни е на път към службата. Ще позвъни след половин час. Горе-долу толкова време му трябваше, за да стигне до офиса си с кола.

Докато се къпеше, си мислеше за Люк и Антъни и как се бе запознала с тях. Тогава, още преди войната, двамата бяха в Харвард, а тя — в Радклиф. Момчетата членуваха в Харвардския певчески клуб — Люк имаше прекрасен баритон, а Антъни — страхотен тенор. Елспет пък беше диригент на Радклифския хор и бе организирала съвместен концерт с техния певчески клуб. Първи приятели, Люк и Антъни представляваха странна двойка. И двамата бяха високи и атлетично сложени, но приликата свършваше дотук. Момичетата от Радклиф им викаха Красавеца и Звяра. Люк беше Красавеца — с чуплива тъмна коса, с елегантни дрехи. Антъни не беше хубав — голям нос и издължена брадичка — и винаги изглеждаше така, сякаш ходи с чужди костюми, обаче момичетата го харесваха заради енергията и ентусиазма му.

Елспет се изкъпа набързо. Увита в хавлията си, тя седна на тоалетката, за да се гримира. Взе часовника си и го сложи до спиралата, за да може всеки момент да види кога са минали трийсетте минути.

Когато за първи път заговори с Люк, беше седнала по същия начин пред една тоалетка и бе увита в халат. Беше се случило по време на така наречения „лов на гащички“. Късно една вечер няколко момчета от Харвард, някои от тях пийнали, се бяха промъкнали в общежитието през един прозорец на приземния етаж. Сега, почти двайсет години след случката, й се струваше невероятно да си мисли, че на нея и на останалите момичета не може да им се случи нищо по-лошо от това да им откраднат бельото. „Дали тогава светът не беше по-невинен?“, запита се тя.

Люк случайно бе попаднал в нейната стая. Беше третокурсник, математик, като нея. Макар че бе с маска, тя го позна по дрехите — убитосиво сако от туид с мушната в джобчето бяла кърпичка на червени точки. Останал сам с нея, Люк изведнъж като че ли се смути, сякаш внезапно осъзнал, че това, което върши, е глупаво. Тя се усмихна и сочейки гардероба, каза само:

— Най-горното чекмедже.

Той взе чифт гащички с дантелки по краищата и Елспет усети бодване под лъжичката — бяха скъпи. На другия ден обаче той я помоли за среща.

Опита се да съсредоточи мислите си върху грима. Тази сутрин й бе особено трудно да го направи, защото не бе спала добре, фондьотенът заглаждаше бузите й, а светлорозовото червило придаваше на лицето й лъчезарно изражение. Можеше да има научна степен по математика от Радклиф, но на работа трябваше да изглежда като манекен.

Елспет среса косата си. Беше кафяво-червеникава, с модна прическа — дълга до брадичката, а отзад подвита навътре. Облече се бързо с вталена рокля без ръкави в убитозелено и препаса коженото коланче около кръста си.

Откакто се бе опитвала да се свърже за последен път с Антъни, бяха минали двайсет и девет минути.

Докато чакаше да мине и последната минута, тя се замисли за числото 29. Бе просто число — не се делеше на никое друго, с изключение на себе си и на 1 — и в него нямаше нищо интересно. Единственото необичайно нещо в него беше, че 29 плюс 2х² дава просто число за всяка стойност на х до 28. Тя запресмята редицата в главата си — 29, 31, 37, 47, 61, 79, 101, 127…

Елспет вдигна телефона и отново набра кабинета на Антъни.

Никакъв отговор.

1941

Елспет Туоми се влюби в Люк още след първата му целувка.

Повечето от харвардските момчета си нямаха и представа как се целува. Или притискаха устните ти, мъчейки се да докажат колко са страстни, или отваряха устата ти така, сякаш си зяпнала пред зъболекар. Когато Люк я целуна пет минути преди полунощ в сенките на Радклифското общежитие, целувката му също бе страстна, но в същото време и нежна. Устните му бяха в непрекъснато движение — не само по устата, а и по бузите, по очите, по шията. Връхчето на езика му внимателно се опитваше да си пробие път през устните й, учтиво искайки разрешение да влезе, и тя дори не се и престори, че се колебае. След това, седнала сама в стаята си, тя бе застанала пред огледалото и бе прошепнала:

— Обичам го.

Това бе станало преди шест месеца и оттогава чувството се бе засилило. Виждаха се с Люк почти всеки ден. И двамата вече караха последна година. Срещаха се, кажи-речи, всеки ден или на обяд, или да учат заедно. Уикендите прекарваха почти винаги заедно.

Не беше необичайно студентка последна година да се обвърже със студент от Харвард или с някой млад преподавател. Щяха да се оженят през лятото, да отидат на дълъг меден месец и след като се върнат, да се преместят в някой апартамент. Щяха да започнат работа и след година — година и нещо щеше да им се роди първото дете.

Люк обаче не бе споменавал нищо за женитба.

Тя си го припомни — седнал в сепарето в бара на „Фланагън“, той спореше с Бърн Ротетън, висок студент последна година, с рунтави тъмни мустаци и обидено изражение на лицето. Тъмната коса непрекъснато падаше на челото на Люк и той я отмяташе с привично движение на лявата ръка. Когато остарее, помисли си тя, и е на някой отговорен пост, сигурно ще й слага брилянтин, за да не пада, и няма да е толкова секси.

Както много студенти и преподаватели в Харвард, Бърн беше комунист.

— Баща ти е банкер — тъкмо казваше той на Люк с неприязън. — И ти ще станеш банкер. Разбира се, че за теб капитализмът е супер.

По шията на Люк плъзна червенина. Наскоро бяха писали за баща му в „Тайм“, посочвайки го като един от десетимата, станали милионери след Голямата депресия. Обаче както на Елспет се струваше, той не се изчерви за това, че беше богато хлапе, а защото бе привързан към семейството си и не обичаше да говорят лоши неща за баща му. Тя се ядоса заради него и се обади възмутено:

— Недей да съдиш за хората по техните родители, Бърн!

Люк каза:

— Тъй или иначе, банковото дело е почтена работа. Банкерите помагат на хората да започнат бизнес и осигуряват по този начин работни места.

— Както направиха през 1929-а, нали?1

— Стават грешки. Понякога помагат не на тези, на които трябва. Но военните също правят грешки. Например убиват не тези, които трябва. Обаче не те обвинявам, че си убиец, нали?

Беше ред на Бърн да се изчерви. Беше участвал в Испанската гражданска война — бе по-голям и от тримата с четири години — и сега на Елспет й се стори, че той си спомня за някаква фатална грешка.

Люк побърза да добави:

— Но тъй или иначе, не смятам да ставам банкер.

Безвкусно облечената приятелка на Бърн, Пег, се наведе заинтригувано напред. Както Бърн, така и тя бе непоколебима в убежденията си, но нямаше неговия остър език.

— А какъв?

— Учен.

— Какъв по-точно?

Люк вдигна палец към тавана.

— Искам да изследвам пространството отвъд нашата планета.

Бърн се изсмя презрително.

— Космически ракети! Фантастика за малолетни.

Елспет отново скочи в защита на Люк.

— Стига, Бърн! Нямаш си и представа за какво става въпрос.

Специалността на Бърн беше френска литература. Люк обаче като че ли не се засегна от убождането. Вероятно бе свикнал да се смеят на мечтите му.

— Може да е фантастика, но ще се сбъдне — каза той спокойно. — Ще ти кажа и нещо друго. Вярвам, че науката ще направи много повече за обикновените хора, отколкото комунизмът.

Елспет трепна. Обичаше Люк, но го смяташе за наивник в политиката.

— Много обобщаваш — упрекна го тя. — Облагите от науката се ползват само от ограничен кръг хора.

— Това просто не е вярно — възрази Люк. — Парните кораби направиха живота по-добър и за простите моряци, и за всички пасажери.

— А ти някога влизал ли си в машинното отделение на презокеански лайнер? — попита го Бърн.

— Да, и мога да ти кажа, че там никой не боледува от скорбут.

Над масата падна сянката на висока фигура.

— А на вас, хлапета, разрешено ли ви е вече да пиете алкохол на обществени места?

Беше Антъни Каръл, облечен в син вълнен костюм, в който изглеждаше така, сякаш бе спал с него. Беше с такова страхотно момиче, че Елспет неволно възкликна от изненада. Беше дребна, с гъвкава фигура, стилно облечена с късо червено сако и черна права пола, а изпод малката червена шапчица с връхче се подаваха тъмни къдрици.

— Запознайте се с Били Джоузефсън — каза Антъни.

— Еврейка ли сте? — попита я Бърн Ротетън.

Тя се стресна малко от директния въпрос.

— Да.

— Значи можеш да се омъжиш за Антъни, но няма да имаш право да посещаваш клуба му.

Антъни възрази:

— Ама аз не членувам в никакъв клуб.

— Ще членуваш, Антъни, ще членуваш.

Люк се изправи, за да й стисне ръката, без да иска, бутна масата и една от чашите се обърна. Бе необичайно за него да е непохватен и Елспет разбра с внезапно надигнало се раздразнение, че госпожица Джоузефсън му е харесала от пръв поглед.

— Изненадан съм — каза той, дарявайки я с най-очарователната си усмивка. — Когато Антъни каза Били, представих си два метра човек с телосложение на борец.

Били се засмя весело и седна на масата до Люк.

— Казвам се Била — каза тя. — Името е библейско2. Така се е казвала една от прислужниците на Яков и майка на Дан. Но съм израсла в Далас и там ми викаха Били Джо.

Антъни седна до Елспет и тихо каза:

— Не е ли хубава?

Хубава не е точно думата, помисли си Елспет. Имаше тясно лице с остър нос и големи, изразителни очи. Това, което я правеше страхотна, беше съвкупността от всичко — яркочервеното червило, кривнатата шапчица, тексаският акцент и най-вече жизнеността й. Докато разговаряше с Люк, разказвайки му някаква тексаска историйка, сякаш вече се познаваха от години, тя се усмихваше, мръщеше се и жестикулираше, изразявайки цял спектър от различни емоции.

— Сладка е — отвърна Елспет. — Чудя се как така не съм я забелязала по-рано.

— Тя работи през цялото време и не ходи по купони.

— Тогава къде се запозна с нея?

— Видях я в музея „Фог“. Беше облечена със зелено палто с месингови копчета и барета. Помислих я за оловно войниче, току-що извадено от кутията.

Били в никой случай не можеше да се нарече играчка. Беше далеч по-опасна. В момента се смееше на нещо, казано от Люк, и кокетно го перна през ръката с шеговит упрек. Жестът си беше чист флирт, отново си помисли Елспет с неприязън. Раздразнена, тя се обърна към тях:

— Смяташ ли да нарушиш вечерния час довечера?

Студентките от Радклиф трябваше да са в общежитието до десет часа. Можеха да получат разрешение да останат до по-късно, но името им трябваше да се впише в дневник, като заедно с това се посочваше къде отиват и кога ще се върнат — времето за връщане се проверяваше. Обаче те бяха умни момичета и сложните правила само ги вдъхновяваха да измислят най-оригинални решения.

Били отговори:

— Казала съм, че ще спя у една моя леля, дошла да ме види, която е наела апартамент в „Риц“. А каква е твоята версия?

