Пробуждане

4.15 следобед

Люк не можеше да проговори от вълнение. Облекчението бе толкова силно, че сякаш бе свило гърлото му. През целия ден си бе налагал да запази спокойствие и да мисли рационално, но сега вече бе готов да се пречупи.

Учените подновиха разговора си, без да обръщат внимание на стреса му, с изключение на младия мъж с костюма, който го загледа загрижено и попита:

— Хей, какво ти става? Добре ли си?

Люк кимна и след миг, потискайки емоциите с неимоверно усилие, каза:

— Може ли да поговорим малко?

— Разбира се, разбира се. Там, зад щанда на братята Райт. Професор Ларкли го използваше. — Двамата се отправиха към една от вратите. — Между другото аз организирах тази лекция.

Той отведе Люк в малък, спартански обзаведен кабинет с два стола, бюро и телефон. Седнаха.

— Загубил съм паметта си.

— Божичко, Люк!

— Автобиографична амнезия. Помня всичко от моята област и така успях да ви намеря, но не знам нищо за себе си.

Вперил смаян поглед в него, младият мъж попита:

— А знаеш ли кой съм аз?

Люк поклати глава.

— По дяволите, аз не знам дори собственото си име.

— А стига бе! — Мъжът го гледаше, шокиран. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за мен.

— Сигурно. Ъ-ъ… откъде да започна?

— Нарече ме Люк.

— Всички ти викат Люк. Иначе се казваш доктор Клод Лукас, но доколкото знам, не си харесвал името Клод. Аз пък съм Уил Макдърмът.

Люк затвори очи, обхванат от облекчение и благодарност. Вече знаеше името си.

— Благодаря ти, Уил.

— Но не знам нищо за семейството ти. Срещали сме се два-три пъти по научни конференции.

— А знаеш ли къде живея?

— Хънтсвил, Алабама, май беше. Работиш за Военната агенция за балистични ракети. А тяхната база е в Редстоун Арсенал в Хънтсвил. Но си цивилен, а не военен. Шеф ти е Вернер фон Браун.

— Не мога да ти опиша колко ми е приятно да чуя всичко това!

— Изненадах се, като те видях тук, защото екипът ти се кани да изстрелва ракета, която ще изведе в орбита първия американски изкуствен спътник на Земята. Всички са в Кейп Канаверал и се говори, че това ще стане довечера.

— Прочетох за това във вестниците… Божичко, да не би да работя по тази ракета?

— Аха. „Иксплорър“. Това е най-важното изстрелване в историята на американската космическа програма… Особено след успеха на руския „Спутник“ и провала с военноморския ни „Вангард“.

Люк се почувства въодушевен. Само преди няколко часа беше скитащ пияница. А се оказа, че е учен на върха на кариерата си.

— Но аз трябва да съм там за изстрелването!

— Точно така… Да имаш някаква представа защо не си?

Люк поклати глава.

— Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън. Нямам представа как съм попаднал там.

Уил се ухили широко и разбиращо.

— Явно снощи си имал здрава нощ!

— Нека те питам нещо сериозно… мога ли да направя такова нещо? Да се напия до припадък?

— Не те познавам достатъчно, за да ти отговоря на този въпрос. — Уил смръщи вежди, мъчейки се да се съсредоточи. — Макар че, ако чуя, че си го направил, ще се изненадам много. Знаеш ни какви сме учените. Представата ни за здраво прекарване е да седнем на чаша кафе и да си приказваме за нашата работа.

На Люк това му прозвуча познато.

— Да се напиеш просто не е интересно.

И въпреки това нямаше никакво обяснение как се бе забъркал в тази каша. Кой беше Пит? Защо го следяха? И кои бяха ония двамата, които го бяха търсили из Юниън Стейшън?

Запита се дали да каже всичко това на Уил, но реши, че ще прозвучи много странно. Той можеше да си помисли, че е започнал да превърта. Вместо това каза:

— Ще се обадя в Кейп Канаверал.

— Прекрасна идея. — Уил вдигна слушалката и набра нула. — Уил Макдърмът. Мога ли да проведа междуградски разговор от този телефон?… Благодаря.

Подаде му слушалката.

Люк взе номера от „Справки“ и го набра.

— Обажда се доктор Лукас. — Изпита огромно задоволство, че спокойно може да си каже името. Никога не би помислил, че такава дреболия може да носи толкова много положителни емоции. — Бих искал да говоря с някого от екипа на „Иксплорър“.

— Те са в хангари D и R — отвърна телефонистът. — Моля ви, изчакайте малко.

Няколко секунди след това в слушалката прозвуча мъжки глас:

— Военна охрана. Полковник Хайд.

— Обажда се доктор Лукас…

— Люк! Най-сетне! Къде, по дяволите, се губиш?

— Във Вашингтон съм.

— Ама какви ги дъвчеш там? Ние тук замалко не се побъркахме! Започнахме да те издирваме чрез Военното разузнаване, пуснахме дори и ФБР, и ЦРУ.

Това обяснява присъствието на двамата агенти на гарата, помисли си Люк.

— Чуй сега. Случиха се някои странни неща… Загубих паметта си. Цял ден съм се лутал насам-натам, опитвайки се да разбера кой съм. И накрая намерих едни физици, които ме познават.

— Ама това наистина е… Как е могло да стане, за бога?

— Мислех си, че вие ще знаете нещо, полковник.

— Ти ми викаш Бил.

— Бил.

— Ами… добре, ще ти кажа каквото знам. В понеделник сутринта ти тръгна, обяснявайки, че трябва да отидеш до Вашингтон. И излетя от „Патрик“.

— Патрик?

— Военновъздушна база „Патрик“. Съвсем близо до Кейп Канаверал. Мариголд ти беше направила резервациите…

— Коя е тази Мариголд?

— Секретарката ти в Хънтсвил. Освен това резервира и обичайния ти апартамент в хотел „Карлтън“ във Вашингтон.

В гласа на полковника се промъкна лека завистлива нотка и Люк за миг се запита какво ли означава това „обичайния апартамент“, но имаше по-важни въпроси.

— Казвал ли съм на някого защо трябва да ходя до Вашингтон?

— Мариголд ти била уговорила среща с генерал Шерууд в Пентагона за вчера в десет часа сутринта… Но ти не си отишъл на срещата.

— А посочил ли съм причина защо съм искал да се видя с генерала?

— Явно не.

— Той с какво се занимава?

— Военна сигурност… Но освен това ви е и семеен приятел, така че срещата може да е била за какво ли не.

Трябва да е било нещо ужасно важно, помисли си Люк, за да го накара да се вдигне от Кейп Канаверал точно преди изстрелването.

— Изстрелването ще стане ли тази вечер?

— Не. Проблеми с времето. Отложено е за утре вечер в десет и половина.

Люк отново се запита за какво, по дяволите, е дошъл във Вашингтон.

— Имам ли някакви приятели във Вашингтон?

— Разбира се. Един от тях се обажда, кажи-речи, на всеки час. Бърн Ротетън.

Хайд му продиктува телефонния номер. Люк го записа.

— Веднага ще му звънна.

— Но преди това трябва да се обадиш на жена си.

Люк замръзна. Забрави да диша. Жена, помисли си. Имам жена. Запита се как ли изглежда.

— Люк, чуваш ли ме? — обади се разтревожено Хайд.

Люк шумно пое въздух.

— Ъ-ъ, Бил…

— Да?

— Как й е името?

— Елспет — отвърна той. — Името на жена ти е Елспет. Ще ти прехвърля разговора на нейния телефон. Чакай малко така.

Стомахът му се сви на топка. Ама това е тъпо, каза си той. Та тя ти е жена.

— Аз съм… Елспет. Люк, ти ли си?

Гласът й бе топъл и нисък, с ясна дикция и без следа от някакъв диалект. Той си я представи като висока, уверена в себе си жена.

— Да, Люк е — отвърна. — Изгубих паметта си.

— Побърках се тук. Добре ли си?

Люк изпита дълбока, задавяща благодарност, че някой се побърква заради него.

— Май вече да — каза той.

— Какво, за бога, е станало?

— Не знам. Събудих се тази сутрин в една тоалетна на Юниън Стейшън и цял ден се мъчих да разбера кой съм.

— Всички тук се скъсаха да те търсят. Къде си сега?

— В Смитсъновия институт.

— Има ли кой да се погрижи за теб?

Люк вдигна поглед към Уил Макдърмът и му се усмихна.

— Един приятел и колега ми помогна. Освен това ми дадоха номера и на Бърн Ротетън. Но всъщност няма нужда някой да се грижи за мен. Чувствам се добре, само дето изгубих паметта си.

Уил Макдърмът се изправи, явно смутил се от личния разговор, и прошепна:

— Ще те оставя малко сам. И ще те чакам вън.

Люк му кимна с благодарност.

Елспет тъкмо казваше:

— Значи не си спомняш защо тръгна за Вашингтон така набързо?

— Не. Явно и на теб не съм казал.

— Каза ми, че за мен било по-добре да не знам. Аз обаче откачих от притеснения. Обадих се на един наш приятел във Вашингтон. Антъни Каръл. Той работи в ЦРУ.

— И той какво направи?

— Ами обадил ти се в „Карлтън“ в понеделник вечер и двамата сте се разбрали да закусите заедно във вторник сутринта, но ти не си отишъл. Цял ден те е търсил. Ще му се обадя веднага да му кажа, че всичко е наред.

— Явно нещо е станало с мен между понеделник вечерта и вторник сутринта.

— Трябва да отидеш да те прегледа лекар.

— Чувствам се прекрасно. Но има много неща, които трябва да узная. Имаме ли деца?

— Не.

Люк почувства тъга, която му се стори позната, също като смътна болка от стара рана.

Елспет продължи:

— Опитваме се да си родим от сватбата насам, което прави четири години, но засега без успех.

— Живи ли са родителите ми?

— Майка ти е жива. Живее в Ню Йорк. Баща ти почина преди пет години.

Люк почувства как го залива внезапна вълна на мъка, появила се неизвестно откъде. Не помнеше нищо за баща си и никога нямаше да го види. Стори му се непоносимо мръсен номер.

— Имаш двама братя и сестра — продължи Елспет. — Всички са по-малки от теб. Малката ти сестра, Емили, е твоя любимка. Десет години по-малка от теб е. Живее в Балтимор.

— Имаш ли телефонните им номера?

— Разбира се. Задръж малко така, докато ги намеря.

— Искам да ги чуя… Не знам защо. — От другата страна се чу приглушено изхлипване. — Плачеш ли?

Елспет подсмръкна.

— Добре съм. — Той си я представи как вади от чантата си кърпичка. — Изведнъж ми стана толкова мъчно за теб — промълви тя през сълзи. — Сигурно е било ужасно.

— Имаше наистина някои тежки моменти.

— Чакай малко да ти кажа номерата.

Тя му ги продиктува.

— А богати ли сме? — попита я той, като свърши да записва.

— Баща ти беше преуспяващ банкер и ти остави много пари. Защо питаш?

— Бил Хайд ми каза, че съм отседнал в „обичайния ми апартамент“ в „Карлтън“.

— Преди войната баща ти беше съветник на Рузвелт и е обичал да взема цялото си семейство, когато е идвал във Вашингтон. Винаги е отсядал в ъгловия апартамент в „Карлтън“. И ти, изглежда, просто продължаваш традицията.

— Значи двамата с теб не живеем от заплатата, която ми плащат военните?

— Не, макар че в Хънтсвил се опитваме да не живеем по-добре от нашите колеги.

— Мога да ти задавам въпроси цял ден. Но трябва да се помъча да разбера как е станало всичко това. Ще дойдеш ли при мен довечера?

За миг настъпи тишина.

— Боже мой, защо?

— За да ми помогнеш да разбуля тази мистерия с мен. Сигурно ще имам нужда от помощта ти… а също и от компанията ти.

— Трябва да зарежеш всичко и веднага да дойдеш тук. Това беше немислимо.

— Не мога да го зарежа. Трябва да разбера за какво става въпрос. Твърде важно е, за да го забравя така лесно.

— Люк, точно сега не мога да тръгна от Кейп Канаверал. Мъчим се да изстреляме първия американски спътник, за бога! Не мога да изоставя колегите си в такъв момент.

— Май си права. — Разбираше я, макар и да го заболя от отказа й. — Кой е Бърн Ротетън?

— Следвахте заедно в Харвард, както и с Антъни Каръл. Сега е писател.

— Той се е опитвал да се свърже с мен. Може би знае за какво е всичко това.

— Обади ми се по-късно, моля те. Довечера ще съм в мотел „Старлайт“.

— Добре.

— Моля те, Люк, внимавай! — каза тя настоятелно.

— Добре, обещавам.

Той затвори и остана известно време така, без да помръдне. Част от него го караше да се върне в хотела и да се просне в леглото. Но беше твърде заинтригуван, за да го направи. Вдигна отново телефона и набра номера на Бърн Ротетън.

— Обажда се Люк Лукас — каза той, когато отсреща вдигнаха.

Бърн имаше грапав глас с лек нюйоркски акцент.

— Люк, слава богу! Какво, по дяволите, става с теб?

— Всички казват така. Отговорът е, че не знам нищичко, освен че съм изгубил паметта си.

— Какво? Изгубил си паметта си?!

— Точно така.

— Ух, мамка му! Знаеш ли какво ти се е случило?

— Не. Надявах се ти да знаеш нещо.

— Може би знам. Не съм сигурен.

— За какво си ме търсил?

— Безпокоях се. Ти ми се обади в понеделник от Хънтсвил.

Това бе нещо ново.

— Чакай малко! От Хънтсвил?

— Аха.

— Мислех, че съм тръгнал от Флорида.

— Така е, но трябвало да минеш през Хънтсвил и да свършиш някаква важна работа.

Нито Бил Хайд, нито Елспет му бяха казали такова нещо. Може би не знаеха нищо.

— Карай нататък.

— Каза ми, че си на път за насам, че искаш да се видим и че ще ми се обадиш от „Карлтън“. Но не го направи.

— Нещо е станало с мен в понеделник през нощта.

— Аха. Слушай, има един човек, на когото трябва да се обадиш. Били Джоузефсън. Световноизвестна специалистка по въпроси, свързани с паметта.

Името му напомни нещо.

— Май видях името й в библиотеката.

— Освен това ми е бивша жена и стара твоя приятелка.

Бърн му даде телефона.

— Веднага ще й се обадя. Бърн…

— Да?

— Губя паметта си и изведнъж се оказва, че моя стара приятелка е световноизвестен специалист по въпросите на паметта. Това не ти ли се струва странно съвпадение?

— Има нещо вярно — отвърна Бърн.

4.45 следобед

Били бе запланувала едночасов разговор с пациент, футболист, който бе пострадал от силен сблъсък с противников играч. Беше интересен обект, защото си спомняше всичко до един час преди мача и нищо след това — до момента, когато усетил, че стои на страничната линия с гръб към игрището, чудейки се как е попаднал там.

Обаче по време на разговора тя бе разсеяна, мислейки си за фондацията „Сауърби“ и за Антъни Каръл. И докато приключи с футболиста и позвъни на Антъни, вече кипеше от нетърпение. Извади късмет и се свърза с него още при първия опит.

— Антъни — започна тя рязко, — какво, по дяволите, става?

— Стават много неща — отвърна той. — Египет и Сирия решават да се слеят, полите стават все по-къси, а Рой Кампанела си е счупил врата и едва ли ще играе пак.

Били с усилие потисна внезапно надигналото се желание да му се разкрещи.

— Постът директор на научните изследвания ми се размина — каза тя, говорейки с демонстративно спокоен глас. — Работата получава Лен Рос. Знаеше ли това?

— Да, май го знам.

— Не разбирам. Мислех си, че ще изгубя в полза на някой висококвалифициран непознат човек. Например Сол Уайнбърг от Принстън или някой от неговия ранг. Обаче всички знаят, че съм по-добра от Лен.

— Знаят ли?

— Хайде стига, Антъни! И ти го знаеш. По дяволите, ти сам ме насочи в тази посока на изследване. Още преди години, в края на войната, когато…

— Добре, добре, много добре помня — прекъсна я той. — Това все още е строго секретно, знаеш.

