Пробуждане

1 часа сутринта

Били караше бързо, използвайки с уверени движения тристепенната скоростна кутия на тъндърбърда. Люк ги следеше с възхищение. Двамата профучаха през тихите улици на Джорджтаун, пресякоха потока към центъра на Вашингтон и се отправиха към „Карлтън“.

Люк чувстваше прилив на енергия. Беше му ясно кой е врагът, имаше до себе си приятел и знаеше какво трябва да прави. Все още не разбираше защо са му се случили такива неща, но бе твърдо решен да разбули мистерията и да приключи историята веднъж завинаги.

Били спря зад ъгъла, на една пресечка от входа на хотела.

— Ще отида първо аз — каза тя. — Ако във фоайето има нещо, което ми се стори подозрително, веднага ще изляза навън. И ако ме видиш, че си свалям палтото, ще знаеш, че е чисто.

Люк обаче не се чувстваше спокоен.

— Ами ако Антъни е там?

— Бъди сигурен, че няма да ме застреля — отвърна тя и слезе от колата.

Люк се запита дали да не поспори малко с нея, но реши да не го прави. Вероятно бе права. Според него Антъни вече бе претърсил стаята му основно и бе унищожил всичко, което би могло да хвърли светлина върху тайната, която толкова отчаяно се опитваше да скрие. Обаче Антъни трябваше да се държи естествено, за да може да продължи да държи на версията, че Люк е пострадал от загуба на паметта след тежък запой. Така че Люк очакваше да намери по-голямата част от нещата си. И нещо от тях може би щеше да му помогне да се ориентира. Освен това Антъни може да е пропуснал нещо.

Двамата се приближиха към хотела от различни страни — Люк вървеше от другата страна на улицата. Гледаше как Били влиза с развети поли на палтото и се любуваше на жизнерадостната й походка. Били влезе, но през стъклените витрини се виждаше всичко. Към нея веднага се приближи един от носачите, заинтригуван от факта, че такава ослепителна жена влиза в хотела сама. Люк я видя как говори с него и си я представи как казва: „Аз съм госпожа Лукас и очаквам мъжът ми да се появи всеки момент“. После свали палтото си.

Люк прекоси улицата и влезе в хотела, подвиквайки на Били така, че да го чуе портиерът:

— Преди да се качим горе, искам да се обадя по телефона, скъпа.

На рецепцията имаше вътрешен телефон, но Люк не искаше никой да го чуе. Точно до рецепцията имаше малко фоайе с телефонна кабинка със седалка. Люк се вмъкна вътре. Били го последва и с усилие затвори вратата. Бяха буквално притиснати един в друг. Люк пусна монета от десет цента и набра хотела. Извърна се така, че и Били да слуша. Колкото и да му бе напрегнато, стана му много приятно да е толкова близо до нея.

— „Шератън-Карлтън“, добро утро.

Наистина утро, даде си сметка Люк, четвъртък сутринта. Не бе затварял очи вече двайсет часа. Но не му се спеше. Беше толкова напрегнат.

— Стая петстотин и трийсет, моля.

Телефонистката се поколеба.

— Сър, минава един часа… За нещо спешно ли става въпрос?

— Доктор Лукас ме помоли да се обадя, независимо колко е часът.

— Много добре.

Пауза. След това телефонът в стаята започна да звъни. Много ясно усещаше близостта на топлото тяло на Били под лилавата копринена рокля. С усилие потисна желанието си да обгърне дребните й, изящно оформени рамене и да я притисне към себе си.

След четвъртото позвъняване той бе готов да повярва, че в стаята няма никой, когато изведнъж някой оттатък вдигна слушалката. Значи Антъни или някой от хората му го чакаха в засада. Това бе неприятно, но въпреки това Люк изпита облекчение — вече знаеше със сигурност къде е врагът.

Люк проточи с пиянски глас:

— Хееей, Рони, Тим се обажда. Сички те чакаме бе!

Човекът оттатък изръмжа от досада.

— Някакъв пияндур — промърмори той, явно обръщайки се към някой друг в стаята. — Телефонистката е сбъркала стаята, пич.

— Ооо, ужасно съжалявам и дано да не съм събу… — Люк прекъсна пиянските си излияния, защото оттатък бяха затворили.

— Има някой, така ли? — попита го напрегнато Били.

— И май повече от един.

— Знам как да ги изкараме оттам. — Тя се ухили. — Правих го веднъж в Лисабон. По време на войната. Ела.

Двамата излязоха от кабината. Люк видя как Били крадешком взима един кибрит, сложен до пепелника, изправен до асансьора. Носачът ги заведе до петия етаж.

Двамата видяха стая 530 и минаха равнодушно край нея. После Били отвори някаква необозначена врата и двамата разбраха, че надничат в помощна стая.

— Идеално — прошепна тя. — Има ли наблизо противопожарна аларма?

Люк измъкна глава от стаята и огледа стените. На около три метра от вратата имаше такава аларма, от ония, дето се задействат, като счупиш стъклото с малкото чукче, закачено там за тази цел.

— Ето я там — отвърна той.

— Прекрасно.

По лавиците в помощната стая бяха прилежно подредени одеяла, чаршафи и калъфки. Били дръпна едно одеяло, разгъна го и го пусна на пода. После направи същото с още няколко и скоро на пода се образува купчина. Люк се сети какво се кани да прави и догадките му се потвърдиха, когато тя дръпна една поръчка за закуска от дръжката на съседната врата и я подпали, драсвайки клечка кибрит. После я изчака малко да се разгори и я пъхна в одеялата с думите:

— Ето затова не бива да се пуши в леглото.

Докато пламъците се разгаряха, Били натрупа още бельо отгоре. Лицето й се бе зачервило от горещина и възбуда и изглеждаше още по-привлекателна от всякога. Скоро пред тях се разгоря голям огън. От помощната стая заизлиза дим и плъзна по коридора.

— Време е да пуснем алармата — каза тя. — Не искаме никой да пострада, нали?

— Точно така — отвърна Люк и странната фраза „Те не са колаборационисти“ пак изплува в ума му.

Но този път вече знаеше откъде идва. Работейки с френската Съпротива, вдигайки във въздуха фабрики и складове, той сигурно непрекъснато се е безпокоял да не пострадат невинни французи.

Люк измъкна чука от стойката му и счупи стъклото. После натисна големия червен бутон вътре. Тишината в коридора бе рязко нарушена от остър, режещ слуха звънец.

Люк и Били се дръпнаха по-нататък по коридора и иззад ъгъла започнаха да наблюдават стаята му през облаците дим.

Вратата до тях изведнъж се отвори и навън излезе жена по нощница. Изумена се взря в стелещия се дим, после изведнъж изпищя и се спусна към стълбите. От друга врата изхвръкна мъж по риза с къси ръкави и с молив в ръка — явно човекът работеше по малките часове. Веднага след него от съседната врата излезе млада двойка, увити с чаршафи — очевидно тревогата ги бе заварила точно както са се любили. След няколко секунди коридорът вече бе пълен с кашлящ и залитащ към стълбите народ.

Вратата на стая 530 се отвори бавно.

В коридора излезе висок мъж. Напрягайки зрение през дима, на Люк му се стори, че вижда виненочервения белег на лицето — Пит. Той бързо дръпна глава зад ъгъла да не го видят. Фигурата, очертана през дима, за миг се поколеба, после се присъедини към потока хора, люшнал се към стълбите. От стаята излязоха още двама души и го последваха.

— Чисто е — каза Люк.

Двамата с Били влязоха в апартамента и Люк затвори вратата, за да не влиза дим. После се съблече.

— Боже мой! — ахна изведнъж Били. — Но това е същата стая!

Тя се оглеждаше с широко отворени очи.

— Не мога да повярвам. — Гласът й бе съвсем тих и той едва я чуваше. — Това е същият апартамент!

Люк бе замръзнал на място и сякаш го бе страх да помръдне. Тя явно се намираше под влиянието на някаква много силна емоция.

— Какво е ставало тук? — осмели се да попита той най-накрая.

Тя поклати глава.

— Трудно ми е да си набия в главата, че не помниш. — Тя направи няколко крачки из стаята. — Тук имаше огромен роял. Представяш ли си? Роял в хотелска стая! А там — кимна към банята — имаше телефон. Преди това никога не бях виждала телефон в баня.

Люк чакаше. На лицето й бе изписана печал и още нещо, което той не можа да определи.

— Ти беше отседнал тук по време на войната — каза тя най-сетне. После, като че ли бързайки да го каже на един дъх, добави: — Тук се любихме.

Той надникна в спалнята.

— Сигурно на онова легло.

— Не само на леглото. — Тя се изкиска, после изведнъж отново стана сериозна. — Колко млади бяхме тогава!

Мисълта, че се е любил с такава неотразима жена, беше непоносимо възбуждаща.

— Господи, как ми се иска да си спомня! — каза той с приглушен, треперещ от желание глас.

За негова изненада, тя се изчерви.

Люк се извърна встрани, вдигна слушалката на телефона и набра централата. Искаше да се увери, че огънят ще бъде овладян. След дълго чакане някой от централата най-сетне отговори.

— Обажда се господин Дейвис — заговори бързо Люк. — Аз пуснах алармата. Пожарът започна в помощна стая близо до стая петстотин и четирийсет.

После затвори, без да дочака отговор.

Били се оглеждаше и емоцията вече се бе изтрила от лицето й.

— Ето дрехите ти — каза тя.

Той влезе в спалнята. На леглото бяха проснати сиво спортно сако и чифт панталони, сякаш току-що излезли от химическо чистене. Сети се, че сигурно ги е изцапал в самолета и ги е дал да му ги почистят и изгладят. На пода до леглото се виждаха тъмни обувки. В едната от тях, навит прилежно на руло, бе пуснат колан от крокодилска кожа.

Люк отвори чекмеджето на нощното шкафче до леглото и намери портфейл, чекова книжка и писалка. Далеч по-интересен обаче му се стори календарният бележник със срещите и телефонните номера, който бе в дъното на чекмеджето. Отвори го на текущата седмица.

Били застана до него да погледне какво чете и сложи ръка на рамото му. Жестът бе съвсем обикновен, но Люк се стегна да не му проличи колко много я желае.

— Да имаш представа коя е тази Алис? — попита той.

— Малката ти сестричка.

— На колко е години?

— Седем години по-малка от теб, което означава на трийсет.

— Значи е родена през 1928 година. Сигурно съм говорил с нея на рождения й ден. Дали да не й се обадя сега и да я питам не съм ли й казал нещо необичайно?

— Чудесна идея.

Люк се чувстваше добре. Връщаше живота си в релси.

— Сигурно съм отишъл във Флорида без бански.

— Кой ти мисли за бански през януари?

— Затова съм си и отбелязал да си купя в понеделник. И същата тази сутрин, в осем и половина, съм отишъл в мотел „Вангард“.

— А какво е това Апекс8 съвещание?

— Според мен това има нещо общо с кривата, която описва ракетата по време на полет. Разбира се, не си спомням да съм работил по нея, но знам, че това е свързано с много важни и трудни изчисления. Втората степен трябва да се отдели точно в кулминацията, за да може спътникът да излезе в постоянна орбита.