— Нямам такава. Имам обаче прозорец на приземния етаж, който ще е отворен през цялата нощ.

Били сниши глас:

— А всъщност ще остана у едни приятели на Антъни във Фенуей.

Антъни засрамено каза на Елспет:

— Приятели на майка ми, които имат голям апартамент. Не ме гледай с такъв старомоден поглед, те са ужасно почтени хора.

— Дано — отвърна с подчертана откровеност Елспет и със задоволство видя как Били се изчерви. Обръщайки се към Люк, тя го попита: — В колко часа започва филмът, скъпи?

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме.

Люк бе взел някаква кола назаем за уикенда. Беше двуместен форд, на десет години, и смачканата му форма го правеше да изглежда като антика сред издължените силуети на колите наоколо.

Люк управляваше майсторски старата кола, изпитвайки видимо удоволствие от шофирането. Двамата влязоха в Бостън. Елспет се запита дали не е била малко дръпната с Били. Е, може би само малко, каза си тя, но няма да седна да проливам горчиви сълзи я!

Двамата отидоха в Лоус Стейт Тиътър да гледат последния филм на Алфред Хичкок, „Подозрението“. В тъмното Люк прегърна Елспет и тя се притисна към него, скланяйки глава на рамото му. Жалко само, че избраха филм за нещастен брак.

Някъде около полунощ двамата се върнаха в Кеймбридж и спряха на Мемориъл Драйв с лице към река Чарлс, съвсем близо до хангарите с лодки. Колата нямаше парно, затова Елспет вдигна яката на коженото си палто и се примъкна към Люк да се стопли.

Заговориха за филма. Според Елспет в реалния живот героинята на Джоан Фонтейн, потиснато момиче, отгледано от родители със закостенели възгледи, никога не би могла да се привърже към опасния герой, пресъздаден във филма от Кари Грант.

— Не — възрази Люк. — Тя си падна по него именно защото беше опасен.

— Значи опасните хора са по-привлекателни?

— Точно така.

Елспет извърна глава и отправи поглед към отражението на луната в неспокойната повърхност на водата. Били Джоузефсън е опасна, каза си тя.

Люк усети раздразнението й и смени темата:

— Днес следобед професор Дейвис ми каза, че ако искам, мога да кандидатствам за магистърска степен тук, в Харвард.

— По какъв повод го каза?

— Споменах му, че се надявам да направя това в Колумбийския университет. А той каза: „Защо? Стой си тук“. Обясних му, че семейството ми е в Ню Йорк и той рече: „Семейство ли? Хм“. Просто така. Все едно че не бих могъл да бъда сериозен математик, щом искам да се виждам с малката си сестричка.

Люк беше най-големият от четири деца. Майка му бе французойка. Баща му се запознал с нея в Париж в края на Първата световна война. Елспет знаеше, че е много привързан към двамата си братя, но направо умира за единайсетгодишната си сестра.

— Професор Дейвис е ерген — забеляза тя. — Живее само за работата си.

— А ти мислила ли си да кандидатстваш за магистърска степен?

Сърцето на Елспет за миг спря да бие.

— А трябва ли?

Да не би да я моли да отиде с него в Колумбия?

— Ти си по-добра математичка от доста харвардски студенти.

— Винаги съм искала да работя в Държавния департамент.

— Това означава да живееш във Вашингтон.

Елспет бе сигурна, че Люк не е планирал този разговор. Той просто размишляваше на глас. Беше типично за мъжете да разсъждават според моментното си настроение за неща, касаещи целия им живот. Обаче изглеждаше недоволен, че двамата може да продължат да учат в различни градове. Разрешението на дилемата за него е очевидно, както и за мен, помисли си тя, изтръпнала от щастие.

— Била ли си влюбена някога? — попита я той изведнъж ни в клин, ни в ръкав. И усетил, че е задал изненадващ въпрос, бързо добави: — Всъщност това е много личен въпрос и не би трябвало да питам.

— Няма нищо — отвърна тя. Нямаше нищо против да говори за любов. — Откровено казано, била съм. — Наблюдаваше лицето му, осветено от луната, и със задоволство забеляза кратката сянка на недоволство, минала през него. — Когато бях на седемнайсет, в Чикаго се водеха диспути в Профсъюза на стоманолеярите. По онова време политиката ме интересуваше много. Помагах им там — носех съобщения, ходех за кафе. Работех с един организатор, който се казваше Джак Ларго, и се влюбих в него.

— И той в теб?

— Божичко, не! Той беше на двайсет и пет години и за него аз бях хлапе. Беше много любезен и чаровен с мен, но той бе такъв с всички. — Поколеба се. — Все пак веднъж ме целуна. — Тя се запита дали трябва да казва тия неща на Люк, но просто изпитваше нужда да сподели. — Бяхме останали само двамата в една от стаите и опаковахме кашони с листовки, а аз казах нещо, вече не помня какво, което го накара да се разсмее. „Ти си едно малко бижу, Ели“, каза ми той. Беше човек, който съкращаваше имената на всички свои познати и сто на сто щеше да ти вика Лу, ако те познаваше… Та именно тогава ме целуна право по устните. Малко остана да умра от радост. Той обаче продължи да си опакова листовките, все едно че нищо не се бе случило.

— Мисля, че наистина се е влюбил в теб.

— Може би.

— Поддържаш ли някаква връзка с него?

Тя поклати глава.

— Той почина.

— Толкова млад!

— Убиха го. — Тя с усилие преглътна сълзите си. Последното нещо, което искаше на този свят, бе Люк да си помисли, че още е влюбена в Джак, в спомена за него. — Двама полицаи в извънслужебно време го хванали сам в една уличка и го пребили от бой с железни прътове по поръчка на собствениците на стоманодобивния завод.

— Боже господи! — Люк впери поглед в нея.

— Целият град знаеше кой го е направил, но не арестуваха никого.

Той я хвана за ръката.

— За такива неща съм чел само във вестниците, но си мислех, че преувеличават.

— Жива истина е. Заводите трябва да работят и всеки, който се изпречи на пътя им, ще бъде смазан.

— Каза го така, сякаш промишлеността ни не е по-добра от организираната престъпност.

— Не виждам кой знае каква разлика. Но повече не се занимавам с такива работи. То ми стига. — Люк тъкмо бе започнал да приказва за любов, а тя като последна глупачка бе заговорила за политика. Веднага побърза да поправи грешката си: — А ти? Бил ли си влюбен?

— Не съм сигурен — отвърна колебливо той. — Струва ми се, че не знам какво е любов.

Типичен момчешки отговор. Той се наведе и я целуна и тя се успокои.

Обичаше да го докосва с връхчетата на пръстите си, докато се целуваха, да гали ушите му, да прокарва пръст по челюстта, по врата му. От време на време той отдръпваше глава и изучавайки лицето й, се усмихваше със загадъчна усмивка. После пак я целуваше. Това, от което й ставаше толкова хубаво, бе мисълта, че и той много я харесва.

След малко Люк се отдръпна и въздъхна тежко.

— Чудя се как може на женените да им омръзва толкова бързо — каза той. — Просто не бива да спират и това е.

Елспет обичаше да говори на тема семейство.

— Предполагам, че децата започват да им пречат — засмя се тя.

— Искаш ли някой ден да имаш деца?

Тя затаи дъх. Какво всъщност я питаше?

— Разбира се, че искам.

— Бих искал да са четири.

Също като родителите му.

— Момчета или момичета?

— Смесено.

Пауза. Елспет не смееше да помръдне, камо ли да каже нещо. Тишината се проточи. Най-сетне той се извърна към нея със сериозно изражение на лицето.

— Какво мислиш по този въпрос? Да имаш четири деца?

Ето това бе чакала тя. Усмихната до ушите, Елспет отвърна:

— Ако са твои, с удоволствие.

Той отново я целуна.

Вече им стана съвсем студено да стоят на едно място и Люк неохотно подкара към общежитието на Радклиф.

Докато минаваха по Харвард Скуеър, някаква фигура, застанала отстрани на тротоара, им замаха да спрат.

— Това не беше ли Антъни? — попита Люк смаяно.

Точно той беше, Елспет го видя. С него беше и Били. Люк спря и Антъни се приближи до прозореца.

— Добре че те видях — каза той. — Можеш ли да ми направиш една услуга?

Били беше зад него — трепереше от студ и, изглежда, беше бясна за нещо.

— Какво правите тука? — попита ги Елспет.

— Стана голяма бъркотия. Приятелите от Фенуей заминали да прекарат уикенда на друго място. Явно са объркали нещо датите и сега Били няма къде да отиде.

Били е излъгала къде отива, сети се Елспет. Сега не може да се върне в общежитието, защото лъжата й ще бъде разкрита.

— Отведох я вкъщи. — Имаше предвид общежитията в Кеймбридж, където живееха двамата с Люк. — Мислех да я сложа да спи в нашата стая, а ние двамата с Люк да отидем да спим в библиотеката.

— Вие сте луди! — възкликна Елспет.

Люк се намеси:

— Правили сме го и друг път… И какво се обърка?

— Видяха ни.

— О, не! — ахна Елспет.

Да видят момиче в мъжко общежитие, особено посред нощ, беше сериозно провинение. И мъжът, и момичето изхвърчаваха моментално от университета.

Люк напрегнато попита:

— Кой ви видя?

— Джеф Пиджин и още цяла тайфа.

— Е, Джеф е готин, обаче кои са били другите?

— Не съм сигурен. Беше тъмно, пък и всички бяха пияни. Утре сутринта ще поговоря с тях.

Люк кимна.

— А сега какво ще правите?

— Били има братовчед, който живее в Нюпорт, Род Айлънд — отвърна Антъни. — Ще я откараш ли дотам?

— Какво? — подскочи Елспет като ужилена. — Ами че дотам са осемдесет километра!

— Какво толкова? Час-два, не повече — каза Антъни спокойно. — Какво ще кажеш, Люк?

— Разбира се — отвърна Люк.

Елспет знаеше, че Люк ще се съгласи. За него бе въпрос на чест да помогне на приятел, независимо от трудностите. Въпреки това се ядоса.

— Хей, благодаря ти много — каза весело Антъни.

— Няма проблем — каза Люк. — Всъщност има проблем. Колата е двуместна.

Елспет отвори вратата и слезе.

— Заповядай — каза тя нацупено.

Срам я беше от самата себе си, че реагира така невъздържано. Люк беше прав да помага на изпаднал в нужда приятел. Но никак не й харесваше мисълта, че Люк ще прекара два часа сам с такава секси мацка като Били Джоузефсън.

Люк усети недоволството й и каза:

— Елспет, върни се. Първо ще закарам теб.

Тя се опита да се покаже великодушна:

— Няма нужда. Антъни ще ме изпрати. А на Били, като я гледам, й е адски студено.

— Добре, щом си сигурна — кимна Люк.

Нещо много бързо се съгласи, каза си Елспет.

Били целуна Елспет по бузата.

— Не знам как да ти благодаря — каза тя, влезе в колата и затвори вратата, без да се сбогува с Антъни.

Люк им махна и потегли.

Антъни и Елспет останаха на тротоара, загледани в стопяващата се в мрака кола.

— Мамка му! — каза с ожесточение Елспет.

6.30 сутринта

Денят се промъкваше крадешком в студения град. Хората излизаха от къщите и присвиваха очи срещу ледения, режещ вятър, докато тичешком прекосяваха улиците, бързайки да стигнат до топлината на магазините, хотелите и ресторантите, където работеха.