Нямаше представа, че онези неща, които правеха през войната, могат да се окажат важни тайни. Това обаче беше без значение.

— В такъв случай защо не получих работата?

— Трябва ли да знам?

Но това е унизително, каза си тя, и само желанието й да разбере истината надделя над мисълта да му тресне телефона.

— Фондацията настоява за Лен.

— Ами… май има право.

— Антъни, говори!

— Нали говоря.

— Ти участваш в тази фондация. Много е необичайно за един тръст да се меси в решения от такъв вид. Обикновено оставят специалистите да го решават. И ти сигурно знаеш защо са предприели такава необичайна стъпка.

— Е, не знам. Но доколкото знам, тази стъпка още не е направена. Не е имало заседание за това. Иначе щях да знам.

— Чарлс беше съвсем сигурен.

— Не се съмнявам, че е истина, за твое нещастие. Но това не е от онзи вид въпроси, които трябва да се обсъждат открито. Най-вероятно председателят и един-двама членове на борда са си поприказвали на чашка в клуб „Космос“. После някой от тях се е обадил на Чарлс по телефона и му е казал. Той не може да си позволи да ги притеснява, затова приема, без да задава въпроси. Ей така стават нещата. Само съм изненадан, че Чарлс е бил толкова откровен с теб.

— Според мен беше шокиран. Не може да разбере защо е станало така. И аз си казах, че ти може би знаеш.

— Сигурно им е подействало нещо много тъпо. Рос женен ли е?

— Женен, с четири деца.

— На председателя не му харесва жени да получават високи заплати, когато има мъже, издържащи многочленни семейства.

— За бога, Антъни! Аз също издържам дете и болна майка!

— Не съм казал, че е логично. Слушай, Били, трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре — отвърна тя.

Били затвори и се вгледа в телефона, опитвайки се да подреди мислите си. Разговорът й прозвуча някак си фалшиво и тя се запита защо. Беше напълно правдоподобно Антъни да не знае нищо за машинациите между останалите членове на борда. Тогава защо не му вярваше? Прехвърляйки разговора още веднъж в главата си, Били си даде сметка, че думите му просто звучаха уклончиво… нещо, което не бе в характера му. Накрая й бе казал малкото, което знаеше, но някак си неохотно. Сумирано, всичко това водеше до ясен извод.

Антъни лъжеше.

5 часа следобед

Антъни затвори и телефонът веднага започна да звъни. Вдигна слушалката и чу Елспет, която звучеше изплашено.

— За бога, от четвърт час звъня!

— Говорех с Били. Тя…

— Няма значение. Току-що говорих с Люк.

— Божичко! Как е възможно?

— Млъкни и слушай! Бил в Смитсъновия институт заедно с група физици.

— Тръгвам веднага.

Антъни хвърли слушалката върху вилката и хукна към вратата. Пит го видя и хукна подире му. Двамата стигнаха до паркинга и се метнаха в колата на Антъни.

Лошо беше, че Люк е говорил с Елспет. Това означаваше, че всичко се връща обратно в изходното си положение. Но ако успееше да се добере пръв до Люк, все още имаше възможност да закърпи нещата.

Отне им десетина минути да стигнат до Смитсъновия институт. Двамата оставиха колата пред входа на музея и изтичаха в хангара.

Близо до входа отвътре имаше обществен телефонен автомат, но нито следа от Люк.

— Дай да се разделим — каза Антъни. — Аз ще тръгна надясно, а ти — наляво.

Той тръгна между щандовете с експонатите, взирайки се внимателно във всяко лице, оглеждащо музейната изложба или вдигнало глава нагоре към висящите от тавана модели на самолети. Двамата се срещнаха в другия край. Пит вдигна ръце безпомощно.

В едната страна на хангара имаше кабинети и тоалетни. Пит погледна в мъжката тоалетна, а Антъни провери кабинетите. Люк сигурно се е обадил от някой телефон тук, но сега вече нямаше никаква следа от него.

Пит излезе от тоалетната и каза:

— Нищо.

— Катастрофа — мрачно изръмжа Антъни.

Пит смръщи вежди озадачено.

— Така ли? Катастрофа? Този тип сигурно е по-важен, отколкото ти си ми казал.

— Да — отвърна Антъни. — Той може да се превърне в най-опасния човек в Америка.

— Божичко!

Антъни забеляза подредените до едната страна столове и сложената до тях подвижна катедра. Млад мъж в костюм разговаряше с двама работници, подреждащи последните столове. Антъни си спомни как Елспет му каза, че Люк бил тук с група физици. Може би все пак щеше да успее да хване следата.

Той се приближи към мъжа в костюма и го попита:

— Прощавайте, тук да не е имало някакво заседание?

— Да, професор Ларкли изнесе лекция на тема ракетни горива — отвърна младият мъж. — Тя бе организирана от мен като част от международната година на геофизиката. Казвам се Уил Макдърмът.

— А доктор Клод Лукас беше ли тук?

— Да. Вие негов приятел ли сте?

— Да. А знаете ли, че е изгубил паметта си?

— Да. Той дори не знаеше името си, докато не му го казах.

Антъни с усилие потисна готовата да изхвръкне от устните му ругатня. Беше се страхувал от това още като чу, че Елспет е говорила с него. Сега Люк вече знаеше кой е.

— Трябва спешно да го намеря — заяви Антъни.

— За съжаление изпуснахте го за секунда.

— Каза ли къде отива?

— Не. Опитах се да му внуша да отиде на лекар и да се прегледа, но той твърдеше, че нищо му няма. И беше много объркан…

— Да, благодаря ви. Бяхте много любезен.

Антъни се извърна и си тръгна. Беше бесен.

Излязъл навън на Индипендънс Авеню, той видя една полицейска кола. Двете ченгета тъкмо бяха слезли от нея и проверяваха спряла до другия тротоар кола. Антъни се приближи по-близо и видя, че колата е синьо-бяла форд фиеста.

— Я виж какво става там — каза той на Пит.

После извади бележката, където бе записал номера, даден му от Розмари Подробната от Джорджтаун. Беше същият.

Показа на полицаите служебната си карта.

— Видяхте тази кола, че е паркирала на забранено място, и тъкмо идвате да проверите, така ли?

По-възрастното ченге отвърна:

— Не, видяхме го да кара по Девета улица. Но след това ни избяга.

— Пуснахте го да избяга? — недоверчиво попита Антъни.

— Ами че той се извъртя на място и тръгна срещу движението — поде по-младото ченге. — Адски добър шофьор, който и да е.

— Няколко минути по-късно видяхме паркираната тук кола, но него вече го нямаше.

На Антъни му се прииска да ги хване за главите и да ги заблъска една в друга. Вместо това каза:

— Този беглец може да е откраднал друга кола от района и да се е измъкнал. — Извади визитка от портмонето си и им я подаде. — Ако получите оплакване, че нечия кола е била открадната от района, моля ви да ми се обадите на този телефон.

По-възрастното ченге хвърли поглед на картичката и каза:

— Разбира се, господин Каръл.

Антъни и Пит се върнаха в жълтия кадилак и се отдалечиха.

По едно време Пит го попита:

— Какво мислиш, че ще прави сега?

— Не знам. Може да отиде право на летището и да хване самолета за Флорида. Може да отиде в Пентагона. Може да се върне в хотела си. По дяволите, може да му хрумне дори да отиде при майка си в Ню Йорк. И да се разтегнем като ластик, пак няма да можем да проверим всички възможности.

Никой от двамата не проговори, докато Антъни паркираше колата. После влязоха в съоръжение Q. В офиса си Антъни продължи:

— Искам да пратиш двама души на летището, двама на Юниън Стейшън, двама на автогарата. Искам също така двама души да седнат в някой кабинет и да започнат да звънят на всички известни телефони от родата на Люк. На приятелите му — също. Да разберат обаждал ли се е отнякъде. Искам още да отидеш с двама души в хотел „Карлтън“. Вземете стая, после поставете фоайето под наблюдение. По-късно и аз ще дойда при вас.

Пит излезе и Антъни затвори вратата след него.

За първи път през този ден почувства страх. Сега, след като Люк вече знаеше кой е, не можеше да се предвиди какво може още да научи. Този проект можеше да се окаже върхов в кариерата на Антъни, обаче нещата бяха тръгнали така, че можеше да й сложи край.

Да сложи край и на живота му.

Ако намереше Люк, щеше да успее да закърпи работата. Обаче трябваше да вземе драстични мерки. Вече нямаше да е достатъчно само да държи Люк под наблюдение. Трябваше да приключи с този проблем веднъж завинаги.

С изпълнено с лоши предчувствия сърце, той се приближи до снимката на президента Айзенхауер, закачена на стената. Хвана рамката на снимката и я дръпна към себе си. Снимката се отвори като вратичка на панти. Зад нея се откри зелената метална повърхност на сейф. Набра комбинацията, отвори, бръкна вътре и извади пистолета си.

Беше валтер Р38, автоматик. Това бе личното оръжие, използвано от германската армия по време на Втората световна война. Този пистолет бе зачислен на Антъни, преди да го изпратят в Северна Африка. Имаше заглушител, специално изработен от OSS, така че да може да се монтира на този модел.

Именно с този пистолет за първи път бе убил човек.

Албен Мулие беше предател, който бе издал много членове на френската Съпротива на полицията. Заслужаваше да умре — петимата души от бойното ядро бяха на едно мнение по това. Събрали се в скривалището си в някакви изоставени обори, намиращи се на километри навътре в гората, те теглиха жребий късно през една нощ — само газената лампа хвърляше трепкащи отблясъци по напрегнатите им лица. Антъни можеше и да не участва — като чужденец, но по този начин щеше да изгуби уважението на останалите, затова настоя да изпита шансовете си наравно с тях. И изтегли късата клечка.

Албен бе вързан за ръждясалото колело на захвърлен плуг и дори нямаше превръзка на очите — слушаше и гледаше тегленето на жребия, без да помръдне. Беше се подмокрил, когато чу смъртната присъда, и нададе нечовешки вой, като видя Антъни да вади пистолета си. Воят все пак помогна — той надигна у Антъни желанието да го убие бързо — просто за да спре непоносимия крясък. Застреля Албен от упор, точно между очите, с един изстрел. След това останалите му казаха, че го е направил добре, без капка колебание, като истински мъж.

Албен още го посещаваше в сънищата му.

Взе заглушителя от касата, нави го на цевта и го стегна здраво. После облече връхната си дреха — дълго зимно палто от камилска вълна с дълбоки странични джобове. Пусна пистолета в десния джоб с дръжката надолу, с щръкнал нагоре заглушител. Без да закопчава палтото, той посегна към него с лявата ръка, измъкна го за заглушителя и го прехвърли в дясната ръка. След това плъзна предпазителя отляво в положение „стрелба“. Всичко това стана за около секунда. Заглушителят затрудняваше светкавичното действие с оръжието. По-лесно бе да си го носи, без да го е монтирал. Обаче може би нямаше да има време да го стори. Затова така беше по-добре.

Закопча палтото си и излезе.

6 часа следобед

Люк хвана такси да го закара до Джорджтаунския психодиспансер и след десетина минути, застанал на рецепцията, се представи, като каза, че има назначена среща с доктор Джоузефсън.

По телефона тя прозвуча много ентусиазирано — загрижена за него, зарадвана, че го чува, заинтригувана от факта, че е изгубил паметта си и нямаща търпение да се види с него по най-бързия начин. Говореше с южняшки акцент така, сякаш смехът бе готов всеки момент да избликне от устата й.

И ето я — хвърчаща надолу по стълбите ниска жена с дълга бяла манта, огромни кафяви очи и зачервено от вълнение лице. Люк не можа да сдържи усмивката си, като я видя.

— Толкова се радвам да те видя! — възкликна тя развълнувано и го прегърна.

Той понечи да отвърне импулсивно на прегръдката и да я притисне силно до себе си, но уплашен, че може да постъпи не така, както трябва, замръзна с вдигнати във въздуха ръце, сякаш се предаваше на враг.

Тя се засмя сърдечно.

— Не ме помниш каква съм, а? Спокойно, няма да те изям.

Люк отпусна ръце на раменете й. Дребното й тяло бе нежно и приятно закръглено под мантата.

— Ела да ти покажа кабинета си — повлече го тя нагоре по стълбите.

Докато двамата вървяха по някакъв широк коридор, една белокоса жена, облечена в дълъг халат, се обади:

— Докторе! Много ми харесва приятелят ти!

Били се засмя и отвърна:

— Имаш го веднага след мен, Марлене.

Кабинетът й бе малък — в него имаше само обикновено бюро и железен шкаф за документи, но Били го бе оживила със саксии цветя и абстрактни картини по стените. Тя сложи чаша кафе пред Люк, отвори му кутия с бисквити и го заразпитва за амнезията му, водейки си бележки, заслушана в отговорите му.

Люк не бе виждал храна от дванайсет часа насам и изяде всички бисквити. Тя се усмихна и го попита:

— Искаш ли още? Имам още един пакет.

Той поклати глава.

— Е, картинката ми е горе-долу ясна — каза тя най-накрая. — Имаш глобална амнезия, но всичко останало със съзнанието ти е наред. Не знам какво е физическото ти състояние, защото не съм вътрешен лекар, но съм длъжна да те посъветвам да се прегледаш колкото е възможно по-скоро. — Усмихна се. — Обаче изглеждаш добре, може би само поразтърсен.

— А този вид амнезия лекува ли се?

— Не, не се лекува. Процесът е необратим.

Това бе удар. Люк се бе надявал, че всичко ще се върне само за секунда.

— Исусе Христе! — промърмори той съкрушено.

— Не унивай — продължи Били съчувствено. — Пострадалите запазват всичките си умения и са способни лесно да наваксат онова, което е забравено. Така че обикновено бързо се вземат в ръце и скоро след това продължават да живеят нормално. Ще се оправиш.

Макар че чуваше ужасни новини, той се улови, че я гледа очарован, съсредоточил погледа си отначало в очите й, в които като че ли непрекъснато блещукаше огънче на съчувствие, после вниманието му се насочи към изразителните й устни, за да се спре накрая на отблясъците, които настолната лампа хвърляше по тъмните й коси. Искаше му се така да си говори вечно с нея.

— А какво може да причини подобна амнезия? — върна се той с усилие в реалния свят.

— Мозъчната травма е първата възможност, която трябва да се провери — заобяснява тя търпеливо. — Може да се получи в резултат на прекаран продължителен стрес, внезапен шок или медикаменти. Освен това може да се появи като страничен ефект от лечение срещу шизофрения посредством електрошокова терапия, комбинирана с медикаменти.

— Има ли начин да се разбере кое точно от тия неща е станало?

— Не и със сигурност. Казваш, че тази сутрин си бил махмурлия. Ако не от алкохол, това може да е било в резултат от прилагане на някакъв медикамент. Обаче никой лекар не може да ти каже нищо със сигурност. Самият ти трябва да разбереш какво се е случило с теб между вчера сутринта и днес.

— Е, сега вече поне знам какво да търся — отвърна той. — Шок, медикаменти или лекуване от шизофрения.

— Но ти не си шизофреник — забеляза тя. — Имаш много здраво отношение към заобикалящата те действителност. Каква ще бъде следващата ти стъпка?

Люк се изправи. Не му се искаше да се махне от тази магьосница, но тя му бе казала всичко, което знаеше.

— Ще отида да се видя с Бърн Ротетън. Той може да измисли нещо.

— Имаш ли кола?

— Помолих таксито да ме изчака.

— Ще те изпратя.

Докато слизаха по стълбите, Били го хвана нежно за ръката.

— От колко време сте разведени с Бърн? — попита я Люк.

— От пет години. Достатъчно време, за да станем отново приятели.

— Знам, че ще прозвучи странно, но въпреки това трябва да те питам. Двамата с теб ходехме ли?

— О, боже! — възкликна Били. — И още как!

1943

В деня, когато Италия се предаде, Били се сблъска с Люк във фоайето на съоръжение Q.

Отначало не можа да го познае. Срещу нея бе застанал слаб мъж на около трийсет години в костюм, който му бе възголям, и погледът й се плъзна по него, без да се задържи. Тогава той проговори:

— Били? Не ме ли позна?