— Би могъл да разбереш кои са присъствали на тази среща и да говориш с тях.

— Ще го направя.

Той обърна на крайната страница. Там бяха телефоните на Антъни, Били, Бърн, мама и Алис, заедно с още двайсетина-трийсет, които не му говореха нищо.

— Нещо да ти прави впечатление? — попита той Били.

Тя поклати глава.

Имаше някои нишки, които би могъл да проследи, но всъщност не можа да намери нищо точно. Беше го очаквал, но въпреки това му стана криво. Сложи бележника в джоба си и огледа стаята. На стойката за багаж бе оставен износен куфар от черна кожа и той разрови съдържанието му. Вътре намери чисти ризи и бельо, бележник, пълен с математически изчисления, и книжка с меки корици, озаглавена „Старецът и морето“, с подгънато ъгълче на 143-а страница.

Били хвърли поглед в банята.

— Прибори за бръснене, тоалетни принадлежности, четка за зъби — и това е всичко.

Люк отвори всички шкафчета и чекмеджета в спалнята, а Били направи същото в хола. В един от гардеробите Люк намери черен вълнен балтон и черна мека шапка, но нямаше нищо друго.

— Нищо — подвикна той към хола. — А ти?

— Телефонните ти съобщения са тук, на бюрото. От Бърн, от полковник Хайд и още някой на име Мариголд.

Антъни сигурно ги е прочел, каза си Люк, сметнал ги е за безобидни и е решил да не възбужда излишни подозрения, като ги унищожи.

Били го попита:

— Коя е тая Мариголд, знаеш ли?

Люк помисли малко. Беше чувал вече това име. И накрая се сети.

— Секретарката ми в Хънтсвил — отвърна. — Полковник Хайд ми каза, че тя ми е направила самолетните резервации.

— Чудя се дали не си й съобщил целта на пътуването си.

— Съмнявам се. Не съм казал на никого в Кейп Канаверал, та на нея ли?

— Да, но тя не е от Кейп Канаверал. Освен това може би си имал доверие на секретарката си повече, отколкото на всеки друг.

Люк кимна.

— Всичко е възможно. Ще проверя. Засега това е най-обещаващата нишка. — Той извади бележника и започна да преглежда телефоните на задната страница. — Бинго!… Мариголд — домашен.

Люк седна зад бюрото и набра номера. Чудеше се колко ли време му остава, преди Пит и другите да се върнат.

Били сякаш прочете мислите му и започна да събира в черния куфар багажа му с припрени движения.

Телефонът оттатък вдигна сънлива жена с бавен южняшки акцент. Съдейки по гласа й, Люк си каза, че май е чернокожа.

— Извинявайте, че се обаждам толкова късно. Мариголд ли е на телефона?

— Доктор Лукас! Слава богу, че се обадихте. Как сте?

— Мисля, че съм добре, благодаря ти.

— Ама какво, за бога, е станало с вас? Никой не знаеше, че сте във… А сега изведнъж чувам, че сте изгубили паметта си. Така ли е?

— Да.

— Е, как е станало?

— Не знам, но се надявам ти да ми помогнеш да разбера.

— Само да мога.

— Бих искал да узная защо в понеделник изведнъж съм решил да отида до Вашингтон. Нещо да съм ти казвал?

— Нищо не ми казахте, аз също се питах.

Точно този отговор бе очаквал да чуе, но въпреки това пак изпита разочарование.

— А да съм намеквал нещо за това?

— Не.

— Какво точно казах?

— Казахте, че трябвало да летите за Вашингтон през Хънтсвил и ме помолихте да ви направя резервации за полетите на МАТС.

МАТС бе военна аеролиния и Люк се досети, че сигурно е имал право да я използва, след като работи за военните. Но имаше нещо друго, което не му бе съвсем ясно.

— Да летя до Вашингтон през Хънтсвил?

До този момент никой не бе споменавал такова нещо.

— Казахте, че искате да минете през Хънтсвил за няколко часа.

— Питам се защо ли?

— После казахте нещо, което ми прозвуча малко странно. Помолихте ме да не казвам на никого, че ще идвате в Хънтсвил.

— Аха! — Люк усети, че разковничето е някъде тук. — Значи е трябвало да пристигна тайно.

— Да. И аз не казах на никого. Разпитаха ме и военното разузнаване, и ФБР, но и на тях не казах, защото ме помолихте да не го правя. Не знаех дали съм постъпила правилно или не, след като чух, че сте изчезнали, но ми се стори, че е по-добре да се придържам към това, което ми бяхте казали. Правилно ли съм постъпила?

— Боже, Мариголд, откъде да знам? Но ти благодаря много за верността. — Навън алармата спря да звъни и Люк разбра, че времето му изтича. — Трябва вече да тръгвам. Благодаря ти за помощта.

— Няма проблеми. А вие я карайте умната, чувате ли?

Тя затвори.

— Събрах багажа ти — обади се Били.

— Благодаря. — Той извади балтона и шапката от гардероба и си ги сложи. — Дай сега да се омитаме оттук, преди да са се върнали ония боклуци.

Двамата се качиха на колата, отидоха в едно денонощно заведение близо до сградата на ФБР и си поръчаха кафе.

— Питам се в колко ли часа отлита първият самолет за Хънтсвил тази сутрин — каза Люк.

— Трябва ми справочник за полетите — отвърна Били.

Люк се огледа из заведението. В него бяха седнали две ченгета, пиещи бавно кафето си, четирима пияни студенти, които тъкмо си поръчваха хамбургери, и две недотам облечени жени, които вероятно бяха проститутки.

— Не вярвам тук да имат — забеляза той.

— Обзалагам се, че Бърн има. Писателите имат такива неща. Трябват им за предварителното проучване.

— Да, ама той сигурно спи.

Били се изправи.

— Ами тогава ще го събудя. Имаш ли десетак?

— И още как.

Джобът му още бе пълен с монетите, които бе откраднал вчера.

Били отиде до телефона, окачен на стената до тоалетната. Люк отпиваше бавно от кафето и я гледаше. Докато говореше по телефона, тя се смееше, отмяташе глава и изобщо се опитваше да бъде мила с човек, когото току-що е събудила. Гледаше я като омагьосан и желанието му се надигна с такава сила, че чак го заболя.

Тя се върна на масата и каза:

— Ей сега ще дойде и ще донесе справочника.

Люк погледна часовника си. Беше два часа.

— Оттук вероятно ще отида направо на летището. Дано да има някой ранен полет.

Били сви вежди.

— Някакъв краен срок ли има?

— Може и да има. Непрекъснато се питам какво ме е накарало да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Сигурно е нещо, свързано с ракетата. И какво друго да е, ако не някаква заплаха за изстрелването й?

— Саботаж?

— Да. И ако съм прав, трябва да успея да го докажа преди десет и половина тази вечер.

— Искаш ли да дойда с теб до Хънтсвил?

— Ти трябва да се грижиш за Лари.

— Мога да го оставя при Бърн.

Люк поклати глава.

— Не, не мисля… благодаря ти.

— Винаги си бил независим кучи син.

— Не, не е това. — Искаше да го разбере правилно. — Много искам да дойдеш с мен. И точно в това е проблемът… искам твърде много от теб.

Тя се пресегна през пластмасовата маса и го хвана за ръката.

— Не бой се, няма никакъв проблем.

— Много е смущаващо… Женен съм за друга, но не знам какво чувствам към нея. Как изглежда?

Били поклати глава.

— Аз не бива да ти казвам нищо за Елспет. Ти сам трябва да я преоткриеш.

— Сигурно е така.

Били вдигна ръката му към устните си и я целуна нежно.

Люк преглътна с усилие.

— Винаги ли съм те харесвал толкова или това е нещо ново?

— Не е ново.

— Изглежда, добре сме се разбирали с теб.

— Ни най-малко. Карахме се като откачени. Но адски се обичахме.

— Каза, че сме се любили… в оня хотел…

— Престани!

— Хубаво ли беше?

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към него.

— Най-хубавото нещо, което съм изживявала.

— Тогава как така не съм женен за теб?

Тя наведе глава и се разплака с тихи хлипове, разтърсващи раменете й.

— Защото… — Прокара длани през лицето си, пое дълбоко дъх и отвори уста да продължи, но не издържа и отново се разплака. Накрая изтърси през сълзи: — Ти ми се разсърди толкова много, че не ми говори цели пет години.

1945

Родителите на Антъни имаха конеферма близо до Шарлотсвил, Вирджиния, на два часа път от Вашингтон. Къщата им бе голяма, облицована отвън с бели трупи, с много крила и дузина стаи във всяко. Имаше манежи за езда, тенискортове, едно езеро и поточе, гори. Майката на Антъни ги бе наследила от баща си, заедно с пет милиона долара.

Люк пристигна тук в петъка след официалната капитулация на Япония. На вратата го посрещна госпожа Каръл. Беше нервна русокоса жена, която на младини явно е била много хубава. Тя го въведе в малка, безукорно чиста спалня с полиран дървен под и високо старомодно легло.

Той свали униформата си — вече бе майор — и си облече черно кашмирено сако и сиви трикотажни панталони. Тъкмо връзваше връзката си, когато в стаята надникна Антъни.

— Като си готов, коктейлът е в столовата — каза му той.

— Идвам — отвърна Люк. — Къде е стаята на Били?

През лицето на Антъни мина сянка на смущение.

— Момичетата са в другото крило, опасявам се. Адмиралът е малко старомоден, стане ли въпрос за такива неща.

Баща му бе прекарал целия си живот във флота.

— Няма проблем — сви рамене Люк.

Бе прекарал три години, шарейки из окупирана Европа през нощта — щеше да намери и стаята на любимата си в тъмното.

Когато слезе долу в шест часа, всичките му стари приятели вече бяха там и го чакаха. Освен Били и Антъни, там бяха Елспет, Бърн и приятелката на Бърн — Пег. По-голямата част от войната Люк бе прекарал с Бърн и Антъни, а всяка отпуска — с Били, но с Елспет и Пег не се бе виждал от 1941 година.

Адмиралът му подаде едно мартини и той отпи с благодарност. Ако трябваше да се празнува, то бе именно сега. Разговорът бе шумен и оживен. Майката на Антъни гледаше младите с леко доволно изражение, а баща му обръщаше коктейлите по-бързо от всеки друг на масата.

По време на вечерята Люк огледа всички, сравнявайки ги с оная златна младеж, която толкова се притесняваше преди четири години да не бъде изгонена от Харвард. Елспет бе болезнено слаба след тригодишен живот на желязна купонна система във военновременния Лондон — дори прекрасните й гърди се бяха смалили. Пег, безвкусно обличащото се момиче с голямо сърце, сега бе стилно облечена жена, но умело гримираното й лице изглеждаше по-твърдо и цинично. Бърн, със своите двайсет и седем години, имаше вид на десет години по-възрастен. Това бе неговата втора война. Бе раняван три пъти и изпитото му лице показваше, че е видял много страдание — свое и чуждо.

