Пробуждане

10.45 сутринта

Люк заспа веднага след като си закопча колана и не видя излитането от Нюпорт Нюз. Спеше дълбоко, докато самолетът летеше, но се събуждаше всеки път, щом се разтресеше на поредната писта във Вирджиния или Северна Каролина. И винаги щом отвореше очи, тревогата отново го завладяваше и той поглеждаше часовника си да види колко часа още остават до изстрелването. После неспокойно се размърдваше на мястото си, докато малкият самолет рулира по пистата. Няколко души слизаха, един-двама се качваха и самолетът отново излиташе. Все едно пътуваше с автобус.

Самолетът зареди в Уинстън-Сейлъм и пътниците слязоха да се поразтъпчат малко. Люк се обади в Редстоун Арсенал и се свърза със секретарката си, Мариголд Кларк.

— Доктор Лукас! — възкликна тя. — Добре ли сте?

— Добре съм, но разполагам само с една-две минути. Изстрелването все още ли е предвидено за довечера?

— Да, за десет и половина.

— В момента съм на път за Хънтсвил. Самолетът ми каца там в два и двайсет и три. Ще се опитам да разбера защо в понеделник съм ходил там.

— Още ли не сте възвърнали паметта си?

— Не. Не знаеш защо съм ходил дотам, така ли?

— Както вече ви отговорих, вие не ми казахте.

— А какво правих тогава?

— Момент само да си спомня. Посрещнах ви на летището с военна кола и ви докарах направо тук, в базата. Вие отидохте в Изчислителния център, а след това в южния край.

— А какво има в южния край?

— Площадките за статичните изпитания. Сигурно сте отишли в Инженерния отдел, защото работите там, но не съм сигурна, защото не бях с вас.

— И после?

— После ме помолихте да ви откарам у вас. — В гласа й се промъкна делова нотка. — Изчаках ви в колата, докато вие се забавихте минута-две вътре, после излязохте и аз ви откарах до летището.

— И това беше всичко?

— Доколкото знам.

Люк изпъшка от разочарование. Беше почти сигурен, че Мариголд ще му подскаже нещо. Отчаян, реши да смени подхода си в задаването на въпроси.

— А как ти изглеждах?

— Добре, само май като че ли не бяхте в час. Разсеян е думата, дето ми идва наум. Стори ми се, че сте обезпокоен за нещо. Но това често се случва с вас, учените. Затова не го взех присърце.

— Как бях облечен?

— С едно от онези сака от туид.

— Носех ли нещо?

— Само едно куфарче… О, да, и някаква папка.

Люк спря да диша.

— Папка? — повтори той и преглътна с усилие.

Една от стюардесите се приближи до него.

— Време е да се качвате на борда. Моля ви, доктор Лукас.

Той покри слушалката с длан и каза:

— Само още секунда. — После продължи към Мариголд: — Някаква специална папка ли беше или какво?

— Стандартна военна папка от тънък картон, убитозелена, за документи.

— А да имаш представа какво имаше в нея?

— Сториха ми се някакви документи.

Люк се опита да диша нормално.

— Колко листа бяха? Един, двайсет, сто?

— Май някъде около петнайсет-двайсет.

— А не успя ли да видиш какво е написано на тях?

— Не, сър, вие изобщо не ги извадихте.

— Беше ли тази папка у мен, когато ме закара на летището?

От другата страна Мариголд замълча, явно мъчейки се да си спомни.

Стюардесата отново се върна.

— Доктор Лукас, ако не се качите, ще се наложи да продължим без вас.

— Идвам, идвам. — Люк започна да повтаря въпроса си към Мариголд: — Беше ли тази папка у мен…

— Чух ви — прекъсна го тя. — Просто се мъча да си спомня.

Той прехапа устни:

— Спокойно. Не бързай.

— Не мога да си спомня дали беше у вас, когато ви откарах у дома.

— А на летището?

— Знаете ли, май не беше у вас на летището. Спомням си как се отдалечавахте от мен там. В едната си ръка носехте куфарчето, а в другата… нищо.

— Сигурна ли си?

— Да, вече съм сигурна. Сигурно я бяхте оставили или в базата, или у вас.

Съзнанието на Люк бясно запрепуска. Тази папка е била причината да мине през Хънтсвил — бе почти сигурен в това. В нея е била тайната, открита от него, онази тайна, която Антъни се стараеше с такова усърдие да го накара да забрави. Може да е била с фотокопия на оригиналите и той да я е занесъл някъде на сигурно място. И точно затова е казал на Мариголд да не казва на никого, че е идвал.

Ако намереше папката, щеше да разкрие и тайната.

Стюардесата го бе оставила и сега тичаше по пистата. Витлата на самолета вече се въртяха.

— Мисля, че тази папка е много важна — каза той на Мариголд. — Можеш ли да се поогледаш и да се опиташ да я откриеш?

— Божичко, доктор Лукас, това тук е военна база! Знаете ли, че такива убитозелени папки има сигурно с милиони? Как да позная коя точно от тях е била вашата?

— Просто се поразтърси насам-натам и виж дали няма да попаднеш на нея на място, където не би трябвало да бъде. Още щом кацна в Хънтсвил, ще отида вкъщи да проверя. И ако не я намеря, ще дойда при теб в базата.

Люк затвори и хукна към самолета.

11 часа сутринта

Полетът на МАТС до Хънтсвил бе пълен с генерали. В Редстоун Арсенал се занимаваха не само с конструиране на ракети. Там беше щабът на Ракетни войски. Антъни, който държеше под око такива неща, знаеше, че там се разработват всякакви видове ракетни оръжия — от голямата колкото бейзболна бухалка „Червено око“, предназначена за поразяване на въздушни цели от пехотата, до огромните ракети въздух-въздух „Честният Джон“. Без съмнение базата бе видяла много лампази.

Антъни си бе сложил черни очила, за да скрие синините, направени му от Били. От устната му вече не течеше кръв, а счупеният зъб се виждаше само когато отвореше устата си да говори. Макар и в такъв окаян вид, той се чувстваше изпълнен с енергия — Люк бе съвсем близо.

Дали не трябваше да го убие веднага щом го видеше? Бе изкусително просто и лесно. Но се безпокоеше, че няма представа какво точно е намислил Люк. Трябваше да реши този въпрос. Обаче още щом се качи на самолета, заспа. Не бе мигвал четирийсет и осем часа и бе изтощен. Засънува, че е отново на двайсет и една години и високите дървета в Харвард пак са се раззеленили, и животът отново му предоставя славни възможности, разстлани пред него като гладък път. В следващия момент Пит вече го разтърсваше по рамото, един ефрейтор отваряше вратата на самолета и той се събуди, дълбоко вдъхвайки топлия въздух на Алабама.

Хънтсвил разполагаше с гражданско летище, но не бяха кацнали на него. Полетите на МАТС кацаха на пистата в самата Редстоун Арсенал. Единствените постройки на летището бяха дървена барака и кула — желязна решетъчна конструкция със стаичка за управление на полетите отгоре.

Антъни разтърси глава, за да прогони остатъците от съня и закрачи по изгорялата от слънцето трева. Носеше чантата си, в която бе сложил пистолета, един фалшив паспорт и пет хиляди долара в брой — бойната готовност, без която не тръгваше на дълъг път.

Адреналинът шумеше бясно в кръвта му. През следващите няколко часа щеше да убие човек — за първи път от войната насам. При тази мисъл стомахът му се сви. Къде да го направи? Единият вариант бе да изчака Люк на летището, да го проследи и да го гръмне някъде по пътя. Този вариант обаче бе твърде рискован. Люк можеше да забележи, че го следят и отново да избяга. Той и бездруго не бе лесен обект. Ако не бъде изключително внимателен, Антъни като нищо пак може да го изтърве.

Най-добре беше да разбере къде възнамерява да отиде, да се добере дотам преди него и да му устрои засада.

— Аз ще поразпитам малко из базата — каза той на Пит. — А ти иди на летището и гледай. Ако Люк дойде или нещо друго стане, обади ми се тук.

В края на пистата чакаше млад мъж с пагони на лейтенант и табелка в ръцете, на която пишеше: „Г-н Каръл, Държавен департамент“. Антъни се здрависа с него.

— Полковник Хикъм ви изпраща поздравите си, сър — каза лейтенантът с официален тон. — Както ни помолиха от Държавния департамент, осигурихме ви кола. — Той посочи един масленозелен форд.

— Прекрасно — каза Антъни.

Преди да се качи на самолета, се бе обадил в базата и открито намеквайки, че действа по заповед на самия директор на ЦРУ — Алън Дълес, поиска да му бъде оказано сътрудничество при изпълняване на жизненоважна задача, чиито подробности са строго секретни. Номерът бе минал — лейтенантът гореше от усърдие да бъде полезен.

— Полковник Хикъм би се радвал, ако наминете през щаба при първа възможност.

Лейтенантът му подаде карта. Ама тази база е огромна, каза си Антъни, разгръщайки картата. Простираше се на няколко километра на юг, чак до река Тенеси.

— Щабът е отбелязан на картата — продължи младежът. — Освен това имаме съобщение за вас. Да се обадите на господин Карл Хобърт във Вашингтон.

— Благодаря ви, лейтенант. А къде е кабинетът на доктор Клод Лукас?

— В Изчислителния център. — Той извади молив от джобчето си и отбеляза мястото на картата. — Обаче целият персонал оттам се е изнесъл в Кейп Канаверал.

— Доктор Лукас има ли секретарка?

— Да, госпожа Мариголд Кларк.

Тя можеше да знае движението на Люк.

— Добре. Лейтенант, това е моят колега Пит Максел. Трябва да отиде до гражданското летище, за да посрещне един самолет.

— За мен ще е удоволствие да го закарам дотам, сър.

— Много ще ви бъда благодарен. А ако трябва да ми се обади тук, в базата, кой е най-добрият начин?

Лейтенантът обърна поглед към Пит.

— Сър, винаги можете да оставите съобщение в кабинета на полковник Хикъм, а аз ще се опитам да го предам на господин Каръл.

— Идеално — отсече Антъни. — Да вървим.

Той се качи във форда, отново хвърли поглед в картата и потегли. Намираше се в типична военна база. Прави като стрели пътища насичаха горите, разстъпващи се тук-там, за да дадат път на ливади с ниско подстригана като прическата на затворник трева. Всички постройки бяха с плоски покриви. Бяха много добре обозначени и той скоро намери Изчислителния център — Т-образна постройка на два етажа. Антъни се запита за какво ли им е толкова пространство само за да правят изчисления, после се сети, че сигурно имат мощен компютър.

Спря отпред на паркинга и се замисли. Трябваше да зададе един-единствен прост въпрос: къде точно в Хънтсвил възнамерява да отиде Люк? Мариголд сигурно знаеше, но щеше да защитава Люк и да се държи подозрително към непознат, особено към такъв с две синини под очите. От друга страна пък, бяха я оставили тук, докато всички останали бяха заминали за Кейп Канаверал за голямото събитие, и на нея вероятно щеше да й е скучно.

Антъни влезе в сградата. Във външния офис имаше три малки бюра, две от които бяха празни. На третото седеше негърка на около петдесет години и с очила, облечена в лека памучна рокля на цветчета.

— Добър ден — каза той.

Тя вдигна глава. Антъни свали очилата си и очите й се разшириха от удивление, когато го видя на какво прилича.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

С откровена самоирония Антъни каза:

— Госпожо, търся си жена, която да не ме бие.

Мариголд избухна в смях.

Антъни придърпа един свободен стол и седна срещу бюрото й.

— Идвам от кабинета на полковник Хикъм — продължи той. — Търся Мариголд Кларк. Къде мога да я намеря?

— Това съм аз.

— О, не. Тази госпожа Кларк, която търся, е възрастна жена, а вие сте младо момиче.

— Хайде, хайде, стига сте ме занасяли — укори го тя, но се усмихна широко.

— Доктор Лукас е на път за насам… но вие сигурно знаете това.

— Той ми се обади тази сутрин.

— В колко часа го очаквате?

— Самолетът му каца в два и двайсет и три.

Полезна информация.

— Значи ще бъде тук някъде около три.

— Не се знае.

Ах!

— Защо?

И накрая тя му каза онова, което искаше да чуе.

— Доктор Лукас каза, че първо ще мине през тях и после ще дойде тук.