Тя моментално разпозна гласа и сърцето й се преобърна. Но когато погледът й отново се върна върху мършавия мъж, изрекъл думите, Били ахна ужасена. Главата му приличаше на мъртвешки череп. Блестящата едно време коса сега висеше на мътни кичури. Тънката му шия стърчеше от яката на ризата, а сакото висеше от раменете му като от закачалка. Очите, вперени в нея, бяха очи на старец.

— Люк! — изохка тя. — Изглеждаш ужасно!

— Съжалявам — побърза да каже той.

— Не се притеснявай. Аз също съм поотслабнала, знам. Там, където бях, не преяждахме.

Искаше й се да го прегърне, но се сдържа, не знаейки как ще реагира той на това.

— Какво правиш тук? — попита я той.

Били пое дълбоко въздух.

— Тренировъчен курс. Ориентиране по карта, радиопредаване, огнестрелно оръжие, бойни изкуства.

Люк се ухили.

— Не ми изглеждаш облечена като за жиу-жицу.

Били продължаваше да се облича стилно, въпреки войната. Специално този ден бе облечена в бледожълт костюм с късо сако, дръзка, къса до коляното пола и широкопола, прилична на обърната чиния шапка. Разбира се, не можеше да си позволи да се облича по последна мода със заплатата от военните — този костюм си го бе скроила и ушила сама. Баща й беше научил всичките си деца на шев и кройка.

— Ще сметна това за комплимент — усмихна се тя, превъзмогнала шока. — Къде се губиш?

— Имаш ли малко време да поговорим?

— Разбира се.

Трябваше да влиза в час по криптография, но той спокойно можеше да върви по дяволите.

— Хайде да излезем навън.

Беше топъл септемврийски следобед. Люк съблече сакото си и го преметна през рамо.

— Как така е станало, че си в OSS?

— Антъни Каръл го уреди — отвърна тя. Офисът за стратегическа служба се считаше за едно от най-престижните работни места и всеки копнееше да попадне там. — Той сега е личен помощник на Бил Донован. — Генерал Бил Донован, или Дивия Бил, беше шеф на OSS. — Някъде около година бях шофьор на един генерал и го разкарвах из Вашингтон, затова наистина се зарадвах, когато постъпих тук. Антъни използва служебното си положение, за да доведе всичките си стари приятели от Харвард. Елспет е в Лондон, Пег е в Кайро, а доколкото знам, вие двамата с Бърн сте били някъде в тила на врага.

— Във Франция — каза Люк.

— Как е там?

Той запали цигара. Това бе нещо ново — в Харвард Люк не пушеше. Сега обаче опъваше от цигарата така, сякаш тютюнът бе смисълът на живота му.

— Първият човек, когото съм убил в живота си, беше французин — каза той рязко.

Беше болезнено ясно, че ужасно му се иска да поговори за това.

— Разкажи ми как стана — помоли го тя тихо.

— Беше ченге. От жандармерията. Казваше се Клод, също като мен. Всъщност не беше лош човек… може би малко антисемит, но не повече, отколкото всеки среден французин или дори американец. Направи грубата грешка да влезе в къщата, където се бе събрала моята група. Нямаше никакво съмнение какво правим — на масата имаше опъната карта, до стените бяха подпрени автомати, а в единия ъгъл Бърн обясняваше на френците как да връзват адска машина. — Люк се изсмя безрадостно. — И тъпакът се опита да ни арестува всичките. Не че заради това го убих. И да не беше го направил, пак трябваше да умре. Беше ни видял.

— И ти какво направи? — прошепна Били.

— Замъкнах го навън и му пуснах един куршум в тила.

— О, боже!

— Но не умря веднага. Мъчи се цяла минута.

Тя го хвана за ръката и леко я стисна. Люк отвърна на стискането и двамата продължиха нататък, хванати ръка за ръка. После й разказа за една жена от Съпротивата, която немците заловили и измъчвали, и Били плака безмълвно, оставяйки сълзите да се стичат по бузите й.

Следобедният ден захладня, а мрачните му истории продължаваха една след друга — вдигнати във въздуха коли, убийства на германски офицери, избити другари от Съпротивата, еврейски семейства, откарани в неизвестна посока, стиснали в прегръдките си невръстни деца.

Вървяха така два часа, докато по едно време той се препъна и щеше да падне, ако тя не го беше подкрепила.

— Боже господи! — изстена той. — Толкова съм уморен. Не мога да спя добре.

Били спря едно такси и го закара до хотела му. Беше отседнал в „Карлтън“. Военните не се отпускаха до такава степен, но тя си спомни, че семейството му е заможно.

Беше си резервирал ъгловия апартамент. В хола имаше роял — нещо, което тя виждаше за пръв път — а в банята — дериват на телефона в хола.

Били се обади на румсървиса и поръча пилешка супа, бъркани яйца, горещи кифлички и половин литър студено мляко. Той седна на дивана и започна да й разказва друга история, този път смешна, как веднъж извършили саботаж във фабрика, произвеждаща кухненски тигани.

— Втурвам се аз в онзи огромен цех и виждам около петдесет жени, хванали чуковете и млатят ли, млатят по ония тигани. Крещя им: „Бързо опразвайте цеха! Ще гръмне всеки момент“. Но те продължават да си работят. Не ми повярваха.

Преди да довърши разказа си, поръчката пристигна.

Били подписа сметката, даде бакшиш на сервитьора и сложи масата. Когато се обърна да го повика, той вече бе заспал.

Тя го събуди само колкото да го заведе до спалнята и да го сложи в леглото.

— Не си отивай — промърмори той в просъница и отново заспа дълбоко.

Били събу обувките му и разхлаби връзката му. Откъм отворения прозорец полъхваше топъл ветрец — нямаше нужда да го завива. Тя седна на крайчето на леглото и се загледа в него, спомняйки си дългото нощно пътуване от Кеймбридж до Нюпорт преди почти две години. Погали го по бузата с кутрето си, точно както бе направила онази нощ, но той не помръдна.

Свали си шапката, събу си обувките, помисли малко, после съблече и сакото, и полата си. След това, останала само по бельо и чорапи, тя се изтегна на леглото. Прегърна костеливите му рамене, привлече главата му към пазвата си и го притисна към себе си.

— Вече всичко е наред — прошепна. — Спи колкото си искаш. Като се събудиш, аз пак ще съм до теб.

Навън се стъмни. Стана студено. Тя стана, затвори прозореца и хвърли една завивка върху леглото. Скоро, някъде към полунощ, стиснала го здраво в прегръдките си, заспа и тя.

На другия ден, на разсъмване, след като беше спал дванайсет часа, той изведнъж се събуди и отиде до банята. Върна се след две минути и отново се пъхна в леглото. Беше съблякъл костюма и ризата си и сега беше само по бельо. Протегна ръце към нея, прегърна я и я притисна към себе си.

— Забравих да ти кажа нещо — каза той. — Нещо много важно.

— Какво?

— Докато бях във Франция, непрекъснато си мислех за теб. Всеки божи ден.

— Наистина ли? — прошепна тя. — Наистина?

Той не отговори. Отново бе заспал.

Тя остана да лежи в прегръдките му, представяйки си го как рискува живота си във Франция и как си мисли за нея, и сърцето й замалко не се пръсна от щастие.

В осем часа сутринта тя стана, отиде до хола и се обади в съоръжение Q, че е болна. За пръв път отсъстваше по болест от една година служба в армията. Изкъпа се, изми си косата, после се облече. След това поръча кафе и пуканки от румсървиса. Сервитьорът я нарече госпожа Лукас. Добре поне, че беше мъж, защото ако бе жена, щеше да забележи, че не носи брачна халка.

Помисли си, че миризмата на кафето ще събуди Люк. Прочете „Вашингтон Пост“ от начало до край, дори и спортните страници. Беше започнала да пише писмо до майка си в Далас на една от хотелските бланки, когато той излезе, залитайки, от спалнята по бельо, с разрошена коса и набола брада. Тя му се усмихна, радвайки се, че най-накрая се е събудил.

Той я гледаше объркано.

— Колко време съм спал?

Били погледна часовника си. Беше почти обед.

— Около осемнайсет часа.

Не можеше да разбере какво мисли. Беше ли му приятно, че я вижда? Или само си мисли как да я отпрати?

— Божичко! — изпъшка той удовлетворено, търкайки очи. — Не съм спал така цяла година… А ти през цялото време ли беше тук? Изглеждаш свежа като кукуряк.

— Дремнах малко.

— Стояла си цяла нощ?

— Ти ме помоли.

Той смръщи вежди.

— Май си спомням… — Поклати глава. — Ама че сънища сънувам! — Стана и отиде до телефона. — Румсървис? Донесете ми една не много опечена пържола, три пържени яйца, портокалов сок, хляб и кафе.

Били се намръщи. Никога не бе прекарвала нощ с мъж и не знаеше какво да очаква на сутринта, но това я разочарова. Беше толкова неромантично, че се почувства, кажи-речи, обидена. Спомняше си как се събуждаха братята й — същата работа. Измъкваха се от стаите си сънливи, с наболи бради и неутолим апетит. Обаче, спомни си тя, обикновено приемаха нормален вид, след като хапнеха.

— Момент така — каза той в слушалката и се обърна към Били. — Ти ще искаш ли нещо?

— Да, малко чай с лед.

Той повтори поръчката й и затвори. После седна до нея на дивана.

— Вчера говорих много.

— Няма да ти противореча.

— Колко време?

— Около пет часа без прекъсване.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Каквото и да правиш, моля те, не се извинявай. — В очите й бликнаха сълзи. — Няма да го забравя, докато съм жива.

Той я хвана за ръцете.

— Толкова се радвам, че отново се срещнахме.

Сърцето й подскочи.

— Аз също.

Беше много повече, отколкото се бе надявала.

— Иска ми се да те целуна, но вече двайсет и четири часа не съм сменял дрехите си.

Някъде вътре в нея сякаш се скъса пружина и изведнъж усети, че леко се подмокря. Смая се от реакцията на тялото си — такова нещо не й се бе случвало.

Но се сдържа. Не бе решила дали иска това да продължи. Беше имала цяла нощ на разположение да мисли, но дори не й бе идвало наум. Сега се страхуваше, че докосне ли го, по-нататък ще изгуби контрол върху себе си. И после какво?

Войната бе довяла нещо като леко разпускане на морала във Вашингтон, но това за нея не важеше. Тя стисна ръце в скута си и каза:

— Изобщо нямам намерение да те целувам, докато не се облечеш.

Той я погледна със скептичен поглед.

— Страх те е да не се компрометираш ли?

Били трепна от иронията в гласа му.

— Това сега пък какво означава?

— Ами… прекарахме нощта заедно — сви рамене той.

Стана й неприятно.

— Останах тук, защото ме помоли! — рязко му възрази тя.

— Добре де, добре, само не се ядосвай.

Обаче желанието й към него изведнъж се бе трансформирало в също толкова силен гняв.

— Ти залиташе от умора и аз просто те сложих да спиш — разярено каза тя. — След това ме помоли да не си тръгвам и аз останах.

— Много съм ти благодарен.

— Тогава не говори така, сякаш съм… курва!

— Но аз нямах предвид това.

— Да, но точно така излезе. Намекна, че вече съм се компрометирала достатъчно, така че каквото и да направя, разлика няма да има.

Той въздъхна дълбоко.

— Е, не съм искал да прозвучи така. Божичко, ти си готова да вдигнеш на главата си целия хотел само заради някаква си обикновена забележка.

— Адски обикновена.

Работата бе там, че тя наистина се бе компрометирала.

На вратата се почука.

Двамата се спогледаха и Люк каза:

— Румсървисът сигурно.

Тя обаче не искаше да я заварват с необлечен мъж.

— Иди в спалнята.

— Добре.

— Но преди това ми дай халката си.

Люк вдигна ръка и я погледна. На малкия му пръст имаше златна халка.

— Защо?

— За да може сервитьорът да си помисли, че съм омъжена.

— Но аз никога не я свалям.

Това я разгневи още повече.

— Изчезвай тогава! — изсъска му.

Той влезе в спалнята. Били отвори вратата и сервитьорката влезе, бутайки пред себе си количката.

— Ето ни и нас, госпожице — весело я поздрави тя.

Били се изчерви. В това „госпожице“ сякаш бе събрана цялата ирония, на която младото момиче бе способно. Подписа сметката, но не й даде бакшиш.

— А ето ме и мен — тросна й се тя и й обърна гръб.

Сервитьорката излезе. Били чу шума от душа. Почувства се изнурена. Беше прекарала цяла нощ в прегръдката на романтичните си представи, а сега изведнъж, за няколко минути всичко отиде по дяволите. Люк бе толкова любезен и нежен, а сега се бе превърнал в мечка. Как, по дяволите, стават тия работи?

Но каквото и да беше, той я бе накарал да се почувства евтина. След минута-две щеше да излезе от банята, готов да седне на масата и да закусва с нея, сякаш са женени от години. Но не бяха — и на Били започваше да й става все по-неудобно и по-неудобно.

Ами тогава, каза си тя, след като не ми харесва, защо още стоя тук? Добър въпрос.

Сложи си шапката. Беше по-добре да се измъкне, докато у нея все още бе останало малко достойнство.

Помисли си дали да не му остави бележка. Чу, че душът в банята спира. Всеки момент щеше да излезе, дъхащ на сапун, обвит в халат, с мокра коса и боси крака, изглеждащ така, че направо да го изядеш. Нямаше време за бележки.

Тя излезе от апартамента, тихичко затваряйки вратата зад себе си.

През следващите четири седмици се виждаха почти всеки ден.

Отначало той ходеше в съоръжение Q на доклади. На обяд я издирваше, за да обядват заедно и двамата сядаха в кафетерията или си вземаха сандвичи и отиваха в парка. Маниерите му се върнаха до обичайната за него отпусната сърдечност, което я караше да се чувства уважавана и желана. Болката от поведението му в „Карлтън“ постепенно се уталожи. Може би, мислеше си тя, той също не е прекарвал нощта с любим човек и не е бил съвсем сигурен как да се държи. Сега се отнасяше към нея по най-обикновен начин, сякаш му бе сестра. А сестра му сигурно бе единствената жена на този свят, която го бе виждала по бельо.

В края на седмицата той й определяше среща и в една съботна вечер двамата ходиха да гледат „Джейн Еър“. На другия ден, неделя, се возиха с лодка по Потомак. Във Вашингтон витаеше някаква атмосфера на безразсъдство. Градът бе пълен с млади мъже на път за фронта или пък върнали се у дома в отпуск мъже, за които срещата със смъртта се бе превърнала във всекидневие. Те искаха да ядат, да пият, да танцуват и да правят любов, защото втори шанс може би нямаше да имат. Баровете бяха претъпкани и свободните момичета нямаше начин да прекарват нощите си сами. Съюзниците печелеха войната, но всеки ден се появяваха островчета на скръбта — новини за убит роднина, съсед или приятел, пристигаха ежедневно.

Люк понапълня малко и започна да спи по-добре. Измъченият поглед изчезна. Купи си дрехи по мярка — ризи с къси ръкави, бели панталони и тъмносин костюм, който си слагаше, когато излизаха вечер. Малка част от момчешката му външност и поведение като че ли се завърна.

Двамата си говореха безспир. Тя му разказваше как изучаването на човешката психология постепенно ще премахне душевните заболявания, а той споделяше с нея мислите си как човек би могъл да полети към Луната. Говореха си за войната, мъчейки се да отгатнат кога ще свърши — Били смяташе, че германците едва ли ще издържат още дълго време, след като Италия вече бе паднала, обаче според Люк щяха да изминат още няколко години, докато Тихоокеанският басейн се прочисти от японци. Понякога излизаха с Антъни и Бърн и бистреха политиката по баровете, така както го бяха правили като студенти в някакъв друг, далечен свят. През един от уикендите Люк отлетя за Ню Йорк да се види с техните и на Били толкова й липсваше, че едва не се поболя. Не се уморяваше да бъде с него, нито веднъж не й стана скучно, нито веднъж не й се прииска да бъде на друго място. Мисълта му бе ясна, бе остроумен и находчив.