Антъни бе живял най-добре. Бе видял малко активна служба наистина, но по-голямата част от войната бе прекарал във Вашингтон. Увереността, оптимизмът и неподправеният му хумор бяха оцелели непокътнати.

Били също изглеждаше малко променена. Беше преживяла времена на недоимък и трудности през детството си и затова като че ли войната не й се бе отразила толкова. Бе прекарала две години в Лисабон като таен агент и Люк знаеше — макар и другите да не го знаеха — че там е убила човек, прерязвайки гърлото му тихо и безпогрешно в задния двор на едно кафене, където той тъкмо се канел да продаде информация на врага. Обаче все още си беше малка топка, излъчваща енергия — един път весела и радостна, друг път яростна и със святкащи очи. Променящото й се всяка секунда лице бе явление, което Люк не се уморяваше нито за миг да изследва.

Бяха извадили изключителен късмет да останат живи всичките. По-голямата част от групички като тях бяха изгубили поне по един приятел.

— Трябва да вдигнем тост — каза той, взимайки чашата вино пред себе си. — За тези, които оцеляха… и за тези, които не можаха.

Всички пиха и след това Бърн каза:

— И аз имам тост. За онази, която пречупи гръбнака на нацистката военна машина — Червената армия.

Всички отново пиха, но адмиралът промърмори недоволно:

— Хайде стига вече тостове.

Комунистическите убеждения на Бърн бяха все още силни, но Люк бе сигурен, че вече не работи за Москва. Двамата бяха сключили сделка и той вярваше, че Бърн я спазва. Въпреки това дружбата им никога не можа да се върне към старата топлина в отношенията им. Да вярваш в някого бе като да носиш вода в шепи — толкова лесно можеш да я разсипеш и разсипаното никога не може да се върне. Люк винаги се натъжаваше, щом си спомнеше за предишното си приятелство с Бърн, но беше безпомощен да направи каквото и да било.

Сервираха кафето в хола. Люк раздаде чашите. Докато подаваше сметана и захар на Били, тя прошепна:

— Източното крило, втори етаж, последната врата вляво.

— Сметана?

Тя вдигна учудено вежди.

Люк с усилие потисна надигналия се смях и продължи нататък.

В десет и половина адмиралът настоя мъжете да минат в билярдната. На барчето до стената бяха подредени твърди напитки и кутии с пури. Люк отказа да пие повече — нямаше търпение да се шмугне в чаршафите до топлото, очакващо го с желание тяло на Били и никак не му се искаше да му се приспи точно когато не трябва.

Адмиралът си наля щедро количество бърбън, хвана Люк под ръка и го поведе към другия край на залата, за да му покаже колекцията си от оръжия, изправени в заключени стъклени витрини. Семейството на Люк не бяха ловци и оръжието за него беше само за убиване на хора, а не на животни, затова гледката не му направи впечатление. Освен това бе убеден, че алкохол и оръжие правят много лоша комбинация. Но от учтивост се престори на заинтригуван.

— Познавам и уважавам твоето семейство, Люк — каза адмиралът, докато двамата разглеждаха една от пушките. — Баща ти е велик човек.

— Благодаря — отвърна Люк.

Това му заприлича на встъпление от добре репетирана реч. Баща му бе прекарал войната като шеф на кабинета по ценообразуването, но адмиралът сигурно го мислеше още за банкер.

— Трябва да мислиш за семейството си, когато си избираш съпруга, момчето ми — продължи адмиралът.

— Да, сър, ще го направя — прилежно отвърна Люк, чудейки се накъде бие адмиралът.

— Която и да е бъдещата госпожа Лукас, за нея винаги ще има място във високите кръгове на американското общество. Трябва да си избереш момиче, което да е способно да поеме този товар.

Люк започна да схваща накъде се насочва разговорът. Подразнен, той върна пушката обратно в шкафа.

— Ще имам това предвид, адмирале — каза и понечи да се отдалечи.

Адмиралът обаче го хвана за лакътя и го спря.

— Каквото и да правиш, не пропилявай шансовете си напразно.

Люк впери в него святкащ от гняв поглед. Твърдо бе решил да не пита адмирала какво иска да каже. Беше убеден, че знае отговора и бе по-добре да не го чува.

Обаче адмиралът не се предаваше.

— Не се забърквай с тая малка еврейка… не е за теб.

Люк изскърца със зъби.

— Ако ме извините, това е тема, която бих предпочел да обсъдя с моя баща.

— Обаче баща ти не знае за нея, нали?

Люк почервеня. Адмиралът бе спечелил точка. Родителите на Люк още не бяха виждали Били. Но кога да се видят? За това просто не бе останало време. Цялата им любов бе протекла в откраднати от войната кратки моменти. Но това не бе единствената причина. Дълбоко в душата на Люк един едва доловим дребнав гласец непрекъснато му шушнеше, че момиче от едва кретащо от нищета еврейско семейство надали покрива представата на близките му за сполучлив за него брак. Щяха да я приемат, той бе сигурен, и не само това — щяха да я обикнат поради същата причина, поради която я обичаше и той. Но в началото може би щяха да бъдат малко разочаровани. Ето защо той с нетърпение очакваше удобен момент, за да им я представи и постепенно да им даде време да я опознаят.

Фактът, че в думите на адмирала има, макар и зрънце истина, разяри Люк още повече. Едва сдържайки се да не избухне, той каза:

— Моля да простите предупреждението ми, че тези забележки са обидни за мен.

Цялата стая стихна, но завоалираната заплаха мина покрай ушите на пияния адмирал.

— Разбирам те, синко, но аз съм живял повече от теб и знам какво говоря.

— Извинете ме, но не познавате хората, за които става въпрос.

— О, така ли? Тогава нека ти кажа, че вероятно знам повече от теб за въпросната млада дама.

Нещо в гласа на адмирала прозвуча като предупреждение, но Люк вече бе набрал обороти и не му обърна внимание.

— Знаете друг път! — нарочно грубо отвърна той.

Бърн се опита да се намеси:

— Хей, момчета, я стига сте дрънкали! Дайте да поиграем малко билярд, а?

Но вече нищо не можеше да спре адмирала. Той сложи ръце на раменете на Люк.

— Виж какво, моето момче, аз съм мъж и мога да те разбера — каза той със съучастнически тон, който отблъсна Люк още повече. — Ако не приемаш нещата насериозно, няма нищо лошо в това да чукнеш някое и друго курве, както всички ние…

Не можа да довърши изречението си. Люк се обърна към него, опря длани в гърдите му и силно го блъсна назад. Адмиралът залитна, размахал ръце, и бърбънът му литна във въздуха. Опита се да запази равновесие, но не можа и тежко се тръшна по задник на килима.

Люк изрева:

— А сега млъквай, преди да съм затворил с юмрук мръсната ти уста!

Антъни с пребелело лице се втурна напред и сграби Люк за ръката.

— Люк, опомни се, за бога! Какво правиш?

Бърн бързо се вмъкна между него и седналия на пода адмирал.

— Успокойте се и двамата! — извика той.

— Да се успокоя? — викна Люк. — Първо те кани в къщата си, а след това обижда приятелката ти. Крайно време е някой да научи тоя изкуфял дъртак на маниери!

— Тя е курва — каза адмиралът от пода, без да става. — Аз ли не знам, мамка му! — Гласът му се превърна в рев: — Аз платих аборта й!

Люк замръзна на място.

— Абортът й? — повтори той стъписано.

— Да, да, аборта й. — Той с усилие се изправи на крака.

— Тя забременя от Антъни и аз й платих хиляда долара, за да се отърве от малкото копеле. — Устата му се изкриви в злорада, тържествуваща гримаса. — А сега пак ми кажи, че не знам какво говоря!

— Лъжеш!

— Питай Антъни!

Люк извърна поглед към Антъни.

Антъни обаче поклати глава.

— Детето не беше мое. Казах така на баща ми, за да ми даде хиляда долара. То беше твое дете, Люк.

Люк се изчерви до корена на косата си. Старият, пиян като талпа адмирал го бе направил на глупак. Именно той беше този, който не знаеше нищо. Мислеше си, че познава Били, а тя е скрила от него такова важно нещо… Заченал е дете, а приятелката му е направила аборт и всички са знаели за това, с изключение на него. Унижението бе убийствено.

Той изхвръкна от стаята, побеснял. Мина през коридора като вихър и се втурна в хола. Там обаче бе само майката на Антъни — момичетата явно вече си бяха легнали. Госпожа Каръл видя лицето му и стреснато попита:

— Какво има, моето момче?

Той не й обърна внимание и тръшна вратата.

Изтича по стълбите на горния етаж, стигна до източното крило, намери стаята на Били и влетя вътре, без да чука.

Тя лежеше гола на леглото и четеше, разпуснала къдравата си черна коса върху възглавницата като вълна. Красотата й обаче само го разяри още повече.

Тя вдигна очи към него, щастливо усмихната, но като видя изражението на лицето му, усмивката й угасна.

— Някога лъгала ли си ме? — кресна той извън себе си.

Тя рязко седна в леглото, уплашена.

— Не, никога.

— Тоя шибан адмирал казва, че ти е платил за аборт!

Лицето й пребледня.

— О, не! — изпъшка тя.

— Вярно ли е? — викна той. — Казвай!

Били кимна, заплака и скри лице в дланите си.

— Значи си ме лъгала.

— Съжалявам! — проплака тя. — Исках го това дете… твоето дете… исках го от цялото си сърце. Но не можех да говоря с теб. Ти беше във Франция и не знаех дали изобщо ще се върнеш. Трябваше да реша сама. — Повиши глас: — Това беше най-гадният период в живота ми!

Люк сякаш плуваше в мъгла.

— Аз съм имал дете — прошепна той.

Настроението й се промени на секундата.

— Хайде сега, не ми лей сълзи — каза тя сопнато. — Не беше толкова сантиментален към спермата си, когато ме чукаше, така че не започвай сега… Много е късно, по дяволите!

Това го убоде неприятно.

— Трябваше да ми кажеш. Дори и да не си могла да се свържеш с мен тогава, трябвало е да ми кажеш при първа възможност. При първата отпуска.

Тя въздъхна.

— Да, знам. Но според Антъни не биваше да казвам на никого и трябва да ти заявя, че никак не е трудно да убедиш едно момиче да пази тайна от такъв род. Никой никога нямаше да разбере, ако не беше този адмирал Гадняр Каръл.

Люк побесня от спокойствието, с което тя говореше за измамата си, като че ли единственото лошо нещо, което е направила, е било да се остави да я хванат.

— Няма да мога да го преживея — каза той отнесено.

Тя сниши глас:

— Какво искаш да кажеш?

— След като си ме излъгала, и то за такова важно нещо, как да ти вярвам занапред?

Лицето на Били се изкриви от болка.

— Имаш намерение да ми кажеш, че всичко е свършено. — Той не отговори и тя продължи: — Така е, познавам те добре. Права съм, нали?

— Да.

Тя отново заплака.

— Идиот такъв! — успя да извика през сълзи. — Не те интересуваше нищо, освен войната.

— Войната ме научи, че нищо друго не е толкова важно, колкото верността.

— Пълни лайна! Още не си разбрал, че когато човек е притиснат от нужда, той е готов да излъже.