Идеално. Не можеше да повярва на късмета си. Люк щеше да отиде у дома направо от летището. А Антъни щеше да отиде там преди него, да го изчака и да го застреля веднага щом прекрачи прага. Нямаше да има никакви свидетели. А ако сложи заглушителя, никой дори няма да чуе изстрела. Щеше да остави трупа, където е паднал, да се качи в колата и да се омете. И тъй като Елспет е във Флорида, тялото нямаше да бъде открито поне няколко дни.

— Благодаря ви — каза той на Мариголд и се изправи. — За мен бе удоволствие.

После излезе от кабинета, преди Мариголд да го е попитала за името му.

Върна се в колата и подкара към щаба — дълга триетажна монолитна постройка, приличаща отвън на затвор. Намери кабинета на полковник Хикъм, но полковникът бе излязъл и един сержант го въведе в празна стая с телефон.

Обади се в съоръжение Q, но не за да говори с шефа си Карл Хобърт. Вместо това помоли да го свържат с шефа на Карл — Джордж Купърман.

— Какво има, Джордж? — попита той.

— Снощи да си стрелял по някого? — попита го Купърман без заобикалки.

Антъни с усилие се сдържа да не напсува онзи, който се е оплакал на Купърман.

— Ооо, по дяволите, кой ти каза?

— Някакъв полковник от Пентагона се обадил на Том Ийли в кабинета на директора, а Ийли казал на Хобърт, който се изпразнил от кеф.

— Няма никакво доказателство, аз обрах всички куршуми.

— Да, ама полковникът открил една шибана дупчица в стената, широка около девет милиметра, и се сетил от какво е. Улучил ли си някого?

— За нещастие — не.

— Сега си в Хънтсвил, нали?

— Да.

— Трябва веднага да си дойдеш тук.

— Значи не съм говорил с теб.

— Слушай, Антъни. Винаги съм държал юздите ти отпуснати, защото при теб има резултатност. Но повече няма да мога. От тук нататък си сам, приятел.

— Ей така най-много обичам.

— Късмет тогава!

Антъни затвори и остана така известно време, взрян в телефона. Нямаше повече време. Каубойските му методи вече започваха да не минават. Не можеше повече да пренебрегва нарежданията. Трябваше да приключи с това по най-бързия начин.

Обади се в Кейп Канаверал и се свърза с Елспет.

— Люк обаждал ли се е? — попита я той.

— Обади ми се в шест и половина тази сутрин. — Гласът й потреперваше.

— Откъде?

— Не ми каза нито откъде се обажда, нито какво възнамерява да прави, защото се страхуваше да не би телефонът ми да се подслушва. Обаче ми каза, че ти си виновен за амнезията му.

— В момента е на път за Хънтсвил. А аз съм в Редстоун Арсенал. Оттук отивам у вас и ще го изчакам там. Как да вляза?

Тя отвърна на въпроса с въпрос:

— Още ли се опитваш да го предпазиш?

— Разбира се.

— Нали всичко ще е наред с него?

— Полагам всички усилия.

Елспет помълча малко, после продължи:

— Под саксията с бугенвилията отзад има ключ.

— Благодаря.

— Моля те, погрижи се за Люк.

— Казах, че полагам всички усилия!

— Не ми викай! — повиши тя глас, доближавайки се вече до нормалното за нея държане.

— Ще се погрижа за него! — отвърна той и затвори.

Стана да си върви, но телефонът иззвъня.

Антъни се поколеба за миг дали да отговори. Можеше да е Хобърт. Но Хобърт не знаеше, че той е в кабинета на полковник Хикъм. Само Пит знае, помисли си той и вдигна слушалката.

Беше Пит.

— Доктор Джоузефсън е тук! — каза той.

— По дяволите! — Антъни бе сигурен, че Били няма нищо общо. — Сега слезе от самолета ли?

— Да, и сигурно се е качила на по-бърз самолет от този на Люк. Седна в залата и явно се кани да чака.

— Него — решително отсече Антъни. — Мамка й! Дошла е да го предупреди, че сме тук. Трябва да я махнеш оттам.

— Как?

— Не ме интересува… Просто измисли начин да се отървеш от нея.

12 часа на обед

Летище Хънтсвил бе малко, но оживено. В сградата на летището имаше офис на „Хърц“, няколко автомата и ред телефонни кабини. Още с кацането Били провери полета на Люк и разбра, че ще закъснее почти цял час. Щеше да пристигне в Хънтсвил в три и петнайсет. Имаше да убива три часа.

Отиде до един от автоматите и си купи дъвка. После сложи на земята куфарчето, в което бе колтът, облегна се на стената и се замисли. Как щеше да се оправи? Още щом видеше Люк, щеше да му каже, че Антъни е тук. Той знаеше какво да прави и щеше да вземе мерки, но не можеше да се скрие. Трябваше на всяка цена да разбере защо е идвал тук в понеделник, а това предполагаше да бъде в непрекъснато движение. Налагаше му се да поема рискове. Можеше ли с нещо да му помогне тя?

Докато си блъскаше главата над тези проблеми, към нея се приближи момиче в униформата на „Капитал Еърлайнс“.

— Вие ли сте доктор Джоузефсън?

— Да.

— Имам съобщение за вас — каза момичето и й подаде един плик.

Били смръщи вежди. Кой знаеше къде е?

— Благодаря — промърмори тя, отваряйки плика.

— На вашите услуги. Ако имате нужда от още нещо, моля, обадете ни се.

Били вдигна глава и се усмихна. Беше забравила колко учтиви са хората на юг.

— С удоволствие ще го направя — отвърна тя. — Благодаря ви много.

Момичето се отдалечи и Били прочете съобщението. „Моля, обадете се на д-р Лукас на JE 6-4231“, пишеше в него. Тя се обърка. Възможно ли е Люк да е вече тук? И откъде знае, че тя ще дойде?

Имаше само един начин да провери. Тя се запъти към телефонните кабини.

Отговориха веднага, още на първото позвъняване, и мъжки глас каза:

— Лаборатория по изпитание на компонентите.

Стори й се, че сякаш Люк вече бе в Редстоун Арсенал. Как, по дяволите, е успял да направи този номер?

— Доктор Лукас, моля.

— Един момент, моля. — След кратка пауза гласът на мъжа пак се обади: — Доктор Лукас току-що излезе. Кой го търси, моля?

— Доктор Била Джоузефсън. Оставил ми е съобщение да се обадя на този номер.

Тонът на мъжа се промени моментално:

— О, доктор Джоузефсън, толкова се радвам, че ви намерихме! Доктор Лукас иска да се свърже с вас.

— Ама какво прави той тук? Мислех, че още лети?

— Военното разузнаване го свали от самолета в Норфък, Вирджиния, и го качи на специален самолет. Вече цял час, откакто е тук.

Тя изпита облекчение, че с него всичко е наред, но заедно с това бе озадачена.

— Какво прави там?

— Мисля, че знаете.

— Да, май наистина знам… Как върви?

— Чудесно… но не мога да ви кажа нищо точно, особено пък по телефона. Можете ли да отскочите до нас?

— Къде се намирате?

— Лабораторията се намира на един час път извън града, по пътя за Чатануга. Мога да ви изпратя кола, но ще стане по-бързо, ако вземете такси или наемете кола.

Били извади бележника си от чантата.

— Я ми опишете къде точно се намирате. — После, припомняйки си южняшките маниери, добави: — Ако обичате, моля.

1 часа следобед

Антъни знаеше как да стигне до дома на Люк. Преди две години, скоро след като Елспет и Люк се преместиха тук от Пасадена, той им бе идвал на гости и прекара при тях един уикенд.

За петнайсет минути беше там. Домът се намираше на Еколс Хил, улица с големи и стари къщи, на няколко пресечки от центъра. Паркира колата на предната пресечка, за да не даде възможност на Люк да разбере, че има неканен гост.

Слезе от автомобила и отиде пеш до задната страна на къщата. Би трябвало да чувства спокойна увереност. У него бяха всички козове — изненада, време и оръжие. Вместо това обаче опасенията не го напускаха нито за миг. Вече на два пъти си бе мислил, че Люк е в ръцете му, но го бе изтървавал.

Все още не знаеше защо Люк бе решил да хване самолета за Хънтсвил, а не за Кейп Канаверал. Това необяснимо решение предполагаше, че има нещо, за което Антъни не знае — неприятната изненада можеше да изскочи всеки момент и да го свари неподготвен.

Къщата бе в колониален стил, боядисана в бяло, с вход с колонади. Бе твърде шикозна за обикновен учен, но Люк никога не се бе преструвал, че живее от онова, което припечелва като математик.

Антъни отвори малката вратичка в ниската ограда и влезе в задния двор. Много лесно можеше да проникне с взлом, но това не бе необходимо. Както му бе казала Елспет, до вратата на кухнята имаше глинена делва с бугенвилия, а под нея Антъни намери голям железен ключ. После спокойно отключи с него и влезе.

Отвън къщата бе приятно старомодна, но вътре всичко бе последна дума на вътрешното обзавеждане. В кухнята Елспет разполагаше с всичко, което до този момент бе изобретено. На долния етаж имаше коридор, боядисан с наситени, пастелни тонове, хол с телевизор и магнетофон в единия ъгъл и столова с модерни масивни столове и мебели. Лично Антъни предпочиташе традиционната мебелировка, но сега трябваше да признае, че къщата бе обзаведена с вкус.

Застанал в хола, вперил поглед в извитата облегалка на дивана, той ясно си спомни уикенда, който бе прекарал тук. Само един час му бе достатъчен, за да разбере, че в брака им нещо куца. Елспет се държеше свободно, но с някакво вътрешно напрежение, докато Люк си придаваше прекалено бодро-гостоприемен вид — нещо, което съвсем не бе в характера му.

Тази съботна вечер двамата бяха организирали коктейл-парти у тях и бяха поканили младата глутница от Редстоун Арсенал. Холът бе пълен с небрежно облечени учени, непрекъснато приказващи за ракети, представители на младшия офицерски състав, обсъждащи перспективите си за повишение, и хубави жени, клюкарстващи за интригите и живота във военната база. Грамофонът бе зареден с дългосвирещи плочи с джаз, но онази вечер музиката звучеше някак си жалостиво, а не жизнерадостно. Люк и Елспет се напиха — рядък случай и за двамата — но нейното държане стана още по-свободно, докато Люк ставаше все по-затворен и замислен. Антъни обичаше и двамата и го заболя, като ги видя толкова нещастни — уикендът остави у него неприятно чувство.

И сега дългата драма на сложно преплетения им живот наближаваше към неизбежната развръзка.

Антъни реши да претърси къщата. Не знаеше какво да дири. Обаче може би щеше да намери нещо, което да му подскаже защо Люк идва тук, и да го предупреди за някаква предстояща опасност. Сложи си чифт найлонови ръкавици, които намери в кухнята. Не след дълго тук щеше да се проведе разследване за убийство и затова не му се искаше да оставя никакви отпечатъци.

Започна от кабинета — малка стая с лавици, затрупани с научни трудове и книги. Седна зад бюрото на Люк, което бе обърнато към задния двор, и започна да отваря чекмеджетата.

През следващите два часа той претърси къщата от покрива до мазето, но не откри нищо.

Надникна в джобовете на всеки костюм от добре заредения гардероб на Люк. Разгърна всяка книга в библиотеката му, за да види дали между страниците й няма скрити документи. Повдигна капаците на всяко блюдо в огромния хладилник. Отиде в гаража и претърси новия черен крайслер 300С — най-бързия сериен седан в света, според вестниците — от фаровете до оформените като опашка на ракета стопове.

Не намери нищо, но успя да научи някои интимни подробности. Елспет си боядисваше косата, използваше приспивателни, предписани от лекар, и страдаше от констипация10. Люк използваше противопърхотен шампоан и бе абониран за „Плейбой“.

На масичката в антрето имаше купчина поща, оставена там вероятно от камериерката им. Антъни прегледа набързо писмата, но не намери нищо, представляващо интерес — брошура от местния супермаркет, „Нюзуик“, пощенска картичка от Рон и Моника от Хаваите и пликове с прозрачни прозорчета, от които личеше, че са бизнес писма.

Претърсването бе безплодно. Все още не знаеше какъв коз е скрил Люк в ръкава си.