Караха се здравата, кажи-речи, два пъти седмично. И всяка караница следваше модела на първата, в хотела. Той казваше нещо лекомислено според нея, вземаше решение как да прекарат вечерта, без да я пита, или пък решаваше, че разбира повече от нещо — от радио, автомобили или тенис. Тя протестираше разпалено, а той я обвиняваше, че преиграва. От това обаче тя се палеше още повече и отчаяно се мъчеше да му посочи къде греши — той реагираше на това като неприязнено настроен свидетел, подложен на кръстосан разпит. Повела разгорещен бой, Били неусетно започваше да прилага непозволени средства — преувеличаваше, правеше тъпи заключения или направо лъжеше. Той веднага я обвиняваше в неискреност и казваше, че няма смисъл да се разговаря с нея, защото е готова да каже какво ли не, само и само да излезе победителка в спора. След което си излизаше, убеден повече от всякога, че е прав. И само след минути тя започваше да се сърди на себе си. Търсеше го и го молеше да забрави, искайки отново да бъдат приятели. Отначало той се правеше на човека с каменното лице, но тя винаги измисляше нещо, с което да го разсмее, и той омекваше.

Обаче през цялото време тя нито веднъж не влезе с него в хотела, а когато го целуваше, само бегло бръсваше с устни по неговите, и то винаги на публично място. Но дори и така, винаги когато го докосваше, усещаше влагата в себе си и разбираше, че не може да отиде по-нататък, без да стигне докрай.

Слънчевият септември премина в хладен октомври и Люк получи ново назначение.

Казаха му го в един петъчен следобед. Беше застанал във фоайето на съоръжение Q и чакаше Били. И когато тя излезе, веднага позна по очите му, че нещо се е случило.

— Какво има? — попита го без заобикалки.

— Връщам се във Франция.

Сякаш я удариха.

— Кога?

— Тръгвам в понеделник рано сутринта. Бърн — също.

— За бога, ти изпълни вече дълга си!

— Нямам нищо против да ме върнат — каза той. — Просто не ми се иска да те оставям.

В очите й избликнаха сълзи. Тя преглътна с усилие.

— Два дни.

— Трябва Да си стягам багажа.

— Ще ти помогна.

Двамата отидоха в хотела.

Още щом влязоха и затвориха вратата, тя го сграби за пуловера, дръпна го към себе си и вдигна лице към него да я целуне. Този път нямаше какво да се прави на целомъдрена. Плъзна връхчето на езика си по устните му, после отвори уста, за да поеме езика му.

Палтото й като че ли само се изхлузи от раменете й. Отдолу бе облечена с рокля на сини и бели вертикални райета, с бяла якичка.

— Погали ме по гърдите — прошепна тя.

Той като че ли се стресна.

— Моля те! — настоя тя нетърпеливо.

Дланите му бавно обхванаха малките й гърди. Тя затвори очи и се остави усещането да обсеби всичките й сетива.

После двамата изведнъж се отдръпнаха един от друг и тя впери жаден поглед в лицето му, запомняйки всяка черта. Искаше й се никога да не забрави колко са сини очите му, да не забрави извитите къдрици, падащи върху челото му, извивката на челюстта му, меката възглавничка на устните му.

— Искам да ми дадеш твоя снимка — каза тя. — Имаш ли?

— Не си нося снимки — усмихна се той. И добави с нюйоркски акцент: — Ти за кого ме вземаш? За Франк Синатра?

— Не може да нямаш снимка някъде със себе си.

— Може би имам някоя семейна снимка. Чакай да видя. — Той отиде в спалнята.

Тя го последва.

Охлузената му чанта стоеше, захвърлена в гардероба, където бе престояла може би всичките четири седмици. Той бръкна в нея и извади сребърна рамка, която се отваряше като книга. Вътре имаше две снимки — по една от всяка страна. Люк измъкна едната и й я подаде.

Бе правена преди три-четири години и на нея Люк изглеждаше по-пълен и по-млад, облечен с поло. Заедно с него бе снимана и възрастна двойка, сигурно родителите му, каза си Били, плюс двама близнаци на около петнайсет години и едно малко момиченце. Всички бяха в бански костюми.

— Не мога да я взема — каза тя, макар че я искаше с цялото си сърце. — Това е снимка на семейството ти.

— Искам да я вземеш. Тук съм и аз. Като част от семейството ми.

Точно това харесваше тя в нея.

— Беше ли с теб във Франция?

Снимката бе толкова важна за него, че почти не й се искаше да го лишава от нея, но, от друга страна, това я правеше, кажи-речи, безценна за нея.

— Покажи ми другата — каза тя.

— Какво?

— Тук има две снимки.

Не му се искаше да й я показва, но го стори. Другата снимка бе изрязана от албума с випускничките от Радклиф. На нея беше Били.

— И тя ли беше с теб във Франция? — попита го с треперещ глас. Не можеше да диша, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.

— Да.

Тя избухна в сълзи. Беше непоносимо. Той си е изрязал снимката й от албума и я е носил със себе си заедно със снимка на семейството си през цялото време, докато животът му е бил непрекъснато в опасност. Изобщо не си бе помисляла, че е означавала толкова много за него.

— Защо плачеш? — попита я той.

— Защото ме обичаш — отвърна тя.

— Вярно е — потвърди той без колебание. — Страх ме беше да ти го кажа. Обичам те от Пърл Харбър насам.

Любовта й рязко се превърна в гняв:

— Как можа да го кажеш, копеле такова? Та ти ме изостави!

— Ако тогава бяхме тръгнали заедно, това щеше да съсипе Антъни.

— Антъни да върви по дяволите! — Тя сви юмрук и го стовари в гърдите му, но той сякаш не го усети. — Как можеш да слагаш щастието на Антъни пред моето, мръсен кучи син?

— Щеше да е нечестно.

— Но не разбираш ли, че така изгубихме цели две години да бъдем заедно! — Сълзите вече се стичаха свободно по бузите й. — А сега ни остават само два дни! Два скапани, шибани дни!

— Тогава спри да плачеш и ме целуни — каза той.

Тя го прегърна през врата и притегли главата му надолу. Сълзите й се стичаха по лицето й, мокреха устните им. Люк започна да разкопчава роклята й. Загубила търпение, тя го подкани:

— Моля те, просто я скъсай.

Той дръпна силно, копчетата се разлетяха и роклята се разгърна до талията. Още едно подръпване я отвори напълно. С енергично движение тя освободи раменете си от нея и застана пред него само по гащички и чорапи.

Люк изведнъж стана сериозен.

— Сигурна ли си, че искаш?

Тя се уплаши, че той изведнъж ще прояви някакви морални задръжки.

— Трябва, трябва да го направя! — извика. — Моля те, не спирай.

Люк я бутна лекичко в леглото. Били легна по гръб, а той легна върху нея, отпускайки тежестта на тялото си върху лактите. После я погледна право в очите.

— Правя го за първи път.

— Няма нищо — прошепна тя в отговор. — Аз също.

Първия път стана много бързо, но след около час им се прииска пак и този път го направиха по-бавно. Прилепила устни до ухото му, тя му каза, че иска да прави всичко, да му достави всяко удоволствие, за което си е мечтал, да извърши всеки акт на сексуална интимност. Правиха любов през целия уикенд, разтреперани от желание и тъга, знаейки, че може вече никога да не се видят.

Люк тръгна в понеделник сутринта и Били плака два дни.

Осем седмици по-късно разбра, че е бременна.

6.30 следобед

— Да, ходехме — каза Били, докато двамата слизаха по стълбите.

Устата на Люк пресъхна. Представи си как държи ръката й, вперил очи в лицето й през обляната в светлината на свещи маса, как я целува, как, полегнал на леглото, я гледа, докато се освобождава от дрехите си. Почувства се виновен, знаейки, че има жена, но не можеше да си я спомни, а Били беше тук, до него, като говореше оживено и се усмихваше, леко ухаеща на сапун.

Стигнаха до главния вход на сградата и спряха.

— Бяхме ли влюбени един в друг? — попита я Люк.

Гледаше я втренчено, изучавайки лицето й. До този момент му беше лесно да прочете какво изразява то, но книгата като че ли изведнъж се затвори и освен безизразната корица, нищо друго не се виждаше.

— О, да — отвърна тя и макар че тонът й бе лековат, в гласа й се долавяше далечно потрепване. — Мислех, че си единственият мъж на този свят.

Как е могъл да изпусне такава жена? Това му се струваше трагедия, по-голяма от загубата на паметта.

— Обаче после си разбрала, че не е така.

— Вече съм достатъчно голяма, за да знам, че такива неща като чаровни принцове няма. Има просто маса мъже с повече или по-малко недостатъци. Понякога наистина са облечени в блестящи брони, но по тях винаги има малки или големи петна ръжда.

Искаше да узнае и най-малката подробност, но въпросите бяха твърде много.

— И ти се омъжи за Бърн.

— Да.

— А той какво представлява?

— Умен е. Обичам умните мъже. В противен случай ми доскучава. И силните. Достатъчно силни, за да ми се опълчват.

Тя се усмихна с усмивката на човек с голямо сърце.

— И какво се обърка?

— Несходство в житейските ценности. Звучи малко абстрактно, но Бърн рискува живота си в Испанската гражданска война, а след това и във Втората световна. При него политиката беше преди всичко останало.

Имаше още един въпрос, чийто отговор Люк искаше да узнае най-силно. Не можа да измисли по-деликатен и заобиколен начин, за да го зададе, затова изтърси:

— А сега имаш ли си някого?

— Да. Казва се Харолд Бродски.

Люк се почувства като глупак. Разбира се, че ще си има някого. Беше красива разведена жена на трийсет години и мъжете сигурно се редяха на опашка, за да излизат с нея.

Той се усмихна кисело.

— Чаровният принц, а?

— Не е, но е умен, разсмива ме и ме обожава.

Ревността стисна сърцето на Люк като в клещи. Късметлия Харолд, рече си той.

— И сигурно имате едни и същи житейски ценности.

— Да. Най-важното нещо в неговия живот е детето му — вдовец е — и едва след това идва научната му работа.

— Която е?

— Химия на йода. Аз съм същата по отношение на моята работа. — Тя се усмихна. — Може да не ме бива с мъжете, но май все още съм си същата идеалистка, що се отнася до разкриване тайните на човешкото съзнание.

Това го върна с трясък в действителността. Напомнянето бе като удар — болезнен и смазващ.

— Бих искал ти да разкриеш тайните на моето съзнание.

Тя смръщи нос и въпреки надвисналите над главата му проблеми, Люк не можа да не забележи колко е хубава, когато озадачено сбърчи нос.

— Странно! — забеляза тя замислено. — Може да си пострадал от удар в гръбначния стълб, от който не са останали никакви следи, но в този случай би трябвало да имаш силно главоболие.

— Няма нищо такова.

— Не си и алкохолик или наркоман. Познава се от пръв поглед с невъоръжено око. Ако си преживял някакъв ужасен шок или си бил под натиска на продължителен стрес, вероятно щях да го разбера или от теб, или от някой от нашите общи познати и приятели.

— Значи какво остава?

Тя поклати глава.

— Определено не си шизофреник, така че няма начин да си бил подлаган на лечение с нарко и електрошокова терапия, което би предизвикало…

Изведнъж млъкна с объркано изражение на лицето, с отворени широко уста и очи.

— Какво? — попита я Люк.

— Спомних си за Джо Блоу.

— Кой е той?

— Джоузеф Белоу. Името се наби в очите ми, защото ми заприлича на набързо измислено.

— И?

— Бил е приет късно снощи, след като аз се бях прибрала вкъщи. И след това са го изписали през нощта. Което всъщност беше най-странното.

— Какво му е имало?

— Шизофрения. — Тя изведнъж побледня като платно. — Ох, мамка му…

Люк започна да схваща какво минава през ума й.

— Значи този пациент…

— Дай да проверим болничния му картон.

Тя се извърна и хукна обратно по стълбите. Двамата минаха няколко коридора и накрая влетяха в стая, обозначена „Архив“. Вътре нямаше никой. Били запали лампите. После отвори едно чекмедже, обозначено с буквите А-Д, запрехвърля картоните един след друг и накрая измъкна един.

— Бял мъж — зачете тя, — висок метър и осемдесет и три, тежащ деветдесет килограма, на трийсет и седем години.

Догадката на Люк се потвърди.

— Мислиш, че това съм бил аз?

Тя кимна.

— На пациента е било приложено лечение, предизвикващо глобална амнезия.

— Божичко! — Люк бе отчаян, но в същото време и заинтригуван. Ако Били беше права, значи са му го направили нарочно. Това обясняваше и защо го следяха. Вероятно за да видят дали лечението е дало резултати. — И кой го е направил?

— Моят колега, доктор Ленърд Рос, е приел пациента. Лен е лекар. Бих искала да чуя обяснението му за даване на разрешение за такова лечение. Пациентът обикновено стои известно време под наблюдение с дни и чак тогава се назначава лечение. Освен това не мога да измисля оправдание от медицинска гледна точка за изписването на пациента веднага след това… Дори и със съгласието на роднините. Това е ужасно необичайно.

— Този Рос май е загазил.

Били въздъхна.

— А може и да не е. Ако започна да протестирам, хората ще си кажат, че му имам зъб, защото той стана директор на новия отдел „Научни изследвания“.

— И кога стана тая работа?

— Днес.

Люк чак подскочи.

— Рос е бил повишен днес?

— Да. И мисля, че това не е било съвпадение.

— По дяволите, разбира се, че не е! Бил е подкупен. Обещали са му повишение, ако одобри това необичайно лечение.

— Не мога да повярвам… Всъщност мога. Той е наистина слаб човек.

— Обаче е инструмент в ръцете на някой друг. Някой висшестоящ в йерархията на болницата сигурно го е накарал.

— Не — поклати Били глава. — Тръстът, който финансира проекта, фондация „Сауърби“, е настояла Рос да стане директор. Не можахме да разберем защо. Сега вече знам.

— Всичко съвпада… наистина, но е още по-объркващо отпреди. Искаш да кажеш, че някой от фондацията е искал аз да изгубя паметта си?

— И се досещам кой — каза Били. — Антъни Каръл. Той е в борда.

Името му напомни нещо. Люк си спомни, че Антъни е оня, който работеше в ЦРУ, за когото Елспет му бе споменала.

— Въпросът „защо“ обаче си остава.

— Да, но вече имаме кого да питаме — каза Били и вдигна телефона.

Докато тя набираше, Люк се опита да подреди мислите си. През изминалия час бе получил цяла серия от удари. Казаха му, че няма да възвърне паметта си. Научи, че е обичал Били и я е изгубил и не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. И накрая — за капак — научи, че амнезията му е била нарочно предизвикана от някакъв човек от ЦРУ. Но пак нямаше начин да разбере защо.

— Дайте ми Антъни Каръл — каза Били с безцеремонен тон в слушалката. — Кажете му, че доктор Джоузефсън го търси… Добре тогава, предайте му, че трябва да ми се обади на всяка цена. — Тя погледна часовника си. — Точно след един час ще си бъда вкъщи. — Лицето й внезапно потъмня. — Не ме премятай, всезнайко, знам, че можеш да се свържеш с него по всяко време на денонощието, независимо от това къде се намира.

Тя тресна слушалката върху вилката.

Видя как я гледа Люк и изведнъж се засрами.

— Съжалявам — промърмори. — Но тоя тип вика: „Ще видя какво мога да направя“, сякаш ми прави кой знае каква услуга.

Люк си спомни за думите на Елспет, че Антъни Каръл е стар приятел, негов състудент, а също така и на Бърн.

— Този Антъни… — промълви той несигурно. — Мислех, че е приятел.

— Да — кимна Били, сбърчила нос загрижено. — Аз също.

7.30 следобед

Бърн живееше на Масачузетс Авеню, гледащо към живописното дефиле на Рок Крийк, в квартал с огромни къщи и чуждестранни посолства. Апартаментът му имаше иберийско обзавеждане — украсени с орнаменти мебели от испанската колониална епоха, картини с опалени от слънцето пустинни пейзажи, окачени по голите и бели като сняг стени. Люк си спомни думите на Били, че Бърн е взел участие в Испанската гражданска война.