— Дори и хората, които обича?

— Най-вече, защото държи толкова много на тях, че е готов на всичко. Защо мислиш, че хората казват истината на свещеници и на абсолютни непознати, с които пътуват заедно във влака? Защото не ги обичат и не ги интересува какво ще си помислят!

Бе влудяващо права. Но Люк презираше такива лесни извинения.

— Не такова е разбирането ми за живота.

— Какъв късметлия! — каза горчиво тя. — Израсъл си в щастливо семейство, никога не си знаел какво е това да те отритнат, да загубиш близък човек. Войната беше тежка за теб, но никога не си бил подлаган на мъчения и нямаш достатъчно въображение, за да бъдеш страхливец. Разбира се, ти не лъжеш… Поради същата причина, поради която госпожа Каръл например не краде.

Тя беше невероятна — убеждаваше себе си, че за всичко е виновен той. Невъзможно беше да се говори с човек, който сам се мами така жестоко. Кипящ от гняв, той се извърна да си върви.

— Щом мислиш, че съм такъв, значи сигурно се радваш, че всичко между нас свърши.

— Не, не се радвам. — Сълзите не спираха да текат по лицето й. — Обичам те и никога не съм обичала друг. Съжалявам, че те излъгах, но няма да се просна в краката ти само заради това, че в момент на криза съм постъпила неправилно.

Нямало да се просне в краката му! Та той изобщо не искаше да я кара да прави каквото и да било. Искаше просто да се махне от нея, от приятелите им, от адмирал Каръл и омразната му къща.

Някъде дълбоко в съзнанието му се обади слаб гласец, нашепващ му, че захвърля най-ценното, което някога е имал, и че този разговор ще го накара да съжалява горчиво цял живот. Но унижението бе много силно, гневът го бе завладял и раната бе твърде болезнена. Отправи се към вратата.

— Не си отивай! — умолително проплака тя.

— Върви по дяволите! — излая той и излезе.

2.30 сутринта

— Тогава Антъни се прояви като истински приятел — каза Били. — Бях отчаяна. Хиляда долара! Не можех дори да си помисля за такава сума. Но той ги взе от баща си и пое цялата вина. Човек с главно Ч. И точно затова ми е трудно да го разбера сега.

— Не мога да повярвам, че съм се отказал от теб — каза Люк. — Не съм ли разбирал какво си изстрадала?

— Вината не беше само твоя — уморено въздъхна Били. — Обаче тогава мислех, че е само твоя. Едва сега виждам и своята.

Изглеждаше така, сякаш самият разказ за преживяното я бе уморил.

Двамата замълчаха, всеки потънал в мислите си. Люк се питаше за колко време ще дойде Бърн от Джорджтаун, после мислите му се върнаха към току-що чутия разказ.

— Не ми харесва много това, което чух за себе си — каза той след малко. — Наистина ли съм загубил двамата си най-добри приятели, само защото съм бил тъпо непреклонен и инатлив?

Били се поколеба, после се засмя.

— Какво, да подслаждам думите? Да, точно това направи.

— И затова ти се омъжи за Бърн.

Тя отново се засмя.

— Понякога си толкова егоцентричен — каза му с любов. — Не се омъжих за Бърн, защото ти ме изостави. Омъжих се за него, защото е един от най-добрите мъже на света. Умен, нежен и добър в леглото. Трябваше да минат няколко години, докато те прежаля, но когато това стана, влюбих се в него.

— И двамата с теб станахме отново приятели?

— Бавно. Всички те обичахме, макар понякога да се държеше като инатливо муле. Писах ти, когато се роди Лари, и ти дойде да ме видиш. После, на другата година, Антъни направи огромен купон на трийсетия си рожден ден и ти също дойде. Беше се върнал в Харвард и работеше по докторската си дисертация. Останалите също се бяха върнали във Вашингтон — Антъни, Елспет и Пег работеха за ЦРУ, аз участвах в научно изследване в университета „Джордж Вашингтон“, а Бърн пишеше сценарии за националното радио. Така че когато идваше два-три пъти в годината в града, всички се събирахме.

— Кога се ожених за Елспет?

— През хиляда деветстотин петдесет и четвърта. Годината, в която се разведох с Бърн.

— Знаеш ли защо съм се оженил за нея?

Тя се поколеба. Отговорът сигурно е лесен, помисли си Люк. Би трябвало да каже: „Защото я обичаше, разбира се!“. Но тя не го направи.

— Не аз трябва да ти отговарям на този въпрос — отговори Били най-сетне.

— Ще попитам Елспет.

— Дано я попиташ.

Той вдигна поглед към нея. В отговора имаше някакъв намек и Люк тъкмо се питаше как да я предизвика да му каже какво има предвид, когато навън спря бял линкълн континентал. От него изскочи Бърн и влезе в кафенето. Люк го посрещна с думите:

— Извинявай, че те събудихме.

— Няма нищо — отвърна Бърн. — Били не можа да си набие в главата, че когато мъжът спи, трябва да го оставят на спокойствие. Щом тя е будна, останалите също не трябва да спят. Щеше да го знаеш и ти, ако не беше загубил паметта си. Ето.

Той тръшна на масата дебела книга, на чиято корица пишеше: „Официален справочник на аеролиниите — публикува се всеки месец“. Люк го взе.

Били го посъветва:

— Виж „Капитал Еърлайнс“. Те изпълняват полети на юг.

Люк прелисти справочника и намери страницата.

— Има един самолет, който излита в шест и петдесет и пет. Само след четири часа. — Той приближи очи към справочника. — По дяволите, ама той каца във всяко градче из Дикси9 и пристига в Хънтсвил в два и двайсет и три следобед местно време.

Бърн си сложи очилата и започна да чете през рамото му.

— Следващият самолет излита в девет, но пък има по-малко междинни спирки и освен това е „Вискаунт“, така че пристига в Хънтсвил по-рано. Само няколко минути преди дванайсет.

— Бих хванал по-късния самолет, само че не ми се размотава из Вашингтон повече, отколкото е необходимо.

— Освен това ще имаш още два проблема — каза Бърн. — Номер едно: мисля, че Антъни ще прати хора на летището.

Люк сви вежди.

— Може би няма да е зле да тръгна оттук с кола и да хвана самолета някъде по-нататък по маршрута му. — Отново сведе поглед към справочника. — Първата спирка на ранния самолет е в някакво село на име Нюпорт Нюз. Къде, по дяволите, е това?

— Близо до Норфък, Вирджиния — отвърна Били.

— Каца там в осем часа и две минути. Мога ли да стигна дотам навреме?

— Това са триста километра — запресмята Били. — Да кажем, четири часа. Имаш един час като резерва.

Бърн се намеси:

— Повече, ако вземеш моята кола. Вдига сто и седемдесет километра в час.

— Ще ми дадеш колата си?

— Ти си ми спасявал живота и аз съм спасявал твоя. Какво означава някаква си кола?

— Благодаря ти — кимна Люк.

— Но имаш и още един проблем — напомни му Бърн.

— Какъв?

— Проследиха ме.

3 часа сутринта

Антъни седеше на волана на жълтия си кадилак, паркиран на една пресечка от кафенето. Беше спрял плътно до задницата на един пикап, така че биещият му на очи автомобил бе почти изцяло скрит, докато в същото време отвътре съвсем ясно се виждаха входът на кафенето и ярко осветената част от тротоара пред него. В това кафене, изглежда, често идваха и ченгета — отпред, заедно с тъндърбърда на Били и белия линкълн континентал на Бърн, бяха спрели и две полицейски коли.

Ак Хоруиц бе изпратен на пост пред апартамента на Бърн Ротетън с инструкции да стои там и да чака Люк да се появи. Обаче, когато Бърн излезе посред нощ и тръгна нанякъде, той прояви достатъчно самоинициатива да не се подчини на заповедта и да го последва с мотора си. Веднага след като Бърн влезе в заведението, Ак бе набрал съоръжение Q и бе казал на Антъни.

Сега Антъни видя как Ак излиза от кафенето с картонена чаша кафе в едната ръка и вафла в другата. Той се приближи към колата на Антъни.

— Лукас е вътре — докладва му.

— Знаех си — реагира Антъни със злобно задоволство.

— Обаче се е преоблякъл. Сега е с черно палто и черна мека шапка.

— Другата шапка загуби в „Карлтън“.

— С него е Ротетън и онова момиче.

— Освен тях, кой още е вътре?

— Четирима полицаи си разказват мръсни вицове, някакъв страдащ от безсъние тип чете „Вашингтон Пост“ и готвачът.

Антъни кимна. Нищо не можеше да стори на Люк в присъствието на ченгетата.

— Ще чакаме, докато излезе, тогава и двамата ще го проследим. И този път няма да ни се изплъзне.

— Ясно.

Ак се върна на мотоциклета си, спрян зад колата на Антъни, седна на седалката и се захвана с кафето и вафлата.

Антъни обмисли още веднъж плана. Щяха да стигнат Люк в някоя тиха уличка, да го смотаят набързо и да го отведат в една конспиративна квартира на ЦРУ в Чайнатаун. На този етап Антъни трябваше да се отърве от Ак. А след това щеше да убие Люк.

Чувстваше студена решителност. В „Карлтън“ бе споходен от пристъп на емоционална слабост, но после си бе казал, че докато не приключи цялата работа, не бива да мисли за такива неща, като предателство и приятелство. Знаеше, че неговото дело е право. Щеше да се оправя със съжаленията си, след като изпълни дълга си.

Вратата на кафенето се отвори.

Били излезе първа. Светлината я осветяваше откъм гърба и лицето й не се виждаше, но я позна по дребната фигурка и характерната походка. След нея излезе мъж в черно палто и шапка — Люк. Двамата тръгнаха към червения тъндърбърд. Фигурата с шлифера, излязла последна навън, се отправи към белия линкълн.

Антъни запали двигателя.

Тъндърбърдът тръгна, последван от линкълна. Антъни изчака няколко секунди, после потегли. Ак се залепи зад него с мотора.

Били подкара на запад и останалите я последваха. Антъни гледаше да се държи на пресечка и половина от тях, но улиците бяха пусти, така че вероятно щяха да забележат, че ги следят.

Стигнаха до Четирийсета улица, спряха на червено и Антъни се лепна зад белия линкълн на Бърн. Когато светна зелено, тъндърбърдът на Били внезапно се хвърли напред, а линкълнът се забави.

Ругаейки невъздържано, Антъни даде назад няколко метра, бързо смени на първа и настъпи газта до пода. Голямата кола изрева и се стрелна напред. Антъни заобиколи бавно размърдалия се линкълн и се втурна подир другите.

Били заснова през квартала зад Белия дом, минавайки като стрела на червено, нарушавайки знаци „Забранен обратен завой“ и фучейки с пълна газ срещу движението по еднопосочни улици. Антъни повтаряше маневрите й, отчаяно мъчейки се да не я изпуска, обаче кадилакът не можеше да се мери по маневреност с тъндърбърда и тя бавно се отдалечаваше напред.