Той отиде в хола. Избра си място на дивана, откъдето можеше да вижда и навън към предния двор, и към входната врата през коридора. После извади пистолета, провери дали е пълен и нави заглушителя. След това се опита да си наложи спокойствие, представяйки си как ще действа.

Щеше да види Люк да пристига — вероятно с такси, хванато от летището. После как пресича предния двор, как вади ключа от джоба си и си отключва. След това влиза вътре, затваря вратата и се отправя към кухнята. На минаване покрай вратата за хола той вероятно щеше да хвърли поглед вътре и да види седналия на дивана Антъни. Щеше да спре като закован, да вдигне изумено вежди и да каже нещо от рода на: „Антъни! Какво, по дяволите…“. Но нямаше да успее да довърши. Погледът му щеше да слезе бавно надолу и да се спре на пистолета в скута на Антъни. Щеше да разбере каква съдба го очаква само за част от секундата, преди да го е сполетяла.

Точно в този момент Антъни щеше да стреля и да го убие.

3 часа следобед

Били се бе загубила.

Беше го разбрала преди половин час. Поемайки от летището на взетия под наем форд в един без няколко минути, тя бе влязла в центъра на Хънтсвил, след това се бе качила на магистрала 59 по посока на Чатануга. Бегло се бе запитала защо лабораторията за изпитване на компонентите трябва да е на цял час път от базата, но също така бегло си бе отговорила, че сигурно е от съображения за безопасност — компонентите можеха да се взривят, докато ги изпитват.

Според указанията, които й бяха дали, трябваше да свърне вдясно по някакъв второстепенен път точно на петдесет и шест километра от Хънтсвил. Бе нулирала километража си на Главната улица в града, но когато бавно въртящите се цифри показаха 56, на магистралата нямаше никаква отбивка. Леко разтревожена, тя продължи и напусна магистралата, свивайки вдясно на около три километра по-нататък.

Указанията, които й се бяха сторили толкова точни, че си ги бе записала, нито веднъж не съвпаднаха с действителността и тревогата й бавно нарастваше, но въпреки това Били продължи, следвайки най-близките си до дадените инструкции предположения. Явно, каза си тя, мъжът, с когото говорих по телефона, не е толкова компетентен, колкото се опитваше да ме убеди. Щеше да е много по-добре, ако бе успяла лично да говори с Люк.

С всеки изминат километър сякаш се отдалечаваше все повече и повече от цивилизацията — пустош, осеяна тук-там с порутени и паянтови фермерски къщички. Несъответствието между онова, което виждаше, и ориентирите, които й бяха дали, растеше, докато най-накрая тя вдигна отчаяно ръце и си призна, че се е загубила. Беше бясна не само към тъпанаря, дал й указанията, но и към себе си, че го бе послушала.

Тя обърна и се опита да се върне по същите пътища, по които бе дошла, но скоро отново си даде сметка, че се движи по непознати места. Запита се дали не се движи в кръг. Спря до някаква нива, където облечен в работни дрехи негър със сламена шапка на главата обръщаше спечената земя с плуг.

— Търся Лабораторията за изпитване на компонентите на Редстоун Арсенал — обърна се тя към него.

Той я изгледа изненадано.

— Военната база? Трябва да се върнете обратно в Хънтсвил. Базата е от другата страна на града.

— Да, но ми казаха, че насам имало още някакво съоръжение.

— Ако има, аз не съм го виждал.

Безнадеждна работа! Трябваше да позвъни в базата и да помоли отново да я упътят.

— Мога ли да ползвам телефона ви?

— Ня’ам телефон.

Били отвори уста да го попита къде може да намери телефон, когато забеляза страха в очите му. Даде си сметка, че го поставя в неудобно положение — сам на полето с бяла жена, която не разбира какво говори. Тя побърза да му благодари и да продължи нататък.

След около три километра стигна до някаква очукана и охлузена отвън бакалийка с телефонен автомат до входната врата и спря. Съобщението на Люк с телефонния номер все още бе у нея. Пусна десет цента в процепа и набра.

Отговориха веднага. Обади се младежки глас:

— Ало?

— Може ли да говоря с доктор Клод Лукас, моля?

— Сбъркала си номера, моето момиче.

„Ама какво ми става днес?“, запита се тя отчаяно. Не мога да свърша ни една работа както трябва!

— Това не е ли Хънтсвил, JE 6-4231?

Оттатък млъкнаха за малко.

— Да, точно така пише на табелката.

Тя отново се взря в листчето, където бе записан телефонът. Значи не е сбъркала.

— Опитвам се да се свържа с Лабораторията по изпитание на компонентите — каза тя.

— Е, да, ама се свързахте с обществен автомат на летището в Хънтсвил.

— Автомат?

— Да, госпожо.

На Били чак сега започна да й светва, че са я преметнали.

Гласът от другата страна продължи:

— Тъкмо се канех да се обадя на мама и да й кажа да дойде да ме вземе, а ето че изведнъж се обаждате вие и питате за някакъв си Клод.

— Мамка му! — изруга Били и тресна телефона на вилката, бясна от яд.

Люк не са го сваляли от самолета в Норфък и не са го качвали на никакъв военен самолет, каза си тя, и със сигурност не е в Лабораторията по изпитание на компонентите, където и да се намира това. Цялата тази работа бе измислена, за да я отстранят… И бяха успели. Погледна часовника си. Люк сигурно вече е кацнал. Антъни го чакаше и тя спокойно би могла да си остане във Вашингтон — работата би била същата.

Със свито сърце се запита дали Люк е все още жив.

Ако е, тя пак би могла да го предупреди. Беше твърде късно да оставя съобщение на летището, но може би все още би могла да се обади на някого. Били напрегна памет. Люк имаше някаква секретарка в базата… как се казваше? Някакво име на цвете май…

Мариголд.

Тя се обади във военната база и помоли да я свържат със секретарката на доктор Лукас.

След малко се чу женски глас с бавен южняшки изговор:

— Изчислителен център, с какво мога да ви бъда полезна?

— Извинете, с Мариголд ли говоря?

— Да.

— Казвам се доктор Джоузефсън и съм приятелка на доктор Лукас.

— Да? — В гласа й се промъкна подозрителна нотка.

Били трябваше да я накара да й повярва.

— Мисля, че и друг път сме говорили. Малкото ми име е Били.

— О, да, разбира се, сега си спомних. Как сте?

— Притеснена. Трябва да предам спешно съобщение на Люк. Там ли е той?

— Не, госпожо. Отиде у тях.

— И какво ще прави там?

— Ще търси една папка.

— Папка ли? — Били веднага долови значението на тази информация. — Може би онази папка, която е оставил тук в понеделник?

— Нямам представа за какво става въпрос.

Разбира се, Люк бе казал на Мариголд да не казва на никого, че е идвал тук в понеделник. Но това вече нямаше значение.

— Ако се видите с Люк или пък той се обади отнякъде, бихте ли му предали едно съобщение от мен?

— Разбира се.

— Кажете му, че Антъни е в града.

— Това ли е всичко?

— Той ще разбере. Мариголд… Не знам как да ви кажа това, за да не ме помислите за откачалка, но си мисля, че Люк е в опасност.

— От този Антъни ли?

— Да. Вярвате ли ми?

— Случвали са се и по-странни неща… Това свързано ли е с неговата загуба на паметта?

— Да. Ако успеете да му предадете това съобщение, може би ще спасите живота му… Говоря много сериозно.

— Ще направя каквото мога, докторе.

— Благодаря ви.

Били затвори.

С кого още би могла да говори? Сети се за Елспет. Обади се на местната централа и помоли да я свържат с Кейп Канаверал.

3.45 следобед

Всички в Кейп Канаверал се бяха изнервили. От Пентагона бе получена заповед за повишена бдителност. Пристигнали тази сутрин на работа, с нетърпение очакващи да се захванат със задълженията си, свързани с изстрелването, всички бяха накарани да чакат на опашка на портала. Някои от тях стояха под изпепеляващото тропическо слънце на Флорида цели три часа. Резервоари се изпразниха, радиатори изкипяха, климатици се развалиха, двигатели гаснеха и отказваха след това да запалят. Всяка една от колите бе основно претърсена — капаците на двигателя вдигнати, калъфите за голф — извадени от багажниците, резервните гуми — свалени от стойките. И накрая нервите вече не издържаха, когато всички куфарчета бяха отворени, всеки обед, сгънат в промазана хартия и сложен в кутия, бе разопакован, а съдържанието на всички дамски чантички — изсипано на специално подготвените за целта масички, за да могат хората на полковник Хайд да ровят с мръсните си лапи из червила, любовни писма, тампони и дамски превръзки.

Но това не бе всичко. Когато най-сетне, зачервени и ругаещи, стигнаха до работните си места, бяха отново нападнати от деловити мъже, които започнаха щателно да претърсват чекмеджетата, шкафовете, надничаха в осцилаторите и вакуумните камери и сваляха пробите, сложени вътре.

— Мамка му, ние тук се опитваме да изстреляме ракета, слепи ли сте или какво? — повтаряха им хората непрестанно, но мъжете само свиваха рамене и продължаваха да обръщат всичко наопаки с несмутимо усърдие.

И въпреки нарушаването на работния ритъм, изстрелването все още бе запланувано за 10.30 вечерта.

А Елспет се радваше на суматохата. Това означаваше никой да не забележи, че е твърде разсеяна, за да си гледа добре работата. Направи няколко грешки в графика и го завърши със закъснение, но Уили Фредериксън бе твърде ядосан, за да й направи забележка. Нямаше представа къде е Люк и й се струваше, че не бива повече да вярва на Антъни.

Когато телефонът й иззвъня малко преди четири часа, сърцето й сякаш за миг спря. После ръката й се стрелна към апарата и грабна слушалката.

— Да?

— Обажда се Били.

— Били? — Елспет бе неподготвена за такава изненада. — Къде си?

— В Хънтсвил. Мъча се да намеря Люк.

— Той пък какво прави там?

— Търси някаква папка, която оставил тук в понеделник.

Челюстта на Елспет плавно увисна.

— Той е бил в Хънтсвил в понеделник? Не знаех.

— Никой не е знаел, с изключение на Мариголд. Елспет, имаш ли някаква идея какво става?

Тя се засмя невесело.

— Мислех, че имам… но вече не.

— Според мен животът на Люк е в опасност.

— Какво те кара да мислиш така?

— Снощи Антъни е стрелял по него във Вашингтон.

Елспет изстина.

— О, боже…

— Много е сложно за обяснение по телефона. Ако Люк ти се обади, би ли му казала, че Антъни е в Хънтсвил?

Елспет се помъчи да възвърне самообладанието си.

— Ъ-ъ… да… Да, разбира се, ще му кажа.

— Така може би ще спасиш живота му.

— Разбирам. Били… още нещо.

— Казвай.

— Грижи се за Люк, моля те.

Пауза.

— Какво искаш да кажеш? — попита Били накрая. — Ти какво? Да не се каниш да умираш?

Елспет не отговори. Остана за миг така, с прилепена до ухото слушалка, после бавно я смъкна и затвори.

В гърлото й се надигна хлип и тя с усилие го потисна. Сълзите няма да помогнат на никого, каза си тя ядно. И изчака да се успокои.

После набра номера на дома си в Хънтсвил.

4 часа следобед

Антъни чу приближаването на кола. Той погледна през прозореца и видя до тротоара да спира едно хънтсвилско такси. После пръстът му свали предпазителя. Устата му пресъхна.

Телефонът иззвъня.

Беше на триъгълната масичка, където краищата на дивана се срещаха под ъгъл. Антъни впери ужасен поглед в него. Апаратът иззвъня втори път. Той го гледаше като парализиран и не знаеше как да постъпи. Погледна през прозореца и видя Люк да слиза от таксито. Може би звънеше някоя съседка, може да са набрали погрешен номер. Но можеше да звъни и някой с жизненоважна информация.

Антъни бе на ръба на паниката. Не можеше да говори по телефона и в същото време да убива човек.

Телефонът иззвъня за трети път. Поддавайки се на паниката, той грабна слушалката и я доближи до ухото си.

— Да?

— Елспет се обажда.

— Какво? Какво?

Гласът й бе нисък и напрегнат:

— Той търси някаква папка, която скрил в понеделник в Хънтсвил.