Лесно му бе да си представи Бърн като боец. Тъмната му коса вече отстъпваше назад и талията му леко висеше над колана на панталоните, но лицето му бе добило твърдо изражение, а сивите очи гледаха студено. Люк се запита дали един такъв здраво стъпил на земята мъж ще повярва на историята, която се канеше да му разкаже.

Бърн стисна сърдечно ръката на Люк и му даде да пийне силно кафе от малка чашка. На богато инкрустирания шкаф бе поставена снимка, сложена в сребърна рамка, на която имаше мъж на средна възраст в изпокъсана риза, стиснал пушка в ръце. Люк я взе и започна да я разглежда.

— Ларго Бенито — обясни Бърн. — Най-великият човек, когото познавам. Воювахме заедно в Испания. Синът ми се казва Ларго, но Били му вика Лари.

Бърн вероятно смяташе войната в Испания за най-доброто време в живота си.

— Аз навярно също имам някои хубави спомени — каза той унило.

Бърн го изгледа остро.

— Какво става, стари приятелю?

Люк седна и му разправи какво бяха открили двамата с Били в болницата. И накрая заключи:

— Ето какво мисля, че е станало с мен. Не знам дали ще ми повярваш, но въпреки това ще ти го кажа, защото наистина се надявам да хвърлиш известна светлина върху тази мистерия.

— Ще се постарая.

— Пристигнал съм във Вашингтон в понеделник точно преди изстрелването на ракетата, за да се срещна с някакъв генерал по тайнствен повод, за който не съм казал на никого. Жена ми се притеснила за мен и се обадила на Антъни да ме наглежда. И той ми се обадил, след което двамата сме се уговорили да закусим заедно във вторник сутринта.

— Дотук няма нищо необичайно. Антъни е най-добрият ти приятел. Двамата бяхте съквартиранти, когато се запознах с вас.

— По-нататък вече става по-необичайно. Виждаме се с Антъни на закуска и той ми слага нещо в кафето, от което аз заспивам, после ме качва в колата си и ме откарва в Джорджтаунския психодиспансер. Успял е някак си да отстрани Били, а може и да е изчакал да свърши работният й ден. Каквото и да е измислил, стараел се е тя да не ме види и ме записал под измислено име. След това напипал доктор Лен Рос, за когото предварително е знаел, че е корумпиран. Използвайки положението си на член на борда на фондация „Сауърби“, той накарал Лен Рос да ми приложи някакво лечение, в резултат от което съм изгубил паметта си.

Люк млъкна, очаквайки Бърн да каже, че цялата работа е смешна, невъзможна и плод на болно въображение. Но той не го направи. За голяма изненада на Люк, Бърн просто каза:

— Но, за бога, защо?

Люк се почувства по-добре. Щом Бърн му вярва, значи може да помогне. Продължи:

— Нека засега да се съсредоточим върху това „как“, а не „защо“.

— Добре.

— За да прикрие следите си, той ме изписва от болницата, облича ме в парцали, вероятно докато още съм бил в безсъзнание, и ме захвърля в Юниън Стейшън заедно с някакъв друг тип, чиято задача е да ме убеди, че съм такъв, какъвто изглеждам, като в същото време ме наглежда, за да се убеди, че обработката, на която съм бил подложен, е дала резултат.

Този път Бърн беше по-скептичен.

— Но той сигурно е знаел, че рано или късно ще откриеш истината.

— Не обезателно… Не и цялата. Но си прав, сигурно е предвидил, че след няколко дни или седмици ще успея да разбера кой съм. Обаче сигурно си е казал, че ще си помисля, че съм излязъл нещо от релси. Хората наистина губят паметта си след тежки запои, поне така гласи легендата. Ако наистина сметнех това за невероятно и зададях само няколко въпроса, следата щеше да изстине. Били вероятно щеше да забрави за мистериозния пациент… а в случай че не забрави, Рос е щял да унищожи картона му.

Бърн кимна замислено.

— Рискован план, но с отлични шансове за успех. При поверителната работа това е най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Изненадан съм, че скепсисът ти не е по-голям.

Бърн сви рамене.

Люк продължи настоятелно:

— Има ли някаква причина да приемеш толкова лесно тази история?

— Всички сме работили поверителна работа. Стават такива неща.

Люк изпита увереност, че Бърн крие нещо. Не можеше нищо да направи, освен да го моли.

— Бърн, ако знаеш нещо, за бога, кажи ми! Имам нужда от помощ.

Бърн му хвърли измъчен поглед.

— Има едно нещо… но то е тайна и не искам да вкарвам никого в беля.

Сърцето на Люк подскочи обнадеждено.

— Моля те, кажи ми. Не виждаш ли, че съм отчаян.

Бърн впери дълъг и немигащ поглед в него.

— Да, май си прав. — Той пое дълбоко дъх. — Добре, ето ти го тогава. Към края на войната Били и Антъни работеха по някакъв специален проект на OSS, наречен „Комитет наркотици на истината“. Навремето двамата с теб не знаехме за това. Разбрах го по-късно, когато бях женен за Били. Търсили са да открият медикаменти, с които да въздействат на пленници по време на разпит. Опитвали са мескалин, барбитурати, скополамин и канабис. Опитните им обекти били войници, заподозрени в симпатии към комунистите. Били и Антъни обикаляли казармите в Атланта, Мемфис и Ню Орлиънс. Спечелвали доверието на заподозрения в такива грехове войник, после му давали да изпуши една цигара и го подпитвали дали ще издаде някаква тайна.

Люк се засмя.

— Значи бая недоволници са се облажили за тяхна сметка.

Бърн кимна.

— На оня етап положението на моменти било наистина комично. След войната Били се върна в колежа и защити докторска степен на тема въздействието на законни наркотици, като никотина, върху човешкото съзнание. И когато стана доктор, продължи да работи в същата област, съсредоточавайки усилията си върху това как влияят наркотиците и други фактори върху паметта.

— Но вече не за ЦРУ.

— Така си помислих и аз тогава. Но сбърках.

— Божичко!

— През 1950 година, когато директор стана Роскоу Хиленкотър, Управлението сложило началото на проект под кодово название „Блубърд“ и Хиленкотър одобрил използването на безотчетни средства, така че нищо не е оставало черно на бяло. Проектът „Блубърд“ бил за контрол върху съзнанието, финансирали цели серии от напълно законни научни изследвания, прекарвайки парите през тръстове, за да прикрият истинския им източник, финансирали и работата на Били.

— А какво беше нейното отношение към това?

— Карахме се заради него. Аз твърдях, че не бива да се прави така, че ЦРУ иска да промива мозъците на хората. А според нея знанието можело да се използва и за добро, и за зло, вършела безценни научни изследвания и изобщо не я интересувало кой плаща сметките.

— Заради това ли се разведохте?

— Отчасти. Тогава пишех сценарий за радиотеатър, озаглавен „Детективска приказка“, но всъщност исках да започна да се занимавам с кино. През 1952 година написах сценарий за една правителствена институция, занимаваща се с промивка на мозъците на нищо неподозиращи граждани. Джак Уорнър го купи. Обаче не казах на Били нищо.

— Защо?

— Защото знаех, че ЦРУ ще забрани филма.

— Могат ли да го направят?

— Могат, и още как.

— И какво стана после?

— Филмът излезе през 1953. Франк Синатра игра главната роля на певец в един нощен клуб, който случайно става свидетел на политическо убийство и чиято памет е изтрита посредством някаква секретна технология. Джоан Кроуфърд игра неговия шеф. Страхотен хит стана. Кариерата ми бе сигурна — направо ме затрупаха с пари и поръчки от всички известни филмови студиа.

— А Били?

— Заведох я на премиерата.

— Сигурно е била сърдита.

Бърн се усмихна горчиво.

— Сърдита? Тя направо побесня. Обвини ме, че съм използвал поверителна информация, измъкната от нея. И беше сигурна, че ЦРУ ще й спре кранчето, съсипвайки по този начин научните й изследвания. И това беше краят на нашия брак.

— Значи това е имала предвид, когато ми каза, че сте имали несходство в житейските ценности.

— Права е. Трябваше да се омъжи за теб… Аз така и не можах да разбера защо не го направи.

Сърцето на Люк подскочи. Прииска му се да разбере защо Бърн казва това. Но отложи въпроса за по-нататък.

— Както и да е. Дай да се върнем на 1953-а година. Предполагам, че ЦРУ не й е спряло кранчето.

— Не го спря. — Бърн разтърси гневно глава. — Вместо това, разсипа моята кариера.

— Как?

— Бях подложен на разследване. Разбира се, бях комунист чак до края на войната, така че бях много лесна плячка. Вписаха ме в черния списък на Холивуд и след това даже не можах да си върна старата работа в радиото.

— И каква беше ролята на Антъни в това?

— Сторил всичко възможно, каза ми Били, да ме защити, но не могъл да направи нищо. — Бърн смръщи вежди. — Ала след всичко онова, което чух от теб, започвам да се питам дали не ме е излъгала.

— Какво стана с теб по-нататък?

— Минаха две ужасни години, после ми дойде наум за „Ужасните близнаци“.

Люк вдигна вежди.

— Това е поредица книги за деца. — Той посочи към библиотеката. — Чел си ги, както разбрах, на хлапето на сестрата.

Люк бе приятно изненадан да научи, че има племенник или племенничка, а може би и няколко. Почувства се доволен от себе си, че им е чел на глас.

Имаше толкова неща да научи за себе си!

Той обхвана с широк жест скъпия апартамент.

— Книжките сигурно са имали успех.

Бърн кимна.

— Първата книжка написах под псевдоним и се обърнах към един агент, който съчувстваше на жертвите от лова на вещици, организиран от Маккарти. Книгата стана бестселър и оттогава пиша по две годишно.

Люк стана, приближи се до библиотеката, измъкна една книга от лавицата, отвори я напосоки и зачете:

— Кое е по-лепкаво — медът или разтопеният шоколад? Близнаците трябваше да разберат. И точно заради това проведоха експеримента, който толкова вбеси мама.

Той се усмихна. Представи си с какво удоволствие децата четат за такива неща. После изведнъж се натъжи.

— С Елспет нямаме деца.

— И нямам представа защо — каза Бърн. — Ти винаги си искал да имаш.

— Опитвали сме се, но нищо не се получило. — Люк затвори книжката и я пъхна обратно на мястото й. — Щастливо ли съм женен, Бърн?

Бърн въздъхна.

— Щом питаш, ще ти кажа. Не.

— Защо?

— Нещо се било объркало, но ти не знаеше какво. Веднъж ми се обади по телефона да ме питаш за съвет, но аз не можах да ти помогна.

— Преди няколко минути каза, че Били е трябвало да се омъжи за мен.

— Едно време двамата бяхте луди един по друг.

— Тогава какво е станало?

— Не знам. След войната се сдърпахте много здраво. Никой от нас не можа да разбере защо.

— Ще трябва да попитам Били.

— И аз така мисля.

— Тъй или иначе, вече разбрах защо повярва толкова лесно на разказа ми — каза Люк.

— Аха — кимна Бърн. — Мисля, че това е дело на Антъни.

— А имаш ли някаква представа защо?

— Ни най-малка.

8 часа вечерта

Били седеше на тоалетката и оправяше грима си. Според нея очите й бяха най-привлекателната черта и тя винаги им отделяше голямо внимание, съсредоточено изписвайки ги с черен молив, слагайки сиви сенки и потъмнявайки леко миглите. Вратата на спалнята бе отворена и отдолу долиташе звукът на телевизора — Лари и Беки-Ма гледаха „Дилижансът“.

Тази вечер нещо не й се излизаше никъде. Събитията от изминалия ден бяха разбунили много страсти. Беше разгневена от това, че не можа да получи работата, която искаше, ядосана на Антъни за тъмните му машинации и стресната и объркана от факта, че химията между нея и Люк е все още мощна и опасна, каквато винаги е била. Тя се замисли, припомняйки си отношенията си с Антъни, Люк, Бърн и Харолд и питайки се дали е направила правилния избор в живота. След всичко случило се перспективата да прекара вечерта, гледайки телевизия с Харолд, й се струваше незначителна, макар че бе привързана към него. Телефонът иззвъня.

Тя скочи от табуретката да вдигне деривата до леглото си, но Лари вече бе вдигнал телефона долу. В слушалката прозвуча гласът на Антъни:

— Обаждаме се от ЦРУ. Вашингтон всеки момент ще бъде нападнат от армия подскачащи зелки.

Лари се изкиска:

— Чичо Антъни, познах те.

— Ако към вас се приближи зелка, не се опитвайте, повтарям, не се опитвайте да контактувате с нея.

— Зелките не могат да говорят!

— Единственият начин да се оправите с тях е да ги убиете от бой с филийки хляб.

— Измисляш си! — засмя се Лари.

Били се намеси:

— Слушам те от деривата, Антъни.

— Хайде, Лари, обирай си крушите, ако обичаш — каза Антъни.

— Добре, чао! — отвърна Лари и затвори.

Гласът на Антъни се промени:

— Били?

— Слушам те.

— Казала си да се обадя спешно. И май си посдъвкала малко дежурния.

— Точно така. Антъни, какво, по дяволите, си намислил?

— Ще трябва да ми зададеш по-конкретен въпрос.

— Не се подпичквай, за бога! Като говорихме последния път, усетих, че ме лъжеш, но тогава не знаех каква е истината. Сега вече я знам. Знам какво си правил с Люк снощи в нашата болница.

Тишина.

Били продължи:

— Чакам обяснение.

— Не мога да говоря за това по телефона. Ако може да се видим с теб някъде през следващите няколко дни…

— Да бе, как не! — Нямаше да му позволи да протака. — Искам веднага да чуя версията ти.

— Знаеш, че не мога да…

— Можеш да направиш каквото си искаш, по дяволите, така че не ми се прави на немощен.

Антъни повиши тон:

— Трябва да ми имаш доверие, Били! Та ние с теб сме приятели от двайсет години.

— Да, и още на първата ни среща ми създаде такива проблеми, че само аз си знам как се оправих.

В отговора на Антъни се промъкна весела нотка:

— Още ли ми се сърдиш за това?

Били омекна.

— Не, по дяволите! Наистина искам да ти вярвам. В края на краищата ти си кръстник на сина ми.

— Ще ти обясня всичко, ако утре се видим.

Тя отвори уста да изрази съгласието си, после се сети какво е направил и промени намерението си.

— Ти не ми се довери снощи, нали така? Просто си действал зад гърба ми, и то в болницата, където работя.

— Казах ти, всичко мога да обясня…

— Трябваше да обясниш, преди да се опиташ да ме премяташ. Кажи ми истината или отивам във ФБР веднага щом затворя. Ти си на ход.

Опасно беше да се заплашват мъжете — това понякога ги караше да проявяват тъпо упорство. Обаче Били знаеше, че ЦРУ никак не обича намесата на ФБР, особено пък в случай, когато Управлението работи на границата на законността, както беше в повечето от случаите, феберейците, които ревниво пазеха изключителното си право да ловят шпиони в границите на САЩ, щяха да припаднат от удоволствие при шанса да разследват незаконна дейност, извършвана от ЦРУ на американска територия. Ако това, което Антъни вършеше, бе редовно отвсякъде, заплахата на Били не струваше нищо. Обаче ако бе престъпил границите на закона, щеше да се стресне.

Той въздъхна.

— Добре де, обаждам се от уличен автомат, а не вярвам да подслушват и твоя телефон. — Помълча малко. — Може да ти се стори малко невероятно…

— Пробвай ме.

— Добре, почвам. Люк е шпионин, Били.

За миг тя изгуби ума и дума, после спонтанно отвърна:

— Не ми разправяй врели-некипели!

— Той е комунист, агент на Москва.

— За бога, Антъни! Ако мислиш, че ще ти повярвам…

— Изобщо не ми пука дали ми вярваш или не. — Тонът на Антъни внезапно стана груб. — От години предава на руснаците тайните за ракетите ни. Как, според теб, успяха да изстрелят „Спутник“-а си, докато нашият още беше по лабораторните станоци? Та те не са по-напред от нас в науката, за бога! Използват резултатите от нашите изследвания, както и от своите. И за всичко това е виновен Люк.

