Пробуждане

9 часа сутринта

Люк се ядосваше на себе си. Беше сбъркал. Беше намерил двама души, които сигурно знаеха кой е… и ги бе изтървал.

Намираше се отново в бедния квартал близо до църквата на Ейч стрийт. Зимният ден бе ярък, придавайки на улиците още по-мрачен вид — сградите изглеждаха още по-стари, а хората — още по-окъсани. Мина покрай един вход, в който седяха двама скитници и си подаваха бутилка бира. Той потрепери и побърза да се махне.

После изведнъж усети, че тук има нещо странно. На алкохолика му се пие по всяко време. Обаче от мисълта за бира толкова рано сутринта на Люк му се повдигаше. В такъв случай, заключи той с огромно облекчение, не съм алкохолик.

Но ако не е пияница, тогава какъв е?

Опита се да сумира всичко, което знаеше за себе си. Нямаше още четирийсет. Не пушеше. Не беше алкохолик, макар че приличаше на такъв. Някъде в миналото си се е занимавал със секретна дейност. И знаеше думите на „Какъв приятел имаме в лицето на Исус“. Беше адски малко.

Вървеше и се оглеждаше за полицейски участък, но досега не бе попаднал на нито един. Реши да помоли да го упътят. Минута по-късно, минавайки покрай празен паркинг, ограден с огъната и смачкана на места къдрава ламарина, видя от една от пролуките да се измъква униформен полицай. Люк се приближи към него и попита учтиво:

— Извинете, как мога да стигна до най-близкия полицейски участък?

Ченгето бе едър мъж с пясъчноруси мустаци. Изгледа Люк с презрение и отвърна:

— Качен в багажника на колата ми, ако не се разкараш от очите ми, и то по най-бързия начин.

Люк се стресна от грубия език. Какъв му беше проблемът на тоя човек? Беше му писнало да се мотае по улиците без цел, искаше някой да го упъти, затова настоя:

— Просто искам да разбера къде е участъкът.

— Няма да ти повтарям, лайнар такъв.

Люк се ядоса. За какъв се мисли тоя?

— Зададох ви учтив въпрос, господине — тросна се той.

За толкова едър човек ченгето се раздвижи много бързо. Сграби Люк за яката на окъсаното палто и го блъсна през пролуката. Люк залитна и падна върху бетона, удряйки болезнено ръката си.

За негова изненада, оказа се, че ченгето не е само. Зад оградата до пролуката бе застанала млада жена. Косата й бе изрусена, лицето — силно гримирано, а върху раздърпаните си дрехи бе облякла палто, разкопчано отпред. Беше с високи токчета и по чорапите й имаше бримки. Тъкмо си вдигаше гащичките. Люк разбра, че това е проститутка, току-що обслужила ченгето.

То влетя през отвора и ритна Люк в корема.

Люк се сви на бетона и чу проститутката да казва:

— За бога, Сид, какво е направил? Да не се е изплюл на тротоара?

— Тоя шибаняк трябва да се научи на малко уважение — отвърна, разпенен, полицаят.

С крайчеца на окото си Люк го видя да измъква палката и да замахва. Рязко се изтърколи встрани, но недостатъчно бързо и крайчето на палката го закачи по лявото рамо, моментално схващайки ръката му от болка. Ченгето отново замахна.

В главата на Люк изщрака някакво реле.

Вместо отново да се изтърколи по-далеч от ченгето, Люк се хвърли към него. Направил неволна крачка напред, увлечен от замаха, полицаят се препъна в него и се просна на бетона, изтървавайки палката. Люк скочи на крака, изчака оня да стане на крака и гмурвайки се под крошето му, го сграби за реверите на куртката. Отмятайки глава назад, той с все сила я тресна в лицето на полицая. Носът му изхрущя, счупен. Униформеният изрева от болка.

Люк го пусна, завъртя се на пета и с другия крак ритна ченгето в коляното. Очуканата му обувка не беше толкова здрава, за да чупи кости, но коляното бе слабо на удар отстрани и човекът падна.

Някъде дълбоко в себе си Люк се запита къде се е научил да се бие така.

От носа и устата на полицая течеше кръв, но той се привдигна на лакът и извади пистолета си.

Още преди оръжието да бе излязло от кобура, Люк вече се бе хвърлил върху него. Сграбчвайки въоръжената ръка малко над китката, той я тресна в бетона. Веднъж, два пъти. Пистолетът издрънча на земята. После изви ръката така, че накара полицая да се преобърне по корем. Извивайки ръката още по-нагоре, Люк отпусна и двете си колене, забивайки капачките им в кръста на ченгето. Накрая го хвана за показалеца, като го натисна докрай назад.

Ченгето ревна от болка. Люк натисна още по-силно. Чу се изпращяването на ставата и полицаят припадна.

— Доста време ще мине, преди да посегнеш отново на скитник — каза Люк. — Лайнар.

Изправи се, взе пистолета, извади всички патрони и ги пръсна по паркинга.

Проститутката не бе помръднала от мястото си и го гледаше втренчено.

— Кой си ти бе, мамка му? — смаяно го попита тя. — Елиът Нес5?

Люк също я изгледа втренчено. Беше слаба и под грима изглеждаше зле.

— Не знам кой съм — отвърна той.

— Е, не си скитник, тва поне е сигурно — продължи тя. — Никога не ми е минавало през ума, че някой пияндур може да подреди Сидни по тоя начин.

— Така си мислех и аз.

— Дай да се махаме оттука — каза тя. — Като дойде на себе си, ще побеснее.

Люк кимна. Не го беше страх от Сидни, бесен или не, но скоро тук щеше да се напълни с ченгета, които не биваше да го заварват. Той се промъкна през пролуката, излезе на тротоара и закрачи бързо.

Тракайки припряно с токчетата, жената го последва. Той забави крачка, давайки й възможност да го настигне, усещайки нещо като колегиалност към нея. И двамата бяха пострадали от блюстителя на реда.

— Много ми беше приятно да видя Сидни да се опери на някого и да си го отнесе — каза тя. — Май съм ти задължена.

— Изобщо не си ми задължена.

— Е, ако следващия път ти се прииска да чукнеш нещо, заповядай за сметка на заведението.

Люк се опита да скрие отвращението си.

— Как се казваш?

— Дий-Дий.

Той вдигна вежди учудено.

— Е, по-точно Дорис Добс — призна тя. — Но какво име може да бъде това за момиче за развлечение като мен!

— Аз се казвам Люк. Не си знам обаче фамилията. Изгубих паметта си.

— Брей! Сигурно се чувстваш… не знам… странно.

— Дезориентиран.

— Аха — кимна тя след кратък размисъл. — Точно тази дума исках да употребя и аз.

Той я погледна. На лицето й потрепваше усмивка и Люк разбра, че не му вярват и от това му стана приятно.

— Не само името и адреса си не знам — обясни той. — Дори не знам какъв човек съм.

— Какво искаш да кажеш?

— Чудя се дали съм честен. — Може и да е тъпо, каза си той, да изливаш сърцето си пред някаква си уличница, но нямаше пред кого друг. — Дали съм верен съпруг, любящ баща и колега, на когото може да се разчита? Или съм някакъв гангстер? Яд ме е, че не мога да разбера.

— Сладурче, ако това те безпокои, вече знам какъв човек си. Ако си гангстер, щеше да се питаш дали си богат, дали биеш курвите и дали хората ги е страх от теб.

В това имаше нещо вярно. Люк кимна. Но още не беше доволен.

— Хубаво е да искаш да си добър човек, но може би не мога да живея така, както вярвам, че трябва да се живее.

— Добре дошъл сред хората, сладур — отвърна момичето. — Всички сме така. — Спря пред един вход. — Тежка нощ беше. Тука трябва да слизам от влака.

— Довиждане.

Тя се поколеба за миг.

— Искаш ли един съвет?

— Разбира се.

— Ако желаеш хората да не се държат с теб като с лайно, вземи се пооправи малко. Избръсни се, среши се и си намери палто, дето да не изглежда така, сякаш си го свалил от гърба на някой кон.

Люк си даде сметка, че момичето е право. Никой нямаше да му обърне внимание, камо ли да седне да му помага да разбере кой е, след като прилича на избягал от лудницата.

— Май си права — кимна той. — Благодаря.

Обърна се да си върви.

— И си намери една шапка отнякъде.

Люк се пипна по главата и се огледа. Беше единственият човек на улицата без шапка. Обаче как би могъл един скитник да се снабди с нов костюм или изобщо с някакви дрехи? С шепата стотинки в джоба си не можеше да купи кой знае колко неща.

Отговорът изникна в главата му, изцяло оформен и готов. Или е бил лесен, или и преди това е изпадал в същото положение. Трябваше да отиде на гарата. Това място обикновено е претъпкано от народ, който носи в куфарите и чантите си пълен комплект дрехи за смяна, заедно със самобръсначки и други тоалетни принадлежности.

Стигна до ъгъла на улицата и се огледа да разбере къде е. Намираше се на пресечката между улиците А и Седма. Когато рано тази сутрин излезе от гарата, Люк бе забелязал, че това е близо до ъгъла на улиците Еф и Втора.

Тръгна натам.

10 часа сутринта

Джорджтаунският психодиспансер се помещаваше в тухлена сграда, построена във викториански стил с модерно разширение с плосък покрив отзад. Били Джоузефсън паркира червения си форд тъндърбърд на паркинга и изтича в сградата.

Мразеше да закъснява толкова. Струваше й се, че по този начин демонстрира неуважение към работата и колегите си. Това, което правеха те, беше от жизненоважно значение. Бавно и с неимоверни усилия колективът се опитваше да разбере механизма на действие на съзнанието у човека. Приличаше на съставяне на карта на далечна планета, чиято повърхност може да се види само през случайни и отчайващо кратки разкъсвания на облачната покривка.

Беше закъсняла заради майка си. След като Лари тръгна за училище, Били бе отишла да купи хапчетата за сърце и когато се върна, завари Беки-Ма, просната на леглото облечена и с мъка поемаща си дъх. Лекарят дойде веднага, но не каза нищо ново. Беки-Ма имаше слабо сърце. Ако усетеше недостиг на въздух, трябваше да си легне. И да не забравя хапчетата. Всеки стрес можеше да й се отрази много зле.

На Били й се искаше да извика: „Ами на мен? На мен стресовете не ми ли се отразяват зле?“. Вместо това обаче си позволяваше само да ходи около майка си на пръсти и да не вдига шум.

Спря се на рецепцията и хвърли поглед на нощния дневник. Късно снощи, след като вече си бе тръгнала, бяха докарали нов пациент — Джоузеф Белоу, шизофреник. Името й се стори смътно познато отнякъде, но не можа да се сети откъде. За нейна изненада пациентът бе изписан през нощта. Това бе твърде странно.

На път за кабинета си Били мина през залата за почивка. Телевизорът беше включен и на екрана се виждаше репортер на фона на прашен плаж, който тъкмо казваше:

— Тук, на Кейп Канаверал, всички си задават въпроса: „Кога армията ще направи опит за изстрелване?“. Това трябва да стане през следващите няколко дни.

Вътре бяха насядали обектите за изследване на Били, някои от тях гледаха телевизия, други четяха или играеха на някаква игра, а трети се взираха с безжизнени погледи в пространството. Тя махна на Том — млад мъж, който не разбираше значението на думите, и подвикна:

— Как си, Томи?

Той й се усмихна и й махна в ответ. Разбираше добре жестовете и често отвръщаше така, сякаш осъзнаваше за какво му говорят, и затова бяха минали месеци, преди Били да проумее, че той всъщност не разбира нито дума.

В ъгъла Марлене, алкохоличка, флиртуваше с един млад санитар. Тя беше на петдесет години, но не можеше да си спомни нищо, откакто бе навършила деветнайсетгодишна възраст. Мислеше, че е още младо момиче и отказваше да повярва, че „старецът“, който я обичаше и се грижеше за нея, е неин мъж.

През остъклената стена на стаята за събеседване Били видя Роналд, блестящ архитект, чиято глава бе пострадала при тежка автомобилна катастрофа. В момента попълваше бланки с тестове. Проблемът му се състоеше в това, че бе изгубил способността си да борави с числа. Болезнено бавно и мърдайки устни, с пот на челото, той пресмяташе на пръсти, за да събере три и четири.

Много от пациентите боледуваха от различни форми на шизофрения — неспособност за адаптация към реалния свят. На някои от тях можеше да се помогне с помощта на медикаменти или електрошокова терапия, или и двете заедно, а работата на Били бе да очертае точните граници на заболяванията им. Чрез изучаване на незначителни умствени отклонения тя установяваше функциите на нормалното съзнание. Например Роналд, архитектът, можеше да погледне няколко предмета, сложени на поднос, и да каже дали са три или четири, но ако бяха дванайсет и трябваше да ги брои, това би му отнело много време и можеше да сбърка. Това даваше основание на Били да предположи, че способността да се прецени от пръв поглед колко предмета има върху един малък поднос е умение, различно от умението да се брои.

Ето по такъв начин, бавно и търпеливо, тя съставяше карта на съзнанието, откривайки памет на едно място, език на друго, математика — на трето. А ако болестта бе свързана с незначително увреждане на мозъка, Били би могла да заключи, че нормалната способност се намира именно в тази част на мозъка, която е увредена. И по този начин нейната концепция за функциониране на съзнанието щеше да бъде нанесена върху картата на човешкия мозък.

При настоящите темпове на развитие подобно изследване щеше да отнеме някъде към двеста години. Тя работеше сама. Но ако имаше екип от психолози, щеше да напредва много по-бързо. Може би до края на живота си щеше да бъде свидетелка на създаването на тази карта. Това бе нейната амбиция.

Много вода бе изтекла от времето на самоубийствената депресия на баща й. При умствените заболявания бързо излекуване нямаше. Обаче съзнанието в по-голямата си част все още бе мистерия за учените. Ако Били би могла да ускори работата си, може би всичко щеше да стане по-разбираемо и по-ясно. И тогава вече щеше да е възможно да се помага на такива хора като баща й.

Тя се заизкачва по стълбите към горния етаж, мислейки за тайнствения клиент. Джоузеф Белоу й звучеше като Джо Блоу — първото име, което хрумваше на човек, желаещ да назове някого, когото не познава. И от къде на къде ще го изписват посред нощ?

Тя влезе в кабинета си, отиде до прозореца и погледна към строителната площадка навън. Към болницата добавяха ново крило, а заедно с него вървеше и нова длъжност — директор „Научни изследвания“. Били бе подала молба за нея. Но същото бе направил и един неин колега — доктор Ленърд Рос. Лен бе по-възрастен от Били, затова пък тя имаше повече опит и бе публикувала повече неща от него — няколко статии и един учебник, „Въведение към психология на паметта“. Беше сигурна, че може да бие Лен, но не знаеше кой още може да се намеси. А работата й бе адски нужна. Като директор тя щеше да разполага с цял екип от учени, работещи под нейно ръководство.

Сред облечените в работни дрехи и с каски на главата работници забеляза малка групичка в тъмни палта и бомбета. Изглежда, тъкмо извършваха обиколка. Напрягайки зрение, Били видя, че и Лен е с тях.

Тя се обърна към секретарката си:

— Кои са тия, които Лен развежда из строежа?

— От фондация „Сауърби“.

Били смръщи вежди, фондацията финансираше строителството и от нея зависеше кой ще заеме новата длъжност. И ето че Лен се умилкваше сега около тях.

— Знаехме ли, че ще идват днес?

— Лен каза, че ти е изпратил бележка. Мина оттук тази сутрин да те вземе, но теб те нямаше.

Изобщо не е имало никаква бележка — Били бе сигурна в това. Лен нарочно не си бе дал труд да я предупреди. А на това отгоре бе и закъсняла.