За част от секундата Антъни разбра всичко. Люк бе направил фотокопие на чертежите, които бе донесъл във Вашингтон. И бе минал през Хънтсвил да скрие копията.

— Кой още знае за това?

— Секретарката му — Мариголд. И Били Джоузефсън. Тя ми го каза. А може и още някой.

Люк плащаше на шофьора. Времето на Антъни свършваше.

— Трябва да намеря тази папка — каза той на Елспет.

— И аз така си помислих.

— Обаче не е тук. Претърсих цялата къща от покрива до мазето.

— Тогава сигурно е в базата.

— Ще се наложи да го проследя, докато я търси.

Люк се приближаваше към вратата.

— Нямам време — каза той и тръшна слушалката.

Притичвайки безшумно по коридора и вмъквайки се в кухнята, Антъни чу завъртането на ключа в бравата. В същия миг стигна до задната врата, излезе бързо навън и тихичко я затвори зад гърба си. Ключът още стърчеше от бравата. Той безшумно го завъртя, после го измъкна, наведе се и го пъхна обратно под саксията. След това сниши глава и гледайки да се придържа плътно към стените, се запромъква към предната част на къщата. Стигнал дотам, Антъни видя, че от нея до улицата няма как да се скрие. Просто трябваше да рискува.

Най-добре беше да го направи веднага, докато Люк още си внася багажа и окачва палтото си на закачалката. Едва ли щеше да отиде от вратата направо до прозореца.

Стискайки зъби, Антъни пристъпи напред. С бърза крачка стигна до гаража, едва удържайки се да не хвърли поглед през рамо и очаквайки всеки момент Люк да се развика: „Хей, ти! Спри! Спри веднага или ще стрелям!“.

Нищо подобно обаче не стана.

Необезпокояван от никого, той стигна до улицата и бързо се отдалечи.

4.30 следобед

Над стойката на телевизора в хола, до лампата с бамбуков абажур, имаше цветна снимка, поставена в рамка също от бамбук. На нея се виждаше смайващо красива червенокоса жена със сватбена рокля. До нея, облечен в сив фрак с жълта жилетка, бе застанал Люк.

Той се приближи до снимката и изучаващо впери поглед в Елспет. Спокойно би могла да бъде кинозвезда. Висока и елегантна, с пищна фигура. „Какъв късмет съм имал!“, каза си той.

Къщата обаче не му хареса толкова. Когато я видя отвън с плъзналия по колоните бръшлян, гледката стопли сърцето му. Но всичко вътре бе остри ръбове, блестящи повърхности и ярка боя. Бе прекалено спретната. Изведнъж разбра, че обича да живее в къща, в която книгите падат от полиците, кучето се е проснало да спи на дивана в хола, по полираната повърхност на пианото се виждат кръгчета от чашки, а детското колело седи, обърнато в средата на алеята към гаража, и се налага да спреш, да го отместиш и чак тогава да вкараш колата вътре.

В тази къща нямаше хлапета. Нямаше и куче. С една дума — нямаше кой да я разхвърля. Приличаше на реклама в женско списание или пък на декор за някоя евтина комедия. Остана с впечатление, че хората, появяващи се из тези стаи като на сцена, са нищо друго, освен актьори.

Люк започна претърсването. Убитозелена папка — би трябвало да я намери лесно. Освен ако не е извадил съдържанието, а самата папка да е изхвърлил. Седна на бюрото в кабинета — своя кабинет — и разрови чекмеджетата. Не намери нищо особено.

След това се качи горе.

Остана няколко секунди неподвижен пред огромното легло в спалнята, покрито с жълто-сини завивки. Трудно му бе да повярва, че всяка вечер си е лягал в това легло заедно с онази умопомрачителна хубавица от снимката.

След това отвори гардероба и зяпнал от приятна изненада, прокара поглед през закачалките с какви ли не скъпи костюми, копринени и памучни ризи, сгънати отгоре купчини пуловери и светещи до блясък обувки по стелажите отдолу. Носеше този откраднат костюм вече двайсет и четири часа и за миг се изкуши за пет минути да си вземе един душ и да се преоблече в нещо наистина свое, но устоя. Нямаше никакво време.

Претърси къщата основно. И където и да погледнеше, научаваше по нещо за себе си и Елспет. И двамата обичаха Глен Милър и Франк Синатра, и двамата обичаха да четат Хемингуей и Скот Фицджералд, и двамата пиеха „Дюърс“ скоч, и двамата си миеха зъбите с „Колгейт“. Елспет харчеше доста пари за скъпо бельо, разбра той, ровейки се в гардероба й. Самият Люк сигурно обичаше много сладолед, защото хладилникът бе пълен с него, а талията на Елспет бе толкова тънка, че едва ли изобщо ядеше каквото и да било.

Накрая се предаде.

В едно от чекмеджетата намери ключовете на крайслера в гаража. Щеше да отиде до базата и да потърси там.

Преди да излезе, взе пощата и запрехвърля пликовете в движение. Всички бяха официални писма, сметки и тем подобни. Отчаяно търсейки някаква нишка, той отваряше всеки плик, прехвърляше съдържанието набързо, след което го пъхаше най-отдолу.

Така попадна на писмо от лекар от Атланта.

То започваше така:

Тук Люк спря да чете. Нещо отвътре му подсказа, че няма навик да чете чужда поща. От друга страна, ставаше дума за жена му в края на краищата, а на това отгоре и тази дума „обаче“ му прозвуча твърде зловещо. Може би има някакъв проблем, за който трябва да научи веднага.

Люк мина на следващия абзац.

Люк смръщи вежди. Беше обезпокояващо. Каква е тази депресия? И какъв съпруг е той, по дяволите?

Ставаше все по-лошо и по-лошо. Да не би да е душевноболна?

Какво беше това тубална лигатура? Люк се върна в кабинета, светна настолната лампа, измъкна енциклопедията и потърси термина. Отговорът го извади от равновесие. Това бе най-разпространеният метод за стерилизация на жени, които не искат да имат деца.

Той се тръшна смаян на стола и придърпа енциклопедията пред себе си. Прочитайки как точно се извършва операцията, Люк разбра какво имат предвид жените, когато казват, че са им вързали каналите.

Вдигна глава и впери невиждащ поглед пред себе си, припомняйки си тазсутрешния разговор с Елспет. Беше й задал въпроса защо нямат деца. И тя му бе отговорила: „Не знаем. Миналата година ти се прегледа, но не ти намериха нищо нередно. Преди няколко седмици и аз ходих при една лекарка в Атланта, която ми направи няколко теста. Чакаме резултатите“.

Всичко това са били лъжи. Тя е знаела много добре защо нямат деца — била е стерилна.

Наистина е ходила на лекар в Атланта, но не да види защо не може да има деца, а на най-обикновен рутинен преглед.

Люк зяпна. Тук имаше нещо ужасно нередно. Измамата на Елспет е започнала още преди да се оженят!

Как е успяла? Разбира се, не можеше да си спомни, но си я представи как му подмята така, между другото, че ще й направят „малка операцийка“. Може дори да е добавила, че става дума за „женски работи“.

Дочете цялото писмо.

Гневът на Люк постепенно се изпари, като си представи как е страдала Елспет. Сведе глава към писмото и отново прочете редовете: „Вие страдате от недохранване, от безсъние и когато двете с вас се видяхме, по лицето ви имаше следи от плач, макар тогава вие да отрекохте“. Беше преживяла някакъв малък ад.

Обаче колкото и да я оправдаваше и жалеше, фактът, че бракът им е една лъжа, си оставаше непроменен. Обгръщайки с поглед къщата, която току-що бе претърсил, той си даде сметка, че не може да я приеме като дом. Чувстваше се много комфортно тук, в кабинета си, и когато отвори гардероба, бе обхванат от познато усещане, но останалата част от къщата представляваше парчета от семеен живот, който явно му бе чужд. Пет пари не даваше за суперновите кухненски уреди и красивата модернистична мебел. Би предпочел по-скоро парцалени черги и скърцащи дървени столове. Но най-много от всичко би искал деца, а именно те бяха онова нещо, което тя нарочно и съвсем целенасочено му бе отказала. И го бе лъгала цели четири години.

Шокът от това го парализира. Той седеше зад бюрото си и гледаше през прозореца, докато навън най-сетне бавно започна да пада вечер. Как е могъл да сбърка до такава степен? Люк запрехвърля в главата си онова, което бе научил за себе си през последните трийсет и шест часа от Елспет, Били, Антъни и Бърн. Дали е губел пътя бавно и постепенно, като дете, отдалечаващо се все повече и повече от бащиния дом? Или е имало някакъв повратен момент, в който е взел неправилно решение и е поел по погрешен път? Да не би да беше слаб човек, който се е оставил да бъде влачен от нещастието си поради липса на цел в живота? Или в характера му има някакъв много важен недостатък?

Не мога да преценявам хората, помисли си той с горчивина. Беше останал верен приятел на Антъни, който се опита да го убие, а се бе отдалечил от Бърн, който му бе истински приятел. Беше се скарал жестоко с Били и се бе оженил за Елспет, а ето че Били захвърляше всичко, готова да му помогне, а Елспет го лъжеше.

В затворения прозорец се блъсна голям бръмбар и звукът рязко извади Люк от унеса му. Той погледна часовника си и с ужас видя, че вече минава седем.

Ако искаше да разкрие мистерията на своя живот, трябваше да започне от тайнствената папка. Не беше тук, значи сигурно е в Редстоун Арсенал. Сега щеше да изгаси лампите, да заключи, да изкара черната кола от гаража и да отпраши към базата.

Времето го притискаше отвсякъде. Изстрелването на ракетата бе насрочено за десет и половина. Имаше на разположение само три часа да разбере дали не се подготвя някакъв саботаж.

Въпреки това той не помръдна от мястото си зад бюрото, вперил невиждащ поглед навън през прозореца.

7.30 привечер

Когато Били мина покрай къщата на Люк с колата, вътре не светеше. Какво означаваше това? Имаше три възможности. Първата — в къщата няма никой. Втората — Антъни седи на тъмно и чака Люк, за да го убие. И третата — Люк лежи мъртъв, проснат в локва кръв. Тази несигурност я побъркваше от страх.

Беше оплескала цялата ситуация, при това може би фатално. Само преди няколко часа разполагаше с прекрасна възможност да предупреди Люк… И след това се бе оставила да я изпързалят по най-тъпия начин. Минаха няколко часа, докато се върне до Хънтсвил и намери къщата на Люк. Нямаше представа дали е получил съобщенията й. Беше бясна, че е постъпила така левашки, и ужасена, че той може да е загинал заради непохватните й действия.

Били зави зад следващия ъгъл и спря. После пое дълбоко дъх и се опита да събере мислите си. Трябваше да разбере какво има в къщата. Да, но ако Антъни е вътре? Обмисли възможността да се промъкне незабелязано, но след това реши, че е рисковано. Да стреснеш човек, стиснал в ръка пистолет, едва ли бе най-добрата идея. В такъв случай да отиде и да звънне на вратата. Дали нямаше да я застреля, без да му мигне окото? Само заради това, че е там? Можеше. А тя нямаше право да рискува живота си по такъв безразсъден начин — имаше дете, което се нуждаеше от нея.

На дясната седалка до нея имаше куфарче. Тя го отвори и извади колта. Никак не обичаше тежестта на матовата стомана в дланта си. Мъжете, с които бе работила през войната, с удоволствие боравеха с оръжията. На тях им доставяше истинско удоволствие да сключат пръсти около ръкохватката на пистолет, да притиснат приклада на пушка във вдлъбнатината под рамото си или с рязък жест да завъртят барабана на револвер. Били обаче не чувстваше нищо подобно. За нея оръжията бяха брутални и жестоки, измислени само за да разкъсват плътта и да трошат костите на радващи се на живота хора. Видеше ли ги, кожата й настръхваше.

Сложила пистолета в скута си, тя обърна колата и се върна пред къщата на Люк. Спря рязко отпред, отвори вратата, грабна пистолета и изхвръкна навън. Стараейки се да изпревари реакцията на евентуален наблюдател отвътре, тя прескочи ниската ограда и хукна през двора към къщата.

Отвътре не се чу никакъв звук.