— Антъни, двамата с теб познаваме Люк от двайсет години, мамка му! Никога не е проявявал интерес към политиката!

— От това по-добро прикритие — здраве му кажи.

Били се поколеба. Възможно ли бе казаното да е истина? Без съмнение добрият шпионин би се престорил, че изобщо не се интересува от политика. Не би се преструвал дори за републиканец.

— Но Люк никога не би предал родната ни страна!

— Понякога хората го правят, Били. Недей забравя, че докато беше във френската Съпротива, Люк е работил с комунисти. Разбира се, те тогава бяха на наша страна, но той явно е продължил да работи с тях и след края на войната. Лично аз смятам, че не се ожени за теб, защото това би попречило на работата му за червените.

— Но се ожени за Елспет.

— Да, но нямат деца.

Били се отпусна на леглото, изумена.

— Имаш ли някакви улики?

— Имам доказателства… свръхсекретни чертежи, дадени от него на доказан агент от КГБ.

Объркването й бе пълно, вече не знаеше на какво да вярва и на какво не.

— Но дори всичко това да е вярно, защо си изтрил паметта му?

— За да спася живота му.

Това вече окончателно я шашна.

— Нищо не разбирам.

— Били, ние трябваше да го убием.

— Кои сте това вие?

— Ние, ЦРУ. Знаеш, че военните се канят да изстрелят първия ни спътник. Ако този опит пропадне, в обозримо бъдеще руснаците ще доминират в космическото пространство по същия начин, по който британците доминираха над американците двеста години. Трябва да разбереш, че Люк е най-сериозната заплаха за американската сила и престиж от войната насам. Решението да бъде отстранен бе взето час, след като научихме за дейността му.

— А защо не го предадете на съда да го съди за шпионаж?

— И да покажем на цял свят, че сигурността ни е толкова шибана, че руснаците от години насам изнасят тайни, свързани с ракетите ни? Помисли си какъв ефект ще окаже това върху американското влияние… особено в ония недоразвити страни, с които Москва непрекъснато флиртува. Това даже не бе поставено за обсъждане.

— И какво стана после?

— Успях да ги убедя да направим този номер. Но го предложих само на върха. Никой не знае какво правя, с изключение на директора на ЦРУ и президента. И номерът би станал, ако Люк не се бе оказал такова находчиво копеле. Можех да запазя живота му и цялата тази работа в тайна. Ако беше повярвал, че е изгубил паметта си след здрав нощен запой и беше поживял малко като скитник, всичко щеше да бъде наред. След това дори и той нямаше да знае какви тайни е издавал.

Егоизмът у Били се обади:

— И не се поколеба по този начин да съсипеш кариерата ми.

— За да спася живота на Люк? Не мисля, че би искала да се поколебая.

— Не се прави на толкова доволен от себе си! Това винаги ще си остане най-голямата ти грешка.

— Тъй или иначе, Люк провали плана ми… и то не без твоя помощ. Да не е при теб сега?

— Не. — Били усети как косъмчетата по тила й настръхват.

— Трябва да се видя с него, преди да е направил още някоя глупост. Къде е?

Действайки инстинктивно, тя отвърна:

— Не знам.

— Не би скрила нищо от мен, нали?

— Разбира се, че бих. Ти вече ми каза, че организацията ти иска да убие Люк. Би било много тъпо от моя страна да ти кажа къде е, дори и да знаех. Но не знам.

— Били, чуй ме добре. Аз съм единствената му надежда. Кажи му да ми се обади, ако искаш да спасиш живота му.

— Ще си помисля — отговори Били, но Антъни вече бе затворил.

8.30 вечерта

Люк остави слушалката върху вилката с трепереща ръка.

Бърн се обади:

— По дяволите, какво толкова ти каза? Приличаш на призрак.

— Антъни й казал, че съм съветски шпионин — отвърна Люк.

Бърн присви очи.

— И?

— Когато от ЦРУ разбрали за това, искали да ме убият, но Антъни ги убедил, че ще постигнат същия резултат, ако само изтрият паметта ми.

— Смътно правдоподобна история — хладно реагира Бърн.

Люк гледаше като ударен.

— Исусе Христе, възможно ли е?

— По дяволите, не!

— Ти пък откъде си толкова сигурен?

— Сигурен съм.

Потискайки с усилие размърдалата се в него надежда, Люк го попита:

— Защо си толкова сигурен?

— Защото аз бях съветски агент!

Люк вторачи изумен поглед в него. Ами сега?

— Може и двамата да сме били агенти, без да знаем един за друг.

Бърн поклати глава.

— Ти сложи край на кариерата ми.

— По кой начин?

— Искаш ли още малко кафе?

— Не, главата ми се замайва от него.

— Изглеждаш ужасно. Кога си ял за последен път?

— Били ме почерпи с някакви сладки. Хайде сега, не ми говори за ядене, ако обичаш. Казвай каквото знаеш.

Бърн се изправи.

— Ще ти направя един сандвич, преди да си припаднал от глад.

Люк изведнъж усети, че е адски гладен.

Двамата отидоха в кухнята. Бърн отвори хладилника и извади от него ръжен хляб, пакетче масло, малко говежда консерва и лук. Устата на Люк се напълни със слюнка.

— Това стана по време на войната — започна Бърн, мажейки нарязания хляб с масло. — Френската Съпротива бе разделена на голисти и комунисти и двете групировки маневрираха така, че да имат контрол след войната. Рузвелт и Чърчил искаха да са абсолютно сигурни, че комунистите няма да спечелят изборите. Затова всичкото въоръжение и боеприпаси отиваха при голистите.

— А какво беше моето отношение?

Бърн наслага месото върху филиите, намаза го отгоре с горчица и го посипа с кръгчета лук.

— Ти нямаше кой знае какво отношение към френската политика. Искаше просто да хвърлим един бой на нацистите и да се прибираме вкъщи. Обаче моето отношение бе друго. Аз исках да изравня нещата.

— Как?

— Подшушвах на комунистите за поредната доставка, хвърляна с парашути, за да успеят да ни устроят засада и да откраднат пушкалата ни. — Той поклати глава печално. — И те обикновено тотално осираха нещата. Уговорката винаги беше да ни причакват, като се връщаме, за да инсценират, че случайно са налетели на нас и да поискат честна подялба. А вместо това, те ни нападаха на мястото, където очаквахме да ни хвърлят пратката, още щом тя паднеше на земята. И ти накрая разбра, че някой е предател. А аз очевидно бях първият заподозрян.

— Какво направих?

— Предложи ми сделка. Трябваше веднага, още на място, да спра да работя за Москва, а ти щеше да мълчиш за всичко.

— И?

Бърн сви рамене.

— И двамата сдържахме обещанията си. Обаче според мен ти не можа да ми простиш. И приятелството ни след това вече не бе същото.

Неизвестно откъде се появи сива бирманска котка, погали се в краката на Бърн, измяука и той й хвърли парче месо на пода. Котката деликатно го изяде и започна да си лиже лапите.

Загледан замислено в нея, Люк каза:

— Ако съм бил комунист, щял съм да те прикрия.

— Абсолютно.

Люк започна да вярва в невинността си.

— Но може да съм станал комунист след войната.

— Забрави! Това е нещо, което ти се случва, докато си млад — или изобщо не ти се случва.

В това имаше нещо вярно.

— Обаче може да съм станал комунист за пари.

— Ти нямаш нужда от пари. Семейството ти е богато.

Това беше точно така. Елспет му го бе казала.

— Значи Антъни греши.

— Или лъже. — Бърн сложи сандвичите в две различни чинии. — Сода?

— Да.

Бърн взе две бутилки газирана вода от хладилника и ги отвори. Подаде на Люк едната чиния, взе другата заедно с бутилката и тръгна пред него към хола.

Люк бе изгладнял като вълк. Изяде сандвича си на няколко хапки. Бърн го гледаше с весело пламъче в очите.

— Ето. Изяж и моя — побутна той чинията към него.

Люк поклати глава.

— Не, благодаря.

— Хайде, хайде, яж. Аз и без това трябва да пазя диета.

Без да се церемони повече, Люк го взе и впи зъби в него.

Бърн продължи прекъснатия разговор:

— Ако Антъни лъже, каква е тогава истинската причина да те накара да загубиш паметта си?

Люк преглътна.

— Сигурно е свързана с внезапното ми тръгване от Кейп Канаверал в понеделник.

Бърн кимна.

— В противен случай съвпаденията стават твърде много.

— Сигурно съм научил нещо важно, нещо толкова важно, че е трябвало да тръгна веднага за Пентагона и да го споделя с тях.

Бърн сбърчи вежди.

— А защо не си го казал на твоите хора в Кейп Канаверал?

— Може би защото на никого не съм имал доверие — отвърна Люк след кратък размисъл.

— Добре. Значи преди да успееш да стигнеш до Пентагона, Антъни те прибира.

— Точно така. И вероятно, тъй като съм му имал доверие, съм му казал какво съм научил.

— И след това?

— Той навярно си е помислил, че това е толкова важно, че трябва да изтрие паметта ми, за да е сигурен в запазването на тайната.

— Чудя се за какво ли става въпрос.

— Разбера ли това, ще разбера и какво е станало с мен.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Според мен най-напред трябва да отида до хотела и да си прегледам нещата. Може би ще открия нещо.

— Щом е изтрил паметта ти, Антъни сигурно е претърсил и личните ти вещи.

— Да, може да е унищожил някои очевидни неща, но може и да е оставил нещо, което да му се е сторило, че няма отношение към въпроса. Тъй или иначе, трябва да проверя.

— А после?

— Другото място, където трябва да погледна, би трябвало да е Кейп Канаверал. Ще отлетя още тази вечер… — Вдигна ръка и погледна часовника си. Минаваше девет часа. — … или утре сутринта за там.

— Можеш да преспиш тук — каза Бърн.

— Защо?

— Не знам. Не ми харесва мисълта да прекараш нощта сам. Иди в „Карлтън“, вземи си нещата и се върни. Сутринта ще те закарам на летището.

Люк кимна и почувствал някаква неловкост, каза:

— Страшно добър приятел си… че ми помагаш за всичко това.

Бърн сви рамене.

— Доста път извървяхме заедно.

За Люк това обаче не бе достатъчно.

— Но ти току-що ми каза, че след този инцидент във Франция приятелството ни не било същото.

— Вярно е. — Бърн вдигна открит поглед към Люк. — Твоето становище по въпроса беше, че след като човек те е предал веднъж, може да го направи и втори път.

— Да, в такова нещо наистина мога да повярвам — каза Люк замислено. — Обаче очевидно съм сбъркал, нали?

— Да — потвърди Бърн. — Очевидно.

9.30 вечерта

Жълтият кадилак елдорадо на Антъни бе спрян на Кей стрийт между 15-а и 16-а улица, вмъкнат зад опашката таксита, очакващи да бъдат повикани от портиера на „Карлтън“. Седнал в колата, Антъни виждаше много ясно входа на хотела, както и ярко осветената естакада за такситата пред него. Пит беше в хотела, настанен в стаята, която бяха наели, и чакаше телефонно обаждане от някой от агентите, търсещи Люк из целия град.

Част от Антъни искаше никой от тях да не се обади, Люк да е успял да се измъкне някак си. И в този случай нямаше да му се наложи да взима най-болезненото решение в живота си. Друга част от него обаче трепереше от нетърпение да намери Люк и да се оправи с него.

Люк беше стар приятел, чудесен човек, верен съпруг и адски добър учен. Но в края на краищата това нямаше значение. По време на войната и двамата бяха убили много добри хора, които просто се бяха оказали на погрешната страна. На нея беше сега и Люк, а в момента течеше Студената война. И тъкмо това, че познаваше човека, правеше работата на Антъни толкова трудна.

От хотела излезе забързаната фигура на Пит. Антъни свали прозореца си и Пит се наведе над него:

— Обади се Ак. Люк се намира в един апартамент на Масачузетс Авеню. Апартаментът на Бърнард Ротетън.

— Най-сетне — промърмори Антъни.

Беше поставил агенти пред домовете на Били и Бърн, предусещайки, че Люк ще реши да се обърне за помощ към старите си приятели. Изпита бегло задоволство, че е познал.

— Ако тръгне оттам, Ак ще го проследи с мотора — добави Пит.

— Добре.

— Мислиш ли, че ще дойде тук?

— Възможно е. Ще чакам. — Във фоайето имаше още двама агенти, които щяха да предупредят Антъни, ако Люк влезе през някой заден вход. — Много вероятно е да отиде и на летището.

— Там имаме четирима души.

— Чудесно. Мисля, че сме покрили всички разумни възможности.

Пит кимна.

— Отивам да стоя на телефона.

Антъни се опита да си представи как биха се развили нещата от тук нататък. Люк би трябвало да бъде смутен и несигурен, предпазлив, но и горящ от желание да разпита Антъни. А той трябваше да го заведе някъде, където двамата щяха да бъдат сами. Останеха ли сами, Антъни вече можеше само за секунда да измъкне пистолета от джоба на палтото си.

Люк сигурно щеше да направи нещо в последния момент, за да спаси живота си. Не беше в природата му да приема лесно пораженията. Вероятно щеше да скочи върху Антъни, да се хвърли към прозореца или пък да направи опит да стигне до вратата. Антъни обаче щеше да запази самообладание, убивал беше хора и преди това — нямаше да трепне. Щеше да стисне пистолета здраво и да дръпне спусъка, целейки се в гърдите на Люк и изстрелвайки няколко куршума, за да е сигурен, че ще го спре. Люк щеше да падне. Антъни щеше да се приближи до него, да провери пулса му и ако е необходимо, да приложи жеста на милосърдие. И тогава най-добрият му приятел щеше да умре.

Нямаше да има никакви неприятни последствия. Антъни разполагаше с неопровержимо доказателство за предателството на Люк — чертежите с неговия почерк върху тях. Наистина не можеше да докаже, че са взети от съветски агент, но думата му тежеше достатъчно в ЦРУ.

Щеше да изхвърли трупа някъде. Разбира се, по-късно щяха да го намерят и щяха да започнат разследване. И рано или късно полицията щеше да открие, че ЦРУ се е интересувало от жертвата. Щяха да започнат да задават въпроси, но Управлението имаше опит в отклоняването им. На полицията щеше да бъде внушено, че връзката на Управлението с жертвата е била въпрос от национална сигурност и поради това — свръхсекретна, но няма нищо общо с убийството.

Всеки, който се опиташе да разследва по-нататък — било то ченге, журналист или политик, щеше веднага да бъде подложен на проверка за лоялност и досието му — обърнато наопаки. Приятели, съседи и роднини щяха да бъдат разпитвани от агенти, мрачно подхвърлящи намеци за подозрителни връзки с комунисти. Такова едно разследване щеше да доведе до задънена улица, като в същото време щеше изцяло да съсипе кариерата на водещия го.

Една тайна организация може да прави всичко, каза си той с мрачна увереност.

По естакадата на входа се качи едно такси, спря пред вратите и от него слезе Люк. Беше облечен в тъмносиньо палто, а на главата му имаше сива мека шапка, които сигурно си бе купил или откраднал днес. Малко след това от другата страна на улицата спря и Ак Хоруиц, качен на мотоциклета си. Антъни излезе от колата и със спокойна крачка се отправи към входа на хотела.

Люк изглеждаше напрегнат, но по лицето му се четеше някаква твърда решителност. Плащайки на таксито, той погледна към Антъни, но не го позна. Каза на шофьора да задържи рестото, после влезе в хотела. Антъни го последва.

И двамата бяха на една възраст — трийсет и седем. Бяха се запознали в Харвард, когато бяха на осемнайсет години — преди цял живот време.

И всичко да свърши по такъв начин, помисли си Антъни с горчивина. По такъв гаден начин.

Пет минути след като бе излязъл от апартамента на Бърн, Люк разбра, че е следен от човек на мотоциклет. Затова сега беше напрегнат, мобилизирал всички сетива и чувства.