Люк вървеше без посока — след като нямаше никакво значение по коя ще поеме, улиците му изглеждаха едни и същи. Може би, мислеше си той, ей сега като свърна зад оня ъгъл, изведнъж ще усетя, че съм на познато място — улицата, на която съм отрасъл, или пък тази, на която се намира работното ми място. Но зад всеки ъгъл го очакваше разочарование.

Със засилването на слънчевата светлина той започна да се взира в лицата на хората, с които се разминаваше. Някой от тях можеше да се окаже приятел, баща или дори син. Непрекъснато се надяваше, че някой ще улови погледа му, ще спре, ще го прегърне и ще каже: „Люк, какво е станало с теб? Я ела с мен вкъщи, кажи с какво да ти помогна?“. Но роднините можеха и да му обърнат гръб, като го видят. Може да е обидил с нещо семейството си. А може и изобщо да не живее в този град.

Започна да разбира, че едва ли ще извади късмет. Никой минувач нямаше да го прегърне с радостни възгласи, нито пък той щеше да познае някоя улица. Да се разкарваш из града и да се надяваш на късмет не можеше да бъде никаква стратегия. Трябваше му някакъв план. Сигурно имаше някакъв начин да разбере кой е.

Запита се дали не го водят за изчезнал. Знаеше — неизвестно откъде — че такъв списък сигурно има. И в него е описанието му, адресът и всичко. Но у кого е този списък? Трябва да е в полицията.

Спомни си, че преди малко мина покрай полицейски участък. Рязко спря и тръгна в обратна посока. Но докато изпълняваше маневрата, се блъсна в млад мъж в масленозелен габардинен шлифер и кепе в тон с шлифера. Погледите им се срещнаха и за един кратък миг сърцето на Люк се изпълни с надежда, че са го познали. Човекът обаче бързо погледна смутено встрани и продължи, без да каже дума.

Преглъщайки разочарованието, Люк се опита да продължи. Но се оказа трудно, защото той бе завивал в пресечки и минавал през улици съвсем случайно, без да ги запомни. Тъй или иначе, нямаше начин рано или късно да не стигне до някой полицейски участък.

Докато вървеше, се опита да подходи аналитично и по този начин да посъбере малко информация за себе си. Видя как един висок мъж със сиво бомбе пали цигара и удовлетворено вдъхва цигарения дим, но Люк не изпита желание да направи същото. Явно не беше пушач. Гледайки колите, той си даде сметка, че знае, че тези с нисък и издължен профил, които му харесваха повече от останалите, са нов модел. Това му даде основание да заключи, че обича бързите коли и му се стори, че умее да шофира. Освен това разбра, че знае марките и моделите на повечето от тях. Това бе информация, която не бе забравил, както и да говори английски.

Когато зърна отражението си в една витрина, видя, че оттам го гледа скитник на неопределена възраст. Разглеждайки обаче околните, можеше да различи кой е на двайсет, кой е на трийсет, четирийсет или повече години. Освен това разбра, че автоматично класифицира хората на по-млади и по-възрастни от себе си. Замисляйки се върху това, си даде сметка, че тези, изглеждащи на двайсет, са по-млади от него, а тези на около четирийсет — по-стари. Значи съм някъде по средата, заключи той.

Тези малки победи срещу сполетялата го амнезия го зарадваха много.

Обаче вече съвсем се бе загубил. С досада видя, че се намира на някаква разбита улица с евтини магазинчета — оказиони, заложни къщи и бакалийки, продаващи на социално слаби с купони. Спря на място и се озърна назад, чудейки се какво да прави. На трийсетина метра зад себе си забеляза мъж със зелен габардинен шлифер и шапка, вперил поглед в телевизорите на една витрина.

Люк се намръщи, мислейки: „Този да не би да ме следи?“.

Следящият винаги трябва да е сам, понякога може да носи куфарче или пазарска чанта и винаги изглежда така, сякаш по-скоро се мотае без цел, отколкото върви в определена посока. Човекът със зелената шапка отговаряше точно на тези критерии.

Беше много лесно да провери.

Люк стигна до края на пресечката, мина от другата страна на улицата и тръгна в обратна посока. Когато стигна до другия край, спря на тротоара и се огледа. Зеленият шлифер пак беше на трийсетина метра зад него. Люк отново прекоси улицата. За да отклони евентуални подозрения, той заоглежда входовете, покрай които минаваше, сякаш търсеше определен номер. Измина целия път така и накрая стигна дотам, откъдето бе тръгнал.

Шлифера вървеше след него.

Люк не разбираше нищо, но сърцето му се изпълни с надежда. Човек, който го следи, сигурно знае нещо за него — може би дори и самоличността му.

За да е абсолютно сигурен, че го следят, трябваше да се качи на някакво превозно средство, като по този начин накара сянката му да направи същото.

Въпреки обхваналото го внезапно вълнение, някакъв по-трезв вътрешен глас се обади: „Откъде, по дяволите, знаеш как можеш да провериш дали не те следят?“. Начинът просто бе изникнал в главата му и толкоз. Да не би да се е занимавал със секретна работа, преди да стане скитник?

Щеше да мисли върху това по-късно. Сега му трябваха пари за билет. В джобовете на парцаливите му дрехи обаче нямаше нищо — вероятно бе похарчил и последния си цент за пиене. Но това не беше кой знае какъв проблем. Пари имаше навсякъде около него — в джобовете на хората, в магазините, в такситата, в къщите.

Започна да оглежда заобикалящата го среда с друг поглед. Видя недалеч будка за вестници, която лесно можеше да бъде ограбена, чанти, които лесно можеха да бъдат дръпнати от ръцете на собствениците им, джобове, които с лекота можеше да пребърка. Надникна в едно кафене и видя, че зад бара стои мъж, а масите се обслужват от сервитьорка. Беше му все едно откъде ще започне. Люк влезе.

Очите му бързо обиколиха масите в търсене на дребни, оставени като бакшиш, но явно работата нямаше да бъде толкова лесна. Приближи се към бара. По радиото тъкмо предаваха новините. „Ракетните специалисти твърдят, че Америка разполага с още един шанс да стигне руснаците в надпреварата за контрол над космическото пространство.“ Барманът правеше еспресо — парата се извиваше над бляскавата машина и прекрасният аромат изпълни ноздрите на Люк.

Какво би могъл да каже един скитник?

— Да имате застояли сладки? — попита той.

— Изчезвай оттук! — грубо му отвърна барманът. — И не се връщай.

Люк обмисли дали да не скочи зад бара и да отвори касовия апарат, но това му се стори доста драстично, след като му бяха нужни пари само за билет. Точно в този момент видя онова, което му трябваше. На бара, съвсем близо до него, имаше кутия с цепнатина в капака. На етикета отстрани бе нарисувано дете и под него пишеше: „Помнете тези, които не виждат“. Люк застана така, че тялото му да закрие кутията от погледите на клиентите и сервитьорката. Оставаше да отвлече вниманието само на бармана.

— Дай един десетак — каза му той.

Мъжът изръмжа:

— Ей сега ще ти дам аз на теб един десетак, просяк нещастен такъв!

Той остави каната на бара с трясък и избърса ръце в престилката. За да излезе отвън обаче, трябваше да се наведе под бара и така за секунда губеше Люк от погледа си.

Точно в този момент Люк грабна кутията от бара и мигновено я пъхна под палтото си. Беше отчайващо лека, но вътре нещо дрънна, така че не беше съвсем празна.

Барманът сграби Люк за яката и бързо го поведе към вратата. Люк изобщо не оказа съпротива, докато на прага мъжът не му тегли един здрав и болезнен ритник в задника. Забравяйки за миг ролята си, Люк се извъртя като ужилен, готов за бой. Мъжът обаче се уплаши и бързо отстъпи навътре в кафенето.

Люк се запита за какво толкова се сърди. Беше влязъл вътре, просейки, и не се бе махнал, когато му бяха казали да изчезва. Е, да, ритникът не беше задължителен, но той го заслужаваше — бе откраднал пари, предназначени за слепите деца!

Въпреки това с усилие преглътна гордостта си, постоя малко, докато се успокои, след което се отдалечи като бито куче с опашка между краката.

Кривна в една уличка, намери остър ръб, тресна кутията в него, изливайки гнева си върху нея, и тя цъфна. Както и предполагаше, вътре дрънкаха само монети. Не повече от два-три долара, прецени той. Люк ги сложи в джоба си и се върна на улицата. Благодари на небесата, че на този свят има благотворителност, и се закле, че ще върне трите долара, ако изобщо се оправи някога.

Е, добре, поправи се той, трийсет долара.

Мъжът със зеления шлифер стоеше до една будка и четеше вестник.

На близката спирка спря автобус. Люк нямаше представа накъде отива, но това нямаше значение. Той се качи. Шофьорът го изгледа със заплашителен поглед, но не го изхвърли навън.

— Само три спирки ще пътувам — каза му Люк.

— Няма значение докъде ще пътуваш, таксата е седемнайсет цента, освен ако нямаш жетон3.

Люк плати с няколко от монетите, които бе откраднал.

Може би все пак не го следяха. Запътил се към задния край на автобуса, той хвърли тревожен поглед навън.

Мъжът с шлифера се отдалечаваше от будката, тикнал вестника под мишница. Люк сви вежди. Според него мъжът трябваше да хване някое такси. Може би пък изобщо никой не го следеше в края на краищата. Люк изпита разочарование.

Автобусът тръгна и Люк седна.

Отново се замисли откъде знае всички тези неща. Може да е бил обучен на тях. Но с каква цел? Да не би да беше ченге? Може би имаше нещо общо с войната. Знаеше, че е имало война. Америка бе воювала срещу германците в Европа и срещу японците в Тихия океан. Но не можеше да си спомни какво общо е имал с войната.

Слезе от автобуса на третата спирка заедно с още двама-трима пътници. После се спря и огледа улицата. Нямаше никакви таксита и никакви мъже със зелени шлифери. Докато се колебаеше, забеляза, че един от пътниците, слязъл заедно с него, се спря пред един магазин и започна да рови из джобовете си. Загледан в него, Люк го видя как пали цигара и дръпва от нея с удовлетворено изражение.

Беше висок мъж със сиво бомбе.

Люк изведнъж разбра, че го е виждал и преди това.

7 часа сутринта

Антъни Каръл караше петгодишния кадилак, собственост на майка му, по Конститюшън Авеню. Беше го взел ужким за малко преди година, за да отиде до Вашингтон, но така и не го върна. Майка му сигурно вече си беше купила нова кола.

Спря на паркинга пред съоръжение Q на Алфабет Роу — редица приличащи на бараки постройки, издигнати набързо по време на войната в парка близо до Линкълн Мемориъл. Дума да няма — дразнеха погледа, но той обичаше това място, тъй като по-голямата част от войната бе прекарал тук, работейки за OSS, предшественика на ЦРУ. Бяха славни времена, когато тази служба за сигурност можеше да прави, кажи-речи, всичко, без да се отчита пред никого, освен пред президента.

ЦРУ беше най-бързо растящият бюрократичен апарат във Вашингтон и в момента от другата страна на Потомак, в Лангли, Вирджиния, строяха огромна, струваща десетки милиони долари централа. Когато я завършеха, Алфабет Роу щеше да бъде разрушен.