Били бързо обиколи къщата, мина от задната й страна, сниши се под един от прозорците, после надигна предпазливо глава и го огледа. Слабата светлина от уличното осветление й даде възможност да види, че прозорецът се затваря с прост райбер. В стаята нямаше никой. Тя хвана пистолета за цевта, замахна и счупи стъклото, очаквайки всеки момент да чуе изстрела, който би сложил край на живота й. Обаче нищо не се случи. Пресегна се през счупеното стъкло, дръпна райбера и отвори прозореца. После се намъкна вътре, насочила пистолета напред и притискайки гръб в стената. Погледът й едва успя да различи очертанията на някакво бюро и библиотека срещу него. Намираше се в малък кабинет. И инстинктът й подсказа, че е сама. Обаче я бе страх да мръдне, за да не се спъне в трупа на Люк нейде из тъмното.

Прокрадвайки се съвсем бавно, тя прекоси стаята и видя къде е вратата. Предпазливо открехвайки я, Били надникна навън и привикналите й към мрака очи огледаха празния коридор. Насочила пистолета пред себе си, тя пристъпи напред, напрегнала сетивата си докрай. Бавно започна да оглежда къщата стая по стая, готова всеки момент да се натъкне на трупа на Люк. Но всички помещения бяха празни.

Най-накрая Били се спря в голямата спалня и вперила поглед в огромното легло, където Люк си лягаше с Елспет, се запита какво да прави по-нататък. Готова бе да се разплаче от облекчение, че не намери мъртвото тяло на Люк. Да не би в последния момент да е променил намеренията си и да е решил да не идва тук? А може би Антъни не е успял да го убие? Вероятно все пак са успели да му предадат съобщението й.

Единственият човек, който може би знаеше отговорите на тези въпроси, бе Мариголд.

Били се върна в кабинета на Люк и запали лампата. На бюрото лежеше отворена енциклопедия, разгърната на обясненията за стерилитета у жените. Тя сви учудено вежди, но остави въпросите за по-късно. Вдигна телефона и помоли „Справки“ да й дадат номера на Мариголд Кларк. В един момент се уплаши, че Мариголд може да няма телефон вкъщи, но след малко телефонистката й продиктува един номер в Хънтсвил.

Отговори й мъжки глас.

— На репетиция е. — Сигурно е мъжът на Мариголд, каза си Били. — Госпожа Лукас е във Флорида, така че Мариголд дирижира хора, докато тя се върне.

Били си спомни, че Елспет бе диригент на „Радклифско хорово дружество“, а по-късно — на оркестър от чернокожи хлапета във Вашингтон. Изглежда, вършеше нещо подобно и тук, в Хънтсвил, а Мариголд бе нейна заместничка.

— Трябва да говоря с Мариголд по спешност — каза му Били. — Как мислите, дали е удобно да прекъсна репетицията за малко?

— Сигурно не. Репетират в църквата „Калвъри Госпъл“ на Мил стрийт.

— Благодаря ви много и извинявайте.

Били изтича навън и отново седна в колата. В жабката на колата „Хърц“ бяха оставили карта на града и сега тя я разгърна на коленете си, намери Мил стрийт и подкара натам. Църквата бе в беден квартал, в който преобладаваха занемарени, но спретнати дървени къщи. Чу хора още като отвори вратата на колата. Били пристъпи навътре в църквата и музиката я плисна като приливна вълна. Пееха трийсетина мъже и жени, обаче звучаха като сто. Пляскайки с ръце, те се поклащаха в такт наляво и надясно. В единия ъгъл имаше пиано и пред него бе седнал пианист, вдъхновено удрящ клавишите, а пред певците застанала с гръб към нея жена енергично размахваше ръце.

Вместо пейки, имаше редици сгъваеми столове — тя седна на един в края, давайки си сметка, че е единственият бял човек. Въпреки тревогите й, музиката докосна сърцето й — в края на краищата Били бе родена в Тексас и за нея вълнуващата музика бе въплъщение на душата на Юга.

Нямаше търпение да разпита Мариголд, но усещаше, че е по-добре да покаже уважение към заниманието й и да дочака края на репетицията.

Химнът завърши с високо кресчендо, диригентката застина за миг с вдигнати ръце, после бавно ги отпусна.

— Какво толкова стана, че изведнъж се разсеяхте? — попита тя хористите и се огледа. — Кратка почивка.

Били се приближи по централната пътека.

— Извинявайте, че се намесвам — каза тя. — Вие ли сте Мариголд Кларк?

— Да — потвърди жената предпазливо. Беше някъде около петдесетте, с чудновати очила на носа. — Но не ви познавам.

— Говорих с вас по телефона. Били Джоузефсън.

— О, здравейте, доктор Джоузефсън.

Пристъпващи бавно една до друга, те се отдалечиха от хористите и Били я попита:

— Люк обаждал ли се е отнякъде?

— От сутринта не съм го чувала. Очаквах го да се появи в базата, но той не дойде. Как мислите, добре ли е?

— Не знам. Ходих до дома му, но там нямаше никой. Страхувам се да не би вече да е убит.

Мариголд поклати глава, объркана.

— Работя в армията вече двайсет години, но досега такова нещо не ми се е случвало.

— Ако е още жив, животът му виси на косъм. — Били се втренчи в Мариголд. — Вярвате ли ми?

Мариголд дълго мисли, вперила поглед право пред себе си, после бавно извърна глава към нея.

— Да, госпожо, вярвам ви — пророни тя, кимайки.

— Тогава трябва да ми помогнете — каза Били.

9.30 вечерта

Антъни се намираше в Редстоун Арсенал и седнал в тъмнината във военния форд, не сваляше поглед от входа на Изчислителния център. Беше паркирал на около двеста метра от входа на сградата.

Люк бе вътре, заел се да търси папката. Антъни знаеше, че няма да я намери, както бе предвидил, че няма да я намери и у тях, защото той бе проверил там преди него. Но повече не можеше да предвиди ходовете на Люк и трябваше да чака, за да узнае какво ще прави и евентуално да го проследи.

Тъй или иначе, времето бе на негова страна. С всяка изминала минута Люк ставаше все по-малко опасен. Ракетата щеше да бъде изстреляна само след час. Би ли могъл Люк да прати всичко по дяволите за един час? Антъни знаеше само, че през последните двайсет и четири часа Люк нееднократно бе доказал, че в никакъв случай не бива да бъде подценяван.

Докато си мислеше така, вратата на Центъра се отвори, откроявайки жълт правоъгълник светлина на земята — навън излезе мъжка фигура и се отправи към паркирания пред входа черен крайслер. Както Антъни очакваше, ръцете му бяха празни. Той се качи вътре и потегли.

Сърцето на Антъни заби бързо. Врътна ключа на двигателя, запали фаровете и подкара подире му.

Пътят водеше на запад по абсолютно права линия. След около километър и половина Люк намали пред някаква едноетажна сграда и отби към паркинга й. Антъни го подмина и продължи напред. Половин километър по-нататък той обърна и след малко се върна пред сградата. Колата на Люк бе все още там, но самият той не се виждаше никакъв.

Антъни вкара колата в паркинга и изгаси двигателя.

Люк се надяваше да намери папката в Изчислителния център, където всъщност се намираше и кабинетът му. Затова се забави толкова много. Отначало претърси всички папки в бюрото и шкафа си, а след това отиде и в стаята на секретарките. Но не намери нищо.

Обаче имаше още една възможност. Мариголд му бе казала, че в понеделник той ходил и в Инженерния отдел. Значи е имал някаква причина да ходи дотам. Тъй или иначе, това бе последната му надежда. Ако папката я нямаше и там, вече не знаеше къде да я търси. След няколко минути ракетата или щеше да излети, или изстрелването й щеше да бъде саботирано.

Атмосферата в Инженерно отделение бе съвсем различна от тази в Изчислителния център. Залите в Изчислителното бяха чисти като аптека заради огромните компютри, на които се изчисляваха тяга, скорост и траектории. А тук, в Инженерното, цареше творчески безпорядък, миришеше на машинно масло и гума.

Той закрачи забързано по един коридор. Някъде на около метър от пода стените бяха боядисани в тъмнозелено, а нагоре — в светлозелено. По табелките на повечето врати имената имаха „д-р“ отпред, но за негово неудоволствие никъде не видя табелка, на която да пише „д-р Клод Лукас“. Най-вероятно тук той нямаше втори кабинет, а само бюро.

В края на коридора стигна до голяма зала с половин дузина метални маси в единия край. От другата страна имаше отворена врата, която го отведе в лаборатория с каменни маси, а още по-нататък се виждаше голяма двойна врата, през която вероятно се излизаше на товарната рампа.

Вляво от Люк започваше дълга редица метални шкафчета, обозначени с табелка и име. На една от тях той прочете своето. Може да съм я скрил тук, каза си.

Извади от джоба си връзки ключове и избра един, който му се стори като за ключалката на шкафчето. Ключът наистина стана и вътре той видя каска, а на куката под нея бе окачен син работен гащеризон. На пода имаше изправени чифт ботуши, които май бяха негов размер.

До тях, подпряна на стената, се виждаше тъмнозелена папка. Точно нея май търсеше.

В папката имаше голям кафяв плик, който вече бе отворен и от него се подаваха някакви документи. Той ги измъкна и веднага разбра, че това са фотокопия от чертежите на ракета.

С бясно биещо сърце Люк бързо отиде до една от металните маси и пръсна листовете под настолната лампа. Само след няколко минути напрегнато проучване разбра, че на чертежите пред него бе показан механизмът за самоунищожение на „Юпитер С“.

Сърцето му замря от ужас.

Всяка ракета има механизъм за самоунищожение, така че ако се отклони от курса и застраши човешки живот, да може да бъде взривена във въздуха. По цялата дължина на главната степен върви специален фитил, в чийто край има монтиран капсул-детонатор, от който стърчат две жички. Ако по тези жички се пусне ток, както се виждаше от чертежа, капсул-детонаторът щеше да разпори резервоара и изтичащото гориво щеше да се възпламени в ефектна експлозия.

Тази експлозия можеше да се предизвика от кодиран радиосигнал. На чертежите бяха показани две релета — едното за предавателя на земята, а другото за приемателя, монтиран в първата степен. Първото реле преработваше радиосигнала в сложен код, а второто го разкодираше и ако кодът бе верен, пускаше ток в жичките. Отстрани на този чертеж имаше схема, рисувана набързо на ръка, на която бе показан начинът на свързване на двете релета, така че всеки, който имаше тази схема, можеше да имитира сигнала.

Брилянтно изпълнение, даде си сметка Люк. Саботьорите нямаха нужда да залагат експлозиви, да ги свързват с часовникови механизми и прочее сложнотии. Те просто щяха да използват онова, което бе монтирано. Не им бе необходимо да се доближават до ракетата. Ако знаеха кода, дори нямаше нужда да влизат в Кейп Канаверал. Радиосигналът можеше да се излъчи от предавател, намиращ се на километри разстояние.

Той обърна плика и погледна лицевата му страна. Бе адресиран до някой си Тео Пакман, отседнал в мотел „Вангард“. Вероятно в този момент Пакман седеше някъде из Кокоу Бийч с предавател в ръка, готов да взриви ракетата секунди след излитането й.

Обаче Люк вече можеше да му попречи. Той вдигна поглед към електрическия часовник на стената. Беше десет и петнайсет. Имаше време да се обади до Кейп Канаверал и да накара да отложат изстрелването. Ръката му се стрелна към телефона на масата и грабна слушалката.

В същия момент зад гърба му се разнесе глас:

— Остави телефона, Люк.

Той бавно се извърна, все още стискайки слушалката в ръка. На прага бе застанал Антъни в износеното си палто от камилска вълна, с две синини под очите, подута устна и пистолет със заглушител, насочен към корема му.

Бавно и с неохота Люк върна слушалката на мястото й.

— Значи в колата зад мен си бил ти — каза той.

— Дойде ми наум, че няма да имаш време за проверки.

Люк впери поглед в човека, в когото се бе излъгал. Дали у него нямаше нещо — някакъв знак, някаква незабележима черта, които да го предупредят, че насреща му стои предател? Антъни бе мъж с приятно грозновато лице, свидетелстващо за силен характер, но не и за двуличие.

— Откога работиш за Москва? — попита го Люк. — От войната?