Ак надмина Антъни и се залепи за задницата на Били. Гледайки я как увеличава скоростта си, Антъни си каза, че тя най-напред има намерение да се отърве от линкълна, след това да излезе на магистрала и да избяга и от мотоциклета, който не можеше да се мери със 125-те километра в час максимална скорост на тъндърбърда.

— Мамка му! — изруга отново Антъни.

Обаче се намеси късметът му. Завивайки зад един ъгъл със свирещи гуми, Били налетя на наводнена улица. Водата бълваше като фонтан от един пожарен кран до бордюра и цялата ширина на улицата бе покрита е пет-шест сантиметра вода и тя изтърва колата. Задницата на тъндърбърда се люшна на една страна и цялата кола направи широк полукръг, спирайки напряко на улицата. Ак успя да я заобиколи, но рязкото движение, с което го направи, измъкна мотоциклета изпод него и той се изтъркаля във водата, ала веднага стана, явно невредим. Антъни натисна силно спирачката и успя да закове на кръстовището. Тъндърбърдът бе спрял така, че задният му калник бе само на няколко сантиметра от една паркирана кола. Антъни вмъкна предпазливо линкълна във водата и се установи пред предницата на Били, така че колата й да не може да мръдне от мястото си.

Ак вече бе застанал откъм шофьорската страна на колата и Антъни се спусна към дясната врата.

— Излизай от колата! — викна той и измъкна пистолета от джоба си.

Вратата се отвори и фигурата с черния балтон и меката шапка излезе навън.

„Но това не е Люк!“, ужасено си помисли Антъни. Това е Бърн.

Веднага се извърна към посоката, откъдето бяха дошли, но от белия линкълн нямаше никаква следа.

Гневът бавно набъбна в гърдите му. Бяха си сменили дрехите и Люк бе избягал с колата на Бърн.

— Шибан идиот такъв! — ревна той на Бърн, едва сдържайки се да не го застреля на място. — Нямаш представа какво си направил!

Бърн отвърна с влудяващо спокоен глас:

— Ами кажи ми тогава, Антъни. Какво съм направил?

Антъни се извърна вбесен от него и натика пистолета обратно в джоба си.

— Я чакай малко — каза Бърн. — Не мислиш ли, че трябва да обясниш някои неща? Това, което правиш с Люк, е незаконно.

— Няма какво да ти обяснявам — изплю Антъни с презрение думите.

— Люк не е шпионин.

— Ти пък откога стана специалист по тия неща?

— Знам го и толкова.

— Аз пък не ти вярвам.

Бърн впери в него тежък поглед.

— Разбира се, че ми вярваш — каза той бавно. — Знаеш много добре, че Люк не е съветски агент. Защо се преструваш, че е?

— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни и си тръгна.

Били живееше в Арлингтън — потънал в зеленина през топлите сезони квартал от другата страна на Потомак, на територията на Вирджиния. Антъни караше по нейната улица. Минавайки покрай къщата й, той забеляза тъмния шевролет на ЦРУ, паркиран от другата страна на улицата. Зави зад ъгъла на първата пресечка и спря.

Били щеше да се прибере след някой и друг час. Знаеше накъде е тръгнал Люк. Но нямаше да му каже. Беше загубила доверието си в него. Щеше да остане вярна на Люк… ако, разбира се, не бъдеше подложена на някакъв изключителен натиск.

Значи точно това трябва да направи.

Да не полудяваш? Едно малко гласче вътре в него не спираше да му задава въпроса дали всичко това си струва. Имаше ли някакво оправдание за това, което се канеше да направи? Разтърси глава и отхвърли съмненията. Беше избрал съдбата си много отдавна и никой не можеше да го отклони от предначертания му път, дори не и Люк.

Той отвори багажника и извади голяма колкото книга кожена чантичка и фенерче колкото писалка. После отиде до шевито. Отвори дясната врата и се вмъкна в колата. Намести се до Пит, без да каже дума, и впери поглед в тъмните прозорци на къщата на Били. Загледан в тях, той си рече: „Това ще е най-лошото нещо, което някога съм правил в живота си“.

После изви глава към Пит.

— Вярваш ли ми?

Пит обърна към него белязаното си лице и неловко се ухили.

— Що за въпрос е това? Да, вярвам ти.

По-голямата част от агентите боготворяха Антъни като герой от войната, но Пит му беше верен като куче заради тайната, която Антъни бе потулил — че е бил арестуван за сутеньорство. Сега, за да му напомни това, Антъни продължи:

— Ако видиш, че правя нещо, което ти се струва нередно, ще ме подкрепиш ли, въпреки това?

Пит се поколеба, но когато проговори, гласът му трепереше от едва сдържани емоции:

— Нека ти кажа нещо. — Извърна поглед напред и го впери към заляната от уличното осветление улица. — Ти си за мен нещо като баща и така е било винаги… Това е всичко.

— Сега обаче ще направя нещо, което на теб няма да ти хареса. Искам просто да ми повярваш, че то е единствено правилното.

— Казах ти вече… Нямаш проблеми.

— Влизам вътре — каза Антъни. — Ако някой дойде, свирни с клаксона.

Той се прокрадна тихо към къщата, заобиколи гаража и се насочи към задната врата. После светна с фенерчето през прозореца на кухнята. Познатите очертания на мебелите вътре си бяха същите.

Целият му живот бе минал в измама и предателство, но това, каза си той с яд, бе най-ниското стъпало, до което някога бе слизал.

Познаваше къщата много добре. Първо провери хола, а след това и стаята на Били. И в двете нямаше никой. След това хвърли поглед и в стаята на Беки-Ма. Сложила слуховия си апарат на нощното шкафче до леглото, възрастната жена спеше дълбоко. Накрая Антъни влезе в стаята на Лари.

Освети с фенерчето спящото дете и едва не му прилоша от адски гадното чувство за вина. Светна лампата и седна в края на леглото.

— Хей, Лари, събуди се — тихо подвикна той. — Хайде.

Очите на хлапето потрепнаха и се отвориха. Минаха една-две секунди, докато момчето се ориентира, после на устните му цъфна усмивка.

— Чичо Антъни!

— Време е за ставане — каза му Антъни.

— Колко е часът?

— Рано е.

— Какво ще правим?

— Искам да те изненадам — отвърна Антъни.

4.30 сутринта

Бърн се обърна към Били:

— Ти обичаш Люк, нали?

Двамата седяха в колата й пред дома му. Не й се влизаше — нямаше търпение да се върне у дома при Лари и Беки-Ма.

— Да го обичам ли? — уклончиво отвърна тя на въпроса с въпрос. — Дали го обичам?

Не бе сигурна доколко може да споделя с бившия си съпруг. Бяха приятели наистина, но не толкова близки.

— Всичко е наред — каза той. — Отдавна съм разбрал, че е трябвало да се омъжиш за Люк. И според мен винаги си го обичала. И мен обичаше, но по различен начин.

Вярно беше. Любовта й към Бърн бе спокойна и нежна. С него тя никога не бе усещала урагана от чувства, в който потъваше, когато беше с Люк. И като се запита какво изпитва към Харолд — обикновено привличане или помитаща всичко страст — отговорът бе болезнено очебиен. Мисълта за Харолд я караше да изпитва приятно, но съвсем меко чувство на удоволствие. Нямаше кой знае какъв опит с мъжете — единствените, с които бе спала, бяха Люк и Бърн — но инстинктът й подсказваше, че с Харолд никога няма да изпита онова чувство, което й даваше Люк, онзи изпепеляващ сексуален пламък, който сякаш я изгаряше и я оставяше безпомощна и отмаляла от желание.

— Люк е женен — напомни му тя. — За много красива жена. — Замисли се за момент. — Елспет секси ли е според теб?

Бърн смръщи вежди.

— Трудно е да се каже. Сигурно… Към този, към когото тя иска. За мен бе студена, но за нея никога не е имало никой друг, освен Люк.

— Не че има кой знае какво значение. Люк е от онзи тип мъже, които са верни съпрузи. Той ще си остане с нея дори и ако тя е айсберг. Просто така, от чувство за дълг. — Тя помълча малко, после продължи: — Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Добре.

— Благодаря ти предварително. За това, че няма да кажеш: „Казвах ли ти аз!“. Много ще съм ти благодарна, ако не го чуя.

Бърн се засмя.

— Сигурно става дума за голямата ни свада.

Тя кимна:

— Тогава ти каза, че моята работа щяла да бъде използвана да се промиват мозъците на хората. Ето че това се сбъдна.

— Въпреки това, не бях прав. Твоята работа беше нужна. Наистина трябва да разберем как работи човешкият мозък. Хората може да използват знанията, за да вършат зло, но това не бива да спира научния прогрес… Ама чакай малко. Да не би да имаш някаква представа какви са намеренията на Антъни?

— Най-доброто, което можах да измисля, е следното. Според мен Люк е открил шпионин в Кейп Канаверал и е дошъл във Вашингтон, за да каже на Пентагона за това. Обаче този шпионин е всъщност двоен агент, който работи и за нас, и именно затова Антъни се мъчи да го спаси от разкриване.

Бърн поклати глава.

— Слаба работа. Антъни може да се оправи с това просто като дръпне Люк настрана и му каже, че този агент е двоен. Няма нужда да изтрива паметта му.

— Може да си прав. Освен това Антъни преди няколко часа стреля по Люк. Знам, че тайни агенти трудно се намират, но не вярвам, че ЦРУ ще тръгне да убива американски граждани, само и само да спаси някой свой двоен агент.

— Като нищо ще го направят — възрази Бърн. — Но в нашия случай това не би било необходимо. Антъни просто може да се довери на Люк.

— А ти имаш ли по-добра версия?

— Не.

Били сви рамене.

— Не че вече има значение. Антъни измами и предаде приятелите си. Не ме интересува защо. Каквато и необичайна причина да го е подтикнала, той е изгубен за нас. А беше добър приятел.

— Тоя живот смърди — каза Бърн, целуна я по бузата и слезе от колата. — Ако утре Люк ти се обади, звънни ми един телефон.

— Добре.

Бърн влезе в сградата, а тя подкара колата към къщи.

Прекоси Мемориъл Бридж, мина покрай Националното гробище и пое по страничните улички към дома си. Даде назад в алеята пред тях — навик, който си бе изработила с годините, защото на сутринта обикновено вечно бързаше. После влезе вътре, окачи палтото си на закачалката в антрето и веднага се качи горе, разкопчавайки роклята по пътя. Влязла в спалнята си, тя я измъкна презглава, изрита обувките и отиде да погледне Лари.

Видяла празното легло, Били изпищя.

После се хвърли към тоалетната, а след това и към стаята на Беки-Ма.

— Ларииии! — викна тя с всичка сила. — Къде си?

Срина се по стълбите и започна да наднича във всяка стая. После изхвръкна навън по бельо и отиде да провери и в гаража. Върнала се обратно, отново хукна да проверява всяка стая, отваряйки шкафове, надничайки под леглата и изобщо поглеждайки във всяко място, където би могло да се скрие едно седемгодишно момче. Нямаше го никъде.

Беки-Ма излезе от стаята с изписана на сбръчканото й лице уплаха.

— Какво става? — попита тя с треперещ глас.