Антъни се бе борил с всички сили срещу решението за строеж в Лангли, и то не само защото със съоръжение Q го свързваха приятни спомени. В момента ЦРУ имаше офиси в трийсет и една сгради в централния квартал „Фоги Ботъм“. И точно така трябва да е, бе доказвал разгорещено Антъни. След като офисите му са разпръснати из целия град и са смесени с офиси на други правителствени институции, за един чуждестранен агент ще е много трудно да прецени размера и силата на Управлението. Обаче преместим ли се в Лангли, всеки ще може да пресметне приблизително броя на хората, работещи вътре, че дори и бюджета.

Беше изгубил този спор. Отговорните господа бяха решили да управляват ЦРУ с по-здрава ръка. Антъни вярваше, че поверителната работа е за луди глави и авантюристи. Поне така беше по време на войната. Обаче сега в Управлението доминираха бюрократи и счетоводители.

На паркинга той имаше запазено място, обозначено: „Началник техническа служба“, но не му обърна внимание и паркира пред входната врата. Вдигайки поглед към грозната постройка, Антъни се запита дали разрушаването й няма да отбележи края на цяла една епоха. Напоследък губеше все повече и повече битки с тези бюрократи. Все още обаче беше могъща фигура в Управлението. „Техническа служба“ беше евфемистичното наименование на отдела, отговарящ за влизане с взлом, поставяне на подслушвателни устройства в телефоните, опити с медикаменти и други подобни незаконни дейности. Наричаха го отдел „Кални номера“. Постът на Антъни бе основан на личното му досие на герой от войната, както и на няколко успешни преврата след нея. Някои хора обаче искаха да превърнат ЦРУ в онова, което хората си представяха, че е — най-обикновена организация за събиране на информация.

Само през трупа ми, помисли си той.

Но имаше и врагове — по-високостоящи от него служители, обидени от безцеремонните му маниери, слаби и некадърни агенти, на чието издигане той се бе противопоставял, бюрократи, които не одобряваха идеята една правителствена институция да провежда секретни операции. Бяха готови да го съсипят при първата му грешка.

А днес вратът му бе застрашен от брадвата повече от всякога.

Влизайки в сградата, той нарочно изхвърли всички тези притеснения от главата си и се съсредоточи върху проблема на деня — доктор Клод Лукас, известен под името Люк, най-опасния човек в Америка, човекът, застрашаващ всичко онова, на което Антъни бе посветил живота си.

Беше стоял в кабинета си до късно през нощта и си бе отишъл до вкъщи само за да се избръсне и да си смени ризата. Затова сега пазачът във фоайето го погледна изненадано и каза:

— Добро утро, господин Каръл. Много рано се връщате.

— Сънувах едно птиченце, което ми прошепна в ухото: „Я да се връщаш бързо на работа, мързел такъв“. Добро утро.

Пазачът се засмя.

— Господин Максел е в кабинета ви, сър.

Антъни се намръщи. Пит Максел трябваше да бъде с Люк: Да не би да е станало нещо?

Той изтича нагоре по стълбите.

Пит седеше на стола срещу бюрото на Антъни, все още облечен в парцали и с мръсотия по лицето, полузакриваща червения му белег по рождение. Видял Антъни да влиза, той скочи като ужилен и го загледа с виновен израз на лицето.

— Какво стана? — попита го Антъни.

— Люк реши, че иска да остане сам.

Антъни бе предвидил това.

— Кой го пое?

— Саймънс го държи под око. Бетс му помага.

Антъни кимна замислено. Люк се бе отървал от един агент, можеше да се отърве и от втори.

— А паметта му?

— Изчезнала е напълно.

Антъни свали палтото си и седна зад бюрото си. Люк създаваше проблеми, но той бе очаквал това от него и се бе подготвил.

Впери поглед в мъжа срещу себе си. Пит беше добър агент, кадърен и внимателен, но неопитен. Затова пък му бе фанатично предан. Всички млади агенти знаеха, че Антъни лично бе организирал политическо убийство — в Алжир, на Бъдни вечер 1942 година, бе премахнат лидерът на френското правителство на Виши, адмирал Дарлан. Агентите на ЦРУ убиваха хора, но не често, и всички се отнасяха към Антъни със страхопочитание. Обаче Пит му бе задължен за една много специална услуга. В молбата си за започване на работа в Управлението той бе излъгал, заявявайки, че никога не е имал проблеми със закона, но по-късно Антъни откри, че докато е следвал в Сан Франциско, е бил глобен за отношения с проститутка. Можеха да го уволнят начаса за това, но той запази тайната и Пит му беше безкрайно благодарен.

Сега агентът седеше с виновно наведена глава — беше подвел Антъни.

— Няма страшно — успокои го той с бащински тон. — Само ми опиши как точно стана.

С благодарно изражение на лицето Пит отново седна.

— Събуди се полудял — започна той. — Крещеше като луд: „Кой съм“ и други такива. Успокоих го… но допуснах грешка. Нарекох го Люк.

Антъни бе възложил на Пит да го наблюдава, но да не му дава никаква информация.

— Няма значение. Това не е истинското му име.

— После той ме попита кой съм и аз му казах: „Аз съм Пит“. Просто се изпуснах, без да искам. Така страшно крещеше, че трябваше някак си да го успокоя.

Пит изглеждаше смазан, докато признаваше грешките си, но Антъни махна великодушно с ръка.

— Няма значение, карай нататък.

— Заведох го в църквата точно както бяхме планирали. Но той почна да задава много точни въпроси. Попита пастора дали го е виждал по-рано.

Антъни кимна.

— Няма какво да се изненадваме. По време на войната беше най-добрият ни агент. Може да е изгубил паметта си, но не и инстинкта.

Разтърка лицето си с длани да прогони обхваналата го умора.

— Опитах се да избегна въпросите му, свързани с миналото. Обаче ми се стори, че той се досети какво правя… После ми каза, че иска да остане сам.

— А нещо друго да е научил? Нещо, което евентуално би го отвело до истината?

— Не. Прочете една статия във вестника за космическата програма, но ми се стори, че това не му направи никакво впечатление.

— Друг някой да е забелязал нещо странно с него?

— Пасторът се изненада, че Люк реши кръстословицата. А по-голямата част от скитниците не могат дори да четат.

Щеше да е трудно, но не и непоправимо — точно както бе очаквал Антъни.

— А къде е Люк сега?

— Не знам, сър. Стив ще се обади веднага щом има възможност.

— Когато се обади, върни се и се присъедини към него. Каквото и да става, Люк не бива да ни се изплъзва.

— Окей.

Белият телефон на бюрото иззвъня — директната му линия. Той впери поглед в него. Много малко хора знаеха този номер.

Антъни вдигна слушалката.

— Аз съм — чу се гласът на Елспет. — Какво става?

— Спокойно — отвърна той. — Всичко е наред.

7.30 сутринта

Сянката последва Люк по Осма улица.

Вече бе съвсем светло и макар улицата да гъмжеше от хора, Люк с лекота държеше сивото бомбе под око, наблюдавайки го как се мярка между главите на хората по тротоарите. Обаче, след като пресече Пенсилвания Авеню, сянката изчезна от погледа му. Люк отново се запита дали не си въобразява разни неща. Беше се събудил в някакъв объркан свят, в който май всичко бе възможно. Може би само си бе мислил, че го преследват. Но всъщност сам не си вярваше и едва минутка след това забеляза Зеления шлифер да излиза от една сладкарница.

— Toi, encore — каза си той тихо. — Пак ти.

За миг се запита защо бе казал това на френски, после изхвърли мисълта от главата си. В момента имаше по-важни неща. Вече не подлежеше на съмнение — двама души го следяха, сменяйки се с обиграна лекота и ритъм. Явно бяха професионалисти.

Опита се да осмисли какво означава това. Сивото бомбе и Зеления шлифер може би са ченгета — той може да е извършил някакво престъпление, да е убил някого в пияно състояние. Можеше и да са шпиони — ЦРУ или КГБ — макар че едва ли боклук като него ще седне да се занимава с шпионаж. Най-вероятно имаше жена, изоставена преди много години, която иска да се разведе с него и е наела частни детективи, за да се сдобие с доказателство за това как живее. (Може би именно тя е французойка.)

Обаче нито една от възможностите не му харесваше. Въпреки това се почувства окрилен. Онези вероятно знаеха кой е. Каквато и причина да имаха да го следят, сигурно знаеха нещо за него. Най-малкото — знаеха за него повече, отколкото самият той.

Люк влезе в една тютюнопродавница и си купи пакет „Пел Мел“, плащайки с част от дребните, които бе откраднал. Когато отново излезе навън, Зеления шлифер бе изчезнал, отново заменен от Сивото бомбе. Люк продължи нататък до края на улицата и сви в първата пресечка.

До тротоара бе спрял един камион на „Кока-кола“ и шофьорът му стоварваше каси, носейки ги в ресторанта отсреща. Люк слезе на улицата и се скри зад задницата на камиона, така че да гледа към ъгъла, без да може да бъде забелязан оттам.

Само след минутка Сивото бомбе се появи, крачейки бързо и заничайки по входовете за него.

Люк легна на земята и се претърколи под камиона. После погледна отдолу и забеляза бързо крачещите сини панталони и тъмни обувки на този, който беше като негова сянка.

Човекът закрачи още по-бързо, явно притеснен, че го е изтървал. Отиде до края на пресечката, огледа се нервно, после бързо се върна назад. Влезе в ресторанта и минутка след това отново излезе. Обиколи камиона, върна се на тротоара и продължи нататък с бърза крачка, която след малко се превърна в лек бяг.

Люк бе доволен. Нямаше представа как и къде се е учил на тези игри, но явно го биваше в тях. Изпълзя към предницата на камиона, изправи се на крака и предпазливо надникна иззад калника му. Сивото бомбе продължаваше да се отдалечава бързо нататък.

Люк се качи на тротоара, сви зад ъгъла и се спря във входа на един магазин за електроуреди. Преструвайки се, че разглежда един магнетофон за осемдесет долара, той отвори пакета с цигарите, извади цигара и зачака, държейки улицата под око.

Зеления шлифер се появи.

Беше висок — горе-долу колкото него — и атлетично сложен, но бе с около десет години по-млад и лицето му бе тревожно. Люк инстинктивно усети, че не е много опитен.

Той го забеляза и едва не подскочи. Люк гледаше право към него. Мъжът отклони смутено поглед встрани и продължи да крачи, насочвайки се към края на тротоара, за да мине покрай него.

Люк обаче застана точно на пътя му. Лапнал цигарата, той се обърна към него:

— Имаш ли огънче, приятел?

Зеления шлифер не знаеше какво да стори. Поколеба се, оглеждайки се притеснено. За миг на Люк му се стори, че ще мине покрай него, без да му обърне внимание, но онзи взе решение бързо и спря.

— Разбира се — отвърна той, преструвайки се на безразличен.

После бръкна в джоба на шлифера, извади кибрит и драсна една клечка.

Люк извади цигарата от устата си и попита:

— Вие знаете кой съм, нали?

Младежът уплашено го загледа. Явно в процеса на обучението му не го бяха подготвили за такъв обрат — следеният изведнъж да се обърне към сянката си и да започне да задава въпроси. Той стоеше, вперил поглед в Люк, докато най-сетне клечката изгоря и го опари по пръстите. Хвърли я стреснато и каза:

— Нямам представа за какво става въпрос, приятел.