— От по-отдавна. От Харвард.

— Защо?

Устните на Антъни помръднаха в странна усмивка.

— За един по-добър свят.

Едно време, Люк знаеше това твърде добре, много разумни хора бяха повярвали в съветската система. Но знаеше и че вярата им бе разколебана от действителния живот при режима на Сталин.

— И ти още вярваш в това? — попита той със съмнение.

— Кажи-речи. Това все още е най-хубавото, на което можем да се надяваме… въпреки всичко.

Може би. Люк не можеше да прецени. Но не в това се състоеше въпросът. За него бе много по-трудно да разбере личното предателство на Антъни.

— Приятели сме от двайсет години — каза той. — Но това не ти попречи да стреляш по мен снощи.

— Да.

— Щеше ли да убиеш най-стария си приятел? Заради кауза, в която едва-едва вярваш?

— Да, и ти също би го направил. През войната и двамата с теб рискувахме живота си. А и не само нашия. Но го рискувахме, защото така трябваше.

— Ала не смятам, че сме се лъгали един друг, камо ли да се стреляме.

— Ако бе възникнала необходимост, щяхме да го направим.

— Не мисля.

— Чуй ме сега. Ако не те убия, ти ще се опиташ да ме спреш да избягам, нали така?

Люк се уплаши, но отвърна сърдито:

— Да, по дяволите!

— Макар да знаеш, че ако ме хванат, ще свърша на електрическия стол.

— Сигурно… да.

— Значи и ти си готов да убиеш приятел.

Люк се смути. Не можеше в края на краищата да се сравнява с Антъни.

— Аз обаче ще те изправя пред съда. Това не е убийство.

— Да, но накрая пак ще бъда мъртъв, нали?

Люк бавно кимна:

— Сигурно.

Антъни вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Люк.

Люк мигновено клекна зад металната маса.

Пистолетът глухо изкашля и веднага след това се чу удар на метал в метал — куршумът се бе ударил в плота на масата. Ламарината, от която бе направена, бе тънка, но бе достатъчна, за да отклони куршума.

Люк се търкулна под масата. Антъни тичешком заобиколи отляво, мъчейки се да намери удобна позиция за стрелба. Клекнал под масата, Люк опря гръб в плота й, хвана двата й крака и се надигна заедно с нея. Засили се напред, понесъл масата на гръб, и я обърна към посоката, откъдето смяташе, че Антъни ще налети. Масата с трясък се стовари на пода.

Но Антъни не се оказа под нея.

Понесен от инерцията на тежката маса, Люк залитна след нея, падна на четири крака и силно удари главата си в един от железните й крака. Превъртя се на една страна и седна, разтърсвайки замаяно глава. После бавно я вдигна и право пред себе си видя открояващата се в светлия правоъгълник на вратата фигура на Антъни, разкрачил крака и насочил в него стиснатия си в двете ръце пистолет. Беше го заобиколил изотзад, избягвайки непохватната му атака, и сега Люк представляваше прекрасна мишена и само секунда го делеше от края на живота му.

После изведнъж звънна ясен глас:

— Антъни! Престани!

Беше Били.

Антъни не помръдна. Люк бавно извърна глава и погледна зад себе си. С червен пуловер, рязко контрастиращ на зелената стена зад нея, и решително стиснати устни Били държеше здраво пистолет и нетрепващата й ръка го бе насочила право в Антъни. Зад нея с разширени от уплаха очи се мерна силуетът на възрастна негърка.

— Хвърли пистолета! — викна Били.

Люк бе почти сигурен, че въпреки това Антъни ще го застреля. Ако бе истински комунист, трябваше да бъде готов да се пожертва. Но с това нямаше да постигне нищо, тъй като чертежите щяха да останат у Били.

Антъни бавно отпусна ръце, но не хвърли пистолета.

— Хвърли го или ще стрелям!

Той пусна кривата си усмивка.

— Не, няма да стреляш — каза той. — Няма да убиеш човек по такъв хладнокръвен начин.

Все още стиснал пистолета с насочена към пода цев, той бавно заотстъпва назад, насочвайки се към отворената врата, водеща към лабораторията. Люк си спомни вратата оттатък, която му се стори, че води навън.

— Стой! — викна Били отново.

— Според теб една ракета не струва човешки живот, пък бил той и на предател — каза Антъни, продължавайки да отстъпва към вратата, която вече беше само на две крачки зад гърба му.

— Не ме предизвиквай! — прокънтя отново гласът й.

Люк бе вперил поглед в нея, питайки се дали ще стреля или не.

Антъни изведнъж рязко се извърна и се шмугна през вратата.

Били не стреля.

Антъни прескочи една от банките и се хвърли към двойната врата. Двете й крила се отвориха с трясък и той изчезна в нощта.

Люк скочи на крака. Били се спусна към него с широко отворени обятия. Той вдигна глава към стенния часовник. Беше десет и двайсет и девет. Имаше на разположение точно една минута, за да предупреди Кейп Канаверал.

Обърна гръб на Били и вдигна телефона.

10.29 вечерта

В бункера в Кейп Канаверал някой вдигна телефона и Люк каза:

— Обажда се Люк, дайте ми ръководителя на изстрелването.

— Точно в момента той…

— Знам какво прави в момента! Дайте ми го веднага!

Пауза. Някъде отдалеч се чуваше броенето: „Двайсет, деветнайсет, осемнайсет…“.

В слушалката прозвуча друг глас — напрегнат и нетърпелив:

— Уили се обажда. Какво, по дяволите, има сега?

— Някой знае кода за саморазрушение.

— Мамка му! Кой?

— Сигурен съм, че е чужд агент. Ще взривят ракетата. Трябва да отмените изстрелването.

В настъпилото за миг мълчание броенето продължаваше: „Единайсет, десет…“.

— Откъде знаеш? — попита Уили.

— Намерих схемата на свързване на кодираните релета в един плик, адресиран до някакъв човек на име Тео Пакман.

— Това не е никакво доказателство. Не мога да отменя изстрелването заради такива мъгляви основания.

Люк пое дълбоко дъх, чувствайки как го завладява усещането за обреченост.

— Ох, божичко, какво още? Казах ти това, което знам. Ти решавай!

„Пет, четири…“

— По дяволите! — изсъска Уили и рязко повиши глас: — Прекратете броенето!

Люк се тръшна на стола. Беше успял. Вдигна поглед към тревожните лица на Били и Мариголд и каза:

— Отмениха изстрелването.

Били повдигна пуловера си и тикна пистолета в колана на скиорския си клин.

— Уф! — изпъшка Мариголд и като че ли за първи път не успя да намери думи. — Брей!

Все още със слушалка на ухото, Люк чу взрива от недоволни и сърдити възклицания. Обади се друг глас:

— Люк? Полковник Хайд се обажда. Какво става, по дяволите?

— Разбрах какво ме е накарало да хукна като луд за Вашингтон в понеделник. Познаваш ли някой си Тео Пакман?

— Ъ-ъ… да. Май беше журналист на свободна практика. Отразява изстрелването за два европейски вестника.

— Намерих един плик, адресиран до него, в който са чертежите на системата за саморазрушение на нашия „Иксплорър“ и скица със свързването на кодираните релета.

— Исусе Христе! Ами така всеки, който има тия неща, може да взриви ракетата, мамка му!

— Точно затова накарах Уили да отмени изстрелването.

— Слава богу, че си го направил.

— Слушай сега. Трябва да издириш тоя тип Пакман веднага. Пликът бе адресиран до мотел „Вангард“ и сигурно ще го намериш там.

— Ясно.

— Пакман работи с един друг тип. Двоен агент от ЦРУ на име Антъни Каръл. Именно той ме е пресрещнал във Вашингтон и ме е спрял, преди да занеса информацията в Пентагона.

— Предател в ЦРУ? — не повярва Хайд.

— Абсолютно сигурен съм.

— Ще се обадя в ЦРУ и ще им кажа.

— Добре.

Люк затвори. Беше направил всичко по силите си.

Били се обади:

— И сега какво?

— Май ще трябва да отида до Кейп Канаверал. Изстрелването ще бъде отложено за утре вечер по същото време. Искам да бъда там.

— Аз също.

Люк се усмихна.

— Заслужи си го. Спаси ракетата. — Той се изправи и я прегърна.

— Животът ти спасих, глупчо! Мен ако питаш, ракетата може да върви на майната си. Животът ти спасих!

Тя го целуна.

Мариголд дискретно се прокашля.

— Изпуснахте последния самолет от хънтствилското летище — каза тя със служебен тон.

Люк и Били се отдръпнаха неохотно един от друг.

— Следващият полет е на МАТС, който излита от базата в 5.30 — продължи Мариголд. — Или пък можете да хванете влака. Той пътува от Синсинати до Джаксънвил и някъде около един през нощта спира в Чатануга. С тази ваша кола можете да стигнете до Чатануга за два часа.

— Идеята за влака не е лоша — каза Били.

Люк кимна.

— Добре. — Той хвърли поглед към обърнатата маса. — Някой трябва да обясни на охраната откъде са дошли тия дупки от куршуми.

— Утре сутринта ще им кажа — обади се Мариголд. — Няма нужда да висите тук и да отговаряте на въпросите им.

Тримата излязоха навън. Колата на Люк беше на паркинга, а също и наетата от Били, но автомобилът на Антъни бе изчезнал.

Били прегърна Мариголд.

— Благодаря ти — каза й тя. — Беше чудесна.

Мариголд се смути и потърси спасение отново в деловитостта си.

— Искате ли да върна колата ви на „Хърц“?

— Благодаря.

— Хайде, омитайте се тогава и оставете всичко на мен.

Били и Люк се качиха в крайслера и потеглиха. Когато излязоха на магистралата, Били проговори:

— Има един въпрос, по който не сме разговаряли.

— Знам — отвърна Люк. — Кой е изпратил чертежите на Тео Пакман.

— Сигурно е някой вътре в Кейп Канаверал. Някой от учените.

— Точно така.

— Имаш ли представа кой точно?

Люк въздъхна тежко.

— Да.

— Защо тогава не каза на Хайд?

— Защото нямам никакви доказателства, дори мотив. Това е просто интуиция. Но въпреки това съм сигурен.

— Кой е?

С препълнено от мъка сърце Люк тихо произнесе:

— Мисля, че е Елспет.

11 часа вечерта

Елспет не можеше да повярва. Само няколко секунди преди включването изстрелването бе отменено. Беше толкова близо до успеха. Най-големият триумф в нейния живот бе вече в ръцете й… и изведнъж се изплъзна между пръстите й.

Не бе в бункера — там пускаха само лицата, пряко отговарящи за изстрелването. Беше на плоския покрив на една от административните сгради заедно с малка тълпа помощен персонал и гледаше през бинокъл. Тропическата нощ бе топла, въздухът — влажен и солен. Напрежението бе нараствало с всяка изминала секунда и изведнъж се надигна спонтанен взрив от разочаровани възклицания, а техниците започнаха процедурата по изключване на всички системи. И като последно потвърждение на обхваналия я изведнъж страх — крановата установка бавно се придвижи напред и отново притисна ракетата в стоманената си прегръдка.

На Елспет й стана лошо от яд. Какво, по дяволите, се бе объркало?

Без да каже дума, тя тръгна заедно с останалите и крачейки енергично с дългите си крака, се върна в хангар R. Когато отвори вратата на кабинета си, телефонът звънеше. Тя вдигна слушалката с ядно движение.

— Да?

— Какво стана? — Беше гласът на Антъни.

— Отмениха изстрелването. Не знам защо. А ти?

— Люк намери чертежите. И сигурно им се е обадил.

— Не можа ли да го спреш?

— Бях го взел на мушката… в буквалния смисъл… но влезе Били с пистолет и…

Стомахът на Елспет се сви, като си представи как Антъни държи насочен срещу Люк пистолет. А нещата се усложняваха и от намесата на Били.

— Люк добре ли е?

— Да… и аз също. Обаче на плика е написано името на Тео, забрави ли?

— Ох, мамка му!

— Сигурно вече са тръгнали да го арестуват. Трябва да стигнеш преди тях.

— Чакай малко да помисля… той е на плажа… мога да стигна дотам за десет минути… знам каква кола кара… хъдзън хорнит.

— Тогава какво чакаш?