— Къде е Лари? — кресна Били.

— Ами… в леглото си, мисля. — Треперещият глас се превърна в стон, когато случилото се започна да достига до съзнанието й.

Задъхана, със сетни усилия мъчеща се да потисне надигналата се паника, Били се спря за момент. После се върна в стаята на Лари и я огледа по-подробно.

Спалнята му бе подредена, без никакви следи от борба. Надничайки в гардероба, тя видя сгънатата прилежно синя пижама, която синът й бе облякъл вечерта. Дрехите, които му бе приготвила за училище, обаче ги нямаше. Каквото и да е ставало тук, той е излязъл облечен, каза си тя. Като че ли е излязъл с някого, на когото има вяра.

Антъни.

Отначало чак й се зави свят от облекчение. Антъни нямаше да стори нищо на Лари. После обаче премисли нещата наново. Дали? Тя би казала, че Антъни няма да стори нищо лошо и на Люк, но той бе стрелял по приятеля си. За него вече не можеше да се каже със сигурност какво би направил и какво не. Най-малкото, според нея, Лари е бил уплашен, че са го събудили толкова рано и са го накарали да се облече и да излезе, без да се обади на майка си.

Трябваше да си го върне по възможно най-бързия начин.

Тя изтича долу да се обади на Антъни. Още обаче преди да стигне до телефона, той иззвъня.

Били го грабна и притисна слушалката до ухото си.

— Да?

— Антъни се обажда.

— Как можа да го направиш? — писна Били. — Как може да си толкова жесток!

— Трябва да разбера къде е Люк — каза той хладно. — Не можеш да си представиш колко е важно.

— Тръгна за… — Млъкна. Ако му кажеше, щеше да остане без никакво оръжие.

— Тръгна закъде?

Били пое дълбоко дъх.

— Къде е Лари?

— С мен е. Не се безпокой за него.

Това я вбеси.

— Как така да не се безпокоя, скапан тъпак такъв!

— Просто ми кажи това, което искам да знам, и всичко ще бъде наред.

Искаше й се да му вярва — да му изпее отговора и да го остави да върне Лари у дома, но с огромно усилие на волята си потисна надигналото се изкушение.

— Чуй ме сега. Когато видя сина си, тогава ще ти кажа къде е Люк.

— Не ми ли вярваш?

— Това някакъв майтап ли е?

Той въздъхна.

— Добре. Дай да се видим при „Джеферсън Мемориъл“.

Били усети леко удовлетворение.

— Кога?

— В седем часа.

Тя погледна часовника си. Минаваше шест.

— Ще бъда там.

— Били…

— Какво?

— Бъди сама.

— Добре.

Били затвори.

Беки-Ма бе застанала до нея, изглеждаща ужасно крехка и стара.

— Какво… — заекна тя уплашено. — Какво става?

Били се опита да си придаде спокойно изражение.

— Лари е с Антъни. Сигурно е дошъл и го е взел, докато си спала. Сега ще отида да го върна. Няма какво да се безпокоим повече.

Тя се качи горе. Влязла в спалнята си, взе един от столовете и го сложи под гардероба. После стъпи на стола, протегна ръка и свали малък куфар, поставен най-отгоре на гардероба. След това го сложи на леглото и го отвори.

Разви вързопчето от мек плат и отвътре проблесна матовата повърхност на колт 45.

През войната всички бяха въоръжени с колт. Тя си го бе запазила като сувенир, но някакъв инстинкт или пък навик я караше редовно да го почиства и смазва. След като по теб са стреляли, чувстваш се по-спокойно, когато разполагаш с някакво огнестрелно оръжие, каза си тя.

С палец натисна копчето зад спусъка и пълнителят излезе от ръкохватката. В куфарчето имаше и кутия патрони. Били зареди седем, притискайки ги с палец в пълнителя, после го тласна с обиграно движение в ръкохватката. След това изщрака със затвора, за да вкара куршум в цевта.

Нещо я накара да се извърти рязко. На вратата бе застанала Беки-Ма и се взираше, ужасена, в пистолета.

Без да каже дума, Били също й отправи дълъг поглед.

След това изхвръкна покрай нея навън и скочи в колата.

6.30 сутринта

Беше удоволствие да се кара линкълнът на Бърн — без усилие поддържаше сто и петдесет километра в час и летеше по пустите пътища на потъналата в сън Вирджиния. На излизане от Вашингтон Люк изпита чувството, че оставя зад гърба си преживелиците от един кошмар, разтърсил го и обърнал живота му наопаки, и в тези ранни часове на деня му се струваше, че бяга от него.

Беше още тъмно, когато пристигна в Нюпорт Нюз и паркира колата на малкия паркинг до затворената сграда на местното летище. Отвътре не светеше нито една светлинка, с изключение на самотната крушка в телефонната кабина до входа. Той изгаси двигателя и се вслуша в настъпилата тишина. Нощта беше ясна, а летището бе ярко осветено. Подредените самолети в него изглеждаха особено тихи и спокойни, като коне, заспали прави.

Не бе мигвал вече над двайсет и четири часа и се чувстваше адски уморен, но мисълта му безспир прехвърляше всичко изживяно до този момент. Беше влюбен в Били. Сега, когато бе на триста километра от нея, можеше да го признае пред себе си. Но какво означаваше това? Винаги ли я бе обичал? Или това бе просто моментно увлечение, повторение на мигновения удар, който е изпитал през 1941 година? Ами Елспет? Защо се бе оженил за нея? Беше питал Били за това, но тя бе отказала да му отговори. „Ще питам Елспет“ — бе казал той тогава.

Погледна часовника си. До отлитането имаше повече от час. Разполагаше с много време. Люк слезе от колата и влезе в телефонната кабина.

Тя вдигна веднага, сякаш беше вече будна. Телефонистката я уведоми, че телефонният разговор ще бъде за нейна сметка и тя припряно отвърна:

— Разбира се, разбира се, свържете ме.

Изведнъж му стана неловко.

— Ъ-ъ… добро утро, Елспет.

— Толкова се радвам, че се обаждаш! — каза тя. — Щях да се побъркам от притеснения… Какво става?

— Не знам откъде да започна.

— Добре ли си?

— Да, вече съм по-добре. Най-общо казано, Антъни ми е причинил загуба на паметта чрез прилагане на комбинация от електрошок и наркотици.

— Боже господи! И защо го е направил?

— Казва, че съм съветски агент.

— Но това е абсурдно.

— Това е казал на Били.

— Значи си се виждал с Били?

Люк долови враждебната нотка в гласа на Елспет.

— Тя беше много любезна — оправда се той. Спомни си как бе предложил на Елспет да дойде до Вашингтон и да му помогне, а тя му бе отказала.

Елспет смени темата.

— Откъде се обаждаш?

Той се поколеба. Враговете му като нищо можеше да подслушват телефона на Елспет.

— Не искам да ти казвам, защото някой може да подслушва.

— Ясно, разбирам. И какво ще правиш по-нататък?

— Трябва да разбера какво е искал Антъни да забравя.

— Как ще го направиш?

— Бих предпочел да не говоря по телефона за това.

В гласа й прозвуча раздразнение.

— Ами… съжалявам, че не можеш да ми кажеш нищо.

— Всъщност обадих ти се да те попитам някои неща.

— Добре, давай.

— Защо нямаме деца?

— Не знаем. Миналата година ти се прегледа, но не ти намериха нищо нередно. Преди няколко седмици и аз ходих при една лекарка в Атланта, която ми направи няколко теста. Чакаме резултатите.

— А би ли ми казала как се оженихме?

— Аз те прелъстих.

— Как?

— Престорих се, че ми я влязъл сапун в окото, за да те накарам да ме целунеш. Това е най-старият номер от арсенала и доста се учудих, че се хвана.

Не можа да разбере дали се шегува, или се прави на цинична — или пък и двете.

— Разкажи ми какви бяха обстоятелствата… как е станало така, че съм ти предложил да се оженим.

— Ами… Не бях те виждала от години, после изведнъж се срещнахме през 1954-а във Вашингтон — започна тя. — Тогава още работех в ЦРУ. А ти работеше в Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена. Беше дошъл за сватбата на Пег. И на закуска ни сложиха да седнем един до друг. — Млъкна за момент, припомняйки си, и Люк зачака търпеливо. Когато отново продължи, гласът й бе смекчен: — Двамата говорехме през цялото време, сякаш не бяха минали цели тринайсет години, а все още бяхме студенти и целият живот бе пред нас. Обаче трябваше да тръгвам рано. Бях диригент на младежки оркестър и имахме репетиция. Ти дойде с мен…

1954

Децата от оркестъра бяха все от бедни семейства и по-голямата част от тях — чернокожи. Инструментите им бяха изпросени, взети назаем или купени от заложни къщи. Репетираха увертюрата към една опера на Моцарт — „Сватбата на Фигаро“. И въпреки немотията, свиреха добре.

Причина за това бе Елспет. Тя бе вълнуваща учителка — усещаше всяка фалшива нота и нарушаване на ритъма, но поправяше учениците си с безкрайно търпение. Високата й фигура в жълта рокля дирижираше оркестъра с всеотдайност и енергия — червената й коса хвърчеше във всички посоки, дългите й, елегантни ръце като че ли с всеки свой жест извличаха музиката от жалките инструменти.

Репетицията продължи два часа и Люк седя през цялото време, гледайки като хипнотизиран. Виждаше, че всички момчета са влюбени в Елспет, а всички момичета искат да приличат на нея.

— Тези деца имат толкова музика в себе си, колкото и всяко богато хлапе със „Стийнуей“ в хола — каза му тя в колата после. — Обаче си създавам проблеми по този начин.

— Какви проблеми, за бога?

— Викат ми негролюбка — отвърна тя. — И това ще съсипе кариерата ми в ЦРУ.

— Нищо не разбирам.

— Всеки, който се държи с негрите като с хора, го подозират, че е комунист. Никога няма да стана нещо повече от секретарка. Не че е кой знае каква загуба. Жените и без това нямат шанс да се издигнат кой знае колко.

Тя го заведе в своя апартамент — малко, неособено претрупано жилище с ъгловата, модернистична мебелировка. Люк направи по едно мартини, а Елспет се зае да приготви спагети в миниатюрната кухничка.

Той й разправи за работата си.

— Толкова се радвам за теб — каза тя с неподправено удоволствие. — Винаги си искал да изследваш космическото пространство. Дори и в Харвард, когато още ходехме, ти често говореше за това.

Люк се усмихна.

— И тогава всички си мислеха, че това са само мечти, достойни за писателите фантасти.

— Все още не съм сигурна дали може да стане.

— Аз пък съм сигурен — отвърна той сериозно. — Всички големи проблеми са разрешени от германските учени още през войната. Германците построиха ракети, които изстрелваха от холандското крайбрежие и които падаха в Лондон.