— Следиш ме — отвърна Люк. — Сигурно знаеш кой съм.

Зеления шлифер продължи да се прави на невинен:

— Да не би да продаваш нещо?

— На търговец ли ти приличам с тези дрехи? Хайде, не го увъртай, казвай какво има.

— Не следя никого.

— Вървиш подир мен вече цял час, а аз не знам кой съм!

Човекът срещу него бързо взе решение.

— Вие сте луд — каза му той и се опита да го заобиколи.

Люк направи крачка встрани и отново му препречи пътя.

— Извинете ме, моля — каза Зеления шлифер.

Люк обаче нямаше никакво намерение да го остави да си тръгне току-така. Хвана го за яката и блъсна гърба му във витрината. Стъклото шумно се разтърси. Обзе го гняв и отчаяние.

— Putain de merde! — викна той с все сила.

Зеления шлифер бе по-млад и по-стегнат от Люк, но не оказа никаква съпротива.

— Махнете проклетите си ръце от мен! — каза той с равен глас. — Не ви следя.

— Кой съм аз? — кресна Люк право в лицето му. — Кажи ми кой съм!

— Откъде да знам?

Той хвана Люк за китките и се опита да се отскубне от хватката му.

Люк пусна яката му и го стисна за гърлото.

— Тези лъжи не ми минават — яростно изръмжа той. — Говори!

Зеления шлифер изостави безразличието, в погледа му се мерна страх и отново се опита да се отскубне. И като не успя, започна да нанася удари в ребрата му. Първият удар бе болезнен и Люк трепна от болка, но не го пусна, а се притисна плътно в него, за да не му дава възможност да замахва силно. Палците му се впиха в гърлото на мъжа, задушавайки го. В очите му се появи ужас.

Зад гърба на Люк един минувач уплашено попита:

— Хей, какво става тук?

Люк внезапно изпита отвращение към себе си. Та той убива човек! Хватката му отслабна. Какво става с него, по дяволите? Да не би да е убиец?

Зеления шлифер най-накрая успя да се отскубне. Отвратен от проявата на насилие от своя страна, Люк отпусна ръце.

Мъжът заотстъпва встрани.

— Ненормалник такъв — изхриптя той. Страхът още не го бе напуснал. — Щеше да ме удушиш!

— Просто исках да разбера истината и знам, че ти можеш да ми я кажеш.

Шлифера разтърка гърлото си.

— Задник! — каза той. — Ти си полудял!

Гневът на Люк отново се надигна.

— Лъжеш! — кресна той извън себе си и отново посегна да хване мъжа за гърлото.

Зеления шлифер обаче се обърна и хукна да бяга.

Люк можеше да се спусне подире му, но се поколеба. Имаше ли смисъл? Какво ще прави, като го стигне? Ще го измъчва?

После вече стана късно. Трима минувачи се бяха спрели, за да видят каква е тая бъркотия и в момента гледаха да стоят по-далеч от Люк, вперили погледи в него. Той се обърна и пое в посока, обратна на тази, в която се бяха отдалечили двамата, които го следяха.

Чувстваше се по-зле от всякога — трепереше от внезапно избухналото в него желание за насилие и бе дълбоко разочарован от резултатите. Беше срещнал двама души, които вероятно знаеха кой е, но не бе получил никаква информация от тях.

— Страхотна работа свърши, Люк — каза си той на глас. — Абсолютно нищо не постигна.

Отново беше сам.

8 часа сутринта

Доктор Били Джоузефсън закъсняваше.

Беше събудила майка си, бе й помогнала да облече халата си, да си постави слуховото апаратче и я бе сложила да седне на масата пред чаша кафе. След това бе събудила седемгодишния си син Лари, похвалила го бе, че не е подмокрил завивките и му бе казала, че въпреки това пак трябва да вземе душ.

Майка й, дребна и пълна жена на седемдесет години, известна под името Беки-Ма, бе надула радиото почти докрай. Пери Комо тъкмо пееше „Да хванеш падаща звезда“. Били сложи няколко филии хляб в тостера, после остави пред майка си кутията с маслото и бурканче гроздово желе. За Лари напълни една купа овесени ядки, наряза отгоре банан и заля всичко това с мляко.

След това направи сандвич с фъстъчено масло и желе и го сложи в чантата на сина си заедно с една ябълка, парче шоколад и малка бутилчица портокалов сок. После пъхна вътре учебниците му и бейзболната ръкавица, подарък от баща му.

По радиото някакъв репортер интервюираше зяпачите по плажовете около Кейп Канаверал, надяващи се да наблюдават изстрелването.

Лари влезе в кухнята с развързани обувки и накриво закопчана риза. Тя го оправи, каза му да сяда на масата и се зае да прави бъркани яйца. Обичаше сина си и майка си, но някъде дълбоко вътре в нея й бе криво, че трябва да се грижи за тях.

Репортерът от радиото бе започнал да интервюира някакъв военен говорител.

— А за тези зяпачи там не е ли опасно? Какво ще стане, ако ракетата се отклони и падне на плажа?

— Няма такава опасност, сър — прозвуча отговорът. — Във всяка ракета е монтирано устройство за самоунищожение. Ако се отклони от курса, тя ще бъде взривена още във въздуха.

— А как ще я взривите, след като вече е излетяла?

— Устройството за самоунищожение се задейства посредством радиосигнал, който се изпраща от офицера, отговарящ за сигурността.

— Пак е опасно. Някой радиолюбител може да задейства устройството, без да иска.

— То реагира само на един сложен сигнал, нещо като код. Ракетите са много скъпи и затова рисковете са сведени до минимум.

Лари се обади:

— Днес в училище ще правим ракети. Може ли да взема кофичката от киселото мляко?

— Не, не можеш, кофичката е почти пълна — каза му тя.

— Ама трябва да занеса празни кофички! Госпожица Пейдж ще се ядоса, ако не занеса. — Лари бе готов да се разплаче с внезапността на всяко седемгодишно хлапе.

— За какво са ти тия кофички?

— Да правим ракети! Тя ни каза миналата седмица!

Били въздъхна.

— Лари, ако ми беше казал миналата седмица, щях да ти събера колкото искаш кофички. Неведнъж съм ти казвала да не оставяш всичко за последния момент!

— И какво да правя сега?

— Ще измисля нещо. Ще изсипем млякото в някой буркан и… какви кофички ти трябват?

— Да приличат на ракети.

Били се запита дали учителите си дават сметка за работата, която създават на заетите майки, лековато инструктирайки учениците да мъкнат най-различни неща от къщи.

Сложи намазаните с масло препечени филийки в три чинии и сипа в тях бърканите яйца, но не седна да яде. Вместо това, обиколи къщата и намери празна бутилка от препарат за почистване на мебели, пластмасово шише от течен сапун, празна кутия от сладолед и кутия от шоколадови бонбони във формата на сърце.

На почти всички опаковки бяха нарисувани семействата, ползващи продуктите — винаги усмихната и красива съпруга, две щастливи деца и на заден план татко, добродушно захапал лулата си. Запита се дали и другите жени се отнасят към този стереотип със същата неприязън, с каквато и тя. Никога не бе живяла в такова семейство. Баща й, беден шивач от Далас, бе починал още когато е била бебе и майка им бе отгледала петте си деца в смазваща бедност. Самата Били се бе развела, когато Лари беше още на две годинки. Имаше много семейства без мъже, в които майката бе вдовица, разведена или от онези, които обикновено наричаха паднали жени. Обаче такива семейства не ги показваха по етикетите на опаковките.

Сложи всичките кутии и бутилки в една пазарска чанта и я даде на Лари да я носи в училище.

— Хей, ама аз сигурно ще имам най-много от всички! — възкликна зарадвано той. — Благодаря, мамо.

Закуската й бе изстинала, затова пък Лари бе щастлив.

Вън се чу клаксон от кола и Били набързо се огледа в огледалото в коридора. Къдравата й тъмна коса бе сресана небрежно, нямаше грим, с изключение на молива, който не бе успяла да изтрие снощи. Беше облечена в огромен розов пуловер… но ефектът бе някак си доста секси.

Задната врата се отвори и в коридора влезе Рой Бродски. Рой беше най-добрият приятел на Лари и двамата се поздравиха шумно и ентусиазирано, сякаш не бяха се виждали не от снощи, а от няколко месеца. Били вече бе забелязала, че Лари дружеше само с момчета. В детската градина бе друго — там момчетата и момичетата си играеха, без да се делят. Тя се запита каква ли е тази промяна, ставаща в психиката на петгодишните хлапета, която ги кара да предпочитат деца от техния пол.

Рой бе последван от баща си Харолд — добре изглеждащ мъж с топли кафяви очи. Харолд Бродски бе вдовец — майката на Рой бе загинала при автомобилна катастрофа. Той бе преподавател по химия в университета „Джордж Вашингтон“. Били и Харолд излизаха заедно. Той я погледна с обожание и каза:

— Божичко, изглеждаш страхотно!

Тя му се усмихна и го целуна по бузата. Както Лари, така и Рой бе помъкнал чанта, пълна с празни кутии. Били се обърна към Харолд:

— Трябваше ли да обереш всички празни кутии от къщата си?

— Да. Събрал съм кофички от кисело мляко, кутии от шоколадови бонбони и какво ли не. Освен това съм сложил и шест картонени ролки от тоалетна хартия.

— По дяволите, не се сетих за тоалетната хартия!

Той се засмя.

— Питах се дали не би искала да вечеряме довечера у дома.

Били се изненада.

— Ти ли ще готвиш?

— Не съвсем. Смятах да помоля госпожа Райли да сготви нещо, което после само да притопля.

— Добре — отвърна тя.

Досега не я бе канил на вечеря у тях. Обикновено ходеха на кино, на концерти с класическа музика или на коктейли и купони в домовете на негови колеги от университета. Запита се какво ли го е накарало да я покани.

— Довечера Рой ще ходи на рожден ден на свой приятел и ще остане да спи там. Ще имаме възможност да си поприказваме, без опасност някой да ни прекъсне.

— Добре — замислено каза Били.

Разбира се, биха могли да си поприказват, без опасност някой да ги прекъсва, и в някой ресторант. За да я кани у дома си, когато синът му няма да се прибира, Харолд явно имаше нещо съвсем друго наум. Тя го погледна. Изражението му бе открито и искрено — очевидно се досещаше какво си е помислила.

— Би било чудесно — добави тя.

— Ще те взема някъде към осем. Хайде, момчета!

Той подкара децата пред себе си и тримата излязоха през задната врата. Лари тръгна, без да каже довиждане, но Били вече знаеше — това е признак, че всичко е наред. Когато бе притеснен от нещо или му беше зле, той се хващаше за полата й и не искаше да ходи никъде.

— Харолд е добро момче — каза майка й. — Гледай да се омъжиш за него, преди да е променил намеренията си.

— Няма да ги промени.

— Искам просто да ти кажа да не бързаш да насилваш нещата.

Били й се усмихна.

— Нищо не ти убягва, а, мамо?

— Може да съм стара, но не и глупава.