— Тръгвам — отвърна тя, тресна слушалката и изхвръкна от хангара.

Претича през паркинга и се метна в колата си. Корветът й бе кабрио, но тя го държеше със свален гюрук и плътно затворени прозорци заради комарите. Бързо подкара към портала и когато го наближи, махнаха й да минава — охраната бе строга само при влизане, но не и при излизане. Мина през портала и потегли навън.

Към плажа нямаше асфалтов път. От главното шосе тръгваха няколко тесни черни пътища, виеха се между дюните и водеха на брега. Тя реши да поеме по първия и след това да продължи по плажа на юг. Така нямаше как да не забележи колата на Тео. Елспет надуваше газта, непрестанно гледайки крайпътните храсти, за да не подмине черния път. Наложи се да намали, колкото и да бързаше. После изведнъж пред нея от храстите излезе кола. Последваха я още няколко.

Елспет даде ляв мигач и пак намали. Откъм плажа се задаваха цял керван коли. Зрителите очевидно бяха разбрали, че изстрелването е отложено — явно и те бяха видели крановото устройство да се връща на мястото си — и сега се прибираха у дома.

Тя спря и зачака пролука да се вмъкне. Черният път бе твърде тесен, за да може да се разминат две коли. Отзад се чу сърдит клаксон.

— По дяволите! — изруга тя на глас, загледана в несекващата колона.

Беше започнала да се поти въпреки работещия климатик. Нямаше как да стигне до плажа. Колите се точеха неспирно. Трябваше да измисли нещо друго. Дали да не изчака тук и да го спре, като излиза? Но той можеше да мине от друго място. Какво ли ще прави Тео, след като си тръгне от плажа? Май беше най-добре да отиде до мотела му и да чака там.

Тя изгаси мигача и продължи нататък, носейки се като фурия в нощта. Запита се дали полковник Хайд и охраната вече не чакат пред мотел „Вангард“. Преди това може да са се обадили и на ФБР. Знаеше, че им трябва постановление за задържане, за да арестуват Тео, макар че, най-общо казано, органите на закона си имаха начини да заобикалят такива пречки. Каквото и да е станало, трябваха им няколко минути, за да се съберат. Имаше шанс да ги изпревари, ако побърза.

„Вангард“ бе разположен на къса ивица земя, успоредна на плажа и намираща се между една бензиностанция и някакъв магазин. Пред мотела бе построен обширен паркинг. Нямаше никакъв признак за присъствието на полиция или военни — бе пристигнала навреме. Обаче и колата на Тео я нямаше. Елспет паркира близо до администрацията, откъдето можеше да наблюдава целия паркинг, и изгаси двигателя.

Не й се наложи да чака дълго. Няколко минути по-късно жълто-кафявият хъдзън хорнит се вмъкна в паркинга. Тео паркира колата в един правоъгълник, очертан в другия край на паркинга, близо до пътя, и слезе от колата — нисичък мъж с оредяваща коса, обул къси панталони и тениска.

Елспет излезе от колата. Отвори уста да го повика, но в същия миг в паркинга влязоха две полицейски коли.

Тя замръзна на мястото си.

Колите бяха от окръжното полицейско управление на окръг Кокоу. Движеха се бързо и експедитивно, но без включени буркани и сирени. Подир тях се носеха още две необозначени коли. И четирите спряха до входа на паркинга, а едната дори го прегради така, че от него никой вече не можеше да излезе.

В първия момент Тео не ги видя и със спокойна крачка тръгна към Елспет и администрацията.

Тя изведнъж разбра какво трябва да направи. Но за това се искаха здрави нерви. Успокой се, каза си тя, пое дълбоко дъх и се запъти към Тео. След няколко крачки той я позна и каза високо:

— Какво стана, по дяволите? Защо отмениха изстрелването?

Без да си дава труд да му отговаря, Елспет протегна ръка и каза с нисък глас:

— Дай ми ключовете от колата си.

— Защо?

— Обърни се.

Той хвърли поглед през рамо и видя полицейските коли.

— Мамка му, какво искат пък тия сега? — попита Тео с треперещ глас.

— Теб. Спокойно. Дай ми ключовете.

Той ги пусна в отворената й длан.

— Продължавай да вървиш. Багажникът на моята кола не е заключен. Влез вътре.

— В багажника?

— Да! — изсъска Елспет и го подмина.

Вперила поглед напред, тя видя полковник Хайд и още няколко смътно познати физиономии от Кейп Канаверал. С тях бяха четири от местните ченгета и още двама добре облечени млади мъже, които вероятно бяха агенти от ФБР. Никой от тях не гледаше към нея. Всички се събраха около Хайд и Елспет го чу да казва:

— Нека двама души да проверят номерата на колите, а останалите ще влезем вътре.

Тя стигна до колата на Тео и отвори багажника. Вътре беше коженият куфар, в който се намираше предавателят — мощен и тежък апарат. Май нямаше да може да го вдигне. Елспет го издърпа до края на багажника и с усилие го прехвърли през ръба. Апаратът тупна тежко на земята. Тя бързо затвори багажника. После се огледа. Хайд още даваше заповеди на хората си. В другия край на паркинга капакът на нейния багажник бавно се затвори. Тео беше вътре. Половината проблем беше решен.

Стискайки зъби, тя грабна дръжката на куфара, в който бе радиопредавателят, и го вдигна. Сякаш бе пълен с олово. Измина няколко метра, но пръстите й изтръпнаха от болка и Елспет го остави на земята. После го вдигна с лявата си ръка и успя да измине още десетина метра. Болката обаче отново я принуди да го пусне.

Зад нея полковник Хайд и хората му вървяха към администрацията на мотела. Боже, дано не ме познае, помоли се безмълвно Елспет. Тъмно беше и едва ли би я разпознал. Разбира се, винаги би могла да измисли нещо, но ако поиска да види какво има в куфара…

Отново смени ръцете, но този път изобщо не можа да повдигне куфара. Отказвайки се от носенето, тя започна да го влачи, молейки се шумът да не привлече вниманието на ченгетата.

Най-накрая стигна до колата. Докато отваряше багажника, едно от униформените ченгета се приближи и подвикна отдалеч с вежлива усмивка:

— Да ви помогна ли, госпожо?

Широко отворил очи от страх, с пребледняло лице, Тео я гледаше отвътре, затаил дъх.

— О, готова съм — каза тя на ченгето с крайчеца на устата си.

Сграбила дръжката с две ръце, тя рязко го вдигна и с последно усилие успя да го пъхне вътре. Оттам долетя приглушен стон — явно някой от ръбовете на куфара се бе забил в Тео. С бързо движение Елспет затвори багажника и изтощена, се облегна на него. Ръцете й сякаш се бяха удължили с половин метър.

Тя вдигна поглед към ченгето. Беше ли успял да види Тео? Полицаят се усмихна озадачено. Запъхтяна, Елспет каза:

— Татко ми казваше никога да не си пълня куфара така, че да не мога да го вдигна.

— Силно момиче сте — забеляза ченгето с леко съчувствие в гласа.

— Благодаря.

Останалите мъже минаха покрай тях, насочени към администрацията на мотела. Елспет внимаваше да не гледа към полковник Хайд. Ченгето се позабави малко.

— Напускате ли мотела? — попита я то.

— Да.

— Сам-самичка?

— Точно така.

Той се наведе, огледа предните и задните седалки през затворените стъкла и се изправи.

— Приятен път! — каза полицаят и се отдалечи.

Елспет влезе в колата и запали двигателя.

Двама полицаи бяха останали навън и проверяваха регистрационните номера. Тя подкара и спря до единия от тях.

— Ще ме пуснете ли да си тръгвам или трябва да се мотая на паркинга цяла нощ? — попита го тя с дружелюбна усмивка.

Той се наведе и прочете номера й.

— Сама ли сте?

— Да.

Ченгето огледа задните седалки. Тя затаи дъх.

— Добре — каза той — Можете да тръгвате.

После седна в полицейската кола, спряна напреки на входа, и я премести.

Елспет мина през образувалия се проход, качи се на магистралата и настъпи педала на газта докрай.

И изведнъж тялото й отмаля от облекчение. Ръцете й трепереха и тя трябваше да намали.

— Боже всемогъщи! — изпъшка. — Разминахме се на косъм.

12 часа, полунощ

Антъни трябваше да се маха от Алабама. Всичко, за което бе работил през последните двайсет години, щеше да се реши в Кейп Канаверал и той трябваше да бъде там.

Летището в Хънтсвил беше още отворено, блеснало със светлините си в нощта. Това означаваше, че се очаква да кацне или излети поне още един самолет. Той паркира военния си форд отстрани на пътя, вмъквайки го между някаква лимузина и две таксита. Наоколо не се виждаше жива душа. Без да си дава труд да заключва, той изтича в чакалнята.

Вътре бе тихо, но не и безлюдно. Зад едно от гишетата бе седнало младо момиче и пишеше, а двама чернокожи в работни дрехи бършеха пода. Имаше и трима чакащи — един шофьор в униформа и двама мъже с омачкани сака и фуражки, които явно бяха шофьорите на двете таксита отвън. Отстрани на една пейка бе седнал Пит.

Антъни трябваше да се отърве от него — за младия мъж щеше да е далеч по-добре така. Мариголд и Били бяха станали свидетели на екшъна, разиграл се в Инженерния отдел, и скоро някоя от тях щеше да го докладва. Военните щяха да подадат оплакване в ЦРУ. Джордж Купърман вече бе предупредил Антъни, че от тук нататък няма да може да го прикрива. Антъни трябваше да се откаже от театъра, че действа по задача на ЦРУ.

Играта бе приключила и Пит трябваше да се прибира у дома, преди да е пострадал и той.

След дванайсет часа чакане на летището Пит би трябвало да е адски отегчен, обаче вместо това, младият мъж скочи от мястото си и развълнувано каза:

— Най-сетне!

— Ще излита ли някой самолет скоро? — рязко пресече ентусиазма му Антъни.

— Не. Чакат кацането на полет от Вашингтон, но преди седем утре сутринта няма никакви полети.

— Мамка му! — изруга Антъни. — Трябва да стигна по някакъв начин до Флорида.

— В пет и половина сутринта от Редстоун Арсенал излита полет на МАТС за военновъздушната база Патрик. Тя е съвсем близо до Кейп Канаверал.

— Ще свърши работа.

Пит май нещо се смути, каза си Антъни.

Като че ли насила изричайки думите, младият мъж каза:

— Не можеш да отидеш до Флорида.

Ето защо е толкова развълнуван значи.

— Защо? — хладно го попита Антъни.

— Обадиха се от Вашингтон. Лично Карл Хобърт ми каза да се връщаме незабавно. И ако трябва да го цитирам, „без никакви спорове“.

Антъни побесня, но се престори, че само е ядосан и изръмжа:

— Задници скапани! Как може да се изпълнява оперативна задача, ръководена от щаба?

Този път обаче Пит не се хвана.

— Господин Хобърт каза, че вече няма никаква оперативна задача. От тук нататък с това ще се оправят военните.

— Не можем да им го оставим. Военното контраразузнаване е абсолютно некомпетентно.

— Знам, но нямаме никакъв избор, сър.

Антъни с усилие си наложи да диша спокойно. Рано или късно това се очакваше. В ЦРУ още не знаеха, че е двоен агент, но бяха разбрали, че води самостоятелна операция и искаха да го отстранят колкото е възможно по-безшумно.

Обаче през всичките тези години Антъни бе култивирал у подчинените си сляпа вярност и му се струваше, че ще успее и този път.

— Ето какво ще направим — каза той. — Ти се връщаш във Вашингтон и ще им кажеш, че съм отказал да се подчиня на заповедта. Така излизаш вън от играта. От тук нататък аз поемам цялата отговорност.

С тези думи той се извърна да върви, показвайки на Пит, че думите му не подлежат на обсъждане.

— Добре — отвърна Пит. — Знаех, че ще отговориш така. А те не могат да очакват от мен да те отвлека.

— Точно така — каза Антъни с равен глас, прикривайки облекчението си от готовността на Пит да се подчини.

— Но има и още нещо — каза Пит.

Антъни се извърна рязко, този път — без да крие раздразнението си.

— Сега пък какво има?

Пит се изчерви и белегът му по рождение стана пурпурен.

— Казаха ми да взема пистолета ти.