— Мамка му! — изруга ожесточено тя и хукна да се присъедини към групата.

Минаха няколко часа, преди отново да се сети за Джоузеф Белоу.

11 часа сутринта

Докато преодоляваше плетеницата от улички, водещи към Юниън Стейшън, Люк се усети, че през една-две минути се озърта да разбере дали не го следят.

Беше пратил хората, които го следяха, за зелен хайвер преди повече от час, но в момента може би го търсеха усилено. Почувства се заплашен и объркан. Кои бяха те, по дяволите, и какво искаха? Инстинктът му подсказваше, че не му мислят доброто. Ако не е така, защо ще го следят тайно?

Разтърси глава да се освободи от мислите си. Нямаше смисъл да се тормози и да гадае, без да знае нищо. Но трябваше да разбере.

Първо обаче трябваше да придобие приличен вид. За целта възнамеряваше да открадне куфар от някой пътник. Беше убеден, че е вършил това и преди. Мъчейки се да си спомни кога и къде точно, в главата му изплува френската фраза „La valise d’un type qui descend du train“6.

Нямаше да му бъде лесно. Мръсните му и окъсани дрехи щяха да изпъкват рязко на фона на добре облечените пътници из гарата. Трябваше да действа много бързо, за да успее да се измъкне. И освен това друг избор нямаше. Курвата Дий-Дий бе права. Никой няма да обърне внимание на скитник като него.

Ако го арестуваха, в полицията никога нямаше да повярват, че е нещо друго, освен скапан боклук, и щяха да го хвърлят в затвора. Потрепери от страх. Плашеше се не толкова от самия затвор, колкото от перспективата да прекара седмици или месеци в пълно неведение кой е и невъзможността да го разбере.

Поел по Масачузетс Авеню, той видя далеч в дъното й бялата гранитна арка на гарата. Задействал вече плана в главата си, Люк си каза, че след кражбата трябва да се измъкне много бързо. За тази цел му трябваше кола. И начинът, по който да я открадне, изплува моментално в съзнанието му.

Улиците около гарата бяха пълни с паркирани коли. Повечето от тях вероятно бяха на хора, качили се на влака. На едно от свободните места пред него се вмъкна кола и той забави крачка. Беше двуцветен форд фиеста — синьо и бяло, нов, но небиещ на очи. Щеше да свърши чудесна работа. Стартерът сигурно се задействаше с ключ, а не с педал, но той щеше да измъкне жиците иззад таблото, да проследи бързо кои са за палене и да ги допре, заобикаляйки по този начин контакта.

Запита се откъде знае това. Нямаше обаче време за чудене.

От форда слезе мъж в тъмно палто, взе куфара си от багажника, заключи колата и се отправи към гарата.

Колко време щеше да отсъства? Възможно бе да си има някаква работа на гарата, да я свърши бързо и да се върне само след няколко минути. В такъв случай щеше веднага да се обади на полицията, че колата му е открадната. И тогава Люк щеше да се изложи на риска да бъде спрян и арестуван. Лошо. Трябваше първо да разбере къде отива мъжът.

Последва го и двамата влязоха в гарата на десетина метра един от друг.

Огромната зала, която тази сутрин му се бе сторила като изоставен храм, сега вреше и кипеше. Въпреки това той се усещаше изложен на показ. Всички около него бяха облечени прилично. Повечето отклоняваха погледи от него, но имаше и такива, които го гледаха с презрение и отвращение. Дойде му наум, че може да се натъкне на служителя, който ги бе изхвърлил тази сутрин. Оня щеше да вдигне шум. Нямаше начин да не си го спомни.

Собственикът на форда се нареди на опашката пред гишето за билети. Без да вдига поглед от земята, надявайки се да не го забележат, Люк се нареди зад него.

Опашката бързо се придвижваше напред и скоро обектът му застана пред гишето.

— Филаделфия, двупосочен, с връщане днес — каза той.

На Люк повече не му трябваше. Филаделфия бе на часове път оттук. Мъжът щеше да отсъства от Вашингтон цял ден. И значи няма да има кой да се оплаче, че колата му е открадната. Люк можеше да я използва чак до вечерта.

Излезе от опашката, забързано се отправи към входа и изпита облекчение, когато се намери навън. Дори и скитниците можеха да се движат по улиците. Но не и по гарите. Пое по Масачузетс Авеню и скоро стигна до форда. За да спести време, щеше да го отключи сега.

Огледа се. Непрекъснато минаваха коли и пешеходци. Проблемът бе в това, че приличаше на престъпник. Но ако пък чакаше наоколо да няма никой, можеше да виси тук цял ден. Просто трябваше да пипа бързо.

Слезе на платното, заобиколи колата и застана до шофьорската врата. Притискайки силно длани към стъклото, той натисна надолу. Никакъв резултат. Устата му пресъхна. Огледа се бързо — никой не му обръщаше внимание. Надигна се на пръсти, за да добави и тежестта на тялото си, и отново натисна. Този път стъклото бавно и неохотно се плъзна надолу.

Люк протегна ръка през пролуката и отключи вратата. После я отвори, вдигна стъклото и отново я затвори. Сега вече бе готов да се измъкне по най-бързия начин.

Поколеба се дали да не запали колата сега и да я остави да работи на място, но така можеше да привлече вниманието на някой полицейски патрул или дори на някой по-любопитен минувач. Затова бе по-добре да я остави отключена.

Върна се и влезе в гарата. Най-много се страхуваше да не го види някой гаров служител. Не бе необходимо да е онзи, с когото се сдърпаха сутринта — всеки служител можеше да го изхвърли оттук със същата лекота, с която би се навел и би изхвърлил в кошчето паднала хартийка. Положи всички усилия, за да не бие на очи. Вървеше нито бавно, нито бързо, гледаше да е близо до стена, когато това бе възможно, не пресичаше пътя на никого и нито веднъж не вдигна поглед към хората.

Най-лесно бе да открадне куфар непосредствено след пристигане на голям и пълен с пътници влак, когато пероните щяха да гъмжат от бързащи хора. Той вдигна поглед към информационното табло. След дванайсет минути щеше да пристигне експрес от Ню Йорк. Прекрасно!

Докато гледаше таблото, за да провери на кой коловоз пристига експресът, косъмчетата на врата му изведнъж настръхнаха.

Огледа се. Трябва да бе видял нещо с крайчеца на окото си, нещо, което бе задействало инстинкта му за предстояща опасност. Но какво? Сърцето му заби бързо. От какво толкова се уплаши?

Мъчейки се да не се набива на очи, той се отдръпна от таблото и застана пред щанда за вестници, оглеждайки изложените всекидневници. Заглавията им се набиха в очите му.

След няколко секунди хвърли поглед през рамо. По перона бързаха двайсетина души, слизащи или качващи се по влаковете. Друга, много по-голяма част, седяха на дървените пейки и търпеливо чакаха — явно роднини или шофьори, дошли да посрещнат експреса от Ню Йорк. Един собственик на ресторант бе застанал на вратата на заведението си с надеждата да хване някой изгладнял клиент. По-нататък се бе събрала групичка от петима носачи, лениво оглеждащи пътниците с цигара в уста…

И двама агенти.

Беше абсолютно сигурен, че са такива. И двамата бяха млади, спретнато облечени в палта и шапки, с прилежно лъснати обувки. Но ги издаваше не толкова външността, колкото държането им. И двамата бяха нащрек, претърсваха пероните с погледи, взираха се в лицата на хората, с които се разминаваха, и погледите им шареха навсякъде, с изключение на… информационното табло. Последното нещо, което ги интересуваше, бе разписанието на влаковете, тъй като не се канеха да пътуват за никъде.

За миг изпита изкушение да се приближи и да ги заговори. Замисляйки се по-сериозно върху това, той си даде сметка, че изпитва остра нужда от най-обикновен контакт с хора, които го познават. Копнееше да чуе някой да подвикне: „Здрасти, Люк, как си? Радвам се да те видя!“.

Но тези двамата сигурно щяха да кажат: „Ние сме агенти от ФБР и вие сте арестуван“. Това би било едва ли не облекчение, помисли си Люк. Инстинктът обаче го спря. Нека се запита първо, след като не желаят да му сторят нищо лошо, защо го следяха така, че искаха да останат незабелязани?

Той се извърна с гръб и се отдалечи, стараейки се да върви така, че щандът за вестници да остане между тях и него. Стигнал до сянката на арката, погледна крадешком назад. Двамата тъкмо пресичаха един от пероните, насочвайки се от изток на запад.

Кои, по дяволите, бяха тия?

Излезе от гарата, направи една обиколка на площадката отпред и отново влезе в огромната зала. Тъкмо навреме, за да види гърбовете на двамата агенти, отправили се към западния изход.

Люк хвърли поглед към часовника. Бяха минали десет минути. Нюйоркският експрес трябваше да пристигне след две минути. Той се отправи към съответния коловоз, мъчейки се да се слее с тълпата.

Докато пътниците слизаха, Люк бе обхванат от студено спокойствие и заразглежда пристигащите с повишено внимание. Беше сряда, средата на седмицата, така че имаше много бизнесмени и военни в униформи, но също и малко туристи, само тук-там се мяркаха жени и деца. Оглеждайки внимателно тълпата, Люк търсеше някой с ръст и телосложение, близки до неговите.

Пътниците започнаха да излизат от отворените врати и посрещачите се насочиха към тях и около вратите се оформи тълпа мъчещи се да си пробият път напред хора. Люк видя млад човек горе-долу с неговите размери, облечен в плътно вълнено палто и кепе, но в чантата му, метната небрежно на гърба, вероятно нямаше резервни дрехи. Пропусна също така и възрастния мъж, висок колкото него, но твърде слаб. Видя още един мъж точно като него, но в ръцете му имаше само дипломатическо куфарче.

До този момент бяха минали сигурно най-малко стотина пътници, но отзад напираха още много. Залата постепенно се изпълваше с нетърпеливо опитващи се да излязат навън хора. Точно в този момент Люк засече човека, който му трябваше. Беше на възраст колкото него, със същия ръст и телосложение. Сивото му палто бе разкопчано и отдолу се виждаше спортно сако и фланелен панталон, което предполагаше, че в кожения куфар в ръката му бе прилежно сгънат и бизнес костюмът му. Лицето му бе тревожно и вървеше бързо, като че ли закъсняваше за среща.

Люк се гмурна сред множеството и помагайки си с лакти, скоро се оказа точно зад гърба на избрания от него обект. Тълпата се бе сгъстила още повече и напредваше бавно, с чести спирания. После изведнъж се поразреди и мъжът бързо навлезе в празното пространство. И тъкмо в този момент Люк го препъна. Избрал точния момент, той протегна крак и силно чукна освободилото се от тежестта на тялото стъпало на мъжа в другото и едновременно с това го блъсна силно в гърба.

Човекът извика и залитна напред. За да се подпре на земята обаче, му трябваха и двете ръце. И дипломатическото куфарче, и големият куфар хвръкнаха на земята. Мъжът се блъсна в гърба на жената пред него, която също нададе изненадан вик и се просна на земята. Човекът падна на четири крака и шапката му се търколи по мраморния под.

Наоколо се събраха хора и се опитаха да помогнат.

Люк спокойно вдигна куфара от земята и бързо се отдалечи, насочвайки се към най-близкия изход. Не се оглеждаше назад, но напрягаше слух да чуе дали някой не вика по него и не кара околните да го задържат. Ако чуеше нещо подобно, веднага щеше да хукне да бяга — нямаше намерение да се разделя с куфара така лесно и му се струваше, че би могъл с лекота да избяга от повечето хора там, макар и с багаж в ръце. Крачейки бързо, Люк чувстваше гърба си като мишена.

Стигнал до изхода, той хвърли бърз поглед през рамо. Хората продължаваха да се тълпят около същото място. Не се виждаха нито мъжът, когото бе спънал, нито жената, неволно блъсната от него. Обаче някакъв висок мъж с властен вид внимателно претърсваше с поглед перона, сякаш търсеше нещо. И главата му изведнъж се извърна към Люк.

В същия миг Люк излезе навън.

Стъпил на тротоара, той забърза по Масачузетс Авеню. Минутка по-късно стигна до фиестата. Автоматично, без да мисли, се запъти към багажника, за да хвърли куфара вътре, но той бе заключен. Спомни си, че видя как собственикът на колата го заключва. Вдигна глава и се извърна към гарата. Високият мъж тичаше през кръговото движение отпред и изчаквайки и заобикаляйки потока, се носеше право към Люк. Той пък кой беше — цивилно ченге? Детектив? Някой любопитко?

Люк бързо се приближи към вратата на шофьора, отвори я и хвърли куфара на задната седалка. Седна зад волана и затвори вратата. После бръкна под таблото и намери жичките, стигащи до контакта от двете му страни. Измъкна ги от клемите и ги допря една до друга. Нищо не се случи. Въпреки студа, по челото му плъзна струйка пот. Защо това чудо не ще да пали? Отговорът веднага се появи в главата му — вероятно бе сбъркал жичките. Той отново заопипва с ръка под таблото. Отдясно на контакта напипа още една жичка. Измъкна я бързо и я допря до тази отляво.

Двигателят запали.

Той натисна газта и колата изрева. После включи на скорост, освободи ръчната спирачка, даде мигач и тръгна. Колата бе насочена към гарата, затова Люк направи обратен завой. После отново натисна газта.

По устните му пробяга усмивка. Освен ако не изкараше адски лош късмет, бе вече притежател на чисто нов кат дрехи. Изпита чувството, че поема контрол над живота си.

Сега трябваше да намери къде да се изкъпе и избръсне.

12 часа, обед

Предстартовото броене показваше X минус 630 минути и Кейп Канаверал вреше и кипеше.

Ракетните специалисти бяха еднакви навсякъде — проектираха оръжия, щом правителството поискаше, но това, за което мечтаеха, бе Космосът. Екипът на „Иксплорър“ бе построил и изстрелял много ракети, но тази бе първата, която щеше да се отскубне от земното притегляне и да полети отвъд атмосферата. За по-голямата част от екипа това щеше да бъде сбъдване на цял живот жадувана мечта. Елспет се чувстваше точно по този начин.

Тяхната група бе разположена в хангар D и хангар R, които бяха един до друг. Учените бяха стигнали до извода, че стандартният хангар за самолети върши чудесна работа и за ракети — разполагаше с обширно централно пространство, където можеха да преглеждат ракетата от всички страни, плюс двуетажен отсек от двете страни на хангара — прекрасно място за кабинети и дори за малки лаборатории.

Елспет в момента бе в хангар R. В офиса на шефа й, Уили Фредериксън, тя разполагаше с отделен малък кабинет с бюро и пишеща машина. Шефът й бе ръководител на площадката за изстрелване и прекарваше почти цялото си време извън офиса. А нейната работа бе да пише и да разнася графика на площадката за изстрелване.

Проблемът се състоеше в това, че графикът постоянно се променяше. До този момент никой в Америка не бе изстрелвал ракети в Космоса. През цялото време изникваха нови и нови проблеми, инженерите и механиците непрекъснато импровизираха начини да се подобри тази или онази система или пък да се свали този или онзи компонент.

Така че задължението на Елспет бе редовно да обновява графика. Трябваше да поддържа връзка с всеки човек от екипа, да отбелязва промените в плана в стенографския си бележник, после да прехвърля съдържанието на пишещата машина, след това да го фотокопира и най-накрая да го сортира. Естеството на работата бе такова, че трябваше да ходи навсякъде и да знае едва ли не всичко. Ако някъде изникнеше проблем, тя първа научаваше за него, а веднага след това — и как е бил преодолян. Длъжността й бе секретарка и й плащаха като на такава, но никой не би могъл да върши тази работа без научна степен. Обаче Елспет не таеше недоволство от ниското заплащане. Беше доволна, че работата й е интересна. Някои от състудентките й от Радклиф все още пишеха писма под диктовката на мъже в сиви костюми.