— Бях там и много добре си спомням, наричахме ги бръмчащи бомби. — Тя потрепери от спомена. — Една от тях замалко не ме уби. Отивах към офиса си да инструктирам един агент, когото щяхме да прехвърлим в Белгия, когато започна въздушната тревога. И някъде зад мен избухна такава бомба. Чува се ужасен, бръмчащ звук, последван веднага от трясък на строшени стъкла и срутване на сгради, а секунда след това идва взривната вълна, носеща прах и всякакви парчета из въздуха. Знаех, че ако се извърна и погледна, ще умра от страх, ще се хвърля на земята със свити колене и стиснати очи. Затова просто продължих да тичам напред.

Люк се трогна, представяйки си как младата жена търчи из тъмните лондонски улици, а бомбите падат покрай нея, и изведнъж изпита благодарност към Бога, че е оцеляла през този кошмар.

— Смело момиче… — промърмори той.

Тя сви рамене.

— Ами, смело… По-точно уплашено.

— И за какво си мислеше тогава?

— Не можеш ли да отгатнеш?

Той си спомни, че когато нямаше какво да прави, Елспет винаги си мислеше за математика.

— За прости числа? — опита се да налучка Люк.

Тя се засмя.

— За редицата на Фибоначи.

Люк кимна. Математикът Фибоначи си представял следното: ако чифт зайци раждат по две зайчета всеки месец и един месец след раждането си тези зайчета започват да се размножават със същата скорост, колко зайци ще бъдат след една година? Отговорът бе 144, но бройката чифтове, която се ражда всеки месец, представляваше най-известната редица в математиката — 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144… Винаги можеш да пресметнеш следващия елемент, като събереш предидущите два.

Елспет продължи:

— Докато стигна до офиса, бях пресметнала четирийсетия елемент от редицата на Фибоначи.

— Помниш ли го колко е?

— Разбира се. Сто и два милиона триста трийсет и четири хиляди сто и пет… Та казваш, нашите ракети са на базата на германските бръмчащи бомби?

— Да, по-точно на техните V2. — Люк не биваше да говори за работата си, но това бе Елспет и по всяка вероятност и без това имаше право да знае далеч по-секретни неща от него. — В момента строим ракета, която ще може да излети от Аризона и да падне в Москва. А щом можем да правим това, ще можем да кацнем и на Луната.

— Значи е едно и също нещо, само че в по-голям мащаб.

Тя демонстрираше по-голям интерес към ракетите от което и да било друго момиче.

— Да. Трябват ни по-големи двигатели, по-ефективно гориво, по-добри системи за водене — изобщо такива неща. И нито един от тези проблеми не е неразрешим. Освен това тези германски учени сега работят за нас.

— Май чух нещо за това. — Тя промени темата: — А как е по принцип животът при теб? Имаш ли си някоя?

— В момента не.

Беше ходил с няколко момичета, откакто скъсаха с Били преди девет години, и бе спал с някои от тях, но истината — а той не искаше да я споделя с Елспет — бе, че с нито една не завърза нещо сериозно.

Имаше все пак една жена, която би обичал — високо момиче с кафяви очи и разпусната коса. В нея имаше същата енергия и радост от живота, които обичаше у Били. Беше се запознал с нея в Харвард, докато работеше върху доктората си. Една вечер, когато двамата се разхождаха из Харвард, тя го хвана за ръцете и му каза:

— Аз имам съпруг.

После го целуна и си тръгна. Това бе единственият случай, когато би могло да се каже, че и сърцето е взело участие.

— А ти? — попита той Елспет. — Пег е вече омъжена, Били вече се развежда… Имаш да ги настигаш.

— О, знаеш ни какви сме момичетата на държавна служба.

Фразата бе вестникарско клише. Толкова много млади жени работеха за правителството, че надминаваха броя на неженените мъже с пет към едно. И заради това ги описваха като сексуално неуспели и готови да се хвърлят на врата на всеки мъж. Люк не вярваше Елспет да е такава, но щом искаше да се измъкне от отговора, нека се преструва.

Тя го помоли да наглежда печката, докато отиде до банята да се освежи. На единия котлон клокочеше голяма тенджера със спагети, а на другия — малък тиган с доматен сос. Мартинито го бе отпуснало, от котлоните се вдигаше чуден аромат и бе с жена, която наистина харесваше. Чувстваше се щастлив.

След малко чу Елспет да го вика с нехарактерна за нея безпомощна нотка в гласа:

— Люк… би ли дошъл за минутка.

Той пристъпи в банята. Роклята на Елспет бе окачена на вратата и тя беше по сутиен, колан и дълги чорапи с жартиери. Обувките с високи токчета също бяха на краката й. Макар че я бе виждал с далеч по-малко дрехи на плажа, на Люк тя му се стори неизмеримо по-секси по бельо. Стоеше така и притискаше с длан окото си.

— По дяволите, влезе ми сапун в окото! — каза тя. — Би ли се опитал да го измиеш?

Люк пусна студената вода в мивката.

— Наведи се — каза той, притискайки я леко с лявата ръка в лопатките.

Бледата й кожа бе нежна и топла. Той подложи шепата си под струята и леко плисна водата в окото.

— Така е по-добре — каза тя.

Люк плакна окото й дотогава, докато тя най-накрая не каза, че щипането е спряло. Той я накара да се изправи и изтри лицето й със суха кърпа.

— Кървясало е малко, но нищо му няма — каза той.

— Сигурно на нищо не приличам.

— Не. — Той вторачи поглед в нея. Окото наистина бе кървясало, косата от неговата страна бе мокра и висеше на кичури, но въпреки това бе толкова красива, колкото едно време, когато, преди повече от десет години, я видя за пръв път. — Много си хубава.

Главата й все още бе килната леко нагоре, макар че той вече бе подсушил лицето й. Устните й бяха полуотворени в лека усмивка. Бе най-естественото нещо на света да се наведе и да я целуне. Тя отвърна на целувката — отначало неуверено и с колебание, после вдигна ръце, обгърна врата му и притискайки главата му към своята, впи устни в неговите.

Сутиенът й се притисна към гърдите му. Би било адски съблазнително, ако материята не бе толкова груба и не го драскаше болезнено през фината тъкан на ризата му. Той се отдръпна назад, чувствайки се глупаво.

— Какво? — попита го тя.

Той докосна сутиена лекичко и каза с усмивка:

— Боде.

— Бедното момченце — отвърна тя закачливо.

С бързо движение Елспет изви ръце назад, разкопча сутиена и го пусна на пода.

Беше я галил няколко пъти по гърдите преди толкова време, но нито веднъж не ги бе виждал. Бяха бели и закръглени, с бледолилави, изпъкнали от възбуда зърна. Тя отново обгърна шията му с ръце и притисна тяло към неговото. Гърдите й бяха топли и нежни.

— Ето така — прошепна му. — Така е по-добре.

След малко той я вдигна на ръце, отнесе я в спалнята и я сложи на леглото. Елспет изрита обувките си, а Люк пъхна пръсти в колана и попита:

— Може ли?

Тя се изкиска:

— О, Люк, толкова си учтив!

Той се ухили. Малко глупаво се получаваше, но Люк просто не знаеше как да се държи. Тя надигна дупето си и той свали колана й. Гащичките й бяха розови като останалото бельо.

— Не питай — прошепна тя. — Направо ги сваляй.

Когато започнаха да се любят, направиха го бавно и съсредоточено. Тя непрекъснато държеше лицето му в дланите си и ненаситно го целуваше, а Люк не спираше с бавните движения на таза си.

— Толкова отдавна исках това — шепнеше в ухото му и най-накрая, с невъздържан вик на удоволствие се отпусна изтощена на леглото.

Скоро след това тя потъна в сън, обаче Люк остана буден и вторачен в тавана, се замисли за живота си.

Винаги бе искал да има семейство. За него щастието се състоеше от голяма и шумна къща, пълна с деца, приятели и домашни любимци. А ето че бе вече на трийсет и четири години, неженен, а годините си хвърчаха една след друга с неподозирана бързина. Още от края на войната кариерата ми се е превърнала в задача от първостепенно значение, каза си той. Беше се върнал в колежа, опитвайки се да навакса пропуснатите години. Но не това бе действителната причина, поради която не се бе оженил. Истината се състоеше в това, че само две жени бяха успели да докоснат сърцето му — Били и Елспет. Били го бе измамила, но ето че Елспет бе тук, до него. Той премести поглед към пищното й тяло, леко проблясващо на уличното осветление отвън. Какво по-хубаво от това да прекарва всяка нощ така, с жена, която бе умна, смела като лъвица, с деца… и на всичко отгоре смайващо хубава?

Като се съмна, Люк стана и направи кафе. Донесе го в спалнята на поднос и завари Елспет, седнала в леглото. Изглеждаше възхитително с все още неотишлия си от очите й сън. Тя му се усмихна щастливо.

— Искам да те питам нещо — каза той, оставяйки подноса на нощното шкафче. После седна на края на леглото и взе ръката й в своята. — Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката й се стопи, заменена от тревожно изражение.

— Боже господи! — промълви тя. — Може ли да си помисля малко?

7 часа сутринта

Антъни караше към Джеферсън Мемориъл, сложил Лари да седне между себе си и Пит на предната седалка. Беше още тъмно и наоколо нямаше жива душа. Той обърна и паркира автомобила така, че фаровете му да осветяват всяка кола, задала се от посоката, откъдето трябваше да дойде Били.

Паметникът представляваше издигнати в кръг колони с купол, построени на висок пиедестал, със стълби откъм задния край.

— Статуята е висока пет метра и седемдесет сантиметра и тежи пет хиляди килограма — обърна се той към Лари. — Направена е от бронз.

— Къде е?

— Не можеш да я видиш. Между колоните е.

— Трябваше да дойдем през деня — прохленчи момчето.

Антъни бе извеждал Лари и преди това. Беше го водил в Белия дом, в зоопарка и в Смитсъновия институт. За обяд хапваха по един хотдог, после си взимаха сладолед и накрая, преди да го заведе у дома, той винаги му купуваше някаква играчка. Прекарваха си чудесно и Антъни се бе привързал към кръщелника си. Обаче днес Лари усети, че нещо не е наред. Беше твърде рано, майка му я нямаше и той със сигурност долавяше напрежението в колата.

Антъни отвори вратата.

— Постой малко вътре, Лари. Искам да си поговорим с Пит навън.

Двамата мъже излязоха и от устата им заизлиза пара.

Антъни се обърна към Пит.

— Аз ще чакам тук. Ти изведи хлапето и му покажи паметника. Гледай да сте от тази страна, за да го виждам, когато майка му пристигне.

— Добре — отвърна Пит с рязък и хладен глас.

— Ужасно ми е неприятно — каза Антъни, но всъщност вече не го бе грижа. Като че ли му бе минало. Лари бе нещастен, а Били се бе панирала от страх, но щеше да им мине и затова не биваше да смесва чувствата с работата.

— Няма да сторим нищо лошо нито на детето, нито на майка му — продължи той, опитвайки се да окуражи Пит. — Но тя трябва да ни каже накъде е тръгнал Люк.

— И тогава ще й върнем детето?

— Не.

— Не ли? — Изражението на Пит не се промени, но в гласа му звънна тревожна нотка. — Защо?

— В случай че по-късно ни дотрябва друга информация от нея.

Пит е объркан, но ще се подчини, поне засега, каза си Антъни и отвори вратата.