Били почисти масата и изхвърли закуската си в кошчето за боклук. Набързо оправи леглото си, после това на Лари и на майка си и натика чаршафите в торбата за пране. Посочи я на майка си и каза:

— Когато дойде човекът от пералнята, трябва само да му я подадеш. Запомни ли, мамо?

Все едно че не я е чула, майка й каза:

— Свършиха хапчетата ми за сърце.

— Исусе Христе! — Рядко негодуваше пред майка си, но вече бе на края на нервите си. — Мамо, днес ми е много натоварен ден и нямам никакво време да ходя до проклетата аптека!

— Ами какво да направя, като свършиха?

Най-дразнещото нещо у Беки-Ма беше начинът, по който за един миг се превръщаше от трезво разсъждаващ родител в безпомощно дете.

— Още вчера трябваше да ми кажеш, че ти свършват… Ходих да пазарувам вчера! Не мога да пазарувам всеки ден, ходя на работа! — Яростта у Били изведнъж се пречупи. — Съжалявам, мамо.

Беки-Ма се разплакваше много лесно — също като Лари. Преди пет години, когато тримата се нанесоха да живеят заедно, мама й помагаше да се грижи за Лари. Напоследък обаче едва успяваше, щом той си дойдеше от училище, да го наглежда, докато Били се прибере от работа. Надяваше се, че нещата ще се оправят, когато двамата с Харолд се оженят.

Телефонът иззвъня. Били потупа Беки-Ма по рамото и стана да го вдигне. Обаждаше се Бърн Ротетън, бившият й мъж. Били се разбираше много добре с него, въпреки развода. Идваше по два-три пъти в седмицата да се вижда с Лари и с удоволствие плащаше издръжката за хлапето. Били веднъж му се бе разсърдила, но то се бе случило много отдавна.

— Хей, Бърн, нещо много рано си станал! — весело възкликна тя в слушалката.

— Аха. Наскоро да ти се е обаждал Люк?

Тя се стресна.

— Люк Лукас? Напоследък? Не… Нещо лошо ли е станало?

— Не знам… Може би.

Бърн и Люк бяха много близки съперници. На младини спореха до припадък и споровете им често се превръщаха в остри и разгорещени словесни двубои, но въпреки това си останаха близки приятели през цялото следване, пък и след това, по време на войната.

— Какво има? — попита пак Били.

— Обади ми се в понеделник и аз малко се изненадах. Не се обажда често.

— Нито пък на мен. — Били напрегна паметта си. — За последен път се видяхме май преди около две години.

Давайки си сметка за това колко много време е изтекло, тя се запита защо бе оставила дружбата им да замре по такъв начин. Просто бях много заета, каза си и изпита съжаление.

— През лятото ми писа — продължи Бърн. — Каза ми, че четял книжките ми на хлапето на сестра си. — Бърн бе автор на „Ужасните близнаци“, много успешна серия книжки за деца. — Каза, че много се смял. Беше хубаво писмо.

— А за какво ти се е обадил в понеделник?

— Каза, че щял да ходи до Вашингтон и искал да ме види. Нещо се било случило.

— Каза ли ти точно какво?

— Не съвсем. Просто рече: „Също като ония неща, които правехме през войната“.

Били сви разтревожено вежди. През войната Люк и Бърн работеха в OSS в тила на врага, помагайки на френската Съпротива. Но бяха приключили с тези работи още през 1946-а, нали така?

— Какво смяташ, че е искал да каже?

— Не знам. Каза, че ще ми се обади от Вашингтон. В понеделник вечерта се е настанил в хотел „Карлтън“. Днес е сряда и още не ми се е обаждал. Освен това изобщо не си е лягал. Леглото му е непипнато.

— Как разбра?

Бърн изхъмка нетърпеливо:

— Били, била си в OSS… Ти какво би направила на мое място?

— Ами… сигурно бих дала на някоя камериерка един-два долара.

— Е? Какво ме питаш тогава? Цяла нощ го е нямало и оттогава никой не го е виждал.

— Може да е хукнал по мацки.

— Да бе, а папата е протестант. Не го вярваш, нали?

Бърн беше прав. Люк имаше силен сексуален нагон, но търсеше постоянството, а не разнообразието. Били знаеше това много добре.

— Не, наистина не вярвам.

— Обади ми се, ако чуеш нещо за него, окей?

— Разбира се.

— До скоро.

— Чао.

Били затвори.

После седна на масата в кухнята, забравила за проблемите си и мислейки за Люк.

1941

Път 138 лъкатушеше на юг през Масачузетс и продължаваше нататък към Род Айлънд. Небето бе чисто, нямаше никакви облаци и луната безпрепятствено заливаше с призрачната си светлина междуградския път. Старият форд обаче нямаше парно. Били се бе увила в шалове, сгушена в палтото си, ръкавиците бяха на ръцете й, но краката й се бяха схванали от студ. Не че им обръщаше кой знае какво внимание. Никакви неудобства не бяха важни, щом щеше да прекара два часа с Люк Лукас, нищо че той си имаше приятелка. Според собствения й опит хубавите мъже бяха винаги отегчително празноглави, обаче този тук май правеше изключение.

Като че ли цяла вечност щяха да пътуват до Нюпорт, но на Люк дългата разходка сигурно му харесваше. Харвардските момчета обикновено нервничеха в присъствието на привлекателна жена — припламваха цигара от цигара, пийваха си от джобни манерчици, приглаждаха си косите или пък непрекъснато си оправяха връзките. Люк обаче бе спокоен, караше без никакво видимо усилие и бъбреше. Движението бе слабо и той разпределяше вниманието си между нея и пътя пред себе си.

Говореха си за войната в Европа. Същата тази сутрин през Радклиф бяха минали съперничещи си студентски групировки, раздавайки пропагандни брошури — интервенционистите с жар проповядваха, че Америка трябва да се намеси във войната, докато съперниците им със същата жар доказваха точно обратното. Беше се събрала доста голяма тълпа студенти, студентки и преподаватели. Всички знаеха, че харвардските момчета може би щяха да бъдат първите, паднали по бойните полета, и дискусиите бяха много разгорещени.

— В Париж имам братовчеди — каза Люк. — Ще ми се да отидем и да ги спасим. Но това е твърде лична причина.

— Аз също имам такава. Еврейка съм — отвърна Били. — Обаче, вместо да пращаме американци да умират в Европа, по-добре да отворим вратите си за бежанци. Да спасяваме хора, вместо да ходим да убиваме.

— Така мисли и Антъни.

На Били още не й бе минало от фиаското тази нощ.

— Нямаш представа колко съм му ядосана на Антъни — каза тя. — Трябваше предварително да разбере дали можем да прекараме нощта у тези негови приятели.

Надяваше се на съчувствие от страна на Люк, но той я разочарова.

— Май и двамата се отнесохте малко несериозно към цялата тази работа.

Каза го с дружелюбна усмивка, но тонът беше определено укорителен.

Били усети обидата да я парва в гърдите. Обаче му бе задължена за услугата, която й вършеше в момента, затова преглътна острия отговор, надигнал се веднага на устните й.

— Ти просто защитаваш приятеля си — каза тя меко. — Което е чудесно. Но си мисля, че след като ме е поканил, той е длъжен да се грижи за репутацията ми.

— Да, но и ти си длъжна да се грижиш за неговата.

Тя се изненада, че е толкова критичен. До този момент бе самият чар.

— Ти май мислиш, че за всичко съм виновна аз, а?

— Било е просто лош късмет — отвърна той. — Но Антъни те е поставил в такова положение, при което съвсем малко лош късмет може да ти причини огромни неприятности.

— Ето това е истината.

— Но ти му позволи да го стори.

Стана й твърде неприятно от неодобрението му. Щеше й се той да мисли за нея хубави неща, макар че не можеше да каже защо.

— Тъй или иначе, това повече няма да се повтори. С никой мъж — натърти тя яростно.

— Антъни е велик мъжага, много умен, малко може би ексцентричен.

— Държането му е такова, че на всички момичета им се приисква да се грижат за него, да му решат косата, да му гладят панталоните и да му готвят пилешка супа.

Люк се засмя.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Пробвай.

Той за миг я погледна в очите:

— Влюбена ли си в него?

Беше твърде неочакван въпрос, но Били обичаше мъже, които можеха да я изненадат, затова отговори откровено:

— Не. Харесвам го, приятно ми е с него, но не съм влюбена.

Тя се сети за приятелката на Люк. Елспет беше най-голямата хубавица в университетското градче — висока жена с дълга медноруса коса и бледо, решително лице на скандинавска кралица.

— А ти? Влюбен ли си в Елспет?

Той отново я погледна за миг и пак впери поглед в пътя.

— Не съм сигурен дали знам какво е любов.

— Уклончив отговор.

— Права си. — Погледна я изпитателно, после, явно решил, че може да й има доверие, продължи: — Е, ако трябва да бъда честен, това е най-близкото нещо до любовта, което съм изпитвал, но все пак не съм сигурен дали е истинска любов.

Били изпита леко чувство за вина.

— Питам се какво ли биха казали Елспет и Антъни, ако разберяха, че водим такива разговори.

Той се прокашля смутено и промени темата.

— Проклет късмет! Как можахте да се натъкнете на тия мъже там?

— Дано не са разбрали, че е бил Антъни. Могат да го изхвърлят.

— Не само него. Може и ти да загазиш.

Досега Били се бе мъчила да не мисли за това.

— Струва ми се, че не можаха да разберат коя съм. Чух как някой от тях каза „пичка“.

Той я погледна изненадано.

Дойде й наум, че Елспет едва ли би използвала думата „пичка“ и й се прииска да не беше я повтаряла.

— И ми се струва, че го заслужавам — добави тя. — В края на краищата виждат ме посред нощ в мъжкото общежитие.

— Струва ми се, че за лоши маниери няма никакво извинение.

Това е укор колкото към мен, толкова и към мъжа, който ме е ядосал, помисли си тя с раздразнение. Той й вдигаше кръвното, но това го правеше още по-интересен. Били реши да си свали ръкавиците.

— Ами ти? — попита го тя. — Много се грижиш за Антъни и мен. Обаче не поставяш ли и ти Елспет в неудобно положение, като я караш да стои в колата ти по малките часове?

За нейна изненада, той се засмя одобрително.

— Права си. Аз съм един надут идиот — каза той. — Всички поемаме рискове.

— Ето това е истината — повтори тя и потрепери. — Не знам какво ще правя, ако ме изхвърлят.

— Ами сигурно ще отидеш да следваш на друго място.

Тя поклати глава.

— Тук съм със стипендия. Баща ми е починал, а майка ми е бедна жена без една стотинка. И ако ме изхвърлят за морално разложение, едва ли ще успея да получа отнякъде стипендия… Защо си толкова изненадан?

— Честно да ти кажа, май не се обличаш като момиче, живеещо само от стипендия.

Тя изпита задоволство, че дрехите й са му направили впечатление.

— Спечелих наградата „Лийвенуърт“ — обясни тя.

— Брей! — „Лийвенуърт“ беше изключително щедър фонд и хиляди добри студенти се надпреварваха да се състезават за него. — Сигурно си гений.

— Не знам дали съм гений — каза тя, доволна от уважението в гласа му. — Както виждаш, не ме бива да си намеря къде да спя през нощта.

— От друга страна пък, да те изхвърлят от университета не е краят на света. Понякога и най-умните студенти отпадат… И след това се захващат с бизнес и стават милионери.