Обедното й издание на графика бе готово — тя събра пачката изписани листове и тръгна да ги разнася. Краката я боляха от непрекъснатото тичане нагоре-надолу, но това днес я устройваше — не й даваше време да се притеснява и тревожи за Люк. Ако решеше да прави онова, което й се искаше, сега щеше да вдига телефона през пет минути и да пита Антъни дали има нещо ново. Но това би било глупаво. Той щеше да й се обади, ако нещо се обърка, сам й бе обещал. А през това време не беше зле тя да си гледа работата.

Най-напред се отби в отдела по печата, където пресаташетата неспирно въртяха телефоните, информирайки доверени репортери, че изстрелването ще стане довечера. Военните искаха журналистите да присъстват на събитието, за да отразят триумфа им. Обаче информацията щеше да бъде пусната чак след самото събитие. Заплануваните изстрелвания често бяха отлагани и дори изцяло отменяни, тъй като проблеми — дал господ. Специалистите се бяха научили от горчивия си опит, че едно най-обикновено отлагане заради отстраняването на някой дребен проблем може да бъде представено от пресата така, че да изглежда като пълен провал. Затова се бяха споразумели с по-големите новинарски агенции. Предоставяха предварителни сведения за предстоящото изстрелване само при условие, че нищо няма да бъде публикувано, докато не се чуе „огън в соплото“, което означаваше, че ракетният двигател е запален.

В службата работеха само мъже и повечето от тях я проследиха с поглед, докато прекосяваше стаята, за да даде графика на шефа им. Знаеше, че е привлекателна с тази външност на белолика скандинавска принцеса и с високата си, представителна фигура, но вероятно имаше и още нещо — може би решителното очертание на устата или опасната искрица в зелените й очи — което караше мъжете, готови да подсвирнат подире й или да й кажат „сладур“, да си помислят още веднъж дали да го сторят.

В лаборатория „Ракетни двигатели“ тя завари петима учени, съблечени по риза, седнали на дървената пейка и вперили загрижени погледи в някакво парче метал в средата на стаята, което сякаш току-що е било извадено от пожар. Шефът на групата, доктор Келер, вдигна глава и кимна:

— Добро утро, Елспет.

Английският му бе със силен акцент. Както и повечето учени, той бе германец, пленен в края на войната и доведен в Америка да работи по ракетната програма.

Тя му подаде екземпляр от графика и той го взе, без да го погледне. Елспет кимна към парчето метал и попита:

— Какво е това?

— Кормилна плоскост.

Елспет знаеше, че първата степен се управлява от кормилни плоскости, монтирани в опашната част.

— Какво й е?

— Изгорелите газове разяждат метала — обясни той. Немският му акцент се засили, докато загряваше на любимата си тема. — И това става винаги. В по-голяма или по-малка степен. Обаче при нормално гориво на алкохолна основа плоскостите издържат достатъчно, за да си свършат работата. Днес обаче използваме ново гориво — „Хайдайн“, което има по-дълъг период на изгаряне и по-висока скорост на излитане, но пък разяжда плоскостите до такава степен, че от тях нищо не става. — Разпери безпомощно ръце. — А нямаме време за тестове.

— И доколкото разбирам, затова изстрелването може да се отложи.

Чувстваше, че едва ли би могла да издържи още едно отлагане. Напрежението я убиваше.

— Точно това се мъчим да решим. — Келер огледа колегите си. — И мисля, че отговорът ще бъде: „Дай да рискуваме“.

Останалите мрачно закимаха.

Елспет изпита облекчение.

— Ще стискам палци — каза тя, извръщайки се да излезе.

— Повече от това и ние не можем да направим — отвърна Келер и останалите се засмяха кисело.

Тя отново излезе на изгарящото тропическо слънце. Хангарите бяха разположени в огромно, покрито с пясък поле, отвоювано от ниския храсталак, палмите и грубата като шкурка трева, режеща краката, ако човек прояви непредпазливост да тръгне през нея по къси панталони. Прекоси прашната алея и хлътна в хангар D, усещайки с облекчение хладната милувка на сенчестата му вътрешност.

В телеметричната зала Елспет срещна Ханс Мюлер, известен под името Ханк. Той насочи пръст към нея и каза:

— Сто трийсет и пет.

Това беше игра, която двамата с удоволствие играеха. Сега трябваше да каже нещо необичайно за това число.

— Еее, много е лесно — отвърна Елспет. — Вземаш първата цифра, прибавяш квадрата на втората, накрая добавяш и куба на третата и получаваш числото, което първоначално си казал.

И тя му даде равенството: 1 + 3² + 5³ = 135.

— Добре — съгласи се с неохота той. — Кое е тогава следващото число, отговарящо на същите условия?

Тя се замисли дълбоко за момент, после каза:

— Сто седемдесет и пет. 1 + 7² + 5³ = 175

— Правилно. Печелиш голямата награда! — Той бръкна в джоба си и извади един десетак.

Тя го взе и каза:

— Давам ти шанс да си го върнеш. Сто трийсет и шест.

— Аха — смръщи вежди съсредоточено той. — Чакай малко… А, да… Събираме кубовете на трите му цифри. Тоест 1 + 3³ + 6³ = 244. Сега повтаряме същото с получения сбор и получаваме числото, което първоначално сме казали, а именно 2³ + 4³ + 4³ = 136.

Тя му върна десетака и заедно с него му подаде и екземпляра от графика.

На излизане погледът й попадна върху текста на някаква телеграма, забодена с кабарче на стената: „Аз вече си имам едно малко спътниче, време е и ти да си имаш“. Мюлер я видя, че го чете и обясни:

— От жената на Стюлингер е. — Стюлингер беше шеф на научния отдел. — Родила е момче.

Елспет се усмихна и продължи нататък.

Завари Уили Фредериксън в комуникационната, заедно с двама военни техници — пробваха телетипната връзка с Пентагона. Шефът й беше висок и слаб мъж, плешив, с коронка гъста и къдрава коса около голото теме, досущ като тонзурата на средновековен монах. Телетипът не работеше и Уили бе ядосан. Поемайки обновения график обаче, той я погледна с благодарност и каза патетично:

— Елспет, ти си едно двайсет и два каратово парче самородно злато.

Още не бе изрекъл думите и зад него се приближиха двама мъже — млад служител с карта в ръцете и Стименс, един от учените. Служителят вдигна картата и рече:

— Проблем. — Подаде картата на Уили и продължи: — Джетстриймът се придвижва на юг със скорост 146 възела.

Сърцето на Елспет замря. Знаеше прекрасно какво означава това. Джетстриймът представляваше вятър в горните слоеве на стратосферата — някъде между 9 и 12 хиляди метра. Обикновено не минаваше над Кейп Канаверал, но можеше и да се премести. И ако е достатъчно силен, можеше да отклони ракетата от курса.

Уили загрижено попита:

— И докъде е стигнал?

— Почти над цяла Флорида е — отвърна служителят.

Уили се обърна към Стименс:

— Това е предвидено, нали?

— Не съвсем — отговори Стименс. — Всичко, разбира се, е в сферата на предположенията, но смятаме, че ракетата може да издържи на ветрове до 120 възела, не повече.

Шефът на Елспет отново се обърна към служителя:

— А каква е прогнозата за довечера?

— До 177 възела и никакви признаци джетстриймът да се върне на север.

— Мамка му! — изруга мъжът и прокара длан по голото си теме. Елспет разбра какво си мисли. Изстрелването можеше да се отложи за утре. — Я пуснете един метеорологичен балон! — заповяда той. — В пет часа отново ще видим каква е прогнозата.

Елспет си отбеляза да добави срещата с метеоролозите в пет часа към графика, после си тръгна, чувствайки се като убита. Инженерен проблем можеше да се разреши, но с времето нищо не можеше да се направи.

Излязла отново навън, тя се качи на един джип и се отправи към Ракетна площадка 26. Пътят беше черен, прорязан направо през храстите и пясъците и джипът подскачаше по неравностите и коренищата. Стресна белоопашатото еленче, което се бе навело да пие вода от канавката — с два големи скока животното се мушна в гъстака. По носа имаше много дивеч, криещ се из храсталака и ниските горички. Хората разправяха, че имало и крокодили, и флоридски пантери, но Елспет не бе виждала нито едните, нито другите.

Спря пред бункера и погледна към Ракетна площадка 26В, на около триста метра от нея. Крановата установка представляваше съоръжение, свалено от нефтена кула, пригодено за целта и боядисано с яркооранжева антикорозионна боя, за да устои на влажния и солен тропически въздух. От едната му страна се виждаше асансьорът за достъп до платформите. Колко е грозно, направено без никакво чувство за естетика, помисли си Елспет. Грубо-практична функционалност, без капка мисъл за това как ще изглежда отстрани.

Дългият бял молив на „Юпитер С“ бе като че ли в плен на оранжевите прегръдки на железните стрели на крана, оплетен в тях като стършел в паяжина. Мъжете използваха местоимението за женски род, когато говореха за него, въпреки формата му на фалос, и Елспет също мислеше за „Иксплорър“ в женски род. Брезентът, хвърлен върху горните степени като венчално було и криещ ги от любопитни погледи, сега бе свален и ракетата стоеше, гордо изправена към небето, проблясвайки с безукорно нанесената върху нея бяла боя.

Учените не разбираха много от политика, но дори и те знаеха, че очите на цял свят са приковани в тях. Преди четири месеца Съветският съюз бе смаял света, изстрелвайки в орбита първия космически спътник, наречен „Спутник“. В цял свят продължаваше нескончаемата Студена война между капитализма и комунизма. От Италия до Индия, през Латинска Америка и Индокитай — всички ясно разбраха посланието: комунистическата наука е по-добра. На това отгоре само месец след това руснаците изстреляха втори спътник, „Спутник 2“, с куче на борда. Американците бяха като попарени. Днес куче, утре човек.

Президентът Айзенхауер им обеща, че до края на годината ще има и американски спътник. И на първия петък от декември, в дванайсет без четвърт на обед, Военноморският флот изстреля ракетата си „Вангард“ пред цялата световна преса. Тя се вдигна на няколко метра във въздуха, избухна в пламъци, килна се на една страна и се тръшна на бетона, разбивайки се на милиони парчета. „Избухник“, беше заглавието в един от вестниците на другия ден.

„Юпитер С“ бе последната надежда на Америка. Трета ракета нямаха. Ако изстрелването днес се провалеше, Съединените щати щяха да отпаднат от надпреварата за Космоса. Идеологическият разгром щеше да бъде най-малката от последиците. В американската космическа програма щеше да настъпи пълно безредие и в обозримо бъдеще СССР щеше да контролира космическото пространство.

И всичко това, помисли си Елспет, зависи от една-единствена ракета.

На колите бе забранено да се доближават до площадката за изстрелване, с изключение на автомобилите от първостепенна важност, като например цистерните с гориво. Тя остави колата пред бункера и закрачи през празното пространство към площадката, вървейки покрай дебелите кабели и тръбопроводи, свързващи двете съоръжения. В задния край на нефтената кула, на нивото на земята, бе монтирана дълга метална кабина, боядисана в същото оранжево, в което бяха офисите и машините. Елспет влезе вътре.

Шефът на крановата установка, Хари Лейн, седеше на сгъваем стол, нахлупил строителна каска, и мрачно разглеждаше някакъв чертеж.

— Здрасти, Хари! — поздрави го тя лъчезарно.

Той изхъмка. Не обичаше около площадката да се мотаят жени и никакво чувство на куртоазия не можеше да го накара да скрие това от нея.

Тя хвърли екземпляр от графика на металната маса и си тръгна. После се върна в бункера — ниска бяла постройка с тесни прозорци със зелени стъкла. Бронираните врати бяха отворени и Елспет влезе. Отвътре постройката бе разделена на три — командна зала, заемаща цялата ширина на бункера, и две зали за изстрелване — А отляво и В отдясно, обърнати към площадката за изстрелване, обслужвана от бункера. Елспет влезе в зала В.

Силното слънце, промъкващо се през зелените стъкла, хвърляше странни отсенки и човек оставаше с впечатление, че сякаш се намира в аквариум. Пред прозорците, зад командните табла, бяха насядали цял ред учени, до един облечени в ризи с къс ръкав, сякаш бяха в униформа. На главите си имаха слушалки с микрофони, позволяващи им да поддържат връзка с площадката за изстрелване. Вдигайки поглед над командните табла, учените можеха да видят в един момент какво става там, но можеха да погледнат и към цветните телевизионни монитори, които показваха същата картина. Покрай задната стена на залата бяха наредени уредите, отчитащи с писците си всяка промяна в температурата, налягането на горивото и дейността на електрическата система. В отсрещния ъгъл имаше скала на кантар, отчитаща теглото на ракетата на площадката за изстрелване. В залата цареше атмосфера на спокойна напрегнатост — хората тихо мърмореха нещо в микрофоните и протягаха ръце към командните табла, щракайки кнопка тук, натискайки бутон там, непрекъснато следейки с поглед показанията на уредите пред тях. Над главите им имаше екран, показващ в предстартово броене колко време остава до изстрелването. В момента, в който Елспет погледна към него, цифрите се смениха от 600 на 599.

Тя остави графика и излезе от постройката. Връщайки се обратно с джипа в хангара, мислите й отново се насочиха към Люк и изведнъж й дойде наум, че има прекрасно извинение да звънне на Антъни. Щеше да му каже за джетстрийма и след това да попита за Люк.

Това я ободри. С повишено настроение, тя паркира джипа отпред и изтича по стълбите до малкия си кабинет. Набра директния телефон на Антъни и той веднага отговори.

— Има вероятност да отложат изстрелването за утре — каза му тя. — В стратосферата са се появили силни ветрове.

— Не знаех, че и там има ветрове.

— Има един и му викат джетстрийм. Отлагането още не е решено окончателно. В пет часа е насрочена среща с метеоролозите. Как е Люк?

— Нали ще ми се обадиш да ми кажеш какво е решението от тази среща?

— Разбира се. Как е Люк?

— Ами… имаме малък проблем.

Сърцето й замря.

— Какъв проблем?

— Изтървахме го.

Елспет изстина.

— Какво?

— Успя да се изплъзне от хората ми.

— Бог да ни помага! — прошепна тя. — Сега вече загазихме.

1941

Люк се прибра в Бостън на зазоряване. Паркира стария форд, промъкна се през задната врата на общежитието и по служебното стълбище се качи в стаята си. Антъни спеше дълбоко. Люк наплиска лицето си и се строполи в леглото си по бельо.

И сякаш веднага след това усети Антъни да го разтърсва с думите:

— Люк! Ставай!

Той с мъка отвори очи. Знаеше, че се бе случило нещо лошо, но не можеше да си спомни какво точно.

— Колко е часът? — промърмори той с усилие.

— Часът е един и Елспет те чака долу.

Името на Елспет сякаш сръчка паметта му и той си спомни в какво се състоеше бедата. Той вече не я обичаше.

— О, боже! — изпъшка Люк.

— Няма да е зле да станеш и да слезеш долу при нея.

Беше се влюбил в Били Джоузефсън. Ето това бе бедата. Щеше да разбие живота на четирима души — собствения си, на Елспет, на Били и на Антъни.

— Мамка му! — изруга и стана.

Съблече се и застана под студения душ. Затворил очи под ледените иглички, той отново видя Били — блестящите й тъмни очи, засмените й червени устни, бялата шия.

Навлече набързо панталони, пуловер, скочи в мокасините си и се смъкна по стълбите.