Фоайето на „Карлтън“ приличаше на огромен хол, натъпкан с имитации на френски мебели. Рецепцията, намираща се точно срещу входа, бе вбита в алков, така че да не нарушава правоъгълността на пространството. Близо до входа на бара бяха застанали две дами в кожени палта и оживено разговаряха с двама джентълмени в смокинги. Наоколо с деловито спокойствие сновяха хопове в ливреи и униформен персонал. Това бе луксозен оазис, направен така, че да успокоява обтегнатите нерви на всеки новопристигнал пътник. С Люк обаче не стана нищо подобно.

Оглеждайки залата, той бързо разпозна двамата мъже, чийто външен вид и държане издаваха, че са агенти. Единият от тях седеше на елегантния диван, разгърнал вестник, а другият бе застанал до асансьора, пушейки цигара. И двамата не се вписваха в обстановката. Бяха облечени за работа, в шлифери и бизнес костюми, и освен това връзките и ризите им имаха вид на несвалени цял ден. Явно не бяха излезли да прекарат вечерта в скъп ресторант или бар.

Помисли дали отново да не отиде право при единия от двамата, но какво щеше да постигне с това? Затова се приближи към рецепцията, каза си името и поиска ключа за стаята си. Тъкмо го взе и се обърна да тръгне към асансьора, когато някакъв напълно непознат го спря.

— Хей, Люк!

Беше човекът, който бе влязъл в хотела веднага след него. Не приличаше на агент, но Люк бе забелязал бегло външността му — беше висок горе-долу колкото него и може би щеше да бъде представителен мъж, ако не бе облечен небрежно. Скъпото му палто от камилска вълна бе старо и на места протрито, обувките му сякаш не бяха виждали четка, откакто са били произведени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Обаче говорът му бе властен.

Люк отвърна:

— Опасявам се, че не знам кой сте. Пострадах от изгубване на паметта.

— Аз съм Антъни Каръл. Толкова се радвам, че най-накрая успях да се видя с теб! — каза той и протегна ръка.

Люк се напрегна. Все още не бе сигурен дали Антъни е враг или приятел. Той стисна протегнатата ръка и каза:

— Имам много въпроси към теб.

— Готов съм да отговоря на всеки.

Люк млъкна за момент, питайки се откъде да започне. Антъни просто не приличаше на човек, който би предал най-добрия си приятел. Лицето му бе открито, интелигентно и наистина не особено красиво, но все пак привлекателно. Накрая промълви:

— Как, по дяволите, можа?

— Трябваше да го направя, Люк! За твое собствено добро. Просто се опитах да спася живота ти.

— Не съм никакъв шпионин.

— Не е толкова просто.

Люк изпитателно се взря в лицето на Антъни, опитвайки се да разбере какво си е наумил. Обаче не можа да проумее дали казва истината или не. Антъни изглеждаше истински загрижен. По лицето му нямаше и следа от лукавство. Въпреки това Люк чувстваше, че крие нещо.

— Никой не вярва на историята ти, че работя за Москва.

— Какво значи никой?

— Нито Бърн, нито Били.

— Те не познават същността на въпроса.

— Познават мен.

— Аз също.

— Знаеш ли нещо, което те не знаят?

— Ще ти кажа. Но не можем да говорим тук. Това, което имам да ти казвам, е строго секретно. Да идем в кабинета ми? На пет минути е оттук.

Люк нямаше намерение да ходи в кабинета на Антъни, поне не и преди той да е отговорил задоволително на всичките му въпроси. Но също така разбираше, че фоайето не е място за водене на строго секретни разговори.

— Дай да идем в апартамента ми — каза той.

По този начин щеше да го отдели от останалите агенти — останал сам, Антъни нямаше да може да се справи с него, ако нещата опряха дотам.

Антъни се поколеба, после като че ли промени намерението си и отговори:

— Дадено.

Двамата прекосиха фоайето и влязоха в асансьора. Люк погледна номера на ключа — стая 530.

— Пети етаж — каза той на оператора.

Човекът дръпна сгъваемата преграда и премести лоста.

Никой от двамата не проговори, докато се изкачваха нагоре. Люк огледа дрехите на Антъни — старото палто, омачкания костюм, неподходящата връзка. Изненадващо за него, Антъни носеше тия вехтории с нещо като пренебрежително достолепие.

Изведнъж погледът му попадна на леко изхлузената надолу дясна страна на палтото. В джоба му имаше някакъв тежък предмет.

Изстина от страх. Беше направил ужасна грешка.

Не беше и помислял, че Антъни ще бъде с пистолет.

Опитвайки се да запази неутрално изражение, Люк трескаво мислеше. Би ли могъл Антъни да го застреля тук, в хотела? Ако изчака, докато влязат в апартамента му, никой няма да го види. Ами шумът от изстрела? Пистолетът сигурно е снабден със заглушител.

Асансьорът спря на петия етаж и Антъни разкопча палтото си.

За да може бързо да го измъкне, помисли си Люк.

Двамата излязоха в коридора. Люк не знаеше накъде да поеме, но Антъни уверено пое вдясно. Сигурно вече е бил в апартамента, помисли си отново Люк и се изпоти. Усещаше, че такива неща са се случвали с него и преди, много пъти, но май твърде отдавна. Прищя му се да бе взел пистолета на онова ченге, чийто пръст счупи. Но сутринта в девет часа изобщо нямаше представа за какво се касае — смяташе, че просто е изгубил паметта си.

Опита се да се успокои. Все пак бяха един на един. Антъни имаше пистолет, обаче Люк бе отгатнал намеренията му. Бяха почти наравно.

Крачейки по коридора с бясно тупкащо сърце, Люк потърси нещо, с което да удари Антъни — тежка ваза, стъклен пепелник, картина с масивна рамка. Нямаше нищо такова.

Трябваше да направи нещо, преди да влязат в стаята.

Дали не би могъл да се опита да му отнеме оръжието? Може и да успее, но беше рисковано. В разгара на борбата пистолетът можеше да гръмне като нищо и не се знаеше накъде ще бъде насочен точно в този момент.

Двамата стигнаха до вратата и Люк извади ключа. На челото му изби капчица пот и се търкулна надолу по носа му. Влезеше ли вътре, можеше да се смята за мъртъв.

Той отключи вратата и я бутна.

— Влизай — каза и се отдръпна встрани да направи път на госта си.

Антъни се поколеба за миг, после мина покрай Люк и прекрачи прага на вратата.

В този момент Люк протегна крак, спъна го и в същото време го тласна в гърба с всичка сила. Антъни политна навътре и с трясък се стовари върху малка масичка, преобръщайки вазата с нарциси на нея. Инстинктивно протегнал ръка да се хване за нещо, той допипа месинговия лампион с розов абажур, но се строполи заедно с него.

Люк тресна вратата зад него и хукна да спасява живота си. Тичаше с всички сили по коридора. Асансьора вече го нямаше. Бутна вратите на пожарния изход и хукна надолу по стълбите. Изхвръкнал в коридора на долния етаж, той се сблъска с една камериерка, понесла товар кърпи. Жената изпищя, ужасена, и кърпите се разхвърчаха навсякъде.

— Извинете! — подвикна той през рамо, без да спира.

Няколко секунди по-късно стигна до началото на стълбището и се озова в тесен коридор. От едната страна, няколко стъпала по-нагоре, през малка арка се виждаше фоайето.

Още преди да го направи, Антъни разбра, че допуска груба грешка, като влиза пръв, обаче Люк не му остави време да я поправи. За щастие не се удари лошо. Разтърси глава да прогони моментното замайване и се изправи. После се извърна, с няколко крачки стигна до вратата и я отвори. Надникнал навън, той видя Люк да изчезва нататък по коридора в стълбището и веднага се спусна подире му.

Тичаше с всички сили, но се опасяваше, че няма да успее да стигне Люк, който беше най-малко в такава форма, в каквато и той. Дали Къртис и Мълоун, дето са във фоайето, ще проявят достатъчно разум и ще спрат Люк?

На долния етаж Антъни бе забавен за миг от една камериерка, която бе клекнала и събираше пръснати по пода кърпи. Сети се, че Люк сигурно се е блъснал в нея. Изруга под нос и забави крачка, за да я заобиколи. Точно в този момент чу асансьора да пристига. Сърцето му се преобърна — дали късметът не е на негова страна?

От него излезе облечена във вечерно облекло двойка — явно се връщаха от официална вечеря в ресторанта. Антъни мина край тях като вихър, скочи в асансьора и каза задъхано:

— Приземния етаж! И по-бързичко!

Човекът затръшна вратите и бутна лоста. Антъни впери поглед в сменящите се цифри на етажите, стиснал зъби в безсилен гняв. Най-сетне асансьорът спря на приземния етаж. Вратите се отвориха и той пристъпи навън.

Люк излезе във фоайето и се озова до асансьора. Сърцето му се сви. Двамата агенти, които бе видял на влизане, сега се бяха преместили на входа, препречвайки пътя му за бягство. В този момент вратите на асансьора се отвориха и Антъни излезе навън.

Трябваше да вземе решение за част от секундата — да се бие или да бяга.

Не искаше да се бие с трима мъже. Почти сигурно беше, че ще го надвият. А щеше да се намеси и охраната на хотела. Антъни щеше да покаже служебната си карта на служител от ЦРУ и вкупом щяха да се хвърлят върху Люк. Всичко щеше да приключи с арест.

Извърна се рязко на пети и хукна обратно по коридора към дълбините на хотела. Зад себе си чу тежките стъпки на Антъни, който веднага се бе втурнал след него. Някъде трябваше да има заден вход — не можеха в края на краищата да доставят продуктите през фоайето.

Люк прелетя през някаква завеса и изведнъж се озова в нещо като малко вътрешно дворче, декорирано като лятно средиземноморско кафене. На миниатюрния дансинг танцуваха две двойки. Без да се колебае, той се втурна между масите, видял вратата отсреща, и изхвръкна през нея. Отляво започваше тесен коридор и той пое по него. Смяташе, че е вече близо до задната част на хотела, но все още не се виждаше никакъв изход.

Влезе в нещо като кухня, където на сготвените на друго място ястия се придаваше окончателен вид. Половин дузина униформени сервитьори подгряваха блюдата на специални котлони и ги подреждаха на колички. Точно в средата на стаята имаше стълбище, водещо надолу. Люк разблъска сервитьорите и хукна по стълбите, без да обръща внимание на гласа, прозвучал подире му:

— Извинете, сър! Не може да влизате там!

И тъй като миг по-късно и Антъни профуча след него, същият глас продължи възмутено:

— Ама какво е това, по дяволите? Юниън Стейшън?

В приземния етаж се намираше главната кухня, където сред жега като в чистилището десетки готвачи бъркаха гозби, кълцаха месо и зеленчуци, заничаха в тигани, готвейки за стотици гладни клиенти. Бучаха газови котлони, отнякъде се виеше пара, казаните и тенджерите клокочеха. Сервитьорите крещяха на готвачите, те пък, от своя страна, крещяха на помощниците си. Всички бяха достатъчно заети, за да обърнат внимание на Люк, който, без да губи време, се бе втурнал между хладилниците, купчините чинии и масите, отрупани със зеленчуци и меса.

Стигнал до другия край на кухнята, той се озова пред стълбище, което този път се изкачваше нагоре. Вероятно водеше към служебния вход за доставки, но ако бъркаше, щяха да го пипнат. Решил да поеме риска, той хукна нагоре по стълбите. Стигнал до върха, Люк блъсна летящите врати и изведнъж се озова навън, поемайки с благодарност студения нощен въздух.

Намираше се в някакъв тъмен двор. Мъждива лампа, увиснала над входа, хвърляше колеблива светлина върху огромни казани за боклук и палети, на които бяха наредени кашони с нещо — май плодове, бегло му мина през ума. На петдесетина метра вдясно от него се виждаше висока ограда от мрежа със затворени врати, а отвъд нея — улица, която, според чувството му за ориентация, май беше Петнайсета.

Хукна към сградата. Чу зад себе си трясъка на блъснатите летящи врати и разбра, че Антъни току-що е излязъл навън. Двамата вече бяха съвсем сами.

Люк стигна до оградата. Вратите й бяха затворени и заключени с огромен железен катинар. Ако в този момент отвън минеше някой пешеходец, Антъни щеше да се въздържи от стрелба. Но вън нямаше никой.

С бясно биещо сърце Люк се закатери по оградата. Стигнал до върха, той чу тихата кашлица на пистолет със заглушител. Но не усети нищо. Трудно беше да се уцели движеща се мишена от петдесет метра разстояние, но не бе и невъзможно. Той се преметна през върха и в този момент пистолетът отново се изкашля. Люк скочи на земята, залитна, загуби равновесие и падна на земята. Чу се още един приглушен изстрел. Това го накара да скочи рязко на крака и да хукне, поемайки на изток. Повече изстрели не се чуха.

На ъгъла Люк се осмели да хвърли поглед назад. Антъни не се виждаше никакъв.

Беше успял да избяга.

Антъни чувстваше краката си като от гума и се подпря на стената. В двора миришеше на гниещи зеленчуци. Отвратителна смрад, бегло забеляза той.

Това бе най-трудното нещо, което бе правил през живота си. В сравнение с него убийството на Албен Мулие бе детска игра. Насочил пистолета към катерещата се фигура на Люк, той едва успя да се насили да дръпне спусъка.

Случи се възможно най-лошото. Люк бе жив и след като по него вече бе стреляно, той щеше да е в пълна бойна готовност, решен на всяка цена да научи истината.

Летящите врати се отвориха с трясък и Мълоун и Къртис изхвръкнаха навън, задъхани. Антъни дискретно плъзна пистолета в джоба си. После, едва дишайки, каза:

— През оградата… Давайте след него…

Но знаеше, че е безполезно.

Двамата хукнаха да изпълняват, а той се зае да издири куршумите.

10.30 вечерта

Харолд Бродски правеше добро сухо мартини, а рибата тон, сготвена от госпожа Райли, беше произведение на изкуството. За десерт Харолд сервира черешов пай и сладолед. Били изпита чувство на вина. Толкова се стараеше да й угоди, а тя си мислеше за Люк и Антъни, за общото им минало и за новата ситуация, в която пътищата им отново се бяха пресекли.

Докато Харолд правеше кафето, тя се обади вкъщи да види дали с Лари и Беки-Ма всичко е наред. После Харолд предложи да минат в хола и да погледат телевизия. Отвори бутилка скъп френски коняк и щедро сипа от него в две огромни, тумбести чаши. „Дали не се опитва да подсили куража си?“, запита се Били. Или да отслаби съпротивата ми? Тя вдъхна от богатия аромат на коняка, но не отпи.

Харолд също имаше замислен вид. Обикновено беше приятен събеседник, остроумен и находчив, и в повечето случаи тя прекарваше весело с него, обаче тази вечер бе нещо умислен.

Двамата изгледаха един трилър, но Били не показа особен интерес към вълнуващите сцени на екрана. Мисълта й постепенно се отплесна към онова, което Антъни може да е сторил с Люк. В OSS се нарушаваха всички възможни закони, а Антъни все още се занимаваше със секретна работа, но въпреки това Били се уплаши, като разбра, че е стигнал толкова далеч. Дали в мирно време не се прилагаха други правила?

И какъв беше мотивът му? Бърн й се беше обадил и й бе разправил за признанията си пред Люк, потвърждавайки онова, което инстинктът й подсказваше по-добре от всичко друго — че Люк не може да бъде агент на чуждо разузнаване. Но дали Антъни го е повярвал? Ако не, тогава каква бе истинската причина за онова, което бе направил?

Харолд изключи телевизора и си наля още един коняк.

— Напоследък взех да се замислям за бъдещето ни — каза той.

Сърцето на Били трепна. Той се канеше да й направи предложение. Ако го беше направил вчера, тя щеше да приеме. Но днес дори не можеше да си помисли за това.

Той пое ръката й.

— Обичам те — промълви тихо. — Разбираме се добре, имаме едни и същи интереси, и двамата имаме по едно дете, но не това са причините. Мисля, че щях да искам да се оженя за теб дори и да беше сервитьорка, която непрекъснато дъвче дъвка и обича Елвис Пресли.