— За мен обаче това ще бъде краят на света. Не искам да ставам милионер, а да помагам на болните хора да се оправят.

— Лекарка ли ще ставаш?

— Психоложка. Искам да разбера как работи човешкото съзнание.

— Защо?

— Защото е интересно и много сложно. Логиката например, начинът, по който мислим. Да си представяш нещо, което не е пред очите ти… Това животните не го могат. Способността да помним… Рибите нямат памет, това знаеш ли го?

Той кимна.

— И как става така, че почти всеки човек може да разпознае музикална октава? — включи се и той. — Две ноти с едва доловима разлика в честотите. Как може мозъкът ти да ги разпознае?

— И на теб ли ти е интересно? — Тя се зарадва, че той споделя интересите й.

— От какво е починал баща ти?

Били преглътна с усилие. Обхвана я тъга и тя потисна готовите да бликнат сълзи. Винаги ставаше така — случайно подхвърлена думичка и изневиделица я налягаше такава мъка, че не можеше дума да каже.

— Извинявай. Много съжалявам — каза Люк с неподправено разкаяние. — Не исках да те разстройвам.

— Ти не си виновен — успя да изрече тя и пое дълбоко дъх. — Изгуби връзка с мозъка си. Една неделя отиде да се изкъпе в река Тринити. Работата е там, че той мразеше водата и не можеше да плува. Мисля, че е искал да умре. Коронерът4 си помисли същото, но съдът се смили над нас и го призна за нещастен случай, за да получим застраховката. Сто долара. Живяхме с тях повече от година. — Тя отново пое дъх. — Дай да говорим за нещо друго. Разкажи ми нещо за тая твоя математика.

— Ами… — Той се замисли за момент. — Математиката е също така странна като психологията. Да вземем например числото пи. Защо отношението на обиколката на окръжността към диаметъра е три цяло и четиринадесет? Защо не шест или две и половина? Кой е решил така и защо?

— Искаш да участваш в изследването на космическото пространство.

— Според мен това е най-вълнуващото приключение, предприемано някога от човечеството.

— Аз пък искам да направя карта на мозъка. — Тя се усмихна. Тъгата по баща й бързо я напускаше. — Знаеш ли? Двамата с теб имаме нещо общо… И двамата имаме големи идеи.

Той се засмя и изведнъж натисна спирачките.

— Брей, стигнахме до някакво кръстовище.

Тя светна плафона отгоре, разгледа картата, разгъната на коленете й, и каза:

— Свий надясно.

Наближаваха Нюпорт. Времето бе минало бързо и Били изпита съжаление, че пътуването е към края си.

— Нямам представа какво да кажа на братовчед ми — промърмори тя.

— Какво представлява той?

— Обратен е.

— Обратен? В какъв смисъл?

— В сексуалния.

Той я изгледа стреснато.

— Разбирам.

Били губеше търпение с мъже, които очакват от жените да се изразяват по заобиколен начин по сексуални въпроси.

— Пак те шокирах, нали?

Той се ухили.

— Както би казала ти — ето това е истината.

Тя се разсмя. Това бе тексаски израз. Приятно й беше, че той забелязва дребните неща у нея.

— Пак има разклон — каза той.

Тя отново сведе поглед към картата.

— Ще трябва да спреш. Не мога да го намеря.

Люк спря и се надвеси и той над картата в светлината на плафона. После посегна да я завърти малко към себе си и топлата му ръка я докосна по пръстите. Бяха ледени.

— Май сме ето тук — посочи той.

Вместо да гледа в картата, тя изведнъж се усети, че втренчено изучава лицето му. Беше потънало в сянка, осветявано едва-едва от луната и мижавата светлинка на плафона. След малко той почувства погледа й и бавно вдигна глава. Очите им се срещнаха. Без да мисли, Били вдигна ръка и го погали по бузата с опакото на кутрето си. Той не помръдна, вперил поглед в нея. В очите му тя прочете объркване и желание.

— По кой път да хванем? — прошепна тя.

Той изведнъж се дръпна, облегна гръб на седалката и включи на скорост.

— Ще хванем… — Люк се прокашля. — Ще хванем по левия път.

Били се запита какво, по дяволите, прави. Люк бе прекарал почти цяла нощ в прегръдки и целувки с най-хубавото момиче в университета. Били пък бе излязла с неговия съквартирант. Как си я мисли тя тази работа?

Чувствата й към Антъни не бяха силни дори и преди провала тази нощ. Въпреки това излизаше с него, значи не бива да си позволява игрички с най-добрия му приятел.

— Защо направи това? — попита я сърдито той.

— Не знам — отвърна тя. — Нямах намерение… Просто стана, без да искам. Намали.

Много бързо бе взел завоя.

— Не искам да чувствам такива неща към теб! — каза той.

Дъхът й замря.

— Какви неща?

— Няма значение.

В колата нахлу мирис на море и Били разбра, че са близо до дома на братовчед й. Позна и пътя.

— Следващата пресечка вляво — каза тя. — И ако не намалиш, ще я подминеш.

Люк натисна спирачките и пое по някакъв черен път.

Съзнанието на Били се раздвои. Половината от него искаше да пристигнат час по-скоро и да се отърват от това непоносимо напрежение. Другата част искаше да продължат да пътуват така с Люк до безкрайност.

— Пристигнахме — каза тя.

Двамата спряха пред спретната едноетажна къща от дървени плоскости с издадени напред стрехи и с дежурна лампа над вратата, фаровете осветиха легнала неподвижно на перваза котка, вперила спокоен поглед в тях, изпълнена с презрение към хорските проблеми.

— Хайде да влизаме — каза му Били. — Дени ще ни направи кафе да те държи буден по обратния път.

— Не, благодаря — отвърна той. — Ще те изчакам, докато влезеш вътре, и си тръгвам.

— Беше много мил с мен. Не съм сигурна дали го заслужавам.

Тя протегна ръка.

— Приятели ли сме? — пое той ръката й.

Били вдигна ръката му към лицето си, целуна я, след това я притисна към бузата си и затвори очи. След миг дочу тихия му стон. Отвори очи и срещна втренчения му в нея поглед. Ръката му се плъзна зад врата й, придърпа главата й към лицето си и двамата се целунаха. Беше нежна целувка — меки устни, топъл дъх и галещи врата й пръсти. Тя го хвана за яката на грубото му палто и го притегли към себе си. Ако в този момент решеше да я сграби, нямаше да срещне никаква съпротива от нейна страна. Мисълта я накара да пламне от желание. Почувствала лекота в главата, тя пое долната му устна в зъбите си и леко я ухапа.

Отвън се чу гласът на Дени:

— Кой е там?

Тя се отдръпна от Люк и се извърна навън. Лампата в предната стая светеше и Дени бе застанал на прага, облечен в пурпурен копринен халат.

Били отново се извърна към Люк.

— Мога да се влюбя в теб за половин час — каза тя тихо. — Но не мисля, че можем да бъдем приятели.

Остана загледана в него няколко секунди, виждайки в очите му същата бурна вътрешна борба, разкъсваща и нея. После извърна поглед встрани, пое дълбоко дъх и слезе от колата.

— Били! — възкликна смаян Дени. — Какво, за бога, правиш тук?

Тя прекоси двора, изтича по стълбите на площадката и се хвърли в прегръдките му.

— О, Дени! — едва не изплака Били. — Обичам този мъж, но той принадлежи на друга жена!

Дени я потупа деликатно по гърба.

— Скъпа, знам точно как се чувстваш.

Тя чу тръгването на колата и се обърна да му махне. И докато старата машина минаваше пред вратата, Били видя за миг лицето на Люк — на бузите му нещо проблесна на слабата светлина на външната лампа.

После той изчезна в тъмнината.

8.30 сутринта

Тайните агенти в Америка никога не са били толкова силни, колкото през януари 1958 година.

Директорът на ЦРУ, Алън Дълес, беше брат на Джон Фостър Дълес, държавния секретар на Айзенхауер, така че Управлението имаше здрава връзка в администрацията. Но това беше само една от причините.

Под управлението на Дълес имаше четирима заместник-директори, от които само един бе важен — заместник-директорът по планирането. Дирекция „Планова“ бе известна още под името ПУ — Поверителни услуги — и именно това беше отделът, извършил превратите в ляво ориентираните правителства на Иран и Гватемала.

Белият дом и администрацията на Айзенхауер останаха приятно изненадани колко евтини и безкръвни се бяха оказали тези преврати, особено в сравнение с цената на една истинска война, каквато например беше тази в Корея. Ето защо момчетата, работещи в тази дирекция, се радваха на изключително уважение сред правителствените кръгове, но не и сред американската общественост, която бе осведомена от вестниците, че и двата преврата са извършени от местните антикомунистически сили.

В дирекция „Планова“ влизаше и Техническата служба, оглавявана от Антъни Каръл. Бяха го взели на работа през 1947 година, когато ЦРУ тъкмо се сформираше. Винаги бе планирал да работи във Вашингтон — магистърската му дисертация беше „Управление на правителствени служби“ — и освен това бе една от звездите на OSS по време на войната. Изпратен на работа в Берлин през петдесетте, той бе организирал прокопаването на тунел от американската зона до една телефонна шахта в съветската зона и бе включил подслушвателна апаратура към комуникациите на КГБ. Тунелът остана неоткрит цели шест месеца, през които ЦРУ събра маса безценна информация. Това се оказа най-голямата разузнавателна операция по време на Студената война и Антъни бе възнаграден с ръководния пост.

Фактът, че по закон на ЦРУ е забранено да провежда операции на територията на Съединените щати, не бе нищо повече от едно незначително неудобство.

На теория Техническата служба бе отдел за обучение на нови кадри. Някъде из полетата на Вирджиния имаше голяма фермерска къща, където новите кадри се обучаваха как да влизат с взлом по къщите, да монтират подслушвателна апаратура, да работят с шифри и симпатично мастило, да изнудват дипломати и да се разправят с информатори. Думата „обучение“ обаче служеше още и като най-общо прикритие за поверителни дейности на територията на САЩ. Почти всичко, което Антъни искаше да направи — от монтиране на подслушвателна апаратура по телефоните на профсъюзни босове до експериментиране с „медикаменти на истината“ върху затворници — можеше да се окачестви като обучение.

Наблюдението, организирано над Люк, не правеше изключение.

В кабинета на Антъни се бяха събрали шестима опитни агенти. Офисът му представляваше огромна гола стая с евтина, военновременна мебелировка — малко бюро, метален шкаф за документи, разтегателна маса и комплект сгъваеми столове. Нямаше съмнение, че новата сграда в Лангли щеше да бъде претъпкана от кожени дивани и махагонова ламперия, но Антъни предпочиташе спартанското обзавеждане.

Пит Максел заобиколи увеличена снимка на Люк, заедно с описанието му, забодени на подвижното табло, и се заслуша в инструкциите на Антъни.

— Нашият обект днес е държавен служител от средния ешелон, но имащ достъп до строго секретна информация, засягаща националната сигурност — тъкмо казваше той. — Изпаднал е в някакво нервно разстройство. В понеделник долетя от Париж, прекара нощта в хотел „Карлтън“ и във вторник вечерта предприе алкохолна обиколка из града. Снощи е обикалял цяла нощ из заведенията и тази сутрин е отишъл в някакъв приют за бездомни. Както виждате, рискът за сигурността е огромен.