Елспет го чакаше във фоайето — обширна зала с камина и удобни кресла и единственото място, където позволяваха на момичетата да влизат, освен определените за това „дамски следобеди“. Беше, както винаги, убиец — вълнена рокля с цвят на камбанки и голяма шапка. Ако я бе видял така вчера, сърцето му щеше да замре от удоволствие. Днес обаче само мисълта, че се е облякла така заради него, го накара да се почувства още по-отвратително.

Елспет се засмя, като го видя.

— Приличаш на малко момченце, което не може да се събуди!

Той я целуна по бузата и се отпусна в креслото до нея.

— Мъкнахме се сума ти време до Нюпорт — отвърна.

— Май си забравил, че трябва да ме заведеш на обяд — напомни му Елспет с лъчезарна усмивка.

Той се вгледа в нея. Беше много красива, но не я обичаше. Не знаеше дали я е обичал преди, но беше сигурен, че сега не я обича. Чувстваше се като последния мръсник. Изглеждаше толкова весела, а той се канеше да разбие живота й. Не знаеше как да й каже. Толкова го бе срам, че сърцето го заболя.

Все пак трябваше да рече нещо.

— Не може ли да прескочим обяда? Още дори не съм се избръснал.

По гордото бледо лице премина сянка и той си даде сметка, че тя много добре усеща — нещо е станало. Отговорът й обаче прозвуча безгрижно:

— Ама разбира се. Рицарите с блестящи брони също имат нужда от следобеден сън.

Той си каза, че днес следобед трябва сериозно да поговори с нея и да бъде абсолютно честен.

— Съжалявам, че си се облякла така за нищо — каза сконфузено.

— Не е съвсем за нищо — отвърна тя. — Видях се с теб. И твоите съквартиранти май също харесаха как съм се облякла. — Изправи се. — Но нищо. Професор Дърам и госпожа Дърам развяват байрака.

На радклифски жаргон това означаваше купон.

Люк се изправи и й помогна да облече палтото си.

— Ще се видим по-късно.

Трябваше да й каже днес — всяко забавяне му се струваше, че увеличава силата на измамата.

— Чудесно би било — отвърна тя весело. — Ела да ме вземеш към шест.

Изпрати му въздушна целувка и излезе с походка на кинозвезда. Люк знаеше, че блъфира, но го правеше добре.

Върна се в стаята си като убит. Антъни бе разгърнал неделния вестник.

— Направих кафе — каза той, без да вдига поглед от вестника.

— Благодаря.

Люк си наля една чаша.

— Голям длъжник съм ти — продължи Антъни, сваляйки вестника. — Спаси кожата на Били.

— И ти би направил същото за мен. — Люк сръбна от кафето и се почувства по-добре. — Май ни се размина. Някой да ти е казвал нещо тази сутрин?

— Нито дума.

— Били е чудесна мацка — каза Люк.

Знаеше, че е опасно да говори за нея, но не можа да се сдържи.

— Нали е велика? — поде веднага Антъни и Люк с неудоволствие долови гордостта в гласа му. — Непрекъснато съм се питал: „Защо това момиче не излиза с мен?“. Но никога не съм мислел, че ще стане. Не знам защо. Може би защото е толкова спретната и хубава. И когато я чух да казва да, не можах да повярвам на ушите си. Помислих си дали да не я помоля да ми го напише.

Преувеличението бе любим похват на Антъни, когато искаше да се покаже забавен, и Люк се насили да се усмихне, но вътрешно се ужаси. Да отмъкнеш нечия приятелка си беше постъпка, достойна за презрение при каквито и да било обстоятелства, но фактът, че Антъни явно бе затънал до шия по Били, влошаваше още повече ситуацията.

Люк изстена и Антъни стреснато запита:

— Какво има?

Люк реши да му каже поне половината от истината.

— Вече не обичам Елспет. Мисля, че трябва да приключим.

Антъни го изгледа втрещено и след малко каза:

— Лошо. Такава двойка…

— Чувствам се като мръсник.

— Хайде сега, не се разпъвай на кръст. Случват се такива неща. Не сте женени… Даже не сте сгодени.

— Официално не.

Антъни вдигна вежди.

— Да не си й направил предложение?

— Не.

— Значи не сте сгодени. Официално или неофициално, няма значение.

— Говорихме си колко деца ще имаме.

— Това не означава, че сте сгодени.

— Може и да си прав, но пак се чувствам като последния скапаняк.

На вратата се почука и в стаята влезе човек, когото Люк не бе виждал никога през живота си.

— Господин Лукас и господин Каръл, предполагам? — осведоми се той учтиво.

Беше облечен в омачкан костюм, но се държеше високомерно-учтиво и Люк предположи, че е някой от пратениците на ръководството на колежа.

Антъни скочи на крака.

— Точно ние сме — каза той с пресилен ентусиазъм. — А вие сигурно сте доктор Клитор, прочутият гинеколог. Слава богу, че дойдохте!

Люк обаче не се засмя. В ръката на мъжа имаше два бели плика и той изпита неприятното усещане, че знае какво има в тях.

— Аз съм служител от деканата. Деканът ме помоли да ви връча тези писма лично.

Служителят им връчи по един плик и си излезе, без да каже дума повече.

— По дяволите! — каза Антъни на затворената врата и разкъса плика. — Мамка му!

Люк отвори своя плик и прочете краткото писъмце в него.

Подобни писма винаги означаваха проблеми от дисциплинарно естество. Някой навярно бе казал на декана, че снощи тук е имало момиче и Антъни сигурно щеше да бъде изключен.

Люк никога не бе виждал съквартиранта си изплашен — самоувереността му винаги изглеждаше непробиваема — но този път бе пребледнял от страх.

— Не мога да се върна вкъщи — прошепна той треперливо.

Никога не бе говорил кой знае колко за родителите си, но Люк бе останал със смътното впечатление за строг баща и болна от дълго време майка. Сега разбра, че истината май бе по-лоша, отколкото си я бе представял. За миг погледът на Антъни бе прозорец към жестоко лично страдание.

На вратата отново се почука и влезе Джеф Пиджин — жизнерадостният и розовобуз обитател на стаята отсреща.

— Да не би да видях пратеника на декана или само така ми се стори?

Люк размаха писмото си.

— Не ти се е сторило.

— На никого не съм казвал, че съм ви виждал с това момиче.

— Да, но кой е казал? — попита Антъни. — Единственият навлек в общежитието е Дженкинс. — Пол Дженкинс беше религиозен фанатик, чиято цел в живота бе да реформира моралните ценности на харвардските студенти. — Но той отиде да прекара уикенда с техните.

— Не е — отвърна Пиджин. — Промени плановете си.

— Тогава значи е той, проклети да са му зъркелите! — изсъска Антъни. — Ще го удуша това копеле със собствените си ръце.

Ако Антъни го изключат, сети се внезапно Люк, Били ще остане свободна. И моментално изпита срам от такава егоистична мисъл, и то точно в момент, когато животът на приятеля му отиваше на кино. Чак след това му дойде наум, че Били също може да е загазила.

— Чудя се дали и Били, и Елспет не са получили такива писма? — каза той.

— От къде на къде пък и те? — учуди се Антъни.

— Дженкинс вероятно знае имената на приятелките ни. Такива неща живо го интересуват — отвърна Люк.

— Ако знае имената, бъдете сигурни, че им ги е казал — увери ги Пиджин.

Люк продължи:

— Елспет е в безопасност. Не е била тук и никой не може да докаже противното. Но Били могат да я изключат. В такъв случай ще изгуби стипендията си. Снощи ми го обясни. И няма да може да продължи следването си никъде.

— В момента не мога да се притеснявам за Били — заяви Антъни. — Трябва да измисля аз какво да правя.

Люк се смая. Антъни бе вкарал Били в тази бъркотия и според разбиранията на Люк, трябваше да се притеснява повече за нея, отколкото за себе си. Имайки претекст обаче да говори за Били, той не можа да се сдържи. Потискайки чувството си за вина, Люк каза:

— Защо не взема да отскоча до общежитието на момичетата и да видя дали Били не се е върнала от Нюпорт.

— Ще го направиш ли? — попита Антъни. — Благодаря.

Пиджин си излезе. Антъни седна на леглото си, пушейки мрачно, докато Люк се избръсна и преоблече. Макар че бързаше, подбра дрехите си грижливо — мека синя риза, нови панталони и любимото си сиво сако от туид.

Беше два часа, когато влезе в двора на общежитието на Радклиф. Сградите бяха построени около малък парк, където студентите се разхождаха по двойки. Точно тук бе целунал Елспет за първи път, спомни си той нещастно, през една неделна нощ, в края на първата им среща. Презираше мъже, които сменяха приятелките си като носни кърпички, но ето че вършеше същото нещо и не можеше да се откаже.

Униформената служителка го въведе във фоайето и той помоли да се обадят на Били. Служителката седна зад бюрото, свали от стената трубка, прилична на онези, използвани в корабите, и каза:

— Посетител за госпожица Джоузефсън.

Били слезе долу, облечена в гълъбовосив кашмирен пуловер и плисирана пола. Изглеждаше прекрасна, но притеснена — на Люк му се прииска да я вземе в прегръдките си и да й каже, че всичко ще се оправи. Тя също била извикана в кабинета на Питър Райдър, каза му, добавяйки, че служителят връчил подобно писмо и на Елспет.

Заведе го в стаята за пушене, където на момичетата бе позволено да посрещат приятелите си.

— И какво ще правя сега? — каза тя.

Лицето й бе маска на тотално объркване. Приличаше му на скърбяща вдовица. Но му се стори още по-пленителна от вчера. Копнееше да й каже, че ще уреди всичко и че няма за какво да се притеснява. Обаче не можеше да измисли никакъв начин.

— Антъни би могъл да рече, че е било някое друго момиче, но ще го накарат да каже името му.

— Не знам какво ще кажа на мама.

— Чудя се дали Антъни не би платил на някое момиче… на някоя… сещаш се, нали… уличница, за да съобщи, че е била тя.

Били поклати глава:

— Няма да повярват.

— А и Дженкинс ще им каже, че момичето не е същото. Става дума за оня гад, дето те е натопил.

— С кариерата ми е свършено. — С горчива усмивка тя помълча малко, после продължи: — Ще трябва да се върна в Далас и да стана секретарка на някой петролен магнат с каубойски ботуши.

Преди двайсет и четири часа Люк бе един щастлив човек. Трудно бе за вярване.

В стаята връхлетяха две момичета с палта и шапки. Лицата им пламтяха.

— Чухте ли новините? — попита ги едното.

Люк не го интересуваха новините и затова поклати глава.

— Какво е станало? — попита Били без особен интерес.

— Война!

Люк смръщи вежди.

— Какво?

— Вярно е — подзе и второто момиче. — Японците са бомбардирали Хаваите.

Люк все още не можеше да схване.

— Хаваите? Че защо? Какво толкова има там?

Били се намеси:

— Вярно ли е?

— Хората по улиците говорят само за това. Даже спират колите.

— Страх ме е — каза Били и вдигна поглед към Люк.

Той я хвана за ръката и му се прииска да й каже, че каквото и да става, той ще я пази.

В стаята влетяха още две момичета, бърборейки развълнувано. Някой донесе радио и го включи. Докато го чакаха да загрее, в стаята се възцари напрегната тишина. После прозвуча гласът на диктора:

— В Пърл Харбър е взривен бойният кораб „Аризона“, а „Оклахома“ е потопен. Според първоначалните данни над сто американски самолета са били повредени още на земята във Военновъздушната база на остров Форд. Загубите от наша страна са най-малко две хиляди души убити и над три хиляди ранени.

Люк почувства как гневът го задавя.

— Две хиляди убити! — изръмжа той.

В стаята непрекъснато влизаха възбудено бърборещи момичета и всички грубо им шъткаха да мълчат. Дикторът продължаваше:

— За нападението на Япония, започнало в седем и петдесет и пет местно време, малко преди един часа източно крайбрежно време, не е имало никакво предупреждение.

— Това означава война, нали? — попита Били.

— И още как! — сърдито отвърна Люк. Знаеше, че е глупаво и неадекватно да се мрази цяла нация, но въпреки това точно така се чувстваше: — Ако зависеше от мен, щях да изравня Япония със земята.

Тя го стисна за ръката.

— Не искам да ходиш на война. — В очите й бликнаха сълзи. — Не искам да те убият.

Сърцето му бе готово да се пръсне.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че го чувам. — Той се усмихна печално. — Целият свят се разпада, а аз се радвам. — После, погледнал часовника си, добави: — Трябва да идем в кабинета, въпреки че сме във война. — Осенен от някаква мисъл, той изведнъж млъкна. — Може би все пак има начин ти и Антъни да останете в Харвард.

— Как?

— Трябва да помисля.

Елспет се бе изнервила, но непрекъснато си повтаряше, че няма от какво да се страхува. Вярно, че снощи бе нарушила вечерния час, но никой не я бе хванал. Беше почти абсолютно сигурна, че това няма нищо общо с нея и Люк. Антъни и Били да му мислят. Елспет познаваше Били едва-едва, но се притесняваше за Антъни и имаше неприятното чувство, че наистина ще го изхвърлят.

Четиримата се срещнаха пред кабинета на декана и Люк започна:

— Имам план…

Но още преди да обясни за какво става въпрос, вратата на кабинета се отвори и деканът ги покани да влязат. Люк има време само да добави:

— Оставете на мен.

Деканът, Питър Райдър, беше педантичен и старомоден мъж в безупречен черен костюм с жилетка под сакото. Папийонката му бе точно в центъра под адамовата ябълка, обувките му светеха с огледален блясък, а косата му блестеше като боядисано с черна боя яйце. В кабинета бе седнала и сивокоса стара мома на име Айрис Рейфърд, която отговаряше за моралното благоприличие на радклифските момичета.

Седнаха в кръг около бюрото, като на колоквиум. Деканът запали цигара.

— А сега, момчета, по-добре е да кажете истината като джентълмени — каза той, издухвайки дима. — Какво е станало снощи в стаята ви?

Антъни не обърна внимание на въпроса на Райдър и попита с агресивен тон, сякаш той водеше разпита:

— Къде е Дженкинс? Той е певецът, нали?

— Не съм поканил никого друг.

— Но човек има право да се изправи лице в лице с обвинителя си.

— Това не е съд, господин Каръл — сопна се деканът. — Двамата с госпожица Рейфърд бяхме помолени да установим фактите. Ако се окаже необходимо, ще последват и наказателни мерки.

— Не съм сигурен, че това е приемливо — отвърна Антъни надменно. — Според мен Дженкинс също трябва да е тук.

Обаче Люк се намеси.

— Стига вече — прекъсна той Антъни с нетърпелив жест, след което се обърна към декана: — Аз вкарах жената снощи в общежитието, сър.

Елспет ахна. Какви ги говори той?

Деканът смръщи вежди.

— Според моята информация това е сторил господин Каръл.

— Опасявам се, че информацията ви е неточна.

Елспет избухна:

— Това не е вярно!

Люк я погледна така, че тя изстина.

— Госпожица Туоми снощи се е прибрала в общежитието още преди полунощ, както, сигурен съм, може да се установи от дневника на дежурната.

Елспет впери смаян поглед в него. Разбира се, че в дневника щеше да установи точно това, защото една нейна приятелка бе фалшифицирала подписа й. Стана й ясно, че ще е по-добре да си затваря устата, преди да е загазила още повече. Обаче какво целеше Люк?

Антъни си задаваше същия въпрос. Отправил озадачен поглед към Люк, той промълви:

— Люк, не знам какво искаш да направиш, но…

— Нека ви кажа какво стана — прекъсна го отново Люк. Съмнението не слизаше от погледа на Антъни. — Моля ви.

Антъни сви рамене.