Били се засмя.

Харолд продължи:

— Обожавам те по простата причина, че това си ти. И знам, че чувството е истинско, защото ми се е случвало и преди. Само веднъж, с Лесли. Обичах я с цялото си сърце, докато не ми бе отнета. Така че не изпитвам никакви съмнения. Обичам те и искам да бъдем заедно завинаги. — Млъкна, погледна я и продължи: — А ти?

Тя въздъхна.

— Привързах се към теб. С удоволствие бих си легнала с теб и знам, че ще бъде върхът. — Той вдигна вежди учудено, но не я прекъсна. — И не мога да не си помисля колко по-лесно е хомотът на живота да се тегли от двама души.

— Дотук е добре.

— Ако ми беше казал това вчера, нямаше изобщо да се замисля. Щях да кажа: Да, обичам те, хайде да се оженим. Но днес срещнах отново човек от моето минало и си спомних какво е да си влюбен на двайсет и една години. — Тя вдигна открит поглед към него. — Не чувствам същото към теб, Харолд.

Това обаче не притъпи куража му.

— Е, на нашата възраст кой ли би го почувствал?

— Може и да си прав.

Страшно й се искаше отново да се влюби така, че да не мисли за нищо друго, да мисли само за това, да изгуби ума си. Обаче за една разведена жена със седемгодишен син това щеше да е глупаво. За да спечели малко време, тя вдигна чашата към устните си.

Звънецът на входната врата иззвъня.

Сърцето на Били подскочи.

— Кой, по дяволите, звъни пък сега? — ядоса се Харолд. — Дано Сидни Баумън не звъни да ми иска крика среднощ.

Той стана и отиде да отвори.

Били знаеше кой е. Тя сложи недокоснатия коняк на масата и се изправи.

Откъм вратата се чу гласът на Люк:

— Трябва да говоря с Били.

Били се запита защо й стана така безкрайно приятно.

Харолд отвърна:

— Не съм сигурен дали ще й е приятно да я безпокоите по това време.

— Много е важно.

— Откъде знаете, че е тук?

— Майка й ми каза. Съжалявам, Харолд, нямам време за глупости.

До Били долетя някакъв тъп шум и краткият, възмутен вик на Харолд и й стана ясно, че Люк е влязъл насила. Тя се приближи до вратата и надникна в коридора.

— Задръж топката, Люк — каза му. — Намираш се в къщата на Харолд в края на краищата.

Палтото на Люк бе изпокъсано, шапката му я нямаше, а самият той изглеждаше доста разтърсен.

— Какво е станало? — попита го тя.

— Антъни стреля по мен.

Били се стъписа.

— Антъни? — извика тя. — Боже господи, каква муха му е влязла в главата? Стрелял е по теб?

Харолд уплашено местеше поглед по лицата им.

— За какви стрелби става въпрос?

Без да му обърне внимание, Люк каза на Били:

— Крайно време е да потърсим някой влиятелен човек и да му кажем за всичко това. Ще отида в Пентагона. Но се страхувам, че няма да ми повярват. Ще дойдеш ли с мен да ме подкрепиш?

— Разбира се — отвърна тя без капка колебание. После свали палтото си от закачалката.

— Били! — обади се Харолд развълнувано. — Бяхме започнали много важен разговор.

— Наистина имам нужда от теб — каза Люк.

Били се поколеба. Нанасяше тежък удар на Харолд. Явно той бе планирал този разговор много внимателно и от доста отдавна. Но животът на Люк беше в опасност!

— Съжалявам — каза му тя. — Трябва да отида. — Поднесе лице за целувка, но той се извърна. — Не се дръж така — каза му. — Утре ще се видим.

— Омитайте се и двамата от къщата ми! — изсъска Харолд вбесен.

Били излезе навън, следвана от Люк, а Харолд тръшна вратата зад тях.

11 часа вечерта

Върнал се в стаята, наета от Пит, Антъни бръкна в чекмеджето на бюрото и намери няколко хотелски бланки заедно с пачка пликове. След това извади от джоба си три сплескани куршума и три гилзи, сложи ги в един от пликовете и го запечата. После го пъхна в джоба си. Щеше да се отърве от тях при първа възможност.

Прикриваше следите. Разполагаше с много малко време, но трябваше щателно да провери всичко. Трябваше да премахне всички следи от инцидента. Това занимание му помогна да се отплесне от нерадостните мисли, нахлули в главата му.

В стаята влетя дежурният администратор, побеснял от гняв. Беше дребен и спретнат мъж, с плешива глава.

— Моля, седнете, господин Сачърд — вдигна ръка успокоително Антъни и му показа служебната си карта.

— ЦРУ! — възкликна Сачърд и гневът му започна да се топи.

Антъни извади визитна картичка от портфейла си.

— На визитката пише Държавен департамент, но винаги можете да ме намерите на този телефон, ако ви потрябвам.

Сачърд пое картичката така, сякаш очакваше всеки момент да избухне.

— Какво мога да направя за вас, господин Каръл?

Говореше със слаб акцент, който според Антъни беше френски.

— Най-напред искам да ви се извиня за малката бъркотия, която предизвикахме.

Сачърд кимна със стисната уста. Нямаше да чуе от него, че всичко е наред.

— За щастие твърде малко от гостите разбраха какво става. Само кухненският персонал и един-двама сервитьори ви видяха, като гонехте онзи джентълмен.

— Радвам се, че не нанесохме кой знае какви щети на хотела ви, макар и заради националната сигурност.

Сачърд вдигна изненадано вежди.

— Националната сигурност?

— Разбира се, не мога да ви кажа за какво точно става въпрос…

— Разбира се.

— Но се надявам, че мога да разчитам на вашата дискретност.

Професионалистите хотелиери се гордееха най-вече със своята дискретност и господин Сачърд не правеше изключение. Той закима усърдно.

— Разбира се, че можете.

— Сигурно дори няма да се наложи да докладвате за инцидента и на управителя.

— Вероятно…

Антъни извади от джоба си пачка банкноти.

— Държавният департамент има малък фонд за компенсации в случаи като този. — Издърпа една двайсетачка и му я подаде. Сачърд я прие. — А ако някой от персонала изрази недоволството си, може би… — Той бавно издърпа още четири двайсетачки и му ги подаде. Това бе огромен подкуп за един администратор.

— Благодаря — каза той. — Убеден съм, че ще успеем да изпълним желанията ви.

— Ако някой ви пита, може би ще е най-добре да кажете, че нищо не сте видели.

— Разбира се. — Сачърд се изправи. — Ако има още нещо…

— Аз ще ви се обадя — кимна Антъни отегчено и Сачърд излезе.

Влезе Пит.

— Шефът на охраната в Кейп Канаверал се казва полковник Бил Хайд — каза той, подавайки му лист хартия с телефонен номер. — Отседнал е в мотел „Старлайт“.

После отново излезе.

Антъни набра дадения му номер и след малко го свързаха със стаята на Хайд.

— Казвам се Антъни Каръл, от ЦРУ, отдел „Техническо обслужване“ — представи се той.

Хайд говореше бавно, не съвсем по военному провлачвайки думите, и звучеше така, сякаш бе обърнал една-две чашки.

— Добре, а какво мога да направя за вас, господин Каръл?

— Обаждам ви се във връзка с доктор Лукас.

— А, да.

В гласа му се долавяше далечна враждебна нотка и Антъни реши малко да го поизчетка.

— Ще ви бъда много благодарен, ако ми отделите няколко минути в този късен час и ме посъветвате какво да правя, полковник.

Хайд веднага омекна.

— Разбира се, стига да мога да помогна.

Така беше по-добре.

— Мисля, че вече знаете за странното поведение на доктор Лукас напоследък, което е доста обезпокояващо за учен, боравещ със секретна информация.

— Наистина е така.

Антъни искаше да остави у Хайд впечатление, че той командва парада.

— Как мислите, какво е умственото му състояние?

— Последния път, когато се видяхме, ми изглеждаше съвсем нормален, но преди няколко часа говорих с него по телефона и той ми каза, че е изгубил паметта си.

— Да, но не е само това. Той открадна кола, влезе с взлом в една къща, сби се с едно ченге, изобщо такива глупости.

— Божичко, той бил по-зле, отколкото си мислех.

Хайд вярва на всяка дума, помисли си Антъни с облекчение. После продължи:

— Според нас действията му не са рационални, но вие там го познавате по-добре. Как мислите, какво става с него?

Антъни затаи дъх, надявайки се да чуе точно този отговор, който му трябваше.

— По дяволите, според мен той преживява някакво нервно разстройство. — Антъни искаше точно в това да накара Хайд да повярва. Но Хайд щеше да си мисли, че е негова собствена идея и точно така стана — той сам продължи да убеждава Антъни в нея: — Вижте какво, господин Каръл, военните никога не биха наели откачалници за свръхсекретен проект. По принцип Люк е съвсем нормален като вас и мен. Обаче явно се е случило нещо, което го е дестабилизирало.

— Той, изглежда, мисли, че срещу него има някаква конспирация… но вие твърдите, че не е необходимо да му вярваме.

— Нито за минутка.

— В такъв случай няма да му натискаме много силно газта. Искам да кажа, по-добре да не уведомяваме Пентагона, а?

— Божичко, не! — обезпокои се изведнъж Хайд. — Всъщност ще е по-добре аз да им се обадя и да ги предупредя, че на Люк май му се е разхлопала дъската.

— Както желаете.

В този момент влезе Пит и Антъни му вдигна пръст да мълчи, после продължи да говори в слушалката със смекчен глас:

— По щастливо съвпадение на обстоятелствата, ние сме стари приятели с доктор и госпожа Лукас. Ще се опитам да го убедя да потърси помощ от психиатър.

— Това е добра идея.

— Е, благодаря ви, полковник. Успокоихте ме и смятам да постъпя точно така, както ме посъветвахте.

— Винаги на вашите услуги. Ако имате нещо да ме питате или да обсъдите с мен, можете да ми се обадите по всяко време.

— С удоволствие ще го направя — отвърна Антъни и затвори.

— Помощ от психиатър? — вдигна вежди Пит.

— Казах го само за пред него.

Антъни обмисли ситуацията. Тук, в хотела, вече нямаше улики. Беше подготвил Пентагона за всякакви изявления, които Люк би счел за нужно да направи. Оставаше само болницата на Били.

Той се изправи и каза:

— Ще се върна след час. Ти стой тук. Но не във фоайето. Вземи Мълоун и Къртис, хванете някоя камериерка, подкупете я и я накарайте да ви пусне в апартамента на Люк. Имам чувството, че той ще се върне.

— И ако го направи?

— Не го изпускайте, каквото и да ви струва това.

Полунощ

Били вкара червения тъндърбърд в паркинга на джорджтаунския психодиспансер и изгаси двигателя. Полковник Лопес от Пентагона спря до нея с масленозеления си форд феърлейн.

— Но той не вярва на нито една моя дума — каза Люк ядосано.

— Не можеш да му се сърдиш — опита се да го успокои Били. — Администраторът на „Карлтън“ каза, че не е имало преследване по коридорите и кухнята и няма никакви гилзи из двора на товарната рампа.

— Как ще има? Антъни се е погрижил за всичко.

— Аз знам, че е така, но полковник Лопес не знае.

— Слава богу, че дойде да ми помогнеш.

Двамата слязоха от колата и влязоха в сградата, придружени от полковника — търпелив испаноезичен военен, с мургаво, интелигентно лице. Били кимна на дежурната на регистрацията и поведе двамата мъже нагоре по стълбите към архива.

— Сега ще ви покажа болничния картон на човек на име Джоузеф Белоу, чието физическо описание съвпада с това на Люк — обясни тя.

Полковникът кимна и Били продължи:

— Ще видите, че са го приели във вторник, подложили са го на лечение и след това са го изписали в 4 часа сутринта в сряда. А трябва да знаете, че е много необичайно да се лекува пациент от шизофрения, преди да е прегледан основно. Освен това едва ли е нужно да ви казвам, че е нечувано да се изписва пациент от заведение за душевноболни в четири часа сутринта.

— Разбирам — отвърна полковникът сдържано.

Били издърпа едно чекмедже, извади болничния картон на Белоу и го отвори.

Вътре нямаше нищо.

— О, боже! — изохка тя.

Люк впери смаян поглед в празната папка.

— С очите си видях документите само преди шест часа!

Лопес се изправи и кимна отегчено.

— Е, май това е всичко.

За миг Люк изпита усещането, че живее в някакъв сюрреалистичен свят, в който хората можеха да правят с него каквото си поискат — да стрелят по него, да си играят със съзнанието му — и той не може да докаже нищо от случилото се.

— Може би наистина съм шизофреник — каза той сломено.

— Да, обаче аз не съм! — кресна Били. — Аз също видях документацията.

— Да, обаче сега я няма — парира хладно Лопес.

— Чакайте малко — каза внезапно тя. — В регистъра долу трябва да е отбелязано времето на приемането му.

Тя затвори чекмеджето с трясък и тримата бързо слязоха долу в регистрацията, където Били попита регистраторката:

— Чарли, дай, ако обичаш, да видя регистъра.

— Веднага, доктор Джоузефсън. — Младата чернокожа жена зад бюрото се изправи и затърси по него. — По дяволите, къде е отишло това нещо?

— Исусе Христе! — промърмори ужасено Люк.

Жената обърна към тях смутеното си лице.

— Абсолютно съм сигурна, че беше тук само преди два часа.

Били се надвеси над бюрото като буреносен облак.

— Я ми кажи нещо, Чарли. Доктор Рос идвал ли е тази вечер?

— Да, госпожо. Тръгна си преди няколко минути.

Тя кимна.

— Следващия път, като го видиш, попитай го къде е отишъл регистърът. Той знае.

— Дадено, госпожо.

Били й обърна гръб.

— Нека ви попитам нещо, полковник — обади се сърдито Люк. — Преди да се видите тази вечер с нас, някой говорил ли е с вас за мен?

Лопес се поколеба за миг.

— Да.

— Кой?

Полковникът отново се поколеба, този път по-дълго и накрая каза:

— Мисля, че имате право да знаете. Обади ни се полковник Хайд от Кейп Канаверал. Каза, че ЦРУ ви е поставило под наблюдение и че държането ви било нерационално.

Люк мрачно кимна.

— Отново Антъни.

— По дяволите! — намеси се Били. — Не мога да измисля нищо друго, с което да ви убедя. И не ви обвинявам, че не ни вярвате… След като нямаме доказателства…

— Не съм казал, че не ви вярвам — възрази Лопес.

Люк се стресна и загледа полковника с надежда.

Лопес продължи:

— Мога да повярвам, че сте си представили как ви преследват из хотел „Карлтън“ и стрелят по вас. Мога дори да приема, че двамата с доктор Джоузефсън сте се наговорили да се престорите, че тук е имало документ, който после е изчезнал. Но не мога да повярвам, че сте включили и Чарли в заговора. Наистина трябва да имате регистър, а него го няма. Не вярвам вие да сте го взели. Няма смисъл да го правите. Но някой все пак го е направил. Значи има човек, който се опитва да скрие нещо.

— Значи ми вярвате? — попита Люк със светнал поглед.

— На какво да вярвам? Та вие сам не знаете за какво става въпрос. Аз — също. Но нещо със сигурност става. И то вероятно е свързано с тази ракета, която се каним да изстреляме.

— И какво смятате да направите?

— Смятам да заповядам охраната в Кейп Канаверал да мине на пълна бойна готовност. Бил съм вече там, знам ги колко са хлабави. Утре сутринта няма да разберат откъде им е дошло!

— Ами Антъни?

— Имам един приятел в ЦРУ. Ще му разкажа вашата история и ще му кажа, че не знам дали е вярна или не, но съм обезпокоен.

— Но това няма да ни отведе доникъде! — възрази Люк. — Трябва да разберем какво става, защо са изтрили паметта ми!

— Съгласен съм — търпеливо отвърна Лопес. — Но на този етап не мога да направя нищо повече. От тук нататък трябва да се оправяте сам.

— Боже господи! — изпъшка сломено Люк. — Значи от тук нататък съм вече сам.

— Не, не си! — остро се намеси Били. — Не си сам.