Един от агентите, Червения Рифенбърг, вдигна ръка.

— Въпрос.

— Казвай.

— Защо просто не го приберем да го попитаме какво става?

— Точно това ще направим, но малко по-нататък.

Вратата се отвори и в кабинета на Антъни влезе Карл Хобърт. Пълен, плешив мъж с очила, той беше шеф на отдел „Специализирани услуги“, в който влизаха „Досиета“ и „Дешифриране“, а също и Техническата служба. На теория той беше непосредственият началник на Антъни Каръл.

Антъни изпъшка вътрешно и безмълвно си пожела Хобърт да не се намеси в онова, което вършеше, и то тъкмо днес.

Продължи с инструкциите:

— Обаче, преди да изиграем коза си, бихме искали да знаем какво възнамерява да направи обектът, къде ходи и с кого се среща. В случай като този той просто може да се е сдърпал с жена си. Но може и да предава информация на другата страна по идеологически причини или пък да е подложен на изнудване и в момента напрежението да оказва своето влияние върху него. Ако участва в някакъв вид държавна измяна, трябва да съберем колкото е възможно повече информация за него, преди да го приберем.

Хобърт го прекъсна:

— За какво става въпрос?

Антъни замръзна за миг неподвижно, после бавно се обърна към него.

— Един кратък урок. Провеждаме наблюдение върху заподозрян дипломат.

— Предайте го на ФБР! — отряза Хобърт.

Той бе прекарал войната във военноморското разузнаване. За него шпионажът беше да се събере информация за това къде се намира врагът и какво прави там. Никак не обичаше ветераните от OSS и техните мръсни номера. И това разделение се отнасяше за цялото Управление. Хората от OSS бяха най-обикновени пирати. Бяха се научили на занаята във военно време и нямаха почти никакво уважение към такива подробности, като бюджет и протокол. И бюрократите изпадаха в ярост от безотговорното им отношение. Антъни пък беше идеален пример за пират — арогантен авантюрист, на когото му се разминаваше заради убийствата поради простата причина, че беше твърде добър в тях.

Антъни го изгледа хладно.

— Защо?

— Защото точно това е работата на ФБР. Да ловят комунистически шпиони в Америка… Както много добре знаеш.

— Трябва обаче да проследим откъде излиза нишката. А от случай като този можем да съберем цял куп информация, ако пипаме както трябва. Феберейците се интересуват само от рекламата — да ги видят как слагат червените на електрическия стол.

— Такъв е законът!

— Но и двамата с теб знаем, че това са пълни лайна.

— Няма никакво значение.

Единственото, което двете съперничещи си групи споделяха, беше омразата към ФБР и неговия директор мегаломан — Дж. Едгар Хувър. Затова Антъни каза:

— Добре, както и да е, кажи ми тогава кога ФБР ни бутна гювеч за последен път?

— Последния път беше никога — отвърна Хобърт троснато. — Но за теб имам друга работа.

Антъни бавно започваше да кипи. Откога тоя тъп задник започна да определя кой с какво ще се занимава? Не това беше работата му.

— За какво става въпрос?

— От Белия дом искат доклад, в който да се опишат възможностите как да се оправим с бунтовните групировки в Куба. Късно довечера ще има съвещание на най-високо равнище. Искам ти и най-опитните ти хора да ме въведете в ситуацията.

— Караш ме да ти описвам кой е Фидел Кастро?

— Разбира се, че не. Знам всичко за Кастро. От теб искам практически предложения как да се справим с бунтовниците.

Антъни мразеше заобикалките.

— Защо просто не кажеш какво искаш? Ще ти се да знаеш как могат да бъдат премахнати.

— Може би.

Антъни се изсмя презрително.

— Е, какво можем да направим, освен да основем едно неделно училище.

— Това ще реши Белият дом. Нашата работа е да представим предложения. И ти можеш да ми дадеш някои.

Антъни продължаваше да се прави на безразличен, но вътре в себе си усети тръпката на безпокойството. Днес нямаше време за никакви странични дейности — искаше всичките му най-добри хора да държат Люк под око.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна най-накрая той, надявайки се, че Хобърт ще се задоволи с такъв уклончив отговор.

Но не позна.

— В моята заседателна зала. С най-опитните ти агенти. В десет часа. И никакви извинения.

Извърна се да излезе.

Антъни бързо взе решение.

— Не — каза той.

Без да му обръща внимание, Хобърт продължи:

— Това не беше молба. Просто бъди там.

— Обърни се и ме гледай в устните — каза спокойно Антъни.

Хобърт с неохота се извърна и впери поглед в лицето на Антъни.

Оформяйки старателно думите с устни, Антъни каза:

— Върви на майната си.

Някой от агентите се изхили.

Плешивото теме на Хобърт почервеня.

— Ще си поговорим повече за това — каза той със стиснати зъби. — Много-много повече.

После излезе навън и тресна вратата зад себе си.

— Хайде на работа! — каза Антъни и сякаш нищо не се бе случило, продължи: — В момента с обекта са Саймънс и Бетс, но след няколко минути ще ги сменят. Веднага щом се обадят, искам наблюдението да бъде поето от Червения Рифенбърг и Ак Хоруиц. Продължаваме в същия дух на четири смени по шест часа и резервен екип за подслушване. Засега това е всичко.

Агентите наставаха да си вървят, но Пит Максел остана на мястото си. Беше се обръснал и се бе облякъл в обичайния си костюм с вратовръзка. Сега лошите му зъби и червеният белег бяха по-забележими — като счупен прозорец на нова къща. Беше стеснителен и необщителен човек — вероятно заради външния си вид, но оставаше докрай предан на новите си приятели. На лицето му в момента бе изписано загрижено изражение.

— Не рискуваш ли така с Хобърт?

— Той е задник.

— Той ти е шеф.

— Не мога да го оставя да провали такава важна операция по наблюдение.

— Но ти го излъга. Може веднага да разбере, че Люк не е никакъв дипломат от Париж.

Антъни сви рамене.

— Тогава ще му измисля друг вариант.

Пит го изгледа със съмнение, но кимна и тръгна към вратата.

— Но си прав — каза Антъни. — Слагам си шията на дръвника. И ако нещо се обърка, Хобърт ще ми отреже главата като нищо.

— Точно това си мислех и аз.

— Тогава да внимаваме нищо да не се обърка.

Пит излезе. Антъни впери поглед в телефона, налагайки си спокойствие и търпение. Кабинетните интриги го вбесяваха, но такива като Хобърт имаше навсякъде.

След около пет минути телефонът звънна и той вдигна слушалката.

— Каръл.

— Нещо пак си се сдърпал с Карл Хобърт.

Беше свистящият глас на човек, прекарал по-голямата част от живота си с цигара в уста и чашка пред себе си.

— Добро утро, Джордж — поздрави Антъни.

Джордж Купърман беше заместник-началник „Операции“ и негов приятел от войната. Освен това беше и непосредствен началник на Хобърт.

— Хобърт просто не бива да застава на пътя ми.

— Я идвай веднага тука, нахакано копеле такова! — каза развеселен Джордж.

— Идвам.

Антъни затвори. После отиде до бюрото си, издърпа чекмеджето и извади плик с дебела пачка фотокопия. Навлече палтото си и се запъти към кабинета на Купърман, който се намираше в съоръжение Р — съседната сграда.

Купърман беше висок и слаб мъж на петдесет години, с преждевременно сбръчкано лице. Беше качил краката си на бюрото. До лакътя му димеше грамадна чаша кафе, а в устата му — цигара. Четеше московския вестник „Правда“ — имаше магистърска степен по руска литература от Принстън.

Вдигнал поглед към влизащия Антъни, той захвърли вестника върху бюрото.

— Защо не се опиташ да бъдеш малко по-добър с тоя дебелогъз шибаняк? — изръмжа той, без да сваля цигарата от ъгълчето на устата си. — Знам, че е трудно, но би могъл да го правиш заради мен.

Антъни седна.

— Сам си е виновен. Трябва вече да му е станало ясно, че го обиждам само когато ме заговори пръв.

— Какво е извинението ти този път?

Хвърляйки небрежно плика на бюрото, Антъни кимна към него. Купърман извади фотокопията и ги разгледа.

— Чертежи — промърмори той. — На ракета, доколкото разбирам… Е, и какво?

— Строго секретни са. Взел съм ги от обекта, който в момента е под наблюдение. Той е шпионин, Джордж.

— И реши да не казваш на Хобърт за това?

— Искам да проследя тоя тип, за да напипам цялата му мрежа и след това да използвам операцията му за дезинформация. А Хобърт иска да предаде случая на ФБР, които ще го пипнат, ще го хвърлят в пандиза и цялата му мрежа ще потъне в небитието.

— Мамка му, прав си. Въпреки всичко, трябваш ми на това съвещание. Ще го председателствам аз. Обаче можеш да оставиш екипа си да го наблюдава. Ако нещо стане, могат да те намерят в заседателната зала.

— Благодаря, Джордж.

— И слушай… Тая сутрин ти си му го набутал на Хобърт в стая, пълна с агенти, така ли е?

— Ами…

— Следващия път гледай да го направиш по-внимателно, окей? — Купърман отново взе „Правда“ в ръце. Антъни се надигна и започна да събира фотокопията, готвейки се да излезе. Купърман продължи: — И си отваряй очите на четири с това наблюдение. Ако на всичко отгоре прецакаш и него, не знам дали ще мога да направя нещо за теб.

Антъни излезе, но не тръгна веднага към кабинета си. Редицата обречени сгради, в които се помещаваше тази част на ЦРУ, бяха разположени на ивица земя между Конститюшън Авеню и малка алея. Входовете за автомобили се намираха откъм улицата, но Антъни излезе от една задна вратичка. После закрачи покрай дебелите брястове, обрамчващи булеварда, вдъхвайки с наслада чистия, мразовит въздух. Тази сутрин имаше някои напрегнати моменти, но бе успял да се оправи, поднасяйки различен комплект лъжи на всеки участник в играта.

Стигна до края на булеварда и застана по средата между Линкълн Мемориъл и Вашингтон Монюмънт. Вие сте виновни за всичко това, помисли си той, обръщайки се към двамата велики президенти. Вие накарахте хората да повярват, че могат да бъдат свободни. Аз се боря за вашите идеали. А вече не съм сигурен дали изобщо вярвам в някакви идеали… Обаче съм твърде опак човек, за да се откажа. А вие, момчета, не се ли чувствате такива?

Президентите седяха, вперили неподвижен поглед пред себе си в студената нощ, и мълчаха.

Той постоя още малко и после се върна в съоръжение Q.

В кабинета си завари Пит, заедно с екипа, който бе държал Люк под наблюдение до този момент — Саймънс, в тъмносиньо палто, и Бетс, облякъл зелен шлифер. Освен тях, там беше и екипът, който трябваше да ги смени — Рифенбърг и Хоруиц.

— Какво, по дяволите, става тук? — викна Антъни, обхванат от внезапен страх. — Кой е с Люк?

Саймънс, стиснал в треперещите си ръце сиво бомбе, отвърна:

— Никой.

— Какво е станало? — ревна Антъни. — Какво е станало бе, тъпаци такива?

Мина известно време, преди някой да се реши да проговори, после Пит се прокашля.

— Ами… ние… — Той преглътна с усилие. — Ние… го изтървахме.