Ироничният глас на декана прекъсна играта на погледи между двамата:

— Моля ви, продължете, господин Лукас. Нямам търпение.

— Запознах се с момичето в „Росният шубрак“ — започна Люк.

Госпожица Рейфърд проговори за първи път.

— В росния шубрак? — стъписано попита тя. — Какво е това? Някакъв каламбур?

— Да.

— Карайте нататък.

— Тя е сервитьорка там. Казва се Анджела Карлоти.

Деканът явно не вярваше на нито една дума.

— Казаха ми, че жената, видяна в общежитието ви, е била присъстващата тук госпожица Била Джоузефсън.

— Не, сър — възрази Люк със същата твърда увереност. — Госпожица Джоузефсън е наша приятелка, но тя отсъстваше от града. Беше отишла на гости у един свой роднина в Нюпорт, Род Айлънд.

Госпожица Рейфърд се обърна към Били:

— Роднината може ли да го потвърди?

Били хвърли объркан поглед към Люк и каза:

— Да, госпожице Рейфърд.

Елспет не отместваше поглед от Люк. Наистина ли бе готов да жертва кариерата си заради Антъни? Но това бе лудост! Люк бе верен приятел, вярно, но приятелските му чувства не отиваха ли твърде далеч?

— Можете ли да доведете тази… сервитьорка? — попита го Райдър.

Думата „сервитьорка“ излезе от устата му с презрение, сякаш каза „проститутка“.

— Да, сър, мога.

Елспет се смая отново. Да не би да беше подкупил някое непознато момиче? Ако го бе сторил, номерът нямаше да мине. Дженкинс щеше да се закълне, че момичето не е това.

Обаче Люк продължи:

— Но нямам намерение да я замесвам във всичко това.

— Е — каза Райдър, — в такъв случай трудно мога да повярвам на разказаното от вас.

Елспет се обърка. Люк бе разказал една невероятна история, а сега нямаше с какво да я подкрепи. Какъв бе смисълът тогава?

Люк продължи:

— Мисля, че показанията на госпожица Карлоти няма да са необходими.

— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Лукас.

И точно в този момент Люк хвърли бомбата:

— Довечера напускам колежа, сър.

— Люк! — скочи Антъни.

Деканът вдигна ръка.

— Това няма да ви помогне. Пак ще има разследване и ще последва наказание.

— Страната ни е във война.

— Известно ми е, млади човече.

— Утре сутринта ще се запиша доброволец, сър.

— Не! — писна Елспет.

Деканът за първи път не знаеше какво да каже. Просто седеше и гледаше Люк с отворена уста.

Елспет разбра, че действията на Люк са добре пресметнати. Колежът едва ли щеше да предприеме каквото и да било разследване срещу някой, рискувал живота си за страната. А щом нямаше да има разследване, Били бе в безопасност.

Очите й се замъглиха от мъка. Люк жертваше всичко… И то за какво? Да спаси Били.

Госпожица Рейфърд можеше да поиска да говори с братовчеда на Били, но онзи сигурно щеше да излъже. А от Радклиф едва ли щяха да призоват сервитьорката Анджела Карлоти.

Обаче всичко това вече нямаше никакво значение за Елспет. За нея бе важен само фактът, че бе изгубила Люк.

Райдър мърмореше нещо, в смисъл че щял да напише доклад и щял да остави други да решават вместо него. Госпожица Рейфърд демонстративно записваше адреса на братовчеда на Били. Всичко това обаче бе камуфлаж. Бяха ги преметнали и те го знаеха.

Накрая ги освободиха да си вървят.

Още щом вратата се затвори зад тях, Били избухна в сълзи:

— Не отивай на война, Люк!

Антъни я прекъсна:

— Ти ми спаси живота. — Той се спря и прегърна Люк. — Никога няма да го забравя! Никога! — После го пусна и се обърна към Били: — Не бой се! Люк е твърде умно момче, за да се остави да го убият.

Люк се извърна към Елспет. Срещнал погледа й, той се стресна и тя разбра, че яростта й си личи много ясно. Но това не я интересуваше. Тя впери немигащ поглед в него, постоя така за миг, после вдигна ръка и го плесна звънко и много силно по бузата. Люк неволно ахна от болка и изненада.

— Гадно копеле такова! — процеди през зъби тя.

После се извърна и се отдалечи.

1 часа следобед

Люк търсеше спокойна улица в някой жилищен квартал. За него Вашингтон бе напълно непознат град, като че ли никога не бе стъпвал тук. Тръгвайки от Юниън Стейшън, той избра посоката случайно и подкара на запад. По този начин навлезе в центъра и пред очите му непрекъснато изникваха впечатляващи правителствени сгради. Знаеше обаче, че ако кара по права линия, неминуемо ще стигне до място, където живеят обикновени хора в нормални къщи.

Прекоси някаква река и се оказа в очарователен квартал с тесни улички и много зеленина. Мина покрай някаква сграда, на която пишеше „Джорджтаунски психиатричен диспансер“, и си каза, че кварталът сигурно се казва Джорджтаун.

Без да подбира, Люк сви в една приятна уличка със скромни къщи и засадени по двата тротоара дървета. Стори му се, че тук може да намери нещо подходящо. Тукашните собственици едва ли разполагаха с домашни помощници на пълен работен ден, така че имаше шанс да намери някоя къща без хора.

Уличката правеше завой и веднага след това свършваше във входа на някакво гробище. Люк спря колата, след като преди това я обърна в посоката, откъдето бе дошъл, за да бъде готова за бързо измъкване.

Трябваха му един-два прости инструмента — длето или отвертка и един чук. В багажника сигурно имаше инструменти, но той бе заключен. Обаче можеше да го отключи, ако открие някое парче тел. В противен случай трябваше да отиде да намери железарски магазин и да си купи или пък да открадне отнякъде каквото му бе нужно.

Той се извърна към задната седалка и отвори откраднатия куфар. Разравяйки сгънатите вътре дрехи, намери папка с документи. Откачи от тях един кламер и излезе.

След около трийсет секунди багажникът бе отворен. Както се бе надявал, в ъгъла, до крика, имаше подредени инструменти. Той избра най-голямата отвертка. Чук нямаше, но пък имаше тежък универсален ключ, който щеше да му свърши работа. Люк ги сложи в джоба на парцаливото си палто и затръшна капака на багажника.

После взе откраднатия куфар от колата, затвори вратата и сви зад ъгъла. Знаеше, че рязко се отличава от околната среда — някакъв си скитник, разкарващ се из почтен квартал със скъп куфар в ръка. Ако някой местен любопитко извикаше ченгетата и те нямаха работа, щеше да загази здраво за броени минути. От друга страна пък, ако всичко минеше гладко, само след половин час щеше да бъде вече изкъпан, избръснат и облечен като всеки приличен гражданин.

След няколко секунди стигна до първата къща. Прекоси малкото дворче отпред и почука на вратата.

Розмари Симс видя някаква хубава синьо-бяла кола да минава бавно по улицата под прозореца й и се запита кой ли е. Браунингови сигурно са си купили нова кола, реши тя. Те имат пари. А може и да е господин Сайръс, който беше ерген и можеше да не се ограничава толкова. А ако не, каза си, сигурно е някой непознат.

Зрението й все още бе добро и тя виждаше по-голямата част от улицата от прозореца си на втория етаж, седнала в любимия си люлеещ се стол. Особено пък през зимата, когато дърветата бяха голи. Така че много добре видя странния висок мъж, излязъл иззад ъгъла. А думата „странен“ бе много подходяща. На главата си нямаше шапка, палтото му бе на парцали, а обувките му бяха вързани с канап, за да не падат, докато върви. Обаче носеше в ръка нов-новеничък куфар.

Той се приближи към вратата на госпожа Бритски и почука. Госпожа Бритски бе вдовица и живееше сама, но не беше глупачка и щеше да се оправи с непознатия без много приказки — госпожа Симс знаеше това много добре. И точно така стана. Госпожа Бритски се показа на прозореца и с недвусмислен жест му даде да разбере, че колкото по-бързо се махне, толкова по-добре.

Непознатият отиде при съседите и почука на вратата на госпожа Лоу. Тя веднага отвори. Беше висока и тъмнокоса жена, която според госпожа Симс се държеше малко надменно. Каза няколко думи на мъжа и затръшна вратата под носа му.

Без да се смущава, непознатият отиде в съседната къща и на госпожа Симс й стана ясно, че възнамерява като че ли да обходи по същия начин цялата улица. На прага се показа младата Джийни Евънс с малката Рита в ръце. Двамата размениха няколко думи, после тя бръкна в джоба на престилката си и му даде нещо, най-вероятно някоя и друга монета. Значи непознатият беше просяк.

Старият господин Кларк излезе по халат и чехли. От него непознатият мъж не получи нищо.

Собственикът на следващата къща, господин Бонети, беше на работа, а жена му Анжелина, бременна в седмия месец, беше излязла само преди пет минути с мрежа в ръка, вероятно до магазина. Никой не отвори на странника там.

През това време Люк успя да проучи вратите, които бяха от един и същи тип. Всички бяха снабдени с брави „Йейл“, с подаващо се езиче от вратата, влизащо в металния насрещник в касата. Отвън бравата се отваряше с ключ, а отвътре — със завъртане на топката.

На всяка врата на нивото на главата имаше прозорче с матово стъкло. Най-лесният начин беше да се счупи стъклото и да се отвори вратата отвътре. Обаче счупеното стъкло щеше да се вижда от улицата. Затова Люк реши да използва отвертката.

Първо огледа улицата в двете посоки. Нямаше късмет с предишните пет къщи и вече сигурно бе привлякъл вниманието на някого, но засега не виждаше нищо обезпокоително. Тъй или иначе, нямаше избор. Трябваше да поеме риска.

Госпожа Симс се извърна от прозореца и вдигна слушалката на телефона до нея. После бавно и внимателно започна да набира номера на местния полицейски участък, който знаеше наизуст.

Люк трябваше да пипа бързо.

Мушна отвертката между вратата и касата, точно там, където беше бравата. После удари дръжката на отвертката с главата на раздвижения ключ, опитвайки се да улучи езичето и да го върне в бравата.

С първия удар не успя да набие отвертката навътре, за да достигне езичето. Той я размърда малко, опитвайки се да я вкара повече. Отново удари — този път още по-силно, но отново не успя да я вкара. Въпреки студа, по челото му изби пот.

Внуши си спокойствие. Беше правил това и преди. Но кога? Нямаше представа. Но беше без значение. Методът даваше резултати — бе сигурен в това.

Отново размърда отвертката. Този път почувства, че върхът й закача нещо метално. Удари с всички сили. Отвертката хлътна навътре два сантиметра. Той натисна дръжката й, връщайки езичето, и за негово огромно облекчение вратата се отвори навътре.

Повредите по касата бяха твърде малки, за да бъдат забелязани от улицата.

Люк бързо влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

Розмари Симс набра най-сетне номера и отново погледна през прозореца, но за нейна изненада — непознатият не се виждаше никакъв.

Много бързо, мина й през ума.

От полицията отговориха. Объркана, тя затвори, без да каже дума.

Защо беше спрял да чука по вратите? Къде бе изчезнал? Кой беше?

Тя се усмихна. Ето нещо, което щеше да занимава мислите й цял ден.

Домът принадлежеше на младо семейство. Беше обзаведен със смесица от сватбени подаръци и купени на старо мебели. В хола имаше нов диван и телевизор с огромен екран, но в кухнята използваха стари стелажи. Върху радиатора в коридора бе оставено отворено писмо, адресирано до господин Бонети.

Нямаше никакви следи от деца. Вероятно госпожа и господин Бонети работеха и двамата и щяха да се приберат късно следобед. Но не биваше да разчита на това.

Бързо се качи на горния етаж. Там имаше три стаи, само една от които бе обзаведена. Той хвърли куфара на прилежно оправеното легло и измъкна от него тъмносин костюм, бяла риза и малко консервативна за неговия вкус вратовръзка. Имаше също така тъмни чорапи, чисто бельо и чифт лъснати обувки, които, изглежда, бяха само с половин номер по-големи от неговите.

Люк бързо се съблече и запрати парцалите си в ъгъла. Изпита странна напрегнатост — гол в чужд дом. Помисли дали да не прескочи душа, но миришеше ужасно дори и за собствения си нос.

Прекоси миниатюрната площадка и влезе в банята. Изпита огромно задоволство да се пъхне под горещата вода и да се насапуниса целият. Когато излезе, спря на площадката и се ослуша. В къщата бе тихо.

Избърса се с една от хавлиите на господин Бонети — пак някой сватбен подарък, мина му през ума — и нахлузи гащета и чорапи от откраднатия куфар. Вече наполовина облечен, можеше да се измъкне моментално, ако нещо се объркаше.

Господин Бонети използваше електрическа самобръсначка, обаче Люк предпочиташе бръснача. В куфара намери обикновена самобръсначка с ножче и четка за бръснене. Насапуниса лицето си и бързо се избръсна.

Господин Бонети не използваше одеколон, но вероятно в куфара имаше. След като цяла сутрин бе вонял на прасе, прииска му се да мирише на нещо хубаво и приятно. Откри чантичката с тоалетните принадлежности и дръпна ципа. Вътре обаче нямаше одеколон. Затова пък намери сто долара, сгънати прилежно по двайсетачки — пари за извънредни ситуации. Той бързо ги пъхна в джоба си, заклевайки се да върне парите на човека някой ден.

В края на краищата този човек не беше колаборационист7.

Това пък, по дяволите, какво означаваше?

Поредната мистерия.

Облече ризата, върза си връзката и си сложи сакото. Бяха му точно по мярка — много съобразително от негова страна да избере човек със същото телосложение и ръст. Освен това дрехите бяха и от добро качество. На етикета на куфара бе написан адрес в Сентръл Парк Саут, Ню Йорк. Люк си каза, че собственикът му сигурно е някоя голяма клечка, дошъл във Вашингтон на важна бизнес среща.

На вътрешната страна на вратата в банята имаше голямо огледало. Не беше се оглеждал от сутринта в Юниън Стейшън, когато от огледалото в тоалетната го бе погледнал някакъв дрипав скитник.

Пристъпи към огледалото, готов за всякакви изненади.

От гладката повърхност го гледаше висок, здрав мъж на около трийсет и пет години с тъмни коси и сини очи — съвсем нормален човек, макар и като че ли малко объркан. Заля го вълна на облекчение.

Ето, гледаш този човек, каза си той. С какво, според теб, си изкарва хляба?

Ръцете му бяха гладки и тъй като вече не бяха мръсни, не приличаха на ръце на човек, който изкарва прехраната си с тях. Лицето му също бе гладко — лице на човек, който не работи навън, а прекарва по-голямата част от времето си в приятна обстановка. Косата му бе добре подстригана. Човекът, гледащ го от огледалото, се чувстваше комфортно в дрехите на високопоставен служител в голяма компания.

Но определено не беше ченге.

В куфара нямаше нито шапка, нито връхна дреха. Люк знаеше, че ще изглежда странно и без двете неща — вън бе студен януарски ден. Запита се не би ли могъл да си намери, ако потърси из къщата. Струваше си да рискува още някоя и друга минута тук.

Отвори гардероба. Вътре нямаше кой знае какво. Госпожа Бонети имаше три рокли. Съпругът й разполагаше със спортно сако за уикендите и черен костюм, с който вероятно ходеше само на църква. Нямаше и връхна дреха — господин Бонети сигурно си я бе облякъл, а две не можеше да си позволи. Обаче имаше един лек шлифер. Той го свали от закачалката и го облече — беше му съвсем леко малък, но поносим. По-добре от нищо, каза си.