— Хайде, Лари. Чичо Пит ще ти покаже паметника.

Лари се измъкна навън. С внимателно премерена учтивост той каза:

— След като го разгледаме, бих желал да се върна вкъщи.

Антъни преглътна с усилие. Храбростта на малкия му дойде твърде много. Изчакал да премине евентуалният трепет в гласа му, той каза спокойно:

— Ще говорим първо с мама. А сега върви.

Хлапето хвана протегнатата ръка на Пит и двамата заобиколиха монумента, за да се изкачат по стълбите отзад. Минутка след това се показаха между колоните горе, огрени от светлината на фаровете.

Антъни погледна часовника си. След шестнайсет часа ракетата щеше да бъде изстреляна и всичко щеше да е приключило по един или друг начин. Шестнайсет часа беше много време и Люк можеше да нанесе непоправими вреди. Антъни трябваше да го залови, и то бързо.

Били трябваше да е вече тук. Изведнъж го обхванаха съмнения. Дали щеше да дойде? Беше твърде паникьосана и изплашена, за да вика ченгетата или пък да намисли някоя каскада — в това бе сигурен.

И се оказа прав. Няколко секунди по-късно в улицата зави кола. Цветът й не се виждаше, но беше форд тъндърбърд. Тя спря на двайсетина метра от кадилака на Антъни и от нея изхвръкна малка фигурка, оставяйки двигателя да работи.

— Здрасти, Били! — подвикна й Антъни.

Тя премести погледа си от него към паметника, видя застаналите на постамента Лари и Пит и замръзна на място.

Антъни се приближи към нея.

— Не се опитвай да се правиш на главен герой. Само ще изплашиш Лари.

— Недей да ми говориш за плашене, кучи син такъв! — изсъска тя с треперещ от напрежение глас.

Беше на косъм от сълзите.

— Трябваше да го направя.

— Никой не трябва да прави такива неща.

Враждебността и гневът й не го изненадаха, но презрението в гласа й го бодна неприятно.

— Познат ли ти е оня цитат от Томас Джеферсън — запита я той, — дето е записан тук с букви, големи половин метър? „Заклел съм се в името на всемогъщия Бог да давам отпор на всякаква форма на тирания над човешкото съзнание“. Ето за това го правя.

— Можеш да вървиш по дяволите с причините си! Ти изобщо си забравил идеалите, които едно време си имал. Такова предателство не може да бъде извинено с нищо.

Само щеше да си загуби времето да спори с нея.

— Къде е Люк? — попита я рязко.

Тя дълго мълча и накрая каза:

— Люк хвана самолета за Хънтсвил.

От Антъни се откъсна дълбока въздишка на облекчение. Беше се сдобил с това, което търсеше. Но беше и изненадан от отговора.

— Защо пък Хънтсвил?

— Военните проектират ракетите там.

— Знам. Но защо отива там именно днес? Главното събитие е във Флорида.

— Не знам.

Антъни се опита да разгадае истината по лицето й, но бе много тъмно.

— Мисля, че криеш нещо от мен.

— Изобщо не ми пука какво мислиш. Грабвам си сина и си тръгвам.

— Нищо подобно — отвърна Антъни. — Ще го подържим при нас още малко.

Гласът на Били се издигна в мрака, пълен с болка и ненавист:

— Но защо? Казах ти накъде е поел Люк!

— Може да се наложи да ни помогнеш по някой друг начин.

— Не е честно!

— Ще го преживееш някак си — отвърна той и й обърна гръб.

Тук беше грешката му.

Били бе очаквала това с почти пълна сигурност.

Докато той се приближаваше към колата си със спокойна крачка, тя се спусна отгоре му и заби дясното си рамо в кръста му. Тежеше само 58 килограма и Антъни вероятно бе с трийсетина килограма по-тежък, но на нейна страна бяха изненадата и справедливият гняв. Той залитна напред и падна на четири крака, изпъшквайки от изненада и болка.

Били измъкна колта от чантичката си.

Докато Антъни се изправяше, тя отново се нахвърли върху него — този път отстрани — и го ритна с всички сили в хълбока. Той отново изохка и се претърколи по гръб. Още преди да успее да реагира по какъвто и да било начин, Били вече бе върху него и притиснала коляно в гърлото му, завря цевта на колта в устата му. Единият от предните зъби изпука и хлътна навътре заедно с дулото.

Антъни замръзна.

С нарочно бавно движение на пръста Били освободи предпазителя. Погледна го в очите и прочете в тях страх. Не бе очаквал от нея да носи пистолет. По брадичката му се процеди тънка струйка кръв.

Били вдигна поглед. Лари и човекът с него бяха вдигнали глави към паметника, все още не разбрали за суматохата долу. Тя отново съсредоточи вниманието си върху Антъни.

— Сега ще извадя пистолета от устата ти — каза задъхано. — Само ако мръднеш, ще те убия. И ако си все още жив, ще извикаш колегата си и ще му кажеш онова, което ти наредя. — Тя измъкна бавно цевта от устата му и я насочи в лявото му око. — Хайде! — смушка го в скулата. — Викай го!

Антъни се поколеба.

Натискът върху скулата се усили.

— Пит! — извика той.

Пит се огледа, но Антъни и Били бяха извън светлината на фаровете, затова попита:

— Къде си?

Били каза:

— Кажи му да остане там, където е.

Антъни не продума. Били притисна цевта в окото му така, че малко остана да го извади.

— Стой там, където си! — побърза да извика Антъни.

Пит засенчи очи с длан, мъчейки се да види нещо в тъмното.

— Какво става? — подвикна той. — Не те виждам.

— Лари! — викна Били. — Качи се в тъндърбърда!

Пит хвана Лари за ръката.

— Този човек не ме пуска! — проплака Лари.

— Спокойно! — повиши още повече глас Били. — Чичо Антъни ще му каже да те пусне.

Цевта отново се впи в окото му.

— Добре де, добре! — изохка Антъни и извика високо: — Пусни хлапето!

— Сигурен ли си? — усъмни се Пит.

— Прави каквото ти казвам, за бога… Завряла е пищов в окото ми!

— Добре тогава — отвърна Пит и пусна ръката на Лари.

Лари тръгна към задната част на паметника и няколко секунди след това се появи пред него. Веднага хукна към майка си.

— Сбърка пътя — каза му тя, опитвайки се да говори спокойно. — Качи се в колата. Бързо!

Лари изтича към тъндърбърда, скочи вътре и затръшна вратата.

С бързо камшично движение Били удари Антъни с ръкохватката на пистолета по двете страни на лицето с всичка сила. Той изкрещя от болка, но още преди да помръдне, цевта отново се оказа в устата му и той застина.

— Хубавичко си помисли, преди да тръгнеш отново да отвличаш някое дете — изсъска тя в ухото му. После се изправи, измъквайки цевта бавно от устата му. — Няма да мърдаш оттук!

Насочила пистолета към Антъни, тя бавно заотстъпва към колата, вдигайки за миг поглед към паметника. Пит не бе мръднал от мястото си.

Били се вмъкна в колата.

Лари я посрещна с думите:

— Ама ти имаш пистолет?

Тя напъха пистолета в джоба си и го попита:

— Добре ли си?

Лари заплака.

Били блъсна лоста на първа и потегли със свирещи гуми.

8 часа сутринта

Бърн заля овесените ядки на Лари с топло мляко, а в това време Били разби едно яйце да направи пържени филийки. Не само детето им се нуждаеше от успокояващото въздействие на храната. Лари ядеше с удоволствие и слушаше радиото.

— Ще го убия този кучи син — промърмори тихо Бърн, така че Лари да не го чуе. — Заклевам се, че ще го убия!

Гневът на Били се бе изпарил. В момента, в който нанесе ударите на Антъни, почувства как яростта я напуска. Сега се чувстваше само разтревожена и притеснена — отчасти за Лари, който здравата се бе изплашил, и отчасти за Люк.

— Страхувам се, че Антъни ще се опита да убие Люк — каза тя. — Преди няколко часа мислех това за невъзможно, но сега вече не.

Бърн пусна топка масло в нагорещения тиган, после овъргаля една филийка бял хляб в яйцето, разбито от Били.

— Люк няма да му се даде толкова лесно.

— Да, но той си мисли, че е избягал… Не знае, че съм казала на Антъни къде е. — Докато Бърн пържеше напоената със сместа филийка в тигана, Били крачеше назад-напред из кухнята и хапеше устни. — В момента Антъни сигурно пътува към Хънтсвил. Люк хвана бавния самолет. А Антъни може да хване самолет на МАТС и да кацне в Хънтсвил преди него. Трябва да измисля нещо да предупредя Люк.

— Защо не оставиш съобщение за него на летището?

— Не е достатъчно сигурно. Май ще трябва сама да отида дотам. В девет часа не излиташе ли още един самолет? Къде е тоя справочник?

— На масата.

Били го взе и го разлисти.

Полет 271 тръгваше от Вашингтон точно в девет. За разлика от самолета на Люк, този имаше само две междинни кацания и пристигаше в Хънтсвил в дванайсет без четири, на обяд. А самолетът на Люк кацаше там в два и двайсет и три. Щеше спокойно да го изчака на летището.

— Мога да го направя — каза тя.

— Тогава трябва да го направиш.

Били се поколеба и напрегнатият й поглед падна върху Лари.

— Ще се оправя, не се притеснявай — успокои я Бърн, разбрал вътрешната й борба.

— Знам, но точно днес никак не ми се иска да го оставям.

— Аз ще се погрижа за него.

— Ама няма да го пращаш на училище, нали?

— Да, мисля, че това е добра идея… Поне за днес.

Лари се обади:

— Изядох си всичко.

— Тогава ще хапнеш и малко пържени филийки — каза Бърн и сложи една в чинийката до него. — Искаш ли да я полея с кленов сироп?

— Ъхъ.

— Ъхъ ли?

— Да, моля.

Бърн измъкна една бутилка от шкафа и заля филийката със сироп.

Били седна срещу сина си и каза:

— Днес няма да ходиш на училище.

— Ама ще изпусна урока по плуване! — повиши глас той.

— Може би татко ще те заведе на някой басейн.

— Ама аз не съм болен!

— Знам, моето момче, но стана много рано, не си се наспал и затова трябва да си починеш.

Възраженията на Лари успокоиха Били. Значи бързо се оправя, каза си тя. Въпреки това нямаше да се чувства спокойна, ако го пратеше на училище. Не и докато не приключи цялата тази работа.

Обаче спокойно можеше да го остави на баща му. Бърн беше много добре обучен агент едно време и можеше да защити сина си, кажи-речи, от всичко. Тя взе решение: ще пътува до Хънтсвил.

— Изкарай днес един приятен ден с татко, а утре вероятно ще си на училище, бива ли?

— Бива.

— А сега мама трябва да тръгва. — Не искаше да си взема довиждане, защото това само щеше още повече да изплаши Лари. — Ще се видим по-късно — подхвърли тя с равен глас.

Докато излизаше навън, чу Бърн да казва:

— Обзалагам се, че не можеш да изядеш още една пържена филийка.

— Мога, и още как — отвърна Лари.

Били затвори вратата зад себе си.