Антъни започна да се страхува, че няма да се измъкне толкова лесно от ситуацията. В никакъв случай нямаше да се раздели с оръжието си. Той пусна една пресилена усмивка и каза:

— Ами кажи им, че съм отказал да ти го дам.

— Съжалявам, нямаш представа колко съжалявам. Но господин Хобърт изрично подчерта да извикам полиция, ако откажеш.

Антъни разбра, че ще му се наложи да убие Пит. За миг бе обхванат от пристъп на печал. Колко ниско още трябваше да падне с това предателство? Преди двайсет години, когато мислеше, че се отдава на справедлива кауза, му се струваше, че до това никога няма да се стигне. Но бе само за миг. После го обхвана ледено спокойствие. Беше свикнал да прави трудни избори през войната. Това тук бе друга война, но методите бяха същите. Хванеш ли се на хорото, играеш го и толкоз.

— В такъв случай всичко е свършено — каза той с неподправена въздишка на съжаление. — Според мен е тъпо решение, но направих, каквото беше по силите ми.

Пит изобщо не положи усилие да скрие облекчението си.

— Благодаря ти — каза той. — Толкова се радвам, че постъпваш така.

— Не се притеснявай. Не си виновен. Изпълняваш пряка заповед на Хобърт.

Лицето на Пит прие решително изражение.

— И така, ще ми дадеш ли оръжието си сега?

— Разбира се. — Пистолетът бе в джоба на палтото му, но той каза: — В багажника ми е. — Престори се, че не иска Пит да отива с него и продължи: — Почакай ме малко тук. Ей сега се връщам.

И точно както бе очаквал, страхувайки се да не му избяга, Пит скочи.

— И аз ще дойда с теб.

Антъни се престори, че се колебае, после вдигна рамене.

— Както искаш.

Той излезе навън, плътно следван от Пит. Колата бе паркирана до тротоара, на около трийсет метра от входа на летището. Наоколо, както и преди, не се виждаше никой.

Антъни натисна бутона на багажника и го отвори.

— Ето ти го — каза той.

Пит се наведе да погледне.

Антъни измъкна пистолета със завинтения на него заглушител. За миг се изкуши да го пъхне в собствената си уста, да дръпне спусъка и да приключи с тоя кошмар веднъж завинаги.

Моментното колебание се оказа груба грешка.

Пит се обади:

— Не виждам никакъв пистолет.

И се извърна.

Реакцията му бе светкавична. Антъни още не бе насочил заглушителя както трябва, когато Пит направи крачка встрани и замахна с юмрук. Смазващият удар попадна отстрани в главата на Антъни и той залитна, замаян. Пит му нанесе още един удар с другия юмрук и този път кокалчетата му се врязаха в челюстите му. Антъни залитна назад и падна. Но докато падаше, цевта на пистолета се вдигна и Пит моментално разбра какво ще стане. Лицето му се разкриви от ужас и той вдигна ръце пред себе си, като че ли те щяха да го предпазят от куршумите. В следващия миг Антъни дръпна спусъка в три бързи последователни изстрела.

Всичките куршуми попаднаха в гърдите на Пит и от трите дупки шурна кръв, обагряйки сивия му костюм. Той падна на земята като покосен.

Антъни се изправи бързо на крака и пъхна пистолета в джоба си. После се огледа. Никой не бе излязъл от входа. Наведе се над Пит.

Той го гледаше право в очите. Не бе мъртъв.

Потискайки гаденето си, Антъни вдигна потъналото в кръв тяло и го преобърна в зейналата паст на багажника. След това пак извади пистолета. Пит лежеше в багажника, свит както бе паднал, и го гледаше с изпълнени с ужас очи. Раните в гърдите невинаги бяха фатални — ако получеше лекарска помощ, Пит може би щеше да оживее. Допря пистолета до главата му. Пит се опита да каже нещо, но от устата му блъвна кръв. Антъни дръпна спусъка.

Пит се отпусна назад и очите му се затвориха.

Антъни тресна капака на багажника и се отпусна отмалял върху него. За втори път го удряха днес и главата му се маеше, но физическата болка бе далеч по-малка от мисълта за това, което току-що бе направил.

Някакъв глас зад него каза:

— Добре ли си, приятел?

Антъни рязко се изправи, пъхайки пистолета в джоба си, и се извърна. Зад него бе спряло такси и шофьорът съчувствено се взираше в него. Беше чернокож мъж със сивееща коса.

Какво бе видял? Антъни се запита дали ще има куража да убие и него.

— Това дет’ си го товарил, май е било доста тежко, а? — забеляза шофьорът.

— Килим — отвърна задъхан Антъни.

Мъжът го огледа с любопитството на човек, прекарал живота си в малко градче.

— Някой май ти е насинил окото, а? Че и другото май.

— Дреболия.

— Влез вътре и пийни едно кафе да се пооправиш.

— Не, благодаря, нищо ми няма.

— Ти си знаеш.

Шофьорът подкара таксито и зави към входа на летището.

Антъни се качи в колата и потегли.

1.30 през нощта

Влакът бавно потегли от Чатануга. В теснотията на купето Люк свали сакото си и го окачи на закачалката, после приседна на крайчеца на долното легло и развърза обувките си. Срещу него на другото легло, седнала с кръстосани крака, го гледаше Били. Светлините на гарата бавно започнаха да избледняват назад и набирайки скорост, влакът се понесе в нощта към Джаксънвил, Флорида.

Люк започна да развързва връзката си и Били каза:

— Ако това е стриптийз, не чувам музиката.

Той се усмихна кисело. Не насилваше нещата, защото не знаеше какво да прави. Бяха принудени да споделят това купе — други свободни просто нямаше. Копнееше да притисне Били в прегръдките си. Всичко, което до този момент бе разбрал за себе си и своя живот, му подсказваше, че именно Били е жената, с която трябва да бъде. И въпреки това се колебаеше.

— Какво? — попита го тя. — За какво си мислиш?

— Нещо много бързо стана.

— Седемнайсет години бързо ли е?

— За мен това са само два дни. Само тях помня.

— И все пак сякаш са минали години.

— И все пак аз съм женен за Елспет.

Били кимна сериозно.

— Но тя те лъже от години.

— И затова трябва от нейното легло да се прехвърля в твоето?

Тя като че ли се засегна.

— Трябва да направиш това, което искаш.

Люк се опита да обясни:

— Не ми харесва чувството, че сякаш си търся извинение. — Тя не отговори, затова той добави: — Не си съгласна, нали?

— По дяволите, не! — каза тя. — Искам да се любим сега. Спомням си какво беше и искам да е същото. Сега, веднага, на момента! — Обърна поглед към прозореца, в който пробягаха светлините на малка гара. След десетина секунди купето отново потъна в тъмнина и Били продължи: — Но те познавам много добре. Ти не си такъв да се хващаш за момента. Даже и когато бяхме хлапета. На теб ти трябва време, за да се убедиш, че това, което правиш, е единствено вярното.

— Това толкова ли е лошо?

Тя се усмихна.

— Не. Радвам се, че си такъв. По този начин ставаш непоклатим като скала и човек може да разчита на теб. Ако не беше такъв, аз сигурно нямаше да… — Гласът й заглъхна.

— Какво щеше да кажеш?

Били го погледна право в очите.

— Нямаше да те обичам толкова силно… и толкова дълго. — Смути се, но бързо преодоля смущението си, добавяйки: — Както и да е. Трябва да вземеш един душ.

Това бе вярно. Не бе свалял тези дрехи, откакто ги бе откраднал преди цели трийсет и шест часа.

— Всеки път, като се наканех да се преоблека, все се явяваше нещо неотложно — каза той. — В чантата си имам дрехи за преобличане.

— Добре. Защо не се качиш горе и не ми освободиш малко място, за да сваля обувките си.

Люк послушно се покатери по стълбата и легна на горното легло. После се обърна настрани, подложи лакът под главата си и каза:

— Да загубиш паметта си е все едно да започнеш нов живот. Сякаш си се родил отново. Получаваш възможност да вземаш решения втори път.

Тя изрита обувките си и се изправи.

— На мен не би ми харесало — каза. С бързо движение събу скиорския си клин и остана по пуловер и къси бели гащички. — Уловила погледа му, Били се ухили: — Няма нищо, можеш да гледаш.

После бръкна под пуловера зад гърба си и откопча сутиена. След това измъкна лявата си ръка от ръкава, бръкна с дясната, протегна я под пуловера към лявото рамо, за да махне презрамката, пъхна лявата си ръка обратно в ръкава и с тържествуващо движение на фокусник измъкна сутиена от десния ръкав.

— Браво — промърмори Люк.

Тя го погледна замислено.

— Значи ще спим, а?

— Май да.

— Добре.

Били стъпи на ръба на долното легло и се изправи нагоре, за да получи целувка. Той се наведе напред и докосна устните й със своите. Били затвори очи. Люк усети как езичето й пробяга по устните му, но след това тя се отдръпна и лицето й изчезна.

Той се отпусна по гръб, мислейки си за нея, опънала само на метър под него стройните си голи крака и гушнала закръглените си гърди под пухкавия пуловер. Само след няколко секунди вече бе заспал.

Присъни му се силно еротичен сън. Беше Кросното от „Сън в лятна нощ“ с магарешки уши и с феите на Титания със стройни крака и закръглени гърди. Самата Титания, кралицата на феите, разкопча панталона му, а колелата на влака потракваха равномерно в мрака…

Той бавно се събуди, с неохота разделяйки се с виденията, за да се върне към реалния свят на железниците и ракетите. Ризата му бе разгърдена, а панталоните — разкопчани. Били бе до него и го целуваше.

— Буден ли си? — прошепна в ухото му и се засмя. — Не ми се ще да си хабя усилията върху заспал мъж.

Той протегна ръка и я погали по хълбока. Още бе с пуловера, но гащичките ги нямаше.

— Буден съм — отвърна с внезапно пресипнал глас.

Тя се повдигна на ръце и крака и почти докосвайки с гръб тавана на купето, застана над него. Впила поглед в неговия, бавно се отпусна върху него. Люк пое рязко дъх и го задържа, изживявайки с всичките си сетива момента на проникването. Вагонът се люшкаше наляво и надясно, релсите пееха в еротичен ритъм.

Той плъзна ръце под пуловера й да я погали по гърдите. Кожата й бе гладка и топла. Били сведе устни до ухото му и прошепна:

— Бяха се затъжили за теб.

Колелата тракаха, Америка отлиташе назад в нощта километър след километър, Били не спираше да го целува и на моменти на Люк му се струваше, че продължава да сънува. Прегърна я здраво през гърба и я притисна към себе си, за да се увери, че това същество тук е от плът и кръв, а не приказна фея. И тъкмо докато си мислеше, че му се иска да продължи така цял живот, вълната на удоволствието започна да го залива с горещите си пориви, той се притисна към нея с всичка сила и глухо изстена.

— Стой така! Не мърдай! — извика тихичко Били.

Той застина, без да помръдне. Били завря глава в рамото му и горещият й дъх го опари по шията. Докато той лежеше неподвижно, тя като че ли танцуваше върху него, разтърсвана от спазми като от ток, отново и отново, докато накрая се просна върху него, изцедена, останала без дъх.

Двамата полежаха малко така, без да помръдват, но този път Люк не заспа. Явно и на Били не й се спеше, защото по едно време каза:

— Имам една идея. Хайде да се измием.

Той се засмя.

— Най-вече аз.

Били се изтърколи през леглото и слезе долу, последвана от него. В ъгъла на купето имаше миниатюрна мивка с шкафче над нея. Тя отвори шкафчето и извади калъпче сапун и кърпа за ръце. После напълни мивката с гореща вода.

— Първо аз ще те измия, после ти ще измиеш мен.

След това намокри кърпата, натърка сапун по нея и започна. Беше невероятно интимно и секси и Люк затвори очи. Тя насапуниса корема му и после клекна да измие и краката му.

— Прескочи една работа — каза й той.

— Не се безпокой. Най-хубавото го оставям за най-накрая.

Когато тя свърши, той й върна услугата и му се стори, че това беше дори още по-възбуждащо. После двамата отново си легнаха, този път на долното легло.

— А сега — каза тя, — какво си спомняш за оралния секс?

— Нищо — отвърна той. — Но мисля, че ще се справя.