В гардероба нямаше шапка, но имаше едно кепе, което господин Бонети сигурно слагаше със спортното сако, като излизаше в съботите. Люк го пробва. Беше много малко. Трябваше да си купи шапка с парите от чантичката за тоалетни принадлежности. Обаче и кепето щеше да свърши работа за час…

Отдолу долетя шум и той замръзна, ослушвайки се напрегнато.

Чу се глас на млада жена:

— Какво й е на тая врата?

Отговори й подобен глас:

— Май някой се е опитал да я разбие!

Люк изруга безмълвно. Беше се застоял твърде много.

— По дяволите… май си права!

— Дали да не извикаме ченгетата?

Оказа се, че госпожа Бонети в края на краищата не ходи на работа. Вероятно е била излязла да пазарува. И в магазина се е видяла с приятелка и я е поканила вкъщи на чашка кафе.

— Ами… не знам. Крадците май не са успели да влязат.

— Откъде знаеш? Я по-добре провери дали нещо не е откраднато.

Люк разбра, че трябва да изчезва по най-бързия начин.

— Какво толкова има за крадене? Фамилните бижута?

— А телевизора?

Люк отвори прозореца на спалнята и надникна навън към дворчето. Нямаше нито дърво, нито водосточна тръба, по които да се спусне долу.

— Нищо не е пипано — чу гласа на госпожа Бонети. — Май не са успели да влязат.

— А горе?

Пристъпвайки безшумно, Люк се вмъкна в банята. Задната страна на къщата също не можеше да му предложи нищо, освен да скочи от втория етаж и да си счупи краката.

— Ще надникна да видя.

— Не те ли е страх?

Чу се нервно кискане.

— Страх ме е. Но какво да направя? Ще изглеждаме много глупаво, ако извикаме ченгетата и се окаже, че няма нищо страшно.

Люк чу как някой се изкачва по стълбите и бързо застана зад вратата в банята.

Стъпките изкачиха стълбите, прекосиха площадката и влязоха в стаята. Госпожа Бонети нададе слаб вик.

Гласът на приятелката й се обади:

— Чий е този куфар?

— Виждам го за първи път!

Люк тихо се измъкна иззад вратата на банята. Виждаше отворената врата на стаята, но не и жените вътре. Заслиза по стълбите на пръсти, изпитвайки благодарност към килима под краката си.

— Какъв е тоя крадец, дето внася, а не изнася?

— Викам ченгетата веднага! От тази работа ме полазиха тръпки.

Люк отвори предната врата и излезе навън.

Усмихна се. Беше успял.

Затвори тихо вратата и бързо се отдалечи.

Госпожа Симс сви вежди изненадано. Мъжът, който излезе от къщата на Бонети, бе облечен в черния шлифер на стопанина и си бе сложил сивото му кепе, с което ходеше по мачове, но бе по-висок от господин Бонети и шлиферът му бе възкъсичък.

Тя го проследи по улицата и го видя да свива зад ъгъла. Трябваше обаче пак да мине оттук — улицата нямаше изход. Минутка по-късно синьо-бялата кола, която бе видяла да влиза малко по-рано, излезе иззад ъгъла и се насочи към къщата й, както й се стори, доста бързичко. И в този момент госпожа Симс разбра, че мъжът, излязъл от къщата на Бонети, беше същият просяк, когото бе проследила да ходи по къщите. Сигурно бе разбил вратата и бе обрал дрехите на господин Бонети!

Докато колата минаваше под прозореца й, тя проточи шия, видя задния номер и го запомни.

1.30 следобед

Антъни седеше в заседателната зала и кипеше от яд и нетърпение.

Люк още се разкарваше на свобода някъде из Вашингтон. И никой нямаше представа какво се кани да прави. А Антъни бе принуден да седи тук и да слуша дрънканиците на някакъв си бюрократ от държавния департамент колко било нужно да се борим с бунтовниците, плъзнали из планините на Куба. Антъни знаеше всичко за Фидел Кастро и Че Гевара. Под тяхно командване имаше по-малко от хиляда души. Разбира се, че можеха да ги пометат, но нямаше смисъл. Ако ги избиеха, други щяха да застанат на тяхното място.

Това, което наистина му се искаше да направи, бе да излезе на улицата и да търси Люк.

Той и хората му се бяха обадили в повечето полицейски участъци в окръг Колумбия. Бяха ги предупредили да ги осведомяват за всички произшествия със скитници и пияници, за всеки просяк, говорещ като университетски преподавател, и изобщо за всичко, което им се стори необичайно. Ченгетата много обичаха да помагат на ЦРУ — така се чувстваха като част от международния шпионаж.

Бюрократът от Държавния департамент бе свършил с приказките си и съвещанието започваше. Антъни знаеше, че единственият начин да избегнат взимането на властта от някой като Кастро бе да подкрепят едно умерено реформистко правителство. За щастие на комунистите, такава опасност нямаше.

Вратата се отвори и вътре безшумно се вмъкна Пит Максел. Кимна извинително към седналия начело на масата председател Джордж Купърман, после се настани до Антъни и бутна към него папка, съдържаща последните протоколи от полицейските участъци.

Почти във всеки участък се бе случило по нещо необичайно. Някаква красива жена, арестувана за джебчийство на Джеферсън Мемориъл, по-късно се оказала мъж; после някакви битници влезли в зоопарка и се опитали да пуснат на свобода орела; един мъж се опитал да задуши жена си с пица; камион, принадлежащ на някаква религиозна секта, изсипал товара си на Петуърт и движението по Джордж Авеню било спряно заради лавината библии, задръстили цялата лента.

Възможно бе все пак да е напуснал Вашингтон, но според Антъни това бе малко вероятно. Люк нямаше пари нито за влак, нито за автобус. Разбира се, би могъл да открадне, но защо ще си дава труда да го прави? Просто нямаше къде да отиде. Майка му живееше в Ню Йорк, имаше и сестра в Балтимор, но тези неща той не ги знаеше. Нямаше никаква причина да тръгне да пътува.

Четейки протоколите набързо, Антъни надаваше ухо и към приказките на шефа си, Карл Хобърт, който тъкмо говореше за Ърл Смит, американския посланик в Куба, неуморно стараещ се да подкопае усилията на Църквата и на всички останали, желаещи да реформират Куба по мирен начин. Понякога Антъни се чудеше дали Смит не е агент на Кремъл, но най-вероятно си беше просто тъп.

Един от полицейските протоколи привлече вниманието му и той мълчаливо го показа на Пит.

— Вярно ли е това? — прошепна изумено.

Пит кимна.

— Някакъв скитник нападнал един полицай на Седма улица и го спукал от бой.

— Скитник спукал от бой ченге!

— И не много далеч от мястото, където изтървахме Люк.

— Това сигурно е той! — извика възбудено Антъни. Карл Хобърт, който в момента тъкмо говореше, му хвърли раздразнен поглед. Антъни отново сниши глас до шепот: — Но защо ще се дърпа с полицай? Откраднал ли е нещо? Пистолетът на ченгето например?

— Не, но хубавичко го е отупал. Ченгето е в болница и лекуват счупения показалец на дясната му ръка.

Тялото на Антъни се разтърси като при удар от ток.

— Това е той! — викна отново, без да се усети.

— За бога! — изсъска Карл Хобърт.

С дружелюбен тон Джордж Купърман се обади от мястото си начело на масата:

— Антъни, или си затваряй устата, или излез навън на майната си и си разговаряй колкото искаш.

Антъни се изправи.

— Извинявай, Джордж. Връщам се веднага.

И излезе от стаята, последван от Пит.

— Той е — повтори Антъни още щом вратата се затвори зад тях. — Това му беше нещо като запазена марка. Прилагаше този номер на гестаповците. Чупеше им пръста, с който дърпаха спусъка.

Пит озадачено го изгледа.

— Откъде знаеш?

Антъни разбра, че е направил грешка. Пит знаеше, че Люк е дипломат, изпаднал в силно нервно разстройство. И Антъни не му бе казал, че двамата с Люк се познават много добре. Сега се изруга безмълвно за небрежността си.

— Не съм ти казал всичко — каза му той, придавайки си небрежен тон. — Двамата с него едно време работехме в OSS.

Пит смръщи вежди.

— И след войната е станал дипломат? — погледна той Антъни изпитателно. — Май не само проблеми с жена си има, а?

— Да. И съм почти сигурен, че положението е далеч по-сериозно.

Пит прие обяснението.

— Изглежда доста жестоко копеле. Да счупи пръста на човека ей така…

— Жестоко? — Антъни никога не бе мислил Люк за такъв, макар че понякога наистина прилагаше безскрупулни методи. — Такъв си беше, когато работата го налагаше. — Замазах си грешката, помисли с облекчение. Но трябваше да намери Люк на всяка цена. — В колко часа са се сбили?

— В девет и половина.

— По дяволите! Преди повече от четири часа. Вече може да е където си иска.

— Какво ще правим?

— Прати двама души със снимка на Люк на Седма улица. Да поразпитат наоколо и да видят дали няма да разберат накъде може да е тръгнал. А ти иди да се видиш с ченгето.

— Добре.

— И ако разбереш нещо, не се колебай да влезеш в това шибано съвещание и да ми кажеш.

— Ясно.

Антъни го отпрати и отново влезе вътре. Джордж Купърман, приятелят на Антъни от войната, нетърпеливо говореше:

— Трябва да изпратим някое и друго момче от Специалните сили. От ония, дето не се шегуват. За ден и половина ще прочистим планините от некадърниците на Кастро.

Човекът от Държавния департамент нервно се обади:

— А можем ли да проведем операцията тайно?

— Не — отвърна Джордж. — Обаче можем да я маскираме така, че да прилича на местен конфликт. Както направихме в Иран и в Гватемала.

Карл Хобърт не пропусна да се набута между шамарите:

— Моля да ме извините за тъпия въпрос, но защо онова, което направихме в Иран и Гватемала, е секретно?

Бюрократът от Държавния департамент изхъмка неодобрително:

— Защото не искаме да рекламираме методите си. Не е ли очевидно?

— Извинете ме, но това е глупаво — настоя Хобърт. — Руснаците знаят, че това е наша работа. Иранците и гватемалците знаят, че това е наша работа. По дяволите, пресата из цяла Европа тръби, че това е наша работа! Никой не е измамен, с изключение на американския народ. Защо тогава трябва да мамим именно него?

С нарастващо раздразнение Джордж отвърна:

— Ако всичко излезе наяве, ще се наложи въпросът да се разгледа от Конгреса. И шибаните политици ще започнат да разпитват дали имаме право, дали е законно и какво ще стане с бедните индианци и лайняните фермери, както и със скапаните бананоберачи.

— И все пак въпросите ми не са чак толкова глупави — не се отказваше упорито Хобърт. — Свършихме ли някаква добра работа в Гватемала? Много трудно може да се направи разлика между режима на Армас и банда гангстери.

Накрая Джордж изгуби търпение.

— Това може да върви по дяволите! — викна той извън себе си. — Не сме благотворителна организация да даваме на гладните иранци и на латиноамериканските селяни граждански свободи, за бога! Работата ни е да се грижим за интересите на Америка… а демокрацията може да върви на майната си!

За миг настъпи тишина, после Карл Хобърт каза:

— Благодаря ти, Джордж. Радвам се, че изяснихме този въпрос.

2 часа следобед

В един джорджтаунски магазин за мъжко облекло Люк си купи сива мека шапка и тъмносиньо палто. Сложи си ги в магазина и излезе, чувствайки, че най-сетне може да гледа света в очите.

Сега вече бе готов да се заеме с проблемите си. Първо трябваше да научи нещо повече за паметта. Искаше му се да разбере какво може да предизвика амнезия, дали има различни видове, а също и колко време трае. И най-важното — лекува ли се и как?

Къде човек може да научи нещо? В библиотеката. А как може да намери библиотека? Като погледне в картата на даден град. Близо до магазина за мъжко облекло имаше щанд за вестници и той си купи карта на Вашингтон. На най-видно място беше Централната обществена библиотека — на пресечката между булевардите „Ню Йорк“ и „Масачузетс“. Трябваше да се върне назад и отново да прекоси града. Люк се качи във форда и подкара колата.

Библиотеката представляваше внушителна класическа сграда, издигаща се с достолепието на гръцки храм. Над поддържаната с колони каменна арка бяха издълбани думите: „НАУКА ПОЕЗИЯ ИСТОРИЯ“.

Застанал на стълбите, Люк се поколеба за миг, но спомнил си, че вече е нормален гражданин, ги изкачи и влезе.

Ефектът от появата му във фоайето бе незабавен. Седналата зад рецепцията сивокоса библиотекарка се изправи и го попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

Трогнат от това сърдечно посрещане, Люк отговори:

— Бих желал да прочета нещо за паметта.

— Това означава, че трябва да отидете в отделение „Психология“ — каза жената. — Ако ме последвате, ще ви покажа къде се намира.

Тя го отведе по голямото парадно стълбище на втория етаж и посочи към един от ъглите.

Люк огледа лавиците. Имаше много книги, посветени на психоанализата, на детската психология и общуването с околния свят, но те не му вършеха работа. Той измъкна един дебел том, озаглавен „Човешкият мозък“, и го прелисти, но в него нямаше нищо особено за паметта и освен това беше написан за специалисти. Имаше някои уравнения, както и известно количество статистически данни, които схващаше с лекота, но за разбирането на по-голямата част от книгата се изискваха знания за биологията на човешкото тяло, каквито той нямаше.

Върна тома на мястото му и обходи гръбчетата на другите книги по лавиците. Вниманието му внезапно бе привлечено от книга, озаглавена „Въведение към психология на паметта“ от Била Джоузефсън. Прозвуча му по-обещаващо. Той го измъкна и намери главата, в която се описваха смущения в паметта. Зачете се.

Най-общото състояние, при което пациентът „губи паметта си“, е известно под името „глобална амнезия“.

Духът му скочи в небесата. Той не беше единственият, на когото се е случило такова нещо.

Такъв пациент не знае кой е и не познава собствените си родители и деца. Затова пък помни много други неща. Може да кара кола, да говори чужди езици, да разглоби и сглоби двигател или да каже кой е министър-председателят на Канада. Състоянието като че ли е по-добре да се нарече „автобиографична амнезия“.

Точно това се бе случило и с него. Знаеше да провери дали не е следен и как да запали кола без ключове.

По-нататък доктор Джоузефсън излагаше теорията си, според която човешкият мозък разполага с отделни банки на паметта за различните видове информация — подобно на чекмеджета в шкаф за документи.

Автобиографичната памет записва събитията, които лично сме преживели. Те са свързани с време и място — почти винаги знаем не само какво се е случило, но и къде, и кога.

В дългосрочната семантична памет се съдържат такива общи познания, като например коя е столицата на Румъния и как се решават квадратни уравнения.

Краткосрочната памет ни служи, за да запаметим например от указател телефонен номер за няколкото секунди, колкото са необходими, за да го наберем.

Тя привеждаше примери за пациенти, загубили едно отделение на документацията си, но пък задържали друго — точно както бе станало с Люк. Той изпита огромно облекчение и благодарност към авторката на книгата, защото разбра, че случилото се с него е добре познато и изучено от науката явление.

После изведнъж му хрумна нещо друго. Наближаваше четирийсетте, значи поне десетина години е работил нещо. Професионалните му знания би трябвало да са все още в главата му, записани надлежно от дългосрочната семантична памет. Трябваше по някакъв начин да се добере до тях, за да разбере каква е била работата му. И оттук щеше да разбере кой е!

Вдигнал глава от книгата, той се опита да си представи какви знания има. Реши да не брои уменията на таен агент, тъй като вече бе решил, съдейки по нежната си кожа на домошар, че в никакъв случай не може да е ченге. С какви други знания разполагаше?

Беше ужасно трудно да познае. Да надникнеш в паметта не е същото като да отвориш хладилника, където можеш да видиш всичко с един поглед. Приличаше по-скоро на това да търсиш книга по каталог — тоест трябва да знаеш какво да търсиш. Отчая се и си каза, че трябва да прояви търпение и добре да помисли.

Ако беше например адвокат, означаваше ли това, че трябва да помни хиляди закони? А ако е лекар, значи ли, че трябва да погледне някого и да каже: „Този страда от апандисит“?

Така нямаше да стане. Единственото ясно нещо, което си спомни отпреди няколко минути, бе, че разбираше уравненията и статистическите данни в „Човешкия мозък“, макар че нищо друго не му стана ясно. Вероятно професията му включваше боравене с числа — счетоводство или може би застрахователно дело. А може и да е преподавател по математика.

Люк откри отделението „Математика“ и огледа книгите. Една от тях, „Теория на числата“, привлече вниманието му. Той я измъкна и я запрелиства. Всичко бе обяснено много прегледно, само че малко остаряло…

Изведнъж вдигна глава. Беше открил нещо. Теорията на числата му бе съвсем ясна.

Огромно откритие! По страниците на книгата, която държеше в ръце, имаше повече уравнения, отколкото текст. Явно не бе написана за неспециалисти. Това бе научен труд. И той го разбираше. В такъв случай е някакъв учен.

С нарастващ оптимизъм Люк откри отделението „Химия“ и измъкна една книга, озаглавена „Полимери“. Разбираше я, но не му бе съвсем лесно. После се премести на „Физика“ и опита „Симпозиум по поведение на студени и много студени газове“. Беше направо очарователно — четеше се като интересен роман.

Стесняваше възможностите. Работата му включваше математика и физика. Какъв клон от физиката? Студените газове му бяха интересни, но усещаше, че не знае повече от автора на книгата. Той заоглежда лавиците и се спря на геофизика, спомняйки си вестникарското заглавие „Американската лунна програма остава на Земята“. После измъкна „Принципи на ракетното проектиране“.

Текстът бе елементарен и още на първата страница откри грешка. Прелиствайки по-нататък, откри още две…

— Да! — извика той силно, стряскайки ученика недалеч от него, който бе забил нос в една книга по биология.

Щом открива грешки в учебник, значи е учен. Специалист по ракети.

Люк се запита колко ли ракетни специалисти може да има в Съединените щати. Според него не можеше да бъдат повече от няколкостотин. Забързано се върна на рецепцията и се обърна към сивокосата библиотекарка:

— Имате ли някакъв списък с учените?

— Разбира се — отвърна тя. — Трябва ви „Речник на американските учени“, който се намира точно в началото на сектор „Наука“.

Намери го много лесно. Беше тежка и дебела книга, но въпреки това едва ли съдържаше пълния списък на американските учени. Сигурно вътре са вписани само по-известните, каза си той. Но въпреки това може би си струваше да хвърли едно око. Седна на една от масите и затърси по индекса, опитвайки се да открие някой с името Люк. Пръстът му трепереше от нетърпение и той си наложи спокойствие, за да може да търси с нужното внимание.

Намери един биолог на име Люк Парфит, един археолог на име Лукас Димитри и един фармаколог, който се казваше Люк Фонтенебло, но нито един физик.

Поднови търсенето, този път специализирано — затърси при геофизиците и астрономите — но нямаше нито един с малко име Люк, Лука или Лукас. Разбира се, каза си той унило, аз не знам дори дали се казвам Люк. Така го бе нарекъл Пит. А всъщност можеше да се нарича как ли не — Пърсивал например.

Изпита разочарование, но не и готовност да се предаде.

Замисли се за друг подход. Някъде трябваше да има хора, които го познават. Името Люк можеше и да не е негово, но лицето му си беше негово. В „Речника на американските учени“ имаше и снимки на най-видните, като например тази на Вернер фон Браун. Люк се сети, че вероятно има приятели и колеги, които го познават, но трябваше да ги намери. И сега вече знаеше откъде да започне — сред познатите му нямаше начин да няма ракетни специалисти.

Къде могат да се намерят учени? По университетите.

Той затърси Вашингтон в енциклопедията. Към статията за града бе приложен и списък с университети. Избра Джорджтаунския университет, защото вече бе ходил в района и знаеше как да стигне дотам. Хвърли поглед на картата и видя, че университетът разполага с огромно студентско градче, простиращо се на поне петдесетина пресечки. Вероятно щеше да разполага и с огромен факултет по физика и дузини професори и преподаватели. Няма начин поне един от тях да не го познава!

Изпълнен с надежда, Люк излезе от библиотеката и се качи в колата.

2.30 следобед

Съвещанието за Куба бе прекратено за кафе и Антъни тичешком се върна в сграда Q, за да разбере дали няма нещо ново, молейки се хората му да са успели да се ориентират къде може да се намира Люк.

Пит го посрещна още на стълбите.

— Има нещо странно — каза му той.

Сърцето на Антъни се изпълни с надежда.

— Давай!

— Протокол от един полицейски участък в Джорджтаун. Една жена се върнала от магазина и разбрала, че някой е разбил вратата й и е използвал банята. Извършителят е изчезнал, оставяйки в спалнята куфар и купчина мръсни дрехи.

Антъни подскочи от радост:

— Най-сетне някакъв пробив! Адресът?

— Мислиш, че е нашият човек ли?

— Убеден съм! Писнало му е да го подритват като скитник, затова е влязъл в празна къща, избръснал се е и се е облякъл прилично. Това му е в природата. Да се облича хубаво.

Пит доби замислен вид.

— Ти май добре го познаваш, а?

Антъни разбра, че пак се е изпуснал.

— Не, не го познавам — ледено отвърна той. — Просто прочетох досието му.

— Извинявай — каза Пит и след кратък размисъл продължи: — Чудя се защо е изоставил всичко.

— Сигурно жената се е върнала, а той още не е бил готов.

— А какво става със съвещанието за Куба?

Антъни спря една минаваща секретарка.

— Моля те, обади се в съоръжение Р и кажи на господин Хобърт, че ме е заболял стомах и господин Максел ме е откарал у дома.

— Стомах — повтори тя машинално.

— Точно така — потвърди той и отминавайки нататък, подхвърли през рамо: — Освен ако не измислиш нещо по-убедително.

Излезе от сградата, следван от Пит, и двамата се вмъкнаха в неговия стар жълт кадилак.

— Трябва да се пипа много деликатно — заобяснява той на Пит, докато караше към Джорджтаун. — Добре че Люк ни е оставил някои улики. Проблемът ни се състои в това, че не разполагаме със сто души, които да ги проследят всичките. Затова може би ще успеем да накараме вашингтонското полицейско управление да поработи малко за нас.

— Дано да успееш — каза Пит скептично. — Какво трябва да правя аз?

— Дръж се любезно с ченгетата и остави говоренето на мен.

Антъни караше бързо и скоро намери адреса от полицейския протокол. Беше малка еднофамилна къща на малка тиха уличка. Пред нея бе спряна полицейска кола.

Преди да влезе в къщата, Антъни внимателно огледа къщите от отсрещната страна. И скоро откри онова, което търсеше — от един от прозорците на втория етаж го гледаше сериозното лице на възрастна жена. Когато погледите им се срещнаха, лицето не се отдръпна навътре, а очаквателно се взря в него. Точно това търсеше той — местната клюкарка. Усмихна се и й махна, а тя наклони глава, в смисъл че приема поздрава му.

Едва след това се обърна и влезе в къщата, в която бяха влезли с взлом. Всъщност по вратата нямаше какво толкова да се види — няколко драскотини и една-две тресчици. Чиста, професионална работа, без излишни повреди на бравата, каза си той. Люк действаше точно така.

Вратата им отвори привлекателна млада жена, очакваща бебе — и то съвсем скоро, реши той. Жената отведе Антъни и Пит в хола, където завариха двама мъже, седнали на дивана пред чашки кафе, с цигари в ръцете. Единият от тях беше униформен полицай. Другият, млад мъж в евтин сив костюм, беше вероятно детектив. На ниската масичка пред тях лежеше отворен куфар.

Антъни се представи. После показа — само на ченгетата — служебната си карта. Не искаше госпожа Бонети, пък и всичките й приятелки и съседки, да разберат, че ЦРУ се интересува от случая, затова каза, кимайки към полицаите:

— Колеги сме.

Детективът се наричаше Луис Хайт.

— Знаете ли нещо по случая? — попита той предпазливо Антъни.

— Мисля, че май имаме информация, която да ви помогне. Но първо трябва да разбера с какво разполагате.

Хайт разпери ръце в безпомощен жест:

— Разполагаме с куфар, принадлежащ на някой си Роули Анструтър от Ню Йорк. Влезлият в къщата на госпожа Бонети се е изкъпал и се е омел, оставяйки куфара. Върви го разбери!

Антъни огледа куфара. Беше скъп куфар от телешка кожа, почти наполовина пълен. После прерови съдържанието му. Чисти ризи и бельо, но никакви обувки, панталони и сака.

— Изглежда, господин Анструтър е пристигнал във Вашингтон днес — забеляза той.

Хайт кимна, а госпожа Бонети се възхити:

— Как разбрахте?

Антъни се усмихна.

— Детектив Хайт ще ви обясни.

Нямаше в никакъв случай да отнеме славата на Хайт.

— В куфара има само чисто бельо — обясни й Хайт. — Мръсно няма. Не се е преобличал, значи вероятно не е преспивал. Което означава, че сигурно е дошъл сутринта.

— Доколкото разбрах, намерили сте и куп мръсни дрехи.

Полицаят, чието име беше Лони, се обади:

— Да, тук са. — Той измъкна един кашон иззад дивана и заизважда дрехите една по една. — Шлифер… Риза… Панталони… Обувки.

Антъни моментално ги позна. Това бяха парцалите, в които бе облечен Люк.

— Според мен не господин Анструтър е влизал в тази къща — каза той. — Мисля, че куфарът е бил откраднат от него тази сутрин, вероятно на Юниън Стейшън. — Обърна се към полицая: — Лони, би ли се обадил на най-близкия до гарата участък да ги попиташ дали някой не се е оплакал от подобна кражба? Ако, разбира се, госпожа Бонети ни разреши да използваме телефона й.

— Разбира се — откликна тя с готовност. — В коридора е.

Антъни продължи:

— Ако са съставили протокол, в него трябва да има списък със съдържанието на куфара, където според мен трябва да са описани костюм и чифт обувки, които в момента не са в куфара. — Всички бяха вперили в него смаяни погледи. — Моля те, накарай ги да ти дадат подробно описание на костюма.

— Добре.

Полицаят излезе в коридора.

Антъни бе доволен от себе си. Беше успял да поеме ръководството на разследването, без да обиди полицията. Детектив Хайт го гледаше така, сякаш очакваше заповед.

— Господин Анструтър сигурно е метър и осемдесет — метър и деветдесет висок, около деветдесет килограма, с атлетично телосложение — продължи той. — Луис, ако проверите размера на тези ризи, сигурно ще видите, че шията е четирийсети размер, а ръкавът — осемдесет и седми.

— Проверих го вече. Точно — отвърна Хайт.

— Трябваше да допусна, че сте ме изпреварили — изчетка Антъни ченгето със смутена усмивка. — Имаме снимка на човека, който според нас е откраднал куфара и е разбил вратата на тази къща. — Антъни кимна на Пит, който подаде на Хайт пачката снимки. — Не знаем как се казва — излъга Антъни, — но е един и осемдесет и три висок, тежи 90 килограма, с атлетично телосложение и сигурно се преструва, че е загубил паметта си.

— За какво става дума? — попита заинтригувано Хайт. — Искате да кажете, че тоя тип е откраднал дрехите на Анструтър и е дошъл тук, само за да се преоблече?

— Нещо такова.

— Но защо?

Придавайки си виновно изражение, Антъни каза:

— За съжаление нямам право да ви кажа.

Хайт кимна доволно:

— Строго секретно, а? Няма проблеми.

Лони се върна.

— Абсолютно прав сте за кражбата. Юниън Стейшън, единайсет сутринта.

Антъни кимна. Адски бе впечатлил двете ченгета.

— А костюмът?

— Морскосин, със сиво-синя нишка.

Той се извърна към детектива:

— Значи ще можете да раздадете по една снимка и описание на костюма, в който е облечен.

— Мислите ли, че още е в града?

— Да.

Не беше толкова сигурен, колкото се представяше, но не можеше да се сети за нито една причина, която би накарала Люк да напусне Вашингтон.

— И сигурно пътува с кола?

— Дайте да проверим. — Антъни се обърна към госпожа Бонети. — Как се казва възрастната жена, която живее отсреща, няколко къщи по-нататък?

— Розмари Симс.

— И сигурно прекарва много време, гледайки през прозореца?

— Наричаме я Розмари Подробната.

— Отлично. — Той се обърна към детектива: — Ще разменим ли някоя и друга дума с нея?

— И още как.

Пресякоха улицата и почукаха на вратата на госпожа Симс. Тя веднага я отвори — явно бе чакала в коридора.

— Видях го! — каза жената, без да я питат. — Ходеше по къщите, облечен като скитник, и после изведнъж излезе, облечен като принц.

Антъни кимна към Хайт — с една дума, ти задавай въпросите. Хайт веднага пое инициативата:

— С кола ли беше, госпожо Симс?

— Да, много хубава синьо-бяла кола. Такава няма никой на тази улица. — Погледна ги лукаво: — Знам какъв ще бъде следващият ви въпрос.

— Случайно не забелязахте ли номера? — попита я Хайт.

— Да — обяви тя тържествуващо. — Даже го записах!

Антъни се усмихна.

3 часа следобед

Железните врати на Джорджтаунския университет в края на улицата бяха отворени. Калната ливада в средата бе заобиколена от трите страни с готически сгради, строени от сив, потъмнял от времето камък. Между тях непрекъснато сновяха студенти и преподаватели, навлекли набързо зимните си палта.

Подкарал колата съвсем бавно, Люк влезе вътре, надявайки се всеки момент някой да го познае и да викне: „Хей, Люк! Насам!“. И кошмарът щеше да свърши.

Много от преподавателите носеха около врата си свещенически якички и Люк си каза, че това сигурно е католически университет. Освен това май беше и само мъжки.

Запита се дали самият той не е католик.

Паркира колата пред главния вход — триколонна арка, на която бе написано „Хийли Хол“. Вътре имаше рецепция и зад нея седеше първата жена, която виждаше тук. Тя му обясни, че факултетът по физика е точно под тях и му каза да излезе отново навън и да слезе по стълбите, водещи под арката на главния вход. Поел надолу по тях, Люк се почувства така, сякаш се приближава все повече към сърцето на мистерията — също като търсач на съкровища, промъкващ се към централната гробница на египетска пирамида.

Следвайки указанията на жената, той се озова в голяма лаборатория с банки по средата и с врати от двете страни, водещи към малки кабинети. Край една от банките се бе събрала малка групичка мъже, които обсъждаха нещо около частите на микровълнов спектрограф. Всички до един бяха сложили защитни очила. Съдейки по възрастта им, Люк реши, че сред тях са и преподаватели, и студенти от горните курсове. А някои от тях можеше и да го познават.

Един от по-възрастните го забеляза, но погледът му не подсказа, че се познават.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се — отвърна Люк. — Имате ли тук факултет по геофизика?

— Божичко, не! — възкликна онзи. — В този университет дори обикновената физика се смята за маловажна дисциплина.

Останалите се засмяха.

Люк им даде възможност добре да го огледат, но май никой от тях не го познаваше. Лош избор, помисли си той унило — може би трябваше да отиде в университета „Джордж Вашингтон“.

— А по астрономия?

— О, да, разбира се. Небесата наистина изучаваме. Обсерваторията ни е една от най-известните.

Духът му отново се повдигна:

— Къде мога да я намеря?

Мъжът посочи към една врата в дъното на лабораторията.

— Идете до другия край на тази сграда и ще я видите от бейзболното игрище.

После отново насочи вниманието си към банката.

Люк прекоси дългия и мръсен коридор, минаващ по цялата дължина на сградата. Срещнал по пътя си прегърбен човек в преподавателски одежди, Люк го погледна право в очите, готов да му се усмихне, ако оня го познае. Но по лицето на преподавателя се изписа смущение, той отклони поглед и бързо отмина.

Без да се отчайва, Люк продължи нататък, поглеждайки всеки срещнат със същия поглед, но никой не даде признаци, че го познава. Излизайки от сградата, видя тенискортовете и малко по-нататък — река Потомак. А на запад, отвъд бейзболното игрище, се издигаше бял купол.

Насочи се натам, изпълнен с надежда. На плоския покрив на ниска двуетажна постройка се намираше голяма, въртяща се обсерватория, на чийто купол се виждаха плъзгащите се панели на отвора за наблюдение. Беше доста скъпоструващо съоръжение, свидетелстващо за наличието на сериозен астрономически факултет. Люк влезе вътре.

Стаите бяха разпределени около масивна централна колона, носеща огромната тежест на купола. Люк отвори една от вратите и се озова в празна библиотека. Затвори вратата, опита следващата и в стаята срещу него надигна поглед привлекателна млада жена, седнала зад пишеща машина.

— Добро утро — поздрави той. — Професорът вътре ли е?

— Искате да кажете отец Хейдън?

— Ъ-ъ, да.

— А вие сте?

— Ъ-ъ… — Ама че тъпотия, каза си той, не се сетих, че ще се наложи да кажа някакво име. И колебанието му накара секретарката да повдигне вежди с недоверие. — Той не ме познава. Тоест… познава ме, надявам се, но не по име.

Подозрението й нарасна:

— И все пак сигурно имате име.

— Люк. Професор Люк.

— От кой университет, професор Люк?

— Ъ-ъ… Ню Йорк.

— А да посочите по-точно някое от многото висши учебни заведения в този град?

Сърцето на Люк се сви. Изпълнен с надежди и ентусиазъм, той бе забравил да предвиди една такава среща и сега всичко отиваше по дяволите. След като се намираш в дупка, най-добре е да спреш да копаеш, каза си той. Изтри дружелюбната си усмивка от лицето и студено отвърна:

— Не съм дошъл тук да ме подлагате на кръстосан разпит. Просто кажете на отец Хейдън, че е дошъл професор Люк, преподавател по физика на ракетните технологии, и иска да размени с него две думи.

— Опасявам се, че това няма да е възможно — отвърна му твърдо жената.

Люк излезе от стаята, затръшвайки с яд вратата. Беше ядосан на себе си, а не на секретарката, която просто пазеше шефа си от срещи с откачалки като него. Реши да се разходи наоколо и да отваря вратите, докато някой го познае или накрая го изхвърлят. Качи се по стълбите на втория етаж. Горе нямаше никой. Люк се изкатери по някаква дървена стълба без перила и влезе в обсерваторията. Но там също нямаше никой. Заоглежда с възхитен поглед огромния въртящ се телескоп и всичките му зъбни колелца и механизми, чудейки се какво да прави по-нататък.

По стълбите подир него се качи секретарката. Той се приготви за кавга, но тя се обърна към него съчувствено:

— Изпаднали сте в някаква беда, нали?

Любезната й загриженост надигна буца в гърлото му.

— Адски неудобно положение — отвърна той. — Изгубил съм паметта си. Знам, че съм специалист в ракетната област и се надявах да срещна някой, който да ме познава.

— В момента тук няма никой — каза му тя. — Професор Ларкли изнася лекция на тема „Ракетни горива“ в Смитсъновия институт в рамките на международната година на геофизиката и целият факултет е там.

Люк отново почувства прилив на надежда. Вместо с един геофизик, можеше да се срещне с цяла стая геофизици.

— Къде се намира Смитсъновият институт?

— Към центъра, точно на Главната.

Днес Люк бе карал достатъчно из Вашингтон, за да се сети, че това не е много далеч.

— В колко часа е лекцията?

— Започнала е в три.

Люк погледна часовника си. Беше три и половина. Ако побързаше, щеше да е там в четири.

— Смитсъновия — повтори той машинално.

— Всъщност той се помещава в Музея на самолетостроенето.

— Знаете ли колко хора ще присъстват на лекцията?

— Около сто и двайсет.

Нямаше начин поне един от тях да не го познава!

— Благодаря ви! — каза той и хукна надолу по стълбите.

3.30 следобед

Били беше бясна на Лен Рос за опита му да извлече максимум полза за себе си от хората от фондация „Сауърби“. Постът директор на научните изследвания трябваше да бъде даден на най-добрия учен, а не на най-мазния. Още кипеше от яд, когато секретарката на главния административен директор й се обади и я помоли да отиде в кабинета му.

Чарлс Силвъртън по професия беше счетоводител, но разбираше добре нуждите на учените. Диспансерът бе собственост на тръст, чиято цел беше проучване и лечение на психичните заболявания. Гледаше да работи така, че административните и финансови проблеми да не отвличат медиците от истинската им работа. Били го харесваше.

Кабинетът му се намираше в столовата на старата викторианска сграда и камината още си стоеше в ъгъла. Той махна на Били да седне и попита:

— Говори ли с хората от „Сауърби“ днес сутринта?

— Да. Лен тъкмо ги развеждаше, когато и аз се включих. Защо?

Той не й отговори.

— Мислиш ли, че може да си казала нещо, от което да са се обидили?

Тя смръщи вежди озадачено.

— Не. Просто си говорехме за новото крило.

— Знаеш, че исках ти да получиш поста директор на научните изследвания.

Били се стъписа.

— Не ми харесва употребата ти на минало време!

Той продължи:

— Лен Рос е кадърен учен, но ти си изключителна. Постигнала си повече от него, а си с десет години по-млада.

— Фондацията подкрепя кандидатурата на Лен, това ли искаш да ми кажеш?

Силвъртън се поколеба и неловко погледна встрани.

— Опасявам се, че настояват за това като условие за осигуряване на средствата.

— Мамка му! — Били беше смаяна.

— Познаваш ли някой, свързан с фондацията?

— Да. Един от най-старите ми приятели е член на борда. Името му е Антъни Каръл. Кръстник е на сина ми.

— А защо е в борда? С какво си вади хляба?

— Работи за държавния департамент, но майка му е много богата и той се занимава с няколко благотворителни дейности.

— Да не би да ти има зъб за нещо?

Били се върна за момент в миналото. Беше се разсърдила на Антъни след гафа, накарал Люк да напусне Харвард, и двамата повече не излязоха нито веднъж. Обаче му прости, като го видя как се държи с Елспет. Момичето бе изпаднало в дълбока депресия и следването й се сгромоляса, като се появи реална опасност дори да не успее да се дипломира. Ходеше наоколо като отнесена — блед призрак с дълга червена коса, отслабваше с всеки изминал ден и бягаше от лекции. И именно Антъни я спаси. Двамата станаха много близки, макар че връзката им бе по-скоро на приятелска, отколкото на романтична основа. Започнаха да учат заедно и накрая тя успя да навакса изгубеното. Антъни си възвърна уважението на Били и оттогава двамата бяха станали много добри приятели. Тя вдигна поглед към Чарлс:

— Бях му се разсърдила през 1941-а, но оправихме отношенията си преди много време.

— Може би някой от борда се възхищава от работата на Лен.

Били се замисли.

— Подходът на Лен е различен от моя. Той е фройдист, търси психоаналитични обяснения. Ако някой пациент изведнъж изгуби способността си да чете, Лен приема, че у него има някакъв подсъзнателен страх от писана реч, който до този момент е бил потискан. А аз първо гледам дали причината за това не е някакво увреждане на мозъка.

— Значи в борда има някой запален фройдист, настроен против теб.

— Сигурно. — Били въздъхна. — Могат ли да го направят? Толкова нечестно ми изглежда.

— Вярно, че е необичайно — съгласи се Чарлс. — Фондациите обикновено не се месят в решения, изискващи професионална квалификация. Но закон срещу това не съществува.

— Няма да оставя нещата така! Какво основание са посочили?

— Проведох един неофициален телефонен разговор с председателя. Каза ми, че според борда Лен бил по-квалифициран.

Били поклати глава.

— Сигурно има друга причина.

— Защо не вземеш да попиташ твоя приятел?

— Точно това смятам да направя — отвърна тя.

3.45 следобед

Преди да излезе от студентското градче на университета, Люк бе разгледал картата. Институтът се намираше в парк, покрай който минаваше Главната улица. Поглеждайки часовника си през минута, той караше по Кей стрийт. Би трябвало да бъде в института след около десетина минути. Ако приемеше, че ще изгуби още пет, докато намери в коя зала се изнася лекцията, това означаваше, че ще пристигне в края й.

Бяха минали повече от единайсет часа, откакто бе започнал този кошмар. Въпреки това, понеже не можеше да си спомни нищо отпреди пет часа тази сутрин, той сякаш продължаваше вече цял живот.

Свърна надясно по Девета улица, насочвайки се, обнадежден, на юг. Няколко секунди по-късно чу краткия вой на полицейска сирена и сърцето му трепна. Вдигна поглед към огледалото за задно виждане. Проблясвайки със светлините си, зад него се бе залепила полицейска кола. На предната седалка седяха две ченгета. Единият посочи тротоара вдясно и по движението на устните му Люк разбра, че му казва: „Отбий и спри!“.

Люк се отчая. Почти бе успял.

Да не би да е извършил някое дребно нарушение и сега искат просто да го глобят? Но дори и така да беше, ченгетата пак щяха да му поискат шофьорската книжка, а той нямаше абсолютно никакъв документ за самоличност. Обаче и без това май не го гонеха за дребно нарушение. Та той караше открадната кола. Беше пресметнал, че обявяването на колата за изчезнала щеше да стане по-късно тази вечер, когато собственикът се върне от Филаделфия, но явно нещо се бе объркало. Щяха да го арестуват.

Но първо трябваше да го хванат.

В главата му прещрака реле, заработило на режим бягство. Пред него по еднопосочната улица се движеше някакъв дълъг камион. Без повече да му мисли, той настъпи газта и тръгна да го задминава.

Ченгетата отзад включиха сирените и го погнаха.

Без да намалява, Люк кривна пред камиона. Действайки инстинктивно, той дръпна ръчната спирачка и едновременно с това силно изви волана надясно.

Фордът моментално се завъртя като пумпал на платното. Шофьорът на камиона отзад рязко сви вляво, за да го избегне, и притисна полицейската кола към лявата страна на улицата.

Люк изключи от скорост, за да избегне изгасването на двигателя, и колата спря, насочена в обратна посока. Отново включи на скорост и натисна газта до пода, поел стремглаво срещу движението по еднопосочната улица.

Идващите отсреща коли се пръскаха панически пред него ту на едната, ту на другата страна, само и само да избегнат челен удар. Люк рязко сви вдясно, за да не се удари в градския автобус, после леко закачи някакво комби, залюля се насам-натам, но успя да продължи нататък, сподирен от взрив възмутени клаксони. Стар линкълн изхвръкна от пътя и се заби в уличен стълб. Мотоциклетист затанцува с мотора си, отчаяно опитвайки се да се задържи, но не успя и падна, хлъзвайки се по улицата като по пързалка. Дано не е лошо ударен, помисли си Люк.

Успя да стигне до следващата пресечка и сви вдясно по някакъв широк булевард. Кара като бесен две пресечки, минавайки на червено, и накрая хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Полицейската кола не се мяркаше никаква.

Люк отново сви, този път на юг. Беше се загубил, но си даваше сметка, че Главната бе останала някъде на юг. Тъй като полицаите вече не се виждаха, отново можеше да кара нормално. Обаче вече беше четири часа и в момента се намираше по-далеч от Смитсъновия институт, отколкото преди пет минути. Ако закъснееше, хората щяха да се разотидат. Той отново подгони колата.

Улицата, по която бе поел, се оказа задънена, така че се наложи да свие вдясно. Опита се да запомни имената на улиците и видя, че в момента се движи по Ди стрийт. След минутка излезе на Седма и отново свърна на юг.

Този път имаше късмет. Светофарите навсякъде светеха зелено. Надул почти със сто по Конститюшън Авеню, след минута той се озова в парка.

В дъното на ливадата, вдясно от себе си, Люк видя някаква тъмночервена сграда, приличаща на приказен замък. Според картата точно тук трябваше да се намира музеят. Спря колата и погледна часовника си. Беше четири и пет. Слушателите сигурно вече се разотиваха. Изруга и изхвръкна навън, хуквайки през ливадата. Секретарката му бе казала, че лекцията се изнася в зала на гърба на музея. Това задната или предната страна беше? Сякаш бе предната. Отстрани на сградата имаше пътечка, минаваща през малка градинка. Пое по нея и излезе на широк двупосочен булевард. Без да спира да тича, Люк съзря желязната кована порта, водеща към задната страна на музея. А отдясно, точно до малка ливадка, имаше нещо, прилично на стар самолетен хангар. Без да се колебае, той влезе вътре. После спря и се огледа.

От тавана висяха всякакви модели самолети — стари биплани, по-съвременни реактивни апарати и дори сферичният глобус на огромен балон. Наоколо бяха наредени стъклени витрини с летателно облекло, фотоапарати за въздушни снимки и много-много фотографии.

Люк се обърна към един от разпоредителите:

— Извинете, къде е лекцията за ракетните горива?

— Закъснели сте — каза мъжът, поглеждайки часовника си. — Вече е четири и десет и лекцията е свършила.

— А къде беше? Може да успея да хвана лектора!

— Мисля, че си отиде.

Люк втренчи поглед в него и каза, разчленявайки бавно думите:

— Просто отговори на шибания въпрос! Къде?

Разпоредителят като че ли се стресна.

— В дъното на коридора — побърза да го уведоми той.

Люк отново хукна. В далечния край на хангара бе импровизирана лекторска аудитория с катедра, черна дъска и редици столове. По-голямата част от слушателите се бяха разотишли и персоналът на музея раздигаше столовете, подреждайки ги до стената. Обаче в ъгъла, заобиколила побелял мъж, който най-вероятно бе лекторът, потънала в оживена дискусия, се бе събрала малка групичка от осем-девет души и не обръщаше внимание на нищо наоколо.

Люк отново се отчая. Само преди няколко минути тук е имало над сто души учени от неговата област. Сега бяха останали само шепа, от които едва ли някой щеше да го познава.

Белокосият мъж вдигна поглед към Люк и след това отново го върна към заобикалящите го. Не беше ясно дали е познал Люк или не. В момента говореше и нищо не би могло да го спре:

— Нитрометанът е почти невъзможен за боравене. А факторът безопасност в никой случай не бива да бъде пренебрегван.

— Ако горивото е добро, можете да предвидите и процедура за безопасност — обади се млад мъж в костюм.

Спорът звучеше ужасно познато на Люк. Бяха изпробвани много ракетни горива, някои от тях много по-мощни от стандартната комбинация от алкохол и течен кислород, но всички се бяха оказали неподходящи.

Обади се някакъв мъж с южняшки акцент:

— А какво ще кажете за несиметричния диметилхидразин? Чувам, че в Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена провеждат тестове върху него.

Люк изведнъж изтърси:

— Без грешка е, но е адски отровен.

Всички се извърнаха към него. Белокосият мъж се намръщи, раздразнен от прекъсването.

Обаче младият мъж с костюма се смая, като го видя, и възкликна:

— Божичко, Люк, какво правиш във Вашингтон?

Люк едва не припадна от облекчение.